На брега

Втора глава

Бебетата не се интересуват, че е неделя или че е имало гости до среднощ; към шест часа на другата сутрин Холмсови вече бяха станали — Питър натискаше педалите на своя велосипед с ремаркето зад него на път за млякото и каймака. Той постоя малко с фермера, за да обсъдят как да нагодят прикачвача и оста за новото ремарке и да начертаят няколко скици, по които да работи механикът.

— Утре трябва да започна службата — рече Питър. — За последен път идвам за млякото.

— Всичко ще бъде наред — каза господин Пол. — Разчитайте на мене. Вторник и събота. Аз ще се погрижа госпожа Холмс да получава мляко и каймак.

Питър се върна у дома си към осем, обръсна се, взе душ, облече се и помогна на Мери за закуската. Капитан Тауърс се появи около девет без четвърт, освежен и спретнат.

— Снощното събиране беше много хубаво — каза той. — Не помня откога не съм прекарвал така добре.

— Тук около нас живеят много мили хора — отвърна домакинът, погледна своя командир и се усмихна. — Извинете за Мойра. Обикновено не стига до припадъци.

— От уискито беше. Не е ли станала още?

— Не съм и очаквал да се събуди толкова рано. През нощта, около два, чух някой да повръща. Предполагам, че не сте били вие?

Американецът се засмя.

— Не, сър.

Закуската беше сервирана и тримата седнаха на масата.

— Искате ли да поплуваме пак тази сутрин? — попита госта си Питър. — Изглежда, че и днес ще бъде много горещо.

Американецът се поколеба.

— По-скоро бих желал да ида на църква в неделя сутрин. Като у дома. Дали има англиканска църква наоколо?

— Тук долу под хълма — каза Мери. — Само на около миля. Службата е в единадесет часа.

— Ще се поразходя дотам. А това няма ли да обърка вашите планове?

— Разбира се, че не, сър — отвърна Питър. — Но няма да мога да дойда с вас. Ще трябва да посвърша доста неща тук, преди да започна на „Скорпиън“.

Капитанът кимна.

— Разбира се. Ще бъда тук за обяд, а после ще трябва да се върна на кораба. Искам да взема някой влак към три.

Той тръгна надолу към църквата под топлите слънчеви лъчи. Имаше много време и пристигна четвърт час преди службата, но влезе вътре. Помощникът на пастора му подаде молитвеник и книжка с химните, той си избра място в дъното на църквата, защото редът на службата му беше още непознат, а оттам можеше да вижда кога другите хора коленичат и кога се изправят. Дуайт каза традиционната молитва, научена още през детството, после седна и се огледа наоколо. Малката църква приличаше много на църквата в родния му град, в Мистик, Кънектикът. Дори миришеше като нея.

Тази Мойра Дейвидсън, изглежда, беше съвсем объркана. Пиеше прекалено много, но някои хора никога не могат да приемат нещата такива, каквито са. Въпреки това тя беше добро момиче. Помисли си, че Шеърън би я харесала.

Сред тишината на църквата се замисли за семейството си, сякаш ги виждаше във въображението си. Всъщност той беше един много обикновен човек. Щеше да се завърне при тях, у дома, през септември, след пътешествията. Щеше да ги види отново всички след по-малко от девет месеца. Когато бъдат отново заедно, не бива да усетят, че се е отдалечил, че е забравил за неща, важни за тях. Малкият Дуайт сигурно много е пораснал, в тази възраст децата растат бързо. Вероятно е надраснал каубойското си костюмче — умствено и физически. Време е да получи въдица, малък спининг от фибростъкло, с която да се научи да си служи. Какво удоволствие ще бъде да учи хлапака на риболов. Рожденият му ден беше на 10 юли. Дуайт не би могъл да изпрати въдица за рождения му ден, вероятно не би могъл да я вземе със себе си, макар че си струваше да опита. А може би щеше да намери някоя там, у дома.

Рожденият ден на Хелън беше на 17 април, тогава тя щеше да навърши шест години. И този път той щеше да го пропусне, освен ако нещо не се случеше със „Скорпиън“. Да не забрави да й се извини и освен това да помисли какво да й подари — до септември имаше време. Шеърън щеше да й обясни в деня на празника, щеше да й каже, че татко е далече в морето, но че ще си дойде у дома преди зимата и тогава ще й донесе подаръка. Шеърън щеше да се оправи с Хелън.

Дуайт седеше там и през цялата служба мислеше за семейството си, коленичеше, когато другите хора коленичеха, ставаше, когато те ставаха. Понякога се сепваше, за да изпее с другите някой простичък химн, но през останалото време чезнеше в блянове по семейството, по дома си. В края на службата излезе от църквата сякаш пречистен. Отвън, пред входа, никого не познаваше и никой не го познаваше, само пасторът му се усмихна неуверено, той му отвърна също с усмивка и после се запъти бавно нагоре по хълма под топлите слънчеви лъчи. Сега съзнанието му беше заето със „Скорпиън“, с продоволствените запаси и с множеството дреболии, които трябваше да свърши, с многобройните проверки, които трябваше да направи, преди да изведе подводницата в морето.

В къщи завари Мери и Мойра Дейвидсън да седят в шезлонгите на верандата, а до тях — бебето в количката. Когато той се качи, Мери стана от стола.

— Сигурно ви е горещо — каза тя. — Свалете си сакото и седнете на сянка. Лесно ли намерихте църквата?

— Ами да — каза той. Съблече сакото и седна върху перилото на верандата. — Тук паството е доста голямо. Нямаше ни едно свободно място.

— Преди не беше така — каза Мери сдържано. — Да ви донеса нещо за пиене?

— Предпочитам безалкохолно. — Дуайт хвърли поглед към техните чаши. — Какво пиете вие?

Госпожица Дейвидсън отговори:

— Лимонов сок с вода. И няма нужда от коментар.

Той се засмя.

— И аз искам от същото.

Мери отиде да му донесе, а той се обърна към момичето:

— Закусвахте ли нещо сутринта?

— Половин банан и едно малко бренди — каза тя спокойно. — Не се чувствах много добре.

— Сигурно от уискито. Това ви беше грешката.

— Една от грешките. Нищо не помня след разговора ни на поляната. Вие ли ме сложихте в леглото?

Дуайт поклати глава.

— Мислех, че това е работа на госпожа Холмс.

Мойра се усмихна леко.

— Изпуснахте шанса си. Дано не забравя да благодаря на Мери.

— Аз трябва да го сторя. Госпожа Холмс е изключително добра.

— Тя ми каза, че се връщате в Уилямстаун следобед. Не можете ли да останете, да се изкъпем още веднъж?

Той поклати глава.

— До утре трябва да свърша много неща. Тази седмица ще отплаваме. Вероятно има цяла камара съобщения на бюрото ми.

— Май сте от хората, които работят много, през цялото време, независимо дали има смисъл или не.

Американецът се засмя.

— Сигурно съм от тях. — Погледна я. — А вие работите ли нещо?

— Разбира се. Аз съм много заета жена.

— С какво се занимавате?

Мойра вдигна чашата си.

— С това. Това правя непрекъснато, откакто ви срещнах вчера.

Дуайт се засмя.

— Не ви ли доскучава понякога тази еднообразна работа?

— Животът е скучен — цитира тя. — И не понякога. Непрекъснато.

Той кимна.

— Щастлив съм, че имам много работа.

Момичето го погледна.

— Може ли да дойда и да видя подводницата през следващата седмица?

Дуайт се засмя, като си спомни за огромната работа, която го чакаше на борда.

— Не, не може. Следващата седмица излизаме в морето. — А после, понеже това прозвуча нелюбезно, добави: — Интересувате ли се от подводници?

— Всъщност не — каза тя равнодушно. — Изведнъж ми се прииска да я видя, но не настоявам, щом ще ви преча.

— С удоволствие ще ви я покажа. Но не следващата седмица. Хубаво ще е, ако дойдете някой ден да обядваме заедно, когато вече е по-нормално и — не тичаме нагоре-надолу като подплашени зайци. Някой по-спокоен ден, когато ще мога да ви покажа всичко. А после може да идем в града и да обядваме заедно.

— Това ми харесва. Кога мога да се надявам, че ще стане?

Той помисли малко.

— Сега не мога да кажа точно. Ще докладвам за оперативната готовност към края на следващата седмица и смятам, че ще ни изпратят по първия курс ден-два след това. После сигурно ще прекараме известно време на док, преди да отплаваме отново.

— Първият ви курс е до Порт Морсби, нали?

— Да. Ще се опитам да уредя нещо, преди да отплаваме, но не мога да ви гарантирам. Ако ми дадете телефонния си номер, ще ви се обадя към петък, за да ви кажа.

— Бъруик 86–41. — Той го записа. — Най-добре е да ми звъните преди десет. Почти всяка вечер излизам.

— Добре. Възможно е в петък да сме все още в морето. Може да не успея да ви позвъня преди събота. Но ще ви се обадя, госпожице Дейвидсън.

Тя се усмихна.

— Името ми е Мойра, Дуайт.

Той се засмя.

— Добре.

След обяда, на път за дома си в Бъруик, тя го откара до гарата с кабриолета. Когато американецът слезе на гарата, Мойра му каза:

— Довиждане, Дуайт. Недей да работиш прекалено много. — А после добави. — Съжалявам, че снощи се държах като глупачка.

Той се засмя.

— Не трябва да смесваш напитките. Нека това ти бъде за урок.

Тя се засмя дрезгаво.

— Никога нищо не може да ме поучи. Вероятно ще направя пак същото утре вечер и вдругиден.

— Всичко е за сметка на здравето ти — каза Дуайт спокойно.

— Там е бедата. На моето лично здраве. Ако и друг някой беше заинтересован, може би щеше да бъде по-различно, но няма време за това. Отвратително.

— Ще се срещнем пак.

— Наистина ли?

— Ами, разбира се. Ще ти се обадя, както се разбрахме.

Дуайт потегли с електрическия влак за Уилямстаун, а Мойра подкара към дома си. Пристигна около шест часа, разпрегна кобилата и я остави в конюшнята. Баща й дойде да й помогне, двамата заедно избутаха кабриолета под навеса на гаража, до неизползувания „Форд“, дадоха на кобилата ведро с вода и дажбата овес и влязоха в къщата. Майка й седеше в остъклената веранда и шиеше.

— Здравей, мила — каза тя. — Добре ли прекара?

— Хубаво — отвърна момичето. — Снощи имаше събиране у Питър и Мери. Беше много забавно. Въпреки че малко се преуморих.

Майка й въздъхна тихичко — вече беше разбрала, че е безсмислено да протестира.

— Трябва да си легнеш рано тази вечер. Напоследък все късно си лягаш.

— Добре, ще си легна.

— Как беше американецът?

— Приятен е. Много тих и си личи, че е от флотата.

— Бил ли е женен?

— Не съм го питала. Сигурно е бил.

— Какво правихте?

Момичето потисна раздразнението си от разпита: мама си е такава, а ни остава твърде малко време, за да го пилеем в кавги.

— Следобед карахме лодка.

Мойра седна, за да разкаже на майка си почти всичко от онова, което се беше случило през почивните дни, като пропусна епизода със сутиена и повечето от случилото се на събирането.

В Уилямстаун капитан Тауърс влезе в доковете и се отправи към „Сидни“. Той заемаше две съседни каюти, свързани с врата, едната от които използуваше за служебни цели. Прати човек да повика дежурния офицер на „Скорпиън“ и лейтенант Хирш се яви със снопче радиограми в ръка. Дуайт ги взе от младежа и ги прегледа. Повечето бяха свързани с обикновени неща около горивото и продоволствието, но тази от втория заместник на командващия военноморските сили беше неочаквана. В нея се казваше, че един учен, цивилен служител от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания, ще се яви на „Скорпиън“ с научна задача. Този служител щял да бъде под командването на австралийския офицер за свръзка на „Скорпиън“. Името му беше Дж. С. Осбърн.

Капитан Тауърс задържа радиограмата в ръката си и погледна лейтенанта:

— Кажете, знаете ли нещо за този приятел?

— Той вече е тук, сър. Пристигна тази сутрин. Оставих го в каюткомпанията и наредих на офицера на вахта да му определи каюта.

Капитанът повдигна вежди.

— Я виж ти! Как изглежда?

— Много висок и слаб. С кестенява коса. С очила.

— На колко години е?

— Малко по-възрастен от мене, бих казал. Под тридесет.

Капитанът помисли малко.

— Ще стане май много населено в каюткомпанията. Ще го сложим заедно с капитан-лейтенант Холмс. Трима души ли имате на борда?

— Тъй вярно. Айзакс, Холман и Де Врийс. Боцманът Мортимър е също тук.

— Кажи на боцмана да намери място за още едно походно легло в предната част на сектор Б, напречно на кораба, към десния борд. Може да вземе едно от предните торпедни помещения.

— Да, сър.

Заедно със своя офицер командирът Тауърс прегледа останалите радиограми и после изпрати лейтенанта да покани господин Осбърн в каютата. Когато цивилният се появи, той му предложи стол, подаде му цигара и освободи офицера си.

— Е, господин Осбърн, каква изненада. Току-що прочетох заповедта за назначаването ви при нас. Радвам се да се запозная с вас.

— Страхувам се, че решението е твърде внезапно — каза ученият. — Аз научих едва онзи ден.

— Това е честа практика при военните. Е, добре, да започнем с най-важното. Как са трите ви имена?

— Джон Сиймор Осбърн.

— Женен?

— Не.

— Добре. На борда на „Скорпиън“ или на борда на който и да е военен плавателен съд ще се обръщате към мене с „капитан Тауърс“ и от време на време ще ми казвате „сър“. На брега, извън служба, за вас името ми е Дуайт, но не и за по-младшите офицери.

Ученият се усмихна.

— Слушам, сър.

— Били ли сте някога в подводница?

— Не.

— Докато посвикнете, ще ви се струва малко тесничко и неудобно. Определил съм ви каюта в офицерския сектор, ще се храните с офицерите в каюткомпанията. — Той погледна елегантния сив костюм на учения. — Ще имате нужда от облекло. Обърнете се към капитан-лейтенант Холмс, щом дойде утре сутринта на кораба, и поискайте да ви даде облекло от склада. Ще оплескате целия си костюм, ако слезете с него в „Скорпиън“.

— Благодаря, сър.

Капитанът се облегна на стола и погледна учения, изучавайки сухото му интелигентно лице, отпуснатата и тромава фигура.

— Кажете ми, с какво ще се занимавате по време на тази експедиция?

— Наредено ми е да правя наблюдения и да отбелязвам радиоактивното ниво — атмосферното и морското, и особено под повърхността, а също и радиоактивната интензивност в корпуса на подводницата. Доколкото разбирам, ще поемете курс на север.

— Това е разбрал всеки, освен мене. Сигурно е истина и се надявам, че все един ден ще ми бъде съобщено. — Капитанът се намръщи леко. — Допускате ли повишаване на радиоактивното ниво вътре в корпуса?

— Не вярвам. Много се надявам, че няма да се случи. Едва ли е възможно, когато сте потопени, освен при някакви изключителни обстоятелства. За всеки случай трябва да се държи под око. Доколкото разбирам, ще искате веднага да научавате за всяко по-значително покачване.

— Естествено.

Те продължиха да разискват технически въпроси. Повечето от приспособленията, които Осбърн беше донесъл със себе си, бяха леснопреносими и не изискваха специален монтаж. После, в падналия сумрак, той облече работен комбинезон, взет назаем от капитана, и слезе с Дуайт в „Скорпиън“, за да провери дозиметъра, монтиран върху кърмовия перископ, и да състави програма за неговото тариране по един стандартен прибор, когато влязат в залива. Подобна проверка трябваше да се направи и на дозиметъра в машинния отсек. Единият от останалите два торпедни апарата се нуждаеше от малко преустройство, за да се използва при вземане на проби от морската вода. Вече се беше стъмнило, когато те се качиха обратно на „Сидни“, за да вечерят в огромната, ехтяща, празна каюткомпания.

На следващия ден настъпи шумно оживление. Предобед Питър се качи на самолетоносача и първото нещо, което направи, беше да се обади по телефона на един свой приятел от Оперативния отдел, за да му напомни, че би било най-малкото любезно да се съобщи на капитана онова, което беше вече известно на австралийските офицери под негово командване и да му се изпрати радиограма с молба да даде мнението си за предстоящите операции. До вечерта радиограмата беше получена и обсъдена, Джон Осбърн бе подходящо облечен за живот в подводница, работата върху изхода на торпедната тръба в кърмовата част беше довършена и двамата австралийци вече подреждаха нещата си в малкото пространство, отредено им за лични вещи. Тази нощ те спаха на „Сидни“, а на „Скорпиън“ се прехвърлиха във вторник сутринта. За час-два бяха довършени още някои дребни работи и Дуайт докладва готовността на подводницата за изпитания в открито море. Те получиха разрешение за отплаване, обядваха на „Сидни“ и потеглиха. Дуайт направи поворот и пое курс към Хедс при минимална скорост.

Цял следобед те правеха проби за радиоактивност, като обикаляха около един шлеп, закотвен в средата на залива със слабо радиоактивен елемент на борда, а Джон Осбърн тичаше нагоре-надолу, за да записва показанията на различните уреди, жулеше дългите си пищяли по стоманените люкове, пълзеше на четири крака от командния пост до мостика и обратно, като удряше болезнено главата си о шпангоутите и въртоците, когато нахълтваше в контролния пункт. До пет часа пробите бяха направени, те оставиха шлепа в разпореждане на групата учени, които бяха го докарали там, и поеха курс в открито море.

Цялата нощ останаха на повърхността и напредваха на запад, следвайки установения фарватер. На зазоряване се намираха покрай Кейп Банкс в Южна Австралия при силен вятър и слабо вълнение. Там се потопиха и слязоха на около петдесет фута, като на всеки час се връщаха до перископна дълбочина за наблюдение. В късния следобед бяха край Кейп Борда на остров Кангъру и поеха нагоре по пролива към Порт Аделайд на перископна дълбочина. В сряда вечерта, около десет часа, наблюдаваха града през перископа, след десет минути капитанът направи поворот, без да излиза на повърхността, и се отправи отново в открито море. При залез-слънце в четвъртък се намираха северно от остров Кинг и тръгнаха обратно. При пукването на зората наближиха Хедс, изплаваха на повърхността и навлязоха в залива Порт Филип. Пуснаха котва до самолетоносача в Уилямстаун точно навреме за петъчната закуска, само с няколко незначителни повреди за оправяне.

Същата сутрин вицеадмирал Сър Дейвид Хартман, командващ военноморските сили, пристигна, за да инспектира единствения плавателен съд под негово командване, който си заслужаваше този труд. Това му отне около час, а после прекара още четвърт час с Дуайт и Питър Холмс в служебната каюта, обсъждайки измененията в проекторешенията за оперативни действия, които те бяха предложили. След това замина на съвещание с министър-председателя, намиращ се по това време в Мелбърн: без самолети трудностите на федералното правителство в Канбера нарастваха, парламентарните сесии ставаха все по-редки и по-кратки.

Тази вечер Дуайт позвъни на Мойра Дейвидсън, както беше обещал:

— Е — каза той, — завърнахме се всички живи и здрави. Само няколко дреболии трябва да се поправят на подводницата, но не е нещо сериозно.

— Това означава ли, че мога да я видя?

— Ще съм щастлив да ти я покажа. Няма да отплаваме преди понеделник.

— Много бих искала да я видя, Дуайт. Кога ще е най-удобно — утре или в неделя?

Той помисли малко. Ако трябва да тръгват в понеделник, неделята се очертаваше много натоварена.

— Като че ли утре е най-добре.

На свой ред тя бързо премисли. Беше канена на гости у Ан Съдърланд, но там без друго щеше да бъде отегчително.

— С най-голямо удоволствие ще дойда утре. На гарата в Уилямстаун ли ще се видим?

— Така е най-добре. Ще те чакам там. С кой влак ще пътуваш?

— Не зная разписанието. Да речем, с първия след единадесет и тридесет.

— Добре. Ако бъда сериозно възпрепятстван, ще пратя Питър Холмс или Джон Осбърн да те посрещнат.

— Джон Осбърн ли каза?

— Да. Познаваш ли го?

— Австралиец — от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания?

— Същият. Високо момче с очила.

— Той ми е някакъв роднина — негова леля е омъжена за един от чичовците ми. Във вашия екипаж ли е?

— Разбира се. При нас дойде като офицер по научната част.

— Той е смахнат — информира го тя. — Напълно луд. Ще ви потопи кораба.

Дуайт се засмя.

— Добре. Ела да го видиш, преди да е извадил чепа.

— С удоволствие, Дуайт. До събота сутринта!

На следващата сутрин Дуайт я посрещна на гарата — на борда нямаше нищо важно или спешно. Мойра пристигна цялата в бяло: бяла плисирана пола, бяла блуза с цветна бродерия в малко норвежки стил, бели обувки. Приятно беше да я гледа човек, но той я поздрави с безпокойство — как, по дяволите, ще я преведе през тесния лабиринт от омазнени механизми на „Скорпиън“, без да се оплескат дрехите й, а освен това вечерта щяха да излизат заедно.

— Добър ден, Дуайт. Дълго ли чака?

— Само няколко минути. Много рано ли трябваше да тръгнеш?

— Не толкова рано, колкото миналия път. Татко ме закара до гарата и аз хванах влак малко след девет. Доста рано все пак. Нали ще ме почерпиш преди обяда?

Той се поколеба.

— Чичо Сам не обича това на борда на кораба. Ще трябва да пиеш кола или оранжада.

— Дори на „Сидни“?

— Дори на „Сидни“ — каза Дуайт твърдо. — Ти не би искала да пиеш чист алкохол, когато офицерите ми пият кола.

Мойра каза нетърпеливо:

— Искам да пия — чист алкохол, както го нарече ти — преди обяда. Устата ми е като дъно на папагалска клетка. Нали не искаш да изпадна в истерия пред всичките ти офицери. — Тя се озърна наоколо. — Тук някъде трябва да има хотел. Поръчай ми едно, преди да идем на кораба, тогава най-много да им лъхна на бренди, докато си пия колата.

— Добре — каза той примирен. — На ъгъла има ресторант. Ще влезем там.

Отидоха заедно до ресторанта, той влезе и се огледа, несигурен в околната обстановка. Въведе я в дамския салон.

— Сигурно е тук.

— Не знаеш ли? Не си ли идвал преди?

Дуайт поклати глава.

— Бренди?

— Двойно — каза момичето. — С лед и съвсем малко вода. Не идваш ли тук?

— Никога не съм бил.

— Никога ли не ти се е искало да погуляеш навън? — заинтересува се Мойра. — Вечер, когато нямаш никаква работа?

— В началото го правех — призна той. — Но тогава отивах в града. Не цапай пред собствените си врати! Отказах се след седмица-две. Не беше много хубаво.

— Какво правиш вечер, когато не сте в морето?

— Чета списания или пък някоя книга. Понякога отиваме на кино. — Барманът дойде и той поръча за нея бренди и малко уиски за себе си.

— Всичко това звучи много нездравословно — отбеляза тя. — Отивам до тоалетната. Пази ми чантата.

Дуайт успя да я измъкне от ресторанта след второто двойно бренди, заведе я в доковете и я качи на „Синди“, като се надяваше, че ще се държи добре пред офицерите му. Страховете му бяха напразни — тя беше скромна и учтива с всички американци. Само с Осбърн разкри истинското си лице.

— Здрасти, Джон — каза тя. — Какво, по дяволите, правиш тука?

— Член съм на екипажа — каза й той. — Научни наблюдения. Най-вече им досаждам.

— Това ми каза и капитан Тауърс. Наистина ли ще живееш с тях в подводницата? Дни наред?

— Така изглежда.

— Знаят ли за навиците ти?

— Моля?

— Добре, няма да им казвам. Това не ме засяга.

Мойра се обърна да поговори с капитан-лейтенант Ландгрен. Когато той й предложи напитка, тя избра оранжада. Тази сутрин, докато пиеше заедно с американците в каюткомпанията, под портрета на кралицата, тя представляваше истински хубава гледка. Капитанът използва нейната заетост и дръпна настрана офицерът за свръзка.

— Вижте — рече той тихо, — тя не може да слезе в „Скорпиън“ с тези дрехи. Можете ли да измъкнете един работен комбинезон?

Питър кимна.

— Ще взема един комплект за котелното отделение. Първи номер, предполагам. Къде ще се преоблече?

Капитанът потърка брадичката си.

— Знаете ли някое място?

— Най-добре във вашата каюта, сър. Там никой няма да я безпокои.

— После ще има да ми натяква за това до второ пришествие.

— Сигурно — рече Питър.

Мойра обядва с американците в края на една от дългите маси и после пи кафе с тях в офицерския салон. След това младшите офицери се разпръснаха по служба и тя остана с Дуайт и Питър. Питър постави на масата един чист, изпран и изгладен комбинезон за котелното отделение.

— Ето и работния комбинезон — каза той.

Дуайт се покашля.

— В подводницата не е много чисто, госпожице Дейвидсън.

— Мойра — прекъсна го тя.

— Добре, Мойра. Може би е по-удобно да слезеш в работен комбинезон. Страхувам се, че ще си изцапаш дрехите долу в „Скорпиън“.

Тя взе облеклото за котелното отделение и го разгърна.

— Смяна на костюмите. Къде мога да се преоблека?

— Можеш да използваш моята каюта — предложи капитанът. — Там никой няма да те безпокои.

— Надявам се, че няма, но не мога да съм съвсем сигурна. Особено след онова, което се случи в лодката. — Той се засмя. — Добре, Дуайт, води ме. Давам ти още една възможност.

Той я заведе до каютата и се върна в офицерския салон да я почака. В малката каюта тя се огледа любопитно наоколо. Имаше фотографии — четири. На всички се виждаше тъмнокоса млада жена с две деца — момче на осем-девет години и момиче с около две години по-малко. Едната беше студиен портрет на майка с две деца. Другите бяха увеличени любителски фотографии: една от морски курорт със семейството, седнало върху трамплин, вероятно край брега на езеро. Другата беше правена на поляна, може би поляната пред неговия дом, защото в дъното се виждаха една голяма кола и част от бяла, дървена къща. Мойра стоеше и ги изучаваше с интерес — изглеждаха мили хора. Тъжно, но вече с всичко беше така. Нямаше смисъл да се измъчва човек.

Момичето се преоблече, като остави горните си дрехи и чантата върху леглото, намръщи се на образа си в малкото огледало, излезе навън и тръгна по канижела, за да намери своя домакин. Той стана да я посрещне.

— Е, ето ме и мен. Изглеждам ужасно. Подводницата ти трябва да е изключително интересна, Дуайт, за да компенсира това преобличане.

Дуайт се засмя и я хвана под ръка, за да й показва пътя.

— Разбира се, че е изключителна. Най-добрата в американската флота. Оттук.

Тя се въздържа да отбележи, че вероятно е и последната от американската флота — нямаше смисъл да го наранява.

Той я преведе надолу по трапа към тясната палуба и оттам нагоре до мостика, като й обясняваше устройството на подводницата. Тя не разбираше много от кораби, а още по-малко от подводници, но слушаше внимателно и веднъж или два пъти го изненада с бързата си схватливост, която особено проличаваше във въпросите й.

— Когато слизате под водата, защо разговорната тръба не се пълни с вода — попита тя.

— Затваряме този кран.

— Какво става, ако забравите?

Той се ухили.

— Има още един по-долу.

Поведе я надолу през люковете към вътрешността на подводницата и контролния пункт. Мойра постоя известно време при перископа, като наблюдаваше пристанището, разбра устройството му, но баластната система и креномера се оказаха над нейните възможности и тя не прояви особен интерес. Взираше се неразбиращо в машините, но спалните помещения, столовите, а също и камбуза събудиха любопитството й.

— Как се справяте с миризмите? — попита тя. — Какво става, като готвите зеле под водата?

— Избягваме го. Поне прясното зеле. Миризмата остава доста време. Накрая поглъщателят я премахва, а въздухът се сменя и насища наново с кислород. След час-два няма и следа от нея.

Той й предложи чаша чай в малката кабинка, която представляваше каютата му. Докато отпиваше от чая, тя го попита:

— Получи ли вече заповедта, Дуайт?

— Да. Кернс, Порт Морсби и Даруин. После се връщаме тук.

— По тези места никой не е останал жив, нали?

— Откъде да зная. Точно това трябва да установим.

— Ще слезете ли на брега?

— Едва ли. Всичко зависи от нивото на радиацията, но не смятам, че ще стъпим на брега. Може би дори няма да излезем на повърхността. Вероятно ще останем на перископна дълбочина, ако условията наистина са лоши. Нали затова идва с нас Джон Осбърн, така че има кой да прецени степента на риска.

Тя сбърчи вежди.

— Но щом не можете да излезете на палубата, как ще разберете дали има все още живи?

— Можем да сигнализираме чрез мегафона. Ще приближим брега колкото е възможно и ще викаме през мегафона.

— Ще ги чуете ли, ако отговорят?

— Не толкова добре, колкото те нашето повикване. Имаме микрофон, който е монтиран до мегафона, но човек трябва да е съвсем близо, за да се чуе гласът му. Все пак и това е нещо.

Тя го погледна.

— Бил ли е някой преди в радиоактивната зона, Дуайт?

— Ами да. Не е страшно, стига човек да е разумен и да не поема излишен риск. Докато траеше войната, бяхме доста време в такава зона — между Иводжима и Филипините, а после надолу около Яп. Стоиш потопен и всичко си тече както обикновено. Разбира се, не бива да се излиза на палубата.

— Исках да кажа — напоследък. Бил ли е някой в радиоактивните зони, откакто е свършила войната?

— „Суордфиш“ — това е подводница от същия тип като нашата — направила е курс в северния Атлантически океан. Преди месец се е завърнала в Рио де Жанейро. Очаквам да получа копие от доклада на Джони Дисмор, капитана, но все още не съм. От доста време не е имало кораб до Южна Америка. Помолих да ми изпратят копие по телетипа, но за ефира има по-неотложни неща.

— Докъде са стигнали?

— Мисля, че са обиколили навсякъде. Минали са покрай Източните щати — от Флорида до Мейн — и са влезли в пристанището на Ню Йорк, а после нагоре по Хъдсън, докато подводницата заседнала в развалините на моста „Джордж Уошингтън“. Стигнали до Ню Ландън и Халифакс, до Сейнт Джонс и после прекосили Атлантическия океан и навлезли в Ламанша, тръгнали нагоре по Темза, но не могли да продължат дълго. После хвърлили поглед на Брест и Лисабон, но по това време запасите им привършили, хората от екипажа се чувствали зле, така че се завърнали в Рио. — Той млъкна. — Все още не знам колко дни са били под водата — много искам да разбера. Във всеки случай сигурно са поставили нов рекорд.

— Открили ли са жив човек, Дуайт?

— Едва ли. Сигурно щяхме да разберем, ако са видели.

Тя заби поглед върху тясната пътечка зад пердето, между стената на каютата и безкрайния лабиринт от тръби и електрически кабели.

— Можеш ли да си представиш това, Дуайт?

— Какво да си представя?

— Всички ония градове, всички ония полета и стопанства без нито един човек, без нищо живо. Просто съвсем нищо. Дори не мога да го проумея.

— Аз също. Не съм сигурен, че искам да го проумея. По-скоро се мъча да мисля за тях както по-рано.

— Аз, разбира се, никога не съм ги виждала. Никога не съм била извън Австралия, сега вече никога няма да отида там. А и като че ли не искам. Всички тези места са ми познати от филмите и книгите — такива, каквито са били. Предполагам, че никога няма да се направи филм за тях, каквито са сега.

Дуайт поклати глава.

— Не е възможно. Доколкото разбирам, никой оператор не е оцелял. Никой никога няма да узнае как изглежда сега северното полукълбо. — Той замълча. — Смятам, че така е по-добре. Човек не иска да запомни как е изглеждал някой като мъртвец — той иска да го помни като жив. По този начин искам да си мисля за Ню Йорк.

— Прекалено сложно е — повтори тя. — Не мога да го проумея.

— Аз също. Всъщност не вярвам, просто не мога да свикна с тази мисъл. Предполагам, че е от липса на въображение и предпочитам да нямам въображение. Те всички са живи за мене, всички ония места в Щатите са точно такива, каквито са били. Много искам да останат такива до следващия септември.

— Разбира се — каза меко тя.

Той се раздвижи.

— Още една чаша чай?

— Не, благодаря.

Дуайт я изведе отново на палубата; Мойра се поспря на мостика, за да поразтърка натъртеното си коляно, като дишаше с облекчение морския въздух.

— Сигурно е истински ад да си в нея под водата, независимо за колко време — каза тя. — Колко дълго ще бъдете потопени по време на това плаване?

— Не много. Шест-седем дни може би.

— Сигурно е много нездравословно.

— Физически — не. Човек всъщност страда от липсата на слънчева светлина. Имаме две хелиолампи, но не е като да си на палубата. Най-неприятни са психическите последици. Някои хора без проблеми във всяко друго отношение просто не могат да го понесат. Не след дълго всеки става нервен. Необходимо е човек да има устойчив темперамент. С други думи — да е спокоен.

Тя кимна, като си помисли, че това съответства на неговия собствен характер.

— Всички ли сте такива?

— Струва ми се, че да. Поне повечето от нас.

— Дръжте под око Джон Осбърн — отбеляза тя. — Не смятам, че и той е такъв.

Дуайт я погледна изненадан. Нямаше такова впечатление — ученият понесе твърде добре пътуването. Но нейната забележка го накара да се замисли.

— Щом казваш — ще го наблюдавам. Благодаря за съвета.

Минаха по трапа в „Сидни“. В хангара на самолетоносача все още стояха няколко самолета със сгънати криле; корабът изглеждаше мъртвешки тих. Тя поспря за малко.

— Нито един от тях няма вече да полети, нали?

— Сигурно.

— Летят ли изобщо още някакви самолети?

— Отдавна не съм чувал самолет във въздуха. Чух, че нямат авиационен бензин.

Мойра вървеше с него притихнала към каютата, необичайно потисната. Когато свали костюма за котелното отделение и облече дрехите си, настроението й се пооправи. Тия проклети, отвратителни кораби, тая проклета, отвратителна действителност! Единственото й желание беше да се махне, да пие, да слуша музика и да танцува. Пред огледалото, пред снимките на неговата съпруга и деца, тя направи устните си още по-червени, бузите си още по-ярки, очите си още по-искрящи. Ела на себе си! Измъкни се веднага от тези занитени стоманени стени и бягай бързо! Това не беше място за нея. По-бързо в света на флиртовете, на преструвките и двойното бренди! Ела на себе си — върни се в света, към който принадлежиш!

От фотографските рамки Шеърън я гледаше сякаш с разбиране и одобрение.

Когато влезе в каюткомпанията, Дуайт се запъти към нея да я посрещне.

— Я виж — възкликна той възторжено, — изглеждаш чудесно!

По лицето й пробяга усмивка.

— Чувствам се отвратително — каза тя. — Да се измъкваме оттук на чист въздух. Хайде да отидем в онзи хотел да пийнем, а после да потърсим някое място, където се танцува.

— Всичко, което пожелаеш.

Той я остави с Джон Осбърн, докато се преоблече в цивилни дрехи.

— Изведи ме на палубата за излитане, Джон — каза тя. — Ще закрещя истерично, ако остана и минута още в тия кораби.

— Не зная много добре пътя догоре. Още съм нов.

Откриха един стръмен трап, който водеше нагоре към оръдейна кула, спуснаха се отново надолу, загубиха се по някакъв стоманен канижел, попитаха един от екипажа и накрая се изкачиха в надстройката на кораба, а оттам излязоха на палубата. Слънцето грееше топло върху обширната безлюдна палуба, морето беше синьо, вятърът приятно подухваше.

— Слава богу, измъкнах се — каза тя.

— Доколкото виждам, не си очарована от военноморския флот.

— Ами на тебе да не би да ти е забавно?

Той обмисли въпроса.

— Да, смятам, че ми е добре. Очертава се да бъде много интересно.

— Да се гледат мъртъвци през перископа. Мога да си измисля по-забавни неща за развлечение.

Те направиха крачка-две, без да си продумат.

— Всичко е заради познанието — каза най-сетне той. — Човек е длъжен да опита да си обясни случилото се. Може да се окаже, че всичко е много по-различно, отколкото си го представяме. Може би радиоактивните елементи се абсорбират от нещо. Нещо може да се е променило в периода на полуразпад, за което още не знаем. Дори да не открием нищо обнадеждаващо, това все пак ще бъде крачка в познанието. Едва ли може да очакваме нещо хубаво или обнадеждаващо. Но дори да е така, удоволствието е в самото познание.

— Ти наричаш познанието на ужаса удоволствие?

— Да, така е — каза той твърдо. — Някои игри са удоволствие дори когато губиш. Дори когато знаеш, че ще загубиш, преди да си започнал. Удоволствието е просто в самата игра.

— Имаш твърде странни идеи за игрите и удоволствията.

— Грешката ти е, че не желаеш да погледнеш истината в лицето — каза й той. — Всичко това вече се е случило и продължава да се случва, но ти не желаеш да го приемеш. Все някой ден ще трябва да погледнеш фактите в очите.

— Добре — каза тя сърдито. — Така или иначе, ще трябва да ги погледна. Следващия септември — ако всичко, което казвате вие, учените, се окаже вярно. За мене това време е предостатъчно.

— Както искаш. — Джон я погледна и се засмя. — Аз не бих разчитал много-много на септември — отбеляза той. — Прогнозата е за септември плюс-минус около три месеца. Може да ни сполети още през юни, независимо какво говорят другите. Или пък — втората възможност е да ти купя подарък за Коледа.

— А ти не знаеш ли? — извика гневно тя.

— Не, не зная. Нищо подобно не се е случвало досега в историята на света. — Той помълча и после добави троснато: — Ако беше се случвало, ние не бихме разговаряли днес за това.

— Ако кажеш още една дума, ще те блъсна зад борда.

Командирът Тауърс излезе от надстройката и тръгна към тях, елегантен в своя син, двуреден костюм.

— Чудех се къде сте — забеляза той.

— Извинявай, Дуайт — каза момичето. — Трябваше да ти оставим бележка. Имах нужда от малко свеж въздух.

— Добре е да внимавате, сър — каза Джон Осбърн. — Тя е в доста лошо настроение. На ваше място бих стоял малко настрани — може да ухапе.

— Този непрекъснато ме дразни — рече тя. — Да вървим, Дуайт.

— До утре, сър — каза ученият. — Аз ще остана на кораба през почивните дни.

Капитанът се отдалечи с момичето и заедно слязоха по стълбите на надстройката. Когато преминаха през стоманения канижел към трапа, той я попита:

— С какво те дразнеше той, мила?

— С всичко — каза тя неопределено. — Проглуши ми ушите с глупостите си. Хайде да пийнем нещо, Дуайт, преди да погледнем разписанието на влаковете. Уверявам те, че ще се почувствам по-добре.

Той я отведе в същия хотел на главната улица. След като сервираха напитките, попита:

— С колко време разполагаме тази вечер?

— Последният влак тръгва от Флайндърс Стрийт в единадесет и петнадесет. По-добре ще бъде да замина с него, Дуайт. Мама никога няма да ми прости ако прекарам нощта с тебе.

— Сигурен съм, че няма да ти прости. Какво ще правиш като стигнеш Бъруик? Ще те чака ли някой?

Мойра поклати глава.

— Тази сутрин оставихме един велосипед на гарата. Ако се държиш с мен както подобава, едва ли ще съм в състояние да го карам, но, така или иначе, велосипедът ще ме чака. — Тя допи първото си двойно бренди. — Поръчай още едно, Дуайт.

— Ще поръчам още едно. После се качваме на влака. Обеща ми, че ще идем да танцуваме.

— И ще отидем. Запазила съм маса в „Мариос“. Но се клатушкам красиво, когато съм пийнала.

— Аз не искам да се клатушкам, а да танцувам.

Тя пое чашата, която той й подаде.

— Много си взискателен. Не се опитвай да ме ядосаш допълнително с приказките си — не понасям подобни работи. И без друго повечето мъже не умеят да танцуват.

— Ще разбереш, че не съм изключение. Там, в Щатите, танцувахме много. Но откакто започна войната, не ми се е случвало.

— Струва ми се, че водиш много затворен живот.

Дуайт успя някак си да я измъкне от хотела след втората чаша и тръгнаха към гарата във вечерния сумрак. След половин час пристигнаха в града и тръгнаха по улиците.

— Малко е рано — рече тя. — Нека се поразходим.

Той я хвана под ръка и се смесиха с вечерната съботна тълпа. Повечето от магазините предлагаха още безброй хубави стоки по витрините, но малко от тях бяха отворени. Всички ресторанти и кафенета бяха препълнени и търговията процъфтяваше. Баровете бяха затворени, но улиците гъмжаха от пияни. Крайният резултат беше едно бурно и необуздано безгрижие, по-скоро в стила на 1890, отколкото на 1963 година. С изключение на трамваите по широките улици нямаше никакво движение и хората се тълпяха по цялото платно. На ъгъла на Суонстън и Колинс Стрийт италианец свиреше на един огромен, крещящо боядисан акордеон, и свиреше наистина много добре. Около него хората танцуваха в такт с музиката. Като минаваха покрай Рийгъл Синема, един мъж, който се клатушкаше пред тях, падна, постоя малко на четири крака и после се търкулна мъртво пиян в канавката. Никой не му обърна особено внимание. Един шляещ се по тротоара полицай го обърна, разгледа го небрежно и подмина.

— Тук си прекарват доста добре вечерите — забеляза Дуайт.

— Сега не е нищо в сравнение с преди — отвърна момичето. — Непосредствено след войната беше още по-лошо.

— Зная. Предполагам, че вече им е омръзнало. — Той помълча, а после добави: — Както и на мене.

Тя кимна.

— Разбира се, днес е събота. В останалите дни тук е спокойно. Почти като вечерите преди войната.

Продължиха до ресторанта. Собственикът ги посрещна, защото я познаваше добре: Мойра се появяваше в неговото заведение поне веднъж седмично, а понякога и по-често. Дуайт Тауърс беше идвал пет-шест пъти, тъй като предпочиташе своя клуб, но беше известен на оберкелнера като капитана на американската подводница. Посрещнаха ги добре и им дадоха хубава маса в един ъгъл далече от оркестъра. Поръчаха напитки и вечеря.

— Тук персоналът е много любезен — каза Дуайт одобрително. — Не идвам често, но и когато дойда, не оставам дълго.

— Аз пък идвам доста често тук — каза момичето и се замисли. — Знаеш ли, ти си много щастлив човек.

— Защо ми казваш това?

— През цялото време си зает с работа.

Преди не беше му хрумвало, че е щастлив.

— Сигурно е така — каза той бавно. — Във всеки случай не ми остава много време да се шляя и да го удрям на живот.

— А аз съм го ударила на живот. Това е всичко, което имам да правя.

— Не работиш ли нещо? Нямаш ли някаква работа?

— Никаква. Понякога карам един вол в стопанството, у дома — разхвърлям тор. Това е май всичко, което правя.

— Мислех си, че работиш някъде в града.

— Бих работила — каза тя предизвикателно. — Но не е чак толкова лесно. Взех тапия по история, точно преди войната.

— Тапия?

— Университетска диплома. Щях да карам курс по стенография и машинопис. Но какъв е смисълът да се занимава човек с това, когато му остава само една година? Времето не би ми стигнало даже да го завърша. А дори да го завърша, няма никаква работа.

— Искаш да кажеш, че бизнесът запада?

— Да. Много от приятелите ми са без работа. Хората не работят като преди и нямат нужда от секретарки. Половината от приятелите на татко — разни добросъвестни чиновници — сега просто не ходят на работа. Стоят си вкъщи, сякаш са пенсионирани. Знаеш, че страшно много учреждения са затворени.

— Предполагам, че в това има известен смисъл! Човек е в правото си да върши това, което желае, през последните месеци от живота си. Стига да се оправя с парите.

— И аз съм в правото си — каза тя. — Дори когато това, което искам да правя, е по-различно от карането на вол из стопанството или разхвърлянето на тора.

— Никаква ли работа няма?

— Поне аз не мога да си намеря. А търсех доста упорито. Разбираш ли, не мога дори да пиша на машина.

— Можеш да се научиш. Можеш да запишеш онзи курс и да го изкараш — нали си искала да го завършиш.

— Какъв е смисълът, щом няма да имам време да го завърша или да използвам знанията си след това?

— Въпросът е да си заета. Просто като алтернатива на двойното бренди.

— Да се работи заради самата работа? — запита тя. — Звучи направо отвратително.

Пръстите й неспокойно забарабаниха по масата.

— По-добре, отколкото да се пие само заради самото пиене. Спестяваш си поне махмурлука.

Тя рече раздразнено:

— Поръчай ми двойно бренди, Дуайт, и после да видим дали можеш да танцуваш.

Той я изведе на дансинга, изпитвайки смътно съчувствие към нея. Погълнат от собствените си тревоги и занимания, никога не беше се замислил, че в тия времена младите неженени хора изживяват по свой начин отчаянието. Постара се да направи вечерта приятна за нея, говореше й за филми и мюзикъли, които и двамата бяха гледали, за общите приятели, които имаха.

— Питър и Мери са много чудати — каза му тя по едно време. — Тя съвсем се е побъркала на тема градинарство. Наеха това жилище за три години. Мери възнамерява да посади разни неща на есен, които ще поникнат следващата година.

Той се усмихна.

— Според мен тя е права. Човек никога не знае. — Той насочи разговора към по-безопасни теми. — Гледа ли филма с Дани Кей в кино „Плаза“?

Ветроходството и навигацията бяха други безопасни области и известно време разговаряха за неща, свързани с тях. Когато свършиха вечерята, започна кабаретната програма, която ги разведри за малко, а после отново танцуваха. Накрая момичето рече:

— Мара Пепеляшка! Трябва да тръгвам, ще изпусна влака, Дуайт.

Дуайт плати сметката, докато тя беше в гардеробната, и се срещнаха на изхода. По улиците на града сега беше тихо, музиката беше стихнала, ресторантите и кафенетата бяха затворени. Само пияните бяха останали — те се клатушкаха или лягаха по тротоарите, за да заспят там. Момичето се намръщи:

— Трябва да се направи нещо. Никога преди войната не е било така.

— Това е доста сложен въпрос — каза той замислено. — Непрекъснато изниква и на кораба. Аз смятам, че човек има право да се занимава с това, което желае, когато слезе на брега, стига да не пречи на другите. През тия дни някои хора просто не могат без алкохол. — Той съзря на ъгъла един полицай. — Така, изглежда, мислят и полицаите в този град. Не съм видял още да бъде арестуван някой пиян само защото е пиян.

На гарата Мойра спря да му благодари и да му пожелае лека нощ.

— Вечерта беше чудесна — рече тя. — Денят също. Благодаря ти за всичко, Дуайт.

— Аз също прекарах много хубаво, Мойра — каза той. — От години не бях танцувал.

— Не танцуваш чак толкова лошо — рече му тя. А после добави: — Знаеш ли кога ще отплавате на север?

— Още не. Точно преди да тръгнем, пристигна съобщение, че в понеделник трябва да се явя заедно с капитан-лейтенант Холмс при командващия военноморските сили. Предполагам, че тогава ще получим последни инструкции и може би ще заминем в понеделник следобед.

— На добър час. Ще ми позвъниш ли, като се върнете в Уилямстаун?

— Защо не, разбира се. Искам да ти позвъня. Може да отидем някъде да поплуваме или пък да излезем пак заедно.

— Ще бъде забавно — каза тя. — Сега трябва да тръгвам, иначе ще изпусна влака. Още веднъж лека нощ и благодаря за всичко.

— Беше много хубаво. Лека нощ.

Той остана там и я гледа как си отива, докато се изгуби в тълпата. Така, в гръб, по тази лека лятна рокля тя приличаше на Шеърън — дали вече не забравяше и не ги объркваше двете? Не, Мойра наистина приличаше по походката малко на Шеърън. По нищо друго. Вероятно затова я харесваше, защото мъничко приличаше на съпругата му.

Той се обърна и тръгна към своя влак за Уилямстаун.

На сутринта отиде на църква в Уилямстаун — както правеше всяка неделя, щом имаше възможност. В десет часа понеделник сутринта се яви с Питър Холмс в Адмиралтейството. Трябваше да изчакат в кабинета отвън, докато ги приеме Сър Дейвид Хартман, командващ военноморските сили. Секретарят им каза:

— Сега ще ви приеме, сър. Разбрах, че ще ви отведе и двамата във Федералния министерски съвет.

— Така ли?

Лейтенантът кимна.

— Поръча кола.

Чу се електрически звънец и младежът влезе във вътрешния кабинет. След миг се появи отново:

— Сега заповядайте и двамата, моля.

Влязоха във вътрешния кабинет. Вицеадмиралът стана да ги посрещне.

— Добро утро, капитан Тауърс. Добро утро, Холмс. Министър-председателят иска да поговори с вас, преди да отплавате, така че след минута тръгваме към кабинета му. Преди това искам да ви дам нещо. — Той се обърна и вдигна от бюрото си един доста обемист, написан на пишеща машина текст.

— Това е докладът на командващия офицер от американската подводница „Суордфиш“ за пътуването му от Рио де Жанейро до Северноатлантическото крайбрежие.

Той го подаде на Дуайт.

— Съжалявам, че толкова се забави, но радиовръзката с Южна Америка е много претоварена, а и докладът е доста обемист. Може да го вземете с вас и да го прегледате на спокойствие.

Американецът го взе и го разлисти с интерес.

— Ще ни бъде от голяма полза, сър. Има ли нещо в него, което засяга тази операция?

— Не смятам, че има. Открил е високо ниво на радиоактивност — атмосферна радиоактивност — над целия район, по-силно на север, отколкото на юг, както може и да се очаква. Потопил се е, чакайте да видим — той взе отново текста и бързо прелисти страниците, — потопил се е на два градуса южна ширина, след Парнайба, и останал под водата през цялото пътуване, като е изплувал отново на пет градуса южна ширина след нос Сао Роке.

— Колко време е бил потопен, сър?

— Тридесет и два дни.

— Вероятно е нов рекорд.

Адмиралът кимна.

— И аз така смятам. Като че ли някъде споменаваше за това. — Той върна текста. — Добре, задръжте го и го разгледайте подробно. Дава сведения за условията на север. Впрочем, ако поискате да се свържете с него, преместил е „Суордфиш“ в Уругвай. Сега се намира в Монтевидео.

— Опасно ли е вече в Рио, сър? — попита Питър.

— Да, става горещо.

Напуснаха кабинета в Адмиралтейството, слязоха на двора и се качиха на електрокара. Той ги понесе безшумно през празните улици на града, нагоре по сенчестата Колинс Стрийт към Федералния министерски съвет. След няколко минути седяха около една маса с министър-председателя господин Доналд Ритчи.

— Исках да ви видя, преди да отплавате, капитане, да поговоря с вас за целта на това пътуване и да ви пожелая успех — каза той. — Прочетох предложението ви за оперативни действия — съвсем малко мога да прибавя към него. Трябва да стигнете до Кернс, Порт Морсби и до Даруин и да съобщите за условията там. Разбира се, от особен интерес ще бъде съществуват ли признаци на живот — независимо дали човешки, животински или растителен. А също така, ако е възможно, да съберете някаква информация и за морските птици.

— Мисля, че това ще бъде трудно, сър — каза Дуайт.

— Да, и аз предполагам, че ще бъде. Разбрах, че с вас ще пътува член от Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания.

— Да, господин Осбърн.

Министър-председателят прекара ръка по лицето си — жест, станал му вече привичка.

— Добре. Не искам от вас да поемате рискове. Всъщност забранявам. Искаме ви обратно тук с незасегнат кораб и здрав екипаж. Вие ще решавате дали да излезете на палубата, дали да изплувате на повърхността, като се консултирате с учения. В рамките на тези инструкции искаме цялата информация, която можем да получим. Ако радиоактивното ниво позволява, ще слезете на брега и внимателно ще изследвате градовете. Но това едва ли ще е възможно.

Командващият военноморските сили поклати глава.

— Много се съмнявам. Смятам, че ще ви се наложи да се потопите, когато стигнете на двадесет и два градуса южна ширина.

Американецът бързо прецени:

— На юг от Таунсвил.

Министър-председателят бавно произнесе:

— Да, в Таунсвил все още има живи хора. Категорично ви забранявам да отивате там, освен ако Адмиралтейството не внесе някаква промяна в заповедта. — Той вдигна глава и погледна американеца. — Може да ви се стори жестоко, капитане. Но вие не можете да им помогнете и по-добре е да не им създавате лъжливи надежди, като видят подводницата. В края на краищата ние знаем какви са условията в Таунсвил. Все още имаме телеграфна връзка с тях.

— Разбирам, сър.

— Това е по повод последния въпрос, който трябва да поставя — каза министър-председателят. — Категорично ви се забранява да вземате на борда който и да било по време на пътуването, освен с предварително разрешение от Адмиралтейството, получено по радиото. Сигурен съм, че ще разберете очевидната необходимост да не се излага на опасност никой член на вашия екипаж чрез контакт със заразен човек. Ясно ли е това?

— Съвсем ясно, сър.

Министър-председателят се изправи.

— Е, успех на всички ви. След две седмици очаквам пак да се видим, капитан Тауърс.