Наследникът

5 Двамата конници

За пръв път Ланс Седмотер видя теранин когато беше на девет години. Срещата го разочарова дълбоко. Бе очаквал да види млад, пъргав и вечно забързан човек, който скача досущ като в детската песничка за Нийл Силната ръка, която Велд му пееше често, когато бе малък.

Не че Ланс вярваше на тия бабини деветини. От висотата на своите девет години той се смяташе за голямо момче, едва ли не възрастен, и се отнасяше с насмешка към наивните „бебешки“ приказки. Веднъж двамата с Айдо бяха подложили на унищожителна критика легендата за Нийл, сипейки един през друг забързани възражения:

— Разправят, че бил паднал някъде в Морето на спокойствието. Ако наистина беше така, щеше да се удави.

— И казват още, че носел на гръб своя приятел Бъз. Представяш ли си? Ще подскочи с такъв товар, ама друг път!

— Как изобщо ще хвърчи три дни от Тера до Селена? Между тях няма въздух, чух го от дядо Зарк! Какво ще диша?

— Чакай сега! Става дума за три терански дни, значи само три тери.

— Абе, опитай ти да не дишаш три тери, пък да те видя после.

— А какво нахалство само! Уж се прави на много скромен: туй било за хората голям скок, пък за него само някаква си малка крачка.

— Измислица, чиста измислица от начало до край! Дори за името лъжат. Какво означава това Нийл Силната ръка? Човеците си имат фамилия, а не второ име като неандите.

— Ами ако е бил неанд?

Дръзката догадка ги накара да се замислят за малко. Много изкусително беше да повярват, че легендарният герой е бил неанд. Но след кратко обсъждане двамата единодушно отхвърлиха тази идея. Ако неандите не ги биваше в нещо, това бе именно скачането.

И все пак образът на фантастично пъргавия, подскачащ теранин бе останал запечатан дълбоко в детското съзнание на Ланс. Именно затова първата му среща с човек от Тера го разочарова толкова много. Теранинът се оказа дебел, плешив, тромав, непрекъснато се потеше от обедните жеги и се оплакваше, че не може да спи заради безкрайния селенски ден. С две думи, нямаше нищо общо с легендарния Нийл и когато най-сетне напусна хана, Ланс побърза да го забрави. А образът от старата приказка постепенно се възстанови след грубия сблъсък с реалността, макар и вече донякъде променен. Една сутрин момчето си представяше, че е теранин и тъкмо обмисляше къде да легне да спи (на ужким, защото всъщност изобщо не му се спеше), когато Пипа се провикна откъм кухнята, където месеше хляб:

— Хей, Ланс, бягай да изведеш козите на паша, че съвсем са се смарангясали долу в обора! Не ги ли чуваш как блеят?

— Не мога! — заяви важно Ланс, увлечен във фантазията си. — Аз съм теранин и трябва да почивам.

— Теранин ли? — Пипа подаде глава през кухненската врата и размаха внушителната си длан, готова за възпитателна акция. — Я ела да ти покажа аз какъв точно теранин си.

Но момчето знаеше много добре какъв теранин е, затова реши да пропусне нагледната демонстрация и бързо изтича да изпълни поставената задача.

Ханът имаше осем кози — вресливи и вироглави, но иначе крайно полезни добичета. Те даваха мляко и великолепна мека вълна, от която се плетяха най-фини шалове, търсени дори на теранските пазари. Нощем ги прибираха в дълбокия подземен обор, където стояха сравнително кротко и преживяха сено от голямата купчина, но наближеше ли утрото, почваха да вдигат невъобразим шум, проникващ дори през дебелите скални стени. Докато слизаше натам, Ланс чу тяхната нетърпелива врява, после го лъхна тежкият, застоял мирис на кози и тор, и той си помисли доволно, че днес е ред на Айдо да чисти обора.

При появата му врещенето стана още по-пронизително. Той взе от ъгъла дългата тояга, излъскана от употреба, избута добичетата назад и измести дървената решетка, преграждаща наклонения тунел към повърхността.

Както повечето селенски домове, ханът „При Железния крал“ се състоеше от две части — дневна и нощна. Горе бяха дневната кухня, големият навес, под който денем изнасяха маси, бараките за инструменти и надстройките на входовете към подземната част. Всичко останало беше издълбано в скалата отдолу, за да осигури закрила от нощните студове и обедните жеги. Допълнителна защита даваше и задължителният за всяко селенско жилище дълбок басейн, разположен точно над подземните помещения. Водата в него поемаше дневната топлина и бавно я отдаваше през дългите мразовити нощи. В момента този басейн беше покрит все още с дебела ледена кора, но тя скоро щеше да се стопи под лъчите на яркото утринно слънце.

С дружно развълнувано блеене козите изскочиха на двора и спряха, примигвайки от дневния блясък. Ланс спря до тях и се озърна. Пипа вече бе пуснала кокошките и те съсредоточено кълвяха из бързо никнещата трева. Лек югозападен вятър гонеше бели облаци покрай грамадния белезникав сърп на Тера в ясното синьо небе, през което се задаваха първите ята прелетни птици. Водите на Централното езеро искряха под слънчевите лъчи и Храмовият остров се извисяваше сред тях като огромна пирамида, все още увенчана със снежна шапка. Ако присвиеше очи, човек можеше да различи замръзналото Горно езеро и гигантската канара в него, изсечена като образа на Железния крал. В далечината отвъд острова се мержелееше западният вътрешен склон на Тихо, вече обгърнат в мекия изумруден цвят на младата зеленина. Там утрото настъпваше по-рано, за разлика от тук, където сянката на надвисналите чукари задържаше нощния хлад дори след деветата тера.

Ланс обичаше тези ранни сутрешни часове. След отминалата дълга нощ въздухът беше свеж и чист, наоколо царуваше странна смес от безметежен покой и кипяща енергия. Хората и животните още се будеха, но растенията бързаха да разтворят листа и пъпки, за да не изпуснат нито един слънчев лъч. Храстите приличаха на полупрозрачни зелени облаци, тревата надигаше тънки остри листенца над влажната земя, а дърветата полюшваха клони под топлия вятър, сякаш се разкършваха подир непробуден сън. Ако човек спреше и се вгледаше внимателно, можеше да види как всяко стръкче пъпли нагоре милиметър по милиметър. Айдо често правеше точно това: привеждаше се над младата трева и дълго я гледаше, сякаш водеше с нея някакъв дълбокомислен и важен разговор. Такъв си беше още от малък — тих, мечтателен и самовглъбен, с благ характер и крехко телосложение. Веднъж Ланс случайно чу как Пипа рече на Велд: „Туй дете не е от мен, тъй да знаеш! С някоя друга ще да си го направил, хитрецо!“ Не разбра смисъла на шегата, но трябва да беше много забавна, защото и двамата избухнаха в оглушителен смях.

За разлика от Айдо, Ланс учудващо приличаше на неанд и докато водеше козите по каменистата пътека към Долното пасище — леко прегърбен, бос, чорлав, облечен с конопена ризка и закърпени панталонки — никой не би се усъмнил, че е син на ханджиите.

Насреща му се зададе доктор Ха — нисък, пълничък, вечно усмихнат, с побеляла коса и грамадни рошави бакенбарди, разперени като криле на имбрийски буревестник. Както всяка сутрин отиваше да бере билки по алпийските ливади преди да се е изпарила росата; казваше, че тогава са най-полезни.

— Здравей, Ланс — весело поздрави той. — На паша ли си повел тия чудовища?

— Аха — потвърди момчето. — Прегладнели са за прясна трева.

— Да внимаваш с хлапетиите от Крива могила — заръча доктор Ха. — Добре те бяха подредили миналия път.

— Хе! — ухили се Ланс. — Да беше видял те как си изпатиха!

Доктор Ха огледа изпитателно широките му плещи и кимна. Момчето растеше едричко за възрастта си и умееше да отстоява своето, дори когато човешките хлапета от близкото село Крива могила налитаха по пет-шест срещу него. В ръката му излъсканият кривак се превръщаше в опасно оръжие, оставящо болезнени спомени, тъй че малцина от противниците запазваха желание за реванш.

— Абе… не знам — промърмори докторът. — Речено е: Не се закачай с човеците, къса памет имат те за доброто и дълга за лошото.

— Ами да — съгласи се Ланс. — Нали точно затуй ги пердаша. Да помнят какво ги чака, та да не закачат Айдо, когато го срещнат без мен.

Доктор Ха се втренчи мълчаливо в него за една-две секунди, после поклати глава и се отдалечи, като си мърмореше:

— От туй момче ще излезе стотник и половина. Че и до хилядник може да се издигне…

Догадката му не беше лишена от основания. Макар и миролюбиви по дух, неандите бяха добри войници. Когато из областта почнеха да върлуват разбойници — което се случваше сравнително рядко в днешните мирни времена — те първи се записваха в опълчението и не намираха покой докато не сложеха край на заплахата. А малцината, които постъпваха във войската или в личната гвардия на някой благородник, неизменно печелеха уважението на командирите си и бързо се издигаха във военната йерархия.

Изправен до прозореца на дневната кухня, Велд гледаше замислено подир момчето. Беше се унесъл и не извърна глава когато вратата се отвори и Пипа застана на прага, бършейки с вехт парцал брашното от ръцете си. Напрежението му навярно се усещаше, защото тя не каза нищо и така мълчаха цяла минута, докато той най-сетне подхвърли през рамо:

— Кога?

Пипа настръхна като пещерна мечка, усетила заплаха за малкото си.

— Какво кога?

Щом чу тона й, куражът му стремглаво започна да пада, но той дълбоко пое дъх и отговори:

— Знаеш какво. Кога ще му кажем истината. Кога ще съобщим на близките му? Вече девет години мълчим, Пипа.

— И още девет ще мълчим, ако трябва! — изръмжа тя. — Близките му! Ха! Опазиха ли го? Без нас щеше да е мъртъв, набий си го веднъж завинаги в коравата чутура. Ние сме неговата единствена закрила. Ние и тайната.

— И все пак…

— Никакво все пак! — прекъсна го свирепо Пипа, но веднага побърза да смени тона. — Виж сега, Рошльо, знаеш, че обичам това дете не по-малко от теб. Бих направила всичко за него. Но тук е на сигурно място, обкръжено от обич и грижи. Знам какво ще възразиш: можем ли да го възпитаме като бъдещ владетел? А аз ще ти кажа, че за един владетел най-важното е да познава живота на обикновените хора. И после… сигурни ли сме, че именно Ланс е предреченият наследник на Железния крал? Къде е небесният кораб, къде е златната чаша с рубина?

Велд мълчаливо сви рамене. Пипа го чакаше да възрази и от липсата на съпротива само още повече се раздразни — първо, защото не бе успяла да използва всичките подготвени аргументи и второ, защото знаеше, че си криви душата. Истинската причина да пази тайната бе, че обичаше Ланс като свой син. Не искаше да го загуби за нищо на света. И не искаше Айдо да страда, когато загуби брат си.

Тя изчака още малко. Велд продължаваше да мълчи. Накрая Пипа изсумтя, махна с ръка и излезе да изнася под навеса тежките дъбови маси.

Беше много силна жена.

Без да подозира за този разговор, Ланс вече бе слязъл със стадото до разклона на пътя. Тук спря и се поколеба. Долното отклонение водеше през гората към най-хубавото пасище. Там тревата беше буйна и сочна, имаше извор, който не пресъхваше дори в най-големите обедни жеги, а двамата с Айдо си бяха построили колиба в клоните на едно старо дърво.

Пасището обаче имаше и един недостатък — намираше се само на километър от маковите ниви на село Крива могила и тамошните хора се оплакваха, че козите им съсипвали насажденията. В тия обвинения нямаше и капка истина — всяко пастирче знаеше много добре какво би станало, ако една коза се напасе с мак — но това не пречеше на местните хлапета да нападат редовно всички свои връстници, дръзнали да скитат натам.

Ланс неволно се почеса по ребрата. Въпреки самоуверените приказки отпреди малко, не изгаряше от желание пак да се бие с момчетата от човешкото село. Но макар и не роден син на Пипа, той бе наследил нейната упоритост. След още секунда колебание размаха тоягата и решително поведе козите по пътя надолу.

Утрото беше дъждовно. Тежките сиви облаци бавно пъплеха през небето над замъка и по всичко личеше, че упоритият ръмеж няма да спре поне още две тери. Застанал до високия сводест прозорец, старият херцог Ларс Де Феро гледаше разсеяно към градината, където мокрите дървета унило свеждаха клони почти до самата земя. Откакто Грималда пое цялата търговска дейност, все по-често го мъчеше чувство на безполезност и самота. Все още редовно посещаваше големия кабинет, но виждаше, че работата върви и без него.

Затова той дори се зарадва, когато чу зад себе си тихи стъпки, после шамбеланът Велдис сдържано се изкашля и съобщи:

— Имате посетител, ваша светлост.

— Кой? — попита херцогът влагайки по навик в гласа си леко раздразнение, каквото изобщо не изпитваше.

— Радион Ле Прико, ваша светлост.

Лошото настроение на херцога се изпари мигновено. Родът Ле Прико беше неразделна част от Капела, също като древните камъни на двореца и крепостната стена. Потомците му служеха на Де Феро вече шест века — още от гибелта на Тауранската република. Сред тях имаше и войници, и търговци, и пътешественици, но истинският им наследствен талант се разкриваше в шивашкия занаят, може би защото според преданието в жилите им течеше кръв на леприкони. Херцог Ларс не вярваше много на тия легенди, но нямаше съмнение, че старшият дворцов шивач Радион Ле Прико е ненадминат майстор. Не един благородник бе предприемал дългото пътуване по море до Капела, за да си поръча костюм при него, макар че управляващата династия не гледаше с добро око на връзките с Де Феро.

Херцогът хвърли един последен поглед към мократа градина отвън — вече не му изглеждаше толкова мрачна — и с усмивка се обърна към шамбелана.

— Покани го.

Мъжът, който влезе, беше невисок и слаб, с оредяла прошарена коса, бледо лице и добродушни късогледи очи. Държеше се с простичкото достойнство на човек, постигнал върха на попрището си, но бръчките по челото издаваха, че нещо го тревожи. В средата на стаята той спря, наведе глава и притеснено пристъпи от крак на крак.

— Здравей, Радион — поздрави го сърдечно херцогът. — На какво дължа удоволствието да те видя?

Радион нервно потри ръце и отговори без да вдига глава:

— Става дума… за Василена, ваша светлост.

— А, моята белязаничка! — усмихна се херцогът и в паметта му изплува споменът за онзи далечен ден, когато лично беляза с черна и бяла точка челцето на новороденото момиченце. Беше мила и трогателна церемония в Общия параклис на замъка. — Отдавна не съм я виждал, сигурно вече е голямо момиче.

— Там е работата, ваша светлост — въздъхна шивачът. — След два дни навършва дванайсет. И… не иска да положи клетва.

Усмивката на херцога помръкна. Разбираше притесненията на Радион. Родът Ле Прико се гордееше с шествековната си служба в Капела и по традиция първородният син или първородната дъщеря даваше клетва за вярност към властващия херцог.

— Днешните деца са своенравни — опита се той да успокои разтревожения баща. — Особено момичетата. Ако знаеш колко ядове съм имал с Грималда… Не й обръщай внимание, ще се поинати малко, пък накрая ще се вразуми.

Радион печално поклати глава.

— Не я познавате, ваша светлост. Набие ли си нещо в главата, няма да отстъпи за нищо на света. А това… — той въздъхна отново. — Това ще е позор за целия род. Особено след провала на Седрик.

— Знаеш, че не е длъжна — меко напомни херцогът. — Вие сте свободни хора, Родион. В края на краищата става дума само за една стара традиция.

— Но и семейната гордост има значение, нали? — възрази шивачът. — Първородният дава клетва не от свое име, а от името на всички Ле Прико. Откровено ви казвам, ваша светлост, не бих издържал такъв срам. Как ще ви гледам после в очите? Иде ми да подбера цялата фамилия и да напуснем замъка веднъж завинаги.

Този път херцогът се разтревожи не на шега. Личеше, че Радион е готов да изпълни заканата си, а Ле Прико бяха твърде ценни, за да се лишават с лека ръка от тях.

Той пристъпи напред, хвана шивача за рамото и го погледна в очите.

— Недей да вършиш глупости, Радион. Знаеш много добре колко държим на вас. Вие сте част от историята на Де Феро и ако ни напуснете, замъкът вече никога няма да бъде същият. А за Седрик… Грималда не беше права и искрено съжалява, макар че никога няма да го признае. Заръчал съм на всичките си търговски агенти да го търсят, но от него няма следа, сякаш е потънал вдън земя. Затова, приятелю, не повтаряй грешката на Грималда, не се поддавай на чувствата. Сигурен съм, че става дума за някакво недоразумение. Защо не ми пратиш Василена да поговоря с нея? Понякога децата са по-откровени пред чужди хора, отколкото пред родителите си.

— Тя е тук, ваша светлост. Чака отвън, в преддверието.

— Чудесно, нека влезе. Но без теб, Родион. Искам да си поговорим на четири очи.

Когато след минута вратата се отвори отново и през нея прекрачи съвсем младо момиче в бледосиня рокля, херцог Ларс тихо ахна. Бе зърнал пред себе си изумителна красавица, обгърната в ореола на току-що напъпила женственост и за момент сърцето му се разтуптя с вълненията на влюбен хлапак. Обзе го нелепото желание да изтича към нея, да падне на коляно и да й се закълне във вечна вярност. Ала в следващия миг хладният разум надделя и той подигравателно си помисли: Оглупяваш на стари години, Ларс. Вече и по невръстни девойчета почна да се заглеждаш. Какво ли те чака още?

И магията се разсея. Пред него стоеше съвсем обикновено дванайсетгодишно момиче — слабичко, цялото само колене и лакти, с дълга пепеляворуса коса и големи сини очи, които го гледаха боязливо, но в същото време предизвикателно. Херцогът замислено поклати глава. Знаеше, че Ле Прико са потомци на фейрите — или поне така се говореше — ала за пръв път го осъзнаваше истински. В това дете се бе възродило вълшебното обаяние на Малкия народ, изчезнал незнайно къде преди векове.

— Е, Василена — изрече той с добре премерена смес от строгост и бащинска загриженост. — Наистина ли не искаш да полагаш клетва? Ако е тъй, никой няма да те застави насила. Просто ми кажи, за да сме наясно, а после да помислим как да успокоим баща ти. Много е разтревожен, ще знаеш…

Момичето вдигна глава и го погледна с очи на възрастен — спокойни, уверени и леко предизвикателни.

— Не е така, ваша светлост. Готова съм да положа клетва още сега. Просто не съм съгласна с няколко думи в нея.

Веждите на херцога подскочиха от учудване.

— И с какво точно не си съгласна?

Василена си пое дъх, погледна към тавана и напевно изрече:

— „… заклевам се още да служа вярно и предано на своя сюзерен Де Феро там, където ми бъде определено.“

— Да — кимна херцогът. — Мисля, че точно така беше казано. Само не разбирам какво те смущава. Не искаш да служиш ли?

— Напротив — разпалено възрази момичето. — Искам да служа, но не където ми определят, а там, където ще се чувствам най-полезна.

Херцогът присви очи и бавно огледа девойката от глава до пети. Бе очаквал да си има работа с капризно хлапе, а ето че се оказваше въвлечен в сериозен разговор с едва ли не зрял човек.

— Добре, Василена — каза той. — Виждам, че си обмислила всичко. Нека да седнем и да го обсъдим заедно. Може пък да стигнем до приемливо решение и за двете страни.

Когато се настаниха на креслата до изгасналата камина, той изчака малко, после кимна и момичето заговори:

— Ако нещо не ми харесва, ваша светлост, то е, че всичко се решава без мен. Избрали са ми бъдеще на шивачка и аз трябва да го приема точно според клетвата: там, където ми бъде определено.

— А ти не искаш да бъдеш шивачка, така ли?

— Напротив! — бързо възрази Василена. — Та аз съм израснала в семейство на шивачи, ваша светлост. Първите ми спомени са как си играя с парцалите и конците под тезгяха на тате. Не бих могла да си представя живота без платовете, иглите и ножиците. Но разберете, това не ми е достатъчно.

Дете, помисли си добродушно херцогът. Навлиза в света на възрастните и открива, че нещата не са розови като в мечтите. Естествено е да се бунтува — всички сме минали през това.

— Много добре — меко изрече той. — Какво би искала да се промени?

Василена се приведе напред и заговори бързо, сякаш много пъти бе обмисляла какво точно трябва да каже.

— Шивашкият занаят се крепи на майсторите. На големите майстори, ваша светлост. Останалите просто не могат да се издигнат до тяхното ниво и трябва да се задоволят с ролята на помощници. Но един майстор не може да насмогне навсякъде. Няма физическата възможност. Налага му се да избира и той се насочва към най-важните клиенти, посвещава им цялото си умение. Дори и да иска, невъзможно е да облече красиво стотици и хиляди хора.

— Може би ти имаш идея как да се промени това? — прекъсна я херцогът с лека ирония.

— Да, ваша светлост — твърдо отговори момичето. — Имам. Големият майстор трябва да твори не за един клиент, а да създава модели. Да чертае пътя, по който ще тръгнат неговите помощници — десетки, стотици шивачи. Придобиеш ли известни умения, няма нищо по-лесно от това да сглобяваш готовите кройки, сътворени от майстора. Така… така творецът ще стане не слуга на един клиент, а господар на облеклото. Ще може да предлага на хората хиляди красиви дрехи. Дори да налага своето виждане как трябва да се обличат, разбирате ли ме, ваша светлост?

Херцогът подви устни да подсвирне, но се удържа в последния момент. Бе очаквал да срещне наивна детинщина, а се сблъскваше с мащабно мислене, каквото рядко се намира дори у възрастните. Грималда беше такава, помисли си той. Но на далеч по-зряла възраст. А това момиче… помъдряло е не за годините си. Предлага ни готов план за създаване на нови пазари. Трябва на всяка цена да я срещна с Грималда. Или ще я намрази от пръв поглед, или ще се влюби в нея.

— Представяте ли си какво би било, ако цели кораби с красиви и търсени дрехи тръгнат към Коперник, към Лонгомонтанус, към Ендимион, та дори и към Тера? — продължаваше възторжено Василена. — Какво би станало, ако името Капела се превърне в символ на елегантност и стил? Ако хората се надпреварват да купуват нашите облекла… — Тук куражът й изведнъж се изчерпа, тя замълча за миг и смутено довърши: — Ето, това исках да кажа и… и много съжалявам, ако съм ви засегнала, ваша светлост.

Херцогът се разсмя от сърце.

— Мило момиче, всеки достоен владетел би бил щастлив да чуе подобни думи. Не се притеснявай, сега ще уредим нещата.

Той стана, отвори вратата и махна с ръка.

— Ела, Радион. Крайно време е да преразгледаме фамилната ви клетва.

В горичката бе натегнала тишината на предиобедния зной. Уморени от паша, козите дремеха в зелената сянка на дърветата и по гърбовете им сегиз-тогиз потрепваха слънчеви лъчи, успели да си пробият път през листака. Откъм поляната долиташе бръмченето на пчели, бързащи да съберат мед от маковите ниви. Този мед се ценеше високо на пазара, изнасяха го чак за Тера, където по някакви неизвестни причини забраняваха отглеждането на мак.

Облегнат на стената на колибката горе в клоните, Ланс също дремеше, отпъждайки от време на време някоя досадна муха. Отдавна бе изял каквото си носеше и почваше да го мъчи глад, но скоро Айдо щеше да му донесе храна. Заедно щяха да останат при козите още една тера, а после да ги приберат и да отидат на обедното училище в местния манастир.

Внезапно той наостри уши. През тихия шум на листата бе дочул далечния звук на гласове. Надигна се изпълзя на клона отвън и завъртя глава насам-натам. Да, нямаше съмнение. От гората долитаха крясъци. Детски крясъци, изпълнени с дивата, злобна радост на глутница, догонваща плячката си. Все още бяха твърде далече, за да различи отделните думи, но знаеше много добре какво викат: „Троглодит! Троглодит!“

Сърцето му се сви. Той впи пръсти в грапавата кора, сръчно се плъзна надолу по дънера и без колебание побягна натам, откъдето идваха гласовете. Гъстите храсталаци преграждаха пътя му, вейките им го шибаха през лицето, оставяйки кървави драскотини, но Ланс не им обръщаше внимание. Брат му се нуждаеше от помощ и трябваше да стигне до него час по-скоро.

Половин километър по-нататък гората започна да се разрежда. Напред просветля и задъханото момче изскочи на стария, буренясал път. Виковете отекваха все по-близо. Ланс спря и се ослуша. Вече чуваше тропот и пращене на сухи клони някъде на стотина метра отляво. Втурна се в тази посока и още след първите десетина крачки видя Айдо да изхвръква измежду дърветата. Бягаше с приведена глава, притиснал с две ръце към гърдите си вързопчето с храна, обвито в стара кърпа на едри червени и бели квадрати. Тоя глупчо дори не се беше сетил да го захвърли! Седем-осем човешки хлапета го гонеха по петите, но когато зърнаха Ланс, те неволно забавиха крачка и дистанцията взе да нараства. Все още пазеха неприятни спомени от последната си среща с него.

Сетне всичко стана много бързо. Една ръка се отметна назад, един камък полетя във въздуха и с ужасяващ глух пукот отхвръкна от тила на беглеца. Айдо направи още две крачки и се просна на пътя по очи.

Хлапетата застинаха със зяпнали уста в покрайнините на гората. Стояха така една-две секунди, после като по сигнал се врътнаха и изчезнаха между дърветата.

— Айдо-о-о-о! — диво изкрещя Ланс и сам не разбра как се озова до брат си. Просто преди миг беше на петдесет метра от него, сетне разстоянието изчезна.

Побутна го — отначало лекичко, след това по-силно и накрая го разтръска отчаяно. Никакъв резултат. Айдо лежеше отпуснат, с полузатворени клепачи, между които се виждаше бялото на очите, а през рошавата коса по тила му се стичаше струйка тъмна кръв.

Мисълта на Ланс отказваше да работи. Не чувстваше в главата си нищо, освен празнота и някакъв тих звън като бръмчене на прегладнял комар. Без да знае защо, той вдигна вързопчето и тъпо започна да го тика в протегнатите напред ръце на Айдо, сякаш с този безсмислен жест можеше да го съживи. Към тихия звън в главата му се примеси бученето на кръвта, подгонена по вените от страстното желание да направи нещо — и пълната неспособност да стори каквото и да било.

— Помощ! — извика той.

Гласът излетя дрезгав и немощен от пресъхналото му гърло. Ланс отметна назад рамене, пое си дълбоко дъх и изрева отново, влагайки във вика цялата сила на отчаянието си:

— Помогнете-е-е-е!

Светът се разтърси.

За миг го обгърна невъобразимо и страховито видение. Гората изчезна, останаха само голи чукари, обсипани със сивкав пясък под черно небе, сред което грееше свирепо, ослепително слънце. Скалите хвърляха непрогледни мастилени сенки, нищо не трепваше в този мъртъв пейзаж и дори от пътя нямаше и следа. Ланс стоеше сам сред един враждебен свят непознаващ нито живота, нито смъртта, и когато отвори уста да си поеме дъх, стана точно обратното — въздухът излетя докрай от дробовете му с пронизително свистене. Обгърна го леден студ, пронизващ до мозъка на костите.

Навярно би загинал за броени секунди, ала видението не трая толкова. Бурен вятър духна насреща му, пътят отново се появи и иззад завоя се раздаде бърз конски тропот. Вихърът отмина, полегналите крайпътни треви пак се надигнаха и пред момчето изскочиха в галоп двама конници.

И двамата бяха високи и снажни, и двамата яздеха буйни дневни жребци, несъмнено теранска порода, но с това приликите между тях се изчерпваха. Във всичко останало се различаваха като деня и нощта.

Единият изглеждаше стар, но изпълнен със сила; дълга бяла коса и бяла брада обрамчваха загорялото му лице, прорязано от дълбоки бръчки, сред което грееха две ясносини очи. Полите на дългата му снежнобяла дреха, препасана с парче обикновено въже, се спускаха по хълбоците на белия жребец. С дясната си ръка държеше юздите, в лявата стискаше простичък жезъл, или може би обикновена тояга със заоблен чепат връх.

Другият имаше строго, костеливо лице с пронизващи черни очи, остър нос и черна козя брадичка. Носеше черна широкопола шапка, черен кожен костюм и високи черни ботуши със златни шпори, готови всеки момент да се впият в хълбоците на черния му кон.

Ланс отвори уста да извика за помощ, но стегнатото му гърло не издаде нито звук, затова той просто се хвърли с разперени ръце право срещу ездачите.

Прегазването му изглеждаше неминуемо. Но в последния миг добре обучените коне забиха копита в земята и спряха като заковани само на педя от момчето. Полюшвайки се в седлата, двамата конници сведоха глави и погледнаха надолу — Белият с добродушно любопитство, Черният с леко раздразнение и досада.

— Какво искаш, момче? — попита Белият конник.

— Помогнете — изпъшка задавено Ланс и посочи назад, без да се обръща. — Брат ми…

Белият конник поклати глава.

— Съжалявам, момче. Вече нищо не можем да сторим за него.

Очите му преливаха от жалост и състрадание, но към тези чувства се примесваше твърд, непоколебим отказ. Нямаше начин да го разубеди, разбра Ланс и в отчаянието си завъртя поглед към Черния конник.

— И ти ли не можеш?

Думите сякаш жегнаха конника, защото той рязко вирна глава и процеди високомерно:

— Не е твоя работа какво мога и какво не мога, хлапе. Въпросът е дали искам.

Сред кипящия водовъртеж от несвързани мисли и чувства в главата на Ланс избухна като гръмотевица една дума: Слабост! Противникът имаше слабо място! И без да разсъждава, също като в бой срещу човешките хлапета от близкото село, той машинално нанесе удара:

— Ами поискай тогава! Или те е страх?

Ослепително белите зъби на Черния конник се оголиха в хищна гримаса — незнайно дали на насмешка, или на ярост. Той впи тъмен поглед в очите на момчето и бавно отвърна:

— Не насилвай късмета си, Ланс Седмотер… или може би трябва да кажа Ланс Де Феро? Много дързост има в теб и някой ден тя ще ти струва скъпо.

— Не ми пука — отсече момчето. — Можеш ли да помогнеш на Айдо, или не ти е по силите?

Пръстите на Черния конник се стегнаха около юздите тъй здраво, че кокалчетата им побеляха. Той дълбоко си пое дъх, помълча една-две секунди, после очите му се присвиха и в тях припламна сдържано-пресметливият интерес на хазартен играч.

— Да речем, че мога. Но услугите ми не са безплатни, хлапе. Какво ще ми предложиш в замяна?

Ланс мълчеше. Напрегнато търсеше какво да каже, но не намираше отговор. Изведнъж го обзе необяснимото усещане, че всички тук са като марионетки в кукления театър на бродещия фокусник, който бе отседнал в хана им преди няколко дни. Че някаква невидима и могъща сила вече е определила какво да извърши и каже всеки от тях.

Сякаш по своя собствена воля, без участие на разума, дясната му ръка повдигна нагоре шареното вързопче.

— Ето, това — проговориха устните му.

В настаналата смаяна тишина се раздаде смехът на Белия конник.

— Е, добре се нареди! Сам си изпроси приношение. Как ще откажеш сега?

Свирепата гримаса отново се мярна по лицето на Черния конник и веднага изчезна.

— Приношение не се отказва — отвърна той, произнасяйки всяка дума бавно и отчетливо. — Но приносителят сам си поема риска. Добре, хлапе. Тъй да бъде!

Златните шпори се врязаха в хълбоците на черния жребец. Стреснатото животно изцвили от болка и препусна напред. С нечовешка пъргавина и гъвкавост Черният конник се изви надолу почти до самата земя и грабна с едната ръка Ланс, а с другата неподвижното тяло на Айдо. Светът се завъртя, пред очите на Ланс се мярнаха крайпътните храсти, от които надничаше любопитното личице на някакво малко момиче с рижави плитки. Гръмотевичният тътен на копита разтърси гората, дърветата вихрено полетяха назад и сякаш само след секунди отпред изникнаха навесът, дневната кухня и басейнът на хана. Железните пръсти на конника се разтвориха, Ланс полетя надолу и каменистата почва грубо блъсна ходилата му. Айдо тупна като чувал до него. Пак налетя ураганен вятър, отмина и когато момчето извърна глава, от конника нямаше и следа.

— Мамо! Татко! — извика Ланс и задърпа Айдо към входа на хана.

Видя Пипа да изскача от дневната кухня. Стори му се огромна, разперените й ръце сякаш закриваха цялото небе. Но още по-огромен бе ужасът в очите й.

Два часа по-късно Велд и Пипа седяха долу в общата зала на хана, смазани от безсилие. Доктор Ха стоеше пред тях и замислено подръпваше бакенбардите си. Тишината между каменните стени ставаше все по-тягостна, докато накрая Пипа не издържа.

— Как е той? Ще се оправи ли?

Докторът сви рамене.

— Да се надяваме. Нищо не мога да кажа, преди да мине една тера, но ние, неандите, имаме корави глави… Преди малко се свести, дори избъбри няколко думи и пак заспа.

— Какво каза? — трепна Велд.

— Ами… — Доктор Ха се поколеба, търсейки най-подходящите думи. — Оплака се, че главата го боли. И че не вижда.

Пипа ахна.

— Ослепял ли е?

— Рано е да се каже. Случва се при такива удари, но най-често отминава. Молете се на всички светии и хегемони да го закрилят. И благодарете на Ланс. Ако момчето беше полежало още един час вън на тоя пек, нямаше да оцелее. Направо се чудя как го е домъкнал от гората дотук…

— Той разправяше за някакви конници… — каза Пипа.

— Само че аз огледах пътя отвън — вметна Велд. — Не видях следи от копита.

— Нормално — кимна докторът. — Бил е изтощен от тревогите и усилията. Привидяло му се е… Все едно, от мен да го знаете — ако Айдо остане жив, негова ще е заслугата.

— Добре де — нетърпеливо го прекъсна Пипа. — Ние си знаем, че имаме златно момче. Кажи какво да направим за Айдо.

— Малко може да се направи — призна Ха. — Осигурете му пълен покой. Мека светлина. Говорете му хубави неща, когато е буден. Успокоявайте го. Никакви вълнения, никакви сътресения. Някои лекари препоръчват чай с маков мед. Аз не съм толкова сигурен, но няма да навреди. А, и още нещо. Казват, че приятните аромати помагали. Запалете при него една-две ароматни свещи. Ще му поолекне.

Той помълча и разпери ръце.

— Е, това е. След една тера пак ще дойда. А дотогава, пак повтарям, пълен покой, тишина и никакво натоварване.

Ланс тичаше през гората. Пипа го бе пратила до Лудия пчелар за гърненце маков мед и няколко билкови свещи. При други обстоятелства той би се радвал на поръчението. Пчелинът беше много интересно място, а от Лудия пчелар можеха да се очакват какви ли не забавни щуротии. Но сега го вълнуваше само желанието да се върне колкото може по-скоро при Айдо. И донякъде… да срещне онези момчета.

Ще ги убия, закани се той със свирепа, недетска решителност. Скъпо ще ми платят, само да ги срещна!

Сякаш в отговор на мислите му нещо помръдна в близките храсти. Момчето застина на място, озърна се и грабна от земята един сух клон. После предпазливо пристъпи напред.

Храстите се разтвориха и от тях изникна същото момиче, което бе зърнал преди няколко часа. Изглеждаше на около десет години, със спретната светлозелена рокличка и рижави плитки, този път навити отзад на тила и скрепени със сребърна шнола. Но най-удивителното беше, че държеше в ръцете си вързопчето, увито в познатата вехта кърпа на червени и бели квадрати.

За момент Ланс зяпна от изненада, но бързо се опомни и сърдито възкликна:

— Хей! Това е мое! Дай си ми го веднага.

Момичето вирна нос и го изгледа високомерно.

— Не е твое.

Допреди минута Ланс се беше заканвал на хлапетата от човешкото село, но сега гневът му се пренасочи изцяло към нахалната непозната. Той стисна по-здраво клона и пристъпи крачка напред.

— Как да не е мое? Аз ли не познавам кърпата на мама?

Момичето направи отегчена гримаса и демонстративно пъхна вързопчето под мишница.

— И да е било твое, вече не е. Защото, ако искаш да знаеш, ти целият принадлежиш на баща ми. Заедно с тия твои дрипави дрешки.

— Дрън-дрън! — озъби се Ланс и добави думите, които бе чувал от Велд: — Ние, неандите, сме свободен народ и не дължим подчинение никому, освен на краля.

— За неандите не знам — заяви момичето, — но ти ще ме слушаш и ще ми се подчиняваш.

— Защо?

— Защото мога да те набия както си искам.

Това вече бе непоносима обида. Ланс захвърли клона и стисна юмруци.

— Опитай де!

Пъргаво като невестулка, момичето се стрелна напред, плесна го звънко по бузата и мигновено се озова пак на три крачки от него. Почервенял и задъхан от ярост, Ланс се хвърли в атака, замахна с всичка сила… и едва не се просна по очи, когато юмрукът му срещна само пустота. Нахалницата бе изчезнала безследно. Отнейде долетя подигравателният й смях, после пак се възцари тишина.

— Ще те пипна, тъй да знаеш! — провикна се Ланс.

Никакъв отговор.

Той сърдито подритна захвърления клон и продължи към пчелина, но сега крачеше бавно. Бе забравил напълно за човешките хлапета и плановете си да им отмъсти. Измъчваше го новата загадка: коя беше онази нагла пикла? Дъщеря на конника в черно ли? И какви ги дрънкаше, че бил негова собственост?

Тия мисли още го занимаваха когато се върна в хана. Затова след като предаде на Пипа меда и свещите, той бързо изтича горе, намери Велд и го дръпна за ръкава.

— Тате, защо той ме нарече Де Феро?

— Какво? — сепна се Велд. — Кой те нарече така?

— Онзи конник. Нали ти казах, дето ни докара дотук.

Велд изпухтя от облекчение. Слава на всички небеса, черни и бели, детето просто си фантазираше. Но тревогата не го напусна. Ланс все отнякъде трябваше да е чул това име. Може би бе подслушал някой от разговорите му с Пипа. Или пък Старика да се е изтървал пред момчето.

Така или иначе, трябва да сме по-предпазливи, каза си той. Вече не е малък, всичко разбира, пък и умът му сече като бръснач.

А на глас отговори:

— Нещо си се объркал, момчето ми. Сигурно е станало дума за хана. Нали знаеш, че името на Железния крал е Де Феро.

Ланс го изгледа недоверчиво, но не настоя повече.

Айдо спеше и се събуждаше в тъмнина; пак заспиваше и когато отново отваряше очи, обкръжаваше го все същият непрогледен мрак. Всеки път чуваше тихия глас на Пипа, усещаше ласките на тежките й ръце, но тази необичайна нежност само го плашеше още повече и той плачеше като малко дете, без да се срамува от сълзите. Ужасяваше го мисълта, че занапред винаги ще бъде така. Сляп… сляп до края на живота си!

Бяха минали може би две тери, когато за пореден път се събуди и през премрежените му клепачи се процеди мътен жълтеникав светлик. Трябваше да напрегне очи, за да различи през танцуващите мъгливи петна пламъчето на свещ до леглото.

— Мамо, виждам! — извика той и заспалата Пипа подскочи на табуретката.

Този път се разплакаха и двамата.

През този следобед Велд имаше много работа. Трябваше да отиде да прибере козите от пасището; да ожъне малката нива с геморъж зад хана без помощта на момчетата; да овършее зърното и да го пренесе долу в хранилището; да напои кромбите, паспалите и астрабените в зеленчуковата градина. Както всички селенити, през деня той спеше рядко, но днес едва намираше време да хапне на крак или да поседне за час на сянка под навеса или зад дневната кухня.

Привечер, грохнал от умора, той слезе долу, научи от Пипа радостната новина, прегърна Айдо и отиде да се просне на леглото. Сънят му бе неспокоен, изпълнен с объркани и неясни видения, от които запомни само срещата с някакъв черен човек, който упорито повтаряше името Де Феро.

Събуди се облян в пот. Пипа тихо похъркваше до него. Велд стана, излезе на пръсти от спалнята, мина покрай детската стая — през открехнатата врата видя Ланс да седи до леглото на брат си — и отиде до вратата в дъното на коридора, заключена с тежък катинар. Отключи, влезе вътре, извади от обкования с желязо сандък малко ковчеже и вдигна капака. Вътре лежаха грижливо сгънати батистени пелени, меко одеялце на сини и жълти ромбове, дантелена шапчица, пергаментов свитък със строшен восъчен печат, счупено острие от боен топор и тежък златен пръстен с инкрустирана корона от черен маскон — гербът на Де Феро.

Велд безцелно опипа съдържанието на ковчежето, после поклати глава и въздъхна.

— Поне чаша с рубин няма, слава на светците и хегемоните. Все още не…