На брега

Девета глава

Във вторник сутринта Питър Холмс отиде с малката си кола в Мелбърн. Дуайт Тауърс му беше телефонирал да се срещнат в десет и четиридесет и пет, в чакалнята на кабинета на командващия Австралийските военноморски сили. Тази сутрин радиото съобщи за първи път случаи на лъчева болест в града и Мери Холмс се безпокоеше, че Питър отива там.

— Моля те, внимавай — каза тя. — Имам предвид тази зараза. Непременно ли трябва да отидеш?

Той не се осмели да й повтори, че заразата е навсякъде около тях, даже в малкото им приятно жилище. Тя или не можеше, или не искаше да разбере.

— Трябва да отида. Няма да стоя повече, отколкото е необходимо.

— Не оставай там за обяд. Сигурна съм, че тук е по-здравословно.

— Ще се прибера направо вкъщи — увери я той.

Осени я идея.

— Сетих се — каза тя. — Вземи от ония формалинови таблетки, които бяхме купили за моята кашлица, и смучи от време на време. Те са страшно добри против всички видове инфекции. Изключително антисептични.

Тя щеше да се успокои, ако я послуша.

— Не е лоша идея — каза той.

Караше към града потънал в мисли. Сега вече не беше въпрос на дни, всичко се свеждаше до часове. Нямаше представа какво щеше да бъде това съвещание при командващия военноморските сили, но бе съвсем очевидно, че е едно от последните задължения в кариерата му на морски офицер. Вероятно на връщане следобед неговата служба ще е приключила, както скоро щеше да приключи и животът му.

Паркира колата и влезе в Адмиралтейството. В сградата фактически нямаше никой. Качи се до чакалнята и завари там Дуайт Тауърс, сам, в униформа.

— Здравейте, приятелю! — рече весело неговият командир.

— Добър ден, сър. — Огледа се, бюрото на секретаря беше заключено, а стаята — празна. — Капитан-лейтенант Торънс не се ли е мяркал?

— Не съм го виждал. Сигурно си е взел отпуск.

Вратата към кабинета на адмирала се отвори и сър Дейвид Хартман застана пред тях. Питър не помнеше да е виждал неговото усмихнато, червендалесто лице по-сериозно и изопнато.

— Влезте, господа — каза ми той. — Моят секретар днес отсъства.

Те влязоха и седнаха пред бюрото.

— Не зная дали това, което ще изложа засяга, или не капитан-лейтенант Холмс — започна американецът. — Може да възникнат някои въпроси във връзка с ремонтния док. Предпочитате ли той да почака навън, сър?

— Не смятам, че е необходимо — каза адмиралът. — Ако така се ускори работата ни, нека остане. Какво именно искате, командире?

Дуайт се поколеба за момент, подбирайки думите си.

— Като че ли аз съм най-старшият офицер от военноморските сили на САЩ в този момент — каза той. — Никога не съм предполагал, че ще се издигна толкова високо, но така се случи. Ще ме извините, че не се изразявам по приетия начин, сър, но трябва да ви съобщя, че подводницата излиза от ваше подчинение.

Адмиралът бавно кимна.

— Много добре, командире. Желаете ли да напуснете австралийските териториални води, или ще останете тук като наш гост?

— Ще изведа „Скорпиън“ извън териториални води — каза командирът. — Не мога още да определя датата на заминаването, но вероятно ще бъде преди събота.

Адмиралът кимна. Обърна се към Питър.

— Дайте всички необходими указания относно снабдяването с хранителни продукти и буксира. Да бъде оказана всякаква помощ на капитан Тауърс.

— Слушам, сър.

— Аз просто не зная какво да предложа относно заплащането, сър — каза американецът. — Простете ми, но нямам опит в тия неща.

Адмиралът леко се усмихна.

— Не съм сигурен, че щеше да е от някаква полза, ако имахте опит, командире. Смятам да процедираме по обичайната практика. Всички резолирани и изпълнени заявки се представят на военноморското аташе при вашето посолство в Канбера и чрез него във Вашингтон за окончателно уреждане на сметките. Не е необходимо да се тревожите за тези неща.

— Значи, мога просто да вдигна котва и да замина?

— Точно така. Смятате ли да се завърнете в австралийски води?

Американецът поклати глава.

— Не, сър. Ще отведа „Скорпиън“ извън Басовия пролив, за да го потопя.

Питър очакваше това, но фактическото поставяне на въпроса и близостта на развръзката го потресоха: все му се струваше, че такива неща не се случват. Понечи да попита Дуайт дали не се нуждае от буксир, с който да изтегли подводницата в морето и да върне обратно екипажа, но се отказа от въпроса. Ако на американеца му трябваше буксир, който да им осигури още ден-два живот, щеше да го поиска, но едва ли биха постъпили така. По-добре в морето, отколкото смърт от гадене и диария, без дом, в чужда страна.

— На ваше място сигурно и аз бих постъпил така… — каза адмиралът. — Е, добре, остава само да ви благодаря за вашето сътрудничество, командире. И да ви пожелая успех. Ако се нуждаете от нещо, преди да заминете, не се двоумете да го поискате или пък просто си го вземете. — Внезапен спазъм изкриви лицето му и пръстите му се вкопчиха в молива пред него. После малко го отпусна и той стана от бюрото си. — Извинете ме. Ще трябва да ви оставя за минута.

Той бързо ги напусна и вратата се затвори след него. Командирът и офицерът за свръзка се бяха изправили при внезапното му напускане. Спогледаха се и продължиха да стоят прави.

— Заболял е — каза американецът.

— Смятате ли, че същото се е случило и със секретаря? — попита тихо Питър.

— Сигурно.

Постояха мълчаливо в продължение на минута-две, взирайки се в прозореца.

— Продоволствия — каза най-после Питър. — Нищо вече не е останало в „Скорпиън“. Дали старши помощникът е направил списък на нещата, от които ще имате нужда, сър?

Дуайт поклати глава.

— От нищо няма да имаме нужда. Само ще я изведа от залива, малко извън териториалната граница.

Офицерът за свръзка зададе въпроса, който искаше да зададе преди.

— Да ви отпуснем ли буксир, който да върне екипажа?

— Няма да е необходимо — отвърна Дуайт.

Постояха мълчаливо още десет минути. Накрая адмиралът се появи отново с посивяло лице.

— Благодаря, че ме изчакахте — каза той. — Бях малко зле… — Не се върна на мястото си, а остана прав до бюрото. — Това е краят на едно продължително сътрудничество, капитане. Ние, от Британската общност, винаги сме работили с удоволствие с американците, особено по море. Много пъти сме имали основание да ви благодарим, а вярвам, че и вие сте се ползвали от нашия опит. Сега настъпва краят на всичко. — Той постоя за малко замислен, а после протегна усмихнат ръка. — Единственото, което мога да ви кажа, е довиждане.

Дуайт пое ръката му.

— Наистина беше удоволствие да се работи с вас, сър. Говоря от името на целия екипаж, а също и от свое име.

Напуснаха кабинета и тръгнаха надолу през изоставената, празна сграда към корабостроителницата. Питър каза:

— Е, какво ще правим сега, сър? Искате ли да сляза до доковете?

Капитанът поклати глава.

— Считайте се свободен от задължения — каза той. — Няма да имам повече нужда от вас там долу.

— Ако възникне нещо, което бих могъл да направя, готов съм да дойда.

— Не. Ако имам нужда от вас, ще ви позвъня вкъщи. Но сега, приятелю, там сте по-необходим.

Значи, това бе краят на тяхната съвместна работа.

— Кога ще отплавате? — попита Питър.

— Не зная още с точност — каза американецът. — От тази сутрин имам седем случая в екипажа. Предполагам, че ще се задържим още ден-два, може би ще отплаваме в събота.

— Много ли ще тръгнат с вас?

— Десет човека. С мене — единадесет.

Питър го погледна.

— Добре ли сте засега?

Дуайт се усмихна.

— Така мислех, но вече не съм много сигурен. Днес няма да обядвам нищо. — Той замълча. — А вие как се чувствате?

— Добре съм. И Мери, струва ми се.

Дуайт се обърна към колите.

— Връщайте се при нея веднага. Няма за какво да стоите тук.

— Ще се видим ли отново, сър?

— Едва ли — каза капитанът. — Аз се връщам у дома в Мистик, Кънектикът, и съм щастлив, че заминавам.

Нямаше какво повече да си кажат или да направят. Те си стиснаха ръцете, влязоха в колите и всеки потегли по своя път.

В старомодната двуетажна тухлена къща в Молвърн Джон Осбърн стоеше до леглото на майка си. Той не се чувстваше зле, но старата жена се разболя в неделя сутринта, един ден след победата му на ралито за Голямата награда. В понеделник успя да намери лекар, но той не можеше да направи нищо и не се появи повече. Приходящата домашна прислужница също не дойде и ученият се грижеше сам за болната си майка.

Тя отвори очи за първи път от четвърт час.

— Джон, това е, което казват, че ще ни сполети, нали?

— Да, мамо — каза той нежно. — И мене ме чака същото.

— Каза ли доктор Хамилтън, че това е онази болест? Не мога да си спомня.

— Точно така каза, мамо. Едва ли ще дойде пак. Съобщи ми, че самият той се разболява.

Настъпи дълго мълчание.

— За колко време ще умра, Джон?

— Не зная. Може би седмица.

— Колко е глупаво — каза старата жена. — Прекалено дълго.

Тя отново затвори очи. Джон отнесе в банята легена, изми го и го донесе обратно в спалнята. Майка му отвори очи и попита:

— Къде е Минг?

— Изнесох го в градината. Стори ми се, че иска да се поразходи.

— Така ужасно ми е жал за него — промълви тя. — Тук ще е страшно самотен без нас.

— Той ще е добре, мамо — каза синът й, макар без особена увереност. — Ще си играе с останалите кучета.

Тя не каза нищо повече по този въпрос.

— Сега съм по-добре, сине. Върви да се занимаваш с твоите работи.

Джон се поколеба.

— Мисля, че трябва да се мярна в службата. Ще се върна за обяд. Какво искаш за ядене?

Тя затвори очи.

— Има ли още мляко?

— В хладилника има около половин литър. Ще видя дали мога да намеря още. Макар че не е много лесно. Вчера нямаше никакво.

— За Минг трябва да има мъничко. Толкова е полезно. В килера има три консерви заешко. Отвори една за него, а останалите сложи в хладилника. Той обича много заешко. Не се притеснявай за моя обяд, аз ще те почакам. Ако ми се прияде, ще хапна чаша царевична каша.

— Сигурна ли си, че ще се чувстваш добре, ако изляза? — попита той.

— Напълно — каза майка му и протегна ръце. — Целуни ме, преди да тръгнеш.

Той целуна отпуснатите старчески страни и тя се облегна назад в леглото усмихната.

Джон излезе от къщата и отиде до службата си. Там нямаше никой, но на бюрото му лежеше ежедневната сводка за радиацията. Към нея беше приложена бележка от секретарката му. Тя му пишеше, че се чувства много зле и вероятно няма да идва повече на работа. Благодареше му за доброто отношение към нея, поздравяваше го за автомобилното състезание и изразяваше удоволствието си от съвместната им работа.

Джон остави бележката и взе сводката. В нея се казваше, че около петдесет процента от населението на Мелбърн е засегнато. Съобщаваха за седем случая в Хобарт, Тасмания и три в Крайстчърч, Нова Зеландия. Това съобщение — вероятно последното, което щеше да прочете — бе много по-кратко от обикновено.

Той мина през празните кабинети, като преглеждаше тук-там по някой документ. Тази фаза от неговия живот приключваше. Заедно с всички останали. Не остана много дълго, защото се тревожеше за майка си. Излезе и тръгна към къщи с един от редките, претъпкани трамваи, които все още се движеха по улиците. Имаше ватман, но беше без кондуктор — дните на трамвайните билети бяха отминали. Джон заговори ватмана и той му каза:

— Ще продължа да карам този проклет трамвай, докато се разболея, мой човек. После ще го откарам в депото Кю и ще се прибера у дома. Живея там наблизо, нали разбираш? Карал съм трамваи тридесет и седем години — в дъжд и пек, и сега няма да спра.

Джон слезе от трамвая в Молвърн и се захвана да търси мляко. Скоро разбра, че е безнадеждно: това, което беше останало, се даваше за бебета. Върна се вкъщи при майка си с празни ръце.

Влезе в двора и прибра китайския мопс от градината — мислеше, че майка му ще се зарадва да го види. Заизкачва се нагоре към спалнята й с кучето, подскачащо по стълбите пред него.

В спалнята завари майка си да лежи по гръб, със затворени очи в оправеното, много чисто легло. Приближи се и докосна ръката й, но тя беше мъртва. На масичката имаше чаша вода, бележка, написана с молив, и една от малките червени опаковки — отворена, с празно флаконче. Той не знаеше, че тя има от тях.

Взе бележката. В нея пишеше:

Няколко сълзи потекоха по бузите му, но само няколко. Мама винаги е била права, цял живот, и сега отново беше права. Излезе от стаята и отиде долу в гостната дълбоко замислен. Той самият още не се чувстваше болен, но вече беше въпрос на часове. Кучето го последва; той седна и го взе в скута си, като галеше лъскавите му като коприна уши.

След малко стана, остави кученцето в градината и прескочи до аптеката на ъгъла. Колкото и изненадващо да беше, там все още работеше едно момиче. Подаде му една от червените опаковки.

— Всички ги търсят — каза тя усмихнато. — Голяма търговия развъртяхме.

Той също й се усмихна.

— Бих искал с шоколадова обвивка.

— И аз — каза тя. — Но не вярвам да произвеждат такива. Ще взема моето с плодов шейк.

Той отново се усмихна и я остави на щанда. Върна се у дома, пусна китайския мопс вкъщи и започна да му приготвя яденето в кухнята. Отвори една от консервите със заешко, затопли го малко във фурната и го смеси с четири капсули нембутал. После го остави пред кученцето, което се нахвърли лакомо, а той намести удобно кошницата му до печката.

Отиде до телефона в антрето и позвъни в клуба, за да си запази стая за една седмица. После започна да опакова куфара си.

След половин час слезе в кухнята. Китайският мопс лежеше много сънливо в кошницата си. Ученият прочете внимателно упътванията върху опаковката и му постави инжекцията; кученцето едва усети боцването.

Когато се увери, че е мъртво, той го отнесе в кошницата и го постави на пода до леглото на майка си.

После напусна къщата.

Часовете във вторник през нощта бяха тревожни за Холмсови. Бебето започна да плаче към два сутринта и продължи почти непрекъснато до зори. Младите родители не можаха да спят. Към седем часа то повърна.

Навън валеше и беше студено. Те се спогледаха в сивата светлина, уморени и самите те неразположени.

— Питър, нали не мислиш, че е онази болест? — каза Мери.

— Не зная — отвърна той. — Може би е това. Като че ли всички се разболяват.

Тя прекара уморено ръка по челото си.

— Надявах се, че няма да стигне до нас тук, извън града.

Той не знаеше какво да й каже, за да я успокои.

— Да сложа ли чайника, ще изпиеш ли чаша чай?

Мери прекоси отново стаята до детското креватче и погледна бебето; засега то беше спокойно. Питър отново попита:

— Какво ще кажеш за чаша чай?

Това ще го ободри, помисли тя, почти цяла нощ не е спал. Усмихна се насила.

— Чудесно.

Той отиде в кухнята, за да сложи чайника. Мери се чувстваше ужасно и в този момент започна да й се повдига. Нали бе изкарала на крак цялата нощ, а и тревогите около Дженифър… Питър беше зает в кухнята — можеше да се промъкне тихо в тоалетната, без да я усети. Тя често повръщаше, но този път той можеше да си помисли, че е от нещо друго и да се разтревожи.

Въздухът в кухнята беше застоял или може би така му се струваше. Питър Холмс напълни чайника от крана и постави шнура, включи щепсела и видя с известно облекчение, че индикаторната лампичка светна — значи, имаше ток. В някой от следващите дни и той щеше да спре и тогава наистина щяха да започнат неприятностите.

В кухнята беше непоносимо задушно; Питър разтвори прозорците. Стана му горещо, после изведнъж пак студено и тогава усети, че ще повърне. Отиде тихо до тоалетната, но вратата бе заключена — сигурно Мери беше вътре. Нямаше смисъл да я тревожи. Той излезе през задната врата в дъжда и повърна в един закътан ъгъл зад гаража.

Остана там известно време. Когато се върна, беше пребледнял и разтреперан, но се чувстваше по-нормално. Чайникът вреше и той направи чая, постави две чаши на един поднос и го отнесе в тяхната спалня. Мери беше там, надвесена над детското креватче.

— Донесох чая — каза той.

Тя не се обърна, страхувайки се, че лицето и може да я издаде. Само отговори:

— О, благодаря ти. Налей го, аз ще дойда след минутка. — Струваше й се, че дори не би могла да докосне чашата чай, но знаеше, че ще трябва, заради него.

Питър напълни двете чаши и седна на ръба на леглото, като отпиваше от своя чай; горещата течност сякаш успокои стомаха му. След малко повика жена си.

— Хайде, изпий си чая, мила. Изстива вече.

Мери се приближи малко неохотно — може би щеше да успее. Хвърли бърз поглед към него: пижамата му беше подгизнала от дъжда. Тя възкликна:

— Питър, целият си мокър! Навън ли си бил?

Той погледна към ръкавите си — беше забравил.

— Трябваше да изляза.

— За какво?

Не можеше да продължава да се преструва.

— Просто повърнах — каза той. — Предполагам, че няма нищо страшно.

— Ах, Питър! И аз също.

Те се втренчиха един в друг мълчаливо. После тя произнесе мрачно:

— Сигурно е от месния пай, който ядохме на вечеря. Не забеляза ли нещо в него?

Той поклати глава.

— На мене ми се стори много вкусен. Освен това Дженифър не е яла никакъв пай.

— Питър, мислиш ли, че е от онова.

Той хвана ръката й.

— Вече се случва с всички. Ние не сме имунизирани.

— Не — каза Мери замислено. — Не. Предполагам, че не сме. — Тя вдигна очи към неговите. — Това е краят, нали? Искам да кажа, че просто ще става все по-зле, докато умрем?

— Доколкото знам, така е — каза той. Усмихна й се. — Никога преди не ми се е случвало, но казват, че точно така протича.

Тя го остави и отиде във всекидневната; Питър се поколеба за миг и я последва. Завари я пред френския прозорец да гледа градината отвън, градината, която обичаше толкова много — сега посивяла, неприветлива и брулена от вятъра.

— Така съжалявам, че не си купихме градинска пейка — каза тя без никаква връзка. — Би стояла прекрасно ей там, точно до онази стена.

— Ще опитам да намеря днес.

Тя се обърна към него.

— Не можеш, нали си болен.

— Ще видя как ще се почувствам по-късно. По-добре е да върша нещо, отколкото да стоя без работа и да си мисля колко зле се чувстваш ти.

Мери се усмихна.

— Струва ми се, че сега съм по-добре. Ще закусиш ли нещо?

— Ами не знам. Май не съм чак толкова добре. Какво си приготвила?

— Имаме литър и половина мляко. Ще можем ли да купим още?

— Мисля, че да. Ще отида да го взема с колата.

— Да направя ли царевична каша? На пакета пише, че брашното съдържа гликоза. Полезна е за болни, нали?

Питър кимна.

— Иска ми се да си взема душ — каза той. — Може да се почувствам по-добре.

Така и направи, а когато излезе и отиде в спалнята, тя вече беше в кухнята и приготвяше закуската. За негова изненада той я чу да пее, да си тананика някаква весела песничка, в която се питаше кой е излъскал слънцето. Питър влезе в кухнята.

— Много си весела — подхвърли той.

Мери се приближи до него.

— Така ми олекна — каза тя и тогава той забеляза, че е плакала, докато е пяла. Избърса сълзите й и я прегърна в недоумение.

— Ужасно се тревожех — изхлипа тя. — Но сега всичко ще бъде наред.

Нямаше какво да е наред от сега нататък, помисли си той, но не го изрече, а попита нежно:

— Какво те тревожеше?

— Хората се разболяват по различно време — отвърна тя. — Поне така казват. Някои може да се разболеят с две седмици по-късно от други. Можеше да се случи първо аз да се разболея и да ви оставя, или пък Дженифър, или пък ти и да ни оставиш сами. Какъв кошмар беше…

Мери вдигна очи към неговите и се усмихна през сълзи.

— Но сега ние всички се разболяхме заедно, в един и същ ден. Не сме ли късметлии?

В петък Питър Холмс потегли към Мелбърн с малката си кола, уж за да купи градинска пейка. Караше бързо, защото не би могъл да отсъства прекалено дълго от къщи. Искаше да намери Джон Осбърн и при това без отлагане: първо опита в гаража на малката уличка, но той беше заключен, после провери в службата му, в Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания. Накрая го откри в неговата стая в клуба „Пастъръл“; той изглеждаше слаб и болен.

— Джон, съжалявам, че те безпокоя — каза Питър. — Как се чувстваш?

— Хвана ме — каза ученият. — От два дни. А теб?

— Точно затова исках да те видя. Мисля, че нашият лекар е починал, във всеки случай вече не работи. Виж какво, Джон, Мери и аз получихме и двата симптома във вторник. Тя е доста зле. Но в четвъртък, вчера, аз започнах да се съвземам. Не й казах, но сега се чувствам здрав като камък и съм ужасно гладен. По пътя се отбих в едно кафене и закусих — пушена сланина с пържени яйца с всичките му гарнитури — и още съм гладен. Сигурен съм, че се оправям. Виж какво, възможно ли е това?

Ученият поклати глава.

— Не за дълго. Ще се възстановиш за малко, но после пак ще се разболееш.

— Колко трае това „малко“?

— Може би ще изкараш десетина дни. После отново ще се разболееш. Не мисля, че има повторно възстановяване. Кажи ми, много ли е зле Мери?

— Не е кой знае колко добре. Ще трябва да се върна при нея много скоро.

— На легло ли е?

Питър поклати глава.

— Тази сутрин слезе с мене във Фолмаут, за да купи нафталин.

— Да купи какво?

— Нафталин. Не знаеш ли какво е нафталин? — Той се поколеба. — Точно това искаше. Оставих я да прибира всичките ни дрехи, за да ги запази от молците. Успява да върши това само между пристъпите, но въпреки това държи да го направи. — Той се върна отново на въпроса, заради който беше дошъл: — Виж, Джон, да приемем, че ще съм здрав още седмица или десетина дни, но след това нямам никакъв шанс?

— Никаква надежда, стари приятелю — каза ученият. — Никой не оцелява от лъчевата болест. Изтребва всичко докрай.

— Е, добре е да се знае — каза Питър. — Няма смисъл човек да си създава излишни илюзии. Кажи ми, мога ли да ти помогна с нещо? След малко ще трябва да отивам при Мери.

Ученият поклати глава.

— Аз почти съм свършил. Имам още едно-две неща за днес, но после смятам да приключа.

Питър знаеше, че Джон има задължения вкъщи.

— Как е майка ти?

— Умря — каза кратко ученият. — Сега живея тук.

Питър кимна, но съзнанието му беше заето с мисълта за Мери.

— Ще трябва да тръгвам — каза той. — На добър път, приятелю.

Ученият леко се усмихна.

— До скоро виждане.

Когато морският офицер си отиде, той стана от леглото и тръгна по коридора. Върна се след половин час още по-немощен, устните му се изкривиха в погнуса от мръсното му тяло. Днес трябваше да свърши всичко, което беше необходимо да направи, утре щеше да бъде безсилен.

Облече се внимателно и слезе долу. Надникна в зимната градина: в камината гореше огън и чичо му седеше там, сам, с чаша шери. Той погледна нагоре и каза:

— Добро утро, Джон. Как спа?

Ученият отговори кратко:

— Много лошо. Чувствам се все по-зле.

Старецът вдигна пламналото си червендалесто лице, изпълнен с безпокойство.

— Скъпото ми момче, толкова ми е мъчно, че чувам това. Сега като че ли всички вече са болни. Знаеш ли, че трябваше да отида в кухнята и сам да си приготвя закуската? Представи си — в клуб като този! — Старецът живееше там от три дни, откакто почина сестра му, която поддържаше къщата в Мейсдън. — Обаче Колинс, портиерът, дойде преди малко и каза, че ще ни приготви някакъв обяд. Тук ли ще обядваш днес?

Джон Осбърн знаеше, че няма никъде да обядва.

— Съжалявам, чичо, но днес не мога. Трябва да изляза.

— Ах, колко жалко. Надявах се, че ще си тук, за да ни помогнеш за портвайна. Вече сме наченали последния сандък — мисля, че са около петдесет бутилки. Дано ни стигнат до края.

— Как се чувствате вие, чичо?

— Никога не съм бил по-добре, моето момче, никога по-добре. Снощи след вечеря малко ми прилоша, но всъщност беше от бургундското. Знаех си, че бургундското не бива да се смесва с други вина. Едно време във Франция, ако си поръчаш бургундско, поднасят ти го в половинлитрова кана и цяла вечер не пиеш нищо друго. Но после влязох тук, изпих на спокойствие едно бренди със сода и малко лед и докато стане време да си лягам, бях вече се съвзел. Не, прекарах много спокойно нощта.

Ученият се питаше колко ще издържи алкохолният имунитет към радиоактивната зараза. Доколкото му беше известно, не бяха правени проучвания по този въпрос — ето, чичо му даваше възможност за това, но сега нямаше кой да ги направи.

— Съжалявам, че не мога да остана за обяд — каза той. — Но може би ще се видим довечера.

— Аз ще съм си тук, момчето ми, тук ще съм. Том Фотърингтън беше снощи тук на вечеря и каза, че ще дойде тази сутрин, но още не се е появил. Надявам се, че не е болен.

Джон Осбърн напусна клуба и тръгна по улицата като насън. „Ферарито“ се нуждаеше спешно от неговите грижи и той трябваше да отиде там. След това можеше да си почине. Мина покрай отворената врата на една аптека, поколеба се за миг и после влезе. Магазинът беше изоставен и пуст. В средата на пода лежеше отворен кашон, пълен с малките червени опаковки, на щанда, между сиропите за кашлица и червилата, имаше купчина от същите. Взе една, сложи я в джоба и продължи пътя си.

Бутна вратите на гаража в малката уличка и видя пред себе си „Ферарито“ точно както беше го оставил, готово за тръгване. Беше преминало състезанието за Голямата награда без ни една драскотина, сякаш излязло от кутийка. За него тази кола беше най-скъпото нещо, особено след ралито. Сега се чувстваше прекалено зле, за да я кара, може би никога повече нямаше да я кара, но знаеше, че колкото и зле да беше, винаги щеше да намери сили, за да я докосне, за да я разглежда и да работи по нея. Той закачи сакото си на един гвоздей и започна.

Най-напред трябваше да я вдигне на крик, да нареди тухли под шенкелите, така че гумите да не докосват пода. Усилието от нагласяването на тежкия крик, работата с него и пренасянето на тухлите предизвикаха нов спазъм. Гаражът беше без тоалетна, но зад него имаше мръсен двор, осеян с почернели, омаслени остатъци от стари и забравени автомобили. Той се уедини там и скоро след това отново се залови за работа, по-немощен от всякога, но още по-решен да свърши всичко в този ден.

Приключи с повдигането на колелата преди следващия пристъп. Отвори едно кранче, за да изтече водата от охладителната система, а после му се наложи отново да отиде в задния двор. Нямаше значение — сега работата беше по-лека. Откачи клемите от акумулатора и смаза изводите. Извади последователно всяка една от шестте свещи, наля масло в цилиндрите и наново завинти плътно свещите.

После се облегна на колата, за да си почине — сега вече тя беше добре. Разтърси го нов пристъп и трябваше пак да излезе на двора. Когато се върна, вечерта се спускаше и светлината избледняваше. Нямаше какво повече да се направи за колата, която обичаше толкова силно, но той продължи да стои до нея: не му се щеше да я остави, а и се страхуваше, че нов пристъп може да го застигне, преди да се е върнал в клуба.

За последен път искаше да седне на шофьорската седалка и да докосне лостовете за управление. Шлемът и очилата бяха на седалката. Той постави шлема, намести го плътно на главата си, а очилата сложи около врата си, под брадичката. После се вмъкна в седалката и се настани зад кормилото.

Тук беше удобно, много по-удобно, отколкото в клуба. Кормилото под ръцете му го успокояваше, трите малки циферблата около огромния оборотен брояч му бяха близки приятели. Тази кола му беше донесла победата — върхът на неговия живот. Защо да се мъчи по-нататък.

Той измъкна червената опаковка, извади таблетките от флакона и хвърли опаковката на пода до него. Нямаше смисъл да продължава, искаше да свърши точно по този начин.

Пъхна таблетките в устата си и ги погълна с усилие.

Питър Холмс напусна клуба и подкара колата надолу към магазина за железарски стоки на Елизабет стрийт, откъдето беше купил моторната косачка. Вътре не се виждаше никой от персонала или пък други някакви хора, но една от вратите беше разбита, така че всеки, който желаеше нещо, трябваше просто да влезе и да си го вземе. Вътре беше сумрачно, тъй като електричеството беше изключено от мрежата. Щандът за градинарски принадлежности се намираше на втория етаж. Той се изкачи по стълбите и откри градинските пейки, които беше запомнил. Избра една сравнително лека с пъстроцветна подложка за сядане, която, помисли той, щеше да се хареса на Мери и с която можеше да предпази покрива на колата от одрасквания. С огромни усилия извлече пейката надолу по стълбите чак до тротоара и се върна за подложката и за някакво въже. На един щанд намери въже за простиране на пране. Вдигна пейката върху покрива на „Морис Майнър“ и я закрепи неподвижно с помощта на въжето. После потегли за вкъщи.

Все още усещаше вълчи глад и се чувстваше много добре. Не беше казал нищо на Мери за настъпилото подобрение и нямаше намерение да й казва — това само щеше да я разстрои, след като се беше поуспокоила, че ще си отидат всички заедно. По пътя за вкъщи се отби в същото кафене, където беше закусил, и което се държеше от една леко пияна двойка, радваща се, изглежда, на забележително здраве. За обяд му сервираха печено говеждо и той изяде две цели порции, след което си поръча и едно доста голямо парче руло със сладко. После му дойде наум да ги помоли да му приготвят един по-голям пакет със сандвичи от говеждо месо; щеше да ги остави в багажника на колата, където Мери нямаше да ги види, така че през нощта щеше да излезе и да си направи малка, тиха вечеря без нейно знание.

Върна се в малкото си жилище в късния следобед, остави градинската пейка отгоре върху колата и влезе в къщата. Завари Мери в леглото, полуоблечена, покрита с пухен юрган. Къщата изглеждаше студена и влажна. Той седна на леглото до нея.

— Как се чувстваш сега? — попита той.

— Ужасно. Питър, много се тревожа за Дженифър. Не мога да я накарам да хапне нищо и през цялото време се цапа. — Тя уточни някои подробности.

Той прекоси стаята и погледна бебето в детското креватче. То бе слабо и немощно, както и самата Мери. Струваше му се, че и двете са много болни.

— Питър, а ти как се чувстваш? — попита Мери.

— Не много добре — каза той. — Два пъти повръщах на отиване и веднъж на връщане. Колкото до другото — просто не съм преставал през цялото време.

Тя постави ръката си върху неговата.

— Не трябваше да ходиш…

Той й се усмихна.

— Да, но ти намерих градинска пейка.

Лицето й просветна леко.

— Наистина ли? Къде е?

— Върху колата. Ти лежи да се затоплиш. Искам да запаля огъня и да направя къщата уютна. После ще сваля от колата пейката и ще можеш да я видиш.

— Не мога да лежа — каза Мери уморено. — Трябва да преоблека Дженифър.

— Аз ще се погрижа за това веднага — каза Питър и внимателно я заведе до леглото. — Лежи и се топли.

След един час във всекидневната гореше силен огън, а пейката беше поставена в градината до стената, там, където я искаше Мери. Тя отиде до френския прозорец да я види — пъстрата подложка беше върху седалката.

— Прекрасна е — каза тя. — Точно такава ни трябваше за този ъгъл. Сигурно ще бъде страшно приятно да се седи там през летните вечери… — Зимният следобед си отиваше, навън валеше ситен дъжд. — Питър, сега, след като я видях, би ли внесъл подложката вътре? Сложи я на верандата. Или, по-добре, внеси я тук, докато изсъхне. Искам да я запазя за лятото.

Питър така и направи, а после пренесоха креватчето на детето в по-топлата стая.

— Питър, искаш ли нещо да ядеш? Имаме много мляко, ако можеш да го пиеш.

Той поклати глава.

— Нищо не мога да хапна. А ти?

Мери поклати глава.

— Да ти приготвя ли горещо бренди с лимон? — предложи той. — Можеш ли да го изпиеш?

Тя помисли малко.

— Мога да опитам. — Загърна се в халата си. — Толкова ми е студено…

Огънят бумтеше в камината.

— Ще изляза да донеса още дърва. После ще ти приготвя едно топло питие. — Питър излезе и тръгна в сгъстяващата се тъмнина към купчината дърва. Възползва се от случая да отвори багажника на колата и да изяде три сандвича с говеждо. След малко се върна във всекидневната с кошница дърва. Завари Мери край детското креватче.

— Много се забави — каза тя. — Какво си правил?

— Случи ми се малка неприятност. Сигурно пак е от месния пай.

Лицето й се смекчи.

— Бедничкият ми Питър. Всички ние имаме неприятности… — Тя се наведе над креватчето и погали челцето на бебето. То лежеше отпуснато, очевидно нямаше сили дори да плаче. — Питър, струва ми се, че тя умира…

Той я прегърна през рамото.

— Също и аз — каза той тихо, — а и ти? На никой от нас не му остава много. Донесох чайника. Нека си пийнем.

Питър я отдалечи от креватчето към топлината на огромния огън, който беше запалил. Мери седна на пода пред него и той й подаде горещата напитка от бренди и вода с малко изстискан лимон. Тя седеше, отпиваше от чашата и се взираше в огъня — това й помогна да се почувства малко по-добре. Той приготви чаша и за себе си и те поседяха няколко минути мълчаливо.

След малко тя каза:

— Питър, защо ни се случи всичко това? Дали защото в Азия започнаха война?

Той кимна.

— Горе-долу е така. Но не това е единствената причина. Америка произведе първите унищожителни бомби. А всичко започна от бомбардировката на Азия.

— Но ние нямаме абсолютно нищо общо с това, нали… Тук, в Австралия?

— Ние подкрепяхме морално Англия. Едва ли сме имали време за друга някаква помощ. Всичко свърши за един месец.

— Никой ли не можа да го прекрати?

— Не зная… Някои безумства просто не могат да бъдат спрени. Искам да кажа, че ако няколко милиона души единодушно решат, че тяхната национална чест изисква да хвърлят на съседите си кобалтови бомби, ти и аз едва ли можем да направим нещо. Единствената надежда е да им се помогне да видят безумието си.

— Но как може да се постигне подобно нещо, Питър?

— Вестниците — каза той. — Би могло да се направи нещо чрез вестниците. Ние не го сторихме. Не го направи нито една нация, защото всички бяхме прекалено глупави. Искахме да виждаме в нашите вестници снимки на момичета по бански костюми и тлъсти заглавия за изнасилвания и нито едно правителство не беше достатъчно мъдро да повлияе върху това. А нещо можеше да се постигне чрез вестниците, ако бяхме малко по-мъдри.

Мери не разбра напълно неговите разсъждения.

— Радвам се, че сега няма вестници — каза тя. — Без тях е много по-добре.

Нов спазъм я разтърси и той й помогна да иде до банята. Докато тя беше там вътре, Питър се върна във всекидневната и се загледа в бебето. То беше много зле, а той не можеше да направи нищо, за да му помогне. Вече се съмняваше дали Дженифър ще изкара нощта. Мери също беше зле, макар че не толкова. Единственият здрав бе самият той, а не биваше да го показва.

Мисълта да живее след Мери го ужасяваше. Не би могъл да остане в жилището, а нямаше къде да отиде, какво да прави през малкото дни, които щяха да му останат. Мина му мисълта, че ако „Скорпиън“ е все още в Уилямстаун, би могъл да отиде с Дуайт Тауърс и да свърши в морето — морето, в което беше минал целият му живот. Но защо да го прави? Той не желаеше допълнителни дни, дарени му от някаква особеност в неговия метаболизъм. Искаше да остане със семейството си.

Мери го повика от банята и той отиде да й помогне. Доведе я до големия огън, който беше наклал, тя трепереше от студ. Направи й още едно горещо бренди с вода и покри раменете й с пухения юрган. Мери държеше чашата в двете си ръце и се мъчеше да укроти треперенето си.

След малко тя попита:

— Питър, как е Дженифър?

Той стана и отиде до креватчето, после се върна при нея.

— Сега е спокойна — каза той. — Мисля, че е все така.

— А ти как си?

— Ужасно. — Приведе се към нея и взе ръката й. — Но мисля, че ти си по-зле от мен — каза го, защото тя очевидно го знаеше. — Може би аз ще умра ден-два след теб, но не повече. Вероятно физически съм по-здрав.

Тя кимна бавно. После каза:

— Няма никаква надежда, нали? За никого от нас?

Той поклати глава.

— Никой не може да се справи с това, скъпа.

— Струва ми се, че утре няма да мога да ида и до банята — каза Мери. — Питър, скъпи, искам да свърша довечера и да взема Дженифър със себе си. Сърдиш ли ми се?

Той я целуна.

— Смятам, че е разумно. Аз също ще дойда с вас.

Тя произнесе с усилие:

— Ти не си толкова болен, колкото нас.

— Утре ще съм. Няма смисъл да продължавам.

Тя стисна ръката му.

— Какво трябва да направим, Питър?

Той помисли за миг.

— Ще отида да напълня грейките с топла вода и ще ги сложа в леглото. Ти си облечи чиста нощница, легни си и се стопли. Ще донеса Дженифър. Ще заключа къщата, ще ти донеса нещо топло за пиене и ще свършим заедно в леглото, с хапчето.

— Не забравяй да изключиш електричеството от шалтера — каза тя. — Мишки могат да прегризат някой кабел и да се подпали къщата.

— Ще го изключа.

Мери го погледна със сълзи в очите.

— Ще направиш ли каквото трябва с Дженифър?

Питър погали косата й.

— Не се тревожи — каза той нежно. — Ще го направя.

Той напълни грейките и ги постави в леглото, като смени чаршафите и го оправи така, че да изглежда свежо. После я заведе до банята. Отиде в кухнята, сложи чайника за последен път и докато заври водата, отново много внимателно прочете указанията върху червените картонени кутийки.

Наля врящата вода и върху поднос грижливо подреди термоса, две чаши, брендито и половин лимон и ги отнесе в спалнята. После изтика детското креватче на колелца обратно и го нагласи до тяхното легло. Мери лежеше в леглото, изглеждаше чиста и освежена. Тя се надигна леко, когато Питър дойде с детското креватче.

— Да вдигна ли Дженифър? — попита той, защото помисли, че тя иска да подържи бебето.

Мери поклати глава.

— Много е болна. — Седеше и наблюдаваше детето, а после уморено се облегна назад. — Предпочитам да я запомня такава, каквато беше, когато всички бяхме добре. Дай й от онова, Питър, и да свършваме.

Права е, помисли си той, по-добре беше да свършат бързо и да не се измъчват. Направи инжекцията в ръчичката на бебето. После се съблече, сложи си чиста пижама, загаси всички светлини в къщата, освен лампата до леглото, постави решетката пред камината във всекидневната и запали една свещ, която пазеха в случаи, че спре токът. Постави свещта на масата до леглото и изключи шалтера.

Отиде в леглото при Мери, разбърка напитките и извади таблетките от червените опаковки.

— За мен животът с теб беше чудесен — каза тя тихо. — Благодаря ти за всичко, Питър.

Той я привлече към себе си и я целуна.

— За мен също беше прекрасен. Нека свършим така.

Те поставиха таблетките в устата си и пиха.

Същата вечер Дуайт Тауърс позвъни на Мойра Дейвидсън в Харкъуей. Докато набираше, той се чудеше дали ще може да се свърже и ако се свърже, дали ще отговорят от другия край. Но автоматичната централа все още работеше и Мойра вдигна слушалката почти веднага.

— Я виж — каза той, — не бях сигурен, че ще ми отговориш. Как е при тебе, мила?

— Лошо — каза тя. — Струва ми се, че мама и татко вече са на път.

— А ти?

— И аз също, Дуайт. Ти как си?

— Бих казал, че и с мен е съвсем същото. Позвъних да ти кажа довиждане засега, мила. Утре сутринта ще изведем „Скорпиън“, за да го потопим.

— Няма ли да се върнеш?

— Не, мила. Няма да се връщаме. Просто ще свършим тази последна работа и после край. — Той замълча. — Позвъних, за да ти благодаря за последните шест месеца. За мен твоята близост означаваше много.

— За мен също — отвърна тя. — Дуайт, ако успея, може ли да дойда, за да те изпратя.

Той се поколеба за момент.

— Разбира се. Макар че не можем да чакаме. Момчетата и сега са много слаби, а до утре съвсем ще изнемощеят.

— В колко тръгвате?

— В осем. Веднага щом съмне.

— Ще бъда там — каза тя.

Той прати много поздрави на баща й и майка й и после затвори. Мойра отиде в спалнята на родителите си, където те лежаха в двойното легло. И двамата бяха по-зле от нея. Тя им предаде думите на Дуайт. Каза им какво иска да направи.

— Ще се върна за обяд — рече тя.

Майка й каза:

— Трябва да отидеш и да се сбогуваш с него, скъпото ми дете. Той ти беше толкова добър приятел. Но ако не сме тук, когато се върнеш, трябва да ни разбереш.

Тя седна на леглото до майка си.

— Толкова ли сте зле, мамо?

— Страхувам се, че е така, скъпа. А днес татко ти е по-зле от мен. Но имаме всичко необходимо в случай че стане прекалено лошо.

Баща й се обади тихо от леглото:

— Вали ли?

— В момента не, татко.

— Ще излезеш ли да отвориш вратата на оградата за добитъка, Мойра? Всички други врати са отворени, те трябва да стигат сеното.

— Веднага ще го направя, татко. Има ли нещо друго, което да свърша?

Той притвори очи.

— Поздрави Дуайт. Искаше ми се той да се ожени за тебе.

— И на мен — каза тя. — Но той е от онези мъже, които не променят живота си лесно.

Мойра излезе в нощта навън и отвори портата, провери дали и останалите врати в стопанския двор са отворени. Животните не се виждаха никъде. Върна се в къщата и каза на баща си какво е направила. Той като че ли се успокои. Нищо друго не искаха, тя ги целуна и двамата за лека нощ и си легна, като нави малкия будилник за пет часа, в случай че заспи.

Спа много малко. През нощта ходи до банята четири пъти и изпи половин бутилка бренди — единственото нещо, което, изглежда, стомахът й задържаше. Стана, когато иззвъня будилникът, взе си горещ душ, който я освежи, и си облече червената блуза и панталони, с които беше при първата среща с Дуайт преди толкова много месеца. Грижливо гримира лицето си и облече палтото. После тихо отвори вратата към стаята на родителите си и погледна вътре, като затулваше светлината от електрическото фенерче между пръстите си. Баща й като че ли спеше, но майка й се усмихна от леглото; те също бяха ставали и лягали почти през цялата нощ. Тя влезе тихо и целуна майка си, после тръгна, като затвори безшумно вратата след себе си.

Взе от килера нова бутилка бренди и отиде при колата, запали мотора и подкара по пътя за Мелбърн. Близо до Оуклей спря на пустия път под сивата утринна светлина и отпи от бутилката, после продължи.

Премина през пустия град, излезе от него и подкара по мрачния индустриален път към Уилямстаун. Пристигна на доковете към седем и четвърт; при отворения вход нямаше охрана и тя продължи право към кея, до който бе закотвен самолетоносачът. На трапа нямаше караул, нито дежурен офицер, който да я спре. Тя се качи на кораба, опитвайки се да си припомни как беше излязла, когато Дуайт я разведе из подводницата и малко след това попадна на един американски офицер, който я упъти към трапа за подводницата.

Тя спря един моряк, който отиваше в „Скорпиън“.

— Ако видите капитан Тауърс, бихте ли го помолили да се качи за малко горе?

— Разбира се, госпожо. Веднага ще му кажа.

Малко след това Дуайт се появи и се изкачи по трапа. Той изглеждаше много зле, като всички. Хвана ръцете й, без да обръща внимание на околните.

— Много хубаво направи, че дойде да се сбогуваме. Как сте вкъщи?

— Много зле. Татко и мама скоро ще свършат, а струва ми се, че и аз също. Днес е краят за всички ни. — Тя се поколеба и после каза: — Дуайт, искам да те питам нещо.

— Какво, мила?

— Може ли да дойда с теб, в подводницата? — Тя замълча, а после добави: — Няма за какво да се връщам у дома. Татко каза, че мога просто да паркирам колата някъде на улицата и да я оставя. На него повече няма да му трябва. Може ли да дойда с теб?

Дуайт мълча толкова дълго, че Мойра беше сигурна в отказа.

— Тази сутрин за това ме помолиха още четирима души. Отказах на всички, защото Чичо Сам няма да одобри такова нещо. Командвал съм подводницата според устава и ще я командвам така до края. Не мога да те взема, мила. Ще трябва да тръгнем поотделно.

— Няма нищо — каза тя унило. Погледна нагоре към него. — Взе ли подаръците със себе си?

— Разбира се. Имам ги благодарение на теб.

— Разкажи на Шеърън за мен. Няма какво да крием.

Той докосна ръката й.

— Ти си облякла същите дрехи, които носеше, когато се срещнахме за първи път.

Мойра се усмихна леко.

— Занимавай го непрекъснато, не му оставяй време за размишления, защото може да се разреве. Добре ли се справих, Дуайт?

— Наистина много добре. — Той я прегърна и целуна и за миг тя се притисна до него.

После се отдръпна.

— Нека не се измъчваме повече — рече Мойра. — Казахме си всичко, което имахме за казване. Кога тръгвате?

— Много скоро — каза той. — Потегляме след пет минути.

— Кога ще я потопите? — попита тя.

Дуайт помисли малко.

— Тридесет мили надолу по залива и после още дванадесет мили извън него. Четиридесет и две мили. Няма да губя никакво време. Около два часа и десет минути, след като потеглим от тук.

Мойра бавно кимна.

— Ще мисля за теб. — А после добави. — Сега върви, Дуайт. Може би един ден ще се видим в Кънектикът.

Той я притегли към себе си, за да я целуне отново, но тя се отдръпна.

— Не, върви. — А наум изрече: „Или ще се разрева аз.“

Той кимна бавно и каза:

— Благодаря за всичко! — А после се обърна и слезе по трапа в подводницата.

Сега заедно с нея на самолетоносача стояха още две-три жени. Изглежда, нямаше кой да вдигне трапа. Тя гледаше как Дуайт се появи на мостика и пое управлението на подводницата, гледаше как отдават трапа, как прибират допълнителните въжета. Гледаше как откачат кърмовото швартово въже и шпринга, гледаше как Дуайт каза нещо по говорната тръба, гледаше как водата под кърмата се завърта заедно с бавно задвижващите се витла, как кърмата се отдалечава от кораба-майка. От сивото небе започна да ръми. Носовото швартово въже и шпринга бяха също отвързани, няколко мъже ги навиха на палубата и затръшнаха с трясък стоманения люк на надстройката, а подводницата тръгна бавно назад, отдалечавайки се от самолетоносача, като описваше огромна дъга. После всички изчезнаха вътре и единствено Дуайт с още един човек останаха на мостика. Той вдигна ръка за поздрав към нея и тя вдигна своята към него, очите й се замъглиха от сълзи, ниският корпус на подводницата направи завой покрай нос Гелибранд и изчезна в дрезгавата светлина.

Заедно с другите жени Мойра се отдръпна от стоманения люк.

— Няма за какво повече да се живее — рече тя.

Една от жените отвърна:

— И няма да ти се наложи, пиленце.

Мойра се усмихна леко и погледна часовника си. Показваше осем и три минути. В десет и десет Дуайт щеше да е вече на път към къщи, към онова кътче в Кънектикът, което толкова силно обичаше. В нейния дом никой не я очакваше. Ако сега се върнеше в Харкъуей, щеше да завари само добитъка и тъжните си спомени. Военната дисциплина й беше попречила да замине с Дуайт. Тя го разбираше. Но въпреки това, когато той си тръгнеше към къщи, тя би могла да бъде много близо до него, само на около дванадесет мили. Ако в оня миг се озове край него, с весела усмивка на лицето, може би той ще я отведе със себе си и тя ще може да види как Хелън подскача на погото.

Забърза през сумрачните кънтящи кухини на мъртвия самолетоносач, добра се до трапа и слезе на кея, при колата си. В резервоара имаше много бензин. Предишния ден го беше напълнила чак догоре от бидоните, скрити зад сеното. Влезе в колата и отвори чантата си — червената картонена кутийка беше все още там. Тя отпуши бутилката с брендито и отпи една голяма глътка чист алкохол — брендито очевидно бе първокласно, защото не я бе присвивал стомахът, откакто излезе от къщи. После запали колата, зави на кея, излезе от доковете и продължи през улици и предградия, докато стигне до магистралата за Джийлонг.

Озовала се веднъж на нея, тя натисна педала и се понесе по пустото шосе със седемдесет мили в час в посока към Джийлонг: едно гологлаво, пребледняло момиче в ярък, пурпурен костюм, леко замаяно от алкохола, надуло с пълна скорост голямата кола. Отмина Лейвъртън с неговото огромно летище, Уърибий с експерименталното му стопанство и продължи да се носи на юг по пустия път. Някъде преди Корио внезапно я разтърси спазъм, трябваше да спре и да се уедини в храстите; след четвърт час излезе оттам бяла като платно и изпи една голяма глътка бренди.

После продължи все със същата скорост. Отмина класическата гимназия отляво, стигна до мръсния промишлен град Кориоу и продължи към Джийлонг, над който се извисяваше катедралата. От величествената й кула биеха камбани за някаква служба. Тя намали скоростта, докато премине през града, но не видя нищо друго, освен изоставени коли от двете страни на пътя. Срещна само трима души — и тримата мъже.

Излезе от Джийлонг по шосето към Баруон Хедс и морето. Докато преминаваше край наводнените общински земи, тя почувства, че силите я напускат, но сега вече не оставаше много. След четвърт час излезе на широко авеню — главната улица в градчето. В края й зави наляво, встрани от игрището за голф и малката къща, където беше прекарала толкова много щастливи часове от детството; сигурна бе, че няма никога повече да я види. При моста зави надясно, беше към десет без двадесет, и премина през празния къмпинг нагоре към носа. Морето лежеше пред нея, сиво и бурно, с огромни дълги вълни, носещи се от юг към скалистия бряг.

Океанът беше пуст и сив под облачното небе, но далеч на изток имаше пролука в облаците и един сноп светлина пронизваше водите. Тя паркира напречно на шосето, така че да вижда добре морето, излезе от колата, изпи още една глътка от бутилката и потърси с поглед подводницата към хоризонта. Тогава, само на шест мили от брега, някъде към фара на нос Лонсдейл и входа на залива Порт Филип, тя съзря ниските сиви очертания на „Скорпиън“, отдалечаващ се на юг от Хедс.

Не виждаше подробности, но знаеше, че Дуайт е там, на мостика и води подводницата в последния й курс. Знаеше, че той не може да я види, а и не можеше да знае, че тя го наблюдава, но му помаха. После се върна в колата, защото вятърът от южните полярни области беше пронизващ и леден, а тя се чувстваше много зле; можеше да го вижда и оттам, на завет в автомобила.

Не след дълго изгуби от погледа си подводницата, която потъна в мъглата. Погледна малкия си ръчен часовник — десет и една минута. В тези последни мигове в нея се възвърна детската й религиозност — човек е длъжен да направи нещо преди това, помисли си тя. Шепнешком и малко замаяно от алкохола промълви молитвата си.

Тогава извади от чантата червената картонена кутийка, отвори флакончето и подържа таблетките в ръката си. Нов спазъм я разтърси, но тя се усмихна леко. „Този път те надхитрих.“

Извади корковата тапа от бутилката. Беше десет и десет. „Дуайт, ако вече си поел своя път, почакай ме“ — изрече умоляващо Мойра.

После пъхна таблетките в устата си и ги погълна с малко бренди, седнала зад кормилото на голямата си кола.