Наемниците на Дендарии

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Откри ги в каюткомпанията на „Триумф“, прикрепен към площадка номер 9. Времето за хранене беше отминало, в просторната зала имаше само неколцина любители на кафе, които се занимаваха със запарване на различни сортове.

Седяха от двете страни на малка масичка, привели напред тъмнокосите си глави. Ръката на Баз лежеше върху покривката с дланта нагоре. Елена стискаше кърпичката в скута си. Не изглеждаха щастливи.

Майлс пое дълбоко дъх, окачи на лицето си приветлива усмивка и бавно се плъзна към тях. Хирургът го беше уверил, че вече няма вътрешни кръвоизливи — сега дойде времето да провери дали е така.

— Здрасти.

Стреснаха се и двамата. Все още приведена над масичката, Елена успя да му хвърли един презрителен поглед.

— Милорд? — колебливо го погледна Баз. Почувства се наистина дребен и незначителен, с мъка потисна желанието си да подвие опашка и да се измъкне навън, промушвайки се под вратата.

— Размишлявах върху това, което ми каза — започна Майлс и небрежно се облегна на съседната масичка. — И намирам, че аргументите ти са солидни… Промених мнението си — имаш моята благословия, колкото и малко да струва тя…

Лицето на Баз светна. Елена се отвори като лилия по пладне, после отново помръкна. Извитите й вежди се сведоха надолу в знак на учудване, после, за пръв път от седмици насам, го погледна право в очите.

— Наистина ли?

— Наистина — дари я с ослепителна усмивка той. — При това ще спазим всички изисквания на етикета. Трябва ни малко изобретателност и нищо повече.

Измъкна от джоба си шарено шалче, взето специално за случая и пристъпи към Баз.

— Започваме веднага. Ако искаш, можеш да си представиш, че тази банална пластмасова масичка, закована в пода, всъщност е осветена от звездите тераса. Прозорецът има дървена решетка, по която пълзят онези малки цветя с дълги остри трънчета, които възпламеняват душата. Зад тях е скрито пламенното ти сърце, потръпващо от желание. Ясна ли ти е картинката? А сега, покорни ми Джесек, като твой лорд-закрилник разбирам, че имаш някакво желание…

Пантомимата на Майлс накара инженера да се облегне назад, на лицето му се появи широка усмивка.

— Милорд, моля за твоето разрешение и подкрепа — промълви той. — Искам да се оженя за първородната дъщеря на твоят покорен слуга Константин Ботари, за да могат и децата ми да ти служат.

Майлс се усмихна и кимна с глава:

— Е, хубаво… Явно гледаме едни и същи видеодрами… Добре, благодаря. Дано и те ми служат толкова предано, колкото теб… Сега ще изпратя сватовницата…

Прегъна шалчето като триъгълник и го върза на главата си. Опирайки се на въображаем бастун, той закуцука към Елена от другата страна на масата, гласът му премина в оглушителен фалцет. Изправен пред нея, той смъкна кърпата и отново влезе в ролята на лорд-закрилник. Въображаемата баба-сватовница беше изпратена на два пъти до лорд-закрилника на Баз, за да провери лично и гарантира: а) перспективите за бъдещо подчинение и б) личната хигиена и липсата на въшки по главата му.

Мърморейки като всяка старица, бабата най-накрая се завърна при Елена и започна подготовката за предаването на булката. По това време Баз вече се кискаше с пълен глас на подбраните бараярски вицове, които излитаха като картечен огън от устата на бабата, а усмивката на Елена най-сетне стигна и до очите й.

Когато клоунадата приключи и бяха казани последните ритуални слова, Майлс се тръшна на съседния стол и въздъхна:

— Уф! Нищо чудно, че обичаите напускат живота ни… Толкова са уморителни!

— Винаги съм подозирала, че искаш да бъдеш три личности едновременно — усмихна се Елена. — Май най-сетне откри своето призвание…

— Еднолично шоу? — вдигна вежди той. — Господи, напоследък изиграх толкова много такива, че ще ми стигнат за цял живот! — Въздъхна и вече сериозно добави: — Можете да се считате за официално сгодени. Кога възнамерявате да регистрирате официално брака си?

— Скоро — отвърна Баз.

— Не съм сигурна — рече Елена.

— Предлагам това да стане довечера — подхвърли Майлс.

— Ами… — объркано промърмори Баз и потърси очите на Елена. — Какво ще кажеш?

— Аз… — започна объркано тя, после тръсна глава и впи очи в лицето на Майлс: — Защо, милорд?

— Защото искам да играя на сватбата ви и да напълня брачното ложе с пшеничени зърна, стига подобно нещо да се намери на проклетата орбитална станция… Може би ще се наложи да се задоволите с чакъл, това поне го има в изобилие… Утре заминавам.

Двете думички не би трябвало да бъдат толкова трудни за осъзнаване.

— Какво?! — извика Баз.

— Защо? — смаяно прошепна Елена.

— Имам неотложни задължения — сви рамене Майлс. — Трябва да се разплатя с Тав Калун, чака ме и погребението на сержанта. Твърде възможно и моето собствено…

— Не е необходимо да вършиш това лично — изрази протеста си Елена. — Спокойно можеш да платиш на Калун с чек, а тялото да изпратиш по пощата. Защо трябва да се връщаш? Какво те чака там?

— Какво ще стане с наемната флота на Дендарии? — попита Баз. — Как ще функционира без теб?

— Очаквам да функционира нормално — отвърна Майлс. — За тази цел те назначавам за главнокомандващ, а Елена — за твой заместник и мой наследник… Командор Тънг ще бъде вашият началник-щаб. Ясно ли е, Баз? На теб и Тънг възлагам нейното обучение и очаквам то да бъде съвършено!

— Аз, аз… — инженерът напразно се опитваше да поеме дъх. — Милорд, това е голяма чест… аз не бих могъл да…

— Ще разбереш, че можеш — отвърна Майлс. — Просто защото трябва. Освен това дама като твоята годеница заслужава по-добра зестра, нали? В това е смисъла на зестрата. Да й осигуриш нормален живот. Несправянето с подобна задача ще разруши репутацията на младоженеца… Освен това продължаваш да работиш за мен…

На лицето на Баз се изписа облекчение.

— О, значи ще се върнеш… А аз помислих, че… Всъщност, няма значение. Кога ще се върнеш, милорд?

— Ще се срещнем, не се безпокой — някак разсеяно отвърна Майлс, вътрешно убеден в обратното. — Искам от теб да напуснеш космическото пространство на Тау Верде. Избери си някоя посока, която не води към Бараяр и потегляй. Потърси някаква работа, където и да е… Но тръгвай без бавене. Стига вече с тази загубена война тук, на наемниците положително им е писнала… Когато не знаеш на чия страна си през текущата седмица, това действа зле върху морала. Следващият договор трябва да сключиш така, че всичко да е ясно. Да знаеш за кого работиш и каква задача ти е поставена. Край на междуособиците, край на прехвърлянето от едната страна към другата. Мисля, че слабостта на подобна стратегия вече ти е ясна…

Продължи още малко със съветите и инструкциите, накрая му писна да слуша собствения си глас. Колкото и да се опитва, няма начин да предвиди всички изненади, които дебнат наемническа флотилия в открития космос. Настъпи ли момента да се уповаваш единствено на съдбата и слепия шанс, няма никакво значение дали ще държиш очите си отворени, или ще се понесеш в неизвестното с писък на ужас.

Следващият разговор сграбчи сърцето му с желязна хватка и му се стори дори по-тежък от предишния. Но той стисна зъби и реши да доведе нещата докрай. Откри специалистката по свързочна техника приведена над електронния микроскоп в ремонтната зала на „Триумф“. Елена Висконти се намръщи на знака му, но все пак предаде работата на помощника си и бавно се приближи.

— Сър?

— Стажант Висконти, мадам… Искате ли да се поразходим?

— За какво?

— Просто заради разходката.

— Ако е това, което си мисля, по-добре си спестете труда. Няма да ида при нея.

— На мен също ми е неудобно да говоря по този въпрос, но за съжаление трябва да си изпълня дълга.

— Осемнадесет години се опитвам да забравя това, което се случи на Ескобар. Трябва ли да го преживея отново?

— Обещавам, че това е за последен път. Утре заминавам, не след дълго и флотата на Дендарии ще тръгне на път. Всички наемници с краткосрочни договори като вас ще бъдат свалени на станция Далтон, оттам можете да вървите накъдето пожелаете. Предполагам, че вие ще се приберете у дома, нали?

Тя неохотно закрачи до него по дългия коридор.

— Да. И моите работодатели ще бъдат неприятно изненадани от размера на сумата, която ми дължат…

— И аз ви дължа нещо… Баз е възхитен от поведението ви по време на мисията.

— Обикновено изпълнение на задълженията — сви рамене тя.

— Той нямаше предвид само техническите ви сръчности. Както и да е… Някак не ми се искаше да оставям Елена… моята Елена… сама там горе… Тя трябва да получи заместител на това, което изгуби… Поне трошица успокоение.

— Тя изгуби една илюзия и нищо повече. И можете да ми повярвате, адмирал Нейсмит, или който и да сте, от мен може да получи само нова илюзия… Може би нещата щяха да са по-различни, ако не приличаше толкова много на него… Но както и да е… Не желая нито да върви подире ми, нито да ми се мярка пред очите!

— Тя не може да отговаря за вината на сержант Ботари, каквато и да е тя…

Елена Висконти уморено разтърка слепоочията си.

— Не казвам, че грешите. Просто ви казвам, че НЕ МОГА! От нея се излъчва ужас и винаги ще бъде така, поне за мен!

Майлс леко прехапа устни. Спуснаха се по едно от гъвкавите изходни съединения и закрачиха по равната площадка за приземяване. Наоколо почти не се виждаха хора.

— Илюзия… — проточи той. — Човек би могъл дълго да живее с илюзии. Понякога и цял живот, ако има късмет… Толкова ли е трудно да приемете една роля? За няколко дни, а може би дори за няколко минути? Така и така се налага да отделя известна част от фондовете на Дендарии за заплащане на един негоден кораб и за новото лице на една дама… Бих могъл да поема и разноските за времето, което ще ви отнеме тази роля…

На лицето й се изписа презрение и той веднага съжали за думите си. Погледът й беше ироничен и малко замислен:

— Вие наистина обичате това момиче, нали?

— Да.

— Останах с впечатлението, че е по-близка с вашия главен инженер…

— Така е по-добре.

— Извинете, но не разбирам…

— Там, където отивам, дебне смъртта… Както мен, така и всеки, решил да ме придружи… Предпочитам да съм сигурен, че тя пътува точно в противоположна посока.

На следващата площадка за кацане кипеше трескава дейност. Търбухът на фелициански товарен кораб лакомо поглъщаше палети с редки метали, отлети на рафинерията. Тези метали бяха от жизненоважно значение за военната индустрия на планетата. Заобиколиха кораба отдалеч и потърсиха по-тихо място. Майлс откри, че пръстите му несъзнателно мачкат шарената кърпа в джоба.

— Той мечтаеше за вас — внезапно, изненадващо дори и за себе си изтърси той. — Също цели осемнадесет години… В представите му вие бяхте негова законна съпруга, с всички почести и привилегии… Беше се вкопчил толкова силно в тази илюзия, че тя се превърна в действителност, в част от живота му… Ето защо Елена приема нещата с толкова жар. Понякога човек е в състояние да докосне халюцинациите… Понякога — те него…

Жената от Ескобар спря и се облегна на близкия стълб, лицето й рязко побледня. Майлс измъкна кърпата от джоба си и започна да я мачка. Изпита абсурдното желание да й я предложи… За какво? За легенче срещу пристъпа на гадене?

— Съжалявам — прошепна най-сетне тя. — Но само при мисълта, че ме е опипвал с мръсното си въображение през тези осемнадесет години, отново ми става лошо!

— Той имаше труден характер — започна Майлс, после изведнъж стисна устни. Направи две крачки напред, обърна се и ги повтори в обратна посока. Пое дълбоко дъх и изведнъж се отпусна на колене пред жената от Ескобар.

— Мадам! Константин Ботари ме изпраща да поискам прошката ви за всички злини, които ви е причинил… Можете да осъществите своето отмъщение — никой няма право да иска друго от вас. Но сложете край на тази агония. Дайте ми нещо свое, нещо, което да изгоря над гроба му. Моля ви за това в качеството си на негов лорд-закрилник, негов приятел, негов син, ако щете… През целия си съзнателен живот съм чувствал бащинските му грижи…

Елена Висконти се залепи за стената. Все още на колене, Майлс леко се отдръпна назад, забравил за чест и достойнство.

— По дяволите! — прошепна тя. — Почвам да мисля, че наистина сте луд! Всъщност, нищо чудно — вие не сте бетианец… Хайде, ставайте! Какво ще се получи, ако някой ви види в тази поза?

— Няма да стана преди да получа посмъртен дар — твърдо отвърна той.

— Но какво искате? Какво значи „посмъртен дар“?

— Нещо ваше, някаква лична вещ, която се изгаря за упокой на мъртвите. Понякога я изгаряте за душите на близки и приятели, понякога — за душите на убитите врагове. Така те няма да нарушават спокойствието на собствената ви душа. Кичур коса ще свърши работа… — Прокара пръсти по ниско остригана ивица на главата си и добави: — Това тук отиде за упокой на душите на двадесет и двама пелианци, убити миналия месец…

— Какво е това? Някакви местни предразсъдъци?

— Предразсъдъци, обичаи… — безпомощно сви рамене той. — Винаги съм се считал за агностик, но напоследък ми стана ясно, че хората трябва да имат души… Моля ви. Няма да ви безпокоя повече.

Тя притеснено въздъхна.

— Е, добре… Дайте ми този нож, които сте затъкнал на колана си. Но ви моля да се изправите…

Той се подчини и бавно й подаде кинжала на дядо си. Тя отряза една къдрица.

— Достатъчно ли е?

— Да, чудесно. — Кичурчето докосна дланта му — хладно и гладко като водата на планински поток. — Благодаря…

— Побъркана работа! — тръсна глава тя, после на лицето й се изписа подозрение: — Нали прогонва духовете?

— Така се говори — тихо отвърна Майлс. — А аз ще извърша ритуала както трябва, това ви го обещавам… — Въздъхна и поклати глава: — Дадох ви дума, че няма да ви безпокоя повече… Моля да ме извините, мадам… И двамата трябва да се върнем към задълженията си…

— Сър.

Насочиха се към ръкава на „Триумф“ и всеки пое в своята посока. Направила няколко крачки, жената от Ескобар спря, обърна се и подхвърли през рамо:

— В едно нещо сбърка, малки човече… Още дълго време ще ме безпокоиш…

Следващата му среща беше с Ард Мейхю.

— Страхувам се, че така и не успях да направя за теб всичко онова, което възнамерявах… — каза му той. — Открих един фелициански търговец, който е готов да купи РГ-132 за вътрешни търговски полети. Предлага около пет цента за долар, но ги предлага в брой. Ще ги разделим поравно.

— Поне ще бъде пенсиониран с чест — въздъхна Мейхю. — Иначе Калун щеше да го даде за претопяване.

— Утре си тръгвам, ще се прибера през Колонията Бета. Ако желаеш, бих могъл да те оставя там…

— Нямам какво да търся на Бета — сви рамене Мейхю, после внимателно го изгледа: — Какво стана с лорд-закрилничеството? Мислех, че работя за теб…

— Аз… Мисля, че на Бараяр нещата няма да се развият по благоприятен начин за теб — внимателно отвърна Майлс. Офицер-пилотът не бива да се завръща с него. Бетианец или не, той лесно би могъл да бъде глътнат от бараярските закони, особено ако такава е съдбата и на неговия лорд-закрилник… — Същевременно мястото ти във флотата на Дендарии е сигурно. Какъв чин искаш да получиш?

— Аз не съм войн.

— Би могъл да изкараш курс по специална подготовка, в областта на техниката… Флотата положително ще има нужда от втори пилоти, особено за малките кораби и совалките.

— Не знам — сбърчи чели Мейхю. — Управлението на совалки и други спомагателни кораби винаги е било мръсната работа… Нещо, което вършиш преди да осъществиш топлинен скок. Не съм сигурен, че искам да бъда толкова близо до корабите… Все едно да стоя гладен пред фурна с топъл хляб, без пукната пара в джоба… — Чертите на лицето му станаха мрачни.

— Има и една друга възможност…

Мейхю вдигна глава да го погледне. По-скоро от любезност, отколкото от истински интерес.

— Наемниците на Дендарии ще се насочат към изхода от локалното космическо пространство, някъде там ще се опитат да намерят работа… Корабите от типа РГ изобщо не влизат в сметките им, но това съвсем не се отнася за превозвачите тук, около планетата. Търговецът, който ще купи нашият РГ-132, вероятно ще го даде под наем, при това срещу незначителна сума… Ако можеш да намериш някой чифт Неклинови пръти…

Гърбът на Мейхю изведнъж се изправи.

— Нямам време да обикалям галактиката в търсене на резервни части — продължи Майлс. — Но ако приемеш да бъдеш мой агент, ще оторизирам Баз да осигури средствата за закупуването им, както и кораб, който да ги пренесе дотук. Работата няма да е лесна, разбира се… Доста ще трябва да се потрудиш… Така, както Ворталия Храбреца обикалял да търси скиптъра на император Ксиан Ворбара, изгубен по време на бой…

Пропусна да спомене, че според легендата този скиптър никога не е бил открит.

Върху лицето на Мейхю грейна надеждата.

— Няма да е лесно — промърмори той. — Но не е невъзможно…

— Ето това се казва дух! Браво! Да живее инерцията, която ни тласка напред!

— Някой ден тази твоя инерция ще отведе последователите ти право към подводните скали5! — въздъхна Мейхю, после устата му се разтегна в широка усмивка: — И докато потъват, ти ще им обясняват, че всъщност летят! — Пъхна юмруци под мишниците си и започна да мърда с лакти: — Хайде, милорд, показвай пътя! Пърхам с всички сили!

Светлините на площадката за кацане бяха разредени, тук-там се виждаха сивкави кръгове, илюзията за нощ в космическата пустош беше пълна. Звуците от работата по товаренето на кораба бяха приглушени, човешки гласове почти не се чуваха.

Пилотът на фелицианския куриерски кораб направи гримаса когато ковчегът на Ботари се плъзна край него и изчезна в гъвкавия ръкав на входа:

— Ние сме ограничили личния си багаж до чифт бельо, а сега ни товарят с това!…

— Всеки парад си иска своето — промърмори Майлс, напълно безразличен към мнението на пилота. Той, както и кораба му, представляваха любезен жест от страна на генерал Халифай. Генералът съвсем не беше склонен да го направи, но Майлс намекна, че ако спешния полет до Колонията Бета не се осъществи навреме за някаква тайнствена среща, наемниците на Дендарии просто ще бъдат принудени да разгледат следващата най-изгодна оферта, получена тук, в космическото пространство на Тау Верде. Халифай помисли само част от секундата и започна да дава заповеди за спешно отлитане.

Майлс пристъпваше от крак на крак, изгарящ от нетърпение да потегли преди оживлението, с което се отбелязваше началото на космическия ден. Появи се Иван Ворпатрил, мъкнейки тежък куфар, който очевидно не беше пълен с дрехи. Хидравличните кранове на площадката за кацане изглеждаха най-подходящия уред за качването на този куфар в кораба. Иван примигна, отиде да ги огледа отблизо и се обърна да подвикне на Майлс:

— Сватбата беше върха! Направо се чудя как успяхте да организирате всичко на такова ниво насред пущинаците! Този капитан Аусън е страхотен тип!

— Бях сигурен, че вие двамата ще си допаднете — бледо се усмихна Майлс.

— Само дето ти по някое време изчезна!… Наложи се да започнем пиенето без теб…

— Нямаше как — въздъхна Майлс. — Трябваше да уреждам доста неща с комодор Тънг…

— Жалко — промърмори Иван, потисна едно оригване и насочи поглед към края на площадката: — Разбирам желанието ти да вземеш жена за скуката на двуседмичния полет, но защо точно тази, дето ще ме кара да сънувам кошмари?

Майлс проследи погледа му. Към тях бавно пристъпяше Ели Куин, подкрепяна от хирурга на Тънг. Безупречно чистата сиво-бяла униформа подчертаваше стройното и атлетично тяло на млада жена, но това, което се виждаше от якичката нагоре, сякаш беше дошло от най-ужасния кошмар на сънищата му. Кръглата, лишена от всякакво окосмение глава беше розова, с една черна дупка на мястото на устата, две едва забележими цепнатини, които би трябвало да са ноздрите, малки издатини отстрани — по всяка вероятност ушите…

Хирургът на Тънг го дръпна настрана за последни инструкции, не забрави да напомни и за все още незавършеното лечение на собствения му стомах. Майлс потупа манерката на бедрото си и обеща да взема по тридесет капки от течността вътре на всеки два часа. После взе ръката на обезобразената жена и се надигна към ухото й:

— Всичко е готово — прошепна. — Следващата спирка е Колонията Бета.

Другата й ръка се размаха във въздуха, откри лицето му и леко го докосна. Удебеленият език направи опит да оформи няколко думи в скованата устна кухина. Майлс правилно ги интерпретира като „благодаря, адмирал Нейсмит“, но имаше чувството, че само огромната тежест на умората му попречи да се разридае…

— Е, добре — подвикна нетърпеливо той. — Хайде да се махаме преди да се е събудил комитета по изпращането, иначе не ни мърдат още два часа… — Но вече беше късно. С ъгълчето на окото си забеляза една стройна фигура, която пресичаше тичешком пространството на площадката, зад нея бързо крачеше Баз.

Елена се спря пред него задъхана, очите й обвинително проблясваха.

— Майлс! Май се готвеше да тръгнеш без да кажеш дори довиждане!

Той я дари с крива усмивка:

— Пак ме пипна!…

Беше прекрасна и още по-желана с тези зачервени бузи и блестящи очи. Добре де, защо болката в сърцето е толкова остра, при положение че предварително се е подготвил за нея?

Изчака пристигането на Баз и им отправи по един официален поклон:

— Командир Джесек… Комодор Джесек… Май трябваше да те назнача за адмирал, Баз… Това командир и комодор лесно ще се объркват при лоша връзка…

— Ти ме отрупа с достатъчно почести, милорд — отвърна с усмивка Баз. — И с нещо много повече… — очите му потърсиха Елена. — Доскоро бях убеден, че трябва стане цяло чудо, за да може човек да се превърне от никой в някой… — Усмивката му стана още по-широка: — И съм бил прав! Благодаря ти, милорд.

— И аз ти благодаря — обади се тихо Елена. — Получих подарък, за който дори не смеех да мечтая…

Майлс любезно сведе глава. Баз ли имаше предвид? Бягството от Бараяр?

— Самата себе си — обясни тя.

Стори му се, че в хода на разсъжденията й има нещо погрешно, но сега не беше времето за разнищване на подобни въпроси. От многобройните входове на площадката се появиха първите дендарийски наемници — отначало по двама-трима, после в плътен поток… Светлините се включиха за дневния цикъл, плановете му за тихо измъкване бързо се разпадаха.

— Е, добре — отчаяно промъмри той. — Сбогом. — Стисна ръката на Баз, а Елена го сграбчи в прегръдката си с насълзени очи. Пръстите на краката му направиха опит да спасят достойнството си на пода, но вече беше късно…

Когато Елена най-сетне го пусна обратно, около тях вече се беше събрала тълпа. Хората протягаха ръце да се здрависат или просто да го докоснат… Духът на Ботари сигурно би замръзнал от ужас при подобна липса на дистанция. Майлс му отправи безмълвен поздрав, придружен с усмивка за извинение.

Площадката за кацане вече беше море от лица. Хората викаха и тропаха с крака, след няколко секунди всичко влезе в особения ритъм на мелодичен припев:

— Нейсмит, Нейсмит, Нейсмит!…

Майлс безсилно вдигна ръце, от устата му се откъсна сподавена ругатня. В такава тълпа винаги ще се намери поне един идиот, който започва да скандира… Елена и Баз го вдигнаха на раменете си и той се предаде. Няма как, ще трябва да произнесе шибаната прощална реч… Свали ръце надолу и изненадано установи, че тълпата млъква. Вдигна ги отново нагоре и хората започнаха да крещят. Започна да ги спуща бавно, като диригент на симфоничен оркестър. Тишината беше пълна. И ужасяваща.

— Както виждате, аз съм високо… — започна той. — Високо, защото вие сами ме вдигнахте… — Над тълпата, като лек ветрец, премина доброжелателен смях. — Вдигнахте ме високо благодарение на своя кураж, издръжливост и чувство за отговорност… — Ето, точно това им трябва… Изчеткай ги и всичко е наред. Макар, че редом с изброените качества можеше да добави и други: простотия, невъздържано съперничество, алчност, болни амбиции, коварство… Не, не! Продължавай в същия дух! — Затова искам да ви отвърна със същото… Обявявам, че от днес нататък вие сте неразделна част от Дендарийската наемническа флота с постоянен статут!

Над площадката се разнесе фойерверк от викове, свиркания и тропот на крака. Голяма част от присъстващите бяха новобранци от войниците на Озер, но тук бяха и старите кримки, начело с Аусън и Торн. Майлс откри възбудените им лица на няколко метра от себе си. Аусън грееше от гордост, а Торн плачеше.

Вдигна ръце и над площадката отново се възцари тишина.

— Принуден съм да замина по спешни дела, не зная кога ще бъда обратно при вас. Назначих за свой заместник комодор Джесек. Искам да му се подчинявате така, както се подчинявахте на мен — Сведе очи към Баз и добави: — Той никога няма да ви изостави!… — Раменете на Джесек потръпваха от възбуда. Майлс беше доста озадачен от този факт, просто защото Баз най-добре от всички знаеше, че всичко е една голяма измама. — Благодаря на всички, сбогом!

Краката му най-сетне се върнаха върху пода.

— А на мен Господ да ми помага — добави полугласно той, после побърза да се насочи към гъвкавия ръкав и спасението.

Джесек блокира натиска на тълпата, устата му се озова на едно ниво с ухото на Майлс.

— Милорд — прошепна той. — Моля да задоволиш любопитството ми преди да заминеш… Кажи ми на кой род всъщност служа?

— Какво?! — учуди се Майлс и хвърли озадачен поглед към Елена. — Нима още не си му казала?

— Тайната си е тайна — сви рамене дъщерята на Ботари.

— Е, добре… няма да го крещя сред толкова народ… Само ще ти кажа, че ако някога тръгнеш да си шиеш ливрея (което едва ли ще стане), трябва да предпочетеш сребърно-кафявите тонове…

— Но аз… — Баз се закова на място, лицето му видимо пребледня. — Но това е…

Майлс доволно се усмихна.

— Захранвай го постепенно, Елена — подхвърли той.

Тишината в гъвкавия ръкав го погълна, виковете на тълпата, отново започнала да скандира името му, долитаха някъде отдалеч… Фелицианският пилот помогна на Ели Куин да се качи на борда, след тях пристъпяше Иван. Последното нещо, което Майлс видя преди да изчезне във вътрешността на кораба, беше лицето на Елена. А няколко крачки по-нататък, обградена от разбеснялата се тълпа наемници, стоеше Елена Висконти, строга и намръщена. Очите й бяха отправени към Баз и младата й съименница.

Фелицианският пилот херметизира въздушните шлюзове и ги поведе към навигационната зала.

— Пфю! — подсвирна с уважение Иван. — Тези хора наистина са луди по теб! Сигурно си на седмото небе!

— Не съвсем — направи гримаса Майлс.

— Защо? На твое място аз положително бих си умрял от кеф! — В гласа му пролича нескрита завист.

— Моето име не е Нейсмит.

Иван отвори уста, после я затвори и му хвърли един внимателен поглед. Екраните в навигационната зала бяха включени, цялата площадка на рафинерията беше пред очите им. Корабът потрепна и започна да се отделя, очите му напразно потърсиха една фигура сред множеството… Четвъртата на първия ред, или може би петата?

— По дяволите! — изръмжа Иван, пъхна палци под колана си и започна да се полюшва на пети. — Все още нищо не ми е ясно! Идваш тук гол като пушка, но само за четири месеца стигаш до върха, печелейки една дълга и очевидно нелека война!…

— Не ми трябва никакъв връх! — изгуби търпение Майлс. — Всеки връх като този ми напомня за смъртта!

— Нищо не разбирам! — оплака се Иван. — Нали цял живот си мечтал да бъдеш войн? Тук си водил истински сражения, бил си начело на истинска флота, спечелил си битки, които малцина могат дори да сънуват…

— Ама ти наистина ли мислиш, че съм си играл на война? — Майлс закрачи напред-назад, после спря на място и засрамено наведе глава: — Може би точно това съм правил… Може би точно в това е белята… Губил съм ден след ден да си подхранвам самочувствието, докато през това време Вордрозда е насъсквал песовете си срещу баща ми… Гледал съм проклетото ПРЕДСТАВЛЕНИЕ, докато те са го РАЗКЪСВАЛИ!

— Аха — въздъхна Иван. — Значи от това ти настръхва косата… Не се страхувай, ще се върнем навреме… — Примигна, после объркано попита: — А какво ще правим когато се върнем, Майлс? Особено при положение, че предчувствията ти се окажат верни?

— Все ще измисля нещо — мрачно се усмихна Майлс. Обърна се към екраните и тежко въздъхна. Иван няма представа за истинското положение на нещата. Спечелените битки бяха наистина фантастични, но загубите съвсем не са малки. Напротив — според Майлс те са огромни и безвъзвратни…

Рафинерията и увисналите около нея космически кораби бързо се отдалечаваха. Скоро се превърнаха в съзвездие от блестящи искрици, примигнаха и изчезнаха…