Наследникът

1 Бегълците

Прегърбен под тежестта на огромен товар дърва, старият неанд крачеше бавно и предпазливо по полегатия склон. Хрущенето на замръзналия сняг под нозете му отекваше звънко в глухата тишина. Нощта беше ясна и синкавият полумесец на Тера, увиснал високо над северния хоризонт, огряваше пустинната местност с ярко лазурно сияние, под чиято светлина човек спокойно би могъл да чете книга — стига да е толкова луд, че да чете на открито в лютия предутринен мраз. Откъм запад, над гористите склонове на веригата Тихо, Дневната звезда добавяше бляскавите си жълти лъчи и в смесения светлик на двете небесни тела всички предмети по склона хвърляха двойни и издължени мастилени сенки.

Неандът въздъхна — облачето от дъха му тутакси се превърна в рояк ситни скрежни кристалчета — спря за момент и се огледа. Местността наоколо беше унила и малко зловеща. Боровите гори по склона дремеха под дебел снежен товар, отляво теренът се спускаше към долината, преди да поеме отново нагоре към Тихо. Там, в седловината между двете планински вериги, се бе скупчило стадо мамути, притиснати плътно един до друг, за да запазят топлината на косматите си тела. На най-уютното място в средата стояха женските с малките си, а откъм външната страна ги ограждаха мъжкарите с грамадни извити бивни. Над рошавите им гърбове се издигаха струйки белезникава пара. Старецът имаше чувството, че въпреки разстоянието ги чува как пръхтят възмутено от нощния студ. Той неволно се усмихна. Открай време неандите и мамутите бяха братя.

Върху склона отпред се тъмнееха руините на древен град. Сега от горделивите старинни сгради бяха останали само купища тежки дялани камъни, но една кула бе оцеляла до третия етаж и мрачно стърчеше над развалините като задрямал на пост часови. Тъжен пейзаж на някогашна столична област, отдавна забравила своите мигове на величие и обитавана днес само от пастири и бедни земеделци.

Присвивайки очи, неандът се вгледа в сиянието на Тера. Облаците закриваха повърхността й, но все пак успя да различи между тях очертанията на Брадатия старец, наричан от грамотните люде Африка. Както става винаги нощем, времето бе отминало неусетно. Наближаваше седмата тера. Той отново въздъхна и в главата му изплуваха думите на старото стихче:

Мъдри слова, но днес не можеше да се вслуша в тях. Предстояха му тежки решения и вече нямаше време за отлагане. Животът на осем души — включително неговият собствен — зависеше от избора, който трябваше да направи в близките часове. И най-лошото беше, че и двата възможни варианта можеха да ги отведат към гибел.

Навярно за стотен път от няколко тери насам той изруга мислено решението на принц Кастий. Не че не оценяваше мъдрата елегантност на плана. Никога не слагай всички яйца в една кошница, бе казал принцът и това нямаше как да се отрече. Ала имаше и друга поговорка: Разделеното стадо е лесна плячка за дългозъба.

Неандът се озърна надясно. Струваше ли му се, или наистина небето над хребета на Пиктет започваше да просветлява? Не, навярно тревогата го подвеждаше. До изгрева имаше още много и много време. Много… но все пак недостатъчно за един обикновен телохранител, натоварен внезапно и против волята си с непривичната роля на командир.

Той поклати глава, намести товара по-удобно и продължи напред към руините.

От дебелите каменни стени на мрачната зала лъхаше студ. Скупчени около догарящите пламъци в огнището, увити с одеяла и кожи, петимата мъже се бяха унесли в обичайната нощна полудрямка на селенити. Спеше дори болният, без да се събужда дори когато пристъпи на раздираща кашлица разтърсваха цялото му тяло. Застанало плътно до тях, дребното космато конче — единственото оцеляло от четирите, с които бяха тръгнали — дремеше с клюмнала глава и само леко потрепваше от време на време в отговор на някакви свои конски сънища.

Не спеше само принцеса Мириам, седнала най-близко до огъня и прегърнала здраво вързопа от меки кожи, в който бе обвито най-скъпото й съкровище… и причината за смъртната заплаха, преследваща всички в тази порутена сграда. Гаснещите пламъци се отразяваха с мек кадифен отблясък в тъмните й очи. Велики Мухаммад, какъв студ! Никога нямаше да привикне с нощите на Селена. Дните — да, тя беше дъщеря на пустинята и жегата не я плашеше. Ала тези убийствени, мразовити нощи, изпълнени със светлина, от която студът сякаш ставаше още по-силен…

Скърцането на тежката дървена врата я накара да извърне глава. Отвън нахлу облак ледена пара, после на прага се появи старият неанд и захвърли на пода грамадна купчина дърва, преди да затръшне вратата. Двама от спящите понадигнаха глави, но не отвориха очи и след секунда пак се унесоха.

— Не биваше да излизаш навън в този студ, Аграм — меко го укори принцесата. — Можеше да замръзнеш, а закъде сме без теб?

— Нищо ми няма, милейди — отвърна неандът с пресилена небрежност, макар че гласът му трепереше и го побиваха тръпки, след като бе влязъл на топло. — Ние, неандите сме по-издръжливи от хората. Родът ни се е появил на бял свят още когато цялата Тера е била обгърната във вечни ледове… или поне така разказват легендите.

— Глупаво е да се вярва на легендите — раздразнено подметна Мириам. — Не сме ли двамата с теб тук тъкмо заради една нелепа легенда, измислена преди векове от неуки люде?

Неандът пристъпи към огъня и започна да кърти с вдървени пръсти бучки лед от буйната си брада. С тромавите си движения и дебелите кожени дрехи приличаше на някакво странно същество, излязло от прастарите времена на човешката история. Тежкият боен топор, прикрепен с ремъци на гърба му, само подсилваше това впечатление.

— Не бих казал, милейди — поклати глава той. — Вярно, в легендите има много измислици, ала и много мъдрост, съхранена в устни слова, когато не е имало други начини да се предаде на потомството. Без древните предания днес щяхме да сме диваци… или напълно изчезнали от света. И с цялото си почитание бих добавил още нещо. Не става дума за проста легенда, а за пророчество. Вие, човеците, сте изгубили тая дарба, ала ние, неандите, знаем, че тя рядко лъже оногова, който умее да надникне в бъдещето. — Той помълча. — Макар и понякога виденията да са измамни — не сами по себе си, а поради неспособността на виделия ги да разгадае истината.

— И какво виждаш в нашето бъдеще, Аграм? — попита принцесата малко по-язвително, отколкото искаше.

Старият телохранител отвори уста за отговор, но от гърлото му не излетя нито звук, защото изведнъж го връхлетя видение — тъй отчетливо и реално, сякаш гледаше цялата сцена отстрани.

Най-напред видя изцъклените мъртви очи на принцеса Мириам, в които се отразяваше безразличният хладен блясък на Тера. После зърна останалите, проснати в неестествени, сгърчени пози по заснежения склон. И накрая съзря себе си. Лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си скъпоценния вързоп с надеждата да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.

Сякаш железен обръч стегна гърдите му. Той застина, ала това трая само миг. Сетне видението изгасна и наоколо пак остана само мрачната зала, едва осветена от трептящите отблясъци на гаснещия огън. Аграм се изкашля и дрезгаво отговори:

— Не съм от най-надарените с тази способност, милейди. А аз си имам един принцип: не умееш ли нещо, не се занимавай с него. Впрочем може би знаете, Буда е казал: „Не оставай в миналото, не сънувай бъдещето, съсредоточи ума си върху сегашния миг“.

Принцесата се засмя.

— Малко е странно да видиш неанд, изповядващ Белия път.

— О, между нас има мнозина такива, милейди — увери я сериозно телохранителят. — Той е далеч по-подходящ за духа ни. Това, че повечето неанди са привърженици на Черния път, е следствие най-вече на душевна леност и сляпо следване на традицията.

— Наричай ме „ханум“, както е нашият обичай — каза Мириам. — Това „милейди“ винаги ми звучи някак пресилено и театрално. Може и да съм принцеса, но израснах в шатра насред пустинята и наравно с другите босоноги деца водех козите на паша.

Неандът леко склони глава.

— Както предпочитате… ханум. А сега, ако ме извините, трябва да си почина малко. След два часа тръгваме.

Той взе два дебели клона и като се пресегна над спящите, ги хвърли в огнището. Избухна рояк искри и откъм кожените дрехи се разнесе мирис на пърлено.

— След два часа? — стреснато повтори Мириам. — Аграм, това е самоубийство.

— Не, ханум — твърдо отговори неандът, докато сядаше до другарите си. — Самоубийство ще е да останем тук. Единствената ни надежда е да стигнем до Храмовия остров в центъра на Тихо, там ще намерим убежище. И това трябва да стане за една тера, най-много за тера и половина. Завари ли ни изгревът, снегът ще почне да се топи, ледът на езерото ще изтънее и ще се наложи да чакаме на брега, а после да търсим лодка. Няма шанс да останем незабелязани.

— Това са поне четирийсет километра — възрази принцесата. — Повечето от тях по труден терен, нагоре до хребета на Тихо, а той е висок над четири километра. И този студ… Седрик няма да издържи с тази кашлица.

— И конят също — кимна Аграм. — Ще ги оставим тук. С достатъчно дърва имат шанс да оцелеят до деветата тера. А за нас не се тревожете. Няма да се наложи да прехвърляме билото. Точно над нас, някъде към средата на склона, има стар отводнителен тунел. Минем ли по него, после пътят ще е само надолу към централното езеро. Само четирийсет километра за тера и половина. Дори вие ще се справите без затруднения, сигурен съм.

— А той? — тихо попита Мириам. — Ще издържи ли и той?

Тя отметна кожите в горния край на вързопа и отдолу се показа зачервено бебешко личице с плътно затворени очи.

Старият неанд опита да се усмихне, но съобрази, че заледената брада ще скрие усмивката му, затова се постара да вложи в гласа си цялата небрежна самоувереност, на която беше способен.

— И се съмнявате? Погледнете го само! Спи непробудно като истински селенит. Този малък юнак е по-жилав от всички нас. Всичко ще бъде наред, ханум, повярвайте ми.

Ех, ако можех и аз да си повярвам, помисли неандът, докато затваряше очи. Видението отново се мярна пред погледа му, но вече бе замъглено и той така и не успя да различи дали Седрик е между мъртвите или не. А най-лошото бе, че не знаеше кое решение би довело до гибелта.

Дано да съм направил верния избор, каза си той, сетне решително прогони съмненията и само след минута потъна в дълбока войнишка дрямка.

Кабинетът на канцлера Берилиус бе дълбоко в скалата на двайсет метра под основите на двореца, но широкият перископичен прозорец — истинско чудо на джуджешката техника, изработено от огледала и кристални призми — разкриваше изглед към заснежената столица. Белите улици бяха пусти, отвъд тях се тъмнееше крепостната стена, а в далечината, на фона на нощното небе, стърчаха иззад хоризонта бели планински вериги.

За теранин гледката към Коперник би била разочароваща. Въпреки огромната площ на града, сградите в него бяха ниски и изградени нарядко, по-високите здания се брояха на пръсти, но пък за сметка на това навсякъде имаше замръзнали канали и широки правоъгълни басейни. И естествено, най-озадачаващо за пришълеца щеше да е пълното мъртвило, каквото в един голям терански град не настъпва дори и посред най-глухата нощ. Само хилядите струйки дим, извиращи сякаш направо от недрата на Селена, подсказваха, че столичаните дремят в дълбоките си жилища докато нощта отмине.

Берилиус на драго сърце би сторил същото, ала тази нощ не му беше до сън. Твърде много неща бяха заложени на карта. И ето, че будуваше в кабинета си през дългите нощни часове и тери, измъчван от бездействие и тревога, докато нейде далече се водеше игра на живот и смърт — игра, която можеше да преобърне баланса на силите в кралството и да промени бъдещето на цяла Селена… та дори и на Тера.

Той вдигна поглед към препарираната глава на дългозъб, закачена на стената срещу писалището. Жълтите стъклени очи на звяра върнаха погледа с надменно безразличие.

Ти знаеш най-добре простата истина, нали, стари приятелю, помисли си Берилиус. Убий, или ще бъдеш убит; изяж, или ще бъдеш изяден. Без морал, без скрупули и сантименти. За тях няма място в суровата игра на живота. И все пак това не е достатъчно, то далеч не винаги помага да оцелееш. Затова ти си там горе, а аз все още седя тук, зад писалището.

Вратата се открехна.

— Ваша светлост… — започна часовият, но не довърши, защото посетителят го избута настрани и бързо влезе в кабинета.

Беше облечен в червено-черната униформа на дворцовата стража, но на петлиците му блестяха златните фенери на сигналист. Млад, едва двайсетинагодишен и кипящ от усърдие като всеки новак. Личеше, че идва право от кулата, току-що е захвърлил дебелия кожух и още трепери от студ, а по веждите му проблясваха топящи се кристалчета скреж. В дясната си ръка стискаше навит на руло пергамент.

Часовият — едър, брадат ветеран от стражата — се поколеба за секунда, но само промърмори тихичко някаква едносрична ругатня и се върна на мястото си. А младокът, изчервен от вълнение, вече бързаше, почти тичаше към писалището на канцлера.

Оставаха му само две крачки, когато вдървените от студа мускули го подведоха. Кракът му се заплете в някаква невидима гънка на дебелия килим, той залитна, посегна да се хване за ръба на писалището и разперените му пръсти блъснаха отворената мастилница.

Няколко черни капки опръскаха безупречно чистия полиран плот от таурийски кедър.

Младежът застина. Треперейки вече не от студ, той стоеше изпънат мирно под втренчения поглед на канцлера и омекналите му пръсти бяха готови да изпуснат пергамента.

За няколко секунди в кабинета се възцари тежко, зловещо безмълвие. Сетне Берилиус тихичко се засмя и от този звук дори пламъците в камината сякаш станаха малко по-топли.

— Младост, младост… — меко и мъничко укоризнено промърмори канцлерът. — Златна и пълна с надежди като десетата тера. Вечно бързаме в тия години да догоним големите цели, вечно тичаме подир мечтите, а те изглеждат само на една ръка разстояние… Е, какво да те правя сега, мой млади приятелю? Знам, че всичко стана от желанието ти да изпълниш час по-скоро дълга си, но не мога да си затварям очите. Ти извърши най-малко две сериозни нарушения и не мога да не те накажа. Пренебрегна ли една простъпка, скоро ще я последва втора, трета и ще се възцари анархия. Затова… ето какво ще сторя. Глобявам те със сумата един златен реал.

Младокът неволно изстена. Един златен реал беше заплатата му за цял месец.

— Ала би било недалновидно да лисна студена вода върху младежкия плам в сърцето ти — продължи замислено Берилиус. — Той е тъй рядък дар в този наш студен и циничен свят. Искреното усърдие заслужава похвала, затова те награждавам със сумата два златни реала. И тъй, момко, не стой като истукан, а ми дай каквото носиш и щом се съмне, иди при ковчежника да си получиш единия реал. Кажи му, че аз съм наредил.

Потресеният сигналист му подаде свитъка и се опита да избъбри нещо несвързано, но канцлерът размаха ръка с припряния грубоват жест на човек, притеснен от собствената си доброта.

— Вън, вън, младежо! Нямам време, чакат ме държавни дела… И ако минеш през кръчмата… още ли ходите в „Джудже на фенера“?… да пиеш една медовина за мое здраве!

Когато вратата се затвори зад слисаното момче, Берилиус дълбоко пое дъх и усмири нетърпението си. Грижливо избърса мастилените петна с парче попивателна хартия, метна го в кошчето и чак тогава разгъна свитъка. Пергаментът беше стар, многократно изстъргван и избелван, от което бе придобил сивкав цвят, затова евтиното бледо мастило на места почти се сливаше с фона. Канцлерът мислено си отбеляза да похвали главния сигналист за икономиите, после присви очи и зачете.

Съобщението беше написано с открит текст. Берилиус предпочиташе по възможност да избягва шифровката, тя никога не предлагаше пълна защита и само привличаше излишно внимание. Много по-умно бе да се използват предварително уговорени кодови фрази.

Хапейки замислено устни, Берилиус остави пергамента върху писалището и се облегна назад. Умът му трескаво нареждаше и пренареждаше възможните последствия от изненадващата ситуация.

В този момент гобленът на стената под препарирания дългозъб помръдна.

Със светкавично змийско движение канцлерът пъхна ръка в средното чекмедже на писалището, но веднага я отдръпна, когато иззад гоблена излезе кралицата-майка Филомена, херцогиня Ератостенска и графиня ди Месина. Дребна, костелива, тъмнокоса и мургава, тя съвсем не изглеждаше царствено. Приличаше по-скоро на свадлива търговка на риба, каквато човек може да срещне на всяко пристанище. Дори перлената диадема и пищната рокля, украсена със златен брокат, не променяха това първоначално впечатление. Ала който се вгледаше в пламтящите й черни очи, разбираше, че насреща си има жена с неукротим дух, способен да преобърне планини в преследване на всяка поставена цел.

— Проверявате ли ме, ваше величество? — меко попита Берилиус, без да откъсва очи от гоблена, зад който се криеше тайната вратичка.

Кралицата се усмихна хладно.

— Както е казал някогашният виетнамски мъдрец Ле-Нин, проверката е висш израз на доверие.

— Виетнамски? — повтори учудено канцлерът.

Филомена махна с ръка.

— Няма значение, става дума за древен терански народ. Но не ви проверявах, драги ми Берилиус, а се стремях да ви спестя усилията да ме потърсите, когато пристигнат новини. Виждам, че съм дошла тъкмо навреме. Впрочем… не го смятайте за упрек, но с годините явно се размеквате. На ваше място бих заповядала да ударят двайсет камшика на онзи недодялан селяндур.

— Твърде мекосърдечна сте, ваше величество — отвърна Берилиус все със същия благ глас. За част от секундата в бледосините му, почти прозрачни очи припламна мечтателен блясък, но само много внимателен наблюдател би забелязал това. — Аз просто бих му отрязал главата. Но така не се прави политика, ако ми простите назидателния тон. Желязна ръка в кадифена ръкавица — това е простото правило на успешното управление.

Филомена се намръщи недоверчиво.

— И все пак… цял един златен реал?

— Нямайте грижа, ваше величество — успокои я канцлерът. — Наистина ли вярвате, че онзи дърт скъперник ще му даде парите? Да ме прощавате за грубия израз, но из двореца се говори, че е толкова стиснат, та дори и пирон не можеш да му пъхнеш в задника. Всъщност така и трябва да бъде. Все пак той опазва вашето богатство.

Кралицата се усмихна сдържано. Както знаеше Берилиус, когато бе в настроение, тя харесваше грубоватия хумор. За да прикрие усмивката си, тя завъртя глава, забеляза купата с ядки на масичката в ъгъла, взе един апенински орех и замислено го захапа.

— Играта ви е прозрачна, бароне. Играете на добрия канцлер и злата кралица.

— А нима желаете да е обратното? — възрази Берилиус. — Злият канцлер и добрата кралица? Тогава много скоро и простолюдието, и благородниците ще настоят да ме отстраните. А вие като добра кралица няма да можете да откажете.

Доброто настроение на Филомена се изпари.

— Казват, че сте добър във фехтовката — отсече тя. — Във всеки случай с думите си служите безпогрешно. Но сега не ми е до словесни дуели. Какво пише в съобщението?

Канцлерът мълчаливо й подаде пергамента. Тя прочете текста на два пъти, навъси се и върна листа върху писалището.

— И какво означава това?

Берилиус въздъхна като човек, принуден да обяснява общоизвестни истини.

— Означава, че Риго се е провалил. Отстранил е Кастий заедно с част от свитата му, но Мириам и бебето са изчезнали. Между нас казано, младият Де Феро ме изненадва. Мислех го за глупав и мекушав, но той е имал достатъчно ум и кураж, за да приложи хитрината на снежната яребица. Нали знаете, когато хищник наближи гнездото, където са нейните малки, тя се преструва, че крилото й е счупено и подмамва врага надалече от тях.

— Не съм дошла да слушам глупавите ви лекции по натурфилософия! — избухна Филомена. Винаги я дразнеха намеците, че като теранка не познава добре природата и обичаите на Селена. — Не беше важен Де Феро, нито онази теранска уличница, а детето! То е заплахата!

— Да — благодушно се съгласи канцлерът. — То е заплахата, описана в предсказанието, което никога не бива да забравяме. Предреченият потомък на Железния крал. Помните ли:

Без да усети, кралицата сви пръсти, сякаш бе готова да разкъса събеседника си с голи ръце. Дори привикналият с нейните настроения Берилиус усети как по гръбнака му плъзнаха студени тръпки.

— Само не ми казвайте, че мислите за истина това древно бълнуване! — изсъска през зъби тя. — Някой луд или идиот го е изрекъл в незапомнени времена, а глупците го повтарят като свещено откровение.

— Въпросът не е какво мисля аз, ваше величество — поправи я канцлерът, — а в какво вярва простолюдието. Родът Де Феро винаги е бил заплаха за управляващата династия, но от осемдесет години насам тази заплаха е нараснала неимоверно. Богатството им расте непрестанно, старият херцог превърна морските превози в истинска търговска империя, а доколкото чувам, дъщеря му Грималда е на път да го засенчи. В ръцете си държат най-мощния политически лост — доставките на зърно от Тера. Вземат ли на въоръжение и пророчеството, те ще могат да посегнат към трона, който за наша обща радост са загубили преди пет века.

— Имено! За наша обща радост — натърти Филомена. Беше се овладяла, но в гласа й се лееше отрова, способна да умъртви цялото столично население. — Не забравяйте, бароне, с вас сме в една лодка. Потънем ли, ще е заедно. А какво правите вие? Изчаквате, протакате, въртите дребни интрижки, вместо веднъж завинаги да смажете със стоманен юмрук целия род Де Феро. Едва тогава ще можем да си отдъхнем.

— Както винаги, давате воля на горещата си теранска кръв, ваше величество. — Канцлерът умишлено стъпваше на ръба на оскърблението и видя, че играта му е успешна: кралицата отвори уста… и премълча. — Да смажа Де Феро, казвате. Позволявам си да ви поправя: ние да ги смажем. Както сама изтъкнахте, лодката ни е една. И властта е у нас. Ние с вас сме регентите на принц Борги…

— Принц Ламборгин! — яростно го поправи кралицата.

Берилиус леко сведе глава.

— Да, простете ми. Ние с вас сме регентите на принц Ламборгин. Можем да не броим онова мекотело, херцог Касини. Формално имаме пълната власт да извършим каквото си пожелаем. Но вие сама разбирате — никоя власт не е безгранична. Ето, погледнете например мен. Ще ми даде ли канцлерската власт силата да рипна от Селена на Тера като онзи герой от смешната детска песничка? Не, разбира се…

Той забеляза нервната тръпка в ъгълчето на устните на кралицата и побърза да заговори по същество.

— Но извинявайте, аз се отплеснах. И тъй, за Де Феро. Няма съмнение, че можем да пратим войска срещу тях. Можем дори да изтрием от лицето на Селена целия им род… ако ударим решително и не им оставим време да съберат наемници с огромното си богатство. Но това ще е пагубно за нас, ваше величество.

Берилиус замълча и кралицата не устоя на любопитството.

— Защо?

— Защото властта ни се крепи на две неща: страхът и доверието. Не можем да си позволим да избиваме благородници без основателна причина — например държавна измяна или друго тежко престъпление. Сторим ли го, аристокрацията ще се изправи срещу нас. Колкото и да е неприятна истината, не бива да си затваряме очите пред нея: ние с вас не сме особено популярни като регенти и в близките години ще трябва да стъпваме на пръсти. Направим ли и една погрешна крачка, рискуваме да избухне бунт, от който ще загубят всички. И най-вече ние с вас, защото става въпрос за главите ни.

Канцлерът пак помълча, вгледа се в замисленото лице на кралицата и продължи.

— Има обаче още една, по-сериозна причина да се въздържим от масиран удар срещу Де Феро. Да допуснем, че сме унищожили целия род и сме завладели неговите огромни богатства, без да раздразним аристокрацията. И тук изниква съдбоносният въпрос: можем ли да овладеем тази търговска империя, или след като я обезглавим, тя ще се разпадне? Ще намерим ли управници от ранга на стария херцог и Грималда? Боя се, че не разполагаме с подобни хора. А рухването на империята Де Феро означава крах на зърнените доставки. Казват, че всяко кралство е само на три дни глад от революцията. Това е горчивата истина, ваше величество. Не можем да си позволим дори три дни прекъсване на снабдяването — отново стигаме до заплаха от бунтове, само че на простолюдието. Както виждате, ние сме между Сцила и Харибда, както е казвал античният философ Одисей.

— Тоест, намирате си оправдания да не вършите нищо — жлъчно подметна Филомена.

Мускулчетата по челюстта на Берилиус затрептяха, но гласът му си остана все тъй спокоен, мек и любезен.

— Върша каквото е необходимо и поемам рискове в рамките на разумното. Не е нужно да унищожаваме рода Де Феро, ако можем просто да го оставим без наследник. Това би било…

— Само че наследникът ви се изплъзна между пръстите — грубо го прекъсна кралицата. — Вашият прехвален Риго се оказа пълен некадърник. Мириам и детето са изчезнали нейде из дивите области между Клавиус, Тихо и Кювие. С всеки изминал час следата им изстива все повече. Рано или късно ще се доберат до някой от многобройните търговски пунктове на Де Феро по крайбрежието и стават недостъпни за вас. Имате ли начин да ги откриете?

Берилиус отвори уста да каже нещо, но само дълбоко си пое дъх и го изпусна в дълга, бавна въздишка. После едва забележимо разпери длани.

— Успехът никога не е гарантиран, ваше величество. В живота понякога има провали и трябва да се примиряваме с тях. Вече никой не е в състояние да открие бегълците, освен ако обявя всеобщо издирване, а това би било крайно неразумно. Колкото до Риго… мисля, че сте несправедлива. Той стори всичко възможно и постигна частичен успех. Няма сила на този свят, която да стори повече.

Изведнъж му се стори, че очите на кралицата се разширяват, впиват в него поглед като плетеница от отровни корени, проникващи до дъното на душата му.

— Има — изрече тя съвсем тихо, но гласът й сякаш отекна като среднощна камбана в стихналия кабинет.

Борейки се да запази душевно равновесие под този змийски поглед, Берилиус изкриви устни във фалшива усмивка.

— Боя се, че се заблуждавате. Това са стотици и стотици километри дива, безлюдна и негостоприемна област. Кой би могъл да издири игла в подобна купа сено?

— Неживия — все тъй тихо отговори Филомена.

Канцлерът пребледня.

— Откъде знаете?

— Няма значение откъде знам. Важното е, че нямаме друг печеливш ход. Длъжни сме да рискуваме. Или греша?

Берилиус мълчеше.

— Покажете, че сте мъж, Берилиус — повиши глас кралицата. — Престанете с тия ваши предпазливи подмолни игри и направете необходимото. Не го ли сторите — аз ще го сторя.

В кабинета натегна плътно, зловещо мълчание. Усещайки как сърцето му блъска в гърдите, Берилиус вдигна поглед към препарирания дългозъб. Стори ли му се, или жълтите очи наистина го гледаха със злобна насмешка, сякаш казваха: Добре дошъл на стената, приятелю по съдба.

И все пак Филомена бе права. Оставаха му само две възможности: да се признае за победен от мъртвия Кастий Де Феро, или да потърси помощ от някого… от нещо, за което не смееше и да помисли. Нещо, скрито като вековна тайна в най-дълбокото подземие на двореца.

Изведнъж откри, че диша немощно и забързано, сякаш втренченият поглед на Филомена изпиваше въздуха от дробовете му. Когато намери сили да проговори, гласът му прозвуча сухо и пресекливо като едва доловим ветрец в пладнешка жега.

— Добре — каза той и повтори малко по-силно. — Добре, ще го сторя… и Черния да ни е на помощ.