Недовършени предания

IОписание на остров Нуменор

Описанието на остров Нуменор, което ще последва, е извлечено от описания и простички карти, съхранявани дълго в архивите на гондорските крале. Несъмнено те представляват нищожна част от написаното някога, тъй като нуменорските мъдреци са съставили множество природонаучни и географски съчинения; ала те, както и почти всички останали плодове от разцвета на науката и изкуството в Нуменор, са изчезнали при Падението.

Дори малобройните документи, съхранени в Гондор и Имладрис (където на Елронд били поверени оцелелите съкровища на нуменорските крале) са пострадали от загуби или унищожение поради небрежност. Защото макар че шепата оцелели според собствените им слова „копнеели“ за низвергнатия Акалабет и никога, дори и след векове, не престанали да се смятат в известна степен за изгнаници, когато станало ясно, че Подарената земя е отнета отново и Нуменор е изчезнал навеки, то всички освен неколцина сметнали изучаването на последните остатъци от неговата история за безплодно занимание, носещо само безплодна скръб. И през сетнешните епохи останал широко известен единствено споменът за Ар-Фаразон и неговата нечестива армада.

По очертания земите на Нуменор напомняли петолъчна звезда или петоъгълник с централна част, която била широка около двеста и петдесет мили от север на юг и от изток на запад, а от нея се отделяли пет големи полуострова. Тия полуострови били смятани за отделни области и носели имената Форостар (Северни земи), Андустар (Западни земи), Хиярнустар (Югозападни земи), Хиярростар) Югоизточни земи) и Орростар (Източни земи). Централната част се наричала Миталмар (Вътрешни земи) и нямала друг достъп до морето, освен земите около Роменския залив. Една малка област в Миталмар обаче била отделена от останалите и носела името Арандор, тоест Кралски земи. В Арандор били пристанището Ромена, Менелтарма и градът на кралете Арменелос; и по всички времена това била най-гъсто населената област на Нуменор.

Миталмар се издигал високо над полуостровите (ако не се броят планините и хълмовете по тях); бил покрит със степи и ниски ридове, а гори се срещали рядко. Недалеч от средата на Миталмар се извисявала планина, наречена Менелтарма, тоест Небесна колона, посветена на преклонението пред Еру Илуватар. Долните й склонове били полегати и обрасли с ливади, ала нагоре ставали все по-стръмни, а към върха — непристъпни; в тях обаче бил изсечен виещ се път, който започвал от южното подножие и стигал под ръба на върха откъм северната страна. Защото самият връх бил плосък и дори леко вдлъбнат, та можел да побере множество люде; но през цялата история на Нуменор останал недокоснат от човешки ръце. Ни сграда издигнали там, ни олтар, ни дори купчина камъни; и никакво друго подобие на храм не притежавали Нуменорците през блажените дни чак до идването на Саурон. Никога не донесли там инструмент или оръжие; и никой освен краля не дръзвал да изрече слово на онзи свещен връх. А дори и кралят проговарял само три пъти в годината: да се помоли за идната година на празника Ерукиерме през първите пролетни дни, да възхвали Еру Илуватар на празника Ерулаитале в средата на лятото и да му благодари на празника Ерухантале, с който привършвала есента. На тия тържества кралят се изкачвал по планината пешком, следван от велико множество люде, облечени в бели одежди и накичени с цветя, ала напълно безмълвни. По друго време всички имали право да идат догоре сами или на групи; според преданията обаче тишината била тъй величава, че дори дори чужденец, незапознат с Нуменор и неговата история, не смеел да проговори, ако случайно попаднел там. Никоя птица освен орлите не идвала над върха. Колчем се приближавал човек, три големи орли мигом излитали и се спускали върху три канари откъм западния ръб; ала по време на Трите молитви не кацали, а оставали в небесата и се реели над народа. Наричали ги Свидетелите на Манве и вярвали, че сам той изпраща могъщите птици от Аман да бдят над Свещената планина и цял Нуменор.

В основата си Менелтарма постепенно се сливала с околните равнини, но от нея тръгвали като корени пет невисоки и дълги хребета към петте полуострова на страната; наричали ги Тармасундар, тоест Корени на колоната. Възходящият път се приближавал към планината по билото на югозападния хребет; а между този хребет и югоизточния имало плитка долина. Наричали я Ноиринан, Долина на гробниците; защото там, в подножието на планината, били изсечени скални подземия, където намирали сетен покой кралете и кралиците на Нуменор.

Но по-голямата част от Миталмар била покрита с обширни пасища. На югозапад се простирали ниски тревисти хълмове; и там, в Емерие, се намирало сборището на Пастирите.

Областта Форостар била най-неплодородна — камениста и почти без дървета; горички от ела и борика се тъмнеели само по западните склонове на високите бърда, обрасли с буйна папрат. Към Северния нос се издигали скалисти чукари и там величавата канара Соронтил надвисвала на шеметни висоти над морето. По нея виели гнездата си много орли; и в тази област Тар-Менелдур Елентирмо съградил висока кула, от която да наблюдава движението на звездите.

В северната си част Андустар също бил скалист и обрасъл с елови гори, обърнати към морето. Откъм запада три малки залива се врязвали във възвишенията му; ала там канарите най-често се издигали далеч над вълните, а в тяхното подножие се гушели скалисти площадки. Най-северният залив носел името Андунийски, понеже в него било голямото пристанище Андуние (Залез) с многолюден град покрай брега и множество къщички, накацали по стръмните склонове зад него. Но почти цялата южна част на Андустар била плодородна, по възвишенията растели гъсти брезови и букови гори, а из закътаните долини се спотайвали горички от дъб и бряст. Между полуостровите Андустар и Хиярнустар се простирал големият залив, наречен Елдана, тъй като гледал към Ересеа; защитени от северните ветрове и открити към западните морета, земите около него се радвали на мек климат и над тях най-често падали дъждове. Насред Елданския залив било най-красивото от всички пристанища на Нуменор, наречено Елдалонде; и в древните времена натам най-често прииждали бързоходните бели кораби на Елдарите от Ересеа.

Покрай целия залив, по склоновете около него и далече навътре из областта растели ароматните вечнозелени дървета, донесени от Запада; и тъй пищна била тяхната зеленина, та Елдарите казвали, че тия места са почти толкова красиви, колкото и пристанищата на Ересеа. Гордост и радост били тия дървета за нуменорците, а споменът за тях се съхранил в множество песни дълго след като били изчезнали навеки, защото само отделни фиданки успели да разцъфтят на изток от Подарената земя, та останали единствено имената им: ойолайре, лайрелосе, несамелда, вардариана, таниквеласе и яванамире с неговите кръгли алени плодове. Цветовете, листата и кората на тия дървета пръскали нежно благоухание, тъй че цялата област била изпълнена със смесените им аромати; затуй я наричали Нисималдар, що означава Ароматните дървета. Макар и не тъй изобилно, много от тях били засадени и по други краища на Нуменор; ала единствено там растяло могъщото златно дърво малинорне, достигащо подир пет века растеж почти същата височина, както и в Ересеа. Кората му била сребриста и гладка, а клоните устремени нагоре като на бук; но стволът никога не се раздвоявал. Листата също напомняли тия на бука, ала били по-големи, бледозелени отгоре и сребристи отдолу; наесен не падали, а ставали бледозлатисти. Напролет короната се отрупвала с гроздове от златни цветове, които цъфтели чак до края на лятото; а щом се отваряли цветовете, листата падали, тъй че през пролетта и лятото горите от малинорни били като дворци със златен под, златни сводове и колони от старо сребро63. Плодът на това дърво бил като орех със сребърна черупка; и шестият нуменорски крал Тар-Алдарион подарил няколко плода на крал Гил-галад от Линдон. Те не пуснали корен по онези земи; Гил-галад обаче дал част от тях на своята сродница Галадриел и под нейните грижи прекрасните дървета расли и процъфтявали из потайната страна Лотлориен отвъд река Андуин чак докато елфите напуснали Средната земя; ала по ръст и обхват не можели да се мерят с малинорните във величавите гори на Нуменор.

Река Нундуине се вливала в морето край Елдалонде, а малко по-нагоре по нея било езерото Нисинен, наречено тъй заради изобилието от благоуханни храсти и цветя по бреговете му.

В западната си част Хиярнустар бил планинска област, с високи канари по западното и южното крайбрежие; но на изток се простирали топли и плодородни земи, покрити с необятни лозя. Полуостровите Хиярнустар и Хиярростар били раздалечени и по дългите брегове между тях земите плавно се спускали към морето както нийде другаде в Нуменор. Тук течала най-голямата нуменорска река Сирил (защото всички останали, освен Нундуине на запад, всъщност били къси и буйни потоци, устремени към морето), която извирала от подножието на Менелтарма в долината Ноиринан и слизала на юг през Миталмар, където постепенно ставала бавна и лъкатушна. Накрая се вливала в морето сред блата и тръстикови низини, а множеството й разклонения криволичели между високите дюни; на много мили от двете страни се простирали бели плажове и ниски каменисти брегове, където живеели предимно рибари, чиито селца се гушели по възвишенията над блата и езера, най-голямото от които се наричало Ниндамос.

Из Хиярростар растели в изобилие най-различни дървета, между тях и едно, наречено лауринкве, което хората обичали заради цветовете му и не го използвали за нищо друго. Наричали го така заради дългите провиснали гроздове от жълти цветове; и онези, що били чували от Елдарите за Златното дърво Лаурелин във Валинор, вярвали, че лауринкве е негов потомък, чиито семена са донесени от Елдарите; ала не било тъй. По времето на Тар-Алдарион в Хиярростар създали големи разсадници, откъдето идвал дървен материал за корабостроителниците.

Орростар бил по-прохладен, но възвишенията по западния край на полуострова го опазвали от студените североизточни ветрове; из вътрешните му области сеели предимно пшеница, особено по границите с Арандор.

Целият остров Нуменор изглеждал тъй, сякаш бил изтласкан нагоре от морето и леко наклонен на югоизток; навсякъде, освен по южните му краища, над морето надвисвали стръмни канари. В несметно множество се срещали морските птици по ония места. Моряците казвали, че дори и да ослепеят, по тяхната глъчка пак биха разбрали кога наближават към Нуменорските брегове; а когато някой кораб се зададял към острова, огромни птичи ята литвали да го посрещнат с радост и кръжали над него, защото никой никога не им причинявал зло. Някои придружавали мореплавателите в дългите пътешествия чак до Средната земя. Също тъй неизброими били и сухоземните птици из Нуменор — от мъничките киринки (дребни като орехчета, но с алена перушина и пронизително пискливи гласчета) до огромните орли, почитани като птици на Манве, срещу които никой не дръзвал да вдигне ръка чак до злощастните дни, когато се възцарила ненавист към Валарите. Цели две хиляди години — от дните на Елрос Тар-Миниатур чак до царуването на Тар-Анкалимон, син на Тар-Атанамир — просъществувало орловото гнездо върху най-високата кула на кралския палат в Арменелос; и винаги имало в него двойка орли, закриляна от самия крал.

Всички Нуменорци пътували на коне; защото в Нуменор и мъже, и жени яздели с удоволствие, целият народ обичал конете и се отнасял към тях с грижите, които заслужават. Обучавали ги да чуват зов отдалеч и старите легенди разказват, че когато имало голяма обич между коня и господаря му, животното можело да бъде повикано при необходимост дори и само с мисъл. Затова повечето от пътищата в Нуменор не били покрити с камъни или плочи — изграждали ги най-вече за конници, тъй като в ранните векове рядко използвали каруци и каляски, а тежките товари се пренасяли по море. Главният и най-древен път, който бил пригоден и за каруци, водел от голямото източно пристанище Ромена към престолния град Арменелос, а оттам към Долината на Гробниците и Менелтарма; по-късно, но все още през ранните епохи този път бил продължен към Ондосто в областта Форостар, а подир това и на запад към Андуние. По него превозвали най-добрия строителен камък от Северните земи и дървен материал, които се намирал в изобилие из Западните земи.

Едаините донесли със себе си в Нуменор познания за множество занаяти, а освен че съхранявали своите умения и премъдрости, мнозина от техните майстори били изучили изкуствата на Елдарите. Но материали могли да пренесат само колкото за инструменти; и дълго време всеки метал в Нуменор се смятал за скъпоценен. На корабите си носели съкровища от злато, сребро и безценни камъни; нищо подобно обаче не открили в Нуменор. Обичали накитите заради тяхната красота и тъкмо тая обич за пръв път разбудила в сърцата им алчност през късните епохи, когато попаднали под властта на Сянката, та станали високомерни и несправедливи в общуването си с по-изостаналите народи от Средната земя. В дните на своята дружба с елфите от Ересеа, получавали в дар злато, сребро и прекрасни камъни; но през ранните векове тези скъпоценности си оставали голяма рядкост чак додето кралете разпрострели властта си над бреговете на Изтока.

Все пак те намерили метални залежи в Нуменор и тъй като ковашките и миньорските им умения се развивали бързо, скоро сечивата от мед и желязо получили широко разпространение. Сред едаинските занаятчии имало мнозина оръжейни майстори, които с помощта на Нолдорите били станали извънредно изкусни в създаването на мечове, секири, копия и кинжали. За да съхрани занаята, Гилдията на Оръжейниците продължавала да кове мечове, макар че посвещавала много повече труд и умения за сътворяването на мирни инструменти и сечива. Кралят и велможите притежавали мечове като наследство от дедите си64; понякога и самите те подарявали мечове на своите потомци. За деня, в който кралският син получавал титлата престолонаследник, винаги се изработвал нов меч. Ала в Нуменор никой не носел оръжие и в течение на векове малцина майстори изковавали бойни остриета. Топори и кинжали се срещали по-често, а стрелбата с лък пеш или върху кон била любимо развлечение на Нуменорците. По-късно, по време на войните в Средната земя, враговете най-много се бояли от нуменорските лъкове. „Морските хора — казвали те, — пращат пред себе си страховит облак като дъжд от змии или градушка от стоманени остриета“; и през онези дни бойните отряди на кралските стрелци използвали кухи стоманени лъкове, а черноперите им стрели били дълги от върха на пръстите до отсрещното рамо.

Но дълго време екипажите на могъщите нуменорски кораби слизали невъоръжени сред людете от Средната земя; и макар че имали на борда секири и лъкове, за да цепят дърва и да ходят на лов по дивите, незаселени брегове, те не ги носели със себе си, когато тръгвали да дирят човешки селища. Дълбока скръб ги обзела, когато Сянката надвиснала над крайбрежието и сред техните приятели плъзнал страх да не би онези, на които са разкрили тайната на желязото, сега да го употребят срещу тях.

От всичко на света снажните Нуменорци най-много обичали Морето — да плуват из него, да се гмуркат или да се надпреварват с гребни лодки и платноходни корабчета. Най-храбри сред тях били рибарите; риба имало в изобилие край всички брегове и тя винаги заемала почетно място на нуменорската трапеза; и всички многолюдни градове се изграждали по крайбрежието. Измежду най-добрите рибари били избирани моряците, които век подир век печелели все повече признание и почит. Разказват, че когато Едаините за пръв път вдигнали платна над Великото море и поели подир Звездата към Нуменор, сам Кирдан пратил по един Елдар за кормчия на всеки от елфическите кораби, що ги носели; и след като елфическите кормчии си заминали, откарвайки повечето кораби, минали дълги години, додето Нуменорците дръзнали сами да поемат навътре в морето. Но сред тях имало корабостроители, обучени от Елдарите; с много труд и усърдие те доразвили познанията си, та накрая се осмелили да плават надалеч над морските дълбини. Когато отминали шестстотин години от началото на Втората епоха, по времето на Тар-Елендил, Капитанът на всички кралски кораби Веантур пръв извършил пътешествие до Средната земя. С помощта на пролетните ветрове откъм запада той отвел своя кораб „Ентулесе“ (тоест „Завръщане“) чак до Митлонд; а през есента на следващата година се завърнал в родината. Оттогава мореплаването станало мечта за най-храбрите мъже в Нуменор; и Менелдуровият син Алдарион, съпруг на Веантуровата дъщеря, създал Гилдията на Търсачите, която обединявала всички изпитани нуменорски моряци, както ще бъде разказано в следващата история.

IIАлдарион и Ерендис

Менелдур бил син на четвъртия нуменорски крал Тар-Елендил. Той бил трета рожба на краля, тъй като имал две сестри, наречени Силмариен и Исилме. По-голямата станала съпруга на Елатан от Андуние и техен син бил Валандил, владетел на Андуние, от когото след векове произлезли кралските родове на Гондор и Арнор в Средната земя.

Кротък и скромен по нрав, Менелдур предпочитал полета на човешката мисъл пред подвизите и приключенията. От все сърце обичал земите на Нуменор, ала морската шир не го вълнувала; защото в мислите си достигал много по-далеч от Средната земя — влюбен бил в звездите и небесата. Изучавал всичко, що можел да събере от древните премъдрости на Елдарите и Едаините за Еа и мрачните бездни около царството на Арда, а най-голяма наслада откривал в наблюденията на звездите. Той изградил кула във Форостар (северната област на острова), където въздухът бил най-чист, та от нея нощем да изучава небесните светила и движението им по небосвода65.

Когато получил кралския скиптър, Менелдур трябвало да напусне Форостар и да се пресели в Арменелос. Той управлявал като добър и мъдър крал, макар че вечно мечтаел за деня, в който ще може отново да обогатява познанията си за небесата. Съпруга му станала прелестната Алмариан. Тя била дъщеря на Веантур, Капитан на всички кралски кораби по времето на Тар-Елендил; и макар че както повечето нуменорски жени не изпитвала влечение към морето и корабите, синът й се метнал повече на дядо си Веантур, отколкото на Менелдур.

Синът на Менелдур и Алмариан бил наречен Анардил, а по-късно станал крал на Нуменор под името Тар-Алдарион. Имал две по-малки сестри — Айлинел и Алмиел, и по-голямата от тях се омъжила за Орхалдор, син на Хатолдир от Хадоровия род, който бил близък приятел с Менелдур; а синът на Орхалдор и Айлинел бил наречен Соронто и за него ще стане дума по-късно в нашия разказ66.

Алдарион, защото така го наричат във всички предания, бързо израснал и станал снажен мъж, силен и пъргав както телом, така и духом, русокос като майка си, вечно засмян и великодушен, ала по-горделив и по-упорит от баща си. От малък обикнал морето и мечтаел да овладее изкуството на корабостроител. Не обичал северните земи и прекарвал цялото си свободно време по крайбрежието, особено около Ромена, главното нуменорско пристанище с най-големите корабостроителници и най-опитните майстори. Дълги години кралят дори не помислил да му попречи, тъй като бил доволен, че Алдарион сам намира приложение за буйните си младежки сили и храна за неуморния си ум.

Алдарион бил любимец на дядо си Веантур и често живеел в неговия дом край южния бряг на Роменския залив. Този дом имал собствен пристан, край който винаги стояли на котва няколко лодки, защото Веантур пътувал по суша само дотам, където не можело да се стигне по вода; там малкият Алдарион се научил да гребе, а по-късно и да управлява платноходка. Още като юноша вече бил способен да командва плаването на истински кораб от пристанище до пристанище.

И веднъж се случило тъй, че Веантур рекъл на своя внук:

— Анардилия67, пролетта наближава, а с нея и твоето пълнолетие. — (Защото през април Алдарион щял да навърши двайсет и пет години.) — Наумил съм си да го отпразнуваме както подобава. Много станаха вече годините ми и не вярвам, че още дълго ще намирам в сърцето си дързостта да напускам уютния дом и блажените брегове на Нуменор; ала поне още веднъж ще обяздя вълните на Великото море, за да се изправя срещу Изтока и северния вятър. Тази година ще дойдеш с мен и ще поемем към Митлонд, та да видиш високите сини планини на Средната земя и зелените равнини на Елдарите в тяхното подножие. С радост ще те посрещнат там крал Гил-галад и Кирдан Корабостроителя. Трябва да поговориш за това с баща си68.

Когато Алдарион споменал за това начинание и поискал от своя баща разрешение да потегли щом напролет повеят попътни ветрове, Менелдур дълго се колебал. Хлад натегнал в сърцето му, сякаш предчувствал, че тук се крие нещо повече, отколкото умът човешки съзира. Ала като погледнал пламналото от нетърпение лице на сина си, той потиснал тревогата и рекъл:

— Постъпи както сърцето ти повелява, ония. Тежко ще ми бъде без теб; но с капитан като Веантур и с благословията на Валарите ще живея в надежда пак да те видя. Само недей да обикваш Големите земи, защото един ден ще бъдеш крал и баща на този остров!

И тъй се случило, че в едно слънчево и ветровито утро през ведрата пролет на седемстотин двайсет и първата година от Втората епоха синът на нуменорския престолонаследник69 отплавал от бреговете; и още преди денят да отмине, видял как искрящите земи потъват далече в морето, а най-последен изчезнал връх Менелтарма, възправен пред залеза като черен показалец.

Разказват, че Алдарион собственоръчно водил дневник за своите пътешествия и този дневник дълго се съхранявал в Ромена, преди да изчезне. За първото му плаване не се знае почти нищо, освен че станал приятел с Кирдан и Гил-галад, че пътувал надалеч из Линдон и на запад от Ериадор, и всичко видяно го изпълвало с изумление. Не се завърнал цели две години и дълбока тревога обзела Менелдур. Преданията твърдят, че закъснял, понеже жадувал да узнае от Кирдан колкото се може повече както за строежа и управлението на корабите, тъй и за градежа на стени, способни да устоят пред яростта на морето.

Велика радост настанала в Ромена и Арменелос, когато хората зърнали големия кораб „Нумерамар“ (що означава „Западни криле“) да се задава откъм морето с позлатени от залеза платна. Лятото вече привършвало и наближавал празникът Ерухантале70. Когато Менелдур посрещнал сина си в дома на Веантур, сторило му се, че е израснал на снага и очите му блестят още по-ярко; ала надалеч се реел техният взор.

— Какво си видял в своите пътешествия по далечни земи, ония, та още е живо в паметта ти?

Но Алдарион гледал на изток към нощта и мълчал. Най-сетне продумал, ала тъй тихо, като че говорел на себе си:

— Прекрасният народ на елфите? Зелените брегове? Планините в облачни мантии? Земите, обгърнати в непроницаеми мъгли и сенки? Не знам.

Сетне замлъкнал, а Менелдур разбрал, че туй далеч не е всичко. Защото Алдарион се бил влюбил във Великото море, в самотата на кораба надалеч от всяка земя, понесен от ветровете с пяна край вълнореза към незнайни брегове и пристанища; и този копнеж не го напуснал да края на дните му.

Веантур повече не напуснал Нуменор; но подарил „Нумерамар“ на Алдарион. Подир три години Алдарион отново помолил за разрешение да отпътува и се отправил към Линдон. Три години останал по чужбина; а не след дълго предприел още едно пътешествие, що траяло четири години, защото разказват, че вече не се задоволил само да отплава до Митлонд, а почнал да изучава южните брегове покрай устията на Барандуин, Гватло и Ангрен, заобиколил мрачния нос Рас Ангрен и съзрял огромния залив Белфалас и планините в страната на Амрот, гдето още живеят елфи от племето на Нандорите71.

През трийсет и деветата си година Алдарион се завърнал в Нуменор с дарове от Гил-галад за баща си; защото през следващата година, както отдавна бил обявил, Тар-Елендил преотстъпил скиптъра на сина си и Тар-Менелдур станал крал. Тогава Алдарион обуздал копнежите си и останал у дома за утеха на своя баща; и в тия дни приложил на дело знанията по корабостроителство, що бил усвоил от Кирдан, като и сам добавил немалко новости, а освен туй пратил мнозина да се трудят за обновяването на кейове и пристанища, понеже вечно жадувал да строи нови и по-големи кораби. Но страстта по морето го обзела отново, та пак и пак отплавал от Нуменор; и умът му сега се насочил към пътешествия, що не можели да се осъществят само с един екипаж. Затуй създал Гилдията на Дръзновените, която подир време си спечелила заслужена слава; към това братство били привлечени най-храбрите и най-страстни мореплаватели, а младите идвали с молба да ги приемат дори от най-вътрешните области на Нуменор; и всички единодушно нарекли Алдарион с титлата Великия капитан. По онова време, тъй като не желаел да живее на сушата в Арменелос, той заръчал да му построят голям кораб наместо дом; нарекъл го „Еамбар“ и понякога пътувал с него от едно до друго нуменорско пристанище, ала най-често го държал на котва край Тол Уинен — малко островче в Роменския залив, сложено там от Уинен, Повелителка на моретата72. Върху „Еамбар“ бил Домът на Дръзновените и там съхранявали описанията на храбрите си пътешествия73; защото Тар-Менелдур не одобрявал начинанията на своя син и не желаел да слуша разкази за неговите пътувания, смятайки, че чрез тях се зараждат кълновете на недоволство и стремеж за овладяване на чужди земи.

По онова време Алдарион се отчуждил от баща си и престанал да говори открито за своите планове и копнежи; ала кралица Алмариан подкрепяла сина си във всяко негово начинание и Менелдур го оставял да върши каквото желае, макар и не твърде охотно. Защото растял броят на Дръзновените, растяла и човешката почит към тях, та ги нарекли Уинендили, сиреч Любимци на Уинен; и вече дори за краля не било лесно да упрекне или възпре техния Капитан в каквото и да било. Все по-големи и мощни ставали нуменорските кораби в ония дни, додето накрая вече нямало пречка да извършват далечни плавания с многоброен екипаж и тежък товар; и Алдарион задълго оставал далеч от Нуменор. Тар-Менелдур вечно възпирал сина си и наложил възбрана над изсичането на дървета за корабостроителниците; затуй Алдарион замислил да подири дървен материал от Средната земя и да изгради там пристанище за поправка на своите кораби. При тия пътешествия покрай бреговете гледал той с изумление към вековните дъбрави; и в устието на онази река, която Нуменорците нарекли Гватир, сиреч Река на Сянката, създал Винялонде, що означава Ново пристанище74.

Ала когато отминали почти осемстотин години от началото на Втората епоха, Тар-Менелдур повелил на сина си да остане в Нуменор и временно да прекрати пътешествията на изток; защото желаел да провъзгласи Алдарион за кралски наследник, както било според обичая след навършването на тази възраст. Тогава Менелдур и синът му сложили край на разприте и помежду им настанал мир; на своя стотен рожден ден, сред всенародна радост и пиршества, Алдарион бил обявен за кралски наследник и получил от баща си титлата Повелител на нуменорските кораби и пристанища. За празненствата в Арменелос пристигнал от западните области някой си Берегар, а с него дошла и дъщеря му Ерендис. Кралица Алмариан забелязала нейната хубост, каквато рядко се срещала в Нуменор; защото по потекло Берегар бил от Беоровия род, макар и не пряк потомък на Елрос като кралете, затуй Ерендис била тъмнокоса, изящна, стройна и имала ясносиви очи както всички от този род75. А Ерендис видяла Алдарион да минава край нея и тъй се прехласнала по неговата красота и доблест, че вече не забелязвала нищо друго. По-късно тя влязла в свитата на кралицата и си спечелила благосклонност от краля; ала рядко виждала Алдарион, който по онова време много се грижел за горите, та в бъдните дни да не липсва дървен материал. Не след дълго мореплавателите от Гилдията на Дръзновените станали неспокойни, тъй като вече не се задоволявали да плават само на кратки пътешествия с неопитни капитани; и шест години след като бил обявен за кралски наследник, Алдарион решил отново да отплава към Средната земя. Твърде неохотно дал разрешението си кралят, тъй като синът му вечно отказвал да се засели в Нуменор и да си подири съпруга; щом настанала пролет, Алдарион вдигнал платна. Ала когато отишъл да каже сбогом на майка си, зърнал в нейната свита Ерендис; и като видял хубостта й, усетил каква сила се таи в нея.

Рекла тогаз Алмариан:

— Алдарион, сине мой, трябва ли пак да потегляш? Няма ли що да те удържи в тази най-прекрасна земя на света?

— Не още — отвърнал той, — ала в Арменелос се срещат красоти, каквито човек не би открил нийде другаде, дори и по земите на Елдарите. Но морякът има две души и вечно воюва със себе си; а копнежът по морето все още ме държи в плен.

Повярвала Ерендис, че тия слова са отправени и към нея; и оттогава отдала всецяло сърцето си на Алдарион, макар и без голяма надежда. В ония дни нямало нито закон, нито обичай кралският наследник да си дири съпруга единствено сред потомството на Елрос Тар-Миниатур; Ерендис обаче смятала, че Алдарион стои твърде високо над нея. И все пак от онзи миг насетне не погледнала с благосклонност нито един мъж, а всеки поклонник пропъждала.

Седем години отминали, преди Алдарион да се завърне с товар от златна и сребърна руда; и разправил на баща си за своите подвизи и пътешествия. Но Менелдур му рекъл:

— Да бе стоял тук, до мен, повече щеше да ме зарадваш, отколкото с каквито и да било вести и дарове от Мрачните земи. Туй е дар, достоен за търговци и мореплаватели, ала не и за един кралски наследник. Що да сторя със златото и среброто, освен да ги употребявам от горделивост там, гдето други метали биха ми свършили същата работа? Не от тях се нуждае кралският дом, а от мъж, що знае и обича тая страна и народа, над който един ден ще властва.

— Та нима не изучавам людете всеки ден? — запитал Алдарион. — Знам да ги водя и управлявам както желая.

— Само някои люде, що са съгласни с теб — отвърнал кралят. — В Нуменор има и жени почти колкото са мъжете; а освен майка ти, коя друга можеш да водиш както желаеш и какво знаеш за тях? И все пак един ден трябва да си намериш съпруга.

— Да, един ден! — рекъл Алдарион. — Ала не преди да се наложи; а може би и по-късно, ако ли някой опита да ме подтикне към женитба. Други, по-срочни дела ме чакат и към тях съм насочил ума си. „Студен е животът на моряшката съпруга“, тъй казва пословицата; а онзи моряк, що има една-единствена цел и не се обвързва с брега, стига по-надалеч и по-добре знае как да се бори с морето.

— По-надалеч не означава по-плодотворно — рекъл Менелдур. — А и ти не се „бориш с морето“, сине мой. Забрави ли, че Едаините живеят тук по благата воля на Западните властелини, че Уинен е благосклонна към нас и Осе удържа своето буйство? Корабите ни са под закрила и не само твоите ръце ги насочват по пътя. Затуй не бъди горделив, та да не отблъснеш благата воля; и не си въобразявай, че тя ще се разпростре над ония, що рискуват без нужда по канарите на чужди брегове и по земите на мрачни люде.

— Защо ни е тогаз тая закрила над нашите кораби — отвърнал Алдарион, — щом не ще плават към далечни брегове и не ще дирят невиждани гледки?

Повече не проговорил за тия дела пред баща си, ала задълго оставал на „Еамбар“ заедно с други Дръзновени и почнал строежа на нов кораб, по-голям от всички, градени дотогава; нарекъл го „Паларан“, що означава „Скиталец“. Ала вече често се срещал с Ерендис (а затуй допринасяла кралицата); и кралят като узнал, малко се разтревожил, макар да не бил недоволен.

— По-разумно и милосърдно би било да изцелим Алдарион от страстта към пътешествия — рекъл той, — преди да е завоювал сърцето на която и да било жена.

— Та как другояче ще го изцелиш, освен чрез обич? — възразила кралицата.

— Ерендис още е млада — рекъл Менелдур.

Но Алмариан отвърнала:

— Родът на Ерендис не е тъй дълголетен като потомците на Елрос; а сърцето й вече е завоювано76.

И когато бил построен огромният кораб „Паларан“, Алдарион пожелал да отплава отново. Разгневил се тогаз Менелдур, макар че по настояване на кралицата не прибягнал към кралската власт, за да го удържи. Тук трябва да споменем за един обичай: когато нуменорски кораб потеглял през Великото море към Средната земя, някоя жена, най-често сродница на капитана, закрепвала върху носа му Зелената вейка на завръщането; а вейката се отсичала от дървото ойолайре, що означава „вечно лято“ — туй дърво им били подарили Елдарите77, като заръчали да кичат с него корабите си в знак на дружба с Осе и Уинен. Листата му били вечнозелени, лъскави и благоуханни; и най-добре растяло под соления морски вятър. Но Менелдур забранил на кралицата и сестрите на Алдарион да отнесат вейка от ойолайре в Ромена, където бил закотвен „Паларан“, като рекъл, че не ще благослови сина си, понеже потегля против неговата воля; а като чул за това, Алдарион продумал:

— Щом трябва да тръгна без вейка и благословия, то така и ще сторя.

Наскърбила се тогава кралицата; ала Ерендис й рекла:

— Тариния, ако отсечеш вейка от елфическото дърво, с твое разрешение ще я отнеса до пристанището; защото на мен кралят не е забранил.

Моряците смятали за зла поличба капитанът да потегли така; ала когато всичко било готово и вече се готвели да вдигнат котва, Ерендис пристигнала, макар че не обичала шумната суетня по големите пристани и крясъка на чайките. С изненада и радост я посрещнал Алдарион; а тя му рекла:

— Нося ти Вейката на завръщането, господарю; от кралицата е.

— От кралицата ли? — запитал Алдарион с променен глас.

— Да, господарю — отвърнала тя, — но само помолих за разрешение да го сторя. Не само на своите близки ще донесеш радост, ако се върнеш час по-скоро.

В онзи ден Алдарион за пръв път погледнал Ерендис с обич в очите; и докато „Паларан“ бързал напред през морето, той дълго стоял на кърмата и се взирал в брега. Разказват, че ускорил завръщането си и отсъствал далеч по-малко, отколкото бил замислил; а на връщане донесъл дарове за кралицата и нейната свита, ала най-прекрасен подарък дал на Ерендис — безценен елмаз. Хладна била срещата между краля и неговия син; упрекнал го Менелдур, че не подобава на един кралски наследник да дава подобен дар, освен ако е в знак на годеж, и настоял Алдарион да разкрие сърцето си.

— От благодарност го носех — отвърнал Алдарион, — задето срещнах топло сърце сред студенината на други.

— Студено е онуй сърце, що вечно броди насам-натам, та не разпалва топлина у другите — рекъл Менелдур; и отново призовал Алдарион да се замисли за сватба, макар че не изрекъл името на Ерендис.

Но Алдарион не желаел да слуша, защото вече за всичко се възпротивявал срещу ония, които го тласкали към каквото и да било; взел да се държи по-хладно към Ерендис и решил да напусне пак Нуменор, за да осъществи плановете си във Винялонде. Дразнел го сухоземният живот, защото на кораба не трябвало да се подчинява на ничия воля, а Дръзновените, що го придружавали, изпитвали само обич и възхищение към Великия капитан. Но сега Менелдур му забранил да потегли; а Алдарион още преди края на зимата вдигнал платната на флотилия от седем кораба и пряко кралската воля отплавал заедно с повечето Дръзновени. Кралицата не посмяла да се възправи срещу гнева на Менелдур; но късно през нощта една жена, загърната с плащ, слязла в пристанището със зелена вейка, дала я на Алдарион и преди да изчезне в мрака, изрекла:

— Туй ти изпраща дамата от Западните земи (защото тъй наричали Ерендис).

Пред този открит бунт на Алдарион кралят му отнел титлата Повелител на нуменорските кораби и пристанища; освен туй повелил да затворят Дома на Дръзновените върху „Еамбар“, закрил корабостроителниците в Ромена и забранил всякаква сеч за изграждане на кораби. Тъй отминали пет години; и Алдарион се завърнал с девет кораба, защото още два бил построил във Винялонде и всички били натоварени с най-добър дървен материал от крайбрежните гори на Средната земя. Велик гняв го обзел, като узнал що се е случило, та рекъл на баща си:

— Ако не срещам ни приветствие в Нуменор, ни работа за ръцете си, а корабите ми не бъдат поправени в тукашните пристанища, то тогава ще си замина час по-скоро; защото ветровете бяха немилостиви78 и работата по корабите не търпи отлагане. Нима един кралски син няма какво друго да върши, освен да се взира в женските лица и да си дири съпруга? Взех присърце всички горски дела и бях внимателен в тях; подир мен в Нуменор ще има повече дървен материал, отколкото през твоето царуване.

И верен на думата си, още същата година Алдарион отплавал с три кораба и най-храбрите от Дръзновените, ала вече без благословия и вейка; защото Менелдур разпрострял възбраната не само над жените от своя род, но и над всички моряшки съпруги, а освен туй разположил стража около Ромена.

Този път Алдарион отсъствал тъй дълго, че народът се разтревожил за него; и дори сам Менелдур изпитал безпокойство въпреки благата воля на Валарите, що винаги закриляли нуменорските кораби79. Когато отминали десет години подир отплаването му, Ерендис най-сетне се отчаяла, та решила, че е погинал или се е заселил завинаги в Средната земя; поради туй, а и за да избегне множеството си обожатели, тя измолила разрешение от кралицата, напуснала Арменелос и се върнала при роднини в Западните земи. Ала след още четири години Алдарион най-подир се завърнал и корабите му носели тежки следи от гнева на морската стихия. Най-напред бил отплавал към Винялонде, а оттам предприел голямо пътешествие покрай южните брегове далеч отвъд местата, до които били достигали нуменорските кораби; ала на връщане срещнал неблагоприятни ветрове и страховити бури, та едва се отървал от корабокрушение край брега на Харад, а когато все пак се добрал до Винялонде, заварил го опустошен от вълните и разграбен от враждебни племена. Три пъти мощни ветрове откъм Запада осуетявали опитите му да прекоси Великото море, а веднъж мълния унищожила мачтата на собствения му кораб; и само с цената на много труд и страдания над морската бездна успял най-сетне да стигне в заливите на Нуменор. Голяма утеха било неговото завръщане за Менелдур; ала все пак сурово го упрекнал задето се разбунтувал срещу своя баща и крал, като чрез туй загубил благоволението на Валарите и рискувал пред гнева на Осе не само себе си, но и мъжете, що вярно му служели. Усмирил се тогаз Алдарион и приел кротко прошката на Менелдур, който му възвърнал титлата Повелител на нуменорските кораби и пристанища, а към нея добавил и званието Защитник на горите.

Наскърбил се Алдарион, като узнал, че Ерендис е напуснала Арменелос, ала от гордост не пожелал да я търси; пък и не можел да го стори за друго, освен да поиска ръката й, а все още не искал да се обвързва. Заел се с всичко, що бил занемарил през дългото си, почти двайсетгодишно отсъствие; и по онова време извършил големи дела по пристанищата, най-вече в Ромена. Открил, че много дървета били изсечени за строежи и изработка на най-различни неща, ала всичко се вършело безразборно и без мисъл да бъде възстановено, онуй, що се отнема; тогава обиколил надлъж и шир цял Нуменор, та да види оцелелите гори.

Както яздел един ден през дъбравите на Западните земи, зърнал жена, чиято черна коса се веела по вятъра, а зеленият й плащ бил закопчан на шията със скъпоценна брошка; помислил, че е от Елдарите, що понякога посещавали тия места. Ала като наближила, той разпознал Ерендис и видял на брошката камъка, който й подарил; тогава открил в сърцето си обичта към нея и усетил колко празни са дните му. Щом го зърнала, Ерендис пребледняла и понечила да препусне назад, но той я изпреварил и рекъл:

— С право бягаш от мен; туй съм заслужил задето бягах тъй често и тъй надалеч! Ала прости ми сега и остани.

После поели заедно към дома на баща й Берегар и там Алдарион разкрил копнежа си да се сгоди с Ерендис; но сега Ерендис се колебаела, макар че според обичая на нейния народ вече й било време да се задоми. Не била помръкнала обичта й към него, нито пък го отблъсквала от суетност; ала дълбоко в сърцето си се бояла, че не ще победи Морето в борбата за Алдарион. А никога нямало да приеме трохи от обич и предпочитала да загуби всичко; и понеже се бояла от морската шир и упреквала корабите за изсичането на любимите си гори, тя твърдо решила да победи веднъж завинаги Морето и корабите, или сама да бъде победена.

Но Алдарион искрено закопнял за Ерендис и я следвал навсякъде; занемарил пристанищата, корабостроителниците и Гилдията на Дръзновените, не изсичал вече дървета, а само засаждал нови гори и през онези дни открил повече радост, отколкото в целия си предишен живот, макар да разбрал това едва на стари години, когато се озърнал назад. Най-сетне се опитал да склони Ерендис да отплава заедно с него на пътешествие около острова с кораба „Еамбар“; защото вече били отминали сто години откакто Алдарион основал Гилдията на Дръзновените и предстоели големи празненства във всички нуменорски пристанища. Ерендис се съгласила, прикривайки страха и неодобрението си; потеглили от Ромена и пристигнали в Андуние на западното крайбрежие. Там Валандил, владетел на Андуние и близък сродник на Алдарион80, устроил славно празненство; и на трапезата вдигнал наздравица за Ерендис, като я нарекъл Уинениел, Щерка на Уинен и нова Владетелка на Морето. Ала Ерендис, която седяла до жената на Валандил, изрекла високо:

— Не ме наричай с подобно име! Не съм дъщеря на Уинен, а нейна съперница.

Подир туй нови съмнения обзели Ерендис, защото Алдарион пак отправил мислите си към делата в Ромена, та се заел да гради могъщи вълноломи и висока кула върху Тол Уинен — Калминдон я нарекли, що означава Светлата кула. Но когато всичко привършило, Алдарион се върнал при Ерендис и поискал ръката й; а тя още не се решавала и му рекла:

— Пътувах на кораб с теб, господарю. Преди да ти отговоря, не ще ли дойдеш и ти с мен по сушата из местата, които обичам? Твърде малко познаваш страната за човек, комуто предстои някой ден да стане неин крал.

Потеглили тогава заедно и стигнали до полегатите тревисти хълмове на Емерие, където били най-хубавите пасища и най-добрите овчи стада в Нуменор; видели там белите къщички на земеделци и пастири и чули блеенето на стадата. И рекла Ерендис на Алдарион:

— Тук бих могла да живея на воля.

— Като съпруга на кралския наследник ще живееш където поискаш — отвърнал Алдарион. — А като кралица ще имаш толкоз прекрасни къщи, колкото пожелаеш.

— Когато станеш крал, аз ще съм стара — промълвила Ерендис. — А къде ще живее кралският наследник дотогава?

— При съпругата си, когато има свободно време — рекъл Алдарион, — ако тя не може да вземе участие в неговите дела.

— Не ще деля съпруга си с Господарката Уинен — възразила Ерендис.

— Зле говориш сега — отвърнал Алдарион. — Все едно аз да река, че не ще деля съпругата си с Горския властелин Ороме, понеже тя обича дивите дебри.

— И наистина не ще я делиш — рекла Ерендис, — защото ако ти хрумне, с радост би изсякъл всички гори в дар на Уинен.

— Посочи ми дърво, което обичаш, и никой не ще го докосне додето е живо — казал Алдарион.

— Обичам всичко, що расте по този остров — отвърнала Ерендис.

Сетне дълго яздили мълчаливо; а подир този ден се разделили и Ерендис се върнала в дома на баща си. С него не споделила нищо, ала пред майка си Нунет разправила какви слова стояли между нея и Алдарион.

— Всичко или нищо, Ерендис — рекла Нунет. — Значи си се държала детински. Ала ти обичаш този мъж, а той е велик по доблест, да не говорим за положението му; и не ще го изхвърлиш тъй лесно от своето сърце, без да си причиниш велики страдания. Жената трябва да дели любовта на съпруга си с неговата работа и огнения му дух, или да го превърне в нещо, недостойно за обич. Но не ми се вярва някога да проумееш подобен съвет. И все пак скърбя, понеже отдавна ти е време да се задомиш; и след като съм родила красива рожба, надявах се да доживея и хубави внуци; нито пък бих имала нещо против, ако тяхната люлка е в кралския палат.

И наистина този съвет не поколебал решението на Ерендис; все пак тя открила, че сърцето не й се подчинява, а дните й са пусти — по-пусти, отколкото през годините, когато Алдарион се скитал по чужбина. Защото той все тъй живеел в Нуменор, ала дните се нижели един подир друг, без той да дойде отново на запад.

А кралица Алмариан, след като узнала от Нунет какво се е случило и понеже се бояла да не би Алдарион пак да подири утеха в далечните пътешествия (защото вече отдавна живеел на брега), пратила вест на Ерендис с молба да се завърне в Арменелос; и Ерендис се подчинила, както поради настояването на Нунет, тъй и по зова на сърцето си. Там двамата с Алдарион се помирили; и напролет, щом дошъл празникът Ерукиерме, заедно с кралската свита се изкачили до върха на Менелтарма, свещената планина на Нуменорците81. Когато всички отново слезли, Алдарион и Ерендис останали горе сами; взрели се към остров Задмория, що се простирал под тях в своята пролетна хубост и съгледали нейде далече на запад тръпнеща светлина, где бил недостижимият Авалоне82, а видели и сенките на изток над Великото море; а Менел се синеел над тях. Не разговаряли, защото никой освен краля нямал право да изрече слово върху Менелтарма; ала когато слезли, Ерендис спряла за миг, загледана към Емерие и по-нататък, където били горите на нейния роден край.

— Не обичаш ли Йозаян? — запитала тя.

— Обичам го от все сърце — отвърнал той, — макар че ти сигурно се съмняваш. Защото мисля и за бъдните му времена, за надеждите и величието на неговия народ; и вярвам, че един дар не бива да лежи без полза в съкровищницата.

Ала Ерендис му възразила с такива слова:

— Даровете, що са дошли от Валарите, а чрез тях от Единствения, трябва да бъдат обичани заради самите тях сега и навеки. Не са ни ги дали за да търгуваме, да печелим и губим. Колкото и да са велики, Едаините си остават простосмъртни люде, Алдарион — не можем да живеем заради незнайните бъднини, инак ще загубим днешното заради някакъв призрак, що сами сме сътворили. — Сетне тя изведнъж свалила от гърдите си скъпоценната брошка и го запитала: — Би ли желал да я продам, за да си купя нещо, което харесам?

— Не! — рекъл той. — Ала и ти не я криеш в ковчеже. И все пак мисля, че я цениш прекомерно високо; помръква нейната хубост пред блясъка на очите ти.

После я целунал по очите и в този миг тя прогонила страха си и го приела; и тъй се обрекли един на друг в подножието на Менелтарма.

Върнали се след туй в Арменелос и там Алдарион представил Ерендис на Тар-Менелдур като невяста на кралския наследник; възрадвал се кралят и настанали празненства както в града, тъй и по целия остров. Като годежен дар кралят дал на Ерендис обширни земи в Емерие и там изградил бяла къща за нея. Алдарион пък й рекъл:

— Много безценни камъни съм сбрал в съкровищниците си — дарове от крале по далечни земи, на които нуменорските кораби донесоха помощ. Има сред тях и зелени, досущ като слънчев лъч по листака на любимите ти дървета.

— Не! — отвърнала Ерендис. — Имам си вече годежен дар, макар и да го получих преждевременно.

Тогава Алдарион видял, че е заръчала да вградят неговия елмаз като звезда в тънка сребърна лента; и по нейна молба закрепил лентата около челото й. Дълги години носила тя този камък, чак додето я сполетяла скръбта; и тъй станала известна надлъж и шир като Тар-Елестирне, Звездочелата владетелка83. Тъй за известно време мирът и радостта се възцарили в Арменелос, в кралския палат и на целия остров, а древните книги разказват още, че небивало плодородие белязало златното лято на онази година, осемстотин петдесет и осма от началото на Втората епоха.

Ала сред целия нуменорски народ единствено моряците от Гилдията на Дръзновените били недоволни. Вече цели петнайсет години Алдарион живеел в Нуменор, без да поведе експедиции по чужбина; и макар да имало храбри капитани, обучени лично от него, без богатството и властта на кралския син пътешествията им намалели и станали по-кратки, та рядко отивали по-далеч от земите на Гил-галад. Освен туй дървеният материал не достигал за корабостроителниците, защото Алдарион занемарил горското дело; и Дръзновените го замолили пак да подеме прежната работа. Алдарион склонил и изпървом Ерендис го придружавала из горите; но дълбоко се наскърбила като видяла как секачи повалят могъщи дървета, а подир туй ги окастрят и режат на трупи. Не след дълго Алдарион почнал да обикаля сам и двамата все по-рядко оставали заедно.

Ето че дошла годината, в която всички очаквали сватбата на кралския наследник; защото по обичай годежът не бивало да трае повече от три години. През едно пролетно утро Алдарион напуснал залива Андуние и потеглил към дома на Берегар; защото трябвало да му гостува, а Ерендис вече била пристигнала там от Арменелос по преките пътища. Когато достигнал върха на възвишението, що укривало залива откъм север, той се обърнал и хвърлил взор към морето. Както често ставало по това време, духал западен вятър, обичан от мореплавателите, що се отправяли към Средната земя, и срещу брега препускали белите гребени на вълните. Тогаз изведнъж го обзел тъй могъщ копнеж по морето, че сякаш грамадна ръка го стиснала за гърлото, дъхът му спрял и сърцето му заподскачало. С непосилна мъка се овладял, обърнал гръб и продължил по пътя; и нарочно избрал да мине през гората, където някога бил видял да препуска Ерендис, прекрасна като елдарска девойка; ала тя не била там и желанието отново да зърне лицето й го накарало да побърза, та още преди вечерта достигнал дома на Берегар.

Тя го посрещнала с радост и Алдарион се развеселил; не казал обаче ни дума за сватба, макар всички да мислели, че тъкмо затуй е дошъл по Западните земи. Дните минавали и Ерендис забелязала, че той все по-често замлъква сред всеобщото веселие; и ако се случело рязко да погледне към него, срещала угрижения му взор. Изтръпнало тогава сърцето й; защото сините очи на Алдарион сега й се стрували сиви и хладни, ала въпреки туй в тях сякаш долавяла неутолима жажда. Твърде често била виждала преди този поглед и се бояла от онова, което вещаел; но не казвала нищо. А Нунет забелязала какво става и била доволна; защото, както казвала, „словата отварят рани“. Не след дълго Алдарион и Ерендис заедно отпътували за Арменелос и колкото по-далеч отивали от морето, толкова повече се завръщало прежното му веселие. Ала все тъй не споделял нищо за безпокойствата си; защото наистина се борел и не знаел що да реши.

Тъй отминала годината, а Алдарион не продумвал ни за морето, ни за сватба; но често посещавал Ромена и оставал задълго при Дръзновените. Най-подир, когато почнала следващата година, кралят го призовал в покоите си; а сега помежду тях царял покой и нищо не помрачавало обичта им.

— Сине мой — рекъл Тар-Менелдур, — кога ще ме дариш с дъщерята, за която отдавна копнея? Вече минаха над три години, а туй е премного. Чудя се как можа да изтърпиш толкова дълго.

Не отвърнал веднага Алдарион, но накрая изрекъл:

— Пак ме споходи старата болка, татко мой. Много са осемнайсет години въздържание. Не намирам вече покой ни в постелята, ни върху коня и мъка е да усещам под нозете си твърдата суша.

Наскърбил се Тар-Менелдур и съжалил сина си; ала не разбирал болката му, понеже сам той никога не бил влюбен в корабите и затова му рекъл:

— Уви! Вече си обвързан. А по нуменорските закони и според почтените обичаи на Елдарите и Едаините един мъж не бива да има две съпруги. Не можеш да се обречеш на Морето, щом си сгоден за Ерендис.

Ожесточило се тогаз сърцето на Алдарион, понеже тия слова му напомнили за разговора с Ерендис в Емерие; и си помислил (макар и погрешно), че тя се е наговорила с баща му. А бил упорит, та винаги се отдръпвал, колчем му хрумнело, че другите го тласкат по нежелан път.

— Дори и женен, ковачът кове, ездачът препуска, а миньорът копае — рекъл той. — Тогава защо да не плава морякът?

— Ако ковачът стоеше край наковалнята по пет години, малцина биха избрали този занаят — отвърнал кралят. — Рядко се женят моряците и търпят този живот, защото тъй им се налага да си печелят хляба. Но кралският наследник не е моряк по задължение и има правото да избира.

— Не само за препитание се бори един мъж — рекъл Алдарион. — А и занапред има още много години.

— Не е тъй — възразил Менелдур. — Ти смяташ, че всички са щастливци като теб; по-кратък живот има Ерендис и по-бързо текат годините й. Тя не е от потомците на Елрос и твърде дълго вече те чака.

— Тя устоя цели дванайсет години, докато копнеех за нея — отвърнал Алдарион. — Сега искам само една трета от това време.

— Тогава не бяхте сгодени — рекъл Менелдур. — Ала вече нито ти си свободен, нито тя. И ако е устоявала, струва ми се, че е било от страх пред онуй, що сега вероятно ще стане, ако не се овладееш. Сигурно някак си успокоил страховете й; и макар че не си казал нищо открито, в моите очи си обвързан.

Тогава Алдарион гневно изрекъл:

— По-добре да говоря сам с моята годеница, а не чрез посредник.

И напуснал баща си. Скоро подир туй разказал на Ерендис за копнежа си отново да отпътува по морската шир, като добавил, че е загубил сън и покой. А тя седяла безмълвна и бледа. Накрая продумала:

— Мислех, че си дошъл да говорим за сватба.

— Ще го сторя — отвърнал Алдарион. — Още щом се завърна, стига да ме изчакаш. — Ала видял скръбта по лицето й, та се трогнал и му хрумнало нещо друго. — Нека е още сега — рекъл той. — Ще се оженим преди края на тази година. А сетне ще изградя кораб, какъвто Дръзновените още не са строили — дворец за теб над вълните. И ти ще отплаваш с мен, Ерендис, под закрилата на Валарите, на Явана и Ороме, които обичаш; ще достигнем земи, където ще ти покажа гори, каквито никога не си виждала — в тях и днес пеят Елдарите; гори, по-просторни от цял Нуменор, волни и диви от самото начало на дните, из които още се чува мощният рог на Владетеля Ороме.

Но Ерендис заплакала.

— Не, Алдарион — рекла тя. — Радвам се, че на света все още има чудеса, за каквито разказваш; ала аз никога не ще ги видя. Защото не го желая — на нуменорските гори съм отдала сърцето си. И уви, ако от обич към теб тръгна с кораб, вече не ще се завърна. Туй е непосилно за мен; ще умра надалеч от бреговете. Морето ме ненавижда; и сега си отмъщава задето те откъснах от него, без да съм твоя. Върви, господарю! Но имай милост и не се бави тъй дълго, както преди.

Смаял се тогава Алдарион; защото както бил отговорил с безсмислен гняв на баща си, тъй му говорела сега Ерендис, ала от обич. Не отплавал тази година; но не намирал ни покой, ни радост.

— Надалеч от земите тя ще умре! — казвал той. — Аз пък ще умра, ако остана на суша. Щом е тъй, за да бъдем някога заедно, трябва да отпътувам сам и то час по-скоро.

Приготвил се тогава да отплава напролет; и Дръзновените се възрадвали, макар че никой друг на острова не подозирал какво ще се случи. Сбрали екипаж за три кораба и през месец Виресе поели на път. Ерендис сама закрепила зелена вейка от ойолайре върху носа на „Паларан“ и крила сълзите си чак додето корабът се изгубил отвъд големия нов вълнолом.

Шест години отминали преди Алдарион да се завърне в Нуменор. Дори и кралица Алмариан го посрещнала по-хладно от друг път, а Дръзновените били загубили хорската почит; защото народът смятал, че се е отнесъл зле към Ерендис. Ала той наистина бил отсъствал по-дълго, отколкото възнамерявал, тъй като заварил пристанището Винялонде напълно опустошено и морската стихия осуетила всичките му опити да го възстанови. Хората по крайбрежието вече се бояли от Нуменорците, а някои дори не криели своята неприязън; и Алдарион дочул мълва за някакъв владетел в Средната земя, който ненавиждал пришълците от корабите. А когато пожелал да се завърне към родния край, от юг налетял могъщ вихър, та го отнесъл далече на север. Задържал се известно време в Митлонд, но когато корабите отново поели през морето, вихрите пак ги помели на север, към страховити ледени пущинаци, където дълго страдали от люти студове. Най-сетне вълните и ветровете се смилили над пътниците, ала когато Алдарион погледнал с копнеж от носа на „Паларан“ и зърнал в далечината Менелтарма, взорът му паднал върху зелената вейка и видял, че е повехнала. Ужас го обзел, понеже никога не се било случвало клонче от ойолайре да повехне, додето го ръси морската пяна.

— Замръзнало е, капитане — рекъл морякът, който стоял до него. — Прекалено студено беше. Радвам се, че най-подир видяхме Колоната.

Когато Алдарион подирил Ерендис, тя била благосклонна, но не изтичала да го посрещне; дълго стоял пред нея и не намирал що да каже.

— Седни, господарю — рекла Ерендис — и най-напред ми разкажи за делата си. Сигурно много си видял и сторил през тия дълги години.

Заговорил Алдарион колебливо, а тя слушала и мълчала, докато той разправял за всички пречки и изпитания; а като свършил, му рекла:

— Благодаря на Валарите, по чиято милост най-сетне се връщаш. Но им благодаря и за туй, че не тръгнах с теб; защото щях да повехна далеч преди зелената вейка.

— Не по своя, нито по моя воля попадна тя в лютия студ — отвърнал той. — Ако сега ме пропъдиш, хората няма да те упрекнат. И все пак не бива ли да се надявам, че твоята обич е по-издръжлива дори от прекрасните вейки на ойолайре?

— Тъй изглежда, наистина — рекла Ерендис. — Още не е смразена до смърт, Алдарион. Уви! Как да те пропъдя, като те виждам отново да се завръщаш, прекрасен като слънце подир дългата зима!

— Тогава нека отсега бъде само пролет и лято! — отвърнал той.

— И зимата да не се завръща — добавила Ерендис.

А сетне за радост на Менелдур и Алмариан сватбата на кралския наследник била насрочена за идната пролет; така и станало. През осемстотин и седемдесетата година на Втората епоха Алдарион и Ерендис се венчали в Арменелос и из всички домове бликнала музика, а по улиците пеели мъже и жени. Сетне кралският наследник и неговата съпруга тръгнали без да бързат из Нуменор и в средата на лятото стигнали до Андуние, където местният владетел Валандил им устроил последното празненство; и всички жители на Западните земи се сбрали там от обич към Ерендис и от гордост, че бъдещата кралица на Нуменор е избрана измежду тях.

В утрото преди празненството Алдарион надникнал през прозореца на спалнята, който гледал на запад към морето.

— Виж, Ерендис! — провикнал се той. — Кораб идва в пристанището; и не е нуменорски, а такъв, на който нито ти, нито аз ще стъпим някога, колкото и да искаме.

Тогава Ерендис също погледнала и видяла висок бял кораб, а в слънчевите лъчи над него кръжали ята бели птици; платната му искрели като сребро и пяна кипяла пред вълнореза, докато се носел към кея. Тъй Елдарите идвали да почетат сватбата на Ерендис от обич към людете по Западните земи, с които ги свързвала най-крепка дружба84. Корабът им бил натоварен с цветя, за да разкрасят празненството и когато настанала вечерта, всички гости били накичени с венци от еланор85 и нежен лисуин, чието благоухание носи покой на сърцето. Освен туй довели песнопойци, що помнели песни на елфи и люде от древните времена на Нарготронд и Гондолин; и мнозина снажни и прекрасни Елдари насядали сред гостите на трапезата. Ала людете от Андуние, като гледали тая блажена компания, казвали, че никой там не е по-прелестен от Ерендис; и казвали още, че очите й греят тъй ярко, както сияел някога взорът на Морвен Еледвен86, или дори като очите на пришълците от Авалоне.

А и много дарове били донесли Елдарите. На Алдарион поднесли фиданка с белоснежна кора и право, гъвкаво като стомана стъбло; ала още нямало лист по нея.

— Благодаря ви — рекъл Алдарион. — Сигурно ще да е безценна неговата дървесина.

— Може и тъй да е, ала не знаем — отвърнали те. — Никой никога не е отсичал такова дърво. Лете неговите листа носят прохлада, а зиме цвят отрупва клоните му. Заради туй го ценим.

На Ерендис пък дали две сиви птици със златни крачета и човки. Те пеели нежно една до друга с безброй прекрасни трели, що не се повтаряли и в най-дългата песен; ала щом ги разделяли, мигом пак политали една към друга, инак преставали да пеят.

— Как да се грижа за тях? — попитала Ерендис.

— Пусни ги да летят на воля — отвърнали Елдарите. — Защото ние вече поговорихме с тях и им казахме твоето име; и те ще останат там, където живееш. Обичта помежду им остава за цял живот, а те живеят дълго. Може би някой ден много такива птици ще пеят в градините на децата ти.

Тази нощ Ерендис се събудила и през прозорчето я облъхнал нежен аромат; ала нощта била светла, защото пълната луна още слизала по западния небосклон. Тогава Ерендис станала от постелята, надникнала навън и видяла земите да дремят, облени в сребро; а двете птички били кацнали върху перваза една до друга.

Когато приключило празненството, Алдарион и Ерендис отишли за малко в нейния дом; и птиците пак се заселили върху перваза й. Накрая двамата се сбогували с Берегар и Нунет, а сетне потеглили обратно към Арменелос; защото по волята на Менелдур там щял да живее кралският наследник и вече им бил приготвен дом сред градина с високи дървета. Там засадили елфическата фиданка и двете птици пеели в нейните клони.

Две години по-късно Ерендис заченала и през следващата пролет родила на Алдарион дъщеря. Красиво било детето от самото начало и хубостта му растяла ден подир ден; и древните предания казват, че нямало по-голяма красавица в рода на Елрос, освен последната — Ар-Зимрафел. Когато дошло време да й дадат име, нарекли я Анкалиме. Възрадвало се сърцето на Ерендис, понеже си мислела: „Сигурно сега Алдарион ще пожелае и син, за да си има наследник; и тъй още дълго ще остане при мен“. Защото тайно продължавала да се бои от Морето и властта му над сърцето на нейния възлюбен; и макар че се мъчела да укрие това, макар да разговаряла с него за някогашните му приключения, надежди и планове, ревниво дебнела дали няма пак да отиде на кораба-къща или да се задържи по-дълго при Дръзновените. Веднъж Алдарион я помолил да дойде на „Еамбар“, ала веднага видял неохота в очите й, та повече не настоявал. И не напразно се бояла Ерендис. Когато отминали пет години, откакто бил слязъл на брега, Алдарион пак се захванал с делата си като Защитник на горите и често оставал дълги дни надалеч от дома. Наистина, в Нуменор вече имало предостатъчно дървен материал (най-вече благодарение на неговата предвидливост), ала тъй като и хората ставали повече, вечно трябвала дървесина за нови строежи, а и за изработка на най-различни предмети. Защото макар че в ония древни дни мнозина умеели изкусно да обработват камъни и метали (тъй като някога Едаините били узнали много неща от Нолдорите), Нуменорците обичали всичко изваяно от дърво — както във всекидневните си потребности, тъй и за всевъзможни украшения. По онова време Алдарион отново положил големи грижи за бъдещето, неизменно засаждал на мястото на отсеченото и създал млади гори на всяко свободно място, като подбирал къде кое дърво ще е най-подходящо. Точно тогава станал известен с името Алдарион, както го запомнили и сред носителите на нуменорския скиптър. Ала не само Ерендис, а и мнозина други усещали, че той не обича дърветата и се грижи за тях единствено за да осигури дървесина за своите замисли.

Не по-различно било и с Морето. Защото както отдавна била рекла Нунет на Ерендис: „Нека обича корабите, дъще моя, нали са сътворени от човешки ум и човешка десница; ала ми се струва, че не от ветровете на морската шир изгаря сърцето му, нито пък от гледките на далечни земи, а пламъкът е в самата му мисъл или в някакъв сън, що го преследва“. И навярно ще да е имало истина в нейните думи; защото Алдарион бил прозорлив мъж и мислел за дните, когато людете му ще се нуждаят от повече място и по-големи богатства; и може би с ясна мисъл, или пък съвсем неусетно, мечтаел за славата на Нуменор и мощта на неговите крале, та търсел твърдини, от които да обгърнат по-просторни владения. Тъй се стигнало до това, че не подир дълго от горските дела пак се насочил към градежа на кораби и го обзела мечта за могъща ладия като замък с високи мачти и платна като облаци, що да носи безброй хора и запаси за цял град. Заработили неуморно чукове и триони в корабостроителниците на Ромена, та сред множеството по-дребни кораби бавно взели да се оформят ребрата на величав корпус; и людете гледали с изумление. Туруфанто го наричали, що означава Дървен кит, ала не това било името му.

Макар че Алдарион не й говорел за тия дела, Ерендис узнала и я обзела тревога. Затуй един ден му рекла:

— Защо са ти всички тия грижи около корабите, Повелителю на пристанищата? Нямаме ли си предостатъчно? Колко прекрасни дървета рухнаха в разцвета си само тази година?

Говорела шеговито и дори се усмихвала.

— Макар и да има прекрасна съпруга — отвърнал Алдарион, — един мъж не бива да стои със скръстени ръце. Така е с дърветата — раснат и сетне падат. А аз садя повече, отколкото изсичам.

Той също говорел уж на шега, ала не я поглеждал в очите; и повече не си продумали за тия дела.

Но когато наближило време Анкалиме да навърши четири години, Алдарион разкрил пред Ерендис желанието си пак да отплава от Нуменор. Тя мълчала, защото в туй нямало нищо ново за нея; и всички слова били излишни. Той изчакал рождения ден на Анкалиме и на празника дълго играл с нея. Тя се смеела весело, макар че другите били нажалени; а преди да си легне му рекла:

— Къде ще ме отведеш това лято, татания? Искам да видя бялата къща с много овчици наоколо, за която разказва мамил.

Алдарион не отговорил; а на другия ден напуснал дома си и изчезнал за няколко дни. Когато всичко било готово, той дошъл да се сбогува с Ерендис. Неволно бликнали сълзи в очите й. Туй го наскърбило, ала и го раздразнило, понеже вече бил решил твърдо, та обуздал сърцето си.

— Хайде, Ерендис! — рекъл. — Осем години останах при теб. Даже с най-нежни окови не ще обвържеш навеки кралския син, в чиито жили тече кръвта на Туор и Еарендил! А и не съм тръгнал на гибел. Скоро ще се завърна.

— Скоро ли? — отвърнала тя. — Ала годините са безмилостни и не ще ги завърнеш със себе си. А моите са далеч по-кратки от твоите; где са чедата ми, где е и твоят наследник? Твърде често и твърде задълго изстива леглото ми напоследък87.

— Аз пък напоследък твърде често си мислех, че тъй предпочиташ — рекъл Алдарион. — Ала нека не се гневим, ако и да не мислим еднакво. Виж се в огледалото, Ерендис. Хубава си и възрастта още не е хвърлила сянка по твоя лик. Предостатъчно време имаш, та да прежалиш мъничко и за мен. Две години! Само за две години те моля!

А Ерендис му отговорила:

— Кажи по-скоро: „Две години ще взема, искаш или не искаш“. Вземи ги тогава! Ала не повече. Щом в жилите ти тече кръвта на Еарендил, значи трябва да бъдеш верен на думата си.

На другата сутрин Алдарион потеглил набързо. Вдигнал Анкалиме от постелята и я целунал; но макар че се вкопчила в него, той я оставил и препуснал по пътя. Скоро големият кораб вдигнал платна от Ромена. „Хирилонде“ било името му, що означава Търсач на пристанища; ала напуснал Нуменор без благословията на Тар-Менелдур; а Ерендис нито дошла на пристанището да закрепи Зелената вейка на завръщането, нито пратила някого да стори туй вместо нея. С мрачно и тревожно лице стоял Алдарион на носа на „Хирилонде“, където жената на неговия заместник била закрепила клон от ойолайре; но не погледнал назад чак додето Менелтарма изчезнала надалеч сред здрача.

През целия този ден Ерендис се затворила насаме със скръбта; ала дълбоко в сърцето си усещала новата болка на хладен гняв, що наранила жестоко любовта й към Алдарион. Ненавиждала Морето; а сега не искала да погледне дори и дърветата, които обичала някога, защото й напомняли за корабни мачти. Затуй не след дълго напуснала Арменелос и се преселила насред острова в Емерие, където вятърът вечно разнасял надлъж и шир кроткото блеене на овцете.

— По-сладък е за ушите ми този звук от грозния крясък на чайките — рекла тя, като спряла пред прага на бялата къща, подарена от краля; а къщата била върху полегат склон, обърнат на запад и наоколо се разстилали просторни ливади без зид или ограда, която да ги дели от пасищата.

Със себе си водела Анкалиме и двете заживели самотно. Защото Ерендис не пожелала да доведе в новия дом никого, освен няколко слугини; и все се стараела да внуши на детето собствените си мисли, напоени с дълбоко огорчение от мъжете. И наистина, Анкалиме рядко виждала мъж, понеже Ерендис не държала чифлик, а за малцината селскостопански работници и пастири имало дом далече настрани. Други мъже не идвали, освен някой кралски пратеник от време на време; и всеки пратеник гледал да тръгне назад час по-скоро, защото за мъжете в къщата сякаш се таял хлад, що ги заставял да бягат, а докато били там, смеели да говорят само шепнешком.

Една сутрин, малко след пристигането си в Емерие, Ерендис се събудила от птичи песни и съзряла върху перваза двете елфически птици, които била забравила в Арменелос.

— Бягайте, сладки глупачета! — рекла тя. — Няма тук място за вашата радост.

Секнала тогаз песента им и птиците литнали над дърветата; три кръга описали над покрива и се отдалечили на запад. Същата вечер кацнали в бащиния й дом върху перваза на стаята, където били преспали двамата младоженци на връщане от празника в Андуние; и там ги открили на следващото утро Нунет и Берегар. Ала когато Нунет протегнала ръце към тях, птиците плеснали с криле и отлетели, а тя гледала подир тях, додето се превърнали в точици под слънчевите лъчи далеч над морето, устремени обратно към земите, откъдето били дошли.

— Значи пак я е изоставил — промълвила Нунет.

— Тогава защо не ни е пратила вест? — запитал Берегар. — Защо не е дошла при нас?

— Стига ни и тази вест — отвърнала Нунет. — Тя е прогонила елфическите птици, а туй не е на добро. Беда предвещава. Защо, защо, дъще моя? Нима не си знаела каква съдба те очаква? Но нека я оставим на мира, Берегар, където и да е днес. Този дом не е вече неин и не ще й дари изцеление. Алдарион ще се завърне. И дано тогаз Валарите да й дадат мъдрост… или поне мъничко женска хитрост!

Когато дошла втората година от заминаването на Алдарион, по молба на краля Ерендис заповядала къщата в Арменелос да бъде подготвена и украсена; но самата тя не показвала с нищо, че смята да се завърне. А на краля пратила следния отговор: „Ако ми повелиш, ще дойда, атар арания. Но длъжна ли съм сега да бързам? Не ще ли имам предостатъчно време, когато зърнат платната му далече на изток?“. А за себе си добавила: „Нима кралят иска да чакам на кея като моряшко момиче? Бих желала, ала отдавна вече не съм такава. Свърши тази песен и не ще се запее отново.“

Но годината отминала, а платната не се появили; превалила и следващата година, та дошла есента. Тогава Ерендис станала мрачна и мълчалива. Заповядала да затворят къщата в Арменелос и вече никога не напускала своя дом в Емерие за повече от няколко часа. Колкото обич запазвала още, отдавала я на дъщеря си и тъй се вкопчвала в нея, че не желаела да пуска Анкалиме на гости дори при Нунет и други роднини в Западните земи. Сама се заела с цялото възпитание на детето; и Анкалиме се научила от Ерендис да чете, да пише и да говори елфическия език, както бил обичаят на всички високопоставени люде в Нуменор. Защото по Западните земи този език бил широко разпространен в родовете на знатни хора като Берегар и Ерендис рядко говорела на нуменорски, макар че Алдарион го предпочитал. Освен туй Анкалиме узнала много за Нуменор и древните времена от книгите и свитъците, що се съхранявали в техния дом; а без да знае Ерендис, слугините разказвали на детето и други неща за далечни земи и хора. Ала в тия приказки удържали езиците си, понеже се бояли от своята господарка; и рядко намирала Анкалиме на какво да се смее в бялата къща сред Амарие. Тихо било там и не звучала музика, сякаш още почитали духа на скъп покойник; защото по онова време в Нуменор само мъжете свирели на инструменти и единствената музика, която чувала Анкалиме, звучала в песните на жените, когато се трудели извън дома, надалеч от слуха на Бялата господарка. Ала Анкалиме вече била седемгодишна и при всеки удобен случай се измъквала към просторните ридове, където можела да тича на воля; а понякога срещала пастирка със стадо и обядвала при нея под открито небе.

Един ден през това лято някакво момченце с година-две по-голямо от нея пристигнало в дома им със заръка от далечен чифлик; и Анкалиме го видяла в задния двор с къшей хляб и чаша мляко. Момчето я погледнало с пренебрежение и продължило да пие. После оставило чашата.

— Зяпай, щом толкова ти се иска — рекло то. — Хубавичка си, но твърде мършава. Искаш ли да похапнеш?

И извадило погача от торбата си.

— Махай се Ибал! — викнала една старица от прага на млекарната. — И тичай по-бързо с тия дълги нозе, инак додето стигнеш, току-виж си забравил какво заръчах да предадеш на майка си!

— Дето си ти, бабо Замин, няма нужда от куче! — викнало хлапето, после изджавкало, хукнало през вратата и се отдалечило надолу по хълма.

Старата Замин била местна жена — устата и опърничава, та не се плашела лесно дори и от Бялата господарка.

— Що за шумно създание беше това? — попитала Анкалиме.

— Момче — отвърнала Замин, — ако разбираш що означава тая дума. Знаят само да трошат и да ядат. Ама че юнак ще завари баща му, когато се върне; но ако се позабави още, може и да не го познае. Туй бих го рекла и на някои други.

— Значи момчето има и баща, така ли? — пак попитала Анкалиме.

— Ами да — рекла Замин. — Улбар се казва и беше пастир при един от владетелите далече на юг — наричаме го Владетеля на пастирите и е сродник на краля.

— Тогава защо бащата на туй момче не си е у дома?

— Затуй, херинке — отвърнала Замин, — че чу за ония Дръзновени, отиде при тях и замина с баща ти, господаря Алдарион; но накъде и защо, само Валарите знаят.

Същата вечер Анкалиме изведнъж рекла на майка си:

— Наистина ли наричат баща ми господаря Алдарион?

— Така е — рекла Ерендис. — Но защо питаш?

Говорела тихо и хладно, ала всъщност тръпнела от съмнения и тревога; защото дотогава нито веднъж не си били продумвали за Алдарион.

Вместо да отговори, Анкалиме пак я запитала:

— А кога ще се върне?

— Не ме питай! — рекла Ерендис. — Не знам. Може би никога. Ала не се безпокой; имаш си майка и додето я обичаш, тя не ще те напусне.

Повече Анкалиме не проговорила за баща си.

Дните се нижели, отминала година, после още една; напролет Анкалиме навършила девет години. Агънца се родили и израснали; минало стригането на стадата; жарко лято изсушило тревите. Дошла дъждовна есен. Тогава откъм Изтока под буреносен вятър се задал „Хирилонде“ и през мъгливото море довел Алдарион в Ромена; и вестта стигнала до Емерие, ала Ерендис мълчала. Нямало кой да посрещне Алдарион на кея. Дълго яздил той под дъжда към Арменелос; и заварил дома си затворен. Мъка го обзела, но не подирил вести от никого; най-напред искал да види краля, защото имал много неща да му каже.

Не очаквал топло посрещане и наистина тъй се оказало; и Менелдур му заговорил като крал на капитан, чиито дела са под съмнение.

— Дълго те нямаше — рекъл студено кралят. — Цели три години отминаха от датата, що сам бе определил за завръщане.

— Уви! — отвърнал Алдарион. — Дори и на мен ми омръзна морето, та душата ми отдавна се стремеше на запад. Ала бях задържан против своята воля — много имаше да се върши. Всичко пропада там, където ме няма.

— Не се и съмнявам — рекъл Менелдур. — Боя се, че ще го откриеш и тук, в родната си страна.

— Туй не е беда непоправима — рекъл Алдарион. — Ала светът пак се променя. Навън са отминали близо хиляда години откакто Западните властелини пратиха своята мощ срещу Ангбанд; и сред людете в Средната земя ония дни са забравени или обгърнати в смътни легенди. Смут ги обзема пак и страх е натегнал в душите им. Силно желая да се посъветвам с теб, да ти разкажа що съм извършил и що смятам, че трябва да бъде направено.

— Тъй да бъде — продумал Менелдур. — Друго не съм и очаквал. Ала смятам, че първо има по-важни дела. Поговорката казва: „Нека кралят внесе ред в собствения си дом, преди да поглежда към чуждите“. Сега ще ти дам съвет, сине Менелдуров. Ти имаш и свой живот. Половината от него си занемарил. Затуй ти казвам днес: върви си у дома!

Алдарион изведнъж застинал и лицето му станало сурово.

— Ако знаеш, кажи ми — рекъл той. — Къде е моят дом?

— Където е съпругата ти — отвърнал Менелдур. — Волно или не, ти наруши своята дума пред нея. Сега тя живее в свой дом сред Емерие, далеч от морето. Натам трябва да тръгнеш час по-скоро.

— Ако ми бе оставила вест, натам щях да тръгна още от кея — рекъл Менелдур. — Ала добре поне, че сега не ще трябва да разпитвам чужди люде. — Обърнал се да излезе, но изведнъж спрял и добавил: — В бързината капитан Алдарион забрави за нещо, свързано с другата му половина, а то несъмнено е важно. Носи писмо със заръка да го даде на краля в Арменелос.

Подал писмото на Менелдур, поклонил се и напуснал покоите; и преди да е минал час, взел коня си и поел на път, макар че падала нощ. Водел само двама спътници от екипажа на своя кораб — Хендерх от Западните земи и Улбар, който бил родом от Емерие.

Препускали с всичка сила, та привечер на другия ден стигнали до Емерие, макар и грохнали от умора. Студена и бяла изглеждала къщата върху хълма под сетните лъчи на облачния залез. Щом я зърнал в далечината, Алдарион засвирил с рога си.

Когато навлязъл в двора и скочил от седлото, видял Ерендис — облечена в бяло стояла тя на стъпалата между колоните пред вратата. Изглеждала невъзмутима, ала като пристъпил към нея, Алдарион забелязал, че е бледа и в очите й пламти трескав огън.

— Късно идваш, господарю — продумала тя. — Отдавна вече престанах да те очаквам. Боя се, че не ще завариш тук онуй посрещане, що ти готвех, когато бе време.

— На моряк не му трябва много — отвърнал той.

— Добре тогава — рекла тя; сетне му обърнала гръб и се прибрала.

След малко по стъпалата слезли две млади жени и една старица. Докато Алдарион пристъпвал напред, бабичката рекла на спътниците му високо, та да чуе и той:

— Няма тук място за вас. Вървете в мъжкия дом долу под хълма!

— Не, Замин — рекъл Улбар. — Не ще остана. Ако ми разреши господарят Алдарион, ще побързам към къщи. Добре ли са там?

— Не са зле — отвърнала тя. — Синът ти те е забравил. Но върви и сам ще узнаеш! Повече топлина ще намериш, отколкото има тук за твоя капитан.

Ерендис не дошла на късната трапеза и жените поднесли вечеря на Алдарион в отделна стая. Но преди да е свършил, тя влязла и рекла пред всички:

— Сигурно си уморен след толкова бързане, господарю. Ако желаеш да отпочинеш, подготвили сме ти гостната стая. Жените ще се погрижат за теб. А ако ти е студено, заръчай да накладат огън.

Алдарион не отговорил. Рано се прибрал в спалнята и тъй като наистина бил изморен, проснал се на леглото и скоро в дълбок сън забравил за сенките на Средната земя и Нуменор. Ала по първи петли се събудил с тревога и гняв. Скочил веднага и решил безшумно да напусне дома; искал да намери конете и своя моряк Хендерх, а подир туй да замине за Хиярасторни, където живеел неговият сродник, владетелят на пастирите Халатан. По-късно щял да призове Ерендис с детето в Арменелос, вместо да се бори с нея тук, където била господарка. Ала докато излизал навън, срещнал Ерендис. Тя не била лягала тази нощ и сега стояла пред него на прага.

— Тръгваш си по-бързо, отколкото дойде, господарю — рекла тя. — Дано (след като си моряк) този женски дом да не ти се е сторил чак толкоз досаден, та да го напускаш тъй, преди да си свършиш работата. Всъщност какво те доведе насам? Може ли да го узная, преди да си тръгнеш?

— Чух в Арменелос, че съпругата ми била тук заедно с дъщеря ми — отвърнал той. — За съпругата явно съм сбъркал, но нямам ли и дъщеря?

— Имаше преди години — рекла тя. — Ала моята дъщеря още не се е събудила.

— Тогава я събуди докато доведа коня — рекъл Алдарион.

Ерендис много искала да осуети срещата му с Анкалиме; но се бояла да не би да прекали и да загуби кралското благоволение, а и Съветът88 отдавна изказвал недоволство, че детето се отглежда сред пущинака. Затуй когато Алдарион се завърнал, следван от Хендерх, Анкалиме стояла на прага до майка си. Била също тъй напрегната и неподвижна; нито помръднала, нито се поклонила, докато слизал от коня и крачел по стъпалата към нея.

— Кой си ти? — запитала. — И защо ме караш да ставам тъй рано, преди къщата да се е събудила?

Взрял се в нея Алдарион; и макар лицето му да било сурово, в душата си се усмихвал; защото въпреки всички старания на Ерендис, виждал пред себе си не нейно, а свое дете.

— Някога се познавахме, лейди Анкалиме — рекъл той, — но това няма значение. Днес съм само пратеник, дошъл от Арменелос да ти напомни, че си щерка на кралския наследник и (поне доколкото виждам сега) един ден на свой ред ще наследиш престола. Не винаги ще живееш тук. А сега ако искаш, господарке моя, върни се в постелята да поспиш додето те събуди прислужницата. Аз бързам да ида при краля. Сбогом!

Той целунал ръка на Анкалиме и слязъл по стъпалата; после яхнал коня, размахал ръка и препуснал.

Седнала сама до прозореца, Ерендис го гледала как слиза по хълма и забелязала, че се отправя не към Арменелос, а към Хиярасторни. Тогаз заридала от скръб, ала и от гняв. Била очаквала покаяние, та дълго да отказва прошка и накрая да се смили подир дълги молби; но той се отнесъл с нея тъй, сякаш сама била виновна и я пренебрегнал пред дъщеря й. Твърде късно си спомнила някогашните слова на Нунет и сега виждала Алдарион като нещо могъщо и неукротимо, тласкано от свирепа воля, а най-страховито когато изглежда спокойно. Изправила се, обърнала гръб на прозореца и се замислила за всичките си страдания.

— Страховито! — рекла си тя. — Ала и аз съм крепка като стомана. Скоро ще го открие, та дори и да стане крал на Нуменор.

Алдарион поел към дома на братовчед си Халатан в Хиярасторни; защото възнамерявал да си отдъхне там и да поразмисли. Когато наближил, дочул музика и заварил пастирите да се веселят за завръщането на Улбар с много чудесни дарове и още по-чудесни разкази; а съпругата на Улбар, цялата в цветя, танцувала с мъжа си под звуците на флейти. Изпървом никой не го забелязал и той останал да ги гледа с усмивка от седлото; но изведнъж Улбар се провикнал: „Великия капитан!“ и син му Ибал се втурнал да хване юздата на коня.

— Господарю капитан! — трепетно възкликнало момчето.

— Какво има? Не виждаш ли, че бързам? — рекъл Алдарион; защото настроението му изведнъж се променило, та се почувствал гневен и огорчен.

— Исках само да питам — рекло момчето — на каква възраст трябва да е човек, за да тръгне с кораб по морето като баща ми.

— По-стар трябва да е от хълмовете и без друга надежда в живота — отвърнал Алдарион. — Или пък когато му хрумне! Ами майка ти, сине Улбаров — няма ли да ме посрещне?

Когато съпругата на Улбар пристъпила към него, Алдарион хванал ръката й.

— Ще приемеш ли туй от мен? — рекъл той. — То е само нищожна отплата подир шестте години вярна служба, за които ми даде мъжа си. — Сетне извадил от кесията под дрехата си златен обръч с огненочервен камък и като го сложил върху дланта й, добавил: — Дар е от краля на елфите. Ала и той ще се радва, като му кажа кому съм го дал.

После Алдарион се сбогувал с народа и продължил по пътя, защото не му се оставало в онзи дом. Когато узнал за тая странна случка, Халатан се удивил и зачакал други новини от областта.

Щом се отдалечил от Хиярасторни, Алдарион спрял коня си и рекъл на Хендерх:

— Не знам какво посрещане те чака на запад, приятелю, ала повече не ще те задържам. Тръгвай си с моята благодарност. Искам сам да пътувам.

— Не е подобаващо туй, господарю капитан — рекъл Хендерх.

— Не е — отвърнал Алдарион, — но тъй ще бъде. Сбогом!

После поел сам към Арменелос и кракът му вече никога не стъпил в Емерие.

Когато Алдарион напуснал кралските покои, Менелдур погледнал писмото, що донесъл синът му и се зачудил; защото видял, че е от крал Гил-галад. Било запечатано и имало герб с бяла звезда върху син кръг89. От външната страна било написано:

Получено в Митлонд собственоръчно от Алдарион, кралски наследник на Нуменоре, да бъде доставено лично на върховния крал в Арменелос.

Сетне Менелдур строшил печата и прочел:

От Ерейнион Гил-галад, син Фингонов, до Еарендиловия потомък Тар-Менелдур, привет; нека Валарите те закрилят и да не пада сянка над Острова на кралете.

Отдавна ти дължах благодарност, че тъй често ми пращаш своя син Анардил Алдарион — според мен най-големия приятел на елфите сред човешкия род. Сега те моля за прошка, ако съм го задържал предълго на служба при себе си; защото крайно се нуждаех от познанията за людете и техните езици, с които едничък той можеше да ми помогне. Срещу много заплахи застана той, за да ми услужи със съвет. За бедата ми ще узнаеш от него; ала понеже е млад и изпълнен с надежди, той дори не се досеща колко е страшна. Поради туй пиша тези редове, предназначени само за взора на нуменорския крал.

Нова сянка се възправя откъм Изтока. Не е тирания на зли люде, както си мисли синът ти; Морготов слуга се надига и злите твари се будят отново. Година подир година сянката набира сили, понеже мнозина от людете са узрели за скверната й цел. Смятам, че не е далеч денят, когато тя ще стане прекомерно могъща, за да я отблъснат Елдарите без чужда помощ. Затуй ми олеква на сърцето, колчем зърна някой от високите кораби на кралските хора. А сега се осмелявам да те помоля за помощ. Ако имаш свободни бойци, умолявам те да ми ги пратиш.

Ако желаеш, синът ти ще изложи пред теб всички причини за това. Но в крайна сметка сам той смята (и мисълта му е мъдра), че когато ни връхлети неизбежната атака, трябва да удържим западните земи, където още живеят Елдари и люде от твоя народ, чиито сърца не са помрачени. Или поне да опазим Ериадор около дългите реки западно от планината, която наричаме Хисаеглир — нашата най-сигурна защитница. Ала тази планинска верига има широк пролом на юг, в областта Каленардон; и по този път трябва да дойде нашествието от Изтока. Врагът вече се прокрадва покрай бреговете нататък. Бихме могли да отбраняваме пролома и да отблъснем щурма, ако имахме някаква крепост по близкото крайбрежие.

Туй отдавна бе разбрал Алдарион. Дълго се труди той във Винялонде край устието на Гватло, за да изгради пристанище, укрепено както откъм морето, тъй и откъм сушата; ала нахалост отиде трудът му. Алдарион има обширни познания по тия въпроси, тъй като дълго е учил при Кирдан и най-добре знае от какво се нуждаят големите кораби. Ала хората вечно не му достигаха; а и Кирдан не успя да отдели нито майстори, нито зидари, та да му помогне.

Кралят сам знае най-добре що му е потребно; ала ако изслуша благосклонно Алдарион и го подкрепи с каквото може, по-голяма надежда тогава ще има за целия свят. Спомените за Първата епоха помръкват и всичко бавно изстива по Средната земя. Дано не повехне също тъй и древната дружба между Елдари и Дунедаини.

Виж! Мракът, що се задава, е изпълнен с ненавист към нас, но и вас ненавижда не по-малко. Не ще възпре крилете му даже Великото море, ако му позволим да се въздигне.

Манве да те закриля по волята на Единствения и да праща попътен вятър в платната ти.

Менелдур отпуснал пергамента в скута си. Тежки облаци влачели ветровете откъм Изтока, рано паднал мрак и високите свещи до краля сякаш се смалили сред здрача, що изпълнил покоите му.

— Дано Еру ме призове, преди да настанат таквиз времена! — провикнал се той. Сетне добавил по-тихо: — Уви! Твърде дълго ни е делила преградата на неговата горделивост и моето пренебрежение. Ала сега най-мъдро ще е да му предам Скиптъра по-рано, отколкото възнамерявах. Защото тия дела са непосилни за мен. Когато ни отстъпиха Подарената земя, Валарите не ни направиха свои наместници — власт имаме само над Нуменорското кралство, не и над целия свят. Те са Властелините. Ние трябваше да прогоним омразата и войната; защото войната бе свършила и Моргот бе прокуден от Арда. Тъй поне мислех и тъй ни учеха. Ала ако светът отново помръква, Властелините трябва да знаят; а не ми пратиха знак. Освен ако туй е поличбата. И тогава какво? Нашите прадеди бяха възнаградени за своята помощ в битката срещу Могъщата сянка. Бива ли техните звуци да стоят настрана, ако злото отново надигне глава? С тия тежки съмнения вече не мога да властвам. Да се готвя, или да изчакам? Да се готвя за битка, що днес е само догадка; насред мира да обучавам орачи и занаятчии за кръвопролитна рат; да сложа желязо в ръцете на алчни капитани, що любят единствено завоеванията и смятат купищата убити за своя слава? Ще рекат ли те един ден на Еру: Поне и твоите врагове бяха сред тях? Или да скръстя ръце, додето люта смърт коси наши приятели; да оставя людете в мир и неведение чак докато гибелта стъпи на прага? Що да сторят тогава — да се възправят с голи ръце срещу желязото и да умрат напразно, или да бягат, чувайки женски писъци зад гърба си? Ще рекат ли един ден на Еру: Поне нямам кръв по ръцете? Колко струва изборът, ако и двата пътя могат да водят към злото? Нека Валарите управляват по волята на Еру! Аз ще отстъпя Скиптъра на Алдарион. Ала туй също е избор, защото добре знам по кой път ще поеме. Освен ако Ерендис… — Тук мислите му с тревога се стрелнали към Ерендис в Емерие. — Но там почти няма надежда (ако изобщо си струва да се надявам). Той не ще се пречупи в тъй важни дела. Знам нейния избор — макар че дълго ще трябва да слуша, преди да разбере. Защото сърцето й няма криле отвъд Нуменор и не се досеща що става далеч от нашите брегове. Ако нейният избор води към гибел, тя ще я посрещне храбро. Но какво може да стори с живота и чуждата воля? Както аз, тъй дори и Валарите ще го узнаят само когато се случи.

Алдарион се завърнал в Ромена на четвъртия ден откакто „Хирилонде“ бил спрял в пристанището. Прашен и изнурен, той веднага се отправил към „Еамбар“, където смятал да се засели. Както бил открил с огорчение, вече много езици го одумвали из града. На другия ден сбрал своите люде от Ромена и ги отвел в Арменелос. Там им заръчал да отсекат в неговата градина всички дървета освен едно и да ги пратят в корабостроителниците; на други наредил да разрушат къщата до основи. Само бялото елфическо дърво пощадил; а когато секачите си тръгнали, погледнал го как стои сред опустошението и за пръв път видял, че е красиво. В своя бавен елфически растеж то било само четири метра90 високо — стройно, крехко и младо, с напъпили зимни цветове по устремените нагоре клони. Напомнило на Алдарион за дъщеря му и той промълвил:

— И тебе ще нарека Анкалиме. Дано и двете тъй да сте задълго в живота — волни и неподвластни на вихър или чужда воля.

На третия ден след като се завърнал от Емерие, Алдарион посетил краля. Тар-Менелдур седял неподвижно на трона и чакал. Страх го обзел, като видял сина си; защото Алдарион бил променен — лицето му било мрачно, студено и недружелюбно като морската шир, когато внезапен облак забули слънцето. Изправил се той пред баща си и заговорил, а в гласа му вместо гняв звучало високомерие.

— Сигурно най-добре знаеш каква роля си изиграл във всичко това — рекъл той. — Ала един крал би трябвало добре да разбира докъде стига търпението човешко, дори този човек да му е поданик и син. Ако ще ме приковаваш към този остров, зле си избрал веригата. Вече не ми остана ни съпруга, ни обич към тия земи. Ще напусна тоя злощастен остров на празни мечтания, где вироглави жени желаят мъжете да лазят в нозете им. Другаде ще оползотворя дните си — там, където не ме пренебрегват, а ме посрещат достойно. Друг наследник гледай да си намериш, по-угоден и по-покорен. От наследството си само едно бих искал — кораба „Хирилонде“ и люде колкото може да побере. Дъщеря си също бих взел, ако бе по-голяма; но засега я поверявам на майка си. Не вярвам да възпрепятстваш туй, освен ако в старческа глупост си обикнал безмерно овцете; едва ли желаеш детето да затъпее, отгледано сред неуки жени и възпитано в хладно високомерие и пренебрежение към своя род. Тя е потомка на Елрос и друга рожба не ще дочакаш от своя син. Чу каквото имах да кажа. А сега ще се заема с по-плодотворни дела.

Дотогава Менелдур седял търпеливо с приведена глава и без да трепне. Ала сега въздъхнал и вдигнал очи.

— Алдарион, сине мой — скръбно изрекъл той, — кралят би отговорил, че ти също показваш хладно високомерие и пренебрежение към своя род, та тъй осъждаш другите, без да ги изслушаш; ала бащата, що те обича и страда за теб, ще преглътне тия слова. Нямам друга вина, освен че не бях разбрал досега твоите замисли. Но колкото до онова, що изстрада (и за което, уви, мнозина вече говорят), аз съм невинен. Обичах Ерендис и тъй като сърцата ни клонят в една посока, мислех си, че е понесла незаслужени страдания. Сега целта ти е ясна за мен, макар че ако си склонен да чуеш друго освен похвали, бих рекъл, че отначало те е водила и лична прищявка. И може би всичко щеше да е другояче, ако отрано ми бе заговорил открито.

— Краля може и да съм засегнал — викнал Алдарион още по-гневно, — ала не с туй, за което говориш! На нея поне всичко разказвах отдавна и често — в глухи уши и студено сърце чезнеха словата ми. Все едно палав хлапак да разправя как се е катерил по дърветата пред стара бавачка, загрижена само за скъсаните дрехи и изстиналата вечеря! Обичам я, инак не бих страдал толкоз. Миналото ще скътам в сърцето си; бъдещето е мъртво. Тя не обича ни мен, ни когото и да било. Обича единствено себе си като безценен камък, турен в златния обков на Нуменор, а мен — като кротко псе, сгушено край огнището додето й скимне да го изведе из полето. Ала понеже днес дори псетата й се струват груби и недодялани, иска Анкалиме да бъде като птиче в клетка. Но стига толкоз. Разрешава ли кралят да си вървя? Или ще повели нещо?

— Кралят — отвърнал Тар-Менелдур — дълго размишлява над тия дела през безкрайните дни, откакто за сетен път те видя в Арменелос. Той прочете писмото на Гил-галад, пълно със загриженост и тревога. Уви! На молбата му и на желанието ти нуменорският крал трябва да отговори с не. Друго не може да стори, виждайки колко заплахи крият и двата пътя: да се готви за битка, или да не се готви.

Алдарион свил рамене и понечил да си излезе. Но Менелдур властно вдигнал ръка и продължил:

— Въпреки туй кралят, макар да властва над Нуменор вече сто четирийсет и две години, не е уверен, че проумява напълно нещата, за да стори правилен избор в тия въпроси на живот и смърт.

Той помълчал, вдигнал един пергамент изписан с неговия почерк и зачел с ясен глас:

Затуй: първо от почит към своя любим син; и второ за по-добро управление на кралството в делата, що синът му по-ясно разбира, кралят реши: от днес преотстъпва Скиптъра на сина си, който да бъде наричан крал Тар-Алдарион.

— Когато се огласи тая повеля — продължил Менелдур, — всички ще узнаят що мисля за днешните времена. Тя ще те извиси над хорския упрек; и ще ти развърже ръцете, та дано по-леко понесеш другите скърби. Щом станеш крал, ще отговориш на Гил-галад както сметнеш, че е най-достойно за Скиптъра.

Алдарион дълго мълчал от изумление. Готвел се да устои на кралския гняв, що сам бил разпалил, а сега не знаел що да каже. Сетне като покосен от внезапен вихър рухнал на колене пред баща си; но подир малко вдигнал преклонената си глава и се разсмял — тъй правел от радост сърдечна, колчем чуел за нечие великодушно деяние.

— Татко — рекъл той, — моля те, кажи на краля да прости моето високомерие. Защото той е велик крал и със смирение се въздигна над моята гордост. Победен съм — падам всецяло в нозете ти. Немислимо е такъв крал да се откаже от Скиптъра в разцвета на своята сила и мъдрост.

— И все пак тъй е решено — отвърнал Менелдур. — Съветът ще се сбере да го узнае.

Когато подир седем дни се сбрал Съветът, Тар-Менелдур съобщил за решението си и показал свитъка. Всички се смаяли, понеже още не им било известно за какви събития става дума; и единогласно го замолили да размисли, само Халатан от Хиярасторни се въздържал. Защото отдавна се възхищавал от своя сродник Алдарион, макар да били съвсем различни по нрав и намерения; и смятал кралското решение за достойно, навременно и дори може би хитроумно.

А на другите, що го призовавали да се отметне, Менелдур отговорил:

— Не без дълги размисли стигнах до този избор и сам си изложих всичките ви мъдри възражения. Днес и само днес е най-уместно да оглася своята воля по причини, що никой тук не изрече, ала навярно се догаждате за тях. Затуй нека стане известен кралският указ. Но ако желаете, няма да влезе в сила преди пролетния празник Ерукиерме. Дотогава ще задържа Скиптъра.

Когато до Емерие стигнала вест за кралския указ, Ерендис дълбоко се наскърбила; защото в него усетила упрек от краля, на чиято благосклонност разчитала. Имала право, ала не подозирала, че зад всичко туй се спотайва нещо далеч по-важно. Не подир дълго пристигнало и послание от Тар-Менелдур — всъщност повеля, макар и облечена в красиви слова. Заръчвало й се да дойде в Арменелос заедно с малката Анкалиме и да остане там поне до Ерукиерме и обявяването на новия крал.

Тогава пратила отговор на Тар-Менелдур: „Кралю и татко мой, дъщеря ми Анкалиме несъмнено ще дойде, щом повеляваш. Моля те, вземи предвид нейната възраст и се погрижи да я настанят на тихо място. Колкото до мен, моля те да ме извиниш. Узнах, че домът ми в Арменелос е бил опустошен; а точно сега не бих желала да бъда гостенка, особено пък на плаващ дом между моряци. Позволи ми затуй да остана тук в самота, освен ако кралят възнамерява да ми отнеме и тази къща.“

С тревога прочел Менелдур това писмо, ала не трепнало сърцето му. Показал го на Алдарион, за когото всъщност било предназначено. Изчел Алдарион редовете; и гледайки сина си право в лицето, кралят изрекъл:

— Без съмнение си наскърбен. Но какво друго очакваше?

— Не заради туй скърбя — рекъл Алдарион, — а защото на повече се надявах от нея. Станала е дребнава; и ако е по моя вина, значи заслужавам най-суров упрек. Но нима едно голямо сърце се смалява в бедата? Не е такъв пътят дори за ненавист и отмъщение! Трябваше да поиска нов величав дом, кралска свита и да се завърне в Арменелос прелестна като кралица със звезда на челото; тогава би омаяла едва ли не целия остров Нуменор и би привлякла людете към себе си, та да ме сметнат за груб и недодялан безумец. Валарите са ми свидетели, бих предпочел да е тъй — по-добре прекрасна кралица да ме надвие и унижи, отколкото да царувам на воля, докато лейди Елестирне гасне в собствения си здрач.

После с горчив смях върнал писмото на краля и рекъл:

— Е, тъй да бъде. Но ако някой се гнуси да живее на кораб между моряци, то нека простим другиму, че не желае да се засели в кошарата между слугини. Не искам обаче тъй да възпитат и дъщеря ми. Тя поне ще може да избере по своя воля.

От момента, когато Алдарион прочита писмото с отказа на Ерендис да се завърне в Арменелос, историята може да бъде проследена само на части, отразени в случайни и набързо надраскани записки — а дори и те не представляват откъси от едно цялостно и свързано повествование, тъй като са съставяни по различно време и често влизат в противоречия помежду си.

Изглежда, че когато станал крал на Нуменор през 883 година, Алдарион незабавно решил да посети още веднъж Средната земя и отплавал за Митлонд същата или следващата година. Записано е, че върху носа на „Хирилонде“ закрепил не вейка от ойолайре, а изображение на орел със златен клюн и очи от скъпоценни камъни, което му бил подарил Кирдан.

Тъй майсторски бил изработен, че стоял там, сякаш готов да излети безпогрешно към някаква само нему известна цел в далечината.

— Този знак ще ни води напред — рекъл Алдарион. — А за обратния път нека се осланяме на Валарите… ако делата ни не ги разочароват.

Споменава се също така, че „днес не е оцеляло нищо от собственоръчните записки на Алдарион за последните му пътешествия“, но от друга страна „знае се, че много пътувал както по море, тъй и по суша, та стигнал покрай река Гватло чак до Тарбад и там се срещнал с Галадриел“. Тази среща не е спомената никъде другаде; но по онова време Галадриел и Келеборн са живеели в Ерегион, недалеч от Тарбад (виж „Относно Галадриел и Келеборн“).

Ала напусто останали всички усилия на Алдарион. Строежите, що подхванал отново във Винялонде, тъй и не били довършени, а морето ги глозгало неумолимо91. И все пак той положил основа за успехите на Тар-Минастир в първата война против Саурон подир много години; без неговите дела — точно както предвиждал — нуменорският флот не би успял да пренесе навреме своята мощ където била необходима. Вече растяла враждебността към нуменорците и мрачните хора от планините нахлували в Енедваит. Но по времето на Алдарион още не били потребни задморски владения и Дръзновените си оставали сравнително малобройни, тъй че макар и да предизвиквали възхищение, малцина им подражавали.

Не се срещат сведения за разширяване на съюза с Гил-галад или за изпращане на помощта, която упоменава в писмото си до Тар-Менелдур; дори се казва, че [???]

Алдарион бил закъснял и подранил едновременно. Закъснял — защото вече се разбуждала оная мощ, що ненавиждала Нуменор. И подранил — защото още не било назряло времето Нуменор да разкрие своята сила и да влезе в сражение за света.

В Нуменор настанал смут, когато през 883 или 884 година Тар-Алдарион решил да се завърне в Средната земя, тъй като дотогава нито един крал не бил напускал острова и Съветът не знаел на какво да се позове. Изглежда, че на Менелдур било предложено да поеме регентството, но той отказал и тогава регент станал Халатан от Хиярасторни, упълномощен или от Съвета, или от самия Тар-Алдарион.

Не съществува категоричен вариант за историята на Анкалиме през тези години. Малко по-ясно е отразен нейният двойствен характер и влиянието от страна на майка й. Тя не била плаха като Ерендис и още от малка обичала блясъка, накитите, музиката, похвалите и всеобщата почит; но проявявала тия склонности само от време на време и често използвала посещенията при майка си в бялата къща сред Емерие, за да избяга от суетата. Изглежда, че одобрявала както хладината на Ерендис при късното завръщане на Алдарион, така и неговия непреклонен гняв, с който я прогонил от живота и сърцето си. Изпитвала дълбока неприязън към задължителния брак и в това отношение не желаела да приеме каквото и да било насилие над волята си. Майка й непрестанно говорела против мъжете и е съхранен един типичен откъс от нейните поучения:

Нуменорските мъже са наполовина елфи (казвала Ерендис), особено по-високопоставените; не спадат ни към единия народ, ни към другия. Дареното им дълголетие ги подлъгва, та по ум си остават деца и се залисват из този свят, додето възрастта изведнъж ги догони — и мнозина тогаз изоставят игрите навън само за да си играят по домовете. Сетне превръщат игрите във важни дела, а важните дела — в детски игри. Искат наведнъж да са майстори, мъдреци и герои; а жените за тях са като пламък в огнището — друг да го подклажда, додето се върнат привечер, грохнали от игри. Сякаш всичко заради тях е създадено — хълмовете за каменни кариери, реките за лодки и воденици, горите за дървен материал, жените за телесните им потребности или да красят дома и трапезата им; а децата за забавление, ако нямат с що друго да си играят — ала също тъй биха играли с малките кученца. Към всички са мили и великодушни, весели като утринни чучулиги (ако слънцето грее); защото се гневят само когато е неизбежно. Мъжът трябва да бъде весел, смятат те, и безрезервно щедър, да дава с широка ръка онуй, що не му е потребно. Гняв проявяват само когато внезапно усетят, че на този свят има и друга воля, освен тяхната. Тогава стават немилостиви като морския вятър, дръзне ли нещо да се изпречи насреща им.

Тъй е, Анкалиме, и нищо не можем да променим. Защото мъжете са създали Нуменор; мъжете, тия древни герои, за които се пее — за жените им рядко се чува друго, освен че ридаели подир гибелта им. След войните Нуменор е трябвало да намери покой. Ала омръзне ли им да почиват и да си играят на мир, те скоро пак подхващат любимата си игра — война и кръвопролитие. Тъй е; а на нас ни остава да живеем сред тях. Но не сме длъжни да мълчим в знак на покорство. Щом обичаме Нуменор, нека му се порадваме преди да го съсипят. Ние също сме дъщери на великите и знаем що е храброст и воля. Затуй не се превивай, Анкалиме. Впий корен дълбоко в скалата и храбро стой срещу вятъра, дори и да обрули листата ти.

Много повече и далеч по-успешни усилия полагала Ерендис, за да привикне малката Анкалиме единствено с женското общество — с безстрастния, тих и уютен живот сред Емерие без премеждия и тревоги. Момчетата като Ибал вършели пакости и крещели. Мъжете идвали по необичайно време, надували роговете си и се хранели шумно. Те създавали деца и ако грижата за тях се окажела досадна, оставяли я на жените си. И макар по онова време раждането да не било свързано с толкова болести и заплахи, Нуменор не бил „земен рай“ — в него имало и умора, и мъки, и тежък труд.

Също като баща си, Анкалиме била непоколебима в избраната цел; и досущ като него с твърдо упорство обръщала гръб на настоятелните съвети. От майка си донякъде наследила хладното високомерие и чувството за накърнено достойнство; а дълбоко в душата си тъй и не забравила твърдостта, с която Алдарион се изтръгнал от прегръдките й и я положил в леглото, когато бързал да си замине. От все сърце обичала родните ридове и никога през живота си (както сама твърдяла) не би могла да заспи спокойно далеч от шума на стадата. Но не се отказала от правото на наследство и твърдо решила, че когато настане време, ще стане могъща кралица; и тогава ще живее където и както си пожелае.

Изглежда, че през осемнайсетте години след своето възкачване на престола Алдарион често отсъствал от Нуменор; и през това време Анкалиме живеела ту в Емерие, ту в Арменелос, тъй като кралица Алмариан я обикнала и угаждала на всичките й капризи, както някога глезела и малкия Алдарион. В Арменелос я почитали всички, дори и Алдарион; и макар отначало да тъгувала за просторите на Емерие, подир време тази печал отминала и тя открила, че людете се прехласват по нейната хубост, що вече навлизала в своя разцвет. С годините тя станала още по-своенравна и вече я дразнели срещите с Ерендис, която се държала като че съпругът й е починал и не искала да бъде кралица; но все пак продължавала да се завръща в Емерие — както за да избяга от суетата на Арменелос, тъй и за да уязви Алдарион. Хитра била и лукава, та си мислела, че нейните родители се борят единствено от горделивост и заради лично надмощие.

Когато през 892 година навършила деветнайсет години, Анкалиме била обявена за кралска наследница (на много по-ранна възраст, отколкото ставало дотогава, за сравнение виж в началото получаването на титлата от Алдарион); и по същото време Тар-Алдарион наредил да се промени законът за наследяване на кралската власт в Нуменор. Изрично е споменато, че Тар-Алдарион сторил това „не толкова по политически причини, колкото от лична загриженост“ и заради „своята твърда решимост да победи Ерендис“. За промяната на закона се споменава във „Властелинът на Пръстените“, Приложение А:

Шестият крал (Тар-Алдарион) оставил само едно дете, дъщеря. Тя станала първата властваща кралица (а не съпруга на крал); защото тогава бил издаден закон за кралския род, според който право над скиптъра получавало първородното дете на краля, независимо дали е момче или момиче.

Но другаде новият закон се описва не точно така. В най-ясното и пълно изложение е изтъкнато преди всичко, че „старият закон“, както го наричали насетне, всъщност не бил нуменорски „закон“, а наследствен обичай, който дотогава не влизал в противоречие с обстоятелствата; според този обичай първородният син на владетеля наследявал Скиптъра. Подразбирало се, че ако кралят няма син, наследник трябвало да да стане най-близкият мъжки сродник по мъжка линия от потеклото на Елрос Тар-Миниатур. При това положение, ако Тар-Менелдур нямал син, негов наследник щял да стане не племенникът му Валандил (син на сестра му Силмариен), а братовчед му Малантур (внук на Еарендур, който бил по-малък брат на Тар-Елендил). Но според „новия закон“ (първородната) дъщеря на владетеля наследявала Скиптъра (което, разбира се, не влиза в противоречие с казаното във „Властелинът на Пръстените“). По препоръка на Съвета било добавено, че тя има правото да откаже92. В такъв случай според „новия закон“ наследник ставал най-близкият мъжки сродник, независимо дали по мъжка или женска линия. Така например, ако Анкалиме се откажела от Скиптъра, наследник на Тар-Алдарион би станал Соронто, син на сестра му Айлинел; пак той би станал наследник и ако се случело тя да умре бездетна.

Пак по настояване на Съвета било узаконено положението, че жена-наследница губи титлата, ако не се омъжи до определена възраст; Тар-Алдарион пък добавил, че кралските наследници трябва да сключват бракове само в рода на Елрос и всеки, който наруши това изискване, губи правата си над престола. Казват, че това изискване се дължало на дългите му размисли за пагубните последици от брака с Ерендис; защото тъй като не била от потомците на Елрос, тя имала по-кратък живот и той смятал, че в това се крие коренът на всичките им беди.

Безспорно тия наредби на „новия закон“ са описани тъй подробно, понеже е трябвало да окажат влияние върху по-нататъшната история на тогавашната епоха в Нуменор; за жалост днес знаем твърде малко за нея.

По-късно Тар-Алдарион отменил закона, според който властващата кралица трябвало да се омъжи или да напусне престола (а това несъмнено се е дължало на нежеланието на Анкалиме да избере която и да било от двете възможности); но завинаги останал обичаят наследниците да сключват бракове единствено с потомци на Елрос93.

Така или иначе, скоро към Емерие заприиждали поклонници да искат ръката на Анкалиме — не само заради новото й положение, но и защото по целия остров била плъзнала мълва за нейната хубост, надменност и горделивост, както и за странния начин, по който била отгледана. По онова време хората почнали да я наричат Емервен Аранел, що означава Принцеса Пастирка. За да избяга от досадниците, Анкалиме с помощта на старата Замин се укрила в един чифлик досами границите на Халатан от Хиярасторни, където дълго живяла като проста пастирка. Описанията (които всъщност не представляват нищо друго, освен набързо надраскани бележки) си противоречат относно реакцията на нейните родители към това положение на нещата. Според една от тях Ерендис знаела къде е Анкалиме и одобрявала причината за нейното бягство, а Алдарион възпрепятствал Съвета да я потърси, понеже смятал, че дъщеря му трябва да свиква на независимост. Според друга обаче, Ерендис била разтревожена от бягството на Анкалиме, а кралят се разгневил; и тогава Ерендис опитала да се помири с него, поне що се отнася до Анкалиме. Но Алдарион не отстъпил и обявил, че кралят няма съпруга, но има дъщеря и наследница; и че не вярва Ерендис да е в неведение за нейното скривалище.

Сигурно е обаче, че Анкалиме се сприятелила с един пастир, който водел стадата си по същите места; и пред нея този мъж се назовал Мамандил. Анкалиме не била свикнала с подобна компания и го харесала най-вече защото имал вълшебен глас; пеел й песни от древните дни, когато Едаините пасели стадата си из Ериадор, още преди да срещнат Елдарите. Тъй се срещали все по-често из пасищата и той взел да променя древните песни за влюбени, като вмъквал в тях имената Емервен и Мамандил; а Анкалиме се преструвала, че не разбира накъде бият словата му. Ала когато накрая открито заговорил за любовта си, тя се отдръпнала и му отказала, като рекла, че съдбата лежи между тях, защото е кралска наследница. Но вместо да посърне, Мамандил се разсмял и отвърнал, че истинското му име е Халакар, син на Халатан от Хиярасторни и потомък на Елрос Тар-Миниатур.

— Та как инак бих могъл да пристъпя към теб като поклонник? — добавил той.

Разгневила се тогаз Анкалиме, понеже я бил измамил, знаейки от самото начало коя е всъщност; но той отговорил:

— Вярно е отчасти. Наистина се изхитрих, за да видя дамата, чиято странност бе възбудила любопитството ми. Ала сетне обикнах Емервен и не ме интересува коя е в действителност. Не мисли, че съм се впуснал в гонитба на трона; далеч по-силно бих желал да си единствено Емервен. Само едно ме радва — че и аз съм от потеклото на Елрос, инак не бихме могли да се оженим.

— Бихме — рекла му Анкалиме, — ако имах желание за подобно нещо. Мога да се откажа от трона и да бъда свободна навеки. Ала сторя ли го, ще съм свободна да взема когото желая; и тогава над всички други бих предпочела Унер (що означава Никой).

В крайна сметка обаче Анкалиме се омъжила за Халакар. Според един от вариантите изглежда, че упорството на отблъснатия Халакар, заедно с настояването на Съвета Анкалиме да се омъжи, довело до сватбата им само няколко години след първата среща сред стадата на Емерие. Но другаде се казва, че тя останала неомъжена толкова дълго, че братовчед й Соронто, като разчитал на новия закон, я призовал да се откаже от титлата и тогава Анкалиме напук се омъжила за Халакар. В трета кратка бележка се твърди, че Алдарион вече бил отменил тази поправка и Анкалиме се омъжила за Халакар само за да осуети надеждите на Соронто да стане крал, ако тя умре бездетна.

Както и да е, от разказа личи, че Анкалиме не желаела обич, а още по-малко син; и казвала:

— Трябва ли да стана като кралица Алмариан и безразсъдно да треперя над него?

Животът й с Халакар не бил щастлив, тя ревнувала от него сина си Анарион и поради това често се карали. Искала да го подчини, като изтъквала, че е истинската владетелка на неговите земи и му забранявала да живее по тях, понеже, както казвала, не искала да има за съпруг някакъв си предводител на чифликчии. От онова време идва и последният писмен разказ за тия злощастни събития. Анкалиме не разрешавала на никоя от подчинените си жени да се омъжи и макар повечето от тях наистина да се въздържали поради страха пред нея, те били местни момичета и имали любовници, за които желаели да се омъжат. А Халакар тайно уредил сватбите; и обявил, че преди да напусне родния си дом, ще устрои за сбогом голямо празненство. На това празненство поканил и Анкалиме, като рекъл, че ще е в дома на негови близки, които искат да го изпратят достойно.

Анкалиме дошла заедно с жените от свитата си, понеже не обичала да я обслужват мъже. Заварила къщата грейнала и накичена като за голям празник, а мъжете с гирлянди от цветя като за сватба и всеки държал по още един венец за младоженката.

— Хайде! — рекъл Халакар. — Сватбите са подготвени и брачните стаи чакат младоженците. Но тъй като е немислимо кралската наследница лейди Анкалиме да легне с някакъв си предводител на чифликчии, то, уви, тази нощ ще й се наложи да преспи сама.

И Анкалиме трябвало да остане там, защото мястото било твърде далече, за да поеме обратно, а и не искала да тръгва без придружители. Мъжете и жените не криели усмивките си; и Анкалиме не пожелала да дойде на празника, а лежала в постелята, слушала далечните смехове и мислела, че са отправени срещу нея. На другия ден си заминала с безсилна ярост, а Халакар пратил трима мъже да я съпроводят. Тъй си отмъстил, защото тя вече не се завърнала в Емерие, където сякаш дори и овцете й се надсмивали. Но оттогава насетне дълбоко намразила Халакар.

За последните години на Тар-Алдарион вече не можем да кажем нищо, освен че навярно е продължил своите пътешествия до Средната земя и неведнъж оставял Анкалиме за своя наместница. Последното му плаване се състояло около края на първото хилядолетие от Втората епоха; а през 1075 година Анкалиме станала първата властваща кралица на Нуменор. Споменава се, че след смъртта на Тар-Алдарион през 1098 година Тар-Анкалиме занемарила бащините си планове и престанала да подпомага Гил-галад. Синът й Анарион, който по-късно станал осмият владетел на Нуменор, отначало имал две дъщери. Те изпитвали страх и неприязън към кралицата, отказали да приемат наследството и останали неомъжени, тъй като за отмъщение кралицата не им разрешила да сключат брак94. След тях се родил Анарионовият син Сурион, който станал деветият владетел на Нуменор.

За Ерендис казват, че на стари години, забравена от Анкалиме и останала съвсем самотна, тя отново закопняла за Алдарион; и като узнала, че е напуснал Нуменор (вероятно за последното си пътешествие), но го очакват да се завърне наскоро, тя най-сетне изоставила Емерие и неразпозната от никого тръгнала към пристанището Ромена. Там навярно е срещнала съдбата си; ала само словата „Ерендис загинала от вода през 985 година“ са останали днес, за да ни подскажат как се е случило.

Анардил (Алдарион) бил роден през 700 година от Втората епоха, а първото му пътешествие до Средната земя се състояло през 725–727 година. Баща му Менелдур станал крал на Нуменор през 740. Гилдията на Дръзновените била основана през 750, а Алдарион бил обявен за кралски наследник през 800. Ерендис се родила през 771. Седемгодишното пътуване на Алдарион е било през годините 806–813, първото плаване на „Паларан“ през 816–820, пътешествието със седемте кораба въпреки забраната на Тар-Менелдур през 824–829, а веднага след това дошло четиринайсетгодишното пътуване през 829–843.

Алдарион и Ерендис се сгодили през 858; пътешествието на Алдарион след годежа траяло от 863 до 869, а сватбата им била през 870. Анкалиме се родила през пролетта на 873. „Хирилонде“ отплавал през пролетта на 877, а завръщането на Алдарион, последвано от раздялата му с Ерендис било през 882; той получил Скиптъра на Нуменор през 883.

IIIПотомците на Елрос — кралете на Нуменор

Смята се, че Нуменорското кралство е създадено през трийсет и втора година от Втората епоха, когато на деветдесетгодишна възраст Еарендиловият син Елрос се възкачил на престола в град Арменелос. Оттогава е останал записан в Свитъка на кралете с името Тар-Миниатур; защото според тогавашния обичай кралете си избирали титли на Куенийски (Върховноелфически) език, който се смятал за най-възвишен в света и този обичай се съхранил до дните на Ар-Адунахор (Тар-Херунумен). Елрос Тар-Миниатур властвал четиристотин и десет години. Защото на Нуменорците бил дарен дълъг живот и те съхранявали силите си тройно по-дълго от простосмъртните люде в Средната земя; най-голям бил този дар за сина на Еарендил и по-малък за неговите потомци, а дори и между самите Нуменорци на едни било дадено повече, на други — не толкоз много; и тъй било чак до идването на Сянката, когато дълголетието на Нуменорците взело да чезне95.

Роден петдесет и осем години преди началото на Втората епоха; запазва силите си до петстотингодишна възраст, сетне доброволно напуска живота през 442 г., след като е царувал 410 години.

Роден през 61 година на Втората епоха и умира през 471 г. Наречен Нолимон заради голямата си обич към древни премъдрости, които събира от елфи и хора. На възраст 381 години, след смъртта на Елрос, отказва да се възкачи на трона и предава скиптъра на своя син. Въпреки това е вписан като втори нуменорски крал и се смята, че е царувал една година96. От негово време чак до дните на Тар-Атанамир остава обичай кралят да предава скиптъра на своя наследник още приживе; през този период кралете напускат живота още преди да са загубили здравето и разсъдъка си.

Син на Вардамир Нолимон, роден през 192 година. Управлява 148 години97 и преотстъпва скиптъра през 590 г.; умира през 603 г.

Син на Тар-Амандил, роден през 350 година. Управлява 150 години и преотстъпва скиптъра през 740 г.; умира през 751 г. Наричан още Пармаите, защото собственоръчно записва в множество книги легендите и премъдростите, събрани от дядо му. Оженва се късно и първото му дете е дъщеря на име Силмариен, родена през 521 година98 — по-късно майка на Валандил. От Валандил произхождат владетелите на Андуние, последен от които е Амандил, баща на Елендил Високи, избягал в Средната земя след Падението. През царуването на Тар-Елендил първите нуменорски кораби отново достигат Средната земя.

Трето дете и единствен син на Тар-Елендил, роден през 543 година. Управлява 143 години и преотстъпва скиптъра през 883 г.; умира през 942 г. „Истинското“ му име е Иримон; избира титлата Менелдур заради обичта си към звездобройството. Оженва се за Алмариан — дъщеря на Веантур, Капитан на кралските кораби през царуването на Тар-Елендил. Известен със своята мъдрост, добрина и търпеливост. Преотстъпва скиптъра на сина си внезапно, далеч преди положеното време, като политически ход поради вълнението си от тревогите на Гил-галад, когато елфическият владетел в Линдон забелязва за пръв път, че из Средната земя се надига дух, ненавиждащ Елдарите и Дунедаините.

Първороден и единствен син на Тар-Менелдур, роден през 700 година. Управлява 192 години и преотстъпва скиптъра на дъщеря си през 1075 г.; умира през 1098 г. „Истинското“ му име е Анардил; но отрано става известен с името Алдарион, тъй като много се грижи за дърветата и засажда млади гори, за да осигури корабостроителниците с дървен материал. Прославен моряк и корабостроител; често плава до Средната земя, където става приятел и съветник на Гил-галад. Дългите му отсъствия разгневяват неговата съпруга Ерендис и двамата се разделят през 882 година. Единствената му рожба е прекрасната дъщеря Анкалиме. Заради нея Алдарион променя закона за наследяване на властта, тъй че при липса на син (най-голямата) дъщеря на краля да става негова наследница. Тази промяна е приета с неодобрение от потомците на Елрос и особено от наследника според стария закон — племенника на Алдарион, Соронто (син на по-голямата му сестра Айлинел99).

Единствено дете на Тар-Алдарион и първа властваща кралица на Нуменор. Родена през 873 г. и управлявала 205 години — по-дълго от който и да било друг владетел, освен Елрос; преотстъпва скиптъра през 1280 г. и умира през 1285 г. Дълго остава неомъжена; но когато Соронто я призовава да се откаже от престола, през 1000 г. взима за съпруг Халакар, син Халатанов, потомък на Вардамир100. След раждането на сина и Анарион чувствата между съпрузите охладняват. Горделива и злопаметна. След смъртта на Алдарион занемарява делата му и престава да подпомага Гил-галад.

Син на Тар-Анкалиме, роден през 1003 г. Управлява 114 години и преотстъпва скиптъра през 1394 г. Умира през 1404 г.

Трето дете на Тар-Анарион; сестрите му отказват скиптъра101. Роден през 1174 г. и управлявал 162 години; преотстъпва скиптъра през 1556 г. и умира през 1574 г.

Втора властваща кралица на Нуменор. Живее дълго (по принцип жените в Нуменор живеят по-дълго от мъжете и по-неохотно напускат живота), но не пожелава да се омъжи. Затова след нея скиптърът преминава у Минастир — син на Исилмо, второто дете на Тар-Сурион102. Тар-Телпериен е родена през 1320 г.; управлява 175 години, до 1731 г. и умира същата година103.

Получава това име, тъй като изгражда висока кула върху хълма Оромет, близо до Андуние и западното крайбрежие, където остава по дълги дни, загледан на запад. Защото по онова време се засилва копнежът в сърцата на Нуменорците. Той обича Елдарите, но им завижда. Изпраща голям флот в помощ на Гил-галад през първата война срещу Саурон. Роден през 1474 г. и управлявал 138 години; преотстъпва скиптъра през 1869 г. и умира през 1873 г.

Роден през 1634 г. и управлявал 160 години; преотстъпва скиптъра през 2029 г. и умира през 2035 г. Могъщ, но алчен крал; изгражда огромен кралски флот, служителите му донасят от чужбина множество метали и скъпоценности, но потискат народите на Средната земя. Презира копнежите на баща си и усмирява собственото си безпокойство чрез дълги пътешествия на север, изток и юг, преди да получи скиптъра. Според преданията принуждава насила баща си да му отстъпи престола. Може би по този начин (твърди мълвата) Сянката се промъква за пръв път сред блаженството на Нуменор.

Роден през 1800 г. и управлявал 192 години до 2221 г., когато умира. За този крал е писано много в онези летописи, които са оцелели след Падението. Също като баща си, той е алчен и горделив, по негова заповед подчинените му налагат тежки данъци върху крайбрежните народи на Средната земя. По това време Сянката пада над Нуменор; кралят и неговите привърженици открито говорят против забраната на Валарите и таят в душите си омраза към Валарите и Елдарите; обаче все още запазват благоразумие и боязън пред Западните властелини, затова не дръзват да ги предизвикат. Атанамир е наречен още Нежелаещия, защото пръв сред кралете отказва да преотстъпи скиптъра и да напусне живота; остава да живее, докато неизбежната смърт го отнася грохнал и оглупял104.

Роден през 1986 г. и управлявал 165 години до смъртта си през 2386 г. По това време се разширява разривът между кралските люде (мнозинството) и онези, които поддържат древната дружба с Елдарите. Мнозина от кралските люде занемаряват употребата на елфически езици и вече не ги преподават на децата си. Но за кралските титли продължава да се използва Куенийският език — не толкова от обич, колкото заради древния обичай и от страх, че неговото нарушаване може да донесе нещастие.

Роден през 2136 г. и управлявал 140 години до смъртта си през 2526 г. След него всеки крал управлява от смъртта на баща си до своята собствена смърт, макар че реалната власт често преминава по-рано в ръцете на синове или съветници; под Сянката дълголетието на Елросовите потомци започва да намалява. Този крал получава титлата Телемайте заради своята обич към среброто и защото непрестанно заръчва на служителите си да търсят митрил.

Тя е третата властваща кралица; родена през 2277 г. и управлявала 111 години до смъртта си през 2637 г. Обича музиката и танците, поради което не обръща особено внимание на задълженията си; властта всъщност държи нейният по-млад съпруг Херукалмо, също пряк потомък на Тар-Атанамир. След смъртта на съпругата си Херукалмо поема скиптъра, назовава се Тар-Андукал и отказва да отстъпи престола на своя син Алкарин; някои обаче не го броят за седемнайсети крал на Нуменор и направо преминават към Алкарин. Тар-Андукал е роден през 2286 г. и умира през 2657 г.

Роден през 2406 г. и управлявал 80 години до смъртта си през 2737 г., макар че по закон е трябвало да бъде крал в течение на сто години.

Роден през 2516 г. и управлявал 88 години до смъртта си през 2825 г. Приема това име, защото на младини е прославен като военачалник и завладява обширни територии по крайбрежието на Средната земя. Така разпалва омразата на Саурон, който все пак се оттегля и изчаква, като същевременно събира мощ на изток, далече от бреговете. По време на Тар-Калмакил кралското име за пръв път се изрича на Адунаически език; кралските люде го наричат Ар-Белзагар.

Роден през 2618 г. и управлявал 74 години до смъртта си през 2899 г. Адунаическото му име е Ар-Абатарик105.

Роден през 2709 г. и управлявал 63 години до смъртта си през 2962 г. Пръв от кралете поема скиптъра с титла на Адунаически език; все пак поради страх (както се твърди), в Свитъка е вписано Куенийско име. Но Верните смятат титлата му за светотатство и на двата езика, защото означава „Владетел на целия Запад“, както обикновено биват наричани само най-великите сред Валарите и по-специално Манве. През неговото царуване вече не се използват елфическите езици и тяхното изучаване е забранено, но Верните продължават тайно да ги съхраняват; корабите от Ересеа идват все по-рядко и в пълна тайна към западното крайбрежие.

Роден през 2798 г. и управлявал 71 години до смъртта си през 3033 г.

Роден през 2876 г. и управлявал 69 години до смъртта си през 3102 г.

Роден през 2960 г. и управлявал 75 години до смъртта си през 3177 г. Най-голям враг на Верните от всички дотогавашни владетели; напълно забранява употребата на всички Елдарски езици, не позволява на Елдарите да посещават страната и сурово наказва онези, които ги посрещат. Не почита нищо свято и нито веднъж не посещава Светилището на Еру. Взима за съпруга Инзилбет, потомка на Тар-Калмакил106; но тя тайно поддържа Верните, защото майка й е Линдорие от рода на Андунийските владетели; поради това съпрузите не се обичат и между синовете им възникват разпри. По-големият, Инзиладун107, е любимец на майка си и споделя нейните убеждения; обаче по-малкият, Гимилхад, е изцяло привързан към баща си и само законовите наредби попречват на Ар-Гимилзор да го обяви за наследник. Гимилхад е роден през 3044 г. и умира през 3243 г.108

Роден през 3035 г. и управлявал 78 години до смъртта си през 3255 г. Тар-Палантир се разкайва за деянията на предишните крале и желае да възстанови дружбата с Елдарите и Западните властелини. Инзиладун избира името Тар-Палантир, тъй като е прозорлив не само с очите, но и с ума си, та дори ония, които го ненавиждат, се боят от мъдрите му слова. Голяма част от времето си прекарва в Андуние, защото баба му по майчина линия Линдорие е от рода на тамошните владетели (по-точно сестра на Еарендур — петнайсети наместник и дядо на Нумендил, който става владетел на Андуние през царуването на братовчед си Тар-Палантир); Тар-Палантир често се изкачва на древната кула, построена от крал Минастир и се вглежда на запад с надеждата да съзре платно на кораб от Ересеа. Но от Запада вече не идват кораби — както поради високомерието на кралете, тъй и защото сърцата на повечето Нуменорци са се ожесточили. Защото Гимилхад продължава делата на Ар-Гимилзор, застава начело на ония, които се наричат „кралски люде“ и къде открито, къде потайно, неуморно оспорва волята на брат си. Но за известно време Верните намират покой; в уречените дни кралят не пропуска да посети Светилището на връх Менелтарма и възстановява почитта и грижите за Бялото дърво. Защото от Тар-Палантир тръгва пророчеството, че когато Дървото изсъхне, това ще е поличба за края на кралския род.

Тар-Палантир се оженва късно и няма син, а на дъщеря си дава елфическото име Мириел. Но след смъртта на баща си тя е взета насила за съпруга от Фаразон, син на Гимилхад (който по това време вече е мъртъв); този брак е и нарушение на нуменорските закони, тъй като двамата са първи братовчеди. След това Фаразон си присвоява скиптъра с титлата Ар-Фаразон (Тар-Калион), а Мириел бива наречена Ар-Зимрафел109.

Най-могъщ и последен крал на Нуменор. Роден през 3118 г., управлявал 64 години и загинал при Падението през 3319 г. Незаконно отнема скиптъра от

Родена през 3117 г. и загинала при Падението.

За делата на Ар-Фаразон, за неговото величие и безумие е казано повече в разказа за Падението на Нуменор, който е написан от Елендил и се съхранява в Гондор110.

IVИсторията на Галадриел и Келеборн

В никоя друга част от историята на Средната земя не срещаме толкова много проблеми, колкото в разказа за Галадриел и Келеборн, затова трябва да се признае, че неведнъж срещаме тежки противоречия, „вкоренени дълбоко в преданията“; или, погледнато от друг ъгъл, можем да кажем, че идеята за ролята и значението на Галадриел се е оформяла твърде бавно и разказът е бил подложен на непрестанни преработки.

Така например от самото начало е ясно, че според най-ранните представи Галадриел напуска сама Белерианд преди края на Първата епоха, прехвърля се на изток през планините и среща Келеборн в неговото владение Лориен; това е изложено недвусмислено в някои непубликувани творби, а същата идея съдържат и думите на Галадриел пред Фродо в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 7), където тя казва за Келеборн: „От най-ранни дни живее той на запад и аз живея с него от незапомнени времена; още преди падането на Нарготронд и Гондолин минах през планините и през всички епохи на света двамата се борихме срещу бавното поражение“. По всяка вероятност според тази идея Келеборн е елф от Нандорите (тоест, един от Телерите, които отказват да прекосят Мъгливите планини по време на Големия поход от Куивиенен).

От друга страна, в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ се появява по-късен вариант на историята; защото там се твърди, че в началото на Втората епоха „В Линдон, южно от Лунния залив, живял дълго време Тинголовият сродник Келеборн; съпругата му била Галадриел, най-велика сред елфическите жени“. А в бележките към книгата „Започва път от моя праг“ е казано, че Галадриел „минала отвъд планините Еред Луин заедно със съпруга си Келеборн (от Синдарите) и стигнала в Ерегион“.

В „Силмарилион“ се споменава за срещата на Галадриел и Келеборн в Дориат, както и за неговото родство с Тингол (стр. 139); споменава се също така, че те били между Елдарите, които останали в Средната земя сред края на Първата епоха (стр. 330).

Посочват се различни причини и мотиви за оставането на Галадриел в Средната земя. Току-що цитираният откъс от „Започва път от моя праг“ твърди категорично: „След рухването на Моргот в края на Първата епоха й било забранено да се завърне, а тя отвърнала горделиво, че няма подобно желание“. Това твърдение не се среща във „Властелинът на Пръстените“, но в едно писмо, датиращо от 1967 г. баща ми заявява:

Всички Изгнаници получили разрешение да се завърнат — с изключение на неколцината подстрекатели на бунта, от които по времето на „Властелинът на Пръстените“ е останала само Галадриел. Когато пее своята жалба в Лориен, тя вярва, че тази забрана е вечна, докато свят светува. Затова привършва песента си с пожелание или молба в знак на височайше благоволение Фродо да бъде допуснат за пречистващ (но не и наказателен) престой в Ересеа — самотният остров, от който се вижда Аман, — макар че пътят натам е затворен за самата нея. Молбата й не само бива изпълнена; същевременно е отменена нейната лична присъда — заради заслугите й в борбата срещу Саурон, а най-вече защото отхвърля изкушението да вземе предложения Пръстен. Затова накрая я виждаме да се качва на кораба.

Макар и категорично само по себе си, това твърдение не доказва, че идеята за забрана Галадриел да се завръща на запад е съществувала и много години по-рано, при сътворяването на главата „Сбогуване с Лориен“; лично аз съм склонен да смятам, че не е било така (виж по-долу началото на раздела „Относно Галадриел и Келеборн“).

В един по-късен филологически очерк, написан без съмнение след публикуването на „Започва път от моя праг“, историята става съвсем различна:

Галадриел и нейният брат Финрод били деца на Финарфин, втория син на Индис. Телом и духом Финарфин приличал на майчиния си род, понеже бил наследил златните коси на Ваниярите, техния възвишен и кротък нрав, както и любовта им към Валарите. Стараел се да стои настрани от раздора между своите братя и тяхното отчуждение от Валарите, та често дирел покой сред Телерите, чийто език бил изучил. За съпруга взел Еарвен, щерка на крал Олве от Алквалонде и поради туй децата му били сродници на крал Елу Тингол от Дориат в Белерианд, който бил брат на Олве; тъкмо това родство повлияло на тяхното решение да придружат Изгнаниците и по-късно се оказало твърде важно за Белерианд. Също като баща си Финрод бил красив и златокос, с благородно и щедро сърце, а от Нолдорите наследил велика храброст, младежко дръзновение и безпокойство; и тъй като майка му пък била от Телерите, наследил също любов към морето и вечно мечтаел за далечни, невиждани земи. Нямало сред Нолдорите по-велик от Галадриел, освен може би Феанор, ала тя била по-мъдра от него и с годините мъдростта й растяла.

Майчиното й име било Нервен (що означава „мъжествена девойка“)111 и израсла удивително снажна дори за Нолдорка; крепка била телом, духом и по воля, трудна съперница както за мъдреците, тъй и за атлетите сред Елдарите в дните на тяхната младост. Смятали я за най-прекрасна между Елдарите, а за косата й казвали, че е чудо несравнимо. Златна била като къдриците на баща й и майка му Индис, ала по-гъста и по-лъчиста, тъй като към златото се примесвал наследеният от майка й далечен спомен за сребристата светлина на звездите; и Елдарите казвали, че в плитките й са пленени лъчите на Двете дървета Лаурелин и Телперион. Мнозина смятат, че тъкмо тия слова подтикнали Феанор към мисълта да сбере и слее светлината на Дърветата, що отпосле довела до сътворяването на Силмарилите. Защото Феанор се взирал в косите на Галадриел с изумление и наслада. Три пъти я молил за къдрица, но Галадриел не му дала дори и косъм. Тъй тия двама сродници, най-велики между Елдарите във Валинор, станали врагове навеки.

Галадриел се родила сред блаженството на Валинор, но не след дълго по летоброенето на Блаженото царство радостта й помръкнала; и повече никога не намерила покой в душата си. Защото в ония времена на изпитания се люшкала ту насам, ту натам сред враждата между Нолдорите. Горделива била, силна и себелюбива като всички потомци на Финве освен Финарфин; и също като брат си Финрод, когото най-силно обичала, мечтаела за далечни земи и владения, где сама всичко да повелява без нечия чужда закрила. Ала още по-дълбоко в нея бил вкоренен щедрият и благороден дух на Ваниярите, та не можела да забрави почитта към Валарите. От най-ранни години притежавала вълшебния дар да прозира в чуждите умове, ала съдела видяното с великодушие и разбиране; и никому не отказвала доброжелателство, освен на Феанор. В него долавяла мрак, що ненавиждала с боязън, макар да не усещала още, че сянката на същото зло е паднала върху всички други Нолдори и нея самата.

Тъй станало, че когато помръкнала светлината на Валинор — навеки, както си мислели Нолдорите, — тя се присъединила към бунта срещу Валарите, които им повелили да останат; и щом веднъж стъпила на дългия път към изгнанието, вече не могла да се примири и отхвърлила сетното послание на Валарите, та паднала над нея Прокобата на Мандос. Не се завърнала дори подир лютото нападение срещу Телерите и похищението на техните кораби, макар да се сражавала жестоко против Феанор в защита на майчиния си род. От гордост велика не желаела да се върне смирено, с молба за прошка; ала сега горяла от желание да догони с гняв Феанор, гдето и да е избягал, та да го унижи по всеки възможен начин. Пак гордост я тласкала, когато в края на Древните дни, след рухването на Моргот, отказала да приеме прошката на Валарите за всички, които се сражавали против него, и останала в Средната земя. Едва след като отминали цели две дълги епохи, когато най-сетне получила в ръцете си всичко желано на младини — Всевластния пръстен и господството над Средната земя, за което мечтаела — едва тогава мъдростта й достигнала върха си, та отхвърлила всичко и след това последно изпитание навеки напуснала Средната земя.

Последното изречение е тясно свързано със срещата в Лотлориен, когато Фродо предлага на Галадриел Единствения пръстен („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 7): „И ето че най-сетне всичко се сбъдва. Ти ще ми дадеш Пръстена доброволно! На мястото на Мрачния владетел ще поставиш Кралица“.

В „Силмарилион“ (стр. 97) се казва, че по време на нолдорския бунт във Валинор Галадриел настояла веднага да тръгнат. Не изрекла клетва, ала словата на Феанор за Средната земя запалили пламък в сърцето й, защото копнеела да види необятните волни земи и да властва над тамошните кралства както пожелае.

В настоящия разказ обаче се срещат някои подробности, от които не намираме следа в „Силмарилион“: родството на Финарфиновите деца с Тингол като фактор, повлиял върху решението им да се присъединят към бунта на Феанор; странната неприязън и недоверие на Галадриел към Феанор от самото начало и неговата възхита пред нея; и не на последно място въоръженият сблъсък между самите Нолдори в Алквалонде — Ангрод не казва пред Тингол в Менегрот нищо повече от това, че елфите от Финарфиновия род нямат вина за гибелта на Телерите („Силмарилион“, стр. 159–160). Но по-забележително в току-що цитирания откъс е изричното твърдение, че Галадриел отказала да приеме прошката на Валарите в края на първата епоха.

По-нататък в този очерк е казано, че макар да била наречена от майка си Нервен, а от баща си Артанис (тоест Благородна), тя си избрала синдаринското име Галадриел „защото било най-красиво от всичките й имена и с него я дарил нейният възлюбен Телепорно от Телерите, за когото по-сетне се омъжила в Белерианд“. Телепорно всъщност е името на Келеборн в една друга история, за която ще стане дума малко по-долу; относно самото име виж Приложение Д.

Съвсем различна — скицирана, но така и недовършена — история за поведението на Галадриел по време на нолдорския бунт се появява в една късно написана и отчасти нечетлива бележка — последната, в която баща ми споменава за Галадриел и Келеборн, а вероятно също така за Средната земя и Валинор; написана е през последния месец от неговия живот. В нея той подчертава властния характер на Галадриел още преди да напусне Валинор, както и нейните дарби, равни по сила, макар и твърде различни от тия на Феанор; казано е, че макар да подкрепила бунта на Феанор, тя му се противопоставяла във всяко отношение. Наистина желаела да напусне Валинор и да тръгне по просторите на Средната земя, за да приложи на дело своите способности, тъй като „била несравнима по мъдрост и жадувала за дела, та отрано усвоила всички познания, що Валарите сметнали за уместно да дадат на Елдарите“ и се чувствала ограничена от надзора на Аман. Изглежда, че това нейно желание станало известно на Манве, който не й забранил да го осъществи; но същевременно и не получила изрично разрешение да напусне Валинор. Разсъждавайки какво би могла да стори, Галадриел насочила своите мисли към корабите на Телерите и за известно време отишла да живее при майчиния си род в Алквалонде. Там срещнала Келеборн, който в този ръкопис отново е представен като принц на Телерите, внук на Олве от Алквалонде и следователно неин близък роднина. Двамата замислили да изградят кораб и да отплават с него към Средната земя; канели се да поискат от Валарите разрешение за това, когато Мелкор избягал от Валмар и заедно с Унголиант се завърнал да унищожи светлината на Дърветата. Галадриел нямала пръст в бунта на Феанор след Помръкването на Валинор; всъщност заедно с Келеборн тя се сражавала героично при отбраната на Алквалонде от набега на Нолдорите и успяла да спаси кораба на Келеборн. Отчаяна от Валинор и ужасена от жестокото насилие на Феанор, тя отплавала в мрака, без да изчаква разрешение от Манве, което по онова време несъмнено щяло да бъде отказано, макар че само по себе си желанието й било напълно обосновано. Така нарушила забраната за отпътуване и загубила правото да се завърне във Валинор. Но заедно с Келеборн достигнала Средната земя малко по-рано от Феанор и спряла в залива, където властвал Кирдан. Там ги посрещнали с радост като сродници на Елве (Тингол). През следващите години те не се включили във войната срещу Ангбанд, понеже я смятали за безнадеждна без доброжелателството и помощта на Валарите; предлагали на Кирдан да се изтегли и да укрепи силата си на изток (откъдето се бояли, че Моргот може да получи подкрепления), да потърси дружба с Мрачните елфи и хората от онези области, а след това да ги просвети. Но тъй като нямало надежда елфите от Белерианд да приемат подобен план, още преди края на Първата епоха Галадриел и Келеборн заминали отвъд Еред Линдон; а когато получили разрешение от Валарите да се завърнат на запад, двамата го отхвърлили.

Тази история, която отхвърля каквито и да било връзки на Галадриел с бунта на Феанор и дори говори за отделното й потегляне от Аман (заедно с Келеборн), влиза в дълбоко противоречие с всичко, казано другаде. Тя възниква от „философски“ (а не „исторически“) съображения, свързани от една страна с точната същност на нейното неподчинение във Валинор, а от друга — с нейната позиция и власт в Средната земя. Очевидно подобен вариант би наложил значителни промени в повествованието на „Силмарилион“; но баща ми несъмнено е възнамерявал да го стори. Тук трябва да отбележим, че името на Галадриел не се среща в първоначалния разказ за бунта и бягството на Нолдорите, който е съществувал далеч преди появата на нейния образ; естествено, след въвеждането й в разказите за Първата епоха нейните действия все още са могли да бъдат променяни радикално, тъй като „Силмарилион“ не е бил отпечатан. Публикуваната книга обаче бе съставена от изцяло завършени повествования, тъй че не можеше да се съобразява със замислите за неосъществени промени.

От друга страна превръщането на Келеборн в Телерийски елф от Аман противоречи не само на твърденията от „Симарилион“, но и на вече цитираните откъси от „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, където Келеборн е представен като Синдар от Белерианд. Колкото до въпроса защо е трябвало да се прави толкова съществена промяна в неговата история, бихме могли да отговорим, че тя възниква заради новия елемент от разказа, според който Галадриел напуска Аман отделно от войската на бунтовните Нолдори; но Келеборн вече е преобразен като Телерийски елф и в цитирания по-горе откъс, според който Галадриел взима участие в бунта и напуска Валинор заедно с Феанор, без да се уточнява как по-късно Келеборн е достигнал Средната земя.

По-ранната история (без да броим въпроса около изгнанието и прошката), за която се отнасят твърденията в „Силмарилион“, „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, изглежда напълно ясна: Галадриел идва в Средната земя като един от водачите на втория нолдорски отряд, среща Келеборн в Дориат и по-късно се омъжва за него; той е внук на Тинголовия брат Елмо — неясен образ, за когото се казва само, че е по-малък брат на Елве (Тингол) и Олве, и че бил „обичан от Елве, с когото останал“. (Синът на Елмо бил наречен Галадон, а негови синове били Келеборн и Галатил; Галатил имал дъщеря на име Нимлот, която се омъжила за Тинголовия наследник Диор и станала майка на Елвинг. Според това родословие Келеборн е бил роднина на Галадриел — внучка на Олве от Алквалонде; но все пак в този вариант родството им е по-далечно, отколкото при другия, в който той също се оказва внук на Олве.) Нормално е да се предположи, че Келеборн и Галадриел са очевидци на гибелта на Дориат (на едно място е споменато, че Келеборн „избягал от опустошението на Дориат“) и може би са подпомогнали бягството на Елвинг със Силмарила към Сирионските заливи — но това не е записано никъде черно на бяло. В Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ се упоменава, че Келеборн живял известно време в Линдон южно от Лунния залив112; така или иначе, рано през Втората епоха двамата минали през Планините и се прехвърлили в Ериадор. По-нататъшната им история от същия етап (така да се каже) на бащиното ми творчество е разказана в краткото повествование, което следва.

Текстът под това заглавие представлява кратка, набързо написана и много грубо съставена чернова, която обаче си остава едва ли не единственият повествователен източник за събитията из Запада на Средната земя до разгрома и прогонването на Саурон от Ериадор през 1701 година на Втората епоха. Извън този ръкопис не съществува почти нищо, освен кратките и редки бележки в „Разказ за годините“ и твърде общия, избирателно съставен разказ „За Всевластните Пръстени и Третата епоха“ (публикуван в „Силмарилион“). Няма съмнение, че настоящият текст е бил написан след отпечатването на „Властелинът на Пръстените“ — както защото в него се споменава книгата, така и поради факта, че Галадриел е наречена дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд (защото това са последните имена на тези принцове, въведени в преработеното издание; виж Бележка 20). Текстът е поправян многократно и не винаги има начин да се разбере кое спада към времето на написване и кое е прибавено в по-късни периоди. Такъв е случаят със забележките за Амрот, според които той се оказва син на Галадриел и Келеборн; но тъй като тези забележки изглеждат вмъкнати, смятам за напълно сигурно, че това е по-нов замисъл, възникнал след написването на „Властелинът на Пръстените“. Ако в момента на писане е било предвидено той да бъде техен син, фактът несъмнено би бил отразен още тогава.

Заслужава да обърнем особено внимание на това, че в този текст не само не се споменава забраната за завръщане на Галадриел към Запада, но от един начален пасаж дори изглежда, че изобщо не е съществувала подобна идея; а по-нататък оставането на Галадриел в Средната земя след поражението на Саурон в Ериадор се приписва на нейното убеждение, че не бива да си тръгва, преди той да бъде победен завинаги. Това е основният аргумент в полза на изложеното малко по-горе (колебливо) мнение, че историята на нейното прогонване е възникнала след написването на „Властелинът на Пръстените“; за сравнение виж по-нататък и съответния пасаж в историята на Елесара.

Онова, което следва, е преразказ на този текст с вмъкнати коментари в големи скоби.

Галадриел била дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд. В Дориат я посрещали с радост, понеже майка й Еарвен била щерка на Олве от Телерите и племенница на Тингол, а и защото Финарфиновият род нямал вина за Братоубийството в Алквалонде; и тя станала приятелка на Мелиан. В Дориат срещнала Келеборн, внук на Тинголовия брат Елмо. От обич към Келеборн, който не желаел да напусне Средната земя (а навярно и от горделивост, понеже била сред ония, що побързали да заминат натам), тя не се върнала на запад след Мелкоровото падение, а заедно с Келеборн прекосила Еред Линдон и минала в Ериадор. Когато достигнали тия земи, заедно с тях имало много Нолдори, а също тъй Сиви и Зелени елфи; и известно време живели в областта около езерото Ненуиал (Бледоздрач, северно от Графството). Постепенно Келеборн и Галадриел се утвърдили като Владетел и Владетелка на Нолдорите на Елдарите в Ериадор, включително и на бродещите племена от Нандорски произход, които никога не минали на запад от Еред Линдон и слезли в Осирианд [виж „Силмарилион“, стр. 112]. По време на престоя им край Ненуиал, някъде между 350 и 400 година се родил синът им Амрот. [Не се уточнява къде и кога е родена Келебриан — дали там, дали по-късно в Ерегион или още по-късно в Лориен.]

Ала накрая Галадриел усетила, че Саурон отново е оставен на воля, както в древните дни на Мелкоровия плен [виж „Силмарилион“, стр. 55]. Или по-точно — понеже Саурон още нямал собствено име и не се долавяло, че деянията му идат от един-единствен зъл дух и пръв Мелкоров слуга — усетила, че нейде по света е плъзнало целенасочено зло и изворът му сякаш се намира далече на изток, отвъд Ериадор и Мъгливите планини.

Затуй около 700 г. от Втората епоха Келеборн и Галадриел заминали на изток и създали (първото, но далеч не единствено) Нолдорско кралство в Ерегион. Може би Галадриел избрала това място, защото познавала джуджетата от Хазад-дум (Мория). Тогава и по-късно винаги имало джуджета по източните склонове на Еред Линдон113, където били древните им обиталища Ногрод и Белегост — недалеч от Ненуиал; но основната част от тях се преселили в Хазад-дум. Келеборн не обичал джуджетата от което и да било племе (както показал пред Гимли в Лотлориен) и никога не им простил за участието в гибелта на Дориат; ала в онзи набег се включила само войската на Ногрод, а и тя била унищожена при битката край Сарн Атрад [„Силмарилион“, стр. 305]. Джуджетата в Белегост посрещнали вестта за тази беда с отчаяние и страх от нейните последствия, та затуй побързали да заминат на изток към Хазад-дум114. Тъй че джуджетата от Мория би трябвало да се смятат за невинни в това злодеяние и дружелюбно настроени към елфите. Във всеки случай по този въпрос Галадриел се оказала много по-далновидна от Келеборн; и от самото начало прозряла, че Средната земя не ще се отърве от „останалото зло“ подир Моргот другояче, освен чрез съюз между всички народи, що повече или по-малко се възправяли по свой начин срещу него. Донякъде тя гледала джуджетата и с око на командир, виждайки в тях най-добрите бойци против орките. При това Галадриел била от Нолдорите и проявявала вродена симпатия към техния нрав и страстното им увлечение по занаятите — симпатия далеч по-силна, отколкото се срещала между някои Елдарски родове; джуджетата били „Чеда на Ауле“, а Галадриел, както и мнозина други Елдари, се учела във Валинор от Ауле и Явана.

С Галадриел и Келеборн дружал един нолдорски майстор на име Келебримбор. [Тук се твърди, че той бил между оцелелите от Гондолин и някога го смятали за един от най-славните майстори на Тургон; но по-късно текстът е преработен и той става потомък на Феанор, както се споменава в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ и по-подробно в „Силмарилион“ (стр. 223 и 371), където е казано, че той бил син на петия Феаноров син Куруфин, но се отрекъл от баща си и останал в Нарготронд след изгонването на Келегорм и Куруфин.] Келебримбор „бил безумно влюбен в занаятите почти като джудже“; скоро станал главен майстор на Нарготронд и установил тесни връзки с джуджетата от Хазад-дум, сред които най-близък приятел му бил Нарви. [В надписа върху Западната порта на Мория Гандалф разчита думите: Им Нарви хаин ехант: Келебримбор о Ерегион теитант и тхив хин — „Аз, Нарви, ги сътворих. Келебримбор от Зелеников край изписа тия знаци“. „Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 4.] Както елфите, така и джуджетата имали голяма полза от този съюз — тъй Ерегион станал далеч по-могъщ, а Хазад-дум далеч по-красив, което не биха могли да постигнат поотделно.

[Този разказ за произхода на Ерегион съвпада с написаното в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 370), но нито там, нито в кратките сведения от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ не се споменава за присъствието на Галадриел и Келеборн; и дори в Приложение Б Келебримбор е наречен Владетел на Ерегион.]

Строежът на главния ерегионски град Ост-ин-Едил започнал около 750 г. от Втората епоха [в „Разказ за годините“ е посочено, че тогава Нолдорите основават Ерегион]. Вести за тия дела стигнали до ушите на Саурон, та подсилили страховете му от пристигането на Нуменорци в Линдон и по южните брегове, а най-вече от дружбата им с Гил-галад; чул също тъй да се говори че Алдарион, син на нуменорския крал Тар-Менелдур, бил станал велик корабостроител, та водел пътешествия чак до далечен Харад. Поради туй Саурон временно оставил Ериадор в покой и си избрал за твърдина страната, наречена по-късно Мордор, откъдето да отблъсква заплахата за нуменорски десант по бреговете [в „Разказ за годините“ тия събития са датирани около 1000 г.]. Когато се почувствал в безопасност, пратил съгледвачи из Ериадор, а накрая, около 1200 г. от Втората епоха, излязъл и сам под най-прекрасния облик, що успял да си сътвори.

Ала междувременно мощта на Галадриел и Келеборн била нараснала, а чрез дружбата си с джуджетата от Мория, Галадриел успяла да установи връзки с нандорското кралство Лоринанд отвъд Мъгливите планини115. То било заселено от ония елфи, които напуснали Големия поход на Елдарите от Куивиенен и се заселили в горите из Андуинската долина [„Силмарилион“, стр. 111]; и се разпростряло в горите по двата бряга на Великата река, като включило и областта, където по-сетне бил Дол Гулдур. Тия елфи нямали нито принцове, нито владетели и живеели безгрижно на воля, докато Морготовата власт се съсредоточавала из северозападните области на Средната земя116; „но мнозина Синдари и Нолдори дошли да живеят сред тях, тъй започнало «Синдаризирането» им под напора на белериандската култура“. [Не се изяснява кога е започнало това масово навлизане в Лоринанд; може би пришълците са дошли от Ерегион през Хазад-дум под покровителството на Галадриел.] В Лоринанд Галадриел успешно се борела да осуети козните на Саурон; Гил-галад от Линдон също отблъсквал както Сауроновите пратеници, тъй и самия него [както е разказано в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 371]. Ала Саурон успял да подлъже Нолдорите от Ерегион и по-специално Келебримбор, който копнеел от все сърце да се изравни по слава и умения с Феанор. [За това, как Саурон подмамва ерегионските ковачи и си присвоява името Анатар, тоест Повелител на даровете, е разказано в „За Всевластните Пръстени“; там обаче не се споменава Галадриел.]

Саурон се представял в Ерегион като пратеник на Валарите, дошъл по тяхна повеля в Средната земя („като тъй изпреварил Истарите“), за да остане там и да помага на елфите. Той веднага усетил, че Галадриел ще му е главна противница и поради туй хвърлил много усилия да я успокои, като понасял нейния гняв с привидно търпение и любезна усмивка. [В това кратко описание не срещаме обяснение за гнева на Галадриел срещу Саурон, освен ако тя е прозряла неговото лукавство; в такъв случай обаче остава неясно защо му е позволила да остане в Ерегион117.] Саурон използвал цялото си лукавство срещу Келебримбор и близките до него ковачи, които били основали влиятелната в Ерегион задруга Гваит-и-Мирдаин; ала делата си вършел потайно, без да узнаят Галадриел и Келеборн. Не след дълго Саурон поставил Гваит-и-Мирдаин под свое влияние, понеже изпървом ковачите имали голяма полза от неговите съвети по най-великите тайни на занаята им118. Тъй мощна била станала властта му над Мирдаините, че накрая ги убедил с бунт срещу Галадриел и Келеборн да вземат власт над Ерегион; и туй било някъде между 1350 и 1400 г. на Втората епоха. Подир това Галадриел напуснала Ерегион и през Хазад-дум минала в Лоринанд заедно с Амрот и Келебриан; но Келеборн не пожелал да влезе в чертозите на джуджетата и останал в Ерегион въпреки Келебримборовата неприязън. Галадриел поела властта над Лоринанд и се подготвила за отбрана от Саурон.

Самият Саурон напуснал Ерегион около 1500 г., след като Мирдаините започнали изковаването на Всевластните Пръстени. А Келебримбор не бил покварен по душа или вяра, ала приемал Саурон като такъв, за какъвто се представял; и когато накрая узнал за съществуването на Единствения Пръстен, той се разбунтувал срещу Саурон и отишъл в Лоринанд да подири отново съвет от Галадриел. По онова време трябвало да унищожат всички Всевластни Пръстени, „но не им достигнала сила“. Галадриел го посъветвала Трите Пръстена на елфите да не се използват никога и да бъдат укрити поотделно, надалеч от Ерегион, където Саурон смятал, че се намират. По онова време тя получила от Келебримбор Белия Пръстен, наречен Нения, и чрез неговата мощ кралството Лоринанд станало по-могъщо и по-прекрасно; ала голяма и непредвидима била властта на Пръстена над самата нея, та засилила дълбокия й копнеж по Морето и тъй нейната радост в Средната земя помръкнала пред мечтите да се завърне към Запада119. Келебримбор послушал нейния съвет да прати Въздушния и Огнения Пръстен извън Ерегион; поверил ги на Гил-галад от Линдон. (Тук е казано, че по онова време Гил-галад дал Червения Пръстен Нария на Кирдан от Заливите, но по-късно в повествованието срещаме допълнителна бележка, според която той лично е задържал Пръстена до времето на Последния съюз).

Когато узнал за разкаянието и бунта на Келебримбор, Саурон захвърлил благата маска и разкрил яростта си; и като сбрал военна сила, в 1695 година тръгнал през Каленардон (Рохан) да завладее Ериадор. Щом тая вест стигнала до Гил-галад, той подготвил войска, командвана от Елронд Полуелф; ала Елронд трябвало да измине дълъг път, а Саурон свърнал на север и незабавно поел към Ерегион. Разузнавачите и челните отряди от Сауроновата армия вече наближавали, когато Келеборн ги отблъснал с внезапен набег; но макар че успял да обедини сили с войската на Елронд, не могли да се върнат към Ерегион, понеже Сауроновата армия била далеч по-многобройна — дотолкова, че ги удържала настрани и същевременно обгърнала в плътен обръч Ерегион. Накрая враговете нахлули в Ерегион с огън и меч и завзели главната цел на Сауроновото нашествие — Дома на Мирдаините, където били техните ковачници и съкровища. Отчаян, Келебримбор влязъл в двубой със Саурон на стълбището пред голямата порта на Мирдаините; обаче го повалили с куки и попаднал в плен, а Домът бил разграбен. Тъй Саурон завладял Деветте Пръстена и други по-дребни творения на Мирдаините; но Седемте и Трите не успял да открие. Тогава подложил Келебримбор на мъчения и узнал от него къде са укрити Седемте. Келебримбор разкрил това, понеже не ценял нито Седемте, нито Деветте колкото Трите; Седемте и Деветте били изковани със Сауронова помощ, а Трите Келебримбор сътворил сам, с различна мощ и други замисли. [Тук не се казва изрично, че по онова време Саурон е завладял Седемте Пръстена, макар това да се подразбира. В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е казано, че според преданията на джуджетата от Дуриновия род Пръстенът на Дурин III, крал на Хазад-дум, му бил даден от елфическите ковачи, а не от Саурон; в настоящия текст обаче не се споменава нищо за начина, по който Седемте пръстена са попаднали у джуджетата.] За Трите Пръстена Саурон не успял да изтръгне ни дума от Келебримбор; и тогаз го лишил от живот. Но се догаждал за истината — че Трите били на съхранение у елфите; а туй означавало, че са при Галадриел и Гил-галад.

Черен гняв го обзел и отново тръгнал на бой; наместо знаме вдигнал трупа на Келебримбор, пронизан от оркски стрели, и тъй връхлетял срещу войската на Елронд. А Елронд бил сбрал малцината оцелели елфи от Ерегион, ала нямал сили да устои на атаката. И наистина щял да загуби сражението, ако Саурон не бил нападнат изотзад; защото Дурин пратил отряд джуджета от Хазад-дум, а с тях дошли и елфи от Лоринанд начело с Амрот. Елронд успял да се изтегли, ала бил отхвърлен на север и по това време [през 1697 г. според „Разказ за годините“] основал убежище и крепост в Имладрис (Ломидол). Саурон прекратил преследването, обърнал се срещу джуджетата и елфите от Лоринанд и ги отблъснал; но портите на Мория били затворени и той не успял да влезе. Оттогава завинаги намразил Мория и заповядал на орките да изтребват джуджетата, където и да ги срещнат.

Но сега Саурон се опитал да завладее Ериадор — Лоринанд щял да изчака. Ала докато опустошавал земите, избивал или прогонвал малките групички хора и преследвал оцелелите елфи, мнозина избягали на север да се влеят в Елрондовата армия. А главната цел на Саурон била да превземе Линдон, където вярвал, че има най-голяма надежда да завладее поне един от Трите Пръстена; затуй сбрал разпръснатите си отряди и поел на запад към земите на Гил-галад, като съсипвал всичко по пътя си. Но силата му била намаляла, понеже трябвало да изостави голяма част от войската срещу Елронд, та да не бъде нападнат в гръб.

А Нуменорците от дълги години водели своите кораби към Сивите заливи и там ги посрещали с радост. Щом заподозрял, че Саурон може да влезе в открита война с Ериадор, Гил-галад пратил вест до Нуменор; и в очакване на война Нуменорците почнали да строят укрепления по линдонските брегове. Когато през 1695 г. Саурон нахлул в Ериадор, Гил-галад призовал Нуменор на помощ. Тогава крал Тар-Минастир пратил могъщ флот; ала помощта се забавила и достигнала бреговете на Средната земя едва през 1700 г. По това време Саурон вече бил овладял цял Ериадор освен обсадения Имладрис и стигнал до бреговете на река Лун. Призовал нови войски, които наближавали от югоизток и вече се намирали в Енедваит край Тарбадските бродове, където имало слаба охрана. Гил-галад и Нуменорците отбранявали бреговете на Лун в отчаян опит да удържат Сивите заливи, когато в последния миг пристигнала мощта на Тар-Минастир; и Сауроновата войска била разбита и отблъсната. Нуменорският адмирал Кирятур пратил част от своите кораби да стоварят десант на юг.

Саурон отново бил отблъснат на югоизток след кървава битка край Сарнов брод (бродовете на Барандуин); и макар да получил подкрепления от Тарбад, изведнъж пак открил зад гърба си нуменорска войска, защото Кирятур бил спуснал многочислен десант край устието на река Гватло (Сивталаз), „където имало малко нуменорско пристанище“. [Това е пристанището Винялонде на Тар-Алдарион, наречено по-късно Лонд Даер; виж Приложение Г.] В битката при Гватло Саурон бил разбит окончателно и сам едва се спасил от гибел. Оцелелият му малък отряд бил нападнат в Източен Каленардон и той избягал само с един-единствен телохранител към областта, наречена по-късно Дагорлад (Бойно поле), а оттам унижен и съсипан се върнал в Мордор и дал клетва да отмъсти на Нуменор. Армията, която обсаждала Имладрис, била хваната в обръч между Елронд и Гил-галад и изтребена до крак. Ериадор се избавил от враговете, ала лежал в руини.

По онова време свикали Съвет120 и решили елфическата твърдина на изток от Ериадор да бъде поддържана в Имладрис, а не в Ерегион. Пак по това време Гил-галад дал Синия Пръстен Вилия на Елронд и го определил за свой наместник в Ериадор; а Червения Пръстен задържал при себе си и го поверил на Кирдан едва когато напуснал Линдон в дните на Последния съюз121. За дълги години настанал мир по Западните земи и през това време заздравели техните рани; ала Нуменорците били усетили в Средната земя вкуса на властта и оттогава почнали да изграждат селища по западното крайбрежие [според „Разказ за годините“ това става „около 1800 г.“], та задълго мощта им била тъй голяма, че Саурон не дръзвал да стъпи на запад от Мордор.

В заключителния пасаж повествованието отново се връща към Галадриел и разказва как копнежът й по морето се засилил дотолкова (макар че смятала за свой дълг да остане в Средната земя докато Саурон бъде победен напълно), че решила да напусне Лоринанд и да заживее по крайбрежието. Поверила Лоринанд на Амрот и като минала пак през Мория заедно с Келебриан, отишла в Имладрис да търси Келеборн. Там (по всяка вероятност) го открила и дълго живели заедно; тогава Елронд за пръв път видял Келебриан и я обикнал, макар да не разкрил това. Именно по време на този престой бил свикан Съветът, за който се споменава по-горе. Но по-късно [няма никакви указания за датата] Галадриел, Келеборн и Келебриан напуснали Имладрис и заминали за слабо населените области между устието на Гватло и Етир Андуин. Там се заселили в Белфалас на място, наречено по-късно Дол Амрот; и там понякога ги посещавал синът им Амрот, а след време към тях се присъединили Нандори от Лоринанд. Едва много по-късно през Третата епоха, когато Амрот бил изчезнал, а над Лоринанд отново надвиснала заплаха, Галадриел се завърнала там през 1981 г. С това завършва текстът на ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“.

Тук трябва да отбележим, че липсата на противоположни твърдения във „Властелинът на Пръстените“ насочва мнозина изследователи към естественото предположение, че Галадриел и Келеборн са останали в Лотлориен през втората половина на Втората и цялата Трета епоха; но не е така, макар че тяхната история от ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“ впоследствие е била съществено променена, както ще проличи и по-долу.

Няколко страници по-горе споменах, че ако при създаването на „Властелинът на Пръстените“ Амрот е бил смятан за син на Галадриел и Келеборн, толкова важна връзка едва ли би убягнала от внимание. Но така или иначе, след време тази родствена връзка е отхвърлена. Привеждам тук кратък разказ (написан през 1969 г. или по-късно) под заглавието „Част от Легендата за Амрот и Нимродел, преразказана накратко“.

Амрот станал крал на Лориен след като баща му Амдир загинал в Дагорладската битка [през 3434 г. на Втората епоха]. Много години царувал мир по неговите земи подир поражението на Саурон. Макар и Синдар по произход, той живеел според обичаите на горските елфи и домът му бил върху високи дървета над могилата, наречена по-късно Керин Амрот. Тъй постъпвал поради любовта си към Нимродел. Дълги години я обичал и понеже тя не го желаела, не си взел друга съпруга. Всъщност Нимродел го обичала, защото дори сред Елдарите се отличавал по хубост, храброст и мъдрост; ала тя била от Горските елфи и съжалявала за идването на елфите от Запада, що носели (или поне тъй се говорело) войни и нарушавали древния мир. Говорела само езика на своето племе, дори и когато излязъл от употреба сред народа на Лориен122; и живеела сама край водопадите на река Нимродел, чието име носела. Ала когато ужасът изскочил от Мория, та прогонил джуджетата и наместо тях орки взели да се прокрадват в горите, тя избягала сама и потресена към южните пущинаци [през 1981 г. от Третата епоха]. Тръгнал Амрот след нея и най-подир я открил край дебрите на Ветроклин, що по онова време били много по-близо до Лориен123. Казвала, че не смее да влезе в гората, защото дърветата сякаш я заплашвали, а някои дори се местели да й преградят пътя.

Дълго разговаряли там Амрот и Нимродел; и накрай се обрекли един на друг.

— Ще устоя на думата си — рекла тя, — и ще се оженим веднага, щом ме отведеш в спокойна страна.

А Амрот се заклел заради нея да напусне своя народ въпреки тежките времена и заедно да подирят такава страна.

— Ала няма такава днес в Средната земя — добавил той — и не ще има вече покой за елфическия народ. Ще трябва да се прехвърлим през Великото море към древния Запад. — После й разказал за пристанището на юг, където някога били пристигнали мнозина от неговото племе. — Днес те са намалели, защото мнозина отплаваха към Запада; ала останалите още строят кораби и предлагат помощ на всеки, който дойде при тях, изморен от Средната земя. Казват, че благосклонното разрешение на Валарите да отидем отвъд Морето сега се разпростирало и над всички ония, що тръгнали на Големия поход, макар да не са стигнали някога до бреговете и да не са съзирали още Блаженото царство.

Няма тук място да разкажем за тяхното пътешествие към страната Гондор. Туй било през времето на крал Еарнил Втори, предпоследен от владетелите на Южното кралство, и смут царял по земите му. [Еарнил II царува в Гондор от 1945 до 2043 г.] Другаде е разказано [но не е съхранен подобен ръкопис] как се разделили и как подир напразно търсене Амрот слязъл в елфическото пристанище и открил, че там са останали само неколцина. Дори един кораб не стигали да запълнят, а и само един здрав им оставал. Поради туй се готвели да напуснат и да изоставят навеки Средната земя. Те сърдечно посрещнали Амрот и се зарадвали, че тъй ще укрепят малкия си отряд; но не желаели да чакат Нимродел, понеже им се струвало, че вече няма надежда да дойде.

— Ако е минала през населените земи на Гондор — казвали те, — от никого не би видяла зло и дори щяха да й помогнат; защото людете от Гондор са добри и ги управляват потомци на древните Елфически приятели, що още умеят донякъде да говорят езика ни; но планините гъмжат от враждебни люде и зли твари.

Годината отминавала, настанала есен и скоро щели да повеят могъщи ветрове, опасни и неблагоприятни дори за елфическите ладии, ако плавали близо до Средната земя. Ала тъй велика била скръбта на Амрот, че още с няколко седмици задържали отплаването си; и живеели върху кораба, понеже къщите им на брега били запустели и празни. И една нощ налетяла есенна буря, една от най-страховитите според аналите на Гондор. Тя дошла откъм студената Северна пустош, минала с рев през Ериадор и нахлула в Гондор, разрушавайки всичко по пътя си; не я възпрели Белите планини, та много човешки кораби били пометени в залива Белфалас и вече не се завърнали. Леката елфическа ладия се откъснала от пристана и дивите вълни я понесли към умбарските брегове. Не дошла повече вест от нея до Средната земя, ала създаваните за това пътешествие елфически кораби никога не потъвали, тъй че тя несъмнено напуснала Кръговете на света и накрая стигнала до Ересеа. Но не отвела натам Амрот. Вихърът бил налетял над гондорските брегове тъкмо докато зората надничала през бурните облаци; а когато Амрот се събудил, корабът вече бил далеч от сушата. С отчаян вик „Нимродел!“ се хвърлил той в морето и заплувал към чезнещия бряг. С острия си елфически взор моряците дълго го виждали как се бори с вълните, чак додето изгряващото слънце разкъсало облаците и осветило за миг в далечината русата му коса като златна искрица. Повече не го видели в Средната земя ни елфически, ни човешки очи. Не се знае що станало с Нимродел, макар да има много легенди за съдбата й.

Всъщност горният разказ е съчинен като добавка към етимологично обсъждане на имената на някои реки в Средната земя — в случая Гилраин, река от гондорската област Лебенин, която се вливала в залива Белфалас на запад от Етир Андуин; нови подробности в легендата за Нимродел възникват от анализа на частицата раин. Тя вероятно произлиза от корена ран- със значение „бродя, лутам се, вървя в неясна посока“ (както в Митрандир и в името на Луната Рана).

Това не изглежда вярно за всички реки в Гондор; но названията на реки често могат да се отнасят само до част от течението, извора или устието, както и до други техни особености, които са впечатлили авторите на имената. В случая обаче някои откъси от легендата за Амрот и Нимродел предлагат обяснение. Също като другите потоци в онази област, Гилраин се спускал буйно от планините; но когато достигал края на планинската верига Еред Нимраис, която го отделяла от Келос [виж картата към том III на „Властелинът на Пръстените“], течението му слизало в широка и плитка низина. Известно време лъкатушел из нея и оформял езерце в южния й край, преди да прекоси един хребет и отново да слезе буйно към Серни, в който се вливал. Казват, че когато избягала от Лориен, Нимродел се изгубила в Белите планини и дълго скитала, додето накрая (незнайно по кой път или проход), стигнала до рекичка, що й напомняла нейния поток в Лориен. С олекнало сърце седнала край езерцето, гледала как звездите се отразяват в тъмните му води и слушала водопадите, по които реката продължавала пътя си към морето. Там заспала дълбоко от изтощение и тъй дълго траял сънят й, че не слязла в Белфалас преди вихрите да отнесат кораба на Амрот към морето и тъй да изчезне в отчаяния си опит да стигне обратно до сушата. Тази легенда била широко известна в Дор-ен-Ернил (Земята на Принца)124 и без съмнение името е дадено в нейна памет.

Очеркът продължава с кратко обяснение как кралското управление на Амрот в Лориен се съчетава с властта на Келеборн и Галадриел:

Дори тогава [т.е. по време на гибелта на Амрот] обитателите на Лориен били почти същите, както и в края на Третата епоха — Горски елфи по произход, но управлявани от принцове със Синдарско потекло (също като кралството на Трандуил в северната част на Мраколес; макар че днес вече не е известно дали Трандуил и Амрот са били сродници)125. Към тях обаче се примесили множество Нолдори (говорещи Синдарински език), които дошли през Мория след като Саурон опустошил Ерегион през 1697 г. от Втората епоха. По онова време Елронд отишъл на запад [внимание!; това навярно би трябвало просто да означава, че не е пресякъл Мъгливите планини] и основал убежище в Имладрис; но Келеборн най-напред заминал за Лориен и укрепил страната против всякакви по-нататъшни опити на Саурон да прекоси Андуин. Ала когато Саурон се оттеглил в Мордор и (според слуховете) изцяло се посветил на завоевания из Изтока, Келеборн отишъл в Линдон при Галадриел.

Дълго живял Лориен в мир и забрава под властта на своя крал Амдир, чак до Падението на Нуменор и внезапното завръщане на Саурон в Средната земя. Амдир се отзовал на молбата на Гил-галад и довел за Последния съюз цялата войска, която успял да събере, но загинал в Дагорладската битка с почти всички свои бойци. Крал станал синът му Амрот.

Разбира се, тия твърдения влизат в остро противоречие с ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“. Амрот вече не е син на Галадриел и Келеборн, а на Амдир и има Синдарски произход. По-старата история за връзките на Галадриел и Келеборн с Ерегион и Лориен, изглежда се е променила в редица съществени подробности, но днес не можем да кажем каква част от нея би се съхранила в едно цялостно произведение. Съществено се променя и връзката на Келеборн с Лориен (защото в „Относно Галадриел и Келеборн“ той изобщо не е посещавал Лориен през Втората епоха); и тук научаваме, че мнозина Нолдори са преминали през Мория в Лориен след унищожаването на Ерегион. В по-ранните разкази няма подобно сведение и прехвърлянето на „Белериандските“ елфи към Лориен става много години по-рано, в мирни условия. Смисълът на приведения по-горе откъс подсказва, че след падането на Ерегион Келеборн е повел това преселение към Лориен, докато Галадриел се е присъединила към Гил-галад в Линдон; но в друг ръкопис, датиращ от същото време, е казано изрично, че двамата „минали през Мория заедно с мнозина Нолдорски изгнаници и останали за дълги години в Лориен“. В тези късни съчинения нито се твърди, нито се отрича, че Галадриел (или Келеборн) е имала връзка с Лориен преди 1697 г.; извън „Относно Галадриел и Келеборн“ не съществуват други сведения за бунта на Келебримбор (някъде между 1350 и 1400 г.) срещу тяхната власт в Ерегион, нито за това, че по същото време Галадриел се е прехвърлила в Лориен и станала тамошна владетелка, докато Келеборн останал в Ерегион. В по-късните разкази не се изяснява са били Галадриел и Келеборн през дългите години на Втората епоха след поражението на Саурон в Ериадор; във всеки случай никъде не става дума за дълъг техен престой в Белфалас.

Анализът за Амрот продължава:

Ала през Третата епоха мрачни предчувствия обзели Галадриел, та отпътувала заедно с Келеборн за Лориен и дълго останала там при Амрот, като особено се стараела да узнае всички вести и слухове за растящата сянка в Мраколес и мрачната твърдина в Дол Гулдур. Но народът обичал Амрот; той бил мъдър и доблестен, а в малкото му кралство все още имало красота и изобилие. Затуй подир дълги разузнавателни пътешествия из Рованион от Гондор и границите на Мордор чак до Трандуил далече на север, Келеборн и Галадриел се прехвърлили през планините в Имладрис и там живели дълги години; защото Елронд бил техен сродник, след като в началото на Третата епоха [през 109 г. според „Разказ за годините“] взел за съпруга тяхната дъщеря Келебриан.

След ужаса в Мория [през 1980 г.] и скръбта на Лориен, който вече нямал владетел (защото Амрот се удавил в залива Белфалас без да остави наследник), Келеборн и Галадриел се завърнали в Лориен и били посрещнати радостно от народа. Там останали да живеят през цялата Трета епоха, но не си присвоили титлите крал и кралица; защото казвали, че са само пазители на това малко, но прекрасно кралство, последното източно владение на елфите.

На друго място срещаме още едно споменаване за техните пътешествия през тези години:

Келеборн и Галадриел се завърнали на два пъти в Лориен преди Последния съюз и края на Втората епоха; а през Третата епоха, когато пак се надигнала сянката на Саурон, те отново живели задълго там. Мъдрата Галадриел прозряла, че Лориен ще е твърдина и център на силата, за да попречи на Сянката да прекоси Андуин във войната, що неизбежно трябвало да дойде, преди да го повалят отново (ако изобщо имат тая възможност); но за това Лориен се нуждаел от повече сила и мъдрост, отколкото притежавали Горските елфи. И все пак едва след катастрофата в Мория, когато чрез непредвидени от Галадриел средства мощта на Саурон наистина прекосила Андуин и Лориен бил под заплаха, загубил краля си и народът му бягал, готов да изостави страната на орките — едва тогава Галадриел и Келеборн се заселили в Лориен и поели властта в ръцете си. Но не си присвоили титлите крал и кралица, а останали само пазители, що съхранили страната неосквернена чак до Войната за Пръстена.

В друго етимологично проучване от същия период името Амрот се обяснява като прозвище, свързано с неговото жилище върху висок талан или флет, както се наричали дървените платформи сред дървесните корони на Лотлориен, върху които живеели Галадримите (виж „Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 6); името означавало „катерач“126. Там се казва, че животът върху дървета не бил всеобщ обичай на Горските елфи, а се появил в Лориен поради разположението и характера на местността — плоска равнина без други залежи от строителен камък, освен тези, които можели да се добият от планините на запад и да се пренесат с много трудности надолу по течението на Сребропът. Основното богатство на областта били дърветата, останали от необятните гори на Древните дни. Но животът върху дървета не бил всеобщ дори в Лориен и таланите или флетовете първоначално представлявали само убежища за случай на вражеско нападение, или по-често (особено когато се намирали върху високи дървета) наблюдателни постове, откъдето зорките елфически очи можели да оглеждат страната и нейните граници; защото след края на първото хилядолетие от Третата епоха Лориен живеел в непрестанно напрежение и навярно тревогата на Амрот е растяла непрекъснато след създаването на твърдината Дол Гулдур в Мраколес.

Подобна наблюдателница, използвана от бранителите на северните предели, е представлявал и флетът, върху който нощувал Фродо. Жилището на Келеборн в Карас Галадон имало същия произход — най-горният му флет, който пътешествениците от Задругата не са видели, е бил и най-високата точка в цялата страна. По-рано най-висок е бил флетът на Амрот върху могилата Керин Амрот, струпана с тежък труд от Горските елфи, и неговата първоначална цел била да служи за наблюдение на Дол Гулдур отвъд Андуин. Превръщането на тези талани в места за постоянно обитаване станало по-късно и единствено в Карас Галадон подобни жилища били многобройни. Но Карас Галадон сам по себе си представлявал крепост и само малка част от Галадримите живеели зад неговите стени. Без съмнение животът в такива високи къщи се е смятал за нещо необикновено и Амрот вероятно пръв е въвел този обичай. Името му — единственото, съхранено по-късно в легенди — навярно е произлязло тъкмо от заселването върху висок талан.

Към думите „Амрот вероятно пръв е въвел този обичай“ има добавена бележка:

Освен ако е била Нимродел. Нейните мотиви били различни. Тя обичала горските потоци и водопадите на Нимродел, от които не искала да се разделя задълго; ала когато настанали смутни времена, потокът се оказал твърде близо до северните граници и наоколо останали само малцина от Галадримите. Може би тъкмо тя е подсказала на Амрот идеята да се засели върху висок флет127.

Но нека се завърнем към изложената по-горе легенда за Амрот и Нимродел. Кое е било „пристанището на юг“, където (според неговите думи) „някога били пристигнали мнозина от неговото племе“? Два откъса от „Властелинът на Пръстените“ дават отговор на този въпрос. Първият е в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 6), където Леголас, след като е изпял баладата за Амрот и Нимродел, споменава „залива Белфалас, откъдето вдигнали платна лориенските елфи“. Другият е в „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 9), където Леголас вижда принц Имрахил от Дол Амрот и разбира, „че е срещнал човек с елфическа кръв в жилите“, а след това му казва: „Отдавна напусна Лориенските гори народът на Нимродел, ала и до днес личи, че не всички са отплавали от залива Амрот на запад през морето“. На което принц Имрахил отговаря: „Тъй разказва историята на моя край“.

По-късно някои отделни бележки обясняват в известна степен тези твърдения. Така например в една разработка за езиковите и политически взаимоотношения в Средната земя (написана през 1969 г. или по-късно) авторът мимоходом се позовава на факта, че през дните на ранните нуменорски заселници бреговете около залива Белфалас все още са били предимно пустинни „с изключение на едно пристанище и малко елфическо селище южно от мястото, гдето се сливат Мортонд и Рингло“ (т.е. точно на север от Дол Амрот).

Според преданията в Дол Амрот, основали го Синдарски мореплаватели от западните заливи на Белерианд, които избягали с три малки кораба, когато Морготовата мощ връхлетяла над Елдари и Атани; ала по-късно натам се стекли и мнозина Горски елфи, що слизали покрай Андуин да дирят морето.

Горските елфи (отбелязва се тук) „никога не се освободили докрай от безпокойния копнеж по Морето, що често прогонвал някои от тях да бродят надалеч от родния дом“. За да свържем този разказ за „три малки кораба“ с преданията от „Властелинът на Пръстените“, вероятно би трябвало да допуснем, че те са избягали от Бритомбар или Егларест (пристанищата на Фалас по западното крайбрежие на Белерианд) при тяхното унищожаване в годината след Нирнает Арноедиад („Силмарилион“, стр. 251) и докато Кирдан и Гил-галад изграждали убежища на Баларския остров, тези три кораба са отплавали покрай бреговете още по-далече на юг, към Белфалас.

Но по-късно в недовършена чернова за произхода на името Белфалас срещаме съвсем различно обяснение за основаването на елфическото пристанище. Там е казано, че макар частицата Бел- несъмнено да произлиза от име, съществувало преди Нуменорците, нейният произход всъщност е Синдарински. Текстът прекъсва преди да е дадено по-нататъшно обяснение относно частицата Бел-, но като причина за Синдаринския й произход се сочи, че „в Гондор срещаме едно дребно, но твърде многозначително изключение — елдарско поселище“. След рухването на Тангородрим някои белериандски елфи отплавали през Великото море, други останали в Линдон, а трети се прехвърлили през Сините планини на изток в Ериадор; ала все пак изглежда, че е имало и група Синдари, които в началото на Втората епоха заминали на юг. Те били част от народа на Дориат, който все още хранел неприязън към Нолдорите; и след като останали известно време в Сивите заливи, където се научили да строят кораби, „дълги години дирили място, където да живеят независимо и накрай се заселили около устието на Мортонд. Там вече имало малко рибарско пристанище, ала от страх пред Елдарите местните жители избягали в планините“128.

В една бележка, писана през декември 1972 г. или по-късно, както и сред последните записки на баща ми за Средната земя, срещаме разсъждения за елфическото потекло на някои човешки родове, личащо по липсата на брада (всички елфи са били голобради); във връзка с принцовете на Дол Амрот е отбелязано, че „според местни предания този род имал особено силна елфическа жилка“ (при което се споменава цитираният по-горе разговор между Леголас и Имрахил във „Властелинът на Пръстените“).

Както подсказват и думите на Леголас относно Нимродел, близо до Дол Амрот е имало древно елфическо пристанище и малко селище на Горски елфи от Лориен. Легендата за потеклото на принца разказва, че един от неговите прадеди взел за съпруга елфическа девойка; според някои (твърде невероятни) варианти това била самата Нимродел. Според други, по-правдоподобни предания това е била една от спътничките на Нимродел, която се загубила из планинските дебри.

По-разширен вариант на тази легенда се появява в бележка към непубликувано родословно дърво на принцовете в Дол Амрот, свързана с двайсетия принц Ангелимар — баща на Адрахил, чийто син Имрахил е принц на Дол Амрот по време на Войната за Пръстена:

Според преданията в неговия род, Ангелимар бил двайсети потомък по пряка линия на Галадор, пръв Владетел на Дол Амрот (около 2004–2129 г. от Третата епоха). Пак според тези предания Галадор бил син на Нуменореца Имразор от Белфалас и елфическата девойка Митрелас. Тя придружавала Нимродел заедно с още мнозина елфи, които избягали към крайбрежието около 1980 г. на Третата епоха, когато злото се надигнало в Мория; ала Нимродел и нейните спътнички се залутали из гористите възвишения. В тази легенда се казва, че Имразор приютил Митрелас и я взел за съпруга. Но след като му родила син, наречен Галадор и дъщеря на име Гилмит, една нощ тя избягала тайно и повече никой не я видял. Макар че Митрелас била от дребния народ на Горските елфи (а не от Върховните или Сивите елфи), за рода на Владетелите от Дол Амрот винаги се говорело, че са с благородна кръв, прекрасни телом и духом.

Сред непубликуваните съчинения на баща ми не може да се открие почти нищо друго относно историята на Келеборн и Галадриел, с изключение на един съвсем необработен ръкопис от четири страници, озаглавен „Елесарът“. Той е останал в първоначалната фаза на съставяне, но тук-там се срещат поправки с молив; други варианти не съществуват. Привеждам го с някои съвсем леки редакторски поправки:

Имало в Гондолин златар на име Енердил, най-велик в занаята сред всички Нолдори подир смъртта на Феанор. Любел Енердил всички зелени растения и върховна радост било за него да гледа слънчевите лъчи през дървесните клони. И закопняло сърцето му да сътвори камък безценен, в който да съхрани ясната слънчева светлина, ала зелена като листата. Сътворил го наистина и дори Нолдорите се прехласнали като видели. Защото разказват, че който погледнел през този камък, съзирал как всичко съсухрено или изгорено отново се изцелява и си възвръща младата прелест, а ръцете на онзи, що го държал, с едно докосване премахвали всяко страдание. Подарил Енердил този камък на кралската щерка Идрил и тя го носела върху гръдта си; тъй бил спасен от опожаряването на Гондолин. И преди да отплава, Идрил рекла на сина си Еарендил:

— Елесара оставям при теб, понеже скръб и страдания има по Средната земя, та дано чрез него ги изцелиш. Ала никому не го поверявай.

И наистина в Сирионските заливи имало много страдания за изцеление — както на елфи и люде, тъй и на диви твари, що били избягали натам от ужасите на Севера; и додето живял там Еарендил, всичко живо се изцелявало и процъфтявало, та из цялата област избуяла прекрасна зеленина. Но когато започнал великите пътешествия по море, Еарендил носел Елесара върху гърдите си, защото каквото и да дирел, една мисъл не го напускала — че може би някой ден пак ще срещне Идрил; и първият му спомен от Средната земя бил за зеления камък върху гърдите й, докато пеела над люлката му сред процъфтяващия все още Гондолин. Тъй изчезнал и Елесарът, когато Еарендил не се завърнал в Средната земя.

В далеч по-късна епоха пак се появил Елесар и две неща се говорят за него, ала кое от двете е вярно, знаят единствено Мъдреците, що отдавна не са между нас. Защото някои казват, че нямало втори, а просто първият се бил завърнал по благоволение на Валарите; и че Олорин (що бил известен в Средната земя с името Митрандир) го донесъл със себе си от далечния Запад. И подир време Олорин стигнал при Галадриел, която тогава живеела под свода на Зеленогор Велики; и дълго разговаряли двамата. Защото натежавали изгнаническите години върху Владетелката на Нолдорите и копнеела тя за вести от своя род и блажената родна страна, ала не искала още да изостави Средната земя [последното е поправено на: „ала не й било позволено още да изостави Средната земя“]. И когато чула много вести от Олорин, въздъхнала и промълвила:

— Скърбя аз в Средната земя, защото капят листата и вехнат цветовете; и копнее сърцето ми по спомена за треви и дървета, що не умират. Бих желала да ги имам в дома си.

Рекъл тогаз Олорин:

— Щом е тъй, би ли желала да имаш Елесара?

А Галадриел отвърнала:

— Где ли е днес Камъкът на Еарендил? И Енердил изчезна, що го бе сътворил.

— Кой знае? — рекъл Олорин.

— Сигурно — рекла Галадриел — днес и двамата са отвъд Морето, както стана с почти всичко прекрасно по тия земи. Трябва ли Средната земя да повехне и загине навеки?

— Такава е нейната участ — отвърнал Олорин. — Ала поне за известно време туй може да бъде поправено, ако се върне Елесарът. Поне додето настанат Дните човешки.

— Да, ако… ала как би могло да стане? — рекла Галадриел. — Днес Валарите несъмнено са се отдръпнали и далеч е от мислите им Средната земя, а онези, които остават по нея, са потънали в сянка.

— Не е тъй — възразил Олорин. — Не е помръкнал техният взор и няма жестокост в сърцата им. И в знак на туй — ето, виж! — Вдигнал пред нея Елесара и тя го погледнала смаяно. А Олорин добавил: — Туй ти нося в дар от Явана. Използвай го както можеш и поне до време ще направиш своя край най-прекрасното място в Средната земя. Но Елесарът не е твое владение. Ще го върнеш, когато му дойде времето. Защото преди да се измориш и да напуснеш най-сетне Средната земя, ще дойде един да го получи и името му ще да е като на камъка — Елесар ще го наричат129.

Другото предание разказва: някога, още преди Саурон да измами ковачите от Ерегион, Галадриел дошла там и рекла на главния елфически майстор Келебримбор:

— Скърбя за Средната земя, защото капят листата и вехнат цветовете, що обичах, та се изпълва със скръб страната ми и никаква пролет не ще я възрадва.

— Как другояче да е за Елдарите, щом не напускат Средната земя? — запитал Келебримбор. — Значи искаш да отплаваш отвъд Морето?

— Не — рекла тя. — Ангрод изчезна, Аегнор си замина и Фелагунд не е вече сред нас. От Финарфиновите чеда аз съм последна130. Но горделиво е още сърцето ми. Какво зло е сторил златният род Финарфинов, та да моля за прошка Валарите, или да се задоволя с остров насред морето — аз, що съм родена в блажения Аман? Не, по-могъща съм тук.

— Що желаеш тогава? — пак запитал Келебримбор.

— Желая да има около мен неповяхващи треви и дървета — тук, в тази страна, която е моя — отвърнала тя. — Къде изчезнаха древните умения на Елдарите?

А Келебримбор рекъл:

— Знае ли някой къде е Камъкът на Еарендил? И Енердил изчезна, що го бе сътворил.

— Днес и двамата са отвъд Морето — рекла Галадриел, — както стана с почти всичко прекрасно по тия земи. Но трябва ли тогаз Средната земя да повехне и загине навеки?

— Такава е нейната участ според мен — отвърнал Келебримбор. — Ала знаеш колко те обичам (макар че ти предпочете Келеборн от Горите) и заради тази обич ще сторя каквото мога, та дано чрез уменията си да облекча твоите скърби.

Но не казал на Галадриел, че сам той някога е живял в Гондолин и бил пръв приятел на Енердил, макар и да му отстъпвал във всяко едно отношение. И все пак, ако не бил Енердил, Келебримбор щял да спечели повече слава. Дълго мислил той подир този разговор и накрая подхванал бавно и трудно дело, та създал за Галадриел най-великото си творение (ако не се броят Трите Пръстена). И разказват, че зеленият камък, що сътворил, бил по-бистър и по-изящен от онзи на Енердил, ала и лъчите му имали по-малка сила. Защото в най-ранната си младост огряло Слънцето камъка на Енердил, а когато Келебримбор подхванал своето дело, вече били минали много години и нийде по Средната земя светлината не била тъй бистра, както преди; и макар че Моргот бил прокуден в Пустотата и не можел да се завърне, сянката му оставала да тегне. Въпреки туй лъчезарен бил Елесарът на Келебримбор; и той го вградил в голяма сребърна брошка, изработена като излитащ орел с разперени криле131. С помощта на Елесара всичко около Галадриел станало прекрасно чак до идването на Сянката над Гората. Ала сетне, когато й бил изпратен Нения, главният от Трите Пръстена132, тя вече не се нуждаела от него (или поне тъй си мислела), та го дала на щерка си Келебриан и тъй стигнал до Арвен и Арагорн, когото нарекли Елесар.

В края е написано:

Елесарът бил сътворен в Гондолин от Келебримбор и тъй стигнал до Идрил, а от нея до Еарендил. Ала той заминал надалеч. Но вторият Елесар бил сътворен в Ерегион пак от Келебримбор по молба на Владетелката Галадриел (която обичал) и бил неподвластен на Единствения, понеже се появил преди новото въздигане на Саурон.

В много отношения това повествование съвпада с „Относно Галадриел и Келеборн“ и вероятно е написано приблизително по същото време или малко по-рано. Келебримбор тук отново е златар от Гондолин и няма нищо общо с Феаноровия род; а за Галадриел се говори, че не желаела да напусне Средната земя — макар че по-късно текстът е поправен и се въвежда идеята за нейното изгнание, а малко по-надолу в разказа тя говори за прошката на Валарите.

Енердил не се появява в нито едно друго съчинение; а заключителните думи на текста подсказват, че Келебримбор е трябвало да го измести като създател на Елесара в Гондолин. Никъде другаде не срещаме споменаване за любовта на Келебримбор към Галадриел. В „Относно Галадриел и Келеборн“ се намеква, че Келебримбор е дошъл в Ерегион заедно с тях; но в настоящия текст, както и в „Силмарилион“, Галадриел среща Келеборн в Дориат и е трудно да се разберат думите на Келебримбор „макар че ти предпочете Келеборн от Горите“. Неясно остава и споменаването, че Галадриел живеела „под свода на Зеленогор Велики“. Можем да го приемем като най-общ израз на представата (която не срещаме никъде другаде), че Лориен е обхващал и горите от другата страна на Андуин; но изразът „идването на Сянката над Гората“ без съмнение се отнася до появата на Саурон в Дол Гулдур, наречен „Горската Сянка“ в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“. Това може да означава, че властта на Галадриел някога се е разпростирала над южния дял на Зеленогор Велики; потвърждение намираме и в „Относно Галадриел и Келеборн“, където за кралството Лоринанд (Лориен) е казано, че „се разпростряло в горите по двата бряга на Великата река, като включило и областта, където по-сетне бил Дол Гулдур“. Освен това може би същата идея се съдържа и в една бележка от „Разказ за годините“ към първото издание на „Властелинът на Пръстените“: „много от Синдарите заминали на изток и основали кралства из далечните гори. Техни вождове били Трандуил в северната част на Зеленогор Велики и Келеборн в южния дял на гората“. В преработеното издание текстът за Келеборн е премахнат и вместо това се посочва, че живеел в Линдон (както вече бе цитирано в началото на главата).

Накрая трябва да отбележим, че целебната сила, приписвана тук на Елесара в Сирионските заливи, се споменава в „Силмарилион“ (стр. 319) като свойство на Силмарила.