Наследникът

6 Уроци за богати и бедни

Принцеса Ермелинда съвсем бавно подаде глава покрай рамката на вратата и огледа малкия вътрешен двор. Познаваше го отлично още от малка — мястото приличаше на кладенец с квадратно пясъчно дъно в източния край на двореца. По средата имаше леха с каменен бордюр, навярно някога предвидена за цветя, но в усойния двор цветя не можеха да виреят и вместо тях градинарите бяха засадили хвойнови храсти, които редовно подрязваха в правоъгъла форма.

Обектът стоеше с гръб към нея близо до отворената врата в отсрещната стена. По отпуснатата стойка личеше, че не подозира за нейното присъствие. Тя леко плъзна пръсти по дръжката на кинжала, затъкнат отзад в колана й, после прогони от съзнанието си всички мисли и дълбоко си пое дъх. Издиша докрай, вдиша отново и се хвърли напред.

От храстите я деляха десет крачки. Преодоля ги за секунда, без да издаде нито звук, защото предвидливо бе обула вълнени чорапи върху ботушите. Стигна до лехата, сви се на топка зад хвойновите вейки, опря длани в земята и мислено преброи до три. След това надигна глава. Нямаше никакви признаци обектът да е усетил нещо нередно. Просто стоеше и си чоплеше зъбите, без да подозира, че му остават броени секунди живот.

Ермелинда отново си пое дъх и изтласка цялата сила на дробовете надолу, чак до мускулите на китките и ходилата. Взривът на концентрирана енергия я изхвърли нагоре и напред, над лехата, право към жертвата. Ръката й сръчно изтегли кинжала, отметна се за точния смъртоносен удар…

… и светът избухна в черен облак от мрак и искри. Земята жестоко я блъсна в гърба, нечий крак я настъпи грубо и сред мъглата обгърнала зрението й, прозвуча един дрезгав глас:

— Мъртва си.

Ермелинда не се опита да помръдне. Лежеше неподвижно с разперени ръце и насочваше цялата си енергия към усилието да си поеме дъх. Постепенно погледът й се избистри и тя зърна като през сив тунел високо над себе си презрителната гримаса на Риго.

— Правило номер три — изрече той с лека досада. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Винаги предполагай, че обектът има слух на сова и обоняние на лисица. Къде ти е умът, момиче? Пак си се парфюмирала и те надуших още от коридора.

Ермелинда мълчеше.

— Мислиш, че не те виждам как киснеш пред онзи портрет на парадното стълбище? — продължаваше Риго. — Избий си тия глупости от главата. Че си хубава, спор няма. В нашия занаят това може и да е плюс. Само че ако избереш тая линия, карай нататък без мен. И сама си търси жена за инструктор. А такива, от мен да го знаеш, се броят на пръстите на едната ръка. Освен това… ах, мамка му!

Той подскочи и стреснато посегна надолу към крака си, където кинжалът на Ермелинда бе срязал крачола на панталона само на три пръста от слабините.

Звънкият й смях огласи тясното дворче.

— Вече и ти си мъртъв. Правило номер осем: Винаги смятай противника за жив до доказване на противното.

За миг-два Риго слисано се вторачи в нея, после се хвана с две ръце за корема и се запревива от буен, неудържим кикот.

— Принцесо — избъбри той, когато успя да си поеме дъх. — При цялото ми уважение трябва да кажа, че си едно малко кралско змийче! Така те искам! Може и да доживееш до старини.

И застина на място, втренчен напрегнато към вратата отсреща.

Ермелинда завъртя глава. По пясъка се задаваше Хугберт. На вратата зад него стоеше едър гвардеец от дворцовата охрана. Както бе легнала по гръб и с отметната глава, трудно можеше да прецени изражението на Хугберт, но й се стори угрижен и разтревожен — също както в детството й, когато трябваше да я нахока за някоя пакост.

Тя пъргаво скочи на крака, изтръска пясъка от панталоните си и зачака. Хугберт се приближи и спря с лек поклон на три крачки от нея.

— Ваше височество, нейно величество желае да разговаря с вас.

— Добре, Хугберт — усмихна се Ермелинда. — Само да се преоблека и идвам.

— Не, ваше височество. Веднага. — Хугберт кимна назад. — Както виждате, изпратила е и придружител да се погрижи за незабавното изпълнение на заповедта.

Ермелинда сви рамене.

— Е, щом се налага…

Тя върна кинжала на старото му място, приглади косата си и тръгна към вратата.

Кралица Филомена седеше в приемната на покоите си. Гвардеецът влезе пръв и веднага зае мястото си отстрани на вратата. След него влязоха Хугберт и Ермелинда. Хугберт пристъпи напред и се поклони.

— Ваше величество…

Филомена махна с ръка.

— Да, да, Хугберт. Свободен си.

Когато вратата се затвори зад него, кралицата завъртя очи към Ермелинда и без да бърза я огледа от глава до пети. После върна поглед обратно нагоре и накрая тихо въздъхна.

— Ермелинда, вече си на петнайсет години.

— Да, ваше величество — смирено отговори принцесата.

— Знаеш много добре, че не е редно да носиш мъжки дрехи. Ако нямаш достатъчно рокли, поръчай да ти ушият още, но от днес нататък искам да те виждам прилично облечена. И защо, в името на всички хегемони, си обула тези чорапи?

Ермелинда прехапа устни. Ама че глупаво! Наистина бе забравила да свали чорапите.

— Тренирах с Риго — неохотно призна тя.

— Нямаш работа с един прост градинар — отсече Филомена.

— Той не е само градинар — възрази Ермелинда.

— Недей да ми противоречиш! Знам много добре кой е Риго. И казвам, че не е компания за една добре възпитана млада дама. Защо изобщо се мъкнеш с подобна измет? Какво ти дават тези… упражнения?

Последната дума бе изречена с тъй убийствено презрение, че Линда изтръпна. И изведнъж я обзе гняв — неудържим гняв, който помете всички задръжки на разума и предпазливостта. Забравила за всичко на света, принцесата се хвърли към гвардееца и го подкоси с крак зад коленете. Едрият мъж залитна, блъсна се в стената и тежко рухна на каменния под. А Ермелинда вече бе до отсрещната стена, където натисна скрития бутон и едно пано от ламперията се измести, разкривайки тайния проход към стаята на принц Ламборгин.

Кралицата застина като вкаменена в креслото. Гвардеецът бе скочил на крака, стискаше меча си и се оглеждаше слисано.

— Какво е това, Ермелинда? — кресна кралицата с изтънял от страх и възмущение глас.

Кръвта препускаше из жилите на принцесата, дробовете й работеха трескаво, но тя успя да успокои дъха си и да отговори с почти равен глас:

— Това, ваше величество, е нещо, което може да се случи по всяко време. И тогава не би било зле някой като мен да бъде последна преграда пред живота на брат ми.

Кралицата я гледаше втренчено. В погледа й се четеше смес от равни дози възхищение и омраза. За пръв път виждаше дъщеря си като друга жена, чиято воля не отстъпва по сила на нейната. Тя завъртя очи към гвардееца.

— Лартис, излез веднага!

Щом останаха насаме, лицето на Филомена поомекна, макар и съвсем леко. Тя посочи столчето срещу себе си.

— Седни, Ермелинда. Трябва да поговорим.

— Да, ваше величество.

— И престани с това „Да, ваше величество“! Не може ли поне веднъж да ми кажеш „мамо“?

Сега, след като опиянението на гнева бе отминало, Линда усещаше как стомахът й се свива на топка. Но въпреки това тя запази невъзмутимо изражение докато сядаше пред кралицата.

— Боя се, ваше величество, че и двете сме лишени от това право: аз да ви казвам „мамо“, а вие на мен — „дъще“.

Филомена въздъхна, после се навъси строго.

— Най-напред, невъзпитано момиче, искам да ти кажа едно. Никога повече не ме заплашвай. Стотици особи с кралска кръв са плащали с главата си за далеч по-невинни прегрешения.

— Да… — тихо се съгласи Ермелинда, но навреме преглътна останалото.

— Второ. Макар и нагла, беше достатъчно убедителна. Можеш да продължаваш уроците при Риго. — Кралицата бързо вдигна пръст. — При едно условие: да не занемаряваш ездата, етикета и клавесина. Имаш ли още какво да ми кажеш?

Ермелинда се поколеба, после тръсна глава.

— Имам. Знам, ваше величество, че за вас съм само разменна монета.

Кралицата свирепо навъси вежди, отвори уста… и премълча.

— Знам също, че такива са правилата на играта и ги приемам — продължи принцесата. — Но след като бъда похарчена, вие ще продължавате да разчитате на мен като съюзник. Съюзник в една чужда среда, където ще бъда съвсем сама и няма да оцелея, ако не умея да се грижа за себе си.

Филомена раздразнено махна с ръка.

— Добре, добре! Разбрах те още от първия път. Ако нямаш какво друго да кажеш, свободна си.

Миг преди принцесата да излезе, Филомена подметна злорадо зад нея:

— И да знаеш, че брат ти не беше в стаята си. Има урок навън с магистър Равачандра.

— Знам — тихо отвърна Ермелинда, но чак след като вратата се затвори зад гърба й.

— И тъй, принце, днес започваме първия си урок — каза магистър Равачандра.

Магистърът беше среден на ръст, аскетично слаб, с много мургаво лице, черни очи и черна къдрава коса. Вместо обичайното облекло носеше само парче бял памучен плат, изкусно омотано около мършавото му тяло. Възрастта му трудно можеше да се определи от пръв поглед — изглеждаше ту съвсем млад, ту стар като базалтовите масиви на кратера.

Двамата с принц Ламборгин седяха в източната градина на каменна пейка под клонест терански бор, чиято широка корона ги пазеше от лъчите на утринното слънце. Въздухът все още бе свеж и ободряващ, и именно затова Равачандра предложи да излязат навън. Според него уроците на открито се усвояваха по-лесно.

— Защо „принце“? — промърмори капризно момчето. — Всички ми казват „ваше величество“.

— И е крайно време да свикнеш, че не винаги ще бъде така — отвърна магистърът. — Вече си на десет години. Когато станеш на четиринайсет, ще те вземат на военно обучение. И там ще започнеш като прост войник под командването на десетник и стотник. Никой няма да ти се кланя, а ще ти крещят: „Бегом, редник Фра Мауро! Какво ми се мъкнеш като настъпена жаба?“.

— Майка ми няма да позволи! — подскочи принцът.

— О, ще позволи и още как — усмихна се Равачандра. — Преди да бъде майка, тя е кралица и знае кое е най-добро за един бъдещ владетел. Затова смири гордостта си, ученико мой, и нека пристъпим към урока.

— А защо точно ти? — прекъсна го момчето. — Защо те доведоха чак от Тера, вместо да ми преподават тукашни учители, както беше досега?

— Защото досега си имал учители, които да ти преподават писане, четене и смятане — обясни търпеливо магистърът. — Тези знания несъмнено са необходими за всеки образован човек. Но днес заедно ще навлезем в най-великата наука на света — любомъдрие или философия, както я наричат на един от древните езици.

Говореше с такова увлечение, че Ламборгин любопитно вдигна очи към него.

— И за какво служи тази наука?

— Тя обяснява света и силите, които го движат — отвърна Равачандра. — Любомъдрието е нишката, по която разумът тръгва от малкото към голямото. Мъдрецът, опознал тази наука, може по една капка вода да разбере за съществуването на океани. Ето например, кажи ми: коя според теб е най-могъщата сила във вселената?

Момчето бързо отвори уста, затвори я, пак понечи да каже нещо и накрая сви рамене.

— Не знам.

— Времето, принце — изрече бавно магистърът. — Времето е по-могъщо от всичко. То стрива планини на прах и заличава цивилизациите. Пред него ние сме само мимолетни искрици в нощта. — Той вдигна ръка и посочи грамадния белезникав диск на Тера, който се виждаше съвсем отчетливо в ясното синьо небе. — Погледни. Ако се взреш внимателно, ще различиш между облаците очертанията на двата континента-близнаци, Черокия и Ацтека. А вдясно от тях иззад ръба на Тера се подава западният край на Африка. Опитай да ги събереш и ще видиш, че лесно се сглобяват в едно цяло. Защото някога наистина е било така. Казват, че континентите плават върху огнено море в недрата на Тера. Безкрайно бавните течения на това море са ги раздалечавали сантиметър по сантиметър в течение на безброй години, докато между тях е възникнал океан, плаването през който трае седмици, понякога дори месеци.

Момчето гледаше като хипнотизирано диска на Тера и усещаше как в гърдите му се надига като хладна вълна някакво дълбоко страхопочитание към непреодолимата сила на времето. Струваше му се, че почти проумява нещо огромно и всеобятно, ала усещането отмина и то въздъхна разочаровано.

Изпълни го желанието да покаже, че мислите за тия загадки не са му чужди. Ламборгин вдигна очи към наставника си и развълнувано сподели:

— В библиотеката имаме два големи глобуса на Селена и Тера. Много пъти съм ги разглеждал и съм се чудил защо нашите планини са кръгли, а теранските не.

— Пак времето, драги принце — усмихна се Равачандра. — Тера винаги е имала въздух, който да я пази от небесните камъни. А Селена е била беззащитна милиони години. Ето, погледни.

Той извади от гънките на дрехата си каменно топче и със сила го захвърли към ситния пясък на алеята. Топчето отскочи, оставяйки подир себе си кръгла вдлъбнатина с леко издигнати краища.

— Така е ставало. Грамадни камъни, летящи из безконечната пустота, са се сблъсквали със Селена и са оставяли кръгли рани, обкръжени от планини. Следите от тия древни удари днес се наричат Тихо, Клавиус, Аристотел… Такива са дори някои от моретата — например Морето на кризите или Морето на дъждовете. И знаеш ли кое е най-интересното? Понякога тия грамадни небесни камъни са носели в себе си метали, каквито не се срещат в нашия свят — невъобразимо тежки и здрави. В древни времена ги нарекли „маскони“. Днес джуджетата добиват тия метали с тежък труд и ги обработват по свои тайни магически способи.

При споменаването за магия момчето се оживи.

— Разкажи ми за магията, учителю!

Равачандра въздъхна.

— Трудно е да се каже дали е било магия или наука, принце. Много малко е останало, за да можем да преценим. Като тази дреболия, например.

Той отново бръкна под дрехата си и извади пръстенче — обикновена на вид халка, сребриста откъм вътрешната страна и тъмносиня отвън.

Момчето приведе глава да огледа халката отблизо.

— Какво е това?

— Вълшебен пръстен — обясни магистърът.

— Вълшебен! — ахна Ламборгин.

— Не очаквай да има могъщество като в приказките — усмихна се Равачандра. — Магията му е простичка. Може да покаже какво е настроението на онзи, който го носи. Хайде, сложи си го.

Момчето плахо протегна ръка, пое пръстена и го надяна на палеца си, защото беше твърде голям за другите пръсти. После със затаен дъх проследи как цветът му просветлява от син през тъмнозелен до ярка изумрудена зеленина.

— Пръстенът сочи, че си развълнуван и вдъхновен — поясни магистърът. — Но това, драги ми принце, е наистина нищожна дреболия в сравнение с вълшебното могъщество на Древните. Разказват, че те са умеели да летят тъй бързо, че за по-малко от ден — терански ден, тук го наричате тера — да обиколят целия свят. Създавали кораби, способни да прекосяват мъртвите пространства между световете. Можели да разговарят помежду си на невъобразими разстояния. Чрез магия, наречена „гемо“, се научили да променят същината на растенията и животните. Научили машините да мислят и да помагат на хората. Ала цялото това могъщество не им донесло нищо друго, освен гибел. Всичко завършило с Армагедон…

Магистърът замълча. Момчето изчака търпеливо, но накрая не издържа и попита:

— Как е било, учителю? Чувал съм да говорят за края на Древните, но нищо не разбрах.

Равачандра вдигна ръка и посочи блестящата Дневна звезда в небето, малко над хоризонта.

— Виждаш ли тази звезда? От нея започнало всичко. — Той наведе глава и хвана брадичката си в шепа, позамисли се и продължи: — За Древните наистина нямало прегради, а гордостта им била неимоверна. Един ден те решили, че Тера не им е достатъчна. Пожелали да се заселят на Селена и на още един свят… Може би си го виждал нощем — червена звезда, наречена Марс. Ала както ти казах, Селена нямала въздух. Без специална вълшебна дреха всеки човек би умрял тук за по-малко от минута.

— Ами Нийл Силната ръка? — възрази Ламборгин — Нали той е скочил от Тера до Селена? И не е умрял… — Той се запъна и колебливо довърши. — Или е само измислица?

— Не е скочил — отвърна Равачандра. — Използвай ума си, принце, това е същината на любомъдрието. Нийл Силната ръка е летял с един от онези магически кораби на Древните. Имал вълшебна дреха и останал на Селена само броени часове. После се върнал да разкаже, че е студена, пуста и непригодна за живот.

— Но те все пак решили да я заселят?

— Да, принце. Отдавна мечтаели за това. Искали да имат нови и нови светове. Но най-напред решили да изпробват с Марс. Там имало въздух, макар и съвсем малко. Но било студено, много студено. Трябвало да затоплят този свят. И те измислили дързък план. Да превърнат във второ слънце един друг свят, наречен Юпитер.

— Дневната звезда? — подскочи момчето.

Равачандра го възнагради с насърчителна усмивка.

— Точно така. Превърнали този Юпитер в слънце, за да огрява Марс и да го затопли. Не ме питай как. Преданията разказват, че знаели велики тайни за невидимите тухли, от които е изградено всичко във вселената. Така или иначе, те създали Дневната звезда. И тогава се объркало всичко, защото Древните знаели невъобразимо много… ала не били всемогъщи.

— Какво се объркало, учителю? — бързо попита момчето, за да не му даде време отново да замълчи.

— Те си мислели, че Юпитер е далече и няма да повлияе на Тера. Ала в природата всичко е свързано с тъй тънки връзки, че дори и най-великият човешки ум не може да ги обхване докрай. Най-напред Тера почнала да се разтърсва от трусове, зейнали нови вулкани… това са грамадни отвори, през които огненото море от земните недра се изливало навън. Заедно с огъня излитали и невъобразими количества пушек, въздухът ставал все по-гъст и растенията — трябва да знаеш, принце, че растенията са дробовете на всеки свят — не успявали да се справят с това. После станало още по-лошо. Сякаш по примера на онова ново светило, Слънцето също станало по-горещо. Тера се затоплила, полярните ледени шапки… ето, онези бели петна в горния и долния край… а тогава те са били много по-големи… Но да не се отклонявам. Полярните ледени шапки почнали да се топят и океаните взели да заливат бреговете. Настанало всемирно бедствие.

— Това ли ги погубило?

Равачандра се усмихна и поклати глава.

— Не, ученико мой. Древните били твърде могъщи, за да се предадат дори пред подобна катастрофа. Бедата изглеждала неминуема, но те открили начин не само да се отърват от нея, но и да осъществят своята прастара мечта. Създали порталите.

— Портали като онзи във Фра Мауро? — възкликна принцът.

— Да, като него… и още много други. През тия портали към безжизнената Селена връхлетели титанични вълни от вода и въздух. Изведнъж условията се променили, този мъртъв свят станал пригоден за живот, а Тера се отървала от излишъците. Чрез своята гемо-магия Древните сътворили мъхове, лишеи и по-дребни невидими същества, способни да превръщат голите пясъци и скали в плодородна почва. Пак чрез тази магия научили теранските дървета, треви и храсти да се пригаждат към селенския ден с неговите непоносими студове и жеги. Тъй съумели да превърнат бедствието в триумф.

— Но нали ти каза… — възрази момчето.

— Да, казах — съгласи се магистърът. — И това е поука, която трябва добре да запомниш като бъдещ владетел. Никога не се знае какво губиш, когато печелиш. В триумфа на Древните се криело семето на тяхното падение. Защото две могъщи сили — нека ги наречем черна и бяла — управляват вселената и всяко нарушение на равновесието между тях може да бъде пагубно. Прекрачвайки високомерно в тяхната територия, показвайки, че могат да палят слънца, те привлекли вниманието им. И тогава настанал Армагедон. Но това, драги принце, ще е темата на следващия ни урок. А сега мисля, че е време за обучението ти по езда.

Джуджето Оргон, всепризнат майстор-ковач на областта, присви очи, приведе се над счупения топор и дълго оглежда двете парчета. Накрая промърмори нещо на своя език и с кисела гримаса вдигна глава към Велд.

— Калпава работа, калпава работа! През пръсти е вършено! На човешки ковач ръката личи. По-добре топор нов да изработя, нежели стария да поправям. Но острието е хубаво. Маскон, драгоценност велика! Отде го имаш?

Велд сви рамене.

— Намерих го.

— А защо аз таквиз неща не намирам? А? Откраднал ще да си го, проклетнико, ала не е моя работа туй.

Чиракът му — дребничко голобрадо джудже с почерняла от сажди кожена престилка — пристъпи напред и посегна да докосне секирата, но Оргон го плесна през ръката.

— Не пип, недорасляк самонадеян! Не дорасъл си още за чест такава! Двайсет години още почиракувай, пък тогаз и маскон може в ръка да хванеш. — Той изсумтя възмутено и пак се обърна към Велд. — Радост ще е за мен с рядкост подобна да поработя, затуй не ще взема скъпо. Шест златни реала дай и топор нов ще имаш за чудо и приказ.

— Шест реала! — жално изстена Велд. Подобен разход щеше да нанесе непоправим удар на неговия фонд „И аз съм човек“.

Оргон великодушно махна с ръка.

— Хайде, от мен да мине, пет и половина. Само понеже неандите далеч по-симпатични са ми от човеците алчни. Топор нов ще имаш от Хазринова стомана, чиято тайна знаят само шепа джуджета от Селена, а на Тера нито едно. И с дръжка от безценен терански абанос. Друго не ще е достойно за острие такова. Е, гостилничарю, да си стиснем ли ръцете?

Велд тежко въздъхна и протегна ръка.

Малкият манастир се издигаше на самото планинско било и от него се разкриваше гледка във всички посоки — към долините на Пиктет и Стрийт, към далечния Сасеридес и към централното езеро на Тихо, вече значително спаднало под безмилостния натиск на обедния зной.

На тази височина въздухът обикновено беше по-хладен, но жегата вече се възцаряваше и тук. Горе, в наблюдателницата, дежурният монах-сигналист бе смъкнал расото и час по час се поливаше с вода от голямата бъчва, хвърляйки унили погледи към хоризонта с надеждата да види облаци. Ала облаци нямаше, небосводът бе ясен и син.

Както често се случваше в бедните селски области, манастирът не беше нито черен, нито бял, а сив — тоест общ за привържениците на Белия и Черния път. В пълно съзвучие с либералния дух, наложен някога от Железния крал, тук съжителстваха в мир и съгласие монаси от най-различни вероизповедания. Покрай разнообразните си духовни занимания, те имаха традиционното задължение да осигуряват предаването на съобщения по светлинния и семафорен телеграф, а освен това срещу скромна такса даваха начално образование на децата от близките села, както човешки, така и неандски. Заниманията се провеждаха два пъти дневно — по две тери през задушните обедни жеги, и още две тери късно вечер, когато идваха нощните студове.

Уроците се провеждаха в малка подземна заличка с три дълги маси и пейки зад всяка от тях. Човешките хлапета заемаха почетните предни места, а неандчетата охотно сядаха най-отзад, където много по-рядко привличаха погледи откъм учителския подиум.

И този ден часовете по вероучение както винаги се водеха от двама монаси. Говореше предимно отец Алмазар от слабо известната юдео-муслимска секта на Белия път. Той беше нисък, пълничък, вечно усмихнат мъж на средна възраст с дълга прошарена брада и грижливо избръснато теме, по което лъщяха едри капки пот, макар че в подземната заличка беше прохладно. Помагаше му ратник Гозамбо от ордена на Магедонистите — костелив мъж с болезнено жълтеникав цвят на лицето и синкави торбички под дълбоко хлътналите черни очи. Той обаче се включваше само с по някоя забележка или уточнение, а през останалото време следеше за реда и се грижеше да не изгаснат запалените борини, които осветяваха стаята.

— И тъй, чада мои — говореше отец Алмазар, — миналия път стигнахме до силите, властващи над вселената. Много имена имат те: черно и бяло, Ин и Ян, Бог и Сатана… Ала най-често ги наричаме Великия изравнител и Вечния градинар.

— Да се възславят имената им — вметна ратник Гозамбо.

— Скудоумните люде ги смятат за врагове — продължи Алмазар след кратка почтителна пауза. — Въобразяват си, че навсякъде тече вечна битка между тях. А не е тъй. Нима може да има сянка без светлина или светлина без сянка? Или… представете си как ковачът бие с чука по нажеженото острие, а сетне го потапя в кацата със студена вода. Кипва облак пара и изглежда, че студът и горещината са се вкопчили в люта битка. Ала те всъщност са се съюзили, за да закалят стоманата…

Удобно облегнат назад, Айдо слушаше с половин ухо приказките на отеца, към които се добавяше тихото бълбукане на вода по охлаждащите канали в стената. Обземаше го приятна дрямка и ако имаше късмета да не го забележат, можеше да си поспи до края на урока.

— Туй, чада мои, е същината на Бога и Сатаната, на Ин и Ян, на Градинаря и Изравнителя — говореше отец Алмазар с нарастващ ентусиазъм. — Противоборството между тях е същевременно и съюз, който всяка секунда пресътворява нашия свят. Ние, грешните и несъвършени люде, сме склонни да надценяваме едното и да подценяваме другото. Затова сред нас има почитатели на Черния и на Белия път. Ала пак повтарям — едното не може без другото и затова сме длъжни да уважаваме вярата на другите, както мъдро е повелил преди пет века Железния крал…

— Ренегат! — прошепна високо някое от хлапетата.

Двамата монаси трепнаха и зашариха с погледи по редиците, но не успяха да разобличат смутителя на спокойствието. После Гозамбо се обърна към Алмазар.

— От глупост ли бе изречено туй, или от гордост?

— Глупост е — кимна отецът и избърса с кърпа потното си теме. — Чиста детинска глупост, сляпо повтаряне на онова, що са изрекли възрастните. Но корените на тая глупост намират почва в греховното възгордяване. В гордостта, която погубила Древните.

Айдо наистина бе заспал и тихо сумтеше. Ланс го сръчка с лакът и продължи да слуша.

— Велико било могъществото човешко преди хиляда и петстотин години — говореше Алмазар. — Те сякаш имали власт над самата същина на вселената. Можели с един удар да изпепеляват цели градове, да летят между световете, да запалват звезди. Оттам им оставала само крачка до желанието да низвергнат Великия изравнител от трона му. И те неминуемо щели да го сторят, без да осъзнават, че тъй ще унищожат и Вечния градинар. Тогава се появил Магед. Ала за него нека ви разкаже ратник Гозамбо.

Черният монах придърпа расото си, направи крачка напред, изкашля се и впи в децата властен поглед.

— Като могъщ вселенски дух и пръв помощник на Великия изравнител, Магед бил пратен на Тера, за да усмири греховната гордост на хората. Но не като дух се явил, а като новородено дете и раснал като обикновен човек, преминавайки през трудности и изпитания, за да се превърне в най-великия хегемон на всички времена. Александър, Нерон, Сталин, Хитлер, Торентис… всички гении на Черния път бледнеят пред неговото величие. Той осъществил прастарата мечта за обединяване на човечеството. И когато всички се преклонили пред него, когато признали властта му, Магед разкрил единствено правилния път за света: да се сложи край на греховната магия. Да се върне човекът към единение с природата и да не мечтае за вселенски престол.

Гозамбо замислено кимна и замълча. И тутакси отец Алмазар пое думата, сякаш неведнъж бяха репетирали този урок.

— Ала малцина послушали думите на Магед. Гордостта владеела всички останали. Та нима не били всемогъщи? Нима не били запалили Дневната звезда, нима не били превърнали мъртвата Селена в свой втори дом? Без дори да се замислят, людете се вдигнали на оръжие срещу оногова, когото само допреди ден величаели. Кой знае… може би донякъде са имали право. Безчетно било тогава населението на Тера и един отказ от магията щял да означава гибел за милиони. Гибел от глад, студ и междуособици. Но тая гибел вече била неизбежна, каквото и да предприемели.

— Заловили Магед и го изправили на съд — подхвана на свой ред Гозамбо. — За сетен път опитал той да ги вразуми с мъдри слова, ала напразно. Осъдили го на смърт като най-долен престъпник. И тогава той рекъл: „Не мир дойдох да ви донеса, а меч“. Със смях посрещнали съдиите тези думи, но смехът им секнал, когато Магед — а на един древен език това означава „могъщ“ — се разкрил най-сетне в истинското си величие. Разказват, че бил огромен, страховит и неуязвим за всяко човешко оръжие. С един замах срутил сградата на съда, затрупвайки съдиите под развалините, излязъл навън и свикал армиите си. А тези армии били несметни. В първите редици крачели железните подобия на човеци, които Древните използвали за войници. Магед завладял техния нежив ум и те му се подчинили безпрекословно. След тази армия идвала друга — армията на мъртъвците. Защото Великият хегемон притежавал силата да вдигне от гроба онези, които човечеството някога било погубило до крак: животни като мамутите, пещерните мечки, дългозъбите котки… люде като изтребените обитатели на Черокия и Ацтека… фейрите и гоблините от Малкия народ… и неандите.

— Троглодити! — отново прошепна смутителят на спокойствието.

Но този път виновникът бе засечен безпогрешно. Жилавата върбова пръчка на ратник Гозамбо изсвистя във въздуха и с плясък се стовари върху лявото му ухо.

— Не бях аз! — изпищя възмутено хлапето.

Пляс! Пръчката на отец Алмазар улучи дясното му ухо.

— Господ е казал: Не лъжи!

Настана мълчание и Ланс използва момента, за да зададе въпроса, който го мъчеше отдавна:

— Какви са били оръжията на Древните?

Гозамбо сви рамене.

— Никой не знае. Оцелели са ръкописи от онова време, но самите слова в тях често са неразбираеми. Казват, че в основата на цялото им могъщество стоял неживият ум, а той от своя страна представлявал простичко смятане с единици и нули. И че най-страшните им оръжия разделяли неделимото… Не е дадено нам да го проумеем и може би тъй е по-добре… Така или иначе, Магед ги лишил тъкмо от властта над неживия ум и тъй те останали обезоръжени във великото сражение, наречено Армагедон.

— Пламнал целият свят — намеси се отец Алмазар. — Победата на Магед изглеждала неминуема, защото човеците се боят от смъртта. Тъй е било и тъй ще бъде во веки веков. А железните Неживи не знаели що е смърт, останалите пък идвали от гроба и без страх се завръщали в него. Милиони и милиони хора загинали, докато накрая вече нямало надежда за тях. Ала тогава се случило нещо тъй необикновено, че дори най-големите мъдреци не могат да го проумеят докрай. Древните ръкописи разказват, че изправеното пред гибел човечество се обединило в едно цяло, в един общ ум, способен да върши чудеса. Този ум посегнал назад в миналото и накарал един още по-древен народ да издигне огромна купчина камъни, наречена Великата пирамида. По някакъв магически начин тя била обвързана със силата на звездите. И чрез тази сила хората пленили Магед. Заточили го под пирамидата и той още лежи там — вече хиляда и петстотин години. Ала някой ден пак ще излезе… и тежко ни, ако дотогава не сме открили верния път.

В малката зала отново настана тишина. Накрая едно дете се престраши да попита:

— Какво станало после?

— После? — повтори ратник Гозамбо. — И всичко, и нищо. Древната магия била навеки изгубена, а светът изведнъж се оказал населен с враждуващи народи — хора, фейри, неанди. Мнозина загинали от глад, лишения и болести, още повече смърт донесли безкрайните войни на хаоса, който траял почти хиляда години. Накрая огънят на войната изгаснал малко по малко. Не знам как е станало на Тера, но тук, на Селена, мирът бил наложен от Железния крал. И с това днешният ни урок приключи. След голямото междутерие ще се занимаваме с аритметика. Свободни сте.

Хлапетата с възторжени викове се втурнаха към стълбището. Ратник Гозамбо изчака да се изнижат нагоре и бавно тръгна след тях. Отец Алмазар понечи да духне борините, но изведнъж видя, че едно от момчетата седи на задната скамейка, подпряло замислено брадичката си с юмруци.

— Какво има Ланс? — попита той.

Момчето вдигна глава.

— Просто си мисля, отче…

— За какво си мислиш, чадо мое?

— Белият път казва, че Бог е благ и милостив.

— Да, така е — кимна монахът.

— Тогава защо е позволил да загинат толкова много хора, неанди и други създания?

Отец Алмазар въздъхна.

— Не си първият, който задава този въпрос, момчето ми, и няма да бъдеш последният. Ала отговор няма. Казано е: Неизповедими са пътищата Господни. Не е по силите ни да ги проумеем. Мога само да ти отвърна с една притча от древната свещена книга „Алкуран“. Тя разказва как пророк Мозес срещнал мъдрец на име Алхидр, посветен в Божиите тайни.

Той притвори очи, помълча, после заговори напевно:

— И Мозес му рече: „Може ли да те последвам, за да ме научиш на онова, на което си научен за верния път?“ А Алхидр отговори: „Ти не ще можеш да търпиш заедно с мен. И как ще изтърпиш онова, за което нямаш знание?“

Мозес възрази тъй: „Ще откриеш, ако Господ желае, че съм търпелив и не ще ти се противопоставя в нищо.“

Тогава Алхидр каза: „Ако ме последваш, не ме питай за нищо, докато аз сам не ти спомена за него!“

Тръгнаха двамата заедно и когато се качиха на кораба, Алхидр го проби. Мозес се смая: „Нима го проби, за да издавиш пътниците му? Ти извърши нещо недопустимо.“

А Алхидр го смъмри: „Нали ти казах, че не ще можеш да търпиш заедно с мен?“

И Мозес му се извини: „Не ме упреквай за това, че забравих, и не ме натоварвай с нещо непосилно за мен!“

После пак тръгнаха и вървяха, додето срещнаха едно момче, и Алхидр посегна, та го уби. Тогава Мозес извика: „Нима ти уби една чиста душа не за възмездие? Ти извърши нещо скверно.“

Алхидр му отговори със същите думи: „Нали ти казах, че не ще можеш да търпиш заедно с мен?“

Поклони му се Мозес и рече: „Ако после те попитам за още нещо, тогава повече не ме води с теб! Ти вече ще имаш извинение от мен.“

И пак тръгнаха, додето стигнаха при жителите на едно селище. Поискаха от жителите му да ги нахранят, а те отказаха да ги нагостят. И намериха там стена, готова да рухне. Алхидр се захвана на работа и я изправи. А Мозес се учуди: „Ако пожелаеше, ти би взел отплата за това.“

Тогава Алхидр му рече: „Това е раздялата между мен и теб. Ще ти съобщя тълкуването на това, за което не можа да изтърпиш. Относно кораба — той бе на бедни морски труженици, и исках да го повредя, защото над тях имаше цар, който отнема насила всеки кораб, за да води война с друго царство. Сега корабът ще остане при тях и като го поправят, не ще умрат от глад.

Относно момчето — то щеше да порасне зло и лукаво, а родителите му бяха вярващи и се опасявахме то да не ги въвлече в произвол и неверие. И искахме техният Господ да ги дари в замяна с по-добро по чистота и по-милосърдно чедо.

Колкото до стената тя бе на две момчета-сирачета от града и имаше под нея съкровище за тях. И баща им беше праведник. И твоят Господ поиска да стигнат зрелост и да извадят съкровището си като милост от твоя Господ. А не по своя воля го направих. Такова е тълкуването на това, за което ти не можа да изтърпиш.“

Отец Алмазар отвори очи и погледна Ланс.

— Така казва притчата. Сега разбираш ли, чадо?

— Мисля, че да — отговори сериозно момчето.

Както винаги през късните вечерни тери, подземната зала на кръчмата „Джудже на фенера“ беше препълнена. Навън бушуваха първите нощни виелици, градът постепенно се унасяше в дрямка, но за столичните гуляйджии това бе най-подходящото време. Също като събратята си от цяла Селена, те обичаха да устройват нощни веселби, траещи по няколко тери — пиеха, отегляха се да подремнат в специално наетите странични стаички, събуждаха се и пак пиеха, кой колкото издържи. Понякога чак до сутринта.

Стражникът Лартис неведнъж бе участвал в подобни гуляи с момчетата от дворцовата гвардия, но откакто се задоми, това му се случваше все по-рядко. Днес просто бе отскочил до кръчмата за една-две халби бира, преди да се прибере. Седеше в края на тежката дъбова маса, слушаше с половин ухо шумотевицата наоколо и си мислеше как брачната клетва променя живота на човека.

Неочаквано нещо звънна на масата пред него. Той изненадано погледна надолу и зърна до халбата си сребърна монета от половин реал. Когато вдигна глава, срещна втренчения поглед на Риго.

— Какво искаш? — изсумтя враждебно Лартис.

— Да ти предам поздрави от принцеса Ермелинда — отговори невъзмутимо Риго. — Тя се надява, че не си имал неприятности за малкия инцидент при кралицата и ти благодари за неволната помощ.

Лартис повиши глас, за да надвика глъчката, кънтяща из задимената зала.

— От хора на Берилиус пари не приемам, но за принцесата ще направя изключение. Предай й, че на драго сърце ще пия за нея, а онова при кралицата е вече забравено. Друго имаш ли да ми кажеш?

Риго сви рамене и безмълвно се върна на масата в дъното, където го чакаше слабичко момче, загърнато в стар дрипав плащ с ниско спусната качулка.

— Чу ли? — попита той.

Спътникът му кимна и отговори със съвсем тих, но несъмнено момичешки глас:

— Да.

Нямаше какво да си кажат. Двамата едновременно отпиха по глътка бира и се облегнаха на стената.

Линда — защото това бе тя — си мислеше за Берилиус. Само допреди няколко години го смяташе за добродушен и малко завеян чудак, надарен с две характерни черти: сладникава церемониална любезност и патологично скъперничество. Затова я учудваше фактът, че хората го споменаваха със сдържана омраза или избягваха да говорят за него.

А после дойде последното й промъкване по отдушниците на нощния замък. Тя потръпна при спомена за онзи отдавна отминал момент. Беше стигнала до непозната територия, където тесният проход завършваше с желязна решетка. След нея отдушникът продължаваше още около половин метър, затова през квадратния отвор можеше да се види само част от тясна каменна килия, осветена от пламъка на факла. Дори когато Линда притисна лице към решетката, отсамната половина на килията оставаше невидима. А тъкмо там ставаше нещо загадъчно и зловещо. От закритото пространство долиташе глухо мъжко пъхтене, сякаш някой цепеше дърва или удряше с тежък чук по наковалня. И след всяко пъхтене се надигаше страховит звук, напомнящ немощното скимтене на смъртно ранено животно.

В този миг един мъж прекрачи напред, Линда зърна лицето му и се вкамени. Беше лицето на Берилиус, изкривено в похотлива гримаса на въжделение и наслада. За пръв път виждаше подобно изражение и кръвта й застина от необясним ужас. Сетне нечии пръсти я сграбчиха за крака и тя само по чудо не изпищя.

Извърна глава и видя в сянката зад себе си пребледнялото лице на Хугберт.

Пълзяха назад безкрайно дълго. Когато най-сетне се смъкнаха в един от коридорите, Хугберт се тресеше от глава до пети. Разкъсаните дрехи на раменете и бедрата му подсказваха с какви усилия се е промъквал след нея.

— Принцесо…

Той замълча и преглътна на сухо. Адамовата му ябълрка спазматично подскочи. Наричаше я „принцесо“ само когато беше много сърдит.

— Принцесо… — повтори той. — Искам да ми обещаеш, че никога, никога вече няма да идваш насам.

— Обещавам, Хугберт — отвърна тя.

И устоя на думата си.

От лазенето по отдушниците й останаха само спомените и няколкото находки, скрити в тайното скривалище под паркета.

Едно сръчкване с лакът я изтръгна от унеса.

— Какво? — сепна се тя.

— Не сме дошли тук за забавление, момиче — строго прошепна Риго, без да обръща глава към нея. — Ето ти постановката: трима наемници идват да те убият. Готова ли си за действие?

Без дори да се замисли, Линда кимна назад.

— Стълбището нагоре. Заден двор. Три изкъртени тухли в стената, лесно е за прескачане. Виелицата ще ме прикрие.

— Действай!

С небрежно, почти лениво движение Линда избута халбата си настрани, стана и без да бърза тръгна към вратата в дъното. Залитна като подпийнала, подпря се с дясната ръка на стената и завъртя леко глава да огледа залата. Същевременно с лявата открехна вратата, хлъзна се през пролуката и изчезна, без никой да забележи.

Двайсет стръмни стъпала водеха до тясна квадратна площадка. Оттам стълбището завиваше в обратна посока. Още двайсет стъпала, нова врата и принцесата се озова в малък двор, задръстен с празни бъчви и сандъци. Виелицата я заслепи, но споменът й за дворчето беше достатъчно ясен, за да се добере пипнешком до тухлената ограда. Тя смъкна дрипавия плащ, метна го върху натрошените стъкла в горния край на оградата, изкатери се пъргаво и скочи в задънената уличка от другата страна.

Уличката беше пуста. В ъгъла отдясно се издигаше заснежена купчина боклуци, които, макар и замръзнали, излъчваха непоносима смрад. Линда се озърна натам и подвикна през воя на вятъра:

— Ако си сам, нападам! Ако сте повече, изчезвам оттук!

Риго се надигна иззад боклуците. Макар че очакваше да го види, Линда с неволно учудване се запита как е успял да стигне дотук толкова бързо.

— Сам съм, малката — извика той. — Хайде да се прибираме, преди да са забелязали отсъствието ти.

Госпожица Леверие търпеливо чакаше край запалената камина, пушейки една от своите дълги, безумно скъпи терански пурети. Чувайки шума от отварянето на вратата, тя извърна глава и шокирано се вторачи в Ермелинда.

— Mon Dieu, момиче, виж се на какво приличаш! Смъквай веднага тия мокри дрипи и идвай тук да се стоплиш!

Линда профуча като вихрушка край нея, млясна я по бузата и изчезна в спалнята си, подхвърляйки през рамо:

— Нали няма да кажеш на никого, Ивон?

Госпожица Леверие извъртя очи към тавана и с въздишка пусна нагоре струйка синкав дим. Също като всички, които си имаха работа с младата принцеса, и тя отдавна бе вдигнала ръце пред нейния неустоим чар.

След минута Линда отново се появи, загърната в пухкав оранжев халат. Изглеждаше тъй миловидна, че в пристъп на професионално угризение гувернантката не пропусна да я скастри:

— Кога ще се отървеш от тая момчешка походка, момиче? Не стъпвай като в паници! Главата изправена! Гърдите гордо напред, бедрата ти да танцуват! Ти не си просто момиче, ти си кралица на този свят! Усещаш ли го отвътре, мъжете ще падат в краката ти. Я ме погледни! Грозна съм като смъртта, нали?

Ермелинда я погледна. Нямаше съмнение, че госпожица Леверие е грозна, но с някаква удивителна, обаятелна грозота. Беше висока и кокалеста, с дълга, вълниста черна коса, изпъкнали скули, властен нос, голяма уста и грамадни черни очи, които сякаш вечно се взираха в някаква красива и печална тайна.

— Грозна съм, знам — повтори гувернантката. — Но пречи ли ми това? Ни най-малко. Защото се виждам красива и мъжете ме виждат такава, разбра ли?

Линда придърпа едно кресло пред камината и се сгуши на него с подвити крака.

— Много мъже ли са те обичали, Ивон? А ти тях?

Госпожица Леверие театрално размаха ръка във възходяща спирала.

— Oh-la-la, млада госпожице! И питаш само! Та аз съм от Лютеция, града на любовта! Иди там, попитай за Грозната Ивон и ще видиш колко побелели мъжки глави ще се сведат, унесени в сладки спомени. — Тя въздъхна. — Но това, мила моя, са авантюри на младостта. Уханна пепел от догорели огньове и нищо повече. А тайната на щастливата любов е съвсем друга…

Линда заинтригувано се приведе напред и очите й заблестяха.

— Разкажи ми, Ивон, разкажи ми!

Госпожица Леверие седна срещу нея, смукна от пуретата и бавно се облегна назад.

— Знаеш ли, скъпо момиче, коя птица е символ на любовта тук, на Селена?

— Разбира се — бързо отвърна Линда. — Пурпурният кълвач.

— А защо са избрали точно него?

Линда отвори уста… и с изненада откри, че не знае отговора. Стотици пъти бе виждала стилизираното изображение на пурпурен кълвач в стари романтични книги, имаше го дори по страниците на писмата, които някога бе намерила в отдушниците, но така и не се бе поинтересувала откъде идва тази традиция. Просто я приемаше за даденост, без да задава въпроси.

— Защото обича за цял живот — отговори си сама гувернантката след кратко мълчание. — Знаеш ли какво прави пурпурният кълвач? Издълбава за женската си дълбока хралупа в дънера на някой меден бор. Там тя сплита гнездо от собствената си перушина, снася яйца и ги мъти. През цялото време мъжкият носи храна за нея, а когато се излюпят малките — и за тях. Ала пурпурният кълвач е едра птица и един ден не стига, за да пораснат малките. Когато нощта наближи, мъжкият замазва с глина отвора на хралупата и отлита. Четиринайсет тери лети подир слънцето, а през това време женската и малките се хранят с медената смола на бора. На разсъмване кълвачът долита отново, разбива преградата и всички излитат заедно в зората на новия ден.

— А ако не се върне? — попита Линда.

Гувернантката метна в жаравата остатъка от пуретата и се загледа как над нея танцуват синкави пламъчета.

— Казват, че ако кълвачът не се завърне, женската сама пробива отвор за малките, ала тя самата никога не напуска гнездото. Остава там и умира, очаквайки своя любим. Ето, това, ma petite, е истинската любов. Срещнеш ли я, ще я познаеш.

— А ти позна ли своята, Ивон?

— Да, мила моя, познах я. Пак ти казвам, в такова нещо женското сърце не греши. Казваше се Жан, представи си! Какво да очакваш от един Жан? Беше лекар от покрайнините на Лютеция — тих, скромен, прилично облечен и всеотдаен. Влюби се в мен до уши, а аз, щом го погледнах, веднага разбрах: той е. Но как можеше да се мери с мъжете, които тогава кръжаха около мен? Пабло де Рамалия, безумен прахосник и божествен танцьор… Ектор Буска, цар на подземния свят… Айвашевски, поет и виртуоз на клавесина… С такива мъже не живееш, а изгаряш, топиш се като бучка захар в гореща вода. Не мислиш за утре, важно е само днешното опиянение. А когато накрая се осъзнаеш, вече е твърде късно. Жан си беше отишъл.

— Какво стана с него? — тихо попита Линда.

Гувернантката стана, направи няколко крачки из стаята и отговори, без да я поглежда.

— Просто не издържа. Записа се в Чуждестранния легион, изпратиха го в задморските територии и там загина в сражение със семинолите нейде из южните тресавища на Черокия. И сега всичко тук — тя рязко се потупа с пръст по гърдите — е разбито. Лека нощ, малка моя.

Тази вечер в подземията на хана се очертаваше славен гуляй. Бе отминал един великолепен ден — с дъждове и слънце точно колкото трябва. След събраната богата реколта стопаните можеха да поразвържат кесиите и да запълнят с веселие дългите нощни тери.

Сега наставаше усилно време за Велд и Пипа. Двамата търчаха от маса на маса, доливаха празни халби, поднасяха набързо накълцани мезета, драскаха чертички по дъската със сметките и разменяха тичешком шеги и закачки с постоянните клиенти. От време на време и двамата се озъртаха към вратата — момчетата скоро трябваше да се върнат от нощното училище и да им помогнат в работата. На стария Зарк вече не можеше да се разчита. Не че нямаше желание, но куцият крак му пречеше, пък и открай време не можеше да отказва на почерпки.

В един кратък миг на затишие Велд огледа залата и зърна на една маса отляво белобрадия Хурго Злитопор — прославен ветеран от войните из Източните пустини. Като ненадминат разказвач, Хурго беше желан гост на всяка трапеза, а историите му нямаха край докато домакините имаха грижата гърлото му да не пресъхне.

— … и от мен да го знаете, няма по-гадно място от околностите на Маре Аустрале — говореше той, без да усеща, че Велд е спрял зад гърба му. — Маре го наричат, но не е море като море, а лабиринт от солени езера. Наоколо — блата и диви гъсталаци, идеални скривалища за проклетите южняци. А граф Непер, глупакът му с глупак, беше позволил да го подмамят из пущинака и ние трябваше да измъкваме хората му оттам… Хъ? Какво искаш, Велд?

— Аз… такова… — измънка Велд. — Чудех се дали би приел да научиш момчето ми на бой със секира.

Хурго помълча, отпи на един дъх половин халба, избърса с лакът брадата си и бавно кимна.

— Може… Но не е лесна работа, от мен да го знаеш. Бойният топор не е копие или меч, да речем. Майсторлък трябва, голям майсторлък. За кое момче питаш? Айдо ли?

— Не, за Ланс.

Старият ветеран пак се замисли.

— Слабичък ми се вижда за военна кариера. Ако питаш мен, бих го пратил в кавалерията или при стрелците. Но инак добре си избрал, войската е достойно място за един млад неанд. Значи си решил да оставиш хана на Айдо?

Велд неопределено сви рамене.

— Времето ще покаже. Във всеки случай от Айдо боец не става. Докторският занаят май му е по-присърце.

— Ти си добър баща — кимна одобрително Хурго. — Какво пък, щом искаш, ще обуча момчето. Само че искам две неща. Първо, да ме слуша безпрекословно. И второ — ще го приема само когато се научи да стреля с прашка.

— Ама защо с прашка? — изненада се ханджията.

Хурго Злитопор се навъси и удари с юмрук по масата.

— Защото аз тъй казвам. Хайде, стига приказки, ами вземи да ми налееш още едно. — И той се обърна настрани. — Та докъде бях стигнал? А, да. Три дни се промъквахме из пущинака и на четвъртия гледаме — укрепление от заострени колове. И стотникът вика: „Кой иска да отиде на разузнаване?“ Е, рекох си аз, веднъж се умира…

Ланс и Айдо се спускаха по заснежения склон. Пътеката беше хлъзгава, но от безоблачното небе се лееше синьото сияние на Тера, а и те познаваха пътя до най-малка подробност.

— … тази вечер старият Гозамбо съвсем се оля — говореше Айдо. — Откъде му идват на ум такива глупости? Селена се въртяла около Тера. Хайде де! Та не виждам ли аз с очите си? — Той махна с ръка нагоре. — Ето я Тера: виси си като закована и не мърда. И ние сме си тук, стоим на едно място. Останалото са празни приказки.

— А пък аз на друго се чудя — вметна Ланс. — Дето каза, че там горе денят траел една тера. И със сигурност е така, виждаме я как се върти. Ама хегемоните да ме вземат, ако мога да си представя как живеят онези терани. Помисли си само: додето мигнеш и една тера е минала. Кога ще сеят, кога ще жънат, кога ще събират дърва за нощните студове? Лудница, чиста лудница. За нищо на света не бих живял там…

Изведнъж той рязко млъкна и се ослуша. Откъм сенките на близката снежна гора бе долетял весел момичешки смях. Ланс сграбчи брат си за ръката.

— Чакай! Чу ли това?

Айдо спря и се ослуша, после тръсна глава.

— Нищо не чувам. Вятърът свири в клоните, това е. Хайде, давай да слизаме по-бързо, че цял се вкочаних. Пък и нашите са се изпренадали кога ще дойдем да им помогнем…