На брега

Трета глава

Девет дни по-късно, на зазоряване, „Скорпиън“ изплува на повърхността. В сивата светлина на бледнеещите звезди перископът се показа от спокойното море, на двадесет и два градуса южна ширина, след Санди Кейп, близо до Бандърбърг, Куинсланд. Подводницата остана под повърхността още четвърт час, докато капитанът провери разположението й с помощта на ехолота и по фара на отдалечения бряг. В същото време Джон Осбърн определяше нивото на атмосферната и морската радиация, пръстите му възбудено докосваха уредите. После подводницата се измъкна от дълбините — дълъг сив корпус, плъзгащ се по водата на юг с двадесет възела в час. На палубата при мостика един люк се отвори със звън и от него се показа дежурният палубен офицер, следван от капитана и още много други. Времето беше спокойно, торпедните люкове при носа и кърмовата част бяха отворени и в подводницата започна да циркулира чист въздух. Опънаха спасително въже за придвижване от носа до мостика и още едно до кърмата, и всички свободни от дежурство мъже с мъка се заизкачваха на палубата: лицата им бяха бледни, те дишаха жадно свежия утринен въздух, опиянени, че са навън и че виждат изгряващото слънце. Бяха изкарали под водата повече от седмица.

Половин час по-късно всички бяха гладни — по-гладни, отколкото през последните няколко дни. Когато чуха сигнала за закуска, се спуснаха презглава надолу, а готвачите на свой ред се изкачиха за отдих на палубата. След смяната на вахтата още мъже излязоха бързо под яркото слънце. Офицерите пушеха на мостика и на подводницата се установи рутинния режим за плаване в надводно положение; тя пое курс на юг, към брега на Куинсланд. Вдигнаха радио мачтата и докладваха за положението си. После хванаха в ефира някаква забавна програма и леката музика се смеси с шума на турбините и плисъка на водата по корпуса.

На мостика капитанът се обърна към офицера си за свръзка:

— Ще бъде малко трудно да се напише този доклад.

Питър кимна:

— Ще съобщим за танкера, сър.

— Разбира се, ще съобщим за танкера — каза Дуайт.

В Коралово море, между Кернс и Порт Морсби бяха попаднали на кораб. Оказа се празен танкер под баласт, носен от вълните, със спрени машини. Зарегистриран в Амстердам. Те обикаляха около него, сигнализираха по мегафона, но не получаваха отговор. Наблюдаваха го през перископа и сверяваха данните му с регистъра на Лойд. Всички лодки си стояха по местата на лодбалките, но на борда нямаше жива душа. Танкерът изглеждаше напуснат и ръждясал. Накрая решиха, че е изоставен кораб, който се носи из моретата още от войната — освен от вятъра и дъжда не изглеждаше да е претърпял други повреди. Нищо не можеха да направят — радиоактивното ниво на атмосферата беше твърде високо, за да излязат на палубата или пък да се опитат да се прехвърлят на него, дори да успееха да се изкатерят по бордовете му. Така, след час те го оставиха там, където го бяха открили, след като го фотографираха през перископа и отбелязаха местоположението му. Този кораб беше единственият, който срещнаха по време на плаването.

— Отчетът май ще се ограничи с показанията за радиоактивността, събрани от честния Джон — каза офицерът за свръзка.

— Сигурно ще е така — съгласи се капитанът. — Но видяхме и онова куче.

Наистина нямаше да е лесно да се напише докладът, защото по време на плаването си бяха научили много малко. До Кернс стигнаха по повърхността, но не излизаха на палубата — високото ниво на радиация не позволяваше дори да се покажат на мостика. Внимателно опипваха пътя си през Бариерния риф, преди да стигнат до града, и бяха прекарали една нощ в дрейф, защото Дуайт прецени, че е опасно да продължат по тъмно в тези води — не можеха да разчитат на фаровете и на водещите светлини. Когато най-сетне се добраха до остров Грийн и приближиха сушата, градът им се стори съвсем нормален. Той се издигаше покрай брега, облян в слънчева светлина, а зад него се извисяваше планинската верига на платото Атъртън. През перископа виждаха улици и магазини, засенчени от палмови дървета, една болница и кокетни, едноетажни вили, вдигнати върху колони над земята. По улиците имаше паркирани коли, развяваха се едно-две знамена. Продължиха нагоре по реката до доковете. Тук нямаше много за гледане, с изключение на няколко риболовни лодки, закотвени съвсем нормално покрай реката. На кея нямаше никакви кораби. По цялото му протежение имаше подемни кранове — всичките добре обезопасени. Въпреки че се намираха съвсем близо до брега, не виждаха много от него, тъй като перископът стигаше едва до нивото на кея, а освен това изгледът се закриваше от складовете. Виждаха единствено притихналото крайбрежие, точно както би изглеждало в неделя или на празник, макар че тогава щеше да има оживление сред лодките и малките кораби. Откъм пристана се появи едно огромно черно куче и залая срещу тях.

Останаха в реката край кейовете около два часа и даваха сигнали при максимална мощност на мегафона, които сигурно огласяха целия град. Нищо не се случи — градът беше заспал.

Те направиха поворот и се върнаха малко назад, докато съзряха отново хотел „Странд“ и търговския център. Останаха там известно време и продължиха да сигнализират, но отговор не получиха. Тогава се отказаха и отново се отправиха към морето, за да се измъкнат през Бариерния риф, преди да мръкне. Като се изключи информацията за радиоактивността, събрана от Джон Осбърн, те не бяха научили нищо друго, освен незначителния факт, че Кернс изглежда точно като преди. Слънцето къпеше улиците, в далечината хълмовете грееха от огненочервените цветове на тропическите дървета, верандите хвърляха сянка върху витрините на магазините. Едно приятно местенце за живеене в тропиците, макар че очевидно никой вече не живееше там, освен едно куче.

В Порт Морсби беше същото. През перископа откъм морето градът изглеждаше съвсем наред. Един търговски кораб от Ливърпул стоеше закотвен на рейда със спусната въжена стълба от единия му борд. Още два кораба лежаха изхвърлени на брега — вероятно котвите им се бяха откачили при някоя буря. „Скорпиън“ остана там няколко часа, обиколи рейда, навлезе чак до доковете; и през цялото време викаха по мегафона. Отговор нямаше, а самият град изглеждаше непокътнат. Не след дълго си тръгнаха, защото нямаше за какво повече да стоят там.

Два дни по-късно стигнаха до Порт Даруин и акостираха в пристанището под града. Оттам не виждаха нищо, освен кея, покрива на областния съвет и част от хотел „Даруин“. Минаха покрай закотвените рибарски корабчета, като сигнализираха и същевременно ги разглеждаха през перископа. Не откриха нищо ново, освен факта, че хората са измрели много прибрано и акуратно — това беше единственото им заключение.

— Точно така постъпват животните — каза Джон Осбърн. — Допълзяват до дупките си и умират в тях. Вероятно всички са в леглата си.

— Достатъчно — рече капитанът.

— Но това е истината — настоя ученият.

— Добре, истина е. А сега нека не говорим повече за това.

Наистина щеше да бъде трудно да се напише този доклад.

Напуснаха Порт Даруин, както бяха напуснали Кернс и Порт Морсби. Върнаха се обратно през Торесовия проток и се насочиха на юг, надолу покрай брега на Куинсланд, все още под водата. Напрежението от плаването започна да им се отразява: разговаряха малко помежду си чак докато излязоха на повърхността, три дни след напускането на Даруин. Освежени от отдиха на палубата, сега вече можеха да помислят какво да разкажат за плаването си, когато се върнат в Мелбърн.

Това обсъждаха следобед, докато пушеха около масата в каюткомпанията.

— Същото са открили и от „Суордфиш“, разбира се — каза Дуайт. — Практически и те не са видели нищо — нито в Щатите, нито в Европа.

Питър протегна ръка към многократно разлиствания доклад, който лежеше до него на шкафа. Прелисти го отново, макар че беше постоянното му четиво по време на плаването.

— Никога не съм мислил върху това — бавно каза той. — Не съм го преценявал от този ъгъл, но сега, като го споменахте, виждам, че е така. В доклада практически няма нищо за положението на брега.

— Те не са могли да видят нищо повече от нас самите — каза капитанът. — Никой никога няма да разбере как изглежда в действителност един поразен град. И това важи за цялото Северно полукълбо.

— Така може би е по-добре — каза Питър.

— Прав си — каза командирът. — Има някои неща, които човек не би искал да види.

Джон Осбърн каза:

— Снощи размишлявах за това. Идвало ли ви е наум, че никой никога, ама наистина никога, няма да види повече Кернс, Морсби или Даруин?

Те се втренчиха в него, докато осъзнаваха смисъла на думите му.

— Никой не би могъл да види повече от самите нас — каза капитанът.

— Кой друг може да дойде тук, освен нас? А ние едва ли ще дойдем пак. Поне не скоро.

— Така е — рече замислено Дуайт. — Не смятам, че ще ни изпратят отново тук. Никога не съм разсъждавал по този начин, но може би си прав. Ние сме последните живи хора, които виждат тези места. — Той замълча. — А практически не видяхме нищо. Е, мисля, че така е по-добре.

Питър се размърда неспокойно.

— Тези неща имат историческо значение — каза той. — Трябва да се запишат някъде, нали? Някой пише ли история на нашето време?

Джон Осбърн каза:

— Не съм чул подобно нещо. Ще се опитам да разбера. В края на краищата не виждам особен смисъл да се пише нещо, което никой няма да прочете.

— Въпреки това трябва да остане нещо написано — намеси се американецът. — Дори ако то бъде четено само през следващите няколко месеца. — Той замълча. — Иска ми се да прочета историята на тази последна война. Аз участвах в нея за кратко време, но не зная нищичко. Никой ли не е писал за това?

— Не като история — каза Джон Осбърн. — Поне не ми е известно такова нещо. Разполагаме с цялата достъпна информация, но не като свързан разказ. А и има прекалено много пропуски — неща, които просто не знаем.

— Стига ми да науча нещата, които наистина са известни — отбеляза капитанът.

— Кои неща, сър?

— Е, като начало — колко бомби са били хвърлени? Атомни бомби имам предвид.

— Сеизмичните данни сочат около четири хиляди и седемстотин. Някои от трусовете са били твърде слаби, така че вероятно бомбите са много повече.

— Колко от тях са били големи — термоядрени, водородни или както там ги наричате?

— Не мога да ви кажа. Вероятно повечето. Доколкото зная, били са хвърлени водородни бомби — повечето от тях с кобалтов елемент.

— Защо са постъпили така? Искам да кажа — защо са използвали кобалт? — попита Питър.

Ученият вдигна рамене.

— Ядрена война. Повече от това не мога да ви кажа.

— Аз мисля, че мога — каза американецът. — Един месец преди войната минах курс за командни офицери в Йерба Буена, Сан Франциско. Казаха ни какво предвиждат, че ще се случи. Дали се е случило в действителност шест месеца по-късно — е, моите догадки са толкова вероятни, колкото и вашите.

Те седяха и пушеха мълчаливо в продължение на няколко минути.

— Какво смятате, че в крайна сметка е довело до експлозията? — каза най-сетне Питър. — Искам да кажа, след първите удари на руснаците върху Вашингтон и Лондон?

Джон Осбърн и командирът го погледнаха изненадани.

— Руснаците никога не са бомбардирали Вашингтон — каза Дуайт. — Накрая това се доказа.

Питър на свой ред ги изгледа изненадано.

— Аз имам предвид първия удар, преди всички последвали.

— Така е. Именно най-първия удар. Бомбардировачите с далечен радиус на действие са принадлежали на Египет. Излетели са от Кайро.

— Сигурен ли сте, че това е вярно?

— Самата истина. Един от тях е бил пленен, когато на път за вкъщи се приземил в Пуерто Рико. Станало ясно, че са египетски, след като вече били бомбардирани Ленинград и Одеса, а също и ядрените установки в Харков, Куйбишев и Молотов. В онзи ден нещата са се развили прекалено бързо.

— Да не би да искаш да кажеш, че сме бомбардирали Русия по погрешка?

Тази мисъл бе толкова ужасна, че изглеждаше направо невероятна.

— Истина е, Питър — каза Джон Осбърн. — Никога не е било разгласявано публично, но е самата истина. Първата бомба била пусната в Неапол. Последвала бомба върху Тел Авив. Никой не знае кой ги е хвърлил, поне аз не съм чул. После англичаните и американците се намесили и направили демонстративен полет над Кайро. На следващия ден египтяните изпратили всичките си налични бомбардировачи: шест към Вашингтон и два към Лондон. Един успял да достигне Вашингтон и два — Лондон. След бомбардировките не останали много живи американски и английски държавници.

— Боже господи! — възкликна австралиецът. — И ние сме бомбардирали Русия?

— Точно това се е случило — каза мрачно командирът.

Джон Осбърн се обади:

— Всичко е ясно. Лондон и Вашингтон били отписани — напълно унищожени. Решенията трябвало да се вземат от военните командири по отделните гарнизони и при това да бъдат вземани бързо, преди следващия бомбен удар. Отношенията с Русия били изострени, а самолетите взети за руски. — Той замълча. — Някой е трябвало да решава, разбира се, при това е било въпрос на минути. Сега в Канбера считат, че взетото решение е било неправилно.

— Но ако е било грешка, защо не са се срещнали и предотвратили това? Защо са продължили?

— Ужасно трудно е да се спре една война, когато всички държавници са убити — отвърна командирът.

— Работата е там, че това проклето оръжие стана прекалено евтино — каза ученият. — Непосредствено преди войната една обикновена уранова бомба струваше само петдесет хиляди лири стерлинги. И най-невзрачната страна можеше да се запаси с тях и при това положение всяка малка държава смяташе, че може да разгроми големите с изненадващ удар. Там е бедата.

— Войната не спряла, докато всички бомби не били хвърлени и всички самолети не били извадени от строя. А оттогава, разбира се, се е стигнало вече твърде далече.

Питър Холмс се засмя и рече:

— Малко соленичко е излязло за всички.

— Имаш още шест месеца — отбеляза Джон Осбърн. — Плюс-минус нещичко. Бъди доволен и от това. Винаги си знаел, че все някой ден ще умреш. Е, сега знаеш кога. Това е всичко. — Той се засмя. — Просто използвай максимално онова, което ти остава.

— Знам го — рече Питър. — Работата е в това, че не мога да измисля нищо друго, с което да желая да се занимавам, освен онова, което правя в момента.

— Да се затвориш в тоя отвратителен „Скорпиън“?

— Ами да. Това е нашата работа. Всъщност исках да кажа — наш дълг.

— Нямаш никакво въображение. Трябва да станеш мохамеданин и да си направиш харем.

Командирът на подводницата се засмя.

— Може би Джон е намерил разковничето.

Офицерът за свръзка поклати глава.

— Хубава идея, но неосъществима. Мери няма да я хареса. — Той престана да се усмихва. — Работата е там, че аз всъщност не вярвам, че ще се случи. А вие?

— Дори след това, което видя?

Питър поклати глава.

— Не. Ако бяхме видели някакви разрушения…

— Да, никакво въображение — отбеляза ученият. — Така е с всички вас, военните. „Това не може да ми се случи!“ — Той замълча. — Но може. И сигурно ще се случи.

— Предполагам, че ми липсва въображение — каза замислено Питър. — Това е… това е краят на света. Никога преди не ми се е налагало да си представям подобно нещо.

Джон Осбърн се засмя.

— Това съвсем не е краят на света — каза той. — Това е само краят на самите нас. Светът ще си продължи, както и досега, само че нас няма да ни има. Осмелявам се да кажа, че той ще мине и без нас.

Дуайт Тауърс вдигна глава.

— Сигурно е така. Сякаш нищо не се е случило нито в Кернс, нито в Порт Морсби. — Той замълча, спомняйки си за разцъфтелите дървета по брега, които беше видял през перископа — тропическите шубраци и огненочервени евкалипти, палмите под слънчевите лъчи.

— Може би сме били прекалено глупави и не заслужаваме свят като този — каза той.

— Точно така — намеси се ученият.

Нямаше какво повече да си кажат, затова се качиха на мостика да изпушат по цигара на свеж въздух и слънце.

На следващия ден, малко след зазоряване, те минаха покрай Хедс, а после продължиха на юг през Басовия пролив. На другата сутрин се намираха в залива на Порт Филип и по обяд хвърлиха котва край самолетоносача в Уилямстаун. Командващият военноморските сили ги очакваше там, за да ги посрещне, и веднага след спускането на трапа бе даден тържествен сигнал в негова чест.

Дуайт Тауърс го посрещна на тясната палуба. Адмиралът отвърна на поздрава.

— Е, капитане, как мина плаването?

— Нямахме неприятности, сър. Страхувам се обаче, че резултатите ще ви разочароват.

— Не събрахте достатъчно информация?

— Имаме много данни за радиацията, сър. След двадесетия градус на север беше невъзможно да се излиза на палубата.

Адмиралът кимна.

— Имате ли случай на заболяване?

— Един, за който корабният лекар казва, че е морбили. Няма нищо общо с радиоактивността.

Те слязоха долу в малката капитанска каюта. Дуайт показа черновата на своя доклад, написан с молив върху специална форматна хартия, и приложението с данните за нивото на радиацията по време на плаването — дълги колонки дребни цифри, изписани с четливия почерк на Джон Осбърн.

— Веднага ще го предам в „Сидни“ за отпечатване — каза той. — Но всичко в него се свежда просто до следното: много малко научихме.

— Никакви следи от живот?

— Съвсем никакви. Разбира се, човек не може да види много през перископа, когато е близо до брега. Преди да тръгнем, никога не бях предполагал, че ще се вижда толкова малко. Може би е трябвало да се досетя. Когато човек се намира в главния канал, Кернс остава доста далеч, същото е и с Морсби. Така и не видяхме Даруин поради отвесните му брегове. Само пристанището. — Той поспря. — Там сякаш нищо не се е случило.

Адмиралът разгръщаше изписаните с молив страници, като спираше тук-там, за да прочете някой абзац.

— Навсякъде сте спирали за малко.

— За по около пет часа. През цялото време викахме през мегафона.

— Не получихте ли отговор?

— Не, сър. Само в Даруин помислихме, че ни отговарят, но се оказа просто една скърцаща съединителна скоба от подемния кран на кея. Незабавно се приближихме и така разбрахме, че е от него.

— Морски птици?

— Никакви. На север от двадесетия паралел не сме забелязали никакви птици. В Кернс видяхме куче.

Адмиралът остана двадесет минути. Накрая каза:

— Добре, подгответе доклада колкото се може по-бързо и ми изпратете по човек един екземпляр. Не се покрива напълно с очакванията, но вие сигурно сте направили всичко, което е било по силите ви.

Американецът каза:

— Четох онзи доклад от „Суордфиш“, сър. В него има много малко информация за положението на брега както в Щатите, така и в Европа. Предполагам, че и те като нас не са видели повече от крайбрежната част. — Той се поколеба за момент. — Имам едно предложение.

— Какво е то, капитане?

— Покрай брега нивото на радиацията не е чак толкова високо. Офицерът по научната част ми каза, че човек би могъл да работи безопасно в изолиращ костюм — шлем, ръкавици и всичко останало, разбира се. Бихме могли да пратим на брега във всяко от тези места по един офицер на малка гребна лодка и с кислороден апарат на гърба.

— И задължително обеззаразяване след завръщането на борда — каза адмиралът. — Това е проблем. Но не непреодолим. Ще предложа на министър-председателя и ще разбера дали се нуждае от сведения специално от някое място. Може да реши, че не си струва риска. Но все пак това е добра идея.

Той тръгна към контролния пункт, за да се изкачи по стълбата до мостика.

— Разрешавате ли отпуск на сушата, сър?

— Някакви повреди?

— Нищо особено.

— Десет дни — каза адмиралът. — Ще изпратя заповед днес следобед.

След обяда Питър Холмс позвъни на Мери.

— Отново сме у дома — живи и здрави — каза той. — Виж, скъпа, ще се прибера у дома вечерта — още не зная кога. Първо трябва да изготвя един доклад и да го оставя в Адмиралтейството на път за вкъщи. Така или иначе, ще трябва да се отбия там. Не зная кога ще се върна. Не се притеснявай, не е необходимо да ме посрещаш. Ще се кача пеша от гарата.

— Чудесно е, че пак те чувам — каза тя. — Няма да вечеряш навън, нали?

— Не вярвам. Ще си изпържа яйца или нещо друго, като се прибера.

Тя бързо прецени.

— Аз ще сложа нещо във фурната и ще можем да вечеряме заедно, когато си дойдеш.

— Чудесно. Слушай, има само една неприятност. На кораба имаме болен от морбили, така че съм в нещо като карантина.

— О, Питър! Ти си преболедувал това, нали?

— Да, но на четири години. Корабният лекар каза, че пак мога да се разболея. Инкубационният период е три седмици. Ти боледувала ли си от това скоро?

— Когато бях на около тринадесет години.

— Смятам, че няма голяма опасност за тебе.

В този миг й хрумна:

— Ами Дженифър?

— Зная. За нея си мисля. Ще трябва да стоя настрана от нея.

— Ах, божичко… Възможно ли е толкова мъничко детенце да хване морбили?

— Не зная, скъпа. Мога да попитам корабния лекар.

— Дали ще знае за бебетата?

Питър помисли.

— Предполагам, че няма особено голям опит с бебета.

— Попитай го, Питър, а аз ще позвъня на доктор Халоран. Все някак ще се справим. Чудесно е, че се върна.

Той затвори слушалката и продължи да върши работата си, докато Мери се отдаде на любимия си порок — телефона. Обади се на госпожа Фостър, която живееше надолу по пътя и щеше да ходи в града за някакво събрание на Сдружението на жените, и я помоли да й донесе един фунт месо за пържоли и няколко глави лук. Позвъни и на лекаря, който й каза, че бебетата боледуват от морбили и че тя трябва много да внимава. А после се сети и за Мойра Дейвидсън, която й беше позвънила предишната вечер, за да я пита за новини от „Скорпиън“. Свърза се с нея по време на следобедния чай във фермата близо до Бъруик.

— Мила моя — рече тя. — Те се върнаха. Питър току-що ми позвъни от кораба. Хванали са морбили.

— Хванали са какво?

— Морбили — човек го изкарва обикновено в училище.

По линията последва взрив от смях, малко истеричен и писклив.

— Не е никак смешно — каза Мери. — Страхувам се за Дженифър. Може да се зарази от Питър. Той някога е боледувал, но може да го повтори. Толкова съм притеснена…

Смехът секна.

— Извинявай, скъпа, но ми се стори толкова смешно. Това няма нищо общо с радиоактивността, нали?

— О, едва ли. Питър каза, че е само морбили. — Тя млъкна. — Не е ли ужасно?

Госпожица Дейвидсън се засмя отново.

— Какво друго може да се очаква от тях — две седмици да обикалят места, където всички са мъртви от радиацията, и да прихванат единствено морбили! Ще трябва сериозно да си поговоря с Дуайт. Открили ли са някой жив там горе?

— Не зная, скъпа. Питър нищо не ми каза. Но както и да е, това не е толкова важно. Какво ще правя с Дженифър? Доктор Халоран казва, че може да се зарази, а Питър ще бъде в карантина цели три седмици.

— Ще трябва да спи и да се храни на верандата.

— Не говори глупости, скъпа.

— Ами тогава нека Дженифър спи и се храни на верандата.

— Ами мухите? — каза майката на Дженифър. — Комарите? Някоя котка може да се качи и да легне върху лицето й, да я задуши. Нали знаеш, че има подобни случаи.

— Ще сложиш мрежа против комарите.

— Нямам такава мрежа.

— Мисля, че някъде имаме из къщи — татко я е използвал в Куинсланд. Но сигурно е цялата на дупки.

— Много те моля да провериш, скъпа. Макар че се страхувам повече от котката.

— Още сега ще проверя. Ако намеря, ще ти я изпратя довечера по пощата. Или пък ще ти я донеса. Ще поканите ли пак капитан Тауърс?

— Да си призная, не съм мислила за това. Не зная дали Питър ще иска да го покани. Възможно е да не се понасят след двете седмици в подводницата. Ти искаш ли да го поканим?

— Все ми е едно — каза нехайно момичето. — Не ме интересува дали ще го поканите, или не.

— Скъпа!

— Безразлично ми е. Престани да ми надуваш ушите с тези глупости. Освен това той има жена.

Объркана, Мери изрече:

— Не може да има жена, скъпа. Вече не.

— Така си мислиш — отвърна момичето. — Нещата са малко по-сложни. Ще отида да потърся мрежата.

Когато се прибра вкъщи вечерта, Питър откри, че Мери някак не се интересува от Кернс и че е много загрижена за бебето. Мойра беше позвънила отново, за да съобщи, че изпраща мрежата против комари, но щеше очевидно да мине време, докато я получат. За временен заместител Мери беше намерила едно дълго парче тънък муселин, който използваха при приготвянето на маслото, и беше покрила количката на верандата с него, но не беше се справила много добре и затова офицерът за свръзка използва част от времето си през тази първа вечер след завръщането си у дома, за да направи от муселина стабилно покривало до самия гюрук на количката.

— Дано да може да диша — каза жена му с тревога. — Питър, сигурен ли си, че ще преминава достатъчно въздух?

Той се постара да я успокои, но през нощта тя става три пъти от леглото, за да отиде на верандата и да се увери, че бебето е все още живо.

Взаимоотношенията в „Скорпиън“ я интересуваха много повече, отколкото техническите постижения.

— Ще поканиш ли отново капитан Тауърс? — заинтересува се тя.

— Не съм мислил върху това. Ти искаш ли да го поканим?

— На мене той ми харесва. А Мойра май е хлътнала по него. Малко странно е за нея, той е такъв един тих… Но човек никога не знае.

— Той излиза с нея, преди да заминем. Показа й подводницата и после ходиха в града. Обзалагам се, че е решила да му завърти главата.

— Докато ви нямаше, тя звъня три пъти да пита дали има някакви новини — каза жена му. — Едва ли се е загрижила за тебе.

— Сигурно и е било скучно — отбеляза той.

На другия ден Питър трябваше да иде в града и заедно с Джон Осбърн да се яви в Адмиралтейството. С тях беше и началникът по научната част. Срещата завърши по обяд. Като излизаха от кабинета, ученият каза:

— Между другото, имам колет за тебе. — Той извади пакет в кафява хартия, завързан с връв. — Мрежа против комари. Мойра ме помоли да ти я дам.

— О, благодаря. Мери има голяма нужда от нея.

— Къде мислиш да обядваш?

— Още не зная.

— Ела в клуб „Пастъръл“.

Младият морски офицер се слиса — клубът беше до известна степен снобски и се славеше с високите си цени.

— Членуваш ли в него?

Джон Осбърн кимна.

— Винаги съм имал намерението да стана негов член, преди да умра. Сега или никога!

Те взеха трамвай до клуба на другия край на града. Питър Холмс беше влизал вътре веднъж или два пъти преди това и обстановката му беше направила силно впечатление. За Австралия сградата беше стара, над стогодишна, строена нашироко, по образец на един от най-добрите лондонски клубове от онова време. Тук бяха съхранени добрите стари обноски и традиции в една епоха на промени; в този по-английски от английските клубове в средата на двадесети век човек можеше да се наслади на менюта и обслужване, останали практически непроменени от деветнадесети век. Преди войната той вероятно беше най-добрият клуб в Британската общност. А сега това бе сигурно.

Оставиха шапките си в преддверието, измиха ръцете си в старомодната умивалня и седнаха под сводовете в градината, за да пийнат нещо. Тук завариха няколко члена на клуба, повечето над средна възраст, които обсъждаха въпросите на деня. Сред тях Питър Холмс забеляза няколко щатски и федерални министри. Един възрастен министър им махна, отдели се от групата на поляната и тръгна към тях.

— Това е брат на моя дядо. Дъглас Фрауд. Генерал-лейтенант, нали знаеш?

Питър кимна. Сър Дъглас Фрауд беше командвал армията, преди още той да се роди, и се бе пенсионирал малко след това, изчезвайки от сцената на обществения живот в неизвестността на едно малко имение близо до Мейсдън, където отглеждаше овце и се опитваше да напише мемоарите си. Двадесет години по-късно той продължаваше да се опитва, макар че постепенно се отказваше от борбата. Известно време главният му интерес беше насочен към градинарството и изучаването на дивите австралийски птици. Ежеседмичният обяд в клуб „Пастъръл“ си остана единствената му обществена проява. Ходеше все още изправен, макар вече побелял и с мораво лице. Той поздрави бодро племенника си.

— Здрасти, Джон. Снощи чух, че си се върнал. Как мина пътуването?

Джон Осбърн представи морския офицер.

— Добре — каза той. — Не открихме кой знае какво, а освен това един от екипажа се разболя от морбили. Все пак това е в рамките на нормалното.

— Морбили — хайде бе? Е, все е по-добре от тая холера. Надявам се, че никой от вас не я е хванал. Елате да пийнем — аз имам кредит тука.

Те прекосиха поляната до масата заедно с него. Джон каза:

— Благодаря ти, чичо. Не очаквах да те видя тук. Мислех, че идваш в петък.

Почерпиха се с джин и битер.

— О, не, не. Така беше едно време. Преди три години моят лекар ми каза, че ако не спра да пия от клубния портвайн, не ми гарантира повече от една година живот. Но сега, естествено, всичко се промени. — Той вдигна чашата си с шери. — Е, за вашето завръщане у дома. Предполагам, че би трябвало да излеем по малко на земята — като възлияние или нещо такова, но положението е твърде сериозно за подобни работи. Известно ли ви е, че имаме над три хиляди бутилки изключителен портвайн в мазетата на този клуб, а остават само шест месеца, ако това, което казвате вие, учените, е вярно?

Това направи впечатление на Джон Осбърн.

— Годно ли е за пиене?

— В първокласно състояние, направо великолепно. Може би „Фонсека“ е малко младо, трябват му сигурно още една-две години, но затова пък „Гулд Камбел“ е отлично. Според мен трябва да се държи отговорен Комитетът по вината, наистина трябва да се държи отговорен. Били са длъжни да видят накъде отиват нещата.

Питър Холмс сдържа усмивката си.

— Малко е трудно да се обвинява, който и да било — каза той меко. — Едва ли някой наистина е предвиждал всичко това.

— Глупости. Аз го предсказах още преди двадесет години. Все пак сега няма смисъл да се обвинява който и да било. Единственото нещо, което ни остава, е да се задоволим с онова, което имаме.

Джон Осбърн попита:

— Какво ще правите с портвайна?

— Може да се направи само едно — каза старецът.

— И какво е то?

— Да се изпие, момчето ми, да се изпие до последната капка. Няма защо да се пази за следващите посетители с тоя кобалт и неговия период на полуразпад над пет години. Сега идвам тук три пъти седмично и си вземам бутилка за вкъщи. — Той отпи още една глътка от шерито си. — Ако ще умирам, както неизбежно ще се случи, предпочитам да умра от портвайна, отколкото от онази холера. Казвате, че никой не се е заразил от нея по време на плаването?

Питър Холмс поклати глава.

— Взехме предпазни мерки. През повечето време бяхме потопени под водата.

— А, това е добра защита. — Той погледна към двамата. — Никой не е останал жив в Северен Куинсланд, нали?

— В Кернс нямаше живи, сър. Не зная как е в Таунсвил.

Старецът поклати глава.

— Връзките с Таунсвил са прекъснати от миналия четвъртък, а вече е заразен и Бауън. Някой казваше, че са имали няколко случая в Макей.

Джон Осбърн се засмя.

— Трябва да побързате с портвайна, чичо.

— Зная. Ужасно положение. — Слънцето грееше над тях от безоблачното небе, топло и успокояващо, големият кестен в градината хвърляше шарена сянка върху поляната. — Все пак ние правим всичко по силите си. Секретарят ми съобщи, че миналия месец сме опразнили над триста бутилки.

Той се обърна към Питър.

— Как ви се стори службата на американската подводница?

— Много ми хареса, сър. Разбира се, малко по-различно е от нашата флота, а аз не бях служил преди това в подводница. Екипажът е симпатичен.

— Не е ли доста потискащо? Няма ли прекалено много вдовци?

Той поклати глава.

— С изключение на капитана всички са доста млади. Мисля, че много от тях не са били женени. Капитанът, разбира се, е бил женен, а също и някои от младшите офицери. Но по-голямата част от офицерския състав, моряците и сержантите са мъже малко над двадесет години. Изглежда, много от тях са си намерили момичета тук, в Австралия. — Той замълча. — Съвсем не е потискащо.

Старецът кимна.

— Разбира се, мина вече и известно време. — Той отпи отново и после рече: — Командирът не е ли някой си Тауърс, капитан втори ранг?

— Точно така, сър. Познавате ли го?

— Беше тук веднъж или два пъти и ме запознаха с него. Струва ми се, че е почетен член. Бил Дейвидсън ми казваше, че Мойра го познавала.

— Така е, сър. Запознаха се у дома.

— Е, надявам се, че няма да го вкара в беля.

В същия момент тя звънеше на командира в самолетоносача, като правеше всичко възможно да се свърже с него.

— Дуайт, Мойра ти се обажда. Какви са тези работи, дето се чуват за вашия кораб — всички сте били хванали морбили.

Гласът й го зарадва.

— Вярно е — рече той. — Но това е секретна информация.

— Какво означава това?

— Тайна. Ако плавателен съд от военноморските сили на Съединените щати е изваден от строя за известно време, не е необходимо да разгласяваме това на света.

— Цялата тая машинария извадена от строя заради дреболия като шарката! На мене по-скоро ми звучи като несправяне с работата. Мислиш ли, че командирът на „Скорпиън“ си е на мястото?

— Съвсем сигурен съм, че не е — каза той помирително. — Хайде да отидем някъде заедно и да обсъдим смяната му. Аз самият също не съм доволен.

— Ще ходиш ли у Питър Холмс тази събота и неделя?

— Не ме е поканил.

— Би ли отишъл, ако те поканят? Да не си го прекарвал под кила за неподчинение?

— Не хвана нито една чайка — каза той. — Това е единственото му провинение. Но не съм го наказвал.

— Разчиташе ли, че ще хване чайка?

— Разбира се. Назначих го главен ловец на чайки, но той се провали. Министър-председателят, вашият господин Ритчи, ще бъде ужасно сърдит, че се връщаме без чайка. Но един капитан на кораб в никакъв случай не е по-добър от своите офицери.

— Да не си пил, Дуайт?

— Да си призная, да. Кока-кола.

— Ах, ето къде ти е грешката. Имаш нужда от двойно бренди — не, уиски. Мога ли да говоря с Питър Холмс?

— Не е тук, не можеш да говориш с него. Предполагам, че обядва някъде с Джон Осбърн. Може да са в клуб „Пастъръл“.

— Жалко. Ако случайно те покани, ще отидеш ли на гости? Искам да видя дали този път ще управляваш по-добре оная ладия. Намерих си катинар за сутиена.

Той се засмя.

— Ще дойда с удоволствие. Дори при тези условия.

— Той може и да не те покани — подчерта тя. — Никак не ми харесва тая работа с чайките. Струва ми се, че имате някаква сериозна неприятност на кораба.

— Нека поговорим за това после.

— Разбира се. Ще видим какво ще кажеш за свое оправдание.

Мойра затвори, а после успя да се свърже с Питър по телефона точно когато той се канеше да напусне клуба. Премина веднага на въпроса:

— Питър, ще поканиш ли Дуайт у вас за почивните дни? А аз ще се самопоканя.

Той реши да спечели време.

— Мери ще ме убие, ако той зарази Дженифър от морбили.

— Ще й кажа, че се е заразила от тебе. Ще го поканиш ли?

— Щом искаш. Не вярвам да дойде.

— Ще дойде.

Мойра го посрещна на гарата във Фолмаут с кабриолета си, както и преди. Като преминаваше през контролната бариера на перона, Дуайт я поздрави с:

— Ей, какво стана с червения ти костюм?

Тя беше облечена в бежови памучни панталони и съответна риза — практични и удобни.

— Много се колебах дали да те посрещна с него — рече тя. — Но не ми се искаше да се изпомачка.

Той се засмя.

— Страшно мнение имаш за мене!

— Ние, момичетата, трябва много да внимаваме — каза тя превзето. — При толкова сено наоколо.

Те отидоха до перилото, където беше вързан конят й с кабриолета.

— Смятам, че е по-добре да се разберем за чайките, преди да се видим с Мери — каза тя. — Имам предвид, че по такива въпроси човек не би искал да говори в смесена компания. Какво ще кажеш за хотел „Пиър“?

— Нямам нищо против — каза той. Те се качиха в бричката и подкараха през празните улици към хотела. Тя завърза поводите за бронята на същата кола и влязоха в дамския салон.

Той й взе двойно бренди, а за себе си едно уиски.

— Е, каква е тая работа около чайките? — запита тя. — По-добре си признай всичко, Дуайт, колкото и недостойно да е то.

— Преди да отплаваме, бях при вашия министър-председател. Командващият военноморските сили ме отведе при него: Той ни каза това-онова и между другото поиска да узнаем всичко възможно за птиците в радиоактивната зона.

— Разбирам. А открихте ли нещо?

— Съвсем нищо — отвърна той успокоително. — Нищо за птиците, нищо за рибите, а едва ли нещо повече и за всичко останало.

— Не уловихте ли някоя риба?

Дуайт се ухили.

— Ако някой знае как се лови риба от подводница под водата или пък чайка — при положение че никой не може да излезе на палубата, — ще се радвам да науча. Вероятно е възможно да се направи със специална екипировка. Всичко е възможно. Но за това узнахме на последния инструктаж, половин час преди да отплаваме.

— Значи, не сте донесли чайка?

— Не.

— Много ли се ядоса министър-председателят?

— Нямам представа. Не смея да ида при него.

— Не съм изненадана. — Мойра замълча и отпи от чашата си, а после каза по-сериозно. — Кажи ми. Никой не е оцелял там горе, нали?

Дуайт поклати глава.

— Смятам, че никой. Трудно е да се каже със сигурност, докато не бъде подготвен човек, който да се изпрати на брега в специален костюм. Като преценявам сега отново, стигам до извода, че точно това трябваше да се направи на някое от онези места. Но този път не бяхме инструктирани за подобна задача и нямахме екипировка на кораба. Проблемът е в обеззаразяването, след като човекът се върне обратно на борда.

— Този път? — повтори думите му тя. — Пак ли ще плавате?

Той кимна.

— Предполагам. Нямаме заповед, но подозирам, че ще ни изпратят до Щатите.

Тя отвори широко очи.

— Можете ли да отидете там?

Той кимна.

— Пътят е доста дълъг и ще трябва да бъдем под водата по-продължително време. За екипажа ще бъде твърде тежко. Но все пак е осъществимо. Щом „Суордфиш“ е направила подобен курс, значи, и ние ще можем.

Той й разказа за „Суордфиш“ и пътуването й през северния Атлантически океан.

— Работата е там, че през перископа се вижда много малко. Получихме доклада на капитана за плаването на „Суордфиш“ и когато човек анализира всичко, става ясно, че те не са научили почти нищо. Не повече, отколкото ако седнеш и помислиш добре. Би могло да се види единствено бреговата ивица и при това от височина около двадесет фута. Можеш да видиш, ако има бомбени разрушения в града или пристанището, но това е почти всичко. Същото беше и с нас. Много малко научихме от това плаване. Просто престоявахме известно време, викахме по мегафона, а когато никой не се появяваше и не отговаряше, решавахме, че са мъртви. — Той замълча. — Само това би могъл да предположи човек.

Тя кимна.

— Някой казваше, че вече е стигнало до Макей. Мислиш ли, че е вярно?

— Предполагам — каза той. — Разпространява се неотклонно на юг — точно както учените предсказаха.

— Ако продължи с тази скорост, след колко време ще стигне дотук?

— Вероятно около септември. Може и малко по-рано.

Мойра се изправи на крака, сякаш не можеше да си намери място.

— Донеси ми още една чаша, Дуайт. — А когато той я донесе, тя рече. — Искам да отида някъде… Да правя нещо… Да танцувам!

— Както кажеш, мила.

— Не можем просто да седим тук и все да повтаряме какво ни очаква!

— Права си. Но какво искаш да правиш освен това, което правиш сега?

— Не ставай толкова благоразумен — каза тя раздразнено. — Просто не мога да го понеса.

— Добре — каза той спокойно. — Изпий си чашата и да отиваме у Холмсови, а после ще покараме лодката.

В къщата завариха Мери и Питър Холмс да приготвят храна за пикник на брега вместо обичайното вечерно развлечение. Не само че беше по-евтино, отколкото едно събиране, но и по-приятно в лятната жега, а и според обърканите представи на Мери колкото по-далече щяха да са мъжете от къщата, толкова по-малка й се струваше опасността да заразят бебето от морбили. След лекия обяд Мойра и Дуайт отидоха в морския клуб, за да стъкмят лодката и да участват в състезанието, докато Питър и Мери тръгнаха след тях по-късно заедно с бебето в ремаркето, прикачено за велосипеда.

Този път състезанието мина сравнително добре. На старта удариха шамандурата, на втората обиколка обърнаха лодката срещу вятъра, което завърши с малко сблъскване, тъй като никой от екипажите не знаеше правилата, но в този клуб подобни случаи не бяха рядкост и протестите не бяха много. Те завършиха шести — напредък в сравнение с миналия път, а и нямаха много повреди. Доплаваха до брега след края на състезанието, оставиха лодката на плитчината и прегазиха до сушата, за да изпият по чаша чай и да похапнат сладкиши заедно с Питър и Мери.

Без да бързат, те се къпаха на воля под вечерното слънце, свалиха и прибраха платната и въжетата от лодката и я изтикаха до площадката й върху сухия пясък на брега. Слънцето се спусна към хоризонта и те се преоблякоха, взеха си напитки от кошницата и отидоха до края на кея, за да погледат залеза, докато Питър и Мери приготвяха вечерята.

Мойра седеше до Дуайт върху един парапет, гледаше розовата светлина, отразяваща се в спокойното море, и се наслаждаваше на топлата вечер, на покоя, който се вливаше в нея с напитката. В този миг тя го попита:

— Дуайт, разкажи ми за пътуването на „Суордфиш“. До Съединените щати ли каза, че са стигнали?

— Да. — Той замълча, а после каза: — Обиколили са цялата източна брегова линия и са се отбивали навсякъде, където е било възможно, но в крайна сметка са успели да достигнат само някои от малките пристанища: залива Делауеър, река Хъдсън и, разбира се, Ню Ландън. Има ли са голям късмет, че нищо не им се е случило в пристанището на Ню Йорк.

Тя се учуди.

— Опасно ли е било?

Той кимна.

— Минни полета — нашите собствени минни полета. Всяко по-голямо пристанище или устие на река по източното крайбрежие беше защитено с минни полета. Във всеки случай така мислим ние. Същото се отнася и за западния бряг. Трябвало е да бъдат поставени преди войната. Дали са поставени преди или след това, дали въобще са били поставяни — не знаем. Известно ни е само, че там трябва да има минни полета и че ако нямаш плана за разположението им, който да ти показва прохода през тях, не можеш да влезеш в пристанището.

— Искаш да кажеш, че ако удариш някоя, тя ще те потопи?

— Съвсем сигурно. Ако човек няма карта на минното поле, просто няма да посмее да се приближи.

— Имали ли са такава карта, когато са навлезли в Ню Йорк?

Той поклати глава.

— Имали са една отпреди осем години, на нея имало печат — „ДА НЕ СЕ ИЗПОЛЗУВА“. Тези неща са строго секретни — те се предоставят само в изключителни случаи, ако някой кораб трябва да влезе в пристанището. Само тази стара карта са имали. Сигурно са искали на всяка цена да влязат там. Налагало се е да преценят възможните изменения, които вероятно са били направени, като запазили основните водещи знаци, които да им показват безопасния път. Стигнали до заключението, че не може да има много корекции на плана, който притежавали, освен в една част от пътя. Рискували и навлезли. Успели. Може би въобще не е имало никакви мини.

— Открили ли са нещо повече, когато влезли в пристанището?

— Нищо повече от това, което вече знаели. Изглежда, че това е всичко при подобно изследване на местата. Човек не може да научи много.

— Нямало ли е живи там?

— О, не, мила. Цялата география била променена. Освен това радиоактивността е била много висока.

Поседяха мълчаливо, пушеха и наблюдаваха отблясъците на залеза.

— Къде другаде каза, че са ходили? — попита най-сетне момичето. — Ню Ландън?

— Точно така.

— Къде е това?

— В Кънектикът, в източната част на щата — обясни й той. — В устието на Темз Ривър.

— Много ли са рискували, за да идат там?

— Това е базовото им пристанище. Имали са карта на минните полета, съвсем нова. Там е главната база по източното крайбрежие за подводниците от американския флот — каза той тихо. — Повечето от тях са живели там или наоколо. Както и аз.

— Там ли живееше?

Дуайт кимна.

— Като на другите ли места е било?

— Така изглежда — произнесе бавно той. — Не съобщават много в доклада, само показанията за радиоактивността. А те са били твърде високи. Отишли са право в базата, на пристана, откъдето са тръгнали. Сигурно е било някак странно да се завърнеш по този начин, но нищо повече не е отбелязано в доклада. Повечето от офицерите, моряците и сержантите са били много близко до домовете си. Разбира се, нищо не са могли да направят. Просто са постояли там, а после са излезли от пристанището и продължили изпълнението на задачата си. Капитанът съобщава, че са отслужили литургия на борда. Сигурно е било много мъчително.

В топлите розови отблясъци на слънцето все още прозираше красотата на света.

— Учудвам се, че са отишли там — отбеляза Мойра.

— Отначало и аз се учудих. Мисля, че самият аз бих подминал. Макар че… Е, не знам. Но като размислих, струва ми се, че е трябвало да идат. Това е единственото място, за което са имали карта на минните полета. Също и за залива Делауеър. Единствените места, до които са могли да стигнат безопасно. Просто е трябвало да се възползват от това.

Мойра кимна.

— Там ли си живял?

— Не в самия Ню Ландън — каза тихо той. — Базата е на другия бряг на реката, от източната страна. Домът ми беше на около петнадесет мили от устието нагоре по брега. Едно малко селище, наречено Уест Мистик.

— Не говори за това, ако не искаш — каза тя.

Дуайт я погледна.

— Нямам нищо против да разказвам на някои хора. Но не бих искал да те отегчавам. — Той се усмихна нежно. — Нито пък ще започна да хленча, понеже съм видял бебето.

Тя се изчерви леко.

— Когато ме пусна в каютата си да се преоблека, видях снимките ти. Твоето семейство ли е на тях?

— Да. Жена ми и двете ни деца — изрече той малко гордо. — Шеърън. Дуайт е в началното училище, а Хелън ще тръгне следващата есен. Точно сега ходи в една малка детска градина, на нашата улица.

Вече знаеше, че жена му и семейството му са съвсем реални за него — далеч по-действителни, отколкото наложения му от войната половинчат живот в един далечен край на света. Унищожаването на Северното полукълбо не беше нещо реално за него, както не беше и за нея. Той не беше видял нищо от разрушенията на войната, както и тя. Когато мислеше за жена си и за своя дом, невъзможно беше да си ги представи в друга обстановка освен в онази, в която ги беше оставил. Имаше слабо въображение и това бе здравата сърцевина на примирението му с живота в Австралия.

Мойра знаеше, че е навлязла в опасна зона. Искаше да бъде мила с него и трябваше да му каже нещо. Попита малко плахо:

— Какъв ще стане Дуайт, когато порасне?

— Иска ми се да отиде в Академията, Военноморската академия. Да постъпи във флота като мен. Това е добър избор за едно момче, не познавам по-добър. Дали ще успее, или не — е, това е нещо друго. Не се увлича много от математика, но още е рано да се каже. Чак догодина през юли ще стане на десет години. Но аз бих искал да го видя в Академията. Мисля, че той също иска това.

— Обича ли морето?

— Живеем точно до брега. Почти цяло лято е във водата: плува и кара лодка с извънбордов мотор. — Той замълча замислен. — Страшно почернява. Така е с всички деца. Понякога ми се струва, че децата стават по-черни от нас дори когато еднакво дълго сме били на слънце.

— И тук много почерняват — отбеляза тя. — Още ли не се е увлякъл по ветроходството?

— Още не. Смятам да взема платноходка, когато се върна у дома за следващата отпуска.

Дуайт се вдигна от перилото, на което седяха, и постоя за миг загледан в светлината на залеза.

— Предполагам, че това ще стане през септември — каза той тихо. — Сезонът ще бъде към края си и едва ли ще можем да плаваме в Мистик.

Тя мълчеше, без да знае какво да каже.

Той се обърна към нея.

— Предполагам, че ме мислиш за луд — каза той мрачно. — Но аз така виждам нещата и едва ли ще започна да ги приемам другояче. Поне не плача, като видя дечица.

Тя се надигна и тръгна с него по вълнолома.

— Не мисля, че си луд.

Те поеха мълчаливо към брега.