На брега

Четвърта глава

На следващата сутрин, в неделя, всички у Холмсови се събудиха свежи и в чудесно настроение за разлика от предишния път, когато капитан Тауърс им бе гостувал. Бяха си легнали след една спокойна вечер без емоциите, съпровождащи големите събирания. На закуска Мери попита госта си дали иска да отиде на църква, като си мислеше, че колкото по-дълго е вън от къщата, толкова по-малка е вероятността да се зарази Дженифър от морбили.

— Ще ми се да отида — каза той, — стига да е удобно.

— Разбира се, че е удобно — каза тя. — Можете да правите каквото пожелаете. Предлагам следобед да пием чай в клуба, освен ако нямате нещо друго предвид.

Той поклати глава.

— С удоволствие бих поплувал. Но трябва да се върна на подводницата довечера, след вечеря.

— Не можете ли да останете до утре сутринта?

Дуайт поклати глава, досещайки се, че тя се бои да не би бебето да хване морбили.

— Трябва да се върна довечера.

Веднага след като привършиха с храненето, той излезе в градината да изпуши една цигара, за да не притеснява Мери с присъствието си. След като помогна за раздигането на масата, Мойра също отиде в градината и го завари да гледа към залива, седнал в един шезлонг. Тя приседна до него.

— Наистина ли ще ходиш на църква? — попита тя.

— Да — каза той.

— Може ли и аз да дойда?

Дуайт обърна глава и я погледна изненадано.

— Защо не, разбира се. Ходиш ли редовно?

Мойра се усмихна.

— Никога — призна тя. — Може би щеше да е по-добре, ако ходех. Може би нямаше да пия толкова.

Той се замисли върху думите й.

— Възможно е — каза несигурно. — Не зная дали едното има нещо общо с другото.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да идеш сам?

— Не, защо? Приятно ми е твоето присъствие.

Като тръгваха за църквата, Питър Холмс изваждаше градинския маркуч, за да полее, преди да е станало прекалено горещо. След малко от къщата излезе и жена му.

— Къде е Мойра? — попита тя.

— Отиде на църква с капитана.

— Мойра? Отишла на църква?

Той се засмя.

— Ако щеш вярвай, наистина отиде.

Мери постоя за миг, без да каже нищо.

— Надявам се, че всичко ще свърши добре — каза тя най-сетне.

— А защо не? — попита Питър. — Той е мъж на място, а и тя не е лоша, като я опознае човек. Могат дори да се оженят.

Мери поклати глава.

— Има нещо странно в цялата работа. Дано всичко бъде наред — повтори тя.

— Във всеки случай това не ни засяга. Днес много неща изглеждат странни.

Мери кимна и започна да чопли нещо из градината, докато Питър поливаше. След малко каза:

— Мислех си, Питър… Дали да не изкореним тези две дървета, а?

Той отиде да ги разгледа с нея.

— Ще трябва да попитам хазяина. Защо искаш да ги изкореним?

— Имаме съвсем малко място за отглеждане на зеленчуци. По магазините са толкова скъпи. Ако изкореним дърветата и подкастрим акацията, можем да си направим зеленчукова леха — от тук до тук. — Тя показа с ръце. — Сигурна съм, че ще можем да спестяваме по една лира седмично по този начин. Освен това е и удоволствие.

Той продължи да оглежда дърветата.

— Лесно ще ги отсека, ще излязат и доста дърва за горене. Ще са сурови, естествено, прекалено сурови за горене през тая зима. Но ще ги наредим да изсъхнат за следващата година. Единствената трудност ще са пъновете. Изваждането им е по-тежка работа.

— Само два са — рече тя. — Мога да ти помогна, ще ги подкопавам по малко, докато те няма. Ако ги извадим тази зима и прекопаем почвата, ще мога да сложа разсад през пролетта и през цялото следващо лято ще имаме зеленчуци. — Тя замълча. — Грах и фасул. И тиквички. Ще направя сладко от тиквички.

— Хубава идея — каза той. Огледа дърветата от горе до долу. — Не са много големи. По-добре ще бъде и за бора, ако се отсекат.

— Другото нещо, което искам да направя, е да посадя ей тук един евкалипт. Представям си колко прекрасно ще изглежда през лятото.

— Ще му трябват пет години, за да цъфне.

— Няма значение. Ще бъде прекрасно — евкалиптовото дърво, а зад него синьото море. Ще го виждаме от прозореца на нашата спалня.

Той поспря, представяйки си великолепието на алените цветове по цялото дърво върху фона на тъмносиньото море в ярката слънчева светлина.

— Ще бъде голяма работа, когато разцъфне — каза той. — Къде ще го посадиш? Тук?

— Малко по-нататък — ето тука. Когато стане голямо, може да съборим плета от бодлива зеленика и да си направим пейка под сянката — ей тука. — Тя поспря. — Докато те нямаше, ходих в разсадника на Уилсън. Там има няколко прекрасни малки евкалиптови дървета, само по десет лири и шест пенса едното. Да си посадим едно наесен, а?

— Те са малко крехки растения. Мисля, че е най-добре да се посадят две, близо едно до друго, така че да остане едно, ако другото загине. После ще изкорениш едното от тях, след няколко години.

— Работата е там, че човек трудно се решава да го изкорени — отбеляза тя.

Щастливи, те продължиха да кроят планове за десет години напред и така сутринта мина много бързо. Все още говореха за същото, когато Мойра и Дуайт се върнаха от църквата. Консултираха се и с тях как да направят зеленчуковата си градина. След малко Питър и Мери влязоха в къщата: той да приготви напитките, а тя — обяда.

Момичето погледна американеца.

— Кой е луд — каза то тихо, — аз или те?

— Защо говориш така?

— Та само след шест месеца те няма да са тук. Аз няма да съм тук. Ти няма да си тук. Няма да имат нужда от зеленчуци догодина.

Дуайт спря, без да каже нищо, съзерцавайки синьото море, дългата извивка на брега.

— И какво от това? — рече той най-сетне. — Може би не го вярват. Може би мислят, че ще могат да вземат всичко със себе си и да го отнесат там, където ще отидат. Не зная. — Той замълча. — Просто им прави удоволствие да подреждат градината си. Гледай да не развалиш всичко, като им кажеш, че са луди.

— Няма да го направя. — Тя постоя мълчаливо. — Никой от нас не вярва, че това ще му се случи в действителност — не и на нас — каза тя най-сетне. — В това отношение всеки е луд посвоему.

— Права си — каза Дуайт твърдо.

Напитките бяха донесени и те прекъснаха разговора. После обядваха. След обяда, докато миеше съдовете заедно с Мойра, Мери изгони мъжете навън в градината, смятайки ги за инфекциозни. Седнал в шезлонг, с чаша кафе, Питър попита командира си:

— Разбрахте ли нещо за новата ни задача, сър?

Американецът го погледна многозначително.

— Нищо. А вие?

— Всъщност не. Споменаха нещо на срещата с началника по научната част, което ме накара да се замисля дали не се готви нова операция.

— Какво казаха?

— Че ще ни снабдят с нов радио гониометър. Чували ли сте нещо?

Дуайт поклати глава.

— Имаме много видове радиоприемници.

— Този е за определяне на местоположение — съвсем точно. Може би за случаите, когато сме потопени на перископна дълбочина. Сега подобно нещо е невъзможно, нали?

— Със съществуващите уреди — не. А за какво им е нужно?

— Не зная. Не беше включено в дневния ред. Просто един от отговорните хора взе, че се изпусна.

— Да не искат от нас да пеленговаме радиосигнали?

— Наистина не зная, сър. Просто попитаха дали детекторът за радиоактивността може да се премести на предния перископ, така че онова нещо да се монтира на кърмовия перископ. Джон Осбърн беше напълно сигурен, че е възможно, но каза, че все пак ще попита и вас.

— Правилно. Може да се премести на предния перископ. Аз си помислих, че искат да ни снабдят с два.

— Едва ли, сър. Мисля, че искат да поставят другото приспособление на неговото място, върху задния перископ.

Американецът се втренчи в пушека, издигащ се от цигарата му. После рече:

— Сиатъл.

— Моля?

— Сиатъл. Бяха уловени сигнали, идващи от някакво място близо до Сиатъл. Знаеш ли дали все още пристигат?

Питър поклати глава поразен.

— Не знам нищо за това. Да не би да искате да кажете, че някой все още работи с радиопредавател?

Капитанът вдигна рамене.

— Може би. Ако е така, това е някой, който не знае как да предава. Понякога сигналите образуват група, понякога свързана дума. В повечето случаи е просто някаква бъркотия, все едно че с радиопредавателя си играе дете.

— Непрекъснато ли предава?

Дуайт поклати глава.

— Струва ми се, че не. Сигналите се появяват от време на време. Знам, че редовно следят тази честота. Поне така беше до Коледа. Оттогава не съм чувал какво става.

— Но това може би означава, че там горе някой е жив — каза офицерът за свръзка.

— Това е само възможност. Не може да се изпращат радиограми без енергия, а това означава да се пусне в действие някакъв генератор. При това голям, който е в състояние да захранва станция с глобален обхват. Но… Не зная. Струва ми се, че ако някой може да пусне съоръжение с такива размери и да го управлява, значи би трябвало да се справи и с морзовата азбука. Дори ако трябва да предава по две думи в минута с учебник пред себе си.

— Мислите ли, че ще отидем дотам?

— Възможно е. Това е едно от нещата, за което искаха сведения миналия октомври. Искаха пълна информация за всички радиостанции на Съединените щати.

— Можахте ли да им помогнете?

Дуайт поклати глава.

— Имахме сведения само за станциите на американските военноморски сили. Много малко за тези на военновъздушните сили или на останалите родове войски. Практически нищо за гражданските. А по западното крайбрежие гъмжи от радиостанции.

Следобед се поразходиха до брега и се окъпаха, като оставиха Мери заедно с бебето вкъщи. Докато лежеше върху топлия пясък с двамата мъже, Мойра попита:

— Дуайт, къде се намира сега „Суордфиш“? Ще дойде ли тук?

— Не съм чул — отвърна той. — Последното, което научих, е, че се намира в Монтевидео.

— Може да пристигне всеки момент — каза Питър Холмс. — Обсегът й е достатъчно голям.

Американецът кимна.

— Така е. Може би ще бъде изпратена някой ден с поща или пътници. Дипломати или кой знае с какво.

— Къде е Монтевидео? — попита момичето. — Би трябвало да зная, но не знам.

Дуайт каза:

— В Уругвай, източната част на Южна Америка. Надолу, към края на континента.

— Ти май казваше, че била в Рио де Жанейро. Това не е ли в Бразилия?

Той кимна.

— Това беше по времето, когато направиха оня курс в Северния Атлантически океан. Тогава базата им беше в Рио. Но след това се придвижиха надолу към Уругвай.

— Заради радиацията ли?

— Ъ-хъ.

— Не зная дали е достигнала дотам — каза Питър. — Може и да е. Нищо не са предали по радиото. Май че е около тропика, нали?

— Да — каза Дуайт. — Около Рокхамптън.

Момичето попита:

— Заразили ли са се в Рокхамптън?

— Не съм чул такова нещо — каза Питър. — Тази сутрин съобщиха по радиото, че е заразен Солсбъри, Южна Родезия. Той май е малко по на север.

— И аз така смятам — каза капитанът. — Освен това е навътре в сушата, а така може би нещата се променят. Другите места, за които говорим, са все покрай брега.

— Алис Спрингс не е ли някъде на тропика?

— Може би. Не зная. Това също е навътре в континента, разбира се.

— По-бързо ли се придвижва радиацията покрай брега, отколкото навътре в сушата? — попита момичето.

Дуайт поклати глава.

— Не зная. Така или иначе, едва ли разполагат с някакви данни.

Питър се засмя.

— Ще разберат, като стигне дотук. Тогава ще могат да го гравират върху стъклото.

Момичето смръщи вежди.

— Да го гравират върху стъклото ли?

— Не си ли чула за това?

Тя поклати глава.

— Джон Осбърн ми го каза вчера — рече той. — Изглежда, че някой от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания се е наел да опише историята на това, което се случва с нас. Правят го върху стъклени плочи, а после поставят други плочи отгоре, така че написаното остава по средата.

Заинтригуван, Дуайт се повдигна на лакът.

— Не съм чул. Какво смятат да ги правят?

— Да ги оставят на връх Косцюшко — каза Питър. — Това е най-високият връх в Австралия. Ако някога Земята се насели отново, един ден сигурно ще стигнат и дотам. Не е толкова висок, че да е недостъпен.

— Виж ти! Наистина ли се занимават с това?

— Така казва Джон. Там са направили някакво бетонно подземие. Като в пирамидите.

Момичето попита:

— А колко дълга е тази история?

— Не зная. Едва ли ще бъде много дълга. Макар че използват също и страници от книги. Запечатват ги между плътни стъклени плочи.

— Но хората, които ще дойдат след нас — каза момичето, — няма да знаят как да прочетат тези неща. Може би ще са някакви… животни.

— Сигурно доста са умували по този проблем. Първи стъпки в четенето. Картинка на котка, после думата „КОТКА“ и прочее. Джон казва, че засега това е всичко. — Той замълча. — Сигурно просто търсят занимавка за умните глави, за да не им създават неприятности.

— Картинката на котката няма да им е от голяма полза — забеляза Мойра. — На Земята няма да остане нито една котка. Те няма да знаят какво е котка.

— Може би ще бъде по-добре с картинка на риба — каза Дуайт. — „РИБА“. Или, да кажем, картинка на чайка.

— Само ще си усложниш живота.

Момичето се обърна с любопитство към Питър.

— Какви книги съхраняват? Всичко по въпроса как да се направи кобалтова бомба?

— Пази боже! — Те се засмяха. — Не зная. Мисля, че един екземпляр от „Британската енциклопедия“ би бил добро начало, но тя е много голяма. Наистина нямам представа какво правят. Джон Осбърн може би знае или би могъл да научи.

— Просто така попитах — рече тя. — Това не засяга нито вас, нито мен. — Тя го погледна с привиден ужас. — Дано не съхраняват и вестници. Просто няма да го понеса.

— Не смятам, че ще го направят — отговори той. — Не са чак толкова луди.

Дуайт седна на пясъка.

— Водата е толкова топла и приятна, а пък ние не я използваме — отбеляза той. — Струва ми се, че трябва да й отдадем дължимото.

Мойра се изправи.

— Да се възползваме от нея, че е на свършване — съгласи се тя.

Питър се прозя.

— Вие двамата вървете да се възползвате от водата. Аз ще се възползвам от слънцето.

Оставиха го да лежи на брега и влязоха заедно в морето. Като плуваха към сушата, Мойра каза:

— Доста си бърз във водата.

Дуайт заплува до нея.

— Когато бях по-млад, често плувах. Веднъж се състезавах за Морската академия срещу Уест Пойнт.

Тя кимна.

— Така си и мислех. А сега не плуваш ли често?

Той поклати глава.

— Не на състезания. Това е нещо, от което трябва да се откажеш твърде скоро, освен ако имаш време да се занимаваш специално и да продължиш да тренираш. — Той се засмя. — Сега водата ми се струва по-студена, отколкото когато бях момче. Не тук, разбира се. Искам да кажа, в Мистик.

— В Мистик ли си роден?

— Роден съм край Лонгайландския пролив, не в Мистик. В едно градче, наречено Уестпорт. Баща ми е лекар там. През Първата световна война е бил корабен лекар, а после започнал частна практика в Уестпорт.

— Това край морето ли е?

Той кимна.

— Плуване, лодки и риболов — така беше, когато бях момче.

— На колко години си, Дуайт.

— На тридесет и три. А ти?

— Какъв нетактичен въпрос! На двадесет и четири. — Тя замълча. — Шеърън също ли е от Уестпорт?

— Донякъде. Баща й е адвокат в Ню Йорк, живее в един апартамент на Западна 84-та улица, близо до парка. Имат лятна къща в Уестпорт.

— Значи, ти си я срещнал там?

— Всяко момче среща по едно момиче.

— Сигурно си се оженил доста млад.

— Веднага след като завърших. Бях на двадесет и две, младши офицер на „Франклин“. Шеърън беше на деветнадесет, така и не можа да завърши колежа. Бяхме го решили година преди това. Нашите родители се събраха, когато видяха, че няма да се откажем, и решиха, че е по-добре да ни издържат известно време. — Той замълча. — Баща й се отнесе страшно добре към нас — каза той тихо. — Можехме да изчакаме с женитбата, докато започнем да се оправяме с парите, но те решиха, че това не е добре и за двама ни. Така че ни позволиха да се оженим.

— Даваха ви редовна издръжка?

— Точно така. Това се налагаше само през първите три-четири години, после една леля почина, аз бях повишен и всичко се уреди.

Доплуваха до края на вълнолома, излязоха от водата и седнаха да се припичат на слънце. След малко се върнаха при Питър на брега, поседяха с него, докато изпушат по една цигара, и отидоха да се преоблекат. Събраха се отново на брега с обувки в ръце, изсушиха краката си на слънце, като бавно изтръскваха пясъка. След малко Дуайт започна да си обува чорапите.

— Как можеш да ходиш с такива чорапи! — каза момичето.

Командирът ти погледна.

— Само на пръста има — каза той. — Не се вижда.

— Не е само на пръста. — Тя се наведе и хвана крака му. — Стори ми се, че видях още една. На петата целият е в дупки.

— Но и там не се вижда, като си обуя обувките…

— Никой ли не те кърпи?

— Напоследък разпуснаха голяма част от корабния персонал на „Сидни“. Все още ми оправят леглото, но имат прекалено много работа, за да се грижат и за кърпенето. Пък и на тоя кораб не обръщат много внимание на тези неща. Понякога сам се кърпя. Но по-често просто ги хвърлям и си купувам нов чифт.

— Нямаш и едно копче на ризата.

— Това също не се вижда — каза той спокойно. — В долния край е и се скрива под колана.

— Мисля, че заслужаваш да те разжалват — забеляза тя. — Знаеш ли какво ще каже адмиралът, ако те види да ходиш в такъв вид. Ще каже, че „Скорпиън“ се нуждае от нов капитан.

— Няма да види. Освен ако не ме накара да си сваля панталоните.

— Този разговор става безполезен. Колко чифта чорапи имаш в такова състояние?

— Откъде да знам. Има доста време, откакто не съм ровил в чекмеджето си.

— Ако ми ги дадеш, ще ги отнеса у дома и ще ти ги закърпя.

Той я погледна.

— Страшно мило от твоя страна, че ми предлагаш такова нещо. Но не е необходимо. Така или иначе, време е да си купя нови. Тези вече и без това не ги бива.

— Можеш ли да намериш нови чорапи? Татко не можа. Казва, че са изчезнали от пазара, както много други неща. Не може да намери също и носни кърпи.

Питър каза:

— Вярно е. Последният път не успях да намеря чорапи, които да ми стават. Тези, които открих, бяха с около два инча по-дълги.

Мойра подхвана отново.

— Купувал ли си нови скоро?

— Е, не. Последните си купих още през зимата.

Питър се прозя.

— По-добре й ги дайте да ви ги закърпи, сър. Трудно ще намерите други.

— Ако е така — рече Дуайт, — много ти благодаря. — Той се обърна към момичето. — Но не е необходимо ти да го правиш. Сам ще се справя. — Той се засмя. — Знаеш, че мога. Ще се справя много успешно.

Тя се засмя с глас.

— Горе-долу толкова успешно, колкото аз бих управлявала вашата подводница. По-добре опаковай всичко, което се нуждае от кърпене, и ми го дай. Включително и тази риза. Пазиш ли копчето?

— Мисля, че съм го загубил.

— Трябва да си по-внимателен. Когато ти падне копче, не го захвърляй просто ей така.

— Ако продължаваш да ми говориш по този начин — каза той строго, — наистина ще ти дам всичко, което имам за кърпене. Ще те затрупам с работа.

— Е, сега вече говориш като човек. Страхувах се, че ще укриеш нещо. Най-добре е да ги сложиш всичките в един по-голям куфар от каютата си, може и в два, и да ми ги донесеш.

— Доста неща са.

— Знаех си. Ако са чак толкова много, ще стоваря някои от тях на майка ми, а тя от своя страна сигурно ще ги разпредели из целия район. Командващият военноморските сили живее много близо до нас — мама вероятно ще даде на лейди Хартман да закърпи долните ти гащета.

Той я погледна с престорена уплаха.

— Виж, тогава „Скорпиън“ сигурно ще си потърси нов командир.

— С тия приказки доникъде няма да стигнем — каза тя. — Ти ще ми дадеш всичко, което трябва да се закърпи, а аз ще се погрижа да заприличаш на морски офицер.

— Добре. Къде да отнеса нещата?

Мойра помисли малко.

— Ти си в отпуск, нали?

— Съм и не съм — каза той. — Даваме отпуск за десетина дни, но аз не мога да получа толкова. Капитанът е длъжен да се навърта наоколо или си мисли, че е длъжен.

— Вероятно ще направиш голяма услуга на „Скорпиън“, ако не се навърташ около него. По-добре е да ми ги донесеш в Бъруик и да ни погостуваш няколко вечери. Можеш ли да караш вол?

— Никога не съм карал. Мога да опитам.

Тя му хвърли преценяващ поглед.

— Предполагам, че ще се справиш. Щом можеш да командваш подводница, вероятно няма да затриеш и нашия вол. Татко си е купил сега един кон за каруцата, казва се Принц, но не вярвам да ти позволи дори да го докоснеш. Най-много да ти даде да караш някой от воловете ни.

— Аз нямам нищо против — рече той отстъпчиво. — Какво ще трябва да работя с вола?

— Да разхвърляш тор. Кравешки. Волът има един хамут, с който тегли браната по тревата. Ти вървиш до него и го водиш за оглавника. Ще имаш също и пръчка да го потупваш с нея. Много разтоварващо занимание е. Добре е за нервите.

— Сигурен съм, че е така. За какво ви е това? Искам да кажа, защо го правите?

— Става хубаво пасище. Ако оставиш тора на купчинки, тревата израства жилава, на буйни туфи и животните не искат да я ядат. Така на следващата година пашата се влошава. Татко държи много всяко пасище да се бранува наесен. Преди го правехме с трактор. Сега — с волове.

— И всичко това, за да е по-хубаво пасището догодина?

— Да — каза тя твърдо. — Е, добре, не е необходимо да го казваш. Да се брануват ливадите, е признак за добро стопанисване, а татко е добър фермер.

— Нямаше да го кажа… Колко акра земя стопанисвате?

— Около петстотин. Отглеждаме говеда и овце.

— Вие ли стрижете овцете за вълна?

— Да.

— Кога? — попита той. — Никога не съм виждал стригане на овце.

— Обикновено ги стрижем през октомври. Татко малко се безпокои, че ако тази година оставим стригането за октомври, няма да можем да го свършим. Казва да го направим по-рано, да ги стрижем през август.

— Това е разумно — забеляза той мрачно. Наведе се, за да обуе обувките си. — Отдавна не съм бил във ферма. Иска ми се да дойда и да прекарам ден-два, ако можете да ме изтърпите толкова. Ще се постарая да ви бъда полезен по един или друг начин.

— Не се притеснявай — каза тя. — Татко ще се погрижи за това. За него ще бъде като дар божи да има под ръка още един мъж.

Дуайт се усмихна.

— А ти наистина ли искаш да си донеса всичко за кърпене?

— Никога няма да ти простя, ако дойдеш само с два чифта чорапи и кажеш, че пижамите ти са в ред. Освен това лейди Хартман очаква с нетърпение да оправи долните ти гащета. Може и да не го знае, но е така.

— Е, щом казваш.

Същата вечер го откара до гарата с кабриолета си. Когато той слезе от колата, тя му каза:

— Ще те чакам във вторник следобед на Бъруикската гара. Ако можеш, обади ми се по телефона да ми кажеш с кой влак ще пътуваш. Иначе ще бъда там към четири часа и ще чакам.

— Ще ти се обадя. Наистина ли искаш да донеса всичко, което е за кърпене?

— Няма да ти простя, ако не го донесеш.

— Добре. — Той се поколеба. — Ще се стъмни, докато се прибереш у вас. Пази се.

Мойра му се усмихна.

— Няма нищо страшно. До вторник. Лека нощ, Дуайт.

— Лека нощ — каза той малко пресипнало. Тя потегли. Дуайт я проследи с поглед, докато кабриолетът зави зад един ъгъл и изчезна.

Беше десет часът вечерта, когато тя влезе в двора пред фермата. Баща й чу коня и излезе в тъмното да й помогне да разпрегнат и да закарат кабриолета под навеса. В мъждивата светлина, докато преместваха колата под навеса, тя каза:

— Поканих Дуайт Тауърс тук за няколко дни. Ще пристигне във вторник.

— Тук ли ще дойде? — попита той изненадан.

— Да. Имат отпуск, преди да заминат на някакво друго плаване. Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не. Дано само да не скучае. Какво ще прави по цял ден?

— Казах му, че ще кара вола по ливадите. Той е много оправен.

— Ще трябва някой да ми помогне да изкараме силажа — каза баща й.

— Е, надявам се, че той ще се справи. В края на краищата, щом може да командва атомна подводница, сигурно ще се научи да насипва и силаж.

Влязоха в къщата. По-късно вечерта той каза на майка й за госта. Тя се развълнува.

— Смяташ ли, че помежду им има нещо?

— Не зная — отвърна бащата. — Сигурно го харесва.

— Не е канила мъж на гости след онова момче от Форест, преди войната.

Той кимна.

— Помня. Не ми хвана окото. Радвам се, че тази история приключи.

— Всичкото бе заради неговия „Остин Хийли“ — отбеляза майка й. — Не мисля, че държеше истински на него.

— Този пък има подводница — каза баща й услужливо. — Сигурно е същото нещо.

— Поне с нея няма да я разхожда по пътищата с деветдесет мили в час. — Тя замълча, а после рече: — Този сега сигурно е вдовец.

Бащата кимна.

— Всички твърдят, че бил много свестен човек.

— Как се надявам да излезе нещо от това. Искам да я видя задомена щастливо, с няколко деца — каза майка й.

— В такъв случай ще трябва да побърза — забеляза баща й.

— О, боже, все забравям. Но ти знаеш какво искам да кажа.

Във вторник следобед Дуайт пристигна, Мойра го посрещна с коня и кабриолета. Той слезе от влака, огледа се наоколо, като вдишваше топлия полски въздух, и възкликна:

— Виж ти, какви хубави местности имате наоколо. Къде е вашето имение?

Тя посочи на север.

— Ей там. На около три мили.

— Горе на ония хълмове?

— Не чак горе. Само по пътя нагоре.

Дуайт носеше куфар, прехвърли го в кабриолета и го избута под седалката.

— Това ли е всичко, което имаш? — заинтересува се тя.

— Да. Пълен е с дрехи за кърпене.

— Не изглеждат много. Сигурна съм, че имаш още.

— Нямам. Донесох всичко. Честно.

— Надявам се, че не ме лъжеш.

Те се качиха на капрата и потеглиха към селото. Почти веднага той възкликна:

— Бук! Ето още един!

Мойра го погледна с любопитство.

— Наоколо ги има много. Сигурно защото по хълмовете е по-хладно.

Дуайт погледна към пътя омаян.

— Това е дъбово дърво, но е невероятно голямо. Май не съм виждал по-голям дъб. А ето и няколко клена! — Той се обърна към нея. — Слушай, този път е сякаш авеню в някой малък град на Щатите!

— Така ли? — попита тя. — Така ли изглеждат Щатите?

— Точно така. Тук виждам всички дървета от Северното полукълбо. В частите на Австралия, където съм бил, срещнах досега само евкалипти и от тукашните акации.

— Не те ли карат да се чувстваш зле?

— Не, защо? Приятно ми е, че виждам отново тези северни дървета.

— Около стопанството има много от тях.

Минаха през селото по запустелите асфалтови шосета и излязоха по пътя за Харкъуей. Скоро се отклониха нагоре към хълмовете, конят намали ход и започна да се блъска в хамута.

— Тук трябва да слезем и да походим — каза момичето.

Той слезе с нея от кабриолета и тръгнаха нагоре, като водеха коня. След задуха в доковете и горещината в стоманените кораби горският въздух му се струваше невероятно свеж и прохладен. Той си свали сакото и го сложи в кабриолета, а после разкопча яката на ризата си. Вървяха нагоре по хълма, а зад тях се разкриваше чудна гледка — панорама на равнината чак до залива Порт Филип на около десет мили. Продължиха още половин час: по равното се возеха, а по стръмнините вървяха. Постепенно навлязоха в местност със спретнати стопанства върху вълнообразни хълмисти склонове, с добре поддържани ливади, изпъстрени с храсти и много дървета.

— Колко си щастлива, че живееш сред такава природа!

Мойра го погледна.

— И на нас ни харесва. Но да се живее тук, разбира се, е страшно скучно.

Дуайт спря и застана на пътя, като се любуваше на красивата гледка, на безкрайния простор.

— Като че ли никога не съм виждал по-хубаво място.

— Наистина ли ти харесва? Искам да кажа, толкова ли е красиво, колкото в Америка и Англия?

— Разбира се — рече той. — Аз не познавам Англия толкова добре. Разказвали са ми, че някои области там са истинска приказка. В Съединените щати има безброй чудни пейзажи, но не зная друго такова място. Не, тук е много красиво — с каквото и да го сравняваш.

— Щастлива съм да го чуя — отговори тя. — Исках да кажа, че на мене ми харесва тук, но всъщност не съм виждала нищо друго. Човек си мисли, че всичко в Англия или в Америка е много по-хубаво. А тази околност е наистина красива за Австралия, но това още нищо не значи.

Дуайт поклати глава.

— Съвсем не е така, скъпа. С каквото и да го сравняваш — тук е прекрасно.

Стъпиха на равен път и момичето свърна с кабриолета към една порта. Къса алея с борове от двете страни водеше към едноетажна бяла дървена къща, сравнително голяма, със селскостопански постройки зад нея. Широка веранда, частично остъклена, опасваше фасадата и едната страна. Момичето мина покрай къщата и откара колата в стопанския двор.

— Съжалявам, че те прекарвам през задната врата — каза тя. — Но кобилата няма да стои мирна, особено когато е толкова близо до конюшнята.

Един стопански работник, когото наричаха Лу, единственият в имението, дойде и й помогна за коня. Баща й излезе да ги посрещне. Тя представи Дуайт, оставиха коня и кабриолета на Лу и влязоха в къщата, за да го запознае с майка си. По-късно се събраха на верандата, за да поседят под топлото следобедно слънце и да пийнат нещо преди вечерята. От верандата се откриваше пасторална гледка към хълмистите пасища и горички, а в далечината зад дърветата се простираше равнината. Дуайт отново сподели възторга си от красотата на околността.

— Да, хубаво е тук — каза госпожа Дейвидсън. — Но не може да се сравни с Англия. Англия е наистина красива.

Американецът попита:

— В Англия ли сте родена?

— Аз? Не. Родена съм в Австралия. Моят дядо е пристигнал в Сидни още в първите дни, но не е бил каторжник. После взел земя в Ривърина. Част от фамилията още живее там. — Тя замълча. — У дома съм била само веднъж. През 1948 година, след Втората световна война направихме пътешествие до Англия и Континента. Англия ни се стори много красива. Но сега сигурно доста е променена.

Скоро тя отиде с Мойра, за да приготвят чая, а Дуайт остана на верандата с бащата.

— Позволете да ви налея още едно уиски — предложи Дейвидсън.

— Благодаря. С удоволствие.

Седяха в топлото спокойствие на щедрото следобедно слънце с чаши в ръце. След малко скотовъдецът каза:

— Мойра ни разказа за плаването ви на север.

Капитанът кимна.

— Не узнахме кой знае колко.

— И тя така каза.

— Човек не може да види много през перископа от нивото на водата — обясни той на домакина си. — Не е като след бомбени разрушения или нещо подобно. Всичко изглежда като преди. Само дето хората ги няма.

— Радиоактивността е много висока, нали?

Дуайт кимна.

— Разбира се, колкото по на север отива човек, толкова е по-лошо. В Кернс, по времето, когато бяхме там, човек би могъл да оцелее още няколко дни. В Порт Даруин не би издържал и толкова.

— Кога бяхте в Кернс?

— Преди около две седмици.

— Предполагам, че радиацията в Кернс сега е още по-голяма.

— Вероятно е така. Тя непрекъснато се повишава с течение на времето. Накрая, разбира се, нивото по целия свят ще се изравни.

— Все още се говори, че ще стигне дотук през септември.

— Може би е вярно. Придвижва се много равномерно. Всички места на една и съща географска ширина, изглежда, се заразяват по едно и също време.

— По радиото съобщиха, че вече и Рокхамптън е заразен.

Капитанът кимна.

— И аз го чух. И за Алис Спрингс. Движи се много равномерно по географските ширини.

Домакинът се усмихна студено.

— Няма полза да се измъчваме. Изпийте още едно уиски.

— Засега не искам повече. Благодаря.

Господин Дейвидсън си наля още едно малко уиски.

— Както и да е — рече той, — при нас ще дойде най-накрая.

— Така изглежда — каза Дуайт. — Ако продължи да се придвижва както досега, Кейптаун ще свърши малко преди Сидни, горе-долу по същото време като Монтевидео. Тогава Африка и Южна Америка ще се обезлюдят. Мелбърн е най-южният от големите градове в света, така че ние ще сме едни от последните. — Той се замисли за миг. — Нова Зеландия, по-голямата част от нея, може би ще просъществува още малко и, разбира се, Тасмания. Най-много две-три седмици. Не ми е известно да има някой в Антарктида. Ако има, те може би ще поживеят още известно време.

— Но Мелбърн е последният голям град, нали?

— Точно така.

Поседяха в мълчание.

— Вие какво ще правите? — попита най-сетне скотовъдецът. — Ще преместите ли подводницата?

— Още не съм решил — произнесе бавно капитанът. — Може би няма да ми се наложи да решавам. Има по-старши офицер от мен — капитан Шоу в Брисбейн. Не вярвам той да се изтегли, защото корабът му не може да се движи. Може би ще получа заповед. Не зная.

— Бихте ли отплували, ако можехте сам да решавате?

— Още не знам — каза отново капитанът. — Едва ли ще спечелим много. Близо четиридесет процента от екипажа на кораба ходят с момичета от Мелбърн, някои от тях се ожениха. Да кажем, че трябва да се преместя в Хобарт. Не мога да взема жените, а те не могат да стигнат дотам другояче, дори да можеха, няма да има къде да живеят. На мъжете сигурно няма да им бъде леко, ако се разделят с жените си през малкото дни, които им остават, освен ако не ги принуди някаква особено наложителна причина в интерес на службата. — Той погледна нагоре, като се засмя. — Както и да е, аз се съмнявам, че те биха дошли. Вероятно повечето от тях ще дезертират от кораба.

— И аз така предполагам. Сигурно ще предпочетат жените си.

Американецът кимна.

— Логично е. Освен това няма смисъл да се дават заповеди, за които човек знае предварително, че няма да бъдат изпълнени.

— Можете ли да изведете подводницата в морето без тях.

— Да, но само на близко разстояние. До Хобарт пътуването е кратко — шест-седем часа. Можем да стигнем там само с десетина души или дори с по-малко. При такъв екипаж няма да можем да се потапяме и да кръстосваме моретата много дълго. Но ако отидем там или дори до Нова Зеландия, в Крайстчърч да речем, без пълен екипаж бихме били негодни за оперативни действия. — Той млъкна. — Ще бъдем само едни бежанци.

Те постояха безмълвни.

— Едно нещо ме изненада — каза скотовъдецът. — Няма много бежанци. Като че ли малко хора идват от север. От Кернс и Таунсвил, и другите засегнати места.

— Така ли? — попита капитанът. — Почти е невъзможно да се намери легло в Мелбърн — където и да е.

— Зная, че има пришълци. Но не чак толкова, колкото очаквах.

— За това помогна и радиото — каза Дуайт. — Обръщенията на министър-председателя внесоха известно успокояване. Ей Би Си свърши добра работа, като каза на хората точно как стоят нещата. В края на краищата не е особено привлекателно да оставиш дома си и да дойдеш тук, за да живееш на палатка или в колата си и да те сполети същото един или два месеца по-късно.

— Вероятно — рече скотовъдецът. — Чух, че някои са се върнали обратно в Куинсланд след няколко седмици. Но не смятам, че само тази е причината. Сигурен съм, че никой не вярва в действителност, че това ще му се случи, докато не се почувства зле. А тогава… Е, тогава е по-лесно да останеш у дома си и да се примириш. Човек не се оправя, щом се разболее веднъж, нали?

— Струва ми се, че не е точно така. Можеш да се възстановиш, ако излезеш от радиоактивната зона и постъпиш в болница за подходящо лечение. Сега в болниците в Мелбърн имат много пациенти от север.

— Не знаех.

— Да, така е. Не съобщават нищо по радиото. В края на краищата каква е ползата? Те просто отново ще се разболеят през септември.

— Добра перспектива — каза скотовъдецът. — Ще изпиете ли още едно уиски?

— Да, благодаря. — Той стана и си наля. — Знаете ли, сега, след като свикнах с тази мисъл, смятам, че е за предпочитане да се приемат нещата такива, каквито са. Ние всички ще умрем един ден, някои по-рано, други по-късно. Работата се свежда до това, че човек никога не е готов, защото не знае кога ще се случи. Е, сега ние знаем и нищо повече не може да се направи. Така дори някак си ми харесва. Харесва ми мисълта, че ще се чувствам добре до края на август, а после — у дома. По-хубаво да свърша по този начин, отколкото да се влача болен и остарял от седемдесет до деветдесет години.

— Вие сте военен — каза скотовъдецът. — Вероятно сте привикнали с тая мисъл, за разлика от мен.

— Ще се евакуирате ли? — попита капитанът. — Може би ще заминете другаде, когато приближи? В Тасмания?

— Аз? Да изоставя това място? — рече скотовъдецът. — Не, няма да замина. Когато смъртта дойде, ще я посрещна тук, на тази веранда, на този стол, с чаша в ръка. Или пък в леглото ми. Няма да напусна това място.

— Когато се примирят с тази мисъл, повечето хора започват да разсъждават така.

Те продължиха да седят на верандата под залязващото слънце, докато Мойра излезе да им каже, че чаят е готов.

— Изпийте си чашите — каза тя — и влизайте за алкохолна проба, ако можете все още да ходите.

— Така не се говори пред гости — каза баща й.

— Ти не познаваш нашия гост така, както аз го познавам, татко. Уверявам те — него никой не може да го накара да подмине кръчмата. Която и да е кръчма.

— По-скоро той не може да те накара да подминеш кръчма.

Влязоха в къщата.

Последваха два дни на пълна отмора за Дуайт Тауърс. Той предаде на двете жени големия куп дрехи за кърпене, а те си го разпределиха и се заловиха за работа. През деня беше зает в стопанството с господин Дейвидсън от зори до здрач. Той бе посветен в тайните на стригането на овце, научи се да насипва и прекарва силаж с каруцата, а после да го разпределя по яслите. Часове наред кара вола по облените от слънце пасища. След затворения живот в подводницата и кораба-майка промяната му се отрази добре: вечер си лягаше рано, спеше непробудно и се събуждаше бодър за следващия ден.

Последната сутрин от гостуването му Мойра го намери след закуска пред вратата на една малка барака до пералнята, сега използвана за склад на багаж, дъски за гладене, гумени ботуши и всякакви други вехтории. Той стоеше пред отворената врата и пушеше цигара, като гледаше многообразието от предмети.

— Тук слагаме нещата, които след разтребване на къщата заделяме за благотворителния базар — каза тя. — Но после все се отказваме да ги изпратим.

Той се усмихна.

— И ние имаме една такава барачка, само че не чак толкова пълна. Може би защото не сме живели там дълго. — Стоеше и разглеждаше с интерес купчината вътре. — Кажи ми, на кого е бил този велосипед с три колела?

— Мой е.

— Сигурно си била много мъничка, когато си го карала.

Тя погледна велосипедчето.

— Наистина сега изглежда мъничък, нали? Вероятно съм била на четири-пет годинки.

— Имате пого4! — Той се пресегна и го извади; то проскърца ръждиво. — От колко години не съм виждал пого! Едно време се бяха превърнали в истинска мания там, у дома.

— Бяха ги позабравили, а после пак дойдоха на мода. Сега доста деца в околността имат пого.

— На колко си била, когато си играла с него?

Мойра помисли малко.

— То беше след велосипедчето с три колела, след тротинетката и преди велосипеда. Сигурно съм била на около седем.

Дуайт го държеше в ръцете си замислено.

— Това е най-подходящата възраст за пого. Има ли ги още по магазините?

— Сигурно, щом децата играят с тях.

Той го остави на земята.

— От много години не съм ги виждал в Съединените щати. Ту идват на мода, ту си отиват. — Той хвърли поглед наоколо. — На кого са били кокилите?

— Първо на брат ми, а после мои. Аз счупих тази.

— Той е бил по-голям от тебе, нали?

Мойра кимна.

— С две, две и половина години.

— Сега в Австралия ли е?

— Не. В Англия.

Дуайт кимна. Не знаеше какво да каже.

— Тези кокили са много високи — забеляза той. — Била си вече по-голяма.

— На десет-единадесет години.

— Ски! — Дуайт премери на око дължината им. — Карала си ги още по-късно.

— Започнах да карам ски на шестнадесет. А тези използвах чак до началото на войната. Макар че вече ми бяха малки. Другият чифт беше на Доналд.

Той хвърли поглед върху хаоса от вещи в малката стая.

— Я виж, имате и водни ски?

— Още ги използваме — или по-точно — използвахме ги до войната. — Тя замълча. — Често ходехме на лятна ваканция в Баруон Хедс. Мама наемаше всяка година една и съща къща… — Мойра постоя мълчаливо за миг, като си спомняше за малката слънчева къща край игрището за голф, топлите пясъци, прохладния въздух, който стремително я обгръщаше, докато летеше след моторната лодка във вихрушка от топли пръски.

— Ето дървената лопатка, с която си играех като много мъничка. С нея строях пясъчни замъци…

Той й се усмихна.

— Забавно е да гледаш играчките на другите и да се опитваш да си представиш как са изглеждали на тази възраст. Сякаш те виждам на седем годинки как подскачаш наоколо върху пого.

— И колко често се сърдех — каза тя. Постоя, за миг загледана замислено към вратата. — Никога не позволявах на мама да раздава старите ми играчки — промълви Мойра. — Казвах й, че ще ги запазя за моите деца. Сега няма да имам нито едно.

— Това е ужасно. Но нищо не може да се промени. — Дуайт дръпна вратата и затвори зад нея толкова много сантиментални надежди. — Мисля, че днес следобед трябва да се върна на подводницата, за да видя дали не е потънала на кея. Знаеш ли в колко часа има влак?

— Не зная, но можем да позвъним на гарата и да разберем. Не можеш ли да останеш още един ден?

— Много ми се иска, скъпа, но не мога. На бюрото ми сигурно ме чака цял куп документи.

— Сега ще разбера за влака. Какво ще правиш тази сутрин?

— Казах на баща ти, че ще довърша брануването на ливадата горе на хълма.

— Аз имам около час работа из къщи. После ще изляза да ти правя компания.

— Чудесно! Вашият вол е добър работник, но не е много приказлив.

След обяда Дуайт получи закърпените си дрехи, благодари на домакините за всичко, стегна куфара си и Мойра го откара до гарата. В Националната галерия имаше изложба на австралийска живопис с религиозни сюжети. Уговориха се той да й позвъни, за да отидат заедно да я разгледат, преди да са я закрили. После Дуайт се качи на влака за Мелбърн.

Към шест часа беше на самолетоносача. Както предполагаше, на бюрото му имаше куп документи, включително и един плик с восъчен печат отгоре. Той го разряза, отвори го и намери вътре заповедта за предстоящите оперативни действия и бележка от командващия военноморските сили, с която го молеше да му позвъни, за да уговорят среща и да обсъдят задачата.

Дуайт прегледа заповедта. Общо взето се покриваше с очакванията му. Подводницата можеше да изпълни задачата, ако се допуснеше, че по западния бряг на Съединените щати въобще няма мини, което му изглеждаше малко вероятно.

Същата вечер той позвъни на Питър Холмс в дома му близо до Фолмаут.

— Виж какво — каза той, — тук на бюрото ми има заповед за оперативни действия и писмо от командващия военноморските сили, иска да се явя при него. Бих желал, ако можеш, да дойдеш на борда утре и да се запознаеш с нея. Най-добре е да отидем при адмирала заедно.

— Утре рано ще бъда на борда — каза офицерът за свръзка.

— Чудесно. Не ми се ще да ти прекъсвам отпуска, но се налага да действаме бързо.

— Всичко е наред, сър. Само имах намерение да отсека едно дърво…

Към девет и половина на следващата сутрин той беше вече в самолетоносача, седнал с командира Тауърс в малката му каюта кабинет, и четеше внимателно заповедта.

— Това е горе-долу същото, което очаквахте, нали, сър? — попита той.

— Горе-долу — съгласи се капитанът и се извърна към страничната маса. — Това е всичко, което имаме за минните полета. Искат да бъде проучен въпросът с радиостанцията. Засечена е около Сиатъл. Е, за там няма да имаме проблеми. — Той вдигна една карта от масата. — Това е картата на минните полета в Хуан де Фука и залива Пюджит. Можем безопасно да се доберем до доковете в Бремъртън. Готови сме и за Пърл Харбър, но те не искат от нас да отиваме там. За Панамския залив, Сан Диего и Сан Франциско — за тях не знаем абсолютно нищо.

Питър кимна.

— Ще трябва да обясним това на адмирала. Всъщност мисля, че на него му е известно. Той е склонен да се обсъди този въпрос.

— Дъч Харбър — каза капитанът. — И за него нямаме нищо.

— Дали ще се натъкнем на лед горе?

— Мисля, че да. А също и на мъгла, много мъгла. През този сезон не е разумно да се плава в онези води без вахта на палубата. Ще се наложи да бъдем особено внимателни.

— Питам се, защо искат да идем там?

— И аз не зная. Може би той ще ни каже.

Известно време стояха вглъбени над картите.

— Как ще се придвижваме? — попита накрая офицерът за свръзка.

— На повърхността по тридесетия паралел, северно от Нова Зеландия и на юг от остров Питкърн до двадесет и първия меридиан. По него ще стигнем до Калифорния, около Санта Барбара. На връщане от Дъч Харбър ще минем по същия път. Първо на юг, надолу покрай Хавайските острови. Предполагам, че ще хвърлим поглед и на Пърл Харбър. После отново на юг, докато стане възможно да изплуваме на повърхността край островите Френдли или може би малко по на юг.

— Колко дни под водата означава това?

Капитанът се обърна и взе един лист от бюрото.

— Снощи се опитах да изчисля. Предполагам, че както и преди, няма да стоим много дълго на което и да е място. Според мен мястото се намира под пеленг двеста градуса — на разстояние двадесет хиляди мили под водата. Това прави шестстотин плавателни часа или двадесет и пет дни. Прибави два дни за наблюдения и закъснения — общо около двадесет и седем дни.

— Доста време под водата.

— „Суордфиш“ е била още по-дълго. Тридесет и два дни. Човек просто трябва да бъде спокоен, да не се притеснява.

Офицерът за свръзка огледа морската карта на Тихия океан. Той постави пръста си върху множеството рифове и островни групи на юг от Хавай.

— Едва ли ще можем да бъдем много спокойни, докато пресичаме този район под водата. И то към края на плаването.

— Имам го предвид. — Дуайт се взря в картата. — Може би ще се отдалечим малко на запад и ще се спуснем към Фиджи от север. — Замълча. — Повече се безпокоя за Дъч Харбър, отколкото за обратния път.

Постояха още половин час, изучавайки морските карти и заповедта за оперативни действия. Накрая австралиецът каза:

— Е, чака ни необикновен курс. — Той се засмя. — Нещо, за което ще можем да разказваме на внуците си.

Капитанът му хвърли бърз поглед и после внезапно се усмихна.

— Прав си.

Офицерът за свръзка почака в каютата, докато капитанът позвъни до секретаря на адмирала в Адмиралтейството.

Определиха среща за десет часа на следващата сутрин. Нищо повече не задържаше Питър Холмс; той се разбра с командира да се видят на следващата сутрин в кабинета на секретаря преди уговорената среща и замина с влака обратно към дома си във Фолмаут.

Пристигна там предобед и подкара велосипеда си от гарата нагоре. Прибра се вкъщи изпотен, с истинско облекчение се измъкна от униформата и взе душ преди обяда. Мери беше разтревожена от смелите опити на детето да пълзи.

— Оставих я във всекидневната — каза му тя — върху килимчето пред камината и отидох в кухнята да беля картофи. Само след малко я гледам в коридора, точно до вратата на кухнята. Малкото дяволче вече може да се придвижва със страхотна бързина.

Седнаха да обядват.

— Ще трябва да й намерим някаква детска кошарка — рече Питър. — От ония дървените, дето се сгъват.

— Мислех за това. От ония с няколко реда топчета от едната страна, като сметало.

— Предполагам, че човек все още може да намери детска кошарка. Познаваш ли семейства, чиито бебета са вече пораснали? Може да имат кошарка, която вече не им трябва?

Мери поклати глава.

— Не зная. Всичките ми приятелки се надпреварват да раждат.

— Аз ще поразузная и ще видя какво може да се намери.

Едва към края на обяда тя успя да откъсне мисълта си от детето. Тогава попита:

— Ах, Питър, какво стана с капитан Тауърс?

— Има заповед за плаване. Сигурно е поверителна, така че не говори за това. Искат да направим едно сравнително дълго пътуване в Тихия океан — Панама, Сан Диего, Сан Франциско, Сиатъл, Дъч Харбър и на връщане вероятно покрай Хавайските острови. Засега не всичко е много ясно.

Тя не беше съвсем уверена в географските си познания.

— Това е страшно дълго, нали?

— Доста път е. Но едва ли ще го изминем целия. Дуайт е много против да се отива в Панамския залив, защото няма карта на минните полета, а ако не идем дотам, пътят ни ще се съкрати с хиляди мили. Но дори при това положение, маршрутът е твърде дълъг.

— Колко ще трае?

— Не съм изчислил точно. Вероятно около два месеца. Разбираш ли — обясни й той, — не може да се поеме курс направо към Сан Диего, да речем. Той иска да сведе времето под водата до минимум. Това означава, че ще поемем курс на изток по безопасна географска ширина, като плаваме на повърхността, докато изминем две трети от пътя през южната част на Тихия океан, а после ще тръгнем право на север, докато стигнем Калифорния. Така доста ще обикаляме, но пък ще прекараме по-малко време под водата.

— Колко дълго ще бъдете потопени, Питър?

— Командирът смята — около двадесет и седем дни.

— Това е страшно много, нали?

— Да, много е. Обаче далеч не е рекорд. Въпреки това, прекалено много време за пътуване без чист въздух. Почти месец.

— Кога тръгвате?

— Ами не зная още. Първоначалната идея беше да тръгнем към средата на следващия месец, но с тия противни морбили… Не можем да тръгнем, докато не мине карантината.

— Има ли и други случаи?

— Още един. Онзи ден. Корабният лекар смята, че този ще бъде последният. Ако е прав, вероятно ще ни разрешат да напуснем пристанището към края на месеца. Ако ли не, ако се разболее още някой, ще тръгнем през март.

— Значи, ще се върнеш някъде през юни?

— Така мисля. Каквото и да се случи, карантината ще бъде вдигната до десети март. А това означава, че ще се върнем тук до десети юни.

Споменаването на карантината наново събуди страховете и.

— Дано Дженифър не се разболее.

Прекараха следобеда в градината, по домашному. Питър се захвана да отсече дървото. То не беше много голямо и той лесно го сряза до половината, а после го събори с помощта на въже, така че да падне върху поляната, а не върху къщата. Докато стана време за чай, Питър бе окастрил, пренесъл и подредил клоните за горене през зимата и продължаваше усилено да реже зеления ствол на трупчета. Мери дойде с бебето, току-що събудило се от следобедния си сън, постла едно одеяло на поляната и сложи Дженифър на него. Влезе в къщата, за да донесе таблата с приборите за чая; когато се върна, бебето беше изпълзяло на десет фута от одеялото и се опитваше да изяде парченце кора от дървото. Тя смъмри мъжа си, че не наблюдава детето и отиде за чайника.

— Така не може — рече тя. — Ще трябва да намерим детска кошарка.

Питър кимна.

— Утре сутринта отивам в града. Имаме среща в Адмиралтейството, но после вероятно ще съм свободен. Ще отида в „Майърс“ и ще видя дали още ги има.

— Дано да има. Не зная какво ще правим, ако не успеем да намерим.

— Можем да й вържем един колан около кръстчето и да я завържем за едно колче, забито в земята.

— Не бива, Питър! — изрече тя възмутено. — Може да се увие около врата й и да се удуши!

Той я успокои, свикнал с упреците, че е безсърдечен баща. Следващия час прекараха в игра с бебето на тревата под топлото слънце, като го насърчаваха да лази по поляната. Накрая Мери го прибра вътре, за да го изкъпе и му даде вечерята, а Питър продължи да реже трупчета.

На следващата сутрин той се срещна с командира си в Адмиралтейството. Въведоха и двамата в кабинета на командващия военноморските сили, при когото вече се намираше един капитан от Оперативния отдел. Адмиралът ги поздрави сърдечно и ги покани да седнат.

— Е, какво — рече той, — прегледахте ли проектозаповедта за оперативни действия, която ви изпратихме?

— Много внимателно я разучих, сър — каза капитанът.

— Имате ли забележки?

— Минните полета — рече Дуайт. — Някой от отбелязаните обекти са почти сигурно минирани. — Адмиралът кимна. — Имаме пълна информация за Пърл Харбър и за подстъпите към Сиатъл. За останалите нямаме никакви сведения.

Известно време обсъждаха някои подробности. Накрая адмиралът се облегна на стола си.

— Е, сега имам представа за общата картина. Точно това исках. — Той замълча. — А сега по-добре да ви кажа каква е работата. Илюзии! — отбеляза той. — Сред част от учените се е обособило мнение, че атмосферната радиоактивност може да се разсее, да намалее по интензивност сравнително бързо. Главният аргумент е, че валежите през отминалата зима в Северното полукълбо, дъждовете и снеговете са измили въздуха, така да се каже. — Американецът кимна. — Според тази теория радиоактивните елементи падат по земята или в морето много по-бързо, отколкото предвиждахме. В такъв случай Северното полукълбо ще остане необитаемо в продължение на много векове, но при движението си към нас радиацията прогресивно ще намалява. Така животът — човешкият живот — може да продължи тук или поне в Антарктида. Професор Йоргенсън защищава много твърдо това мнение.

Той замълча.

— В това накратко се състои хипотезата. Повечето учени не са съгласни и смятат, че Йоргенсън е прекален оптимист. Поради преобладаващото мнение нищо не сме съобщили по радиото, запазихме го в тайна и от пресата. Няма смисъл да се създават у хората неоснователни надежди. Ясно е обаче, че всичко трябва да се проучи.

— Разбирам, сър — каза Дуайт. — Много е важно. Това ли е в действителност главната цел на плаването?

Адмиралът кимна.

— Точно така. Ако Йоргенсън е прав, на север от екватора радиоактивността трябва да е много по-слаба. Дори може да е близо до нормалната. В такъв случай ще можете да излизате на палубата. — Той замълча. — На брега, разбира се, радиоактивността на почвата ще бъде все още силна. Но животът в морето вероятно ще е възможен.

Питър попита:

— Има ли някакви експериментални доказателства за тази теория, сър?

Адмиралът поклати глава.

— Нищо определено. Онзи ден военновъздушните сили изпратиха самолет. Чухте ли за това?

— Не, сър.

— Изпратиха един бомбардировач „Виктър“ с пълен запас гориво. Излетял е от Пърт и се е движел право на север до Китайско море, на около тридесет градуса северна ширина, някъде на юг от Шанхай, а после се върнал обратно. За учените това не е достатъчно далече, но дотам се е простирал неговият радиус на действие. Получените данни са неубедителни: атмосферната радиоактивност продължавала да се увеличава, макар че към края на полета на север тя се покачвала по-бавно. — Той се усмихна. — Доколкото разбирам, шефовете продължават да спорят. Йоргенсън, разбира се, счита това за своя победа. Той казва, че ако се стигне до петдесетия или шестдесетия градус северна ширина, радиоактивността прогресивно ще намалява.

— Шестдесетия — рече капитанът. — В залива на Аляска ще бъдем най-близко до сушата. Единственият проблем там горе е ледът.

Те обсъдиха отново техническите подробности на операцията. Решиха в подводницата да вземат предпазни костюми, които да позволят на един-двама души да излязат на палубата при по-умерени условия, като се приспособят пръскачки за обеззаразяване в едно от външните помещения. В надстройката щеше да бъде поставена надуваема гумена лодка, а на задния перископ щеше да бъде прикрепена новата рамкова антена.

Накрая адмиралът каза:

— Е, що се отнася до нас, с това нещата приключват. Смятам, че следващата стъпка трябва да бъде свикването на конференция на Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания, на която да присъстват всички заинтересовани. Ще я насроча за следващата седмица. Междувременно, командире, вие бихте могли да се свържете с втория заместник или с някой от офицерите му и да уточните ремонта на док. Бих искал да заминете преди края на следващия месец.

— Смятам, че е напълно възможно, сър — каза Дуайт. — Този път няма много подготвителна работа. Единственото нещо, което може да ни възпре, е това морбили.

Адмиралът неочаквано се засмя.

— Съдбата на човешкия род е на карта, а нас ни спира някакво си морбили! Добре, капитане, зная, че ще направите всичко, което зависи от вас.

Когато излязоха от кабинета, Дуайт и Питър се разделиха: Дуайт — за да се обади в кабинета на втория заместник на командващия военноморските сили, а Питър — за да поговори с Джон Осбърн в неговия кабинет на Албърт Стрийт. Той разказа на учения какво е узнал сутринта.

— Зная за Йоргенсън — каза господин Осбърн нетърпеливо. — Старецът се е побъркал. Това са просто илюзии.

— А данните, събрани от самолета за по-бавното покачване на радиоактивността на север?

— Не оспорвам данните. Ефектът на Йоргенсън може и да съществува. Вероятно го има. Но никой, освен Йоргенсън, не смята, че е от значение.

Питър се изправи.

— Ще оставя мъдрите да спорят — цитира той язвително. — Аз трябва да отида и да купя детска кошарка за моята най-голяма неомъжена дъщеря.

— Къде ще търсиш?

— В „Майърс“.

Ученият стана от стола си.

— Ще дойда с тебе. На Елизабет Стрийт има нещо, което искам да ти покажа.

Той не пожела да каже на морския офицер какво е то. Вървяха заедно по средата на свободните от автомобилно движение улици към търговския център за продажба на коли и моторни части, завиха по една пряка, а после в една малка уличка. Джон Осбърн извади от джоба си ключ, отключи една двукрила врата и я блъсна, за да се отвори.

Това беше някогашен гараж на търговец на автомобили. В редици покрай стените стояха мълчаливо коли, някои нерегистрирани, всички покрити с прах и мръсотия, клекнали върху спадналите си гуми. В средата на помещението стоеше една състезателна кола, едноместна, боядисана в червено. Тя беше много ниска и малка, капакът й бе извит надолу, така че отворът за охлаждане бе ниско до земята. Гумите бяха напомпани, тя беше измита и излъскана с особена грижовност и проблясваше на падащата откъм вратата светлина. Изглеждаше бърза като стрела.

— Боже господи! — възкликна Питър. — Какво е това?

— „Ферари“ — рече Джон Осбърн. — С тази кола се е състезавал Доницети една година преди войната. С нея спечели Голямата награда на Сиракуза.

— Как се е озовала тук?

— Купи я Джони Бауълс и я пренесе на кораб. После дойде войната и той така и не можа да се състезава с нея.

— Кой я притежава сега?

— Аз.

— Ти?

Ученият кимна.

— През целия си живот съм се интересувал от автомобилни състезания. Винаги съм искал да се надбягвам, но все нямах пари. После чух за това „Ферари“. Бауълс загина в Англия. Отидох при вдовицата му и й предложих сто лири за нея. Тя мислеше, че съм луд, разбира се, но беше доволна да я продаде.

Питър обиколи малката кола с огромни колела и внимателно я разгледа.

— И аз съм на нейното мнение. Какво, по дяволите, ще я правиш?

— Още не зная. Само знам, че съм собственик вероятно на най-бързата кола в света.

Морският офицер беше очарован.

— Може ли да седна в нея?

— Карай!

Той се промуши на малката седалка зад пластмасовото предно стъкло.

— Колко може да вдигне при пълна скорост?

— Не зная. Но поне двеста.

Питър седеше, въртеше кормилото и опипваше лостовете за управление. Имаше прекрасното усещане, че машината е част от самия него.

— Изкарвал ли си я на пътя?

— Още не.

Той неохотно се измъкна от седалката.

— Какво ще използваш вместо бензин?

Ученият се ухили.

— Тя не гълта такова нещо.

— Не върви ли с бензин?

— Използва се специална етерно-алкохолна смес. За обикновена кола не става. Имам осем варела от нея в задния двор на майка ми. — Той се ухили. — Преди да купя колата, се постарах да си осигуря горивото.

Джон вдигна капака и те заразглеждаха двигателя. Джон Осбърн беше прекарал всичките свободни часове след първото си плаване в лъскане и поддържане на състезателната кола; надяваше се да я изпробва на шосе след няколко дни.

— Поне един проблем по-малко — рече той доволно усмихнат, — няма движение, което да ми пречи.

Оставиха неохотно колата и заключиха вратите на гаража. Постояха малко в тишината на уличката.

— Ако заминем на това плаване до края на следващия месец — каза Питър, — сигурно ще се върнем към началото на юни. Мисля си за Мери и детето. Смяташ ли, че ще са още добре, когато се върнем?

— Имаш предвид радиоактивността?

Морският офицер кимна.

Ученият стоеше замислен.

— Моите предположения са толкова сигурни, колкото и на всеки друг — каза той накрая. — Може да дойде и по-бързо, може и по-бавно. Засега се движи много равномерно по целия свят и напредва на юг приблизително с очакваната скорост. Сега е южно от Рокхамптън. Ако продължи така, до началото на юни трябва да е южно от Брисбейн — малко по на юг. Да речем, на около осемстотин мили северно от нас. Но, както ти казах, може да дойде и по-бързо или по-бавно. Това е всичко, което знам.

Питър хапеше устни.

— Много се безпокоя. Човек не иска да вдига паника у дома си. Но все едно, по-спокоен ще съм, ако те знаят какво да правят, когато не съм тук.

— Така или иначе, ти може и да не се върнеш — рече Джон Осбърн. — Плаването, изглежда, ще бъде доста рисковано, дори като се изключи радиацията. Минни полета, лед и какво ли още не. Не знам какво ще стане с нас, ако се сблъскаме с айсберг под водата при пълна скорост.

— Аз пък знам — каза Питър.

Ученият се засмя.

— Е, да стискаме палци и да се надяваме, че няма да ни се случи. Искам да се върна обратно тук и да се състезавам с нея. — Той кимна към колата зад вратата.

— Безпокоя се от всичко това — повтори Питър. Те се обърнаха към улицата. — Трябва да измисля нещо, преди да тръгнем.

Те вървяха мълчаливо по оживената главна улица. Джон Осбърн се отправи към службата си.

— В моята посока ли си?

Питър поклати глава.

— Трябва да потърся бебешка кошарка. Мери каза, че непременно трябва да намерим кошарка, защото иначе ще се самоубие.

Тръгнаха в различни посоки. Ученият се отдалечи, благодарен, че не е женен.

Питър се запъти да купува детска кошарка и още във втория магазин успя да намери. Да се мъкне сгъната детска кошарка през тълпата, беше трудна работа. Той едва си проби път до трамвая и я отнесе до гарата на Флайндърс Стрийт. Във Фолмаут пристигна към четири часа следобед. Остави я на гардероб с намерението да се върне за нея с ремаркето, качи се на велосипеда си и бавно подкара по търговската улица. Отиде в аптеката, откъдето обикновено купуваха и с чийто собственик се познаваше. Попита момичето зад щанда дали не може да говори с господин Гоулди.

Аптекарят в бяла престилка дойде при него.

— Може ли да поговоря с вас по един личен въпрос? — попита Питър.

— Разбира се, капитане.

Той го поведе към малката амбулатория.

— Исках да поговоря с вас за лъчевата болест. — Лицето на аптекаря стана безизразно. — Налага се да замина. Ще плавам на „Скорпиън“ — американската подводница. Предстои ни дълъг път. Няма да се върнем преди началото на юни. Най-рано тогава. — Аптекарят поклати бавно глава. — Пътуването няма да е много леко — продължи морският офицер. — Има вероятност въобще да не се върнем.

Те постояха мълчаливо.

— За госпожа Холмс и малката Дженифър ли се тревожите? — попита аптекарят.

Питър кимна.

— Искам да съм сигурен, че госпожа Холмс ще е подготвена за всичко още преди да замина. — Той замълча. — Кажете ми точно какво се случва?

— Гадене — каза аптекарят. — Това е първият симптом. После повръщане и диария. Изпражнения с кръв. Всички симптоми се засилват. Може да има леко подобрение, но ако се случи, то ще е само временно. Накрая смъртта настъпва просто от изтощение. — Той замълча. — В самия край причина за смъртта може да бъде и инфекция или левкемия. Нали разбирате, кръвообразуващите тъкани се разрушават от загубата на соли в секрециите. Може да се развие по единия или другия начин.

— Някой казваше, че е като холерата.

— Правилно — рече аптекарят. — Много прилича на холерата.

— Вие сигурно имате нещо за това, нали?

— За съжаление не се лекува.

— Нямам предвид това. Нещо, с което да се сложи край.

— Все още не можем да го пуснем, капитане. Около една седмица преди радиацията да достигне даден район, по радиото се разясняват подробностите. След това ни е позволено да го раздаваме на ония, които поискат. — Той замълча. — Сигурно ще има ужасни усложнения от религиозна гледна точка — каза той. — Предполагам, че всеки трябва да решава сам.

— Искам да съм сигурен, че жена ми е разбрала как стоят нещата — каза Питър. — Тя ще трябва да се погрижи и за детето… А аз може да не съм тук. Налага се да уредя всичко, преди да замина.

— Аз бих могъл да обясня на госпожа Холмс, когато му дойде времето.

— Предпочитам сам да го направя. Тя ще се разстрои.

— Разбирам… — Той постоя малко така и после рече: — Елате в склада.

Аптекарят премина в една задна стая, която беше заключена. В единия ъгъл имаше сандък с открехнат капак. Той го вдигна. Сандъкът беше пълен с малки червени кутийки в два размера.

Аптекарят извади по една от всеки вид и се върна обратно в малката амбулатория. Разопакова по-малката от двете; тя съдържаше пластмасово флаконче с две бели таблетки в него. Той го отвори, извади таблетките, внимателно ги отстрани и постави две таблетки аспирин. Сложи флакончето обратно в червената кутия и я затвори. Подаде я на Питър.

— Това е за всеки, който реши да вземе хапче. Можете да я отнесете и да я покажете на госпожа Холмс. Едното причинява смърт, почти мигновено. Другото е за резерва. Когато наближи времето, ще ги раздаваме на щанда.

— Много ви благодаря. А какво трябва да се направи за бебето?

Аптекарят взе другата кутийка.

— За дете или за любимо животно — куче или котка — е малко по-сложно. — Той отвори втората кутийка и извади малка спринцовка. — Имам една използвана, ще я поставя тук. Трябва да се следват указанията върху кутията. Необходимо е само да се постави подкожна инжекция. То ще заспи много скоро след това.

Той опакова употребяваната спринцовка обратно в кутията и я даде на Питър заедно с другата.

Морският офицер ги прие с благодарност.

— Много сте любезен. Жена ми ще ги намери ли на щанда, когато дойде времето?

— Да.

— Трябва ли да се плати?

— Не — каза аптекарят. — Ще се раздават безплатно.