ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Трите кораба се гмурнаха и започнаха да рисуват красиви шарки. Към тях като ястреби се спуснаха още двадесетина, разделени на групи. Тройката избухна в сини, червени и жълти искри, после се разтопи като вълшебна дъга.

Майлс се облегна назад в удобното кресло на тактическата зала на „Триумф“ и разтърка зачервените си очи.

— И тази идея отпада — изпусна дълга въздишка той. Като не ставам за боец, може би трябва да се пробвам в производството на фойерверки, рече си.

Елена пристъпи към него, хрупайки някакво блокче за подхранване.

— Изглеждаха прекрасни. Какво беше това?

— Току-що открих двадесет и третия начин да ни ликвидират в рамките на седмицата — вдигна показалец той. — А ти имаше удоволствието да го видиш…

Елена хвърли поглед към баща си, който дремеше на един антигравитационен диван.

— Къде са другите?

— Спят. Лично аз съм много доволен от това, тъй като едва ли ми трябва публика… Ако ме видят как усвоявам първите уроци по тактика, сигурно ще започнат да изпитват съмнения в моя гений…

Тя замислено го погледна:

— Майлс… Сериозно ли мислиш за разбиване на блокадата?

Той погледна през страничните екрани, които показваха все една и съща отегчителна картина — задната част на рафинерията, към която беше прикачен кораба след контраатаката срещу пелианците. „Триумф“ вече официално беше неговия флагмански кораб и той с известна доза облекчение отстъпи луксозния апартамент на станцията на новопристигналите фелициански офицери. Тук, в спартанската, но удобна обстановка на кораба на Тънг, той се чувстваше далеч по-добре.

— Не зная — поклати глава той. — Вече втора седмица чакаме да се появи обещаният от фелицианците бърз кораб, но него все го няма… В крайна сметка наистина ще се наложи да пробиваме блокадата… — Видял разтревоженото й изражение, той побърза да я успокои: — А междувременно се занимавам с разни неща… Тази машина е много по-интересна от шахмат с компютър, или разните там ротативки…

Надигна се и галантно посочи креслото до себе си:

— Ела, ще те науча да работиш с нея. Като се запознаеш с една-две игри, сама ще се увериш колко е интересно…

— Ами, добре…

Показа й две елементарни упражнения по тактика, маскирайки ги с наименованието „игра“.

— Някога играехме заедно с капитан Куделка…

Тя схвана правилата за броени секунди. Имаше нещо престъпно във факта, че човек като Иван Ворпатрил например дори в момента се занимава с овладяване на офицерските познания, докато Елена, само защото е жена, никога няма да припари до занятия по тактика…

Очите му механично пробягваха по неговата част от тактическите задачи, докато умът му продължаваше да бъде ангажиран с военните проблеми на реалния живот. Точно на тези неща щяха да го обучават в Имперската военна академия, скрито въздъхна Майлс. Вероятно там си имат и съответния учебник. Много му се искаше да притежава един екземпляр, вместо на всеки четвърт час да открива колелото… Шансовете на три малки бойни кораба и един очукан търговски съд срещу добре окомплектованата флота на наемниците бяха ПОЧТИ нула. Помощта на фелицианците е символична, ефектът й напълно се изчерпва с базата, която представлява орбиталната станция. Присъствието на Майлс тук им носи точно толкова полза, колкото символичната им подкрепа на него. Остава му единствено репутацията на човек-страшилище за пелианците…

Вдигна очи към Елена и прогони безполезните стратегически напъни от главата си. Напоследък, изправена пред нови предизвикателства, тя проявяваше изключителна сила и енергия, по всичко личеше, че просто е чакала своя шанс. Баз не би трябвало да върши всичко по свой начин. Хвърли поглед към задрямалия Ботари и набра кураж. Креслата на тактическата зала не предлагаха особени удобства за „гушкане“, но той беше решен да опита. Пристъпи крачка напред, приведе се над рамото й и започна да й дава някакви несъществени напътствия.

— Господин Нейсмит? — прогърмя репродукторът. Беше Аусън, от навигационната зала. — Включи външните канали, аз идвам при теб.

Изтръгнат рязко от бляновете си, Майлс изправи гръб и тихо изруга.

— Какво има?

— Тънг се върна.

— О… По-добре включи системата за шифроване на връзката.

— Включих я.

— Можеш ли да кажеш какви са намеренията му?

— Поведението му е доста странно. Държи се извън обсега ни и настоява да разговоря с теб. Корабът му е малък, по всяка вероятност пелианско орбитално транспортно средство, или пък някакъв пътнически съд с ограничен обхват. Има вероятност да е номер…

Майлс озадачено се намръщи.

— Добре, давай връзката. Но не изключвай шифроването.

След секунда на екраните изплува лицето на евразиеца, огромно като живота. Ботари вече беше на крака, заел обичайната си позиция до вратата. След инцидента в затворническия сектор двамата с Елена почти не разговаряха. Но и преди него положението беше горе-долу същото…

— Здравейте, капитан Тънг. Значи пак се срещаме, а? — Корпусът на кораба незабележимо се разтърси от маневрата по откачване от площадката за стиковане.

— Така излиза — отвърна с напрегната усмивка Тънг. — Исках да те попитам нещо, синко… Още ли е в сила офертата, която ми направи?

* * *

Двете совалки се скачиха. Опрели корем в корем, те приличаха на малки миди, дръзнали да се отделят от търбусите на майките си, увиснали неподвижно в черния космос. Там се осъществи срещата на четири очи между Майлс и Тънг. Напрегнатият като струна Ботари стоеше наблизо, пилотът на Тънг също остана на мястото си, проявявайки необходимата дискретност.

— Моите хора са верни — каза Тънг. — Предлагам ти помощта ни, без никакви резерви и уговорки.

— Сам знаеш, че това е най-удобния начин да си възвърнеш кораба — меко и почти приятелски изтъкна Майлс. — Смесваш хората си с моите и нанасяш удара когато е най-удобно… Можеш ли да докажеш, че не възнамеряваш да играеш ролята на Троянски кон?

— Само по начина, по който ти ми доказа, че онзи забележителен обяд не съдържаше упойващи вещества — въздъхна Тънг. — Просто трябва да опиташ…

— Хм…

Майлс придърпа тялото си обратно в креслото на безтегловната совалка, сякаш с това действие искаше да подтикне ума си към правилното решение. Предложи на Тънг тубичка с безалкохолна напитка. Капитанът я прие без коментар и без никакво колебание. Отпиха по глътка. Глътката на Майлс беше минимална, тъй като стомахът му вече започваше да се бунтува от липсата на гравитация.

— Вероятно разбираш, че не мога да ти върна кораба — продължи младежът. — Това, което мога да ти предложа, е един доста остарял пелиански кораб плюс обикновено офицерско звание.

— Да, разбирам.

— Ще се наложи да работиш съвместно с Аусън и Торн без… хм… да даваш воля на стара неприязън…

— След като се налага — промърмори с нещастно изражение на лицето Тънг, после ловко придърпа няколко капчици плодов сок, успели да се измъкнат от тубичката и увиснали във въздуха пад главата му. Опитът си е опит, завистливо въздъхна Майлс.

— За момента всичките ми налични пари са във фелициански милифениги — предупреди той. — Имаш ли представа за стойността им?

— Не — поклати глава Тънг. — Но съдейки по стратегията на техния Генерален щаб, лесно мога да стигна до заключението, че разполагаш с известно количество тоалетна хартия от съмнително качество…

— Май ще излезе точно така — призна с гримаса Майлс, после вдигна поглед към лицето на събеседника си. — Капитан Тънг, преди две седмици ти осъществи едно съвсем нелеко бягство, а сега изведнъж се завръщаш и предлагаш услугите си на очевидно губещата страна. Знаеш, че не можеш да си възвърнеш кораба, знаеш и с какви пари ще бъдат възнаградени услугите ти. Не вярвам да въртиш всичко това само заради личния ми чар. Защо, капитане?

— Бягството не беше чак толкова трудно — усмихна се Тънг. — Благодарение на онази очарователна млада дама, която ни освободи… Напомни ми да й целуна ръка…

— Очарователната млада дама за теб е командор Ботари, капитане! — изненадващо остро дори за себе си отвърна Майлс. — И няма да е зле да й козируваш, вместо да целуваш ръце… — Смукна едра глътка плодов сок, за да прикрие объркването си.

— Разбирам — вдигна вежди Тънг, усмивката му започна да се топи.

— Не отговори на въпроса ми, капитане — възвърна самообладанието си Майлс. — Защо?

Лицето на Тънг потъмня.

— Защото ти представляваш единствената сила в околностите на Тау Верде, която може да ритне Озер в задника! — отвърна той

— Откога си на това мнение?

— Той наруши клаузите на нашия договор! — мрачно отвърна Тънг. — В тях е записано, че ако изгубя кораба си в бой, той незабавно трябва да ми повери командването на друг!

Майлс вирна брадичка, подканяйки събеседника си да продължи.

— Вярно е, че има право да направи разбор на допуснатите от мен грешки, но това съвсем не означава да ме унижава пред собствените ми бойци!… — Ръцете му стискаха облегалките на креслото, кокалчетата им побеляха от напрежение. Тубичката с питието му отлетя, напълно забравена.

Живото въображение на Майлс бързо обхвана ситуацията — изненадан и гневен от внезапното поражение след година на лесни победи, адмирал Озер е изгубил самообладание и е засегнал честта на Тънг. Една глупава постъпка, тъй като съвсем лесно би могъл да направи така, че опитният капитан да му служи с удвоено усърдие… Да, всичко това звучи напълно логично…

— И ти реши да се присъединиш към мен, а? С всички бойци и офицери… Включително пилота?

Нима отново мога да мечтая за така желаното бягство, при това с кораба на Тънг? Бягство от Озер и пелианците, бягство от въображаемата наемническа флота на Дендарии, която започва да става опасна?

— Всички — кимна Тънг. — С изключение на офицера за свръзка, разбира се…

— От какво се разбира?

— О, забравих, че не знаеш нищо за неговия двойствен живот… Той е агент на военното разузнаване, който има задачата да наблюдава действията на озеранската флота. Убеден съм, че има желание да се присъедини към нас, тъй като за шест години се опознахме добре… Но не може да престъпи получената заповед… И се извинява за това… — Последните думи Тънг подхвърли с усмивка на уста.

— Толкова ли необичайно е това? — вдигна вежди Майлс.

— Такива хора винаги се внедряват в различните наемнически организации — отвърна Тънг и внимателно го изгледа: — Нима ти не си се натъквал на шпиони? Повечето капитани ги изхвърлят в момента, в който ги надушат, но аз ги харесвам… Обикновено са изключително добре подготвени бойци и човек може да им се доверява напълно. Стига да не се бие срещу преките им съюзници, разбира се… Ако, недай Боже, ми се наложи да се бия срещу бараярци или техни съюзници… Всъщност бараярците обикновено нямат съюзници… В такъв случай несъмнено бих се освободил предварително от този човек…

Майлс понечи да каже нещо, после преглътна думите си. Господи Исусе! Дали е разкрит? Положително — особено ако този пилот е от хората на капитан Илиан! И един Бог знае какви заключения си е направил от последните събития, особено пък от гледната точка на Озер!… В такъв случай е ясно, че може да целуне за сбогом идеята да скрие от баща си купищата глупости, които е извършил!

Плодовият сок изведнъж натежа в стомаха му. Проклета безтегловност! Май е време да сложи край на дискусиите. Един наемнически адмирал не бива да показва признаци на космическа болест, особено когато вече е показал други свои недъзи… Неволно се запита колко ли са гениалните военни решения в историята, взети под натиска на неотложна биологическа нужда…

Протегна ръка и тържествено рече:

— Капитан Тънг, приемам твоите услуги!

Тънг стисна ръката му.

— Адмирал Нейсмит… Нали така трябва да те наричам?

— Май че да — кисело се усмихна Майлс.

— Разбирам — кимна Тънг и в очите му проблесна весело пламъче. — За мен ще бъда удоволствие да ти служа, синко…

Майлс го изчака да си тръгне, очите му бяха заковани върху тубичката със сок. Уверил се, че е сам, той силно я стисна. Яркочервената течност обля лицето и брадичката му, част от нея успя да се разплиска и върху предната част на дрехата му. Той изруга под нос и се оттласна от креслото. Заплува свободно из тясната кабина на совалката, в напразен опит да открие някаква кърпа.

* * *

„Ариел“ закъсняваше. Торн, придружен от Ард и Баз, трябваше да превози бетианските оръжия през космическото пространство под контрола на фелицианците, а на връщане да вземе бързия кораб за топлинен скок, който беше обещан на Майлс. Но нещата се проточваха. В продължение на два дни Майлс убеждаваше генерал Халифай да пусне на свобода хората от екипажа на Тънг. Генералът най-сетне склони и работата приключи. Сега им оставаше само да чакат.

Двата кораба се появиха на мониторите с пет дни закъснение. Майлс осъществи визуална връзка и раздразнено поиска обяснение от Торн.

— Изненада, която ще ти хареса — подсмихна се Торн. — Ще дойдеш ли да се срещнем на площадката?

Изненада! Това пък какво е? Майлс постепенно беше започнал да възприема от Ботари досадата — постоянното му състояние на духа. Насочи се към площадката за кацане, обмисляйки какви наказания да наложи на непокорните си подчинени.

Посрещна го Ард. Ухилен до уши, той доволно се поклащаше на токовете си.

— Спри се на място, милорд — рече, после повиши глас и извика през рамо: — Давай, Баз!

Туп, туп, туп… През ръкава започнаха да се точат мъже и жени в раздърпани униформи и цивилни дрехи от различни планети. Мейхю се зае да ги подрежда в две редици и даде команда мирно.

Групичка от около дузина кшатриански имперски наемници рязко се отличаваше сред пъстротата със своите черни униформи. При по-внимателен поглед личеше, че макар и чисти, тези униформи съвсем не бяха пълни. Ръкавите и седалищата на панталоните им бяха излъскани, копчетата — странни. Личеше, че тези хора отдавна са напуснали своята планета. Приятната възбуда бързо напусна Майлс, когато след кшатрианците се появиха около две дузини сетагандийски бойци. Бяха облечени кой с каквото намери, но лицата им бяха прясно изрисувани и това ги караше да приличат на някакви древни китайски демони. В момента, в който ги зърна, Ботари изпусна една сподавена ругатня и вдигна плазмения лък. Майлс му направи знак да не бърза.

През ръкава продължаваха да се точат хора. Някои носеха униформи на технически персонал от товарните кораби, други — блестящите дрехи на стюарди от пътническите линии. В ръцете си стискаха най-разнообразно оръжие — от старомодни пушки с енергиен заряд, до модерни плазмени лъкове. Тъмнокоса, изключително красива жена на около тридесет години, заобиколена от четирима техници, хвърли бегъл поглед към Майлс, после очите й започнаха да се разширяват от учудване. Майлс се поизпъна и полугласно промърмори:

— Не, мадам, това което виждате, не е мутант…

Когато ръкава най-сетне се опразни, на площадката се бяха събрали стотина души. Главата на Майлс се завъртя.

Край него се изправиха Торн, Баз и Ард, лицата им грееха от задоволство.

— Баз… — безсилно въздъхна Майлс. — Какво означава това?

— Доброволци за наемници на Дендарии, милорд! — изпъна се Джесек.

— Кога съм искал да набираш доброволци? — попита Майлс. Имаше чувството, че никога през живота си не е бил толкова пиян.

— Ти спомена, че нямаме достатъчно хора за обслужване на оборудването. Поразмислих малко върху този проблем и намерих разрешението му…

— Откъде ги събра, по дяволите?

— Фелиция. Поне две хиляди чужденци са попаднали в капана на блокадата. Персонал на търговски и пътнически кораби, бизнесмени, техници… От всичко по малко… Дори войници! Разбира се, ще им трябва известна подготовка…

— Аха — прочисти гърлото си Майлс. — Подбирал си ги, така ли?

— Ами… — Баз сведе очи към ботуша си и внимателно започна да го изучава. — Дадох им да сглобяват и разглобяват известно количество ръчно оръжие… Наех всеки, който знаеше къде да сложи плазмения пълнител и не го бъркаше с комутатора за нервна парализа…

Майлс започна да крачи напред-назад пред строените хора, в главата му цареше пълен хаос.

— Ясно. Много умен тест… Съмнявам се, че бих могъл да измисля нещо по-добро… — Кимна по посока на кшатрианците. — А тези накъде са пътували?

— Тяхната история е по-особена — намеси се Мейхю. — На практика те не са станали жертва на блокадата. По всичко личи, че някой фелициански богаташ ги е наел за телохранители още преди години… Приблизително преди шест месеца останали безработни… Готови са на всичко срещу възможността да се измъкнат оттук… Гарантирам за това!

— Ясно — промърмори Майлс. — А сетагандийците, Баз? — Даваше си ясна сметка, че Ботари не отделя напрегнат поглед от изрисуваните лица на пришълците.

— Те са напълно обучени, милорд — отвърна инженерът.

— Дават ли си сметка, че част от Дендарийските наемници на практика са бараярци?

— Знаят, че аз съм такъв, за останалото се досещат… Всички са обърнали внимание на онази планинска верига по време на Великата война… Но и те изгарят от желание да напуснат Фелиция, милорд. Предварително им обясних, че ще работят срещу превоза си извън планетарното пространство на Фелиция и не бива да разчитат на някакво сериозно заплащане.

— Само това остава — и да им плащам! — промърмори под нос Майлс и извърна очи към бързия куриерски кораб на фелицианците, който кротко висеше над площадката. Изгаряше от нетърпение да го огледа.

— Е, добре… Свържете се с капитан Тънг и се заемайте с настаняването им. А после се погрижете за тренировъчната им програма… Искам да им запълвате времето докато… докато се измъкнем…

— Капитан Тънг? — въпросително го изгледа Торн.

— Да, той вече е дендарийски наемник. Аз също се позанимах с приемането на доброволци… Пак ще станете едно семейство… — Закова тежък поглед в лицето на бетианеца и добави: — Бел, надявам се няма да забравиш, че отново сте братя по оръжие, нали?

— Тънг! — прошепна Торн. Изглеждаше повече смаян, отколкото изпълнен с ревност. — Озер положително ще излезе от кожата си!

* * *

Цялата вечер Майлс се занимаваше с досиетата на новите наемници. Вкарваше ги лично в компютрите на „Триумф“ просто защото искаше да се запознае по-добре с неочаквания багаж, който беше докарал неговия ординарец. На практика бяха подбрани добре — повечето притежаваха известен военен опит, а останалите имаха полезни професии.

Но имаше и доста странни личности. Спря монитора и се взря в лицето на хубавицата, която го беше зяпала на площадката за кацане. Защо по дяволите Баз е решил, че от специалист по банкова охрана може да стане наемник? Тя положително е имала основателни причини, за да иска да се махне от тази планета… А, ето… Резюмето от биографията й май дава отговор на загадката. Преди време е била наградена с почетната значка на военно-космическите сили на Ескобар, а точно преди деветнадесет години била пенсионирана по болест с всички военни почести. Това е станало непосредствено след войната с Бараяр. По онова време пенсионирането по болест явно е било на мода, помисли развеселено Майлс, спомняйки си начина, по който е бил освободен от служба Ботари. После веселостта го напусна и косъмчетата по ръката му леко настръхнаха.

Потопи се в огромните черни очи, огледа внимателно съвършената линия на лицето. Фамилията й беше типична за Ескобар — Висконти. А малкото й име беше Елена.

— Не! — смаяно прошепна той. — Това не може да бъде! — Тялото му изведнъж омекна: — НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!…

Отново се зачете в кратката биография. Жената се беше появила на Тау Верде IV преди година, командирована от компанията си в Ескобар за монтаж на свързочна техника в една от фелицианските банки. Вероятно е пристигнала броени дни преди началото на войната. Беше се регистрирала като неомъжена, без роднини. Майлс й обърна гръб заедно със стола си, но не след дълго установи, че отново му се иска да срещне погледа на блестящите очи от екрана на монитора. По време на войната между Ескобар и Бараяр е била твърде млада, за да бъде офицер, изчисли той. Друсана от пубертета… После се усмихна с нескрита самоирония… Откога започна да се счита за човек на средна възраст?

Но ако допусне дори само за миг, че тази жена е майка на неговата Елена, как тогава се е срещнала и свързала със сержант Ботари? По онова време Ботари е наближавал четиридесетте и е изглеждал горе-долу така, както изглежда днес. Майлс беше сигурен в това, тъй като го имаше на холограмите от сватбата на собствените си родители… Да бъдеш привлечен от човек като сержанта не е било проява на изтънчен вкус, въздъхна в себе си той.

После се отдаде на фантазиите си. Никак не е малко да подариш на Елена не гроб, а живата й майка… Никак не е малко да изпълниш мечтата на живота й, да задоволиш един вечен, упорит като трън в петата глад… Глад, подобен на онзи, който той самият изпитва когато става въпрос за изграждане на авторитет в очите на баща му… Това е истинско геройство, за такова нещо си струва да отлетиш чак до дъното на галактиката… Никакви подаръци, никакво уважение и внимание не можеха да се сравнят с подобен жест. Душата му се разтопи от удоволствие при представата за това, което би изпитала Елена…

Но стига… Това все още е една далечна хипотеза. Проверката й може да доведе до съвсем неочаквани резултати. Разбра, че сержантът му е спестил част от истината, твърдейки, че не си спомня нищо за Ескобар. От друга страна, това съвсем не беше изключено… Както и факта, че тази жена може да се окаже съвсем друга… Затова трябва да направи проверката сам, при пълна дискретност. Само по този начин няма да причини зло на никого…

* * *

На следващия ден Майлс проведе първото разширено съвещание със своите офицери. Под претекста да се запознае лично с новите попълнения, но с надеждата да чуе конкретни идеи за излизане от блокадата. Сред хората с настоящ и отминал военен опит не можеше да няма някой, който да знае какво трябва да бъде сторено. Раздадени бяха допълнителни копия от „Уставът на Дендарии“, след което Майлс се оттегли в командната кабина на новополучения кораб да се запознае с параметрите му.

Включи главния компютър и се залови за работа. На първо време увеличи капацитета на кораба по отношение на превозваните пътници за двуседмичното пътуване до Колонията Бета от четири, на пет, елиминирайки част от багажа и животоспасяващите материали. Беше сигурен, че при по-обстоен преглед на оборудването ще съумее да повиши тази цифра на седем. В същото време се опитваше да не мисли за наемниците, които нетърпеливо ще очакват завръщането му начело на значителни подкрепления. Нетърпеливо и дълго…

Продължаването на престоя им тук ставаше опасно. Тактическият симулатор на „Триумф“ ясно показа, че идеята да пробие блокадата на Озер с 200 войници е чиста мегаломания. Но все пак… Не, не! Направи усилие и си наложи да мисли трезво.

Ели Куин с обезобразеното лице изглеждаше логичен избор за изключване от състава на екипажите. На практика тя не беше дала клетва за лична вярност на Майлс… После ще трябва да хвърля ези-тура между Баз и Ард. Ако отведе инженера обратно на Бета, положително ще го изложи на опасността от арест и екстрадиране. Значи остава тук в името на собственото му добро, нали така, сър? Няма значение, че в продължение на седмици беше работил всеотдайно, подкрепяйки по всякакъв начин налудничавите идеи на Майлс. Няма значение това, което озеранците ще направят на своите дезертьори и техните помагачи в момента, в който най-сетне ги пипнат… Няма значение, че по този начин ще бъде прекъснат оформящия се роман между Баз и Елена… А дали това не е главната причина за подобен ход на мислите му?

От логиката боли стомах, беше крайното заключение на Майлс.

В момента не беше лесно да мисли единствено за конкретните задачи. Погледна ръчния си хронометър. Още няколко минути. Запита се дали не постъпи глупаво като запази онази бутилка с ужасно фелицианско вино в гардероба. Сега може би трябва да я извади и…

Въздъхна и се облегна назад, усмихвайки се на Елена, която седеше в другия край на кабината и преглеждаше списъка с въоръженията. Сержант Ботари се беше настанил край малка сгъваема масичка и почистваше личните им оръжия. Елена отвърна на усмивката му и свали миниатюрните слушалки от главата си.

— Изготви ли програма за физическа подготовка на новите… хм… попълнения? — попита той. — Някои от тях изглеждат така, сякаш от доста време не са се раздвижвали.

— Всичко е готово — отвърна тя. — Още утре започвам с една голяма група. Генерал Халифай се съгласи да ми отстъпи гимнастическия салон на рафинерията… — Помълча, после добави: — Като говорим за раздвижване ми хрумна, че няма да е зле да дойдеш и ти…

— Ами…

— Добра идея — обади се сержантът без да вдига глава.

— Но стомахът ми…

— Ще дадеш добър пример на бойците — подхвърли Елена и примигна с престорена невинност насреща му.

— Като рухна още на загрявката, нали?

Очите й весело проблеснаха.

— Няма, ще ти позволя да се преструваш на инструктор…

Сержантът духна в сребристото дуло на комутатора за нервна парализа, кимна на някаква своя мисъл и подхвърли:

— Екипът ти е в най-долното чекмедже на стенния гардероб…

— Добре — предаде се Майлс и отново погледна хронометъра си. Вече е време…

Вратата на кабината безшумно се плъзна встрани и на прага застана, точна до секундата, жената от Ескобар.

— Добър ден, техник Висконти — започна жизнерадостно той, но думите заглъхнаха в гърлото му. В ръцете си жената държеше иглов имплодер, готов за стрелба.

— Никой да не мърда! — извика тя.

Излишен съвет. Поне за Майлс, който замръзна от изненада и остана с отворена уста.

— Значи това си ти! — просъска жената. Гласът й тежеше от омраза, болка и смъртна умора. — В началото не бях сигурна, но сега… Ти!

Майлс предположи, че говори на Ботари тъй като оръжието й беше насочено в гърдите на сержанта. Ръцете й потрепваха, но това слабо се отразяваше на имплодера.

Отварянето на вратата завари сержанта с плазмен лък в ръце, той лесно би могъл да го използва. Но вместо това пусна оръжието, заряза полуклекналата стойка за стрелба и бавно се облегна на стената.

Елена седеше с кръстосани крака и от тази позиция едва ли беше в състояние да скочи. Слушалките паднаха на леглото, в стаята се разнесе тъничък сигнал…

Очите на жената от Ескобар за момент прескочиха към Майлс, после отново се заковаха върху жертвата си.

— Адмирал Нейсмит, според мен е време да разберете какъв човек сте наел за свой бодигард! — просъска тя.

— Ами… Защо не ми предадете оръжието и не седнете да обсъдим въпроса на спокойствие? — протегна ръка Майлс. Контракциите в стомаха му се засилиха, ръката му — глупаво щръкнала сред стаята, започна видимо да трепери. Не така си беше представял тази среща. Жената направи зла гримаса и завъртя игловия имплодер към него, той неволно се сви. Веднага след това отново се прицели в Ботари.

— Тоя там е бивш бараярски войник — посочи го с брадичка тя. — Не се изненадвам, че го откривам като член на някаква смотана наемническа групировка. По време на бараярската агресия срещу Ескобар беше главен палач на адмирал Ворутиер. Но вие сигурно знаете това… — Очите й сякаш прегаряха кожата на Майлс, той изпита чувството, че го пронизват ножове и пропада някъде надълбоко.

— Аз… — запелтечи младежът — Аз… — Погледна към Елена, която беше напрегната като навита пружина, с разширени от изненада и ужас очи.

— Адмиралът никога не изнасилваше лично своите жертви, а просто предпочиташе да гледа. Ворутиер беше любовник на принц Серж и може би се страхуваше от ревността му. Но това не му пречеше да бъде адски изобретателен при мъченията. Принцът обичаше бременните жени, а групата на Ворутиер беше поела задължението да му ги доставя…

В съзнанието на Майлс с писък се заблъскаха стотици нежелани асоциации. Не, не… Значи това, което наричат „латентно познание“, наистина съществува? От колко време знаеше, че не бива да задава въпроси, на които не иска да научи отговорите? Върху лицето на Елена се беше запечатало изражение на недоверие и гняв. Господи, помогни ми да го запазя такова, примоли се безмълвно Майлс. Неговият станър лежеше на масичката на Ботари, отвъд евентуалната права на изстрелите им. Дали има някакъв шанс да го докопа?

— Когато попаднах в лапите им, бяха на осемнадесет години. Току-що завършила, без любим в армията. Просто изгарях от желание да защитавам дома си. Онова, което ставаше на Ескобар, не можеше да се нарече война. По-скоро беше личен ад за всеки от нас, създаден от огромната мощ на бараярците!… — Жената беше на прага на истерията, сякаш потисканият с години студен ужас на преживяното отново се пробуждаше в душата й. Майлс разбра, че трябва да направи всичко възможно да я спре…

— А този тип беше тяхното оръжие, техният фокусник и любима играчка! — Пръстът й обираше луфта на спусъка. — Бараярците отказаха да предадат на правосъдието своите военнопрестъпници, а моето правителство реши да изтъргува трагичната съдба на хиляди като мен в замяна на мирния договор… Така той остана на свобода и се превърна в кошмар на живота ми. Кошмар, който продължава вече цели двадесет години! Но наемническите армади имат свой начин да раздават правосъдие. Затова настоявам този човек да бъде арестуван, адмирал Нейсмит!

— Аз… Аз не мога да… — Майлс объркано млъкна и извърна умолителен поглед към Ботари: — Сержант?

Експлозията на думите се беше стоварила върху Ботари като силна киселина. Лицето му се сбръчка от болка, веждите му се свъсиха в усилие да разбере… Да разбере, или да си спомни? Очите му пробягаха по лицата на присъстващите, от гърдите му се откърти тежка въздишка. Такъв израз вероятно би имал човек, който се спуска в бездънната пропаст на ада, като преди това е успял да зърне и късче от рая.

— Лейди! — прошепна той. — Все още си много красива!

НЕ Я ПРЕДИЗВИКВАЙ, СЕРЖАНТ!, безмълвно изкрещя Майлс.

Лицето на жената от Ескобар се разкриви от гняв и страх. Пръстът й натисна спусъка. От дулото на потрепващото оръжие излетя поток сребристи капчици. Иглите се забиха в стената над главата на Ботари и го обсипаха с дъжд от остри като бръснач отломки. После оръжието засече. Жената изруга и безрезултатно натисна спусъка още веднъж, а Ботари се облегна на стената и тихо, без да се обръща конкретно към никого, промърмори:

— Успокой се…

Майлс скочи към своя станър, а Елена се нахвърли върху нападателката. Изби оръжието от ръцете й и ги изви назад, ужасът и гневът сякаш бяха удесеторили силата й. Майлс насочи станъра си, но това вече не беше нужно. Жената престана да оказва съпротива и той разбра причината когато се извърна към сержанта.

Ботари се срина като стена, подкопана в основите. Върху ризата му имаше четири-пет капчици кръв — малки и незначителни, сякаш протекли от слаб капиляр в носа. Но после от устата му рукна кървав поток и той се задави. Майлс се отпусна на колене и взе главата му в ръце. В същия момент от Ботари изригна втора алена река.

— Сержант?!

Ботари лежеше неподвижно. Очите му бяха широко разтворени, но безжизнени. Главата му безсилно се люшна на една страна, от ъгълчето на устата му покапа кръв и бързо попи в мокета. Приличаше на някакъв див звяр, прегазен от случайно преминаващ автомобил. Майлс трескаво попипа гърдите му, но така и не успя да открие входящите рани от игловия имплодер. Беше улучен на пет места в гърдите и корема. А това означаваше, че вътрешните му органи са станали на пюре…

— Защо той не стреля? — проплака Елена и разтърси тялото на жената пред себе си. — Не беше ли заредил?

Майлс стрелна с очи цифровите показания върху екрана на плазмения лък, все още здраво стиснат между безчувствените пръсти на сержанта. Беше зареден докрай, лично от собственика си.

Елена отмести отчаян поглед от безжизненото тяло на баща си, пръстите й стиснаха гърлото на пленницата.

Майлс скочи на крака без да обръща внимание на кръвта, попила по дрехите му.

— Елена, не! Не я убивай!

— Защо? — изкрещя момичето. — Защо?! — Сълзите рукнаха по разкривеното й лице.

— Според мен тя е твоята майка!

О, Господи! Не трябваше да го казва!…

— Ти вярваш на тези ужасни дрънканици! — нахвърли се върху него Елена. — На тези невъобразими лъжи!… — Но хватката й вече беше започнала да се разхлабва. — Майлс! Та аз дори не зная значението на повечето от тези думи!

Жената от Ескобар се разкашля, успя да извърне глава и втренчи недоумяващ поглед в лицето на Елена.

— Това е негова кръв, така ли?

— Дъщеря му.

Очите й изпитателно огледаха чертите на Елена. Очите на Майлс — нейните. Да, съмнение не можеше да има. Същата коса, същата изящна структура на костите…

— Приличаш на него… — В думите й се долови леко отвращение. — Чувала съм, че бараярците използват зародишите за военномедицински експерименти… — Премести натежал от подозрение поглед върху Майлс: — Ти да не си от същото котило? Не, това е изключено…

Елена я пусна и отстъпи крачка назад. Преди години, по време на някакъв пожар в имението Воркосиган, Майлс видя как един кон изгоря жив в конюшнята без никой да може да му помогне… Оттогава насам беше убеден, че на света не може да има нещо по-сърцераздирателно от предсмъртните вопли на животното. Но сега разбра, че има — това беше мълчанието на Елена…

Събра остатъка от силите си и изпъна гръб.

— Лъжете се, мадам! Адмирал Воркосиган се погрижи всички родени по време на войната деца да бъдат изпратени в сиропиталище. Всички, с изключение на…

„Лъжа“, беззвучно се свиха устните на Елена, но убеждение липсваше. Очите й жадно се впиха в лицето на жената от Ескобар, Майлс неволно потръпна.

Вратата отново се отвори и в кабината се втурна Ард Мейхю.

— Милорд, искате ли да прегледате нарядите за… Всемогъщи Боже! — Закова се на място, преглътна и светкавично се извъртя: — Отивам за лекар!

Елена Висконти пристъпи към тялото на Ботари с предпазливостта на човек, току-що убил отровно влечуго. Очите й срещнаха втренчения поглед на Майлс.

— Извинявам се за неудобството, което ви причиних, адмирал Нейсмит — промълви тя. — Но това не е убийство, а обикновена екзекуция на един военнопрестъпник. Беше акт на справедливост! — Гласът й предизвикателно изтъня, после започна да глъхне. — Беше…

Беше самоубийство, поправи я мислено Майлс. Той можеше да те гръмне без дори да помръднеш от мястото си. Познавам добре бързината на реакциите му.

— Не — прошепна той и поклати глава.

Устните й отчаяно се присвиха.

— И вие ли ме наричате лъжкиня?! Или ще кажете, че това ми достави удоволствие?

— Не… — Той я погледна през огромната, широка цял метър пропаст. — Не исках да кажа това… Но… Аз не бях в състояние да ходя до петгодишна възраст, само пълзях… Прекалено дълго съм гледал колената на хората край себе си. Но когато имаше парад или друго привлекателно зрелище, аз имах възможност да го наблюдавам без проблем… От раменете на сержанта…

Вместо отговор тя се изплю върху трупа на Ботари. Очите на Майлс потъмняха от гняв. Само завръщането на Мейхю и санитарната инструкторка го предпази да не извърши голяма глупост.

— Адмирале! — втурна се към него жената. — Къде сте ранен?

В продължение на цяла минута той я гледаше без да разбира нищо, после сведе очи към окървавените си дрехи.

— Не съм ранен — промърмори и направи безуспешен опит да почисти лепкавата течност от дрехите си. — Пострада сержанта…

— Какво стана? — коленичи край Ботари инструкторката. — Нещастен случай ли беше?

Майлс вдигна очи към Елена. Тя стоеше напълно неподвижно, увила ръце около раменете си и сякаш потръпваше от студ. Само очите й се движеха. От сгърченото тяло на пода към изправената фигура на жената от Ескобар и обратно…

Устните му с мъка се раздвижиха:

— Нещастен случай. Почистваше оръжията, а игловият имплодер се оказа включен на автоматична стрелба… — Две истини в три изявления — постижението не беше лошо…

Устните на жената от Ескобар се разтегнаха в тържествуваща усмивка. Тя мисли, че съм узаконил нейното правосъдие, осъзна Майлс. Прости ми, сержант…

Санитарната инструкторка прокара портативния си скенер над гърдите на Ботари и поклати глава:

— Господи, каква бъркотия!

Надеждата беше толкова внезапна, че тялото на Майлс подскочи като гумено.

— Какво е състоянието на криогенните камери? — развълнувано попита той.

— Всички са заредени, сър. Сторихме го веднага след контраатаката.

— Как процедирате при подбора на пациентите?

— Предимство имат най-малко обезобразените, тъй като шансовете им за съживяване са най-големи, сър. Враговете остават последни, освен ако не ги изискат от разузнаването.

— Каква според вас е степента на обезобразяване тук?

— Доста голяма, имам само два по-тежки случая…

— Кои са те?

— Хора на капитан Тънг. Ще наредите ли да извадя един от тях?

Майлс замълча, очите му потърсиха лицето на Елена. Тя гледаше тялото на Ботари така, сякаш това беше някакъв непознат, най-сетне свалил маската на баща й от лицето си. Тъмните й очи приличаха на бездънни пещери. Една за Ботари, една за него самия…

— Той… Той мразеше студа — промърмори най-сетне Майлс. — По-добре направете приготовления за моргата…

— Слушам, сър — козирува медицинската инструкторка и забързано излезе.

Мейхю изглеждаше съвсем замаян пред лицето на смъртта.

— Съжалявам, милорд — прошепна той. — Тъкмо… Тъкмо бях започнал да го харесвам…

— Да, добре — кимна Майлс. — А сега си върви… — Спря очи върху жената от Ескобар и отчаяно прошепна: — Вървете си и вие!

Елена продължаваше да мести очи от смъртта към живота и обратно. Приличаше на див звяр, току-що вкаран в стоманена клетка.

— Мамо?

Гласът й беше тих и изтънял, съвсем различен.

— Стой по-далеч от мен! — предупредително изръмжа жената, хвърли й изпълнен с хладна омраза поглед и се насочи към вратата.

— Хм… — прочисти гърлото си Ард. — Може би ще е по-добре да седнеш, Елена… Ще ти донеса чаша вода, или нещо друго… — Протегна ръце да я подкрепи: — Ето така… Браво, добро момиче…

Тя се остави да бъде отведена настрана, хвърляйки един последен поглед към сгърченото на пода тяло. Лицето й прилича на унищожен от жестока бомбардировка град, помисли си Майлс.

Изчака завръщането на медицинския инструктор, искаше да уточни началния час на бдението. Обзе го страх, чувстваше се необичайно. Беше свикнал сержанта да се страхува и грижи за него, а не обратното… Докосна с пръст лицето на Ботари. Брадичката му беше гладко избръсната.

— А сега какво ще правя, сержант?

Загрузка...