Министерство на времето (Времето е това, което е)

I.

25 април 1943 година

Още един тревожен ден на неочаквано място. В колективното съзнание Казабланка е останала като най-голямото гнездо на шпиони и двойни агенти от Втората световна война, но испанското градче Канфранк също е имало непозната за много хора стратегическа важност въпреки привидния неутралитет, запазен от генералисимус Франко.

В провинция Уеска, в сърцето на Пиренеите, на 1190 метра надморска височина, в малкото селце Канфранк има международна гара. Като граничен пункт между Испания и Франция тя имала решаващо значение за конфликта между Съюзниците и нацистите. Поради привилегированото си разположение станала важна комуникационна артерия за френската съпротива, а също така и за евреите по пътя им към бленуваната свобода на португалска земя. От своя страна, нацистите използвали гарата за внос на суровини от Испания, предназначени за оръжейната им промишленост. За компенсация и в знак на благодарност Франко всяка седмица получавал от Хитлер охраняван вагон, пълен със златни кюлчета. И всичко това минавало през Канфранк.

То обаче е друга история. Освен това не е работа на Министерството на времето да разкрива къде е отивало златото на нацистите. Поне за момента, въпреки че никога не се знае…

II.

Албер Льо Ле наближаваше петдесетте. Беше висок, слаб и французин. Носеше елегантен смокинг. Заглаждаше мустаците си пред огледалото. Изглеждаше спокоен, но без съмнение вътрешно се вълнуваше.

В рамка на стената висеше снимка на семейството му и той я целуна, преди да излезе. Открай време вярваше, че любимите хора му носят късмет. Нацистите още не бяха открили, че началникът на гара Канфранк помага на френската съпротива и на всички, които не споделят идеите на Фюрера.

Албер излезе от скромната тоалетна до офиса си с характерната си походка, дължаща се на хроничното му накуцване. Очевидно климатът в Канфранк не беше особено благоприятен за болестта му, но той не се оплакваше. Никога не се оплакваше.

Както много други безименни и забравени от историята герои, Албер стотици пъти безкористно бе рискувал живота си и живота на близките си. Просто смяташе за свой дълг да помага на нуждаещите се. Така го бе възпитал баща му и това бе научил от дете в семейството си. А в Канфранк имаше много нуждаещи се.

Германците дори не подозираха, че документацията, подписана от началник-гарата, е фалшифицирана от самия него и от мрежата му от сътрудници. За нацистите лоялността на Албер бе вън от всякакво съмнение. Как можеха да се усъмнят в този вечно усмихнат, скромен и услужлив французин? Невъзможно.

III.

Мосю Льо Ле погледна джобния си часовник. Време беше. Излезе от кабинета си и мина покрай офиса, в който работеха представителите на Гестапо. Между тези четири стени се контролираха всички лица, преминаващи границата в двете посоки, и се осъществяваха сделки за износ на така необходимите за Третия райх суровини от Испания.

Докато вървеше по дългия коридор, забеляза ефрейтор Удо Херман, седнал зад бюрото си. Албер леко му кимна за поздрав, но германецът не му отвърна. „Въпреки че живеем във времена на страх, никога не бива да забравяме добрите обноски“, помисли си Льо Ле. Несъмнено тази забележка му помогна да пропъди напрежението от това, което предстоеше. После началник-гарата продължи напред из владенията си.

Обиколката го отведе към главната зала на гара Канфранк, където се намираха чакалните и касите за билети. Големите стъклени прозорци, колоните в класически стил и дървените части в стил „деко“ бяха проектирани от архитект Рамирес де Дампиер, за да придаде цивилизованост и изисканост на пространството, в пълен контраст със суровия планински пейзаж на Пиренеите.

Понеже беше краят на седмицата, всичко изглеждаше спокойно. Само двама леко разсеяни местни пътници питаха на гише „Информация“ кога е следващият влак за областта Арагон. По разписание той трябваше да пристигне след по-малко от час, но беше всеизвестно, че винаги закъснява.

Албер бе дошъл в Канфранк преди три години по назначение и дори не подозираше, че днес ще бъде последният му работен ден на този пост. Освен това не знаеше, че вече няма да бъде главна свръзка на съюзническия шпионаж в Испания. Още по-малко можеше да си представи, че по ирония на съдбата този ден ще промени завинаги историята на човечеството.

IV.

— Лола. Казвам се Лола Мендиета. Приятно ми е.

На лицето на младата жена се изписа хладна усмивка, неизвестно дали заради студеното време или от притеснение.

Последния път, когато Министерството се поинтересува от Лола, тя беше преминала четиридесетте и знаеше, че неизбежният й край наближава. Сега, макар и по-млада, тя притежаваше същите чар, характер и смелост, макар че защо да се лъжем — жестовете й бяха по-естествени и нямаше никакви бръчки. Ето на какво са способни само някакви си двайсетина години.

— Джон Робъртс Мартинес. Радвам се да се запознаем, сеньорита.

Стройният непознат, застанал пред Лола, бе навършил четиридесет. Въпреки английското име и рижата му коса, тя остана изненадана от перфектния му испански с лек андалуски акцент. Джон беше син на Чарлс Робърт Джулиан, британски служител в мините на Риотинто, един от основателите на „Риотинто Баломпие“39 в края на миналия век.

Освен всичко друго той беше и ключова фигура в усилията веднъж завинаги да се приключи с Хитлер След успехите на Съюзниците в северна Африка следващата битка щеше да бъде в Сицилия. Това обаче щеше да стане след няколко седмици. Сега, точно в този момент, единственото важно нещо бе срещата на двамата непознати в Канфранк.

Погледите им бегло се засякоха за миг. Почувстваха, че са сами на света, че никой и нищо — дори и войната — не може да застане между тях. И двамата се зарадваха на тази среща. Макар и да не знаеха нищо един за друг, се харесаха. Лола си помисли, че да си агент и да попаднеш на привлекателен непознат понякога може да се окаже доста интересно.

Лола и Джон бяха заобиколени от стотици хора в тържествената зала на грандхотел „Канфранк“, намиращ се точно до гарата. Край тях елегантно облечени мъже и жени танцуваха прекрасен валс под великолепните кристални полилеи. Германските офицери стояха встрани от дансинга и се опитваха да ухажват арагонските девойки, заговаряйки ги на смешен испански. За тяхно съжаление обаче, всички момичета приличаха на Агустина Арагонска40 — едновременно резки, несговорчиви и твърдоглави. Единственото, което постигаха с тукашните дами, бе да ги поканят на чаша пунш, топъл шоколад или друга напитка. Само толкова. С други думи, както биха казали на немски, ако имаха подобен израз — „плакнеха си очите“.

Леко предизвикателно Лола заяви на новия си познат, че предпочита пасо добле, но ако свирят нещо друго, също може да танцува. Джон, от своя страна, й прошепна на ухото, че обожава фламенко. Ако искала, някой ден можел да й покаже. Тя се изчерви. Тогава Джон направи лек реверанс и предложи на Лола дясната си ръка. Тя му подаде своята и двамата се завъртяха в такт с музиката. Младата жена се остави да бъде водена, но само в танца. Във всичко останало, което засягаше и двамата, правилата диктуваше тя. После заговориха за плановете за осъществяване на мисията им.

Докато музиката свиреше „На хубавия син Дунав“ от Йохан Щраус и гостите танцуваха, в залата влезе Албер. Началник-гарата поздрави всички познати по пътя си. Разнородната смесица от шпиони, войници и богаташи от толкова много националности, събрани в този микрокосмос, накара французина леко да се подсмихне.

Да, времената бяха трудни.

Да, много хора страдаха.

И да, бъдещето на човешката раса беше под заплаха. Обаче изкушението да бъдеш част от историята и да го осъзнаваш бе неустоимо. Освен това така никога не му оставаше време да скучае.

Началник-гарата търсеше някого сред тълпата. Лола. Двамата се спогледаха и леко, едва доловимо си кимнаха. Време беше. Моментът бе настъпил.

V.

Лола свали дългата си жълта плисирана рокля с бюстие с кафяви декорации. Това беше единствената й официална дреха и й напомняше за Флорентина, майка й. Беше неизбежно. Винаги така елегантна, поддържана, красива…

Като малка Лола гледаше в захлас как жената, която й бе дала живот, се приготвя за опера или някое друго светско събитие. Мечтаеше някой ден да се облича като нея. Но после дойде Гражданската война и всичко свърши. Завинаги. Майка й й липсваше. Много.

— Вече можете да се обърнете, господа — каза Лола, след като си облече семпла сива пола и си закопча блузата в задната стаичка на чистачките.

Джон бе преоблечен в скромен костюм, а Албер все още приличаше на пингвин с елегантния си фрак. Двамата я послушаха.

— Трябва да побързаме. Влакът пристига навреме.

Албер осъзна, че откакто изпълняваше длъжността на началник-гара, никога не бе произнасял тези думи. Колко странно! В Канфранк времето беше относително. Но очевидно днес не беше така.

Французинът връчи на двамата надлежно фалшифицирани паспорти и документи. Джон и Лола сега бяха Мануел и Кармен, семейство, което се връща от меден месец в Марсилия на път за Сарагоса. Лола се беше преобразявала в съпруга, дъщеря, сестра и племенница на десетки непознати за трите години, през които работеше като таен куриер. Струваше й се, че не бе имала друг живот. Или поне не си го спомняше.

С Албер се бяха запознали в Париж през 1940 година и именно той я вербува за каузата. Докато бягаше от режима на Франко, Лола обиколи цяла Франция и накрая започна да помага в интендантското обслужване на Съпротивата. Когато шпионските мрежи започнаха да функционират благодарение на прочутия полковник Реми, няколко жени се включиха като тайни агенти. Разнасяха съобщения от Париж до Лондон с влака, който ежедневно минаваше през Канфранк на път за Сарагоса, Мадрид и Лисабон. Лола беше една от тези жени. Несъмнено най-добрата.

Тримата напуснаха стаичката, без да подозират какво ги очаква. Скърцането на траверсите, шумът на парната машина и острото изсвирване на Гастон, верния помощник на Албер, известиха пристигането на влака за Сарагоса. Няколко минути по-рано от разписанието…

VI.

Кръчмата „Марако“ на гара Канфранк беше нещо като американското „Рикс кафе“41, но с пастис, евтини цигари и прегорели пръжки. Тук се срещаха хора, които имаха какво да крият, без да знаят кой е човекът до тях. Или може би знаеха…

Сред посетителите беше и сержант Тобиас Краузе от Шуцщафел, по-позната като страховитата „СС“. Беше облечен в селски дрехи. Имаше вече побелели коси и мразеше студа. Ужасно много. Дори повече и от евреите. Това обаче никога не би го изрекъл публично. Не би било разумно.

Докато поглеждаше нетърпеливо ръчния си часовник, той забеляза двойката, която само след минути трябваше да убие. Чакаха вече пристигащия на гарата влак, който идваше малко преди предвидения по разписание час.

Нямаше съмнение, че е тя — Лола Мендиета. Косата й беше различна, но не можеше да го заблуди. Испанката бе придружена от доста висок червенокос мъж, който нямаше как да не бъде забелязан. Тази дяволска жена му се бе изплъзнала при последното й пътуване до Сарагоса и бе пренесла Бог знае какви документи, за да помогне на враговете на германския народ. Днес обаче щеше да й е за последно.

След фрау Лола и рижавия щеше да очисти и куция негодник. Този проклет французин бе мамил всички в продължение на толкова години. С Албер Льо Ле щеше да рухне и цялата им организация. Проклетите гадове рано или късно щяха да умрат и Съпротивата вече нямаше да може да прехвърля евреи и тайни документи през Канфранк. Сега обаче трябваше много да внимава. Налагаше се сам да се заеме с всичко, не можеше да разчита на никого, защото не се намираше на германска земя. Проклетите испанци и техния неутралитет! Всички бяха страхливци…

След елиминирането им работата му щеше да приключи и можеше да се оттегли на по-топло място, както му бяха обещали началниците. В Танжер например би било добре…

Тобиас плати кафето и излезе от кръчмата.

VII.

Кондукторът отвори вратата на купето с израз на човек, уморен още откакто се е родил. Лола и Джон седяха вътре като най-обикновено семейство.

— Моля, билетите ви за проверка.

Леко притеснен, Джон потърси в джоба на сакото си и подаде билетите на кондуктора.

— Заповядайте, господине. Моят и на съпругата ми. Женени сме по-малко от месец… Не съм ли голям късметлия?

Лола го погледна с преднамерен упрек.

— Мануел, за Бога, защо разказваш всичко това на господина?

Кондукторът тъжно се усмихна и поклати глава. Младоженците винаги са въодушевени. Когато прекарат трийсет години заедно като него и неговата Касилда, няма да имат никакво желание да приказват.

Вратата на купето се затвори зад кондуктора. Лола направи забележка на Джон да не дава толкова обяснения. Не било нормално да се оправдава и така щял да събуди подозрения. Англичанинът, непривикнал с подобни забележки, й благодари за съвета. Следващия път щял да се справи по-добре.

— Да се надяваме да няма следващ път и да пристигнем спокойно в Сарагоса.

Строгите думи на Лола се изпариха в студения въздух на Канфранк. После настана странно спокойствие — като затишие пред буря.

Обичайното предупреждение: „Моля пътниците да се качват. Влакът потегля“, прозвуча няколко пъти по перона. Гастон имаше толкова силен глас, че много певци в околността можеха да му завидят.

Всичко изглеждаше спокойно. Лола обаче я глождеше тревога. Винаги когато я дебнеше опасност, чувстваше странни тръпки по гърба си, сякаш шестото й чувство я алармираше. Сега имаше същото усещане. И то бе много силно.

Внезапно вратата на купето отново се отвори. Лола внимателно се взря в мъжа, който с някак странна усмивка леко ги поздрави, повдигайки шапката си. Беше Тобиас.

VIII.

Всичко се случи много бързо. Прекалено бързо. Дори и за Лола. От своя страна Джон, британски военен пилот, неведнъж награждаван за заслуги, не бе привикнал със схватки лице в лице и не успя да реагира.

Тобиас избоботи през зъби нещо на немски, извади оръжието си и се прицели в Лола. Беше прекалено късно. Никой от двамата нямаше време дори да си помисли, че ще умре… Тогава обаче внезапно се намеси съдбата. Револверът засече. Невинаги всичко, произведено в Германия, е качествено. Това даде възможност на Джон да се спусне към Тобиас.

Бам! Бам! Бам!

Три изстрела. Три гърмежа, заглушени от тялото, пронизано от куршумите. След секунда револверът се плъзна върху седалката, а Тобиас и Джон се стовариха на земята. По пода се образува кърваво петно. Все още в шок от случващото се, Лола инстинктивно грабна оръжието.

Тобиас Краузе, сержант от „СС“, беше мъртъв. Последната му мисъл бе за Елза, първата му и единствена любов, макар и тя никога да не бе узнала за това. После усети студ. Само студ.

IX.

Изстрелите алармираха Гражданската гвардия в малкия й щаб на гарата. Щом забеляза, че гвардейците искат да се качат на влака, а меланхоличният кондуктор сочи към тяхното купе, Лола си помисли, че са загубени. Нямаше начин да се измъкнат.

И внезапно всичко й стана ясно.

— Трябва да бягаш, Джон. Твоят живот е много по-важен за мисията от моя.

Лицето на Лола изразяваше чувство на отговорност. За частица от секундата намери най-доброто решение, дори и да беше за нейна сметка. Джон погледна младата жена, както никой мъж досега не я бе гледал, и тогава тя разбра, че това е любов. Докато двамата дежурни от Гражданската гвардия си проправяха път по коридора, Лола отвори прозореца и почти принуди Джон да скочи на перона. Тя трябваше да дава много обяснения и най-вероятно щеше да попадне в затвора, но жертвата й беше необходима.

От прозореца на кабинета си Албер видя как червенокосият хукна към гъстата гора и си помисли, че вероятно го вижда жив за последен път.

— Късмет, другарю! Ще ти бъде нужен — прошепна началник-гарата.

Веднага след това вдигна слушалката на телефона и позвъни на жена си. За щастие още преди години Мари беше приготвила всичко необходимо за бягство в случай на опасност. За по-малко от двайсет и четири часа Албер и семейството му щяха да бъдат в Лисабон.

Години по-късно, вече като пенсионер, някогашният началник-гара в Канфранк живееше спокойно в Ница и гледаше как внуците му си играят, но не спираше да се пита защо не бе успял да спаси повече евреи по време на войната.

X.

Дан! Дан! Дан!

Ако имаше нещо, което Салвадор да мрази повече от общите ремонти, това бяха конкретно ремонтите в Министерството.

„Мама им стара! Цяла сутрин не спряха да чукат“, изруга наум.

При такъв шум не можеше да се съсредоточи. А днес трябваше да прегледа доклада за случилото се с най-добрия му патрул при мисиите с Елиас Сотока и монахинята-лейтенант. Какъв ужас! Слава Богу, че всичко приключи! След преживяното горките му агенти заслужаваха малко почивка.

Дан! Дан! Дан!

— А така! По-силно чукайте! Не спирайте!… И всичко това заради проклетото парно отопление — подвикна заместник-министърът.

В офиса му влязоха Ернесто и Ирене. Сега трябваше да изчакат само членовете на патрула, за да приключат доклада.

XI.

В офиса на Ангустиас шумът от поправката на парното беше малко по-приглушен, но въпреки всичко бе много неприятен. Най-лошото от всичко обаче беше настроението на Салвадор. Ангустиас си помисли, че денят ще бъде много дълъг. Наближаваше единадесет, а още не беше намерила пет минути за обичайното си кафе с мляко.

Телефонът й иззвъня. Обаждането беше за Салвадор от сеньор Фермин Сейсдедос, заместник-министъра от 1943 година. Колко странно! Сигурно се е случило нещо лошо, щом иска да се свърже с шефа. И не грешеше.

XII.

Коридорите към порталите на времето не бяха пощадени от ремонта на сградата. Всичко беше надолу с главата заради поправката на парното. В един от тях двама работници, облечени във вечните сини гащеризони, току-що бяха преустановили работа. Почивката за закуска беше свещена. Като същински Пепе Готера и Отилио42 двамата майстори започнаха да коментират какво са им сложили в кутиите за обяд днес техните съпруги (а именно, чушки с яйца и прочутите наденици от Кантимпалос). Обсъдиха също така и упоритостта на Кристиано Роналдо да не бележи голове на най-важните мачове. Все обикновени неща, но за тях истински вълнения.

Алонсо, Амелия и Хулиан влязоха през портал 007 (всяко съвпадение е случайно) и минаха покрай работниците. През 1603 година Кадис беше весел град, шумен и пълен с живот. С удоволствие биха останали още няколко часа да го поразгледат, но дългът и натрупаната умора през последните седмици на пътуване с кораба си казаха думата.

Порталът в църквата на Санта Крус, току-що реконструиран от главния архитект на областта — Хинес Мартин де Аранда, имаше тесен вход и затова пътуването към настоящето се оказа малко неудобно и за тримата членове на патрула.

Амелия продължаваше да обмисля как да оправдае пред родителите си многото дни, през които я беше нямало, и благодарение на това успя да забрави за Пасино.

Алонсо най-много от всичко копнееше да се върне при Елена и да почувства близостта й.

Хулиан още не можеше да се опомни, след като установи, че изпитва чувства към Амелия.

Както се пееше в една песничка, всеки бе потънал в проблемите си.

XIII.

Салвадор вдигна слушалката на телефона. Сериозният му вид издаваше, че обаждането е важно. След като разговорът свърши, Ернесто попита заместник-министъра какво иска от него колегата му от 1943 година, но Салвадор не отговори, замислен за нещо друго. За да стопи напрежението, Ирене се опита да се пошегува, но явно на никого не му бе до смях. Не и днес.

От другата страна на линията заместник-министър Сейсдедос, човек с кръгли очилца и птича физиономия, също затвори телефона. Видя, че вече е време да се прибира. У дома го чакаше любопитната му сестра с хиляди въпроси за работата му и за изминалия ден. Не би могъл да сподели нищо с Петра! Само след две минути целият свят щеше да знае за съществуването на Министерството. Не й трябваха нито интернет, нито социални мрежи, нито тъпани, за да го разгласи. Наричаше я „Черната радиостанция“.

— Черната радиостанция за клюките дава гаранция.

Фермин се засмя на собственото си остроумие. После започна да събира нещата си и се замисли как по негово време Министерството бе достигнало до подобно положение.

Жалко! А какви бяхме някога! Ако Исабел Католичката, Филип II или Карлос III можеха да ни видят отнякъде…

Министерството на времето нямаше да запомни 1943 година като една от най-успешните си, меко казано. Гражданската война бе парализирала дейността му, а след победата на Франко се взе единодушно решение тайната за съществуването му да си остане завинаги скрита. Новият държавен глава не биваше да научава за Министерството! И така си остана през всичките четиридесет години на зловещата му диктатура.

Въпреки че през годините Министерството лека-полека се съживи и като птицата Феникс възкръсна от пепелта си, четиридесетте години на XX век си останаха в историята му като десетилетие на застоя. Много служители бяха напуснали, а порталите и съответните мисии тънеха в летаргичен сън.

Ето защо, щом получи известието за случилото се в Канфранк, сеньор Сейсдедос — мъж, който не обичаше да си усложнява живота и се беше посветил да гледа в друга посока от проблемите си (всъщност това е типична черта на испанците) — реши, че Салвадор Марти, заместник-министър на времето, е най-подходящият човек, от когото би могъл да поиска помощ.

XIV.

— Лола Мендиета е била задържана — със сериозен тон съобщи Салвадор.

— Тази дама е като самия Сид. Дори след смъртта си продължава да се заплита в бъркотии.

Забележката на Алонсо може би не беше много остроумна, но попадна точно в десетката. Нима Лола не почина, защото прекалено дълго се бе излагала на радиация в тунела на времето на Дароу?

Тази мисъл проблесна в главите на всички присъстващи. Хулиан искаше да каже нещо шеговито, но после реши, че моментът не е подходящ.

Салвадор се надигна от стола си. Въпреки че външният му вид винаги бе безупречен, особено за човек на неговата възраст, Амелия долови нотка на умора, дори на досада, каквато никога не бе забелязвала у началника си. Това я разтревожи.

— Благодаря, че ни го припомнихте, сеньор Ентрериос, но не става дума за Лола от 2016 година, а за Лола от 1943, когато е била на двайсет и няколко години и още не е била вербувана от Министерството на времето.

Думите на Салвадор бяха заглушени от невъобразимия шум на работниците. В отчаянието си той внезапно и с неподозирана сила нададе такъв вик, че разтресе цялата сграда:

— Престанете да чукате, мамка ви!

Изведнъж настана тишина. Всички осъзнаха колко болезнено приема началникът им случилото се с Лола Мендиета. Виковете от настоящето отекнаха и в миналото. Бяха оглушителни. Разрушителни. Нямаше лек, който да помогне срещу тях.

Присъстващите мълчаха и се опитваха с поглед да унищожат една кръжаща муха, нехаеща за важността на момента. После заместник-министърът продължи обясненията си:

— Задържали са я, докато се опитвала да помогне на английски агент да прекоси френско-испанската граница през гара Канфранк.

— Какво се е променило в историята, за да я задържат този път? — съвсем уместно попита Амелия.

Ирене сериозно поклати глава.

— Нямаме и най-бегла представа — отвърна тя. — Известно е, че…

Ернесто се намеси, за да поясни:

— Лола е знаела, че е невъзможно и двамата да се спасят и се с пожертвала в името на каузата. Благодарение на нея агентът е успял да избяга.

Членовете на патрула познаваха Лола като предател и дезертьор и затова останаха много учудени от думите му. Сякаш Ернесто говореше за друг човек. И наистина беше така. След всичко преживяно в Министерството, Лола, която се спусна в кладенеца в Деня на Светите невинни младенци43 през 1944 година, имаше много малка прилика с Лола, която бе инсценирала смъртта си по време на мисия през Карлистките войни и бе станала наемник. Явно бе имала своя етика, но въпреки това се бе обърнала срещу Министерството.

Ернесто продължаваше да обяснява за случилото се и Хулиан, Алонсо и Амелия загубиха всяка надежда да могат да поспят тази нощ в собствените си легла. Почивката май се отлагаше.

— Агентът, когото придружавала, е Джон Робъртс Мартинес. Знаем, че е пристигнал жив и здрав по местоназначение. След няколко дена именно той ще бъде свръзка на британците в Уелва при операция „Минсмийт“44.

Амелия и Алонсо зяпнаха от учудване при странното име. Обаче лицето на Хулиан внезапно се озари.

— „Човекът, който не беше там“?

Салвадор замълча. Не бе очаквал такова нещо.

— Знаете ли тази история, сеньор Мартинес?

Разбира се, че я знаеше. Английският филм от 1956, направен по тези събития, беше сред любимите му. „Човекът, който не беше там“ с режисьор Роналд Нийм и сценарист Найджъл Балчин стъпваше на книгата на Юън Монтагю, ключова фигура в операцията. Хулиан го беше гледал поне шест пъти. Първо го записа на видеокасета, после на диск… Дори си купи и книгата!

Внезапно Хулиан си помисли за Амелия. Осъзна колко добре се чувства човек, когато знае подробности за исторически събития, преди Салвадор да е направил обичайното си изложение и без да е чел досиетата, подготвени от Ангустиас.

— Щом така добре познаваш темата, можеш да просветиш и колегите си — подметна Ирене.

Хулиан се поколеба за миг. Не искаше да става център на вниманието и да прекъсва Салвадор. След като обаче заместник-министърът го подкани с жест да продължи, той се зае да осведоми Алонсо и Амелия, разказвайки им за операция „Минсмийт“, или както я наричаха на испански — „Кълцано месо“.

— През пролетта на 1943 година англичаните замислили план да заблудят Хитлер, че съюзническите войски ще нападнат окупираните територии на Гърция и Сардиния, а не Сицилия, която била истинската им цел. Германците трябвало да си мислят, че са заловили строго секретни документи с подробности за плановете на Съюзниците за скорошно нападение.

— Но е било блъф — досети се Алонсо.

— Точно така.

— Британците обичат да поставят такива капани. Велики войни, несъмнено. Продължавайте, продължавайте! Успяла ли е клопката?

Хулиан се усмихна.

— Да. Нацистите разделили силите си и нападението на Сицилия минало като по вода. Битката била нещо като прелюдия към десанта в Нормандия, който решил изхода от войната. Германците налапали кукичката. Направо я глътнали…

— Схванахме смисъла, сеньор Мартинес — прекъсна го навреме Салвадор.

Амелия се опитваше да сглоби частите на историята, но й беше нужен отговорът на още един въпрос:

— Но… какво общо има Лола с всичко това?

Ернесто й се притече на помощ:

— Лола е била в ядрото на операцията и е знаела всички подробности. Жизненоважно е германците да не успеят да измъкнат информация от нея. В противен случай ще трябва да минем от средиземноморско меню към наденички с кисело зеле.

— Но нали Лола е задържана в Канфранк? Не се ли предполага, че Испания е неутрална по време на бойната? — продължи да упорства Амелия.

Салвадор поясни на присъстващите, че Лола била обвинена в убийство на офицер от „СС“ и под натиска на германците правителството на Франко не се поколебало нито за миг и я оставило в лапите на враговете на човечеството. Щяла да бъде съдена, осъдена и екзекутирана на германска територия.

За няколко мига настъпи тишина. Всички съжаляваха за някогашната си колега. Знаеха каква участ я очаква, ако не успеят да й помогнат. Особено онези, които познаваха ужасите на нацизма и на лагерите на смъртта.

После Ернесто продължи изложението си:

— Преди няколко часа е била предадена на германското правителство. Тази нощ конвоят й ще направи почивка в Урдо, малко селце на френска територия. Точно там трябва да я освободим.

Салвадор взе думата за финални разяснения по мисията. Той го наричаше „рекапитулация“. В интерес на истината най-много обичаше тази част. Пое си дълбоко дъх и започна речта си:

— Господа, госпожице, мисията ви е да отидете в окупирана Франция през 1943 година и да освободите Лола Мендиета, преди да бъде отведена в концентрационния лагер в Гюрс. На всяка цена трябва да го предотвратим, защото от там се излиза само с краката напред. Ернесто ще ви придружи. Желая ви късмет. Може да тръгвате.

Всички излязоха и вратата отново се затвори. Салвадор седна зад бюрото си. На пръв поглед операцията беше проста, но тъкмо простите операции най-често се объркват. И понеже винаги става така, този път не беше изключение.

XV.

Четиримата бяха облечени по модата от четиридесетте, но без блясъка на шпионските филми. На път за съответния портал поздравиха портиера и преминаха през няколко помещения на Министерството, в които работниците се опитваха да поправят допотопната система за локално отопление на сградата. Единственото хубаво нещо в целия този хаос бе, че при наличието на толкова майстори на едно място на някого му беше хрумнало най-сетне да поправят асансьора за спускане към порталите, вместо да се ползва хлъзгавото вито стълбище. Слава Богу! Алонсо, Амелия и Хулиан никога не бяха виждали асансьора в действие и поради странния шум, който издаваше, докато се спускаха, бяха сигурни, че ще им е за последен път, дори и да излезеха живи от адското съоръжение.

Когато най-накрая пристигнаха долу, Ернесто отвори вратата и се закле никога вече да не използва асансьора. Останалите се присъединиха към него. Беше им за пръв и последен път!

Любопитна по природа, Амелия реши да се възползва от експертните познания на Хулиан за онази епоха и да го разпита как англичаните са успели да измамят нацистите. В бързината да изпрати екипа на помощ на Лола, Салвадор беше пропуснал тази информация, считайки я за маловажна за мисията. Хулиан на драго сърце им разказа историята, още преди да преминат през портала, който щеше да ги изведе близо до Уеска, в градчето Хака, през пролетта на 1943 година.

Планът се зародил в богатото въображение на Иън Флеминг, създателят на Джеймс Бонд, който бил агент на британските разузнавателни служби. По същество предвиждал да подхвърлят в испански води труп, облечен като офицер от Британския кралски флот. У въпросния труп трябвало да бъдат открити тайни документи, разкриващи, че съюзническите войски се готвят за десант в Гърция и Корсика, а не в Сицилия. Когато испанските власти откриели трупа, щели да предадат информацията на нацистите. Останалото е известно от историята.

Точно след тези думи четиримата стигнаха до портала. Спогледаха се за миг и преминаха един по един. Последен остана Алонсо. Както винаги той се прекръсти и прекрачи прага.

I.

26 април 1943 година

Мостът „Сан Мигел“, разположен до шосето, водещо към долината Айса в околностите на Хака, величествено се издигаше над пълноводната река Арагон. Не е известна точната дата на построяването му, но специалистите я отнасят към Късното средновековие.

Порталът на времето се намираше в основата на моста и беше невъзможно да излязат от него сухи. С подгизнали дрехи в предутринния студ агентите не започваха мисията си по особено приятен начин.

Точно до моста ги чакаше друга изненада — огромно стадо овце; стотици животни, които ги наблюдаваха с недоверие. С други думи, като овце. Добитъкът ги наобиколи и неволно четиримата се почувстваха като малки точки в огромно море от вълна.

Внезапно твърд глас се извиси над блеенето на животните. Овцете веднага млъкнаха. На това му се вика „мълчанието на агнетата“.

— Шуу! Шуу! Стоой! Назад! Назад!

В далечината агентите съзряха въздебел човек с добродушно изражение и на неопределима възраст. Беше облечен в типичните арагонски дрехи, а на главата му бе завързана традиционната карирана кърпа.

— От Министерството ли сте? — извика мъжът, докато се опитваше да стигне до тях.

Четиримата потвърдиха. Ернесто пръв заговори:

— А вие кой сте?

— Агапито Ибарбия, с Божията помощ на вашите услуги, служител на почитаемото Министерство на времето от 1943 година. Много ми е приятно.

Агапито напредваше през стадото заедно с вярното си овчарско куче Руфино, а овцете пред него отстъпваха, както Червено море се разтворило пред израилтяните. Човекът приличаше на арагонски Мойсей, но с пояс и камшик вместо туника и тояга.

Овцете се насочиха настрани към зелените ливади и започнаха да пасат. Нямаха навик да пропускат закуската си.

Патрулът насочи цялото си внимание към местния агент на Министерството. След обичайното представяне, придружено със сърдечни прегръдки от страна на Агапито, Ернесто предпазливо се опита да премине по същество, но се оказа невъзможно да прекъсне овчаря. Въпреки опитите да му откажат, не можаха да се измъкнат от гостоприемен обяд преди тръгване. Ходенето пеша до Франция през Пиренеите щеше да бъде трудно и трябваше да съберат сили. Освен това изпълняваха трета последователна мисия без почивка, бяха се хранили оскъдно и с лоша храна, а дрехите им бяха мокри и щеше да е добре да ги изсушат край огъня. Гостоприемството на Агапито, състоящо се от малко „шунчица“, „наденички“ и „яйчица“, им се стори като истинско пиршество. И всичко бе полято с кана арагонско вино, разбира се.

Личеше си, че горкият Агапито живее в самота насред нищото. Затова въпреки че времето ги притискаше, всички се опитаха да му обърнат внимание. Овчарят се оживи и още преди края на гощавката се вдъхнови да изпее една арагонска песен за забавление на гостите си. Прочутата „Долорес“:

Когато завърши песента, овцете започнаха да блеят, сякаш аплодирайки стопанина си. Гостите бяха възхитени, но Алонсо се развълнува най-много. Думите му напомниха за негов боен другар от Фландрия, Пелайо де Ескиде, от Валенсия, който също пееше, за да ги окуражи преди битка. Пелайо беше спасил живота на Алонсо в сражението при Гравелинас, но за жалост бе починал в ръцете му няколко дена по-късно от инфектирана рана.

Накрая Агапито приготви на гостите си за по път четири сандвича със сардини в зехтин и ги загъна в стар вестник, по-конкретно „Арагонски вести“. Така членовете на патрула узнаха, че Франко е одобрил купонна система за раздаване на хранителни продукти. Почувстваха се малко виновни заради обилния обяд и приятните мигове, които бяха преживели тук, докато в останалата част от страната хората затягаха коланите в тежките години след Гражданската война. После Агапито им показа по коя пряка пътека да поемат и им пожела късмет.

II.

Студът брулеше, умората растеше и опасностите на мисията приближаваха, но красотата на природата помагаше на четиримата агенти да понасят по-леко прехода.

Не след дълго в далечината забелязаха гара Канфранк. Именно там само преди няколко часа се бе случило всичко, но селцето не беше целта им. Продължиха пътя си към Астун и бяха поразени от величието на издигащите се пред тях планини. Трябваше да минат още трийсет години, преди това място да се превърне в семеен курорт с модерни съоръжения за каране на ски. Сега от тук минаваха само отчаяни хора, рискуващи живота си. Много от тях оставаха по пътя. Групата продължи напред, докато изведнъж Ернесто спря, погледна GPS-а на мобилния си телефон и съобщи:

— Вече сме на френска земя.

Останалите кимнаха. Бяха по средата на пътя си и до смрачаване ги чакаше още ходене. Късно следобед щяха да пристигнат в Урдо и трябваше да изчакат нощния мрак, за да измъкнат Лола.

След като прекосиха голяма букова гора, четиримата достигнаха до езерата Айо. Хулиан си помисли, че името му звучи познато, защото тук завършваше една от отсечките на Тур дьо Франс, спечелена от Перико Делгадо, но не беше напълно сигурен.

Алонсо крачеше начело на групата и внезапно рязко спря. Лицето му изцяло се промени. Всички знаеха за фобиите му — от вода, плуване и от оковаване във вериги. Сега обаче за пръв път в живота си той установи, че има и страх от височини.

III.

„Chemin de la Mùture“, или както беше познат в Испания — „Пътят на мачтите“, беше тясна пътека, която с нищо не отстъпваше на Средната земя от романите на Дж. Р.Р. Толкин. Ако в този миг се появяха Фродо, Гандалф или Ам-гъл, никой нямаше да се изненада. Може би само Алонсо и Амелия, защото нямаха дори бегла представа кои са тези персонажи.

Гледката беше впечатляваща. Тясната пътечка била издълбана във варовиковата скала през XVIII век по заповед на Луи XIV, когато той се видял принуден да модернизира морския си флот. Неговият министър Колберт решил, че единственият им изход е да вземат дървени трупи от горите във френските Пиренеи. Преди да бъдат използвани за направата на корабни мачти, трупите трябвало да преминат през хиляди перипетии, докато се доставят, влачени по течението на буйните френски реки. За да стане това възможно, първо трябвало да се прокопае скалата и понеже тогава хората не разполагали с мощните къртачни машини на шосе М-30 за Мадрид, бил издълбан тесен проход през планината.

Амелия познаваше историята на областта и им разказа, че навремето минаващите през прохода го наричали „Гърлото на ада“. Умисленият Алонсо веднага разбра причината за това и се прекръсти, преди да поеме по пътеката.

Щом слязоха в долината и малко преди да пристигнат в Урдо, Ернесто реши да припомни плана на членовете на патрула. По време на пътя няколко пъти го бяха преговорили, но шефът на оперативния отдел беше методичен човек и не искаше да оставя нищо на случайността.

Една от любимите му фрази беше: „Ако нещо работи, не го променяй“. Както бяха успели да изкарат насила Родолфо Суарес от затвора му в Тордесиляс, не би било лоша идея да повторят същия план и с Лола. Макар че се надяваше да не се налага отново да я върнат в затвора, както се случи с прадядото на министър-председателя45. Нито пък Ангустиас да приготвя печено пиле на Хитлер, без да знае за кого е.46

И така, Ернесто щеше да се преоблече като германски офицер и на своя повече от безупречен немски щеше да съобщи на стражите, охраняващи Урдо, че е заловил бунтовник, по-конкретно Алонсо. Щом двамата влезеха вътре, нямаше да е трудно да неутрализират часовите и да отведат Лола. Хулиан и Амелия щяха да ги чакат отвън с кола със запален двигател, осигурена на френска земя от доверен човек на агента-овчар. Лесна работа, нали? Но не. Нищо подобно.

IV.

Паважът по улиците на Урдо не беше в най-добро състояние. Войната не бе помогнала на властите да се заемат приоритетно с такива подробности. Последните слънчеви лъчи огряваха къщите на китното планинско селце, но в Пиренеите времето се променяше рязко само за минути. Пиер Ибара, селският учител и заклет противник на нацистите, вървеше заедно със сина си Ерик по главната улица. Предупреди го, че през нощта ще падне гъста мъгла, но на момчето много не му се вярваше, защото на хоризонта нямаше нито едно облаче. Детето вдигна поглед към небето и се спъна в едно разклатено паве. Баща му го смъмри да гледа къде върви и гальовно го потупа по главата. Ерик се засмя и го прегърна, получавайки в замяна изпълнен с обич поглед. Пиер Ибара беше благодарен, че въпреки ужасите на войната, които бяха част от ежедневието на сина му, той продължава да се държи като момче на десет години.

Четиримата наблюдаваха отдалече тази сцена и не можаха да се сдържат да не се усмихнат. Особено Ернесто, който се сети как неотдавна бе открил своя син, за съществуването на когото не бе подозирал. Групата се помъчи да влезе незабелязано в Урдо. От началото на германската окупация, въпреки че селцето беше в свободната зона, никой не вярваше на никого. Жителите му се подозираха взаимно, доносите бяха нещо обичайно, а някогашното веселие по улиците беше останало в миналото.

Жестокостта на войната изважда най-лошите черти у хората. Винаги е било така и за съжаление винаги ще бъде. Човек трябва добре да си отваря очите и да бъде много внимателен.

V.

Колата, с която трябваше да избягат, бе паркирана на малка уличка до площада. Беше стар микробус „Ситроен TUB“, модел от 1939 — произведен преди по-малко от пет години, но външният му вид говореше друго. Беше напълно подходящ за задачата. Върху калника на лявата гума намериха ключа, както ги беше информирал Агапито Ибарбия. Хулиан го взе. Влезе в колата и се опита да я запали.

Завъртя веднъж…

Още веднъж…

И пак…

Абсолютно нищо. Сякаш нямаше акумулатор. Лицата на останалите посърнаха. Добро начало…

Хулиан обаче като млад беше карал жълт ситроен 2 CV и сега не се предаде.

— Не ми прави номера, момче! — Заговори той на микробуса пред смаяните погледи на Алонсо и Амелия.

Отново завъртя ключа и най-сетне ситроенът запали. Ернесто и Алонсо веднага се качиха отзад, за да се преоблекат, а Амелия зае предната седалка до шофьора. След няколко минути двамата мъже слязоха от микробуса. Единият (Ернесто) беше облечен във военна униформа, а другият (Алонсо) — в раздърпани и мръсни дрехи, сякаш дълго бе живял в гората като партизанин. В ролята на германски офицер началникът на оперативния отдел командваше „пленника“ си. Владееше отлично немски и униформата му стоеше добре, но се чувстваше безкрайно неудобно в този си вид, сякаш цялата болка, която нацистката свастика бе причинила на толкова хора, тежеше на плещите му.

— Да си сверим часовниците — предложи Ернесто.

Всички погледнаха към китките си. Алонсо също направи жест, за да види часа, но веднага осъзна, че не носи часовник.

— И аз винаги съм искал да кажа тези думи — иронично подхвърли Хулиан.

Алонсо и Амелия не разбраха шегата, но това често им се случваше.

— Ще ги кажеш на следващата мисия. Оставете двигателя да работи!

Ернесто измъкна ръждиви белезници и ги сложи на Алонсо. Всъщност обаче не ги закопча докрай.

VI.

Двамата агенти се възползваха от потъналия в мрак площад, за да си осигурят най-добра видимост към сградата, в която се помещаваше малкият щаб на нацистите. Над долината падаше мъгла, точно както бе предрекъл Пиер, но все още се виждаше добре. Всичко наоколо обаче придобиваше нереални очертания, което не вещаеше нищо добро.

Мъжете се спогледаха за миг. Знаеха какво да правят. Бяха стари кучета с опит във всякакви мисии.

— Късмет! — прошепна Ернесто.

— Не вярвам в късмета, сеньор. Само в лошия късмет — отвърна Алонсо и макар и с белезници отново се прекръсти. Добре, че Ернесто му беше оковал ръцете отпред, а не зад гърба, иначе щеше да му бъде още по-трудно.

В нощната тишина стъпките им отекнаха като биене на барабан или поне на Ернесто така му се стори. Не биваше да привличат внимание. Внезапно в далечината се чу бръмчене от двигател на превозно средство. По звука си личеше, че сигурно е голямо. Двамата мъже спряха и се върнаха назад. Беше по-добре да изчакат.

След няколко секунди на площада се появи камион. Заради мъглата и разстоянието, на което се намираха, Ернесто и Алонсо не можаха да различат какъв точно е моделът му. Камионът спря пред щаба на германците. И това не беше добър знак. А когато от него бързо започнаха да слизат войници на Третия райх, лицата на Ернесто и Алонсо показаха красноречиво мислите им:

— Та като споменах за лош късмет… — Алонсо не довърши. Поне дузина войници влязоха в сградата на щаба. Камионът отново запали и паркира на няколко метра по-нататък. Очевидно трябваше да измислят нещо друго, за да освободят Лола.

— Добре, преминаваме към план Б — саркастично отбеляза Ернесто.

— Не знаех, че има и друг план — изненада се Алонсо.

— Няма, но все нещо ще ни хрумне.

VII.

Ернесто не блестеше с много умствен „багаж“, метафорично казано, но способността му да импровизира в критични ситуации изненада членовете на патрула. Като същински интертемпорален Макгайвър той успя да извади от ръкава си за рекордно време един коктейл Молотов, направен като по учебник.

След като се освободи от германската униформа в микробуса, Ернесто запозна останалите с план Б — да хвърлят запалителната бомба по германския камион като диверсия. Взривът щеше да вдигне нацистите под тревога и всички щяха да излязат от щаба и да се втурнат да гасят пожара. Тогава двамата с Алонсо щяха да се възползват от суматохата, за да освободят Лола. Сега или никога. Изборът беше очевиден — трябваше да стане сега.

Мъглата беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож като парче сирене. Видимостта беше намаляла на по-малко от метър. Това обстоятелство несъмнено улесняваше рискованата акция на патрула. Най-сетне провидението бе решило да им протегне ръка. Време беше.

Всички бяха заели позиция — Амелия с бутилка в ръка се готвеше да запали фитила на коктейла Молотов; Хулиан чакаше зад волана на микробуса с работещ двигател; Ернесто и Алонсо дебнеха край сградата, в която държаха Лола. Ернесто беше инструктирал всички да започнат броят до трийсет веднага щом се разделят. Това щеше да е знак за началото на акцията им.

Едно.

Две.

Три.

Никога за толкова кратко време агентите не бяха мислили за толкова много неща — за любимите си хора и за вероятността никога повече да не ги видят.

Двайсет.

Двайсет и едно.

Двайсет и две.

За възможния провал и че историята трепери в ритъм със стъпките на Дебелата Берта47.

Двайсет и седем.

Двайсет и осем.

Спряха да мислят и се спогледаха.

Двайсет и девет, трийсет.

Моментът беше настъпил. Амелия си пое дълбоко дъх и с всички сили запрати бутилката.

Тряяс!

Стъклото с трясък се разби в каросерията на камиона. Огънят обхвана цялото возило, а след няколко секунди се чуха и разтревожени викове на немски език.

Амелия хукна назад, изплашена от буйните пламъци, и се скри в микробуса. Хулиан седеше вътре със сериозно изражение. Двамата се спогледаха. Тя беше изпълнила задачата си. Сега беше ред на Ернесто и Алонсо.

Огънят поглъщаше предната дясна гума на камиона, а назад беше обхванал целия брезент, покриващ каросерията му. Двама германски войници се втурнаха припряно и закрещяха на останалите да започнат да носят кофи с вода.

Селяните от съседните къщи отвориха прозорците си, изплашени от взрива. Обаче не успяха да разберат какво става, защото гъстата мъгла се бе смесила с черен дим.

Ернесто и Алонсо предпазливо брояха колко войници излизат от щаба. Когато измина почти минута, без нито един нов униформен да се появи през вратата, двамата си дадоха знак, че е време за действие.

Войниците и няколко местни жители, които им се бяха притекли на помощ, хвърляха кофи с вода, за да потушат пламъците. Но сякаш хвърляха кофи с бензин, защото огънят изобщо не намаляваше.

Алонсо и Ернесто с пистолети в ръка се озоваха в нещо като зала с две писалищни маси. Нямаше никакви хора. В дъното започваше дълъг коридор. Двамата решително се отправиха натам.

VIII.

Както всяка нощ, Пиер лежеше в леглото си и гледаше към тавана. Заспиваше трудно, откакто жена му Емануела беше загинала от заблуден куршум по време на сблъсъци между нацистите и Съпротивата. Тази нощ не бе изключение.

Внезапно учителят чу викове от улицата. В същия миг Ерик влезе уплашен в стаята на баща си. Попита го какво се случва. Пиер се опита да успокои момчето. Нямаше за какво да се тревожи. Сигурно някъде се веселяха пияници.

Бум!

Ударната вълна от експлозията натроши стъклата на прозорците към балкона на Пиер. Бащата и синът се хвърлиха на пода и се скриха под леглото. Ушите им бучаха. Опитаха да си кажат нещо, но не чуваха гласовете си.

Внезапно бученето спря. За щастие и двамата бяха невредими. Пиер прегърна сина си.

Над долината настана тишина. След миг обаче… нови викове, плач и кучешки лай.

Пиер се показа на балкона. Улицата, на която живееха, беше близо до площада. Никога нямаше да забрави гледката на съсипания от експлозията камион. До него Ерик също беше много изплашен от случващото се. Мъглата вече се разсейваше…

IX.

Експлозията завари Алонсо в момента, когато се опитваше да отключи килията на Лола. След детонацията и последвалите крясъци отвън той продължи работата си. За няколко секунди отключи катинара. Очевидно уроците на Пасино как да преодолява всякакви ключалки не бяха напразни. Макар че Хулиан беше най-добрият му приятел и се зарадва много на връщането му след случая на Филипините, Пасино му липсваше. Дано да е добре, където и да се намира!

Ернесто набързо обясни на Лола какво да прави, като й каза, че са отряд от френската съпротива. Вече бяха готови за оттегляне от нацисткия щаб. За двамата агенти беше странно да видят Лола толкова млада, особено за Ернесто, който дълги години я бе считал за своя приятелка. Не е препоръчително човек да знае собственото си бъдеще, но не е добре и да знае съдбата на близките си.

Алонсо погледна навън. Можеха да се измъкнат незабелязано, тъй като германците все още бяха заети с гасенето на пожара. Успехът изглеждаше толкова близо.

X.

Пиер беше един от хората, които се притекоха на помощ за гасенето на пламъците. Не му беше особено приятно да бъде рамо до рамо с проклетите нацисти, но човешкият му дълг надделя. За момента огънят обхващаше само камиона, но близката къща също беше застрашена.

Никога не би му хрумнало, че Ерик ще излезе от къщи. Беше го предупредил, че най-много може да наблюдава пожара от прозореца. Единственият му син обаче не го послуша. Изкушението да бъде свидетел на такова събитие беше твърде голямо за момче като Ерик, любознателно по природа.

Когато Пиер спря за миг да си поеме дъх, му се стори, че вижда Ерик от другата страна на площада, сред група хора от селото. За съжаление не се лъжеше. Беше синът му.

XI.

След мигове на извънредно силно напрежение по време на сражение, Алонсо си спомняше всичко като филм на забавен каданс. Всъщност движенията му бяха ловки и достойни за схватки, режисирани от Брус Ли. Вървеше пред Лола и Ернесто като телохранител. Всичко изглеждаше наред. Внезапно Дидие Бланк, дебелият селски хлебар, който седеше встрани и само наблюдаваше, без да участва в гасенето, се разкрещя, че някой се опитва да избяга и обвинително посочи с пръст към Лола.

Един от германските войници се обърна и щом разбра какво се случва, предупреди останалите, че затворничката е успяла да се измъкне. Алонсо откри стрелба срещу нацистите, които се прикриха зад все още горящия, макар и не така силно, камион.

Пиер залегна на земята и извика на Ерик да направи същото. Момчето обаче стоеше вкаменено от страх, без да обръща внимание на баща си.

Куршумите свистяха навсякъде. Алонсо се прикри зад паметника, издигащ се в центъра на площада. Ернесто и Лола се върнаха обратно в щаба на нацистите. Началникът на оперативния отдел извади пистолета си и изпразни целия му пълнител. Опита се да намери път за отстъпление, но не откри никакъв изход. Бяха хванати в капан.

През това време Хулиан и Амелия чакаха в микробуса и не знаеха какво да правят. Нямаха оръжие и не бяха специалисти по сраженията. Внезапно нещо просветна в съзнанието на Хулиан и той запали двигателя. Возилото набра цялата възможна скорост, на която бе способно, и с шеметна бързина навлезе в площада. С рязко натискане на спирачките се закова до Алонсо, който скочи в задната част на ситроена под свистенето на куршумите, улучващи шасито.

Ернесто и Лола тъкмо се готвеха да го последват, когато един от германските войници хвана малкия Ерик и го заплаши с нож, допрян до врата му. Или Лола оставаше, или детето щеше да умре.

В далечината Пиер безпомощно наблюдаваше случващото се. Детето му, любимият Ерик… не можеха да му отнемат и него! Не и сина му! Точно тогава Ернесто осъзна какво трябва да направи. Спомни си гледката на бащата и сина, прегърнати на пътя. Очите му за миг потърсиха тези на Лола. Тя леко кимна, решението му беше правилно. С горчива усмивка Ернесто помаха на другарите си за сбогом. Алонсо веднага прозря намеренията му.

— Ще се предаде нещастникът!

Точно така. Ернесто остави на земята пистолета си и на съвсем приличен френски заяви, че ще се предаде, но само ако пуснат детето. Изстрелите престанаха.

Алонсо подкани Хулиан да побърза. За момента с нищо не можеха да помогнат и беше по-добре да се оттеглят. По-късно щяха да направят нов опит да освободят Ернесто и Лола. Хулиан не беше съгласен, но се наложи да отстъпи пред фактите. Даде газ и колелата на микробуса засвистяха. Войниците не можаха да улучат возилото, което успя благополучно да напусне площада.

Германците задържаха Ернесто и Лола без особена съпротива от тяхна страна.

Пиер се спусна към Ерик, все още пребледнял от преживения страх. Прегърна силно сина си и с поглед благодари на Ернесто за направената жертва. Развълнуван, началникът на оперативния отдел му върна жеста.

Когато мина покрай Дидие, учителят го изгледа с неприкрита омраза. Не можеше да разбере защо човекът, от когото всеки ден купуваше хляб, с когото често играеше на домино и пиеше по чаша вино, бе постъпил като жалък предател. Хлебарят язвително отговори на погледа му. Пиер събра цялото си самообладание и издържа това предизвикателство, без да сведе глава. Изпита желание да го удари пред всички, но моментът не беше подходящ да даде воля на гнева си. Не искаше малкия Ерик да остане кръгъл сирак.

Баща и син се прибраха у дома си. Заедно. В момента само това имаше значение.

XII.

Микробусът беше замаскиран с клони и храсти в дълбоката пиренейска гора. За щастие германските войници не можаха да ги последват и патрулът успя да се изплъзне и да напусне пределите на община Урдо.

Групата все още чувстваше напрежението и адреналина във вените си. Не можеха да повярват, че не само не бяха успели да освободят Лола, но бяха загубили и Ернесто. Какво можеха да направят? С тази единствена мисъл в главата си Амелия взе телефона и набра номера на Салвадор.

Заместник-министърът вдигна слушалката. Липсата на новини от патрула вече бе започнала да го притеснява. Беше сигурен, че мисията е завършила успешно, но развоят на последните събития в Лондон усложняваше прекалено много бездруго трудната операция „Минсмийт“.

— Слушам те, Амелия.

С разтреперан глас младата жена подробно му разказа случилото се. Салвадор я изслуша, без да я прекъсва. После въздъхна и направи каквото трябваше — даде конкретни инструкции. При това много болезнени.

— Слушам, сеньор. Ще ви информираме своевременно.

Амелия безмълвно прекъсна връзката. Изобщо не очакваше Салвадор да каже подобно нещо. Знаеше, че началникът няма да се зарадва на лошите новини, но той я срази с възможно най-неприятните заповеди.

Лола и Ернесто пътуваха за Гюрс, без да подозират за този разговор. Пристигнаха там на 27 април 1943 година — нов ден в историята. Един германски войник брутално застави двамата задържани да слязат от камиона. Щом видяха къде са ги докарали, лицата на пленените помръкнаха. За това обаче няма да прочетете никога в никоя книга.

Концентрационният лагер в Гюрс съществуваше едва от четири години, но вече имаше богата история. Разположен близо до испанско-френската граница, той бе построен като подслон за бежанци от Гражданската война, търсещи спасение от ужасите на франкистите след пролетта на 1939 година.

В началото на Втората световна война порутените постройки бяха използвани от френските власти за задържане на германски военнопленници. След окупацията на Франция нацистите започнаха да изпращат в лагера евреи и врагове на фюрера като преддверие на още по-зловещи места като Аушвиц и Маутхаузен.

През това време бяха достроени само няколко паянтови бараки, ограда с три реда бодлива тел в горната част и четири наблюдателни кули за снайперистите. Там не екзекутираха пленници, както в други лагери на смъртта. Не беше необходимо. Болести като тифус, пневмония или туберкулоза вършеха същата работа.

Поведоха Ернесто и Лола през най-гъстата и гнусна кал, която някога бяха виждали. Двамата започваха да осъзнават на какво точно място се намират и сърцата им се късаха, виждайки изпитите лица и тъжни очи, парцаливите дрехи и боси крака на хората наоколо. С други думи, пълен ужас. Огромната част от затворниците едва покриваха телата си със скъсан панталон, съдрана риза или стара жилетка. Филмът на ужасите „Карнавал на душите“ би бил нещо като детска приказка в сравнение с тази гледка.

Сърцето на Лола направо щеше да се стопи, когато видя старец, приличащ на жив скелет и с празен поглед, да се опитва да изяде няколко стръкчета трева.

Войниците ги отведоха в порутена барака, където трябваше да живеят сред плесен, дървеници и, разбира се, хлебарки. Лола и Ернесто се спогледаха силно разтревожени. На това място не ги чакаше нищо добро.

Ернесто се замисли за патрула. Дали бяха успели да се измъкнат? Ако се бяха провалили, саможертвата му щеше да остане напразна.

I.

Алонсо продължаваше да не разбира защо не бива да се опитат отново да освободят Ернесто и Лола.

— Такива са заповедите — отвърна Амелия.

— Всички сме притеснени, но трябва да разбереш, че ще бъде много по-лошо, ако Съюзниците загубят Втората световна война — поясни Хулиан.

Амелия прие с благодарност помощта на колегата си, за да убедят Алонсо, че вземат възможно най-правилното решение в тази трудна ситуация. Откакто бяха потеглили с влака за Уелва, Алонсо не спираше да повтаря едно и също. Пътуваха вече дълги часове, а им оставаха още много.

Нямаше никакъв начин да влязат през друг портал и се наложи да използват железниците. Хулиан много съжаляваше, че още не са открити скоростните влакове AVE48.

Първо се качиха на влака Канфранк-Сарагоса. От арагонската столица хванаха друг влак за Мадрид. Сега им предстоеше още доста път до Уелва, затова беше най-добре да си почиват, но Алонсо не можеше да седи спокойно на едно място.

Заповедите на Салвадор бяха пределно ясни: за момента трябваше да забравят за Лола и Ернесто, колкото и да им беше мъчно. Получената информация налагаше да се преструктурира цялата мисия.

Узнавайки за задържането на Лола, англичаните бяха отхвърлили окончателно операция „Минсмийт“. Не вярвали, че госпожица Мендиета може да си държи устата затворена и се опасявали, че ще издаде всичко, щом започнат да я измъчват. Никой не можеше да ги упрекне. В края на краищата Министерството имаше същото подозрение и точно то беше една от причините да изпрати спасителен патрул.

Въпреки обичайния протокол Салвадор обаче предчувстваше, че нито Лола, нито Ернесто ще проговорят. По-точно казано, беше убеден в това. Инстинктът му никога не го бе лъгал. Ето защо се налагаше Министерството да поеме инициативата, за да се запази историята. Патрулът бе натоварен със задачата да подготви операция „Минсмийт“ при нос Пунта-Умбрия така, както я описваха източниците. Трябваше да създадат фалшивата самоличност на британския летец Уилям Мартин и да подхвърлят трупа му насред Атлантическия океан заедно с личния му багаж, а сред него и писмо, в което се разкриват плановете на Съюзниците да нападнат Гърция и Сардиния. Разполагаха само с три дена, за да осъществят мисията. В противен случай съюзническият десант щеше да се провали и войната щеше да се проточи много повече или, кой знае, може би и да бъде спечелена от германците. За всеки случай човек винаги трябва да предвижда най-лошото.

Нямаха време за губене. Щом пристигнеха в Уелва, трябваше да се срещнат с Джон Робъртс Мартинес. Налагаше се да го убедят, че макар официално Лондон да е изоставил операцията, е жизненоважно тя да се осъществи.

II.

При толкова смени на влакове, вагони и разписания патрулът се сблъска с най-различни спътници — двама полицаи без мустаци от Гражданската гвардия, монахиня с обет за мълчание и с мустаци, двама селяни, нарамили по една кокошка-носачка, и дори група студенти от Саламанка, които за щастие не бяха хористи. Ако пееха в някой университетски хор, Хулиан щеше да им стовари целия си насъбран гняв от случилото се с Ернесто и Лола. Защото имаше две неща, които той мразеше повече от всичко — хористи и клоуни.

Във влака от Мадрид бяха сами в купето и можеха да пътуват по-спокойно. Хулиан реши да се възползва от времето без външна компания, за да обясни на другарите си повече от известните му подробности за операция „Минсмийт“. Точно тогава му хрумна гениалната идея да я нарекат по друг начин, тъй като официално вече беше отхвърлена под това име.

— Операция „Албондигиля“49 — предложи той.

Асоциацията му беше спонтанна. В началото Амелия реши, че звучи малко несериозно, но Алонсо остана възхитен. Гласуваха и предложението на Хулиан спечели.

Операция „Албондигиля“ влизаше в ход. Започна точно когато влакът навлезе в Сиудад Реал. Във вагона се качиха приблизително толкова пътници, колкото слязоха. Резултатът остана непроменен. Висок мургав млад мъж с тънки мустачки и хитра усмивка влезе в купето на патрула. Беше на не повече от двайсет и две години.

— Добър ден! Приятно ми е, Луис.

Амелия, Хулиан и Алонсо също се представиха на новодошлия. После влакът продължи пътя си и в купето настана мълчание. Единствено тракането на вагоните разнообразяваше тишината.

На съседната седалка до младежа лежеше брой на вестник „ABC“ от предишния ден. На първа страница обстойно се коментираше голямата обиколка на вожда50 из испанските провинции. Сега беше на посещение в Андалусия, а последната му спирка щяла да бъде в Севиля. За да убие времето, младежът започна да прелиства вестника. Колкото повече четеше, толкова по-голям интерес се изписваше на лицето му.

Алонсо през това време умираше от скука и се опита да заговори непознатия.

— Нещо интересно ли пише?

Луис вдигна поглед и се усмихна.

— Точно така. Има едно много интересно интервю.

— С някой големец ли? — поинтересува се Амелия.

Младежът направи жест, сякаш да каже „Откъде да знам…“. Но след кратка драматична пауза отговори:

— С палач.

Агентите се изненадаха от отговора.

— Не ме разбирайте погрешно, господа… и госпожице. Не съм някакъв извратен тип, но интервюираният, някой си Кандидо Картон, общински палач в Мадрид, изглежда интересен човек. Привлече ме личността, а не професията му.

По-късно разговорът се насочи към Втората световна война, която, както бе известно, се намираше в решаваща фаза от развитието си. За изненада на пътниците младежът им разказа, че само допреди месец се намирал в центъра на бойните действия при Сталинград и се сражавал в Синята дивизия51.

— На света няма други хора, които да приличат повече на испанците от руснаците. Преживяват трагедията с усмивка. Способни са с тояга да застанат срещу танк — отново се засмя. — Но при тях е много по-студено, отколкото в Испания. Студът е зверски, повярвайте. Представете си град Сория в областта Кастилия и Леон, но с пъти повече. Особено за мен, защото съм от Валенсия.

Винаги когато срещаше друг войник, Алонсо изпитваше огромна симпатия. Затова започна да разпитва Луис как е попаднал в Сталинград. Младежът им обясни, че нямало връзка с идеологията или смелостта му. Напротив, присъствието му там се дължало на една дама и на баща му. Луис се чувстваше съвсем свободно и дори хвърляше закачливи погледи към Амелия. Без притеснения започна да им разказва историята си.

Росарио Мендоса била младежката му платоническа любов. Въпреки че дълги години я ухажвал, тя не му обръщала внимание, което много го измъчвало. Тогава си помислил, че ако любимата му научи, че заминава за фронта, ще бъде по-мила с него. Всеизвестно е, че дамите харесват смели мъже.

„Горкият наивник“, помисли си Хулиан.

Младежът разказа как в свободното си време й пишел страстни стихове и писма, на които не получавал никакъв отговор и дори не знаел дали ги е прочела.

— А може и да ги е чела на глас пред приятелките си и всички да са ми се надсмивали. Кой знае. Понякога съм твърде подозрителен.

Историята на младежа беше изпълнена с тънка ирония и чувство за хумор и много се хареса на патрула. Понеже забеляза интереса на спътниците си, младият човек продължи:

— Всъщност имах и друга, по-важна причина да се запиша като доброволец. Няма да ви лъжа. Баща ми беше осъден на смърт заради участието си на губещата страна. Отиването ми на фронта можеше да изчисти името му и да му спаси живота.

Очите му се натъжиха. Амелия забеляза това, но не можа да се сдържи да не попита:

— Успяхте ли?

— Не. Имах точно толкова успех, колкото и с любовните писма.

— Баща ви… загина ли?

— Не, но не го спасих аз. Спаси го контрабандата. Семейството ми натрупа доста пари от незаконна търговия и с тях платихме освобождаването му. За малко да загина напразно. Без любов, без героизъм, без романтика. Наистина е смешно.

— Смешно ли? — учуди се Алонсо. — Не виждам нищо смешно.

— Понякога нещата са толкова трагични, че направо изглеждат смешни.

Луис поклати глава. После си спомни за другарите си. Някои от тях били загубили ушите си от измръзване през дългите студени нощи на пост. Това за щастие не го сполетяло, защото негов приятел, редник Хесус Корухо Као, му подарил наушници. Припомни си и за други свои приятели:

— Един ден руснаците с оръдейни удари разрушиха наблюдателната ни кула и убиха дежурния. И той беше от Валенсия като мен, казваше се Едуардо Молеро. Разказваше най-хубавите вицове. Особено един за Австро-Унгарската империя. Жалко за него.

С разказите на младежа неусетно стигнаха до Севиля. За Луис пътят завършваше тук. Отиваше на гости при свой приятел, който имал братовчедка. Младежът ухажвал и нея с писма.

— Да видим дали с тази госпожица ще имам повече късмет — подметна той и намигна на Амелия, а тя се изчерви.

Сбогува се с всички с усмивка и здраво ръкостискане.

— Не ми разказахте нищо за себе си… Мисля обаче, че дори да ви бях попитал, пак нямаше да го направите.

Групичката се спогледа. Или много им личеше, че са притеснени, или младежът имаше шесто чувство за болката и напрежението.

— Желая би късмет — каза той и слезе от влака.

През цялото пътуване не беше споменал презимето и фамилията си. Казваше се Луис Гарсия Берланга52. Хулиан го глождеше, че го познава отнякъде или поне е чувал историите му, но не беше сигурен.

Амелия забеляза, че е замислен.

— Има ли нещо?

— Не… Този младеж… Луис. Всичко, което разказа, ми се струва познато, но… не знам откъде.

III.

Когато пристигнаха на Пунта-Умбрия, плажът беше напълно пуст. Нямаше дори чайки. Рибарите бяха излезли в морето преди часове и в цялата околност не се виждаше и един турист. За да се оживи това място, трябваше да изминат още поне двайсет години.

Щом Алонсо, Хулиан и Амелия слязоха от редовния автобус, който взеха от гарата, почувстваха някакво спокойствие. Бяха пътували много часове след раздялата си с Ернесто и Лола във Франция и по лицата им се четеше умора. Моментът обаче не беше подходящ за почивка. Времето работеше против тях и се налагаше час по-скоро да се свържат с въпросния Джон Робъртс Мартинес и да го убедят, че мисията трябва да продължи, макар и властите в Лондон да бяха решили обратното. Амелия реши, че за момента е най-добре да потърсят място, където да премислят и планират следващите си ходове.

Не им беше нужно много време да осъзнаят, че смесицата от испански и английски елементи е винаги интересна, а Пунта-Умбрия не прави изключение. Когато през 1880 година там пристигнали британците, общината принадлежала към провинция Картая и представлявала няколко тръстикови колиби на рибарски семейства. Единствената кръчма в селото, наречена „Ла Полака“ била място за срещи на рибари, които след тежък работен ден се отбивали на връщане от Уелва, където продавали улова си.

Оттогава обаче бе изминал повече от половин век. Англичаните, работещи в близките мини, се влюбили в Пунта-Умбрия и местността започнала да просперира и да се превръща в областен център. Първо селцето станало зона за отдих на работниците от мината „Рио Тинто Къмпъни“, а после и курортен център. След това селото непрекъснато растяло и станало главен център на речния транспорт между Риотинто и Уелва.

IV.

Алонсо, Хулиан и Амелия седнаха край една маса в западналата гостилница „Ла Естреля“. Стопанинът, някой се Карион, за когото чистотата очевидно не беше приоритет в живота, им поднесе три чаши бяло вино и чиния с маслини.

— Бихте ли ни препоръчали къде можем да пренощуваме в околността? — попита Амелия.

— Наблизо няма нищо подходящо, сеньора. Но знаете ли, горе имам стаи за гости. Евтини са, чисти и всеки месец сменяме чаршафите.

— Много благодаря — отвърна Хулиан и си каза, че ако стаите миришеха като стопанина, щяха сериозно да се минат.

Амелия си помисли същото, но Алонсо не се впечатли. Беше свикнал и с по-лоши миризми.

Щом човекът се отдалечи, боецът огледа по-внимателно заведението. Трима клиенти край бара спореха на висок глас кой е по-добър тореадор — Манолете или покойният Хитанильо ди Триана. Поглъщаха жадно чашите си със „Слънце и сянка“53 и изглеждаха като да не бяха спали цяла нощ.

Докато патрулът обсъждаше дали да установи щаба си на това място, претъпкано с мухи, прах и паразити от цял век, разговорът между пияниците се изостри още повече. Спорът бе започнал от изявите на Кучарес54, но скоро се бе преместил на политическа почва. Раните от Гражданската война бяха прекалено скорошни и още не бяха зараснали. Карион помоли клиентите си да говорят по-тихо. Не искаше проблеми в заведението. Пияниците обаче не му обърнаха никакво внимание и продължиха да спорят за война и отмъщение. Само че сега жертвите не бяха бикове, а хора.

— Мнозина отърваха кожите. Но има време, ще си го получат.

Алонсо поклати мрачно глава.

— Всички войни са тъжни — въздъхна той, — но е още по-тъжно, когато не са спечелени честно. — После заяви: — Пикае ми се. Отивам до клозета.

Боецът се отправи към нужника, но минавайки покрай бара, не можа да се сдържи и хвърли презрителен поглед към пияните мъже.

Амелия и Хулиан се спогледаха за миг, след което и двамата сведоха очи. Откакто Хулиан се бе върнал от Филипините, отношенията помежду им бяха леко напрегнати. Не бяха така спонтанни, както преди. И двамата знаеха, че рано или късно трябва да го обсъдят, но както много пъти досега предпочетоха да отложат този разговор. Вместо това почти едновременно взеха чашите си отпиха по глътка бяло вино.

Пияниците продължаваха да се карат. Хулиан си припомни разказите на дядо си, който трябвало да се сражава срещу брат си само защото войната ги сварила в два различни града, завладени от две различни враждуващи страни. Така е при гражданските войни. Най-жестоки са от всички. Дядо му бе имал по-лош късмет от брат си. Бил на страната на губещите. Още си спомняше разказите му за десетте години, прекарани в изправителен лагер. „Изправителен“ — странна дума за прикриване на такава низост.

Скоро обаче забрави за премеждията на дядо си, защото мислите му бяха прекъснати от разговора на пияните мъже. Обсъждаха някакъв човек, намерен в канавка. При това не говореха за него със симпатия или състрадание.

— Така му се пада. Педераст!

Лицето на Хулиан помръкна. Мислите му отново се насочиха към Федерико55, както често се случваше. Колко ли хора са умрели като него само защото са различни? Амелия постави ръката си върху неговата.

— Няма да е зле, щом Алонсо се върне от тоалетната, да се махаме оттук. Ще потърсим друго място да пренощуваме — предложи тя.

— Да, така ще бъде по-добре. И аз отивам до тоалетната.

На път за там Хулиан продължи да чува как говорят за онзи „педераст“. Не можа да се сдържи и се обърна.

— Какво ви е направил онзи педераст? — попита предизвикателно.

Точно в този момент в кръчмата влезе нов човек — висок червенокос мъж. Щом видя, че вътре става нещо необичайно, се спря на вратата, макар и да не подозираше какво ще се случи в следващия миг. Един от пияниците се изправи и застана срещу Хулиан:

— Какво те засяга?

Хулиан се засмя.

— Нищо, просто дочух разговора ви и ми стана интересно.

Амелия въздъхна облекчено, явно спречкването щеше да се размине. Обаче не позна. Внезапно Хулиан се засили и блъсна с глава непознатия. Един от приятелите му се притече на помощ, замахна и повали агента на земята. Точно в този момент Алонсо се завърна от тоалетната и веднага разбра, че намесата му е неизбежна. Същото си помисли и Джон, който зае защитна стойка на боксьор.

За секунди започна бой, по-типичен за американски уестърн, отколкото за рибарска кръчма в Пунта-Умбрия, макар и с участието на фландърски пехотинец, парамедик от Карабанчел56 и оксфордски боксьор. Карион се изплаши за поминъка си и се втурна да спасява по-скъпите бутилки. През това време Амелия безпомощно клатеше глава. След няколко удара обаче всичко приключи. Алонсо, Хулиан и непознатият англичанин изхвърлиха от ринга тримата пияници.

Червенокосият се представи на патрула.

— Джон Робъртс Мартинес. Приятно ми е. За мен беше удоволствие да се бия редом с вас, господа.

Хулиан, Алонсо и Амелия се спогледаха. Поне вече бяха открили свръзката си.

V.

Ролята на Джон в операция „Минсмийт“ беше ключова, но не и трудна. Ако всичко вървеше добре, щеше просто да наблюдава. Ако ли нещата се объркаха, трябваше да уведоми Лондон за настъпилите усложнения.

Джон беше разсъдлив човек и не повярва, че появата на тримата непознати е случайна. Те му обясниха, че са приятели на Лола Мендиета и че плановете внезапно са били променени. Веднага му станаха симпатични и това го накара да им се довери.

При споменаването на Лола пулсът му се ускори. Беше прекарал с нея едва час, но не можеше да я забрави. Тя му бе спасила живота, но явно имаше и друга причина да продължава да мисли за нея.

Решиха да се разходят по плажа и тогава Хулиан заговори. От свои източници в Лисабон узнали, че Лондон се отказва от мисията. Джон остана смаян. Никой не му бе казал нищо такова. След толкова месеци работа…

— Трябва да проверя тази информация чрез началниците си — заяви англичанинът.

Наистина ли операцията бе отишла по дяволите? Не можеше да приеме за чиста монета подобно невероятно съобщение от непознати хора.

Тогава на свой ред Амелия продължи:

— Трябва да довършим операцията. Дължим го на Лола.

— Лола… жива ли е? — очевидно Джон се боеше от най-лошото.

Тримата от патрула не отговориха веднага. Пръв заговори Хулиан:

— Все още е жива.

Замълчаха и се загледаха в хоризонта. В далечината се виждаха рибарски кораби и лодки. Прибираха се у дома след тежък работен ден.

Джон въздъхна тревожно:

— Лондон не може да ме остави сам.

VI.

Юън Монтагю излезе от кабинета на началника си, генерал Дрифтууд. Окончателното отменяне на операцията, която му бе коствала толкова усилия, не беше добра новина за начало на деня. Като оптимист по природа обаче, единственото, което си помисли, бе, че за днес не може да се случи нищо по-лошо. Поне за това беше прав.

Монтагю имаше мек глас и остър, пронизващ поглед. Понеже беше изключителен патриот, през 1938 година се бе записал в доброволния резерв на Британския кралски флот. Заради юридическото му образование го разпределиха в отдел, където можеше да бъде полезен с познанията си, а оттам го прехвърлиха в Хъмбърсайд като официален сътрудник на разузнаването към Генералния щаб.

Сега той крачеше бързо по тъмните извити коридори на секретния център на британското разузнаване. Бе обещал на началника си за по-малко от три дни да организира нова мисия и затова мислите му препускаха като див жребец. Спомни си момента, когато бе утвърдена току-що отменената операция „Минсмийт“. Случи се преди четири години в бункер под лондонското Сити. Край кръглата маса имаше седем души, подобно на рицарите на крал Артур57. Понеже операцията бе строго секретна, той не знаеше самоличността дори на половината от тях.

Във вихрушката от идеи тогава се бяха родили петдесет и една възможности да измамят нацистите. В резултат от срещата бе изработен доклад със заглавие „Пъстърва“, който щеше да остане в историята на контрашпионажа. Едно от предложенията, а именно номер двайсет и осем, бе прочутата операция „Минсмийт“.

Сега британският офицер трябваше да се съсредоточи върху останалите петдесет предложения. Много от тях бяха напълно неизпълними — например да се вложат експлозиви в консервените кутии за германската армия, — или абсурдни — да хвърлят в морето големи топки, намазани с луминесцентна боя, за да привлекат подводниците на врага. Всички обаче трябваше да бъдат анализирани в конкретен контекст, като зрънца, от които можеха да покълнат други бъдещи планове.

От направените тогава предложения несъмнено най-доброто бе на сър Иън Флеминг58 и Монтагю си помисли, че ако се тръгне по тази линия… Една измама можеше да даде решение на проблемите им. Същевременно му хрумна и друга любопитна идея — да разхвърлят писма в бутилки с противоречиво съдържание, дошли уж от екипажа на измислена заседнала подводница. Не. Твърде неправдоподобно. Трябваше да измисли нещо друго. Офицерът стигна до врата с надпис „Зала 13“. Почука и влезе.

Малкото помещение бе изпълнено с гъст цигарен дим. Групата в зала 13 се състоеше от дванайсет души — петима мъже и седем жени. Когато Юън влезе, всички оставиха работата си и се взряха в офицера с най-висок ранг в залата, тоест в него. Монтагю си пое дълбоко дъх.

— Нищо не може да се направи. Въпреки настояването ми операцията е отменена — съобщи той. — Разполагаме със седемдесет и два часа, за да измислим друга гениална идея. Така че… на работа!

Групата изобщо не бе съгласна със заповедите на ръководството, но всички бяха военни и трябваше да ги изпълняват. Секретарката на Юън, Патриша Трехърн, се приближи до шефа си и нежно сложи ръка на рамото му в знак на съпричастност. На всички им предстоеше тежка нощ, така че Пат — всички я наричаха така — се зае да приготвя голямо количество силно кафе, нейна запазена марка.

VII.

На следващия ден Амелия, Хулиан и Алонсо се срещнаха с англичанина в бедна къщичка, разположена извън селото. Константино и Белен, стари приятели на бащата на Джон, любезно и напълно безвъзмездно му отстъпваха дома си винаги когато се намираше в района на Уелва. На младини бяха работили в мините на Риотинто под началството на баща му, на когото бяха вечно благодарни за помощта, оказана в трудни времена, когато по тези земи беше невъзможно да сложиш в уста дори суха коричка хляб.

Лицето на червенокосия англичанин беше неузнаваемо.

— Прави бяхте, няма операция.

Изглеждаше сломен. Информацията, получена от патрула, се бе оказала вярна. Началниците му бяха съобщили, че обмисляли други възможности, за да заблудят германците, а той можел още на следващия ден да се върне в Лондон през Лисабон. Работата му в Пунта-Умбрия била приключила. Джон не беше на себе си от яд, не разбираше проклетата чиновническа бюрокрация.

— Толкова усилия, толкова смърт, за да се снабдим с тайна информация… и всичко се оказва напразно!

Пръв Хулиан наруши настъпилото мълчание:

— Ако те не искат да продължат напред, време е ние да го направим.

Англичанинът го погледна учудено. Самият той имаше същото желание, но не виждаше как то може да бъде осъществено без помощта на МИ-5.

Хулиан започна бързо да разказва детайлите на операция „Минсмийт“ — каквото беше гледал във филма и прочел в книгата и в учебниците по история. Трябваше да намерят униформа, да фалшифицират документи и да се снабдят с предполагаемите лични вещи на починалия пилот. Можеха да организират всичко тук, на място. Предполагаше, че Джон има връзки в околността и познава доверени хора, които ще помогнат за делото.

Англичанинът ги погледна с възхищение.

— Можем да опитаме.

И така реши да приеме предизвикателството. Канцеларските мишки в Лондон не правеха нищо, но той нямаше да чака със скръстени ръце. Доколкото зависеше от него, ничия смърт нямаше да остане напразна.

И особено тази на Лола Мендиета.

VIII.

— Гооол!

Десетки запалянковци по пейките на стадиона закрещяха с всички сили.

Алонсо не знаеше точно какво да прави. Беше гледал няколко футболни мача по телевизията, но не разбираше защо модерните хора подлудяват от такива глупости. Въпреки всичко му беше по-забавно да присъства на живо на футболен мач. Най-сетне направи същото, което правеше многобройната публика на стадиона — бясно закрещя.

Мислите на Амелия обаче бяха на съвсем друго място. Опитваше се да подреди предстоящите задачи за изпълнение на мисията им. Откакто бяха пристигнали в Пунта-Умбрия и след спречкването в кръчмата, нещата вървяха по-спокойно, но тя не преставаше да се тревожи.

Хулиан не беше голям почитател на футбола, затова използва времето да си преповтори какво предстоеше да се направи за изграждане на фалшивата самоличност на мъртвия пилот. По принцип задачата не беше трудна, но трябваше да бъде изпълнена за рекордно кратко време. Именно затова се намираха тук — на публично и привидно неутрално място като стадиона на „Риотинто Баломпие“, където да се срещнат с човека, който можеше да им помогне.

Този ден се играеше приятелска среща между местния отбор и клуб „Рекреативо Онуба“. Джон тайничко се оглеждаше. Имаше уговорка, но човекът закъсняваше. С едно око наблюдаваше срещата, много оспорвана и напрегната като за приятелски мач, а с другото внимаваше за всяка дебнеща опасност.

Съдията изсвири засада, а треньорът, Рикардо Уерт Сера, по-известен сред запалянковците като „Англичанчето“, се сети за всичките му роднини. Алонсо изобщо не разбираше какво се случва. Хулиан се опита да му обясни какво означава „засада“, но без особен успех. Тогава Джон се усмихна и с безкрайно търпение разясни на Алонсо, че терминът „орсай“ е всъщност испански вариант на английското „офсайд“, което означава „засада“. И тогава се случи нещо, което историците можеха да включат в хрониките за вечни времена, ако бяха присъствали на мача — един елитен пехотинец от Фландърските войски проумя правилата на засадата във футбола.

През това време почти незабелязано до патрула седна човекът, когото очакваха.

Казваше се Фалшивия Пако.

IX.

Пако беше истински професионалист и въпреки прякора можеше да му се има доверие. Основното му предимство обаче беше бързината, с която можеше да реагира на молбата им. Държеше за прикритие скромна печатница в Ел Кампильо, където вършеше двойна работа — законна и нелегална. Не закъсняваше с поръчките и никога не разкриваха фалшификациите му, нещо много важно в неговата професия. Щеше да им струва скъпо, но цената беше нищожна в сравнение със залога. Разполагаха само с четирийсет и осем часа, за да изградят фалшивата самоличност на Уилям Мартин, пилот от Кралските въздушни сили, чийто несъществуващ самолет трябваше да бъде свален над Атлантическия океан.

По онова време полетите между Англия и Северна Африка били чести, главно за британските офицери, осъществяващи куриерски връзки. В Берлин знаеха за това и лесно биха повярвали, че един от самолетите е бил свален от германската противовъздушна отбрана.

Джон незабелязано връчи на Пако списък с необходимите неща. Фалшификаторът запали цигара и погледна поръчката на клиента.

— Срокът е два дни, Пако — предупреди го Джон.

Мъжът потвърди с жест, но и с леко съмнение.

— Ей, рижав… не ме притискай! Знаеш, че само страхливите и лошите тореадори бързат.

— Понякога и добрите шпиони — пошегува се Амелия.

Пако помърмори малко, но си личеше, че ще им помогне. Джон плащаше добре, а и фалшификаторът му дължеше няколко услуги. Освен това покойният му баща се бе сражавал с нацистите и тази помощ за Съюзниците щеше да бъде в негова памет. Колебанията му окончателно се изпариха, щом видя усмивката на Амелия.

За едно обаче беше прав — искаха от него прекалено много неща за твърде кратко време. Пако отново загледа списъка.

— Имаш думата ми, Джон. За два дни ще бъде готово.

Двамата си стиснаха ръцете, за да скрепят уговорката. Всички почувстваха облекчение.

X.

След края на мача в еуфория от победата на местния отбор запалянковците се отправиха към близките кръчми, за да коментират най-интересните моменти и да разхладят гърлата си с някоя и друга чаша вино. Както правят и до ден-днешен.

Алонсо непрекъснато задаваше въпроси на Джон за правилата на футбола. Не разбираше защо играчите не могат да използват ръцете си — така щеше да е много по-лесно за всички. Англичанинът му обясни, че имало друг популярен спорт, който се играел с топка, две врати, крака и ръце. Наричал се ръгби.

На Амелия вече й бяха втръснали разговорите за футбол и се опита да отклони темата в по-практична посока — как успешно да изпълнят мисията. Заедно с останалите обсъди какво още е необходимо за достоверното изграждане на самоличността на предполагаемия офицер, която според историята бе успяла да измами германците.

Освен връчения на Пако списък с паспорт, различни документи за самоличност и военна книжка, патрулът трябваше да се снабди и с някои вещи, които да придадат повече правдоподобност на пилота Уилям Мартин и да накарат нацистите да налапат кукичката.

Тримата агенти на Министерството бяха убедили Джон, че имат цялата тази информация благодарение на Лола, която наскоро бе пътувала до Лондон и бе научила от първа ръка подробности за операция „Минсмийт“.

На първо място им предстоеше да измислят достоверна история. Знаеха, че в Уелва има доста инфилтрирани германски шпиони и ако не изпипаха детайлите, всичко щеше да отиде по дяволите. За шпионите „детайли“ означават правдоподобни подробности от ежедневието.

Налагаше се да напишат две-три любовни писма, и то така, че да изглежда, че са препрочитани многократно, както и да вмъкнат сред вещите на пилота снимка на въображаема годеница на име Памела. Според оригиналния план за целта трябваше да се използва фотография на една от служителките в зала 13, Джийн Лесли, но сега трябваше да изработят фалшификат с образа на Амелия в подобна поза.

Мартин бил купил годежен пръстен за предполагаемата си любима, както ставаше ясно от фактура със стойността му в лири стерлинги. Нужни им бяха и билети за театър, за да докажат, че на 22 април, вечерта преди фаталния полет, двамата влюбени са били в Лондон, в Театъра на принца на Уелс, и са гледали мюзикъла „Напишете нова бележка“. Както фактурата, така и билетите щяха да бъдат изработени от фалшификатора.

На врата на мъртвеца трябваше да закачат верижка със сребърно кръстче и опознавателен медальон с надпис „Майор Мартин от Кралския морски флот, римокатолик“. Ако нещата вървяха по план, със сигурност щяха да го погребат в католическото гробище на Уелва „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, а не в английската колония в Гибралтар. Така разследванията на германските шпиони щяха да бъдат улеснени, защото местните испански власти щяха да им дадат пълна свобода на действие.

Освен това пилотът щеше да носи и писмо от баща си, няколко ключа и неплатени фактури, по които можеха да се проследят движенията му през предишните два дни, както и автобусни билети, цигари, кибрит и прочие.

Въз основа на тези намерени вещи германците щяха да установят, че става дума за леко разсеян в ежедневието си младеж, небрежен към личните си финанси, но опитен експерт по организиране на морски и сухоземни операции, поради което е бил назначен на фронта в Северна Африка.

Този факт идеше да бъде изрично упоменат в писмото на лорд Луис Маунтбатен до главнокомандващия британските сили в Средиземно море адмирал Андрю Кънингам. То щеше да гласи, че майор Уилям Мартин е добър познавач на техниките за извършване на морски десанти и Маунтбатен му го отстъпва за предстоящото нападение в Гърция и Сардиния.

Именно в тази част на писмото се криеше същината на въпроса. В тези няколко думи се състоеше измамата, довела до края на войната. Обаче, за да клъвнат германците, трябваше всичко да е представено изключително правдоподобно. А това нямаше да е никак лесно. На първо място, за два дена трябваше да се снабдят с труп, наподобяващ британски офицер.

По улиците на живописното селце Риотинто хората се разхождаха безгрижно нагоре-надолу, защото беше почивен ден. Един мъж обаче изглеждаше не на място. Непознатият се криеше между сенките и следеше с поглед Амелия, Алонсо, Хулиан и Джон. Не ги изпускаше от очи, откакто бяха напуснали стадиона. Единственото, към което се стремеше, бе да попречи на операция „Албондигиля“ и на участниците в нея. Той провери оръжието си и решително последва четиримата агенти…

I.

Първите утринни лъчи се процеждаха през проядените дъски на бараката, в която Ернесто и Лола спяха на земята, сгушени един в друг, за да се предпазят от студа, пронизващ костите им. Ернесто се пробуди от дрямката си. Гърбът го болеше. Много. Дори Томас де Торквемада59, когато открил баща си в тъмницата на Инквизицията, не го е сварил толкова вцепенен. От раздвижването му Лола също се събуди.

Чук! Чук! Чук!

Някой потропа на вратата. Лола и Ернесто се изправиха. Опитаха се да се разсънят. Стори им се странно стражите да чукат, преди да влязат. Тук вежливостта не беше на голяма почит.

Чук! Чук! Чук!

Пленниците се спогледаха. Ситуацията им се стори абсурдна.

— Влез! — леко колебливо отвърна Ернесто.

Врата бавно се отвори. Мъж на средна възраст с овехтяло расо, очила и любезна усмивка показа главата си през процепа.

— Кой сте вие? — попита рязко агентът.

— Името ми е Иняки Аспиасу. Може да ме наричате Иняки, отец Аспиасу или просто „падре“. Може ли да вляза?

Ернесто потвърди с характерната си полуусмивка и свещеникът влезе в бараката. Носеше малко хляб и две тенекиени чаши с течност, бегло напомняща на кафе. Любезно им ги предложи и двамата пленници посегнаха към закуската. Започнаха бързо да се хранят, а Иняки мислено ги съжали. Знаеше, че щом са сами, отделени от другите затворници, значи са много важни за враговете. Това нямаше да им донесе нищо добро.

Мислите на отеца се понесоха назад, към годините на Гражданската война. Тогава Иняки за малко не бе загинал заради революционните си идеи. Макар и да беше божи служител, имаше не малко врагове в енорията. За негов късмет в последния момент бяха отменили присъдата му и я бяха заменили с домашен арест с намерение по-късно да го заточат в Андалусия. Това така и не се случи, защото той успя да се измъкне от домашния си арест, започвайки дълго бягство през земите на баските, което накрая го отведе във Франция.

Въпреки че напусна Испания, Иняки не загърби гражданския си дълг. През годините на Втората световна война сътрудничеше на Католическия комитет за помощ на бежанци, оказваше духовна подкрепа на другарите си в поправителните лагери и на децата емигранти. Помагаше и на много жертви на Гестапо. Сред тях беше и Роджър Сърмънт, млад евреин цигулар, когото той укрива в продължение на няколко месеца. Младежът свиреше на цигулка като същински ангел.

Сега отец Аспиасу беше в Гюрс като доброволец, за да помага на затворниците и по-конкретно — на малкото останали испанци.

— Ако се нуждаете от духовна помощ, аз съм тук, другари.

Ернесто и Лола любезно отклониха предложението му. Нуждаеха се от друг вид помощ. Най-добре щеше да им дойде портал на времето в тясната барака.

Иняки каза, че има да им съобщи нещо жизненоважно и за двамата, което можело да ги избави от всичките им проблеми, но точно в този миг влязоха двама германски войници. Зад тях вървеше сержант Мартин Зомер, един от най-жестоките мъчители на Третия райх, известен с прякора „Звяра“. Задачата му беше ясна — да изкопчи от двамата пленници цялата възможна информация. Придружаващите го войници хванаха под мишниците отец Аспиасу и го извлякоха навън. Горкият човек успя само да изпрати безкрайно състрадателен поглед на двамата си сънародници.

Звяра отвори куфарчето си и бавно и с наслада започна да вади от него всякакви инструменти за мъчение — клещи, скалпели, малко чукче…

Вратата рязко се затвори.

II.

Когато вратата отново се отвори, от бараката излезе сержант Зомер с ядосано изражение. С бяла кърпа почисти ръцете си от кървавите петна и после я захвърли на земята. През това време покрай него преминаха двама нацистки офицери. Попитаха го дали е успял, но той поклати глава. Бил изненадан от твърдостта на двамата испанци, но нямало причина за тревога, защото рано или късно щели да запеят като славейчета. Зомер се отдалечи от бараката на Ернесто и Лола със зловеща усмивка, а стражите отново затвориха вратата. Пред постройката чакаше Иняки, който поиска да види затворниците. Отказаха му. Можел да ги посети едва на другия ден.

Щом останаха сами, Ернесто и Лола се опряха един на друг и се отпуснаха на пода. Окървавените им лица, насинените им ръце и студената пот говореха красноречиво за случилото се. Въпреки всичко засега бяха живи. За утре обаче нищо не се знаеше.

Лола тревожно попита Ернесто какво ли ще стане с тях…

— Шансовете са петдесет на петдесет — отвърна той.

Жената не разбра значението на тези думи. Той й обясни, че сега са оцелели, но утре съдбата им отново щяла да се решава. И така щяло да бъде всеки ден. Не бивало да гледат по-далеч от настоящето. Лола се съгласи. Думите му й се сториха разумни. Ернесто не беше голям почитател на футбола, но му се струваше, че тази крилата фраза на Диего Симеоне обобщава философията на живота.

Преди да влязат германците, Ернесто бе скрил малко от хляба на Иняки и сега предложи половината на Лола, която му благодари за жеста. Двамата започнаха да ядат внимателно, за да не разкървавят посинелите си устни. В този момент мълчаливо почувстваха приятелство и близост. От време на време се споглеждаха и се усмихваха.

Салвадор имаше право — никой от тях никога не би издал информация на германците. Когато се взря в спокойния поглед на Лола, Ернесто остана със същото убеждение. Беше смела жена.

III.

Над Гюрс бе паднала нощта. След сирените настана дълбок мрак. На Ернесто и Лола не им се спеше и тогава настъпи моментът на откровенията.

Тя чувстваше, че след неуспеха на усилията й в борбата против Франко и против фашизма трябва да направи всичко възможно да попречи нацизмът да победи. Затова бе останала във Франция. Затова се беше включила в Съпротивата. Мразеше да губи в живота и не искаше да позволи на германците да спечелят. Началникът на оперативния отдел на свой ред сподели, че е убеден в победата на Съюзниците. Увереността на Ернесто даде кураж на Лола, която започна да му разказва как протича един нормален ден на куриер на Съпротивата.

— Чрез Албер Льо Ле ме информираха, че се нуждаят от услугите ми. Тогава пристигах в Канфранк, взимах документите и ги прилепях с пластири на гърба си. Разбира се, никога не съм ги отваряла, но предполагам, че съм пренасяла секретна информация, пари, писма.

По-късно освен разнасянето на поща започнала да се включва и в спасителни акции. От 1942 година пътувала по два пъти в седмицата до Франция. Вече не си спомняла колко хора била извела от Испания. Много от тях били евреи, макар че не била абсолютно сигурна. С повечето не разменяла и дума. За по-голяма сигурност на всички, ако някой попитал, казвала, че спътниците й са глухонеми.

На Ернесто му беше приятно да разговаря с Лола, която в наше време вече бе сред мъртвите. Тя не знаеше какво я очаква в бъдеще, но въпреки всичко не губеше надежда. В нейно лице виждаше само млада жена, изпълнена с идеи, неспособна на предателство, дори и когато й вадят ноктите или обезобразяват лицето й. Въпреки че Лола щеше да умре от рак през 2016, Ернесто се боеше, че историята би могла да се промени и само след дни да загинат заедно в някоя газова камера.

Патрулът не бе повторил опита си да ги спаси, но вероятно имаха сериозна причина за това. Сега му беше трудно да отгатне каква точно. Моментът не бе подходящ. Най-разумно беше да се опитат да поспят и да възстановят силите си.

Макар и доста трудно, Ернесто най-сетне заспа. За жалост не го оставиха дълго да почива.

Чук! Чук! Чук!

Някой почука на вратата и го изтръгна от неспокойната дрямка. Ернесто стана въпреки болките по цялото си тяло. Видя по ръцете си засъхнала кръв и осъзна, че кошмарът, който му се беше присънил, бе истинската действителност. И че за съжаление започва нов рунд. Още една спирка към тяхната Голгота.

— Аз съм, отец Иняки.

— Влезте, отче — отвърна Ернесто.

Аспиасу влезе с лекарска чанта. Щом видя раните на двамата испанци, едва успя да сдържи ужаса си.

Лола също се събуди, но й бяха нужни няколко секунди, за да се ориентира какво става. Успя да се усмихне на свещеника, въпреки че лицето й беше подуто и я болеше.

— Освен ваш духовен баща ще бъда и ваш лекар. Имате късмет, чада мои. Мога да изцеря и телата, и душите ви. Две в едно.

Отецът се залови да промива раните им, доколкото можеше. После се наведе към тях и със съвсем тих шепот им съобщи това, което предния ден не бе успял:

— За утре се подготвя бягство от лагера. Успях да включа и вас. Ще се измъкнете от тук, другари. Много скоро ще бъдете далеч. След няколко дни ще сте свободни на неутрална територия.

Ернесто не можа веднага да отговори, но се усмихна на новината.

Същото направи и Лола.

IV.

В концентрационния лагер в Гюрс мерките за сигурност бяха засилени. Нямаше да е лесно да се изплъзнат. Германците бяха назначили дори експерти по бягствата, специализирани в откриването на нелегални тунели. Затворниците ги наричаха „хрътки“.

Няколко военнопленници бяха изготвили план за спасение. Повечето бяха французи, макар че им помагаха затворници от всички националности, всеки според възможностите си, като отец Аспиасу например. Сред тях имаше висши офицери, които бяха сформирали нещо като комитет за бягство с командир Роже Ино.

Идеята им беше да изградят едновременно три тунела, в случай че някой от тях бъде разкрит. Всяка от галериите си имаше различно име. Конкретно бяха наречени „Атос“, „Портос“ и „Арамис“. Повече обяснения не са нужни.

Тунелите трябваше да бъдат прокопани от вътрешността на лагера. Започваха от три различни бараки и излизаха в близката гора. Това щеше да улесни бегълците, защото така можеха да се укрият сред дърветата и лесно да се промъкнат до най-близкото село. Тунелите бяха прокопани за по-малко от три месеца с невероятно умение предвид липсата на каквито и да било подръчни средства. С помощта на празни опаковки от мляко затворниците прокараха дори нещо като въздушна инсталация. Подсигуриха галериите с дъски от леглата си.

През цялото време бяха срещали огромни затруднения, главно при изхвърлянето на изкопания материал. Пренасяха пръстта в чорапи, които криеха в крачолите на панталоните си, а после я разпръскваха из целия лагер. Когато вече не можеха да го правят незабелязано, решиха да запълнят тунел „Атос“. Той повече нямаше да бъде използван. Там скриха и документите, картите и всичко, което можеше да уличи организаторите на бягството.

От няколко дни нервите на всички бяха обтегнати до краен предел. Бяха работили много седмици и знаеха, че рискуват живота си, ако нещо се обърка. Усетили високото напрежение, германците започнаха да подозират, че се крои нещо нередно. Тогава на някого му хрумна блестяща идея. Ако нацистите разкриеха единия тунел, щяха да се успокоят, доволни, че са предотвратили бягство. После щяха да занижат вниманието си и именно тогава щеше да настъпи най-подходящият момент за действие. Решиха да пожертват тунел „Портос“. Един от пазачите го откри след инсценирано изтърваване на информация от затворник. За наказание човекът бе затворен за цял месец в карцера.

Този смелчага беше евреинът Адиер Боне, който постави интересите на другарите си пред своите. Знаеше, че няма да успее да избяга с останалите, но за нищо на света не можеше да пренебрегне чувството си за солидарност и жертвоготовност. Оставаха едва двадесет и четири часа до решителния момент, който трябваше да настъпи през първата нощ на новолуние, когато бе по-трудно за снайперистите да ги забележат. Освен това беше петък, а в края на седмицата влаковете превозваха много войници в градски отпуск и военното присъствие в Гюрс намаляваше. Всичко беше подготвено. Ако бягството успееше, Ернесто и Лола можеха да се спасят.

Лошото бе, че в учебниците по история пише, че планът за бягство от концентрационния лагер в Гюрс завършил с пълен провал.

Авторите им обаче не подозираха за съществуването на Министерството на времето.

V.

Ернесто и Лола все още се опитваха да се възстановят след втория ден в лапите на онзи негодник, Звяра. Втория път мъченията му бяха още по-брутални. И двамата се чувстваха на предела на силите си. Не знаеха дали ще могат да издържат трети ден. За днес обаче най-лошото бе приключило. Това им помагаше да не чувстват така остро болката си.

Възможността да избягат от този ад им вдъхваше повече сили, отколкото всъщност им бяха останали. Отец Аспиасу им съобщи, че всичко щяло да се случи през нощта. Той щял да разсейва пазача на бараката им, докато един затворник ги отведе при останалите. Там двамата щели да се присъединят към групата и да притичат около сто метра до входа на тунела, за да излязат на мечтаната свобода.

Преди да заспи, Лола си припомни колко обичаше да пие топъл шоколад с родителите си в „Сан Хинес“, когато пътуваха до Мадрид. После положи глава на гърдите на Ернесто. Звяра му беше причинил огромен хематом точно на това място, но началникът на оперативния отдел беше джентълмен — премълча болката и остана неподвижен.

Скоро двамата затвориха очи и заспаха.

На следващия ден след свечеряване беше денят X.

I.

— Ириондо, Венансио, Зара, Панисо и Гаинса. Най-добрите защитници в момента.

Алонсо кимна, макар че не разбираше напълно за какво говори Джон. Истината бе, че просто много му харесваше. Никога не си бе и помислял, че някой англичанин може да му бъде приятен, но червенокосият изглеждаше добър човек, боец, на когото Алонсо можеше да се довери. На всичко отгоре говореше испански прекалено свободно за истински англичанин.

Двамата чакаха пред Института по съдебна медицина в Уелва. Техен човек им бе пошушнал, че там може би ще намерят труп на умерена цена за целта си. По принцип идеята да откраднат труп не ги караше да се гордеят особено със себе си, но в екстремни случаи бяха нужни екстремни мерки. Чакаха вече повече от час и си убиваха времето с разговори за краля на спортовете.

— От испанските отбори най-много харесвам червено-белите от „Атлетик Билбао“, а от английските — червените от „Манчестър Юнайтед“, като баща ми. Той винаги си е мечтал синът му да стане център-нападател и да играе на „Олд Трафорд“. Предполагам, че се чувства разочарован от мен — с тъжна добродушна усмивка въздъхна Джон.

Замълчаха за миг. Алонсо също си спомни за баща си. Много рядко му се случваше. Напълно обяснимо. Сега обаче почувства съжаление, че не може да го прегърне.

Покрай тях мина момче със стара топка. Вървеше и разсеяно я подритваше. Топката се отклони на няколко метра и спря в краката на Джон, който с лек пас я върна на хлапето. Така Джон, Алонсо и момчето си размениха няколко пъти топката. Алонсо истински се въодушеви. Предвид факта, че за първи път в живота си риташе топка, не се справяше никак зле, макар че с лекотата, с която използваше ръцете си, по̀ го биваше за вратар.

После пристигнаха Амелия и Хулиан и импровизираният мач бе прекратен. На Амелия й беше втръснало от толкова футбол. Хулиан поиска топката и също направи няколко паса, за да си припомни времената, когато с приятелите си от квартала ритаха край Пуерта Бонита.

Двамата току-що бяха разговаряли със Салвадор и го бяха информирали за развоя на мисията. От Лола и Ернесто изглежда нямаше никакви известия, както и от командването на съюзническите войски. Трябваше да продължат операция „Албондигиля“ както бе предвидено по план.

Тогава от Института по съдебна медицина излезе един санитар и се приближи до Джон.

— Може да влезете.

II.

Стените на моргата бяха пропити със специфична миризма. Не беше прекалено неприятна, но съчетаваше смърт, влага и формалин и оставаше в носа часове наред. Групата тръгна по коридорите, облицовани догоре с бели плочки, и достигна до голяма зала с носилки, покрити с чаршафи. Членовете на патрула останаха отпред, само Джон влезе вътре заедно със санитаря.

В залата двамата мъже се приближиха до най-близкия труп. Джон леко надигна чаршафа. Беше нисък циганин на около двайсет години. Нещастникът се удавил край брега. Това обстоятелство го правеше много подходящ за мисията. Чертите му обаче не бяха британски, меко казано. Не вършеше работа.

После англичанинът попита дали няма друг подходящ труп, но санитарят поклати глава. Повечето били старци, с изключение на две деца, починали от туберкулоза. Нищо не можеше да се направи. Имаха още един ден, за да изчакат да докарат труп, отговарящ на всички условия. За момента разполагаха само с мъртвия циганин. Или трябваше да го вземе, или да го остави.

Джон реши да го остави.

III.

Централните улици на Уелва се подготвяха за предстоящото посещение на генерал Франко, част от победоносната му обиколка из страната. Всичко трябваше да бъде перфектно и работниците се трудеха неуморно. Сутринта бяха започнали да украсяват улиците, да монтират трибуна за манифестацията, да окачат знамена и да поправят фасадите. Няколко работници издигаха голяма триумфална арка при входа на булевард „Зундхайм“ и площад „Пунто“.

Джон ненавиждаше генерала и тези срамни приготовления. След Гражданската война страната бе потопена в лишения и на този фон подобни разточителства бяха прекалени. Сега обаче групата крачеше към автогарата и единственото, което трябваше да правят, бе да си отварят очите и ушите и да си затварят устата. Сетивата на англичанина винаги бяха нащрек и благодарение на това той започна да подозира, че са наблюдавани. Сподели го с другарите си. Може би си въобразяваше, защото знаеше, че Уелва е пълна с шпиони, но трябваше да са готови за всякакви изненади. Джон не грешеше. Още от предишния ден един мъж ги следеше и сега отново вървеше след тях. Дебнеше удобен момент, за да ги нападне.

Преминаха покрай немското консулство в града и се изненадаха от видяното пред него. На фасадата му висеше огромно знаме с черната свастика на нацистите. В сградата се разпореждаше Адолф Клаус, началник на Абвера60 за Андалусия, страховит и незаменим шпионин, който бе участвал в Гражданската война като член на легион „Кондор“61 Имаше добри връзки с испанските власти и от имението си край Уелва организираше саботажни акции и наблюдение на британските кораби в Гибралтар. Точно заради него бе предвидено операция „Минсмийт“ да бъде проведена в Уелва. Освен това съименникът му Адолф Хитлер му имаше пълно доверие. Ако Клаус повярваше, че Уилям Мартин и информацията му са верни, Фюрерът също щеше да повярва.

IV.

Седнали на пейка в старата автогара на Пунта-Умбрия, четиримата агенти очакваха пристигането на автобуса. Бяха минали през пощенската станция, където Джон получи отговор на шифрованата си телеграма до Лондон.

Англичанинът не спираше да мисли за съдържанието на посланието от МИ-5. Беше възмутен. Настояваха веднага да се върне на британска земя или ще бъде обвинен в държавна измяна. Застрашавал изпълнението на бъдещите им операции. С други думи, трябваше да се откаже от операция „Мийтбол“ — така сънародниците му наричаха операция „Албондигиля“. В противен случай последствията за него и за всеки друг участник в това безумие можели да се окажат пагубни.

— Шибани чиновници! — изруга Джон.

Разкопча ризата си и показа на патрула раните си от войната. Бил участвал като пилот на самолет и на два пъти се спасил по чудо, а сега тези жалки канцеларски плъхове му отказвали помощ.

— Какво можем да направим? — тъжно попита Амелия. — Явно вече се противопоставяме не само на германците, а и на Съюзниците.

— Да продължим до край. Каквото и да ни струва. Независимо от жертвите — решително отвърна Джон.

Останалите тревожно го погледнаха. Никога не го бяха виждали такъв. Ситуацията ставаше все по-сложна. А утре по това време всичко трябваше да е готово.

Междувременно никой не забеляза, че освен непознатия, който ги следеше още от Риотинто, още един агент не ги изпускаше от погледа си.

Също така не можеха да предположат, че точно в този момент в Лондон някой кръстосва шпага в защита на Джон.

— Робъртс има право!

Тези кратки и категорични думи бяха изречени с много плам от Юън Монтагю. Неговият началник, генерал Дрифтууд, не отговори нищо. Знаеше, че подчиненият му е прав, но… не можеше да направи нищо. Ръцете му бяха вързани. Министър-председателят Чърчил лично бе отхвърлил операцията. Точка и край.

— Юън, съжалявам, но се налага да забравим за майор Уилям Мартин. Потърсете друг вариант. И то бързо. Свободен сте.

Монтагю козирува и напусна кабинета. В същия момент обаче взе решение — докато нямаха по-добра идея, сътрудниците от зала 13 щяха да продължат да изпълняват първоначалната операция „Минсмийт“. Не обичаше да се противопоставя на заповеди и знаеше какви ще бъдат последиците лично за него (това е строго правило по време на война), но беше длъжен да постъпи така.

V.

Джон покани Фалшивия Пако в трапезарията, където се бяха събрали всички членове на патрула. Фалшификаторът поздрави присъстващите:

— Добър ден, господа… и госпожице.

Отвърнаха му също с поздрав. Пако седна, отвори куфарчето си и извади материалите.

— Паспорт… документи… билети за театър… и военна книжка… Това е всичко. Фалшивия Пако държи на думата си.

Джон разгледа работата на Пако. Въпреки малкото време, с което разполагаше, той се беше справил чудесно.

— Поздравявам те! — заяви англичанинът.

— Няма защо, рижко. А сега давай сухото. Нали знаеш… приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари.

Джон и другарите му се засмяха. Пако беше практичен човек. Амелия извади пачка с банкноти и я подаде на фалшификатора, който внимателно взе парите. После си наплюнчи палеца с език и се зае да ги брои.

— Не ни ли вярваш, старче? — шеговито подметна Джон.

— Вярвам ви, но може да сте сгрешили при броенето.

Мъжът бързо преброи парите. Личеше си, че има богат опит.

VI.

Седнала пред пишещата машина, Амелия преписваше двете писма от командването на Съюзниците, които щяха да послужат като примамка за германските нацисти. Салвадор им беше изпратил сканирани двата документа от разсекретените архиви на британските разузнавателни служби, качени на уеб-станицата им. Благодарение на прословутата англосаксонска прозрачност можеха да се научат много неща.

Амелия сгъна листовете три пъти, както пишеше в историята, а после леко отскубна две от миглите си и ги постави в писмата, за да е сигурна дали някой ги е чел, преди да бъдат върнати на британското разузнаване. Пъхна листовете в пликове и се замисли.

— Една задача по-малко.

Сега й предстоеше нещо доста неприятно — да позира полугола за снимка пред Хулиан.

VII.

Джон довърши двете любовни писма от Памела, въображаемата годеница на Уилям — несъществуващия пилот. Памела и Уилям… Уилям и Памела. Крал Карл и кралица Клара… Джон се усмихна на глупостта, която му бе хрумнала.

Сгъна няколко пъти писмата и леко ги намачка, за да не приличат на току-що написани. Дори изцапа едното със следи от чаша кафе. Тези малки детайли бяха особено важни.

Погледна доволен резултата от усилията си. И тогава внезапно получи дежавю. Спомни си за покойната си съпруга Марги. Рядко се сещаше за нея, не защото не му липсваше, а защото изпитваше прекалено силна болка от отсъствието й. Обвиняваше се за смъртта й и мислеше, че би било невъзможно да продължава да живее ден след ден с тези угризения. Затова се опитваше да не мисли за нея… макар че понякога беше неизбежно. Ако не го бе придружила онази сутрин до Лондон, за да посети братовчед си, и днес щяха да бъдат заедно. Джон трябваше да й откаже, но за жалост не бе достатъчно категоричен. Точно тогава, на 7 септември 1940 година, германската авиация нападна с триста бомбардировача и шестстотин изтребителя и изравни със земята цялата източна част на Лондон. Това бяха най-тежките бомбардировки над столицата от всички набези в Англия, а Марги бе една от стотиците жертви през този ден.

Докато препрочиташе за последен път писмата, установи, че несъзнателно бе вмъкнал в тях думи, които жена му бе използвала в техните любовни послания. И след толкова време се разплака от мъка. Страшно много му липсваше! После се почувства по-добре. Поне се бе освободил от тежкия товар. Като си спомни за Марги, тя му се стори някак си по-близка.

Обеща си да мисли за нея всеки ден, колкото и да страда. Дължеше й го.

В този момент в стаята влезе Алонсо. Видя, че приятелят му е с навлажнени очи и се поколеба дали да не го остави насаме. Накрая обаче реши, че в трудни мигове близките хора трябва да се подкрепят, и силно го прегърна.

Джон, развълнуван от жеста, му разказа историята на семейството си. Как бе загинала Марги и че от седмици не знаел нищо за сина си Брус, с когото не си говорели от смъртта на майка му. Младежът скоро бил навършил двайсет години и се биел на фронта в Танжер. Сражавал се рамо до рамо с Брайън, по-малкия брат на Джон. Чичо и племенник били известни в батальона с храбростта и достойнството си. Англичанинът се гордееше и с двамата, но изпитваше ужас, че може да им се случи нещо лошо. Затова се бореше с всички сили за приключване на проклетата война веднъж завинаги. Бяха близо, много близо до изхода, но за следващата сутрин се нуждаеха от труп.

VIII.

Амелия позираше на морския бряг, облечена в черен бански костюм. Прикриваше разголените си части с бяла хавлиена кърпа и се преструваше на леко изненадана, но със закачлива нотка. Целта им беше да възпроизведат оригиналната снимка и затова нашата скъпа госпожица Фолк беше доста притеснена. Нежеланието й да стане за посмешище и неудобството да позира с оскъдно облекло, при това пред Хулиан, никак не й помагаха.

Щрак!

Хулиан направи още една моментална снимка.

— Чудесно, Амелия. Сега последната.

— Още една ли?

— Да, за всеки случай.

Притеснението й го забавляваше.

— И преди половин часа каза така, Хулиан. Вече направихме двайсет снимки. Ще свърши филмчето.

— Спокойно, има достатъчно. Само още една…

Амелия отново зае поза.

Щрак!

Този път се получи наистина добре.

IX.

Вече разполагаха с всичко необходимо — униформа, ботуши, долни дрехи, куфарче и всички вещи и документи, които според историята е носил Уилям Мартин, когато бил намерен от рибар на брега на Пунта-Умбрия.

Липсваше само трупът. Денят преваляше, а не бяха получили положително известие от своя човек в моргата на Уелва. Оставаше им само един изход — гробището на Пунта-Умбрия. Четиримата излязоха от него с измъчени лица. Имаха нов проблем — в Пунта-Умбрия от началото на януари не бе починал никой. Почти три месеца. За местните жители новината беше добра, но за нашия патрул бе възможно най-лошата.

Операция „Албондигиля“ вървеше като по вода. Макар че нарушиха заповедите на Лондон, успяха за рекордно кратко време да съберат всичко необходимо, за да накарат нацистите да повярват, че Уилям Мартин е реален човек. Липсваше им само най-важното — трупът.

— Ще се наложи да убием някой нещастник. Някой, който отговаря на условията ни — заяви Джон с плашещо леден глас.

Амелия категорично отказа. Не искаше дори да чува подобни идеи от устата на никой от групата им. Хулиан се присъедини към мнението й. Разполагаха с още няколко часа. Беше рано да се предават.

Алонсо и Джон обаче не вярваха в чудеса. Знаеха, че ако искат да довършат мисията, рано или късно ще се наложи да екзекутират невинен човек. Най-важното беше операцията. Проклета операция! Да, щеше да умре невинен, но благодарение на неговата жертва щяха да бъдат спасени хиляди, може би милиони. Нима не си струваше?

Прекосиха улицата и поеха по една пресечка, за да съкратят пътя си на връщане от гробището. Нощта започваше да се спуска над Пунта-Умбрия, но малкото лампи в селцето едва-едва светеха.

Внезапно от сенките изскочи непознатият, който от дни следеше патрула. Казваше се Ото. Просто Ото. Никой освен членовете на семейството му не знаеше презимето му. Всички те обаче бяха мъртви.

Ото беше висок, рус, с надупчено от шарка лице. Очевидно нещастникът бе имал трудно детство. Може би затова бе станал убиец от Гестапо. Взаимовръзката беше всеизвестна.

Мъжът извади оръжието си, зареди го и проследи четиримата агенти надолу по пресечката. Имаше ясна заповед — да ги ликвидира до един. Германците не знаеха истинските планове на патрула, но имаха информация, че висок и червенокос англичанин им се е изплъзнал в Канфранк, а после е бил забелязан в Уелва. Заповедта беше кратка — да се елиминират англичанинът и всички негови сътрудници. Този път хитрецът нямаше да се измъкне.

Ото беше убеден, че жертвите няма да му създадат затруднения и насочи оръжието си към тях. Беше пропуснал само едно обстоятелство. Той следеше патрула, но някой следеше преследвача, тоест него. Беше човек от френската съпротива, колега на Албер Льо Ле. Името му бе Жак Лавен и като същински ангел-хранител той бе следвал Джон още от бягството му в Канфранк. Последен жест на любезност от някогашния началник-гара.

Бам!

Куршумът се заби в гърба на Ото. Германецът се обърна и с все още изписана по лицето изненада отговори на изстрела с изстрел.

Бам!

Жак нямаше време да реагира и куршумът го улучи точно в средата на челото. Изстрелът бе точен и неминуемо фатален.

Четиримата не бяха наясно какво се случва и в първия момент не можаха да се ориентират. На няколко метра от тях на земята лежаха двама мъртви мъже. Взаимно се бяха простреляли. Само по някаква случайност Джон и тримата от патрула бяха останали невредими.

— Слава Богу, вече имаме труп — радостно възкликна Алонсо.

За него проблемът вече бе решен. Очевидно бе станало чудо. Тогава обаче Джон и останалите му обясниха жестоката истина. Да, чудо бе, че са живи, но двата трупа не можеха да им послужат, защото имаха огнестрелни рани от съответните пистолети. Дори на съвсем внимателна аутопсия щеше да разкрие, че не са се удавили след свалянето на предполагаем самолет в океана. Положението беше както досега, но поне бяха живи. И това бе нещо.

Четиримата продължиха по пътя си, опитвайки се да осмислят случилото се преди малко. В крайна сметка стигнаха до единодушното решение, че нямат и най-бегла представа за събитията, които се бяха разиграли. И вероятно никога нямаше да имат.

Освен това нямаха представа и какво се случва с Ернесто и Лола някъде далеч от тях. А то не беше никак добро.

X.

След третия ден на мъчения Ернесто и Лола се събудиха и едва успяха да се надигнат. Трудно се държаха изправени на крака, но имаха ново посещение. Беше един от пленниците, мосю Моро. Каза им да го последват и те събраха (неизвестно откъде) всичките си сили и тръгнаха след него.

Щом излязоха от бараката, усетиха студ. Пронизващ студ. Не му обърнаха внимание, защото с вдишването на вечерния въздух сякаш се върнаха към живота. Нощната тишина се нарушаваше само от лая на кучетата-пазачи. Прожекторите на наблюдателните кули се въртяха и осветяваха площадката в кръг. За щастие в момента те вървяха извън обхвата им.

Лола и Ернесто прекосиха пространството край бараката. Старецът, който ги водеше, беше французин, но говореше малко испански. Беше го понаучил от испански републиканци концлагеристи. С невинна детска усмивка им призна, че първо усвоил мръсните думи.

Малко преди да пристигнат на уговореното място, им пожела много късмет. Той бил вече стар и нямало да ги придружи. Не му оставал много живот и затова щял да отстъпи мястото си на по-млад човек. На някого, пред когото животът още предстои. На някого като Лола и Ернесто.

Старецът им обясни, че трябва да потропат на вратата на бараката, пред която стояха. Уговореният сигнал беше три почуквания, както правеше отец Аспиасу. Ернесто и Лола благодариха на Моро за помощта му и тъжно го проследиха с очи, докато се изгуби в мрака. После направиха каквото им бе казал и потропаха три пъти на вратата. След малко им отвориха и те бързо влязоха. Вътре отец Аспиасу ги поздрави с леко кимване. Вече всички се бяха събрали. Беше настъпил часът на истината.

— Успех, другари! В името на Отца и Сина и Светия дух!

Свещеникът знаеше, че в този момент се нуждаеха от благословия. Всички се прекръстиха, макар и някои да не бяха вярващи. В подобна ситуация всяка подкрепа беше от полза.

Ернесто се вгледа в мъжете наоколо. Бяха около петдесетина, с бледи лица, хлътнали очи и измършавели тела. Тези храбри хора бяха успели да организират бягство и да прокопаят три тунела без никакви помощни средства и за невъобразимо кратко време.

Няколко души влязоха в тунела, наречен „Арамис“, и поеха към края му, водещ към свободата. Първи тръгнаха хората, които го бяха прокопали. Бяха подредени според заслугите им за делото. Лола и Ернесто се бяха присъединили към плана последни и трябваше да чакат, да чакат и пак… да чакат.

XI.

Прокопаването е било тежка и сложна задача. Тунелът имаше точно такъв диаметър, че да може да мине възрастен човек със среден ръст. Въпреки това обаче се усещаше клаустрофобия. Влагата във въздуха, малките срутвания на почва при преминаването на бегълците и пълният мрак правеха пътя безкраен. Сякаш никога нямаше да свърши…

Водач на групата бе Луи Жубер, първоначалният автор на плана за бягство. Преди задържането си Луи бил активен член на Съпротивата, но от две години бе затворник в Гюрс и вече не можеше да издържа и една минута повече в този ад. Ако останеше още ден в лагера, чувстваше, че ще умре. Най-много искаше да намери майка си и баща си, Доминик и Емил. Бяха много възрастни. За последен път ги бе видял в обсадения Париж. От дълго време не беше чувал нищо за тях, но беше убеден, че са добре. Предчувстваше го.

Луи продължи да се промъква през галерията. Оставаха няколко метра до края. Тогава беглецът извади лъжица, за да прокопае финалните сантиметри от изхода към повърхността, които нарочно бяха оставили, за да не бъде забелязана дупката от часовите. Извика на останалите, че краят е близо и остава съвсем малко.

— Търпение, другари!

Чуваше дишането им все по-близко зад себе си. Чуваше възторжени възгласи. Поздравления. Бяха на крачка от изпълнението на невъзможната си мечта.

Луи започна да дълбае земята с лъжицата.

В бараката вече бяха останали много малко хора, които чакаха да влязат в тунела. Лола и Ернесто нямаха търпение да дойте и техният ред. Внезапно отвън долетя шум. Всички присъстващи притаиха дъх. Секундите, докато разберат какво става, им се сториха цяла вечност. Ернесто се доближи до вратата. През цепнатина между дъските успя да види, че двама войници се бяха запътили да сменят дежурните. Не ги грозеше опасност.

Лола обаче отново усети лошо предчувствие — същото като в Канфранк, — че нещо не е наред. Нейната интуиция. Не каза нищо. Какъв смисъл имаше? Бяха в ръцете на съдбата, на Провидението, на времето…

Обаче интуицията й беше безпогрешна.

С изпоцапано лице Луи прокопа отвора. По кожата си почувства вечерния студ. С пръстите си можеше да докосне свободата. Но щом отвори очи, усети, че точно под носа му има нещо метално. Беше пушка „Маузер Кар 98 К“ в ръцете на германски войник. В същия момент разбра, че никога вече няма да види родителите си.

XII.

Ернесто и Лола само след миг щяха да влязат в тунела. Прегърнаха за сбогом отец Аспиасу и му благодариха за всичко, което бе направил за тях.

Внезапно се чуха изстрели. Всички замръзнаха на място. След миг някои от мъжете, които бяха влезли в тунела, се върнаха обратно в бараката с надежда, че няма да ги заловят на местопрестъплението. Но вече беше късно. Знаеха, че ако ги хванат в опит за бягство, наказанието е смърт. Не бе лесно да го приемат, но пленниците, прекарали повече от седмица в Гюрс, знаеха, че смъртта дебне отвсякъде, на всеки ъгъл, и живее редом с тях, като един от тях.

Мечтата приключи. Бяха само на крачка от успеха. Бяха толкова близо. Обаче не успяха да променят историята. Никой не успя да избяга от концентрационния лагер в Гюрс през онази нощ, нито през която и да е друга, докато накрая съюзническата армия не го затвори година по-късно.

Ернесто и Лола проклеха съдбата си.

I.

Джон не можа да мигне през цялата нощ. След опита да ги убият мозъкът му не спираше да обмисля всички възможности. Дори му хрумна вариант да отменят операцията поради липса на информация за случващото се. Бързо отхвърли тази мисъл. Не бяха стигнали толкова далеч, за да се откажат в последния момент.

— Продължаваме докрай. Каквото и да ни струва. Независимо от жертвите.

Джон си повтори наум тези думи. Като някаква мантра, която се бе запечатала в съзнанието му и на този етап не можеше да пренебрегне.

Другарите му бяха съгласни, че мисията е най-важна от всичко. Тогава обаче мислите на англичанина се насочиха към неизбежния извод, че ще трябва да убият някого. Амелия беше против — вярваше, че животът дори на един-единствен невинен човек е по-ценен от всичко. Никой от тях нямаше право да отнема човешки живот. Никой кръстоносен поход, мисия или идеология не биха си заслужавали, ако заради тях се прекъсне живота на някого, който не го заслужава. Съюзниците се бореха с нацистите в името на невинните. Тези идеали не можеха да бъдат потъпкани. Дори и заради общото благо.

Джон отново си спомни за Марги. Тя беше невинна и загина жестоко и несправедливо. Той не искаше никой да има съдбата на любимата му жена. Беше боец и се гордееше с това. Знаеше, че животът му виси на косъм и може да го загуби на всяко място и по всяко време. Просто трябваше да го приеме. През годините на войната много пъти се бе озовавал близо до смъртта. Ако Лола Мендиета се бе пожертвала за каузата като толкова много други… защо и той да не го направи?

Тогава взе решение — сам ще се превърне в майор Уилям Мартин. Ще умре от удавяне, за да се сложи край на тази лудост, започната от германците преди четири години.

Нямаше връщане назад. Трябваше да го направи още тази нощ.

II.

Алонсо силно изрева в леглото си. Беше сънувал кошмар.

Не си спомняше точно какъв беше сънят му, но сърцето му биеше бясно. Стана и се насочи към кухнята, за да си вземе чаша вода. Докато вървеше през коридора, мина покрай стаята на Джон. Другарят му не беше там. Стори му се странно. Особено когато видя, че на леглото му има писмо. Алонсо го прочете и остана изумен.

— Амелияяяя! Хулиаааан! В името на Кръста Господен, събудете се!

III.

Алонсо, Амелия и Хулиан хукнаха към брега на Пунта-Умбрия. Беше още нощ и имаше новолуние. Преди разсъмване беше най-тъмно и моментът не беше подходящ да търсят другаря си. Щом пристигнаха на плажа, се спряха, за да си поемат дъх.

Взираха се в хоризонта и се опитваха да различат тялото на Джон във водите на Атлантика. Нищо не успяха да видят. Опасяваха се от най-лошото.

— Ето го! — изкрещя Амелия и посочи на изток.

На морската повърхност се носеше тяло, облечено във военна униформа, а до него плуваше куфар. Беше доста далеч от брега. Не знаеха откога приятелят им е там, но при всяко положение трябваше да се опитат да го спасят.

Алонсо свали обувките си и се приготви да се хвърли в морето. Хулиан изненадано го попита:

— Знаеш ли да плуваш?

— Мразя водата като самата смърт — отвърна боецът, — но се наложи да се науча. Нямах друг изход в случай че корабът потъне. Как мислите, че ни изпращаха във Фландрия? С магарета ли?

Алонсо и Хулиан се хвърлиха в морето и заплуваха с всички сили. Когато се приближиха, забелязаха, че тялото на Джон не помръдва. И двамата си помислиха, че може би вече нищо не може да се направи, но продължиха към приятеля си. Надяваха се да пристигнат навреме, за да успеят да го спасят. Вярваха, че не всичко е загубено.

За щастие, когато стигнаха до него, Джон беше още жив. Не бе имал време да се удави, въпреки че беше в хипотермия и нямаше сили да се бори за живота си. Ако другарите му от патрула не бяха пристигнали, след няколко минути щеше да настъпи фаталният край.

На Алонсо му оставаха само няколко метра до англичанина, а Хулиан беше изостанал леко назад. Нямаше сили да продължи и реши да се откаже. Трябваше да се върне на брега, инак щяха да имат още един проблем с неговото спасяване.

Алонсо достигна до Джон и се опита да му помогне. Англичанинът се сепна от неочакваната поява на приятеля си и се опита да се отскубне. Все още в състояние на шок започна да му крещи:

— Махай се!

— Няма.

— Нямаш право да ме спасяваш, Алонсо! Върви си!

Алонсо не разбра причините за това държание и затова Джон продължи:

— Аз съм войник, а мисията на войника е да печели битки. За твое сведение аз, Джон Робъртс Мартинес, имам намерение да спечеля не само тази битката, но и цялата война. Войната, която уби милиони невинни хора, уби съпругата ми… Все още мога да спася сина си, брат си… За Бога, остави ме да умра заради тях!… Това е единственият ни изход. Знаеш го… както и аз… трябва да ме разбереш, приятелю.

Алонсо и Джон се погледнаха изпитателно. И двамата се опитваха да предвидят следващия ход на другия. В погледите им се четеше респект, гордост и болка, разкъсваща душата.

В крайна сметка Алонсо разбра мотивите на Джон. Решението си беше негово. Нямаше право да го спира.

— Ще го направя. Ще те оставя да умреш, приятелю. Но не искам да страдаш. Виждал съм прекалено много мои другари да умират от удавяне. Повярвай ми, не е никак приятно.

Джон се усмихна за последен път и му благодари.

— Тогава ме удари, удари ме силно, Алонсо! Така ще изгубя съзнание. Ще заспя и ще сънувам, че съм център-нападател на „Юнайтед“, както мечтаеше баща ми…

Алонсо изтри сълзите си. Налагаше се да вземе най-трудното решение в живота си. Но беше сигурен, че постъпва правилно. Дължеше го на Джон.

— Ще отидеш при съпругата си, приятелю… Мисли за това…

Джон кимна, благодарен за успокоителните думи на Алонсо. После дълбоко си пое дъх:

— Остава ми да уредя само още едно нещо… Моля те за последна услуга.

— Кажи! Ще направя каквото мога.

— Синът ми… Брус… Няма да мога да се сбогувам с него. Искам да го намериш и да му кажеш, че баща му… баща му го разбира. И му кажи, че съм постъпил така заради него…

Алонсо кимна развълнуван. Двамата за последен път си стиснаха силно ръцете и после ги пуснаха.

Тогава юмрукът на Алонсо се сви с целия неукротим гняв, стаен в душата му. Огромен гняв. Безмилостното кроше се стовари върху брадичката на Джон и потопи лицето му във водата. С безкрайна мъка Алонсо хвана главата на приятеля си и я задържа в океана.

След около две минути, които се сториха безкрайни на боеца, Джон Роберт Мартинес издъхна, без да усети никаква болка.

Спокоен и в мир. Както се полага на всеки герой.

Скоро Алонсо излезе от водата, понесъл на ръце трупа на приятеля си. Хулиан и Амелия не казаха нищо, но от очите им потекоха сълзи.

— Това е човекът, за когото историята казва, че никога не е съществувал. Почивай в мир, приятелю. Мисията приключи.

Алонсо успя да изрече само това, а после падна на земята и заплака като малко дете.

Над Пунта-Умбрия започна да се разсъмва.

За съжаление някогашният боец от елитните войски на Фландрия грешеше в едно — мисията не бе приключила. Нищо подобно, едва сега започваше.

Всъщност бе започнала предишния ден. В Лондон.

IV.

Докато членовете на патрула и самият Салвадор си мислеха, че операция „Минсмийт“ е отхвърлена преди дни и си напрягаха мозъците, за да измислят откъде да намерят труп, англичаните бяха взели ново решение с оглед на последните събития — мисията трябваше да бъде подновена.

Опитаха се да се свържат с Джон Робъртс Мартинес, но имаше срив в комуникациите и предвид бързия развой на случващото се решиха, че за момента това не е толкова важно. В крайна сметка той изпълняваше функция на обикновен наблюдател в Пунта-Умбрия. Поне така си мислеха. Никога не би им хрумнало, че рижавият англичанин, най-истинският андалусец сред всички британци, както той сам се определяше, бе дал живота си за изпълнението на операцията. Несъмнено съдбата си бе направила горчива шега.

Агентите на британското разузнаване в Гюрс съобщиха на Дрифтууд, че Лола Мендиета не е издала нищо за намеренията им. Това, заедно с упоритото настояване на Юън Монтагю, доведе до решение да се върнат към първоначалния план. Очевидно нямаха по-добър вариант. Успяха да убедят министър-председателя Чърчил да даде съгласието си да изпратят трупа на майор Уилям Мартин в Пунта-Умбрия.

Времето течеше неумолимо и мисията трябваше да се осъществи. Прегрупирането на войските в Северна Африка беше в пълен ход и нападението на Сицилия трябваше да започне, иначе проклетата война никога нямаше да свърши.

С искрена и широка усмивка Монтагю съобщи на хората си, че работата продължава според първоначалния план. Служителите останаха много изненадани. Отдавна познаваха началника си, но никога не го бяха виждали да се усмихва. Пат саркастично подметна, че утре сигурно ще го болят бузите. Всички се засмяха, дори самият Монтагю. След радостта от добрата новина всички отново се заловиха за работа. Оставаха много неща за довършване. Бяха наясно, че при осъществяването на замисления план можеха да възникнат безброй трудности, изненади и усложнения.

V.

Взеха решение трупът на майор Уилям Мартин да бъде транспортиран до крайбрежието на Уелва с подводница „НКВ62 Сераф“. Тя потегли от военната база „Холи Лох“ в Шотландия и крайната й цел беше Пунта-Умбрия. Трупът, докаран с камионетка от Лондон, бе поставен в нещо като метална капсула, дълга около два метра и широка шейсет сантиметра, която обявиха официално в документите като оптично оборудване за целите на метеорологията.

Командирът на подводницата Джоуел не обичаше да дава обяснения на когото и да било, и в частност на подчинените си. Единствен той на борда знаеше какво е истинското съдържание на капсулата. Тя беше херметично затворена, както впрочем и той. И трябваше да си остане непокътната до подходящия момент.

По време на войната Джоуел беше участвал успешно в няколко шпионски и свързочни операции. Преди „Минсмийт“ най-важната му акция беше прехвърлянето на генерал Марк Кларк в Африка и прочутото спасяване на френския офицер Жиро. Беше същински капитан Немо, но като истински джентълмен никога не пропускаше следобедния си чай и сандвича с краставица.

Кой беше всъщност истинският Уилям Мартин, чийто труп бе изпратен в Пунта-Умбрия от командването на МИ-5? Слуховете твърдяха, че бил просяк от Уелс и се наричал Глиндуър Мичел. Нещастникът нямал семейство, скитал из мрачните улици на Лондон и преди седмица се самоубил, поглъщайки голяма доза отрова за мишки. Тъжна история на човек без късмет, който обаче със смъртта си се превърнал в герой.

Истината обаче е, че трупът на човек, починал при подобни обстоятелства, не би могъл да заблуди никой съдебен лекар, колкото и неопитен и небрежен да е. Дори повърхностен предварителен оглед на тялото би отхвърлил смърт от удавяне.

Единствената известна информация бе, че трупът, пренесен с подводницата на Джоуел, е на британски офицер. Самоличността му обаче беше засекретена и предвид спешните обстоятелства от близките му не бе поискано разрешение за използване на тленните му останки. В цяла Англия само двама души знаеха истинската му самоличност, но все още беше рано да я разкрият пред света.

VI.

Подводницата се скри под повърхността и потегли на пълен ход. По-голямата част от моряците на борда даваха четиричасови дежурства, с изключение на персонала в машинното отделение, където работеха на шестчасови смени. Всеки двама моряци деляха едно легло, като се сменяха за почивка в зависимост от наряда си. На жаргон наричаха тази система „топло легло“. На борда на подводницата недоспиването и липсата на представа дали навън е ден или нощ им докарваха изменения в биоритмите. За да се сведе до минимум отрицателният ефект върху организма им, бе жизненоважно да спазват стриктно часовете за закуска, обяд и вечеря. Подобен режим е препоръчителен за всички, макар и да не живеят на подводница.

След спокойното и безпроблемно пътуване „НКВ Сераф“ пристигна за рекордно кратко време до крайната си цел, понеже бяха използвали благоприятните течения в Гибралтарския проток. На около една морска миля от брега на Уелва подводницата изплува на повърхността, за да довърши мисията си. Наложи се да изчакат близката рибарска лодка да приключи работа, за да не ги видят рибарите. Съвсем случайно един от тях само след минути щеше да открие трупа на Уилям Мартин и да влезе завинаги в историята. Името му беше Хосе Антонио Рей.

VII.

Към пет и половина призори, докато Джон Робъртс Мартинес напускаше къщата, за да се принесе в жертва на мисията, Джоуел събра целия екипаж на подводницата.

Моряците влязоха един по един. Никой от тях нямаше представа каква тайна ще им разкрие командирът, но със сигурност нямаше да е рецептата за пай с бъбречета на баба му Рут, за която често споменаваше. Преди да пристъпи към отваряне на капсулата, Джоуел накара присъстващите да положат клетва за мълчание. После проведе кратка посмъртна церемония според обичая в Британския кралски флот.

Командирът бе подбрал кратък откъс от Библията, свързан с необходимостта случващото се да се пази в тайна — Псалм 37, стих 7. Несъмнено много подходящ за случая. Прочете го пред присъстващите с обичайния си строг глас, но видимо развълнуван: „Покори се на Господа и на Него се надявай. Не се дразни заради онзи, който успява в пътя си, заради човек, който замисля коварства.“63

След края на церемонията облякоха спасителна жилетка на трупа. Моряците шеговито наричаха тези жилетки „Мей Уест“, понеже напомняха за впечатляващите гърди на американската актриса. После се увериха, че куфарчето е добре закрепено с белезници за китката на майор Уилям Мартин. След това хвърлиха в морето тленните му останки с всички обичайни почести.

За целите на инсценировката, близо до трупа моряците изоставиха спасителна лодка на Британските въздушни сили. Когато приключиха с всичко, командирът рапортува на началниците си в Лондон за успеха на мисията със следното съобщение: „Операция «Минсмийт» е изпълнена“.

Жалко, че червенокосият Джон не узна това навреме.

Безжизненото му тяло лежеше на дъното на стара лодка, боядисана в бяло и с надпис „Лупе“ отстрани. До него седяха Амелия, Хулиан и Алонсо, който гребеше с всички сили навътре в морето. Въпреки трудното положение и факта, че мъртвият бе техен приятел, дългът им ги мотивираше да продължават. Разполагаха само с минути, за да пристигнат на мястото, където според историческите източници Хосе Антонио Рей трябваше да намери трупа на майор Уилям Мартин.

Джон не бе чел хрониките с информацията за точното място и не бе сложил край на живота си където трябва. Затова се наложи патрулът набързо да осигури лодка и незабавно да отплава с нея към въпросната зона, описана като сцена на историческото събитие. Нямаха време за губене. Проблемът, както и в Канфранк, бе, че събитията избързаха и те не успяха да стигнат навреме.

Два часа преди това Хосе Антонио Рей бе открил трупа на „другия“ Уилям Мартин. Властите се готвеха да го откарат в Уелва за аутопсия. За съжаление членовете на патрула нямаха никаква представа за това.

С помощта на компаса на мобилния си телефон Хулиан определи къде точно трябва да подхвърлят тялото. Засега всичко вървеше по план. Развълнуван, Алонсо внимателно и с почит спусна във водата трупа на приятеля си. Независимо че го познаваше едва от няколко дни, го считаше именно за такъв. После се прекръсти и тримата останаха мълчаливи край Джон още няколко минути. Сега оставаше само да чакат.

Тримата агенти се разположиха на скрито място край брега, за да проследят със силния си модерен бинокъл откриването на мъртвеца, след което да обявят мисията за приключена. Обаче мина доста време след предвидения час, а от рибаря, открил Уилям Мартин, нямаше и следа.

— Нещо не е наред — заяви Алонсо.

— Да изчакаме още малко. Хрониките от онова време не са съвсем точни. Може ние да сме избързали — успокои го Амелия, но думите й не прозвучаха убедително.

— Ами ако сме закъснели? — предположи Хулиан.

Тримата се спогледаха. Не знаеха какво да правят. Тази мисия приличаше на руска рулетка, при която никой не можеше да предвиди какви изненади ги очакват.

— Нека да почакаме още малко…

С тези думи Амелия прекрати разговора и подаде бинокъла на Алонсо, за да продължи наблюдението.

VIII.

— Човек зад борда! Човек зад борда!

Хосе Антонио Рей, младеж от португалски произход, първи забеляза тялото на майор Уилям Мартин. Семейството му бе пристигнало от Ел Алгарве, когато бил малък, още преди Гражданската война, и се настанило в Уелва, за да търси по-добро бъдеще. И така останали тук.

Обикновено Хосе Антонио не излизаше в открито море, а помагаше на рибарите на сушата. Тази сутрин обаче случайността — определящ фактор в нашата история — бе пожелала той да отплава заедно с другарите си. Провидението бе решило името му да остане в историята и точно така стана.

Хосе Антонио посочи на приятеля си Диего Моралес мястото, където бе забелязал трупа. Насочиха се натам. Наблизо намериха надуваемата лодка на Британските въздушни сили, оставена преди малко от подводничарите. Хосе Антонио Рей скочи във водата, за да откарат тялото до брега. Завърза мъртвеца с въжета за лодката и го придържаше, докато Диего гребеше към сушата.

Новината бързо се разнесе из селото.

— Труп! Намерили са труп! — крещеше Рафаел, дребно за възрастта си момче.

Беше най-кльощавият в целия клас и трудно можеха да му се дадат единайсет години, но беше отворен и хитър колкото всичките си съученици от Пунта-Умбрия, взети заедно.

Момчето пробяга от край до край по целия бряг и разказа за случилото се на всеки, когото срещна. Когато минаваше покрай патрула, Амелия му извика да почака. Рафе говореше бързо и неразбрано, с типично за възрастта си въодушевление. Не беше лесно да се разберат думите му.

— Сеньорита, рибарите са намерили мъртъв английски войник.

— А знаеш ли къде са го отнесли?

— На пристана е…

— Кой пристан?

— Тукашния, госпожице, на Пунта-Умбрия…

Амелия му подаде няколко петачета. Момчето закачливо й намигна и хукна нататък.

— Нали ви казах. Закъснели сме.

Хулиан направо не можеше да повярва колко трудно се получават нещата при тази операция. Бяха сериозно загазили в Картахена де Индиас… И в Средновековието не всичко мина по мед и масло, но сега беше прекалено. След толкова усилия, след толкова опасности и главно — след саможертвата на Джон в името на мисията… сега и това!

— Не разбирам — учуди се Алонсо, който още наблюдаваше тялото на английския си приятел през бинокъла, — чий труп са открили?

Другите двама от патрула споделяха учудването му. Въпросът беше съвсем логичен при така настъпилия обрат на събитията.

— По дяволите! Не е справедливо. Тази мисия е обречена от самото си начало. Първо Ернесто и Лола, после и Джон. Нима смъртта му ще остане напразно? — Хулиан постави ръка на рамото на Алонсо в знак на съжаление и подкрепа.

— В никакъв случай! Ще довършим задачата. Саможертвата на приятеля ни ще помогне за края на проклетата война. Такова беше предсмъртното му желание… Дори да е последното нещо, което ще направя в живота си, ще продължа докрай, с вас или без вас… С Божията помощ.

Хулиан и Амелия погледнаха Алонсо и кимнаха в знак на съгласие. Щяха да го подкрепят докрай. Избутаха лодката във водата и загребаха, за да приберат тялото на Джон. По пътя начертаха план за действията си.

Идеята им беше да разменят труповете, за да може мъртвия им другар да стане част от историята. Знаеха, че няма да им бъде лесно. Нищо не бе лесно.

IX.

Хосе Антонио най-много се учуди колко добре се е запазило тялото. Не беше охлузено, нито нахапано от рибите и раците, както се случваше с други трупове, намерени в морето. Обаче не го сподели с никого. Достатъчно трудно му беше да извади мъртвия от водата заедно със спасителната жилетка, която правеше задачата още по-сложна.

Веднага уведомиха местните власти за инцидента. Рибарите се свързаха първо с щаба на Гражданската гвардия в Пунта-Умбрия. Там от своя страна информираха командването на морската полиция, а те пък се разпоредиха тялото да бъде откарано в Уелва за аутопсия.

Задачата се усложняваше във всяко отношение, понеже намереният труп бе на британски офицер, а не на някой беден рибар, както се беше случвало преди. Това обстоятелство, заедно с пословичната леност на бюрокрацията във франкистка Испания, даде възможност на патрула да пристигне навреме.

Наистина трупът, който лежеше на пристана, не беше на майор Уилям Мартин, макар документите и опознавателният му медальон да показваха точно това. Обаче никой от присъстващите не знаеше истината.

В продължение на няколко десетилетия автентичната самоличност на човека, който никога не бе съществувал, бе останала загадка. Едва преди няколко години тържествено бяха оповестени нови разкрития — тъжната история на скитника, сложил сам край на живота си. Но истината беше съвсем друга. Мъжът, който се бе превърнал в Уилям Мартин, се казваше редник Джони Мелвил, удавил се при корабокрушение на самолетоносача „НКВ Дашер“ няколко дни по-рано.

Причините за експлозията и потъването на самолетоносача никога не били официално установени, но е сигурно, че било злополука. Съществуват различни теории по въпроса, но нито една от тях не е окончателна. Някои твърдят, че един от самолетите се взривил по време на приземяване на палубата. Съединените щати, от своя страна, настояват, че имало нередности при боравенето с горива. Обединеното кралство обяснява инцидента с неравномерно разпределение на товара в трюмовете.

Каквото и да се е случило обаче, броят на жертвите бил огромен, истинска катастрофа. От петстотинчленния екипаж на самолетоносача загинали четиристотин души, въпреки бързата помощ от кораби, намиращи се наблизо в морето.

Британското правителство, в желанието си да избегне разпространяването на деморализиращи новини с оглед на войната, отрекло възможни конструктивни дефекти и се опитало да потули потъването. Местната преса била задължена да не споменава за трагедията, а властите погребали жертвите в общи гробове. При скръбната вест за смъртта на толкова войници разгневените им семейства протестирали срещу правителството и някои от телата им били върнати.

Очевидно с Джони Мелвил не се случило така. Съобщили на баща му Майк и на майка му Рита, че тялото на сина им не е било открито на мястото на крушението. Естествено, не им казали и че синът им се е превърнал в герой. Ето защо семейство Мелвил така и не успяло да оплаче тялото на младия Джони. Тази мъка разяждала родителите му до края на живота им.

X.

Алонсо, Амелия и Хулиан пристигнаха задъхани на пристана, където свариха голяма суматоха. Тълпа от любопитни се беше събрала край двама офицери от Гражданската гвардия. Патрулът предположи, че стълпотворението е свързано с намереното тяло на удавник и наистина се оказа така. За техен късмет сред множеството беше и хлапето Рафе, което ги запозна с новостите.

Точно в този момент с моторница пристигна разследващият съдия на Морската администрация в Уелва, Мариано Паскул дел Побил, за да установи смъртта и да нареди пренасянето на тялото за аутопсия. Щом стъпи на сушата, офицерите от Гражданската гвардия му предадоха куфарчето на англичанина. Първата му мисъл беше, че трябва да се обади на личния си приятел, британския вицеконсул Франсис Хаселдън, и да го информира за инцидента.

Съдията беше наясно, че Уелва е стратегическа точка и за двете страни, участващи във войната. Помисли си, че в куфарчето може да има важни за Съюзниците документи, които би било опасно да попаднат в грешни ръце. Негова милост, макар и гражданин на официално неутрална страна, симпатизираше на Съюзниците и не искаше нацистите да победят, но пазеше това в дълбока тайна.

Докато тримата агенти на Министерството наблюдаваха как товарят трупа на моторницата, си мислеха, че се налага спешно да си осигурят превоз до Уелва, за да изпреварят властите. Преди това обаче трябваше да приберат тялото на приятеля си, което бяха скрили на сигурно място.

Откъде, по дяволите, можеха да се снабдят с автомобил? Тогава Алонсо отново ги изненада с уменията си да краде коли, които бе усвоил от Пасино, като задигна една моторна триколка. Всъщност нямаха голям избор. Трябваше да се примирят с каквото се намираше наблизо. С шофирането до града се зае Хулиан. Движеха се с шеметната скорост от четирийсет километра в час. Бързи като стрела.

XI.

Кръстове, надгробни плочи, цветя, вдовици, урни… — обикновен ден на гробището „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, разположено в покрайнините на Уелва.

Единственото необичайно нещо през този ден бе, че аутопсията на майор Уилям Мартин щеше да се извърши в ритуалната сграда на гробищния парк вместо в Института по съдебна медицина в Уелва.

По този въпрос има много спекулации, но причината за това решение така и не е установена. Слуховете твърдят, че идеята била на разследващия съдия Паскуал дел Побил и на вицеконсула Хаселдън, за да остане всичко под техен контрол, да няма много свидетели и аутопсията да се извърши далеч от любопитните погледи на германските шпиони. Но може да е било и обратното. Германските шпиони имаха много по-лесен достъп до гробището, отколкото до публичните институции.

XII.

Сутринта доктор Едуардо Фернандес дел Торо стана късно. Съпругата му Фелиса знаеше, че когато се е върнал чак призори от задължително дежурство, не трябва да го буди рано, макар и после мъжът й да се сърди.

Откакто се бяха оженили преди двайсет години, се повтаряше една и съща комична сцена. Той се оплакваше, че тя трябвало да го събуди по-рано и че не можел да остава до обед в леглото. Тя, от своя страна, отговаряше, че му били нужни определени часове сън, защото в противен случай ставал невъзможен. Много обичаха тези малки безобидни кавги. Ако не спореха поне веднъж седмично, започваха да си мислят, че нещо не е наред.

Фелиса поднесе на мъжа си любимата му закуска в леглото — кафе без захар и попара от прясно мляко и хляб. Той нежно я целуна. От толкова години бяха женени, а все още се обичаха. Прекрасна гледка.

В същия момент иззвъня телефонът.

— Сигурно е спешен случай — въздъхна докторът.

— Не те оставят да си починеш, Едуардо. Ти ли си единственият съдебен лекар в цяла Андалусия?

— Срамота! Точно преди трудовия празник! Не, всъщност с декрет на Франко го преместиха на 18 юли — отбеляза лекарят леко иронично.

Фелиса го смъмри, че се шегува с такива неща. Някой можел да ги чуе. Едуардо обаче възрази, че ако и в собствения си дом не може да говори каквото си иска, работите вървят на зле.

— Точно така, на зле вървят. Какво да се прави? Знаеш… ключ на устата и толкова — обобщи Фелиса.

Тя вдигна телефона и прие съобщението. Търсеха мъжа й от кабинета на съдията. Трябвало незабавно да се яви на гробището, за да направи аутопсия. Съдебният лекар се приготви за минути и хукна натам.

Горкият, не можа дори да си дояде попарата.

XIII.

Патрулът премина по улиците на Уелва с триколката. Липсваше им само коледна звезда на покрива й, за да заприличат на Пласидо от любимия им филм на Берланга64. Отзад в багажника, увит в килим, пътуваше трупът на английския им приятел. Хулиан се стараеше по всякакъв начин да изпревари другите превозни средства и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Дано да пристигнем навреме — прочете мислите му Алонсо.

— Ако на GPS-а ми имаше план на града от 1943, щеше да е съвсем друго — оплака се Хулиан.

В края на улицата видяха табела, която им показа, че вече са пристигнали на гробището. Нямаха време за губене. Амелия остана да наблюдава входа, а Хулиан и Алонсо внесоха трупа в ритуалната сграда. Ако залогът не беше толкова висок, ситуацията щеше да е направо комична. За щастие най-оживеното време за посетители беше отминало и в гробището цареше спокойствие и тишина. Как добре звучи!

Точно когато щяха да влязат във вътрешната зала за аутопсии, един човек ги спря. Беше многоуважаемият Лукас Инохоса, трето поколение гробар. Само това липсваше!

— Хей, какво правите тук?

Хулиан и Алонсо спряха с тялото на мъртвеца в ръце, без да знаят какво да правят. Инохоса разгледа внимателно навития килим и установи, че вътре има мъртвец.

— Защо носите този труп?

В този миг Амелия им се притече на помощ и набързо скалъпи обяснение:

— Добър ден, господине! Идваме да погребем баща си. Горкият почина тази сутрин.

— А килимът? Защо сте го завили в килим?

— Много го харесваше — намеси се Хулиан — и… и последната му воля беше да го погребем заедно с килима.

Не го биваше особено в лъжите. Гробарят не повярва на думите му.

— За Бога, господа! Не се прави така. Трябва да уведомите властите, да извадите смъртен акт, да направите бдение и опело… като нормалните хора.

— Така ли?… Не знаехме. Татко преди не беше умирал — смотолеви Амелия.

Алонсо и Хулиан вече не издържаха тежестта и внимателно поставиха тялото на пода.

— Това изглежда съмнително… Чакайте тук, иде повикам началника.

Лукас обаче не успя да го направи. С един юмрук Алонсо го повали на земята. Вече му беше омръзнало от напразно бръщолевене. Завлякоха гробаря и го оставиха под един кипарис. Изглеждаше сякаш си подремва на сянка. Алонсо предложи да го скрият в някой ковчег, но не беше необходимо. Нямаше скоро да дойде на себе си, а дотогава всичко щеше да е приключило. Поне така се надяваха. Сега трябваше да действат бързо.

Амелия се промъкна в залата, където приготвяха починалите, която бе потънала в пълен мрак. Опипа стената и откри ключа за осветлението. Лампата освети помещението и тогава тя видя масата за аутопсии и всички необходими инструменти, но нямаше никакъв труп. Слава богу! Младата жена излезе отвън, където я чакаха Алонсо и Хулиан.

— Къде е Джон? — попита тя.

— Спокойно! На сигурно място е — отвърна Хулиан.

Планът им беше да изчакат да докарат другия мъртвец, да откраднат трупа му и да го разменят с тялото на приятеля си. После историята на Уилям Мартин трябваше да продължи по вече известния начин. Естествено, ако не изникнеха нови изненади.

XIV.

Тялото на Джони Мелвил лежеше в погребалната катафалка на път за гробището. Щом пристигнаха, Карлитос и Еулохио, санитари с дълъг стаж зад гърба си, го извадиха с носилка и го понесоха към залата, където щеше да бъде направена аутопсията. Отвориха вратата и оставиха трупа на масата. За днес им стигаше толкова.

— Лошото е, че трябва да изчакаме съдебния лекар — с досада отбеляза Еулохио.

— Кой го знае кога ще дойде — отвърна Карлитос.

И двамата искаха тайничко да се измъкнат, затова единият предложи:

— Какво ще кажеш да идем да хапнем?

— Ами, не знам…

— Хайде, стига! Аз черпя.

— Добре тогава. Порция бели скариди!

— Да, с малко шунка. Няма да ни навреди. И с малко бакла. Пръстите да си оближеш!

Щом двамата санитари напуснаха гробището, Хулиан и Алонсо, дебнещи зад оградата, бързо се вмъкнаха в залата и изнесоха тялото на Джони Мелвил. Оставиха го в триколката и поставиха на масата за аутопсии трупа на приятеля си Джон Робъртс Мартинес.

Неочаквано за всички този път нещата се получиха. Преди да си тръгнат, за последно се сбогуваха с другаря си:

— Смъртта ти няма да е напразна, приятелю — въздъхна Алонсо.

Точно когато членовете на патрула напускаха сградата, през входа й влязоха доктор Фернандес дел Торо и помощникът му Херомин. Спогледаха се за миг и после се разминаха.

XV.

— Знаеш ли, този човек е много добре облечен за труп, прекарал няколко дни във водата — това бяха първите думи на съдебния лекар.

Беше очевидно, че е умрял от удавяне и дробовете му бяха пълни с вода, но кожата, косата и дрехите му изглеждаха в отлично състояние. Освен това, както беше казал и Хосе Антонио Рей, макар и за другия Уилям Мартин, учудващо беше, че няма следи от ухапвания на риби и раци по очите и други части на тялото.

Доктор Фернандес дел Торо размишляваше. Спешно повикване в събота, аутопсия на необичайно място, неправдоподобна история — всичко това го озадачаваше. Затова в окончателния си доклад отбеляза: „Смърт от удавяне в морето“ и не добави вече посочените нередности въпреки опита си с други удавници. При всяко положение не искаше много да се задълбочава, тъй като симпатизираше на Съюзниците, а не на нацистите. Щом искаха от него само да установи смъртта, вече разполагаха с доклад.

Точка и край.

I.

Дзън! Дзън!

Агеда Короминас, любезната почасова секретарка, вдигна телефона:

— Кабинетът на вицеадмирал Алфонсо Ариага, началник-щаб на Испанския военноморски флот. С какво мога да ви услужа?

Дъх не й оставаше, докато изрече толкова много думи. Колко по-лесно би било да каже „Да“ или „Ало“!

— Британският вицеконсул Франсис Хаселдън отново търси сеньор Ариага…

Алфонсо Ариага беше офицер, каквито за щастие вече не се срещат. Оплакваше се как му се налага по цял ден да води разговори с надутия англичанин, който не спираше да го тормози. Неслучайно всички англичани се славят с коварството си…

Все още нямаше окончателно одобрение от висшестоящите за изпращане на личните вещи на Уилям Мартин в Лондон и докато това станеше факт, те бяха собственост на Испанската държава. Куфарчето му се намираше под строга охрана в Командването на морските сили в Уелва.

— Агеда, кажи му, че сега не мога, защото си чеша топките! — изкрещя Ариага на секретарката си от кабинета.

Тази сцена се повтори няколко дни подред, докато испанските тайни служби проучваха документите. Ариага през цялото време отговаряше уклончиво на настойчивите молби на вицеконсула.

Нито той, нито Франко, Хитлер и останалите заинтересовани от случая нямаха представа, че бяха напът да се хванат в капана Монтагю. Колкото по-упорито съюзническите власти претендираха за документите и натягаха болтовете на напрежението, толкова по-сигурен ефект щеше да има при разкриването на „тайното“ им послание от врага. И по-лесно германците щяха да налапат примамката. Умни момчета!

На 13 май най-сетне личните вещи на майор Уилям Мартин бяха предадени на британското посолство. От там веднага бяха препратени в Лондон, където се увериха, че писмата са отваряни и отново затваряни, благодарение на мигли, поставени в хартиените пликове.

Всичко се случваше според очакванията им.

II.

Командването на морския флот в Уелва се помещаваше в типична за времето на франкизма сграда — сива, скучна и бюрократична. Всъщност като сегашните, но без реклами на дъвчащи бонбони и мобилни приложения.

Адолф Клаус влезе в офисите на ръководството като у дома си — с твърда стъпка, без да поздравява никого и сигурен къде точно трябва да отиде. Ето защо изразът „строга охрана“ беше по-скоро формален. По пътя си той мина край офиси и кабинети, препълнени със служители, но въпреки това никой не обърна внимание на присъствието му. Сякаш бе невидим. Или може би нарочно не го забелязваха.

Германският офицер влезе в малка зала, в която имаше само маса и един стол. Там се намираха личните вещи на майор Уилям Мартин. По-точно вещите, подправени от патрула. Членовете му бяха решили, че подвигът на Джон ще остане в историята дори и ако само те знаят за него и въпреки всички възможни последици. Сред предметите бе и снимката на Амелия по бански костюм. Изглеждаше наистина красива.

Нацисткият офицер извади от чантата си фотоапарат „Лейка“, снабден със специален обектив за снимане на документи. Запали лампата, за да има по-силна светлина и започна да фотографира всички предмети. Най-голям интерес без съмнение представляваха писмата на британското главно командване.

Само след няколко часа информацията щеше да бъде предадена на Густав Лайснер, началник на германските тайни служби в Испания, за да проследи произхода й и други подробности. Адолф щеше да изпрати за своя сметка и на своя отговорност един екземпляр и в Берлин, защото знаеше, че Фюрерът очаква с нетърпение тези материали.

Щом привърши задачата си, той излезе по същия начин, по който бе влязъл.

III.

Вицеконсулът Франсис Хаселдън намери време между обажданията си до началника на Генералния щаб, за да отиде да огледа трупа на Уилям Мартин в Пунта-Умбрия. Аутопсията вече бе направена. Моментът бе труден за него, понеже си спомни за много свои приятели, загинали на фронта.

— Моите съболезнования, Франсис — с искрено съчувствие му каза съдия Мариано Паскуал и прегърна вицеконсула.

Двамата останаха смълчани за известно време. Нямаше какво друго да си кажат.

— Кога ще разполагаме с личните вещи на нашия сънародник?

Действията отговориха на този въпрос по-красноречиво от думите. Всички се постараха формалностите да не отнемат много време. Нито формалностите, нито подробностите.

Франсис Хаселдън се нагърби с организирането на погребението на Уилям Мартин. Свърза се с епископа относно официалното опело и поръча надгробна плоча при погребална агенция „Лопес“ в Уелва. Освен това се погрижи и за най-дребните детайли. Всичко трябваше да изглежда автентично. Примамката още не беше налапана докрай и германците следяха и за най-малката грешна стъпка на Съюзниците.

В погребална агенция „Лопес“ работиха до изнемога, за да се вместят в срока, който им бе поставен от британския вицеконсул. Не разполагаха с никакво време и мъртвецът трябваше час по-скоро да бъде погребан.

Когато Франсис Хаселдън влезе в офиса на сеньор Лопес, там цареше пълно спокойствие. Имаха обедна почивка и единствено собственикът бе останал да довърши някои задачи. Той отведе клиента си да види надгробната плоча и да я одобри.

— Ето я, сър. Надявам се да ви хареса и да не сме направили някой голям гаф, защото проблемът с надписите на чужди езици е труден за решаване.

Плочата беше скромна и мрачна. Върху студения камък можеше да се прочете на английски:

„УИЛЯМ МАРТИН

РОДЕН НА 29 МАРТ 1907

ЗАГИНАЛ НА 30 АПРИЛ 1943

ЛЮБИМ СИН НА ДЖОН ГЛИНДУЪР МАРТИН

И СЪПРУГАТА МУ АНТОНИЯ МАРТИН

ОТ КАРДИФ, УЕЛС

DULCE ЕТ DECORUM EST PRO PATRIA MORI

R.I.P“.65

Вицеконсулът кимна одобрително.

IV.

Погребението беше скромно. Положиха три неголеми венеца с цветя — от името на семейството му, на годеницата му и от британската армия. Церемонията беше кратка, а дон Еладио, дежурният свещеник, не бе особено вдъхновен по време на службата. Тя бе само едно от многото му задължения за деня и въпреки че се справи професионално, през цялото време си мислеше как до вечерта му предстоят още три погребения. През последните три месеца в Пунта-Умбрия никой не бе умрял, а сега изведнъж толкова много!

Единственият присъстващ освен свещеника бе Франсис Хаселдън. Понеже беше вярващ, той се прекръсти и се помоли за мъртвия храбрец, който и да бе той.

Патрулът остана на благоразумно разстояние. Не биваше да привличат вниманието върху себе си. Присъствието им на погребението би означавало намеса в мисията. Щом свещеникът и вицеконсулът си тръгнаха, те предпазливо се приближиха до гроба на приятеля си.

И тримата бяха дълбоко развълнувани, но Алонсо беше направо безутешен. Не можеше да забрави последните мигове с другаря си, последния му поглед, ръкостискането им и накрая смъртта му. Събитията бяха прекалено пресни и жестоки, за да не болят.

Никога нямаше да бъдат напълно забравени.

Вместо цветя, боецът от елитните Фландърски войски положи на гроба му футболна топка.

— За да можеш да играеш футбол, където и да си.

През това време пристигнаха Константино и Белен, приятелите на бащата на Джон, с букет цветя и много натъжени. Жената се приближи до гроба.

— Редовно ще ти нося свежи цветя, Джон. Кълна се.

И наистина изпълни клетвата си. Дори след смъртта на семейството от Уелва най-голямата им дъщеря продължи традицията да носи всяка седмица свежи цветя на гроба на Джон. И така до ден-днешен. Когато и тя си отиде, децата й на свой ред ще правят същото.

V.

През следващите часове патрулът се оказа в много странно положение. Нямаха конкретна работа, но трябваше да останат, в случай че възникне нещо непредвидено. Амелия поддържаше редовна връзка със Салвадор и беше информирана за действията на Съюзниците и на германците по отношение на Уилям Мартин. Двете страни си играеха на котка и мишка, като засега изглежда ролите бяха разменени. За късмет на цялото човечество този път мишката май щеше да надхитри котката.

Привидно нацистите бяха направили всички необходими стъпки, за да проверят самоличността на мъртвия и автентичността на писмата, които бе носил със себе си. Хитлер обаче не вярваше на никого, дори и на смешните си мустаци. Затова разпореди трупът на майор Мартин да бъде похитен от гробището на Пунта-Умбрия и неговите германски съдебни лекари — нямащи нищо общо по думите му с некадърните им испански колеги — да потвърдят причината за смъртта.

Речено и сторено. Нацистката машина се задвижи и германската подводница „У-616“ пристигна на испански бряг в късните часове на същия следобед. Щом паднеше нощта над Пунта-Умбрия, щяха да изпълнят задачата си — да откраднат трупа на Уилям Мартин, да го пренесат на италианска територия и там да установят дали наистина принадлежи на британски офицер, удавил се в Атлантическия океан преди два дни.

Акцията бе проведена бързо и успешно. По германски. За няколко минути двама войници влязоха в гробището, откриха надгробната плоча на Уилям Мартин, разкопаха тялото на Джон и го натовариха на лодка, за да го прехвърлят на подводницата си.

Скрити край пристана, Амелия, Алонсо и Хулиан станаха свидетели на похищението. Амелия видя всичко с бинокъла си.

— Мисията е изпълнена — уведоми тя останалите.

— Наистина ли от това зависи победата ни във войната? — недоверчиво попита Алонсо.

— Да. Десантът в Сицилия е бил началото на края на Хитлер. Когато Съюзниците започнали да освобождават европейски територии, нацистите били принудени да отстъпват, докато най-сетне се провел десантът в Нормандия и това бил краят.

Откакто работеха за Министерството на времето, тази беше една от най-сложните им операции, а може би и най-сложната. И въпреки че много им се искаше да се приберат у дома, мислите им веднага се насочиха към Лола и Ернесто.

Всеки път щом Амелия попиташе Салвадор за тях, заместник-министърът отговаряше, че държат нещата под контрол (макар и да не бе истина). Те трябваше да мислят само за пряката си мисия, но беше невъзможно да не се тревожат за колегите си. Имаха чувство, че са отговорни пред тях.

Германската подводница се спусна и потегли, а членовете на патрула въздъхнаха облекчено. Прегърнаха се и най-сетне се почувстваха спокойни. Всичко бе приключило. Операция „Албондигиля“ бе изпълнена успешно. Нацистите бяха захапали примамката чак до пръчката на въдицата.

VI.

Виши, 1 май 1943 година

Тряс!

Посред нощ вратата внезапно се отвори и с оглушителен трясък се блъсна в стената. Двама войници влязоха и повлякоха Ернесто и Лола, които спяха на пода. Едва успяха да се опомнят и да разберат, че нещата не вървят на добре.

— Къде ни водите? — попита Ернесто с ясното съзнание, че няма да му отговорят.

Изведоха ги от бараката, в която бяха затворени, откакто се намираха в Гюрс. След разкриването на плана за бягство всички участници в него бяха обречени. Решението не подлежеше на обжалване. Без процес и без право на защита.

Опитите за бягство от лагера се наказваха със смърт. Призори щяха да изпълнят присъдите чрез разстрел. Въпреки това Лола и Ернесто се намираха в по-особено положение. Берлин реши, че е по-уместно да ги прехвърлят на германска територия, за да изтръгнат от тях всичко, което знаят. Звяра не бе успял да ги пречупи и нацистите останаха с убеждението, че заловените са особено важни шпиони и имат изключително важна информация за Съюзниците. Понеже войната се развиваше неблагоприятно за Германия, тези сведения можеха да се окажат от жизненоважни за победата.

Докато ги качваха в камиона, Лола и Ернесто видяха, че извеждат другарите им по бягство от бараките и ги водят към неизбежния им край. Спогледаха се и наведоха глави. Двамата можеха да са в същото положение и не разбираха защо ги отвеждаха и каква съдба ги очаква.

Отец Аспиасу забеляза как натоварват сънародниците му в един камион. Искаше му се да се прости с тях, но не получи разрешение. Когато заловиха бегълците в тунела, свещеникът пожела да остане с тях и разгласи навсякъде, че споделя вината им. Ако ги убиеха, той също искаше да приеме участта им. Нацистите обаче го оставиха да живее. Иняки реши, че Бог на небето му е отредил друга, по-важна мисия, и затова трябва да продължи напред. И не грешеше.

„Бог да ви пази, другари“, им пожела безмълвно свещеникът.

Камионът напусна концентрационния лагер в Гюрс. В далечината отекнаха гърмежи от германско оръжие. Историята разказва, че през този ден били разстреляни повече от петдесет невинни военнопленници.

Лола се боеше да не попаднат в същия списък.

— Какво ли ще правят с нас, Ернесто?

— Ако искаха да ни убият, сега щяхме да бъдем с останалите пред наказателния взвод.

— Значи ни очаква нещо по-лошо дори от смъртта.

— Така изглежда.

След последните си думи Ернесто се замисли. И двамата бяха твърди и несломими, но криеха прекалено много тайни, а съществуваха какви ли не начини за изтръгване на признания.

Лола продължи:

— Вече ми е все едно дали ще умра и какво ще им хрумне да правят с мен. Могат да ме мъчат, да ме унижават, да ме убият, но няма да им доставя удоволствието да ме видят как плача и се моля. Не искам да си мислят, че се страхувам.

Ернесто за пореден път й се възхити. Къде бяха сбъркали в Министерството на времето, за да допуснат такава забележителна, храбра и лоялна жена като нея да се превърне в предател?

Внезапно камионът рязко наби спирачка. Лола и Ернесто решиха, че са пристигнали до крайната си цел. Беше точно така, само че мястото не бе каквото си го представяха.

Ослушаха се. Брезентът на камиона беше спуснат и не можеха да видят какво става навън. Долавяха само неразбираем говор на немски. Внезапно прозвуча заглушено свистене, сякаш някой стреляше с лък и стрели. Чу се как телата на жертвите паднаха на земята. След миг различиха и приближаващи се към камиона стъпки… Някой надигна брезента.

Двама партизани с усмивка подканиха сънародниците си:

— Може да слезете, другари. Вече сте свободни.

Лола и Ернесто още не знаеха как да реагират, но слязоха от камиона. На земята лежаха телата на двамата войници, които ги охраняваха. Бяха пронизани с упойващи стрели. Всичко изглеждаше твърде странно.

В края на пътя партизаните бяха струпали нещо като импровизирана барикада и до нея седеше човек с гръб към тях. След миг непознатият се обърна.

Беше Салвадор.

Облечен бе в елегантно кожено палто. Седеше му по-добре дори от костюмите. Приближи се и поздрави Ернесто. Началникът на оперативния отдел погледна шефа си с дълбока благодарност. Беше убеден, че рано или късно ще им се притекат на помощ. Правилото да не оставят другарите си във времето очевидно винаги се изпълняваше. Или почти винаги.

Лола изгледа Салвадор смаяно, без да разбира какво се случва:

— Кой сте вие?

— Някой, който високо оценява работата ви, сеньорита Мендиета.

VII.

До малка хижа в най-дълбоката част на пиренейските гори Лола седеше редом с няколко партизани и ядеше чоризо с хляб. Атмосферата беше приятелска, а тя се чувстваше като част от групата.

Ернесто и Салвадор я наблюдаваха отстрани. Тя също ги погледна и се усмихна на Ернесто, искрено развълнувана. Началникът на оперативния отдел й върна поздрава, макар и с обичайната си сдържаност.

— Какво ще стане с нея? — обърна се той към Салвадор.

— Не знам, Ернесто… В момента има много неясноти. След всичко, което се случи, вече нищо не знам. Но си мисля, че ако моето „аз“ отпреди двайсет години не я вербува, тя може да избегне смъртта си заради проклетите тунели на Дароу…

— Разбирам.

— От друга страна, ако не я вербувам, Министерството ще загуби добър агент, останал верен в продължение на дълги години…

— От тази гледна точка…

— Знаеш ли какво? Мисля, че ще я вербувам. По дяволите! Не аз, а Салвадор отпреди две десетилетия. Нали според историята след няколко месеца тя трябва да постъпи в Министерството, а нашата главна задача е да запазим историята. Затова…

— Само какви главоболия ще ни създаде!

— Но колко мисии ще изпълни, преди да стане трафикант на художествени произведения във времето! Нали помниш Лепанто и онази случка с Братя Пинсон?

— Да, проблемите с Торебруно.

— Или Оскар де Гарси?

— Да, наистина страхотно.

— Става за филмов сценарий… Нещата са такива, каквито са. Времето е това, което е, приятелю Ернесто. Времето е време.

Ернесто разбираше, че Салвадор има право. Кой знае, може би в крайна сметка Лола нямаше да предаде Министерството. Това в голяма степен зависеше и от тях. Сигурно можеха да направят нещо, за да го предотвратят.

— Може ли още един въпрос, шефе?… Какво стана с патрула?

— На връщане ще ти разкажа с подробности. Засега знам само, че повече никога в живота си няма да ям кълцано месо. Нито пък кюфтенца…

И двамата се засмяха. Очевидно бяха добър тандем.

Най-добрият от всички.

VIII.

Мадрид, 18 декември 2016 година

Амелия, Хулиан и Алонсо влязоха в централата на Министерството. Най-близкият портал към настоящето беше разположен в град Барбате край Кадис, близо до старата борса. В гледката наоколо доминираха приливът, рибарските кораби и скелетите на стари моряшки постройки.

Щом влязоха в коридора с порталите, членовете на патрула усетиха вълна от нетърпима жега. През дните на отсъствието им бяха поправили прословутото отопление, но очевидно сега имаше проблеми с термостата. Докато се изкачваха по извитата стълба (асансьорът, както винаги, не работеше), Амелия, Хулиан и Алонсо срещнаха служители по къс ръкав, миниполи и дори по бермуди. В Мадрид беше разгарът на зимата, а тук сякаш се намираха в пустинята Калахари.

Щом влязоха при Ангустиас, забелязаха, че е облечена с обикновена бяла тениска вместо с вечната си строга униформа. Отвориха вратата към кабинета на шефа и с още по-голямо учудване завариха при него Ернесто и Ирене. Те обаче бяха облечени строго по устав въпреки непоносимата жега.

За огромна изненада на всички Ернесто пръв се доближи до тях и ги прегърна един по един с искрена благодарност. Очевидно преживяното в Гюрс до известна степен го бе променило завинаги.

Амелия започна да докладва на ръководството за изпълнението на мисията и за трудностите, с които се бяха справили, за да се случи всичко според данните от историята. Внезапно Ангустиас влезе в кабинета с неочаквана новина. Новина, която щеше да разтърси из основи Министерството на времето:

— Оправили са термостата!

Всички се усмихнаха с облекчение освен Алонсо. В главата му се въртеше само една мисъл — как да изпълни обещанието си към Джон.

IX.

Манчестър, 23 октомври 1945 година

Алонсо никога не беше влизал в английски пъб, но веднага се почувства като у дома си. Тютюневият дим, миризмата на старо дърво и ароматът на бира, смесени с нещо неопределено, го пренесоха в спомените му, когато живееше в отминала епоха. Едно от нещата, с които му беше най-трудно да свикне през XXI век, беше чистотата навсякъде. И също, че нещата нямаха същия мирис и същия вкус. За него всичко беше стерилно и без очарование. Тук обаче, в „Сърдития трол“, в самото сърце на Манчестър, обстановката беше различна.

Той се приближи до бара и потърси някого с поглед. Чувстваше се леко притеснен, защото английският му не беше особено добър, да не кажем, че никакъв го нямаше. За щастие острият му нюх не го подведе. Човекът, когото търсеше, беше там. За да бъдем по-точни, трябва да признаем, че доброто зрение също му помогна, защото мъжът се открояваше с високата си слаба фигура и рижата коса… също като покойния си баща.

— Простете, вие ли сте Брус Робъртс?

Младежът се обърна. В очите му имаше някаква тъга и неприкрита празнота. На развален испански попита:

— А вие кой сте?

Алонсо се представи и му разказа, че се запознал с баща му по време на войната. Преди смъртта му обещал да изпълни последното му желание. Дошъл, за да спази дадената дума, макар и след цели две години.

Брус изгледа недоверчиво и хладно непознатия, което извънредно много учуди Алонсо. Беше се надявал на друга реакция. Въпреки всичко той имаше мисия и държеше на всяка цена да я изпълни. С оглед на това, което искаше да каже на младежа, реши да му говори на „ти“.

— Баща ти ме помоли да се закълна, че ще ти кажа… Той винаги е разбирал защо го обвиняваш… Разбирал е защо го мразиш… До последния си дъх се чувстваше виновен за смъртта на майка ти.

Тези думи направо изумиха младежа. Тогава Алонсо му разказа за саможертвата на баща му в името на каузата и последствията от нея за хода на войната. Лицето на Брус се промени от изненада към дълбоко вълнение. Благодари на Алонсо, че го е намерил, и накрая — и как иначе би могло — поръчаха две бири и заговориха за футбол.

Така прекараха цялата вечер…

Джон Робъртс Мартинес никога не бе споменат в учебниците по история, но и никога не бе забравен от близките си.

А това е най-важното.

Винаги.