Музиката на тишината

Бележка на автора

Нека ви разкажа историята на една история. Просто защото това ми е работата.

В един януарски ден през 2013 г. седях в бар в Сан Франциско в компанията на Вай Харт: матемузикант, майсторка на видеоклиповете и като цяло много приятна личност. Без да се познаваме лично, и двамата бяхме следили работата на другия с интерес и едва наскоро се бяхме запознали покрай общ приятел.

Това беше и първата ни среща. Аз тъкмо бях нахвърлял основите на историята, която държите в ръцете си, а Вай се беше съгласила да я прочете и после да ми каже какво мисли за нея.

В продължение на няколко часа обсъждахме не само моята история, но и многобройни други теми, точно както подобава на интересен разговор.

Бележките й бяха много ценни за мен. Не просто интелигентни, а стряскащо проникновени. Когато й казах това, тя се усмихна и ми разказа как самата тя се занимава предимно с писане. Оказа се, че основната част от създаването на нейните клипове е именно написването на подробен сценарий, едва след което тя заснема самия видеоматериал.

Посочи ми някои части от моята история, които според нея трябваше да бъдат доразвити или преправени, както и някои смислови несъответствия. Наблегна на онези моменти, които й бяха харесали най-много, и ми сподели цялостното си усещане за моята история.

Редно е да споделя, че по това време вече бях леко подпийнал. Това не ми се случва никак често. Понеже все пак се бяхме срещнали в бар, бях решил от учтивост да си взема едно питие. После Вай си поръча още едно и аз прецених, че няма да е възпитано, ако не й правя компания. После изпих още едно, понеже това беше първата ни среща и аз леко се притеснявах. После изпих още едно, понеже малко се притеснявах какво ли ще си помисли за моята история.

Ако трябва да бъда честен, притеснението ми за историята далеч не беше малко. Дълбоко в себе си бях напълно убеден, че новоизлюпената ми история не става за нищо. Беше един пълен и абсолютен провал.

Тази история нарушава всички правила за разказване на истории — обясних й аз. — В историята трябва да има диалог, действие, конфликт. В историята не може да има само един герой. Написал съм литературен етюд от тридесет хиляди думи!

Вай каза, че историята й е харесала.

— Е, да — казах аз. — И на мен ми хареса. Но това няма никакво значение. Защото хората имат определени очаквания по отношение на историите.

Ако пипаш внимателно — продължих да обяснявам аз, — може и да изпуснеш няколко стъпки, но няма как да ги прескочиш всичките. Най-вълнуващото в моята история е това как някой прави сапун. Осем страници описвам как някой прави сапун. Осем страници — от общо шестдесет — за това как някой прави сапун. Това си е чиста лудост.

Както вече споменах, доста се бях притеснил. И може би бях повече от леко подпийнал. И за пръв път споделях с някого какво точно ме е притеснявало толкова дълго време.

— Хората ще побеснеят, щом я прочетат — обобщих аз.

Вай ме погледна и съвсем сериозно каза:

— Почувствах по-силна емоционална връзка с неодушевените предмети в твоята история, отколкото обикновено изпитвам към напълно развити герои от други книги. Историята ти е чудесна.

Аз обаче нямаше да й се дам. Поклатих глава, без дори да я поглеждам.

— Читателите имат определени очаквания. Хората ще я прочетат и ще останат разочаровани. Това просто не може да се нарече история.

И тогава Вай ми каза нещо, което никога няма да забравя.

— Майната им на тези хора — каза тя. — Има предостатъчно истории, предназначени за тях. Ами хората като мен? Кой ще напише история, предназначена за мен?

Тя беше развълнувана и искрена, а в гласа й се долавяше и нотка ярост. Може и да е ударила с ръка по масата. Поне аз си я представям как удря с ръка по масата. Да кажем, че точно така е станало.

Остави обикновените истории за тези хора — каза Вай. — Това не е тяхната история. Това е моята история. Това е история за хората като мен.

Това беше едно от най-милите неща, които някой ми е казвал.

Нямах намерение да напиша точно тази история. По- точно казано, нямах намерение историята за Аури да се развие по този начин.

Започнах да я пиша някъде по средата на 2012 г. Трябваше да участвам с нея в антологията „Разбойници“, съставена от Джордж Мартин и Гарднър Дозоа. Като цяло ми трябваше бандитски разказ и прецених, че Аури би била интересно и необичайно допълнение към разбойниците, които несъмнено щяха да вземат участие в тази книга.

Историята обаче далеч не се разви според очакванията ми. Беше доста по-особена от обикновен бандитски разказ, а самата Аури беше забулена в много повече мистерии, отколкото можех да предположа.

Когато историята удари 14 000 думи, аз я оставих настрани. Беше твърде дълга. И твърде странна. А и по това време вече беше ясно, че няма да е подходяща за антологията. Аури не беше някаква обикновена разбойница. Освен това в самата история се разказваше за нещо съвсем друго.

Въпреки че отдавна бях изпуснал крайния срок, Мартин и Гарднър проявиха разбиране и ми дадоха още малко време. Тогава написах историята „Дървото на мълнията“, в която се разказва за Баст. Тя беше много по-подходяща за целите на сборника.

Но историята за Аури не ми излизаше от главата и в един момент осъзнах, че просто трябваше да я довърша. Освен това преди доста време бях обещал новела на Бил Шафър от „Събтърейниън Прес“. Той вече беше издал двете ми илюстровани книжки: „Приключенията на принцесата и мистър Уифъл“ и нейното продължение „Мистър Уифъл и нещото под леглото“. Именно затова знаех, че няма да се изплаши от леко странна история.

Затова продължих да пиша, а историята ставаше все по-дълга и все по-странна. Вече си давах сметка, че няма да бъде класическа история. Тя изобщо не се съобразяваше с правилата за разказване на истории. От гледна точка на традиционните правила беше чиста проба несвързана бъркотия.

Но и точно това ми харесваше в нея. Беше странна и разхвърляна, заплетена, лишена от толкова важни части. И въпреки това ми харесваше. Харесваше ми да научавам толкова много нови неща за Аури и за Онова долу и в същото време ми харесваше сладкият вкус, който оставяше след себе си.

Без да се противя, позволих на историята да поеме в посоката, която сама си беше избрала. Не добавих насила никакви рамки или насоки, каквито се предполага, че трябва да присъстват. Реших да й позволя да бъде себе си. Поне засега. Поне докато стигна до края. Допусках, че тогава ще ми се наложи да размахам редакторския сатър и да я окастря жестоко, за да я превърна в нещо по-нормално. Просто не исках да го правя сега.

Защото това не ми се случваше за пръв път. „Името на вятъра“ пренебрегва много от правилата за разказване на истории. Още в пролога може да си извадите куп бележки за това какво не бива да прави писателят. И въпреки това историята се получи добре. Понякога историите се получават добре точно защото са различни. Може би и тази беше такава…

Но после стигнах до дългата осем страници сцена, в която Аури прави сапун, и разбрах, че случаят не е такъв. Пишех история за тавана. Това е един вид история, която захвърляш на тавана в момента, в който я напишеш, и никога повече не се сещаш за нея. Това не е история, която можеш да предложиш на издателя си. Не е история, каквато хората ще искат да прочетат. Това е една от онези истории, за които се сещаш чак на смъртния си одър, когато молиш някой приятел да изгори всичките ти непубликувани ръкописи. Непосредствено след като изтрие историята на посещенията ти в интернет, разбира се.

Знаех, че Бил от „Съб Прес“ си пада по необичайните проекти, но това? Не. Не, това беше история, която просто трябваше да напиша, за да ми се махне от главата. Трябваше да я напиша, за да науча нещо повече за Аури и за нейния свят. (Който всъщност се казва Темерант, нали видяхте?)

По-просто казано, тази история беше предназначена за мен. Не беше предназначена за други хора. Има и такива случаи.

Но въпреки това ми харесваше. Беше странна и сладка. Най-сетне бях разбрал коя точно е Аури. Привързах се към нея. А и научих много за това как се пише в трето лице, така че и самото писане не беше пълна загуба на време.

Щом приключих с писането, я изпратих на агента си Мат, защото така се предполага да правят писателите. Казах му, че мисля да я предложа на Бил и че също така не очаквам той да прояви интерес към нея, защото от гледна точка на разказването на истории е просто катастрофална.

Но Мат я прочете и я хареса.

Обади ми се по телефона и ми каза, че ще я изпрати на Бетси, редакторката ми в издателството.

— Няма да й хареса — казах аз. — Историята е пълна бъркотия. Сякаш я е писал някой откачен.

Мат ми напомни, че съгласно договора ми Бетси е тази, която има право първа да прецени дали иска да публикува някоя от творбите ми.

— Освен това — добави той — така е най-възпитано. Тя е основният ти издател.

Аз вдигнах рамене и се съгласих. Беше ми малко неудобно, че Бетси ще я прочете.

Но после Бетси се обади по телефона и каза, че й е харесала. Каза, че много й е харесала. Каза, че иска да я публикува.

И тогава аз започнах да се потя.

Бяха изминали доста месеци от срещата ми с Вай Харт, през които бях преработил историята близо осемдесет пъти. (В моя случай това не е необичайно. Даже е сравнително малко.)

През това време я бях изпратил на почти четиридесет читатели, които ми пратиха коментари по нея, за да ми помогнат да се справя с безкрайните си маниакални колебания. Голяма част от тях по един или друг начин ми казаха едно и също: „Не знам какво ще си помислят другите хора. Сигурно няма да им хареса. Но на мен много ми допадна“.

Изумително е колко много души казаха едно и също нещо. По дяволите, току-що си дадох сметка, че самият аз казах нещо подобно само преди няколко страници.

Истината е, че Аури не ми е безразлична. Пазя специално място в сърцето си за това странно, сладко, съсипано момиче. Любовта, която изпитвам към нея, далеч не е малка.

Мисля, че я обичам заради малките странни, сбъркани черти на характера, които и двамата имаме. И двамата сме наясно с тяхното съществуване. Аури знае, че не всичко в нея е истински правилно, и това я кара да се чувства много самотна.

Това чувство ми е познато.

Но тази прилика не е случайна. Все пак аз съм авторът. От мен се очаква да знам как се чувстват героите ми. Едва когато започнах да събирам мнения за историята, осъзнах колко много хора се чувстват по този начин. Един след друг хората ми споделяха, че искрено съчувстват на Аури. Че много добре я разбират.

Това беше напълно неочаквано за мен. И вече не мога да спра да мисля за всички тези хора, които се чувстват сбъркани и сами, а в същото време са заобиколени от други хора, които се чувстват по абсолютно същия начин.

И така. Ако сте прочели книгата и не ви е харесала — съжалявам. Вината е изцяло моя. Историята е странна. Може и да ви хареса повече, ако я прочетете още веднъж. (С повечето ми истории се случва точно така.) Но може и пак да не ви хареса.

Ако историята ви се е сторила смущаваща, отблъскваща или объркваща, тогава моля ви да приемете моите извинения. Всъщност тази история просто не е била предназначена за вас. Добрата новина е, че има много истории, които са точно за вас. Истории, които ще ви допаднат много повече.

Тази история е за всички леко сбъркани хора по света.

Аз съм един от вас. Не сте сами. Обичам ви всичките.

Пат Ротфус юни 2014