Музиката на тишината

Дългът на прозорливостта

На втория ден Аури се събуди сред тишината на съвършения мрак.

Значи беше ден за обръщане. Ден за вършене. Добре. Толкова много неща трябваше да се свършат, преди той да пристигне. Аури далеч не беше готова.

Тя събуди Фоксен и сгъна одеялото си, като внимаваше краищата му да не се докоснат в пода. Огледа се и видя, че кутията, листото и лавандулата са добре. Леглото също. Всичко беше такова, каквото трябва да бъде.

Три пътя водеха навън от Покривалото. Коридорът беше за друг път. Портата беше за днес. Вратата беше от дъб и с железен обков. Аури не погледна натам.

Каменната фигурка и ивицата дантела си бяха намерили мястото в Порт. Смелото кристалче беше доволно в шкафа за вино. Костта и лененото чувалче се чувстваха толкова добре, сякаш бяха прекарали там последните стотина години. Старата черна катарама се беше настанила твърде близо до смолата, но това бързо беше поправено. Аури я побутна леко встрани и се погрижи за мирното им съжителство.

Тя се огледа и въздъхна. Всичко беше както трябва, освен голямото медно зъбно колело. То продължаваше да я безпокои.

Тя взе кристалчето и го постави до зъбното колело. С това не само не постигна нищо, но и разстрои кристалчето. Смелостта му стигаше за десетима, но мястото му не беше на масата в ъгъла. Тя бързо му се извини с целувка и го върна на мястото му в шкафа за вино.

Вдигна с две ръце тежкото зъбно колело и го занесе в Покривалото. В интерес на истината това беше немислима постъпка, но тя вече беше изчерпала всички останали възможности. Постави го на малката каменна полица на стената, точно срещу леглото си. Наклони го така, че мястото на липсващия зъб да сочи право към тавана. Все едно колелото се протягаше нагоре с възкъсите си дебели ръчички.

Тя отстъпи крачка назад, погледна го и въздъхна. Малко по-добре. И все пак това не беше истински правилното му място.

Аури си изми лицето, ръцете и краката. Нейното тънко парче сапун ухаеше на слънце и това извика усмивката й. Сетне облече втората си най-любима рокля, защото джобовете й бяха по-подходящи. Все пак беше ден за обръщане.

Тя отиде в Порт и преметна през рамо ленената си чанта за находки, като сложи няколко неща в нея. Сетне плътно натъпка джобовете си. Преди да потегли, хвърли един поглед назад към Покривалото и медното зъбно колело. Но не. Ако искаше да дойде, да се беше задоволило с мястото си в Порт. Какво надуто нещо.

Тя отиде във Ван и се стресна, когато видя, че огледалото е неспокойно. Тревожно дори. Това далеч не беше най-обещаващото начало на деня. Но само глупак би пренебрегнал лековерно подобно нещо. А Аури не беше никак лековерна.

Освен това огледалото беше тук от доста време и тя добре познаваше хитринките му. Искаше да го преместят, но преди това да го успокоят. Имаше нужда от утеха. От нежност. Искаше да бъде покрито. Затова, въпреки че все още не се беше сресала, Аури взе Фоксен и пое надолу по дългия път към Колата. С бавни стъпки се приближи до новооткритата врата, докато оглеждаше стенописите на тавана.

Тя се спря за малко в салона и се огледа. Мъничкото неправилно нещо все още беше там, като заседнало между зъбите зрънце. Нямаше да я притеснява толкова, ако всичко останало в стаята не беше почти съвършено.

Но понякога нещата не бива да се насилват. Аури знаеше това от опит. А и първо трябваше да се оправи с огледалото. С други думи, трябваше да го покрие. Затова пое нагоре по безименните стъпала, като подскачаше от камък на камък и внимаваше да не стъпва върху несигурните места. Сетне се провря през срутената стена и влезе в Тръмното.

Когато се озова там, отвори чекмеджето на гардероба. Не докосна чаршафите, а вместо това пъхна ръце в джобовете си. Напипа гладките ръбчета на смелото кристалче. Не. Пръстите й се плъзнаха по меките извивки на добрата каменна фигурка. Не. Плоският черен камък? Не.

Тогава пръстите й докоснаха катарамата и тя се усмихна. Извади я и внимателно я постави в чекмеджето. Сетне извади най-горния от купчината сгънати чаршафи. Беше гладък и мек. С цвят на слонова кост.

Аури застина, като впери поглед в черната катарама. Коремът й се сви на топка. Това не беше нейното място. Колко подходящо изглеждаше само. О, да. Несъмнено. Но тя много добре знаеше какви се оказват в крайна сметка нещата, които само изглеждат, нали?

Неохотно тя върна чаршафа в чекмеджето и погали безпогрешната му белота, така гладка и чиста, и нова. В нея сякаш бе загатната зимата.

Но не. Има разлика между истината и онова, което ни се иска да е истина. Аури въздъхна, прибра катарамата и я напъха дълбоко в джоба си.

Остави чаршафа на мястото му и се запъти обратно към Покривалото. Вече не подскачаше, а стъпваше бавно. Слизането по безименните стъпала донякъде я разведри. Стъпките й лъкатушеха като пиянски, докато избираше само сигурните камъни.

Един камък се превъртя под краката й и Аури разпери ръце, за да запази равновесие. Тя наклони глава настрани, застанала на един крак. Да не би това място да беше като Преливника? Не. Това място беше много по-потайно.

Когато се върна във Ван, огледалото все още не го свърташе на едно място. Останала без друг избор, Аури се принуди да донесе одеялото си от леглото. Тя наметна огледалото с него, като внимаваше краищата му да не докосват пода, и го обърна с лице към стената. Само така можеше да го занесе в другия край на стаята и да го постави пред зазидания прозорец, където така отчаяно копнееше да застане.

Тя върна одеялото си в Покривалото и си изми лицето, ръцете и краката. Сетне отново отиде във Ван и видя, че усилията й не са били напразни. Огледалото й беше по-доволно от всякога. Тя се усмихна широко на себе си и разплете кичурите в косата си, сплетени от немирния сън, докато не бухна като златисто облаче.

Но точно когато привършваше с това и повдигна ръце, за да избута косата си назад, Аури замаяно се олюля. След като й попремина, тя бавно се отправи към Клокочето и отпи няколко големи глътки. Усети как хладката вода я облива отвътре, където нямаше в какво да се спре. Чувстваше се празна. Коремът й се беше свил като юмрук, който не стиска нищо.

Краката й искаха да я отведат в Градината, но тя знаеше, че там не са останали никакви ябълки. Така или иначе, той нямаше да я чака там. Не и преди да настъпи седмият ден. Но това всъщност беше добре. Тя все още нямаше нищо, което да му подхожда. Нищо, което дори да се доближава до представата й за подходящ подарък.

Вместо това тя отиде в Дървото. Тенджерите и тиганите й висяха по местата си. Спиртната лампа — също. Напуканото глинено гърненце си кротуваше. Всичко беше както трябва.

С изключение на това, че в Дървото имаше повече неща за готвене, отколкото храна. На една от полиците беше чувалчето със сол, което той й беше подарил. Четири сочни смокини се гушеха срамежливо загънати в лист хартия. Имаше и една самотна спаружена ябълка. На дъното на стъклен буркан тъжно се мъдреха шепа сухи грахови зърна.

В каменния плот беше изсечена ваничка за изстудяване, в която бавно, но непрестанно течеше струя ледена вода. Но точно в момента в нея не се изстудяваше нищо друго освен жълтеникава бучка масло, остро на вкус.

На плота имаше нещо прекрасно и чудно. Сребърна купа, пълна догоре с индийски орехчета. Кръгли, кафяви и гладки като речни камъчета, те бяха пристигнали от най-далечни страни. Сякаш изпълваха стаята с песни за родната си земя. Аури ги огледа с копнеж и прокара върховете на пръстите си по ръба на сребърната купа. Беше украсена с гравюри на преплетени листенца…

Но не. Колкото и да бяха необичайни и прекрасни, вероятно не ставаха за ядене. Поне не в момента. По това приличаха на маслото, което също не беше точно храна. Бяха малки потайности, избрали да изчакат настъпването на подходящия момент в сянката на Дървото.

Аури се покатери на каменния плот, за да достигне ябълката, разположена на високо, на полицата си. Сетне седна до ваничката, скръсти крака, изправи гръб и като разряза ябълката на седем равни парченца, се приготви да я изяде. Ябълката беше грапава като стара кожа и ухаеща на есен.

След това, тъй като все още беше гладна, тя свали листа хартия, сложи го пред себе си и внимателно започна да го разгъва. Сетне изяде три от смокините, като отхапваше по мъничко и си тананикаше. Като приключи с тях, ръцете й вече не трепереха. Тя загъна последната останала смокиня, качи я на полицата и слезе от плота. Взе с шепи малко вода от ваничката и я изпи. Това извика усмивката й. Коремът й потръпна.

След като се нахрани, Аури си помисли, че вече е крайно време да намери правилното място, на зъбното колело.

Първо пробва с ласкателство. Вдигна го с две ръце и внимателно го постави върху огнището, точно до каменната кутийка. То остана безучастно към проявената любезност и просто застана на новото място, без да покаже никакво съдействие.

Аури въздъхна, взе го в ръце и го занесе в Тъмното, но то никак не остана доволно от компанията на старите бурета. Нито пък му хареса да си почива до потока в Клокочете. Тя го занесе до всички краища на Непрогледното, като го поставяше на перваза на всеки един от прозорците, но все така не можеше да открие място, което поне малко да му подхожда.

Ръцете й започнаха да отмаляват от разнасянето на тежкото колело, но колкото и да се опитваше, тя не успя да се ядоса истински. През всичките години в Онова долу никога не беше срещала нещо подобно. Ставаше й хубаво само като го погледне. Беше тежко, но й харесваше да го докосва. Беше мило нещо. Безмълвна камбана, от която ехтеше любов. Докато го носеше, то пееше в пръстите й за всички тайни отговори, които пази в себе си.

Не. Тя не можеше да се ядоса. То правеше всичко по силите си. Тя сама си беше виновна, че не знае къде точно му е мястото. Отговорите винаги бяха важни, но много рядко се откриваха лесно. Просто трябваше да не прибързва и да направи всичко, както си му е редът.

За всеки случай Аури занесе зъбното колело и обратно дотам, където го беше намерила. Щеше да й стане мъчно, ако трябваше да се раздели с него, но понякога просто нямаше друг начин. Някои неща са твърде истински, за да останат при нас. Те просто ни навестяват за малко.

Аури пристъпи в надвисналата тъмнина на Сивата дузина и светлинката на Фоксен се устреми към невидимия таван. Мекият му зеленикав блясък се промуши между плетеницата на тръбите, които опасваха стените. Днес мястото беше различно. Такава беше природата му. Въпреки това Аури знаеше, че е добре дошла. Или ако не точно добре дошла, то поне равнодушно приета.

Тя влезе още по-навътре и се приближи до гладките като стъкло, дълбоки и черни води на басейна. Внимателно изправи зъбното колело на каменния ръб на басейна, така че дупката от липсващия зъб да сочи нагоре и леко встрани. Сетне отстъпи крачка назад и покри Фоксен с другата си ръка. Осветено единствено от приглушената светлина, която влизаше през решетката на тавана, колелото далеч не изглеждаше толкова бляскаво, колкото преди. Тя наклони глава, затаи дъх и го огледа внимателно.

Сетне се усмихна. То не искаше да си тръгва. Поне това беше ясно. Тя го повдигна и пробва да го постави до бутилките си на тясната полица над басейна. Но колелото просто застана там — надменно, далечно, искрящо от отговори.

Аури седна със скръстени крака на пода и се опита да измисли някое друго място, подходящо за медното колело. Пробоя? Несветлото? В този момент във въздуха зашепнаха пера. Изплющяха криле, после спряха. Аури вдигна очи и в кръгчето сива светлина, което се процеждаше през решетката високо над главата й, различи силуета на козодой.

Птицата с все сила удари нещо в тръбата и после го изяде. Аури се зачуди какво е — може би охлюв. Във всеки случай, нямаше нужда да се чуди каква е тръбата. Звънтенето подсказваше, че е от желязо — черно и два пъти по-дебело от палеца й. Козодоят отново чукна по тръбата, а после се спусна да пие от водата в басейна.

Щом утоли жаждата си, птицата разпери криле и бързо се върна на мястото си. Горе на тръбата. Горе в центъра на сивкавата приглушена светлина. Чукна един последен, трети път.

В корема на Аури се възцари студ. Тя седна, изправи гръб и съсредоточено се взря в птицата. Козодоят отвърна на погледа й. После отлетя, тъй като беше свършил онова, за което беше дошъл.

Тя се загледа безмълвно в отлитащата птица, а студът в корема й бавно се заплете на възел. Нямаше как да иска по-ясен знак от това. Сърцето й започна да бие като чук, а дланите й внезапно се изпотиха.

Тя се втурна да бяга и вече беше изминала дузина крачки, преди да се опомни и да забърза обратно. Засрамена от проявената грубост, тя целуна медното колело, за да му покаже, че не го е изоставила. Обеща му да се върне. Сетне се обърна и отново хукна.

Първо отиде в Покривалото, където си изми лицето, ръцете и краката. Извади една носна кърпа от кутията си от кедрово дърво и се втурна през Рубрик и Пуха към Участъка. Задъхана, най-сетне стигна до скромната дървена врата, водеща към Обитаемото.

В корема й беше горчиво и ледено' от страх, когато огледа ръбовете на вратата, но Аури с облекчение откри, че са покрити с тънки паяжини. Значи имаше още малко време. Може би. Тя притисна ухо до дървената врата и се заслуша. Нищо. Аури бавно я отвори.

Неспокойно огледа прашната стая от мястото си в коридора. Огледа паяжините, които висяха от тавана, и осеяните с прашни инструменти маси. Огледа полиците, отрупани с бутилки, кутии и метални сандъчета. Огледа вратата в другия край на стаята. Покрай ръбовете на вратата не се процеждаше и най-бледата светлинка.

Аури не обичаше това място. Тук не беше Онова долу. Това беше междинно място. Не беше като за нея. Но колкото и да не й харесваше тук, всички останали възможности бяха още по-неприятни.

Тя огледа пода, който беше застлан с фин пласт прах — с изключение на големите черни отпечатъци от ботуши в праха. Отпечатъците имаха какво да разкажат. Влизаха през другата врата, отправяха се от масата към близката полица на стената, а сетне излизаха в коридора на мястото, където беше застанала тя.

Аури се загледа там, където прекрачваха прага. Напуснали прашните очертания на Обитаемото, отпечатъците ставаха невидими. Беше се случило толкова отдавна. Но дори след толкова много време сърцето й се разтуптяваше, когато ги погледнеше. Кожата й настръхваше От яростно възмущение само като си помислеше за тях. Още един ред отпечатъци разказваха онова, което се беше случило, но в обратен ред. От Онова долу те навлизаха в Обитаемото. От масите те се отправяха към полицата, а сетне към другата врата. Сякаш описваха окръжност. Затворен кръг.

Отпечатъците от ботуши не бяха скорошни. Но въпреки това Аури не харесваше тяхната история. Тя не искаше нещо подобно да се случи отново.

Пое си дъх и опита да се успокои. Сега нямаше време за това. Те сигурно вече идваха — с тежките си ботуши, с непоколебимата си надменност и пълното непознаване на това място. Студената пот отми яростта от настръхналата й кожа. Тя вдиша дълбоко още веднъж, за да се съсредоточи.

Пое въздух и с безкомпромисно изражение престъпи прага на Обитаемото. Постави своето малко бяло стъпало върху черния отпечатък от ботуш. Кракът й беше много по-малък, така че това не я затрудни. Въпреки това движенията й бяха бавни и премерени. При следващата стъпка пръстите на краката й едва докоснаха прашния под. Ходилата й се побираха с лекота в очертанията на ботушите и не оставяха никакви следи.

Тя се придвижваше внимателно, стъпка по стъпка. Първо до полицата, където огледа кутийките, преди да вземе една тежка бутилка със стъклена тапа. Сетне взе четка и прокара пръсти по косъмчетата й. След това, лека и грациозна като сърна, тя се върна до вратата.

Излезе и я затвори след себе си. Сетне дълбоко въздъхна от облекчение и се втурна към Рубрик.

Дори с бързо темпо й отне цял час да намери правилното място. Кръглите тухлени тунели на Рубрик опасваха надлъж и шир Онова долу, дълги цели мили във всяка посока, за да отведат тръбите там, където трябва да отидат.

Точно когато започна да си мисли, че няма да успее да го намери, защото вероятно изобщо не се намира в Рубрик, Аури дочу нещо, което звучеше като разгневени змии и дъжд. Ако не беше то, сигурно щеше да й отнеме цял ден да го открие. Тя проследи шума, докато не подуши влагата във въздуха.

Най-сетне зад поредния завой видя как от една спукана тръба във всички посоки пръска вода. Тухлените стени бяха мокри на двадесет фута около нея, а по съседните тръби също се стичаше вода. Тънките медни тръби, които пренасяха въздух под налягане, нямаха нищо против. На дебелия черен пишопровод дори му беше забавно. Но на парната тръба никак не й беше приятно. Платът, с който беше плътно увита, беше подгизнал и тя роптаеше и пуфтеше, като превръщаше тунела около себе си в нагорещен парник.

От мястото си Аури огледа тъмните очертания на спуканата тръба от черно желязо, като внимателно я проследи между останалите. Сетне вдигна Фоксен над главата си и се отдалечи от теча, по протежението на черната тръба.

След десет минути и кратко отклонение през Десетките Аури намери крана — колело, което беше толкова малко, че едва успяваше да го хване с двете си ръце. Тя остави четката и бутилката на земята, стисна го здраво и го завъртя. Нищо. Затова извади носната кърпа от джоба си, уви я около колелото и опита отново, като оголи зъби от усилието. Измина един дълъг миг, сетне скованото колело най-сетне поддаде и неохотно се остави да го завъртят.

Тя събра нещата си и се запъти в обратната посока. Този път не се чуваше съскане на змии. Течът беше спрял, но целият тунел все още беше наводнен. Въздухът беше тежък и влажен и от него косата й залепваше по лицето.

Аури въздъхна. Магистър Мандраг я беше предупредил за това още преди много години. Тя отиде до онази част от пода, която беше останала суха, кръстоса крака и седна на тухлите между тръбите.

Тогава настъпи най-трудната част. Очакването я съсипваше. Имаше толкова много за вършене. Това несъмнено беше важно. Но той щеше да пристигне на седмия ден, а тя далеч не беше готова…

Аури чу нещо в далечината. Някакво ехо. Тътрене? Стъпки? Ботуши? Тя се стресна и се вцепени. Покри Фоксен с ръка и притихна съвсем във внезапния мрак, като се ослушваше напрегнато…

Но не. Нямаше нищо. В Онова долу имаше хиляди малки мърдащи неща, вода по тръбите, вятър през Талазите, грохотът на каруците, които препускаха по калдъръмените улички, едва чути гласове, донесени от ехото от другата страна на решетките. Но не и ботуши. Не и сега. Все още не.

Тя вдигна ръка от Фоксен и отново отиде да погледне спуканата тръба. Въздухът все още беше горещ и натежал от влагата, така че не й оставаше нищо друго, освен да се върне на сухото място за сядане и да продължи да се притеснява. Хрумна й да изтича и да донесе зъбното колело. Така поне щеше да си има компания. Но не. Трябваше да остане тук.

Течовете са опасно нещо. А и могат да останат незабелязани доста дълго време. Сега, когато подаването на вода по цялата тръба беше спряно, беше много вероятно нещо жизненоважно там, горе, да е извън строя. Не беше ясно точно какво. Ако тръбата водеше към някоя изоставена част от Мейнс, щеше да си остане пресъхнала с години и никой нямаше да разбере за това.

Но може би стигаше до Залата на магистрите, където точно в момента някой се къпеше. Или пък отиваше в Пещта, където нечий експеримент вече преминаваше през всички стадии на каскадната екзотермична реакция, вместо тихичко да се калцинира.

Всичко това водеше до едно и също. Смут. Някой намира ключ. Някой отваря врата. Разни непознати размахват непристойните си фенери из нейните тунели. Дим и пушек. Гръмовни гласове. Груби нехайни ботуши. Разглеждат всичко, без дори да се замислят какво може да предизвикат с това. Опипват и разхвърлят навред, без да имат ни най-малка представа кое е редно и кое — не.

Аури забеляза, че кокалчетата на юмруците й са побелели. Тя се изтръска и се изправи. Провисналата й коса вяло се спускаше върху раменете й.

Въздухът се беше прочистил. Вече не беше натежал от влагата. Тя събра нещата си и със задоволство установи, че парната тръба е изсушила както себе си, така и всичко наоколо. В музиката на тишината влагата си беше отишла.

Аури приближи Фоксен до черната желязна тръба и с облекчение установи, че пукнатината е не по-дебела от косъм. Изглеждаше суха, но Аури я избърса с носната си кърпа. Сетне още веднъж. След това махна тапата от бутилката, натопи четката си и намаза пукнатината с прозрачната течност.

Сбърчила нос от острата миризма, тя натопи четката си отново и хубаво покри цялата тръба. Сетне се усмихна и погледна бутилката. Беше чудесна. Беше пълна с тенакулум, който се прави много мъчно, но този беше съвършен. По-рядък от конфитюр и по-гъст от вода. Полепваше и прихващаше и се разстилаше. В него имаше и зелена трева, и подскоци, и… сулфон? Нафта? Самата тя едва ли би използвала точно тези съставки, но все пак важен беше крайният резултат. В бутилката несъмнено беше вложено умение.

Скоро мястото около цялата пукнатина беше добре покрито с лъскава течност. Тя облиза устни, погледна нагоре, събра слюнка и лекичко наплю най-далечния край на намазаното място. По повърхността на тенакулума се образуваха вълнички и тя се усмихна още по-широко. Протегна ръка, докосна мястото с пръст и със задоволство установи, че е станало твърдо и гладко като стъкло. О, да. Който и да беше измислил й изработил това вещество, той доказваше нагледно, че алхимията е същинско изкуство. Това творение разкриваше майсторските заложби на своя изобретател.

Аури нанесе още два пласта от течността върху самата пукнатина и на една педя навсякъде около нея. Сетне още два пъти я наплюнчи, за да я запечата. Накрая запуши бутилката, целуна я, усмихна се и се затича да пусне водата.

След като беше изпълнила дълга си, тя се погрижи за четката и се отправи обратно към Обитаемото. Притисна ухо до вратата. Заслуша се. Дочу нещо да… Не. Нищо. Тя затаи дъх и отново хе заслуша. Нищо. Въпреки това отвори вратата съвсем бавно. Надникна вътре и видя, че покрай вратата в другия край не се процежда никаква светлина. За момент й се стори, че на пода има нови отпечатъци от ботуши, и сърцето й подскочи… Но не. Бяха само сенки. Беше само собственият й страх, който й спираше дъха.

Тя върна бутилката на мястото й върху полицата, като я постави точно върху непокритото с прах кръгче, откъдето я беше взела. Сетне дойде ред и на четката.

Аури бавно запристъпва по големите, черни, груби отпечатъци от ботуши. Не разваляше нищо. Движеше се леко като вода във вълна. Дори когато се движи, водата си остава вода. Така стоят нещата.

Тя бавно затвори тежката врата зад гърба си. Сетне провери дали съвсем наистина я е залостила хубаво. Пристъпи обратно в Онова долу с надеждата да изпита сладостното усещане от камъните под босите си крака. Но, уви. Тези камъни бяха обикновени. Затова пък въздухът беше някак необичаен и напрегнат. Нещо не беше наред.

Тя спря и отново долепи ухо до вратата. Заслуша се още по-внимателно, а сетне я открехна и надникна вътре. Нищо. Затвори вратата и провери резето. Облегна се с цялата си тежест на нея и се опита да въздъхне, но не откри достатъчно въздух в гърдите си. Нещо не беше наред. Беше забравила нещо.

Аури изтича обратно в Рубрик, а сърцето й подскачаше при всеки грешен завой. Но най-сетне намери крана. Коленичи, за да провери дали съвсем наистина го е завъртяла докрай. Постави двете си ръце на тръбата и усети как потръпва от водата, която преминава по нея.

Значи не беше това. И все пак. Дали е била достатъчно внимателна? Дали не беше оставила някое петънце по пода? Аури изтича обратно до Обитаемото и притисна ухо до вратата. Нищо. Отвори вратата и вдигна високо Фоксен, така че да осветява натрупалата се прах. Нищо.

Вече цялото й тяло блестеше от пот. Тя затвори тежката врата. Провери резето и като опря дланите и челото си във вратата, притисна с всички сили крехкото си тяло към нея. Опита се да диша малко по-дълбоко, но сърцето й се беше свило на топче в гърдите й. Във въздуха имаше нещо нередно. Вратата отказваше да легне хубаво на пантите си. Тя натисна с две ръце. Провери резето. Светлинката на Фоксен изведнъж беше започнала да й се струва твърде бледа. Дали е била достатъчно внимателна? Не. Беше ясно, че не е била. Тя се заслуша, сетне отвори вратата и отново погледна вътре. Нищо. Един поглед не беше достатъчен. Тя знаеше, че привидното не е и половината от същественото. Нещо не беше наред. Опита се, но така и не успя. Просто не можеше да си поеме дъх. Камъните под краката й по нищо не приличаха на нейните камъни. Трябваше да отиде на по-безопасно място.

Въпреки камъните и странното усещане, надвиснало във въздуха, Аури закрачи към Покривалото. Избра най-безопасния път, но дори така не успя да го измине бързо. Дори така на няколко пъти й се наложи да спре, да затвори очи и просто да диша. Дори така дишането почти не й помогна. И как би могло да помогне, след като самият въздух вече не беше такъв, какъвто трябва да бъде?

Нито един ъгъл в Берилното не беше където трябва, но тя разбра, че се е изгубила, едва когато ненадейно се озова в Стъргалното. Не можеше да проумее как се е озовала толкова не на място и все пак някак си беше успяла да го направи. Влагата беше навсякъде. Миризмата на гнило. Песъчинките под краката й. Похотливо вторачените стени. Тя се завъртя отново и отново, но така и не успя да си намери място.

Опита се да продължи напред. Знаеше, че ако продължава да върви, завой след завой, най-сетне ще остави мрачното и песъчливо Стъргално зад себе си. Щеше да се озове на някое приятно място. Или поне на място, което няма да се увърта и присвива, надвиснало застрашително от всички страни.

Затова продължи да върви и да се оглежда с отчаяната надежда, че ще зърне нещо познато, надеждата, че камъните под краката й бавно ще започнат да се връщат по местата си. Но не. Ударите на сърцето й я подканяха да тича. Трябваше да отиде някъде, където се чувства в безопасност. Трябваше да се върне в Покривалото. Но как? Дори да успее да намери правилния път, въздухът наоколо ставаше все по-обтегнат и объркващ. Аури неохотно протегна ръка, за да се облегне на пронизващата неблагосклонна стена.

Няколко бавни крачки. Един завой. Тя се усмихна, когато видя, че пътят напред се отваря. Най-сетне. Започна да диша малко по-леко, щом пред нея най-сетне се показа краят на Стъргалното. Направи още две крачки и едва тогава видя къде щеше да я изведе този път. Аури спря. Не. Не, не. Злокобният негостоприемен тунел се разплиташе. Но щеше да я отведе право в безбрежната и празна тишина на Черната врата.

Аури дори не се обърна. Крачка по крачка тя бавно запристъпва назад по същия път, по който беше дошла. Не беше лесно. Стената я ожули по ръката и обели кожата на кокал четата й. Стъргалното беше стегнато във влажна примка и не искаше да я пусне да влезе. Но Черната врата искаше. Широката и права пътека, която водеше натам, се простираше пред нея като зинала черна уста. Като зейнало устие. Като зла участ.

Стъпка по стъпка, тя успя да се придвижи обратно към Стъргалното. Не посмя да изпусне от поглед Черната врата. Не посмя да я остави зад гърба си, така непредвидима. Непристойна. Неприбрана.

Най-сетне тя зави зад един ъгъл и трепереща се свлече на пода. Имаше нужда всичко около нея да спре да се разпада. Имаше нужда да се върне обратно в Покривалото. Имаше нужда от своето най-съвършено място. Където камъните под краката й са сигурни. Където всичко е сладостно и истински правилно.

Беше замаяна, несигурна и накриво. Отърси се, но понеже не успя да се изправи, кръстоса крака и седна на пода.

Дълго време седя в пълна тишина. Затвори очи. Затвори уста. Покри Фоксен с ръка. Мъничка и седнала. Неподвижна. Мръсната влага на Стъргалното се пропи в косата й, която тежко увисна надолу. Тя остави заплетените си коси да я покрият като завеса. Вътре имаше малко място за нея. Само и единствено за нея.

Аури отвори очи и огледа своето малко местенце. Видя как светлинката на Фоксен смело се процежда под дланите й. Тя отмести ръка и макар че блясъкът му беше слаб и колеблив, присъствието му я накара да се усмихне. Аури започна да търси в себе си най-съвършения начин да се назове и въпреки че това й отне няколко дълги и самотни мигове, най-сетне успя да го почувства. Името трепереше. Задъхано от страх. Едва доловимо. И все пак все още искрящо. Все още само нейно. То светеше.

Аури бавно се изправи и бавно започна да се придвижва вън от Стъргалното. Въздухът беше тежък и потръпващ. Стените бяха пропити със злоба. Камъните я спъваха на всяка стъпка. Отвред я обгръщаше злобно озъбване. Но все пак тя успя да стигне до Берилното, където стените бяха просто унили. А оттам да продължи към Мрачините.

И най-сетне Аури почувства камъните на Покривалото под краката си. Тя леко пристъпи в това най-съвършено място. Изми си лицето, ръцете и краката. От това й стана по-добре. Прекара известно време седнала на своя съвършен стол. Наслади се на съвършеното си листо. Вдиша от чудния обикновен въздух. Лицето й се отпусна. Сърцето й се стопи и се стопли. Фоксен отново стана бляскав и дори ослепителен.

Аури отиде във Ван и започна да реши косата си, докато не се отърва от цялата влага и бъркотия. Пое си дъх и сетне го изпусна. Пазеше своето сладостно име в сърцето си. Всичко отново беше на правилното си място. Тя се усмихна.