Началото

Осемнайсета глава

Шигеру яздеше към дома във весело настроение, чувствайки, че има всички основания да бъде доволен от резултатите от своите решителни действия. Ставаше все по-известен и тачен от обикновените хора, които излизаха да го посрещат във всеки град и село, обсипвайки него и подчинените му с дарове от храна, плодове и оризово вино. Времето продължаваше да е хубаво и горещо, реколтата щеше да е добра и сякаш всички бяха щастливи.

Но посрещането му в крепостта не беше толкова възторжено. Едва бе слязъл от коня във външния двор, когато лично Ендо Чикара дойде да го посрещне у дома с думите:

— Баща ви иска да отидете при него незабавно.

— Ще се измия и ще се преоблека — отвърна Шигеру. — Последствията от това пътуване…

— Владетелят Шигемори подчерта „незабавно“ — възрази Ендо.

Шигеру подаде юздите на Кийошиге. Двамата младежи размениха погледи. Кийошиге леко повдигна вежди, но не каза нищо.

Сега ще ме накажат, помисли си тъжно Шигеру. Очакваше го, но от това не му ставаше по-леко. Чичовците му бяха разгневени, а баща му — объркан и печален. Недоволството на баща му по-скоро бе причинено от факта, че Шигеру бе действал на своя глава, без да търси съвет или позволение. Чичовците му, чието присъствие дразнеше Шигеру неимоверно, бяха по-разтревожени от онова, което описваха като злополучни резултати — смъртта на Хонда и Маеда, ненужното предизвикателство към Тохан…

— Ако не бях там, Садаму щеше да умре! — възкликна ядно Шигеру. — Поне няма как да изфабрикуват лъжи за неговата смърт. Освен това той се закле пред свидетели да ограничава хората си и да не допуска повече нахлуване в Средната провинция. Ще имаме мир по границата, а и мините в Чигава са защитени.

— Владетелят Китано е недоволен от твоята намеса в личните му дела — отбеляза по-възрастният от чичовците му.

— Китано лично потвърди верността си към мен, синовете му също — рече Шигеру, като се опитваше да овладее гнева си. — А междувременно Тадао ще стои близо до мен…

Вече не ставаше въпрос за това дали е прав — въпреки че самият той нямаше съмнения — а за това чия воля ще надделее, кой ще се окаже по-силен. Той напомни на чичовците си, че е наследникът на клана, че вече е зрял мъж и че очаква от тях безпрекословна вярност в името на добруването на клана. Не отправи извинения нито към тях, нито към баща си и напусна съвещанието с едва сдържано негодувание. Чувстваше, че баща му трябваше да го подкрепи, и ненавиждаше нерешителността и колебанието на Шигемори. Синовният дълг му налагаше да се подчинява на баща си, но ако безопасността на клана Отори изискваше противоположни действия, какво трябваше да стори, каква политика да предприеме?

Кийошиге бе съпроводил Тадао до жилищата на васалите, а Ирие се бе върнал в собствената си къща извън крепостните стени. Шигеру отиде сам в своите помещения в резиденцията. Свечеряваше се — слънцето вече бе залязло зад стръмния хълм в западната част на градините. Той помоли да му пратят някоя прислужница в банята при горещия извор между скалите. Момичето изтърка мръсотията от кожата му и разтри схванатите му крайници; той я отпрати и се отпусна в горещата вода.

След известно време чу гласа на Такеши в градината. Извика го при себе си. Брат му отиде в банята, съблече се и започна да се мие. После се присъедини към Шигеру във водата.

— Добре дошъл у дома! Всички говорят какво си постигнал! Страхотно! Само как ми се ще да бях с теб!

Шигеру се усмихна. Възхищението на брат му бе сянка на онова, което бе очаквал да получи от своя баща… но неговият искрен ентусиазъм го развесели. Той огледа Такеши — момчето бе пораснало през лятото, крайниците му се бяха удължили, раменете му бяха станали по-широки и се бяха налели със сила.

— И си срещнал Ийда Садаму! Аз щях да се сражавам с него и да го убия!

— Той не беше въоръжен… и беше гол също като теб сега! Когато се облече отново, ми се стори, че е по-разумно да преговарям с него.

— Тохан никога не удържат на думата си — измърмори Такеши. — Не бива да му вярваш.

Кийошиге викна отвън:

— Господарю Шигеру?

— Влез, ела при нас — възкликна Шигеру, когато Кийошиге се появи на прага. — Ще вечеряме заедно.

— Вече се уговорих да хапна с Китано Тадао. Мислех, че господарят Такеши може да дойде с нас.

— Не, искам да вечерям с по-големия си брат — възкликна Такеши — и да чуя за подвизите му.

— Шигеру няма да ти каже нищо — рече Кийошиге. — Твърде е скромен. Ела с мен и аз ще ти разкажа какъв герой е и колко го обичат хората.

— Значи ще ме оставите сам? — възкликна Шигеру, опъна се във водата и с наслада си помисли за сън.

— Не точно.

В гласа на Кийошиге прозвуча нещо, което го накара да застане нащрек. Такеши неволно имитира брат си, опъна се по същия ленив начин, вдигна ръце, сплете пръсти и ги положи под главата си.

— Ще остана с теб — рече той, но в този момент Шигеру вече казваше:

— Иди с Кийошиге, Такеши. Присъствието ти ще е чест за Тадао. Така е правилно.

Кийошиге го подкани:

— Ела, ще ти разкажа как Садаму удуши собствените си ястреби!

— Макар че всъщност ти не го видя — отбеляза Шигеру.

— Така е, само че Комори и другите мъже от Чигава ми го описаха.

Такеши седна и впери поглед в Кийошиге.

— Удушил е собствените си ястреби? Но защо?

— Вероятно защото го бяха отвели при Леговището на човекоядеца.

— Трябва да чуя това — Такеши изскочи от водата, впръсквайки Шигеру. — Нали нямаш нищо против?

— Това е, което трябва да сториш. Бъди вежлив с Тадао. Не искаме да почне да тъгува за Инуяма.

Щом Кийошиге и Такеши тръгнаха, Шигеру се облече в лека памучна роба и се върна в жилището си, наполовина с очакването да прекара нощта сам, но и с предчувствието за още нещо… той сам не знаеше какво. Но пулсът му се бе ускорил, а във вените му бяха плъзнали тръпки не само от горещата вода.

Беше почти мръкнало. При външната врата и в голямата стая бяха запалени лампи, от които бледите багри на цветята по изрисуваните прегради блещукаха в сумрака на фона на златистата повърхност. Очите на чинките25 блестяха сред цветовете, все едно бяха живи. В нишата бе поставена клонка жасмин и ароматът й изпълваше стаята.

Докато изуваше сандалите си, редом с жасминовия мирис Шигеру долови и друг — на парфюмирани коси и дрехи. Спря за миг, за да се наслади на изживяването, на очакването за удоволствие, тъй силно и всепроникващо като самото предстоящо удоволствие.

Тя беше казала да поставят лампите така, че да осветяват лицето й. Позна я незабавно — бялата кожа, очите с форма на върбов листец, изпъкналите скули, които отнемаха от красотата й, но й придаваха характер, който по някакъв начин засилваше обаянието й — Акане, дъщерята на зидаря. Чу тихото шумолене на дрехите й, когато тя се поклони доземи и рече едва чуто:

— Господарю Отори.

Той седна пред нея с кръстосани крака. Тя се надигна и рече:

— Дойдох да благодаря на владетеля Отори за милостта му към мен и моята майка. Вие почетохте баща ми в смъртта. Задължени сме ви завинаги.

— Моите съболезнования за смъртта на баща ти. Мостът е едно от чудесата на Средната провинция, достойна прослава на клана Отори. Неговата смърт я усили, затова реших, че трябва да бъде ознаменувана.

— Семейството ми ви праща дарове… нищо особено — храна и вино. За мен би било твърде голяма чест, но ще ми позволите ли да ви ги поднеса сега?

Единственият му инстинкт бе да протегне ръка, да я докосне, да я притисне в обятията си, но едновременно с това искаше да се отнесе към нея с нужната вежливост, да прояви уважение към скръбта й. Искаше да опознае жената, която бе изплакала в онзи миг, когато баща й бе зазидан в своята гробница, а не просто наложницата, която накрая щеше да му се отдаде, защото бе проявил желание да я има.

— Ако ги споделиш с мен — отвърна той. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Акане се поклони отново и се отправи на колене към вратата, където повика тихо прислужницата. Гласът й бе мек, но тонът й бе властен и категоричен. Няколко мига по-късно той чу тихите стъпки на обутите в чорапи нозе на прислужницата; двете жени размениха няколко думи. После Акане се върна с поднос храна и вино, купички и плоски съдини.

Поднесе му една от купичките; той я хвана с две ръце, а тя сипа в нея малко вино. Той го изпи на една глътка; тя му наля отново и после, след като той пи повторно, му протегна своята, за да може да налее вино и на нея.

Храната бе подбрана и приготвена, за да усили чувствителността на устата и езика — оранжево топящо се месо от морски таралеж, хлъзгави стриди и миди, мек бульон, подправен с джинджифил и перила. Следваха плодове, хладни и сочни — сливи и праскови. И двамата пийваха по малко, само колкото виното да възпламени сетивата им. Когато приключиха с яденето, Шигеру имаше чувството, че се намира във вълшебен дворец, омаян от незнайна принцеса.

Докато наблюдаваше лицето му, Акане си помисли: Той не познава любовта. Ще се влюби за първи път в мен. Усещаше как я обзема силно желание.

Той не подозираше, че ще стане така — неустоимата потребност да се изгуби в тялото на тази жена, попаднал изцяло във властта на кожата й, на устните й, на пръстите й. Бе очаквал да настъпи физическо освобождение — като в сънищата или от собствената му ръка — под негов контрол, бързо и приятно, но не завладяващо или унищожително. Знаеше, че тя е жена за удоволствие, куртизанка, научила своя занаят с много мъже, но изобщо не бе подготвен за факта, че, изглежда, тялото му я изпълва с обожание и я кара да изпитва същата наслада, с която го изпълваше нейното. Не познаваше интимността, почти не бе разговарял с жена след детинското си общуване с Чийо — имаше чувството, че половината му същност, която през по-голямата част от живота му бе спала в мрак, внезапно бе обсипана с ласки и събудена за живот.

— Чакам те цяло лято — рече тя.

— Мисля за теб, откакто те видях на моста — отвърна той. — Съжалявам, че трябваше да чакаш тъй дълго.

— Понякога така е по-добре. Никой не оценява полученото без усилие. Видях те, когато заминавахте. Хората говореха, че ще дадете хубав урок на Тохан. Знаех, че ще пратиш за мен. Но дните ми се сториха безкрайни — тя млъкна за момент и после добави много тихо: — С теб сме се срещали веднъж и по-рано, но ти едва ли си спомняш. Беше много отдавна. Аз бях момичето, което ти помогна да спасиш брат си, когато замалко не се удави!

— Няма да повярваш колко пъти съм те сънувал — рече той, дивейки се на превратностите на съдбата.

Обзе го неистово желание да й разкаже всичко — за издевателствата над Скритите, за умиращите деца, за смелостта на Томасу и Несуторо, за жестоката битка с Тохан, която им бе донесла такова удовлетворение, за Ийда Садаму, за разочарованието и гнева си, предизвикани от реакцията на баща му, за недоверието, което изпитваше към чичовците си. Знаеше, че трябва да е нащрек, че не бива да се доверява на никого, но потребността му се оказа непреодолима. Отвори сърцето си за нея както за никого досега, и усети, че умът й е също тъй откликващ и готов да го приеме, като тялото й.

Знаеше, че го застрашава точно онова, за което го бе предупредил баща му — да се увлече по Акане. Не бива да се влюбваш в нея, му беше казал той. Само че как можеше да предотврати едно такова случване, когато тя му носеше пълна наслада? Посред нощ изглеждаше невъзможно, но когато се събуди на разсъмване, той остана да лежи, размишлявайки над думите на баща си, полагайки неистово усилие да се отдръпне от ръба на пропастта, също тъй опасна и безнадеждна като Леговището на човекоядеца. Каза си, че не е толкова красива, че е проститутка, че никога не може да й има доверие. Тя никога нямаше да му роди деца, бе дошла при него само да му достави наслада. Беше немислимо да се влюби в такава жена — нямаше да допусне грешката на баща си.

Тя отвори очи, видя го, че е буден, и го притегли в обятията си. Тялото му откликна и той отново нададе вик в момента на освобождаването, но после разговаря с нея хладно и щом сервираха закуската, й нареди да си тръгне, без да й каже да дойде отново или да спомене нещо за бъдещето.

Прекара остатъка от деня, обладан от безпокойство и смут, изпълнен с желание да я чувства до себе си, с надеждата, че не я е оскърбил, с копнеж да я види отново, но и със страх да не й стане подвластен. Прииска му се да се върне в Чигава — струваше му се къде по-лесно и просто да се разправи с Тохан.

Акане прати за паланкина си и си тръгна с достойнство, доколкото й бе възможно, но бе оскърбена и озадачена от внезапната му студенина.

— Изглежда, не ме харесва — заяви тя на Харуна. — В началото сякаш му допаднах, и то много… дори разговаря с мен, все едно никога през живота си не бе разговарял с жена по този начин, но тази сутрин ме отпрати — навъси се и добави: — Беше почти оскърбително. Няма да го забравя.

— Разбира се, че те е харесал — възрази Харуна. — Няма жив мъж, който не би те харесал. Но той е наследник на клана… няма да се влюби в теб. Не го и очаквай от него. Това не ти е Хаято.

Акане обаче все още тъгуваше за Хаято. Обичаше мъжете да са влюбени в нея. Беше поласкана от интереса, който господарят Шигеру бе проявил към нея, и го намираше за много привлекателен. Искаше й се отново да е с него, искаше й се господарят да се влюби в нея.

— Не очаквам да ме повика пак — рече тя. — Всички знаят, че съм прекарала нощта в крепостта… и защо. Толкова е унизително. Не можеш ли някак да представиш нещата така, все едно съм го отблъснала?

— Давам му три дни — отвърна Харуна.

През следващите няколко дни Акане бе сприхава и раздразнителна, караше се с Харуна и се заяждаше с останалите момичета. Все още беше много горещо и на нея й се искаше да се разходи до вулкана, но не можеше да излезе на жаркото слънце. Работата в къщата на удоволствията кипеше навсякъде около нея, ден и нощ, понякога възбуждаше желанието й, а друг път презрението й към ненаситната похот на мъжете. Вечерта на третия ден, след залез-слънце, тя отиде до светилището, за да види цветята и храстите, засадени от възрастния свещеник. Някакво екзотично жълто цвете, чието име не знаеше, пръскаше наоколо тежък сладък аромат, а огромни кремове искряха с белотата си в падащия здрач. Старецът ги поливаше с дървено ведро, втъкнал в пояса си полите на робата си.

— Какво става с теб, Акане? Цяло лято си все сама! Не ми казвай, че си се отказала от мъжете.

— Ако имах капчица разум, щях да го сторя — отвърна тя.

— Трябва ти някой от моите амулети! Той отново ще разпали интереса ти към тях. Или още по-добре — ела да живееш с мен. Ще ти стана добър съпруг.

— Ще го направя — отвърна тя, като го гледаше с обич. — Ще ти приготвям чай и ще ти трия гърба, ще почиствам восъка от ушите ти и ще ти скубя брадата.

— И ще ме топлиш през нощта, да не забравиш!

Той се разсмя така, че се закашля, и трябваше да остави ведрото на земята.

— Не се възбуждай, дядо — рече Акане. — На твоята възраст това е вредно за здравето ти!

— Ааа, никой не е твърде стар за такова нещо, Акане! Ето! — той измъкна от пояса си нож и внимателно отряза клонка жълти цветя. — Сложи я в стаята си, ще изпълни с аромат цялата къща.

— Притежава ли някаква специална сила? — попита тя.

— Разбира се, иначе за какво ще ти я давам?

— Имаш ли магии, които да карат мъжете да се влюбват? — попита тя небрежно.

Той я изгледа с любопитство.

— Това ли ти е грижата? Кой е той?

— Никой, просто се чудех.

Той се приведе към нея и прошепна:

— Магии за любов и талисмани срещу влюбване. Цветята имат много способности и ги споделят с мен.

Тя пое обратно с клонка в ръка и усети как ароматът я обгръща. Мина покрай стаята на Харуна и подвикна подигравателно:

— Три дни, значи?

Харуна излезе на верандата.

— Акане, ти се върна! Качи се за момент.

Все още с жълтите цветя в ръка, тя изу сандалите си на верандата. Харуна й прошепна:

— Мори Кийошиге е тук.

Акане влезе в стаята и му се поклони.

— Господарю Кийошиге.

— Акане.

Той отвърна на поклона й и я огледа с нескрит интерес, а очите му искряха закачливо и съучастнически. Неговата вежливост й каза всичко. Не си позволи да се усмихне, а остана да седи с безстрастно изражение и сведени очи.

— Господарят Отори бе много доволен от последното ни сътрудничество — рече Кийошиге. — Той има нова заръка за мен. Трябва да уредя построяването на къща за теб. Владетелят Отори реши, че ще предпочетеш да имаш собствено жилище, вместо да се преместиш в крепостта. Вече говорих с Широ дърводелеца. Той ще дойде утре да обсъди с теб проекта.

— Къде ще я строи? — попита Акане.

— Има едно подходящо място недалеч от крепостта, край плажа, в малка борова горичка.

Акане познаваше мястото.

— Моя ли ще бъде къщата?

— Разбираш уговорката, предполагам?

— За мен това е твърде голяма чест — рече тихо тя.

— Е, всичко е описано — слуги, пари и така нататък. Харуна го прочете и каза, че го одобрява.

— Владетелят Шигеру е изключително щедър — рече Харуна.

Акане издаде недоволно устни.

— Колко дълго се строи една къща?

— Не много, ако времето е хубаво.

— А дотогава?

— Можеш да се върнеш в крепостта заедно с мен, ако нямаш други планове.

Акане се подразни още повече, че според него тя няма какво друго да прави с живота си.

— Вече е почти мръкнало — каза тя. — Никой няма да ме види — не искаше да изглежда, все едно я вмъкват тайно в жилището на Шигеру.

— Ще осигуря факли — рече Кийошиге. — Ще организираме шествие, ако това е желанието на Акане.

Той ме накара да чакам, помисли си Акане. И аз ще го накарам да ме чака. Но само една нощ.

— Трябва да прочета споразумението — извини се тя. — И да го обсъдя с моята майка. Ще го сторя тази вечер, а утре, ако сте така добър да се върнете… малко по-рано, преди залез-слънце.

Тя вече си представяше как ще изглежда — паланкина, слугите с огромни чадъри за слънце, васалите на Мори на коне.

— Добре — съгласи се той.

Харуна донесе чай и Акане му сервира. След като си тръгна, жените се прегърнаха.

— Къща! — възкликна Харуна. — И построена специално за теб от най-добрия дърводелец в Хаги!

— Ще я направя чудно красива — отвърна Акане, която вече си представяше къщата под боровете, заобиколена от постоянния шум на морски вълни. — Още утре сутринта ще се видя с Широ. Той трябва да ми покаже мястото… или изглежда твърде припряно?

— Няма защо да бързаш — каза Харуна. — Не припирай.

Построяването беше забавено от първите тайфуни в края на лятото, но къщата беше на завет, заслонена от планинския хребет, и не беше засегната. Цяла седмица валя като из ведро и слънчобраните бяха заменени с чадъри, когато Акане пое на поредното от трите посещения седмично, които правеше в крепостта. Тъй като връзката й с наследника на клана се задълбочаваше, шествието й ставаше все по-пищно и хората почнаха да се трупат от двете страни на улицата, за да я гледат как минава, все едно беше празник.

Когато нощите почнаха да захладняват и кленовете да се окичват със своята брокатена премяна, къщата бе завършена. Беше построена с фасада на юг, за да улавя зимното слънце, покривът й бе от тръстикови стебла, с дълбоки стрехи и веранди от лакирано кипарисово дърво. Преградите бяха изрисувани от художник — отдавнашен клиент на Харуна. Самата Акане бе спала с него няколко пъти, макар че никой от тях не се връщаше към миналото. По нейна молба той изрисува цветя и птици според сезоните. Акане избра красиви купички и съдини от местните грънчарски изделия, изработени от най-известни занаятчии, постелки и завивки, пълни с копринени пашкули, и украсени с дърворезба подпори за главата.

Когато къщата бе окончателно готова, Акане поръча специална церемония за очистване и благословия. От храма слязоха свещеници и изпълниха ритуалите с пръскане на вода и кадене. След като си тръгнаха, късно същата нощ, докато лежеше до Шигеру, заслушана в морето, тя с удивление си мислеше за дара, който й бе поднесла съдбата, и за това как се бе променил животът й.