Ненаситност

16

На следващия ден времето летеше с бързината на галопиращ кон, отнасяйки ме към брака. Преди да се усетя, бях напъхан в костюма си, принуден да се натъпча с палачинки и отведен през сто улици на север към олтара, където се изправих, за да чакам съдбата си, както — без да подозират — семейство Съдърланд очакваха тяхната.

Двамата с Деймън стояхме един до друг в голямата зала на Удклиф Манър — красивият семеен параклис наблизо бе твърде малък за изискванията на Бриджет. Семейство Ричардс бяха достатъчно любезни да й позволят да използва дома им в края на остров Манхатън. Всъщност това беше по-скоро замък, отколкото дом, със сиви кули, парапети и декоративни крепостни врати с подвижни решетки. Всичко бе изградено от сивата скала, която стърчеше от скалистия нос, върху който бе разположен замъкът.

Не много далеч оттам, заобиколени от сводести готически прозорци, се намираха останките на Форт Трайън — мястото на тъжната загуба на континенталните сили, предвождани от Джордж Вашингтон, нанесено им от британците.

Мислите ми се отнесоха, докато си представях червените куртки на английските войници и американските бунтовници без униформи и кълбата от барутния дим… и тогава нещо ме осени. Нищо чудно Катрин да е била свидетел на подобна битка. Никога не съм я питал колко е стара — може би Деймън го е направил — ала тя бе по-стара, отколкото изглеждаше. Вероятно я била свидетел на събития, за които аз само бях чел в учебниците по история.

Потреперих при мисълта, ала невероятната горещина в залата тутакси прогони студа, който ме пронизваше. С Деймън стояхме пред множество от повече от двеста гости, каймакът на светското общество в Ню Йорк. Всички седяха върху набързо съединените неудобни пейки. Никой от тях нямаше представа колко е опасно да се намират тук.

Разхлабих яката и вратовръзката си, които внезапно ми се сториха твърде стегнати, зрението ми се замъгли. Залата ми заприлича на развълнувано море и за секунда скъпата дреха и открита кожа на всеки един от присъстващите на сватбената церемония се стопиха, сякаш погълнати от буен огън. Кожата се лющеше като обвивки на царевичен кочан, оставяйки след себе си само бели кости и преплетени сухожилия.

— Стефан! — изсъска Деймън и ме смушка с лакът. Осъзнах, че стискам здраво ръката му. — Трябва ли да извикаме лекар, за да се погрижи за теб? — попита ме саркастично.

Поклатих глава, питайки се каква болест ме е нападнала толкова внезапно. Тълпата отново дойде на фокус — жива, щастлива, смееща се и дискретно разхлаждаща се с ветрила.

Дори аз нямаше как да не призная, че госпожа Съдърланд бе свършила фантастична работа заедно с госпожа Ричардс и икономките й. Подът бе застлан с дебел червен килим, върху който бяха пръснати толкова много розови листенца, че платът под тях почти не се виждаше. Розови, бели и тъмно, тъмно червени, те приличаха на красива пътека сред великолепна розова градина. Гирлянди от скъпи екзотични цветя висяха покрай скамейките, а във въздуха се примесваха уханията на лимон и портокал. Над главите на присъстващите висяха огромни топки от цветя, които приличаха на фойерверки от венчелистчета. Във всеки ъгъл и всяка готическа арка бяха поставени вази, с елегантно аранжирани стръкове трева и разцъфнали дюлеви клонки.

Всички бяха в строго официални облекла, фракове за мъжете, някои с широки дипломатически пояси. Тежки коприни и моаре за по-възрастните дами, по-леки и въздушни материи за по-младите, метри и метри шумоляха около краката им като още розови листа. Шапките представляваха истинска феерия от разноцветни пера и скъпоценни камъни, а понякога и цели изкуствени птици. Явно всички наследствени бижута бяха извадени за случая — перли, диаманти и рубини искряха върху всяка шия и китка, някои с размерите на палеца ми.

Разбира се, всички жени имаха ветрила, изработени от коприна, и ръчно изрисувани в Япония или Англия. Опитваха се да ги поклащат грациозно, но повечето ги вееха доста бързо. Лицата на дамите си оставаха упорито порозовели, въпреки всичките им усилия да изглеждат бледи.

Шепнеха и бъбреха развълнувано, а аз, със свръх изострения си слух, можех да уловя всеки разговор, който си поискам. Всъщност нямах особено желание за това, защото почти всички бяха едни и същи:

— … толкова бързо. Срещнали се само преди месец. Чул ли си историята? Той се изявил като голям кавалер…

— … късметлия момиче. Надявам се моята Лукреция също да се омъжи толкова добре…

— … най-младата Боумонт направо се нахвърлила на де Сангуе, но за него съществувала само Лидия…

— … толкова красив мъж! При това граф…!

— … да, но кой е онзи другият? Този, дето се жени за Бриджет?

Затворих очи. Искаше ми се да можех да затворя и ушите си. Как копнеех в този миг да съм в пещерата си в парка.

— Както в старите времена, нали, братко? — въздъхна Деймън и оправи единия от маншетите си. — В едно друго време ти и Розалин отдавна вече щяхте да сте женени.

— Млъкни — процедих. Макар че той беше прав. Ако Катрин не бе убила моята другарка от детинство, вече щях да съм женен за нея. Тогава мислех, че да принудят някого да се ожени против волята си е най-лошата съдба, която би могла да го сполети. Колко наивен съм бил…

Продължих да се усмихвам, макар че усмивката ми сигурно вече изглеждаше доста пресилена. Погледът ми зашари из тълпата, търсейки някой с шал около врата, който не пасваше на тоалета му. Тази сутрин успях да уловя и пресуша две гълъбици, предназначени да бъдат пуснати като романтичен жест в края на церемонията. Но кога се бе хранил Деймън за последен път? Или тепърва планираше голямо, кърваво пиршество?

— Погледни ни, братко, отново заедно — прошепна Деймън, кимна към някого в множеството и се усмихна. — Представляваме доста красива двойка.

— Правя това — прошепнах в отговор, — за да спася няколко човешки живота. А сега млъкни.

Деймън завъртя очи.

— Никак не си забавен, братко. Надявам се много скоро да се сдобиеш с чувство за хумор, иначе ще бъде мнооого дълга вечност.

Засвири сватбеният марш и ме спаси от необходимостта да му отговарям.

Съпругът на Маргарет и Брам, главните шафери, се появиха първи на пътеката. Останалите шафери бяха млади и неопитни младежи, които флиртуваха възмутително с шаферките, които придружаваха. Момичетата бяха облечени в хубави, еднакви рокли и гигантски шапки… но аз забелязах, че едната носеше различен аксесоар от останалите. Хилда набързо бе завързала някакъв шал около врата си.

Погледнах кръвнишки Деймън.

Той сви рамене.

— Огладнях, докато чаках.

Всъщност донякъде се почувствах облекчен — това означаваше, че не е останал нарочно гладен в предвкусване на предстоящо кърваво пиршество.

Най-после се появи Уинфийлд, гордо крачещ по пътеката, уловил под ръка двете си дъщери. Лидия пристъпваше с царствена и грациозна походка. Беше облечена в семпла бяла рокля, чиито поли падаха на тежки дипли и шумоляха при всяка крачка. Роклята бе затворена до шията, с дълги ръкави, стигащи до китките и единственото й украшение бяха малките перлени копчета отпред. Дългото було се стелеше зад нея, като се спускаше на ефирни вълни по гърба й. Приличаше на кралица от приказка и се усмихваше с тайнствена усмивка, която още повече подчертаваше красотата й.

Увесена на лявата ръка на Уинфийлд, крачеше Бриджет, в своето одеяние от брокат и сатен. Всъщност изглеждаше много красива, макар тоалетът й да беше малко претрупан. Огромният воал бе кацнал на върха на главата й като корона. Трудно беше да повярвам, че изобщо бях съзрял нещо от Кали у нея. Докато Бриджет беше незряла кокетка, Кали бе независима и практична девойка.

Точно в този момент не беше добра идея да мисля за Кали.

Времето забави своя ход. Кракът на Бриджет се вдигна и спусна, приближавайки я неотменно към мен. Полите на роклята й се придвижиха напред сякаш по собствена воля. Устата й се отвори и затвори в хихикане, което ми се стори някак си далечно и изкривено. И тогава в ноздрите ми нахлу отличителният мирис на лимон и джинджифил.

Всичко се размаза…

Катрин?

Внезапно вместо Бриджет по пътеката, облечена като булка, към мен приближаваше жената, заради която се бях озовал на това място. Гъстата й черна коса бе прибрана с дантелено було, разкривайки съвършените й рамене и шия. Синята камея блестеше на врата й. Тя бе свела скромно глава, но под дългите й мигли очите й се стрелкаха дяволито в моята посока. Стисна устни и коленете ми омекнаха.

Дали Деймън също я виждаше? Погледнах подозрително към брат си, за да проверя дали и той си представя или вижда същото нещо като мен. Каквото и да ме бе накарало да се чувствам по този начин към Катрин — истинската любов или вампирска Сила — все още бях под влияние на магията й, тя все още ме преследваше. Ала лицето на Деймън представляваше съвършената маска на щастие и любов.

Времето отново възобнови своя ход. Бриджет отново запристъпя към мен, грейнала в щастлива усмивка.

После момичетата стояха до нас, свещеникът също беше там и пръстените се озоваха в ръцете ни.

Слава Богу, церемонията беше доста кратка. Свещеникът произнесе своето слово за любовта, прочете няколко наистина мъдри пасажа от Библията, които при други обстоятелства щях да харесам. Не знаех дали да се моля свещеникът да продължи по-дълго, за да разполагам с колкото е възможно повече време преди неизбежното, или беше по-добре той да побърза и по-скоро да приключи с всичко.

— Ако някой тук знае за някаква пречка, поради която тези две двойки не могат законно да бъдат свързани в брачен съюз, нека я каже сега.

Огледах залата, надявайки се, че някой ще стане и ще изкаже възраженията си против нашите бракове. Може би Маргарет щеше да съобщи някакво доказателство, че Деймън де Сангуе не е този, за когото се представя, или че аз съм шпионин на Конфедерацията, или… Най-голямата сестра поклати глава, стисна зъби, но остана мълчалива. Може и да ми се е сторило, но мисля, че ръката на майка й стискаше коляното й в желязна хватка.

Деймън беше пръв, тъй като се женеше за по-голямата сестра. Не слушах. В ушите ми бучеше толкова силен рев, че се чудех как никой друг не го чува.

Какво щеше да стане, когато всичко това приключи? Дали членовете на семейство Съдърланд ще оцелеят тази нощ? Дали щях да бъда принуден в деня на сватбата си да се бия на живот и смърт с родния си брат?

— Повтаряйте след мен — каза накрая свещеникът. Подчиних се.

— Аз, Стефан Салваторе, вземем по своя воля теб, Бриджет Лин Къберт Съдърланд, за своя законна съпруга, да те имам и почитам от този ден нататък, в добро и лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве, да те обичам и да се грижа за теб, докато… смъртта ни раздели.

Почти се задавих и можех единствено да се надявам, че присъстващите са твърде погълнати от вълнение и емоции.

— Аз, Бриджет Лин Къберт Съдърланд, вземам по своя воля теб, Стефан, за свой законен съпруг, да те имам и почитам от този ден нататък, в добро и лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве, да те обичам и да се грижа за теб, докато смъртта ни раздели.

Тя забрави фамилното ми име и, съдейки по изражението в очите й, разбрах, че си мисли за случилото се предишната нощ.

После идеше ред на пръстена в ръката ми. Обикновена златна халка, с изгравирани от вътрешната страна моите и на Бриджет инициали. Скъпоценен метал, който подпечатваше завинаги съдбата ми.

Улових ръката на Бриджет. Гласът ми прозвуча изненадващо ясен и спокоен.

— С този пръстен се венчавам за теб по своя воля и обещавам да се грижа за теб до последния си дъх, за което се кълна в името на Отца, и Сина и Светия Дух, амин. — Плъзнах пръстена на пръста й. Тя изписка от радост.

Целунах я. Беше скована и бърза целувка, все пак се надявах да е достатъчно дълга, за да остане публиката доволна. Ала Бриджет се притисна към мен, опитвайки се да удължи мига. Имаше вкус на джоджен. Чувствах се ужасно.

И просто ей така, вече бях един женен вампир.