Недовършени предания

IДруедаините

Народът на Халет бил различен от останалите Атани и говорел на отделен език; и макар че се включил в общия съюз с Елдарите, той си останал особен народ. Помежду си людете му винаги разговаряли на своя език и въпреки че им се наложило да изучат Синдаринския за общуване с Елдарите и другите Атани, мнозина го говорели неуверено, а сред ония, що рядко излизали извън горите си, някои съвсем не го разбирали. Неохотно приемали новите порядки и нрави, а съхранявали множество обичаи, твърде странни за Елдарите и останалите Атани, с които рядко имали връзки, освен във военно време. И все пак всички ги ценели високо като верни съюзници и страховити бойци, макар да пращали само малки отряди извън своите граници. Защото те били и си останали до края дребен народ, загрижен най-вече да защити горските си владения, та тъкмо в боя сред дебрите постигали най-големи победи. Дълго време дори специално обучените за подобна война орки не смеели да припарят до техните граници. Един от странните им обичаи бил, че в тяхната войска имало много жени, макар те рядко да взимали участие в големите битки из далечни страни. Несъмнено този обичай идвал от древни времена289; защото предводителката им Халет била прославена амазонка с охрана единствено от подбрани и верни жени290.

Най-странният от всички обичаи сред Народа на Халет бил този, че между тях имало люде от съвсем различен вид291, каквито нито Елдарите в Белерианд, нито другите Атани били виждали дотогава. Те не били много, може би едва неколкостотин, и живеели поотделно на родове или малки племена, ала в крепка дружба като членове на една и съща общност292. Людете от Народа на Халет ги наричали на своя език с името друг. За очите на Елфите и другите хора те не изглеждали красиви — били тантурести (високи около четири фута), но много широкоплещести, с масивни бутове и къси дебели нозе; имали дълбоко хлътнали очи, буйни вежди и плоски носове, а по широките им лица нямало друга растителност освен веждите и у малцина (които много се гордеели с това) по няколко редки черни косъмчета насред брадичката. Лицата им обикновено оставали безизразни, най-подвижната им част била широката уста; а движението на плахите им очи се забелязвало само отблизо, понеже били тъй черни, че зениците не се различавали, ала от ярост понякога в тях лумвали червени пламъчета. Имали глухи и гърлени гласове, но смехът им бил истинска изненада — звучен и буен, той неизменно заразявал елфи и люде със своето чисто веселие, недосегаемо за презрение или злоба293. В мирно време те често се смеели при работа или игра, също както на тяхно място другите люде биха запели. Ала можели и да бъдат безмилостни врагове, а щом веднъж се събудел, огненият им гняв трудно изстивал, макар да не го издавало нищо, освен светлинките в очите им; защото те се биели мълчаливо и не ликували при победа дори и над орките — единствените същества, към които изпитвали неугасима ненавист.

Елдарите наричали тия люде Друедаини, като по този начин ги причислявали към Атаните294, защото печелели обичта на всички, що ги познавали. Уви, те не били дълголетни и ставали все по-малко, тъй като понасяли тежки загуби във враждата си с орките, които ги ненавиждали също тъй люто и най-много се радвали ако можели да хванат някой от тях и да го измъчват. Казват, че когато победите на Моргот унищожили всички кралства и твърдини на елфи и люде в Белерианд, от Друедаините останали само няколко рода, предимно жени и деца, що подирили сетно убежище край устието на Сирион295.

В ранните си дни те оказвали големи услуги на людете, между които живеели, затова мнозина ги търсели; ала рядко се съгласявали да напуснат земите на Халадините296. Имали рядката дарба да проследяват всяка жива твар и споделяли с приятелите си всичко, що знаели; ала учениците им оставали далеч зад тях, понеже Друедаините използвали острия си нюх не по зле от хрътки, а при туй притежавали и зорки очи. Хвалели се, че могат да надушат орки откъм наветрената страна много преди людете да ги забележат, и седмици наред да следят мириса им навсякъде, освен по течаща вода. В познанията си за всички зелени растения почти се изравнявали с елфите (макар да не били техни ученици); и казват, че ако се преселели в непознат край, скоро опознавали всички тамошни растения до най-дребната тревичка, давали имена на непознатите и бързо узнавали кои са отровни, а кои полезни и годни за ядене297.

Също като другите Атани, Друедаините не познавали писмеността, преди да срещнат Елдарите; но така и не се научили да използват техните руни и писмена. А сами не създали нищо повече от няколко най-простички знаци, чрез които бележели пътеките или си предавали сведения и предупреждения. Изглежда, още от най-далечното минало имали малки кремъчни инструменти за рязане на дърво и стъргане на кожи, та продължавали да ги използват, макар че Атаните опознали металите и основите на ковашкото изкуство още преди да стигнат в Белерианд298, понеже металите се намирали трудно, а оръжията и инструментите от тях били извънредно скъпи. Но когато чрез общуването с Елдарите и търговията с джуджетата от Еред Линдон тия предмети взели да се срещат по-често из Белерианд, Друедаините се оказали надарени ваятели по камък и дърво. Те вече познавали багрилата, извличани предимно от растения, и рисували по плоските камъни шарки и картини; понякога изстъргвали дънерите във форма на човешки лица, а след това ги боядисвали. Но когато се сдобили с по-здрави и по-остри инструменти, те почнали с неописуемо удоволствие да извайват фигури на животни и хора — било играчки и украшения, било изображения в цял ръст, като творбите на най-добрите им майстори често не се различавали от живите създания. Понякога тия образи били странни, фантастични, та дори и страховити — между мрачните шеги, за които използвали своята дарба, най-често се срещала тази: по границите на земите си слагали изображения на бягащи и пищящи от ужас орки. Правели също тъй статуи на самите себе си и ги разполагали по кръстопътищата или край завоите на горски пътеки. Наричали ги „камъни-пазители“; най-известните от тях се намирали около Теиглинските бродове и всеки от тях представлявал грамаден Друаданец, седнал с цяла тежест върху убит орк. Тия фигури служели не само за подигравка към враговете; орките се бояли от тях, защото вярвали, че са пропити със злобата на Огор-хай (тъй наричали те Друедаините) и могат да им предават вести. Затова рядко дръзвали да ги докоснат или унищожат и само в големи пълчища се осмелявали да минат отвъд някой от „каменните пазители“.

Ала сред дарбите на тия странни люде може би най-удивителна била тяхната способност да остават съвършено безмълвни и неподвижни, понякога дни наред — седнали с кръстосани крака, с ръце върху коленете или в скута и със затворени или приведени очи. За това им умение сред Народа на Халет се разказвала приказка:

Някога един от най-изкусните каменоделци сред Друговете изваял образа на покойния си баща; сложил го край пътеката близо до своето жилище. После седнал до него и безмълвно се отдал на спомени. Случило се тъй, че не подир дълго минал един горянин на път за далечно село и като видял двамата Другове, поклонил се и им пожелал приятен ден. Ала отговор не получил, та дълго стоял стъписан и ги огледал внимателно. После си тръгнал по пътя и промълвил: „Велико умение имат като ваятели, ала нивга не бях виждал творбите им тъй да приличат на живи“. Три дни по-късно пътникът се завърнал и понеже бил изморен, седнал и подпрял гръб на едната фигура. Плаща си метнал да съхне върху раменете й, тъй като било преваляло, но вече греело слънце. Скоро заспал; ала по някое време го събудил глас откъм изваянието зад него. „Дано да си отпочинал, изрекъл гласът, но ако искаш още да спиш, моля те да се преместиш при другия. Той вече никога няма да си разкърши нозете; а и слънцето грее, та ми е твърде горещо с твоето наметало.“

Казват, че Друедаините често сядали тъй по време на скръб и страдание, но понякога го правели и за удоволствие или за размисли и планове. Ала също тъй можели да използват своята неподвижност когато били на стража; тогава сядали или заставали укрити из сенките и макар очите им да изглеждали затворени или безжизнени, никоя твар не минавала незабелязана и незапомнена. Тъй зорко било невидимото им бдение, че нашествениците го усещали като враждебна заплаха и боязливо отстъпвали без предупреждение; но ако зла твар преминела по-нататък, те подавали сигнал чрез пронизително изсвирване, що трудно можело да се изтърпи отблизо и достигало надалеч из горите. Народът на Халет високо ценял услугите на Друедаините като пазители в тежки времена; а ако нямало как да намерят подобни стражи, слагали около къщите си техни изображения и вярвали, че щом са сътворени от Друедаините за подобна цел, ще могат донякъде да отблъснат заплахи и нашественици.

И наистина, макар да изпитвали към Друедаините обич и уважение, мнозина от Народа на Халет вярвали, че те са надарени със свръхестествена магическа сила; и в някои от вълшебните им приказки се разказва за тия неща. Ето една от тях.

Имало някога един Друг на име Аган, прославен като знахар. Крепка дружба го свързвала с Барах, горянин от Народа, който живеел в горска къщурка на две мили от най-близкото село. Аган му бил най-близък съсед, та често гостувал при Барах и съпругата му, а техните деца много го обичали. Настанали смутни времена, понеже пълчища нагли орки тайно навлезли из близките гори и плъзнали по двама-трима да дебнат всеки, който излезе самичък, а нощем нападали уединените домове. Близките на Барах не се изплашили много, тъй като през нощта Аган идвал при тях и пазел наоколо. Ала една сутрин той дошъл при Барах и рекъл:

— Друже мой, лоши вести получих от близките си и за жалост ще трябва да те напусна за малко. Брат ми е ранен, та лежи тежко болен и ме зове, понеже умея да изцелявам рани, нанесени от орките. Ще гледам да се завърна час по-скоро.

Дълбоко се разтревожил Барах, а жена му и децата заплакали, но Аган добавил:

— Ще сторя каквото мога. Заръчах да донесат тук камък-пазител и да го сложат близо до твоя дом.

Барах излязъл с Аган и видял камъка. Той бил голям и тежък, прикрит под храстите недалеч от вратата. Аган положил ръка върху него, помълчал и накрая продумал:

— Виж, оставям в него част от своята сила. Дано да те опази от зло.

Две нощи не се случило нищо нередно, ала на третата Барах дочул пронизителния сигнал на Друговете — или сънувал, че го дочул, защото никой друг в къщата не се събудил. Рипнал от постелята, грабнал лъка от стената и пристъпил към тясното прозорче; и видял как двамина орки струпват съчки около къщата и се готвят да ги подпалят. Затреперал Барах от страх, защото разбойниците орки носели със себе си сяра или някаква друга дяволия, що лесно пламвала и не се гасяла с вода. Все пак се опомнил и изопнал лъка, ала в този миг тъкмо когато лумнали пламъци, видял един Друг да се задава тичешком иззад орките. Първият паднал мъртъв под тежкия му пестник, а вторият избягал; тогаз той скочил в огъня с боси нозе, разпилял горящите съчки и стъпкал оркските пламъци, що вече плъзвали по земята. Барах се хвърлил към вратата, но дорде дръпне резето и изскочи навън, Другът бил изчезнал. Нямало следа от поваления орк. Огънят бил изгаснал и оставал само зловонен пушек.

Барах влязъл да успокои близките си, които се били събудили от шума и миризмата на изгоряло; а когато настанал ден, пак излязъл и огледал наоколо. Открил, че камъкът-пазител е изчезнал, но не споменал никому за това. „Тази вечер сам ще трябва да пазя“ — рекъл си той, но по-късно през деня Аган се завърнал и всички го посрещнали с радост. На нозете му имало кожени навуща, каквито Друговете си слагали понякога, ако имали път през тръни и камънаци. Бил изморен, но се усмихвал доволно и рекъл:

— Добри вести нося. Брат ми вече не страда и ще остане жив, защото пристигнах навреме, та се преборих с отровата. А сега научавам, че тук е имало нападение, но враговете са убити или избягали. Как сте?

— Още сме живи — отвърнал Барах. — Но ела с мен да видиш нещо и да ти разкажа. — После отвел Аган до обгореното място и му разказал за нощното нападение. — Камъкът е изчезнал… сигурно орките са го сторили. Ти какво ще речеш?

— Ще ти кажа като огледам и поразмисля — рекъл Аган.

После тръгнал насам-натам, като оглеждал земята, а Барах вървял подир него. Накрая Аган го отвел до гъсталака край поляната, след която била къщата. Там намерили камъка-пазител, седнал върху мъртвия орк; ала нозете му били напукани и почернели, а едното ходило лежало отчупено настрани. Наскърбил се Аган, но промълвил:

— Е, добре! Той стори каквото му бе по силите. И по-добре неговите нозе да тъпчат оркския огън, отколкото моите.

После седнал, развързал навущата и Барах видял, че под тях нозете му са превързани. Аган свалил превръзките и рекъл:

— Вече заздравяват. Две нощи бдях край леглото на брат си и снощи неволно задрямах. Призори се събудих от болка и открих, че нозете ми са покрити с мехури. Уви! Ако сътвориш нещо и му предадеш част от своята сила, тогава трябва да споделиш и неговите страдания.299

Баща ми всячески се стараеше да изтъкне драстичните различия между Друедаини и хобити. Те са имали съвсем различен вид и облик. Друедаините били по-високи и с по-тежко, масивно телосложение. Лицата им били грозни (според общоприетите човешки разбирания); и докато косата на хобитите била гъста (но къса и къдрава), Друедаините имали само редки провиснали косми по главите и съвършено никаква растителност по ръцете и нозете. Понякога те били весели и жизнерадостни като хобитите, но имали също тъй по-мрачен характер, та можели да бъдат язвителни и безпощадни; освен това притежавали по рождение или усвоявали странни магически способности. Трябва да се добави, че са били аскетични — дори във времена на изобилие се хранели умерено и пиели само вода. В някои отношения приличали по-скоро на джуджетата — по ръст, телосложение и издръжливост; по ваятелските си умения; по мрачния характер и странните дарби. Но приписваните на джуджетата „магически“ способности са били съвсем различни; освен това джуджетата имали много по-мрачен характер и живеели дълго, докато Друедаините не можели да се похвалят с дълголетие дори сред другите човешки племена.

Само в една-единствена откъслечна бележка се споменава изрично за връзката между Друедаините в Белерианд, които през Първата епоха охранявали домовете на Народа на Халет в Бретилския лес, и далечните прадеди на Ган-бури-Ган, който превел Рохиримите по Камен проход към Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 5), или създателите на изображенията край пътя за Черноден (пак там, книга 5, глава 3)300. Тази бележка твърди:

Група емигранти от Друедаините придружили в края на Първата епоха Народа на Халет и заживели с него в Бретилския лес. Ала повечето останали из Белите планини, макар да ги преследвали дошлите по-сетне люде, що били изпаднали под властта на Мрака.

Казва се също, че приликата на статуите от Черноден с последните потомци на Друатите (забелязана от Мериадок Брендифук при първата му среща с Ган-Бури-Ган) първоначално била признавана в Гондор, макар че при създаването на Нуменорското кралство от Исилдур те оцелели единствено в Друаданския лес и Друваит Иаур (виж малко по-долу).

Тъй при добро желание можем да доразвием древната легенда за идването на хората („Силмарилион“, стр. 175–179) като добавим слизането на Друедаините от Еред Линдон към Осирианд заедно с Халадините (Народа на Халет). Според друга бележка гондорските историци вярвали, че от всички люде именно Друедаините първи са прекосили Андуин. Те идвали (както се предполагало) от земите на юг от Мордор, но преди да достигнат крайбрежието на Харадваит, завили на север към Итилиен и след като намерили начин да прекосят Андуин (вероятно край Каир Андрос), се заселили из долините на Белите планини и в горите покрай северното им подножие. „Те били потаен народ и гледали с недоверие на другите човешки племена, които ги преследвали и тормозели открай време, та затуй поели на запад да дирят покой сред далечни и укрити земи.“ Но нито тук, нито някъде другаде е споменато нещо повече за историята на техните връзки с Народа на Халет.

В един вече цитиран очерк за имената на реките в Средната земя срещаме лъч светлина върху Друедаините от Втората епоха. Там е казано (виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“), че докато бягали покрай река Гватло от опустошението на Нуменорците, оцелелите местни жители на Енедваит не прекосили Исен, нито се укрили по големия нос между Исен и Лефнуи, който оформял южния край на залива Белфалас заради „Пукелите“, потаен и суров народ от неуморни и безшумни ловци, които използвали отровни стрели. Те казвали, че живеят там от незапомнени времена, ала някога са обитавали и Белите планини. В далечни епохи не прекланяли глави пред Черния Великан (Моргот), нито пък по-късно се съюзили със Саурон; защото мразели всички нашественици от Изтока. Казвали, че някога откъм Изтока дошли високите люде с черни сърца, що ги прогонили от от Белите планини. Може би дори по време на Войната за пръстена шепа Друати все още са оцелявали в Андраст из възвишенията, с които завършвали на запад Белите планини, но в Гондор знаели само за последните от тях из горите на Анориен.

Тази област между Исен и Лефнуи се наричала Друваит Иаур и в една друга кратка бележка на тази тема се твърди, че думата Иаур, тоест „стар“, в случая не означава „първоначален“, а „предишен“ или „бивш“.

През Първата епоха „Пукелите“ живеели из Белите планини (по двата им склона). Когато през Втората епоха започнала нуменорската окупация на крайбрежието, те оцелели из планините на полуострова [Андраст], където никога не е имало нуменорски селища. Друго малобройно племе се съхранило по източния край на планинската верига [в Анориен]. В края на Третата епоха се смятало, че единствено там са малцината оцелели; затова другата област била наречена „Старият пущинак на Пукелите“ (Друваит Иаур). Тя си останала пущинак без нито едно селище на людете от Гондор или Рохан, които рядко навлизали там; ала хората от Анфалас вярвали, че по ония места все още живеят потайно потомци на древните „Диви люде“301.

Но в Рохан не признавали връзката между статуите на „Пукели“ в Черноден и „Дивите люде“ от Друаданския лес; Рохиримите изобщо не ги признавали за хора — именно поради това Ган-бури-Ган намеква за някогашни преследвания [„оставяй на мира Диви хора из горите и вече не гони тях като зверове“]. Тъй като се опитва да говори на Общия език, Ган-бури-Ган нарича своя народ „Диви хора“ (не без ирония); но разбира се, самите те не са се наричали така302.

IIИстарите

Изглежда, че най-пълният ръкопис за Истарите е създаден през 1954 година (за неговия произход виж бележките ми на тази тема в Увода към първа част). Тук го привеждам изцяло и при допълнителното му споменаване ще го наричам „очерк за Истарите“.

Думата Вълшебник е превод от Куенийското истар (или Синдаринското итрон) — член на „орден“ (както го наричали), който претендирал да притежава и наистина често проявявал изключителни познания за историята и същността на света. Преводът може би не е твърде удачен, тъй като Херен Истарион, тоест „Орденът на Вълшебниците“ изцяло се различава от възникналите по-късно легенди за „вълшебници“ и „магьосници“; неговите членове принадлежали единствено на Третата епоха, а след това изчезнали и никой, освен може би Елронд, Кирдан и Галадриел, не узнал кои са били те и откъде са пристигнали.

Ония люде, които се срещали с тях, предполагали (първоначално), че те са обикновени хора, придобили умения и премъдрости чрез дълъг и потаен труд. За пръв път се появили в Средната земя около 1000 година на Третата епоха, ала дълго скитали в скромни одеяния като престарели, но крепки люде, скиталци и пътешественици, що сбирали знания за Средната земя и всички нейни обитатели, без да разкриват никому своите сили и замисли. Но когато сянката на Саурон почнала пак да се разраства и придобива форма, те станали по-активни, като непрестанно се мъчели да възпрат растежа на Сянката и да обяснят на елфи и люде каква заплаха ги дебне. Тогава сред човешкия род плъзнала на длъж и шир мълва за техните странствия и намесата им в редица дела; и проумели най-сетне хората, че те не умират, а си остават все същите (само малко по-състарени на вид) докато дедите и синовете човешки идвали и отминавали. Затуй, макар и да ги обичали, взели да се боят от тях, та сметнали, че ще да са от народа на елфите (с които наистина твърде често общували).

Ала не било тъй. Защото те били дошли през Морето от Недостижимия Запад; задълго обаче туй било известно единствено на Кирдан, Пазител на Третия Пръстен и повелител на Сивите заливи, който ги видял как слезли за пръв път на западния бряг. Пратеници били те на Западните властелини, Валарите, що все още бдели над Средната земя и когато за пръв път се размърдала сянката на Саурон, решили да го възпрат по този начин. Защото със съгласието на Еру пратили натам свои върховни събратя с тая едничка разлика, че телата им не били одеяния, а същински човешки тела, подвластни на земните страхове, болки и тежести, на глад, жажда и гибел; макар че благодарение на възвишения си дух не умирали, а само бавно се състарявали от труда и грижите на безчетни години. Туй сторили Валарите, понеже желаели да поправят старите грешки — най-вече опита да съхранят и закрилят Елдарите с цялата си открита мощ и величие; сега обаче на техните пратеници било забранено да се явяват в могъществен облик или да покоряват волята на елфи и люде чрез открита проява на сила, а имали заръката да бродят под скромна и немощна външност, та да убеждават и скланят към добро елфи и люде, да обединяват с обич и разбирателство всички ония, които възроденият Саурон би се помъчил да поквари и завладее.

Не се знае колцина са спадали към този Орден; но от ония, що пристигнали в Севера на Средната земя, където имало най-голяма надежда (заради тамошните Елдари и потомците на Дунедаините), главните били петима. Пръв дошъл един с величав облик и осанка, гарвановочерна коса, омаен глас и бели одежди; велико умение имал той в най-изкусните дела, та почти всички, дори и Елдарите, го смятали за предводител на Ордена303. Имало и други: двамина облечени в морскосиньо и един в землисто кафяво; а последен дошъл един, що изглеждал най-незначителен — по-нисък от другите и по-състарен на вид, със сиви коси и сиви одежди, подпрян на дълъг жезъл. Ала още от първата среща в Сивите заливи Кирдан доловил у него най-величавия и премъдър дух; с дълбок поклон го посрещнал и му дал на съхранение Третия Пръстен — Червения Нария.

— Защото — рекъл той — велики дела и страховити заплахи те чакат, та да не се окаже задачата ти неимоверно трудна и изнурителна, вземи този Пръстен да черпиш от него утеха и помощ. Поверен ми бе само за да го опазя в тайна и нахалост остава могъществото му тук, по Западните брегове; ала смятам, че не подир дълго ще трябва да е в по-благородна десница от моята, що чрез него ще да разпали храброст във всички сърца304.

А Сивия пратеник взел Пръстена и наистина го съхранил в тайна; ала Белия пратеник (който умеел да разкрива всякакви тайни) подир време узнал за тоя дар, завидял му и тъй се зародила скритата му неприязън към Сивия, що по-късно излязла наяве.

В сетнешни дни Белия пратеник станал известен сред елфите с името Курунир, сиреч Умелия майстор, а Северните люде го наричали Саруман; ала туй било след като той се завърнал от дългите странствия и заживял в Гондорското кралство. За Сините малко се знаели из Запада и нямали други имена, освен Итрин Луин, що означава Сините вълшебници; защото те тръгнали към Изтока заедно с Курунир, ала вече не се завърнали; и дали са останали там да изпълняват онуй, за което ги пращали, дали са загинали, или, както казват някои, са били хванати от Саурон и превърнати в негови роби — туй не се знае от никого305. Не била изключена нито една от тези възможности; защото, колкото и странно да изглежда, щом били облечени в тела от Средната земя, Истарите можели също като елфи и люде да се отклонят от правия път и да творят зло, забравяйки смисъла на доброто в търсене на мощта за неговото осъществяване.

Несъмнено тук е мястото на една отделна бележка от полето на ръкописа:

Защото казват, че въплътени в тела, Истарите трябвало да преоткрият наново много неща чрез бавно и изнурително учение; и макар да знаели откъде идват, споменът от Блаженото царство бил за тях като далечно видение, по което (докато оставали верни на мисията си) копнеели неудържимо. Тъй чрез доброволно приемане на изгнаническите мъки и Сауроновите лукавства можели да поправят бедите на онова време.

Всъщност от всички Истари верен останал само един, най-последният. Защото четвъртият, Радагаст, обикнал безбройните птици и зверове на Средната земя, та занемарил срещите с елфи и люде, а прекарвал дните си сред дивите твари. Тъй получил своето име (което е на древния Нуменорски език и казват, че означавало „пазител на зверовете“)306. А Курунир-Лан, наричан още Саруман Белия, изменил на високата цел, станал високомерен, нетърпелив и властен, та се опитал насила да наложи своята воля и сам да измести Саурон; ала онзи мрачен и могъщ дух го уловил в собствената му мрежа.

А най-последният бил наречен от елфите Митрандир, Сивия странник, защото не спирал на едно място и не дирел ни богатства, нито поклонници; вместо туй кръстосвал неспирно Западните земи от Гондор до Ангмар и от Линдон до Лориен, като никому не отказвал дружеска помощ в тежък час. Имал сърдечен и буен дух (туй се подсилвало и от пръстена Нария), защото той бил същинският Враг на Саурон, та срещу алчния и опустошителен огън възправял пламъка, що стопля и ободрява в дни на покруса и отчаяние; ала буйната радост и лютият гняв били укрити под пепелно сиви одежди, тъй че само ония, що добре го познавали, можели да съзрат вътрешния му пламък. Той умеел да бъде весел и приветлив към младите и простодушните, но същевременно знаел как с резки и хапливи слова да усмири хорската глупост; обаче не бил горделив и не дирел ни власт, нито възхвала, та тъй спечелил навсякъде обичта на ония, що също не таяли гордост в сърцата си. Най-често бродел неуморно пешком, като се подпирал на жезъл; заради туй людете от Севера го нарекли Гандалф, сиреч „елфът с жезъла“. Защото смятали (макар и погрешно, както вече бе казано), че е от елфическо потекло, тъй като понякога вършел сред тях чудеса, свързани най-вече с любимите му игри на огъня; ала показвал тия вълшебства само за веселба и тяхна наслада без да търси от някого преклонение или послушание поради страх.

Другаде е разказано как след новото въздигане на Саурон той също се възвисил, та разкрил отчасти мощта си и като станал главна движеща сила на съпротивата срещу Саурон, най-сетне постигнал победа и чрез бдителност и дълъг труд довел всичко до края, що били замислили Валарите и Единствения над тях. Ала казват, че към края на задачата, за която бил дошъл, той пострадал жестоко, загинал и бил върнат за кратко време от бездната на смъртта — вече с бели одежди и преобразен в лъчезарен пламък (макар и забулен, освен в най-тежките мигове). А когато всичко отминало и Сянката на Саурон била унищожена, той заминал навеки отвъд Морето. Курунир пък бил низвергнат, безмерно унизен, и накрая загинал от десницата на потиснатия си роб; а духът му бил обречен да отлети незнайно накъде и вече не се завърнал към Средната земя, било то разголен или в телесни одежди.

Във „Властелинът на Пръстените“ единственото обобщение за Истарите е включено в уводната бележка към „Разказ за годините“ на Третата епоха от Приложение Б:

Когато отминали около хиляда години и първата сянка паднала над Зеленогор Велики, в Средната земя се появили Вълшебниците, наречени Истари. По-късно се заговорило, че идвали от Далечния Запад и били пратени да възпрат мощта на Саурон и да обединят всички, що имат сили за борба против него; но им било забранено да отвръщат на мощта му с мощ или да търсят власт над елфи и люде чрез сила и страх.

Затуй дошли под човешки облик, макар че не преживели младост, стареели съвсем бавно и владеели много умения и премъдрости. Пред малцина разкрили истинските си имена и използвали прозвищата, с каквито ги надарявали. Двамата най-възвишени от този орден (в който, казват, имало общо петима) били наричани от Елдарите Курунир, що означава „Сръчния майстор“, и Митрандир, сиреч „Сивия странник“; людете от Севера пък ги наричали Саруман и Гандалф. Курунир често пътувал из Изтока, но накрая се заселил в Исенгард. Митрандир бил най-близък приятел с Елдарите, бродел предимно из Запада и никога не си избрал постоянно жилище.

Следва очерк за съхранението на Трите елфически Пръстена, в който се казва, че Кирдан предал на Гандалф Червения Пръстен още при идването му през Морето в Сивите заливи („защото Кирдан виждал по-надалеч и по-надълбоко от всеки друг в Средната земя“).

Цитираният по-горе очерк за Истарите разкрива много подробности около тях и техния произход, които не се срещат във „Властелинът на Пръстените“ (а освен това съдържа някои странични, но твърде интересни сведения за Валарите, неотслабващата им грижа за Средната земя и осъзнаването на древната грешка; но не бихме могли да обсъждаме тук тези теми). Най-забележително е описанието на Истарите като „върховни събратя“ на Валарите и твърдението, че са били въплътени в човешки тела307. Но заслужава също да се отбележи пристигането на Истарите в Средната земя по различно време; прозрението на Кирдан, че Гандалф е най-великият от тях; завистта на Саруман след откритието, че Гандалф притежава Червения Пръстен; възгледът, че Радагаст е изневерил на мисията си; двамата други безименни „Сини вълшебници“, които заминали на Изток заедно със Саруман, но за разлика от него вече не се завърнали към Западните земи; броят на Истарите от ордена (тук се твърди, че той бил неизвестен, но „главните“ от ония, които дошли в Севера на Средната земя, били петима); обяснението на имената Гандалф и Радагаст; и Синдаринската дума итрон, множествено число итрин.

Откъсът за Истарите в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 388–89) съвпада почти дословно с цитирания по-горе текст от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“; той обаче съдържа и едно изречение, което подкрепя очерка за Истарите:

Най-висок сан имал Курунир и той пристигнал пръв, а подир него дошли Митрандир, Радагаст и други Истари, които обаче отишли по източните области на Средната земя и за тях не се споменава в тия легенди.

За жалост повечето останали ръкописи относно Истарите (като цяло) не са нищо повече от набързо надраскани и най-често нечетливи бележки. Голям интерес представлява обаче една кратка и трескаво изписана чернова на повествование, описващо съвета на Валарите, свикан вероятно от Манве („а може би той подирил съвет от Еру?“), на който било решено трима пратеници да тръгнат към Средната земя308. „Кой ще замине? Защото те трябва да са могъщи, равни на Саурон, ала да пренебрегнат могъществото и да влязат в телесни одежди, та да застанат на равна нога с елфи и люде и тъй да спечелят доверието им. Ала туй ще ги застраши, ще замъгли мъдростта и познанията им, ще ги обърка със страхове, тревоги и плътска умора.“ Но само двамина излезли напред: Курумо, когото избрал Ауле, и Алатар, който бил пратен от Ороме. Тогава Манве запитал, къде е Олорин? А Олорин, що бил облечен сиво и тъкмо пристигал от пътешествие, седнал малко встрани от съвета и запитал какво иска Манве от него. Манве отвърнал, че иска Олорин да тръгне като трети пратеник в Средната земя (тук е отбелязано в скоби, че „Олорин обичал останалите там Елдари“, явно за да се обясни изборът на Манве). Но Олорин заявил, че е твърде слаб за подобна задача и се бои от Саурон. Тогава Манве казал, че тъкмо заради туй трябва да тръгне и че повелява на Олорин (следващото е нечетливо, но като че се различава думата „трети“). Ала тогаз Варда вдигнала очи и изрекла: „Не като трети“; и Курумо запомнил тия слова.

Бележката завършва със сведението, че по молба на Явана Курумо [Саруман] взел за спътник Айвендил [Радагаст], а Алатар бил придружен от своя приятел Паландо309.

На друг нечетливо надраскан лист, явно спадащ към същия период, се казва, че „Курумо трябвало да вземе Айвендил, понеже тъй искала Явана, съпругата на Ауле“. Има и неоформени таблици, свързващи имена на Истари и Валари: Олорин с Манве и Варда, Курумо с Ауле, Айвендил с Явана, Алатар с Ороме, и Паландо също с Ороме (но по-късно Паландо е прехвърлен към Мандос и Ниена).

В светлината на горецитирания кратък разказ тези връзки несъмнено означават, че всеки Валар е избрал своя Истар според присъщите му характеристики — а може би дори, че отделните Истари са спадали към „народа“ на съответния Валар, също както във „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 29) е казано за Саурон, че „отначало той бил един от Маярите на Ауле и познавал много от премъдростите на своите събратя“. Затова е твърде показателно, че именно Ауле избрал Курумо (Саруман). Няма и следа от обяснение защо явното желание на Явана да включи между Истарите някого, който дълбоко да обича нейните творения, е могло да бъде постигнато само като се нареди на Саруман да вземе Радагаст; същевременно намекът от очерка за Истарите, че Радагаст изневерил на задачата поради обичта си към живите твари в Средната земя, не се връзва напълно с факта, че именно затова е подбран от Явана. Освен това както в очерка за Истарите, така и в „За Всевластните Пръстени“ се казва, че Саруман е пристигнал пръв и самичък. От друга страна обаче можем да открием известна следа от нежеланата компания на Радагаст в дълбокото презрение на Саруман към него, както го описва Гандалф пред Съвета на Елронд:

„Радагаст Кафявия! — изсмя се Саруман, вече без да крие подигравката. — Радагаст Укротителя на птици! Радагаст Наивника! Радагаст Глупака! Но все пак му стигна умът, за да изиграе ролята, която му отредих.“

Докато в очерка за Истарите се казва, че двамината, които потеглили към Изтока, нямали други имена, освен Итрин Луин, тоест Сините вълшебници (разбира се, в смисъл, че не са имали имена из Запада на Средната земя), тук те са наречени Алатар и Паландо и са свързани с Ороме, макар да няма и намек за причините на тази връзка. Може би (но това е само предположение) от всички Валари тъкмо Ороме най-добре е познавал далечните области на Средната земя, а Сините вълшебници са имали задачата да отпътуват към тези области и да останат там.

Тия записки несъмнено са се появили след завършването на първи том от „Властелинът на Пръстените“, но извън този факт не разполагам с никакви сведения за взаимната им връзка по онова време с очерка за Истарите310.

Не ми е известно за други ръкописи относно Истарите, освен някои много неясни и частично нечетливи бележки, съставени доста след предишната, вероятно през 1972 година:

Трябва да предположим, че те [Истарите] всички са били Маяри, тоест личности на „ангелско“ ниво, макар и не задължително от същия ранг. Маярите били „духове“, но владеели способността за превъплъщение и можели да възприемат „човешки“ (по-специално елфически) облик. За Саруман се казвало (включително и от самия Гандалф), че е главен сред Истарите — тоест по-високопоставен във Валинор, отколкото другите. Гандалф очевидно е бил следващ по ранг. Радагаст е представен като личност с далеч по-малко сила и мъдрост. За останалите двамина не се споменава в нито една публикувана творба, с изключение на намека за Петимата мъдреци в спора между Гандалф и Саруман [„Двете кули“, книга 3, глава 10]. А тия Маяри били пратени от Валарите в съдбовен момент от историята на Средната земя, за да укрепят съпротивата на заслабващите елфи от Запада и на непокварените западни люде, срещу които прииждали далеч по-огромни пълчища от Изтока и Юга. Вижда се, че всеки бил свободен да върши каквото желае при тази мисия; че не им било повелено и не се очаквало да действат заедно като малко ядро на сила и мъдрост; и че всеки имал различни сили и склонности, тъкмо поради които бил избран от Валарите.

Други ръкописи са посветени изцяло на Гандалф (Олорин, Митрандир). На гърба на самотния лист с описанието как Валарите са избрали Истарите се появява следният забележителен текст:

Елендил и Гил-галад били съюзници; ала туй бил „Последният съюз“ между елфи и люде. При окончателния разгром на Саурон елфите не се включили активно в бойните действия. Леголас вероятно е постигнал най-малко от Деветте Спътници. Галадриел, най-велика сред оцелелите Елдари в Средната Земя, била могъща преди всичко чрез своята мъдрост и добрина, като наставник и съветник в борбата, непокорима в своята съпротива (особено умствено и душевно), но неспособна на наказателно действие. В умален мащаб тя повтаряла отношението на Манве към всеобщото действие. Ала Манве дори след Падението на Нуменор и разрухата на стария свят, дори през Третата епоха, когато Блаженото царство било изнесено извън „Кръговете на света“, все пак не бил безучастен наблюдател. Очевидно от Валинор са дошли пратениците, наречени Истари (или Вълшебници), а сред тях и Гандалф, който се оказал водач и организатор както на отбраната, тъй и на нападението.

Кой е бил „Гандалф“? Казват, в по-късни дни (когато в Кралството пак надигнала глава сянката на злото) мнозина Верни от ония времена смятали, че сам Манве се е явил за сетен път като „Гандалф“, преди да се оттегли навеки в своята наблюдателница над Таникветил. (Според това поверие твърдението на Гандалф, че „на запад“ са го наричали Олорин, е било просто инкогнито, представяне под измислено име.) Аз (естествено) не знам каква е била истината, а и да знаех, би било грешка да говоря по-ясно от самия Гандалф. Ала не вярвам да е било тъй. Манве не ще слезе от Планината чак до Дагор Дагорат и самия Край, когато ще се завърне Мелкор311. За да низвергне Моргот, той е изпратил своя вестоносец Еонве. Тогава нима за поражението на Саурон не би пратил някой по-дребен (ала все пак могъщ) дух от ангелския народ, без съмнение равен на Саурон по произход и ранг от самото начало, но не и повече? Олорин е било името му. Ала за Олорин никога не ще узнаем повече, отколкото е разкрил под облика на Гандалф.

Следват шестнайсет реда от поема с твърде своеобразен стих:

Искаш ли да чуеш     тайната премъдрост

за петима бродници   от страна далечна?

Един се завърна.     А другите нивга

във властта човешка  света не ще видят

чак до Ден Съдбовен  и Дагор Дагорат.

Как ги чу накрая —   тайните съвети

вечни Властелини     от Аман да пращат?

Пътят е забравен     що нататък води,

а със простосмъртни  Манве не говори.

От древния Запад     вятър го донесе

до ухо заспало       в тишина дълбока

под сенките нощни    да пристигнат вести

от страни незнайни   и древни епохи

през море от време   до будната мисъл.

Не ги е забравил     Кралят първороден.

В Саурон той виждал  бавната заплаха…

Тук има много подробности, свързани с основния въпрос относно грижите на Манве и Валарите за съдбините на Средната земя след Падението на Нуменор, но едно тяхно обсъждане би излязло извън целите на настоящата книга.

След думите „Ала за Олорин никога не ще узнаем повече, отколкото е разкрил под облика на Гандалф“ баща ми е добавил по-късно:

освен това, че Олорин е Върховноелфическо име и следователно трябва да му е дадено от Елдарите във Валинор или да представлява „превод“, предназначен да им подскаже нещо. Така или иначе, какъв е бил смисълът на това дадено или преведено име? Думата олор често се превежда като „мечта“ или „сън“, но това не се отнася (с много редки изключения) до човешките „мечти“, а още по-малко до сънищата. За Елдарите думата е обозначавала яркото съдържание както на техните спомени, така и на въображението им — всъщност е ставало дума за ясно виждане на неща, които не съществуват в непосредствена близост. Но не само като идея, а като пълно въплъщение във форма и подробности.

Една отделна етимологична бележка дава подобно обяснение:

оло-с: видение, „фантазия“ — общо елфическо название на „мисловно творение“, което не съществува реално в Еа, но може да стане видимо и осезаемо чрез Умението (Карме) на Елдарите. Думата олос обикновено се прилага за красивите творения, служещи единствено на артистични цели (тоест, които не са създадени за заблуда или придобиване на власт).

Цитирани са думи, произлизащи от този корен: Куенийското олос, тоест „мечта, видение“, множествено число олози/олори; ола- — „мечтая“; олоста — „мечтателен“. По-нататък се споменава Олофантур, по-ранното „истинско“ име на Лориен — Валара, който бил „повелител на сънищата и мечтите“, по-късно в „Силмарилион“ променено на Ирмо [също както Нуруфантур се е превърнал в Намо (Мандос); но във „Валакуента“ е оцеляло общото име на тия двама „братя“ — Феантури].

Този анализ на думите олос и олор очевидно е трябвало да бъде свързан с откъса от „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 28), където се казва, че Олорин живеел във Валинорския Лориен и че макар да обичал елфите, той бродел сред тях невидим или под форма близка до тяхната, тъй че не знаели те откъде идват прелестните видения и мъдрите мисли, що сам Олорин влагал в сърцата им.

В един по-ранен вариант на този пасаж се споменава, че Олорин бил „съветник на Ирмо“ и че в сърцата на онези, които го слушали, се разбуждали мисли „за прекрасни неща, що още не съществували, ала тепърва можело да се сътворят за прослава на Арда“.

В дълга бележка се разяснява онзи откъс от „Двете кули“ (книга 4, глава 5), където Фарамир преповтаря в Хенет Анун думите на Гандалф:

Много са имената ми в разни страни. Митрандир сред елфите, Таркун за джуджетата; Олорин бях на младини в забравения Запад312, на Юг — Инканус, на Север — Гандалф; на Изток не ходя.

Тази бележка е писана преди второто издание на „Властелинът на Пръстените“ през 1966 г. и гласи:

Не е ясно точно кога е пристигнал Гандалф. Той дошъл през Морето, явно горе-долу по същото време, когато за пръв път се забелязали признаци за новото въздигане на „Сянката“ — поява и разпространение на зли твари. Но през второто хилядолетие на Третата епоха името му рядко се споменава в летописи и документи. Вероятно дълго е скитал (под променен облик), без да взима участие в дела и събития, като само е изучавал сърцата на елфи и люде, които някога са се противопоставили и все още биха могли да се противопоставят на Саурон. Съхранено е личното му твърдение (или вариант, така или иначе останал недоразбран), че на младини в далечния Запад се е наричал Олорин, но елфите му дали името Митрандир (Сивия странник), джуджетата — Таркун (което казват, че означавало „Човекът с жезъла“), на Юг — Инканус, на Север — Гандалф, а „на Изток не ходя“.

Под „Запад“ тук очевидно се подразбира далечният Запад отвъд Морето, а не някоя област от Средната земя; името Олорин е Върховноелфическо по форма. „Север“ би трябвало да означава северозападните области на Средната земя, из които повечето обитатели останали непокварени от Моргот и Саурон. В тези области щяло да има най-силна съпротива срещу оцелялото след Врага зло или срещу неговия слуга Саурон, ако той се завърнел отново. Естествено, границите на тази област били твърде неопределени; източният й предел минавал приблизително по река Карнен до сливането с Келдуин (Тичащата река), после до Нурнен и оттам на юг до древните владения на Южен Гондор. (Първоначално в тези рамки се включвал дори и Мордор, който, макар да се намирал извън предишните Сауронови владения „на Изток“, бил окупиран като целенасочена заплаха срещу Запада и Нуменорците.) Така „Северът“ включва цялата тази огромна област: приблизително от Лунния залив до Нурнен и от Карн Дум до древните южни граници между Гондор и Близък Харад. Гандалф никога не е пътувал отвъд Нурнен.

Този кратък откъс е единственото оцеляло свидетелство за негови пътешествия из по-далечния Юг. Арагорн твърди, че е прониквал до „далечните земи на Рун и Харад, където звездите са чужди“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2)313. Не бихме могли да предположим, че и Гандалф е сторил същото. Тия легенди са обединени около Севера — защото е представено като исторически факт, че борбата срещу Моргот и неговите слуги обхващала главно северните и по-специално северозападните области на Средната земя, тъй като елфите, а след тях и бягащите от Моргот люде неизбежно са се придвижвали на запад, към Блаженото царство, и на северозапад, където бреговете на Средната земя достигали най-близко до Аман. Поради всичко това Харад, тоест „Юг“, е твърде неясно понятие и макар преди Падението си Нуменорците да са изследвали бреговете на Средната земя далече на юг, селищата им отвъд Умбар са били постепенно завзети от местното население, или пък — тъй като Саурон покварил създателите им още в Нуменор — станали враждебни и се присъединили към Сауроновите владения. Но южните области, които поддържали връзки с Гондор (и гондорците ги наричали просто Харад, тоест „Юг“, Близък или Далечен) вероятно са били по-подходяща почва за „съпротива“, а и там Саурон разгърнал най-трескава дейност през Третата епоха, понеже от ония места черпел човешка сила за борбата си срещу Гондор. Изглежда напълно възможно Гандалф да е пътувал из тези области през ранните дни на своите дела.

Но „Северът“ си оставал негова основна територия, особено северозападните области на Линдон, Ериадор и Андуинската долина. Първоначалните му съюзници са били Елронд и северните Дунеданци (Скиталците). Типична за него била обичта към „Полуръстовете“, тъй като в своята мъдрост предугаждал бъдещия им велик принос и същевременно разбирал техните вродени достойнства. Гондор привличал по-малко вниманието му по същата причина, която го правела най-интересен за Саруман — тази страна била център на мъдрост и мощ. Нейните потомствени владетели и техните традиции безрезервно се опълчвали срещу Саурон, най-вече в политическо отношение — кралството им възникнало като пряка заплаха срещу него и можело да съществува само докато го отблъсквало с въоръжена сила. Гандалф не намирал начин да насочва или поучава горделивите гондорски управници и едва в упадъка на тяхната власт, когато вече били пречистени чрез доблест и вярност на една привидно загубена кауза, той започнал да проявява дълбок интерес към тях.

Името Инканус изглежда „чуждо“ — нито Западняшко, нито елфическо (Синдаринско или Куенийско), нито пък може да се обясни чрез някой от съхранените езици на северните люде. Една бележка в Книгата на Тана твърди, че е Куенийски вариант на дума от езика на Харадримите, означаваща просто „северен съгледвач“ (Инка + нус)314.

Гандалф е просто заместване на истинското име в английското повествование, извършено по същия начин, както при имената на хобити и джуджета. Всъщност това е истинско норвежко име (среща се като име на едно от джуджетата във „Вьолуспа“)315, което използвах, понеже вероятно съдържа корена гандр — жезъл, особено такъв, използван при „магия“ — и би могло да означава „елфически мъдрец с (магически) жезъл“. Гандалф не бил от елфите, но хората биха го свързали с тях, понеже навсякъде се знаело за неговата дружба с елфическите племена. Тъй като се приписва на „Севера“ като цяло, Гандалф вероятно би трябвало да представлява Западняшко име, но с елементи от елфическите езици.

Съвсем различен възглед за смисъла на Гандалфовите думи „на Юг — Инканус“ и за произхода на името срещаме в бележка от 1967 година:

Остава твърде неясно какъв смисъл е вложен в понятието „Юг“. Гандалф отричал някога да е посещавал „Изтока“, но всъщност изглежда, че е ограничил пътешествията и делата си само до западните земи, населени от елфи и хора, които като цяло били враждебно настроени към Саурон. Във всеки случай би било неправдоподобно да допуснем че някога е пътувал или оставал задълго в Харад (още по-малко в Далечен Харад!), та да получи специално име в чуждите езици на тия слабо познати области. Следователно Югът би трябвало да означава Гондор (в най-широкия смисъл на тия земи през разцвета на кралството). Но по време на настоящия разказ Гандалф винаги бива наричан в Гондор с името Митрандир (от хората с висок пост или нуменорско потекло като Денетор, Фарамир и др.). Това име е Синдаринско и неведнъж се споменава, че го използват елфите; но високопоставените люде в Гондор знаели и говорели този език. „Народното“ име на Западняшки или Общ език очевидно е означавало „Сивоплащ“, но тъй като било измислено отдавна, се съхранило в архаична форма. Може би го срещаме при името Гандалф Сиводомни, използвано от Еомер в Рохан.

Тук баща ми стига до извода, че „на Юг“ се отнася до Гондор и че Инканус (също като Олорин) е Куенийско име, но създадено в Гондор през по-ранни времена, когато Куенийският език все още се използвал широко от мъдреците и летописците, както е било и в Нуменор.

В „Разказ за годините“ е казано, че Гандалф се появил из Запада към началото на единайсети век от Третата епоха. Ако допуснем, че отначало е посещавал Гондор достатъчно често и задълго, та да получи там име или имена — например по времето на Атанатар Алкарин, около 1800 години преди Войната за Пръстена — би било възможно да възприемем Инканус като Куенийско име, което впоследствие било забравено и се помнело само от мъдреците.

В светлината на това предположение се предлага произход на името от Куенийските съставки ин(ид)-, тоест „ум“ и кан- — „повелител“, особено в думи като кано, кану — „владетел, управник, вожд“ (по-късно това е втората частица на имената Тургон и Фингон). В тази бележка баща ми се позовава на латинската дума инканус, тоест „сивокос“, по такъв начин, сякаш намеква, че при написването на „Властелинът на Пръстените“ името е произлязло точно от нея, което би било твърде изненадващо, ако наистина е вярно; в края на анализа той отбелязва, че съвпадението между Куенийското име и латинската дума трябва да бъде разглеждано по същия начин, както и съвпадението на Синдаринското Ортанк, тоест „раздвоен връх“, с англосаксонската дума орпанк — „хитроумно устройство“, което е превод на истинското име в езика на Рохиримите.

IIIПалантирите

Без съмнение палантирите никога не са били широко употребявани или широко известни дори и в Нуменор. В Средната земя ги охранявали под стража в специални стаи върху могъщи кули, като до тях имали достъп само крале, управници и доверени пазители, но никога не се използвали или показвали на обществено място. Ала до прекъсването на кралския род те не са били зловеща тайна. Работата с тях не представлявала заплаха и нито един крал или упълномощен представител не би се поколебал да разкрие знанията си за делата или възгледите на далечен владетел, ако ги е получил чрез Камъните316.

След времето на Кралете и загубата на Минас Итил не се срещат по-нататъшни споменавания за тяхна открита и официална употреба. В Севера не останал отговарящ Камък след корабокрушението на Последния крал Арведуи през 1975 година317. През 2002 г. изчезнал Итилският камък. След това останали само два: Анорският камък в Минас Тирит и Ортанкският камък318.

Две неща допринесли за занемаряването на Камъните и изчезването им от общонародната памет. Първо — неизвестната съдба на Итилския камък: с право предполагали, че е бил унищожен от бранителите преди Минас Итил да бъде превзет и разграбен319; но очевидно било възможно да е пленен и попаднал в ръцете на Саурон, тъй че мъдрите и далновидните трябва да са размислили над това. Изглежда, наистина са го сторили и са стигнали до извода, че Камъкът не би му помогнал особено да навреди на Гондор, освен ако е можел да осигури връзка с друг Камък, който да е в съгласие с него320. Можем да предположим, че именно по тази причина Анорският камък, относно който всички архиви на Наместниците мълчат чак до Войната за Пръстена, е бил пазен в най-строга тайна, като до него имали достъп единствено властващите Наместници, но никой от тях (поне така изглежда) не го е използвал преди Денетор Втори.

Втората причина се крие в упадъка на Гондор и загубата на интерес към историческите познания у всички, освен шепа най-доблестни мъже, ако разбира се не броим родословните проучвания на потекло и роднински връзки. След времето на Кралете Гондор потънал в своеобразно „средновековие“ на чезнещи знания и употреба само на най-прости умения. Връзките се осигурявали чрез пратеници и вестоносци, или при най-спешни случаи — чрез сигнални огньове, а ако Камъните на Анор и Ортанк още се съхранявали като древни съкровища, известни само на шепа избраници, то в цялостната народна памет вече чезнел споменът за Седемте камъка от древността и макар че още се помнели стихчетата за тях, вече никой не ги проумявал; в легендите тяхната способност се прехвърляла върху някогашните крале, надарени с елфическа мощ и проницателен взор, обкръжени от бързокрили духове, които им носели вести или бързали да предадат надалеч кралската воля.

Изглежда, че по онова време Ортанкският камък останал задълго забравен от Наместниците; от него вече нямало никаква полза, а бил на сигурно място в непристъпната кула. Дори и да не падала над него сянката на съмнението около Итилския камък, той се намирал в област, с която Гондор все повече губел връзка. Каленардон открай време не бил гъсто населен, а през 1636 година жестоко пострадал от Черната чума и след това продължил непрекъснато да губи жителите си от нуменорско потекло, които се преселвали към Итилиен и земите около Андуин. Исенгард останал лично владение на Наместниците, но Ортанк пустеел заключен и ключовете се съхранявали в Минас Тирит. Ако Наместникът Берен изобщо е помислил за Камъка, когато връчил ключовете на Саруман, то навярно е решил, че едва ли някой ще го опази по-добре от Саурон, отколкото предводителят на Съвета.

Без съмнение Саруман чрез своите проучвания321 опознал твърде добре Камъните, които привлекли вниманието му, и се убедил, че Ортанкският камък още е в своята кула. Той получил ключовете на Ортанк през 2759 година, привидно като пазител на крепостта, упълномощен от гондорския Наместник. По онова време Ортанкският камък едва ли е представлявал някакъв интерес за Белия съвет. Единствен Саруман, след като спечелил благоволението на Наместниците, успял да проучи задълбочено гондорските архиви и да осъзнае какъв интерес представляват оцелелите палантири и за какви цели биха могли да послужат; ала не споделил нищо със своите колеги. От завист и омраза към Гандалф, Саруман престанал да си сътрудничи със Съвета, чиято последна среща била през 2953 година. След това Саруман без никакво официално изявление превърнал Исенгард в своя лична собственост и престанал да обръща внимание на Гондор. Без съмнение Съветът е посрещнал това твърде неодобрително; но Саруман бил свободен в решенията си и имал право да действа по свои независими замисли в борбата срещу Саурон322.

Независимо от това отделните членове на Съвета вероятно знаели за камъните и някогашното им местонахождение, но не ги смятали за особено важни в новите времена — те били само част от историята на Дунедаинските кралства, вълшебни и възхитителни, но в по-голямата си част вече изгубени или безполезни. Не бива да забравяме, че първоначално Камъните били „невинни“ и не служели на зли намерения. Едва Саурон ги превърнал в зловещи инструменти за покоряване и заблуда.

Може би (предупреден от Гандалф) Съветът е почнал да се съмнява в замислите на Саруман относно Пръстените, но дори и Гандалф не знаел, че той е станал Сауронов съюзник или слуга. Разкрил го едва през юли 3018 година. Но макар че в по-късни години Гандалф разширил своите познания и сведенията на Съвета за историята на Гондор чрез проучване на тамошните документи, основна всеобща грижа си оставал Пръстенът; никой не осъзнавал скритите заложби на Камъните. Очевидно едва малко преди Войната за Пръстена Съветът започнал да се съмнява относно съдбата на Итилския камък, но не успял (което е напълно разбираемо дори за личности като Елронд, Галадриел и Гандалф, като се има предвид тежестта на техните грижи) да оцени последствията, да предвиди какво би станало, ако Саурон завладее единия Камък, а някой друг използва втория. Чак когато край Дол Баран се проявило въздействието на Ортанкския камък върху Перегрин, изведнъж станало ясно, че връзката между Исенгард и Барад-дур (нейното съществуване излязло наяве, след като се разкрило обединеното нападение на отряди от Исенгард и Саруманови войски срещу Задругата в Парт Гален) всъщност се осъществява чрез Ортанкския камък… и още един палантир.

В своя разговор с Перегрин след потеглянето от Дол Баран („Двете кули“, книга 3, глава 11) Гандалф цели преди всичко да даде на хобита известна представа за историята на палантирите, тъй че да осъзнае поне донякъде с колко древни, достойни и могъщи неща е опитал самонадеяно да си играе. Не е искал да изложи хода на собствените си открития и разсъждения, освен самия им край — да обясни как Саурон е получил власт над тези предмети, което ги прави гибелни за всекиго, дори и да е посегнал към тях с най-възвишени намерения. Но същевременно Гандалф най-сериозно и съсредоточено е обмислял всичко свързано с Камъните, преценявайки връзката на разкритието от Дол Баран с множество забелязани от него тревожни факти — например изключителните знания на Денетор за далечни събития и преждевременното му състаряване малко след като навършил шейсет години, макар че произхождал от дълголетен род. Без съмнение Гандалф е бързал да стигне до Минас Тирит не само поради недостига на време и надвисналата война, но още повече заради внезапната си тревога, че Денетор също е използвал палантир, Анорския камък, и заради желанието да прецени какво е било въздействието върху него — дали в тежкото изпитание на една отчаяна война не би се разкрило, че той (също като Саруман) вече не заслужава доверие и е готов да се предаде на Мордор. Именно в светлината на тези съмнения трябва да се разглеждат взаимоотношенията между него и Денетор след пристигането му в Минас Тирит, както и всичко, което са си казали323.

Така че палантирът от Минас Тирит заел важно място в размислите му едва след премеждието на Перегрин край Дол Баран. Но разбира се, той знаел или се досещал за неговото съществуване много по-отдавна. Твърде малко се знае за историята на Гандалф до края на Тревожния мир (2460 г.) и създаването на Белия съвет (2463 г.), а особеният му интерес към Гондор сякаш се проявява едва след като Билбо намира Пръстена (2941 г.) и Саурон открито се завръща в Мордор (2951 г.)324. Тогава вниманието му (също като вниманието на Саруман) било приковано към Пръстена на Исилдур; но проучвайки архивите на Минас Тирит той вероятно е узнал много за гондорските палантири, макар че в момента проявил далеч по-малко разбиране на тяхното значение, отколкото Саруман, чиято мисъл, за разлика от тази на Гандалф, се стремяла най-вече към могъщи изобретения и инструменти, а не към хората. Все пак навярно по онова време Гандалф вече е знаел повече от Саруман за същността и произхода на палантирите, тъй като всичко свързано с древното Арнорско кралство и по-нататъшната история на ония области било негова основна специалност, а и поддържал тясна връзка с Елронд.

Но Анорският камък се бил превърнал в тайна — след падането на Минас Итил за него не се споменавало никъде в летописите и архивите на Наместниците. От историческите данни ставало ясно, че нито Ортанк, нито Бялата кула в Минас Тирит са били някога завладявани и разграбвани от враговете, следователно можело да се предположи, че Камъните най-вероятно стоят недокоснати на предишните си места; ала не се знаело дали не са преместени от Наместниците, може би „дълбоко заровени“325 в някоя потайна съкровищница или дори в някое последно убежище из планините подобно на Черноден.

Летописците би трябвало да предадат думите на Гандалф в смисъл, че не е предполагал Денетор да дръзне да използва Камъка в дните на своята мъдрост326. Той не е могъл да го знае като установен факт, тъй като завинаги ще си остане само догадка кога и защо Денетор е дръзнал да посегне към Камъка. Гандалф може да мисли каквото си иска по въпроса, но според онова, което е казано за Денетор, той вероятно е почнал да използва Анорския камък далеч преди 3019 година, много преди Саруман да рискува същото с Ортанкския камък. Денетор е наследил Наместничеството през 2984 г., когато бил на петдесет и четири години — властен мъж, мъдър и безмерно учен за ония времена, надарен с могъща воля, неукротим и уверен в силите си. За пръв път околните забелязали неговата „суровост“ след смъртта на съпругата му Финдуилас през 2988 г., но изглежда напълно ясно, че след като получил власт, той незабавно се е обърнал към Камъка, тъй като отдавна изучавал палантирите и всички сведения за тях и тяхната употреба, съхранявани в специалните Наместнически архиви, до които освен властващия Наместник имал достъп само неговият наследник. През последните години от управлението на своя баща Ектелион Втори, той навярно страстно е желаел да се посъветва с Камъка, докато тревогата в Гондор нараствала, а собственото му положение било разклатено от славата на „Торонгил“327 и благоволението на баща му към чужденеца. Поне отчасти неговата постъпка трябва да е била продиктувана от завист към Торонгил и враждебност към Гандалф, в чиито съвети баща му се вслушвал най-внимателно по време на възхода на Торонгил; Денетор искал да надмине по знания и сведения тези „натрапници“, а ако е възможно — и да ги държи под око, когато са другаде.

Непоносимото изтощение от сблъсъка на Денетор със Саурон не бива да се смесва с цялостното натоварване при употреба на Камъка328. Денетор смятал (и не без основание), че може да се справи с второто; сблъсъкът със Саурон най-вероятно е дошъл едва след години и първоначално Денетор едва ли е допускал нещо подобно. За употребата на палантирите и за разликата между самостоятелната им употреба за „виждане“ и използването им за връзка с друг Камък и неговия „наблюдател“, виж в края на настоящия текст. След като овладял умението, Денетор можел чрез Анорския камък да узнава подробности за далечни събития и дори след като Саурон открил това, не е имало никаква пречка да продължи, стига да имал достатъчно сила, за да насочва Камъка към своите цели въпреки непрестанните опити на Саурон да „изтръгне“ Анорския камък към себе си. Също така трябва да се има предвид, че Камъните са били само дребна част от необятните замисли и операции на Саурон — в тях той открил средство да заблуди и покори двама свои противници, но не искал (и не можел) да държи Итилския камък под непрестанно наблюдение. Не е било присъщо за него да поверява подобни инструменти на своите подчинени; а и не разполагал с нито един слуга, чиито духовни сили да надвишават тия на Саруман или дори на Денетор.

В случая с Денетор, Наместникът е черпел сила срещу Саурон и от самия факт, че Камъните били по-податливи спрямо законните си притежатели — това се отнасяло най-вече до „Елендиловите наследници“ (и Арагорн), но важало и за такива с наследствена власт (като Денетор), за разлика от Саруман или Саурон. Струва си да отбележим, че пагубният ефект е бил различен. Саруман попаднал във властта на Саурон и желаел неговата победа, или поне не й се противопоставял. Денетор продължил твърдо да отхвърля Саурон, но бил заставен да повярва, че неговата победа е неизбежна и изпаднал в отчаяние. Несъмнено главната причина за тази разлика е там, че Денетор притежавал могъща воля и поддържал душевното си равновесие до последния удар — смъртоносната (както изглеждало) рана на единствения му оцелял син. Той бил горделив, но гордостта му в никакъв случай не може да се нарече „себична“: обичал Гондор и неговия народ, а себе си смятал за избран от съдбата, за да поведе кралството в ония отчаяни времена. И на второ място — Анорският камък му принадлежал по право, тъй че нищо, освен собственото благоразумие, не му забранявало да го използва в тревожните събития. Той вероятно се досещал, че Итилският камък е попаднал в нечисти ръце и рискувал да се свърже с него, разчитайки на силата си. Тази самоувереност не е била безпочвена. Саурон не успял да го покори и му повлиял единствено чрез измами. Вероятно отначало Денетор не поглеждал към Мордор, а се задоволявал с „далечните гледки“, които му предлагал Камъкът; оттук идвала и поразителната му осведоменост за далечни събития. Не се знае дали при това му се е случвало да се свърже с Ортанкския камък и Саруман; най-вероятно — да, при което е имал полза от връзката. Саурон не можел да се намеси в тези разговори; само наблюдателят на Главния камък в Осгилиат можел да „подслушва“. Когато два от останалите Камъни водели беседа, всеки друг би ги открил слепи и неми329.

Навярно гондорските крале и Наместници са съхранили най-обширни познания за палантирите и тези познания са се прехвърляли от поколение на поколение дори когато никой вече не си служел с тях. Камъните били неотменен дар на Елендил и неговите наследници, които единствени ги притежавали с пълно право; това обаче не означава, че никой друг не е могъл да ги употреби. В рамките на закона можел да го стори всеки упълномощен от „Анарионовия наследник“ или „Исилдуровия наследник“, тоест от законния крал на Гондор или Арнор. Всъщност най-често трябва да са ги използвали именно подобни упълномощени лица. Всеки камък имал отделен пазител, чиито задължения предвиждали да „наблюдава Камъка“ през определени интервали, или когато е необходимо. На някои други лица също се разрешавало да посещават Камъните; кралските съветници, натоварени с онова, което днес бихме нарекли „разузнаване“, редовно използвали тази привилегия, след което в зависимост от обстоятелствата споделяли събраната информация с краля насаме или пред другите съветници. В късната епоха на Гондор Наместническата служба придобила допълнителна важност и станала наследствена, осигурявайки така да се каже постоянен „помощник и заместник“ на краля; изглежда, че по това време употребата на Камъните е била оставена изцяло в ръцете на Наместниците, в резултат на което всички познания около нея почнали да се предават по наследство в техния род. Тъй като Наместничеството станало наследствено след 1998 година330, от онова време нататък правото за пряка или косвена употреба на Камъните се предавало по родова линия и Денетор го е притежавал напълно законно331.

С оглед на повествованието във „Властелинът на Пръстените“ трябва обаче да отбележим, че далеч над подобна „отстъпена“ власт, та била тя и предадена по наследство, стояли правата на „Елендиловия потомък“ (тоест законен наследник на престола и властта в нуменорските кралства) да използва който и да било от палантирите. Затова Арагорн обявил правото си да притежава Ортанкския камък, който бил останал без друг собственик или пазител; освен това той е бил на практика законен крал на Гондор и Арнор, следователно имал правото при необходимост да отмени всички предишни разпоредби.

Днес „познанията за Камъните“ са забравени и можем само отчасти да ги възстановим чрез догадки и косвени сведения. Те били идеално кръгли и обикновено изглеждали направени от плътно стъкло или кристал с наситено син оттенък. Най-малкият е имал диаметър около един фут, но някои, например Камъните в Осгилиат и Амон Сул, са били много по-големи и сам човек не можел да ги повдигне. Първоначално се разполагали на места, приспособени за размерите и целите им; за поставка служела маса от черен мрамор с кръгла вдлъбнатина, в която Камъкът лесно можел да бъде завъртян. Били много тежки, но напълно гладки и не биха пострадали, ако по случайност или зъл умисъл паднели от масата. Всъщност тогавашните люде не са разполагали със сила, способна да ги унищожи, макар някои да смятали, че огромна жега, като например тази на Ородруин, може да ги разруши и предполагали, че такава е била съдбата на Итилския камък при рухването на Барад-дур.

Макар и без никакви външни белези, те имали постоянни полюси и първоначално се разполагали във вдлъбнатините така, че да стоят „изправени“ — техният диаметър от полюс до полюс трябвало да сочи към центъра на Земята, като „долният“ полюс да бъде отдолу. В това положение страничната повърхност получавала видения отвън и ги предавала на „наблюдателя“ от другата страна. Следователно наблюдател, който желаел да погледне на запад, трябвало да застане откъм източната страна на Камъка, а ако искал да насочи поглед на север, трябвало да се извърти наляво, тоест към южната страна. Но по-малките Камъни в Ортанк, Итил, Анор, а вероятно и в Ануминас, имали първоначално и фиксирана насока, тъй че (например) западната им страна да гледа единствено на запад, а обърната във всяка друга посока да остава сляпа. Ако Камъкът случайно бъдел разместен, трябвало отново да бъде нагласен на око и в такива случаи се налагало да го въртят. Но при хвърлянето му отвисоко, както станало с Ортанкския камък, нещата не били толкова прости. Тъй че единствено по „случайност“ (както би казал Гандалф) при своята рискована игра с Камъка Перегрин го е сложил на земята приблизително „изправен“ и е седнал от западната му страна, докато източната е била обърната на изток. По-големите Камъни не са имали подобни ограничения — наблюдателят можел да ги върти както си иска, но те продължавали да „виждат“ във всички посоки332.

Сами по себе си палантирите можели единствено да „виждат“ — не предавали звука. Без повелята на могъща воля те имали склонност да се лутат и „виденията“ им често били хаотични (поне така изглеждало). Така например от висока кула западната им страна би гледала към далечината, като гледката постепенно се замъглява отгоре, отдолу, отляво и отдясно, а предметите постепенно се смаляват и губят яснота. Онова, което „виждали“, често се влияело от случайност, тъмнина или „забулване“ (виж малко по-долу). Виденията на палантирите не били „заслепявани“ или „засенчвани“ от физически препятствия, пречел им единствено мракът; така например те биха могли да разгледат вътрешността на някоя планина, както ние бихме надникнали в тъмна стая, но при това не биха видели нищо, върху което не пада светлина. Можели да виждат през стените на стаи, пещери и подземия, но без осветление не различавали нищо; те самите били неспособни да осветяват предметите. Съществувал начин да им се попречи чрез процес, наречен „забулване“, при който Камъкът виждал определени области само като сянка или гъста мъгла. Как е било извършвано това (от онези, които знаели за Камъните и възможността да бъдат наблюдавани) ще остане навеки сред изгубените загадки на палантирите333.

С усилие на волята наблюдателят можел да насочи видението на Камъка към определена точка върху правата линия или близо до нея334. Неконтролираните „видения“ били дребни, особено в малките Камъни, макар че изглеждали по-едри за човек, застанал на известно разстояние от повърхността на палантира (най-подходящото разстояние е било около три фута). Но по волята на силен и обучен наблюдател далечните предмети можели да се увеличават, ставайки по-близки и ясни, докато обкръжението им изчезвало почти напълно. Така например човешка фигура в далечината би се виждала съвсем дребна, не повече от сантиметър, тоест почти неразличима сред пейзажа или тълпа от други хора; но чрез съзнателно усилие наблюдателят можел да увеличи и избистри видението, докато накрая види човека висок педя или две, при което би могъл отлично да го разпознае. При още по-голямо усилие можели да се увеличават и отделни подробности, тъй че например наблюдателят отдалече да различи дали този човек има пръстен на ръката си.

Но това „съсредоточаване“ било свързано с тежки усилия и можело да доведе до пълно изтощение. Затова към него се прибягвало само когато сведенията били крайно необходими и благоприятният случай (евентуално подпомогнат от допълнителни сведения) позволявал на наблюдателя да открие търсената подробност (важна за него и непосредствената му задача) сред множеството видения на Камъка. Да вземем този пример: разтревожен за Рохан, Денетор седи пред Анорския камък и се пита дали трябва незабавно да запали сигналните клади и да изпрати Червената стрела; при това той би могъл да застане на линията запад-северозапад, която минава през Рохан близо до Едорас и продължава към Бродовете на Исен. По онова време е можел да зърне придвижване на хора. В такъв случай навярно би се съсредоточил (пак като пример) върху една отделна група, да разбере, че ездачите са Рохирими и накрая да различи познато лице, да речем Гандалф, който препуска с подкрепленията за Шлемово усое, но внезапно се отделя и поема на север335.

Сами по себе си палантирите не можели да проникват в мислите на хората неусетно и против тяхната воля; защото прехвърлянето на мисли изисквало желание от двете страни и мисълта (възприемана като говор)336 можела да се предава само между два Камъка „в съгласие“ един с друг.