Недовършени предания

1

Днес вече не се съмнявам, че водната площ, отбелязана в оригиналната карта като „Леден залив Форочел“, всъщност е само малка част от залива (наричан „огромен“ в приложение А към „Властелинът на Пръстените“), който се е простирал далече на североизток — северният и западният бряг са оформени от големия нос Форочел, чийто безименен връх се появява върху оригиналната карта. В една от бащините ми скици северният бряг на Средната земя описва дълга дъга на изток-североизток, като най-северната точка се намира на около седемстотин мили над Карн Дум.

2

Фородваит се среща във „Властелинът на Пръстените“ само веднъж (в приложение А) при споменаването за древните обитатели на Северните земи, чиито потомци са Снежните хора от Форочел; но синдаринската дума (г)ваит се използва както за области, така и за тяхното население (за сравнение виж Енедваит). В една от скиците на баща ми Фородваит изрично се превежда като „Северна пустош“, а в друга — като „Северни земи“.

3

Бел.1: В „Силмарилион“ на стр. 251 е казано, че след като пристанищата в Бритомбар и Егларест били опустошени една година подир Нирнает Арноедиад, оцелелите елфи от Фалас отплавали заедно с Кирдан към Баларския остров „и там изградили убежище за всички, които тепърва можело да пристигнат; защото все още отбранявали част от брега около устието на Сирион и там имали множество бързи и леки кораби, укрити из тесните заливи и буйните тръстикови гъсталаци“.

4

Бел.2: За сините лампи на елфите от Нолдорско потекло се споменава и другаде, макар че не ги срещаме в публикувания текст на „Силмарилион“. В по-ранните варианти на преданието за Турин нарготрондският елф Гвиндор, който избягва от Ангбанд и бива намерен от Белег в гората Таур-ну-Фуин, притежава една от тези лампи (тя може да се види в илюстрацията към тази среща, нарисувана от баща ми); според първата версия лампата на Гвиндор се преобръща и проблесналият лъч пада върху лицето на Белег, разкривайки кого е убил Турин. В една своя бележка към историята на Гвиндор баща ми ги нарича „Феанорови лампи“, чиято тайна не познават даже Нолдорите; описва ги като „кристали, закачени в мрежа от изящни верижки и излъчващи от ядрото си негаснещо синьо сияние“.

5

Бел.3: „Да грее слънце над твоя път.“ — В много по-краткия вариант, който е отпечатан в „Силмарилион“, липсват подробности относно стигането на Туор до Нолдорската порта и не се споменава за елфите Гелмир и Арминас. Те обаче се появяват в преданието за Турин („Силмарилион“, стр. 273) като пратеници, донесли в Нарготронд предупреждението на Улмо; там е казано, че били от рода на Финарфиновия син Ангрод, но подир Дагор Браголах живеели на юг при Кирдан Корабостроителя. В разширения вариант на разказа за тяхното идване в Нарготронд, Арминас язвително подхвърля, че Турин не може да се мери със своя сродник Туор, при което споменава за среща с последния „из пущинаците на Дор-ломин“; виж края на „Нарн и Хин Хурин“.

6

Бел.4: В „Силмарилион“, стр. 92–93, е казано, че когато по тия места Моргот и Унголиант се вкопчват в борба за Силмарила „Надал тогаз Моргот вик ужасяващ и отекнал гласът му из планините. И отпосле оная местност била наречена Ламот, защото ехото от писъка му останало в нея завинаги, тъй че провикнел ли се някой там, разбуждал екота и цялата пустош между хълмовете и морето се изпълвала с глъчка като от безброй отчаяни гласове“. Тук обаче е изложена доста по-различната идея, че всеки звук в тази област се засилва сам по себе си; същата мисъл личи съвсем ясно и от началото на глава 13 на „Силмарилион“, където (в един съвсем близък по смисъл пасаж) „докато Нолдорите стъпвали на пясъка, виковете им отлетели към хълмовете и тъй се засилили, че сякаш безброй могъщи гласове закрещели над бреговете на Севера“. Изглежда, че според едната „легенда“ Ламот и Еред Ломин (Кънтящите планини) са получили името си от съхранения отчаян писък на Моргот в борбата му с Унголиант; според другата пък тези названия просто отразяват характера на звуците в онази област.

7

Бел.5: За сравнение виж в „Силмарилион“, стр. 277: „А Турин бързал на север през опустошените земи между Нарог и Теиглин и Лютата зима идвала насреща му; защото през оная година паднал сняг още в края на есента, а пролетта била късна и мразовита.“

8

Бел.6: В „Силмарилион“ на стр. 154 е казано, че когато се появява пред Тургон във Винямар и му заръчва да тръгне към Гондолин, Улмо завършва речта си с думите:

— Прочее, може и тъй да се случи, че проклятието на Нолдорите да те открие там подир време и измяната да надигне глава сред твоите чертози. Огън ще те заплаши тогава. Но ако наистина наближи тази заплаха, чак от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди и чрез него над огън и разруха ще се роди нова надежда за елфи и хора. Затуй остави в този дом меч и доспехи, та в бъдни години той да ги намери и тъй да го познаеш без страх от измама.

Обяснил още Улмо от какъв вид и размери да бъдат шлемът, ризницата и мечът, оставени в чертозите.

9

Бел.7: Туор е баща на Еарендил, чийто син Елрос Тар-Миниатур става пръв крал на Нуменор.

10

Бел.8: Това вероятно е намек за предупреждението на Улмо, донесено в Нарготронд от Гелмир и Арминас; виж приложението към „Нарн и Хин Хурин“.

11

Бел.9: Най-вероятно Сенчестите острови са всъщност Омагьосаните острови, които се описват в глава 11 на „Силмарилион“, „пръснати като мрежа от север на юг из Сенчестите морета“ при Укриването на Валинор.

12

Бел.10: За сравнение виж „Силмарилион“, стр. 251–252: „А когато Тургон чул за това [след Нирнает Арноедиад], пак пратил вестоносци към устието на Сирион и подирил помощ от Кирдан Корабостроителя. По негова молба Кирдан изградил седем бързи кораба и те отплавали към Запада; ала повече не дошли вести а тях, освен за последния. Моряците на този кораб дълго се борили с вълните, додето накрая изгубили надежда и поели обратно, но пред самите брегове на Средната земя ги посрещнала свирепа буря; Улмо обаче спасил един моряк от гнева на Осе и вълните го изхвърлили на брега в Невраст. Този моряк се наричал Воронве и бил един от ония, що Тургон изпратил от Гондолин.“ Виж също така „Силмарилион“, стр. 309.

13

Бел.11: В глава 15 на „Силмарилион“ точните думи на Улмо гласят: „Помни, че истинската надежда на Нолдорите лежи на запад и идва откъм Морето“ и „Но ако наистина наближи тази заплаха, чак от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди“.

14

Бел.12: В „Силмарилион“ не се споменава нищо за по-нататъшната съдба на Воронве след неговото завръщане в Гондолин заедно с Туор; но в първоначалния вариант („За Туор и изгнаниците от Гондолин“) той е между ония, които успяват да се спасят след гибелта на града — както личи и от пророчеството на Туор.

15

Бел.13: Виж „Силмарилион“, стр. 200: „[Тургон] вярвал също, че с края на Обсадата започва поражението на Нолдорите, ако не им дойде помощ отвън; и тайно изпратил отряди от Гондолиндрими до устието на Сирион и Баларския остров. Там те изградили кораби и отплавали към далечния Запад да търсят Валинор и помолят Валарите за прошка и помощ; от птиците морски подирили напътствие и съвети. Но морето било бурно и необятно, сенки и магии тегнели над вълните, а Валинор бил укрит. Затуй нито един от пратениците на Тургон не се добрал до Запада — мнозина изчезнали и само шепа се върнали обратно.“

В един от „съставните текстове“ на „Силмарилион“ се казва, че макар Нолдорите да „не владеели уменията на корабостроители и всички изградени от тях ладии скоро потъвали или отстъпвали пред ветровете“, все пак след Дагор Браголах „Тургон винаги поддържал тайно убежище на Баларския остров“ и когато след Нирнает Арноедиад самият Кирдан напуснал Бритомбар и Егларест заедно с оцелелите от своя народ, за да се отправи към Балар, „там се заселили при пратениците на Тургон“. Но тези подробности отпаднаха от повествованието и поради това в публикувания текст на „Силмарилион“ не се споменава за заселването на елфи от Гондолин по бреговете на Баларския остров.

16

Бел.14: Гората Нуат не се споменава в „Силмарилион“ и не е отбелязана в картата към тази книга. Простирала се е на запад от горното поречие на Нарог към извора на река Ненинг.

17

Бел.15: Виж „Силмарилион“, стр. 270: „Финдуилас, дъщерята на крал Ородрет, веднага разбрала кой е [Гвиндор] и го посрещнала сърдечно, защото го обичала преди Нирнает Арноедиад, а и Гвиндор толкова обичал нейната хубост, че я нарекъл Фаеливрин, що означава слънчев блясък по езерото Иврин.“

18

Бел.16: Река Глитуи не се споменава в „Силмарилион“, но е отбелязана на картата, макар и без име — като приток, който се влива в Теиглин малко по-северно от Малдуин.

19

Бел.17: За този път се споменава в „Силмарилион“, стр. 264: „… древният път, който следвал дългото дефиле на Сирион, минавал край острова, където някога Финрод бил издигнал кулата Минас Тирит, пресичал земите между Малдуин и Сирион, а сетне през Бретилския лес достигал до Теиглинските бродове.“

20

Бел.18: „Смърт на Гламхотите!“ Макар че не се среща в „Силмарилион“ или „Властелинът на Пръстените“, това е най-често употребяваното название на орките в Синдаринския език. Означава „креслива орда“ или „войска на шумотевицата“; за сравнение виж името на меча на Гандалф — Гламдринг, както и названието Тол-ин-Гаурхот — Остров на (войската на) върколаците.

21

Бел.19: Ехориат — Пръстеновите планини около равнината на Гондолин. Еред е-мбар нин — планините на моя дом.

22

Бел.20: В „Силмарилион“, стр. 257, Белег от Дориат казва на Турин (няколко години преди времето на настоящия разказ), че орките са изградили път през Анахския проход и „Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка“.

23

Бел.21: По този път Маеглин и Аредел избягват към Гондолин, преследвани от Еол („Силмарилион“, глава 16); по-късно по него тръгват Келегорм и Куруфин след изгонването им от Нарготронд (пак там, стр. 223). Единствено в настоящия текст се споменава, че пътят е продължавал на запад към стария чертог на Тургон във Винямар под връх Тарас; на картата този път е отбелязан само до северозападните покрайнини на Бретил, където се слива с древния южен път за Нарготронд.

24

Бел.22: Названието Бритиах е производно от думата брит, означаваща морски или речни камъчета. Среща се също в името на реката Бритон и залива Бритомбар.

25

Бел.23: За този текст съществува и паралелен вариант, който обаче почти сигурно е бил отхвърлен в полза на по-късната версия. В него пътниците не минават през Бритиах, а достигат Сирион на няколко левги северно от брода. „С мъка се добрали до речния бряг и там Воронве възкликнал:

— Виж какво чудо! Добро и зло вещае то едновременно. Сирион е замръзнал, макар че нито една легенда не разказва за подобно нещо откакто Елдарите са дошли по тия земи. Тъй ще можем да минем отвъд и да спестим дългия път, за който вече нямаме сили. Ала тъй може да са минали и други, или да дойдат подире ни.“

Двамата безпрепятствено минават по леда на реката и „тъй мъдростта на Улмо обърнала вражата злоба в тяхна полза, понеже пътят се съкратил и когато вече не им оставала ни сила, ни надежда, Туор и Воронве стигнали най-сетне до Сухата река в подножието на планините“.

26

Бел.24: За сравнение виж „Силмарилион“, стр. 153: „Но дълбоко под планините имало проход, издълбан още в мрачните епохи на света от потоците, що изтичали, за да се влеят в Сирион; тъкмо този проход открил Тургон, минал по него до зелената равнина между планините и видял сред нея да се издига хълм като остров от корав и гладък камък; защото в древни времена долината била дъно на огромно езеро.“

27

Бел.25: Никъде в „Силмарилион“ не се споменава за време, когато орлите са виели гнезда на връх Тангородрим. В глава 13 (стр. 133) Манве „пратил могъщия народ на Орлите да се засели по непристъпните върхове на Севера и да бди зорко над крепостта на Моргот“; а в глава 18 (стр. 193) Торондор връхлетял стремглаво от своето царство сред върховете на Крисаегрим, за да спаси тялото на Финголфин от поругаване пред портите на Ангбанд. Виж също така „Властелинът на Пръстените“, книга 3, глава 4: „… стария Торондор, що някога, в младите дни на Средната земя, градял гнездата си по недостъпните върхари на Околните планини“. По всяка вероятност идеята за гнездата на Торондор върху Тангородрим, която се среща и в ранния вариант на Силмарилион, по-късно е била изоставена.

28

Бел.26: В „Силмарилион“ не се споменава нищо конкретно за езика на елфите от Гондолин; този откъс обаче подсказва, че някои от тях са използвали във всекидневието си Върховния език (наричан още староелфически или Куенийски). В една по-късно написана езиковедска разработка се казва, че староелфическият бил често употребяван в Тургоновия род и Еарендил свикнал с него още от детството си, но „за по-голямата част от народа на Гондолин той се превърнал в книжовен език, а във всекидневието си служели със Синдаринския както всички останали Нолдори“. Виж също така „Силмарилион“, стр. 161: след повелята на Тингол „за своето всекидневие Изгнаниците възприели Синдаринския език, а Върховното слово на Запада се употребявало единствено при срещи насаме между най-благородните Нолдори. И все пак то оцеляло като език на премъдрите книги навсякъде, където живеел този народ.“

29

Бел.27: Това са същите цветя, които покриват в изобилие погребалните могили на роханските крале край Едорас и чието име Гандалф споменава на рохиримски език — симбелмине, тоест Вечен спомен „защото цъфтят през всички сезони и растат само там, където мъртвите намират покой“. („Властелинът на Пръстените“, книга 3, глава 6) Елфическото название уилос се среща само в този откъс, но можем да го намерим и в Амон Уилос — така се превежда на Синдарински език староелфическото име Ойолосе („Вечна белота“ — така наричат елфите планината на Манве). В „Кирион и Еорл“ е дадено още едно елфическо име на това цвете — алфирин.

30

Бел.28: В „Силмарилион“ на стр. 109 е казано, че Тингол щедро възнаграждавал джуджетата от Белегост с перли. „Перлите му давал Кирдан, понеже ги имало много из плитчините край Баларския залив.“

31

Бел.29: Ектелион Бистроструйни се споменава в „Силмарилион“ като един от военачалниците на Тургон, които охраняват фланговете на гондолинската войска при оттеглянето й покрай Сирион след Нирнает Арноедиад; по-късно е описана схватката му с предводителя на Балрозите Готмог, в която двамата се съсичат до смърт.

32

Бел.30: Тук привършва грижливо написаният, макар и многократно поправян ръкопис. Останалата част от разказа е надраскана набързо върху късче хартия.

33

Бел.31: Тук повествованието свършва окончателно и остават само някои набързо нахвърляни записки, очертаващи по-нататъшния развой на разказа:

Туор пита за името на Града и в отговор чува седем имена. (За отбелязване е несъмнено преднамереният факт, че името Гондолин не се използва в разказа чак до момента, когато Туор вижда града — дотогава срещаме само названието Потайното кралство или Потайният град.) Ектелион заповядва да бъде даден сигнал и от кулите на Голямата порта засвирват тръби, чиято песен отеква сред хълмовете. След дълга тишина чуват как в далечината отговарят тръби от стените на града. Довеждат коне (сив кон за Туор) и групата тръгва към Гондолин.

Тук е трябвало да последва описание на Гондолин и стълбищата към високата площадка пред голямата градска порта; на могилите (тази дума е неясна) от малорни, брези и вечнозелени дървета; на Фонтанния площад, Кралската кула над аркада с множество арки, Кралския чертог и знамето на Финголфин. След това, за да поздрави Туор, се появява самият Тургон „по-снажен от всички други Чеда на света освен Тингол“ с бяло-златист меч в ножница от слонова кост. Маеглин е застанал отдясно на трона, а кралската дъщеря Идрил седи отляво; и Туор трябва да изрече посланието от Улмо или „на всеослушание“, или „в залата за съвети“.

Други откъслечни записки сочат, че е трябвало да има описание на Гондолин, както го вижда Туор отдалече; че плащът на Улмо трябва да изчезне, когато Туор изрича посланието пред Тургон; че ще бъде обяснено защо Гондолин няма кралица; и че когато Туор за пръв път съзира Идрил, или малко по-късно, трябва да бъде подчертано, че в живота си е виждал твърде малко жени. Повечето жени и деца от племето на Анаел в Митрим са били изпратени на юг; а като роб Туор е виждал само дивите и горделиви жени на източните пришълци, които се отнасяли с него като с животно, или нещастните робини, работещи непосилно още от детство и към които е изпитвал само жалост.

Може да се отбележи, че по-късното споменаване за малорни в Нуменор, Линдон и Лотлориен не потвърждава, макар и да не отхвърля идеята, че през Древните дни тия дървета са процъфтявали в Гондолин (виж „Описание на остров Нуменор“) и че съпругата на Тургон, Еленве, е загинала отдавна при прекосяването на Хелкараксе („Силмарилион“, стр. 106).

34

Бел.1: На това място в „Нарн и Хин Хурин“ е вмъкнат откъс, описващ престоя на Хурин и Хуор в Гондолин. Той се основава изцяло върху историята, разказана в един от „съставните текстове“ на „Силмарилион“ — до такава степен, че се превръща в обикновен вариант и реших да не го повтарям. Може да бъде открит в „Силмарилион“, стр. 198–199.

35

Бел.2: Тук в текста на „Нарн и Хин Хурин“ е включен откъс, разказващ за Нирнает Арноедиад. Съкратих го по причините, посочени в по-горната бележка; виж „Силмарилион“, стр. 244–250.

36

Бел.3: В друг вариант на текста изрично се споменава, че Морвен наистина поддържала връзки с Елдарите, които имали скривалище в планините недалеч от нейния дом. „Ала и те не могли да й донесат вести. Никой не бил видял Хурин да пада мъртъв.

— Той не беше с Фингон — казвали елфите, — заедно с Тургон го изтласкаха на юг, но ако част от неговите бойци са оцелели, трябва да са избягали подир гондолинската армия. Ала кой знае? Орките струпаха всички загинали на могила и дори някой да дръзне да иде до Хауд-ен-Нирнает, диренето ще е напразно.“

37

Бел.4: Заслужава си това описание на Хадоровия шлем да бъде сравнено с носените от джуджетата по време на Нирнает Арноедиад „грозни маски, за да плашат врага“, които „им помогнали да устоят срещу драконите“ („Силмарилион“, стр. 247). По-късно, когато излиза на бой от Нарготронд, Турин носи джуджешка маска „и щом зърнели тая маска, враговете бягали презглава“ (пак там, стр. 271). Виж също така Приложението към „Нарн и Хин Хурин“.

38

Бел.5: Никъде другаде не се споменава за нападение на орките в Източен Белерианд, при което Маедрос да е спасил Азагал.

39

Бел.6: На друго място баща ми отбелязва, че езикът в Дориат, особено този на краля и благородниците, е бил дори по Туриново време много по-древен от диалектите, говорени из останалите области; а също така, че според наблюденията на Мим (макар това да не се среща в съхранените записки за Мим) единственото, от което не успял да се отърве Турин въпреки цялата си неприязън към Дориат, била речта, усвоена там през детските му години.

40

Бел.7: В полето на един от ръкописите е добавена бележка: „Във всички женски лица търсел той лицето на Лалаит“.

41

Бел.8: В един от вариантите на този текст Саерос се посочва като сродник на Даерон, а в друг като негов брат; тези текстове обаче вероятно са по-ранни.

42

Бел.9: Воз-горянин — „горски дивак“; виж забележка 14 към „Друедаините“.

43

Бел.10: В един вариант на тази част от разказа Турин обявява пред разбойниците истинското си име; при това твърди, че като наследствен господар и съдия на хората от Хадоровия род е имал право да посече Форвег, който бил родом от Дор-ломин. Тогава старият разбойник Алгунд, който след Нирнает Арноедиад избягал надолу покрай Сирион, казва, че Туриновите очи отдавна му напомняли за някого и едва сега разпознавал в него сина на Хурин.

„— Ала той бе по-нисък, дребен за своя род, макар че огън пламтеше в жилите му; и имаше златисто-червени коси. Ти си тъмнокос и снажен. Като се вгледам, виждам майка ти в теб; тя беше от Беоровия род. Питам се каква ли съдба я е сполетяла.

— Не знам — рекъл Турин. — Няма вести от Севера.“

В този вариант именно разкритието, че Неитан всъщност е Турин, син Хуринов, кара разбойниците от Дор-ломин да го приемат за главатар.

44

Бел.11: Най-късно написаните варианти на тази част от разказа сочат, че след като става главатар, Турин отвежда разбойниците си надалеч от домовете на горяните по южния бряг на Теиглин, а малко по-късно пристига Белег; географските подробности обаче са неясни и съществуват противоречия в описанието на тяхното придвижване. С оглед на по-нататъшния развой на историята се налага да предположим, че са останали в Сирионската долина и не са били много далече от познатата област, когато орките нападат домовете на горяните. В един експериментален вариант те се насочват на юг и стигат до областта „над Аелин-уиал и Сирионските мочурища“; но тъй като разбойниците започват да недоволстват от тази „неприветлива страна“, Турин решава да тръгнат обратно към горите южно от Теиглин, където ги е срещнал за пръв път. Подобна версия напълно съвпада с цялостното повествование.

45

Бел.12: В „Силмарилион“ разказът продължава (на стр. 258–260) със сбогуването на Белег и Турин, странното предчувствие на Турин, че съдбата ще го отведе към Амон Руд, завръщането на Белег в Менегрот (където получава меча Англахел от Тингол и лембас от Мелиан) и заминаването му на бой срещу орките в Димбар. Пропуснал съм този текст, тъй като не съществуват други варианти.

46

Бел.13: Турин избягва от Дориат през лятото; есента и зимата прекарва с разбойниците, а през пролетта на следващата година убива Форвег и става главатар. Описаните тук събития се развиват през следващото лято.

47

Бел.14: За растението аеглос, тоест „снеготрън“, се казва, че е било като прещип, но по-високо и с бели цветове. Аеглос се нарича и копието на Гил-галад. Серегон, тоест „каменна кръв“, е бил от рода на растението, наречено тлъстига; имал е наситено червени цветове.

48

Бел.15: Това напомня за прещиповите храсти с жълти цветове, които Фродо, Сам и Ам-гъл срещат в Итилиен — те са „престарели и високи, отдолу суховати и длъгнести, но по-горе гъсти“, тъй че хобитите могат „да крачат изправени под тях по дълги закътани пътеки“; цветовете им „лъщяха в сумрака и пръскаха лек сладостен аромат“ („Властелинът на Пръстените“, книга 4, глава 7).

49

Бел.16: Другаде Синдаринското име на калпавите джуджета е дадено като Ноегит Нибин (например в „Силмарилион“, стр. 262) или Нибин-Ногрим. Споменатите малко по-горе „високи бърда, които разделяли долините на Сирион и Нарог“, често се срещат под името Бърда на Нибин-ноег (или варианти на същото название).

50

Бел.17: Високата канара, където Мим превежда разбойниците по пукнатина, която нарича „порта на двора“, е била (по всяка вероятност) откъм северната страна на площадката; скалите на изток и запад очевидно са непристъпни.

51

Бел.18: Проклятието на Андрог се среща и в друга форма: „Дано от липса на лък да загине“. Както е известно, Мим загива от меча на Хурин пред портите на Нарготронд („Силмарилион“, стр. 299).

52

Бел.19: Загадката на другите предмети в торбата на Мим остава неизяснена. Освен тук, единственото споменаване за тях е в една набързо надраскана бележка, която намеква, че вътре е имало златни кюлчета, и че Мим е търсел „древни съкровища от изоставен дом на джуджета близо до плоските камъни“. Без съмнение това са споменатите няколко страници по-рано канари, разхвърляни поотделно или накуп на мястото, където бива заловен Мим. Но никъде не се намират сведения каква роля е трябвало да изиграе това съкровище в историята на Бар-ен-Данвед.

53

Бел.20: В главата „Бягството на Турин“ се казва, че проходът по склона на Амон Дартир е бил единственият проход „между Серех и далечния запад, където Дор-ломин се преливал в Невраст“.

54

Бел.21: Според историята, разказана в „Силмарилион“ (стр. 280), предчувствието за зло обзема Брандир, след като чува вестите „що му донесъл Дорлас“ и следователно (поне така изглежда) след като узнава, че човекът върху носилката е Черния меч от Нарготронд, за когото се носят слухове, че е син на Хурин от Дор-ломин.

55

Бел.22: Виж Приложението, в което се споменава, че Ородрет разменял вести с Тингол „по тайни пътища“.

56

Бел.23: В „Силмарилион“ (стр. 149) Фаротското плато или Таур-ен-Фарот е представено като „просторни гористи плата“. Описанието му тук като „кафяво и голо“ може би се отнася само до началото на пролетта, преди дърветата да се разлистят.

57

Бел.24: Би могло да се предположи, че едва след гибелта на Турин и Ниенор, когато всичко е свършило, някой си е припомнил за този пристъп, разбрал е неговия смисъл и Димрост е преименуван на Нен Гирит; но в легендата през цялото време се използва наименованието Нен Гирит.

58

Бел.25: Ако Глаурунг наистина е възнамерявал да се завърне в Ангбанд, би могло да се предположи, че ще потегли по стария път към Теиглинските бродове — маршрут, твърде близък до този, по който стига до Кабед-ен-Арас. Може би горяните са очаквали да тръгне към Ангбанд както е дошъл преди време — покрай Нарог и Иврин. Показателни са думите на Маблунг: „Гледах идването на Глаурунг и си мислех, че… се завръща при своя господар. Ала той зави към Бретил…“

Когато говори за надеждата Глаурунг да продължи направо без завои, Турамбар има предвид, че ако драконът мине покрай Теиглин до бродовете, тогава ще може да навлезе в Бретил, без да преодолява клисурата, където е уязвим — това личи и от по-нататъшния му разговор край Нен Гирит.

59

Бел.26: Не открих карта, която да илюстрира подробно представата на баща ми за местността, но тази скица поне отговаря на изискванията на повествованието:

(От преводача: тук трябва да се включи факсимиле на картата от стр. 149 на книгата със следните наименования:

Към Амон Обел; Нен Гирит; река Келеброс; Теиглински клисури; Теиглински бродове; към Нарготронд)

60

Бел.27: Изразите „диво побягнала от онова място“ и „пак се втурнала пред него“ подсказват, че е имало известно разстояние между ръба на клисурата и мястото, където Турин лежи до мъртвия Глаурунг. Може би в предсмъртния си гърч драконът се е преметнал далече напред.

61

Бел.28: Малко по-късно в разказа самият Турин преди смъртта си нарича това място Кабед Наерамарт и може да се предположи, че името се е съхранило като спомен за последните му думи.

Съществува привидно противоречие в твърдението (срещано както тук, така и в „Силмарилион“), че Брандир е последният човек, надникнал в Кабед-ен-Арас, макар че по-късно там идва Турин, а също така елфите и всички горяни, които струпват могила над трупа му. Навярно то може да се обясни, ако приемем израза в по-тесен смисъл: Брандир е последният, който наднича „в нейния мрак“. Всъщност баща ми възнамеряваше да промени историята тъй, че Турин да се самоубие не край Кабед-ен-Арас, а върху могилата на Финдуилас при Теиглинските бродове; този вариант обаче никога не се е появявал в писмена форма.

62

Бел.29: Тези думи подсказват, че вероятно първоначалното име на клисурата е било Еленов скок и именно така се превежда названието Кабед-ен-Арас.

63

Бел.1: Това описание на малорните силно напомня за думите на Леголас при наближаването към Лотлориен („Властелинът на Пръстените“, том I, стр. 322).

64

Бел.2: Трябва да се отбележи, че кралският меч е бил Аранрут — мечът на Елу Тингол от Дориат; Елрос го наследил от майка си Елвинг. Освен него има и други наследствени съкровища: Пръстенът на Барахир; прославената Секира на Туор, бащата на Еарендил; и Лъкът на Брегор от Беоровия род. След Падението оцелял единствено Пръстенът на Барахир, бащата на Берен Едноръки, тъй като бил подарен от Тар-Елендил на дъщеря му Силмариен и съхранен при Владетелите на Андуние, последният от които, Елендил Верни, избягал в Средната земя след гибелта на Нуменор. (Дотук бележката е на автора.) Историята на Барахировия пръстен е разказана в „Силмарилион“, глава 19, а по-нататъшната му съдба — във „Властелинът на Пръстените“, приложение А. За „прославената Секира на Туор“ не се споменава в „Силмарилион“, но тя е описана в оригинала на „Падането на Гондолин“ (1916–17 г., вж. Увода към първа част на „Недовършени предания“), където се казва, че Туор предпочитал да носи в Гондолин секира вместо меч и я нарекъл на местен език Драмборлег. В приложения към ръкописа списък на имената Драмборлег се превежда като „Топор-боздуган“: „секирата на Туор, която можела да поваля като боздуган и да сече като меч“.

65

Бел.1: В „Описание на Нуменор“ той е наречен Тар-Менелдур Елентирмо (Звездоброеца). За него виж също така в „Потомците на Елрос“.

66

Бел.2: Както се вижда и от допълненията в края на тази глава, ролята на Соронто може да бъде проследена само съвсем смътно.

67

В текста тук и по-нататък са използвани типично нуменорски обръщения (най-често с окончание „-ия“); така например употребената малко по-долу от Менелдур дума ония вероятно означава нещо като „сине мой“. Нито авторът, нито редакторът са обяснили точното значение на тези обръщения и без съмнение би било грешка това да се прави в българския превод. — Б.пр.

68

Бел.3: Както се посочва в „Описание на Нуменор“, Веантур пръв извършил пътешествие до Средната земя през 600 година от първата епоха (той бил роден през 451 година). В „Разказ за годините“ от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ е записано за 600 година: „Първите нуменорски кораби се появяват край бреговете“.

В едно по-сетнешно есе по езикознание е описана първата среща на нуменорците с хората от Ериадор: „Едва шестстотин години след като оцелелите Атани (Едаини) потеглили по море към Нуменор, първият кораб от Запада отново наближил Средната земя и навлязъл в Лунния залив. Капитанът и моряците били посрещнати с радост от Гил-галад; тъй започнал дружеският съюз на Нуменор и Елдарите от Линдон. Новината бързо се разпространила за изумление на хората от Ериадор. Макар че през първата епоха те живеели на изток, слуховете за «страшната война отвъд Западните планини» (т.е. Еред Луин) били стигнали и до тях; ала в легендите им нямало ясни описания на събитията, затова вярвали, че всички хора по онези земи са загинали от огъня или унищожителните вълни на страховитото бедствие. Но тъй като сред тях още се говорело, че в незапомнени времена тия хора са били техни сродници, те пратили при Гил-галад вестоносци да молят за среща с морските люде «що се завръщали от гибелта в бездните на Морето». Тъй се стигнало до първата среща на Крепостните хълмове; и на тази среща с Нуменорците дошли само дванайсет храбри и доблестни мъже от Ериадор, понеже повечето им сънародници се бояли, че пришълците всъщност са страшни духове на отдавна починали люде. А когато съзрели мореплавателите, страх ги обзел, та дълго не могли дума да продумат от благоговение; защото макар да се смятали за могъщи и славни сред своя народ, мореплавателите пред тях приличали по снага и одежди не на простосмъртни хора, а на елфически владетели. Въпреки туй не се усъмнили в древното родство; а пришълците също гледали с радостна изненада тия люде от Средната земя, защото дотогава в Нуменор вярвали, че там са останали само потомци на злите племена, които Моргот призовал на помощ от Изтока в последните дни на войната срещу него. Ала сега съзирали лица, свободни от Сянката и хора, които спокойно биха могли да крачат из Нуменор, без да приличат на чужденци освен по оръжията и облеклото. Подир дългото мълчание Нуменорците и людете от Ериадор изведнъж изрекли приветствени слова на своите езици, сякаш се срещали с отдавна изгубени сродници. Изпървом и двете страни били разочаровани, че не могат да се разберат; ала когато се смесили и повели дружески разговори, скоро открили, че все още имат множество общи думи, които ясно се разпознавали в говора, а други можели да се проумеят при по-внимателно вслушване, тъй че макар и неуверено, успявали да разговарят за най-прости неща.“ На друго място в това есе е обяснено, че тези хора живеели край езерото Бледоздрач, по Северните ридове, Бурните хълмове и околните земи чак до река Брендивин, на запад от която бродели често, макар и да не се заселвали там. Те били дружелюбни към елфите, но изпитвали и боязън от тях; а от Морето дълбоко се страхували и не смеели да го погледнат. Изглежда, че по произход са били близки с народите на Беор и Хадор, които не пресекли Сините планини към Белерианд през Първата епоха.

69

Бел.4: Синът на нуменорския престолонаследник — Алдарион, син на Менелдур. Тар-Елендил предава кралския скиптър на Менелдур едва петнайсет години по-късно.

70

Бел.5: Ерухантале — „Благодарност към Еру“, есенен празник в Нуменор; виж „Описание на Нуменор“.

71

Бел.6: (Сир) Ангрен било елфическото име на река Исен. Названието Рас Ангрен не се среща никъде другаде и навярно се отнася до дългия нос на север от залива Белфалас, наричан обикновено Андраст (Дългия нос).

Споменаването на „страната на Амрот, гдето още живеят елфи от племето на Нандорите“ би трябвало да означава, че преданието за Алдарион и Ерендис е било записано в Гондор преди последният кораб да отпътува от пристанището на Горските елфи край Дол Амрот през 1981 година на Третата епоха; виж и съответните пасажи в „Историята на Галадриел и Келеборн“.

72

Бел.7: За Уинен, съпругата на Осе (Маяр на Морето) виж „Силмарилион“, стр. 27. Там се споменава, че „Нуменорците дълго живели под нейна закрила и я почитали наравно с Валарите“.

73

Бел.8: Известно е, че Домът на Дръзновените „бил конфискуван от кралете и преместен в западното пристанище Андуние; от всички техни записи не останало нищичко“ (има се предвид, че са били унищожени при Падението), включително и подробните карти на Нуменор. Не се споменава обаче кога точно е бил конфискуван „Еамбар“.

74

Бел.9: По-късно реката била наречена Гватло или Сивталаз, а пристанището Лонд Даер; виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

75

Бел.10: За сравнение виж „Силмарилион“, стр. 185: „В онзи род мъжете имали черна или кестенява коса и сиви очи“. Според родословното дърво на Беоровия род Ерендис е потомка на Берет, която била сестра на Барагунд и Белегунд, а следователно се падала леля на Туриновата майка Морвен и Туоровата майка Риан.

76

Бел.11: За разликите в дълголетието на Нуменорците виж Бележка 1 към „Потомците на Елрос“.

77

Бел.12: За дървото ойолайре виж „Описание на Нуменор“.

78

Бел.13: Това трябва да се тълкува като лоша поличба.

79

Бел.14: За сравнение виж „Акалабет“ („Силмарилион“, стр. 359), където се казва, че по времето на Ар-Фаразон „някои от големите нуменорски кораби потъвали, та вече не се завръщали в пристанищата, а подобна беда не се помнела още от древните времена, когато изгряла Звездата“.

80

Бел.15: Валандил се падал братовчед на Алдарион, тъй като бил син на Силмариен, дъщеря на Тар-Елендил и сестра на Тар-Менелдур. От Валандил, първия владетел на Андуние, тръгва родът на Елендил Високи, баща на Исилдур и Анарион.

81

Бел.16: Ерукиерме — Молитва към Еру, пролетен празник в Нуменор; виж „Описание на Нуменор“.

82

Бел.17: В „Акалабет“ („Силмарилион“, стр. 340) се казва, че „по изгрев слънце в най-ясните дни те съзирали далече на запад да се мержелее бряг с лъчезарен бял град, просторно пристанище и могъща кула. Защото в ония дни те били надарени с проницателен поглед; ала дори и тогава само най-зорките сред тях успявали да различат прелестното видение от склоновете на Менелтарма или от мачтите на някой кораб, плаващ покрай западния бряг… Ала най-мъдрите сред тях знаели, че това всъщност не е Блаженото царство Валинор, а елфическото пристанище Авалоне на остров Ересеа, най-източната от Безсмъртните земи“.

83

Бел.18: Казват, че оттогава насетне тръгнал обичаят кралете и кралиците да носят на челата си безценен камък вместо корона. (Бележка на автора.)

84

Бел.19: По Западните земи елфическият (Синдарински) език се говорел както от знатните, тъй и от простолюдието. С този език била откърмена Ерендис; Алдарион обаче говорел на нуменорско наречие, макар че като всички благородници в Нуменор владеел и езика на Белерианд. (Бележка на автора)

На друго място, в записки за езиците на Нуменор, е казано, че широката употреба на Синдаринския език из северозападните области се дължи на факта, че по тия места се заселили предимно люде от „Беорийско“ потекло; а Беоровият род в Белерианд отрано изоставил собствения си език и възприел Синдаринския. (За това не се споменава в „Силмарилион“, макар на стр. 184 да е казано, че в Дор-Ломин по времето на Финголфин хората от Хадоровия род не забравяли собствената си реч „и от нея произлязъл общият човешки език на Нуменор“.) Широко употребяван бил Адунаическият език, макар че почти всички знаели в известна степен и Синдаринския; а в кралския дворец и повечето домове на знатни и учени люде обикновено се говорело на Синдарински чак докато отминало царуването на Тар-Атанамир. (По-късно в настоящия разказ ще бъде споменато изрично, че Алдарион предпочитал нуменорското наречие; навярно това е било изключение.) По-нататък в записките се споменава, че при дългата употреба от простосмъртните Синдаринският език постепенно се изменил и се превърнал в диалект, но този процес бил силно ограничен в Нуменор, поне сред знатните и учени хора, поради техните връзки с Елдарите от Ересеа и Линдон. Куенийският (староелфически) език не бил разговорен в Нуменор. Знаели го само мъдреците и древните родове, в които се изучавал още от детство. Използвал се в официални документи, които трябвало да се съхраняват за векове, като например законите или Свитъците и Аналите на кралете (за сравнение виж „Акалабет“, стр. 347: „в Свитъка на кралете тази титла била записана като Херунумен, което е нейният превод на езика на Върховните елфи“), а често и в някои книги с потайни премъдрости. Широко приложение намирал и по други официални поводи: общоизвестните имена на всички селища, области и географски забележителности в страната произхождали от Куенийския език (макар че обикновено имало и местни названия, най-често преведени на Синдарински или Адунаически език). Личните имена, а особено официалните титли и обществените прозвища на всички хора от кралския род и от потеклото на Елрос също имали Куенийски произход.

При разглеждането на този въпрос във „Властелинът на Пръстените“, Приложения Е и Ж (раздел „За хората“), се създава малко по-различно впечатление за мястото на Синдаринския сред езиците в Нуменор: „От всички човешки народи единствено Дунеданците са знаели и говорели елфически език; защото техните прадеди научили Синдарински и тъй го предали на децата си като древна премъдрост, що почти не се променяла с годините“.

85

Бел.20: Еланор се е наричало малко златисто цвете с формата на звезда; растяло и по могилата Керин Амрот в Лотлориен („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 6). Сам Майтапер нарича с това име първородната си дъщеря по съвет на Фродо („Завръщането на краля“, книга 6, глава 9).

86

Бел.21: Виж по-горе Бележка 10 за произхода на Ерендис от Берет, сестра на Барагунд и леля на Морвен.

87

Бел.22: Твърди се, че както Елдарите, така и Нуменорците избягвали да създават деца, ако имало вероятност за раздяла между родителите от мига на зачеване до първите детски години. Според нуменорските представи за приличие Алдарион е останал у дома твърде кратко след раждането на дъщеря си.

88

Бел.23: В една бележка за „Скиптърния съвет“, който съществувал пред този период от историята на Нуменор, се казва, че Съветът не е имал друга власт, освен да дава препоръки на краля; все още никому не хрумвало, че подобна власт може да бъде необходима. Членовете на Съвета се избирали по един от всяка област на Нуменор; но кралският наследник също бил включван след официалното си обявяване, за да се запознае с управлението на страната, а кралят можел временно да призове и други съветници заради специалните им познания по обсъжданите въпроси. По това време само двама членове на съвета (без да се брои Алдарион) били от рода на Елрос — Валандил от Андуние като представител на Форостар и Халатан от Хиярасторни като представител на Миталмар; но те дължали постовете си не на потекло или богатство, а на народната почит и обич по своите земи. (В „Акалабет“, стр. 348, се казва, че „Наместникът в Андуние винаги бил пръв съветник на трона“.)

89

Бел.24: Записано е, че Ерейнион получил името Гил-галад (Лъчезарна звезда) „защото шлемът, ризницата и щитът му, покрити със сребро и украсени с бели звезди, сияели под слънцето или луната като ярка звезда, та зорките елфически очи го виждали отдалеч, ако се изправел върху възвишение“.

90

В оригинала височината е дадена като дванайсет фута. След дълги колебания предпочетох където е необходимо да давам мерките за дължина според метричната система. — Б.пр.

91

Бел.25: Виж края на Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

92

Бел.26: Законният мъжки наследник обаче нямал правото да откаже; но тъй като кралят можел по всяко време да напусне властта, подобен наследник имал изхода незабавно да преотстъпи Скиптъра на своя наследник. Тогава се смятало, че е царувал поне една година; и точно такъв е случаят (единствен по рода си) с Елросовия син Вардамир, който не се възкачил на трона, а предал Скиптъра на своя син Амандил.

93

Бел.27: Другаде се казва, че това правило за „кралски брак“ никога не е било узаконявано, а се превърнало във въпрос на чест — „признак за растежа на Сянката, тъй като изискването станало категорично едва когато намаляла или напълно изчезнала разликата по дълголетие, здраве и способности между потомците на Елрос и останалите родове“.

94

Бел.28: Това изглежда странно, тъй като по времето на Анкалиме наследник е бил Анарион. В „Потомците на Елрос“ (виж няколко страници по-долу) се казва само, че дъщерите на Анарион „отказват скиптъра“.

95

Бел.1: Не само в разказа за Алдарион и Ерендис, но и на други места се споменава, че потомците на Елрос били надарени с повече дълголетие, отколкото другите Нуменорци. Така например в „Акалабет“ („Силмарилион“, стр. 338) се казва, че потомците на Елрос „се славели с небивало дълъг живот дори сред Нуменорците“; а една откъслечна бележка уточнява тази разлика в дълголетието: при потомците на Елрос „изчерпването на силите“ идвало около четиристотната им година или малко по-рано, докато при всички други това ставало около края на второто столетие или малко по-късно. Трябва да се отбележи, че почти всички крале от Вардамир до Тар-Анкалимон са живели по четиристотин години или малко повече и само трима са починали една-две години преди тази възраст.

Но в последните записки на тази тема (които обаче датират приблизително от времето на последните записки за Алдарион и Ерендис) разликата в дълголетието е намаляла значително. На нуменорския народ като цяло се приписва живот, пет пъти по-дълъг от този на другите хора (макар това да влиза в противоречие с казаното във „Властелинът на Пръстените“, Приложение А — че на Нуменорците бил дарен живот „отначало тройно по-дълъг от този на другите люде“, което твърдение се повтаря и във встъплението към настоящия текст); в това отношение разликата между потомците на Елрос и останалите Нуменорци вече не е тъй значителна и се превръща едва ли не в обикновен случай на дълголетие при един отделен род. Макар да се споменава за Ерендис и за малко по-краткия живот на „Беорийците“ от Западните земи, липсва срещаното в „Алдарион и Ерендис“ твърдение, че разликата в дълголетието им е била много голяма и съдбоносна, което знаели всички.

В тези записки единствено Елрос е надарен с необикновено дълголетие и се твърди, че той и брат му Елронд били надарени първоначално с еднакви възможности за живот, ала тъй като Елрос избрал да остане между човешкия род, той съхранил и основните разлики между люде и Куенди — да „търси другаде“, както Елдарите наричали смъртта, когато се умори и пожелае да напусне този свят. По-нататък се казва, че Нуменорците постигнали дълголетие поради възприемането на елфическия начин на живот; но многократно били предупреждавани, че не са се превърнали в Елдари и си остават простосмъртни люде, дарени само с малко по-дълъг период на телесна и духовна сила. При тях детският и юношески растеж не се отличавал особено от този на другите хора (както и на Елдарите), но когато достигнели „зрелост“, стареели или „губели сили“ много по-бавно. Първите прояви на „умора от света“ били за тях знак, че силите им са към своя край. След този срок, също както при растежа, състаряването идвало не по-бавно, отколкото при другите люде. Така Нуменорците се превръщали бързо, само за десетина години, от мъдри и силни хора в грохнали и вдетинени старци. През ранните поколения те не се „вкопчвали в живота“, а го напускали доброволно. Отчаяното „вкопчване в живота“ и нежеланието да умрат е причинено от идването на Сянката и бунта на Нуменорците; придружено е и от западане на тяхното дълголетие.

96

Бел.2: Виж Бележка 26 към „Алдарион и Ерендис“.

97

Бел.3: Тези 148 години (а не 147) вероятно отразяват реалното властване на Тар-Амандил, без да се брои символичното едногодишно царуване на Вардамир.

98

Бел.4: Силмариен безспорно е първата рожба на Тар-Елендил; на няколко места се посочва, че тя е родена през 521 година от Втората епоха, а брат й Тар-Менелдур през 543. но в „Разказ за годините“ (Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“) се твърди, че Силмариен е родена през 548 година; тази дата идва още от първоначалните чернови на текста. Според мен грешката би трябвало да се поправи, но е останала незабелязана.

99

Бел.5: Това влиза в несъответствие с описаните в предишната глава „стар“ и „нов“ закон за наследството, според които Соронто ставал наследник на Анкалиме (ако се случело да умре бездетна) единствено по „новия“ закон, тъй като бил потомък по женска линия. Колкото до израза „по-голямата му сестра“, той несъмнено трябва да означава „по-голямата от двете му сестри“.

100

Бел.6: Виж края на „Алдарион и Ерендис“.

101

Бел.7: Виж края на „Алдарион и Ерендис“ и Бележка 28 към същата глава.

102

Бел.8: Любопитно е, че скиптърът преминава у Тар-Телпериен, макар Тар-Сурион да има син, Исилмо. Може би по това време наследяването става по новия закон, изложен във „Властелинът на Пръстените“, т.е. по първородство независимо от пола (виж допълненията към „Алдарион и Ерендис“), при което на трона може да се възкачи дъщеря дори и когато владетелят има син.

103

Бел.9: Годината 1731, дадена тук като край на властването на Тар-Телпериен и възцаряване на Тар-Минастир, влиза в странно противоречие с множество други дати относно първата война срещу Саурон; защото големият нуменорски флот, изпратен от Тар-Минастир, достига Средната земя през 1700 г. По никакъв начин не мога да си обясня това противоречие.

104

Бел.10: В „Разказ за годините“ (Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“) срещаме следния ред: „2251, Тар-Атанамир поема скиптъра. Започват бунтове и раздори сред Нуменорците“. Това е в крещящо противоречие с настоящия текст, според който Тар-Атанамир умира през 2221 г. В него обаче годината първоначално също е дадена като 2251, а след това поправена на 2221. По този начин на различни места една и съща година се посочва за възкачването му на престола и за неговата смърт; цялата хронологична структура ясно показва, че първото трябва да е грешка. Освен това в „Акалабет“ („Властелинът на Пръстените“, стр. 344) е казано, че народът на Нуменор се разделя по времето на Атанамировия син Анкалимон. Затова почти не се съмнявам, че в „Разказ за годините“ е допусната грешка и в действителност текстът гласи: „2251, смърт на Тар-Атанамир. Тар-Анкалимон поема скиптъра. Започват бунтове и раздори сред Нуменорците“. Но ако е тъй, остава загадка защо е трябвало годината на смъртта на Атанамир да се поправя в „Потомците на Елрос“, сред като вече веднъж е била уточнена чрез „Разказ за годините“.

105

Бел.11: Според списъка на нуменорските крале и кралици в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ след владетеля Тар-Калмакил (осемнайсети по ред) идва Ар-Адунахор (деветнайсети). Според „Разказ за годините“ в Приложение Б Ар-Адунахор е поел скиптъра през 2899 година; на тази основа Робърт Фостър дава в „Пълен пътеводител из Средната земя“ годината на смъртта на Тар-Калмакил като 2899. От друга страна, малко по-нататък в списъка на нуменорските владетели (пак в Приложение А), Ар-Адунахор се посочва като двайсети крал; през 1964 г. баща ми отговаря на един свой кореспондент, който се интересува от това: „От родословна гледна точка би трябвало да го наречем шестнайсети крал и деветнайсети владетел. Може би вместо двайсет трябва да се чете деветнайсет; но нищо чудно и да има някое пропуснато име“. По-нататък обяснява, че не е сигурен, тъй като в момента записките на тази тема не са му под ръка.

Когато редактирах „Акалабет“, аз поправих оригиналния текст „И двайсетият крал взел скиптъра на дедите си и се възкачил на трона под името Адунахор“ на „И деветнайсетият крал…“ („Силмарилион“, стр. 347), а също така промених „двайсет и четири“ на „двайсет и три“ (пак там, стр. 350). По онова време не бях забелязал, че в „Потомците на Елрос“ владетелят след Тар-Калмакил не е Ар-Адунахор, а Тар-Ардамин; сега обаче от самия факт, че тук смъртта му е посочена през 2899 г., става напълно ясно, че по грешка е бил пропуснат в списъка към „Властелинът на Пръстените“.

От друга страна преданията са категорични (както се посочва в Приложение А, в „Акалабет“ и в „Потомците на Елрос“), че Адунахор пръв от кралете поема скиптъра с име на Адунаически език. При предположението Тар-Ардамин да е отпаднал от списъка в Приложение А по най-обикновена грешка, изглежда твърде странно, че промяната в стила на кралските имена се приписва там на първия владетел след Тар-Калмакил. Може би несъответствието се дължи не на проста грешка, а на далеч по-сложен замисъл.

106

Бел.12: В две родословни дървета се посочва, че баща й е Гимилзагар, втори син (роден през 2630 г.) на Тар-Калмакил, но това очевидно е невъзможно; Инзилбет би трябвало да е по-далечна потомка на Тар-Калмакил.

107

Бел.13: Съхранена е скица на баща ми, представляваща сложна плетеница от стилизирани цветя, носеща заглавие Инзиладун, а отдолу е изписано с Феанорови писмена и в превод Нумелоте (тоест Цвете на Запада).

108

Бел.14: Според „Акалабет“ („Силмарилион“, стр. 349) „Гимилхад умрял две години преди да привърши вторият век от живота му (а за потомък на Елрос това се смятало за ранна кончина, макар че кралският род бил западнал)“.

109

Бел.15: Както е отбелязано в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“, Мириел би трябвало да стане четвъртата властваща кралица.

Последното противоречие между „Потомците на Елрос“ и „Разказ за годините“ се появява в датите, свързани с Тар-Палантир. В „Акалабет“ („Силмарилион“, стр. 348) се казва, че „когато се възкачил на престола, Инзиладун си избрал титла от елфическия език както в древните времена и се нарекъл Тар-Палантир“; а в „Разказ за годините“ срещаме текста: „3175, покаяние на Тар-Палантир. Гражданска война в Нуменор“. От тези твърдения изглежда почти сигурно, че възкачването му на престола става през 3175 г.; и това се подкрепя от факта, че в „Потомците на Елрос“ смъртта на баща му Ар-Гимилзор първоначално е посочена през 3175 г., която едва по-късно е поправена на 3177. Както и при смъртта на Тар-Атанамир (виж по-горе Бележка 10), трудно е да се разбере защо е направена тази дребна промяна в противоречие с „Разказ за годините“.

110

Бел.16: Твърдението, че Елендил е авторът на „Акалабет“, се среща единствено тук. Другаде е казано, че историята за Алдарион и Ерендис, „един от малкото подробни разкази, съхранени от Нуменор“, дължи оцеляването си на особения интерес на Елендил към нея.

111

Бел.1: Виж Приложение Д.

112

Бел.2: В една бележка от непубликуван материал се казва, че елфите в Харлиндон (тоест Линдон на юг от Лунния залив) са били предимно от Синдарски произход и тяхната област спадала към владенията на Келеборн. Естествено е да свържем това с твърдението от Приложение Б; но бележката може да се отнася до по-късен период, тъй като пътуванията и жилищата на Келеборн и Галадриел след падането на Ерегион през 1697 г. са останали почти напълно неизяснени.

113

Бел.3: За сравнение виж „Задругата на Пръстена“, книга 1, глава 2: „Старият Път изток-запад пресичаше Графството, устремен към Сивите заливи, и джуджетата открай време пътуваха по него до мините си в Сините планини“.

114

Бел.4: В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е казано, че древните градове Ногрод и Белегост били разрушени при рухването на Тангородрим; но „Разказ за годините“ в Приложение Б твърди: „Около 40 г. много джуджета напускат древните си градове в Еред Луин, отиват към Мория и умножават тамошното население“.

115

Бел.5: В бележка към текста е обяснено, че Лоринанд било елфическото название на тази област (наричана по-късно Лориен или Лотлориен), което в превод от елфически означавало „златна светлина“ или „долина от злато“. Куенийската форма би трябвало да е Лауренанде, а Синдаринската Глорнан или Нан Лаур. Както тук, така и другаде смисълът на името се обяснява чрез позоваване на златните малорнови дървета в Лотлориен; те обаче са донесени там от Галадриел (за техния произход виж в „Описание на Нуменор“) и по-късно при друго обсъждане се казва, че след появата на малорните името Лоринанд възникнало чрез преобразуване на по-древното название Линдоринанд — „Долина в Земята на Певците“. Тъй като елфите от онази област са по произход Телери, тук без съмнение присъства името, с което сами се наричат — Линдари, тоест Певци. От множество други обсъждания на името Лотлориен, влизащи често в противоречие помежду си, излиза наяве фактът, че вероятно всички останали имена се дължат лично на Галадриел и комбинират различни елементи: лауре — злато, нан(д) — долина, ндор — земя или страна, лин — пея; а в Лаурелиндоринан, тоест „Долина на Пеещото злато“ (както казва Дървобрад пред хобитите, това е нейното древно име) целенасочено отеква името на Златното дърво, расло някога във Валинор, „по което, както личи, копнежът на Галадриел растял година подир година, та накрая се превърнал в непоносима скръб“.

Първоначално Лориен е Куенийско название на област във Валинор, често използвано вместо името на Валара, комуто принадлежала (Ирмо) — „спокойно място със сенчести дървета, убежище от грижи и скърби“. По-нататъшната промяна от Лоринанд, тоест „Златна долина“, към Лориен „може би се дължи на самата Галадриел“, защото „приликата не може да бъде случайна. Тя се била посветила на една цел — да превърне Лориен в убежище, в остров на покоя и красотата, прекрасен спомен за древните дни, ала сега била изпълнена със скръб и недоверие, понеже знаела как бързо иде подир златния сън мрачно пробуждане. Нека тук отбележим, че Дървобрад е превел Лотлориен като «Цвете на Бляновете», но може да се изтълкува и като «Цвете на сънищата».“

В „Относно Галадриел и Келеборн“ запазих навсякъде названието Лоринанд, макар че при написването то е предвидено само като първоначално и най-древно име на областта, а историята за донасянето на малорните от Галадриел още не е била измислена.

116

Бел.6: Този текст е по-късна поправка; според първоначалния ръкопис Лоринанд бил управляван от местни принцове.

117

Бел.7: В една откъслечна бележка, чието време на съставяне не успях да установя, се казва, че макар името Саурон да е използвано и по-рано в „Разказ за годините“, това име, подсказващо неговата идентичност с описания в „Силмарилион“ пръв Морготов заместник, остава неизвестно чак до 1600 година от Втората епоха, когато е изкован Единствения пръстен. Загадъчната враждебна мощ, която се изправя срещу елфите и Едаините, бива усетена малко след 500 г., а от Нуменорците пръв узнава за нея Алдарион към края на осми век (по времето, когато създава пристанището Винялонде, виж „Алдарион и Ерендис“). Но не се знае откъде идва тя. Саурон полага големи усилия да не смесва двете си роли: враг и изкусител. Когато идва между Нолдорите, той си присвоява особено красива външност (сякаш е предвиждал по-късното пристигане на Истарите) и красиво име — Артано, тоест „Върховен ковач“ или Аулендил, чрез което иска да се представи за верен служител на Валара Ауле. (В „За Всевластните Пръстени“, стр. 371, името, което си присвоява Саурон по онова време, е Анатар, Повелител на даровете; в настоящия ръкопис обаче то не се споменава.) По-нататък в бележката се казва, че Галадриел не била заблудена и твърдяла, че този Аулендил няма нищо общо със свитата на Ауле от Валинор; ала туй няма значение, тъй като Ауле е съществувал още преди „Изграждането на Арда“ и най-вероятно този Саурон всъщност е бил някой от Маярите на Ауле, покварен от Мелкор „още преди Арда да е съществувала“. Можем да сравним това с началните изречения на „За Всевластните Пръстени“: „В древни времена сред Маярите имало един на име Саурон… След сътворението на Арда Мелкор го привлякъл на своя страна“.

118

Бел.8: В едно писмо от септември 1954 г. баща ми споделя: „В началото на Втората епоха той [Саурон] все още бил красив на вид, или поне още можел да придобива прекрасен облик — и все още не бил затънал в злото докрай, освен ако сметнем, че всички «реформатори», бързащи в своите «реконструкции» и «реорганизации» са зли по начало, още преди гордостта и жаждата за налагане на собствената воля да разядат душите им. Що се отнася до въпросните елфи, наричани Нолдори или Премъдри, те винаги са били уязвими по линия на «науката и технологията», както бихме се изразили днес — желаели са да получат знанията, които Саурон наистина притежавал, затова в Ерегион отхвърлят предупрежденията на Гил-галад и Елронд. Това «желание» на елфите от Ерегион — ако искате, наречете го «алегория» на обичта към машините и техническите нововъведения — е символизирано и чрез тяхната изключителна дружба с джуджетата от Мория“.

119

Бел.9: Галадриел не може да е използвала мощта на Нения преди да настане далеч по-късната епоха, когато Пръстенът-Повелител бива изгубен; трябва обаче да признаем, че според цитирания текст съвсем не е така (макар че изрично се споменава как самата тя съветва Келебримбор да не се използват елфическите Пръстени).

120

Бел.10: Тук текстът е поправен с думите „първият Бял съвет“. В „Разказ за годините“ се посочва, че Белият съвет е създаден през 2463 г. от Третата епоха; но може би Съветът през Третата епоха нарочно е взел името на онзи древен Съвет, особено като се има предвид, че неколцина членове на единия са участвали и в другия.

121

Бел.11: Малко по-рано в повествованието е казано, че Гил-галад дал Червения Пръстен Нария на Кирдан веднага, след като го получил от Келебримбор, и това съвпада с твърденията в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ и „За Всевластните Пръстени“, че Кирдан съхранявал Пръстена от самото начало. Новото твърдение е включено като бележка в полето на текста, но влиза в противоречие с всички останали.

122

Бел.12: За Горските елфи и техния език виж Приложение А.

123

Бел.13: За границите на Лориен виж Приложение В.

124

Бел.14: Никъде не е обяснен произходът на названието Дор-ен-Ернил; освен тук, то се среща единствено върху голямата карта на Рохан, Гондор и Мордор във „Властелинът на Пръстените“. На тази карта мястото му е срещу Дол Амрот, от другата страна на планините, но споменаването на това име в настоящия текст подсказва, че въпросният Ернил е принцът на Дол Амрот (във всеки случай така бихме могли да предположим).

125

Бел.15: За Синдарските принцове на горските елфи виж Приложение Б.

126

Бел.16: Това обяснение предполага, че първият елемент от името Амрот е същата елфическа дума като Куенийската амба, тоест „нагоре“, срещана и в Синдаринското амон — хълм или планина със стръмни склонове; а вторият елемент е производно от корена рат-, означаващ „катеря се“ (откъдето идва и глаголът рат от Нуменорския Синдарински език, който се използвал в Гондор за имена на местности и хора; там тази дума се прилагала за почти всички по-дълги пътища и улици в Минас Тирит, повечето от които били разположени върху склонове — например Рат Динен, Безмълвната улица, слизаща от Крепостта към Гробниците на кралете).

127

Бел.17: В „краткия преразказ“ на легендата за Амрот и Нимродел се казва, че Амрот живеел върху дърветата на Керин Амрот „поради любовта си към Нимродел“.

128

Бел.18: Мястото на елфическото пристанище в Белфалас е отбелязано с името Еделонд (тоест Елфически пристан; за значението на едел и лонд виж Приложението към „Силмарилион“) върху изящната карта на Средната земя, създадена от Полин Бейнс; обаче никъде другаде не съм срещал това название. Виж Приложение Г. За сравнение виж също така „Приключенията на Том Бомбадил“, където се казва: „В Дългобряг и Дол Амрот имало много легенди за древни елфически поселения и за пристанище край устието на Мортонд, откъдето много кораби отплавали на запад чак до падането на Ерегион през Втората епоха“.

129

Бел.19: Това е в съзвучие с откъса от „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 8), където Галадриел дава зеления камък на Арагорн с думите: „Приеми в този час името, което ти бе предречено — Елесар, Елфически камък от рода на Елендил“.

130

Бел.20: В текста тук и малко по-долу е употребено името Финрод, което промених на Финарфин, за да се избегне евентуално объркване. Преди през 1966 г. да излезе преработеното издание на „Властелинът на Пръстените“, баща ми промени името Финрод на Финарфин, а неговият син Фелагунд, наричан по-рано Инглор Фелагунд, стана Финрод Фелагунд. В съответствие с това бяха преработени два откъса от Приложения Б и Е.

Заслужава си да отбележим, че тук Галадриел не споменава между своите братя Ородрет, крал на Нарготронд след Финрод Фелагунд. По неизвестна за мен причина баща ми е преместил втория нарготрондски крал и го е направил член на същия род в следващото поколение; но тази и някои други родословни промени не бяха включени в повествованието на „Силмарилион“.

131

Бел.21: Можем да сравним това с описанието на Елфическия камък в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 8): „Тя [Галадриел] пое от скута си голям яснозелен камък, вграден в сребърна брошка, изработена като орел с разперени криле, и щом го повдигна, камъкът заблестя като слънце, пронизало пролетни листа“.

132

Бел.22: Но в „Завръщането на краля“ (книга 6, глава 9), когато виждаме върху ръката на Елронд Синия Пръстен, той е наречен „Вилия, най-могъщият от Трите“.

133

Река Гландуин („гранична река“) слизала от Мъгливите планини южно от Мория, за да се влее в Митейтел над Тарбад. На оригиналната карта към „Властелинът на пръстените“ името не е отбелязано (в книгата то се среща само веднъж — в Приложение А). Изглежда, че през 1969 г. баща ми е съобщил на мис Полин Бейнс някои допълнителни имена, за да бъдат включени в нейната декоративна карта на Средната земя: Еделонд (вече споменат в Бележка 18), Андраст, Друваит Иаур (Древна земя на Пукелите), Лонд Даер (руини), Ерин Ворн, река Адорн, Лебедорой и река Гландуин. По същото време последните три от тези имена са били вписани в оригиналната карта към книгата, но така и не успях да открия защо е направено това; и макар че река Адорн е поставена точно на място, Лебедорой и река Гландуин [забележете!] са разположени наслуки край горното поречие на Исен. За правилното тълкуване на отношението между имената Гландуин и Лебедорой виж в следващите страници.

134

В ранните дни на тези кралства най-бързият път от едното до другото (освен когато ставало дума за големи армии) бил по море до древното пристанище в устието на Гватло и нагоре до речното пристанище Тарбад, а сетне по Пътя. Древната крайморска крепост и големите й кейове лежали в разруха, но с тежък труд в Тарбад било изградено пристанище, способно да приема морски кораби, а край него и укрепление върху високи насипи от двете страни на реката, за да охранява прочутия по онова време Тарбадски мост. Древното пристанище било от най-древните строежи на Нуменорците, започнато от прославения крал-мореплавател Тар-Алдарион, а по-късно разширено и укрепено. Наричало се Лонд Даер Енед, тоест Голямото средно пристанище (тъй като се намирало между Линдон на север и Пеларгир в устието на Андуин). Бележка на автора.

135

Лебед на Синдарински е алф, множествено число елиф; на Куенийски (староелфически) език — алква като в Алквалонде. Телерийската разновидност на езика на Елдарите преобразувала първоначалното кв на п. Силно измененият Синдарински език в Средната земя превърнал звучните съгласни в беззвучни след л и р. Така първоначалното алква станало в Телерийския език алп, а в Синдаринския алф.

136

Бел.1: Елендилмирът се споменава с бележка под линия в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“: кралете на Арнор не носели корона, „а лъчезарен безценен камък, наречен Елендилмир, що означава Звезда на Елендил, и го прикрепвали върху челата си със сребърен обръч“. Тази бележка дава отправки и към други споменавания за Звездата на Елендил в хода на повествованието. Всъщност имало е не един, а два камъка с това име; виж края на настоящата глава.

137

Бел.2: Както е разказано в Преданието за Кирион и Еорл, извлечено от загубени днес древни описания на събитията, що довели до Клетвата на Еорл и съюза между Гондор и Рохиримите. (Бележка на автора.)

138

Бел.3: Най-малкият син на Исилдур е бил Валандил, трети крал на Арнор — виж „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 383–384). В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се твърди, че той е роден в Имладрис.

139

Бел.4: Единствено тук срещаме елфическото име на този проход. Много по-късно в Ломидол джуджето Гимли141 го нарича „Високия проход“: „ако не бяха Беорнингите, пътуването от Дейл до Ломидол отдавна би станало невъзможно. Тия храбри мъже държат открити Високия проход и Равноскалския брод“. („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 1.) Именно в този проход орките пленяват Торин Дъбощит и неговите спътници („Хобитът“, глава 4). Андрат несъмнено означава „дълго катерене“; виж Бележка 16 към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

140

Бел.5: За сравнение виж „За Всевластните Пръстени“ („Симарилион“, стр. 382): „и се отправил на север да отнесе Пръстена в своята съкровищница“

141

Тук Кристофър Толкин допуска грешка. Става дума не за Гимли, а за Глоин. — Б.пр.

142

Бел.6: Над триста левги [има се предвид избраният от Исилдур маршрут] и почти навсякъде без пътища; по онова време нуменорските пътища се изчерпвали с големия път между Гондор и Арнор през Каленардон, сетне на север през Гватло край Тарбад и накрая към Форност; и Пътя изток-запад от Сивите заливи до Имладрис. Тези пътища се пресичали в една точка [Брее] западно от Амон Сул (Бурния връх), докъдето според нуменорските мерки имало триста деветдесет и две левги от Осгилиат и още сто и шестнайсет на изток до Имладрис — общо петстотин и осем левги. (Бележка на автора.) За нуменорските мерки за дължина виж Приложението.

143

Бел.7: В своята страна Нуменорците имали коне и ги ценели високо [виж „Описание на Нуменор“]. Но не ги използвали за война, защото всичките им войни се водели отвъд морето. Освен това Нуменорците били снажни и силни, тъй че бойците им обикновено носели тежка броня и оръжия. В селищата си по крайбрежието на Средната земя те отглеждали коне, но рядко ги яздели по друг повод, освен за състезания и развлечение. При война ги използвали само вестоносците и отрядите леко въоръжени стрелци (които най-често не били от нуменорски произход). Във Войната на Съюза загинали много коне, затова тия животни трудно се намирали в Осгилиат. (Бележка на автора.)

144

Бел.8: Из тия пусти земи пътешествениците се нуждаели от багаж и провизии; защото не се надявали да открият човешки или елфически селища преди кралството на Трандуил, което било почти в края на пътешествието им. По време на похода всеки от тях носел храна за два дни (без да се брои споменатата в текста „неприкосновена кесийка“; останалата храна и другите багажи се носели от дребни, издръжливи кончета, които според преданията били открити да бродят волни и диви из просторните равнини на югоизток от Зеленогор. По-късно те били опитомени; но макар че носели тежки товари (без да бързат), не позволявали никому да ги язди. Отрядът разполагал само с десет от тези кончета. (Бележка на автора.)

145

Бел.9: На петия ден от месец Явание според „Кралското летоброене“, което с някои леки промени все още се използвало в Графството. Месец Явание (Иванет) съответствал на Халимат, тоест днешния септември, а Нарбелет — на октомври. Ако всичко вървяло добре, четирийсет дни (до петнайсетия ден от Нарбелет) щели да бъдат достатъчни. Пътешествието вероятно е покривало не по-малко от триста и осем левги; но дунедаинските войници са били снажни, силни и издръжливи, тъй че можели „с лекота“ да изминават по осем левги на ден в пълно бойно снаряжение — изминавали ги на осем прехода по една левга с кратки почивки след всеки преход (думата лар със Синдарински еквивалент даур първоначално е означавала спирка или почивка) и един час отдих по пладне. Така „целодневният“ преход е траел около десет часа и половина, от които осем в движение. При добро хранене бойците можели да поддържат това темпо за дълги периоди. А при необходимост достигали и много по-голяма бързина — до дванайсет левги дневно (в краен случай и повече), но само за кратко време. По време на злощастните събития в откритите местности на географската ширина на Имладрис (която наближавали) денят е траел около единайсет часа; в средата на зимата обаче дължината му спадала под осем часа. Но в мирно време из Севера не се предприемали дълги пътешествия от началото на Хисуи (Хисиме, тоест ноември) до края на Нинуи (Нениме, тоест февруари). (Бележка на автора.) В Приложение Г към „Властелинът на Пръстените“ е разказано подробно за календарите, използвани в Средната земя.

146

Бел.10: Менелдил бил племенник на Исилдур, син на по-малкия му брат Анарион, загинал при обсадата на Барад-дур. Исилдур го провъзгласил за крал на Гондор. Менелдил бил любезен, но далновиден мъж и не разкривал замислите си. Всъщност той се радвал, че Исилдур и синовете му си заминават и се надявал делата из Севера да приковат задълго цялото им внимание. (Бележка на автора.)

В непубликувани летописи за потомците на Елендил е казано, че Менелдил бил четвъртият син на Анарион, роден през 3318 г. от Втората епоха, и че бил последният човек, роден в Нуменор. Единствено в цитираната по-горе бележка срещаме подробности за характера му.

147

Бел.11: И тримата се сражавали във Войната на Съюза, но Аратан и Кирион не взели участие при нахлуването в Мордор и обсадата на Барад-дур, тъй като Исилдур ги изпратил да заемат крепостта Минас Итил поради опасенията си, че Саурон ще се опита да избяга от Гил-галад и Елендил, да си пробие със сила път през прохода Кирит Дуат (наречен по-късно Кирит Унгол) и жестоко да отмъсти на Дунедаините преди гибелта си. Като любимец на Исилдур и негов наследник, Елендур придружавал баща си през цялата война (освен при последния двубой по склоновете на Ородруин) и бил посветен във всички негови планове. (Бележка на автора.)

Споменатите в предишната Бележка летописи твърдят, че най-големият син на Исилдур бил роден в Нуменор през 3299 г. от Втората епоха (самият Исилдур е роден 3209 г.).

148

Бел.12: Амон Ланк, тоест Голия хълм, бил най-високата точка на платото в югозападния ъгъл на Зеленогор и бил наречен тъй, понеже по него не растели дървета. По-късно се превърнал в Дол Гулдур, първата твърдина на Саурон след неговото възраждане. (Бележка на автора.)

149

Бел.13: Другото име на Перуникови поля е Лоег Нинглорон. Когато през Древните дни Горските елфи за пръв път се заселили там, на мястото имало езеро в дълбока низина, където най-бързото течение на Андуин слизало около седемдесет мили, преди да се слее с буйната Перуникова река (Сир Нинглор), идваща от Планините. На запад от Андуин езерото се разширявало, защото там склоновете на долината били по-стръмни; а на изток навярно стигало чак до подножието на дългите склонове, слизащи откъм Гората (по онова време също покрити с дървета) и обраслите с тръстики плитчини свършвали край полегатия склон, точно под пътеката, по която вървял Исилдур. Езерото се било превърнало в обширно блато, из което реката лъкатушела през пущинак от островчета, тръстикови гъсталаци и безброй жълти перуники, що надхвърляли на височина човешки бой, та дали името на цялата тази местност и на планинската река, край чието долно течение растели най-гъсто. Но блатото постепенно се отдръпвало на изток и по онова време в подножието на склоновете се разстилали равни ливади, обрасли с трева и ниски тръстики, през които можело свободно да се премине. (Бележка на автора.)

150

Бел.14: Много преди Войната на Съюза Орофер, крал на Горските елфи източно от Андуин, се разтревожил от слуховете за растящата мощ на Саурон и напуснал древните си владения около Амон Ланк (срещу Лориен, но от другата страна на реката). Три пъти се преселвал на север неговият народ и в края на Втората епоха живеел из западните долини на Емин Муил, където много елфи бродели волно през горите чак до Андуин, северно от древния път на джуджетата (Мен-и-Наугрим). Орофер се присъединил към Съюза, но загинал при щурма срещу Портите на Мордор. Синът му Трандуил се завърнал с остатъците от армията на Горските елфи една година преди похода на Исилдур.

Емин Дуир (Мрачните планини) представлявали група високи хълмове в североизточната част на Гората и били наречени тъй заради гъстите елови гори по техните склонове; но все още нямали лоша слава. По-късно, когато сянката на Саурон паднала над Зеленогор Велики и името на гората било променено от Ерин Гален на Таур-ну-Фуин (преведено като Мраколес), Емин Дуир се превърнал в свърталище на множество от най-злите му изчадия и получил името Емин-ну-Фуин, тоест Планини на Мраколес. (Бележка на автора.)

За Орофер виж Приложение Б към „Историята на Галадриел и Келеборн“; в един от цитираните там откъси оттеглянето на Орофер към Зеленогор се обяснява с желанието му да избегне джуджетата от Мория и властта на Келеборн и Галадриел в Лориен.

Елфическите названия на Планините на Мраколес не се срещат никъде другаде. В Приложение Е към „Властелинът на Пръстените“ елфическото име на Мраколес е Таур-е-Ндаеделос, тоест „гора на големия страх“; с приведеното тук име Таур-ну-Фуин, тоест „гора под нощта“, по-късно бил наречен Дортонион — гористото плато по северната граница на Белерианд през Древните дни. Употребата на едно и също име спрямо Мраколес и Дортонион е многозначителна като се има предвид голямата близост между двете места в картините на баща ми. След края на Войната за Пръстена Трандуил и Келеборн отново преименували Мраколес и го нарекли Ерин Ласгален, тоест Гора на Зелените листа (Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“).

Пътят на джуджетата Мен-и-Наугрим всъщност е Древния Горски път, описан в глава 7 на „Хобитът“. В една ранна чернова на настоящото повествование има бележка за „древния Горски път, който слизал от Имладриския проход, пресичал Андуин по мост (разширен и укрепен, за да минат армиите на Съюза) и продължавал през източната долина към Мраколес. По-надолу Андуин не можел да бъде прекосен никъде; защото на няколко мили след Горския път започвал стръмен склон и течението ставало много бързо чак додето достигало просторните Перуникови поля. Отвъд тях реката пак се ускорявала и набъбвала от множество притоци, чиито имена днес са забравени, освен тези на най-големите: Перуникова река (Сир Нинглор), Сребропът (Келебрант) и Липосвет (Лимлаит)“. В „Хобитът“ Горския път пресича реката през Стария брод и не се споменава някога там да е имало мост.

151

Бел.15: Краткото описание, приведено в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382–383), дава друга версия на събитията: „в Мъгливите планини Исилдур бил нападнат из засада от голям отряд орки; ненадейно злите твари нахлули в лагера му между Зеленогор и Великата река, близо до Перуниковите поля Лоег Нинглорон; а станало тъй, понеже Исилдур бил безгрижен и не разположил стража наоколо, смятайки, че всички врагове са унищожени“.

152

Бел.16: Тангаил, тоест „щитова ограда“ е името на тази формация в Синдаринския език, който бил общоприет сред народа на Елендил; „официалното“ Куенийско название било сандастан, тоест „щитова преграда“, произлязло от първичното танда („щит“) и стама- („прогонвам“, „изключвам“). В Синдаринската форма се използвала различна втора частица — каил, означаваща стобор или ограда от заострени колове. В ранната си форма кегле тази дума идвала от корена кег-, тоест „зъбец“ или „шип“, срещан и в старинната дума за „ограда“ — кегия, откъдето произлиза Синдаринското кай (за сравнение — името на планинския хребет Моргай в Мордор).

Друга формация се е наричала дирнаит или на Куенийски нернехта, тоест „човешко острие“; имала е клиновидни очертания и била прилагана при атака от близко разстояние срещу врага преди да се е разгънал в боен строй или срещу защитна формация на открито. Куенийската дума нехте (на Синдарински наит) се прилагала за всички островърхи предмети: острие, клин, връх на копие, тесен полуостров (от корена нек — „тесен“); за сравнение виж името на Лориенския Наит — местността в ъгъла между Келебрант и Андуин, която при сливането на двете реки е много по-тясна и изострена, отколкото може да се покаже на картата. (Бележка на автора.)

153

Бел.17: Охтар е единственото име, срещано в легендите; ала вероятно всъщност представлява само почетно обръщение, което Исилдур използвал в този трагичен момент, за да прикрие чувствата си чрез официална вежливост. С титлата охтар („войник“, „боец“) наричали всички, които имали пълно военно обучение и боен опит, но все още не били удостоени със званието роквен, което бихме могли да преведем като „рицар“. Охтар обаче е бил сродник на Исилдур и негов близък приятел. (Бележка на автора.)

154

Бел.18: В една по-ранна чернова Исилдур заповядва на Охтар да вземе двама спътници. В „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 383) и „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) е казано, че „само трима от неговия отряд успели след дълго лутане да се прехвърлят през планините“. Според настоящия текст може да се предположи, че третият е бил Естелмо, оръженосецът на Елендур, който оцелял в битката.

155

Бел.19: Били са отминали най-дълбоката част на Перуникови поля, а по-нататък земята по източния бряг на Андуин (който течал по дълбоко русло) ставала по-суха и твърда, защото местността се променяла. Оттам започвало полегато нагорнище, което при наближаването на Горския път и владенията на Трандуил почти се изравнявало със склоновете на Зеленогор. Исилдур добре знаел това. (Бележка на автора.)

156

Бел.20: Няма съмнение, че Саурон е бил добре осведомен за Съюза и е изпратил всички свободни отряди на Червеното око да нападат по всички възможни начини войските, които биха опитали да съкратят пътя като минат през Планините. В крайна сметка основната армия на Гил-галад заедно с Исилдур и част от Арнорската войска минала през проходите на Имладрис и Карадрас, след което стъписаните орки се укрили. Те обаче оставали нащрек, твърдо решени да нападат всеки малоброен отряд от елфи или хора. Трандуил оставили да мине безпрепятствено, понеже дори и обезкръвената му армия била прекалено силна за тях; но те не бързали и през повечето време се укривали из Гората, докато други дебнели по речните брегове. Едва ли до тях са достигнали вести за гибелта на Саурон, тъй като той бил плътно обсаден в Мордор и цялата му войска загинала. Дори да е имало шепа оцелели, те са избягали далече на изток заедно с Духовете на Пръстена. Дребното и незначително поделение из северните области било забравено. Вероятно орките са смятали, че Саурон е победил и разпръснатата войска на Трандуил отстъпва, за да се укрие в горските укрепления. Поради това са станали по-дръзки и бързали да заслужат похвалата на господаря си, макар да не били участвали в главната битка. Но не похвала биха спечелили, ако някой от тях би доживял да види неговото възраждане. Никакви изтезания не биха задоволили яростта му към некадърните глупци, що оставили да им се изплъзне най-великата скъпоценност в Средната земя, макар и да не им било известно нищо за Единствения Пръстен, за който освен Саурон знаели само неговите роби — Деветте Духа на Пръстена. Ала по-късно мнозина смятали, че яростната решителност на техния щурм срещу Исилдур се дължала отчасти на Пръстена. Само две години били изминали откакто той напуснал ръката на Саурон и макар че бързо изстивал, все още тегнел от злата му воля и дирел всеки възможен начин да се завърне при господаря си (както сторил по-късно, когато Саурон се възродил и отново постигнал могъщество). Затуй се смята, че макар да не го разбирали, пълководците на орките били изпълнени с люто желание да изтребят Дунедаините и да пленят командира им. И все пак в крайна сметка се оказало, че Войната за Пръстена е загубена с Битката сред Перуникови поля. (Бележка на автора.)

157

Бел.21: За лъковете на Нуменорците виж „Описание на Нуменор“.

158

Бел.22: Само двайсет според преданията; защото никой не очаквал подобна беда. (Бележка на автора.)

159

Бел.23: Можем да сравним това с думите от свитъка, в който Исилдур описва Пръстена преди да напусне Гондор за последното си пътешествие и който е цитиран от Гандалф пред Съвета на Елронд в Ломидол: „Горещ бе той изпървом, когато го взех, горещ като жарава и обгори ръката ми, та не вярвам някога да се освободя от болката в нея. Ала сега, когато пиша тия слова, той е изстинал и сякаш се свива…“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2).

160

Бел.24: Става дума за гордостта, която го е накарала да задържи Пръстена въпреки съвета на Елронд и Кирдан да го унищожи в пламъците на Ородруин, както е описано в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) и „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382).

161

Бел.25: Този твърде необикновен откъс несъмнено означава, че светлината на Елендилмира е осуетявала магическата способност на Пръстена да прави своя носител невидим; но когато Исилдур закрива челото си с качулка, сиянието изгасва.

162

Бел.26: Казват, че подир векове ония (като например Елронд), които го помнели, били поразени от невероятната телесна и духовна прилика между него и крал Елесар, победителя от Войната за Пръстена, в която се свършило веднъж завинаги с Пръстена и Саурон. Според дунедаинските летописи Елесар бил трийсет и осми потомък по права линия на Елендуровия брат Валандил. Толкова много време минало преди смъртта му да бъде отмъстена. (Бележка на автора.)

163

Бел.27: Цели седем левги от мястото на сражението. Нощта тъкмо падала, когато избягал; стигнал до Андуин около полунощ. (Бележка на автора.)

164

Бел.28: Мечът бил от вида, наричан екет — широк и къс двуостър меч с дължина от фут до фут и половина. (Бележка на автора.)

165

Бел.29: Мястото на последната битка било на миля и повече от северната граница на Перуникови поля, но може би бягайки в тъмнината надолу, Исилдур се е отклонил на юг. (Бележка на автора.)

166

Бел.30: Преди Задругата да напусне Ломидол, Елронд подарява на Гандалф манерка с чудодей, „еликсир от Имладрис“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 3).

167

Бел.31: Защото този метал се намирал и в Нуменор. (Бележка на автора.)

В „Потомците на Елрос“ се казва за петнайсетия нуменорски владетел Тар-Телемайте, че е наречен тъй (тоест „Среброръкия“) заради своята обич към среброто „и защото непрестанно заръчва на служителите си да търсят митрил“. Но от друга страна Гандалф твърди в Мория, че „единствено тук в целия свят се намираше морийското или истинското сребро, както го наричаха някои; елфическото название е митрил“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 4).

168

Бел.32: В „Алдарион и Ерендис“ е казано за Ерендис и елмаза, който Алдарион й донася от Средната земя: „Алдарион видял, че е заръчала да вградят неговия елмаз като звезда в тънка сребърна лента; и по нейна молба закрепил лентата около челото й“. Така тя става известна като Тар-Елестирне, Звездочелата владетелка; и „оттогава насетне тръгнал обичаят кралете и кралиците да носят на челата си безценен камък вместо корона“ (Бележка 18 към „Алдарион и Ерендис“). Тази традиция без съмнение е свързана с Елендилмира — скъпоценен камък във формата на звезда, носен от владетелите в Арнор като символ на кралската власт; но тъй като принадлежал на Силмариен, древният Елендилмир е съществувал в Нуменор (независимо от произхода си) още преди Алдарион да донесе елмаза на Ерендис от Средната земя, тъй че не може да става дума за един и същ камък.

169

Бел.33: Истинската бройка е трийсет и осем, тъй като вторият Елендилмир бил изработен за Валандил (виж Бележка 26).

В „Разказ за годините“ от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ за 16 година на Четвъртата епоха (1436 г. по Летоброенето на Графството) е казано, че когато пристигнал на Брендивинския мост да поздрави своите приятели, крал Елесар удостоил Самознай със Звездата на Дунедаините и обявил дъщеря му Еланор за придворна дама на кралица Арвен. Въз основа на това сведение Робърт Фостър твърди в „Пълен пътеводител из Средната земя“, че „Звездата [на Елендил] била носена от владетелите на Северното кралство докато накрая Елесар я подарил на Сам Майтапер през 16 г. от Четвъртата епоха“. В настоящият текст ясно се казва, че крал Елесар е задържал при себе си Елендилмира, изработен за Валандил; и във всеки случай според мен би било напълно изключено да го подари на кмета на Графството, колкото и високо да е ценил заслугите на Самознай. Елендилмирът е бил наричан с различни имена: Звезда на Елендил, Звезда на Севера, Звезда на Северното кралство; изследователи като Робърт Фостър и Дж. Тайлър предполагат, че названието „Звезда на Дунедаините“ (срещано единствено само в посочения „Разказ за годините“) е едно от тези имена; но лично за мен изглежда почти сигурно, че не е така и че доблестният Самознай е бил удостоен с друго (и по-уместно) отличие.

170

За улеснение на читателя привеждам тук съответните английски мерки за дължина: 1 инч = 2,54 см; 1 фут = 12 инча = 30,48 см; 1 ярд = 3 фута = 91,44 см; 1 миля = 1760 ярда = 1609,31 м. — Б.пр.

171

Тоест около 193 см. — Б.пр.

172

Бел.1: Не съществува ръкопис с подобно заглавие, но без съмнение повествованието в третия раздел („Кирион и Еорл“) представлява част от Хрониката.

173

Бел.2: Като например „Книга на кралете“. (Бележка на автора.)

В увода на Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се споменава, че това произведение (заедно с „Книга на Наместниците“ и „Акалабет“) е било сред летописите на Гондор, до които крал Елесар допуснал Фродо и Перегрин; тази забележка обаче се среща само в първото издание, а в преработеното е отпаднала.

174

Бел.3: Източната Щърбина, която не се споменава никъде другаде, е представлявала просторна разчистена територия, навлизаща откъм изток в Мраколес; можем добре да я различим на картата към „Властелинът на Пръстените“.

175

Бел.4: Изглежда, че Северняците са били близки с третия и най-велик народ на Елфическите приятели, ръководен от Хадоровия род. (Бележка на автора.)

176

Бел.5: Спасяването на гондорската армия от пълно унищожение се дължи до голяма степен на храбростта и верността на северняшките конници, водени от Мархари (потомък на „рованионския крал“ Видугавия), които охранявали отстъплението. Но Колесарите били претърпели такива загуби в битката срещу гондорците, че нямали сили да продължат нашествието преди да получат подкрепления от Изтока и временно се задоволили със завладяването на Рованион. (Бележка на автора.)

В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е казано, че Видугавия, който се обявявал за рованионски крал, бил най-могъщ от всички северни принцове; заслужил благосклонност от страна на Ромендакил Втори (умрял през 1366 г.), комуто помогнал във войната срещу източните пришълци; бракът между Ромендакиловия син Валакар и дъщерята на Видугавия Видумави довел до унищожителните междуособици в Гондор през петнайсети век.

177

Бел.6: Има един интересен факт, за който, доколкото знам, не се споменава в нито едно от бащините ми съчинения — имената на древните северняшки крале и принцове са по форма готически, а не староанглийски (англосаксонски) както при Леод, Еорл и по-късно при Рохиримите. Името Видугавия е латинизиран вариант на готическото Widugauja („горски обитател“), известно от летописите готическо име; същото се отнася и до Видумави от готическото Widumawi („горска девойка“). Имената Мархвини и Мархари съдържат готическата дума marh, тоест „кон“, съответстваща на староанглийското mearh, множествено число mearas — думата, използвана за роханските коне във „Властелинът на Пръстените“; думата wini, тоест „приятел“, съответства на староанглийското wine, срещано в имената на неколцина крале на Пределите. Както се обяснява в Приложение Е към „Властелинът на Пръстените“, езикът на Рохан е бил „създаден по подобие на древния английски“ и поради това имената на прадедите на Рохиримите са образувани от най-древните германски езици.

178

Бел.7: Както бил наречен този народ в по-сетнешни времена. (Бележка на автора.)

Името е староанглийско и означава „конски народ“; виж също Бележка 36.

179

Бел.8: Описаното дотук не влиза в противоречие с Приложение А към „Властелинът на Пръстените“, макар че е силно съкратено. Не се споменава нищо за войната срещу източните пришълци, водена през тринайсети век от Миналкар (който приел името Ромендакил Втори), приемането на мнозина Северняци в гондорската армия по негово време, брака на син му Валакар със северняшка принцеса и произтеклите от това междуособици; но тук се появяват някои подробности, които не са споменати във „Властелинът на Пръстените“: че западането на Северняците в Рованион е предизвикано от Страшната чума; че битката през 1856 година, при която загинал крал Нармакил Втори (в Приложение А се казва само, че била „отвъд Андуин“), се е разиграла из равнините южно от Мраколес и била наричана Битката в равнините; че армията му била спасена от пълно унищожение само благодарение на защитата, ръководена от Мархари, потомък на Видугавия. Също така тук е казано по-ясно, че именно след Битката в равнините потомците на Северняците получили името Еотеод и се превърнали в отделен народ, живеещ из Андуинската долина между Равноскал и Перуникови поля.

180

Бел.9: Дядо му Телумехтар завладял Умбар и прекършил мощта на корсарите, а народите от Харад по онова време били потънали във войни и междуособици. (Бележка на автора.)

Телумехтар Умбардакил превзема Умбар през 1810 г.

181

Бел.10: Големите западни завои на Андуин източно от гората Ветроклин; виж Приложение В към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

182

Бел.11: За думата еоред виж Бележка 36.

183

Бел.12: Този разказ е много по-пълен от краткото резюме в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“: „Калимехтар, син на Нармакил Втори, подпомогнат от бунт в Рованион, отмъстил за баща си със славна победа над източните пришълци в Дагорлад през 1899 г. и за известно време опасността била предотвратена“.

184

Бел.13: Названието Горски Теснини навярно се отнася до тесния „пояс“ на Мраколес откъм юг, оформен от Източната Щърбина (виж Бележка 3).

185

Бел.14: Правилно. Защото една атака откъм Близък Харад — ако не разполагала с помощ от Умбар, каквато по онова време не можело да има — щяла да бъде удържана много по-лесно по тези места. Врагът не можел да прекоси Андуин, а в движението си на север трябвало да мине през тясната област между реката и планините. (Бележка на автора.)

186

Бел.15: На едно отделно листче към текста е отбелязано, че по онова време Моранон все още се намирал под контрола на Гондор и в двете Стражеви кули източно и западно от него (Зъберни кули) имало караул. Древният път през Итилиен още можел да се използва до Моранон; там се кръстосвал с други два пътя, единият от които отивал на север към Дагорлад, а другият продължавал на изток покрай Еред Литуи. [Тези два пътя не се отбелязани на картите към „Властелинът на Пръстените“.] Източният път привършвал на север от Барад-дур; в древността той така и не бил построен докрай, а по време на описаните събития бил отдавна занемарен. Въпреки това първите му петдесетина мили са помогнали много за бързото приближаване на Колесарите.

187

Бел.16: Историците предполагат, че това е бил същият хълм, върху който крал Елесар влязъл в последната битка срещу Саурон, с която завършила Третата епоха. Но дори да е така, по онова време ниската естествена могилка все още не е била превърната от орките в истински хълм, тъй че не можела да възпре конната атака. (Бележка на автора.)

Става дума за онзи откъс от „Властелинът на Пръстените“, в който се казва: „Арагорн разположи войската си в най-добрата позиция, която можеше да избере; изтеглиха се на два високи хълма от обгорени камъни и пръст, които орките бяха струпали в дългогодишен тежък труд“ и по-късно се уточнява, че върху единия хълм застават Арагорн и Гандалф, а върху другия се развяват знамената на Рохан и Дол Амрот.

188

Бел.17: За присъствието на Адрахил от Дол Амрот виж Бележка 39.

189

Бел.18: Старата родина — в Андуинската долина между Равноскал и Перуникови поля.

190

Бел.19: Причината за това преселение на Еотеода е посочена в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“: „[Прадедите на Еорл] най-силно обичали равнините, конете и буйната езда, ала по онова време из Андуинската долина имало твърде много народ, а и вече падала тежката сянка на Дол Гулдур; затуй когато узнали за падането на краля-магьосник [през 1975 г.], те подирили нови простори из Севера и прогонили последните люде от Ангмар към източния край на Планините. Ала по времето на Еорловия баща Леод народът им се разраснал и вече му ставало тясно по тия земи“. Преселението на Еотеода било предвождано от някой си Фрумгар; в „Разказ за годините“ се посочва, че е започнало през 1977 г.

191

Бел.20: Макар и неназовани, тези две реки са отбелязани върху картата към „Властелинът на Пръстените“. Според нея Сивоструй е имал два по-малки притока.

192

Бел.21: Тревожният мир е траял от 2063 до 2460 г., докато Саурон отсъствал от Дол Гулдур.

193

Бел.22: За укрепленията край Андуин виж в „Северняците и Колесарите“, а за Плитчините в Приложение В към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

194

Бел.23: Няколко страници по-горе има пасаж, който създава впечатлението, че Северняците са напуснали земите източно от Мраколес след Дагорладската победа на Калимехтар над Колесарите през 1899 г.

195

Бел.24: С това име гондорците наричали по онова време вражеските племена; названието е от простонародния говор и има смесен произход от Западняшкото балк, тоест „ужасен“ и Синдаринското хот — „орда“. Най-често се употребявало за орките, но било прилагано и спрямо други племена. (Бележка на автора.)

Виж също така обяснението на думата хот в Приложението към „Силмарилион“.

196

Бел.25: На печата били изобразени три звезди и под тях буквите Р-НД-Р, означаващи арандур, тоест „наместник“ (буквално „кралски служител“). (Бележка на автора.)

197

Бел.26: Премълчал другата си мисъл: вече знаел, че людете от Еотеода били неспокойни, понеже смятали северните си владения за твърде тесни и неплодородни, та се питали где да намерят нови земи за растящия си народ. (Бележка на автора.)

198

Бел.27: Името му се запомнило в песента „Рохон Метестел“ („Конникът на Последната надежда“) като Борондир Удалраф (Борондир Безстременния), защото на връщане с еохера препускал отдясно на Еорл, пръв прекосил Липосвет и си пробил път през враговете, за да помогне на Кирион. Отбранявайки своя владетел, той загинал в Полето на Келебрант за велика скръб на Гондор и Еотеода и тялото му било положено в една от гробниците на Светилището в Минас Тирит. (Бележка на автора.)

199

Бел.28: Конят на Еорл. В приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се казва, че Еорловият баща Леод бил укротител на диви коне и загинал падайки от Фелароф, когато се опитал да го обязди. След това Еорл повелил на жребеца да плати кръвнина за баща му като се откаже навеки от свободата си; и Фелароф се покорил, но не позволявал да го възсяда друг освен Еорл. Той разбирал човешкото слово и не отстъпвал на хората по дълголетие, което предал и на своите потомци, меарасите, „що не носели никого освен краля на Пределите и синовете му чак до времето на Сенкогрив“. Фелароф е дума от англосаксонския поетичен речник, макар да не се среща в нито едно съхранено произведение, и означава „много храбър“, „много силен“.

200

Бел.29: Между Липосвет и Плитчините. (Бележка на автора.)

Това определено противоречи на казаното в Приложение В към „Историята на Галадриел и Келеборн“, където става дума за „двата западни завоя, известни като Северна и Южна плитчина“, като река Липосвет се влива в северния им край.

201

Бел.30: За девет дни били изминали над петстотин мили по права линия, а в действителност разстоянието навярно надхвърляло шестстотин мили. Макар че по източния бряг на Андуин нямало сериозни природни препятствия, тамошните земи били запустели и рядко се намирали пътища или пътеки; само на отделни кратки участъци войската би могла да се движи по-бързо, а бойците трябвало да пазят силите си и да щадят конете, тъй като очаквали да влязат в бой веднага, щом наближат Плитчините. (Бележка на автора.)

202

Бел.31: Халифириен се споменава на два пъти във „Властелинът на Пръстените“. В „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 1) Пипин препуска заедно с Гандалф към Минас Тирит и когато се провиква, че вижда огньове, вълшебникът отговаря: „Сигналните клади на Гондор горят, зоват за помощ. Войната е избухнала. Виж, огън бушува над Амон Дин, пламък покрива Ейленах; сигналът бърза на запад: Нардол, Ерелас, Мин-Римон, Каленхад и Халифириен на роханската граница“. Пак там (книга 5, глава 3) Роханските конници на път за Минас Тирит минават през Блатни предел, „където от дясната им страна по границите на гондор вековни дъбрави покриваха подножията на хълмовете в сянката на величавия Еловръх204“. Виж едромащабната карта на Гондор и Рохан във „Властелинът на Пръстените“.

203

Бел.32: Това бил големият нуменорски път, който свързвал Двете кралства, като пресичал Исен през Бродовете, после Сивталаз край Тарбад и накрая завивал на север към Форност; другаде е наречен Пътят север-юг. Виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

204

Еловръх е другото име на Халифириен. — Б.пр.

205

Бел.33: Това е модернизирано произношение на англосаксонското halig-firgen; същото се отнася до Фириенската долина и Фириенския лес — firgen-dael и firgen-wudu. (Бележка на автора.)

Звукът „г“ от англосаксонското firgen се е превърнал в съвременно „и“.

206

Бел.34: Минас Итил, Минас Анор и Ортанк.

207

Бел.35: В една отделна бележка за имената на хълмовете е казано, че „цялостната сигнална система, продължаваща да действа по време на Войната за Пръстена, не може да е възникнала по-рано от заселването на Рохиримите в Каленардон преди около петстотин години; защото главната й цел била да предупреждава Рохиримите, че Гондор е в опасност, или (в по-редки случаи) обратното“.

208

Бел.36: Според една бележка за военната организация на Рохиримите „еоредът нямал точно определена бройка бойци, но в Рохан тази дума се използвала само за Конници, преминали пълно бойно обучение; най-често те служели в кралската войска за определен срок, но някои оставали и по-дълго. Всяка по-значителна група от подобни бойци, изпълняващи военна задача, се наричала еоред. Но след възхода на Рохиримите и реорганизацията на въоръжените им сили през царуването на крал Фолквине, около век преди Войната за Пръстена, един «пълен еоред» в бойна готовност трябвало да има не по-малко от 120 бойци (заедно с командира) и да представлява една стотна от Пълния Сбор на Пределите, без да се брои личната стража на краля. [Еоредът, с който Еомер преследва орките в «Двете кули» (книга 3, глава 2) се състои от 120 Конници — Леголас преброява 105 в далечината, а Еомер по-късно казва, че е загубил петнайсет души в сражението.] Разбира се, тъй голяма войска никога не била излизала на бой извън Пределите; ала твърдението на Теоден, че пред онази страховита заплаха би могъл да поведе на поход десет хиляди копия («Завръщането на краля», книга 5, глава 3) несъмнено е отговаряло на истината. Рохиримите били далеч по-многобройни, отколкото по времето на Фолквине, тъй че преди нападенията на Саруман Пълният Сбор навярно би осигурил над дванайсет хиляди Конници, за да не остане страната напълно лишена от обучени бранители. В крайна сметка, поради загубите при схватките на запад, спешно свикания Сбор и заплахите откъм север и изток, Теоден повел повел само шест хиляди копия, но все пак това е бил най-могъщият поход на Рохиримите след идването на Еорл“.

Общият кавалерийски сбор бил наричан еохер (виж Бележка 49). Тази дума, също както еоред и Еотеод, е англосаксонска по форма, тъй като древният рохански език се превежда навсякъде по този начин (виж Бележка 6) — във всички тях се съдържа първият елемент eoh, означаващ „кон“. Еоред или еород е реално съществуваща англосаксонска дума, като вторият й елемент произхожда от rad — „яздя“; в еохер вторият елемент е here — „войска, армия“. Еотеод съдържа думата theod, означаваща „народ“ или „страна“ и се използва както за самите Конници, така и за страната им. (В името на Еорл срещаме англосаксонската дума eorl, но тя има съвсем друго значение.)

209

Бел.37: По времето на Наместниците този израз винаги се употребявал при тържествени декларации, макар че в дните на Кирион (дванайсети Властващ Наместник) думите вече били загубили значението си и едва ли някой вярвал някога да се сбъднат. (Бележка на автора.)

210

Бел.38: Цветето алфирин има и други названия — симбелмине по кралските могили под Едорас или уилос, видян през Древните дни от Туор по пътя през дълбоката клисура към Гондолин; виж Бележка 27 към „За Туор и неговото пристигане в Гондолин“. Вероятно става дума за друго цвете, когато алфирин се споменава в песента, която Леголас пее в Минас Тирит: „… камбанки златни да сведат малос и алфирин / в зелените поля на Лебенин“.

211

Бел.39: Владетелят на Дол Амрот носел титлата Принц. Неговите прадеди я получили от Елендил, който бил техен сродник. Родът на Дол Амрот произхождал от семейство Верни, които отплавали от Нуменор преди Падението, заселили се край Белфалас между устията на реките Рингло и Гилраин, а по-късно изградили твърдина върху скалите на нос Дол Амрот (наречен с името на последния лориенски крал). (Бележка на автора.)

Другаде е казано (виж края на „Амрот и Нимродел“), че според родовите предания пръв Владетел на Дол Амрот бил Галадор (около 2004–2129 г. от Третата епоха), син на Нуменореца Имразор от Белфалас и елфическата девойка Митрелас, една от спътничките на Нимродел. От току-що цитираната бележка сякаш следва изводът, че това семейство Верни се е заселило в Белфалас и е изградило твърдина върху Дол Амрот още преди Падението на Нуменор; ако е тъй, двете твърдения могат да бъдат съгласувани само чрез предположението, че потеклото на Принцовете, както и тяхното владение, е възникнало цели две хиляди години преди времето на Галадор, и че Галадор е наречен пръв Владетел на Дол Амрот само защото едва тогава (след гибелта на Амрот през 1981 г.) мястото получава това име. Допълнителна трудност срещаме с появата на Адрахил от Дол Амрот (явно един от прадедите на съименника му Адрахил, чийто син Имрахил е Владетел на Дол Амрот по време на Войната за Пръстена) като пълководец в гондорската войска при сражението срещу Колесарите през 1944 г. (виж „Северняците и Колесарите“); можем обаче да допуснем, че едва по-късно към името на този древен Адрахил е добавено „от Дол Амрот“.

Макар и възможни, тези обяснения с цел съхранение на логическата връзка ми се виждат по-малко правдоподобни, отколкото предположението, че е имало две отделни и независими „предания“ за потеклото на Владетелите от Дол Амрот.

212

Бел.40: Буквите върху камъка били XXX213 (Л — НД — Л) — името на Елендил без гласните букви, което той използвал като символ и като знак върху печатите си. (Бележка на автора.)

213

Техническа бележка на преводача: Тук да се вмъкне факсимиле на трите букви от стр. 316 на оригинала.

214

Бел.41: Наистина възвишението Амон Анвар било най-близо до средата на правата линия от вливането на Липосвет в Андуин до южния край на Тол Фалас; а разстоянието от него до Бродовете на Исен се равнявало на това до Минас Тирит. (Бележка на автора.)

215

Бел.42: Макар и несъвършено; защото по обичая на Рохиримите била изречена с древни слова, под формата на изтънчени стихове и възвишена реч, в която Еорл бил ненадминат. (Бележка на автора.)

По всяка вероятност не съществува друг вариант на Клетвата, освен цитирания тук превод.

216

Бел.43: Ванда — клетва, обет, тържествено обещание; тер-марува от тер — „през“ и мар — „живея, заселвам се“, в бъдеще време марува. Еленна-норео: родителен падеж (във връзка с алкар) на Еленна-норе — „земя, наречена Към Звездите“; алкар — слава; ениялиен от ен — „пак“ и ял — „призовавам“ при инфинитивната форма ен-иялие, която тук е в дателен падеж и означава „за да се призове отново“, свързано пряко с алкар, тъй че цялостният смисъл е: „за да се призове отново (или да се припомни) старата слава“. Ворондо е родителен падеж на воронда — „твърд в дадената дума, верен съюзник“; прилагателните, използвани като „титли“ или често свързвани с имена, обикновено се поставят след името и както често става в староелфическия, при две спрегаеми имена се спряга само второто [според друго тълкуване прилагателното е воримо, родителен падеж от ворима със същото значение като воронда]; воронве — „твърдост, вярност, преданост“ като допълнение на ениялиен.

Най — да бъде, дано; Най тирувантес — „дано да я съхранят“ (частицата -нте означава трето лице множествено число, когато предварително не е посочен извършителят на действието); и харар — онези, що седят върху; махалмасен е местен падеж в множествено число на думата махалма — трон; ми — „във“ или „на“. Нумен — Запад; и Еру и — Единствения който; еа — сегашно време на глагола „съм“ в първо лице единствено число; тенойо от тена — „до, чак до“ и ойо — безкрайност; тенойо — завинаги. (Бележки на автора.)

217

Бел.44: И не се чула повече чак докато крал Елесар се завърнал и на същото място подновил обета с краля на Рохиримите Еомер, осемнайсети Еорлов потомък. По закон единствено кралят на Нуменор имал право да призове Еру за свидетел и то само в най-важни и тържествени случаи. Кралското родословие се прекъснало с Ар-Фаразон, който загинал при Падението; но Елендил Воронда като потомък на четвъртия крал Тар-Елендил бил смятан за законен владетел на Верните, които не взели участие в бунта на кралете и поради това били пощадени. Кирион бил Наместник на кралете от Елендиловия род и поне що се отнася до Гондор, разполагал с всички техни пълномощия — до завръщането на истинския крал. Все пак клетвата му поразила всички присъстващи и ги изпълнила със страхопочитание, тъй че самата тя (дори и без благоговението пред древния гроб) би била достатъчна, за да превърне онова място в светилище. (Бележка на автора.)

В тази бележка Елендиловото име Воронда, тоест „Верния“, първоначално е било записано Воронве, което обаче в Клетвата е представено като съществителното „твърдост, преданост“. Но в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ Мардил, първият властващ Наместник на Гондор е наречен „Мардил Воронве“ — тоест Твърдия или Верния; а през Първата епоха гондолинският елф, който води Туор по пътя от Винямар, също носи името Воронве, което в Списъка на имената към „Силмарилион“ преведох като Издръжливия.

218

Бел.45: Виж първия цитат в Приложение В към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

219

Бел.46: Според гондорския обичай всички имена са дадени на Синдарински език; но по-късно народът на Еотеода ги превел и преиначил според своя език, или пък ги заменил с нови. Във „Властелинът на Пръстените“ най-често са използвани имена от езика на Рохиримите. Така например Ангрен = Исен; Ангреност = Исенгард; Ветроклин (което име също е използвано) = Ентолес; Онодло = Ентомил; Гланхир = Меринг (и двете имена означават „граничен поток“). (Бележка на автора.)

Синдаринските имена на потоците Ентомил и Меринг се срещат единствено тук; с Онодло можем да сравним древните названия на ентите — Онодрими или Ениди („Властелинът на Пръстените“, Приложение Е „За другите народи“).

220

Бел.47: Атрад Ангрен — виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“, където Синдаринското име на Бродовете е дадено като Етраид Енгрин. Изглежда, че по онова време названието е съществувало както в единствено, така и в множествено число.

221

Бел.48: Навсякъде другаде гората се нарича Фириенски лес (съкратено от Халифириенски лес). Фириенхолт — дума, срещана в старата англосаксонска поезия (firgenholt) — има същото значение: „планинска гора“. Виж Бележка 33.

222

Бел.49: Истинската им форма била Роханд и Рохир-рим, както са останали и в летописите на Гондор. Съдържат Синдаринската дума рох, тоест „кон“, съответстваща на ео- в името Еотеод и множество лични имена на Рохиримите [виж Бележка 36]. В Роханд се добавяло Синдаринското окончание -нд (-анд, -енд- -онд); то се прилагало широко при наименуване на области, но в разговорния език звукът „д“ обикновено отпадал, особено при дълги названия като Каленардон, Итилиен, Ламедон и т.н. Името Рохирими е копирано от ео-хере — терминът, с който в Еотеода обозначавали общия кавалерийски сбор по време на война; съставено е от рох + Синдаринското хир, тоест „владетел, господар“ (без никаква връзка с [англосаксонската дума] хере). В имената на отделни народи Синдаринската дума рим — „множество, тълпа“ (на староелфически римбе) се използвала често за образуване на колективно название като например в Еледрим (Еделрим) — „всички елфи“, Онодрим — „народ на ентите“, Ноготрим — „всички джуджета, джуджешки народ“. Така са възникнали имената Рохан и Рохирими, които срещаме във „Властелинът на Пръстените“. (Бележка на автора.)

223

Бел.50: Изглежда, че Еорл все още не е повярвал в добрата воля на Бялата Владетелка.

224

Бел.51: Името Ейленаер е възникнало още преди Нуменорската епоха и очевидно има връзка с Ейленах. (Бележка на автора.)

Според една бележка за сигналните хълмове, Ейленах „вероятно е бил чуждо име, без връзка със Синдаринския, Нуменорския или Общия език… Ейленах и Ейленаер са били местни забележителности. Ейленах представлявал най-високата точка на Друаданския лес. Виждал се далече на запад и по време на сигналната система имал задачата да предава по-нататък съобщенията от Амон Дин; ала не бил подходящ за големи клади, тъй като върху тесния му връх имало твърде малко място. Оттук идва названието на по-западния сигнален хълм Нардол — «Огнен връх»; той се намирал в края на висок хребет, който влизал някога в рамките на Друаданския лес, но отдавна бил оголен от секирите на зидари и каменари, идващи откъм Камен проход. Върху Нардол имало стража, която охранявала и тамошните кариери; пазачите разполагали със солидни запаси от дърва и при необходимост можели да запалят огромна клада, която в ясна нощ се виждала чак до последния сигнален хълм (Халифириен) на сто и двайсет мили западно оттам“.

В същата бележка се казва, че „Безмълвният хълм Амон Дин бил може би най-старото възвишение, предназначено да служи за укрепено предмостие на Минас Тирит (от града можели да видят неговата клада), откъдето стражата да бди над пътя от Дагорлад към Северен Итилиен и да осуетява всеки вражески опит за минаване през Андуин около Каир Андрос. Не се знае как е получил това име. Вероятно защото биел на очи като гол и скалист хълм, извисен и откъснат от гористите възвишения на Друаданския лес (Тавар-ин-Друедаин), рядко посещаван от люде, зверове и птици“.

225

Бел.52: Според Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ дивите хора от Изтока нападнали за пръв път Гондор по времето на Остохер, четвъртия крал след Менелдил; „но син му Таростар ги разбил и прогонил, та затуй се нарекъл Ромендакил, що означава «Източен победител».“

226

Бел.53: Именно Ромендакил Първи създал службата Наместник (или Арандур, тоест „кралски служител“), но по онова време Наместникът бил избиран лично от краля като доверен и мъдър мъж, обикновено на преклонна възраст, тъй като не му се позволявало да тръгва на война и да напуска кралството. Наместникът никога не се избирал измежду хората от кралския род. (Бележка на автора.)

227

Бел.54: Мардил бил първият от властващите Наместници на Гондор. Той служел като наместник на последния крал Еарнур, който изчезнал в Минас Моргул през 2050 година. „В Гондор се смятало, че коварният враг уловил краля с подлост и го умъртвил в Минас Моргул подир люти мъчения; ала тъй като нямало свидетели на гибелта му, още дълги години Добрият Наместник Мардил управлявал Гондор от негово име“ („Властелинът на Пръстените“, Приложение А).

228

За съжаление в българския правопис не е решен задоволително въпросът с дългата пряка реч. Според сегашните правила би трябвало да слея целия разказ на Гандалф без нито един нов ред. Тъй като това (според мен) би било твърде грозно, избрах компромисно решение. Цялото повествование между двата празни реда се води от името на Гандалф, а след това Фродо отново има думата. — Б.пр.

229

Бел.1: За срещата между Гандалф и Торин се разказва също така в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“, където е дадена датата 15 март 2941 г. Между двете описания има лека разлика — според Приложение А срещата се е състояла в хана на Брее, а не по пътя. Гандалф бил посетил Графството за последен път преди двайсет години, през 2921 г., когато Билбо е бил на трийсет и една; по-късно вълшебникът казва, че при последната им среща хобитът още не бил навършил пълнолетие [трийсет и три].

230

Бел.2: Градинарят Ямкин — Ямкин Зеленоръкия, чийто чирак е бил Бързохам Майтапер (бащата на Сам, наричан още Старика) — виж „Задругата на Пръстена“ (книга 1, глава 1) и Приложение В към „Властелинът на Пръстените“.

231

Бел.3: Елфическата слънчева година (лоа) започвала с ден, наречен йестаре — навечерието на първия ден на туиле (пролетта); според календара на Имладрис йестаре „съответствал приблизително на 6 април по летоброенето на Графството“. („Властелинът на Пръстените“, Приложение Г.)

232

Бел.4: Траин Първи, далечен предшественик на Траин Втори и Торин, избягал от Мория през 1981 година и станал първият Крал под Планината. („Властелинът на Пръстените“, Приложение А.)

233

Бел.5: Даин Втори Железоноги е роден през 2767 година; в Битката под Азанулбизар (Нандухирион) през 2799 той съсякъл пред Източната порта на Мория огромния орк Азог и тъй отмъстил за Ториновия дядо Трор. Загинал при Битката в Дейл през 3019 г. („Властелинът на Пръстените“, Приложения А и Б.) В Ломидол Фродо узнава от Глоин, че „Даин все още е Крал под Планината — стар (навършил бе двеста и петдесет години), почитан и баснословно богат“. („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 1.)

234

Гимли би трябвало поне да е минавал през Графството при своите пътешествия, след като напуска дома си в Сините планини (виж предпоследния откъс от Приложението).

235

В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е разказано за бедите в Рохан през Дългата зима на 2758–59 г.; а в „Разказ за годините“ се споменава, че „Гандалф подпомогнал народа на Графството“.

236

Тук в ръкопис А, може би неволно, е пропуснато едно изречение, свързано с по-нататъшната забележка на Гандалф, че Смог никога не е помирисвал хобит: „А също тъй и непознат мирис, поне непознат за врага на джуджетата Смог“.

237

Бел.1: Според бележката за 2951 г. в „Разказ за годините“, Саурон изпратил не двама, а трима Назгули да заемат отново Дол Гулдур. Двете твърдения могат да бъдат съгласувани чрез предположението, че по-късно единият Дух се е завърнал от Дол Гулдур в Минас Моргул, но според мен изглежда по-вероятно тази версия да е отпаднала при съставянето на „Разказ за годините“; струва си да отбележим, че в отхвърлен вариант на този пасаж се споменава само за един Назгул в Дол Гулдур (наречен не Хамул, а „Вторият Предводител (Черния от Изтока)“) и за още един, който останал при Саурон като доверен вестоносец.

От записките, които описват най-подробно движението на Черните конници из Графството, следва, че именно Хамул пристигнал в Хобитово и разговарял със Старика Майтапер, пак той преследвал хобитите по пътя за Стъблино и едва не ги догонил на Сала при Фукови оврази. Другият Конник, когото призовал с крясъци от хребета над Горски дом и с когото посетил чифликчията Чудоум, бил „неговият спътник от Дол Гулдур“. За Хамул тук се казва, че след самия Черен капитан той бил най-подготвен от всички Назгули да долови присъствието на Пръстена, ала в същото време най-много се обърквал и губел сили от дневната светлина.

238

Бел.2: В неописуемия си страх пред Назгулите той дръзнал да се укрие в Мория. (Бележка на автора.)

239

Бел.3: При брода на Бруинен само кралят-магьосник и още двамина, подмамени от близостта на Пръстена, дръзнали да нагазят в реката; останалите били отблъснати натам от Глорфиндел и Арагорн. (Бележка на автора.)

240

Бел.4: Както разказва по-късно пред Съвета на Елронд, Гандалф е разпитал Ам-гъл по време на пленничеството му при елфите на Трандуил.

241

Бел.5: Гандалф казва пред Съвета на Елронд, че след като напуснал Минас Тирит, „ме пресрещнаха вести от Лориен, че Арагорн е минал по този път и че е намерил създанието, наричано Ам-гъл“.

242

Бел.6: Гандалф пристигнал два дни по-късно и потеглил призори на 29 март. След Равноскал той имал кон, ала трябвало да преодолее Високия проход през Планините. В Ломидол сменил коня и препускайки колкото е възможно по-бързо, стигнал до Хобитово вечерта на 12 април след пътешествие от почти осемстотин мили. (Бележка на автора.)

243

Бел.7: Както тук, така и в „Разказ за годините“ за атаката срещу Осгилиат се посочва датата 20 юни.

244

Бел.8: Това твърдение несъмнено се връзва с Боромировия разказ за битката в Осгилиат пред Съвета на Елронд: „Сила имаше там, каквато не бяхме срещали преди. Някои казваха, че можела да се види като огромен черен конник, като тъмна сянка в лунния сумрак“.

245

Бел.9: В едно писмо от 1959 г. баща ми споделя: „От 2463 година [когато според «Разказ за годините» Деагол Запасливеца намира Единствения Пръстен] до началото на Гандалфовото разследване около Пръстена (почти 500 години по-късно) те [Запасливците] изглежда наистина са измрели напълно (с изключение на Смеагол, разбира се); или пък са избягали от сянката на Дол Гулдур“.

246

Бел.10: Според авторското мнение от Бележка 2, Ам-гъл избягал в Мория поради страха си от Назгулите; виж също така във вариант А твърдението, че Повелителят на Моргул е продължил издирванията си на север отвъд Перуникови поля отчасти и с надеждата да залови Ам-гъл.

247

Бел.11: Всъщност изглежда, че те не са се срещали чак толкова често; ала все пак стигали, за да пропъждат всички натрапници, ако не са били по-многобройни и по-добре въоръжени от Балин и неговата дружина. (Бележка на автора.)

248

Бел.12: Според джуджетата за отварянето им обикновено трябвало да наблегнат двамина; само много силно джудже можело да ги открехне без чужда помощ. Преди опустяването на Мория край Западната порта имало портиерски помещения, в които винаги дежурело поне едно джудже. Така самотен пътник (евентуално натрапник или беглец) не можел да излезе без разрешение. (Бележка на автора.)

249

Бел.13: Във вариант А Саруман твърди, че не знае къде е укрит Пръстенът; в Б „отрекъл изобщо да знае за страната, която дирят“. Но това вероятно е едно и също нещо, изказано с различни думи.

250

Бел.14: По-рано в този вариант се казва, че по онова време Саурон най-сетне започнал да овладява Саруман чрез палантирите и във всеки случай често успявал да разчете мислите му — дори когато той се опитвал да укрие важни сведения. Тъй Саурон разбрал, че Саруман се досеща къде може да е укрит Пръстенът; а Саруман открито признал, че държи в плен Гандалф, който знае повече от него.

251

Бел.15: В „Разказ за годините“ относно 18 септември 3018 г. е вписан следният текст: „В ранните часове Гандалф избягва от Ортанк. Черните конници прекосяват Бродовете на Исен“. Въпреки цялата си лаконичност и макар да не намеква, че Конниците са посетили Исенгард, той все пак изглежда основан върху разказа от вариант В.

252

Бел.16: В нито един от текстовете не се споменава какво е станало между Саурон и Саруман след като измяната била разкрита.

253

Бел.17: Лобелия Вържиколан се омъжила за Ото Влачи-Торбинс; техен син е Лото, който узурпирал властта в Графството по време на Войната за Пръстена и бил известен с прозвището „Началника“. Чифликчията Памуксън споменава в разговор с Фродо, че Лото притежавал плантации за пушилист в Южната околия („Завръщането на краля“, книга 6, глава 8).

254

Бел.18: Обичайният път бил през Тарбадския брод към страната Дун (а не направо към Исенгард), откъдето стоките стигали до Саруман по тайни пътеки. (Бележка на автора.)

255

Бел.19: Можем да сравним това с текста от Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ („Северното кралство и Дунедаините“): „По това време [времето на Страшната чума, която стигнала до Гондор през 1636 г.] дошъл краят на Дунедаините в Кардолан и зли духове от Ангмар и Рудаур пролазили, та се заселили из изоставените могили“.

256

Бел.20: След като Черният капитан е знаел толкова много, изглежда донякъде странно, че не е имал представа къде се намира Графството, страната на Полуръстовете; според „Разказ за годините“ в Брее вече е имало хобити към началото на четиринайсети век от Третата епоха, когато кралят-магьосник се прехвърлил на север в Ангмар.

257

Бел.21: Виж „Задругата на Пръстена“ (книга 1, глава 9). Когато Бързоход и хобитите напускат Брее (пак там, книга 1, глава 11), Фродо зърва мимоходом Дунеземеца („жълтеникаво лице с лукави кривогледи очи“) в къщата на Бил Папратак и си помисля: „Грозен е като същински гоблин“.

258

Бел.22: За сравнение виж думите на Гандалф пред Съвета на Елронд: „Предводителят им се е укрил южно от Брее“.

259

Бел.23: Както показва заключителното изречение на този цитат, смисълът е: „Гандалф още не подозирал, че в бъдеще Полуръстовете ще имат някаква връзка с Пръстените“. Срещата на Белия съвет през 2851 г. е била деветдесет години преди Билбо да намери Пръстена.

260

Бел.1: Еомер бил син на Теоденовата сестра Теодвин и първия кралски военачалник Еомунд от Източен Предел. През 3002 г. Еомунд загинал в сражение с орките, а Теодвин починала скоро след това; децата им Еомер и Еовин били отгледани в двореца на Теоден заедно с единствения му син Теодред. (Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.)

261

Бел.2: Никой, освен Гандалф, не помислил тогава за ентите. Но ако Гандалф не е имал възможност да вдигне на крак ентите няколко дни по-рано (а от разказа ясно личи, че това е било невъзможно), те не биха спасили Рохан. Ентите биха могли да разрушат Исенгард и дори да пленят Саруман (в случай, че още не е последвал победоносната си армия). Заедно с хуорните и подкрепленията от Източния предел те биха могли да унищожат Сарумановата войска в Рохан. Но Пределите биха били съсипани и оставени без владетел. Дори ако би се намерил авторитетен водач, който да приеме Червената стрела, не би имало кой да отвърне на призива, освен може би няколко отряда уморени бойци, които биха пристигнали в Минас Тирит твърде късно, за да сторят друго, освен да загинат заедно с него. (Бележка на автора.)

За Червената стрела виж „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 3), където пратеник от Гондор я донася като знак за бедата на Минас Тирит.

262

Бел.3: Първото сражение край Бродовете на Исен, в което загинал Теодред, е било на 25 февруари; Гандалф пристигнал в Едорас седем дни по-късно, на 2 март. („Властелинът на Пръстените“, Приложение Б, година 3019.) Виж Бележка 7.

263

Бел.4: Отвъд Пролома земите между Исен и Адорн се смятали за част от Роханското кралство; но макар че Фолквине ги завладял и прогонил Дунеземските нашественици, местното население било със смесена кръв и не проявявало особена вярност към Едорас — още се помнело как крал Шлем погубил тамошния владетел Фрека. Всъщност по онова време тия люде били склонни да подкрепят Саруман и мнозина техни бойци се присъединили към войската му. Във всеки случай откъм запад до земите им можели да се доберат само най-храбри плувци. (Бележка на автора.)

Областта между Исен и Адорн била обявена за част от Еорловото кралство с Клетвата на Кирион и Еорл (виж „Кирион и Еорл“).

През 2754 година кралят на Пределите Шлем Твърдоръки убил с юмручен удар високомерния си васал Фрека, владетел на земите по двата бряга на Адорн; виж Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.

264

Бел.5: Те били много бързи и умело избягвали плътния противников строй, тъй като обикновено целта им била да унищожават откъснати групи или да преследват бегълци; но при необходимост можели с дива ярост да си пробиват път през конни отряди, като разкъсвали коремите на конете. (Бележка на автора.)

265

Бел.6: Бележка от преводача:_ Тук Кристофър Толкин обяснява, че според баща му названието на котловината е именно Усоева, а не Усойна. Пропускам това обяснение, тъй като е свързано с трудно преводими — и напълно излишни за българския читател — граматически особености, а и в превода на „Властелинът на Пръстените“ интуитивно съм изпълнил авторското изискване (макар че по онова време не знаех за него)._

266

Бел.7: Вестоносците се добрали до Едорас едва по пладне на 27 февруари. Гандалф пристигнал там рано сутринта на 2 март (февруари имал трийсет дни!) — така Грима е бил прав, когато казал, че няма и пет дни откакто кралят получил скръбната вест за гибелта на Теодред. (Бележка на автора.)

Става дума за разговора, описан в „Двете кули“ (книга 3, глава 6).

267

Бел.8: Казват, че около цялото островче набил колове с главите на избитите секироносци, а над набързо струпаната могила на Теодред по средата издигнал своето знаме и рекъл: „Туй ще е достатъчна защита“. (Бележка на автора.)

268

Бел.9: Казват, че това решение било на Гримболд. Елфошлем не пожелал да го напусне, но ако решавал сам, щял под прикритието на мрака да изостави Бродовете и да отстъпи на юг, за да се обедини с Еркенбранд и да подкрепи силите за отбрана на Усоева котловина и Рогоскал. (Бележка на автора.)

269

Бел.10: Това е била голямата войска, която Мериадок видял да напуска Исенгард, както разказал по-късно на Арагорн, Леголас и Гимли („Двете кули“, книга 3, глава 9): „Видях как неприятелят се отдалечава — безкрайни колони маршируващи орки, пеш или възседнали грамадни вълци. А имаше и човешки батальони. Мнозина носеха факли и в светлината на пламъците виждах лицата им… Трябваше им цял час, за да се изнижат през портата. Някои се спуснаха по шосето към Бродовете, други завиха и потеглиха на изток. На около миля оттук реката тече по много дълбок канал и там е изграден мост“.

270

Бел.11: Те не носели брони и само малцина от тях имали по някой кожен нагръдник, придобит чрез кражба или плячкосване из бойното поле. А Рохиримите получавали своето въоръжение от изкусните гондорски ковачи. В Исенгард орките изработвали своите тежки и неудобни ризници, но ги пазели само за себе си. (Бележка на автора.)

271

Бел.12: Изглежда, че доблестната отбрана на Гримболд не била съвсем напразна. Тя се оказала неочаквана и командирът на Саруман закъснял; той се задържал там няколко часа, макар че било предвидено да нахлуе през Бродовете, да разпилее отслабналите защитници и без повече да им обръща внимание, да се устреми на юг, за да вземе участие в щурма срещу Усоева котловина. Но сега го обзели съмнения. Може би очаквал сигнал от другата армия, пратена по източния бряг на Исен. (Бележка на автора.)

272

Бел.13: Храбър военачалник, племенник на Еркенбранд. Благодарение на своята доблест и бойно умение той се спасил от гибел край Бродовете, но паднал в Пеленорската битка за велика скръб на целия Западен предел. (Бележка на автора.)

Дунхере бил управник на Черноденската долина („Завръщането на краля“, книга 5, глава 3).

273

Бел.14: Изречението не е много ясно, но в светлината на по-нататъшния текст вероятно се отнася до онази част от армията, която слязла по източния бряг на Исен.

274

Бел.15: Вестта била донесена от Конник на име Кеорл, който на връщане от Бродовете срещнал Гандалф, Теоден и Едорас, водещи подкрепления от Едорас („Двете кули“, книга 3, глава 7).

275

Бел.16: Както подсказва повествованието, Гандалф трябва да се е свързал предварително с Дървобрад и да е знаел, че търпението на ентите се изчерпва; освен това е проумявал думите на Леголас („Двете кули“, книга 3, началото на глава 7): Исенгард се обгръщал в непроницаема сянка, защото вече бил обкръжен от ентите. (Бележка на автора.)

276

Бел.17: Когато след битката в Рогоскал стигнал до Бродовете на Исен заедно с Теоден и Еомер, Гандалф им обяснил: „Някои изпратих с Гримболд Западнопределски да се присъединят към Еркенбранд. Други отредих за това погребение. Те сега са потеглили подир твоя воевода Елфошлем. Аз го изпратих с мнозина Конници към Едорас“. („Двете кули“, книга 3, глава 8.)

Текстът свършва по средата на следващото изречение.

277

Това деление се отнасяло само до военната организация. Границите на окръга минавали по река Снегоструй до сливането й с Ентомил, а оттам на север покрай Ентомил. Бележка на автора.

278

Там някога бил домът на Еорл; след като Еорловият син Брего се преселил в Едорас, домът останал владение на неговия трети син Еофор, чийто потомък бил Еомунд, бащата на Еомер. Диплище било част от кралските владения, но Алдбург си оставал най-удобна база за Сбора на Източните предели. Бележка на автора.

279

Например когато преследвал орките, които отвлекли Мериадок и Перегрин и се спуснали в Рохан от Емин Муил. Сам Еомер казва пред Арагорн: „Аз поведох своя еоред, мъже от собствения ми род“ („Двете кули“, книга 3, глава 2).

280

Онези, които не знаели за събитията в двореца, можели само да предполагат, че подкрепленията потеглят на запад под командата на Еомер като единствен оцелял Воевода на Пределите. (Бележка на автора.) Тук се намеква за думите на Кеорл — Конника, който посрещнал подкрепленията от Едорас и разказал какво се е случило при Втората битка край Бродовете на Исен („Двете кули“, книга 3, глава 7).

281

Още преди да седне на трапезата, Теоден незабавно свикал „пълководците и воеводите“; съвещанието обаче не е описано, тъй като Мериадок не присъствал на него („Питам се за какво ли говорят“). (Бележка на автора.) Става дума за събитията от „Завръщането на краля“, книга 5, глава 3.

282

Гримболд бил по-дребен военачалник на Конниците от Западните предели под командването на Теодред и заслужил това положение заради своята доблест в двете Сражения край Бродовете, тъй като Еркенбранд бил по-възрастен, а кралят се нуждаел от достоен и почитан заместник, комуто да повери малката войска, оставена за защита на Рохан. (Бележка на автора.) Във „Властелинът на Пръстените“ се споменава за Гримболд едва при последното подреждане на Рохиримите преди Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 5).

283

Твърдението, че по време на Кралете Енедваит е бил част от Гондорското кралство изглежда в противоречие с казаното малко преди това, че „западните предели на Южното кралство стигали до Исен“. Другаде (виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“) се казва, че земите на Енедваит „не спадали към никое кралство“.

284

За сравнение виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“, където се казва, че „многоброен, но варварски народ от рибари обитавал между устията на Гватло и Ангрен (Исен)“. Не се споменава за никаква връзка между тия хора и Друедаините, макар за последните да е казано, че са живеели (и оцелели до Третата епоха) на полуостров Андраст, южно от устието на Исен (виж края на „Друедаините“ и Бележка 13 към същата глава).

285

За сравнение виж „Властелинът на Пръстените“, Приложение Е („За хората“): „Дунеземците били потомци на люде, що през отминали времена обитавали долините на Бялата планина. Техни сродници били Мъртвите от Черноден. Но през Мрачните години някои се преселили към южните долини на Мъгливите планини, а оттам неколцина стигнали на север из пущинаците чак до Могилните ридове. От тях произлезли жителите на Брее; но те отдавна се били присъединили към Северното кралство Арнор и възприели Западняшкия език. Само в страната Дун людете от това племе съхранили своя език и обичаи, та си останали потайни, недружелюбни към Дунеданците и пълни с ненавист към Рохиримите“.

286

Които наричали местността Глемскрафу, а крепостта Сутбург, но по време на крал Шлем възприели името Хорнбург или Рогоскал. (Бележка на автора.) Думата Glaemscrafu има англосаксонски произход и означава „искрящи пещери“, тоест същото като Агларонд.

287

Често имало нападения срещу гарнизона по западния бряг, но те не били особено енергични — истинската им цел била да отклонят вниманието на Рохиримите от северните области. Бележка на автора.

288

Описанието на тези нашествия срещу Гондор и Рохан е включено в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.

289

Бел.1: Туй не се дължало на някакво тяхно особено положение в Белерианд и навярно по-скоро било причина, отколкото резултат на тяхната малобройност. Те се множали далеч по-бавно от другите Атани, та едва смогвали да заместят загиналите в сражения; и все пак често жените им (който били по-малобройни от мъжете) оставали неомъжени. (Бележка на автора.)

290

Бел.2: В „Силмарилион“ Беор описва пред Фелагунд Халадините (наричани по-късно Народ на Халет) като племе, „с което се различаваме по говор“ (стр. 177). Казано е също така, че те „си останали отделно племе“ (стр. 183) и че били по-ниски от Беоровите потомци; „рядко говорели и не обичали шумните тълпи; мнозина от тях обичали самотата и бродели на воля из зелените лесове, докато земите на Елдарите били още нови и омайни за тях“ (стр. 185). В „Силмарилион“ не се споменава нито за придържането им към собствения език в Белерианд, нито за амазонските традиции в тяхното общество, освен че Владетелката Халет била храбра в боя и предводителка на народа.

291

Бел.3: Макар да говорели същия език (леко преиначен). Те обаче били запазили и множество свои думи. (Бележка на автора.)

292

Бел.4: Както в Брее през Третата епоха живеели заедно хора и хобити; но между хобитите и Друговете нямало нищо общо. (Бележка на автора.)

293

Бел.5: Когато враждебни люде, без да ги познават добре, казвали, че Моргот сигурно е отгледал орките от подобни твари, Елдарите им отговаряли: „Тъй като не може сам да сътвори нищо живо, Моргот несъмнено е създал орките от различни човешки народи, ала Друедаините трябва да са избегнали неговата Сянка; защото между техния смях и смеха на орките разликата е тъй огромна, както между светлината на Аман и мрака в Ангбанд“. И все пак мнозина смятали, че лютата им ненавист към орките се дължи на някакво далечно родство. Орките и Друговете взаимно се смятали за изменници. (Бележка на автора.)

В „Силмарилион“ се твърди, че Мелкор сътворил орките от пленени елфи скоро след тяхната поява (стр. 53 и 110–111); но това е само едно от многото противоречиви предположения за произхода на орките. Тук можем да отбележим, че в „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 5) се описва смехът на Ган-бури-Ган: „при тия думи старият Ган издаде чудноват бълбукащ звук, сякаш се смееше“. Споменато е, че той има рядка брада, която „стърчеше на фъндъци по възловатата челюст като стар мъх“ и тъмни, безизразни очи.

294

Бел.6: В някои откъслечни бележки е отбелязано, че самите те се наричали Другу (звукът „г“ се произнасял гърлено). Възприето от Синдаринския език в Белерианд, това име било съкратено на Дру или Друг (множествено число Друини или Друати); но когато Елдарите открили, че народът Дру е заклет враг на Моргот, била добавена „титлата“ адан и ги нарекли Друедаини (единствено число Друадан или Друаданец), за да отбележат както човешката им природа и тяхната дружба с Елдарите, така и разликата им от Трите рода на Едаините. По онова време думата Дру се използвала само в словосъчетания като Друнос, тоест „семейство от народа Дру“ или Друваит — „пущинакът на народа Дру“. В Куенийския език Другу се превърнало в Ру и Руатан, множествено число Руатани. За другите им названия в по-късни времена (Диви люде, Вози, Пукели) виж края на основния текст и Бележка 14.

295

Бел.7: В аналите на Нуменор се разказва, че на тия последни бегълци било разрешено да отплават отвъд морето с Атаните, та сред мирната нова земя да се множат и живеят честито; те обаче повече не взели участие във войната, понеже морето ги плашело. За по-нататъшната им съдба срещаме писмено споменаване само в една от малкото легенди, оцелели подир Падението — разказът за първите нуменорски пътешествия по море обратно към Средната земя, известен под името „Моряшката съпруга“. В едно негово копие, съставено и съхранено в Гондор, има бележка на писаря, свързана с откъса, в който се споменава за Друедаини от дома на крал Алдарион Мореплавателя — тя казва, че Друедаините, които открай време се славели с необичайна прозорливост, били смутени от вестта за неговите пътешествия, бояли се да не ги сполети зло и го умолявали да не потегля повече. Не сполучили, тъй като нито баща му, нито неговата съпруга можели да променят решението му; и Друедаините си тръгнали отчаяни. От онуй време нататък Друедаините в Нуменор станали неспокойни и въпреки страха си пред морската шир, почнали сами или по двама-трима да молят за място на големите кораби, що отплавали към северозападните брегове на Средната земя. Ако някой ги питал: „Защо си тръгвате и накъде?“, те отговаряли: „Усещаме, че Големият остров вече не е сигурен под нозете ни и желаем да се завърнем по земите, отгдето дойдохме“. Тъй броят им пак бавно взел да намалява година подир година, та не бил останал ни един, когато Елендил се спасил от Падението — последните избягали от страната веднага след довеждането на Саурон. (Бележка на автора.)

Нито в материалите около историята на Алдарион и Ерендис, нито където и да било другаде не са запазени допълнителни сведения за присъствието на Друедаини в Нуменор; само една откъслечна бележка е споменато, че „сред Едаините, които подир Войната за Скъпоценните камъни отплавали през морето към Нуменор, имало и шепа оцелели от Народа на Халет, а малцината Друедаини, що ги придружавали, измрели далеч преди Падението“.

296

Бел.8: Неколцина живеели в дома на Хурин от Хадоровия род, защото на младини той гостувал при Народа на Халет и бил сродник с техния вожд. (Бележка на автора.)

За връзките между Хурин и Народа на Халет виж „Силмарилион“, стр. 197–198.

Баща ми възнамеряваше да превърне в Друг стария слуга Садор от Хуриновия дом в Дор-ломин.

297

Бел.9: Те имали закон срещу употребата на отрова срещу която и да било жива твар, дори ако им е причинила злина — като изключвали единствено орките, на чиито отровни стрели отговаряли с други, още по-смъртоносни. (Бележка на автора.)

Елфошлем казва на Мериадок Брендифук, че дивите хора използват отровни стрели („Завръщането на краля“, книга 5, глава 5), на същото мнение са били и жителите на Енедваит през Втората епоха (виж „По-нататъшни бележки за Друедаините“). По-нататък в този очерк се споменават подробности за техните жилища, които смятам за уместно да цитирам тук. Докато живеели сред горяните от Народа на Халет, „те се задоволявали с леки шатри или колиби, изградени около дънерите на големи дървета, понеже били издръжлив народ. Според собствените им предания, в някогашната си родина те използвали планинските пещери, но предимно като складове, а се подслонявали там само при бури и големи студове. Подобни убежища имали и в Белерианд; ала строго охранявали тия места и не допускали в тях дори най-близките си приятели от Народа на Халет“.

298

Бел.10: Според легендите им, те придобили тия познания от джуджетата. (Бележка на автора.)

299

Бел.11: За тази история баща ми отбелязва: „Приказки като «Верният камък», които описват как един създател прехвърля част от своята «сила» върху творенията си, напомнят в известна степен Сауроновото прехвърляне на мощ в основите на Барах-дур и Пръстена-Повелител“.

300

Бел.12: „На всеки завой на пътя стърчаха високи камъни, изсечени във формата на едри, тантурести мъже, седнали с кръстосани нозе и отпуснали дебели ръце върху издутите си кореми. Ветровете на безчетни години бяха заличили лицата на някои от тях, оставяйки само тъмните дупки на очите, които още се взираха към минувачите.“

301

Бел.13: Името Друваит Иаур (Древна земя на Пукелите) се среща в декоративната карта на мис Полин Бейнс (виж бележката под линия в Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“), разположено доста на север от планините по полуостров Андраст. Баща ми обаче твърдеше, че сам е въвел името и то е разположено точно.

Както твърди една бележка в полето на ръкописа, след Сраженията край Бродовете на Исен се оказало, че в Друваит Иаур са оцелели мнозина Друедаини, тъй като всички те наизлезли от пещерите си да нападнат отблъснатите на юг остатъци от Сарумановата войска.

В друг откъс, цитиран в Приложението към „Сраженията край Бродовете на Исен“, се споменава за „Диви люде“ по крайбрежието на Енедваит — племена от ловци и рибари, сходни по външност и говор с Друедаините от Анориен.

302

Бел.14: Във „Властелинът на Пръстените“ веднъж се използва името „Вози“, когато Елфошлем казва на Мериадок Брендифук: „Чуваш Возите, Дивите Горяни“. Воз е модернизация (в случая — формата, която би имала думата, ако още се употребяваше) на англосаксонската дума wasa, срещана само като съставка на словосъчетанието вуду-ваза, тоест „див човек от горите“. (Дориатският елф Саерос нарича Турин с обидното прозвище Воз-горянин; виж в първата част „Нарн и Хин Хурин“.) Реално използваната от Рохиримите дума (преведена като „воз“ според използвания навсякъде метод) се споменава на едно място като рог, множествено число рогин.

Изглежда, че названието „Пукели“ (отново превод — идва от англосаксонското pucel, тоест „таласъм, демон“, свързано с думата puca, от която на свой ред произлиза духът Пък в Шекспировия „Сън в лятна нощ“) се е използвало в Рохан само за статуите край Черноден.

303

Бел.1: В „Двете кули“ (книга 3, глава 8) се казва, че Саруман е „признат от мнозина за предводител на вълшебниците“, а пред Съвета на Елронд („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2) Гандалф изрично заявява: „Саруман Белия е най-велик в моя орден“.

304

Бел.2: Думите, с които Кирдан предал Огнения Пръстен на Гандалф в Сивите заливи, са описани малко по-другояче в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 395), а почти същите слова срещаме и в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ (встъпителната бележка към „Разказ за годините“ на Третата епоха).

305

Бел.3: В едно писмо от 1958 г. баща ми споделя, че не знае нищо конкретно за „другите двама“, тъй като те нямали нищо общо с историята на северозападните области от Средната земя. „Мисля — пише той, — че са заминали като пратеници из далечните области на Изтока и Юга, недостъпни и непознаваеми за Гондор — един вид като мисионери из окупираните от врага области; боя се обаче, че те са се провалили като Саруман, макар и по различен начин; и подозирам, че са били източници или основатели на тайни култове и «магически» обичаи, оцелели далеч след гибелта на Саурон.“

306

Бел.4: В една от най-последните бележки за имената на Истарите се казва, че името на Радагаст било дадено от хората в Андуинската долина и „днес е непреводимо“. За Росгобел, наречен в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 3) „древния дом на Радагаст“, се казва, че е бил „в горските покрайнини между Равноскал и Стария горски път“.

307

Бел.5: От споменаването на Олорин във „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 28) става ясно, че Истарите всъщност са били Маяри; защото Олорин е истинското име на Гандалф.

308

По-нататък текстът е цитиран буквално с всички несъвършенства на суровия ръкопис. — Б.пр.

309

Бел.6: Изглежда, че Курумо е староелфическото име на Саруман и не се среща никъде другаде; Синдаринската форма е Курунир. Името Саруман, както го наричат Северните люде, съдържа англосаксонската дума searu, saru — „сръчност, умение, хитроумно устройство“. Айвендил вероятно означава „любител на птиците“; можем да го сравним с „птичето езеро“ Линаевен в Невраст (виж думата лин (1) в Приложението към „Силмарилион“). За смисъла на името Радагаст виж в основния текст и Бележка 4. Паландо навярно съдържа частицата палан, тоест „надалеч“, срещана в думата палантир и в името на Алдарионовия кораб „Паларан“ — „Скиталец“.

310

Бел.7: В едно писмо от 1956 г. баща ми споделя: „Едва ли във «Властелинът на Пръстените» е споменато нещо, което да не съществува наистина в своя собствена плоскост (на вторична или допълнително-творческа реалност)“, а в бележка под линия към този текст добавя: „Сещам се единствено за котките на Кралица Берутиел и имената на останалите двама вълшебници (петима без Саруман, Гандалф, Радагаст)“. [В Мория Арагорн казва за Гандалф: „Сред черна нощ той би открил пътя към дома по-лесно, отколкото котките на Кралица Берутиел“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 4).].

Обаче дори и историята за Кралица Берутиел съществува, макар и в много „суров“ и донякъде нечетлив вид. Тя била злонравната, саможива и студена съпруга на Таранон, дванайсети крал на Гондор (830–913 г. от Третата епоха) и пръв от „Корабните крале“, който се възкачил на престола с името Фаластур, тоест „Повелител на бреговете“ и бил първият бездетен крал (Приложение А към „Властелинът на Пръстените“). Берутиел живеела в Кралския дом в Осгилиат, тъй като ненавиждала шума и мириса на морето и не понасяла двореца, който Таранон изградил под Пеларгир „върху арки, забили нозе дълбоко в просторните води на Етир Андуин“; мразела всяко творчество, всички цветове и изискани украшения, носела само черно и сребристо и живеела в оскъдно обзаведени покои, а градините на дома в Осгилиат били изпълнени с грозни скулптури под кипарисови и ясенови дървета. Имала девет черни котки и една бяла — нейни робини, с които разговаряла или четяла мислите им, пращала ги да разкриват всички мрачни тайни на Гондор, тъй че знаела всичко онова, „що хората най-силно желаят да скрият“, при което заръчвала на бялата котка да следи черните и да ги измъчва. Никой в Гондор не смеел да ги докосне; всички се бояли от тях и проклинали, колчем ги виждали да минават. Почти целият остатък от този единствен ръкопис е напълно нечетлив с изключение на края, където се казва, че името й било изтрито от Книгата на кралете („ала човешката памет не е затворена само в книгите и котките на Кралица Берутиел никога не напуснали хорските езици“), и че крал Таранон я качил самичка с котките върху кораб, а сетне го пуснал да се носи из морето по волята на северния вятър. За сетен път корабът бил видян да прелита под лунния сърп покрай Умбар с една котка върху мачтата и друга застанала като статуя на носа.

311

Бел.8: Това е намек за Второто пророчество на Мандос, което не се описва в „Силмарилион“; да се обясни то тук би било невъзможно, тъй като подобно начинание изисква подробен разказ за развитието на митологичната история в сравнение с публикувания вариант.

312

Бел.9: При разговора си с хобитите и Гимли в Минас Тирит след коронацията на крал Елесар Гандалф отново казва: „Олорин бях в забравения Запад“; виж „Походът към Еребор“.

313

Бел.10: Споменаването на „чужди звезди“ се отнася единствено до Харад и трябва да означава, че Арагорн е пътувал из южното полукълбо. (Бележка на автора.)

314

Бел.11: Над последната буква на Инка-нус има знак, който подсказва, че последният звук би трябвало да е „ш“.

315

Бел.12: Една от поемите в сборника от древен норвежки епос, известен под заглавието „Поетичната Еда“ или „По-голямата Еда“.

316

Бел.1: Несъмнено те са използвани през 1944 година при консултациите между Арнор и Гондор относно наследника на короната. „Вестите“ за бедите из Северното кралство, получени в Гондор през 1973 г., навярно са били последният случай на тяхна употреба преди наближаването на Войната за Пръстена. (Бележка на автора.)

317

Бел.2: Заедно с Арведуи изчезнали Камъните от Ануминас и Амон Сул (Бурния връх). Третият палантир на Севера бил в кулата Елостирион върху Емин Бераид и притежавал особени свойства (виж Бележка 16).

318

Бел.3: Камъкът от Осгилиат бил загубен във водите на Андуин по време на гражданската война през 1437 г.

319

Бел.4: За възможността да бъдат унищожени палантирите виж по-нататък в текста. В бележката за 2002 г. от „Разказ за годините“ и в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се посочва категорично, че палантирът е бил пленен при падането на Минас Итил; но баща ми отбелязваше, че тези летописи са били създадени след Войната за Пръстена и въпреки цялата си категоричност твърдението е само догадка. Итилският камък повече не бил открит и вероятно е унищожен при рухването на Барад-дур.

320

Бел.5: Сами по себе си Камъните можели единствено да виждат — сцени и образи от далечни места или от миналото. Те оставали без обяснение; и във всеки случай за хората от по-късни времена се оказало трудно виденията да бъдат избирани чрез волята или желанието на наблюдателя. Но когато нечий друг ум заемал отсрещния камък „в съгласие“, ставало възможно мислите да бъдат „прехвърляни“ (възприемали се като „говор“) и видения от съзнанието на единия наблюдател да се прехвърлят чрез Камъка у другия. [Виж по-нататък в текста и Бележка 21.] Тази възможност се използвала главно при размяна на съвети, мнения и необходими за управлението вести; по-рядко за дружески беседи и размяна на приветствия или съболезнования. Единствено Саурон е употребил Камък, за да прехвърли могъщата си воля, да се наложи над изтощения наблюдател и тъй да го подчини на своите заповеди, като изтръгне от него всички потайни мисли. (Бележка на автора.)

321

Бел.6: Заслужава да си припомним думите на Гандалф пред Съвета на Елронд, че Саруман дълго е проучвал свитъците и книгите в Минас Тирит.

322

Бел.7: Що се отнася до „по-светската“ политика на власт и военна сила, Исенгард бил отлично разположен като ключ към Роханския пролом. Там се намирала слабата точка в отбраната на Запада, особено след упадъка на Гондор. През пролома можели тайно да преминават вражески съгледвачи и вестоносци, а дори и цели войски, както в предишни епохи. Съветът, изглежда, не е усещал това, тъй като вече дълги години над всичко ставащо в Исенгард тегнела най-строга тайна. Използването, а може би и специалното отглеждане на орки оставало неизвестно, но сигурно е започнало не по-рано от 2990 година. Оркските войски вероятно не са били използвани извън територията на Исенгард преди нападението срещу Рохан. Ако Съветът е знаел всичко това, то естествено веднага би се разкрило, че Саруман е преминал на страната на злото. (Бележка на автора.)

323

Бел.8: Денетор явно е разбрал за догадките и подозренията на Гандалф, при което проявил едновременно гняв и насмешка. Заслужават внимание думите му при срещата с Гандалф в Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 1): „за тия дела вече знам колкото ми е нужно, преди да връхлети ударът от Изтока“, а още по-многозначителни са следващите му думи: „Да, казват, че Камъните са изчезнали, ала и до днес властелините на Гондор са по-зорки от простолюдието и получават вести отвсякъде“. Съвсем отделно от палантирите Денетор е бил надарен с изключителна духовна мощ и умеел светкавично да разчита скритото зад лица и думи, но освен това може би наистина е зърнал чрез Анорския камък видения от събитията в Рохан и Исенгард. (Бележка на автора.)

324

Бел.9: Заслужава внимание откъсът от „Двете кули“ (книга 4, глава 5), в който Фарамир (роден през 2983 г.) си спомня, че е виждал Гандалф в Минас Тирит като дете и по-късно още два-три пъти; споменава също така, че вълшебникът е идвал поради интереса си към древните летописи. Последното посещение трябва да е било през 3017 г., когато Гандалф открил свитъка на Исилдур. (Бележка на автора.)

325

Бел.10: Това е отправка към думите на Гандалф пред Перегрин („Двете кули“, книга 3, глава 11): „Кой знае къде лежат днес изгубените Камъни на Арнор и Гондор, в земните ли недра или в морските дълбини?“.

326

Бел.11: Става дума за твърдението на Гандалф след гибелта на Денетор в „Двете кули“ (книга 5, края на глава 7). Баща ми бе решил (при съставянето на настоящия текст) да поправи израза „не дръзваше да го използва“ на „не би дръзнал да го използва“, обаче тази поправка (вероятно по недоглеждане) не бе включена в преработеното издание. Виж бележката за палантирите в Увода към първа част.

327

Бел.12: Торонгил („Звезден орел“) било тайното име, под което Арагорн служил в Гондор на Ектелион Втори; виж „Властелинът на Пръстените“, Приложение А („Наместниците“).

328

Бел.13: Използването на палантирите представлявало тежко душевно натоварване, особено у хората от по-късни времена, които не били обучени за подобна задача, тъй че не причината за Денеторовата „суровост“ се крие не само в тревогите, но и в изтощението. Вероятно съпругата му е открила това преди другите, което е допринесло за нейното нещастие и ранната й смърт. (Бележка на автора.)

329

Бел.14: Една неадресирана бележка в полето на ръкописа отбелязва, че волята на Саруман „била подкопана от лична гордост и жажда за власт. Това идвало от неговото изучаване на Пръстените, тъй като в своето високомерие той вярвал, че може да ги използва, чиято и воля да се изпречи на пътя му. След като в сърцето му вече нямало вярност към кауза или приятели, той се оказал уязвим за могъществото на чуждата воля, за заплахите и демонстрацията на сила“. А трябва да добавим, че и самият той не е имал право да ползва Ортанкския камък.

330

Бел.15: През 1998 година умира гондорския Наместник Пелендур. „След времето на Пелендур Наместничеството станало наследствено като кралската власт и се предавало от баща на син или най-близък потомък.“ „Властелинът на Пръстените“, Приложение А („Наместниците“).

331

Бел.16: В Арнор случаят бил по-различен. По закон Камъните принадлежали на краля (който обикновено използвал Камъка от Ануминас); но кралството се разделило и започнали спорове за престола. Кралете на Артедаините, чиито претенции без съмнение са били единствено основателни, имали специално назначен пазител в Амон Сул, където Камъкът се смятал за главният от северните палантири понеже бил най-голям и най-мощен, затова именно чрез него най-често се осъществявала връзката с Гондор. След като Ангмар унищожил Амон Сул през 1409 година, двата Камъка били преместени във Форност, където живеел кралят на Артедаините. Те изчезнали при корабокрушението на Арведуи, след което не останал представител с пряка или наследена власт да ги използва. В Севера се съхранил само Елендилският камък върху Емин Бераид, но той имал особени свойства и не служел за разговори. Наследственото право да го използва несъмнено се е падало на „Исилдуровия наследник“ — всепризнатия вожд на Дунеданците и потомък на Арведуи. Но не се знае дали някой от тях, включително и Арагорн, е поглеждал някога в Камъка с желание да съзре изгубения Запад. Този Камък и кулата, в която се съхранявал, били поддържани и пазени от Кирдан и елфите в Линдон. (Бележка на автора.)

В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се казва, че палантирът от Емин Бераид „не бил като другите и не влизал в съгласие с тях; той гледал единствено към Морето. Елендил сторил това, за да гледа нататък с «прав поглед» и да вижда Ересеа и изчезналия Запад; но извитите морета вече навеки закривали Нуменор“. За Елендил и неговите видения на Ересеа чрез палантира от Емин Бераид е казано и в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 378): „казват, че понякога виждал в далечината кулата на Авалоне да се извисява над Ересеа, където е бил и си остава до днес Камъкът повелител“. Интересно е, че в настоящия текст не се споменава за Камък повелител.

332

Бел.17: По-късно една отделна бележка отхвърля идеята, че палантирите са били поляризирани и ориентирани, но не дава повече подробности.

333

Бел.18: Гореспоменатата бележка разглежда малко по-различно някои аспекти на палантирите; особено променен изглежда подходът към „забулването“. Ето част от този набързо надраскан и твърде неясен текст: „Те съхранявали получените образи, тъй че във всеки от тях имало множество изображения и сцени, включително и от далечното минало. Не можели да «виждат» в тъмното; тоест всичко в мрака било недостъпно за тях. Самите те обикновено се съхранявали в мрак, тъй като така било много по-лесно да се различат показваните образи, а и това предотвратявало «препълването» им в течение на вековете. Самото «забулване» представлявало тайна, която днес е изчезнала. Те не били «заслепявани» от физически препятствия като стена, хълм или гора, стига далечните предмети да са оставали осветени. По-късните коментатори предполагат, че първоначално Камъните се съхранявали в кръгли калъфи, които били заключвани, за да се предотврати употребата от неупълномощени лица; но тези калъфи вероятно са имали и свойството да ти забулват и успокояват. Следователно трябва да са били изработени от някакъв метал или друго неизвестно вещество“.

Допълнителните забележки се разчитат само отчасти, но все пак става ясно, че колкото по-отдалечено било едно видение във времето, толкова по-добре се различавало, докато за наблюдения надалеч имало „подходящо разстояние“ (различно за всеки отделен Камък), на което предметите се виждали най-отчетливо. Големите палантири виждали по-надалече, отколкото малките; за малките „подходящото разстояние“ било от порядъка на петстотин мили, колкото е имало между Ортанкския и Анорския камък. „Итилският бил твърде близо, но се използвал предимно за [нечетливи думи], а не за лични контакти с Минас Анор.“

334

Бел.19: Разбира се, делението не било на отделни „четвъртинки“, а постепенно; така за наблюдателя от югоизток правата линия би била на северозапад и тъй нататък. (Бележка на автора.)

335

Бел.20: Виж „Двете кули“, книга 3, глава 7.

336

Бел.21: В една отделна бележка това е разгледано по-подробно: „Използвайки Камъни «в съгласие» един с друг, двама души можели да общуват, но не чрез звуци, които Камъните не предавали. Като се гледали, те можели да обменят «мисли» — не пълната и искрена мисъл или намерение, а «безмълвен говор», тоест мислите, които желаели да предадат (вече езиково оформени в тяхното съзнание, а дори и наистина изричани на глас); тези мисли достигали събеседника и естествено веднага се преобразявали в «говор», тъй като в друга форма не биха могли и да бъдат предадени.“