Началото

Четирийсет и трета глава

Вдовицата на Исаму бе бременна в шестия месец, когато намериха тялото на съпруга й. Докато траеше зимата, тя се бе надявала, че с идването на пролетта той ще се появи изневиделица, както бе правил и по-рано. Разочарованието и скръбта й бяха поносими само заради очевидния факт, че съпругът й бе убит, без той самият да е бил въоръжен. Покаянието и отказът от предишния му живот се оказаха искрени, преобразяването му — същинско, а не престорено. Не бе съгрешил; щяха да се срещнат в рая, както проповядваше тяхното учение, в присъствието на Тайния.

Тя се омъжи за най-стария приятел на брат си — Шимон, с когото бяха отраснали заедно и чиито надежди бяха разбити от появата на непознатия. Шимон стана баща на момчето, което се роди в седмия месец и на което дадоха разпространеното сред Скритите име Томасу.

Необичайно енергично в утробата й, детето продължи да бъде такова и след раждането си. Спеше малко, проходи на девет месеца и оттогава все гледаше да избяга в гората. Първоначално сякаш бе обречено да умре от някаква злополука — да се удави в бързея, да падне от върха на някой бор или просто да се изгуби в планината. Вторият му баща все му предричаше подобен край, докато се опитваше да го обуздава с хокане, наказания и макар и рядко — с бой. Майка му Сара се луташе между ужаса, че ще го загубят, и гордостта, с която я изпълваха неговите бързина, сръчност и обичлива природа.

Томасу беше петгодишен, когато до отдалеченото селце Мино стигна вестта за гоненията, на които бяха подложени Скритите в Източната провинция, и детството му бе помрачено от сянката на Ийда Садаму, който, според слуховете, хващал деца като него и ги убивал със собствените си ръце. Две години по-късно обаче битката при Яегахара, изглежда, отклони вниманието на владетеля Ийда от натрапниците в собственото му владение. Мълвата донесе, че загубите и от двете страни били огромни. Селяните отправиха благодарности — не за умрелите, а защото смятаха, че през следващите години воините на Ийда ще имат по-неотложни грижи от тези да претърсват затънтените гори за членове на Скритите.

Ийда стана нещо като зъл великан човекоядец, с когото майките плашеха децата си, за да слушат. И малки, и големи вярваха в тъмната му сила.

Годините се търкаляха една след друга. Скритите продължаваха своя мирен живот, като почитаха всички живи същества, споделяха своята седмична ритуална храна, говореха рядко за убежденията си и просто живееха според тях. Томасу оцеля през детството си въпреки мрачните предсказания на втория си баща. Макар и да не го показваше често, Шимон обичаше момчето почти колкото Сара и, разбира се, колкото общите им деца — двете момичета Марута и Мадарен.

Шимон и Сара не говореха за истинския баща на Томасу — странника, станал жертва на убийство, и Томасу израсна, без да чува да го споменават. Не приличаше на никого от познатите си, а притежаваше собствен облик — беше слаб, източен, с фини черти. Единствената прилика, която майка му забеляза, бе в странните линии, пресичащи дланите му — знаеше, че такива бяха и ръцете на баща му.

Не можеше да се каже, че останалите момчета от селото не харесваха Томасу. Търсеха го заради уменията му в игрите и знанията му за гората, но той все се биеше с тях.

— Какво ти се случи този път? — изплака майка му, когато един късен следобед в единайсетата си година Томасу се прибра вкъщи с рана на главата, от която капеше кръв. — Ела да те оправя.

Томасу се опитваше да отмие кръвта, която се стичаше в очите му.

— Просто се озовах на пътя на един камък — отвърна той.

— Ама защо си се бил пак?

— Не знам — отвърна той весело. — Просто ей така, беше си бой с камъни.

Сара бе намокрила едно парче стар плат и сега го притисна до слепоочието му. Той сгърчи лице в гримаса и за момент отпусна глава върху гърдите й. Обикновено се съпротивляваше на прегръдките й и гледаше да се отскубне от тях.

— Дивачето ми — рече тихо тя. — Моето малко ястребче. Какво ли ще излезе от теб?

— Другите деца дразнеха ли те? — попита Шимон. Знаеше се, че Томасу е сприхав и останалите момчета се забавляваха да го предизвикват.

— Малко. Казват, че съм имал ръце на магьосник… — Томасу огледа дългите си пръсти и дланите си, разполовени от отвесна линия. — Затова им показах как хвърля камъни един магьосник!

— Не бива да им отвръщаш — рече тихо Шимон.

— Ама те винаги почват първи! — отвърна рязко Томасу.

— Каквото и да почват, не е твоя работа да го довършиш. Остави на Тайния да те закриля.

Идеята за магьосничество безпокоеше Шимон. Той наблюдаваше момчето внимателно, нащрек за някаква видима разлика или признак за демонична обсебеност. Гледаше Томасу да е до него винаги, когато бе възможно, забраняваше му да скита сам из гората, където можеше да бъде омагьосан от странни същества, молеше се ден и нощ Тайният да го закриля не само от злините на света, но и от собствената му странна природа.

Раната заздравя, но остави белег с формата на тридневна месечина, който избледня до сребристо върху кожата му с цвят на мед.

Един ден рано напролет няколко години по-късно работеха заедно край реката — сечаха елшови фиданки, чиято кора после щяха да обелят и да използват за направата на платно. Придошла от топящите се снегове, реката се виеше около шубраците при стволовете на елшите и препускаше по камъните в коритото си с оглушителен шум, наподобяващ виковете на многолюдна тълпа. Шимон вече няколко пъти бе нахокал Томасу — момчето първо бе понечило да се втурне след едно сърне и майка му, дошли да пият вода от вира, после пък се бе зазяпало в двойка рибарчета. Шимон се наведе да събере вече окастрените фиданки, върза ги на сноп и ги понесе нагоре по склона, за да не ги отнесе водата. Беше оставил Томасу само за миг, но когато се обърна, за да погледне назад, видя своя заварен син да изчезва надолу по реката в посока към селото.

— Ах ти, непрокопсанико! — викна той напразно след него, чудейки се дали да продължи работата си, или да го догони и да го накаже. Гневът му надделя; грабна една от фиданките и хукна надолу покрай реката. — Този път ще му хвърля един хубав бой! Много сме меки с него! Това хич не му се отразява добре.

Все още нареждаше ядно под нос, когато мина завоя на реката и изведнъж видя най-малката си дъщеря Мадарен да се бори отчаяно в калните води. Вероятно бе опитала да прекоси реката по камъните, но се бе подхлъзнала в един от дълбоките вирове и сега се опитваше да се спаси, вкопчена в оголените корени по брега.

Томасу вече я бе достигнал. Малкото момиче пищеше, но Шимон почти не я чуваше от мощния рев на водата. Хвърли пръчката, която носеше, и видя как реката я отнесе за миг. Томасу едва успяваше да се задържи на мястото, където бе паднала Мадарен. Отдели пръстите й от коренището, което бе сграбчила, и тя се хвърли върху му, вкопчвайки се в него като маймунче в майка си. Той я хвана с една ръка, притисна я до рамото си и къде плувайки, къде пълзейки, успя да я изнесе на брега. Там Шимон я пое.

Сара дотича, мълвейки благодарности, че детето е невредимо, нахока Марута, задето я бе оставила без надзор, и похвали Томасу. Шимон погледна заварения си син, когато Томасу изскочи на брега и отръска водата от себе си като куче.

— Какво те накара да се втурнеш надолу? Пристигнал си точно навреме!

— Стори ми се, че я чух да ме вика — отвърна Томасу и после се навъси. — Само че няма как да… — шумът от водата ги обгърна и заглуши всички останали звуци.

— Вероятно Тайният ти е пратил предупреждение — рече Шимон с благоговение, взе ръката на момчето и изписа върху дланта му знака на Скритите.

Чувстваше, че Томасу е избран по някакъв начин, да стане предводител на Скритите може би, да поеме водачеството от Исао. Вечер започна да разговаря с него сериозно по различни духовни въпроси и да го запознава по-задълбочено с вярванията на Скритите. Въпреки че Томасу бе доста сприхав и все не можеше да си намери място, Шимон смяташе, че момчето притежава природна благост и непоносимост към жестокостта — качества, които и двамата му родители се стараеха с всички сили да поощряват и развиват.

Беше рядкост някой странник или пътник да се озове в Мино. Селцето се гушеше скрито в планината, край него не минаваха пътища, само пътеките, които прехвърляха планината или вървяха покрай реката през долината. Сега те бяха почти непроходими, обрасли и запуснати. Няколко години по-рано едно свлачище почти бе препречило пътеката през долината. От време на време някой човек преминаваше през прохода към Хиноде и се връщаше с новини и слухове. Бяха минали почти шестнайсет години, откакто странникът се бе появил и изчезнал отново; повече от четиринайсет след раждането на неговия син. Томасу бе пораснал и се бе превърнал в момък с поразителна външност. Вече никой не го дразнеше, а и той отдавна не се замесваше в сбивания. И момчета, и момичета, забеляза Шимон, го търсеха и това накара втория му баща да започне да размишлява над въпроса за брак. Даваше на Томасу все повече задачи и изискваше от него по-малко да дивее из гората, а да работи редом с мъжете от селото и да се подготвя за живота си на възрастен.

През повечето време Томасу му се подчиняваше, но една вечер в началото на деветия месец изчезна в гората, като каза на майка си, че отива да търси гъби. Шимон, който се върна уморен от една отдалечена нива, където прибираха последната част от бобената реколта, чу гласа на жена си да отеква из долината:

— Томасу! Прибирай се!

Отпусна се морно върху дървеното стъпало на къщата; целият се беше схванал, ставите го боляха. Вечерният въздух ставаше мразовит, зимата наближаваше.

— Кълна се, че ще го разкъсам на парченца — нареждаше ядно Сара, докато носеше вода на мъжа си да се измие.

— Хм! — изсумтя той развеселен, знаейки, че тя никога няма да изпълни заканата си.

— Каза, че отивал за гъби, ама това е само оправдание!

Голямата им дъщеря тичаше нагоре към къщата. Когато пристигна, очите й блестяха от вълнение, а страните й бяха поруменели от студения въздух.

— Татко! Татко! Томасу си идва и с него има още някой!

Шимон се изправи слисан. Жена му отправи поглед към планината, заслонявайки очи. Светлината постепенно гаснеше, здрачаваше се. Томасу изникна от сумрака, водейки нисък набит човек, който носеше на гърба си бамбуков кош. След като прекосиха последната дига, Томасу викна:

— Намерих го в планината! Беше се загубил!

— Няма защо да уведомяваш целия свят — измърмори Шимон, но хората вече излизаха от колибите си, за да видят непознатия.

Шимон впери поглед в тях — познаваше ги откакто се помнеше, това бяха единствените хора, които знаеше, освен последния странник, който се бе появил от гората и бе причинил такава мъка. Естествено, Шимон знаеше кои семейства са от Скритите и кои не, но един външен не можеше да ги различи.

Томасу доведе мъжа до стъпалото.

— Казах му, че ще го нахраним, може да пренощува у нас, а утре ще му покажа пътеката към Хиноде. Идва от Инуяма.

Лицето на момчето сияеше от въодушевление.

— Намерих и гъби — обяви той и подаде вързопа на майка си.

— Благодарен съм на сина ви — рече мъжът, свали вързопа от гърба си и го остави на стъпалото. — Тръгнал съм за село Хиноде, но никога не съм минавал по този път и се загубих.

— Никой не идва тук — рече Шимон предпазливо.

Непознатият се огледа.

Пред къщата се бе събрала малка тълпа; всички се бяха втренчили в него с нескрит интерес, но стояха на разстояние. Шимон внезапно ги видя през очите на непознатия — старите им окърпени дрехи, босите им нозе, изпитите им лица и мършави тела.

— Ясно защо — животът тук е труден.

— Но дори и най-тежкият живот има нужда от малко отпускане, от малко разкрасяване — рече мъжът, а в гласа му се прокрадна лицемерна нотка. — Нека ви покажа какво нося във вързопа си. Аз съм амбулантен търговец; имам игли и ножове, конци и върви, даже няколко парчета плат — чисто нов и не съвсем — той се обърна и даде знак на селяните да се приближат. — Елате да видите!

Започна да развива вързопите, които вадеше от бамбуковия кош.

Шимон се засмя.

— Не си губете времето! Сигурно не подарявате тези неща? Нямаме какво да заделим, за да ви го предложим в замяна.

— Нямате монети? — попита той. — Нито сребро?

— Никога не сме виждали такива — отвърна Шимон.

— Добре, ще приема чай или ориз.

— Ядем предимно просо и ечемик, а чай си приготвяме с вейки от гората.

Търговецът престана да разопакова.

— Нямате нищо за замяна? А ако поискам подслон за през нощта, купичка просо и чаша чай от вейки? — той се изкиска. — Звучи като истинско богатство за човек, принуден да прекара една студена нощ на твърдата земя!

— Разбира се, добре сте дошли при нас — рече Шимон, — но ние не очакваме плата — той се обърна към дъщеря си, която се бе втренчила в търговеца, без да помръдва. — Марута, донеси още вода за нашия гост. Томасу, внеси вътре вещите му. Жено, имаме един човек повече за вечеря.

За момент изпита тъга, когато коремът му напомни какво означава да се нахрани още едно гърло, но после потисна това чувство. Нали една от старите притчи учеше да се оказва гостоприемство на странници, защото могат да се окажат предрешени ангели?

Той махна на останалите селяни да се разотидат, уж без да обръща внимание на сподавените им молби поне да им позволи да видят иглите, плата и ножовете, които за тях бяха истински съкровища, но питайки се вътрешно дали не би могъл да осигури няколко игли за жените, нещо красиво за момичетата.

Жена му добавяше гъбите към супата; вътре къщата бе задимена и топла. Навън застудяваше с всяка изминала минута — той за пореден път си каза, че същата нощ вероятно ще падне първата слана.

— Наистина щеше да ви е твърде студено да спите навън — отбеляза, докато жена му сипваше супата в старите дървени купички.

Най-малкото дете Мадарен невинно подхвана първата молитва над храната. Сара протегна ръка да я спре, но търговецът много тихо довърши думите й, а после изрече и втората молитва. Настъпи дълъг момент на мълчание, след което Шимон прошепна:

— Вие сте един от нас?

Търговецът кимна.

— Не знаех, че тук има такива. Никога не съм чувал за това село — той шумно изпи супата си. — Благодарете се, че никой не знае за вашето съществуване, защото Ийда Садаму ни ненавижда и мнозина вече намериха смъртта си в Инуяма и на запад чак до Ногучи и Ямагата в Средната провинция. Ако Ийда успее да завладее Трите провинции, ще ни изтрие от лицето на земята.

— Ние не сме заплаха нито за владетеля Ийда, нито за когото и да било — рече Сара. — И тук сме в безопасност. Съпругът ми и Исао, нашият водач, са много уважавани; те помагат на всички. Всички ни обичат, никой няма да ни причини зло.

— Моля се Той да ви закриля — рече търговецът.

Шимон забеляза недоумението в очите на дъщеря си.

— В безопасност сме под Неговата закрила — рече бързо, забелязвайки с болка как недоумението й преминава в страх. — Като малките пиленца под майчините крила.

Когато оскъдната храна свърши, търговецът настоя да им покаже стоката си с думите:

— Трябва да си изберете нещо, това ще ви е плата, както ви казах.

— Няма нужда — отвърна Шимон, но беше любопитен да види какво още носи мъжът и не преставаше да мисли за иглите. Те бяха толкова полезни, тъй лесно се губеха или чупеха и толкова трудно се намираха нови.

Сара донесе лампа. Рядко ги палеха, тъй като обикновено си лягаха с падането на нощта. Необичайната светлина и скъпоценните предмети изпълниха всички с вълнение. Малките момичета гледаха със сияещи очи, докато търговецът развиваше квадратни парчета тъкан плат в красиви десени, игли, малка издялана от дърво кукла, полирани в червено дървени лъжици, чилета цветни конци, руло конопен плат в индигов цвят и няколко ножа, единият от които по-скоро приличен на къс меч, макар че дръжката му бе гладка и нямаше ножница.

Шимон неволно забеляза, че очите на Томасу са приковани в него и че когато момчето се приведе напред към светлината, за да го огледа по-добре, десницата му се сви, сякаш мечът вече се бе разположил върху линията на ръката му. Търговецът го наблюдаваше, леко свъсил вежди.

— Харесва ли ти? Не бива!

— Защо носите такива оръжия за убиване? — попита тихо Сара.

— Хората ми предлагат неща в замяна — отвърна той, взе меча и отново го уви. — Ще го продам някъде.

— А ние защо нямаме оръжия? — попита шепнешком Томасу. — Тогава няма да сме толкова безпомощни срещу тези, които искат да ни унищожат.

— Тайният е нашата закрила — рече Шимон.

— По-добре да умрем, отколкото да отнемем чужд живот — добави Сара. — Учим ви на това, откакто сте се родили.

Момъкът почервеня леко от тяхното порицание и не отвърна.

— Този нож убил ли е някого? — попита Марута, като се сви, все едно виждаше змия.

— Затова е направен — рече й Шимон.

— Или за да убиеш себе си — добави търговецът и виждайки удивлението в очите на децата, не се сдържа да разкраси казаното: — Воините смятат, че при определени обстоятелства е почтено да отнемат собствения си живот. Разпарят корема си с такъв меч!

— Това е страшен грях — рече тихо Сара, взе ръката на Марута и изписа върху дланта й знака на Скритите. — Дано ни закриля не само от смърт, но и от греха на убийството!

Мъжете шепнешком изразиха съгласието си, но Томасу рече:

— Ние няма как да убиваме. Нямаме врагове тук, нямаме и оръжия — после сякаш осъзна неодобрението на майка си. — И аз се моля да не ни се случва нито едното, нито другото — рече той сериозно.

Сара наля чай на всички и те привършиха вечерята с последна молитва за настъпването на царството на покоя. Търговецът даде на Мадарен куклата, а на Марута — няколко червени върви за косите й. Шимон помоли за игли и получи пет.

На следното утро, преди да тръгне, търговецът настоя да остави конопения плат.

— Нека жена ти ти ушие нова роба.

— Прекалено е скъп — възрази Шимон. — Ние сторихме толкова малко за вас.

— Много тежи — отвърна мъжът. — Ще ми спестите труда да го нося по-нататък. Признателен съм ви, а и нали сме другари по вяра, братя.

— Благодаря — рече Шимон и го пое с признателност. Никога не бе притежавал нещо толкова ценно. — Ще се върнете ли тук? Добре сте дошли при нас по всяко време.

— Ще се опитам да дойда, но ще е чак след месеци. Догодина, може би, или тази след нея.

— Накъде поемате сега? — попита Шимон.

— Смятах да се опитам да стигна до Хиноде, но мисля, че ще се откажа от този план. Искам идната година да съм на запад. Ако синът ти може да ми покаже обратния път до река Инугава, ще се опитам да стигна с кораб до Хофу преди настъпването на зимата.

— Из всичките три провинции ли пътувате?

— Бил съм навсякъде, дори в Хаги — търговецът вдигна коша и Шимон му помогна да го настани на гърба си.

— Дори не съм чувал за Хаги — призна той.

— Това е главният град на Отори, които бяха победени от Ийда по време на битката при Яегахара. Сигурно сте чули за нея!

— Да — отвърна Шимон. — Колко ужасни са борбите между клановете!

— Дано Той ни пази от тях — рече търговецът. Замълча за момент, после сякаш се отърси от мислите си. — Е, трябва да тръгвам. Благодаря още веднъж и се пазете.

Двамата мъже се огледаха за Томасу. Шимон забеляза със задоволство, че момчето вече се е хванало за работа да събира окапали листа, които щяха да разпилеят по празните ниви, побелели от слана. Точно се канеше да го извика, когато търговецът каза:

— Не прилича на теб. Роден син ли ти е?

— Да — чу се да отвръща Шимон и дори добави: — Прилича на бащата на жена ми — внезапно се обезпокои от любопитството и словоохотливостта на другия. — Аз ще ви покажа пътя — добави. Обзе го страх, че ако Томасу тръгне с търговеца, може повече да не се върне.