Наследникът

Пролог Звездният фарватер

Слепият мъж прогледна. Не веднага, не отведнъж и не с очите си най-напред. Изпървом в безконечната черна пустота на ума му нахлу бавно, протяжно поскърцване: скрииип-скрип… скрииип-скрип… скрииип-скрип. В такт с този ритмичен, леко дразнещ звук се раздаваха още два — ленив, но звънък плясък на вода и сух шепот от триенето на някакъв растителен материал в груба дървена повърхност.

Мъжът не разбираше какво означават тези звуци. Дори не осъзнаваше, че ги чува, както всъщност не осъзнаваше и собствената си личност. Те просто бяха част от битието, към което се завръщаше след незнайно колко време, прекарано в тъма и забвение. И все пак смътно долавяше, че по някакъв начин са свързани с него, усещаше, че са му познати и имат определена връзка със странното, замайващо чувство за равномерно движение нагоре-надолу и наляво-надясно. С това полюшване дойде и първото усещане за тялото му. Сетне се появи тъпата болка — в гърба и плещите, разранени от грубата, корава повърхност, върху която лежеше; в пресъхналите, напукани до кръв устни; във вдървените крайници и жестоко обгорената от слънцето кожа.

И най-накрая мъжът прогледна наистина. Очите му се отвориха сами, без каквото и да било усилие на волята. През тях в пустото му съзнание нахлу бездънно, абсолютно черно небе, осеяно с милиони грамадни звезди, сякаш лежеше под необятен черен купол, със закачени по него фантастични накити от диаманти и лед. Вледеняващ до мозъка студ лъхаше от тази небесна бездна и човекът изстена мъчително, зървайки нейде встрани синкавия диск на Тера, покрит с валма бели, разтеглени облаци. Там е неговата родина, подсказа му нещо. Но тогава какво търсеше тук, сред тази враждебна, безконечна тъма, където — усещаше го инстинктивно — няма място за нищо живо?

За миг залостените порти на паметта се открехнаха и мъжът разбра. Той нададе задавен вик на върховно възхищение и непосилен ужас, сетне отново загуби съзнание.

След още незнайно колко време в небитието мъжът се опомни повторно. Ала сега беше по-предпазлив. Не подири спомена — знаеше вече, че нейде в главата му се спотайват като капани виденията на неща, забранени за простосмъртните. И той съзнателно насочи вниманието си към най-простото: усилието да се изправи. С мъчително пъшкане раздвижи ръце, надигна се на лакти и седна. Нисък дървен парапет отляво закри отчасти гледката към небесната пустота и това поне донякъде го успокои. Дървото беше нещо познато — хубави, здрави кедрови дъски и греди. На тяхната опора можеше да разчита.

Усещайки как прешлените му пукат, мъжът бавно извъртя глава и без да надига очи, погледна зад себе си. Върху дъските, на които бе лежал, се тъмнееха няколко почти черни петна от спечена кръв. Отначало му заприличаха на мастилени локвички, в които се отразява звездното небе. Ала когато се приведе по-близо, превъзмогвайки болката в схванатия и разранен гръб, той разбра, че в тях са засъхнали златни песъчинки и дребни перли. Вгледа се в блясъка им, обзет от смътно, неопределено учудване. Нещо му подсказваше, че златото и перлите нямат място тук, върху тези вехти дъски, обрулени от ветрове и солени вълни. Те бяха рядкост. Дивна и драгоценна рядкост навсякъде по света, освен…

Изведнъж го побиха тръпки, сякаш бе чул под нозете си зловещия пукот на тънък лед. Не! Не биваше да мисли за онова място. За всичко друго, но не и за него! Прогонвайки с отчаяно усилие забранения спомен, той напрегна сили да се вдигне на крака и застана в цял ръст на поклащащата се палуба.

Бездната го обгърна.

Тя се простираше във всички посоки — безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена — също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.

И сред всичко това висеше една нищожна прашинка — малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

Мъжът усети как вселената се завърта около него. Нозете му се подкосиха, той залитна и инстинктивно стрелна ръце нагоре да подири опора в напуканата греда на грот-гика. Ала пръстите му се плъзнаха по излъсканото от ветровете дърво, палубата сякаш връхлетя насреща и той отново се озова паднал на колене. В този миг пред погледа му изникна като спасително убежище тъмният правоъгълен отвор на вратата към корабната надстройка. Почти без да осъзнава какво върши, без да усеща как златните песъчинки се впиват в коленете и дланите му, той пролази на четири крака към нея, спусна се по няколко дървени стъпала и спря в сумрака на трюма, изпълнен с мирис на влажно дърво, застоял тютюнев дим, зехтин и изненадващ, едва доловим аромат на канела, шафран и ванилия.

Колкото и да бе странно, тъкмо познатата миризма го успокои. Знаеше, че дъските и гредите на корпуса са нищожна преграда срещу страховитите сили на привидно спокойната вселена отвън… и все пак между тях се чувстваше в безопасност. С автоматизма на навика дясната му ръка се повдигна нагоре, докосна малката лавица отстрани на вратата и напипа огнивото върху нея. Фитилът, напоен със селитра, пламна от третото щракване. Мъжът прекрачи напред, вдигна стъклото на фенера, висящ от ниския таван, и го запали. Трептяща, жълтеникава светлина огря тясното общо помещение за екипажа. Обзавеждането бе повече от скромно. Няколко шкафа, няколко моряшки сандъка, маса и две скамейки, здраво завинтени за пода, пет хамака и масичка за миене, със закрепени върху нея леген и тенекиена кана. Видът на каната го привлече като магнит. Той залитна натам, грабна я и жадно загълта блудкавата, застояла вода.

Само след миг го проряза остра болка в корема. Разтърсван от мъчителни спазми, той се прегъна на две и повърна на пода всичко погълнато преди малко. Постоя така с длани върху коленете, докато му поотмина, после се изправи и с нова, по-предпазлива глътка отми парливия вкус на жлъчка в гърлото си. Изчака малко, но този път стомахът му прие водата без да се разбунтува. Мъжът въздъхна, остави каната на място и едва сега забеляза огледалото от полирана мед, закачено на стената над масичката.

Със смесено чувство на тревога и парещо любопитство се взря в мътното си отражение. От дълбините на огледалото го гледаше мъж на около четирийсет години с изпито костеливо лице, стоманеносиви очи и късо подстригана тъмноруса коса и брада. Единственото му облекло се състоеше от вехти платнени панталони с разръфани крачоли и мускулите по голите му гърди подсказваха, че е свикнал с физическия труд. Но сега и гърдите, и раменете му бяха жестоко зачервени от слънчево изгаряне. А като се обърна и извъртя шия, видя през рамо неясното отражение на гърба си. По ожулените петна тъмнееха корички от засъхнала кръв, смесени с лъскави златни песъчинки. Той плъзна длан по възпалената кожа, намръщи се от болка и отново огледа кубрика. Петте хамака — три отляво и два отдясно — привлякоха вниманието му. Бяха съвсем обикновени моряшки хамаци, протрити и на места закърпени с парчета грубо платно, но го притегляха с хипнотизираща сила, като че криеха някаква жизненоважна тайна… или сякаш върху всеки от тях бе изписано с невидими букви по едно име. И умът му бавно разчете безплътните имена: Нико… Алексис… барба Яни… Антонио… брат Финеган…

Мъжът ахна.

Това беше той.

Брат Финеган от англиканската конфесия на Белия път.

В главата му напъваше тъпата, пулсираща болка на спомени, търсещи път към съзнанието. За да я пропъди, той откъсна очи от хамаците и огледа стените на тесния кубрик. В задния край имаше една голяма врата — вероятно към товарния трюм. Отпред вратите бяха три, по-малки. Финеган свали фенера от куката, отвори дясната врата и прекрачи в тесен камбуз, където витаеше миризма на пържен лук и гранясала мазнина. На лавиците по стената над малката желязна печка имаше груби глинени шишета, гърненца и торбички с подправки. Върху едно от шишетата зърна криво надраскан надпис: ελαιόλαδο. Зехтин, преведе автоматично съзнанието му и той разсеяно се запита откъде ли разбира този език. Но това не бе важно в момента. Финеган отпуши шишето, изсипа върху дланта си малко зехтин и потръпвайки от хладния допир, намаза изгорелите места, докъдето можеше да стигне. Болката поотслабна.

Върна се в кубрика и на третата крачка примижа раздразнено, защото босият му крак бе настъпил нещо заоблено и твърдо. Наведе очи. Беше едра перла колкото гроздово зърно. Наоколо се валяха още няколко, заедно с нелепите за този вехт кораб златни песъчинки. И докато ги гледаше, напевен старчески глас произнесе в главата му: „Вие ще можете да имате колкото си искате злато и скъпоценности. Ала там чака далеч по-велико богатство…“

Зад средната врата почваше тясно коридорче, водещо към пространството под носа. Той погледна натам, позамисли се и поклати глава. После отвори лявата врата, вдигна фенера над главата си и пристъпи напред.

Озова се в малка каюта с нисък таван, обзаведена съвсем оскъдно — тясна койка с неизменния моряшки сандък под нея, стол, писалище и два шкафа. На стената над писалището висяха секстант и лъскав месингов далекоглед, а до тях икона на Свети Николай, покровителя на моряците. С няколко бавни стъпки Финеган прекоси каютата, седна на въртящия се стол пред писалището и вдигна плота. В чекмеджето отдолу лежеше дебела книга с протрита кожена подвързия, върху която едва се разчитаха златните някога, а сега позеленели букви:

Същия надпис имаше на титулната страница, а отдолу бе добавено: „Капитан Йоргос Василиадис“.

Финеган бавно прелисти пожълтелите страници. Записките по тях не приличаха на типичния строг и лаконичен текст от корабен дневник. Явно капитан Василиадис бе имал склонността да вписва какво му се е случило, независимо дали има отношение към корабоплаването или не. Почеркът беше едър, разкривен и неравен, а некачественото мастило от шикалки и ръжда бе оставило петна на много места.

С леко раздразнение Финеган забеляза, че пръстите му оставят мазни отпечатъци по страниците. Той избърса длани в крачолите на панталона си и продължи да прелиства напосоки.

Сякаш невидим чук блъсна Финеган право в челото. Той не усети как е скочил от стола, просто изведнъж откри, че стои на крака, подпрял длани върху писалището от двете страни на дневника. В главата му кънтяха две думи: Правият път… Правият път… Правият път…

Сега знаеше къде се намира.

Извън света.

На Правия път, предсказан от Свети Джон Оксенфордски. На онзи мистичен път, свързващ грешната Тера с късче от рая. Там, където не бива да пристъпва простосмъртен човек.

И все пак шестима мъже бяха попаднали там.