Наемниците на Дендарии

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Първата обиколка на Майлс из новото владение беше бърза и изтощителна. Оказа се, че единственото утешително нещо в него е „Триумф“. Ботари с неудоволствие го остави и отиде да наглежда охранителните патрули, които се занимаваха с новите пленници. Нямаше как да отложи това, но ако може, положително би се раздвоил, помисли си Майлс. Желанието му да бъде и на двете места едновременно е толкова силно, че сигурно иска да има брат близнак. Все пак отстъпи и с неохота повери на Елена функциите на временен бодигард. Майлс го изчака да се отдалечи и веднага я преназначи за истински началник щаб. Възложи й да си води записки, тъй като обема на новата информация беше наистина огромен и той не посмя да се довери дори на забележителна памет като своята.

Амбулаторията на рафинерията беше достатъчно просторна, за да поеме функциите на временен лазарет. Въздухът беше сух и студен като всеки рециклиран въздух, сладникавата миризма на антисептичните вещества доминираше над вонята на пот, екскременти, овъглена плът и страх. Всички пленници с медицински познания бяха мобилизирани в помощ на своите колеги, но ранените бяха толкова много, че се наложи към тях да бъдат прибавени и двама от подчинените на Майлс, разпръснати по най-невралгичните пунктове за охрана. Това беше доста рисковано, но друг начин нямаше. Наблюдавайки ефикасните действия на хирурга и асистентите му от екипа на капитан Тънг, Майлс остави нещата да следват своя ход. Задоволи се да напомни на хората си да бъдат винаги нащрек и незабележимо въздъхна. Прецени, че положението може да бъде под контрол, поне докато медицинските екипи имат достатъчно работа…

Състоянието на полковник Бенар и още двама фелициански офицери беше наистина сериозно. Те лежаха вцепенени и безжизнени, без никакви реакции. Майлс хвърли поглед към дупчиците на китките и глезените им, отбелязани с почти незабележими хематоми. Ето колко малко трябва на човек, за да отиде във вечността, въздъхна той. Призракът на убития пилот помръдна върху рамото му, после запърха с криле — като малка врана…

Санитарната инструкторка на Аусън поиска помощта на хирурга на Тънг за деликатната операция по полагане на изкуствена кожа върху лицето на Ели Куин. Този материал щеше да служи на пострадалата вместо лице, докато постъпи в истинско болнично заведение, разполагащо със съответната регенеративна биотехника. Но кога и как ще стане това? Никой нямаше отговор на този въпрос.

— Не е необходимо да гледаш — промърмори на Елена той и се отдръпна малко назад. Очите му бяха насочени към операционната маса.

— Искам — тръсна глава Елена.

— Защо?

— А ти защо?

— Никога не съм виждал подобно нещо на живо. Освен това, като командир на операцията, аз съм отговорен за тази жена.

— Аз също. Цяла седмица работих с нея.

Санитарната инструкторка внимателно свали временните бинтове. Кожа, нос, уши, устни — нямаше ги. Също и подкожната мазнина. Очите изглеждаха страшни без мигли и клепачи, черепът беше грозно оголен. Опитваше се да каже нещо, но от дупката на мястото на устата излиташе неразбрано фъфлене. Майлс си напомни, че рецепторите на болката са блокирани. Обърна се, сложи ръка пред устата си и с мъка преглътна.

— Мисля, че няма смисъл да стоим тук — промърмори той. — С нищо не можем да помогнем. — Погледна пребледнялото лице на Елена и тихо подхвърли: — Още колко време възнамеряваш да гледаш всичко това? — А на себе си добави: Господи, на нейно място спокойно можеше да бъдеш и ти, Елена!…

— Докато всичко свърши! — твърдо отговори тя. — Докато мога да я гледам спокойно, без да усещам болката й! Докато стана твърда като истински боец… като баща ми! Успея ли да да понеса болката на приятел, лесно ще се справя и с тази на врага!

Майлс притеснено поклати глава:

— Виж какво, можем да продължим този разговор и навън.

Тя се намръщи, тръсна глава и го последва в коридора без повече възражения. Майлс се облегна на стената, преглътна и конвулсивно напълни дробовете си с въздух.

— Да донеса ли легенче?

— Не. След малко ще бъда добре… — Успя да спаси последните остатъци от достойнството си, въздъхна и промърмори: — Жените не трябва да участват в сражения…

— Защо? — присви очи Елена. — Нима това там… — главата й кимна по посока на амбулаторията: — Нима ще бъде по-малко болезнено за един мъж?

— Не зная — въздъхна Майлс. — Преди време баща ти казваше, че видиш ли жена в униформа, трябва да стреляш без капка колебание. Щом е станала боец, значи сама си го търси… Странна проява на егалитаризъм според мен, но все пак… Не зная. Всичките инстинкти ме тласкат да сторя нещо друго… Да хвърля наметалото си върху нея, да я парализирам, но не и да й откъсна главата… Просто не ме бива за битка с жена…

— Честта е неразделна част от риска — възрази Елена. — Отхвърлиш ли риска, отхвърляш и честта. Винаги съм била убедена, че ти си от малкото бараярски мъже, които допускат, че честта на жената не е скрита единствено между краката й…

— Понятието за войнска чест е свързано с патриотичния дълг на всеки боец! — поруменя Майлс.

— И на всяка жена-боец!

— Добре, дори да е така, това не ни помага да служим по-добре на своя император. Тук сме, защото искаме да получим десетте процента печалба върху сумата, която ни зае Тав Калун. Или поне такова беше първоначалното ни намерение…

Обърна се да продължи обиколката, после изведнъж спря:

— Какво каза преди малко за болката? Когато понесеш болката на своя колега, ще бъдеш достатъчно твърда и за тази на врага, така ли?

— Да — вирна брадичка тя.

— Майка ми също беше истински войн. Но в сърцето й винаги е имало място за болката… Дори за тази на врага!

Продължиха напред в мълчание.

Стратегическото съвещание за мерките срещу евентуална вражеска контраатака протече по-леко, отколкото очакваше Майлс. Офицерският състав се събра в просторна заседателна зала, очевидно използвана от висшето ръководство на рафинерията. Отвъд широките прозорци се разкриваше спираща дъха панорама към сложните съоръжения. Майлс изсумтя и седна с гръб към нея.

Сравнително лесно влезе в ролята на арбитър над потока от най-разнообразни предложения, успявайки да прикрие оскъдните си познания в областта на отбранителната стратегия. Хъмкаше и кимаше с глава, отвреме навреме промърморваше по едно „Господ да ни е на помощ“ и избягваше да гледа към Елена, тъй като имаше опасност да избухне в смях. Работата свършиха останалите участници в съвещанието — Торн и Аусън, Даум и Джесек, към които се присъединиха и тримата младши фелициански офицери, Бог знае защо пощадени от пълното мозъчно промиване, сполетяло началниците им. Майлс имаше грижата да отклонява всички идеи, които се приближаваха прекалено много до тактиката, довела до поражението на пелианците.

— Майор Даум — взе заключителната дума той. — Ако успеете да установите връзка със своето командване на планетата, работата ни ще бъде значително улеснена. — Как е възможно да сбъркаш една цяла държава, Господи, въздъхна в себе си той, после тръсна глава и продължи: — Като последна възможност предлагам да изпратим доброволец с някоя от совалките, който да направи опит за директен контакт. Все някой трябва да им каже, че сме тук, нали?

— Ще направим всичко възможно, сър — обеща Даум.

Някой се беше престарал и кабината на Майлс се оказа едно от най-луксозните помещения в рафинерията — вероятно запазена за същите висши ръководители, които са заседавали в елегантната заседателна зала. За съжаление службата по поддръжка не беше работила през последните няколко седмици и безпорядъка бе пълен. Майлс трябваше да си пробива път сред личните вещи на пелианеца, който последен беше обитавал луксозното помещение, сред тях можеха да се открият и такива, които бяха принадлежали на прогонения преди това фелицианец. Разхвърлени дрехи, опаковки от синтетична храна, информационни дискети, полупразни бутилки — всичко това представляваше невероятна бъркотия, предизвикана от временното изключване на изкуствената гравитация по време на боя. След проверка се оказа, че информационните дискети са запълнени с развлекателни програми. Нямаше секретни документи, нямаше брилянтни военни планове…

Би могъл да се закълне, че пъстрото мъхесто покритие на стените в банята започва да помръдва в момента, в който отмести поглед от него. Вероятно всичко се дължеше на изтощението, но той все пак гледаше да не докосва стените по време на къпането. После увеличи дебита на осветлението до максимум и запечата вратата. Спомни си как едва четиригодишен беше отказал нощното присъствие на сержанта, макар да беше сигурен, че в гардероба се крият страховити НЕЩА… Очите му лепнеха за сън. Навлече комплект чисто бельо и се отправи към леглото.

То представляваше синтетичен балон без гравитация, приятно затоплен от инфрачервени лъчи. Сексът в подобно легло бил едно от най-хубавите преживявания по време на космически полети — така поне твърдяха старите вълци. Той обаче не беше имал възможност да го опита практически. След десетина минути безуспешни опити да се отпусне в тази топла хралупа, той си даде сметка, че едва ли ще може да заспи в нея, да не говорим за други упражнения. Под въздействието на топлината в кабината се пробудиха застояли миризми, в леглото се появиха едва забележими петънца. От всичко това Майлс заключи, че поне трима преди него се бяха ползвали от удобствата на луксозното помещение за почивка. Измъкна се, седна на пода и зачака да се успокои стомаха му. Победата на бойното поле има и не особено приятни последици, рече си той.

От мястото му се разкриваше отлична гледка към разбития и разкривен корпус на РГ-132. Беше изпъстрен с вдлъбнатини и дупки от плазмени удари, които отдалеч приличаха на тъмни петна мъх. Майлс го гледа в продължение на няколко минути, после реши да провери дали сержант Ботари все още разполага с онази манерка, в която имаше уиски.

Коридорът водеше към наблюдателен пункт — една кристално-хромирана черупка, над която блестяха милиарди звезди. Най-важното й предимство беше, че висеше направо в космоса, без никаква гледка към рафинерията. Неотразимо привлечен, Майлс бавно се насочи натам.

До слуха му достигна риданието на Елена, вените му моментално набъбнаха от притока на адреналин, спокойствието от величествената гледка изчезна. Риданието идваше откъм наблюдателния пункт и Майлс тромаво закуцука натам.

Изкатери се по стълбичката и се завъртя. Помещението тънеше в здрач, разкошното тъмносиньо кадифе на креслата смътно проблесваше на звездната светлина. Запълнени с течност, странните по форма мебели сякаш подканяха уморения пътник да се отпусне в тях. Върху един от тях беше проснат Баз Джесек, а Ботари заплашително се бе навел над него.

Колената на сержанта притискаха корема на инженера, огромните лапи стискаха шията му. Лицето на Баз беше лилаво, от устата му излитаха несвързани слова. С разкопчана туника и бледо лице Елена отчаяно обикаляше около тях.

— Не, татко, не! — кършеше ръце и проплакваше тя.

Дали Ботари не е спипал инженера в момент, в който се е опитвал да нападне Елена, запита се Майлс и остра ревност прониза сърцето му. После тръсна глава и си наложи да мисли трезво. Елена прекрасно можеше да се защитава — бащата-параноик отдавна се беше погрижил да я научи на това. Но ревността продължаваше да бушува в душата му. Злорадо реши, че спокойно може да не прави нищо, а просто да остави Ботари да довърши делото си.

— Майлс, милорд!… — зърна го Елена. — Моля те, спри го!

— Пусни го, сержант! — пристъпи напред Майлс. Ботари извърна пребледнялото си от гняв лице към младежа, измърмори нещо и продължи да стиска гърлото на нещастния инженер.

Майлс коленичи и докосна с длан набъбналите мускули на сержанта. Имаше чувството, че върши най-опасната постъпка в живота си. Гласът му премина в шепот:

— Трябва ли да повтарям заповедта си, ординарец?!

Ботари не му обърна внимание.

Пръстите на Майлс се увиха около китката му.

— Нямаш достатъчно сила! — изръмжа сержантът.

— Но имам достатъчно воля да си счупя пръстите, ако това е необходимо! — прошепна Майлс и натисна с цялата тежест на тялото си. Ноктите му побеляха, всеки миг очакваше да чуе зловещото пропукване на меките си стави…

Сержантът затвори очи, въздухът излетя с остро свирене между здраво стиснатите му зъби. В следващата секунда ядно изруга, пусна шията на Баз и се отърси от вкопчилият се в ръцете му Майлс. Отстъпи крачка назад и направи опит да успокои бурното си дишане. Побелелите му от гняв очи не виждаха нищо.

Тялото на Баз се плъзна с глух тътен на пода. Отворил уста като риба на сухо, той напълни дробовете си с въздух, закашля се и изплю кръв. Елена изтича и взе главата му в скута си.

Майлс се изправи с цената на доста усилия и дрезгаво промърмори:

— Е, добре… Какво става тук?

Баз направи опит да каже нещо, но от устата му излезе само някакво неясно гъргорене. По бузите на Елена се търкаляха сълзи на безсилие и гняв.

— По дяволите! Теб питам, сержант!

— Пипнах я да се гушка с тоя страхливец! — изръмжа Ботари, все още с гръб към тях.

— Той не е страхливец! — изкрещя Елена. — Бие се не по-зле от теб! Днес ми спаси живота!… — Извърна се към Майлс: — Ти несъмнено си видял това на мониторите, милорд! Някакъв озеранец ме притисна със сервоусилвателите на скафандъра си и се готвеше да ме убие, когато Баз се намеси с плазмения си лък!… Кажи му!

Очевидно имаше предвид озеранеца, когото Майлс ликвидира с помощта на собствения му медицински комплект. Баз беше стопил един мъртвец, без да знае това… АЗ ТЕ СПАСИХ!, изкрещя в себе си той. АЗ БЯХ ТОВА, А НЕ БАЗ!…

— Това е вярно, сержант — чу гласа си някъде отстрани Майлс. — Дължиш живота й на своя брат по клетва.

— Тоя не ми е никакъв брат!

— Брат ти е, след като аз го казвам!

— Това не е правилно, не е точно… Трябва да го направя както подобава!… — Ботари се завъртя, устните му нервно се движеха. Майлс никога не беше го виждал толкова развълнуван. Претоварих го напоследък, упрекна се мислено той. Много му се събра на главата, прекалено бързо, прекалено изведнъж…

— Не е… безчестие! — успя да изфъфли Баз. Елена му направи знак да мълчи и яростно се извърна към Ботари.

— Ти и проклетата ти войнска чест! Е, аз също влязох в бой и убих човек! Какво толкова? Обикновена касапница и нищо повече! Всеки робот би сторил същото! Нима не разбираш, че всичко е лъжа и измама? Вече изобщо не можеш да ме впечатлиш с униформата си, чуваш ли?!

Лицето на Ботари потъмня, а Майлс й правеше отчаяни знаци да запази спокойствие. По принцип нямаше нищо против свободата на духа, но тя избра най-неподходящото време, за Бога! Нима не си дава сметка за това? Не, очевидно не може да го стори… Затънала е дълбоко в болка и срам, на рамото й вече тежи нов призрак… Досега не беше казала нито дума за убития враг, а Майлс добре съзнаваше, че е имала основателни причини за това.

Но той има нужда от всички — от Баз, от Елена и Ботари. Трябва да бъдат задружни, трябва да работят упорито, иначе никога няма да се върнат у дома… Душата му жадуваше да се освободи от натрупаните чувства на притеснение и гняв, но той знаеше, че трябва да се въздържа, че трябва да дава пример на останалите.

Преди всичко трябва да раздели Елена и Ботари, поне докато се успокоят духовете. Иначе положително ще се разкъсат. А що се отнася до Баз…

— Елена — вдигна глава той. — Помогни на Баз да иде в амбулаторията и накарай санитарния инструктор да го изследва за вътрешни травми.

— Слушам, милорд! — отвърна тя, наблягайки на официалното обръщение, по всяка вероятност заради Ботари. Изправи Баз на крака, преметна ръката му през рамото си и хвърли мрачен поглед към баща си. Пръстите на Ботари конвулсивно се свиха, но той остана на място, без да каже нито дума.

Майлс ги изпрати до стълбичката и с облекчение установи, че дишането на Баз започва да се нормализира.

— Мисля, че сега е най-добре да остана при сержанта — прошепна в ухото на Елена той. — Вие двамата ще се оправите, нали?

— Благодарение на теб — погледна го топло Елена. — Опитах се да му попреча, но ужасно се страхувах… — Примигна, за да прогони последните сълзи от клепачите си.

— Така е по-добре. Всички сме уморени и раздразнителни. Дори и той… — понечи да я попита за дефиницията на думичката „гушкане“, но в последния момент се овладя. Тя се извърна към Баз и му прошепна няколко успокоителни думи, от които душата на Майлс закипя.

Преглътна раздразнението и се върна обратно на наблюдателния пункт. Ботари стоеше там, където го беше оставил, мрачен и вглъбен в себе си.

— Имаш ли още от онова уиски, сержант? — попита с въздишка Майлс.

Ботари излезе от вцепенението и механично попипа задния си джоб. Подаде манерката, но не каза нищо. Майлс му направи знак да седнат на удобните дивани. Ботари се подчини, ръцете му безжизнено увиснаха между коленете, главата му остана сведена на гърдите.

Майлс отпи една глътка и му подаде манерката:

— Пий!

Ботари поклати глава, но после я пое и отпи една едра глътка.

— Никога не си ме наричал ординарец — промърмори след известно време той.

— Извинявай — въздъхна Майлс. — Но трябваше да привлека вниманието ти…

Мълчание, последвано от нова юнашка глътка.

— Всъщност, това наименование е съвсем точно…

— Защо искаше да го убиеш? Нима не знаеш колко е остра нуждата ни от технически персонал?

— Тоя е нередовен — промърмори след дълга пауза Ботари. — Най-малкото пък за нея… Дезертьор!

— Не се е опитвал да я насили. — Не беше въпрос, а категорично заключение.

— Не… Предполагам, че не… — промърмори Ботари. — Но знае ли човек?…

Майлс бавно огледа кристалната кабина, прекрасна в здрача на нощта. Отлично място за гушкане, пък и за нещо повече… Издължените бели ръце сега са някъде в лазарета и вероятно полагат студени компреси върху шията на Баз. А той седи тук и се напива с най-грозния мъж в галактиката. Каква загуба!

Манерката продължи движението си от ръка в ръка.

— Знае ли човек? — мрачно повтори Ботари. — А тя трябва да получи всичко както трябва… Ти си даваш сметка за това, нали, милорд? Виждаш го, нали?

— Разбира се. Но много те моля — не убивай инженера ми. Той ми е необходим! Ясно?

— Проклети механици! Все нещо забъркват!

Майлс пропусна край ушите си обичайното за всеки боец недоволство от обслужващия персонал. Винаги беше свързвал Ботари с поколението на дядо си, макар че на практика той беше с две години по-млад от баща му. Отпусна се, доловил първия признак за завръщането на сержанта към нормално състояние на духа. Ботари се изпъна на килима, опрял рамене в седалката на дивана.

— Милорд… — обади се след известно време той. — Ще се погрижиш за нея ако ме убият, нали? Зестрата е предназначена за офицер, здрав и способен офицер… Трябва да има сват, тоест посредник, който да урежда всичко…

Пак тези отживелици, въздъхна Майлс.

— Аз съм твой рицар-закрилник и това влиза в задълженията ми — успокои го той. — Ще сторя всичко необходимо. — Ех, ако можех да го сторя така, че да се сбъднат собствените ми мечти, въздъхна в себе си Майлс.

— Някои хора вече забравят задълженията си — промърмори Ботари. — Но не и един Воркосиган… Мъжете от тази фамилия никога не се провалят!

— Тук си дяволски прав! — въздъхна Майлс.

— Аха… — Ботари пусна една прозявка и се настани по-удобно върху килима.

Проговори след дълго мълчание:

— Ако ме убият, няма да ме зарежеш тук… Нали, милорд?

— А? — объркано го погледна Майлс, временно насочил вниманието си към звездите. Чертаеше мислени линии между тях, а после измисляше имена на новообразуваните съзвездия. Една стара, но любима игра. Току-що беше кръстил поредното „Кавалерист“…

— Често зарязват телата на убитите в Космоса… Сред адския студ… Там и Господ не може да ги открие.

Майлс примигна. Никога не беше допускал, че Ботари има теологически наклонности.

— Какво ти става, сержант? — попита той. — Какви са тези приказки? Никой не се готви да те убива…

— Баща ти, графът, ми обеща… — повиши глас Ботари. — Обеща да бъда погребан в краката на госпожа майка ти, на платото Воркосиган… Не ти ли е споменавал за своето обещание?

— Ами… Не сме говорили на тази тема…

— Даде ми дума. Думата на Воркосиган, която е и твоя…

— Ами, добре тогава — кимна Майлс и отново насочи очи към прозрачния купол над главата си. Някой вижда звезди, друг — пространството между тях. Студеното пространство на вечния Космос… — На небето ли ще идеш, сержант?

— Надявам се. В ролята на покорно куче на своята господарка… Кръвта измива всички грехове. Тя ме закле да… — Гласът му заглъхна, очите му продължаваха да гледат към незнайните дълбини на душата му. Манерката се изплъзна от ръката му, след малко започна да хърка. Кръстосал крака, Майлс седеше и безмълвно го наблюдаваше. На фона на черния космос зад гърба си изглеждаше съвсем малък и беззащитен. Едно момче по пижама, тъжно и самотно, далеч от дома…

За щастие Баз се оправи бързо и още на следващия ден беше на поста си. За инцидента напомняше единствено превръзката на врата му. Към Елена се отнасяше изключително почтително, особено когато Майлс беше наблизо. Но зад Майлс винаги беше и Ботари, така че не бе особено ясно кой е причината за безукорното му поведение.

Майлс се зае с нелеката задача да организира работата по възстановяването на „Триумф“. Официалната цел беше да бъдат готови за бой с пелианците, но вътре в душата си Майлс разглеждаше кораба като единственото надеждно средство за бягство, в случай че това се наложи, разбира се… В екипажа на Тънг фигурираха двама пилоти с имплантация за топлинно-ускорителни скокове. Надяваше се, че в случай на нужда поне единият от тях ще бъде убеден да ги извади от принадлежащото към Тау Верде космическо пространство. Представи си какво ще се получи, ако изведнъж вземе да се появи на Колонията Бета с краден боен кораб, отвлечен офицер-пилот, двадесетина безработни наемници и цяло стадо бегълци. На устата му се появи неволна усмивка. Още повече, че няма да има пари не само да се издължи на Тав Калун, но дори и да плати таксата за приземяване на местните власти. Тогава дипломатическият му имунитет трета степен положително ще се превърне в ненужен лист хартия.

Опитите му да организира прехвърлянето на известно количество техника и оръжие от трюмовете на РГ-132 постоянно се накъсваха от хора, които искаха указания, заповеди, а най-често разрешение да вземат това или онова от оборудването на рафинерията. Майлс щедро разрешаваше всичко, хората го гледаха с истинско възхищение. Подписът му „НЕЙСМИТ“ успешно започна да се превръща в нечетлива драскулка, от която обаче се излъчваше безспорен авторитет.

За щастие недостигът на работна ръка беше компенсиран с работата на две, а после и на три смени. Никой не се оплакваше, макар че мнозина бяха накрая на силите си. И това беше изцяло заслуга на Майлс.

Две бутилки фелицианско вино с неизвестно качество. Бутилка ликьор от Тау Цета, за щастие бледожълт, а не зелен. Два сгъваеми пластмасови стола за пикник плюс малка нестабилна масичка от същия материал. Половин дузина вакуумирани опаковки с фелициански деликатеси (поне такива бяха надеждите на Майлс) с неизвестен състав. Последните оцелели свежи плодове от разрушеното хидропонно хранилище на рафинерията. Това трябва да стигне. Майлс натовари Ботари до отказ, събра останалото в ръцете си и се насочи към затворническите секции.

В един от коридорите срещнаха Мейхю, който учудено вдигна вежди:

— Къде сте понесли всичко това?

— В съда, Ард, в съда… — ухили се в отговор Майлс.

Пелианците бяха направили затвор от мрачно складово помещение с лошо проветрение и малки, изсечени от метал килии. Майлс положително би изпитвал угризение на съвестта, ако пръв беше използвал тези кутии за затвор, но сега бе спокоен. Беше заварено положение, а килиите просто смениха обитателите си.

Изненадаха капитан Тънг увиснал с една ръка на кабела за осветлението. В другата държеше ламарина от лампазите си, съответно приплескана във формата на отвертка. С нея се опитваше да развие винтовете на капака, който покриваше килията му.

— Добър ден, капитане — жизнерадостно поздрави Майлс, насочил очи към краката на Тънг, замръзнали във въздуха. Пленникът сведе глава и отправи преценяващ поглед към неочаквания си гост. Видял Ботари, той очевидно прецени, че шансовете му си минимални, отпусна ръце и с глух тътен се приземи на металния под. Пазачът затвори зад тях и превъртя ключа.

— Какво щяхте да направите с капака? — любопитно попита Майлс и вдигна глава към тавана.

Тънг изпусна една полугласна ругатня и потъна във враждебно мълчание. Ботари разгъна масичката и столовете, тръсна продуктите отгоре и се оттегли до вратата със скептично изражение на лицето. Майлс седна и отвори една бутилка вино. Тънг остана на крака.

— Заповядайте, капитане, присъединете се към мен — сърдечно го покани младежът. — Зная, че все още не сте се хранили, ще ми бъде приятно да си поговорим.

— Аз съм капитан Кай Тънг от Свободния наемнически флот на Озер — започна да декламира онзи. — Гражданин съм на Народната демокрация Велика Южна Америка, планета Земя. Номерът на социалната ми осигуровка е Т-275-389-42-1535-1742. Разговорът приключи! — Устните му се превърнаха в две тесни цепки.

— Това не е разпит, капитане — увери го все така приятелски Майлс. — Разпитите се провеждат далеч по-успешно от хора със съответните медицински познания. А аз дори възнамерявам да ви предоставя известна информация… — Стана и стори дълбок, официален поклон: — Името ми е Майлс Нейсмит. — Ръката му посочи втория стол: — Моля, седнете. Достатъчно дълго стоях прав и вече имам болки във врата…

Тънг се поколеба, после бавно се отпусна на крайчеца на стола.

Майлс напълни чашите с вино и отпи една глътка. Отчаяно се опитваше да извика в съзнанието си някоя от забележките на дядо си, които щяха да го представят като ценител на доброто вино, но единствената, която изскочи в съзнанието му, никак не пасваше за случая: „ТЪНКО Е КАТО ПИКНЯ!“…

Премълча, избърса капачето на пластмасовата чаша и я побутна към Тънг.

— Моля. Отбележете, че няма нито отрова, нито наркотици.

— Най-старият номер в наръчника — скръсти ръце Тънг. — Взел си противоотровата малко преди да влезеш тук.

— О — вдигна вежди Майлс, после на лицето му се разля широка усмивка: — Да, наистина бих могъл да го сторя… — Отвори пакетче с някакви подобни на гума протеинови кубчета, очите му ги огледаха с почти същото подозрение, с което ги гледаше Тънг. — Аха… Това е месо… — Хвърли едно в устата си и усърдно задъвка. — Хайде, почвайте… Можете да ми задавате всякакви въпроси…

Тънг свъси вежди и успя да се пребори с ината си.

— Как са бойците ми?

Майлс му изреди имената на убитите, след това и на ранените, описвайки точното им състояние.

— Останалите са под ключ като вас — приключи той. — Ще пропусна да ви съобщя точно къде, само защото не съм сигурен какво още можете да измислите с тази отверка.

Тънг въздъхна с тъга и облекчение, ръката му несъзнателно посегна към едно протеиново кубче.

— Съжалявам за развоя на нещата — рече Майлс. — Предполагам, че не ви е приятно да се озовете в подобно положение. Аз самият бих предпочел някое по-мащабно и издържано в тактическо отношение сражение, като битката при Комар, например… Но трябва да приемете нещата такива, каквито са.

— Много ясно! — изръмжа Тънг. — За кого се мислите вие? За лорд Воркосиган?

Майлс се задави с глътка вино. Ботари се отлепи от стената да го потупа по гърба (без особен успех), очите му подозрително огледаха капитана. Младежът възвърна самообладанието си заедно с нормалното дишане. Избърса устни и вдигна глава:

— Предполагам, че имате предвид адмирал Арал Воркосиган от Бараяр, нали? Извинете, но допуснахте малка грешка — той вече е граф Воркосиган…

— Така ли? — любопитно го погледна Тънг. — Значи все още е жив?

— Жив и здрав.

— Познавате ли книгата му за битката при Комар?

— Книга? Вероятно имате предвид спомените му за хода на бойните действия. Да, чувал съм за тях. Зная, че са въведени като наръчник поне в две от нзвънпланетните военни академии… Извън Бараяр, имам предвид…

— Чел съм ги единадесет пъти! — похвали се Тънг. — Най-блестящите военни мемоари, които са били писани някога. Изключително сложната стратегия е изложена в логически диаграми по отделни направления — политика, икономика и всичко останало. Готов съм да се закълна, че този човек притежава забележителен ум. Жалко, че много хора дори не са чували за тази творба. Аз самият съм я включил в изпитната програма на своите млади офицери…

— Аз пък съм го чувал да казва, че войната е провал на провежданата политика… Предполагам, че политическият аспект е неразделна част от стратегическото му мислене…

— Положително, особено когато се мисли на неговото ниво… — Тънг подозрително наостри уши: — Чувал сте го? Не зная да е давал интервюта по този въпрос… Случайно да пазите някакви материали по въпроса? Мога ли да получа копие от тях?

— Ами… — поколеба се Майлс. — Това беше личен разговор…

— Вие сте разговаряли с НЕГО?

Майлс изпита усещането, че изведнъж е пораснал с половин метър в очите на Тънг.

— Да — предпазливо отвърна той.

— А не знаете ли дали случайно няма записки и върху операцията Ескобар? — видимо се оживи Тънг. — Нещо, което да наподобява рапорта за Комар? Винаги съм мислел, че такава публикация трябва да съществува, просто защото би отразила другата част на разсъжденията му… Отбранителната стратегия като част от офанзивната… Нещо подобно на двата тома за Уолшеа и Ския IV, издадени от Шри Симка…

Най-сетне Майлс разбра що за човек седи срещу него. Тънг беше страстен почитател на военната история. Отлично познаваше този тип хора, с мъка сдържа тържествуващата си усмивка.

— Не, мисля, че такава публикация няма — отвърна той. — Битката при Ескобар все пак беше поражение. Той рядко споменава за нея и това е напълно разбираемо. Може би заради известна суета…

— Може би — кимна в знак на съгласие Тънг. — Но книгата беше страхотна… Всичко, което изглеждаше хаотично на бойното поле, всъщност се е подчинявало на строги, предварително начертани схеми… А е станало хаотично, просто защото битката е била губеща…

Сега беше ред на Майлс да наостри уши.

— На бойното поле? — вдигна вежди той. — Вие сте бил участник в сраженията при Комар?

— Да. Бях младши лейтенант във флотата на Селби, наета от Комар… Какво нещо беше, Господи! Оттогава изминаха двадесет и три години! Всички слаби пунктове в отношенията наемник-работодател се скъсаха под носа ни, и това стана още преди да дадем първия изстрел! Много по-късно разбрахме, че това е било предизвикано от разузнавателната тактика на Воркосиган…

Майлс издаваше звуци на одобрение и внимание към чутото, искаше му се да извлече всичко от тези неочаквани спомени. Плодовете на масичката се превърнаха в планети, в спътници, протеиновите кубчета с различна форма станаха бойни кораби, свързочни совалки, бомбардировачи и транспортни средства… Унищожените по време на битката бяха моментално изяждани. Заедно с втората бутилка вино преминаха върху други известни сражения, проведени от наемници. Зяпнал в устата на Тънг, Майлс забрави за всякаква предпазливост.

Най-накрая Тънг доволно се облегна назад. Беше пълен до отказ с храна и вино, едновременно с това напълно освободен от бойни истории. Познавайки добре възможностите си, Майлс близваше по малко от чашата, колкото да прояви любезност. Разклати остатъка от виното си и реши, че е време да опипа почвата:

— Много жалко, че офицер с вашия опит трябва да приключи кариерата си в някаква мрачна метална клетка…

— Нямам никакво намерение да оставам в тази клетка — увери го с усмивка Тънг.

— Аха… Разбирам. Може би няма да се наложи да правите опит за бягство… В момента организацията „Наемници на Дендарии“ се разраства и изпитва остра нужда от ръководни кадри с опит…

— Вие пленихте кораба ми — горчиво се усмихна Тънг.

— Плених и кораба на капитан Аусън — възрази Майлс. — Но можете да го питате дали е нещастен от този факт…

— Добре говорите, господин… хм… Нейсмит. Но аз имам договор и за разлика от някои, не съм забравил този факт… Наемник, който не спазва клаузите на договора си в трудни времена, не е войн, а обикновен мошеник!

Душата на Майлс се изпълни с уважение.

— Признавам, че сте напълно прав, сър — промълви с нескрито възхищение той.

Тънг го изгледа с лека насмешка:

— Няма значение какво мисли онзи задник Аусън, на мен ми се струва че именно вие се държите като нетърпелив младши офицер и скоро не аз, а вие ще си търсите работа… Шансовете ви са общо взето добри, тъй като притежавате известни тактически познания, а освен това сте чел комарските мемоари на Воркосиган… В допълнение бих казал, че притежавате управленски качества — фактът, че сте успял да вкарате Аусън и Торн в общ впряг е наистина впечатляващ… Ако се измъкнете жив от тази бъркотия, може да ми се обадите. Все ще ви измисля някоя изпълнителска длъжност.

Майлс го зяпаше с отворена уста и нескрито благоговение.

— Това е чест за мен, капитан Тънг — въздъхна със съжаление той. — Страхувам се обаче, че и аз имам договор.

— Боклук!

— Моля?

— Ако имате договор с Фелиция, той е пълна глупост и направо се чудя как сте го подписали… Съмнявам се, че Даум е упълномощен да сключва подобни договори. Фелицианците са същите боклуци като своите противници — пелианците. Тази война щеше да е приключила още преди половин година, ако проклетите пелианци бяха платили разноските изцяло… Но те решиха да „икономисват“ и платиха само за блокадата и няколко инсталации като тази тук… При това се държат така, сякаш ни правят услуга! — Върху лицето на стария войн се изписа открито отвращение.

— Не съм казал, че имам договор с Фелиция — тихо отвърна Майлс и с удоволствие отбеляза, че в очите на Тънг се появи объркване. Оценките на този човек бяха прекалено точни, за да се чувства спокойно.

— По-добре е да подвиеш опашка, синко — изостави официалния тон капитанът. — Общо взето, наемниците получават ритник в задника от тези, които са ги ангажирали… И това става много по-често, отколкото си мислиш.

Майлс стана да си върви, а Тънг го изпрати с любезността на гостоприемен домакин.

— Имате ли нужда от нещо? — попита Майлс.

— Отверка, ама истинска — незабавно отвърна Тънг.

Майлс тръсна глава и се усмихна, вратата се затвори.

— Проклет да съм, ако не му изпратя една отверка! — обърна се към Ботари той. — Умирам от любопитство да разбера как точно ще я използва!

— И какво излезе от цялата работа? — свъси вежди Ботари. — През цялото време той те занимаваше с военна история, без да разкрие нищо за себе си…

— Това не е толкова важно — усмихна се Майлс.