Недовършени предания

Детството на Турин

Хадор Златокоси бил владетел на Едаините и скъп приятел на Елдарите. До сетния си ден той служил вярно на Финголфин, който му дал обширни земи в оная област на Хитлум, наречена Дор-ломин. Дъщеря му Глоредел се омъжила за Халдир, син Халмиров, владетел на людете от Бретилския лес; на същия празник синът му Галдор Високи се венчал с Халмировата щерка Харет.

Галдор и Харет имали двамина синове — Хурин и Хуор. Макар да бил с три години по-голям, Хурин не израснал висок като мъжете от своя род; в това приличал на майка си, но по всичко останало бил като дядо си Хадор — белолик, русокос, с крепка снага и пламенен дух. Ала пламъкът в гърдите му горял равномерно, укротяван от силна воля. Сред всички люде от Севера той познавал най-добре замислите на Нолдорите. Брат му Хуор бил снажен и нямало по-висок мъж между Едаините, освен сина му Туор, нито по-бърз бегач; но ако надбягването било дълго и тежко, Хурин се прибирал пръв, защото до самия край бягал също тъй бързо, както и в началото. Голяма обич свързвала двамата братя и рядко се разделяли на младини.

Хурин взел за жена Морвен, щерка на Барагунд, който пък бил син на Бреголас от Беоровия род; и тъй се сродил с Берен Едноръки. Морвен била висока и тъмнокоса, а заради прекрасното лице и искрящия поглед хората я наричали Еледвен, що значи елфическо сияние; но по нрав често била горделива и строга. Скърбите на Беоровия род нажалявали сърцето й, защото след разрухата на Дагор Браголах била избягала от Дортонион и живеела като изгнаница в Дор-ломин.

Първородният син на Хурин и Морвен се наричал Турин и бил роден в онази година, когато Берен пристигнал в Дориат и открил Тинголовата щерка Лутиен Тинувиел. Сетне Морвен родила на Хурин дъщеря и я нарекли Урвен; но всички, които я познавали в нейния кратък живот, предпочитали името Лалаит, що означава смях.

Хуор пък се венчал за Риан, братовчедката на Морвен; тя била дъщеря на Белегунд, син Бреголасов. За зла участ се била родила в тия тежки времена, защото имала нежно сърце и не обичала нито лова, нито войната. Отдавала обичта си на дивите цветя и дървета, а освен туй пеела и съчинявала песни. Само от два месеца била омъжена за Хуор, когато той заминал с брат си за Нирнает Арноедиад и повече не го видяла34.

В годините след Дагор Браголах и гибелта на Финголфин, злокобната сянка на Моргот ставала все по-мрачна. Ала през четиристотин шейсет и деветата година от завръщането на Нолдорите в Белерианд сред елфи и люде се зародила надежда, защото плъзнала мълва за подвизите на Берен и Лутиен и посрамването на Моргот върху собствения му трон в Ангбанд, а някои дори твърдели, че Берен и Лутиен още са живи или са се завърнали от смъртта. Пак през онази година доблестните цели на Маедрос били почти почти достигнати — с обединени сили Елдари и Едаини отблъснали атаката на Моргот и изхвърлили орките от Белерианд. Тогава започнало да се говори за бъдни победи и разплата за Дагор Браголах, когато Маедрос щял да поведе обединената войска, да погребе навеки Моргот под земята и да запечата дверите на Ангбанд.

Ала по-мъдрите все още тръпнели от тревога, че Маедрос твърде рано разкрива растящата си сила и че Моргот ще има предостатъчно време да крои козни против него. „Ново зло ще се излюпи в Ангбанд и то такова, каквото ни елфи, ни люде могат да си представят“ — казвали те. И сякаш за да потвърди словата им, през есента на онази година под оловните небеса налетял лош вятър откъм Севера. Нарекли го Злия дъх, понеже разнасял незнайна болест; мнозина измрели от нея из северните земи, граничещи с Анфауглит — най-вече невръстни деца от човешкия род.

В онази година Турин, син Хуринов, бил едва петгодишен, а сестра му Урвен била навършила три през пролетта. Когато тичала из тревите, косата й се жълтеела като диво цвете, а смехът й звънтял като песента на веселото поточе, що припкало надолу по хълма край стените на бащиния й дом. Името му било Нен Лалаит, та покрай него всички в семейството нарекли и детето Лалаит, понеже сърцата им се изпълвали с радост колчем Урвен била до тях.

Ала Турин не срещал подобна обич. Той имал тъмна коса като майка си, а и по нрав щял да прилича на нея; защото не бил весел и рядко продумвал, макар че отрано се научил да говори и винаги изглеждал по-възрастен от годините си. Трудно забравял неправди и подигравки; но в гърдите му пламтял и бащиният огън, та понякога избухвал внезапно и люто. А тъй като бил и жалостив, скърбите и страданията на всяка жива твар можели да го трогнат до сълзи; в туй също приличал на баща си, понеже Морвен била сурова както към другите, тъй и към себе си. Турин я обичал, защото разговаряла с него открито и просто; баща си виждал рядко, тъй като Хурин често потеглял на дълги походи заедно с войската на Финголфин, що пазела източните предели на Хитлум, а когато се завръщал, бързата му реч, изпълнена със странни слова, шеги и двусмислици обърквала и безпокояла Турин. По онова време цялата топлина от сърцето му принадлежала на неговата сестричка Лалаит; ала рядко играел с нея и предпочитал да я пази скришом, гледайки как тича през треви или горички и пее песнички, съчинени от децата на Едаините в ония древни времена, когато словата още били свежи по устните им.

— Прекрасна като елфическо чедо е Лалаит — казал веднъж Хурин на Морвен, — ала и по-недълготрайна, уви. Но може би тъкмо туй я прави още по-прекрасна или по-скъпа за сърцата ни.

А Турин чул тия думи и дълго мислил над тях, но не можал да ги проумее. Защото не бил виждал елфически деца. По онова време нито един от Елдарите не живеел из бащините му земи, та момчето ги било виждало само веднъж — когато крал Фингон с мнозина от своите приближени пресякъл Дор-ломин и минал по моста над Нен Лалаит, цял облечен в бяло и сребристи.

Ала още преди да си отиде годината, бащините слова се оказали прави; защото Злия дъх стигнал до Дор-ломин и Турин се разболял, та дълго лежал в постеля с треска и черни кошмари. А когато оздравял, защото му било писано да оцелее и отново се налял с жизнена сила, попитал за лалаит. Но бавачката му отвърнала:

— Не говори вече за Лалаит, сине Хуринов; а колкото до сестра ти Урвен — питай майка си за нея.

И когато Морвен дошла при него, Турин рекъл:

— Вече не съм болен и желая да видя Урвен; но защо не бива да я наричам Лалаит?

— Защото Урвен е мъртва и заглъхна смехът в този дом — отговорила тя. — Но ти си жив, сине на Морвен; жив е и Врагът, който ни стори това.

Повече не се опитала да утеши нито него, нито себе си; защото посрещала скърбите с мълчание и твърдо сърце. Ала Турин се нажалил открито и взел арфата да съчини печална песен; а като не успял, строшил я, излязъл и с протегнати накъм Севера юмруци извикал:

— Осквернителю на Средната земя, дано да те видя лице срещу лице и да те обезобразя както стори моят владетел Финголфин.

После цяла нощ горчиво плакал насаме и повече никога не изрекъл пред Морвен името на сестра си. Само към един приятел се обърнал по онова време и нему разкрил своята скръб сред опустялата къща. Този приятел се наричал Садор, прислужник в дома на Хурин; хром бил, та никой не му обръщал внимание. Някога работел като дървар, ала по грешка или несръчност посякъл дясното си стъпало, та цялата му нога изсъхнала; и Турин го наричал Лабадал, що означава „Куцокрак“, но Садор не се дразнел от прозвището, понеже било дадено от жалост, а не за присмех. Той работел в стопанските пристройки — поправял разни дреболии за къщата, тъй като бил умел дърводелец; и за да му спести ходенето, Турин тичал да донесе едно или друго, а понякога тайно отмъквал някой инструмент или парче дърво, ако смятал, че ще е потребно на неговия приятел. Тогава Садор се усмихвал, но му заръчвал да върне даровете на място.

— Раздавай с широка ръка, ала само онуй, що е твое — казвал той.

И се мъчел както може да отвърне на детската обич, дялкайки дървени фигурки на хора и животни; но Турин най-много обичал приказките му, защото Садор бил младеж по времето на Дагор Браголах и често се връщал към спомена за своите кратки дни на мъжка сила преди да осакатее.

— Велика битка е било, тъй казват, сине Хуринов. През онази година бедата ме откъсна от горската работа; ала не се бих в Браголах, инак щях да получа по-славна рана. Защото закъсняхме и вече нямаше що да сторим, освен да носим погребалното ложе на стария господар Хадор, който падна, защитавайки крал Финголфин. След туй отидох войник и дълги години бях в Ейтел Сирион, могъщата крепост на елфическите крале; или поне сега ми се струват дълги, тъй като в сивите дни отподире няма що да се мери с тях. В Ейтел Сирион бях, когато Черния крал ни нападна, а дядо ти Галдор беше там кралски наместник. Той загина в оная битка; и видях как баща ти пое властта и командването, макар едва да бе възмъжал. Огън, казват, имало в него, що нажежавал меча в десницата му. Подир него тръгнахме всички и изтласкахме орките в пясъците; и от онзи ден не дръзнаха пак да се покажат под стените ни. Но уви! Преситих се на битки, понеже бях пролял потоци от кръв; и ме пуснаха да се върна в горите, за които копнеех. Там най-сетне получих рана; защото онзи, що бяга от участта си, може някой ден да открие, че само е избрал по-пряка пътека.

Тъй говорел Садор, когато момчето поотраснало; а Турин взел да задава въпроси, на които старецът се затруднявал да отговори, мислейки, че някой по-близък трябва да го направи. И един ден Турин го попитал:

— Вярно ли думаше баща ми, че Лалаит е като елфическо чедо? И какво имаше предвид, като казваше, че е по-недълготрайна?

— Прав бе — отвърнал Садор, — защото в невръстни години чедата на елфи и люде изглеждат съвсем еднакво. Ала чедата човешки израстват по-бърже и младостта им скоро отминава; такава е нашата участ.

Тогава Турин пак запитал:

— А що е участ?

— За участта човешка — рекъл Садор — трябва да питаш някой по-мъдър от Лабадал. Но както го разбирам аз, ние бързо се изморяваме и умираме; а за зла беда мнозина срещат смъртта дори и по-рано. Ала елфите не се изморяват и не умират, освен от най-тежки злочестини. Изцеляват се те от рани и скърби, що биха погубили човека; а някои казват, че дори и когато загубят телата си, пак се завръщат. С нас не е така.

— Значи Лалаит няма да се завърне? — запитал Турин. — Къде е отишла?

— Няма да се завърне — рекъл Садор. — А къде е отишла, никому не е известно; или поне аз не знам.

— Винаги ли е било така? Или може би над нас тегне някакво проклятие на Проклетия крал, нещо като Злия дъх?

— Не знам. Мрак лежи зад нас и малко предания са дошли от него. Бащите на нашите бащи може да са имали какво да кажат, ала не са го изрекли. Дори имената им тънат в забрава. Планините стоят между нас и живота, който са напуснали, бягайки от незнайно какво.

— Страх ли ги е било? — запитал Турин.

— Може и тъй да е — отвърнал Садор. — Може да сме избягали от страха пред Мрака, само за да открием, че и тук той е пред нас и няма накъде да бягаме, освен в Морето.

— Вече не се страхуваме — рекъл Турин, — или поне не всички. Баща ми не знае що е страх и никога не ще узнае; ако не мога да съм като него, ще бъда като майка си — ще се боя, ала няма да го показвам.

Тогава Садор усетил, че Туриновите очи не са като очи на дете и си помислил: „Скръбта закалява храбрите души“, ала на глас изрекъл:

— Сине на Хурин и Морвен, не е по силите на Лабадал да гадае що ще стане с душата ти; но рядко и на малцина ще разкриваш какво се крие в нея.

Турин му отвърнал:

— Може би е по-добре да не казваш какво желаеш, ако не можеш да го имаш. А желая, Лабадал, да бъда един от Елдарите. Тогава Лалаит би могла да се завърне, макар и отдалеч, а аз щях да я чакам. Порасна ли, ще отида да воювам за елфическия владетел също като теб, Лабадал.

— Много можеш да научиш от елфите — рекъл Лабадал и въздъхнал. — Те са красив, вълшебен народ и притежават власт над сърцата човешки. Ала въпреки туй понявга си мисля, че по-добре би било да не бяхме ги срещали, та да крачим по скромните земни друмища. Защото те вече са древни по мъдрост, горди и издръжливи. В тяхната светлина ние помръкваме, или изгаряме прекомерно бързо, а човешката участ ни наляга още по-тежко.

— Но баща ми ги обича — възразил Турин — и не е щастлив без тях. Той казва, че почти всичко, което знаем, сме го научили от тях и тъй сме станали по-достоен народ; казва още, че людете, пристигнали наскоро иззад Планините, не са кой знае колко по-добри от орките.

— Вярно е — отговорил Садор, — поне за някои измежду нас. Ала стръмният път е мъчителен, а отвисоко лесно се пада.

По онова време Турин бил почти осемгодишен — през месец Гваерон по летоброенето на Едаините, в годината, що никога не ще се забрави. Сред възрастните вече се говорело за сбиране на оръжия и могъщи армии, но мълвата още не стигала до Турин; а Хурин добре познавал храбростта и сдържания език на Морвен, та често разговарял с нея за плановете на елфическите крале и за туй, какво може да стане, ако успеят или се провалят. Сърцето му преливало от надежда и твърдо вярвал в крайната победа; защото му се струвало невъзможно да има в Средната земя сила, способна да повали блясъка и мощта на Елдарите.

— Те са виждали Светлината на Запада — казвал той — и в края на краищата Мракът трябва да побегне пред лицата им.

Морвен не му възразявала, понеже щом била с Хурин, щастливият край изглеждал несъмнен. Ала в нейния род също познавали елфическите премъдрости и тя си казвала на ум: „И все пак не са ли напуснали Светлината, не са ли днес лишени от нея? Може би Властелините на Запада са ги прокудили от мислите си; а тогаз как биха могли дори и Първородните да победят един от Всемогъщите?“

Сякаш нямало у Хурин Талион и сянка от подобни съмнения; ала през едно пролетно утро на онази година той се събудил от неспокойна дрямка и през целия ден бил като мрачен облак; а вечерта рекъл внезапно:

— Когато ме призоват, Морвен Еледвен, ще те оставя да пазиш наследника на Хадоровия род. Кратък е човешкият живот и много беди го заплашват дори в мирно време.

— Винаги е било така — отвърнала тя. — Но какво се спотайва в словата ти?

— Сигурно ще да е само обикновена предпазливост — рекъл Хурин, ала изглеждал разтревожен. — Обаче който гледа открито напред, трябва да вижда едно: че нещата не ще останат такива, каквито бяха. Сблъсъкът ще е жесток и едната страна трябва да рухне. Ако паднат елфическите крале, тогава зло ще сполети и Едаините; а ние сме най-близо до Врага. Но дойде ли бедата, не ще ти кажа: „Не се страхувай!“. Защото ти се боиш единствено от онова, що заслужава страх и при това не губиш надежда. Ала ще ти кажа: „Не чакай!“. Ще се върна когато мога, но не ме чакай! Бягай на юг колкото се може по-бързо; а дойда ли, ще те открия, дори ако трябва да претърся цял Белерианд.

— Белерианд е обширен и няма в него домове за изгнаници — рекла Морвен. — Накъде да бягам и кого да взема със себе си — мнозина или шепа избрани?

Дълго мислил Хурин и накрая продумал:

— Иди при майчиния ми род в Бретил. Дотам са около трийсет левги по птичи полет.

— Как могат да ни помогнат людете, ако наистина дойдат зли времена? — запитала Морвен. — Беоровият род вече падна. Рухне ли и Хадоровият род, в какви дупки ще се укрива малобройният Народ на Халет?

— Вярно, малцина са те и неуки, ала не се съмнявай в тяхната доблест — отвърнал Хурин. — Къде другаде виждаш надежда?

— Не говориш за Гондолин — рекла Морвен.

— Не говоря, защото туй име нивга не е минавало отвъд устните ми — казал Хурин. — И все пак вярно е онова, що си чувала: някога бях там. Ала ти признавам сега откровено, както никому другиму: не знам къде е.

— Но се досещаш и според мен доста точно — добавила Морвен.

— Може и тъй да е — рекъл Хурин. — Но додето сам Тургон не ме освободи от клетвата, не бих споделил догадките си дори и с теб; тъй че напразно би търсила. А ако ли проговоря за свой срам и позор, най-много да стигнеш до заключена порта; защото до мига, когато Тургон тръгне на бой (а за подобно нещо не се говори и няма надежда скоро да стане), никой не ще влезе в Потайното кралство.

— Щом в твоя род няма надежда — рекла Морвен — и щом приятелите ти отказват помощ, значи трябва сама да решавам; и сега ми хрумна мисъл за Дориат. Според мен най-последен от всички прегради ще устои Поясът на Мелиан; а в Дориат не ще пренебрегнат гост от Беоровия род. Нима не съм сродница на краля? Нали баща ми е внук на Брегор, също като Берен, син Барахиров.

— Сърцето ми не клони към Тингол — възразил Хурин. — Не ще види крал Фингон помощ от него; и сам не знам каква сянка обгръща духа ми, колчем помисля за Дориат.

— Моята душа пък помръква щом се спомене за Бретил — отвърнала Морвен.

Тогава Хурин изведнъж се разсмял и рекъл:

— Ето че седнахме да спорим за неуловими неща и сенки от лоши сънища. Не ще дойде бедата; а ако все пак ни сполети, тогава всичко зависи от твоята храброст и мъдрост. Стори каквото ти повелява сърцето; само недей да се бавиш. А ако постигнем победа, елфическите крале са решили да възстановят всички владения на Беоровия род; и велико наследство ще се падне на нашия син.

През тая нощ Турин в полусън сякаш усетил как майка му и баща му стоят край леглото и го гледат със свещи в ръце; ала не успял да зърне лицата им.

В утрото на туриновия рожден ден Хурин подарил на сина си елфически кинжал с дръжка и ножница в сребристо и черно; и рекъл:

— Наследнико на Хадоровия род, ето ти дар за празника. Ала внимавай! Люто е острието, а стоманата служи само на онзи, що я владее. Би срязала ръката ти също тъй лесно, както и всякое друго нещо. — После вдигнал Турин върху масата, целунал го и добавил: — Ето че вече ме надвишаваш по ръст, сине на Морвен; скоро наистина ще си толкоз висок. И дойдат ли тия дни, мнозина ще се боят от кинжала ти.

Тогава Турин избягал от стаята и се усамотил, а в сърцето му греела топлина като пръв слънчев лъч над замръзналата земя. Повтарял си бащините слова: наследник на Хадоровия род; но и други слова му дошли на ум: „Раздавай с широка ръка, ала само онуй, що е твое“. Изтичал при Садор и се провикнал:

— Лабадал, днес ми е празник, рожденият ден на наследника на Хадоровия род! Затуй ти нося подарък. Ето нож тъкмо какъвто ти трябва; с него можеш дори и косъм на две да срежеш.

Смутил се Садор, понеже знаел, че Турин сам е получил кинжала тази сутрин; ала сред людете се смятало за оскърбление да откажеш дар от чиято и да било десница. Затуй отговорил тържествено:

— От щедър род произхождаш, сине Хуринов. Нищо не съм сторил, за да заслужа подобен подарък и едва ли ще го заслужа в малкото дни, що ми остават; но ще сторя каквото мога. — А когато изтеглил кинжала от ножницата, добавил: — Щедър дар е наистина — острие от елфическа стомана. Отдавна ми липсваше допирът до нея.

Скоро Хурин забелязал, че Турин не носи кинжала и го запитал дали не се е изплашил от предупреждението. А Турин отговорил:

— Не, но го подарих на Садор дърводелеца.

— Нима пренебрегваш бащиния си дар? — запитала Морвен.

— Не — отговорил Турин, — но обичам Садор и ми е жал за него.

Тогава Хурин продумал:

— С право си подарил и трите неща, Турин: обич, жалост, а кинжалът е най-дребният дар.

— Макар че не вярвам Садор да го заслужава — добавила Морвен. — Сам се е осакатил от некадърност и бави важната работа, защото прахосва време за дреболии, които никой не му е възложил.

— Въпреки туй бъди жалостива — отвърнал Хурин. — Честна ръка и вярно сърце могат да сбъркат; а тогаз раната е по-люта, отколкото ако враг я нанесе.

— Сега обаче ще трябва да чакаш за друг кинжал — рекла Морвен на Турин. — Тъй подаръкът ще е истински, защото го правиш за своя сметка.

Все пак Турин забелязал, че насетне към Садор се отнасяли по-благосклонно, а той се захванал да изработи голям трон за владетеля на дома.

Дошло едно ясно утро през месец Лотрон, когато Турин изведнъж се събудил от песента на тръби; и като изтичал на прага, зърнал в двора да се тълпят хора на коне или спешени, всички с пълно бойно снаряжение. Застанал сред тях, Хурин говорел с бойците и раздавал команди; и Турин разбрал, че още същия ден ще потеглят за Барад Ейтел. Тук била само охраната и свитата на Хурин, но трябвало да се явят всички мъже от страната. Някои вече били заминали с чичо му Хуор; мнозина други щели да застигнат по пътя владетеля на Дор-ломин и да последват знамената му към кралския сбор.

Тогава Морвен се сбогувала с Хурин, без да рони сълзи; и рекла:

— Ще пазя каквото ми повери — и онуй, що вече имаме, и другото, що тепърва ще дойде.

А Хурин й отговорил:

— Сбогом, владетелко на Дор-ломин; тръгваме днес с такава надежда, каквато нивга до днес не сме видели. Нека мислим, че насред лютата зима празникът ще е по-весел от всякога, а подир нея ще дойде пролет без страх и тревоги! — Сетне вдигнал Турин на рамо и викнал към бойците: — Покажете на Хадоровия наследник как блестят мечовете ви!

И слънцето заблестяло по остриетата, когато петдесет меча изхвръкнали от ножниците и в двора отекнал бойният вик на Едаините от Севера: Лахо калад! Дрего морн! Пламни, светлина! Бягай, нощ!

Тогава Хурин най-сетне възседнал коня и златното му знаме се развяло, а тръбите отново запели в утрото; и тъй Хурин Талион потеглил за Нирнает Арноедиад.

А Морвен и Турин останали на портата, додето вятърът им донесъл отдалече неясния звук на самотен рог — знак, че Хурин е отминал билото на хълма и вече не вижда дома си.

Разговорът между Хурин и Моргот

Много песни и много предания са сътворили елфите за Нирнает Арноедиад, Битката на Неизброимите сълзи, в която загинал Фингон и паднал покосен цветът на Елдарите. Ако всички се преразкажат, цял живот не би стигнал да се изслушат35; но сега ще разкажем що сполетяло Хурин, син Галдоров, владетел на Дор-ломин, когато най-сетне край потока Ривил бил заловен жив по заповед на Моргот и отведен в Ангбанд.

Отвели Хурин пред Моргот, понеже Врагът знаел от своите съгледвачи и чрез черните си изкуства, че този човек е приятел с краля на Гондолин; и първо се опитал да го прекърши с очите си. Но Хурин още не се поддавал на страх и устоял. Затуй Моргот повелил да бъде окован и подложен на бавни мъчения; а подир време дошъл при него и му предложил да излезе на воля или да получи слава и власт като пръв Морготов пълководец, ако само разкрие где е твърдината на Тургон и каквото още знае за плановете на краля. Ала Хурин Непреклонни му се присмял с такива слова:

— Сляп си ти, Моргот Бауглир и сляп ще останеш навеки, тъй като виждаш единствено мрака. Не знаеш що завладява сърцата човешки, а и да знаеше, не би могъл да го дадеш. Само глупец приема дар от Моргот. Ти първо платата взимаш, а сетне отказваш обещаното; и ако ти кажа каквото ме питаш, не ще получа друго, освен смъртта.

Разсмял се Моргот и отвърнал:

— За смърт тепърва ще молиш.

Сетне отвел Хурин при могилата Хауд-ен-Нирнает, що била струпана съвсем наскоро и над нея още витаело смъртно зловоние. А като стигнали върха, наредил му да погледне на запад, към Хитлум, и да помисли за жена си, детето и другите близки.

— Защото сега те са в мои владения — рекъл Моргот — и зависят от моята милост.

— Няма милост в теб — отговорил Хурин. — Ала чрез тях не ще се добереш до Тургон, тъй като те не знаят неговите тайни.

Гняв обзел тогава Моргот, та извикал:

— Но ще се добера до теб и твоя проклет род; и ако ще цял от стомана да си, пак ще се прекършиш пред моята воля.

Взел един дълъг меч, що лежал наблизо и го прекършил пред очите на Хурин, та едно късче се впило в лицето му; ала Хурин не трепнал. Тогаз Моргот прострял дългата си ръка към Дор-ломин и проклел Хурин, Морвен и всичките им потомци с такива слова:

— Гледай! Сянката на мисълта ми ще тегне над тях гдето и да отидат, а омразата ми ще ги преследва до края на света.

Ала Хурин отвърнал:

— Всуе говориш. Не можеш ни да ги видиш, ни да владееш съдбата им отдалече — поне додето запазваш тая телесна форма и още жадуваш да бъдеш видим владетел на света.

Тогава Моргот се обърнал към него и рекъл:

— Глупец си ти, дребен сред людете, а те пък са най-дребни сред всички словесни твари! Виждал ли си Валарите, мерил ли си мощта на Манве и Варда? Знаеш ли докъде стига тяхната мисъл? Или си въобразяваш, че мислят за теб и ще те защитят отдалече?

— Не знам — отвърнал Хурин. — Ала може и тъй да стане, ако пожелаят. Защото дорде съществува Арда, не ще слезе от трона Върховния владетел.

— Ти го каза — рекъл Моргот. — Аз съм Върховния владетел — Мелкор, пръв и най-могъщ сред Валарите, що съществуваха преди света и го сътвориха. Сянката на замислите ми обгръща Арда и бавно, но сигурно преклонява всичко в нея към моите цели. Ала над всички, които обичаш, мисълта ми ще тегне като съдбовен облак додето рухнат в мрак и погибел. Гдето и да отидат, зло ще се надига. Каквото и да изрекат, беда ще навличат със словата си. Всяка тяхна постъпка ще се обръща насреща им. Ще умират без надежда, проклинайки както живота, тъй и смъртта.

Но Хурин му отвърнал:

— Забрави ли кому говориш? В древни времена си изрекъл подобни неща пред дедите ни; ала ние избягахме от твоята сянка. А сега те познаваме, понеже срещнахме лица, що са виждали Светлината и чухме гласове, що са приказвали с Манве. Имало те е преди Арда, ала и други е имало; и не си я сътворил ти. Нито си най-могъщ; понеже сам за себе си прахосваш своята сила и всуе се мъчиш да изпълниш с нея пустотата в душата си. Не си нищо друго, освен избягал роб на Валарите и веригата им още те чака.

— Добре си научил уроците на своите господари — рекъл Моргот. — Ала детинските им познания не ще ти помогнат сега, когато те всички избягаха надалеч.

— Още нещо ще ти река накрая, робе Моргот — казал Хурин — и то не идва от познанията на Елдарите, а самичко избликна в сърцето ми. Не си повелител на людете и никога не ще бъдеш, та дори цялата Арда и Менел да паднат под твоя власт. Отвъд Кръговете на Света не ще преследваш ония, които отхвърлят твоята воля.

— Не ще ги преследвам — отвърнал Моргот, — защото отвъд Кръговете на Света е само Нищото. Но навсякъде другаде никой не ще ми избяга, освен ако предпочете пустотата.

— Лъжеш — рекъл Хурин.

— Сам ще видиш и ще признаеш, че не лъжа — казал Моргот.

И като върнал Хурин в Ангбанд, сложил го върху каменен трон над Тангородрим, от който се виждало чак до земите на Хитлум и Белерианд. Приковал го там с цялата си магическа сила; а после отново го проклел и наложил властта си над него, та да не може ни да помръдне, ни да умре докато сам Моргот го освободи.

— Остани сега тук — рекъл му, — и гледай земите, където отчаяние и безброй беди ще сполетят ония, що най-много обичаш. Ти дръзна да ми се присмееш и да оспориш силата на Мелкор, Повелител на съдбините на Арда. Затуй от днес нататък с моя взор ще виждаш и с моите уши ще чуваш и нищо не ще е укрито от теб.

Бягството на Турин

Само трима мъже успели най-подир да се завърнат в Бретил по страшните пътища на Таур-ну-Фуин; и когато Хадоровата дъщеря Глоредел узнала за гибелта на Халдир, скръбта я отнесла в гроба.

В Дор-ломин не пристигнали вести. Обезумяла от тревоги, Хуоровата съпруга Риан избягала сред пущинака; ала там й помогнали Сивите елфи от Митрим и когато родила сина си Туор, те го взели под своя закрила. А Риан отишла до Хауд-ен Нирнает, легнала навръх могилата и издъхнала.

Морвен Еледвен останала в Хитлум и скърбяла безмълвно. Синът й Турин едва бил навършил осем години, а тя чакала ново дете. Тежки дни настанали за нея. Тълпи от източни пришълци нахлули в страната, тормозели хората от Хадоровия род, отнемали им всички имоти и ги поробвали. От земите на Хурин отвели всички, що можели да работят или да служат по някакъв друг начин, дори невръстните момчета и момичета, а старците посекли или ги прокудили да мрат от глад из пущинака. Ала още не смеели да вдигнат ръце срещу владетелката на Дор-ломин или да я прогонят от дома й; защото сред тях се носела мълва, че е опасна вещица и си има вземане-даване с белите демони — тъй наричали елфите, понеже ги ненавиждали, но страхът им бил по-силен от омразата36. Поради тая боязън избягвали планините, където мнозина Елдари намерили убежище, особено из южните области на страната; и след грабежите и безчинствата пришълците пак се оттеглили на север. Защото Хуриновият дом се намирал в югоизточния край на Дор-ломин и планините били наблизо; потокът Нен Лалаит извирал от подножието на Амон Дартир, по чийто склон минавал стръмен проход. През него най-храбрите можели да прекосят Еред Ветрин и покрай изворите на Глитуи да слязат в Белерианд. Ала за туй още не знаели ни източните пришълци, ни дори самият Моргот; защото докато траела властта на Финголфин, цялата онази страна била укрита от Врага и нито един негов слуга не смеел да навлезе там. Вярвал той, че Еред Ветрин е непристъпна преграда както срещу бягство от север, тъй и срещу атака от юг; и наистина, за всяка твар, стъпваща по земята, нямало друг проход между Серех и далечния запад, където Дор-ломин се преливал в Невраст.

Тъй се случило, че подир първото нашествие Морвен била оставена на мира, макар че зли люде върлували из околните гори и било опасно да се излиза далеч от къщи. Под закрилата на Морвен все още оставал Садор дърводелецът заедно с неколцина други старци и старици, а също и Турин, когото не пускала отвъд оградата. Но имението на Хурин скоро западнало и макар да работела от тъмно до тъмно, Морвен изпаднала в нищета и от глада я спасявала единствено помощта, що й изпращала тайно Хуриновата сродница Аерин; защото някой си Брода от източните пришълци я бил взел насила за своя съпруга. Горчиви били тия подаяния за Морвен, ала ги приемала заради Турин и още нероденото дете, а най-вече защото, както сама казвала, всичко идвало от нейния имот. Понеже тъкмо този Брода заграбил имуществото, добитъка и хората от Хуриновото имение и откарал всичко в собственото си жилище. Той бил храбър боец, но нямал власт сред своя народ, преди да пристигне в Хитлум; и търсейки мощ и богатство, решил да завладее земи, които другите пришълци пренебрегвали. Видял Морвен само веднъж, когато дошъл да разграби дома й; ала ужас велик го обзел пред нея. Сторило му се, че поглежда в безмилостните очи на някой от белите демони, та затреперал от страх да не би зло незнайно да го сполети; затуй нито посмял да разграби дома й, нито открил Турин, инак кратък щял да бъде животът на наследника на истинския владетел.

Брода поробил Сламените глави, както наричал людете от Хадоровия род, и ги пратил да строят дървен дворец сред полето на север от Хуриновия дом; държал робите си зад ограда като добитък, ала слабо ги охранявал. А между тях неколцина не прекланяли глави и дори с риск за живота си били готови да подпомогнат Владетелката на Дор-ломин; и чрез тях до Морвен тайно стигали новини от страната, макар че нямало надежда в словата им. Аерин обаче била взета не за робиня, а като съпруга на Брода, защото в свитата му имало малко жени и нито една от тях не можела да се мери с дъщерите на Едаините; а той се надявал да превърне областта в свое владение и желаел наследник, комуто да я остави.

Не говорела Морвен пред сина си за онуй, що се случило и що можело тепърва да ги сполети; а той се боял да наруши с въпроси мълчанието й. Когато пришълците за пръв път се появили в Дор-ломин, Турин запитал майка си:

— Кога ще се завърне баща ми да пропъди тия грозни крадци? Защо не си идва?

Морвен отговорила:

— Не знам. Може да е загинал или хванат в плен; а може и да е прокуден надалеч, та няма как да се върне през вражия пръстен, що ни обгражда.

— Тогава мисля, че е загинал — рекъл Турин, ала не заплакал пред майка си, — защото ако беше жив, никой не би го удържал да се върне и да ни помогне.

— Не вярвам нито в едното, нито в другото, сине мой — отвърнала Морвен.

Минавало време и все повече натежавало сърцето на Морвен от страх за сина й Турин, наследник на Дор-ломин и Ладрос; защото не виждала друга надежда за него, освен скоро да стане роб на източните пришълци. Тогаз си припомнила разговора с Хурин и мисълта й пак се насочила към Дориат; и накрая решила ако е възможно, тайно да прати Турин при крал Тингол с молба за убежище. И докато седяла и размишлявала как да го стори, ясно дочула в мислите си гласа на Хурин: Бързай! Не ме изчаквай! Ала вече й наближавало време за раждане, а пътят бил тежък и опасен — колкото повече хора тръгнели, толкоз по-малка надежда щели да имат за бягство. А сърцето все още я залъгвало с напразни надежди; в дъното на душата си предчувствала, че Хурин не е мъртъв и сред безсънните нощни часове се ослушвала да долови стъпките му, или пък денем й се причувало откъм двора цвиленето на неговия жребец Арох. Нещо повече, макар че вече скланяла да повери другиму грижите за сина си, както било обичайно по онова време, още не можела да пребори гордостта си и сама да моли някого за милостиня, пък бил той и крал. Затуй не послушала гласа на Хурин и тъй се заплела първата нишка от Туриновата съдба.

Докато Морвен стигне до това решение, вече наближила есента на Скръбната година и трябвало да побърза; защото времето за пътуване привършвало, а се бояла, че ако изчака зимата да отмине, Турин може да бъде отведен в робство. Източните пришълци се навъртали около оградата и наблюдавали дома й. Един ден се престрашила и казала на Турин:

— Баща ти не се завръща. Значи трябва да заминеш и то час по-скоро. Така би желал той.

— Да заминем? — възкликнал Турин. — Че къде ще отидем? Отвъд Планините ли?

— Да — отвърнала Морвен, — на юг отвъд Планините. На юг — само там още може да има надежда. Ала не казах ние, сине мой. Ти трябва да заминеш, а аз да остана.

— Не мога да тръгна сам! — възразил Турин. — Няма да те изоставя. Защо да не заминем заедно?

— Аз не мога — рекла Морвен. — Но не ще тръгнеш сам. Ще пратя с теб Гетрон, а може би и Гритнир.

— Няма ли да пратиш Лабадал? — запитал Турин.

— Не, защото Садор е хром — отвърнала Морвен, — а пътят ще бъде тежък. Тъй като си мой син и настанаха мрачни дни, не ще те залъгвам: може да загинеш по този път. Зимата наближава. Ала останеш ли, чака те по-страшна участ — да бъдеш роб. Ако искаш подир години да бъдеш истински мъж, събери храброст и върши каквото ти казвам.

— Но тъй ще те изоставя само със Садор, слепия Рагнир и старите жени — рекъл Турин. — Не казваше ли баща ми, че аз съм наследник на Хадоровия род? Наследникът трябва да остане в Хадоровия дом, за да го защитава. Сега съжалявам, че не задържах онзи кинжал!

— Прав си, наследникът трябва да остане, ала не може — казала Морвен. — Вярвам, че някой ден ще се завърне. А сега бъди храбър. Стане ли по-зле, ще те последвам, стига да мога.

— Но как ще ме откриеш сред пущинака? — запитал Турин; изведнъж сърцето му не издържало и той заплакал открито.

— Ако се вайкаш, други твари ще те открият преди мен — отвърнала майка му. — Знам накъде отиваш, та ако стигнеш дотам и останеш, мога да те намеря. Защото те пращам при крал Тингол в Дориат. Нима предпочиташ по-скоро да бъдеш роб, отколкото кралски гост?

— Не знам — отвърнал Турин. — Нямам представа що е роб.

— Отпращам те, за да не го научиш — рекла Морвен. После застанала пред момчето, дълго го гледала в очите, сякаш се мъчела да разгадае някаква тайна и накрая добавила: — Трудно е, сине мой. И не само за теб. За мен е трудно в тежките дни да избера най-доброто. Ала върша онуй, що смятам за правилно; инак защо ще се разделям с най-скъпото, що ми остана?

Повече не разговаряли; смут и скръб изпълнили Туриновото сърце. На сутринта той отишъл при Садор, който цепел дърва за огрев, а дървата им били малко, защото не смеели да излизат из гората; старецът тъкмо се подпирал на патерицата и гледал недовършения трон на Хурин, захвърлен в един ъгъл.

— Дойде и неговият ред — промълвил той, — защото в днешните дни трябва да мислим само за най-насъщното.

— Не бързай да го цепиш — рекъл Турин. — Може баща ми скоро да се завърне и тогава ще се зарадва като види какво си направил додето го нямаше.

— Лъжовните надежди са по-опасни от страховете — отвърнал Садор — и няма да ни стоплят през зимата. — Той опипал дърворезбата по трона и въздъхнал. — Само съм си прахосвал времето, макар че ми беше приятно. Но всяко нещо е недълготрайно; и комай радостта от труда си остава единствено важна. А сега по-добре да ти върна подаръка.

Турин протегнал ръка, ала веднага я отдръпнал.

— Подарък не се взима обратно — възразил той.

— Нали е мой, защо да не го дам комуто си искам? — запитал Садор.

— Дай го комуто искаш — отвърнал Турин, — само не и на мен. Ала защо ще го даваш?

— Нямам надежда да го използвам за достойни дела — рекъл Садор. — В идните дни не ще има друго за Лабадал, освен робски труд.

— Що е роб? — запитал Турин.

— Предишен човек, към когото се отнасят като към добитък — отговорил Садор. — Хранят го само за да живее, живее само за да работи, работи само поради страх от болка и смърт. А понякога тия грабители раздават болка и смърт просто за собствено удоволствие. Чувал съм, че избират най-бързоногите и ги преследват с псета из пущинака. Те са научили от орките много повече, отколкото ние от Прекрасния народ.

— Сега разбирам — продумал Турин.

— Тъжно е, че трябва да разбереш подобни неща в тъй ранна възраст — рекъл Садор; сетне видял странното изражение на Турин и запитал: — Какво разбираш?

— Защо ме отпраща майка ми — отговорил Турин и в очите му избили сълзи.

— А! — възкликнал Садор и тихичко си промълвил: — Ала защо тъй късно? — После се обърнал към Турин. — Чини ми се, че не е за сълзи тая новина. Ала знай, че не бива да говориш за майчините си планове нито на Лабадал, нито комуто и да било. В днешно време всички стени и огради имат уши — уши, що не растат на почтени глави.

— Но аз трябва да поговоря с някого! — рекъл Турин. — Винаги съм споделял с теб. Не искам да те напусна, Лабадал. Нито пък да напусна този дом и майка си.

— Ала ако не го сториш — възразил Лабадал, — скоро ще дойде завинаги краят на Хадоровия род, сигурно вече разбираш това. Лабадал не иска да си тръгваш; но Садор, верният слуга на Хурин, ще бъде по-щастлив, когато Хуриновият син се изтръгне от лапите на пришълците. Е, няма как, трябва да се сбогуваме. Сега ще вземеш ли моя кинжал като прощален подарък?

— Не! — рекъл Турин. — Майка ми казва, че отивам при елфите, при краля на Дориат. Там сигурно ще си намеря и по-хубави неща. Ала не ще мога да ти изпратя подаръци, Лабадал. Ще бъда надалеч и съвсем сам.

После Турин се разплакал, но Садор му рекъл:

— Ехей! Къде е Хуриновият син? Не чак толкоз отдавна го чух да казва: Порасна ли, ще отида да воювам за елфическия владетел.

Тогава Турин преглътнал сълзите и отвърнал:

— Много добре; щом такива слова е изрекъл Хуриновият син, трябва да удържи на тях и да си замине. Но винаги когато казвам, че ще сторя едно или друго, нещата изглеждат съвсем различни щом дойде време да изпълнявам. Сега съжалявам. Вече ще трябва да внимавам какво изричам.

— Да, така ще е най-добре — рекъл Садор. — Мнозина дават подобен съвет, ала малцина го изпълняват. Нека оставим на мира бъдните дни. И сегашният ни е премного.

Скоро Турин се подготвил за пътешествието, сбогувал се с майка си и тайно потеглил заедно с двама спътници. Но когато му рекли да се обърне и да погледне бащиния си дом, болката от раздялата го пронизала като меч, та се провикнал:

— Морвен, Морвен, кога ще те видя отново?

А Морвен както стояла на прага, чула този вик да отеква из гористите хълмове и впила до болка пръсти в рамката на вратата. Туй била първата истинска скръб на Турин.

В началото на следващата година Морвен родила дъщеря и я нарекла Ниенор, що означава ридание; ала по туй време Турин вече бил далече. Дълъг и тежък бил пътят му, защото властта на Моргот се простирала из цялата страна; но имал за водачи Гетрон и Гритнир, които били млади по времето на Хадор и сега въпреки преклонната си възраст оставали доблестни мъже, а освен туй познавали добре местността, понеже някога често пътували из Белерианд. Тъй благодарение на съдбата и собствената си храброст прехвърлили Сенчестите планини и като се спуснали към Сирионската долина, навлезли в Бретилския лес; и най-подир, грохнали от страхове и умора, стигнали границите на Дориат. Ала там се залутали в мрежите и лабиринтите на кралицата и бродили безцелно из непроходимите дебри, додето храната им свършила. Били само на косъм от гибелта, защото откъм Севера се задавала студена зима; ала съдбата пазела Турин за по-тежки страдания. Както лежали отчаяни и безсилни, чули песен на рог. Белег Крепколък ловувал по ония места, понеже живеел край самите граници на Дориат и се славел като най-опитен следотърсач на своето време. Чул той виковете им и се запътил натам, а като нахранил и напоил странниците, узнал имената им и откъде идват, та го обзела жал и почуда. Още от пръв поглед харесал Турин, тъй като момчето имало красотата на майка си и очите на баща си, а освен туй било крепко и силно.

— Какъв дар би си пожелал от крал Тингол? — запитал го той.

— Искам да бъда боец от неговата конница, та да препусна срещу Моргот и да отмъстя за баща си — отвърнал Турин.

— Може и тъй да стане, като пораснеш след някоя и друга година — рекъл Белег. — Защото макар че си още малък, в теб личи храбрият мъж, достоен да бъде син на Хурин Непреклонни.

А името на Хурин било почитано във всички елфически кралства. Затуй Белег охотно станал водач на странниците и ги поканил в хижата, където живеел по онова време заедно с други ловци; там се подслонили, докато чакали пратеник да отнесе вестта до Менегрот. А когато дошло известие, че Тингол и Мелиан ще приемат Хуриновия син и неговите пазители, Белег ги повел по тайни пътеки към Потайното кралство.

Тъй Турин стигнал до големия мост над Есгалдуин и минал през портите на Тинголовия чертог; и като дете зяпнал пред чудесата на Менегрот, които дотогава не бил виждал друг простосмъртен, освен Берен. Тогава Гетрон изрекъл пред Тингол и Мелиан посланието на Морвен; а Тингол го изслушал благосклонно и взел Турин върху коляното си в чест на Хурин, най-могъщ сред людете и неговия сродник Берен. И които видели това, се поразили, понеже то означавало, че Тингол осиновява Турин; а по онуй време било нечувано елфически благородник, та камо ли крал, да вземе човешко чедо. После Тингол изрекъл:

— Тук, сине Хуринов, ще бъде твоят дом; и през целия ти живот, ще те почитат като мой син, ако и да си човек. Мъдрост ще получиш, недостъпна за мярката на простосмъртните и елфически оръжия ще докосват ръцете ти. Може да дойде ден, когато ще извоюваш отново бащините си владения в Хитлум, ала дотогава живей тук, обичан от всички.

Тъй заживял Турин в Дориат. За известно време с него били и двамата му пазители Гетрон и Гритнир, макар че копнеели да се завърнат при своята господарка в Дор-ломин. Сетне старост и болести надвили Гритнир, та останал при Турин додето издъхнал; Гетрон обаче си тръгнал и Тингол пратил отряд бойци да го упътват и охраняват, а по тях предал вест за Морвен. Най-сетне стигнали до Хуриновия дом и когато Морвен узнала, че Турин е приет с почести в чертозите на Тингол, скръбта й понамаляла; освен туй елфите носели богати дарове от Мелиан и покана да тръгне с тях към Дориат. Защото Мелиан била мъдра и предвидлива, та се надявала тъй да отбегне злото, зародено в черните замисли на Моргот. Но Морвен не пожелала да напусне дома си, понеже по нрав оставала все тъй горделива; а и Ниенор била още невръстно пеленаче. Затуй благодарила на елфите и ги отпратила, като им подарила последните си златни дреболии, за да прикрие в каква бедност е изпаднала; заръчала им още да отнесат на Тингол Хадоровия шлем. А Турин ден подир ден очаквал завръщането на пратениците; и когато се завърнали сами, той избягал в гората и заридал; защото знаел за поканата на Мелиан и се надявал Морвен да пристигне. Туй била втората скръб на Турин.

Когато пратениците предали отговора, Мелиан се затрогнала и опечалила, понеже усещала мислите на Морвен; и разбрала, че не ще бъде избегнато лесно онуй, що предугаждала.

Шлемът на Хадор попаднал в Тинголовите ръце. Този шлем бил от сива стомана със златни инкрустации и гравирани около тях победни руни. Магическа сила пазела носителя му от смъртоносни рани, понеже всеки меч се трошал в него и всяка стрела отскачала. Изработен бил от ногродския майстор Телчар, чиито творения се славели по цялата Средна земя. Имал забрало (като ония, с които джуджетата закривали очите си в ковачниците) и лицето на онзи, що го наденел, вдъхвало страх в душите на враговете, а в същото време било опазено от стрели и огън. Върху гребена предизвикателно се издигало позлатено изображение на главата на дракона Глаурунг; защото шлемът бил изработен скоро след първото му излизане от Морготовите порти. Хадор, а и Галдор подир него, често го носели на война; и гордост обземала душите на хитлумските бойци, щом го зърнели сред битката, та се провиквали: „По-доблестен е Драконът на Дор-ломин от златния червей на Ангбанд!“.

Ала всъщност този шлем не бил изкован за човек, а за Азагал, владетеля на Белегост, който през Скръбната година загинал в схватка с Глаурунг37. Азагал го дарил на Маедрос като отплата задето спасил живота и съкровищата му, когато орките го били нападнали от засада край Пътя на джуджетата в Източен Белерианд38. По-късно Маедрос го пратил на Фингон, с когото често разменял дружески дарове, тъй като не забравял как Фингон пропъдил Глаурунг обратно в Ангбанд. Ала освен Хадор и сина му Галдор в цял Хитлум никой друг нямал тъй яка шия и плещи, че да носи с лекота джуджешкия шлем. Затуй Фингон го подарил на Хадор заедно с властта над Дор-ломин. За зла беда Галдор бил без шлема, когато отбранявал Ейтел Сирион, понеже при внезапния щурм на врага изтичал гологлав към крепостната стена и една от стрелите на орките го пронизала право в окото. Колкото до Хурин, той не обичал да го носи и казвал: „Предпочитам да гледам враговете с истинското си лице“. Ала все пак смятал шлема за едно от най-скъпите родови съкровища.

Дълбоко под Менегрот Тингол имал складове, пълни с безброй несравними оръжия: ризници с форма на рибени люспи и блестящи като езеро под луната; мечове и топори, щитове и шлемове, изковани от самия Телчар и неговия учител, стария Гамил Зирак, както и от още по-изкусни елфически майстори. Защото бил получил в дар предмети, идващи от Валинор и изработени от сръчните ръце на Феанор, с когото никой не ще се мери додето свят светува. Ала приел Хадоровия шлем с такава радост, сякаш съкровищницата му била празна и от сърце изрекъл:

— Горди глави имаха предците Хуринови, що носеха този шлем.

После му хрумнало нещо, та призовал Турин и казал, че Морвен праща на сина си славен дар, наследство от неговите деди.

— Вземи сега Драконовата глава на Севера — рекъл Тингол, — и я носи с чест, когато настане време.

Но Турин още бил прекалено малък, за да повдигне шлема и не му обърнал внимание поради скръбта в сърцето си.

Турин в Дориат

През детските си години в Дориат Турин бил непрестанно под надзора на Мелиан, макар че рядко я виждал. Но имало едно девойка на име Нелас, която живеела из горите; и по заръка на Мелиан тя следвала Турин колчем се запътел из пущинака и често го срещала там, сякаш случайно. Много узнал Турин от Нелас за пътищата и живите твари на Дориат, а освен туй тя го учела на Синдарински език, както се говорел в древното кралство — старинен, изискан и богат с прекрасни слова39. Всичко туй за известно време го развеселило, додето над душата му паднала друга сянка и детската дружба отминала като пролетно утро. Защото Нелас не ходела в Менегрот и за нищо на света не искала да навлезе под каменните сводове; тъй че когато детството взело да си отива и Турин насочил мисли към мъжките подвизи, срещите им ставали все по-редки и накрая съвсем престанали. Ала тя все още дебнела да го зърне скришом40.

Девет години живял Турин в чертозите Менегрот. Ала сърцето и мислите му непрестанно се връщали към съдбата на неговите близки и понякога получавал вести от тях. Защото когато било възможно, Тингол пращал вестоносци при Морвен, а тя връщала по тях новини за сина си; тъй Турин узнал, че сестра му Ниенор расте и хубавее като цвете сред мрачния Север и че участта на Морвен вече не е толкоз окаяна, както преди. Сам той бързо растял и станал напет и снажен сред людете, а силата и храбростта му се прославили из Тинголовото кралство. През ония години узнал много премъдрости, понеже охотно слушал предания за древните времена; и станал замислен и немногословен. Белег Крепколък често идвал в Менегрот и водел Турин на далечни походи, за да го учи на следотърсачество, стрелба с лък и (което най му допадало) боравене с меч; но в изкусните занаяти не бил много сръчен, понеже трудно овладявал собствената си сила, та често се случвало с рязък замах да повреди каквото е подхванал. И в други области съдбата сякаш не била благосклонна към него, тъй че нерядко замислите му се проваляли и не постигал желаното; трудно намирал приятели, защото не бил весел по дух и рядко се смеел, а над младостта му тегнела сянка. Ала все пак заслужил обич и уважение от ония, що го познавали, а всички останали му отдавали почит като на кралски син.

Но имало един, който завиждал на тая почит и завистта му растяла с възмъжаването на Турин; наричал се Саерос, син Итилборов. Той бил от ония Нандори, дето намерили убежище в Дориат след гибелта на своя владетел Денетор върху хълма Амон Ереб по време на Първата белериандска битка. Тези елфи живеели предимно в Арториен, между Арос и Келон в източната част на Дориат, бродейки понякога из дивите земи отвъд Келон; и нямало дружба между тях и хората, откакто Едаините прекосили Осирианд и се заселили в Естолад. Саерос обаче дълго живял в Менегрот и спечелил уважението на краля; а по нрав бил горделив и се отнасял високомерно с всички, които смятал за по-ниски по ранг и заслуги от него. Сприятелил се с песнопоеца Даерон41, понеже сам бил надарен певец; хората обаче не му допадали, а най-силна неприязън изпитвал към рода на Берен Ерхамион.

— Нима е разумно — казвал той — да допускаме по нашите земи още някой от онзи окаян народ? Не ни ли стигат бедите, що първият навлече на Дориат?

Затуй гледал Турин накриво и злословел за всяка негова постъпка; ала умело прикривал злобата си с лукави слова. Срещнел ли Турин насаме, заговарял високомерно и пренебрежително; а Туриновото търпение се изчерпвало, макар че дълго отвръщал с мълчание на злословието, понеже Саерос бил кралски съветник и един от най-високопоставените благородници в Дориат. За беда мълчанието му само раздразвало Саерос още повече.

В годината, когато Турин навършил седемнайсет, скръбта му се подновила, защото вестите от Дор-ломин ненадейно секнали. Напоследък мощта на Моргот непрестанно растяла и вече цял Хитлум се намирал под неговата сянка. Той несъмнено знаел много за близките на Хурин и дотогава не ги тормозел само за да изпълни черните си замисли; ала сега пак заради същите планове разположил зорка стража из всички проходи на Сенчестите планини, та само със смъртен риск можело да се влезе или излезе от Хитлум, а орките върлували по горното поречие на Сирион и около изворите на Нарог и Теиглин. Тъй настанало време, когато вестоносците на Тингол не се завърнали и той решил да не изпраща други. Защото мразел поданиците му да излизат извън охраняваните граници и тъкмо с туй най-силно бил показал своята благосклонност към Хуриновия род — че по опасните пътища пратил вестоносци при Морвен в Дор-ломин.

Натежало от скръб сърцето на Турин, защото не знаел каква нова беда се задава и се боял, че може зло да е сполетяло Морвен и Ниенор; и дълги дни седял мълчаливо, мислейки за упадъка на Хадоровия род и людете от Севера. Най-сетне станал и тръгнал да дири Тингол; открил го да седи с Мелиан в сянката на Хирилорн, огромния бук край Менегрот.

Смаяно се вгледал Тингол в Турин, защото вместо любимия си доведен син зърнал сякаш непознат човек — висок, тъмнокос, с дълбоко хлътнали и проницателни очи сред бялото лице. Тогава Турин помолил да му дадат щит, ризница и меч, а освен туй поискал Драконовия шлем на Дор-ломин; и кралят приел молбата му с такива слова:

— Давам ти място сред моите мечоносци, защото усещам, че мечът ще бъде твое оръжие. И ако желаеш, с тях можеш да тръгнеш на бойно кръщение по границите.

Но Турин отвърнал:

— Отвъд пределите на Дориат ме влече сърцето; не за отбрана копнея, а за атака срещу Врага.

— Тогаз ще трябва да тръгнеш сам — рекъл Тингол. — Във войната срещу Ангбанд управлявам войската си както сметна за добре, сине Хуринов. Не предвиждам да пратя въоръжени отряди извън Дориат ни в близко, ни в по-далечно бъдеще.

— Ала ти си свободен да вървиш накъдето поискаш, сине на Морвен — добавила Мелиан. — Поясът на Мелиан не възпира ония, що са тръгнали с наше позволение.

— Освен ако се вслушаш в съвета ми — рекъл Тингол.

— Какъв е твоят съвет, господарю? — запитал Турин.

— По снага изглеждаш истински мъж — отговорил Тингол, — ала всъщност тепърва има да чакаш мъжката зрялост. Дойде ли това време, може би ще послушаш дълга към своя род; но едва ли има надежда един-единствен човек да стори срещу Мрачния владетел нещо друго, освен до сетния миг да помага на елфическите владетели в тяхната отбрана.

А Турин възразил:

— Моят сродник Берен е сторил повече.

— Заедно с Лутиен — рекла Мелиан. — Но не подобава да говориш толкоз дръзко пред бащата на Лутиен. Мисля, че не тъй възвишена е съдбата ти, сине на Морвен, макар за добро или зло да се преплита с нашата участ. Сам от себе си се пази, инак бедата те чака. — И като помълчала малко, отново продумала: — Върви сега, сине наш; и помни съвета на краля. А станеш ли истински мъж, не вярвам да останеш задълго при нас в Дориат. Ако в идните дни не забравиш словата на Мелиан, туй ще е за твое добро: бой се от жегата и студа в сърцето си.

Тогава Турин се поклонил ниско пред тях и си тръгнал. Не след дълго надянал Драконовия шлем, взел оръжия и заминал към западните предели, за да се присъедини към елфическите бойци, що непрестанно воювали там с орките и всички други гнусни слуги на Моргот. Тъй още преди да се бил разделил докрай с юношеските години, доказал своята сила и доблест; и помнейки злочестините на близките си, препускал начело във всяка храбра атака, та цял се покрил с белези от стрелите и кривите мечове на орките. Ала съдбата го пазела от гибел; и от горите плъзнала мълва далеч извън границите на Дориат, че Драконовият шлем на Дор-ломин отново излиза на бой. Чувайки тая вест, мнозина мълвели с почуда: „Да не би духът на Хадор или Галдор Високи да се е завърнал от смъртта; или пък Хурин Хитлумски да е избягал най-сетне от бездънните ями на Ангбанд?“.

По онуй време един-единствен сред граничните бойци на Тингол бил по-могъщ от Турин — Белег Куталион; и двамата крачели рамо до рамо във всяка опасна мисия далеч из горите.

Тъй отминали три години и през това време Турин рядко се връщал в Тинголовите чертози; вече нехаел за дрехите и външността си, та косата му се сплъстила, а над ризницата намятал протрит и петносан от дъждовете плащ. Ала на третото лято, когато бил вече двайсетгодишен, пожелал да си почине, а и оръжията му се нуждаели от грижите на ковач; една вечер пристигнал в Менегрот и отишъл в трапезната зала. Тингол не бил там, понеже през лятото двамата с Мелиан обичали да бродят из зелените дебри. Уморен и замислен, Турин седнал на масата, без да избира; за беда се озовал сред благородниците на кралството и заел тъкмо мястото, определено за Саерос. А Саерос влязъл след малко и се разгневил, мислейки, че Турин е постъпил тъй от гордост и за да го предизвика; а още повече се ядосал, като видял, че вместо да укорят натрапника, другите го приемат сърдечно.

Отначало Саерос също се престорил на добродушен и отишъл да седне срещу Турин.

— Рядко ни радва с присъствието си този защитник на границите — рекъл той — и с радост отстъпвам любимото си място срещу честта да поговоря с него.

И още дълго говорил с Турин, разпитвайки за вести от границите и битките из пущинака; ала макар словата да изглеждали любезни, подигравката в гласа му била неприкрита. Не издържал тогава Турин, погледнал го и изведнъж усетил горчилката на изгнанието; и въпреки светлините и звънкия смях из елфическите чертози, в мислите си се върнал към Белег и воинския живот сред горите, а подир туй още по-надалеч — към Морвен и бащиния му дом в Дор-ломин; навъсил се от мрачните мисли и не отвърнал на Саерос. А онзи, като помислил туй за знак на неприязън, престанал да удържа гнева си; извадил златен гребен, хвърлил го на масата пред Турин и рекъл:

— Човече от Хитлум, ти несъмнено си дошъл набързо на тая трапеза, та можем да ти простим съдрания плащ; ала поне не оставяй главата си занемарена като къпинов гъсталак. А и ако разкриеш ушите си, може би ще чуваш по-добре какво ти се говори.

Нищо не казал Турин, само отправил очи към Саерос и в тъмните им дълбини заблестели искри. Но Саерос пренебрегнал предупреждението и отвърнал с презрителен поглед, изричайки на всеослушание:

— Ако мъжете от Хитлум изглеждат тъй диви и грозни, то какви ли ще да са жените по ония земи? Да не би да търчат из горите като безсловесни твари, облечени само с косите си?

Грабнал тогава Турин един бокал, запокитил го право в лицето му и Саерос рухнал назад с тежка рана; сетне Турин извадил меча и щял да се нахвърли върху му, ако не го бил удържал Маблунг ловеца, който седял до него. А Саерос станал, изплюл върху масата кървава храчка и продумал с разкъсани устни:

— Докога ще даваме подслон на тоя Воз-горянин?42 Кой повелява тук тази вечер? Кралските закони наказват строго ония, що злоупотребяват с гостоприемството; а за изваждане на меч в чертозите най-меката присъда е вечно изгнание. Извън чертога ще ти отговоря, Воз-горянино!

Ала щом Турин зърнал кръвта върху масата, главата му охладняла; и като се изтръгнал от хватката на Маблунг, безмълвно напуснал залата.

Тогава Маблунг рекъл на Саерос:

— Какво те прихваща тая вечер? За свадата сам си виновен; и може би кралят ще отсъди, че разбитата уста е заслужена отплата за злобния присмех.

— Ако онуй недоносче има някакви жалби, нека тича да се оплаква на краля — отвърнал Саерос. — Ала изваждането на меч в тази зала не може да се оправдае с каквото и да било. Стори ли онзи Воз-горянин същото и навън, ще го убия.

— Не бъди чак толкоз уверен — рекъл Маблунг; — ала който и да загине, туй ще е истинско зло, по-достойно за Ангбанд, отколкото за Дориат и само нови беди ще поникнат от него. Искрено вярвам, че някаква сянка се е протегнала тази вечер откъм Севера да ни докосне. Внимавай, Саерос, сине Итилборов, да не би в своята гордост да изпълниш Морготовата воля и не забравяй, че си от Елдарите.

— Не го забравям — отвърнал Саерос; ала не усмирил гнева си и цяла нощ мислил за оскърблението, а злобата му растяла.

На сутринта, когато Турин напуснал Менегрот и се запътил към северните предели, Саерос го причакал в засада и ненадейно връхлетял изотзад с гол меч в едната ръка и щит в другата. Но Турин, привикнал да бъде нащрек из пущинака, зърнал атаката с крайчеца на окото си, та отскочил настрани, бързо извадил меча и се завъртял срещу врага.

— Морвен! — провикнал се той. — Сега оскърбителят ти ще плати за подигравките!

С един удар разцепил щита на Саерос и мечовете им подхванали светкавична борба. Ала Турин дълги години бил усвоявал суровите бойни уроци, та станал бърз като елф, само че много по-силен. Скоро надделял в схватката и като наранил десницата на врага, вече го държал в своя власт. Стъпил тогава върху меча, който Саерос изпуснал и казал:

— Саерос, чака те дълъг бяг, та одеждите само ще пречат; стигат ти и косите.

После изведнъж го повалил, смъкнал му дрехите и Саерос се изплашил, усещайки силата на Турин. Но Турин го оставил да се изправи и викнал:

— Бягай! И ако не си по-бърз от елен, с меча ще те подкарвам изотзад.

С диви вопли за помощ хукнал Саерос из пущинака; а Турин тичал подире му като хрътка, та накъдето и да свърнел, все усещал отзад острието на меча.

Воплите на Саерос привлекли мнозина към тая гонитба и те се втурнали подир двамата, ала само най-бързите не изостанали. Най-отпред тичал Маблунг и смут го обземал, защото макар да не одобрявал снощните подигравки, спомнял си поговорката: „зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост“; а освен туй елфите смятали за непочтено да посрамват когото и да било без съд и присъда. Никой не знаел тогава, че Саерос пръв нападнал Турин и искал да го погуби.

— Спри, Турин, спри! — провикнал се той. — Туй е оркско дело сред горските дебри!

Ала Турин отвърнал:

— Оркско дело сред дебрите за оркски слова в чертога!

И пак се втурнал подир Маедрос; а онзи вече не се надявал на помощ и като мислел, че смъртта го гони по петите, тичал слепешком напред, додето стигнал ръба на дълбока клисура между скалите, по която течал един приток на Есгалдуин, а отсрещният бряг бил далече дори за еленов скок. Обзет от ужас, опитал Саерос да я прескочи; но не успял да се закрепи на другия бряг и с крясък рухнал назад, та загинал върху голяма скала сред потока. Тъй свършил животът му в Дориат; и дълго щял да го държи Мандос в чертозите си.

Взрял се Турин надолу към бездиханното тяло насред потока и си помислил: „Нещастен глупец! Оттук нататък щях да го пусна да се завърне в Менегрот. А сега ме очерни с вина незаслужена“. Обърнал се с мрачен взор към Маблунг и другите, що наближили и спрели до него на ръба. Подир дълго мълчание Маблунг продумал:

— Уви! Ела сега с нас, Турин, защото в такова дело сам кралят трябва да отсъди.

Но Турин възразил:

— Ако кралят съдеше справедливо, би ме обявил за невинен. Ала не беше ли този тук негов съветник? Може ли справедлив крал да си избере приятел с лукаво сърце? Отхвърлям както законите, тъй и присъдата му.

— Не са мъдри тия слова — рекъл Маблунг, макар че от сърце съжалявал Турин. — Нима ще станеш доброволен изгнаник? Моля те да се завърнеш с мен като приятел. Има и други свидетели. Когато кралят узнае истината, навярно ще ти прости.

Но на Турин му били омръзнали елфическите чертози, а се боял, че може да го затворят; затуй рекъл на Маблунг:

— Отхвърлям молбата ти. Не искам от крал Тингол прошка за каквото и да било; и сега отивам там, където властта му не ще ме достигне. Имате само два избора: да ме пуснете или да ме убиете, ако такъв е законът ви. Защото сте малцина, за да ме хванете жив.

По погледа му разбрали, че казва истината и го оставили да си върви; а Маблунг промълвил:

— Стига ни и една гибел.

— Не съм я желал, но и не скърбя за нея — отвърнал Турин. — Нека Мандос му отсъди каквото е заслужил; и ако някога пак се завърне в земите на живите, дано да бъде по-мъдър. Сбогом!

— Щом това желаеш, върви си с мир! — рекъл Маблунг. — Ала тръгнеш ли, не се надявам на добро. Сянка е легнала на сърцето ти. Дано при следващата ни среща не се окаже по-мрачна.

Вместо отговор Турин им обърнал гръб и се отправил незнайно накъде.

Разказват, че когато Турин не се завърнал към северните предели на Дориат и нямало вести от него, сам Белег Крепколък отишъл в Менегрот да го дири; и с натежало сърце узнал що е сторил Турин и как е избягал. Не след дълго Тингол и Мелиан се завърнали в чертога, понеже лятото отминавало; а когато узнал какво се е случило, кралят веднага отишъл в тронната зала на Менегрот и сбрал всички свои съветници и благородниците от Дориат.

Всичко било проучено и разказано най-подробно, чак до прощалните слова на Турин; накрая Тингол въздъхнал и рекъл:

— Уви! Как се е прокраднала тази сянка в моето кралство? Смятах Саерос за верен и мъдър; ала да беше жив, щеше да познае гнева ми, понеже злонамерен е бил присмехът му и смятам него за отговорен във всичко станало край трапезата. Дотук Турин има моята прошка. Ала посрамването на Саерос и гонитбата до смърт са още по-черни деяния, тъй че не мога да ги отмина с лека ръка. Те издават жестоко и горделиво сърце. — Тук Тингол дълго мълчал и най-сетне изрекъл със скръб: — Неблагодарен храненик е той и прекомерно надменен за човешката си участ. Как да приютя оногова, що презира мен и моя закон, как да му простя, ако не се разкайва? Затуй ще прокудя Турин, син Хуринов, от Дориатското кралство. Ако пожелае да влезе, нека бъде доведен на съд при мен; и вече не е мой син додето не помоли за прошка в нозете ми. Ако някой тук смята това за несправедливо, нека говори.

Тогава в залата настанала тишина и Тингол вдигнал ръка да обяви присъдата за произнесена. Но в този момент Белег дотичал отвън и се провикнал:

— Господарю, мога ли да говоря?

— Късно идваш — рекъл Тингол. — Не беше ли поканен заедно с другите?

— Тъй е, господарю — отвърнал Белег, — ала се забавих; търсех някого. Най-сетне водя свидетел, когото трябва да изслушаме преди присъдата.

— Бях призовал всички, що имат нещо да кажат — рекъл кралят. — Какво би могло да промени словата на ония, които изслушах досега?

— Сам ще решиш като го чуеш — казал Белег. — Изпълни тази моя молба, ако съм заслужил благоволението ти.

— Заради теб ще я изпълня — рекъл Тингол.

Тогава Белег излязъл и довел за ръка девойката Нелас, която живеела из горите и никога не идвала в Менегрот; а тя се стъписала от грамадната колонна зала с каменен свод и от множеството очи, вперени в нея. И когато Тингол й повелил да говори, рекла:

— Господарю, аз седях на едно дърво…

Ала след туй се запънала от трепет пред краля и не могла да изрече нищо повече. А той се усмихнал и казал:

— И други са вършили същото, но не са считали за потребно да ми разкажат.

— Тъй е — отвърнала тя, окуражена от неговата усмивка. — Дори самата Лутиен! През онова утро си мислех за нея и за човека Берен.

Нищо не казал Тингол, само престанал да се усмихва и зачакал Нелас да продължи.

— Защото Турин ми напомня за Берен — изрекла тя най-сетне. — Чувала съм, че били сродници и туй личало, ако се вгледаш по-близо.

Не изтърпял Тингол и я прекъснал:

— Може и тъй да е. Ала Турин, син Хуринов, стори презряно дело и вече не ще го виждаш, та да обсъждаш родословието му. Защото сега ще изрека присъдата.

— Повелителю! — викнала тя. — Изтърпи още малко и ме остави преди туй да довърша. Седях на едно дърво, за да зърна Турин докато минава по пътя; и видях как Саерос изскочи от гората с щит и меч, та го нападна изневиделица.

При тази вест из залата се надигнал ропот; и кралят вдигнал десница с такива слова:

— По-сериозно свидетелство носиш, отколкото очаквах. Внимавай какво изричаш; защото тук се решава човешка съдба.

— Тъй рече и Белег — отвърнала тя — и само затуй се осмелих да дойда тук, та Турин да не бъде осъден несправедливо. Той е храбър, но и милостив. Двамата се сражаваха, господарю, додето Турин отне на Саерос щита и меча; ала не го съсече. Затуй не вярвам, че е желал смъртта му. А ако и да посрами Саерос, то срамът беше заслужен.

— Тук аз отсъждам — рекъл Тингол. — Ала онуй, що казваш, ще ме ръководи. — После разпитал Нелас най-подробно; накрая се обърнал към Маблунг и продумал: — Странно, че Турин не ти е разказал нищо.

— И все пак тъй беше — отвърнал Маблунг. — Ако бе проговорил, с други слова щяхме да се простим.

— И друга ще е присъдата ми сега — рекъл Тингол. — Чуйте! Каквато и вина да носи Турин, опрощавам я, понеже виждам, че е бил оскърбен и предизвикан. И тъй като са верни словата му, че мой съветник е сторил подобна злина, не искам да моли за прошка, а сам ще го диря навсякъде; и ще го призова да се завърне с почести в моя чертог.

Ала когато присъдата била произнесена, Нелас изведнъж заридала.

— Къде да го намерим? — запитала тя. — Той напусна земите ни, а светът е широк.

— Ще го търсим — отвърнал Тингол.

После кралят станал от трона, а Белег извел Нелас от Менегрот и рекъл:

— Не плачи; защото ако Турин още е жив и броди нейде в изгнание, ще го намеря, та дори всички други да не успеят.

На другия ден Белег отишъл при Тингол и Мелиан и кралят му рекъл:

— Дай ми съвет, Белег; защото съм наскърбен. Приех Турин за свой син и такъв ще остане навеки, освен ако сам Хурин се завърне от сенките да си го вземе. Не искам да се говори, че несправедливо е бил прокуден из пущинака, затуй с радост ще го приема обратно; обичах го от сърце.

А Белег отговорил:

— Ще търся Турин додето го намеря и ако е възможно, ще го доведа в Менегрот; защото и аз го обичам.

После тръгнал да обикаля надлъж и шир Белерианд през безброй заплахи, дирейки напразно вести от Турин; и зимата отминала, а подир нея и пролетта.

Турин между разбойниците

Тук разказът пак се завръща към Турин. Смятайки, че е престъпник и кралят ще го преследва, той не отишъл при Белег на северните граници, а се отправил на запад, тайно напуснал Охраняваното кралство и стигнал до горските дебри южно от Теиглин. Преди Нирнает Арноедиад там живеели множество хора, разделени на малки общини; повечето били от Народа на Халет, но нямали общ владетел и се прехранвали с лов, скотовъдство и земеделие, като отглеждали свине из дъбовите гори и обработвали малки парчета разчистена земя. Но сега почти всички били изтребени или избягали към Бретил и над областта тегнел страхът от орки и разбойници. Защото по онова пагубно време се лутали мнозина бездомни и отчаяни люде — жертви на битки и опустошение; и някои се отдавали на злодеяния из пущинака. Лете ловували и сбирали храна както могат; ала през зимата, щом ги налегнел гладът, ставали страшни като вълци и ония, що още опазвали домовете си, ги наричали Гаурваит, тоест вълчи хора. Петдесетина от тях се били сбрали в шайка, която върлувала из горите отвъд западните предели на Дориат; и си заслужили ненавист почти колкото орките, понеже сред тях имало коравосърдечни изгнаници, мразещи собствения си род. Най-суров бил някой си Андрог, прокуден от Дор-ломин заради убийство на жена; други също идвали от онзи край: старият Алгунд — най-възрастният от цялата шайка, който бил избягал от сраженията на Нирнает Арноедиад, и главатарят на шайката Форвег — рус мъж с тревожен блясък в очите, едър и храбър, ала забравил доблестните нрави на Едаините от Хадоровия род. Тия разбойници вечно били нащрек и когато почивали, разполагали стража наоколо, а щом тръгнели на път, пращали напред разузнавачи; затуй щом Турин се залутал из тяхната област, бързо го усетили. Проследили го и сключили обръч наоколо; и както излизал на полянката край един бистър поток, ненадейно се озовал обкръжен от мъже с обтегнати лъкове и голи мечове в ръцете.

Тогава Турин спрял, но не проявил страх.

— Кои сте вие? — запитал той. — Мислех, че само орки нападат людете от засада; ала виждам, че съм грешил.

— И пагубно си грешил — отвърнал Форвег, — защото тия места са наши и никому не разрешаваме да броди по тях. На нарушителите отнемаме живота, ако не могат да се откупят.

Разсмял се Турин и рекъл:

— Не ще видите откуп от един престъпник и изгнаник. Падна ли мъртъв, можете да ме претърсите, ала скъпо ще ви струва да се уверите, че говоря истината.

И все пак смъртта му изглеждала неминуема, понеже десетки стрели чакали само словото на главатаря; и нито един от враговете не стоял толкоз близо, че Турин да се хвърли с меч срещу него. А Турин като видял няколко камъка в потока пред нозете си, внезапно приклекнал; и в този миг един разбойник, разгневен от словата му, пуснал стрела. Ала тя минала над Турин, а той рипнал, та запратил камъка по стрелеца със страховита сила и точност; и онзи рухнал с разцепен череп.

— Жив може да съм ви по-полезен от тоя клетник — рекъл Турин и като се обърнал към Форвег, добавил: — Ако ти си главатар тук, не би трябвало да разрешаваш стрелба без твоя команда.

— Наистина не разрешавам — отвърнал Форвег, — ала той си получи заслуженото. Взимам те вместо него, стига да слушаш по-добре.

Тогава двамина разбойници възразили; единият се казвал Улрад и бил приятел на убития.

— Странен е тоя начин за влизане в шайката — викнал той, — като убиеш един от най-добрите.

— Не безпричинно — отвърнал Турин. — Но елате, щом искате! Готов съм да застана и срещу двама ви с оръжие или с голи ръце.

После сам тръгнал насреща; но Улрад отстъпил и не пожелал да се бие. Другият захвърлил лъка и огледал Турин от глава до пети; и този човек бил Андрог от Дор-ломин.

— Не мога с теб да се меря — рекъл той. — А мисля, че и никой друг не може. Идвай с нас, мен ако питаш. Ала странно изглеждаш; личи, че си опасен. Как ти е името?

— Неитан се наричам, що значи онеправдан — отговорил Турин.

И оттогава насетне разбойниците го наричали Неитан; ала макар да им казал, че е пострадал от неправда (и охотно приемал словата на други, що твърдели същото), не разкривал нищо повече за досегашния си живот и дом. Все пак личало, че отвисоко е паднал — не носел нищо, освен оръжията си, ала те били изковани от елфически майстори. Скоро спечелил всеобщо уважение, тъй като бил силен и храбър, освен туй по-добре познавал горите, а и не бил алчен и не мислел за себе си, та взели да му се доверяват; ала в същото време се бояли от него заради внезапните изблици на неразбираема ярост. Гордостта го възпирала да се завърне в Дориат, а в Нарготронд не приемали никого подир гибелта на Фелагунд. Дребните люде от Народа на Халет презирал, а в Дор-ломин не смеел да отиде, понеже ония места гъмжали от врагове, пък и си мислел, че за сам човек няма надежда да прекоси проходите на Сенчестите планини. Затуй заживял сред разбойниците, тъй като с други хора по-лесно понасял несгодите из пущинака; а понеже искал да живее и не можел непрестанно да враждува с тях, рядко опитвал да усмири злодеянията им. Ала понякога в душата му се разбуждали срам и жалост, та ставал опасен в гнева си. Тъй дочакал края на годината и преживял гладната зима, додето дошъл топъл полъх и настанала пролет.

А в горите южно от Теиглин, както вече бе казано, няколко човешки общини все още оцелявали с тежък труд, страхове и упорство. Макар да не изпитвали ни обич, ни жал към Гаурваитите, през лютата зима те късали от залъка си и слагали храна там, където разбойниците можели да я намерят; тъй се надявали да избегнат нападения на прегладнелите злодеи. Ала от птиците и зверовете получавали повече благодарност, отколкото от разбойниците, и не даровете ги спасявали, а кучетата и високите огради. Защото около земите на всеки чифлик имало здрави плетове, а къщите били защитени с ровове и стобори от остри колове; между чифлиците имало утъпкани пътеки и при нападение хората можели да повикат помощ с роговете си.

Когато дошла пролетта, за разбойниците станало опасно да се навъртат около домовете на горяните, които можели да се съберат за хайка; и Турин се чудел защо Форвег не ги отвежда нейде по-надалеч. Повече дивеч и по-малко опасности имало на юг, където вече не живеели хора. Един ден Турин забелязал, че Форвег и приятелят му Андрог са изчезнали; запитал къде са, ала другите се разсмели.

— Сигурно са отишли нейде по своя си работа — рекъл Улрад. — Скоро ще си дойдат и тогава потегляме. Набързо, може би; защото голям късмет ще имаме, ако тия двамата не разбунят кошера.

Слънцето греело и младите листа се раззеленявали; отвратен от мизерния разбойнически лагер, Турин тръгнал да броди надалеч из гората. Неволно си припомнил Потайното кралство и сякаш чувал имената на цветята в Дориат да отекват като слова от полузабравен древен език. Ала внезапно дочул писъци и от лешниковия гъсталак изскочила млада жена; личало, че е изплашена до смърт, а дрехите й били раздрани; и както бягала, препънала се и рухнала задъхана на земята. Тогава Турин се втурнал към лещака с гол меч и съсякъл преследвача, що търчал подир нея; и едва в този миг видял, че туй е Форвег.

Но както стоял и гледал смаяно кръвта по тревата, от гъсталака изскочил Андрог и също се спрял изумен.

— Лоша работа, Неитан! — провикнал се той и изтеглил меча си.

Ала Турин вече се бил опомнил и го попитал:

— А къде са орките? Сигурно сте ги надбягали, за да помогнете на тая клетница.

— Орки ли? — рекъл Андрог. — Глупец! И ти се наричаш разбойник. Няма друг закон за разбойника, освен онуй, що желае. Гледай си работата, Неитан, и не се меси в чуждата.

— Тъй ще сторя — отвърнал Турин. — Ала днес пътищата ни се пресичат. Остави тая жена на мен, инак ще последваш Форвег.

Андрог се разсмял и рекъл:

— Щом е тъй, прави каквото желаеш. Зная, че сам не мога с теб да се меря; ала другите може да погледнат убийството с лошо око.

Тогава жената се изправила на нозе и положила ръка върху рамото на Турин. Взряла се в кръвта, после погледнала Турин и в очите й блеснала радост.

— Убий го, благородни човече! — рекла тя. — Убий и него! А после ела с мен. Предоволен ще е баща ми Ларнах, ако донесеш главите им. Щедра награда е давал той за две „вълчи глави“.

Но Турин запитал Андрог:

— Далече ли е домът й?

— На около миля оттук — отвърнал онзи, — в един укрепен чифлик. Тя се мотаеше извън оградата.

— Бягай бързо тогава — обърнал се Турин към жената. — И кажи на баща си да те пази по-добре. Ала нито заради него, нито за когото и да било на света бих отрязал главите на своите събратя. — После прибрал меча и рекъл на Андрог: — Хайде! Да се връщаме. Ако искаш да погребеш главатаря си, ще трябва сам да го сториш. И побързай, защото скоро може да дойде потеря. Не забравяй да вземеш оръжията му.

Без повече думи Турин поел през гората, а Андрог гледал подир него навъсен, сякаш се мъчел да разгадае гатанка.

Когато Турин се завърнал в лагера на разбойниците, заварил ги смутени и неспокойни; защото прекалено дълго се били задържали на едно място близо до охраняваните чифлици и сега роптаели срещу Форвег.

— Играе си със съдбата за наша сметка — казвали те, — и други ще трябва да плащат за неговите удоволствия.

— Тогава си изберете нов главатар! — рекъл Турин, като застанал пред тях. — Форвег вече не може да ви предвожда, понеже е мъртъв.

— Откъде знаеш? — запитал Улрад? — И ти ли си търсил мед от същия кошер? Пчелите ли го ужилиха?

— Не — отвърнал Турин. — Стигаше и едно жило. Аз го съсякох. Но пощадих Андрог и той скоро ще се завърне.

После разказал какво се случило, укорявайки всички, що вършели подобни дела; и докато още говорел, Андрог се завърнал с оръжията на Форвег.

— Виж, Неитан! — провикнал се той. — Няма потеря. Може би тя се надява пак да те срещне.

— Ако ме взимаш на подбив — рекъл Турин, — ще съжаля, че не й дадох главата ти. Разказвай сега и не губи време.

Тогава Андрог откровено разказал какво се случило.

— Ала сега се питам по каква работа беше там Неитан — рекъл накрая. — Не по нашата, чини ми се. Защото когато пристигнах, вече бе съсякъл Форвег. На жената това й допадна, та му предложи да тръгне с нея, ако ни отсече главите. Но той не пожела и я пропъди; затуй не разбирам какво толкоз имаше против главатаря. На мен ми пощади живота, за което съм благодарен, макар и да не проумявам.

— След такива слова недей да ми говориш, че си бил от Хадоровия род — отсякъл Турин. — На Улдор Проклети ще да си сродник и би трябвало да потърсиш служба в Ангбанд. Чуйте ме сега! — викнал той към всички. — Ето какъв избор предлагам. Или ще ви бъда главатар наместо Форвег, или ме пуснете да си вървя. Но ако искате да ме убиете, то опитайте си късмета! Ще се бия додето падна мъртъв… или поваля всички ви.

Тогава мнозина грабнали оръжията, ала Андрог се провикнал:

— Не! Главата, що Неитан пощади, не е чак толкоз празна. Сбием ли се, мнозина ще загинат без полза, додето повалим най-добрия боец между нас. — И той се разсмял. — Както го приехме в шайката, тъй ще е и сега. Той убива, за да разчисти място. Може и днес да е за добро, както първия път; току-виж ни повел към нещо по-свястно от туй да се скитаме около хорските бунища.

А старият Алгунд добавил:

— Той е най-добрият сред нас. Навремето и ние бихме сторили същото, стига да имахме смелост; ала много неща сме забравили. Може би Неитан най-сетне ще ни върне в родния дом.

При тия слова на Турин му хрумнало, че ако очовечи разбойниците, може би с тяхна помощ ще успее да извоюва свое свободно владение. Ала само погледнал Алгунд и Андрог, а после отвърнал:

— В родния дом, казваш? Високи и студени са Сенчестите планини, що ни преграждат пътя. Отвъд тях чакат племената на Улдор и легионите на Ангбанд. Ако ли седем пъти по седем мъже не се плашат от всичко туй, ще ви поведа нататък. Ала колко ли път ще изминем, преди да паднем мъртви?

Всички замлъкнали. Тогава Турин продумал отново:

— Приемате ли ме за главатар? Ако е тъй, най-напред ще ви поведа из пущинака, далеч от човешките селища. Там може да ни потръгне, а може и да е по-зле; ала поне не ще срещнем ненавист от собствения си народ.

Тогава всички, които били от Хадоровия род, се сбрали наоколо и го обявили за свой главатар; волю-неволю се съгласили и другите. И Турин веднага ги повел надалеч от ония места43.

Много вестоносци пращал Тингол да дирят Турин из Дориат и околните земи; ала през цялата тази година дирили напразно, понеже никой не можел да предположи, че е тръгнал с банда разбойници и врагове човешки. Когато настанала зима, всички освен един се завърнали при краля. Само Белег продължавал да търси Туриновите следи из пущинака.

Ала в Димбар и по северните граници на Дориат нещата тръгнали зле. Драконовият шлем вече не излизал на бой, нямало го и Крепкия лък; и Морготовите слуги се окопитили, та непрестанно растяла както бройката, тъй и дързостта им. Зимата дошла и отминала, а напролет скверните твари подновили нападенията — нахлули в Димбар и страх обзел людете от Бретил, понеже злото вече гъмжало по всичките им граници освен южната.

Вече ставало почти година откак изчезнал Турин, а Белег продължавал да търси, макар вече да губел надежда. В странстванията си стигнал далече на север, чак до бродовете на Теиглин и там дочул вест за нов набег на орките от Таур-ну-Фуин, та се върнал обратно и случаят го довел при горяните малко след като Турин напуснал онези места. Тъй чул странната мълва, що се носела между тях. Снажен и величав човек или елфически воин, разказвали те, се появил от гората, съсякъл един Гаурваит и спасил дъщерята на Ларнах.

— Личеше си, че е благороден — потвърдила тя пред Белег, — с горди и ясни очи, що едва благоволиха да ме погледнат. Ала въпреки туй нарече вълчите хора свои събратя и не пожела да погуби другия, що стоеше наблизо. А онзи знаеше името му и го нарече Неитан.

— Можеш ли да отгатнеш тая гатанка? — обърнал се Ларнах към елфа.

— Уви, мога — рекъл Белег. — Говорите за човека, когото търся.

Не разкрил на горяните нищо повече за Турин; но ги предупредил, че откъм север прииждат зловещи орди.

— Скоро орките ще дойдат да дойдат да съсипят тия места и то с такава сила, че няма надежда да ги отблъснете — казал им той. — Тази година най-сетне ще трябва да се простите с живота или свободата си. Бягайте към Бретил, додето е време!

После Белег бързо се отправил да подири леговището на разбойниците и следи, по които да разбере накъде са заминали. Скоро ги открил; ала Турин имал няколко дни преднина и водел шайката бързо, понеже се боял от потеря на горяните, а освен туй използвал цялото си умение, за да заблуди или обърка преследвачите. Рядко се задържали по две нощи на един бивак и почти не оставяли следи от минаването си. Поради туй Белег напразно ги търсил. Воден от знаци, що само той можел да разчита и от слухове за минаващи хора сред дивите твари, с които умеел да говори, той често наближавал целта си, но когато я откривал, бивакът неизменно се оказвал изоставен; защото разбойниците били нащрек ден и нощ, а щом дочуели някой да наближава, тутакси тръгвали пак на път.

— Уви! — въздишал Белег. — Прекалено добре съм обучил сина човешки на следотърсаческото изкуство! И елфически отряд не би могъл да се укрива по-добре.

А разбойниците усетили, че ги дебне някакъв неуморен и невидим преследвач, от когото не можели да се откъснат; и ги обзела тревога44.

Не след дълго опасенията на Белег се сбъднали — орките нахлули през Бритиах и тъй като Хандир от Бретил сбрал всичките си люде и ги отблъснал, те отминали да дирят плячка на юг, през Теиглинските бродове. Мнозина горяни били послушали съвета на белег и пратили челядта си да подири убежище в Бретилския лес. Жените, децата и тяхната охрана минали навреме през Бродовете, та се спасили; но въоръжените мъже, що идвали подир тях, налетели на орките и се завързала неравна битка. Само малцина успели да си пробият път и да достигнат Бретил, всички останали били съсечени или пленени; а орките разграбили чифлиците и ги опожарили. После веднага завили обратно на запад, търсейки пътя, понеже искали час по-скоро да се завърнат към Севера с плячката и пленниците.

Ала разбойническите разузнавачи скоро ги усетили; и макар да нехаели за пленниците, плячката разбудила тяхната алчност. Турин смятал за твърде опасно да се разкриват през орките, без да знаят броя им; разбойниците обаче не го послушали, защото страдали от недоимък сред пущинака и вече роптаели срещу новия главатар. Затуй като си взел един-единствен спътник на име Орлег, Турин тръгнал да проследи орките; за свой заместник оставил Андрог и му заръчал да държи шайката в укритие.

Нашествениците били много повече от разбойниците, но се намирали в област, където орките рязко дръзвали да нахлуят, а освен туй знаели, че отвъд пътя се простира Охраняваната равнина Талат Дирнен, над която зорко бдели бойци и съгледвачи от Нарготронд; и страхът ги правел предпазливи, та разузнавачите им се промъквали из горите от двете страни на въоръжените орди. Тъй били открити Турин и Орлег, защото докато си почивали, трима разузнавачи се натъкнали на скривалището им; и макар да убили двама, третият избягал с крясъци: Голуг! Голуг! А туй било името, с което ангбандските твари наричали Нолдорите. Тутакси навред из гората плъзнали безшумно пълчища орки. Виждайки, че няма надежда за спасение, Турин решил поне да заблуди преследвачите и да ги отведе надалеч от бивака на своите хора; и понеже по крясъка Голуг! разбрал, че се боят от нарготрондските съгледвачи, двамата с Орлег побягнали на запад. Ала потерята бързо ги настигала, та както и да лъкатушели, най-сетне били принудени да излязат от гората; но на открито врагът ги съзрял веднага и докато пресичали пътя, Орлег паднал под дъжд от стрели. Елфическата ризница обаче спасила Турин и той избягал към отвъдния пущинак; а там, благодарение на бързината и следотърсаческите си умения, се откъснал от преследвачите из далечни и непознати области. Тогава орките се изплашили, че може да ги нападнат елфите от Нарготронд, затуй изклали пленниците и бързо поели обратно към Севера.

Когато отминали три дни, а Турин и Орлег още не се завръщали, някои от разбойниците поискали да напуснат пещерата, където се укривали; Андрог обаче не се съгласил. И докато спорели разгорещено, пред тях изведнъж се изправила фигура, облечена в сиво. Белег най-сетне ги бил намерил. Задавал се без оръжие, с протегнати напред длани, ала всички разбойници стреснато скочили на нозе, а Андрог се промъкнал изотзад и метнал примка около него, та стегнал здраво ръцете му.

— Ако не приемате гости, трябваше да сте по-бдителни — рекъл Белег. — Защо ме посрещате тъй? Идвам като приятел и търся приятел. Чух, че го наричате Неитан.

— Няма го тук — отвърнал Улрад. — Но откъде знаеш името му, ако не си ни дебнал отдавна?

— Отдавна ни дебне — рекъл Андрог. — Тъй е сянката, що се влачи подире ни. Може би сега ще узнаем истинската му цел.

После заръчал да вържат Белег за едно дърво край пещерата; и когато елфът бил омотан с въжета от глава до пети, разбойниците взели да го разпитват. Но на всичките им въпроси Белег отговарял едно и също:

— Приятел съм на Неитан още откакто го срещнах за пръв път в гората, а тогава той беше невръстно дете. Търся го само от обич и за да му донеса добра вест.

— Хайде да го заколим, та да се отървем веднъж завинаги — гневно предложил Андрог; и погледнал с въжделение към големия лък на Белег, понеже самият той бил стрелец.

Но някои по-мекосърдечни му възразили, а Алгунд рекъл:

— Главатарят може скоро да се завърне; и тогава ще има да съжаляваш, като узнае, че е загубил наведнъж и приятел, и добра вест.

— Не вярвам на приказките на този елф — рекъл Андрог. — Той е съгледвач, пратен от краля на Дориат. Ако наистина носи вест, трябваше да ни я каже; а ние щяхме да преценим дали заради нея да му пощадим живота.

— Ще изчакам главатаря ви — отвърнал Белег.

— Ще стоиш вързан, додето проговориш — рекъл Андрог.

Тогава по заповед на Андрог разбойниците оставили вързания Белег без храна и вода, а после седнали да пируват наблизо; ала той не казал нито дума. Когато отминали още два дни, всички се разгневили, а ги обземал и страх, та искали час по-скоро да напуснат тия места; повечето вече били склонни да погубят елфа. Привечер се сбрали около него и Улрад донесъл главня от огъня пред пещерата. Но в този момент Турин се завърнал. Приближил се тихомълком, както му бил обичаят, спрял в сянката зад кръга от хора и под червената светлина на главнята зърнал измъченото лице на Белег.

Сякаш копие го пронизало право в сърцето и бликнали от очите му сълзи като капки от внезапно разтопен скреж. Втурнал се напред към дървото и викнал:

— Белег! Белег! Как се появи тук? И защо стоиш вързан?

Срязал веднага въжетата около приятеля си и Белег рухнал в прегръдките му.

Скръб и ярост обзели Турин, когато узнал от хората си какво се е случило; ала най-напред трябвало да се погрижи за Белег. Докато вършел това, мислел си за досегашния живот из горите и малко по малко гневът се насочил срещу самия него. Защото често се случвало разбойниците да погубват хора, хванати близо до тяхното свърталище или причакани от засада по пътя, а той не ги възпирал; и често сам им говорел срещу крал Тингол и Сивите елфи, тъй че негова била вината да се отнасят с тях като с врагове. Тогава с болка на сърце се обърнал към своите хора и рекъл:

— Жестоки бяхте и то без нужда. Досега никога не сме измъчвали пленници; ала тъй е — като орки живяхме и в орки се превърнахме. Безплодни и незаконни бяха всичките ни деяния, само на себе си служехме и подхранвахме ненавист в сърцата си.

Но Андрог възразил:

— Та кому да служим, ако не на себе си? Кого да обичаме, щом всички ни ненавиждат?

— Аз поне вече не ще вдигна ръка срещу елфи и люде — рекъл Турин. — Предостатъчно слуги си има Ангбанд. Ако други не пожелаят да споделят моя обет, сам ще тръгна.

Тогава Белег отворил очи и надигнал глава.

— Не ще си сам — промълвил той. — Сега вече мога да изрека добрата вест. Не си изгнаник и името Неитан не ти подхожда. Ако си имал вина, тя е опростена. От година насам те търсят надлъж и шир, за да се върнеш с почести на кралска служба. Прекалено отдавна ни липсва Драконовият шлем.

Но Турин не се зарадвал от тая вест и дълго седял умислен; защото подир словата на Белег отново натегнала сянка в сърцето му.

— Нека отмине нощта — рекъл накрая. — Тогава ще реша. Тъй или иначе, утре ще трябва да напуснем това скривалище; защото не всички ни дирят с добри намерения.

— Че кой ли ни желае доброто? — промърморил Андрог и хвърлил злобен поглед към Белег.

Както всички древни елфи, Белег бързо се възстановявал от преживени несгоди, та на сутринта вече бил добре и рекъл на Турин:

— Повече радост очаквах от вестта, що ти донесох. Нали не ще откажеш да се завърнеш в Дориат?

И по всякакви начини умолявал Турин да тръгне с него; ала колкото повече настоявал, толкова по-упорит ставал Турин. Все пак младежът разпитал най-подробно за присъдата на Тингол. Белег му разказал каквото знаел и накрая Турин промълвил:

— Значи Маблунг наистина ми е бил приятел, както си мислех някога.

— По-скоро приятел на истината — отвърнал Белег, — а това в крайна сметка излезе най-добро. Но защо, Турин, не си му казал как те е нападнал Саерос? Ако не бе премълчал, другояче щяха да тръгнат нещата. И — добавил той, гледайки разбойниците, налягали край входа на пещерата — щеше до днес да носиш гордо шлема си, вместо да изпаднеш дотук.

— Може и тъй да е, ако наричаш това „падение“ — рекъл Турин. — Но станалото — станало; а думите ми засягат на гърлото. Още преди да ми бе задал въпрос, в очите му имаше упрек за деяние, що не бях извършил. Горделиво беше човешкото ми сърце, както казва вашият елфически крал. И още е горделиво, Белег Куталион. Не ще ми позволи да се завърна в Менегрот и да търпя жалостиви погледи като съгрешило хлапе, дирещо прошка. Не прошка ми се полага, а извинение. Пък и отдавна вече не съм хлапе, а корав мъж, достоен за рода си и закален от съдбата.

Смутил се тогава Белег и запитал:

— Щом е тъй, как ще постъпиш?

— Ще скитам на воля — отговорил Турин. — Върви си с мир, тъй ми рече Маблунг на прощаване. Мисля, че прошката на Тингол не се разпростира и върху тия мои събратя по участ; но ако те не се разделят с мен сега, и аз не ще ги изоставя. Обичам ги по своему, (От преводача: много ти се моля, любезний коректоре, не слагай тук омразната дума „посвоему“, само задраскай тази забележка. Ако си чак толкова непреклонен, сложи „по свой начин“.) та дори и най-лошите между тях. Те са от моя народ и във всекиго има зрънце добро, що може някой ден да покълне. Мисля, че ще застанат зад мен.

— С различни очи гледаме ти и аз — рекъл Белег. — Опиташ ли се да ги отклониш от злото, те ще ти изменят. Съмнявам се във всички, а най-много в един от тях.

— Та как може елф да прецени човека? — възразил Турин.

— Както преценява всяко деяние, независимо кой го извършва — отвърнал Белег, но не казал нищо повече за злобата на Андрог, комуто най-вече дължал преживените мъки; защото усещал мрачното настроение на своя приятел и се боял, че Турин няма да му повярва, а туй ще накърни старата дружба и ще тласне Турин обратно към злото.

— Значи искаш да скиташ на воля, приятелю — продължил той. — Какво ще рече туй?

— Ще водя своите хора и ще воювам както аз си знам — отговорил Турин. — Ала поне в едно съм се променил: разкайвам се за всеки удар, що не беше насочен срещу общия Враг на люде и елфи. А най-силно желая да бъдеш до мен. Остани!

— Ако остана до теб, туй ще от обич, но не и от разум — рекъл Белег. — Вещае сърцето ми, че трябва да тръгнем заедно към Дориат.

— И все пак не ще се завърна там — казал Турин.

Тогава Белег пак взел да го увещава да се завърне на служба при крал Тингол, разказвайки колко отчаяно се нуждаят от неговата сила и доблест по северните граници на Дориат; споменал му и за новите набези на орките от Таур-ну-Фуин, които слизали към Димбар през Анахския проход. Ала всички слова били напразни и накрая той рекъл:

— Корав мъж се наричаш, Турин. Да, корав си и непреклонен. Ала сега идва мой ред. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.

Замълчал Турин и дълго се борил с гордостта, що не му давала да се завърне; и мрачно се взирал назад в отминалите години. Сетне изведнъж се изтръгнал от унеса и рекъл на Белег:

— Ти спомена за една елфическа девойка. Много й дължа за навременната намеса пред краля; ала въпреки туй не си я припомням. Защо ли ме е причаквала на пътя?

Тогава Белег го изгледал странно и отвърнал:

— Вярно, защо ли? Приятелю мой, нима винаги си живял със задрямали чувства и ум? Та нали като момче се разхождаше с Нелас из горите на Дориат.

— То бе отдавна — рекъл Турин. — Или поне тъй ми се струва и мъгла закрива всичко в моето детство… освен спомена за бащиния дом в Дор-ломин. Но защо съм се разхождал с елфическа девойка?

— Може би заради онуй, на което е могла да те научи — отвърнал Белег. — Уви, сине човешки! И други скърби има в Средната земя освен твоята; има и рани, що не са от оръжие. Вече почвам да вярвам, че не е бивало да се срещат елфи и люде.

Турин не казал нищо, само се взрял в лицето на Белег, сякаш искал да разгадае словата му. А Нелас от Дориат повече не го видяла и сенките им се разделили навеки45.

В уводна бележка, съществуваща в няколко различни версии, се казва, че макар да е съчинена на елфически език и да използва множество елфически източници, особено от Дориат, баладата „Нарн и Хин Хурин“ е дело на човешкия поет Дирхавел, който живял край Сирионските заливи по времето на Еарендил и там събрал всички разкази за Хадоровия род, както от хора, така и от елфи — бегълци от Дор-ломин, Нарготронд, Гондолин и Дориат. В друг вариант на бележката се твърди, че самият Дирхавел произхожда от Хадоровия род. През целия си живот той сътворил единствено тази най-дълга от всички балади на Белерианд, но Елдарите я ценели много високо, защото Дирхавел използвал езика на Сивите елфи, който владеел отлично. Баладата е съчинена в стила, наречен Минламед тент / естент и по форма напомня нарн (епичен разказ в стихове, но без мелодия). Дирхавел загинал при атаката на Феаноровите синове срещу Сирионските заливи.

За джуджето Мим

След раздялата с Белег (а туй било през второто лято след бягството на Турин от Дориат)46 нещата тръгнали зле за разбойниците. Дъждовете дошли преждевременно, а незапомнени пълчища орки се спуснали откъм севера и по древния Южен път през Теиглин, та върлували навсякъде из горите по западната граница на Дориат. Нямало за разбойниците ни отдих, ни покой и от ловци все по-често се превръщали в плячка.

Една нощ, докато се спотайвали в мрака, без да палят огън, Турин пак се замислил за живота си и му се сторило, че може да го промени към по-добро. „Трябва да открия сигурно убежище, рекъл си той, и да опазя своите хора от глад и студ.“ На сутринта повел шайката надалеч от Теиглин и Дориатските граници — към места, по които никога не били стъпвали. След три дни път спрели в западните покрайнини на горите, що растели из Сирионската долина. Там местността ставала гола и суха, отивайки постепенно нагоре към високите чукари.

Не след дълго се случило тъй, че докато падал сивият здрач на един дъждовен ден, Турин и хората му се укривали в гъсталак от зеленики; по-нататък започвала гола поляна където поотделно или накуп се валяли едри канари. Нито звук не се чувал, освен тихия дъждовен шепот в листака. Ненадейно един от пазачите се провикнал и когато разбойниците скочили на нозе, зърнали покрай камъните да се прокрадват три прегърбени фигури в сиви наметки. Всяка от тях мъкнела претъпкана торба, ала въпреки туй се движели бързо.

Турин им викнал да спрат, а разбойниците се втурнали напред като хрътки; но странните фигури продължили да бягат и макар че Андрог ги обсипал със стрели, две от тях изчезнали в мрака. Третата се оказала по-бавна или по-натоварена, та изостанала; скоро десетки ръце я сграбчили, повалили и притиснали към земята, макар че се борела и хапела като див звяр. Ала Турин дотичал и сгълчал своите хора.

— Що сте хванали тук? — запитал той. — И бива ли да сте толкоз свирепи? Та то е дребно и престаряло. С какво може да ни навреди?

— Хапе — рекъл Андрог и показал окървавената си ръка. — Орк ще да е, или нещо друго от тоя гнусен род. Да го убием!

— Тъй му се пада, задето ни разочарова — добавил друг, които бил взел торбата. — Вътре няма нищо, освен коренаци и камъчета.

— Не — рекъл Турин, — брадато е. — Май ще се окаже чисто и просто джудже. Пуснете го да поговорим.

Тъй Мим джуджето навлязъл в Разказа за децата на Хурин. Защото щом го пуснали, той се хвърлил на колене пред Турин и замолил да му пощадят живота.

— Стар съм — рекъл — и беден. Чисто и просто джудже, както сам казваш, а не орк. Мим се наричам. Не им позволявай, господарю, да ме погубят без причина, както биха сторили орките.

Съжалил го Турин от сърце, ала отвърнал строго:

— Беден изглеждаш, Мим, макар да е странно туй за едно джудже; но според мен ние сме още по-бедни — люде без подслон и без приятели. Ако ти кажа, че сред тия несгоди никого не щадим само от жалост, то какъв откуп ще ни предложиш?

— Не знам какво желаеш, господарю — предпазливо отвърнал Мим.

— В днешните тежки времена не искаме много! — рекъл Турин и хвърлил печален взор наоколо, а дъждът се стичал в очите му. — Само безопасен приют, та да не спим из влажните гори. Сигурно имаш подобно място.

— Имам — отговорил Мим, — но не мога да го предложа за откуп. Твърде съм стар, за да живея под открито небе.

— Може и да не старееш вече — рекъл Андрог, пристъпвайки към него с нож в здравата си ръка. — В туй поне знам как да ти помогна.

— Господарю! — провикнал се Мим, ни жив, ни умрял от страх. — Загубя ли живота си, вие пък губите жилището; защото не ще го откриете без Мим. Не мога да го отстъпя, ала мога да ви приютя. Сега там има много повече свободно място, отколкото някога; мнозина си отидоха завинаги.

И той се разплакал.

— Животът ти е пощаден, Мим — рекъл Турин.

— Поне додето се доберем до бърлогата му — подхвърлил Андрог.

Ала Турин се завъртял към него и рекъл:

— Ако Мим без измама ни отведе в своя дом и ако този дом е добър, с туй откупува живота си; и никой от моите хора не ще го погуби. Кълна се.

Тогава Мим прегърнал Турин през коленете и продумал:

— Мим ще ти бъде приятел, господарю. Изпървом по гласа и словата те взех за елф; ала ти си човек и тъй е по-добре. Мим не обича елфите.

— Къде е тая твоя къща? — запитал Андрог. — Дано да е добра, щом ще трябва Андрог да я споделя с джудже. Защото Андрог не обича джуджетата. Неговият род идва от изтока и не е донесъл добри спомени за тия грозни твари.

— Ще прецените какъв е домът ми, когато го видите — рекъл Мим. — Но по пътя ще ви трябва светлина, непохватни люде. След време ще дойда да ви отведа.

— Не, не! — възразил Андрог. — Нали не ще позволиш това, главатарю? Инак повече няма да видим дъртия негодник.

— Вече притъмнява — рекъл Турин. — Нека ни остави нещо като залог. Да задържим ли торбата ти и товара в нея, Мим?

Ала при тия слова Мим отново рухнал на колене, обзет от тревога.

— Ако Мим смяташе да ви излъже, то нима ще се върне заради някаква си вехта торба, пълна с корени? — възкликнал той. — Пак ще дойда. Пуснете ме да си вървя с багажа!

— Няма — рекъл Турин. — Щом не искаш да се разделяш с торбата, ще трябва да останеш при нея. Може би една нощ под дъжда ще те накара на свой ред да ни пожалиш.

Ала и той както мнозина други забелязал, че Мим смятал товара си за много по-ценен, отколкото изглеждал на пръв поглед.

Отвели старото джудже до своя неприветлив бивак, а то през цялото време мърморело на някакъв странен език, сякаш натегнал от древна омраза; ала когато вързали краката му, изведнъж млъкнало. А ония, които били на стража, цяла нощ го виждали да седи безмълвно и неподвижно като камък, само безсънните му очи блестели и шарели насам-натам из мрака.

Призори дъждът престанал и вятър разтръскал короните на дърветата. Утрото дошло по-ярко, отколкото от много дни насам и топъл полъх откъм Юга разчистил ведро синьо небе около изгряващото слънце. Мим седял неподвижен и ням; тежките му клепачи били отпуснати и утринните лъчи го разкривали прегърбен и съсухрен от старост. Турин се изправил, погледнал го и рекъл:

— Вече е светло.

Тогава Мим отворил очи и посочил въжетата около нозете си; а когато го развързали, изрекъл свирепо:

— Глупци, запомнете едно! Никога не връзвайте джудже. То не ще ви прости. Не искам да умра, но заради туй, що сторихте, в сърцето ми пламти люта омраза. Сега съжалявам за обещанието.

— Аз обаче не съжалявам — отвърнал Турин. — Ти ще ме отведеш в дома си. Дотогава няма да говорим за смърт. Такава е моята воля.

Той се взрял властно в очите на джуджето и Мим не могъл да устои; малцина имали силата да се преборят с погледа на Турин, когато бил гневен или твърдо желаел нещо. Скоро пленникът извърнал глава и станал на нозе.

— Следвай ме, господарю! — промълвил той.

— Добре! — рекъл Турин. — А сега ще добавя едно: разбирам твоята гордост. Може да умреш, ала вече няма да те връзваме.

Тогава Мим ги отвел към мястото, където го заловили и посочил на запад.

— Там е моят дом! — рекъл той. — Сигурно често сте го виждали, защото е висок. Шарбхунд го наричахме, преди елфите да променят всички названия.

И всички видели, че сочи към Голия хълм Амон Руд, от чиято гола глава пущинакът се разкривал на много левги наоколо.

— Виждали сме го, но не отблизо — рекъл Андрог. — Та как може да има там безопасно убежище, вода или каквото и да било от онуй, що ни е потребно? Така си и знаех, че ще ни измамиш. Кой се крие на връх?

— Широкият обзор може да се окаже по-добър от спотайването — възразил Турин. — А от Амон Руд се вижда надлъж и нашир. Добре, Мим, ще дойда да видя какво ни предлагаш. Колко време ще е потребно за нас, непохватните люде, докато стигнем дотам?

— Цял ден, чак до смрачаване — отвърнал Мим.

Бандата поела на запад и начело вървял Турин заедно с Мим. Когато напуснали горите, тръгнали по-предпазливо, ала цялата местност била безмълвна и пуста. Отминали купищата канари и почнали да се изкачват; защото Амон Руд се издигал в източния край на високи бърда, които разделяли долините на Сирион и Нарог, та дори каменното му подножие било нависоко. Неравният му източен склон се изкачвал плавно нагоре към хребетите сред редки горички от брези, калини и прастари трънливи дървета, впили корени в скалата. Около подножието на Амон Руд растели гъсталаци от аеглос; ала стръмната му сива глава била гола, само червен серегон покривал скалите като мантия47.

Когато следобедът отминал, разбойниците наближили подножието на хълма. Сега идвали откъм северната страна, защото така ги водел Мим и лъчите на залязващото слънце падали върху короната на Амон Руд, а всичкият серегон тъкмо бил разцъфнал.

— Гледайте! Кръв има по този връх — промълвил Андрог.

— Все още не — рекъл Турин.

Слънцето чезнело и из долчинките се сбирал здрач. Сега хълмът се извисявал отпред и разбойниците се зачудили защо е потребен водач при толкова ясна цел. Ала когато Мим ги повел напред и взели да се катерят по последните стръмни склонове, разбрали, че той следва някаква тайна пътека, отбелязана с древни знаци. Сега лъкатушели насам-натам и накъдето и да погледнели, виждали мрачни дерета и пропасти или стръмни надолнища към скалисти пущинаци с дълбоки ями и пукнатини, закрити от трънки и къпини. Без водач щели да се лутат по тия места дни наред, докато намерят верния път.

Най-сетне достигнали по-стръмно, ала и по-открито място. През сенките на стари калини навлезли във висок гъсталак от аеглос, където из здрача се носел сладостен аромат48. Сетне изведнъж им се изпречила отвесна и гладка каменна стена, чезнеща нейде нагоре в сумрака.

— Туй ли е портата на твоя дом? — запитал Турин. — Казват, че джуджетата обичали камъка.

И той пристъпил по-близо, за да не се опита Мим да ги изиграе накрая.

— Не на дома, а на двора — отвърнало джуджето.

После Мим завил наляво покрай подножието на канарата и след двайсетина крачки внезапно спрял; и Турин видял, че води и ветрове, или пък умели ръце са изваяли там пукнатина с такава форма, че две скални гънки се прихлупвали една друга и между тях имало пролука, водеща наляво. Входът бил закрит от дълги висящи растения, вкоренени в скалата отгоре, а отвътре се изкачвала стръмна каменна пътека, чезнеща в мрака. Влажна и хлъзгава била, защото отнейде капела вода. Един подир друг разбойниците поели по нея. Горе пътеката пак завила на юг и през трънлив гъсталак ги извела на равна зелена морава, по която продължавала напред към сенките. Тъй пристигнали в дома на Мим, наречен Бар-ен-Нибин-ноег49, за който споменавали само най-древните предания в Дориат и Нарготронд и където дотогава не бил стъпвал човешки крак. Ала нощта падала бързо, откъм изток изгрели звезди и все още не се различавало как е устроено това странно място.

Амон Руд имал корона — грамаден масив като остра каменна шапка с гол и плосък връх. Откъм северния край се издавала равна и почти квадратна площадка, неразличима отдолу; защото зад нея се извисявал като стена самият връх, а на запад и изток слизали стръмни пропасти. Само откъм север, както били дошли, можели да я достигнат ония, що знаели пътя50. След пукнатината пътеката скоро навлизала в гъсталак от недорасли брезички около бистро езерце в каменно ложе. Подхранвал го извор, бликащ в подножието на близката скална стена и водите преливали като бяла нишка по плитък улей в западния ръб на площадката. Зад дръвчетата близо до извора, между две грамадни канари, имало пещера. На пръв поглед изглеждала съвсем плитка, с нисък назъбен свод; ала по-навътре била разширена и продължена дълбоко под хълма от бавните ръце на калпавите джуджета през дългите години, когато това племе живяло тук в мир с горските Сиви елфи.

Сред падащия здрач Мим повел разбойниците покрай езерцето, в което се отразявали бледи звезди сред сенките на брезови вейки. Пред входа на пещерата спрял и се поклонил на Турин.

— Влез — рекъл — в Бар-ен-Данвед, Дома на откупа; защото тъй ще се нарича от днес нататък.

— Може би — отвърнал Турин. — Първо ще го огледам.

Влязъл навътре след Мим, а като видели, че не се бои, подир него тръгнали всички, дори и Андрог, който най-малко се доверявал на джуджето. Скоро се озовали в непрогледен мрак; ала Мим плеснал с ръце и иззад ъгъла проблеснала светлинка — от коридора в дъното излязло друго джудже с малка факла в ръката.

— Ха! — възкликнал Андрог. — Тъй си и мислех, че не съм го улучил.

Но Мим бързо разменил с новодошлия няколко думи на странен, грубоват език и сякаш стреснат или разгневен от чутото, хукнал напред и изчезнал по коридора. Тогава Андрог предложил веднага да го последват.

— Да нападнем! — рекъл той. — Тук може да има цяло гъмжило, ала са дребни.

— Само трима са, мисля — отвърнал Турин и без да чака поел напред, докато разбойниците бавно се точели подир него, опипвайки грапавите стени.

Коридорът имал множество остри завои, ала най-сетне отпред мътно проблеснала светлинка и излезли в тясна, висока зала, огряна от мъждиви лампи, висящи под свода на изящни верижки. Мим не бил там, но гласът му се чувал и като тръгнал нататък, Турин открил врата в дъното на залата. Надникнал през нея и зърнал Мим коленичил на пода. До него безмълвно стояло джуджето с факлата; а на каменно ложе край отсрещната стена лежало трето.

— Хим, Хим, Хим! — стенело старчето и си скубело брадата.

— Не всичките ти стрели са отишли нахалост — рекъл Турин на Андрог. — Ала този път май си улучил за зла беда. Твърде лесно пускаш стрелите; но едва ли ще доживееш да се научиш на мъдрост. — После тихичко влязъл и като застанал зад Мим, запитал: — Каква е бедата, Мим? Аз владея донякъде целителските изкуства. Мога ли да ти помогна?

Мим извърнал глава и в очите му трептели червени пламъчета.

— Не, освен ако можеш да върнеш времето назад и да отсечеш жестоките ръце на своите люде — отвърнал той. — Този тук е синът ми, пронизал от стрела. Вече не ще да ни чуе. Издъхнал е по залез слънце. Вързахте ме, та не можах да му помогна.

Отново избликнала жалост в Туриновото сърце като вода от скален извор.

— Уви! — промълвил той. — Ако можех, бих върнал назад оная стрела. Сега този дом с право ще се нарича Бар-ен-Данвед, Дом на откупа. Защото независимо дали живеем тук или не, ще се смятам за твой длъжник; и ако някой ден се сдобия с богатство, ще платя откуп в тежко злато за твоя син като знак за дълбока скръб, ако и да знам, че с туй не ще облекча сърцето ти.

Тогава Мим се изправил и дълго гледал Турин.

— Чух те — продумал той накрая. — Говориш като знатно джудже от древните времена; затова съм тъй изумен. Сега сърцето ми претръпна, макар и да няма утеха за него. Ще платя обещания откуп — ако желаеш, можеш да живееш в този дом. Ала едно ще добавя: онзи, що прати пагубния изстрел, нека пречупи лъка и стрелите си и ги положи в нозете на моя син; и вече никога да не похваща стрела или носи лък. Стори ли го, от собствения си лък ще загине. С туй проклятие го обвързвам.

Когато чул тия слова, Андрог се изплашил; и макар да не му било по сърце, прекършил лъка и стрелите си и ги положил в нозете на мъртвото джудже. Но докато излизал от стаята, хвърлил злобен поглед към Мим и промърморил:

— Разправят, че проклятието на джудже никога не умирало; ала и човешкото често си идва на място. Той пък дано умре със стрела в гърлото!51

Тази нощ спали в залата, ала сънят им бил неспокоен, тъй като из цялата пещера отеквал плачът на Мим и другия му син Ибун. Така и не разбрали кога е свършила жалбата; когато най-сетне се събудили, джуджета били изчезнали, а стаята им била затворена с голям камък. Денят отново бил ясен и под лъчите на утринното слънце разбойниците се измили в езерцето и си приготвили оскъдна трапеза.

Докато се хранели, Мим изникнал пред тях, поклонил се на Турин и рекъл:

— Няма го вече и всичко свърши. Сега лежи при дедите си и можем да се завърнем към живота, що ни остава, макар да се боя, че кратки ще бъдат дните ни. Харесва ли ти домът на Мим? Платен ли е откупът и приема ли се?

— Приема се — отвърнал Турин. — Колкото до живота ни тук, изглежда, че ще сме в безопасност; ала все пак трябва да си набавяме храна и други неща. Как ще излизаме; и още по-важно — как ще се връщаме?

За тяхна тревога Мим се разсмял гърлено.

— Да не би да се боиш, че сте последвали паяк в мрежата му? — рекъл той. — Мим не яде човеци! А дори и паяк трудно би се разправил с трийсет оси наведнъж. Гледай, всички сте въоръжени, а аз стоя срещу вас с голи ръце. Не, ти и аз ще си поделяме всичко: дом, храна, огън, а може би и други блага. Вярвам, че за свое добро ще пазите дома ми в тайна даже и след като научите входовете и изходите. Подир време ще опознаете всичко. А дотогава ще се осланяте на Мим и сина му Ибун.

Турин се съгласил и благодарил на Мим, а повечето от хората му били доволни; защото под утринното слънце в разгара на лятото жилището изглеждало чудесно. Само Андрог възроптал.

— Колкото по-скоро станем тук истински господари, толкова по-добре — рекъл той. — Никога досега не сме задържали пленник, що питае омраза към нас.

През целия ден почивали, почиствали оръжията и поправяли снаряжението си; защото имали храна поне още за ден-два, а и Мим добавил нещичко. Услужил им с три големи готварски гърнета и дърва за огъня; после донесъл пълна торба и рекъл:

— Боклук има вътре. Дори за кражба не става. Само диви корени.

Ала когато ги сготвили, корените се оказали вкусни почти като хляб; и разбойниците се зарадвали, защото отдавна жадували за хляб, който можели да си набавят само чрез кражба.

— Дивите елфи не ги познават; Сивите елфи не са ги открили; горделивците от задморските земи са прекалено изтънчени, за да копаят — рекъл Мим.

— Как им е името? — запитал Турин.

Мим го погледнал с бялото на очите си и отвърнал:

— Нямат друго име, освен на джуджешкия език, който не споделяме с чужденци. И не учим людете как да ги намират, защото те са алчни и безогледни, та биха брали наред, додето погубят и последното стръкче; а сега ги подминават, бродейки из пущинака. Нищо друго не ще узнаете от мен; ала мога да ви давам колкото искате, стига да бъдете любезни и да се въздържате от кражби. — Сетне пак се разсмял гърлено и добавил: — Много са ценни. В гладна година струват по-скъпо от злато, защото могат да се сбират накуп, както правят катериците — и ние се запасяваме още щом почнат да зреят първите корени. Ала глупци сте, ако наистина мислехте, че не бих се лишил от един-единствен товар, за да спася живота си.

— Чух те — рекъл Улрад, който бил надникнал в торбата след залавянето на Мим. — И все пак ти не искаше да го изоставиш, та сега ми е още по-чудно.

Мим се обърнал и го изгледал мрачно.

— Ти си от ония глупци, които никой не жали напролет, ако умрат през зимата — рекъл той. — Бях дал дума и затуй трябваше да се завърна, искам или не искам, с торба или без нея, пък нека лъжливите и вероломни люде си мислят каквото щат! Ала не обичам да изоставям своето, та било то и само вехто ремъче от обувка. Мислиш ли, че не помня, че и твоите ръце бяха между ония, що ме омотаха с въжета и тъй ми попречиха да разменя прощални слова със сина си? От днес нататък не ще те броя, когато раздавам земния хляб от склада си и ако все пак го ядеш, то ще е по благоволение на твоите другари, а не по моя воля.

После Мим си тръгнал; а Улрад, който се бил свил изплашено пред неговия гняв, подхвърлил зад гърба му:

— Ама че надути приказки! И все пак дъртакът криеше и други неща в торбата — със същата форма, само че по-твърди и тежки. Може би из пущинака има и още туй-онуй, дето елфите не са го открили, а людете не бива да узнаят!52

— Може би — рекъл Турин. — Но поне в едно не излъга джуджето — че те нарече глупец. Защо трябваше да изричаш мислите си? Ако любезните слова ти пресядат на гърлото, то мълчанието ще е по-полезно за всички ни.

Денят отминал спокойно и никой от разбойниците не пожелал да излезе навън. Турин дълго се разхождал по зелената морава на площадката от ръб до ръб; гледал на изток, запад, север и се дивял колко надалеч стига взорът сред чистия въздух. Колчем погледнел на север, съзирал Бретилския лес със зеления връх Амон Обел по средата и сам не знаел защо взорът му все се стреми натам; всъщност сърцето му предпочитало северозападната посока, където отвъд безбройни левги му се струвало, че различава в небесното подножие Сенчестите планини, стените на неговия роден край. Но привечер Турин гледал на запад към залеза, докато червеното слънце бавно потъвало в мъглите над далечните брегове и долината на Нарог чезнела в дълбоки сенки.

Тъй започнал престоят на Турин, син Хуринов, в дома на Мим, наречен Бар-ен-данвед, що означава Дом на откупа.

За историята на Турин от неговото идване в Бар-ен-Данвед до падането на Нарготронд виж „Силмарилион“, стр. 262–278 и Приложението към „Нарн и Хин Хурин“.

Завръщането на Турин в Дор-ломин

Накрая, изнурен от бързането и дългия път (защото бил изминал четирийсет левги без нито миг отдих), с първите зимни слани Турин стигнал до Ивринските езера, що някога му дарили изцеление. Ала сега те били просто замръзнало мочурище и вече не можел да пие от тях.

Оттам стигнал до проходите за Дор-ломин53; а от Севера идвали снегове и лют студ, та пътищата били опасни и тежки. Макар да бил минал по тази пътека преди цели двайсет и три години, тя оставала отпечатана в сърцето му — толкоз болка и скръб усещал при всяка крачка подир раздялата с Морвен. Тъй най-сетне се завърнал в страната на своето детство. Безрадостна и пуста изглеждала тя сега, а рядко срещаните хора били груби и негостоприемни; говорели недодялания език на източните пришълци, а древното слово оставяли само за робите и враговете.

Затуй Турин вървял предпазливо и безмълвно, с ниско спусната качулка и накрая стигнал до дома, що търсел. Пуст и мрачен бил той и наоколо нямало жива душа; защото Морвен била избягала, а пришълецът Брода (онзи, който насила взел за съпруга Хуриновата сродница Аерин) разграбил дома й, взимайки всички слуги и каквото оставало от имуществото. Дворецът на Брода се издигал най-близо до стария дом на Хурин и изтощен от дългия път и скръбта, Турин се отправил нататък да дири подслон; и наистина го намерил, понеже Аерин все още се мъчела да поддържа старото гостоприемство. Настанили Турин край огъня заедно със слугите и неколцина скитници, мрачни и дрипави като него; и той запитал какво ново има по този край.

При тия слова всички замлъкнали и някои се отдръпнали настрани, гледайки странника боязливо. Ала един стар скитник с патерица рекъл:

— Ако трябва да говориш на стария език, добри човече, говори го по-тихо и не питай за новини. Нима желаеш да бъдеш пребит като бунтар или обесен като шпионин? Защото както те гледам, може да си и едното, и другото. А туй значи — добавил той шепнешком, свеждайки глава към ухото на Турин, — че си от нявгашните благородници, що дойдоха тук заедно с Хадор, преди да настанат вълчите времена. Има сред нас и такива, макар че днес са жалки просяци или роби и без добрината на господарката Аерин никога не биха видели огън и топла вечеря. Откъде идваш и какви вести дириш?

— Имаше една господарка на име Морвен — отговорил Турин — и преди много години живях в нейния дом. След дълго скиталчество пак наминах там да подиря подслон, ала не заварих ни огън, ни люде.

— Тъй е повече от година — отвърнал старецът. — Ала и люде, и огън се срещаха рядко в този дом още от времето на жестоката война; защото, както навярно знаеш, тя беше от древния народ — вдовица на нашия господар Хурин, син Галдоров. Не посмяха да я докоснат обаче, защото им вдъхваше страх; прекрасна и горда бе като кралица, преди скръбта да помрачи лика й. Вещица я наричаха и страняха от нея. Вещица — на новия език туй значи „приятелка на елфите“. Но въпреки страха я ограбиха. Двете с дъщеря й щяха да гладуват, ако не беше господарката Аерин. Казват, че тя им помагала тайно и затуй често търпяла побоища от своя натрапен съпруг, грубиянина Брода.

— Значи повече от година — рекъл Турин. — Мъртви ли са, или поробени? Или може би орки са я нападнали?

— Никой не знае със сигурност — отговорил старецът. — Но тя изчезна с дъщеря си; а Брода ограби каквото беше останало. Даже кучетата прибра, а слугите пороби, само неколцина тръгнаха по просия като мен. Дълги години съм служил на нея и на благородния господар. Садор Хромия ми е името — някога една проклета секира ме лиши от крак сред горите, инак днес и аз щях да лежа във Великата могила. Добре си спомням деня, когато отпратиха Хуриновото момче и колко плака то тогава; а сетне дълго рида и тя. Казват, че заминало за Потайното кралство. — При тия думи старецът прехапал език, огледал Турин подозрително и добавил: — Изкуфял съм вече и дрънкам глупости. Не ми обръщай внимание! Но макар че е приятно да си побъбря с човек, що говори древния език както в добрите времена, днешните дни са тежки и трябва да внимаваме. Не всички красиви слова идват от чисто сърце.

— Вярно — рекъл Турин. — Мрачно е сърцето ми. Ала ако се боиш, че съм шпионин на Севера или изтока, значи не си помъдрял за тия дълги години, Садор Лабадал.

Старецът го погледнал втрещено; сетне продумал с треперещ глас:

— Ела навън. Там е студено, но безопасно. Ти говориш прекалено високо, а аз твърде много в този дом на пришълците.

Когато излезли на двора, той се вкопчил в плаща на Турин.

— Казваш, че тук си живял преди много години. Господарю Турин, сине Хуринов, защо се завърна? Най-сетне прогледна моят взор и те чуха ушите ми; имаш глас досущ като баща си. Ала единствен малкият Турин ме наричаше с името Лабадал. Не от зло сърце — по онуй време бяхме щастливи приятели. Що дири тук сега? Малцина останахме; стари сме и без оръжие. По-щастливи от нас са ония във Великата могила.

— Не съм дошъл тук за битка — отвърнал Турин, — макар че словата ти ме карат да се замисля, Лабадал. Ала това ще почака. Дойдох да търся владетелката Морвен и Ниенор. Не ме бави, казвай каквото знаеш.

— Малко е то, господарю — рекъл Садор. — Те си заминаха тайно. Между нас плъзна мълва, че са повикани от господаря Турин; защото не се съмнявахме, че е станал велик през тия години — крал или пълководец в някоя южна страна. Обаче сега виждам, че едва ли е така.

— Да, не е така — отговорил Турин. — Бях благородник в южна страна, ала сега съм скитник. И не съм ги повикал.

— Тогава не знам що да ти кажа, господарю — рекъл Садор. — Но господарката Аерин несъмнено ще знае. Тя бе посветена във всички планове на майка ти.

— Как да стигна до нея?

— Това не знам. Дори ако някак успеем да й пратим вест, с много страдания ще трябва да заплати, бъде ли хваната как си шушука на прага с окаян скиталец от низвергнатия народ. А просяк като теб не може да тръгне направо из чертога към нейните покои — стори ли нещо подобно, пришълците мигом ще го пребият, а може и по-лошо да му се случи.

Тогава Турин гневно извикал:

— Значи не можело да тръгна през дома на Брода, без да ме пребият? Ела да видим!

С тия думи той излязъл в коридора, отметнал качулката и разблъсквайки всички по пътя си, поел с широка крачка право към трапезната зала, където седели Брода, съпругата му и други знатни пришълци. Неколцина се втурнали да го хванат, ала той ги повалил и се провикнал:

— Никой ли не командва в този дом, или само орки живеят тук? Къде е господарят?

Побеснял от яд, Брода се изправил и рекъл:

— В този дом аз съм господар.

Ала преди да продължи, Турин го прекъснал:

— Значи не си се научил на гостоприемство, каквото имаше в тази страна преди теб. Туй ли е днес мъжката храброст — да пращаш слуги с тояги срещу сродниците на жена си? Защото съм сродник на лейди Аерин и имам работа с нея. Ще ме поканиш ли, или сам да вляза?

— Заповядай — рекъл Брода и се навъсил; а Аерин пребледняла.

Тогава Турин пристъпил към трапезата, спрял и се поклонил.

— Прости ми, лейди Аерин — рекъл той, — че така нахълтвам при теб; но работата не търпи отлагане и отдалеч дойдох заради нея. Търся Морвен, владетелката на Дор-ломин и нейната дъщеря Ниенор. Ала къщата им е пуста и разграбена. Що можеш да ми кажеш?

— Нищо — отвърнала Аерин, примряла от страх, понеже Брода я гледал втренчено. — Нищо освен туй, че тя си замина.

— Не ти вярвам — рекъл Турин.

Тогава Брода скочил на нозе, изчервен от пиянска ярост.

— Стига толкоз! — креснал той. — Нима ще търпя жена ми да бъде обвинявана пред мен в лъжа от един просяк, що говори на робски език? Няма никаква владетелка на Дор-ломин. Колкото до Морвен, тя бе от робския народ и избяга, както прави всеки роб, ако не го наглеждат. Побързай да сториш същото, додето не съм заръчал да те провесят на някое дърво!

Изтеглил Турин черния си меч, хвърлил се напред, сграбчил Брода за косата и дръпнал назад главата му.

— Никой да не помръдва — рекъл, — инак тая глава ще хвръкне от раменете! Лейди Аерин, пак бих те помолил за прошка, ако вярвах, че този негодник поне веднъж ти е сторил добро. Говори сега, без да се бавиш. Не съм ли Турин, владетел на Дор-ломин? Трябва ли да ти заповядам?

— Заповядай ми — отвърнала тя.

— Кой разграби дома на Морвен?

— Брода — отговорила Аерин.

— Кога избяга тя и накъде?

— Преди година и три месеца — рекла Аерин. — Господарят Брода и други пришълци от Изтока я тормозеха немилосърдно. Отдавна беше поканена да отиде в Потайното кралство; и най-сетне тръгна натам. Защото по онова време доблестта на Черния меч от Юга бе освободила тамошните земи от злото; ала сега се говори, че бил загинал. Тя се надяваше да открие там своя син. Ала като те виждам тук, боя се, че всичко е тръгнало накриво.

А Турин избухнал в горчив смях.

— Накриво ли? — провикнал се той. — Да, всичко върви накриво — коварно и подло като козните на Моргот!

И изведнъж цял се разтресъл от черен гняв; защото в този миг очите му се разтворили, паднали сетните нишки от магията на Глаурунг и той осъзнал с какви лъжи е бил измамен.

— Нима бях подведен, та да дойда тук и да умра в безчестие, докато можех поне да загина храбро пред портите на Нарготронд? — запитал Турин. И му се сторило, че от нощта край двореца долитат писъците на Финдуилас. — Дори да умра тук, не ще да съм първият! — провикнал се той. После сграбчил Брода и с цялата нечовешка сила на своето отчаяние и гняв, вдигнал потисника и го разтръскал като псе. — Морвен от робския народ ли рече? Ти, син на подлеци, крадец, роб на робите!

И подир туй запокитил Брода с главата напред през собствената му маса срещу другите пришълци, що се надигали, за да нападнат Турин.

При падането вратът на Брода се строшил, а Турин рипнал след него и съсякъл още трима, които се криели под масата, понеже били без оръжие. Из залата се надигнал шум. Пришълците искали да се нахвърлят срещу Турин, ала наоколо се сбрали мнозина старци от Дор-ломин — дълги години били те безропотни слуги, ала сега с гневни крясъци се вдигнали на бунт. Пламнала жестока битка и макар че робите се изправили срещу мечове и кинжали само с готварски ножове и каквото друго им попаднало под ръка, множество жертви рухнали и от двете страни, додето Турин се присъединил към тях и посякъл последните пришълци.

После подпрял гръб на една колона да си почине и огънят на яростта му се превърнал в пепел. Ала старият Хадор пропълзял до него и го прегърнал през коленете, понеже бил смъртно ранен.

— Дълго очаквах този час, три пъти по седем години, че и повече — продумал той. — Ала сега бягай, бягай, господарю! Бягай и не се завръщай без армия. Те ще вдигнат цялата област срещу теб. Мнозина успяха да се измъкнат. Бягай, инак тук ще ти бъде краят. Сбогом!

После се отпуснал на пода и издъхнал.

— Истина изрече той в предсмъртния си миг — рекла Аерин. — Ти узна каквото търсеше. Тръгвай сега, без да се бавиш! Ала най-напред иди при Морвен да я утешиш, инак ще смятам за непростимо всичко, що стори тук. Защото колкото и окаян да бе моят живот, ти ми навлече гибел с тая безумна ярост. Още преди да отмине нощта, пришълците от Изтока ще си отмъстят на всички, що са били в двореца. Прибързани са делата ти, сине Хуринов, сякаш още си онуй дете, което познавах.

— А ти си слаба по дух, Аерин, дъще Индорова, както едно време, когато те наричах „лельо“ и всяко псе можеше да те изплаши — рекъл Турин. — За по-милосърден свят си била създадена. Хайде, ела! Ще те отведа при Морвен.

— Навън снегът е натрупал повече от човешки бой — отвърнала тя. — Смъртта ми е неминуема и с теб, и с дивите пришълци. Вече не можеш да промениш стореното. Върви! Останеш ли, само ще бъде още по-зле и Морвен ще се лиши от сина си. Върви, умолявам те!

Тогава Турин се поклонил ниско пред нея, обърнал се и напуснал двореца на Брода; а всички бунтовници, които още имали сили, тръгнали подир него. Избягали към планините, защото неколцина сред тях познавали пущинака и сега благославяли падащия сняг, що засипвал следите им. Затуй макар скоро да ги подгонила потеря с множество люде, коне и хрътки, бегълците успели да се доберат до южните хълмове. А като погледнали назад, зърнали пурпурна светлина нейде далече из ония места, що били напуснали.

— Подпалили са двореца — рекъл Турин. — Защо ли им е трябвало?

— Те ли? Не, господарю, според мен тя го е сторила — възразил някой си Асгон. — Онзи, що стиска меч, често смята търпението за покорство. А тя стори много добрини за нас, макар че скъпо й струваха. Не бе малодушна по сърце и търпението й най-сетне е свършило.

Някои от най-издръжливите, които можели да устоят на зимните студове, останали с Турин и по закътани пътеки го отвели до едно планинско убежище — пещера, известна само на неколцина бегълци и разбойници; вътре имало скрити запаси от храна. Там изчакали снегът да спре, после го изпроводили до един рядко използван проход, водещ на юг към Сирионската долина, докъдето снеговете не били стигнали. На това място се разделили.

— Сбогом, владетелю на Дор-ломин — рекъл Асгон. — Ала не ни забравяй. Сега ще ни преследват като диви зверове; а подир твоето идване вълчият народ ще стане още по-жесток. Затуй върви и не се завръщай, освен ако доведеш войска, за да ни избавиш. Сбогом!

Пристигането на Турин в Бретил

Слизал Турин надолу към Сирион и дълбоко се двоумял. Защото му се струвало, че докато преди се разкъсвал в избора между две печални възможности, сега изниквала трета — зовът на неговия поробен народ, върху който само бил навлякъл нови страдания. Една-едничка утеха имал: че без съмнение Морвен и Ниенор отдавна са стигнали в Дориат и пътят им е бил разчистен чрез подвизите на Черния меч от Нарготронд. И си рекъл на ум: „Дори да бях дошъл по-рано, можех ли да ги отведа на по-сигурно място? Рухне ли Поясът на Мелиан, значи всичко е свършено. Не, тъй ще е по-добре; защото където и да живея, моят гневлив и прибързан нрав хвърля сянка наоколо. Нека ги пази Мелиан! А аз ще ги оставя засега да живеят спокойно и безметежно.“

И едва сега, когато вече било прекалено късно, тръгнал Турин да дири Финдуилас, бродейки из горите под склоновете на Еред Ветрин, подивял и боязлив като звяр; дълго дебнал в засада около пътищата на север от Сирионския проход. Ала бил закъснял, защото дъждове и снегове изличили всички дири. А когато слязъл надолу покрай Теиглин, се натъкнал на хора от Народа на Халет, които живеели в Бретилския лес. Войната била покосила мнозина от тяхното племе, а оцелелите обитавали потайно селище зад висока ограда върху Амон Обел сред горските дебри. Наричали го Ефел Брандир; защото Брандир, син Хандиров станал техен вожд след гибелта на баща си. Самият Брандир бил хром още от детството си, та не ставал за боец; освен туй имал кротка душа и предпочитал зелените гори пред хладната стомана, а от всички премъдрости най-много обичал познанията за треви и дървета.

Но някои от горяните все още преследвали орките по своите граници; и тъй станало, че когато Турин достигнал ония места, чул шума на битка. Побързал нататък и като се промъкнал предпазливо между дърветата, зърнал групичка хора, обкръжени от орки. Те се отбранявали отчаяно, опрели гърбове в няколко дървета, които растели насред една поляна; ала орките били много и без чужда помощ людете нямали надежда за спасение. Затуй Турин се прикрил в гъсталака и взел да тропа и шумно да троши клони, а после се провикнал гръмогласно, сякаш водел цяла войска:

— А! Ето ги най-сетне! Всички след мен! Сечете наред!

Чувайки тия слова, слисаните орки се озърнали, а Турин тогава се хвърлил напред, размахвайки ръце, сякаш за да прикани някого подир себе си и острието на Гуртанг блестяло като пламък в десницата му. Твърде добре познавали орките този меч, та още преди да го достигне, те се разпръснали и побягнали. Тогава горяните се втурнали към Турин и заедно изтласкали враговете в реката; само шепа орки се добрали до отвъдния бряг.

Накрая спрели на брега да си починат и Дорлас, предводителят на горяните, рекъл:

— Бърз си в борбата, благородни човече; ала твоите люде нещо се бавят.

— Не — отвърнал Турин, — толкоз сме неразделни, че тичаме заедно като един човек.

Тогава бретилците се разсмели и рекли:

— Е, такъв човек и сам да е, струва колкото цяла войска. Голяма благодарност ти дължим. Но кой си и що дириш тук?

— Само си върша работата, а тя е да съсичам орки — отговорил Турин. — Където ги има, там съм и аз. Наричат ме Бездомен горянин.

— Тогава ела да живееш при нас — рекли те. — Защото ние живеем в горите и имаме нужда от твоя занаят. Ще бъдеш добре дошъл!

А Турин ги погледнал странно и рекъл:

— Нима има все още люде, що биха търпели да помрачавам дома им? Само че, скъпи приятели, още не съм изпълнил своята скръбна задача — да намеря Финдуилас, щерка на Ородрет от Нарготронд, или поне да узная вести за нея. Уви! Много седмици минаха откак бе отвлечена от Нарготронд, ала въпреки туй трябва да продължа да я диря.

Тогава те го погледнали с жалост и Дорлас отвърнал:

— Недей да я дириш. Защото един отряд орки дойде от Нарготронд към Теиглинските бродове и ние отрано ги усетихме — вървяха съвсем бавно, защото водеха множество пленници. Тогава решихме да дадем своя скромен принос във войната и причакахме орките с всички стрелци, що успяхме да съберем, като се надявахме да спасим част от пленниците. Но уви! Още щом ги нападнахме, гнусните орки съсякоха всички пленени жени; а дъщерята на Ородрет приковаха с копие за едно сухо дърво.

Застинал Турин, като че тия слова му нанесли гибелна рана.

— Откъде знаеш? — запитал той.

— Знам, защото тя ми го каза преди да умре — отвърнал Дорлас. — Огледа ни, сякаш очакваше да види някого, после рече: „Мормегил. Кажете на Мормегил, че Финдуилас е тук“. Нищо друго не каза. Но заради сетните й слова я погребахме там, където издъхна. Вече от месец насам лежи под зелена могила край Теиглин.

— Отведете ме там — рекъл Турин.

Отвели го до една могилка край Теиглинските бродове. Там Турин рухнал и мрак го обгърнал, та горяните помислили, че е мъртъв. Но Дорлас се взрял в неподвижното тяло, а сетне се обърнал към своите люде и рекъл:

— Късно дойде! Жестока бе съдбата към него. Ала вижте — пред нас лежи сам Мормегил, славният пълководец от Нарготронд. По меча трябваше да го познаем, както разбраха орките.

Защото славата на Черния меч от Юга се носела надлъж и шир чак до най-глухите горски усои.

Затуй горяните с благоговение вдигнали Турин и го отнесли в Ефел Брандир; а Брандир излязъл да ги посрещне и се зачудил що за носилка влачат. Тогава дръпнал завивката, та съзрял лика на Турин, син Хуринов; и черна сянка паднала на сърцето му.

— О, жестоки люде от Народа на Халет! — провикнал се той. — Защо отблъснахте десницата на смъртта от този човек? С много мъки и труд сте донесли насам сетното проклятие за нашето племе.

Но горяните отвърнали:

— Не, туй е Мормегил от Нарготронд54, могъщ боец и страховит враг на орките; оцелее ли, ще ни бъде от помощ. А и да не оцелее, биваше ли да оставим човек, поразен от скръбта, да се валя като леш край пътя?

— Тъй е, не биваше — продумал Брандир. — Съдбата го е пожелала.

После взел Турин в собствения си дом и дълго се грижил за него.

А когато Турин най-сетне се изтръгнал от мрака, вече идвала пролетта; и като се събудил, зърнал слънчеви лъчи по зелените пъпки. Тогава се събудила в него и храбростта на Хадоровия род, та се надигнал и си рекъл: „Всичките ми дела и отминали дни бяха мрачни и пропити от зло. Ала настава нов ден. Тук ще заживея в мир и ще се отрека от род и име; тъй ще оставя сянката зад гърба си, или поне не ще я хвърлям върху ония, които обичам.“

Затова си избрал ново име и се нарекъл Турамбар, което на езика на Върховните елфи означавало Повелител на съдбата; заживял сред горяните и като спечелил обичта им, помолил ги да забравят предишното му име и да го смятат за роден в Бретилския лес. Ала не забравил докрай старите сметки с Морготовите слуги; и често ходел да гони орките заедно с неколцина храбри мъже, макар че туй не се нравело на вожда. Защото Брандир се надявал да опази народа си чрез смирение и потайност.

— Няма го вече Мормегил — казвал той, — ала внимавайте да не би храбростта на Турамбар да навлече страховита мъст върху Бретил!

Затуй Турамбар скътал черния си меч на тайно място и вече не го носел на бой, а предпочитал да борави с лък и копие. Но не позволявал орките да пресекат Теиглинските бродове или да се приближават до могилата, където почивала Финдуилас. Хауд-ен-Елет било наречено онова място, що означава могила на елфическата девойка, и скоро орките взели да изпитват такъв ужас от него, че го заобикаляли отдалече. А Дорлас рекъл на Турамбар:

— От името се отказа, ала си оставаш Черния меч; и не е ли вярна мълвата, че той е син на Хурин от Дор-ломин и повелител на Хадоровия род?

А Турамбар отговорил:

— Тъй съм чувал и аз. Но ако си ми приятел, моля те да не го повтаряш.

Пътешествието на Морвен и Ниенор към Нарготронд

Когато си отишла Лютата зима, в Дориат пристигнали нови вести от Нарготронд. Защото неколцина, що били успели да се спасят от набега и да преживеят някак зимните студове из пущинака, пристигнали най-сетне да дирят убежище при Тингол и граничните бранители ги отвели пред краля. И някои казвали, че цялата вражеска войска се е оттеглила на север, а други — че Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че Мормегил е загинал, а четвърти — че е омагьосан от дракона и стои там като каменна статуя. Но в едно всички били съгласни: че преди края в Нарготронд се разбрало кой е Черния меч — сам Турин, син на Хурин от Дор-ломин.

Скръб и страх обзели тогаз Морвен и Ниенор; и Морвен рекла:

— В туй съмнение си личи пръстът на Моргот. Няма ли как да разберем истината, та да знаем твърдо, че ни е сполетяло най-лошото?

А Тингол също желаел да узнае повече за съдбата на Нарготронд и вече си бил наумил да прати нататък неколцина, що умеели да се движат потайно, ала вярвал, че Турин наистина е загинал или омагьосан без надежда за избавление, а сърцето му се късало като мислел за мига, когато Морвен ще го узнае със сигурност. Затуй й рекъл:

— Опасни са тия дела, владетелко на Дор-ломин и трябва да се обмислят. Току-виж подобни съмнения наистина се окажат Морготово дело, целящо да ни тласне към прибързани постъпки.

Но от скръб Морвен сякаш била загубила разсъдък и се провикнала:

— Прибързани ли, господарю? Ако синът ми броди гладен из горските дебри, ако линее в окови, ако тялото му лежи непогребано, тогава наистина ще побързам. Тръгвам да го диря, без да губя нито час.

— Владетелко на Дор-ломин — рекъл Тингол, — едва ли би пожелал подобно нещо синът Хуринов. Той би решил, че тук си по-добре опазена, отколкото където и да било другаде — тук, под грижите на Мелиан. От името на Хурин и Турин те призовавам да не бродиш сама сред черните заплахи на днешните страшни дни.

— Не си опазил Турин от заплахите, а сега ме възпираш да ида при него — викнала Морвен. — Под грижите на Мелиан, казваш! Да, като пленница на Пояса. Дълго се колебах, преди да дойда насам, а сега съжалявам, че го сторих.

— Не, владетелко на Дор-ломин — отвърнал Тингол, — щом говориш така, знай едно: Поясът е отворен. Свободна дойде насам; свободна си и да останеш… или да си вървиш.

Тогаз мълчаливата Мелиан продумала:

— Не си тръгвай оттук, Морвен. Верни слова изрече: туй съмнение е от Моргот. Тръгнеш ли, покоряваш се на неговата воля.

— Страхът от Моргот не ще ме удържи да изпълня повелята на кръвта — отвърнала Морвен. — А ако наистина се боиш за мен, господарю, то дай ми спътници от бойците си.

— Не мога да ти заповядвам — рекъл Тингол. — Ала над бойците си имам пълна власт. Пращам ги там, където сам реша.

Нищо повече не изрекла Морвен и заридала; после напуснала кралските покои. Скръб натежала в сърцето на Тингол, понеже му се струвало, че Морвен е обезумяла; и запитал Мелиан дали не ще може да я удържи със своята сила.

— Много мога да сторя срещу прииждащото зло — отвърнала тя. — Ала нямам власт против волята на ония, що искат да си отидат. Туй зависи само от теб. Ако желаеш да я удържиш, ще трябва да го сториш насила. Ала може би все още има начин да промениш решението й.

А Морвен отишла при Ниенор и рекла:

— Сбогом, дъще Хуринова. Тръгвам да диря сина си, или поне вести за него, тъй като тук никой не иска да стори друго, освен да се бави, додето стане твърде късно. Чакай ме тук и дано да се завърна.

Тогава Ниенор, обзета от страх и тревоги, поискала да я удържи, но Морвен не отговорила нищо и отишла в покоите си; а когато настанало утро, взела кон и потеглила.

Тингол обаче бил повелил никой да не я възпира или съпровожда открито. Но щом поела на път, свикал отряд от най-опитните и храбри гранични бранители начело с Маблунг.

— Бързо тръгнете след нея — рекъл им той, — ала тъй, че да не ви забележи. Но когато навлезе в пущинака, покажете се, ако я заплаши опасност; не се ли завърне и тогава, пазете я както можете. Искам обаче неколцина от вас да отидат напред и да разузнаят колкото е възможно повече.

Тъй Тингол изпратил по-голям отряд, отколкото възнамерявал отначало и между бойците имало десет конници с резервни коне, те последвали Морвен, а тя се отправила на юг през Регион и стигнала до бреговете на Сирион над Здрачните езера; там спряла, понеже реката била пълноводна и бърза, та не знаела как да я пресече. Затуй бойците трябвало да се разкрият и Морвен ги запитала:

— Да не би Тингол да иска да ме възпре? Или най-сетне се престраши да ми прати помощта, що отказа преди?

— И едното, и другото — отвърнал Маблунг. — Няма ли да се завърнеш?

— Не — казала тя.

— Тогава съм длъжен да ти помогна — рекъл Маблунг, — макар и против волята си. Дълбок и пълноводен е тук Сирион, та крие смъртна заплаха и за човек, и за звяр.

— Тогава ме прехвърли на отвъдния бряг по начина, който използва народът ви — рекла Морвен, — инак ще се опитам да преплувам дотам.

Волю-неволю, Маблунг я отвел до Здрачните езера. Там, между обраслите с тръстики дерета по източния бряг, имало скрити и охранявани лодки и салове; защото чрез тях Тингол пращал вестоносци при своите близки в Нарготронд55. Изчакали да падне нощ и да изгреят звезди, после прекосили реката сред бледите мъгли преди разсъмване. И докато червеното слънце изгрявало иззад Сините планини, а свежият утринен вятър налетял да разкъса мъглите, отрядът се изкачил по западния бряг и напуснал Пояса на Мелиан. Снажни елфи от Дориат били всички бойци, наметнати със сиви плащове над ризниците. Морвен ги гледала от сала как крачат беззвучно, ала изведнъж възкликнала и посочила към последния в отминаващата колона.

— Откъде дойде този? — запитала тя. — Трийсет дойдохте при мен. Трийсет и един слизате на брега!

Тогава другите се обърнали и видели, че зората блести по буйни златисти коси — защото това била Ниенор с отметната от вятъра качулка. Тъй се разкрило, че тя била последвала бойците и се присъединила към тях в тъмното, преди да прекосят реката. Смут ги обзел, а най-много се стреснала Морвен.

— Върни се, върни се! Повелявам ти! — викнала тя.

— Щом Хуриновата съпруга може да следва зова на кръвта, въпреки всички съвети — рекла Ниенор, — значи туй е позволено и за дъщеря му. Ридание си ме нарекла, ала не ще ридая сама за баща, брат и майка. Но от всички, що споменах, единствено теб познавам и обичам над всичко друго. Не се ли боиш, не ще се уплаша и аз.

И наистина, не личал страх ни в гласа, ни в постъпките й. Снажна и крепка изглеждала; защото била висока както всички от Хадоровия род и тъй, облечена в елфически одежди, не се различавала от стражите, бидейки по-дребна само от най-могъщите сред тях.

— Що си решила да сториш? — запитала Морвен.

— Да дойда където отиваш — отвърнала Ниенор. — Избирай сама. Можеш да ме върнеш обратно и да останем на сигурно място под грижите на Мелиан; защото е неразумно да се отхвърлят съветите й. Или пък да знаеш, че тръгнеш ли срещу опасностите, с теб ще бъда и аз.

Защото всъщност Ниенор била дошла най-вече с надеждата, че от страх и обич към нея майка й ще се завърне; а Морвен наистина се двоумяла.

— Едно е да отхвърлиш съвет — рекла тя, — а съвсем друго да престъпиш майчината заръка. Връщай се!

— Не! — възразила Ниенор. — Вече отдавна не съм дете. Имам собствена воля и разум, макар досега да не се бяха сблъсквали с твоите. Идвам с теб. Предпочитам да е към Дориат, понеже почитам неговите управници; ако ли не — тогава на запад. Всъщност ако изобщо някоя от нас тръгне напред, туй би трябвало да съм аз, в разцвета на силите си.

Тогава Морвен съзряла Хуриновото упорство в сивите очи на Ниенор; и се разколебала, ала нямала сили да превъзмогне гордостта и не желаела (въпреки разумните слова) да се върне подир дъщеря си като оглупяла и капризна старица.

— Продължавам напред, както съм го решила — рекла тя. — Идвай и ти, ала туй ще е против моята воля.

— Тъй да бъде — отвърнала Ниенор.

Тогава Маблунг рекъл на своя отряд:

— Истина е, че не поради липса на храброст, а от безразсъдство носи Хуриновият род скръб за всички останали. Тъй беше дори с Турин; ала близките му изглеждаха по-разсъдливи. Сега всички са като обезумели и това не ми се нрави. От гонитбата на Вълка не съм се боял тъй, както от тази задача на краля. Що да сторим?

А Морвен, която тъкмо слизала от сала и наближила към него, чула последните му слова и отвърнала:

— Върши каквото ти повели кралят. Търси вести за Нарготронд и Турин. Заради туй сме тръгнали всички заедно.

— Ала пътят е дълъг и опасен — рекъл Маблунг. — Ако продължите по-нататък, ще трябва да яхнете коне и да се движите между ездачите, без да се отделяте нито за миг.

И тъй, когато съвсем се развиделило, те поели напред бавно и предпазливо, та напуснали тръстиките и върбалаците и стигнали до мрачните гори, що покривали по-голямата част от южната равнина пред Нарготронд. Цял ден се движили право на запад, без да чуят и зърнат нищо из пущинака; защото цялата местност била безмълвна и на Маблунг му се струвало, че някакъв неотдавнашен страх тегне над нея. По същия път бил минал Берен преди години и тогава из цялата гора се спотайвали очи на преследвачи; ала сега целият нарогски народ бил изчезнал, а орките като че ли все още не върлували толкова далече на юг. Тази нощ спрели на лагер сред дивото усое, без да палят огън.

През следващите два дни продължили напред и привечер на третия ден след Сирион прекосили равнината и наближили източния бряг на Нарог. Тъй силна тревога обзела Маблунг тогава, че помолил Морвен да спрат. Но тя се разсмяла и рекла:

— Ти комай с радост би се отървал от нас. Скоро и туй ще стане. Ала трябва да ни изтраеш още малко. Прекалено далече сме стигнали, за да се поддадем тъкмо сега на страха.

Тогава Маблунг се провикнал:

— Замаяни сте вие двете, замаяни и безразсъдни. Не помагате, а ни пречите в търсенето на вести. Чуйте ме сега! Имах заръка да не ви спирам насила; ала кралят ми повели и да ви пазя. Само едно мога да сторя сега. Ще ви пазя. Утре ще ви отведа до близкия Хълм на съгледвачите Амон Етир; там ще останете под охрана и не ще мръднете нито крачка напред, докато аз заповядвам тук.

А Амон Етир се наричала една огромна могила, която някога по заповед на Фелагунд била издигната с много труд на една левга от портите на Нарготронд. Цялата била обрасла с гори, само върхът оставал гол, та да разкрива обзор във всички посоки към околните области и към пътищата, що водели до големия нарготрондски мост. Малко преди пладне отрядът достигнал хълма и се изкатерил по него откъм източната страна. И като погледнал оттам към Фаротското плато, що се издигало кафяво и голо отвъд реката56, Маблунг зърнал с острия си елфически поглед терасите на Нарготронд върху стръмния западен бряг, а зад тях като черна дупчица в скалната стена зеела Фелагундовата порта. Ала не дочул никакъв звук, нито пък зърнал следи от вражеска войска или от дракона, освен пожарището покрай портите, останало още от деня на нападението. Всичко изглеждало тихо и мирно под бледите слънчеви лъчи.

Тогава Маблунг, както вече бил казал, заповядал на десетимата конници да пазят Морвен и Ниенор върху хълма и да не мърдат оттам до неговото завръщане, освен ако ги връхлети голяма заплаха; а случела ли се беда, трябвало да обкръжат Морвен и Ниенор и да бягат колкото се може по-бързо на изток към Дориат, пращайки напред вестоносец да дири помощ.

Сетне Маблунг взел останалите двайсет бойци и се промъкнал предпазливо надолу по склона; а щом стигнали до равнината на запад, където дърветата били редки, всички се разпръснали и с дързост, но предпазливо продължили един по един да се прокрадват към брега на Нарог. Самият Маблунг избрал средния път към моста, ала когато стигнал до него, видял, че е разрушен; и долу в дълбоката клисура реката била придошла от дъждовете, та се пенела с грохот и рев около рухналите камъни.

Но Глаурунг се спотайвал там, в сянката на големия коридор, що водел навътре от разрушените порти, и отдавна бил усетил съгледвачите, макар че едва ли имало в Средната земя други очи, способни да ги различат. Остър бил скверният му взор, по-остър от този на орлите, а и надалеч виждал по-добре от елфите; затуй разбрал, че неколцина са останали да изчакат върху голия връх на Амон Етир.

И докато Маблунг се промъквал между скалите, търсейки път да прекоси буйната река по рухналите камъни от моста, Глаурунг връхлетял изневиделица, бълвайки огромни огнени езици и пропълзял надолу в реката. Мигом се раздало оглушително съскане и бликнали облаци пара, та Маблунг и неговите бойци, които се спотайвали наблизо, били обгърнати в непрогледни изпарения и гнусно зловоние; и повечето избягали напосоки към Хълма на съгледвачите. Но докато Глаурунг прекосявал Нарог, Маблунг се отдръпнал настрани, залегнал под една скала и зачакал; защото му се струвало, че все още не е изпълнил задачата си. Вярно, вече знаел, че Глаурунг обитава в Нарготронд, ала имал заръка и да узнае истината за Хуриновия син; и събирайки храброст в сърцето си, решил щом отмине Глаурунг, да се прехвърли отвъд реката и да претърси чертозите на Фелагунд. Смятал, че е сторил всичко необходимо за опазването на Морвен и Ниенор — идващият дракон се виждал отдалече и конниците навярно вече препускали към Дориат.

Тъй Глаурунг отминал покрай Маблунг като смътна грамада сред мъглата; движел се бързо, защото бил могъщ Червей, а не му липсвала и пъргавина. Тогава Маблунг с безумна храброст прегазил Нарог зад гърба му; ала стражите върху Амон Етир съзрели идването на дракона и ги обзел ужас. Веднага заръчали на Морвен и Ниенор да яхнат конете без възражения и се приготвили да избягат на север, както им било наредено. Но както слизали по склона към равнината, зъл вятър довял облаците от изпарения, носещи зловоние, което нито един кон не могъл да изтърпи. Заслепени от мъглата и обезумели от вонята на дракона, конете станали неуправляеми и лудешки препуснали насам-натам; и бойците се разпръснали, та някои от тях пострадали зле при сблъсъци с дърветата, а други напразно търсели отряда. Конско цвилене и човешки крясъци долитали до ушите на Глаурунг; и драконът се зарадвал.

Докато се борел с коня си сред мъглата, един от ездачите зърнал Морвен да минава наблизо като сив призрак върху безумен жребец; ала тя изчезнала в сумрака с викове „Ниенор“ и повече не я видели.

А когато слепият ужас връхлетял върху отряда, побеснелият кон на Ниенор се препънал и я изхвърлил от седлото. Паднала меко върху тревата, та не пострадала; но когато се изправила на нозе, била сама — изгубена сред мъглата без кон и спътници. Не загубила кураж, а се замислила; сторило й се глупаво да тича към един или друг вик, защото гласовете долитали отвсякъде, ала ставали все по-слаби. Сметнала за по-добре да потърси отново хълма — несъмнено Маблунг щял да мине оттам, преди да си тръгне, та макар и само за да провери дали някой от неговия отряд не е изостанал.

Затуй търсейки напосоки според наклона под нозете си, тя скоро открила хълма, който наистина не бил далече; и бавно се изкатерила откъм източната му страна. Колкото по-нагоре отивала, толкова по-рядка ставала мъглата, докато накрая излязла под слънчевите лъчи върху голия връх. Пристъпила тогава напред и погледнала на запад. А там, право срещу нея, била грамадната глава на Глаурунг, който тъкмо в този миг пропълзял нагоре от другата страна; и преди да разбере що става, взорът й срещнал очите му, а те били страшни и изпълнени със зловещия дух на неговия господар Моргот.

Тогава Ниенор се опитала да устои пред Глаурунг, защото била силна духом; ала той напрегнал цялата си мощ срещу нея и запитал:

— Що дириш тук?

И принудена да отговори, тя изрекла:

— Търся човек на име Турин, що някога живееше тук. Ала той навярно е мъртъв.

— Не знам — рекъл Глаурунг. — Бяха го оставили тук да защитава жените и старците; но когато дойдох, той позорно заряза поста си и избяга. Храбрец беше на думи, мерзък страхливец на дело. Защо ти е такъв човек?

— Лъжеш — отвърнала Ниенор. — Децата на Хурин може да са всичко друго, но не и страхливци. Не се боим от теб.

Разсмял се Глаурунг, защото с тия слова Хуриновата дъщеря се разкрила пред неговата злоба.

— Тогава сте глупци и ти, и твоят брат — рекъл той. — А хвалбите ти ще излязат само надути слова. Защото аз съм Глаурунг!

После впил поглед в очите на Ниенор и волята й се прекършила. Сторило й се, че слънцето избледнява болнаво и наоколо пада здрач; и постепенно я обгърнал непрогледен мрак, в който нямало друго, освен пустота; не знаела нищо, не чувала нищо и не помнела нищо.

Въпреки зловонието и мрака, Маблунг дълго обикалял из залите на Нарготронд; ала не открил жива душа — нищо не помръдвало сред купищата кости и никой не отвръщал на виковете му. Накрая, понеже го потискал безмълвният ужас на това място, а и се боял от завръщането на Глаурунг, той се отправил към портите. На запад слънцето залязвало и мрачните сенки на Фарот падали изотзад върху терасите и буйната река под тях; но в далечината върху Амон Етир като че ли се виждал грозният силует на дракона. Още по-трудно и опасно било сега за Маблунг прекосяването на Нарог, защото страхът го гонел по петите; и едва достигнал отвъдния бряг и пропълзял настрани под скалите, когато се задал Глаурунг. Ала сега драконът пълзял бавно и предпазливо; защото огньовете в него догаряли — много мощ бил изгубил и искал да отпочине сред мрака. Пролазил той през реката и се отправил нагоре към портите като огромна пепелява змия, оставяща зад търбуха си лигава диря.

Ала преди да влезе, спрял, озърнал се на изток и от зиналата му паст долетял смехът на Моргот — приглушен, но ужасен като ехо на злобна радост от далечните черни бездни. А подир смеха се раздал леден и страшен глас:

— Ето, че се спотайваш като полска мишка под брега, храбри Маблунг! Зле изпълняваш заръката на Тингол. Побързай сега към хълма, та да видиш що стана с онези, що трябваше да опазиш!

После Глаурунг влязъл в леговището си, а слънцето залязло и здрачна вечер пръснала хлад над земите. Втурнал се Маблунг към Амон Етир; и когато се изкатерил на върха, откъм Изтока заблещукали звезди. На техния фон зърнал да стои мрачна и неподвижна фигура, сякаш изваяна от камък. Ниенор била това — и нито чувала що й говори, нито отвръщала на словата му. Ала когато я хванал за ръка, трепнала и тръгнала покорно след него; и вървяла накъдето я водел, ала щом я пускал, пак застивала неподвижно.

Безмерна скръб обзела смаяния Маблунг; но не му оставал друг избор, освен да поведе Ниенор по дългия път на изток без помощ и дружина. Тъй поели напред, бродейки като насън през равнината, потънала в нощни сенки. А когато пак настанало утро, Ниенор се препънала, паднала и останала да лежи; и Маблунг загубил надежда, та седнал до нея.

— С право се боях от тази задача — рекъл той. — Защото изглежда, че ще ми бъде последна. С тая клета рожба човешка ще загина сред пущинака и името ми ще се покрие с позор в Дориат — ако изобщо стигнат дотам вести за вашата участ. Всички други навярно са мъртви, а тя едничка оцеля, ала само за страдания.

Тъй ги заварили трима от отряда, които били избягали от Нарог след идването на Глаурунг и подир дълго лутане се върнали към хълма, когато мъглата отминала; и като не срещнали никого там, решили да поемат обратно. Обнадеждил се Маблунг и заедно тръгнали на североизток, защото откъм южната страна нямало път за Дориат, а след падането на Нарготронд било забранено саловете и лодките да се използват за връщане в Потайното кралство.

Дълъг и бавен бил техният път, сякаш водели болнаво дете. Ала с отдалечаването от Нарготронд и наближаването към Дориат клетата Ниенор малко по малко си възвръщала силите и вече можела покорно да върви с часове наред, докато я водели за ръка. Нищо обаче не виждала с широко разтворените си очи, нито пък чувала с ушите си и от устните й не се отронвало слово.

Най-сетне подир много дни наближили западната граница на Дориат южно от Теиглин; защото възнамерявали да пресекат тясната ивица от Тинголовите земи отвъд Сирион и тъй да стигнат до охранявания мост недалеч от мястото, където се вливал Есгалдуин. Спрели за малко да си починат; положили Ниенор върху постеля от трева и за пръв път изцъклените й очи се затворили, сякаш била заспала. После елфите също налягали и от умора дори не помислили какви заплахи ги дебнат. Тъй ги нападнала изневиделица банда орки — една от многото, които напоследък върлували из ония места досами границите на Дориат. В разгара на схватката Ниенор изведнъж рипнала от постелята като човек, който се събужда посред нощ от тревожен звук, и с писък побягнала през гората. Тогава орките се обърнали и я подгонили, а елфите се втурнали подир тях. Ала нещо странно било станало с Ниенор, та надбягала всички, летейки като сърна между дърветата с развени по вятъра коси. Колкото до Маблунг и другарите му, те бързо догонили орките и ги изклали до един, а сетне побързали напред. Но Ниенор вече била отлетяла надалеч като призрак; и нито я зърнали, нито открили следа от нея, макар да търсили дълги дни.

Накрая Маблунг се завърнал в Дориат, прегърбен от скръб и срам.

— Избери си нов водач на бранителите, господарю — рекъл той на краля. — Защото аз съм опозорен.

Но Мелиан отвърнала:

— Не е тъй, Маблунг. Ти стори всичко възможно и никой друг сред служителите на краля нямаше да постигне толкова. Ала за зла беда си се сблъскал с прекомерно могъщество, срещу което не би се преборил никой от живите днес в Средната земя.

— Пратих те да събереш вести и ти изпълни заръката — добавил Тингол. — Не е твоя вината, че онези, които тия вести засягат най-много, вече няма как да ги чуят. Да, скръбен край сполетя целия Хуринов род, ала не го поемай на свой гръб.

Защото не само Ниенор избягала безумно из пущинака, но и Морвен била изчезнала. Нито тогава, нито когато и да било по-късно пристигнали ясни вести за участта й в Дориат или Дор-ломин. А Маблунг не пожелал да си почине, поел с малък отряд из пущинака и три години кръстосвал надлъж и шир от Еред Ветрин чак до устието на Сирион, търсейки дирите на изчезналите.

Ниенор в Бретил

Колкото до Ниенор, тя бягала из горите, чувайки зад гърба си крясъците на преследвачите; а одеждите си раздрала, хвърляйки тичешком дреха след дреха, додето останала съвсем гола; и през целия този ден продължила да тича като звяр подгонен до пръсване на сърцето, що не смее да спре, за да си поеме дъх. Ала привечер лудостта й внезапно преминала. Спряла се за миг като замаяна, а сетне от изтощение рухнала като подкосена в несвяст сред високите папрати. И там, сред старата шума и младите пролетни кълнове, заспала дълбоко, откъсната от целия свят.

На сутринта се събудила и слънчевите лъчи я зарадвали, сякаш едва сега се раждала за живот; и всичко, що виждала, й се струвало ново и непознато, та не знаела кое как се нарича. Защото зад нея лежала само мрачна пустота, през която не можел да мине ни спомен за онуй, що познавала преди, ни ехо от слово човешко. Само сянка от ужас си припомняла, затова била плашлива и вечно дирела скривалище — ту се катерела по дървета, ту се шмугвала в някой шубрак, бърза като катеричка или лисица, колчем я стреснел звук или сянка; и оттам дълго надничала през листата, преди пак да поеме напред.

Дълго вървяла тъй все в оная посока, що избрала най-напред, додето излязла край река Теиглин и утолила жаждата си; но храна не намерила, нито пък знаела как да си набави, а била прегладняла и зъзнела от студ. И тъй като дърветата отвъд реката изглеждали по-гъсти и сенчести (а наистина било така, понеже оттам започвал Бретилският лес), тя прегазила през водата, стигнала до една зелена могила и се проснала по очи, защото била изтощена, а й се струвало, че мракът, от който бягала, пак я настига и слънцето гасне.

Но всъщност черна буря се задавала откъм Юга, влачейки порой и светкавици; и Ниенор лежала там, сгърчена от ужас пред гръмотевиците, а мрачният дъжд обсипвал нейната голота.

Тъй се случило, че в този час неколцина горяни от Бретил минали оттам подир набег срещу орките, бързайки да прекосят Теиглинските бродове и да се доберат до едно близко убежище; и ненадейно избухнала страховита мълния, та цялата могила Хауд-ен-Елет лумнала в бели пламъци. Тогаз Турамбар, който водел отряда, отскочил назад, закрил очи и се разтреперал; защото му се сторило, че вижда призрака на погубена девойка, проснат върху гроба на Финдуилас.

Но един неговите бойци изтичал към могилата и му извикал:

— Насам, господарю! Тук лежи млада жена и още е жива!

Приближил се Турамбар и я вдигнал; от мокрите й коси се стичала вода, ала тя само стискала очи и треперела, без да се съпротивлява. Смаян от туй, че лежи гола по дъжда, Турамбар метнал плаща си около нея и я отнесъл в една ловджийска колиба сред гората. Там наклали огън и я стоплили със завивки, а тя отворила очи и ги огледала; щом взорът й паднал върху Турамбар, лицето й грейнало, утешила се изведнъж и протегнала ръка към него, защото усетила, че сякаш най-сетне е намерила нещо дълго търсено в мрака. А Турамбар поел нейната ръка, усмихнал се и рекъл:

— Няма ли да ни кажеш сега своето име, род и какво зло те е сполетяло?

Тогава тя поклатила глава и мълчаливо заплакала; повече не я разпитвали, додето не заситила глада си със скромната храна, която могли да й предложат. Като се нахранила, тя въздъхнала и пак положила ръка в десницата на Турамбар; а той рекъл:

— С нас ще си в безопасност. Тази нощ можеш да отпочинеш тук, а на разсъмване ще те отведем в нашето селище сред горските дебри. Ала бихме желали да знаем твоето име и род, та да открием близките ти и да им отнесем вест за тебе. Няма ли да ни кажеш?

Но тя пак не отговорила и се разплакала.

— Не бой се! — рекъл Турамбар. — Навярно историята е твърде печална, за да я разказваш тъй скоро. Но трябва да ти дам име и ще те назова Ниниел, що значи Просълзената.

Като чула името, тя вдигнала очи и поклатила глава, но послушно повторила:

— Ниниел.

Това била първата дума, която изрекла подир мрака и той получила името си между горяните.

На сутринта понесли Ниниел към Ефел Брандир и пътят се изкачвал стръмно нагоре към Амон Обел до мястото, където трябвало да пресече буйния поток Келеброс. Там бил изграден дървен мост, а под него течението прелитало през каменния ръб и по множество пенести стъпала падало далече надолу към дълбок скален басейн; и водните пръски изпълвали въздуха наоколо като ситен дъждец. Край водопада се простирала зелена морава, обкръжена с брези, а от моста се разкривала гледка на запад към Теиглинската клисура. Въздухът бил прохладен и през лятото пътниците често спирали там да отпочинат и да се напият със студена вода. Димрост се наричал тоя водопад, що означава Дъждовната стълба, ала от онзи ден станал Нен Гирит, тоест Треперещата вода; защото Турамбар и неговите спътници спрели там, но щом достигнала това място, Ниниел се разтреперала цялата и вече не могли да я стоплят и утешат57. Затуй побързали напред; но докато се доберат до Ефел Брандир, Ниниел вече пламтяла от треска.

Дълго лежала болна и Брандир се борел с цялото си знахарско умение да я изцели, а жените на горяните бдели над нея денем и нощем. Ала само когато Турамбар бил до нея, тя лежала спокойно и заспивала без да стене; и още нещо забелязали всички, които я гледали: макар да бълнувала често, през цялото си боледуване тя не изрекла ни слово, било то на елфически или човешки език. А когато здравето й се възвърнало малко по малко, та станала на нозе и пак започнала да се храни, бретилските жени трябвало да я учат на говор дума по дума като малко дете. Но Ниниел усвоявала тия уроци бързо и с жива наслада като човек, що отново намира изгубени съкровища; и когато най-сетне можела да разговаря с приятелките си, често питала:

— Как се нарича ето това? Защото в мрака изгубих името му.

И когато вече се крепяла на нозе без чужда помощ, взела често да ходи в дома на Брандир; защото най-силно желаела да научи имената на живите твари, а той знаел много за тях; и двамата се разхождали из градините и пасищата.

Обикнал я тогава Брандир; а щом заякнала, тя взела да го го подкрепя, понеже бил хром, и го наричала свой брат. Ала на Турамбар отдавала цялото си сърце и само в негово присъствие се усмихвала, а почнел ли да говори забавно, често избухвала в смях.

През една златна есенна вечер двамата седели един до друг, а слънцето пръскало огнени лъчи по склона и къщите на Ефел Брандир и наоколо царувал безметежен покой. Тогава Ниниел продумала:

— Вече питах за всички имена, освен твоето. Как се наричаш?

— Турамбар — отвърнал той.

Замълчала тя, сякаш се вслушвала в далечен отзвук; но накрая казала:

— И какво означава това, или е просто име, за да те знаят?

— Означава — отвърнал той — Повелител на Мрачната сянка. Защото и аз, Ниниел, имах мрак, в който изгубих много неща; ала сега вярвам, че съм го превъзмогнал.

— И ти ли си бягал от него чак до тия красиви гори? — запитала тя. — Кога успя да се спасиш, Турамбар?

— Да — отговорил той, — дълги години бягах. А се спасих заедно с теб. Защото мрачно бе, когато дойде ти, Ниниел, но оттогава насам грее светлина. И ми се струва, че най-сетне откривам нещо, което отдавна съм търсил.

А после, докато вървял през здрача към своя дом, Турамбар промълвил:

— Хауд-ен-Елет! От зелената могила дойде тя. Поличба ли е туй и как да я изтълкувам?

Отминала златната есен, дошла мека зима и започнала нова спокойна година. В Бретилския лес настанал мир, горяните заживели кротко и не напускали своите места, та не получавали вести от околните земи. Защото по онова време орките, които идвали на юг към мрачното царство на Глаурунг или дебнели около границите на Дориат, избягвали Теиглинските бродове и минавали отвъд реката далече на запад.

А Ниниел оздравяла напълно и станала снажна хубавица; не се удържал Турамбар и я помолил да му стане жена. Възрадвала се тя; но когато Брандир чул тая вест, сърцето му се свило и рекъл:

— Не бързай! И не мисли лошо за мен, задето те съветвам да изчакаш.

— Каквото и да сториш, не ще помисля лошо за теб — отвърнала Ниниел. — Ала защо ми даваш такъв съвет, мъдри братко?

— Мъдри братко ли? — възкликнал той. — Сакат братко кажи, грозен и недостоен за обич братко. Пък и сам не зная защо. Ала сянка тегне над този човек и затова се боя.

— Имало е сянка — рекла Ниниел, — той сам ми каза. Но е избягал от нея, както и аз. А нима не заслужава обич? Макар днес да живее в мир, не е ли бил някога най-славният пълководец, от когото бягали презглава всички врагове?

— Кой ти каза това? — запитал Брандир.

— Дорлас — отвърнала тя. — Не е ли истина?

— Истина е — рекъл Брандир, ала бил недоволен, защото Дорлас предвождал ония, които желаели пак да нападнат орките. А все още се мъчел да измисли с какво да удържи Ниниел от женитбата; затуй добавил: — Истина, но не цялата; защото той е бил пълководец на Нарготронд, а преди туй дошъл от Севера и казват, че бил син на Хурин Дор-ломински от войнствения Хадоров род. — И виждайки, че сянка минала по лицето й като споменал името, Брандир изтълкувал това погрешно и продължил: — С право би си помислила, Ниниел, че такъв човек вероятно в най-близко време ще тръгне отново на бой, може би далече от тукашните земи. И ако стане тъй, как ще го понесеш? Пази се, защото предчувствам, че влезе ли Турамбар в нова битка, не той, а Сянката ще победи.

— Трудно ще го понеса — отговорила тя, — ала омъжена или не, би ми било еднакво тежко. А като съпруга може би ще открия как да го удържа и да отблъсна сянката.

Все пак словата на Брандир я смутили и тя помолила Турамбар да почака. Удивил се той и го обзела печал; а когато узнал от Ниниел, че Брандир я е посъветвал да не бърза, тъгата му се превърнала в гняв.

Но щом настанала нова пролет, рекъл на Ниниел:

— Времето минава. Чакахме дълго и повече не желая да чакам. Стори каквото ти повелява сърцето, обична Ниниел, ала разбери: нямам друг избор. Или ще се върна да воювам из пущинака, или ще се оженим и вече никога не ще тръгна на бой, освен за да те защитя, ако някакво зло дойде към нашия дом.

Тогава тя склонила на драго сърце, дала му дума и в средата на лятото се венчали; а горяните устроили голям празник и като сватбен дар им построили красива къща върху Амон Обел. Там двамата заживели честито, ала Брандир бил неспокоен и сянката в сърцето му ставала все по-мрачна.

Идването на Глаурунг

Междувременно мощта и злобата на Глаурунг нараснали неимоверно; затлъстял от безделие, сбирал той орките около себе си като дракон-владетел и държал в подчинение цялото Нарготрондско кралство. И преди да свърши годината (третата откакто Турамбар се заселил при горяните), драконът започнал да напада земите, където за известно време бил настанал мир; понеже и Глаурунг, и неговият господар знаели много добре, че в Бретил все още живеят шепа свободни люде — последните от Трите рода, отказващи да се преклонят пред мощта на Севера. А туй не можели да понесат; защото Моргот възнамерявал да покори цял Белерианд и да претърси всяко кътче, та дори и в най-затънтената дупка да не остане жива твар, непоробена от него. Поради това няма значение дали Глаурунг се досещал къде е укрит Хуриновият син или (както твърдят някои) Турин наистина бил успял временно да избяга от Злото око, що го преследвало. Защото в крайна сметка всички съвети на Брандир щели да се окажат безплодни и за Турамбар щяло да има само един избор: да седи със скръстени ръце, додето накрая го хванат като плъх; или да се разкрие и да тръгне на бой.

Но когато в Ефел Брандир пристигнали първите вести за нашествието на орките, той отстъпил пред молбите на Ниниел и не отишъл да се сражава. Защото тя рекла:

— Още не са нападнати домовете ни, както говорихме някога. Казват, че орките били малко. А от Дорлас чух, че преди твоето идване често имало подобни схватки и горяните отблъсквали враговете.

Горяните обаче губели битка подир битка, защото тия орки били от най-гнусните — свирепи и хитри; вече не минавали както преди покрай гората, изпълнявайки други задачи, нито пък нахлували на малки групи, а идвали с твърдата цел да завоюват Бретилския лес. Поради туй Дорлас и неговите бойци били отблъснати с тежки загуби, а орките прекосили Теиглин и почнали да върлуват далеч навътре из горите. Дошъл Дорлас при Турамбар, показал му раните си и рекъл:

— Виж, нима не са ни налегнали тежки времена подир привидния мир, както предричах? И нима ти сам не помоли да те броим за един от нас, вместо за чужденец? Не е ли тази заплаха и твоя? Защото домовете ни не ще останат укрити, ако орките нахлуят още малко насам.

Тогава Турамбар станал, взел отново меча Гуртанг и тръгнал на бой; и като узнали това, горяните се въодушевили и го последвали, та сбрал стотици бойци. После тръгнали да претърсват гората, избили всички орки, които се спотайвали из нея и ги окачили по дърветата около Теиглинските бродове. А когато насреща им тръгнала нова войска, причакали я в засада; тъй много били горяните и тъй велик ужас вдъхвало завръщането на Черния меч, че слисаните орки загубили ума и дума и почти всички паднали убити. Тогава горяните наклали грамадни огньове и изгорили накуп съсечените Морготови войници, а пушекът на тяхната мъст се издигнал към небесата и вятърът го отнесъл на запад. Но неколцина оцелели врагове се завърнали в Нарготронд да разкажат какво ги сполетяло.

Свиреп гняв обзел тогава Глаурунг; но отначало той не предприел нищо и само обмислял каквото бил узнал. Тъй зимата отминала в мир и хората говорели:

— Велик е Черния меч от Бретил, защото пред него паднаха всичките ни врагове.

Ниниел била честита и се радвала на Турамбаровата слава; ала сам той седял умислен и си казвал: „Жребият е хвърлен. Сега идва проверка, в която ще проличи дали заслужавам хвалбите, или туй са само надути слова. Повече няма да бягам. Истински Турамбар ще бъда и със собствената си воля и доблест ще превъзмогна съдбата… или ще загина. Но дори и да падна, поне Глаурунг ще погубя.“

При все това безпокойството не го напускало и той изпратил храбри мъже да разузнават далече наоколо. Защото макар да не било обявено, Турамбар вече се разпореждал като пълноправен владетел на Бретилския лес и никой не слушал Брандир.

Пролетта донесла надежда и хората работели с песен на уста. Ала през тая пролет Ниниел заченала, почнала да линее и радостта й помръкнала. А скоро людете, що понякога излизали отвъд Теиглин, взели да се завръщат със странни вести за големи пожарища из горите в равнината край Нарготронд и горяните недоумявали какво може да означава това.

Не след дълго дошли нови вести: че пожарищата идват на север и че сам Глаурунг ги подпалва. Защото той бил напуснал Нарготронд и бродел по някаква своя работа. Тогава глупците и склонните към празни надежди рекли:

— Остана без армия и най-сетне е поумнял, та се връща там, откъдето дойде.

Други пък казвали:

— Да се надяваме, че ще ни отмине.

Но Турамбар не хранел подобна надежда и знаел, че Глаурунг идва да го търси. Затуй, макар че криел тревогата си от Ниниел, ден и нощ мислел какво да предприеме; а пролетта отминавала и наближило лятото.

Дошъл ден, когато двама мъже дотичали в Ефел Брандир пребледнели от ужас, защото били видели Великия червей.

— Истина е, господарю — рекли те на Турамбар, — вече наближава право към Теиглин. Лежеше сред огромни пламъци и дърветата димяха около него. Зловонието му е непоносимо. И ни се стори, че гнусната му следа се простира на много левги назад към Нарготронд, без да завива нито веднъж, като че идва точно към нас. Що можем да сторим?

— Малко — отвърнал Турамбар, — ала аз вече съм го обмислил. Вашата вест ми носи не страх, а надежда; защото ако наистина продължи право напред без завои, както казвате, тогава има изход за хората с храбри сърца.

Горяните се зачудили, защото по онова време Турамбар не казал нищо повече; но твърдостта му им вдъхнала надежда58.

Ето какво било течението на Теиглин. Бърз и буен като Нарог, той се спускал от Еред Ветрин — изпървом между ниски брегове, додето след Бродовете придобивал сила от други потоци и си прорязвал път през подножието на възвишенията, по които растял Бретилският лес. Оттам нататък продължавал през дълбоки клисури, чиито стръмни склонове били като скални стени, а по дъното им водите беснеели с оглушителен грохот. И точно по пътя на Глаурунг, северно от мястото, където се вливал Келеброс, лежала една от тия клисури — далеч не най-дълбоката, ала по-тясна от всички други. Затуй Турамбар пратил там трима храбри мъже да дебнат за идването на дракона; а сам той се канел да отиде при високия водопад Нен Гирит, където вестите щели да го достигнат по-бързо, а и можел да оглежда надалече из областта.

Но най-напред сбрал всички горяни в Ефел Брандир и изрекъл такива слова:

— Бретилски мъже, задава се смъртоносна заплаха, която само с велика доблест бихме успели да предотвратим. Броят ни сега няма значение; с хитрост трябва да се преборим и да разчитаме на щастливата си звезда. Тръгнем ли против дракона с цялата си сила, както срещу войска от орки, само ще се обречем на гибел, оставяйки жените и децата си беззащитни. Затуй ви казвам да останете тук и да се приготвите за бягство. Защото ако дойде Глаурунг, ще трябва да изоставите това селище и да се разпръснете надлъж и шир; тъй някои ще могат да си спасят живота. Защото няма съмнение, че драконът на всяка цена ще дойде в нашето селище, за да го унищожи и изтреби всичко живо; ала сетне не ще остане тук. В Нарготронд е цялото му съкровище и там има подземни зали, където може да лежи и да расте в безопасност.

Отчаяли се тогава горяните и унило навели глави, понеже вярвали в Турамбар и разчитали на по-голяма надежда в словата му. Но той продължил:

— Не, дотук беше лошото. А то не ще се случи, ако съдбата е благосклонна и добре съм обмислил нещата. Защото не вярвам, че драконът е непобедим, макар с годините да е придобил огромна мощ и злоба. Знам нещичко за него. Не от тялото си черпи сила той, колкото и да е могъщо, а от злия дух, що го обладава. Защото чуйте какво ми разказаха люде, които са се сражавали през годината на Нирнает, когато и аз, и почти всички вие сме били още деца. В онова сражение джуджетата устояли пред дракона, а Азагал от Белегост го наранил тъй жестоко, че той избягал обратно в Ангбанд. Ала ето ви тук един трън, който е по-остър и дълъг от кинжала на Азагал.

При тия думи Турамбар изтеглил Гуртанг от ножницата, вдигнал го със замах над главата си и на всички наоколо им се сторило, че от десницата на Турамбар бликнал пламък високо във въздуха. Тогава се провикнали като един:

— Черния трън от Бретил!

— Да, туй е Черния трън от Бретил — рекъл Турамбар — и има с какво да изплаши врага. Защото трябва да знаете едно: такава е орисията на този дракон (а и на неговото потомство, казват), че колкото и могъща костна броня да го покрива, по-яка дори от желязо, отдолу трябва да се влачи върху змийски корем. Затуй, бретилски люде, тръгвам сега да се добера както мога до търбуха на Глаурунг. Кой идва с мен? Трябват ми само неколцина мъже с крепки ръце и още по-крепки сърца.

Тогава Дорлас излязъл напред и рекъл:

— Аз идвам с теб, господарю; винаги съм предпочитал да тръгна срещу врага, отколкото да го изчаквам.

Ала никой друг не бързал да отговори на призива, защото ги бил обзел страх от Глаурунг, след като разказът на разузнавачите, които го видели, тръгнал от уста на уста. Тогава Дорлас се провикнал:

— Слушайте, бретилски мъже, вече е ясно, че за днешните беди всички съвети на Брандир са били безплодни. С криене не ще се спасим. Няма ли някой сред вас да заеме мястото на Хандировия син, та да спаси от позора рода на Халет?

Чул тия присмехулни слова Брандир, който седял върху трон като предводител на сбора, ала всъщност никой не го зачитал; и горчилка се вляла в сърцето му, защото Турамбар не упрекнал Дорлас. Но един негов сродник на име Хунтор се изправил и рекъл:

— Зле постъпваш, Дорлас, като хулиш тъй своя вожд, чиито нозе за беда не могат да сторят каквото желае сърцето му. Внимавай, да не би на свой ред да срещнеш подобна участ! И как твърдиш, че съветите му са били безплодни, когато никой не пожела да ги слуша? Сам ти, неговият поданик, ги обезсмисли. Казвам ти, че се сбъдна каквото предрече Брандир — Глаурунг идва сега към нас, както дойде в Нарготронд, понеже с делата си се издадохме. Но тъй като злото вече е сторено, ако ми разрешиш, сине Хандиров, ще отида да защитя доблестта на нашия род.

Тогава Турамбар казал:

— Трима са достатъчно! Вас двамата ще взема. Ала и теб не пренебрегвам, вожде. Чуй ме! Трябва да тръгнем час по-скоро и за тази задача ще са ни потребни здрави нозе. Смятам, че мястото ти е сред твоя народ. Защото си мъдър и владееш целителските умения; а може би не след дълго людете ще се нуждаят както от мъдрец, тъй и от целител.

Но макар и красиви, тия слова само още повече огорчили Брандир и той рекъл на Хунтор:

— Върви тогава, ала не чакай от мен одобрение. Защото сянка тегне над този човек и тя ще те отведе към погибел.

А Турамбар бързал да потегли; но когато отишъл да се сбогува с Ниниел, тя заридала скръбно и се вкопчила в него.

— Не тръгвай, Турамбар, умолявам те — рекла. — Не предизвиквай сянката, от която си избягал. Не и не, по-добре ще е да побегнеш пак и да ме вземеш със себе си надалеч от тук!

— Обична ми Ниниел — отвърнал той, — вече нито ти, нито аз имаме накъде да бягаме. В тия земи сме обречени да останем. А дори и да избягам, изоставяйки този гостоприемен народ, бих могъл да те отведа единствено към безлюдната пустош, где ще откриеш само гибел за себе си и нероденото ни дете. Стотици левги път има до която и да било друга страна, останала засега извън властта на Сянката. Събери кураж, Ниниел. Защото предричам: ти и аз не ще загинем от този дракон, нито от който и да било друг слуга на Севера.

Тогава Ниниел млъкнала и престанала да ридае, ала прощалната й целувка била студена.

А Турамбар заедно с Дорлас и Хунтор препуснал към Нен Гирит и когато пристигнали, залязващото слънце вече хвърляло дълги сенки; и последните двама разузнавачи ги чакали там.

— Без малко да закъснееш, господарю — рекли те. — Защото драконът дойде насам и когато си тръгвахме, вече бе достигнал ръба на клисурата и гледаше свирепо отвъд Теиглин. Не спира ни денем, ни нощем, та трябва да сме готови за набега му още преди разсъмване.

Погледнал Турамбар отвъд водопадите на Келеброс и в светлината на залеза зърнал черни колони от пушек да се издигат покрай реката.

— Няма време за губене — рекъл той, — ала поне тази вест е добра. Защото се боях, че драконът може да заобиколи; ако бе отишъл на север към Бродовете и бе открил пътя през низините, щеше да сложи край на надеждите ни. Ала явно е побеснял от гордост и злоба, та върви безогледно напред.

Ала докато изричал това, сам се зачудил и се запитал на ум: „Възможно ли е дори тъй гнусна и люта твар да се бои от Бродовете досущ като орките? Хауд-ен-Елет! Нима и от гроба си Финдуилас възпира злата ми участ?“

После се обърнал към своите спътници и добавил:

— Ето каква задача ни предстои сега. Трябва да изчакаме още малко; защото прекалената прибързаност ще е също тъй пагубна, както и закъснението. Падне ли здрач, ще се промъкнем скришом надолу към Теиглин. Ала внимавайте. Защото слухът на Глаурунг е също тъй остър, както и взорът му — а да ни усети е равносилно на гибел. Ако стигнем незабелязано до реката, после ще трябва да се спуснем в клисурата, да прекосим течението и тъй да застанем на пътя, по който ще поеме.

— Ала как може Глаурунг да мине оттам? — запитал Дорлас. — Колкото и да е пъргав, все пак си остава грамаден дракон — как ще се спусне по едната скала и как ще се изкатери по другата, докато задницата му още слиза надолу? А дори и да го стори, какъв смисъл има да стоим в буйните води под него?

— Може и да го стори — отвърнал Турин — и ако е тъй, зло ни очаква. Ала според онуй, що знам за него, както и според мястото, където лежи сега, мога да се надявам, че е замислил друго. Стигнал е до ръба на Кабед-ен-Арас, през който, както разказвате, някога бил прескочил подгонен елен, за да се спаси от ловците на Халет. Тъй грамаден е сега Глаурунг, че според мен ще опита да се прехвърли оттам. В туй е цялата ни надежда и на нея трябва да разчитаме.

При тия слова сърцето на Дорлас изтръпнало; защото той познавал целия Бретилски лес по-добре от всеки друг горянин, а клисурата Кабед-ен-Арас наистина била зловещо място. Откъм източната й страна се издигала гола отвесна скала, обрасла само най-горе с дървета; от другия край брегът бил малко по-полегат и обрасъл с гъсталак от провиснали дървета и храсти, ала между тях водата бушувала сред скалите и макар че храбър мъж можел да я прекоси посред бял ден, нощем било сигурна смърт да тръгнеш през нея. Но такъв бил планът на Турамбар и нямало смисъл да спори с него.

По здрач тримата поели на път и не тръгнали право към дракона, а отначало минали по пътеката за Бродовете; не след дълго завили на юг по друга тясна пътека и през горските сенки излезли над Теиглин59. И докато наближавали Кабед-ен-Арас стъпка по стъпка, спирайки често, за да се ослушат, насреща им долетял мирис на изгорели дървета, смесен с непоносимо зловоние. На изток зад тях заблещукали първите звезди, а на запад сред сетните дневни отблясъци се издигали бледи, нетрепващи струйки дим.

Когато Турамбар си заминал, Ниниел останала да стои безмълвна и неподвижна като камък; но Брандир дошъл при нея и казал:

— Не мисли за най-страшното, Ниниел, преди да е дошло. Ала нима не те посъветвах да изчакаш?

— Вярно, тъй беше — отвърнала тя. — Но и да бях те послушала, с какво щеше да ми помогне това? Любовта може да страда и без венчило.

— Знам — рекъл Брандир. — И все пак венчилото не е дреболия.

— Вече втори месец нося негова рожба — рекла Ниниел. — Ала от туй товарът на страха ми за Турамбар не става ни по-лек, ни по-тежък. Не те разбирам, Брандир.

— Аз самият не се разбирам — отвърнал той. — И все пак се боя.

— Не те бива за утешител! — възкликнала тя. — Но, Брандир, скъпи приятелю, с венчило или без него, майка или девица, ужасът ми е непоносим. Повелителя на Съдбата отиде надалеч, за да се пребори със своята участ; как да остана тук и да изчаквам бавните вести, били те добри или лоши? Може би тази нощ той ще се срещне с дракона; как да седя тук и как да изтрая тия гибелни часове?

— Не знам — рекъл Брандир, — ала тъй или иначе часовете ще трябва да минат и за теб, и за съпругите на ония, що тръгнаха с него.

— Нека всяка от тях да стори каквото й повели сърцето! — извикала Ниниел. — Колкото до мен, аз тръгвам натам. Не ще се деля от своя повелител в страшен час. Отивам да посрещна вестите!

Мрачен ужас обзел Брандир при тия слова, та се провикнал:

— Не ще го сториш, ако мога да ти попреча. Защото тъй осуетяваш всичките ни планове. Далече е дотам и ако се случи най-лошото, тук бихме имали време да избягаме.

— Ако се случи най-лошото, не бих искала да избягам — промълвила тя. — Безполезна е вече твоята мъдрост и не ще можеш да ме възпреш.

После излязла пред хората, струпани на открито между къщите на Ефел и се провикнала:

— Бретилски люде! Не ще чакам тук. Загине ли моят повелител, напразни са всички надежди. Вашите земи и гори ще бъдат изгорени докрай, къщите ви изпепелени и никой, никой не ще се спаси. Тогава защо да се бавим тук? Отивам да посрещна вестите и съдбата, каквато и да е тя. Който мисли като мен, нека ме придружи.

Мнозина пожелали да тръгнат с нея — жените на Дорлас и Хунтор, защото обичните им съпрузи били тръгнали с Турамбар; други пък от жалост към Ниниел и от желание да се сприятелят с нея; а още мнозина били подмамени от мълвата за дракона, мислейки от храброст или от глупост (понеже знаели твърде малко за злото), че ще видят странни и славни дела. Защото неизмерно велик бил станал Черния меч в умовете им, та малцина можели да си представят, че дори и Глаурунг е способен да го надвие. Поради всичко туй не след дълго вкупом се втурнали към заплахата, която не осъзнавали; и само с няколко кратки почивки най-подир стигнали изтощени до Нен Гирит тъкмо по здрач, обаче малко след като Турамбар потеглил оттам. Ала нощта охладила горещите им глави и мнозина се почудили на собствената си дързост; а като чули от двамата разузнавачи колко близо е дошъл Глаурунг, сърцата им изстинали и не посмели да продължат. Някои се вглеждали с тревожни очи към Кабед-ен-Арас, но не различавали нищо и чували само хладната песен на водопада. А Ниниел седнала настрани и затреперала от глава до пети.

Когато Ниниел и другите с нея се отдалечили, Брандир рекъл на останалите:

— Вижте как ме пренебрегват и отхвърлят всички мои съвети. Нека Турамбар да бъде ваш вожд и по име, след като вече бездруго е отнел цялата ми власт. Защото отсега нататък се отричам и от властта, и от племето. Повече никой да не ме търси за съвет или изцеление!

И той пречупил жезъла, а подир туй си помислил: „Вече нищо не ми остава, освен обичта към Ниниел; където и да отиде, каквото и да стори, било то разсъдливо или безумно, трябва да я последвам. В този мрачен час нищо не може да се предвиди; ала има надежда дори и немощен мъж като мен да я опази от злото, ако стои наблизо.“

Препасал тогава дълъг меч, както рядко бил правил преди, взел патерицата и колкото можел по-бързо минал през портата на Ефел, куцайки подир другите по дългата пътека към западните предели на Бретилския лес.

Гибелта на Глаурунг

Най-сетне, когато мрачна нощ паднала над земите, Турамбар заедно с двамата си спътници стигнал до Кабед-ен-Арас и се зарадвал на грохота на реката; защото макар да вещаел заплахи в клисурата, този шум заглушавал всичко останало. Тогава Дорлас ги повел на юг и след малко им показал как до се спуснат по една пукнатина до подножието на канарата; ала там храбростта му изневерила, защото във водата имало купища камъни и скали, а течението бушувало между тях със страховито скърцане.

— Туй е прав път към гибелта — рекъл Дорлас.

— Към гибел или към живот, ала друг път няма — отвърнал Турамбар, — а протакането не ще ни донесе надежда. Затуй вървете след мен!

После тръгнал пръв и благодарение на силата и пъргавината си, или пък закрилян от съдбата, успял да мине отвъд и се обърнал сред мрака да види кой ще е втори. Тъмен силует пристъпил до него.

— Дорлас? — запитал Турамбар.

— Не, аз съм — отвърнал Хунтор. — Дорлас не намери храброст да прекоси реката. Защото човек може да обича битките и при все това да се бои от други неща. Сега навярно седи разтреперан на онзи бряг; и дано се засрами за хулите срещу моя сродник.

Турамбар и Хунтор поседнали да отпочинат, ала скоро нощният хлад взел да ги пронизва, защото били мокри от глава до пети, та станали и подирили покрай потока път на север, където лежал Глаурунг. Там бездната ставала още по-тясна и мрачна, и докато напредвали пипнешком, зърнали над себе си отблясъци като от гаснещ огън, а сетне дочули как Великият червей ръмжи в неспокойната си дрямка. Тогава взели да търсят как да се изкатерят до ръба; защото в туй била цялата им надежда да достигнат незащитеното място на врага. Ала тъй гнусно станало зловонието, че главите им се замаяли и те се подхлъзвали по скалите, вкопчвали се в редките дървета и повръщали неудържимо, забравяйки в страданията си всеки друг страх, освен ужаса да не полетят към каменните зъби на Теиглин.

Тогава Турамбар рекъл на Хунтор:

— Хабим сетни сили без никаква полза. Защото напразно е да се катерим, додето не сме сигурни, че драконът ще премине.

— А когато разберем — възразил Хунтор, — не ще имаме време да дирим изход от бездната.

— Вярно — отвърнал Турамбар. — Но когато всичко зависи от случайността, на нея трябва да се доверим.

Затуй спрели и зачакали, гледайки от дълбоката клисура как високо горе една бяла звезда бавно пълзи през тясната ивица небе; и Турамбар постепенно се унесъл в дрямка, сред която с цялата си сила и воля се катерел нагоре, макар че черен вихър го засмуквал назад и раздирал нозете му.

Изведнъж прогърмял оглушителен шум и стените на бездната се разтресли от ехото. Турамбар трепнал и рекъл на Хунтор:

— Ето, раздвижва се. Идва нашият час. Удряй с все сила, защото сега двамината ще трябва да се бием за трима!

В този миг Глаурунг започнал своя набег срещу Бретил; и всичко станало както се надявал Турамбар. Защото драконът бавно провлачил тежкото си туловище към ръба на канарата и вместо да завие, се приготвил да прескочи над бездната с могъщите си предни лапи, а подир туй да прехвърли отвъд и цялото тяло. С него идвал и ужасът, понеже не дошъл право над тях, а малко на север и двамата зърнали изотдолу как сянката на грамадната му глава закрива звездите; в зиналата му паст имало седем огнени езика. После избълвал пламтящ облак, та кърваво зарево огряло цялата клисура и черни сенки заподскачали между скалите; а дърветата срещу него се сгърчили сред колони от дим и в реката с трясък се посипали камъни. Сетне той се метнал напред, сграбчил отсрещната канара с чудовищните си нокти и почнал да се прехвърля отвъд.

Сега Турамбар и Хунтор се нуждаели от храброст и бързина, защото макар че избегнали пламъците, не се намирали точно на пътя на Глаурунг и трябвало тепърва да стигнат до него, преди да е преминал, инак губели всяка надежда. Забравил за опасността, Турамбар изтичал напред покрай реката; ала тъй страшна била жегата и вонята под дракона, че той се полюшнал и щял да падне, ако не го бил сграбчил Хунтор, който храбро идвал сред него.

— Доблестно сърце! — рекъл Турамбар. — Щастлив избор бе, че те взех за придружител!

Ала преди да довърши, грамаден камък се стоварил отгоре, разбил главата на Хунтор и го запокитил в реката — тъй намерил своя край един от най-храбрите бойци в рода на Халет. Тогава Турамбар се провикнал:

— Уви! Зле е за всекиго да крачи в моята сянка! Защо ли потърсих помощ? Ето, вече си сам, Повелителю на Съдбата, както би трябвало да знаеш, че ще стане. Завладявай сега сам-самичък!

После призовал цялата си воля и ненавист към дракона и неговия господар — и сякаш ненадейно открил в тялото и душата си сили, каквито не бил опознал дотогава; корен по корен, камък по камък преодолял отвесната канара, додето се вкопчил в едно тънко дръвче, което растяло малко под ръба на клисурата и макар с опожарена корона, все още се държало здраво върху корените. И тъкмо когато се намествал в чатала между два клона, търбухът на дракона се появил право отгоре и провиснал досами главата му, преди Глаурунг да го придърпа нагоре. Блед и сбръчкан бил той изотдолу, цял омазан в мътна слуз, по която полепвали всевъзможни боклуци; и излъчвал непоносим мирис на смърт. Тогава Турамбар изтеглил Черния меч на Белег и замахнал нагоре с цялата мощ на десницата и омразата си; и дългото, гибелно и кръвожадно острие потънало в драконовия търбух чак до дръжката.

А Глаурунг като усетил смъртоносния удар, надал писък, който разтърсил горите и вцепенил от ужас людете край Нен Гирит. Турамбар се люшнал като от удар и полетял надолу, а мечът се изтръгнал от десницата му и останал да стърчи в търбуха на дракона. Защото в чудовищен спазъм Глаурунг сбрал цялото си треперещо туловище, преметнал го отвъд клисурата и там се загърчил от болка, свивайки и разпускайки тяло, додето опустошил всичко наоколо и накрая останал да лежи неподвижно сред пушек и каменни отломки.

Замаян и почти загубил свяст, Турамбар висял, вкопчен в корените на дръвчето. Ала успял да превъзмогне шемета, раздвижил се и къде с опора, къде с падане постепенно се добрал до реката; отново дръзнал да я прекоси, но сега лазел по камъните на четири крака с окървавени нокти и заслепен от пяната, додето накрая преминал отвъд и с последни сили се изкатерил до пукнатината, по която били слезли. Тъй най-сетне излязъл пред умиращия дракон и с люта радост се взрял в поваления враг.

Там лежал Глаурунг със зинала паст; ала гаснели вече всичките му огньове и злите му очи били затворени. Проснат бил на една страна, изпружен с цяло тяло и дръжката на Гуртанг стърчала от търбуха му. Възрадвало се тогава сърцето на Турамбар и макар че драконът още дишал, той поискал да прибере меча си, който ценял и преди, но сега го поставял над всички съкровища на Нарготронд. Верни се оказали словата, изречени при изковаването на този меч — че никоя твар, била тя голяма или малка, не ще надживее неговото ухапване.

Затуй пристъпил към своя ненавистен враг, стъпил върху корема му и като хванал дръжката на Гуртанг, напънал с все сила да го изтегли. И викнал присмехулно, напомняйки за словата, изречени пред портите на Нарготронд:

— Здравей, Червей на Моргот! Добра среща отново! Умри сега и дано мракът те погълне навеки! Тъй мъсти Турин, син Хуринов.

После изтръгнал меча, но при това струя черна кръв плиснала върху ръката му и отровата го изгорила жестоко, та изкрещял от болка. Тогава Глаурунг се размърдал, отворил скверните си очи и погледнал Турамбар с тъй люта злоба, че сякаш стрела го пронизала; и заедно с непоносимата болка в ръката туй го повалило в несвяст като мъртъв край дракона, а мечът останал затиснат под тялото му.

Писъкът на Глаурунг долетял до хората край Нен Гирит и ги изпълнил с ужас; а когато съзрели в далечината огненото опустошение от предсмъртния гърч на дракона, те решили, че тъпче и унищожава онези, що го нападнали. Тогава от сърце съжалили, че не са нейде по-надалече; но не смеели да напуснат възвишението, защото си спомняли словата на Турамбар, че ако Глаурунг победи, най-напред ще отиде в Ефел Брандир. Затуй се взирали с ужас да видят накъде ще тръгне, но никой не бил толкоз храбър, че да слезе и да донесе вести от мястото на сражението. А Ниниел седяла неподвижно, само треперела цялата и не можела да овладее ръцете и нозете си; защото когато дочула гласа на дракона, сърцето й замряло и усетила как мракът отново се прокрадва към нея.

Тъй я заварил Брандир. Защото макар и грохнал от умора, той най-сетне стигнал до моста над Келеброс; по целия дълъг път куцукал самичък с патерицата си, а това място било поне на пет левги от неговия дом. Тласкал го страхът за Ниниел, а сега чул новини, с които се сбъдвали най-мрачните му предчувствия.

— Драконът мина реката — казвали хората, — а Черния меч несъмнено е мъртъв, както и другите, що бяха с него.

Тогава Брандир застанал до Ниниел, усетил как страда и сърцето му се свило от жалост за нея; ала въпреки туй си помислил: „Черния меч загина, но Ниниел е жива.“ После потръпнал, защото изведнъж му станало студено край водите на Нен Гирит. И той загърнал Ниниел с плаща си. Но не намирал какво да каже; а тя мълчала.

Времето отминавало, а Брандир все тъй стоял безмълвно до нея, взирал се в нощта и напрягал слух; ала нищо не виждал, чувал само падащите води на Нен Гирит си помислил: „Глаурунг сигурно вече е навлязъл в Бретил“. Но вече не съжалявал своите люде — тия глупци, що се присмивали на съветите му и тъй го унизили. „Нека драконът иде към Амон Обел, тогава ще имам време да избягам и да отведа Ниниел.“ Накъде — нямал представа, защото никога не бил излизал извън Бретил.

Най-сетне той се привел, докоснал ръката на Ниниел и рекъл:

— Няма закога да чакаме, Ниниел! Ела! Време е да вървим. Ако си съгласна, аз ще те водя.

Тогава тя се изправила безмълвно, хванала го за ръката и двамата минали по моста, а сетне продължили по пътеката към Теиглинските бродове. Но ония, които ги видели да се движат като сенки през мрака, нито знаели кои са, нито пък се интересували. А когато се отдалечили под стихналите дървета, луната изгряла иззад Амон Обел и обляла с мътно сияние горските поляни. Тогава Ниниел спряла и рекла на Брандир:

— Това ли е пътят?

А той отвърнал:

— За какъв път говориш? Свърши се нашата надежда в Бретил. Нямаме друг път, освен да се спасим от дракона и да избягаме надалеч, докато още е време.

Смаяно го погледнала Ниниел и рекла:

— Нима не предложи да ме отведеш при него? Или си искал да ме измамиш? Черния меч бе мой любим и съпруг, тръгнала съм само за да го диря. А ти какво си мислеше? Прави сега каквото желаеш, ала аз трябва да бързам.

И докато Брандир стоял замаян, тя побягнала от него; а той се провикнал след нея:

— Чакай, Ниниел! Не тръгвай сама! Не знаеш какво ще завариш. Идвам с теб!

Ала тя не го чувала и тичала тъй, сякаш изстиналата й допреди малко кръв изведнъж се била разгоряла; и макар че Брандир бързал след нея доколкото можел, скоро я изгубил от поглед. Тогава той проклел недъгавата си участ; но не пожелал да се върне.

Наближавало пълнолуние, а бялата луна се издигала високо в небето и когато Ниниел слязла по склона към речната долина, сторило й се, че си я спомня и това я изпълнило със страх. Защото била излязла край Теиглинските бродове и пред нея се извисявала могилата Хауд-ен-Елет, окъпана в лунен светлик, с черна сянка отметната настрани; и от тази могила лъхало чувство на ужас.

С писък свърнала Ниниел настрани и побягнала на юг покрай реката, захвърляйки тичешком плаща си, сякаш отхвърляла мрака, полепнал по нея; а отдолу била облечена в бяло и трепетно искряла под лунните лъчи между дърветата. Тъй я зърнал Брандир от хълма, та се втурнал да й пресече пътя и случайно открил тясната пътека, по която бил минал Турамбар; отбил се по нея, слязъл стръмно на юг към реката и най-сетне взел да догонва Ниниел. Ала макар да викал, тя не обръщала внимание или не чувала и скоро пак изчезнала далече напред; и тъй наближили гората край Кабед-ен-Арас, където умирал Глаурунг.

На юг луната сияела сред безоблачното небе с бистра, студена светлина. Наближавайки опустошеното от Глаурунг място, Ниниел го зърнала как лежи там и търбухът му се сивее под лунните лъчи; ала до него лежал и човек. Тогава забравила за страха, втурнала се сред тлеещите отломки и тъй стигнала до Турамбар. Тъй бил паднал на една страна върху меча си, а лицето било мъртвешки бледо в неясната светлина. Тогава Ниниел се проснала с ридания върху него и го целунала; сторило й се, че долавя слаб дъх, но решила, че туй ще да е заблуда или измамна надежда, защото бил студен и нито помръдвал, нито й отговарял. И докато го галела, открила, че ръката му е почерняла като от изгаряне; измила я тогава със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си. Ала понеже той още не помръдвал от нейния допир, пак го целунала и се провикнала:

— Турамбар, Турамбар, върни се! Чуй ме! Събуди се! Аз съм Ниниел. Драконът е мъртъв, мъртъв и само аз стоя тук край теб.

Но той не отговарял.

Дочул плача й Брандир, защото също бил стигнал до опустошеното място; но тъкмо се канел да пристъпи към Ниниел, когато изведнъж спрял и застинал. Защото при вика на Ниниел драконът се размърдал за сетен път, открехнал очи и луната проблеснала в тях, когато задъхано проговорил:

— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш: убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.

Тогава Ниенор останала като зашеметена, а Глаурунг издъхнал; и с гибелта му пелената на злата магия паднала от нея, та изведнъж зърнала ясно целия си живот ден подир ден, а не забравила и какво се било случило откакто лежала върху Хауд-ен-Елет. Цялата се разтресла от ужас и омерзение. А Брандир, който чул всичко, загубил сили и се подпрял на едно дърво.

Внезапно Ниенор скочила на нозе, спряла се за миг, бледа като призрак под луната, свела взор към Турин и се провикнала:

— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен: повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!

А сетне, обезумяла от скръб и непоносим ужас, диво побягнала от онова място; а Брандир закуцукал след нея, крещейки:

— Чакай! Чакай, Ниниел!

За миг се спряла тя, погледнала назад с изцъклени очи и се провикнала:

— Да чакам ли? Все това ме съветваш. Да бях те послушала! Ала вече е твърде късно. Не ще чакам вече на тая земя.

И пак се втурнала пред него60.

Бързо стигнала до Кабед-ен-Арас, спряла там и се вгледала в клокочещата вода с вик:

— Вода, вода! Приеми сега Ниниел Ниенор, дъщеря Хуринова; Просълзено Ридание, дъщеря на Морвен! Приеми ме, та да замина надолу към Морето!

С тия слова се хвърлила отвъд ръба — бял проблясък, погълнат от черната бездна; вик, заглъхнал сред грохота на реката.

Продължавали да текат водите на Теиглин, ала нямало вече Кабед-ен-Арас — от тогава насетне людете винаги наричали тая клисура Кабед Наерамарт; защото нямало вече елен да прескочи над нея, отбягвали я всички живи твари и не стъпвал там човешки крак. Последен от хората надникнал в нейния мрак Брандир, син Хандиров; защото не намерил нужната смелост в сърцето си и макар вече да ненавиждал живота, не успял да срещне там смъртта, за която копнеел61. Тогава мислите му се върнали към Турин Турамбар и той извикал:

— Да те мразя ли, или да те окайвам? Ала ти вече си мъртъв. Не ти дължа благодарност, похитителю на всичко, що притежавах или желаех. Но моят народ ти е длъжник. От мен подобава да узнаят какво се случи.

И закуцал отново към Нен Гирит, заобикаляйки с тръпки на ужас мястото, където лежал драконът; и докато се катерел по стръмната пътека, натъкнал се на човек, който надничал измежду дърветата, ала щом го видял, мигом се дръпнал назад. Брандир обаче бил разпознал лицето му в сетните лъчи на залязващата луна.

— Хей, Дорлас! — провикнал се той. — Какви вести носиш? Как тъй остана жив? И къде е моят сродник?

— Не знам — мрачно отвърнал Дорлас.

— Странна работа — рекъл Брандир.

— Ако искаш да знаеш — казал Дорлас, — Черния меч ни караше да прекосим в тъмното бързеите на Теиглин. Странно ли е, че не можах да го сторя? Въртя брадвата по-добре от мнозина други, ала не умея да скачам като козел.

— Значи са тръгнали без теб срещу дракона? — възкликнал Брандир. — Ала как е станало туй, след като той е преминал? Трябваше поне да останеш наблизо и да видиш какво ще се случи.

Но Дорлас не отговарял и само го гледал с ненавист в очите. Тогава Брандир разбрал всичко, усещайки изведнъж, че този човек е изоставил другарите си и от непоносим срам се укрива в горите.

— Позор за теб, Дорлас! — рекъл той. — От теб дойдоха всичките ни беди: ти приюти Черния меч, ти доведе дракона, ти ми се присмиваше, ти поведе Хунтор към гибел, а накрая избяга да се спотайваш като страхливец в горите! — Сетне му хрумнало още нещо, та изрекъл с гняв: — Защо не ни донесе вести? Туй беше най-дребното изкупление за такава вина. Ако го бе сторил, не би се наложило Ниниел сама да ги търси. И тогава нямаше да се срещне с дракона. Можеше да живее. Мразя те, Дорлас!

— Задръж си омразата! — отвърнал Дорлас. — Тя е немощна като ума ти. Мен ако питаш, най-добре орките да дойдат и да те окачат като плашило в собствената ти градина. Първо себе си наречи страхливец!

А подир туй, понеже срамът го правел още по-гневлив, той замахнал срещу Брандир с грамадния си юмрук и тъй свършил неговият живот още преди смайването да напусне очите му — защото Брандир изтеглил меча и замахнал, та го съсякъл смъртоносно. Сетне дълго стоял разтреперан и отвратен от кръвта; накрая захвърлил меча, обърнал се и продължил прегърбен напред, като се подпирал на патерицата.

Когато Брандир стигнал до Нен Гирит, бледата луна била залязла и нощта просветлявала; на изток се разпуквала зората. Хората, що все още се тълпели край моста, го видели да идва като сива сянка в предутринния сумрак и някои от тях му подвикнали смаяно:

— Къде беше? Видя ли Ниниел? Защото тя си замина.

— Да, замина си — рекъл той. — Замина, замина и вече не ще се завърне. Ала аз дойдох да ви донеса вести. Чуйте ме сега, бретилски люде, и кажете имало ли е някога разказ като тоя, що нося! Драконът е мъртъв, ала и Турамбар лежи мъртъв до него. И това са добри вести — да, добри са и двете.

Тогава народът замърморил, смаян от неговите слова, и някои рекли, че е полудял; но Брандир извикал:

— Изслушайте ме до края! Ниниел също е мъртва — прекрасната Ниниел, която обичахте, която и аз обичах повече от всичко на света. Тя се хвърли отвъд ръба на Еленовия скок62 и острите зъби на Теиглин я погълнаха. Отиде си, ненавиждайки белия свят. Защото ето какво узна преди да избяга: и двамата са били Хуринови чеда, брат и сестра. Мормегил наричаха него, а сам си избра името Турамбар, за да скрие предишното — Турин, син Хуринов. Нея пък нарече Ниниел, понеже не знаеше, че е Ниенор, дъщеря Хуринова. В Бретил дойдоха, влачейки подир себе си сянката на черна участ. Тук се стовари съдбата върху им и не ще се отърват вече от скръб тия земи. От днес не ги наричайте нито Бретил, нито страна на Халетримите, а Сарх ния Хин Хурин — Гроб на Хуриновите чеда!

Тогава, макар все още да не разбирали как се е стигнало до тая беда, людете заридали и някои от тях рекли:

— Гроб си намери в Теиглин скъпата Ниниел, гроб трябва да има и за Турамбар, най-храбрия сред мъжете. Не бива спасителят ни да лежи под небето. Нека идем да го потърсим.

Гибелта на Турин

А когато Ниниел избягала, Турин се размърдал и му се сторило, че я чува да го зове от далечен бездънен мрак; но със смъртта на Глаурунг съзнанието му се възвърнало и той отново си поел дълбоко дъх, после въздъхнал и от изтощение потънал в дълбока дрямка. Преди разсъмване обаче нощният студ взел да го мъчи, та се завъртял насън, дръжката на Гуртанг го подпряла в ребрата и той се събудил. Нощта отминавала и из въздуха се носел утринен полъх; скочил той на нозе, като си припомнил победата и парещата отрова на дракона. Вдигнал ръка, огледал я и се почудил. Защото била превързана с все още влажно парче бял плат, което облекчавало болката; и си рекъл:

— Как тъй някой се е погрижил за мен, а сетне ме е изоставил да лежа на студения камък сред хаос и драконово зловоние? Какви ли странни неща са се случили?

Тогава се провикнал, ала никой не му отговорил. Наоколо имало само мрак, опустошение и зловещ мирис на смърт. Привел се да вдигне меча си и видял, че е цял, а сиянието по острието блести все тъй ярко.

— Скверна бе отровата на Глаурунг — промълвил той, — ала ти си по-крепък от мен, Гуртанг! От ничия кръв не се отказваш. Твоя е победата. Ела сега! Трябва да подиря помощ. Изнурено е моето тяло и мраз пронизва костите ми.

После обърнал гръб на Глаурунг и го оставил да гние; но докато се отдалечавал от онова място, всяка нова стъпка му се струвала все по-тежка и той си помислил: „Може би край Нен Гирит ще заваря да ме очаква някой от разузнавачите. Ала ми се ще час по-скоро да стигна до своя дом, та да усетя нежните ръце на Ниниел и знахарските умения на добрия Брандир!“

И тъй крачел изнемощял под мътните лъчи на зората, като се подпирал с Гуртанг, додето най-сетне стигнал край Нен Гирит и застанал пред людете, тъкмо когато тръгвали да търсят трупа му.

С ужас се отдръпнали те, мислейки, че това е неприкаяният му дух, а жените надали вой и закрили очи. Но Турин им рекъл:

— Не, радвайте се вместо да ридаете! Вижте! Нима не съм жив? И нима не погубих дракона, от който се бояхте?

Тогава всички се обърнали към Брандир и викнали:

— Глупец си ти с твоите лъжовни приказки, че бил мъртъв. Не ти ли казахме, че си луд?

А Брандир гледал като втрещен към него с ужас в очите и нищо не можел да изрече. Но Турин му казал:

— Значи ти си дошъл там да превържеш ръката ми? Благодаря. Ала явно губиш уменията си, щом не можеш да различиш смърт от припадък. — А после се обърнал към хората: — Не говорете така за него, глупци. Кой от вас би сторил повече? Той поне имаше доблестта да слезе до бойното поле, докато вие седяхте тук и се вайкахте! Е, хайде, сине Хандиров! Още много неща искам да узная. Защо си тук и защо са дошли всички тия люде, които оставих в Ефел? Щом съм тръгнал заради вас срещу смъртна заплаха, не мога ли да разчитам, че ще изпълните волята ми, докато ме няма? И къде е Ниниел? За нея поне се надявам, че не сте я довели насам, а си стои където заръчах — в моя дом с охрана от храбри мъже.

А когато никой не му отговорил, той се провикнал:

Хайде, кажете къде е Ниниел? Защото най-напред нея искам да видя; и на нея най-напред ще разкажа за делата от тази нощ.

Ала всички извръщали лица и накрая Брандир продумал:

— Ниниел не е тук.

— Много добре — рекъл Турин. — Щом е тъй, ще се прибера у дома. Има ли тук кон да ме носи? Или още по-добре носилка. Много сили загубих в тежката битка.

— Не, не! — отчаяно рекъл Брандир. — Празна е твоята къща. Ниниел не е там. Мъртва е.

Но една от жените — съпругата на Дорлас, която не обичала Брандир — викнала пискливо:

— Не го слушай, господарю! Той е полудял. Дойде с викове, че си мъртъв и нарече туй добра новина. Защо тогава да вярваме на приказките му за Ниниел — че била мъртва, та дори и още по-лошо?

Тогава Турин пристъпил към Брандир и извикал:

— Значи моята смърт била добра новина? Да, знам си, че открай време я ревнуваш от мен. А сега била мъртва, казваш? Та дори и още по-лошо. Каква лъжа си сътворил в своята злоба, проклетнико сакати? Може би си искал да ни погубиш с гнусни слова, тъй като не владееш друго оръжие?

Гняв пламнал в Брандировото сърце, та прогонил всяка жалост и той се провикнал:

— Полудял ли? Не, лудият си ти, Черен меч с черна съдба! А заедно с теб и всички тия слабоумни люде. Не лъжа! Ниниел е мъртва, мъртва, мъртва! Върви да я търсиш в Теиглин!

Замръзнал Турин неподвижно и тихо продумал:

— Откъде знаеш? Как си я тласнал към гибел?

— Знам, защото я видях да се хвърля — отвърнал Брандир. — Ала не аз, а ти я тласна. Тя избяга от теб, сине Хуринов и се хвърли в Кабед-ен-Арас, та никога вече да не те види. Ниниел! Ниниел ли? Не, тя бе Ниенор, дъщеря Хуринова.

Тогава Турин сграбчил Брандир и го разтръскал; защото в тия слова дочул как го догонват стъпките на съдбата, ала от ужас и ярост сърцето му не искало да ги приеме, както смъртно ранен звяр е готов да нарани всекиго около себе си, преди да издъхне.

— Да, аз съм Турин, син Хуринов — викнал той. — Отдавна си се досетил за туй. Ала нищо не знаеш за сестра ми Ниенор. Нищо! Тя е на сигурно място в Потайното кралство. Туй е лъжа, зачената в гнусните ти мисли, за да подлудиш първо съпругата ми, а сетне и мен. Хром злодей — значи си искал да тласнеш към гибел и двама ни?

Но Брандир отблъснал ръката му и отвърнал:

— Не ме докосвай! Укроти малко безумството си. Онази, която наричаш своя съпруга, дойде и те превърза, а ти не отговори на нейния зов. Ала друг отговори наместо теб — драконът Глаурунг, който навярно е омагьосал пагубно и двама ви. Тия слова изрече, преди да издъхне: „Ниенор, дъще Хуринова, ето го брат ти, коварен към враговете, неверен към приятелите, проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов“. — После Брандир изведнъж избухнал в безумен смях. — Разправят, че на смъртно легло човек говори истината — изкискал се той. — А комай и с драконите е същото. Турин, сине Хуринов, проклет да е твоят род и всички, които те подслонят!

Тогава Турин сграбчил Гуртанг и свиреп огън лумнал в очите му.

— А що да речем за теб, недъгава твар? — бавно продумал той. — Кой й разкри зад гърба ми моето истинско име? Кой я отведе при драконовата злоба? Кой стоя със скръстени ръце и я остави да умре? Кой дойде насам, та час по-скоро да разкаже на всеослушание за нейния ужас? Кой ми се надсмива злорадо сега? Значи хората казвали истината, преди да умрат? Говори тогава, без да се бавиш.

А Брандир като видял смъртта си изписана върху Туриновото лице, останал неподвижен и не побягнал, макар че нямал друго оръжие, освен патерицата си; и рекъл:

— Дълъг е разказът за онуй, що се случи, а вече съм изморен от теб. Ала ти злословиш за мен, сине Хуринов. Нима и Глаурунг е злословил? Посечеш ли ме, всички ще видят, че е бил прав. Но не се боя от смъртта, защото след нея ще ида да търся обичната Ниниел и може би пак ще я намеря отвъд Морето.

— Ниниел ли да търсиш? — викнал Турин. — Не, Глаурунг ще намериш, та заедно да творите лъжи. Ще спиш до Червея, твоя събрат по душа, и в един общ мрак ще гниете!

Сетне вдигнал Гуртанг и смъртоносно съсякъл Брандир. Ала хората закрили очи пред страшната гледка и когато се обърнал да напусне Нен Гирит, всички побягнали с ужас от него.

Тръгнал тогаз Турин като обезумял през горските дебри и ту проклинал Средната земя и човешката участ, ту страстно зовял Ниниел. Но когато най-сетне лудостта го напуснала, той седнал, замислил се над делата си и от устните му се отронил вик:

— Тя е на сигурно място в Потайното кралство!

И си помислил, че след като целият му живот е съсипан, трябва да тръгне нататък; защото всички лъжи на Глаурунг го тласкали надалеч от Дориат. Затуй се изправил, поел към Бродовете на Теиглин и минавайки покрай Хауд-ен-Елет, извикал:

— О, Финдуилас, горчиво платих, задето се вслушах в словата на дракона! Дай ми мъдрост сега!

Ала още преди да довърши, зърнал дванайсет въоръжени елфически бойци да минават през Бродовете; и когато наближили, разпознал между тях Маблунг, пръв пълководец на Тингол. А Маблунг го приветствал с вик:

— Турин! Добра среща най-сетне! Дълго те търсих и се радвам да те видя, макар да личи, че тия години са били тежки за теб.

— Тежки! — повторил Турин. — Да, тежки като Морготовите нозе. Ала щом се радваш да ме видиш жив, значи си единствен в Средната земя. Защо ми се радваш?

— Защото името ти е на почит сред нас — отвърнал Маблунг. — И макар че от много заплахи успя да се изплъзнеш, напоследък се боях за теб. Гледах идването на Глаурунг и си мислех, че е постигнал гнусните си цели, а сега се завръща при своя господар. Ала той зави към Бретил и в същото време узнах от бродници из пущинака, че Черния меч от Нарготронд се бил появил отново и орките се бояли до смърт от него. Тогава ме обзе тревога и си рекох: „Уви! Там, където не смеят да припарят орките, сам Глаурунг отива да дири Турин“. Затуй дойдох час по-скоро насам да те предупредя и да ти помогна.

— Бързал си, ала не достатъчно — рекъл Турин. — Глаурунг е мъртъв.

Тогава елфите го погледнали смаяно и възкликнали:

— Убил си Великия червей! Навеки ще се слави твоето име сред елфи и люде!

— Не ме е грижа — отвърнал Турин. — Защото и сърцето ми загина. Ала щом идвате от Дориат, разкажете ми вести за моите близки. В Дор-ломин узнах, че са забягнали в Потайното кралство.

Дълго не отговаряли елфите, но накрая Маблунг продумал:

— Тъй сториха наистина, в годината преди идването на дракона. Но сега не са там, уви!

Изстинало сърцето на Турин, защото дочул как стъпките на съдбата го гонят към страшния край.

— Продължавай! — викнал той. — И не се бави!

— Двете тръгнаха из пущинака да те дирят — рекъл Маблунг. — Туй бе против всички разумни съвети; ала щом разбраха, че ти си Черния меч, пожелаха да идат към Нарготронд; а Глаурунг изскочи насреща и разпръсна тяхната стража. От онзи ден никой не е видял Морвен; Ниенор пък бе омагьосана, та загуби реч и разум, после избяга на север като горска сърна и изчезна сред дебрите.

Тогава за почуда на елфите Турин се разсмял гръмко и пронизително.

— Не е ли шега това? — викнал той. — О, прекрасната Ниенор! Значи избягала от Дориат към дракона, а от дракона към мен. Каква благосклонна съдба! Мургава като горски плод бе тя, с тъмни коси; дребна и крехка като елфическо чедо, никой не би могъл да я сбърка!

Стъписал се тогава Маблунг и рекъл:

— Тук трябва да има някаква грешка. Не бе такава сестра ти. Висока бе, със сини очи и коса от чисто злато — истинско копие на баща си Хурин. Не може да си я виждал!

— Не може ли, Маблунг, не може ли? — провикнал се Хурин. — А защо не? Та аз съм сляп, погледни ме! Не знаеше ли? Сляп, сляп и залутан още от детство в мрачните мъгли на Моргот! Затуй остави ме! Върви си, върви! Върни се в Дориат и дано зимна слана го попари! Проклет да е Менегрот! Проклет да е и пътят, по който стъпваш! Вече всичко свърши. Сега идва нощта!

После избягал по-бързо от вятъра, а те гледали подир него с почуда и страх. И Маблунг рекъл:

— Случило се е нещо необичайно и страховито, за което не знаем. Нека да го последваме и да му помогнем, ако ни е по силите — защото той е обезумял и безразсъден.

Но Турин ги изоставил далече зад себе си, стигнал до Кабед-ен-Арас и спрял; чул грохота на водата и видял, че дърветата наблизо и надалеч са съсухрени и мъртвите им листа се ронят печално, сякаш зима била настанала в първите дни на лятото.

— Кабед-ен-Арас, Кабед Наерамарт! — извикал той. — Не ще оскверня водите, които измиха Ниниел. Защото зли бяха всичките ми дела, а най-страшно излезе последното.

Сетне изтеглил меча си и продумал:

— Здравей, Гуртанг, смъртоносно желязо, ти единствен сега ми остана! Ала познаваш ли друг господар и друга вярност, освен ръката, що те размахва? От ничия кръв не се отказваш. Ще приемеш ли тогаз и Турин Турамбар? Ще ме погубиш ли бързо?

И в отговор от острието долетял студен глас:

— Да, ще изпия кръвта ти, та дано да забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.

Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху Гуртанг и черното острие му отнело живота.

А Маблунг като дошъл, погледнал грозното туловище на мъртвия Глаурунг, после съзрял трупа на Турин и дълбоко се наскърбил, мислейки за Хурин какъвто го бил видял в битката Нирнает Арноедиад и за страшната участ на неговото семейство. Докато елфите стояли там, хората слезли от Нен Гирит да погледат дракона и като видели какъв страшен край е сполетял Турин Турамбар, всички заридали; а елфите се потресли, щом узнали най-сетне какво означавали сетните слова на Турин. Тогава Маблунг изрекъл горчиво:

— Аз също бях замесен в съдбата на Хуриновите чеда и тъй погубих с думи оногова, когото обичах.

После вдигнали Турин и открили, че мечът му се е строшил на две. Тъй изчезнало и последното, що притежавал.

С много труд събрали купища дърва, наклали огромна клада и унищожили трупа на дракона, додето останала само пепел и стрити на прах кости. Но за Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило и песнопойците на елфи и люде го оплакали, заедно довлекли върху могилата грамаден сив камък; и на него елфите изсекли с дориатски руни:

А по-долу изписали също:

Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.

Тъй свършва Разказът за децата на Хурин — най-дългата от всички балади в Белерианд.