Музиката на тишината

Красивият път

На шестия ден Аури се събуди, а името й се разтвори като цвят в сърцето й.

Фоксен също го усети и направо избухна в сияние, когато го навлажни. Беше ден за изпълване. Ден за правене.

Тя се разсмя при мисълта за това още преди да стане от леглото. Този ден беше дошъл твърде късно, но тя почти не успяваше да се тревожи за това. Сапунът й беше най-ароматният сапун на света. А и имаше и достойнство в това да правиш нещата, когато решиш.

Но тази мисъл малко я отрезви. Посещението му предстоеше. Скоро той щеше да бъде тук. Утре. А тя все още нямаше нищо достатъчно хубаво, за да го сподели с него. Все още нямаше съвършен подарък, за да му го даде.

Три пътя водеха навън от Покривалото… Но не.

Тя си изми лицето, ръцете и краката. Среса си косата, докато не се превърна в златисто облаче. Пи вода и облече любимата си рокля. Не отдели на всичко това повече време, отколкото е необходимо. Днес щеше да има много работа.

Първо трябваше да разпредели своя нов и съвършен сапун. Беше направила седем калъпа. Единият остана до нейното легенче, на сигурно място в Покривалото. С един се беше измила вчера в Камбаните. Най-големите четири калъпа отнесе в Пекарната, за да се сушат. Най- малкия и най-ароматния скри на дъното на кутията си от кедрово дърво, така че никога повече да не остава без сапун. Това беше урок, който беше научила както трябва. О, да.

Тя спря с ръка в кутията от кедрово дърво. Дали нямаше да му хареса един калъп сапун за целуване? Беше доста чудесен. Той сигурно никога не е виждал такъв сапун…

Но не. Тя се изчерви още преди да стигне до края на тази мисъл. Това щеше да бъде съвсем непристойно. И освен това не беше подходящо за него. Мистериите може би щяха да му подхождат, но в него имаше твърде много дъб. Както и върба — но определено нямаше нищо общо с цветовете на селас.

Аури затвори сладката си кутия от кедрово дърво, но когато се изправи, усети как стаята проблесна и се завъртя около нея. Тя се олюля, направи две крачки и седна на леглото, за да не падне. Усети как страхът се надигна в нея. Очите й стреснато пробягаха по всичко в стаята. Нима…?

Не. Беше нещо по-просто — коремът й отново беше празен като барабан. Беше забравила да се погрижи за себе си.

Затова, когато главата й спря да се върти, тя се отправи към Дървото. Но й щукна да вземе със себе си и медния назъбен Фундамент. Той беше виждал толкова малко от Онова долу. А колкото и да беше тежък, това беше най-малкото, което можеше да направи за него като отплата за помощта му.

Празните тенджери и тигани бяха почти единствените плодове, които можеше да й предложи Дървото. Но все пак почти. Тя извади калаена тенджерка и я напълни с прясна вода. Запали спиртната лампа с предпоследната си кибритена клечка. Сетне се покатери на плота и се протегна с две ръце, за да стигне буркана си. Сушените грахови зърна се изтърколиха в него и игриво почукаха по стъклото.

Тя свали уплътнената капачка и изсипа граховите зърна в мъничката си ръка, докато не изпълниха шепата й. Ръката й не беше никак голяма. Граховите зърна не бяха никак много, но все пак бяха половината от всички, които имаше. Аури ги изсипа в тенджерката, където цопнаха в топлата вода. Сетне се поколеба, сви рамене и сипа и останалата половина.

Тя остави буркана на плота и се огледа. Трепкащата светлина на спиртната лампа и синьо-зеленото сияние на Фоксен с общи усилия разкриваха колко празни са всички полици. Тя въздъхна и реши да не мисли за това. Днес щеше да има супа. Утре щеше да дойде той. А след това…

Ами, след това щеше да направи каквото може. Няма друг начин. Не бива да искаш неща за себе си. Това те прави малък. Това те прави сигурен в себе си. Това означава, че можеш да преминеш гладко през света, без да обърнеш всяка сергия за ябълки, с която се сблъскаш. И ако си внимателен, ако си какъвто трябва, може и да помогнеш с нещо. Може да поправиш онова, което е пукнато. Може да се погрижиш за нещата, които намериш оставени накриво. И да вярваш, че на свой ред светът ще се погрижи да ядеш. Това е единственият начин нещата да се правят красиво. Всичко друго е суета и горделивост.

Дали не можеше да му занесе пчелната пита, за да я сподели с него утре? Пчелната пита беше прелестна. А в неговия живот имаше твърде малко сладост. Това беше самата истина.

Тя се замисли за това, докато мехурчетата в къкрещата вода караха нейните грахови зърна да танцуват в тенджерката. Разсеяно погали медното лице на Фундамент и след дълги размишления реши, че да, ако нищо друго не се появи, пчелната пита ще свърши работа.

Тя разбърка супата и Добави сол. Искаше й се маслото да не беше толкова остро. Малко мазнина в супата щеше да бъде истинско удоволствие. Малко мазнина в супата щеше да дойде точно на мястото си.

След прекрасната си супа Аури се отправи обратно към Покривалото. В компанията на Фундамент нямаше как да мине през Подскоците или Почиталото. Затова заобиколи по дългия път, който водеше през Берилното.

Със затоплен корем и гост до себе си, нямаше причина да бърза и крачеше бавно през тунелите от плътно наместени квадратни камъни. Вече беше стигнала почти до Съмненото, а Фундамент й натежаваше, когато усети леко хрускане под краката си и спря.

Сведе поглед и видя листа, разпръснати по пода. В това нямаше никакъв смисъл. В Берилното не ставаше течение. Тук нямаше вода. Тя се огледа, но не видя нито следа от птичи курешки. Подуши въздуха, но не долови миризмата на мускус или урина.

От друга страна, нямаше и нищо заплашително. Нищо завързано. Нищо накриво или погрешно. Но не беше и съвсем нищо. Беше половината от нещо. Беше мистерия.

Обзета от любопитство, Аури внимателно остави Фундамент на пода и вдигна листото. Изглеждаше й познато. Тя потърси наоколо и откри шепа листа като него, пръснати до една отворена порта. Събра ги в ръката си и едва когато ги видя заедно, разбра какво представляват.

Развълнувана, тя отнесе Фундамент обратно в Покривалото. Преди да го остави, целуна лицето му и го положи удобно на каменната му полица — с отчупеното място надолу, естествено. Сетне се затича към Порт и вдигна в ръце сребърната купа. Притисна хрускащото листо, което беше донесла, към гравираните листа по ръба на купата. Беше същото.

Тя поклати глава, защото не беше сигурна какво означава това предзнаменование. Но имаше само един начин да разбере. Аури взе сребърната купа и забърза обратно към Берилното, а сетне през портата, до която беше открила разпръснатите листа. Прескочи прекатурен камък. Заобиколи паднала греда.

Не знаеше дали изобщо някога е идвала в тази част на Берилното. Но въпреки това беше съвсем просто да следва пътя си. По пода тук и там като трохи бяха поръсени по едно-две листа.

Най-сетне тя стигна до дъното на тясна шахта, която водеше право нагоре. Древен тунел от едно време? Маршрут за бягство? Кладенец?

Беше тесен и стръмен, но Аури беше мъничка. Дори със сребърната купа в ръце, тя се изкатери догоре пъргаво като катеричка. На върха откри дървен капак, който вече беше отместен донякъде. Тя внимателно го избута настрани и се покатери през отвора, като се озова в някакво подземие.

Помещението беше прашно и изоставено, пълно с полици. В ъглите бяха натрупани бъчви. Полиците бяха претъпкани с вързопи, бурета и щайги. Сред миризмата на прах се прокрадваха миризми на улица, пот и трева. Тя се огледа и видя прозорец високо на стената, а на пода под него — счупени стъкла.

Беше подредено място, ако не се броят листата, донесени от някоя отдавна забравена буря. Имаше чували със зърно и ечемично брашно. Зимни ябълки. Пакети от плътно натъпкани смокини и фурми, увити в насмолена хартия.

Аури обиколи стаята с ръце зад гърба. Стъпваше леко като балерина по барабан. Имаше бъчонки с меласа. Буркани с ягодово сладко. Точно до вратата имаше вързоп от зебло, от който се бяха изтърколили няколко тикви. Тя ги мушна обратно вътре и стегна канапа, с който бяха завързани.

Най-сетне се наведе, за да огледа по-отблизо една от по-долните полици. Върху малка глинена съдинка беше кацнало едно-единствено листо. С внимателни движения тя го вдигна, взе глинената съдинка и сложи сребърната купа на нейното място. Сетне положи листото обратно в купата.

Позволи си последен поглед към стаята, изпълнен с копнеж — нищо повече. Сетне се отправи обратно по пътя, по който беше дошла. Едва когато се озова в познатия мрак на Берилното, си пое дъх с облекчение. Сетне нетърпеливо избърса праха от новото си съкровище. Ако се вярваше на картинката, в глинената съдинка трябваше да има маслини. Изглеждаха прекрасно.

Маслините се озоваха в Дървото. Изглеждаха малко самотни на своята полица. Но да изглеждат самотни, беше много по-добре от нищо, нищо освен пусто ехо, сол и масло, пълно с острота. Много, много по-добре.

След това провери как стоят нещата в Порт. Ледено-синята бутилка не се чувстваше съвсем на мястото си. Беше се свила на най-ниската, най-лявата полица на източната стена. Аури нежно я докосна, като направи всичко по силите си да я успокои. Той обичаше бутилки. Дали тази не е подходящ подарък за него?

Аури я вдигна и я завъртя в ръцете си. Но не. Не и тази бутилка. Беше твърде орисана. Твърде изписана. Носеше името на някой друг.

А може би някоя друга бутилка? Това й се струваше почти точно както трябваше да бъде. Не съвсем, но почти.

Тя се замисли за тоалетната масичка в Тръмното. Вчера й се беше сторила подредена и правилна. Но тогава самата тя беше разнищена. Съвсем не беше в най-добрата си форма. Може би там имаше някоя подходяща бутилка, скрита сред останалите. Нещо неправилно или изгубено, нещо не на място.

Ако не друго, поне можеше да започне оттам. Затова Аури вдигна на ръце топлата, сладка тежест на Фундамент. И тъй като той все още не ги беше виждал, тя заобиколи по малко по-дългия път през Ван, Форт и Лусиент, преди да продължи надолу към Колата.

Спря за почивка в Анулет — новия и съвършен салон, който си имаше. Фундамент се настани като крал на стола с кадифена тапицерия, а Аури се отпусна на стария диван, за да остави ръцете си да починат от сладката болка на тежестта му.

Но имаше твърде много работа, за да си позволи да почива дълго. Затова тя отново вдигна тежкото колело на ръце и бавно се заизкачва по безименното стълбище, като не бързаше, така че Фундамент да може да се възхити на необичайната и лукава потайност на това място. А тъй като и двамата бяха добре възпитани, дори не погледнаха срамежливата врата на площадката.

Оттам влязоха в Тръмното. Когато се покатери през стената, Аури видя, че стаята е точно такава, каквато си я спомня. Не беше съвършено правилна като Анулет. Но нямаше и нищо очебийно накриво. Нищо изместено, изгубено или крещящо неправилно. Сега, когато тоалетната масичка беше намерила мястото си, Тръмното изглеждаше готово да се отпусне в дълъг, топъл зимен сън.

И все пак беше дошла чак дотук. Така че тя отвори гардероба и надникна вътре. Пипна нощното гърне. Погледна и в килера, като възпитано кимна за поздрав на метлата и кофата в него.

След това огледа тоалетната масичка. Там имаше няколко чудесни бутилки. Особено една от тях привлече погледа й. Беше малка и светла. Искряща като опал. Съвършена с находчивата си запушалка. Нямаше нужда да я отваря, за да разбере, че вътре има благоуханен дъх. Беше скъпоценно нещо.

Тя вдигна Фундамент по-високо и се опита да погледне през кръглия отвор в самия център на неговата съвършена централност. Надяваше се така да зърне нещо, което е пропуснала досега. Нещо разхлабено или разнищено. Някаква нишка, която да може да дръпне, така че да освободи нещо друго. Но не. Независимо дали гледаше направо или накриво, тоалетната масичка беше подредена точно така, както трябва.

Една бутилка, искряща от тайния дъх в нея, щеше да бъде кралски подарък. Но не. Да я вземе, щеше да бъде също толкова глупаво и грубо, колкото да изтръгне зъб, за да го превърне в мънисто и да го провеси на връв.

Аури въздъхна и си тръгна. Излезе през стената и се отправи надолу по безименните стъпала. Може би трябваше да потърси в Лин, където беше пълно с тръби и сиг…

И тогава. Докато слизаше надолу, под крака й се обърна един коварен камък. Докато размишляваше надолу по безименните стъпала от Тръмното, едно каменно стъпало се размърда и се преобърна. И я запрати право надолу.

Аури извика и от стъписването Фундамент изскочи от ръцете й. Извъртя се, измъкна се и излетя от златния облак на косата й. Колкото и да беше тежък, сякаш се рееше във въздуха, вместо да пада. Той се завъртя, преобърна се и удари седмото стъпало толкова силно, че пропука камъка и отскочи обратно във въздуха, а сетне отново се завъртя, падна право на медното си лице и се пръсна на парчета върху площадката.

Звукът, който произведе, беше като звън на счупена камбана. Като стон на умираща арфа. Когато се удари в камъка, се разлетяха проблясващи парчета.

Аури някак си успя да стъпи на крака. Не падна, но как само се вледени сърцето в гърдите й! Тя тежко се отпусна на стъпалата. Беше твърде зашеметена, за да продължи. Сърцето й беше студено и бяло като креда.

Все още го усещаше в ръцете си. Виждаше острите му ръбове, отпечатани като целувка по кожата й. Тя се изправи и сковано пое надолу по стъпалата. Пристъпваше замаяно и колебливо, а нови и нови неразумни стъпала се опитваха да я спънат отново — като изкуфял старец, който непрекъснато разказва една и съща история и тя изобщо не е смешна.

Тя знаеше. Трябваше да се движи по-внимателно в света. Знаеше как стоят нещата. Знаеше, че ако не стъпваш леко като птичка, целият свят ще се разпадне и ще те смаже. Като къщичка от карти. Като бутилка, паднала на камъните. Като китка, здраво притисната под нечия ръка с горещия дъх на нужда и вино…

Настръхнала и скована, Аури застана на най-долното стъпало. Беше свела очи, а слънчевата й коса се спускаше около тялото й. Това беше най-голямата злина, която можеше да стори. Дори не можеше да се насили да вдигне очи от мъничките си крака, потънали в прах.

Но нямаше какво друго да направи. Тя вдигна поглед и предпазливо надникна. Сетне надникна по-смело. И накрая видя парчетата и сърцето й подскочи в гърдите. Не. Той не се беше строшил. А разбил. Той се беше разбил.

На лицето й бавно се появи усмивка. Толкова широка, все едно беше изяла луната. О, да. Фундамент се беше разбил, но това не беше неправилно. Разбиват се вълните. Разбиват се черупките. Разбиват се оковите. Как иначе някой толкова сигурен в себе си да пусне на свобода съвършените си отговори? Някои неща трябва да се разбият, за да се разберат.

Фундамент лежеше разбит на три проблясващи парчета. Три нащърбени парчета с по три зъба всяко. Вече не беше ос, забита дълбоко в сърцето на нещата. Беше се превърнал в три по три неща.

Усмивката й стана още по-широка, макар че това не изглеждаше възможно. О. О. О. О, разбира се. Не й трябваше нещо. Нищо чудно, че не го беше намерила досега. Нищо чудно, че всичко беше тръгнало накриво. Трябваха й три неща. Той щеше да й донесе три неща и също толкова трябваше да му занесе тя. Нейният дар за него щеше да включва три съвършени неща, всяко по три.

Аури смръщи чело и се обърна, за да погледне нагоре по стълбището. Зъбното колело се беше ударило в седмото стъпало. Фундамент го беше строшил съвсем очебийно. Значи не бяха седем. Ето още нещо, което беше объркала. Той нямаше да дойде на седмия ден. Щеше да дойде днес.

В някой друг момент това откритие може би щеше да я изкара от релси. Щеше да я накара да се изпоти и да се оплете безнадеждно. Но не и днес. Не и когато истината беше толкова сладостна и ясна пред очите й. Не и когато всичко изведнъж беше станало толкова очевидно. Нямаше нищо по-лесно от това да намери три неща, когато вече знаеше истината.

Аури беше толкова зашеметена от откритието, че й трябваха няколко минути да осъзнае къде е застанала. Или по-скоро да осъзнае, че стъпалата най-сетне знаят къде са застанали. И какво представляват. И къде им е мястото. И това място си имаше име. Казваше се Деветум.