Музиката на тишината

Едно съвсем необичайно и приятно място

Най-сетне облак закри луната. Какво самодоволство. Аури се възползва от тази възможност и се втурна обратно към Онова долу.

Сърцето й беше все така натежало, докато преминаваше през Десетките. Но в Тъмното попадна на купчина сухи дърва, изхвърлени през решетките от някоя отдавна преминала буря. Ясен, бряст и глог. Наложи се да се върне цели шест пъти, за да пренесе всички клони до Покривалото. Това беше чудесна находка и когато най-сетне успя да занесе всичко, тя почти си подсвиркваше с уста.

Аури си изми лицето, ръцете и краката. Усмихна се, когато вдъхна уханието на все по-тънкия къс ароматен сапун, и отново облече втората си най-любима рокля. Все още беше ден за вършене.

След като натъпка джобовете си и преметна през рамо чантата си за находки, тя се отправи към Мандрил. Дълго време нямаше порои, затова дори не й се наложи да си намокри краката. В най-далечния край на криволичещата пътека, точно преди последния завой, Аури спря. Напред проблясваше лунна светлина, затова тя бързо целуна Фоксен и го прибра в дървената му кутийка.

Премина през последната част от Мандрил по памет, без да се оглежда. С внимателни стъпки достигна отвесната отводнителна решетка, която водеше само до дъното на канавка. Аури се приближи до дебелите прътове на решетката. Оттам можеше да види грамадните очертания на Убежището, което се извисяваше на върха на хълма — като исполинска сянка на фона на обсипаното със звезди нощно небе. Някои от прозорците бяха озарени от червеникави и жълтеникави светлинки, а на най-горния етаж имаше един, който сияеше в смразяващо синьо.

В този миг тя затаи дъх. Никакви гласове. Никакви копита. Никакъв вой. Тя погледна нагоре и видя звездите, луната и няколко мънички облачета. Загледа ги как бавно се реят в небето. Изчака, докато стигнаха до изтънялата луна.

Едва тогава отмести тайното резе от вътрешната страна на решетката и я отвори широко. Сетне хукна нагоре по канавката, пресече грижливо окосената ливада и се шмугна в сянката на огромен дъб.

Постоя неподвижно известно време, докато сърцето й най-сетне се успокои. Докато съвсем наистина се убеди, че никой не я е видял.

Тогава запристъпва около дървото, докато сградата вече не можеше да я вижда. Сетне се обърна и се изгуби в гората.

Аури откри мястото, докато събираше борови шишарки. Малко изоставено гробище, с потънали в бръшлян надгробни плочи. Подивелите розови храсти се катереха по останките на древната ограда от ковано желязо.

Тя подпря брадичката си с юмруци, долепи ръце до тялото си и пристъпи напред. Малките й крака безшумно стъпваха между надгробните плочи.

Луната отново се беше показала, но вече срамежливо се беше снишила. Аури й се усмихна — беше доволна, че има кой да й прави компания тук, далеч от Онова горе и Убежището. Тук, на края на поляната, луната огряваше пръснатите по земята жълъди. Аури ги огледа и прибра в чантата си за находки онези, чиито шапчици бяха съвършени.

Тя се разходи между надгробните плочи и се спря до една, която беше счупена, а буквите й бяха избелели от времето и дъжда. Докосна я с два пръста и отмина. Повдигна бръшляна, обвил гробница, сетне се обърна да погледне към лавровото дърво в другия край на гробището. Корените му се бяха вкопали около надгробните плочи, а клоните му се разгръщаха над тях. Беше самотно. Толкова странно и не на мястото си.

Тя пристъпи до него, между корените му, и притисна длан към тъмната му кора. Вдиша дълбоко топлия аромат на листата му. Бавно го заобиколи и забеляза между корените му тъмна дупка.

Аури кимна на себе си, отвори чантата си за находки и извади оттам костта, която беше намерила предишния ден. Наведе се и я пъхна дълбоко в тъмното и празно място под корените на дървото. Усмихна се доволно.

Изправи се, изтупа пръстта от коленете си и се протегна. Сетне започна да бере малките сини лаврови плодове и да ги слага в чантата си за находки.

След това отиде да разгледа гората. Намери гъба и я изяде. Намери листо и вдиша аромата му. Погледна към звездното небе.

Още по-късно достигна до поточе, което никога преди не беше прескачала, и с изненада откри, че между дърветата е сгушено мъничко стопанство.

С изненада, но и със задоволство. Стопанството беше на мястото си. Къщата беше от камък, с плочи по островърхия си покрив. На верандата откъм гърба, точно до вратата, имаше малка масичка. Върху нея беше оставена дървена чиния, а в нея имаше дървена купичка, обърната наопаки. До нея имаше друга, глинена купичка, покрита с лъскава глинена чиния.

Аури повдигна дървената купичка и отдолу намери парче пресен черен хляб. Носеше в себе си здравина, сила и топлина. Едно чудесно нещо, което подканваше с цялото си същество. Тя го сложи в джоба си.

Знаеше, че в другата купичка има мляко, но чинията върху нея беше обърната. Млякото не беше за нея. Тя го остави на феите.

Без да излиза от сенките, Аури заобиколи градината и стигна до хамбара. Там имаше едно особено куче, жилесто и нащрек. Тежеше два пъти колкото нея и главата му стигаше до гърдите й. Показа се веднага, щом тя се приближи до хамбара.

Беше черно, с масивен врат и покрита с белези муцуна. Едното му ухо беше раздрано и сдъвкано при някоя отдавна забравена битка. То се приближи бавно до нея и започна да я обикаля и да я оглежда подозрително, без да вдига огромната си, ниско наведена глава.

Аури се усмихна и протегна ръка напред. Кучето я подуши и облиза пръстите й, а после се прозя и се просна да спи на земята.

Хамбарът беше огромен: долната половина на стените му беше от камък, а горната — от боядисани дървени греди. Портите бяха заключени с голям железен катинар. Но високо над главата й плевникът в горната част на хамбара зееше широко отворен в прегръдката на нощта. Пъргава като катеричка, Аури се изкачи по обраслите с бръшлян камъни. Малко по малко, успя да се справи и с дървените греди въпреки странното усещане, което пораждаше допирът с тях.

В хамбара се носеше ароматът на мускус и дрямка. Вътре беше тъмно, само тук-там се прокрадваха няколко лунни проблясъка, успели да се промушат през дървените греди. Аури отвори кутийката на Фоксен и синьо-зелената му светлинка се разпръсна наоколо.

Един стар кон подуши с муцуната си врата й, когато мина покрай конюшнята му. Тя му се усмихна и спря, за да среши опашката и гривата му. Имаше и една бременна козичка, която й изблея за поздрав. Тя сипа малко зърно в коритото й. Срещна и котка, с която взаимно се пренебрегнаха.

Аури отдели известно време, за да огледа всичко. Воденичния камък. Ръчната мелница за жито. Малкия, чист гюм. Мечата кожа, оставена да съхне на греда. Беше доста необичайно и приятно място. За всичко се грижеха с любов. Нямаше нищо излишно, изгубено или не на мястото си.

Е, почти нищо. Дори в най-здравия кораб се процежда малко вода. Една ряпа се беше прекатурила от щайгата си и лежеше самотно на земята. Аури я прибра в чантата си за находки.

В хамбара имаше и стаичка за охлаждане. Вътре бяха подредени ледени блокчета, дебели колкото тухла и дълги колкото две. Имаше оставени парчета сурово месо и прясно разбито масло. Също и буца лой в купичка, както и пчелна пита върху поднос.

Буцата лой беше разгневена. В нея бушуваха ябълки, ярост и яд. Копнееше да си тръгне оттук. Аури я пъхна в чантата си за находки.

Ах. Ами пчелната пита. Беше чудесна. Напълно заслужена. Фермерът обичаше пчелите и правеше всичко както трябва. Беше изпълнена с тихи камбанки и мързеливи летни следобеди.

Аури започна да рови из джобовете си. Подмина кристалчето и мъничката каменна фигурка. Камъкът също не беше за тук. Бръкна в чантата си за находки и напипа жълъдите, които беше събрала от поляната.

Сякаш нищо от това, което носеше със себе си, не беше подходящо. Но точно тогава пръстите й докоснаха нещо и тя мигновено разбра. Внимателно извади прокъсаната ивица фина бяла дантела. Сгъна я и я постави до малкия гюм. Беше старателно изработена от безброй бавни и мързеливи летни следобеди. Тук щеше да бъде от полза.

Сетне Аури взе чистата бяла кърпа, в която по-рано бяха увити зрънцата самодивска зеленика, и я потърка в маслото. След това отчупи парче от пчелната пита, голямо колкото дланта й, и старателно го уви в кърпата.

Копнееше да си вземе и малко от маслото, защото нейното беше твърде остро на вкус. На полицата в стаичката за охлаждане имаше подредени единадесет квадратни бучки. Бяха изпълнени с детелини и птичи песни, и съвсем неочаквано — със сърдити парченца глина. Но дори така бяха чудесни. Аури прерови два пъти чантата си за находки и джобовете си, но не успя да открие нищо подходящо за тях.

Тя затвори вратата на стаичката за охлаждане. Сетне се изкачи по стълбата, която водеше към отворения прозорец на плевника. Пристегна чантата за находки към гърба си, прибра Фоксен и бавно заслиза по външната стена на хамбара.

Щом стъпи на земята, отметна назад разрошената си коса и целуна по главата голямото заспало куче. Сетне бързичко заобиколи хамбара и едва след десетина крачки косъмчетата на врата й настръхнаха от усещането, че някой я наблюдава.

Тя застина на мястото си, неподвижна като камък. Докосната от вятъра, косата й се раздвижи по своя воля и обгърна лицето й нежно като облаче дим.

Без да помръдва, Аури завъртя само очите си — и тогава я видя. На отворения прозорец на една тъмна стая на втория етаж се беше показало мъничко и бледо лице. Наблюдаваше я момиченце с широко отворени очи, притиснало малката си ръка към устата си.

Какво ли беше видяла? Проблясващата през гредите зелена светлинка на Фоксен? Мъничката босонога Аури, която се промъкваше в нощта, обвита в облачето на заплетените си коси?

Тъкмо косите й, които се спускаха пред лицето й като завеса, успяха да скрият нейната внезапна усмивка. Аури застана на ръце и се превъртя като колело. Не беше правила така от векове. Меката й коса се развява след нея като опашката на комета. Тя се огледа и забеляза тъмна хралупа в ствола на дърво. Затанцува към нея, като се въртеше и подскачаше, стигна до дървото и надникна в хралупата.

Сетне, застанала с гръб към фермата, отвори кутийката на Фоксен и чу как някой ахва в черната тишина на нощта. Запуши устата си с ръка, за да не се засмее. Хралупата беше съвършена — точно толкова дълбока, че малко момиченце да може да бръкне с ръка в нея. Ако беше достатъчно любопитно, разбира се. Ако беше достатъчно смело, за да пъхне ръката си чак до рамото.

Аури извади кристалчето от джоба си. Сетне го целуна; само какъв куражлия и късметлия беше. Кристалчето беше съвършено. Мястото беше съвършено. Вярно, беше напуснала пределите на Онова долу. Но всичко тук беше толкова истинско, че това нямаше никакво значение.

Тя загърна кристалчето в листо и го постави на дъното на хралупата.

Сетне с танци, скокове и кикот щуро побягна сред дърветата.

Аури се върна обратно на гробището и се покатери върху една голяма и широка плоча. Седна с изправен гръб, усмихна се и си приготви вечеря от мек черен хляб и съвсем мъничко мед. За десерт си хапна току-що извадени от шишарките кедрови ядки, всяка от които носеше в себе си мъничка, ала необикновена наслада.

През цялото време сърцето й беше преизпълнено. Усмивката й грееше по-силно от тънкия полумесец в небето. Накрая най-безцеремонно облиза пръстите си, сякаш беше в реда на нещата да се държи непристойно.