Министерство на времето (Времето е това, което е)

I.

През 1603 година Картахена20 не беше такава, каквато си я бяха представяли. Може би заради лепкавата жега или заради пищната растителност, която решиха, че се дължи на плодородието на долината Мурсия.

Алонсо, Амелия и Хулиан спряха да се порадват на гледката. Пътешествията им никога не бяха за удоволствие, но сега опасността бе останала далеч, мисията им бе успешно изпълнена и нямаше никаква причина да се откажат от момент на отпускане и наслада от красотата наоколо. Хулиан се опита да открие прочутия римски театър до пристанището. Разбира се, не успя, защото в продължение на столетия никой не бе подозирал за съществуването му, докато едва в края на XX век археолозите с кирки и лопати не го бяха изровили изпод основите на града.

Заливът, дълбоко врязан в сушата, бе осеян с кораби. Имаше десетки галеони, платноходи, бригантини и фрегати. Амелия се изненада. Бе очаквала да види само няколко рибарски лодки и нищо повече. Знаеше, че Картахена е била едно от главните пристанища по времето на римляните, но не подозираше, че е останала такова чак до 1603 година.

Сега групата трябваше да се отправи към Мадрид и за целта се налагаше да си намерят коне. В Министерството на времето от онази епоха щяха да ги насочат към съответния портал за 2016 година. Алонсо предложи да тръгнат призори, защото скоро щеше да се стъмни. Морският хоризонт на залез-слънце беше като блян. Или по-скоро — като магия.

— По дяволите!

Ругатнята на Амелия, при това на каталонски, прозвуча високо и ясно. Колегите й не бяха свикнали да чуват подобни възклицания от устата на дама и това ги притесни. Сигурно бе нещо извънредно неприятно.

— Слънцето залязва над морето! — съобщи тя.

Хулиан и Алонсо я погледнаха въпросително.

— Би трябвало да залязва над сушата, вдясно от нас.

— Искаш да кажеш, че слънцето е сменило посоката си и вече не залязва на запад?

— Не, Алонсо. Искам да кажа, че не сме в Мурсия. Това е Картахена де Индиас в Новия свят. На Карибско море, от другата страна на Атлантика. Три коня няма да ни свършат работа, ако искаме да се върнем в Министерството.

II.

Патрулът нямаше почти никакъв опит в испанските задморски колонии, ако се изключи мисията на Хулиан и Алонсо на Филипините. Представяха си, че ще намерят само тръстикови колиби насред някое островче, но Картахена де Индиас21 ги изненада. Беше голям град, подреден в карета с прави павирани улици. Къщите бяха от тухлена зидария, а катедралата — от дялан камък. Градската крепостна стена обаче, според критиките на Алонсо, не беше нито висока, нито добре укрепена, каквато би трябвало да бъде. Инженерът, който я бе планирал, бе разположил бойниците до самия бряг, за да използва морето като естествена преграда.

Въпреки че улиците бяха чисти — цяло чудо за стандартите на онази епоха, — във въздуха се носеше гъста воня като в касапница. Не беше животинска смрад, защото кравите и прасетата се отглеждаха в обори извън градските стени, отвъд блатата в Гетсиманския квартал. Освен вида, не можеха да определят и произхода й, тъй като се носеше от всички посоки. По улиците почти нямаше хора. Може би вонята ги бе прогонила, а може би часът бе неподходящ.

Амелия и Хулиан решиха да намерят странноприемница, в която да похапнат и да се подслонят през нощта. Алонсо вървеше мълчаливо до тях. Корабите бяха най-лошият му кошмар. Едно шейсетдневно презокеанско пътуване към дома в най-добрия случай би било ужасно изпитание. А ако се случеше лошо време или станеше някаква авария, плаването можеше да се проточи и повече от деветдесет дни. По-дълго време екипажът и пасажерите трудно биха могли да преживеят без запаси от прясна вода за пиене.

Алонсо не беше свикнал да изразява емоциите си, а в момента чувстваше тъга, гняв и отчаяние. Както и срам да си го признае. Премисляше какъв алтернативен изход би имало, за да се върнат в Министерството.

— Веднъж ми казахте, че някакъв агент на Министерството е извършил големи подвизи тук.

— Да, Блас де Лесо.

— Той дали няма да може да ни помогне да намерим на сушата портал до Испания?

— Според теб сега не сме ли на суша? — възрази Хулиан.

Наложи се Амелия да обясни на Хулиан, че спътникът им има предвид, че по онова време „суша“ не е означавало просто твърда земя на някой континент, а така са наричали територията на Венецуела, Панамския провлак и част от Колумбия, точно където се намираха сега.

— Добре. Тогава можем да го помолим да ни препоръча къде да похапнем в Картахена — пошегува се Хулиан.

Наложи се обаче Амелия да им съобщи лоша новина:

— Блас де Лесо е бил голям стратег на Испанската армада, но ще пристигне в Картахена след малко повече от век. Всъщност той дори още не се е родил. Ти може и да го дочакаш тук, но мисля, че аз няма да имам толкова търпение.

Продължиха пътя си мълчешком. Очевидно с напускането на IX век бяха отървали кожата си, но нямаше да им бъде никак лесно да се върнат в XXI век.

На Площада на митницата срещнаха слепец, предлагащ да разказва разни истории на всеки, който би искал да го изслуша. Говореше си сам, когато патрулът спря пред него с любопитство.

— … въпреки съпротивата на храбрите картахенци, три хиляди англичани опустошиха града, подпалиха го и го превърнаха в пепел. Погледнете лицето ми! На него е изписан ужасът от дните, когато Картахена гореше…

Клепачите на слепеца бяха запечатани от белег, минаващ между двете му слепоочия, който напомняше на плочки от домино.

— Страшният Дрейк не остана доволен от плячкосаните пари и скъпоценности и поиска откуп от сто хиляди златни ескудос. Картахенците, лишени от всичко освен от гордостта си, отказаха да му го платят. Английският демон заплаши, че ще разруши катедралата с оръдейни изстрели. Първият залп повали три колони и срути четири арки. Когато падна покривът на Божия храм, не им остана друг изход, освен да се предадат на саксонския звяр.

Слепецът въздъхна дълбоко и разклати празната си паничка.

— Няма ли да дадете поне едно мараведи на бедния човек? — изхлипа той. — Мислите, че не ви подушвам ли?

— Нямаме пукната пара, добри човече — оправда се Хулиан.

— Все ще намерите нещо да облекчите мъките на един беден просяк.

В отговор Амелия бръкна в торбата си и му подаде малкото останало им вино. Слепецът сграбчи меха като спасителен пояс и изпразни съдържанието му, реколта от IX век.

Амелия се възползва от възможността да изясни някои съмнения, които бе породил у нея емоционалният разказ на слепеца:

— Имате предвид корсаря Франсис Дрейк22, нали?

Вместо положителен отговор просякът се изплю с омраза на земята. Двайсет години след нападението на корсарите той все още пазеше гнева си горящ и дълбок като през първия ден. После добави:

— Много внимавайте, хора! Картахена може да ви предложи както най-топло посрещане, така и най-тежки злочестини. Доверете се на моя нюх! Този град е болен…

Не им беше нужно шестото чувство на слепеца, те сами бяха подушили предупреждението на града.

III.

Конските копита отекнаха по камъните на входа на крепостта. Най-сетне беше пристигнала! Колегите й от патрула вече навярно бяха на уреченото място. Оставаше само да прекосят портата. За Ирене обаче беше много трудно да намери в записките си портал, който да отвежда до Картахена през 1603 година. Всъщност изобщо не беше открила такъв и се наложи да се задоволи с един в град Мурсия, където трябваше да се снабди с кон, за да довърши пътуването си.

Слезе от седлото и безуспешно се опита да изтупа праха от дрехите си. Трябваше да открие Амелия, Алонсо и Хулиан и да запечата портала, през който бяха пристигнали, понеже не беше официално регистриран в Министерството. Надяваше се още да не са заминали за Мадрид. Вероятно Алонсо ги е посъветвал да пренощуват в Картахена, но къде ли можеше да ги открие?

Тръгна да обикаля из улиците на Картахена с надежда да ги срещне. Безуспешно. Имаше чувство, че нещо се е объркало. В стомаха си усещаше нервни тръпки, както през единствения ден в живота си, когато се бе провалила. Беше много преди да се омъжи, преди Лейва и преди да разбере за съществуването на Министерството. Беше се уговорила с Нурия да отидат на кино. Чака десет, петнайсет, двайсет минути, но тя не идваше. На два пъти й се стори, че я вижда, но се бе припознала в други момичета, които вървяха по улицата и се смееха. Представи си двайсет различни злополуки, които можеха да оправдаят закъснението й, само за да отклони мисълта, че е отхвърлена. Но си беше отхвърлена. Цял час вися права пред киното и напразно чака отговор на съобщенията си.

Интертемпоралният телефон започна да вибрира под гънките на дрехата й. Потърси усамотено място, за да не я види никой, и извади апарата. Имаше пропуснато повикване: „65515576#21:12*13*03*1603#“.

Сигурно беше от Амелия, но часът не съвпадаше. Знаеше, че патрулът бе открил в комплекта за оцеляване на Лола интертемпорален телефон с фотоволтаична батерия и очакваше рано или късно да я потърсят по него. Сега Ирене върна пропуснатото обаждане.

— Здравей, Амелия. Аз съм, Ирене. Дойдох да ви взема. Къде сте?

— В Картахена де Индиас.

Това беше много по-лошо, отколкото да чакаш пред кино „Фуенкарал“, докато приятелката ти търси кино на съвсем друго място, в квартал „Фуенкарал“.

IV.

Групата най-сетне намери някаква гостилница. Влязоха, въпреки че нямаха пари.

— Ако не беше подарила виното, щяхме да имаме поне нещо за пиене. И на всичко отгоре може да ни е урочасал…

— Алонсо, не бъди суеверен! — прекъсна го Амелия.

Думите й обаче не го успокоиха. Вярваше, че слепотата у хората е предпоставка за пророчески способности. На Амелия й се стори, че темата е интересна за обсъждане, и подхвана дълбокомислена тирада за ролята на слепите пророци в световната литература. Тогава Хулиан, който вече чуваше стоновете на празния си стомах, категорично я прекъсна:

— Глупости! По мое време съществува лотария на Националната организация на слепите. Ако имаха ясновидски способности, щяха да отгатват номерата на печелившите талони и да си ги запазват за себе си. Поне аз бих постъпил така. Сега смятам да си поръчам нещо.

— Нямаме с какво да платим. Не носим тукашни пари — припомни му Амелия.

— Все нещо ще измислим.

Гостилничарят изглеждаше като най-изморения човек в цялата Испанска империя, макар че обслужваше само две маси. На едната имаше четирима картоиграчи, а на другата седна патрулът. Мъжът се приближи до новопристигналите и им донесе вино и тамалес23, единственото предложение в менюто. Беше родом от Ла Манча в Испания и бързо бе разбрал, че тукашният тропически климат не е подходящ за ядене на сирене и колбаси.

Хулиан веднага забеляза, че човекът не се чувства добре. Капките пот и мъчителните му жестове подсказваха, че има висока температура, а бледият цвят на лицето му не се дължеше само на слабата светлина от свещите и не вещаеше нищо добро. Медикът на групата отвори аптечката си и извади пакетче с един грам парацетамол на прах. После с жест повика гостилничаря:

— Началство!

Мъжът му хвърли изненадан поглед, но се приближи, а Амелия и Алонсо само мълчаливо наблюдаваха случващото се.

— Всичко наред ли е?

— Не, напротив. Седни при нас! Изглеждаш уморен. Направи ни компания.

— Ако искате да се сближите с мен, за да ви черпя, много се лъжете…

— Няма такова нещо. Имам набито око и виждам, че не си добре. Искам просто да ти предложа лекарство.

— Вие какви сте? Монаси билкари или лечители? Никога не съм виждал дрехи като вашите.

Откакто бяха пристигнали в XVII век, за първи път някой обръщаше внимание на странните им средновековни дрехи. Хулиан се представи за учен човек. Въпреки първоначалната си резервираност, гостилничарят си помисли, че лекарството не може да бъде по-лошо от болестта и изпи прахчето, разтворено в чаша вино. Тогава тримата го попитаха къде могат да се приютят за през нощта, а стопанинът им отговори, че както всяка година по време на панаира в цяла Картахена нямало и един свободен нар, нито в почтените домове, нито в бардаците. Задморският кралски флот от седмица бил закотвен в залива, а моряците се били пръснали из целия град.

— А тогава къде се крият в момента? — поинтересува се Алонсо.

Въпросът не беше нелогичен, защото вечерният град изглеждаше съвсем пуст. Испанецът снижи глас, макар че бездруго едва можеше да говори:

— Хората се затварят по къщите. Пристигна кораб с чернокожи роби и половината му екипаж е болен… а останалите вече са измрели.

Амелия, Алонсо и Хулиан се спогледаха тревожно.

— От какво са болни? — попита Хулиан.

— Повръщат черно.

— А робите? — намеси се Амелия.

— Нищо им няма, но ще трябва да ги продадат другаде. Тук никой не ги иска. Вече са заразили много от местните.

Амелия си помисли, че това е още една причина да се върнат час по-скоро у дома — да не прихванат инфекцията. Ако не намереха веднага места на някой галеон, нямаше да имат друга възможност през следващата половин година, тъй като Кралският флот прекосяваше океана само два пъти годишно. Гостилничарят ги посъветва да поговорят с някой моряк, например с един от картоиграчите от съседната маса, единственият испанец в компанията. Другите трима били „чоло“. Хулиан знаеше само един „чоло“ — Чоло Симеоне24, бивш играч, а сега треньор на „Атлетико Мадрид“. Гостилничарят обаче очевидно нямаше предвид него.

— Прощавай, но какво значи „чоло“?

— Метиси, кръстоска между испанци и индианци — обясни гостилничарят.

Точно в този момент мъжете от съседната маса се наежиха за бой. Четиримата играеха от часове, но на испанеца му бе омръзнало да губи от местните и ги беше нагрубил. Те пък се бяха почувствали обидени от държанието му. Както се знае, употребата на алкохол забавя рефлексите, намалява точността и влошава двигателната координация на побойниците. Ето защо сбиването се превърна в най-жалката и смешна гледка, на която патрулът бе присъствал. Никой не стана да ги разтърве. Просто ги оставиха да се изморят и да се откажат.

V.

Щом гостилничарят се отдалечи и ги остави да се нахранят на спокойствие, на Алонсо и Амелия им трябваше само част от секундата, за да отправят упрек към Хулиан:

— Защо го покани да седне при нас? Не виждаш ли, че е болен?

— Разбира се, че виждам. Има симптоми на жълта треска или „черно повръщане“, както сега го наричат… тоест тогава… По дяволите, все едно!

— И какъв илач си му приготвил? — поинтересува се Алонсо.

— Аналгетик и антипиретик.

Хулиан имаше добър нюх и отдалеч разпознаваше мириса на болестите. Дъхът и потта на болните се променят. Хепатитът мирише на сурова риба, диабетът — на ацетон, коремният тиф — на прясно изпечен хляб, а жълтата треска — на месарница.

— И на всичко отгоре раздаваш лекарствата ни! — упрекна го Алонсо — Каква щедрост! Първо искаш да ни разболееш, а после ни оставяш с празна аптечка!

— Наистина ли мислиш, че бих направил такова нещо, Алонсо? Преди всичко аз съм лечител. Призванието ми е да помагам на болните, а не да застрашавам здравето им. Разпространението на жълтата треска става от ухапване на комар, не от разговор с някого. И въпреки че болестта е нелечима, невинаги е смъртоносна. Симптомите обаче могат да бъдат сведени до минимум.

— Какво облекчение! — въздъхна Амелия, макар и Хулиан да не разбра дали го иронизира или говори сериозно.

— Вие няма да се заразите, защото сте имунизирани. Аз самият ви ваксинирах при последния профилактичен преглед. Против жълта треска и други тропически болести.

Край тях забръмча комар. С един замах Алонсо го размаза. Хулиан и Амелия го погледнаха с възхищение заради бързината и точността на движенията му. Алонсо гордо вдигна вежда.

— За всеки случай.

Гостилничарят отново се приближи до тяхната маса, за да благодари на Хулиан, защото вече се чувстваше по-добре. Лицето му беше съвсем различно. Хулиан му обясни, че това не е чудо, просто прахчетата помагат за няколко часа.

— А нямате ли повече?

— Мога да ви дам всичките си запаси, но както вие не давате виното безплатно, така и аз не мога да подарявам лекарствата си.

— Разбирам. А колко струват?

— Колкото вечерята, виното, легла за трима ни и нови дрехи.

— И закуска — добави Алонсо. — Тя е най-важното хранене за деня.

Гостилничарят мислено запресмята и скоро им съобщи резултата:

— Нямам легла. Само обор.

— Тогава дрехите трябва да са хубави — отсече Алонсо.

Няма нищо, което да не става с парацетамол, особено ако го продадеш в подходящия век. Гостилничарят прие сделката и протегна ръка. Хулиан постави в нея 60 грама от лекарството — две някогашни унции — в хартиени пакетчета, но запази няколко за всеки случай. После се усмихна на другарите си, доволен от постигнатото.

VI.

Следващата сутрин Хулиан и Амелия се отправиха към пристанището, облечени по модата на XVII век. Алонсо нямаше този късмет, трябваше да се примири с проста бяла риза, изтъркан сюртук и груби панталони, защото дрехите, които му бе предложил гостилничарят, не му станаха. За разлика от него, жакетът на Хулиан и роклята на Амелия бяха богато извезани със сърма. Под полата й имаше широки телени обръчи, за да я държат бухнала. И тя, и Хулиан носеха също и колосани бели яки. С други думи, и двамата се топяха на страшната жега.

На пристанището група моряци товареха сандъци на една баржа. Вероятно бяха провизии за флотилията от галеони, готови да отпътуват към Испания. Хулиан Мартинес им се представи като известен лекар от кралския двор. Любезната му съпруга Амелия и слугата им Алонсо го придружавали. Младата жена съчини набързо някаква история как брат й бил на смъртно легло и дошли да се сбогуват с него, но били нападнати и ограбени от свирепи пирати. Нямали пари да предплатят билет за връщане, но когато пристегнели, щели стократно да се отплатят.

Морякът с най-висок чин, Педро Ромеро, показа съпричастност към молбата им. Той беше боцман на галеона „Сан Андрес“ и изглеждаше на около петдесет години, но вероятно не беше на повече от трийсет. Влагата и соленият въздух са най-лошата комбинация за кожата. Ромеро не можа да им обещае нищо конкретно, но ги посъветва да говорят с капитана. Оплака се, че „черното повръщане“ е намалило наполовина екипажа на галеона. Корабният лекар също бил сред починалите, така че можело да предложат на Хулиан да го замести. Така съвсем неочаквано на „Сан Андрес“ щяха да получат огромен бонус, защото никой лекар от XVII век не би могъл дори да се сравнява с медицинско лице от XXI век.

Качиха се на баржата и се отправиха към галеона „Сан Андрес“, закотвен насред залива заедно с останалата част от Кралската флотилия. Боцманът не сваляше поглед от Алонсо, чието място на борда изглеждаше повече от сигурно. С ръста и мускулите си щеше да им бъде полезен като груба сила при разгъване на платната и опъване на въжетата. Но веднага щом носът на баржата нагази във вълните, лицето на Алонсо се сгърчи и посивя. После цветът му бързо се промени от сив на жълт, а после на съвсем бял. В стомаха му се надигна нещо, което искаше да излезе. Алонсо винаги бе смятал, че едно оригване в подходящ момент е признак на мъжество, но не можа да си сложи спирачка и да спре дотам. От устата му излезе не само оригване, но и цялата обилна закуска, която им бе донесъл гостилничарят. Всичко замина през борда. Много жалко. Боцманът започна да се съмнява в ползата от Алонсо, а това беше само началото на всички съмнения, които боецът щеше да събуди през следващите часове.

VII.

— Здравей, Ангустиас! Може ли да вляза?

Ангустиас погледна Ирене.

— Може, но няма да го намериш — отговори секретарката, без да прекъсва работата си по архивирането на някакви документи. — Излезе. Наложи се да мине през шивашкото ателие, за да му поправят костюма за сватбата на Наталия и Ортигоса. Откакто започна да се грижи за здравето си, всички костюми му висят.

— Тогава ще го почакам.

Ирене се настани в едно от креслата в офиса на Ангустиас. Беше изморена. След телефонния разговор с Амелия й се наложи да потърси място за преспиване. Късно през нощта в XVII век не беше разумно сама жена да се мотае по улиците, особено ако не иска да привлече нежелано внимание. Най-сетне се приюти в един ъгъл на конюшнята, където беше оставила коня си, и спа съвсем малко от страх да не я открият. Още с първите лъчи оседла животното и отново потегли към Мурсия. И всичко тава за по-малко от двайсет и четири часа.

Мъжки глас, долитащ отвън, я откъсна от мислите й за изтощителното пътуване. Беше Салвадор.

— За какво става дума?

Ирене се показа през прозореца и видя Салвадор да излиза от шахтата на портала, придружен от Ернесто.

— Нашите служители от 1987 година ни уведомиха, че Барселона е отстранена на първо гласуване при избора за Олимпийските игри през 1992 — отговори Ернесто, докато прекосяваха вътрешния двор.

Салвадор отбори вратата на офиса на Ангустиас. Ернесто вървеше зад него.

— Изпрати Амелия, Хулиан и Алонсо! Съобщи им да се върнат!

— По-добре потърси друг патрул — намеси се Ирене. — Ще им бъде трудно да успеят да се върнат.

Влязоха в кабинета и Салвадор се отпусна в работното си кресло с намерение да обмисли ситуацията. Не обичаше да получава лоши новини, когато е на крака.

— Значи не можем да разчитаме на този патрул през следващите деветдесет дни…

— Може и да са по-малко — опита се да смекчи положението Ирене.

— Хубава изненада! Това ли е тайният портал на Лола? Успяхте ли поне да го запечатате?

Ирене сви рамене. При внезапната промяна на плановете беше забравила да предупреди Амелия за това.

— Ще й кажа веднага щом успея. Надявам се още да не са отплавали, защото нямаме други агенти в района по онова време.

„Проклети съкращения!“ помисли си Салвадор. Трябваше спешно да разговаря с министър-председателя. Не можеха да контролират цялата територия на огромната Испанска империя с толкова редуциран персонал. Макар че нямаше никакъв смисъл. Вече толкова пъти бе повдигал този въпрос без никакъв резултат.

VIII.

Капитан Естебан Егиньо ги приветства за добре дошли с разтворени обятия. Разбира се, можели да пътуват на кораба. Щяло да бъде голяма чест за екипажа на „Сан Андрес“ да има за лекар на борда прочутия доктор Мартинес. Вече знаел за чудодейното изцеление на горкия гостилничар Ласаро. Патрулът не можеше да си обясни как новината бе достигнала до ушите на капитана.

Всяко нещо обаче си има обяснение и невинаги новините достигат до хората с помощта на телевизията. Когато се прехвърляха от баржата на галеона, Хил де ла Торе, помощник-капитанът, отговарящ за продоволствието, се беше надвесил над палубата, за да огледа лицата на новопристигналите. Той бе разпознал групичката от предната нощ в гостилницата. Именно помощник-капитанът беше испанският картоиграч, загубил всички раздавания и обвинил местните в шмекерии, който бе приключил вечерта с разцепена вежда.

Капитанът предложи на Амелия и Хулиан каютата на вече починалия главен боцман, покосен от същата жълта треска, за която патрулът беше узнал предишната вечер. Егиньо долови гримасата на Амелия и поясни, че помощникът му не бил издъхнал в каютата си, а в града, при „валенсианките“, и нека всеки сам да си прави изводи.

Спешното отплуване на флотилията налагало незабавно да бъде назначен друг доверен офицер — обясни им капитанът. Ето защо боцман Ромеро щял да поеме задълженията на починалия си началник. Щял да има доста работа: да отговаря за всички такелажни системи, както го правел предишният главен боцман, освен обичайните задължения по снабдяването и ежедневната дисциплина на кораба.

Работата по товаренето на среброто се извършваше с ускорени темпове, за да може Кралският флот да вдигне котва час по-скоро. Не беше желателно хората да се шляят из Картахена и здравите членове на екипажа да прихванат болестта. За петнайсет дни щяха да пристигнат в Хавана, където към тях трябваше да се присъединят галеоните от Нова Испания и четири бойни кораба, които щяха да ги охраняват по време на обратния път към Севиля. Връщането в родината беше по-опасно от идването в Новия свят, защото товарът в трюмовете беше много по-ценна плячка за пиратите. Без да навлизаме в прекалени подробности, три четвърти от товара на „Сан Андрес“ бяха сребърни кюлчета.

Екипажът на галеона не се боеше от опасностите. Само преди година по пътя от Картахена до пристанище на Номбре де Диос25 били нападнати от пирати, които ги взели на абордаж. Командир им бил Уилям Паркър, корсар на служба при Нейно величество Елизабет I и боен другар на сър Франсис Дрейк.

Пиратите се възползвали от факта, че когато Испанският кралски флот пристигнел до крайното си пристанище, корабите се пръскали покрай брега и нямали военен конвой, който да ги охранява. Паркър и неговите хора се опитали да заграбят товарите на „Сан Андрес“. Тогава галеонът не носел сребро, а стоки от Испания за колониите — военни принадлежности, бъчви с вино и валенсиански платове. Плячката въобще не била за пренебрегване. Освен артилеристите, стрелците, мускетарите, моряците и офицерите, корабът разполагал с още седемдесет въоръжени мъже, които успели да отблъснат неприятелите. Останалата част от екипажа също не стояла със скръстени ръце. В крайна сметка натрапниците си получили заслуженото.

Щом стъпи на палубата на „Сан Андрес“, Амелия се огледа наоколо, за да локализира местонахождението им, както се изискваше по протокол. Галеонът беше дълъг приблизително петдесет метра от носа до тила, а ширината му беше около десет. Амелия чудесно знаеше, че основните параметри на плавателния съд са дължина, ширина и газене, но не искаше да парадира с познанията си и предпочете да се задоволи с най-обща информация. Стори й се, че екипажът е доста малоброен за управлението на галеон с подобни размери. Капитан Егиньо обаче с радост успокои дамата:

— Всъщност имаме осемдесет и пет моряци и седемдесет и трима войници, но всички се събират на кораба едва през последния ден. Кой би искал да се затвори предварително в килия, в която ще прекара много седмици, без възможност да избяга?

— Ние — тъжно отвърна Амелия. — При създалите се обстоятелства не можем да си позволим да наемем стая в града.

За капитана това съвсем не беше проблем. Напротив. Той искаше да се покаже като безупречен домакин и ги покани за вечеря в своята каюта, което си беше истинска привилегия.

IX.

Боцманът даде на Алонсо рогозка за господаря му, за да спи на земята до жена си, защото в каютата на новия корабен лекар имаше само една тясна койка, на която едва можеше да се побере слаб човек. Както беше логично да се предположи, Алонсо щеше да спи в общото помещение на горната палуба заедно с всички редови моряци. Там можеше да разгъне рогозката си и да се разположи, макар че би предпочел да спи на задната палуба, на спокойствие и чист въздух, вместо да се затвори в така нареченото „помещение“, приличащо повече на ковчег.

Членовете на патрула огледаха тясната дъсчена каюта на корабния лекар и поставиха под ключ малкото си багаж — аптечката на Хулиан, комплекта за оцеляване на Лола и огнестрелните оръжия на Алонсо.

В каютата скърцането на дъските на галеона се чуваше доста силно, сякаш се намираха във вътрешността на гигантски раздрънкан контрабас. Непрестанните скрибуцания можеха да скъсат нервите и на най-спокойния човек. Създаваха усещане, че корабът ще се разпадне при най-слабото вълнение.

Амелия излезе в тясното коридорче, водещо към палубата, и там се натъкна на много елегантна дама. Помисли си, че е съпругата на капитана и любезно я поздрави, докато се разминаваха. Теловете на кринолините им обаче се заклещиха в тясното пространство. В началото дамите се опитаха да запазят достойнство и леко да избутат цялата конструкция на роклите си, но не успяха. Приличаха на лодки, заседнали в река по време на засушаване. След като превъзмогна първоначалното си неудобство, Амелия неволно се засмя и беше последвана от Елвира. Така се наричаше другата дама. За да се разминат, се наложи да повдигнат обръчите във вертикално положение, не без да открият надиплените си фусти. За щастие наоколо нямаше мъже.

След малкото премеждие Елвира предложи да разведе Амелия из галеона. Понеже били единствените жени на кораба сред толкова много мъже, можели да си правят компания. Веднага си заговориха на „ти“. Оказа се, че Елвира е съпруга на Торибио де Алкарас, също пасажер на кораба. Амелия се поинтересува за причината на пътуването им отвъд океана.

— Търговия — отвърна Елвира с очарователна усмивка. — Съпругът ми се занимава с търговия на роби.

Амелия замръзна на мястото си. През 1603 година оставаха още 234 години до момента, в който Испания щеше да отмени робството по своите земи. В колониите й то щеше да бъде законно още много десетилетия. Точно предишната година в Куба бе постигнато споразумение за забрана на робството.

За Амелия „предишната година“ означаваше 1880. Сеньор Фолк, баща й, беше симпатизант на Испанското аболиционистко26 дружество и тя беше израснала и възпитана в дух на свободолюбие и равенство между хората. Едва на шестнайсет години Амелия го бе придружила на многолюдна аболиционистка манифестация, организирана на площад „Каталуния“. През това време майка й бе останала вкъщи да се моли да не им се случи нищо лошо.

Елвира продължи с подробностите:

— Торибио има два кораба за роби, които непрекъснато кръстосват между Севиля, Гвинейския залив и Картахена де Индиас. Обича да следи търговията си отблизо, затова понякога лично придружава товара, за да го държи под око.

Всъщност Елвира не каза „Гвинейски залив“, а „Залива на робите“. Така някога са наричали тази част на Африка. От там потеглили милиони чернокожи за Европа и Америка. Амелия си представи колко ли ловци на хора са наети от Торибио де Алкарас, за да ловят роби като обикновен добитък. Дори мисълта за това беше потресаваща. А междувременно Елвира не спираше да бърбори оживено.

— Сигурно се питаш защо пътуваме със „Сан Андрес“, след като съпругът ми има два кораба. Истината е, че вече не издържам. И му казах: „Стига толкова, Торибио! Ако искаш да те придружа при следващото ти пътуване, трябва да имам подходящи условия!“. Не понасям смрадта на корабите му, нито стенанията от трюмовете. „Сан Андрес“ също не мирише на рози, но поне мога да спя спокойно.

Амелия осъзна, че в компанията на тази колкото общителна, толкова и неприятна жена пътуването ще й се стори безкрайно. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да запази приличие и да прикрие истинските си чувства. Началото не се получи добре, защото Елвира забеляза твърдото изражение на лицето й:

— Какво ти е?

— Само леко неразположение. Сигурно е от нещо развалено…

Амелия не лъжеше.

— Ще те заведа в градината — любезно предложи Елвира.

Амелия я последва доста объркана, докато най-сетне разбра за какво става дума. „Градината“ се оказаха няколко дървени нужника, които се издаваха извън борда на кораба. Амелия си помисли, че час по-скоро трябва да помоли за нощно гърне в каютата.

Елвира й пожела скоро да се почувства по-добре и се сбогува с нея до часа за вечеря.

I.

Стъмни се и настъпи време за вечерята с капитана. Алонсо не беше поканен на банкета, но това не го тревожеше. Предпочиташе да похапне и да прекара вечерта с останалите моряци край огъня, запален на палубата. Боецът не обичаше да си губи времето. Целта му беше да се сприятели с екипажа, защото знаеше, че има опасност случайно да падне зад борда и тогава щеше да разчита някой от тях да му се притече на помощ.

Същия следобед той бе взел назаем мускета на един от стражите и беше стрелял няколко пъти в небето. Върху дъските на палубата нападаха половин дузина корморани (един от тях за малко да уцели по главата часовоя), а седмата птица потъна в морето. Всички останаха смаяни не само от точния мерник на Алонсо, но и от геометричната прецизност, с която бе улучил кормораните в полет и бе изчислил траекторията, по която да паднат точно на палубата. Така той веднага си спечели място сред артилеристите, обслужващи оръдията и аркебузите на „Сан Андрес“, макар и ясно да им изказа предпочитанията си към мускетите.

Според моряците кормораните, печени на жар, имали вкус на патица или печен гарван. Алонсо не можеше да потвърди или да отрече твърдението им, защото никога не беше опитвал месото на злокобната птица. Беше чувал, че гарваните отнасяли душите на мъртвите в ада. Обаче беше ловувал гълъби, птиците на Светия дух, и не изпитваше никакво колебание да ги разкъса и изяде. Когато беше гладен, всички религиозни предразсъдъци у Алонсо се изпаряваха. Кормораните се оказаха вкусни и понеже хората не бяха много, всички останаха доволни от порциите си.

II.

Хулиан влезе в капитанската каюта, придружен от Амелия. Егиньо вече ги очакваше, а слугата му приготвяше масата. Помещението вероятно се ползваше като кабинет, защото не се виждаше никакво легло. Само маса, столове, шкафове и рафтове с навигационни уреди — секстант, компас, морски карти, типичен реквизит от пиратските филми, които Хулиан толкова харесваше като малък. В дъното имаше няколко напукани капандури, наклонени по извивката на корпуса. Ако съдеше по детските конструктори, с които като малък беше строил галеони, над капитанската каюта вероятно се намираше мостикът с командния рул. Егиньо потвърди, че е точно така. Над главите им беше кабината на кормчията. Всъщност кормчиите бяха трима, но още не се бяха върнали на кораба.

Започнаха да пристигат и другите поканени. Първо се появи Хил де ла Торе, помощник-капитанът, който се оказа дясната ръка на Егиньо. Дойде и Педро Ромеро, боцманът, последван от търговеца на роби и съпругата му. Последният гост беше адмирал Луис Фернандес де Кордоба. Присъствието му на вечерята бе истинска чест — той имаше най-много власт и отговорности в целия конвой и командваше флагманския кораб, който щеше през цялото време да пътува начело на флотилията.

Когато осмината поканени заеха местата си край масата, корабният юнга внесе блюдата. Името му беше Франсиско Лойола, въпреки че капитанът го наричаше Пакито. Личеше си, че офицерът цени момчето и се отнася с него почти бащински. Обясни им, че Пакито знае да чете и пише на латински и че е много буден младеж. Мислел още през това пътуване да го повиши от юнга в свой личен адютант.

Амелия се впечатли от образованието на хлапето.

— Знаете ли къде е учил латински? — попита тя. — Такова обучение не е достъпно за обикновен юнга.

— При някой свещеник предполагам…

Поднесоха първото ястие, което им беше малко трудно да разпознаят. Според някои от сътрапезниците било севиче27, според други — салпикон28. Особено ги изненадаха парченцата авокадо в ястието, но всички се съгласиха, че е вкусно и има чудесен аромат. Карибската яхния от свинско месо с пържени банани също произведе добро впечатление. Като десерт, за освежаване, донесоха фруктиера с нарязани плодове — гуаяба, ананас, чиримоя и някаква разновидност на мушмули, наречени „мамонсийос“. Хулиан се наслади на всички блюда. Не се бе и надявал кухнята на Кралския флот да е толкова изискана. По-скоро се бе опасявал от обратното. Помощник-капитанът обаче се почувства длъжен да ги предупреди, че продуктите няма винаги да бъдат с такова добро качество.

— След осмия ден на плаването — каза той — менюто ще бъде сведено до половин унция сухари, парче свинско или риба и шепа ориз, смесен с нахут. За пиене се полага по половин ока вино и три чаши вода с оцет.

Изражението на Хулиан се промени. Несъмнено ги очакваше трудно пътуване.

Разговорите за храна и хранителни доставки припомниха на капитана, че не бе дал пари на Хил де ла Торе за попълване на лекарствата в корабната аптечка. Заради жълтата треска те бяха намалели значително. Естествено, операцията по попълването на запасите в Картахена трябваше да протече под надзора на корабния лекар. За щастие, откакто Хулиан работеше в Министерството, се беше запознал с всички мазила, балсами, настройки и еликсири от предишните векове.

Капитанът стана от масата и отвори един от близките шкафове. Там имаше малко ковчеже, от което извади едно златно ескудо и го връчи на Хил де ла Торе. Според него то щеше предостатъчно да покрие всички разходи за лекарства, макар и помощникът му да направи скептична физиономия.

После сътрапезниците попитаха адмирала дали вече е известна точната дата за отплаване на флотилията. Фернандес де Кордоба отговори, че през следващите четирийсет и осем часа щяло да стане ясно. Трябвало да са в пълна готовност, но не искал да издава тази чувствителна информация, защото можела да достигне до ушите на пиратите. Пътят от Картахена де Индиас до Хавана бил най-опасният, защото щели да пътуват натоварени със сребро, а щял да ги охранява само един кораб. Останалите кралски бойни кораби щели да се присъединят към конвоя чак в Куба.

Двамата капитани си припомниха стари случки. Разказаха как веднъж в Хавана трябвало да изчакат един от корабите на флотилията, който закъснявал. Положението било трагично. Трийсет и шест галеона били закотвени в пристанището, а през това време плащали надници на моряците и бързо развалящите се продукти гниели в трюмовете. Ако не потеглели през първата половина на август, съществувал риск да ги застигне сезонът на ураганите в Бахамския проток. Бързо дошъл 15 август, а те още не били вдигнали котва… Тогава адмирал Фернандес де Кордоба разпоредил да отложат обратното плаване за следващата година — твърде неприятно решение, което обаче спасило живота на мнозина.

Докато разказваха за разни морски битки, маслото в двете лампи догоря и гостите останаха в мрак. Само през люковете едва мъждукаха звездите по небето. Това би могло да бъде чудесно оправдание да се оттеглят за сън, но капитаните бяха добри събеседници и се бяха разгорещили. Останалите гости не искаха да ги прекъсват. Педро Ромеро любезно стана от масата, за да се заеме с пълненето на лампите, но капитанът се възпротиви, защото тази вечер той бил домакин и щял да се погрижи за всичко.

— Пакито! Ела да налееш масло в лампите!

Вратата се отвори и Пакито се промъкна като сянка. После отнесе двете лампи, за да ги напълни с масло. Сътрапезниците от преди XX век продължиха разговора, без нищо от това да им прави впечатление. Хулиан обаче приемаше липсата на светлина като нередност. Когато беше дете, мразеше кратките спирания на тока. Щом прекъснеха електричеството, той оставаше загледан в последния проблясък на екрана на телевизора и му се струваше, че апаратът е виновен за тъмнината. После майка му поглеждаше през прозореца и произнасяше ужасяващите думи: „Не е само у нас“, с което искаше да каже, че ще останат без ток, докогато решат господата от електрическата компания.

Като малък Хулиан се натъжаваше, ако трябваше да отиде да спи със свещ в ръка. Мислеше си, че това може да става само по време на война, а той не беше преживявал подобна трагедия. Времето и работата му в Министерството го научиха, че истинската нередност всъщност е разхищението на светлина до късно през нощта.

III.

Щом вечерята най-сетне приключи, Хулиан и Амелия се оттеглиха в каютата си, където ги чакаше Алонсо. Беше се измъкнал от общото помещение под предлог, че отива да занесе прясна вода на господарите си. Хулиан разгърна жакета си и от него на рогозката паднаха две гуаяби и едно авокадо. Беше се възползвал от угасването на лампите по време на вечерята, за да отмъкне незабелязано малко плодове. Сподели, че бил на косъм да задигне цял ананас от фруктиерата, но той бил твърде бодлив и трудно щял да го скрие под дрехата си. Амелия се възмути. Ако го бяха забелязали, можеше да им навлече сериозни проблеми. Хулиан безцеремонно и отвърна:

— Възмутително е да си легнеш с пълен стомах, без да споделиш храната си с Алонсо, само защото се води наш слуга.

Алонсо побърза да ги успокои, че тази вечер стомахът му е напълно доволен. Въпреки всичко Хулиан настоя да вземе плодовете без повече възражения. Вероятно защото гуябата съдържа шест пъти повече витамин C от портокалите. Авокадото го беше взел по погрешка — пипнешком в тъмнината го бе объркал с гуаяба, но каза на боеца да вземе и него. Посъветва го да яде плодове сега и винаги когато има възможност, защото през следващите седмици щяло да бъде много по-трудно да ги намират. Иначе можел да се разболее от скорбут и да загуби зъбите си по време на пътуването.

Когато настъпи време за сън, Алонсо за пореден път отклони предложението на другарите си да спи при тях на пода в каютата. Щом щял да пренощува на пода, предпочитал да бъде на открито заедно с моряците. Хъркането и зловонието в затворените помещения му напомняли за времето, когато служел в елитните войски на Фландрия.

Алонсо се измъкна от каютата на патрула незабелязано и без много шум, въпреки че дъските скърцаха дори само при дишане. В коридора бе тъмно като в рог, но той пипнешком успя да се добере до вратата, водеща към предната палуба. Дръжката обаче се изплъзна от ръката му и вратата се хлопна с всичка сила. Трясъкът събуди капитан Егиньо, който вече бе заспал в каютата си на другия край на коридора. Той обаче не стана от леглото, а само се завъртя в чаршафите си, за да се намести по-удобно за сън.

IV.

Алонсо се поразходи по палубата. Проклетото клатене на кораба и постоянното чувство за дебнеща опасност не му позволяваха да заспи. Дори фенерът на носа не беше запален, но звездите хвърляха достатъчно светлина.

Докато се разхождаше, случайно се натъкна на пясъчния часовник на кормчията. Беше висок около една стъпка и тежеше около половин ароба29. Обърна го и внимателно загледа падащия бял пясък. Всяко обръщане траеше трийсет минути. Алонсо не знаеше, че в открито море осем обръщания на пясъчния часовник са една смяна, а шестнайсет — една вахта. Изпитваше истинско възхищение от изобретенията на светлите умове — арбалета, аркебуза, запалката… Имаше и други обаче като електричеството, интернет и самолетите, които според него влизаха в категорията на дяволските открития и човек не биваше да им се доверява.

Внезапно Алонсо вдигна поглед и забеляза юнгата да преминава край него.

— Добър вечер! — поздрави боецът. — Какво правиш по това време? Защо не спиш?

— И аз като теб.

Пясъкът в горната част на часовника започна да хлътва като пъп. Точно отдолу се образуваше нова купчинка.

— Чакай да те питам нещо, юнга. Кое е повече, зрънцата пясък в часовника или звездите на небето?

— Да се обзаложим ли?

— И ти не знаеш…

— Зрънца пясък… Звезди по небето… Не знам.

Пакито го погледна въпросително, сякаш чакаше верния отговор от Алонсо.

— И аз не знам — отвърна боецът.

— Защо ме питаш, щом и ти не знаеш верния отговор?

— Когато се върна у дома, ще попитам едни учени хора и те ще ми кажат със сигурност.

Пакито си тръгна с въздишка на досада, оправдавайки се, че има много работа. Алонсо остана загледан в струйката пясък, но внезапен отчаян вик го изтръгна от това хипнотично съзерцание:

— Крадец! Крадец!

Вратата към предната палуба се отвори широко и в рамката се появи капитан Егиньо, бос и по риза. Приличаше на призрак.

— Да дойдат стражите! Никой да не напуска кораба! Това е заповед.

V.

Почти всички на кораба спяха, но при вика на капитана ококориха стреснати очи. Само десет минути преди това Егиньо се бил събудил от трясъка на някаква врата. Повъртял се известно време, за да се намести по-удобно в леглото и се опитал отново да заспи, но така и не успял. Разсънил се. Пикочният му мехур се бил издул от обилната консумация на течности и той станал и потърсил в тъмнината нощното си гърне. Понеже не го намерил на обичайното му място, потърсил в друг ъгъл. А после в друг. Гърнето не е нещо, което може да се изпари, но той не го намирал никъде. Тогава осъзнал, че липсвало и нещо много по-скъпо от гърнето — било изчезнало ковчежето с парите му. За последен път го бил видял по време на вечеря, когато го отворил, за да даде пари на помощник-капитана Хил де ла Торе.

Няколко души със запалени лампи влязоха в капитанската каюта, за да претърсят основно всяко кътче. Намериха нощното гърне, но не и ковчежето, което бе изчезнало с тлъстата сума от 250 златни ескудос.

Хулиан набързо пресметна — всяко ескудо тежи по 3,4 грама. Ако златото е с висока проба, по сегашния курс плячката би струвала около 25 500 евро. Амелия още не можеше да осъзнае стойността на еврото и предпочиташе да пресмята цените в песети. Алонсо обаче веднага разбра за какво става дума.

— Двайсет и пет хиляди и петстотин евро?… Колкото един роуд кинг класик!

Хулиан и Амелия го погледнаха неразбиращо.

— Любимият ми модел мотори Харли-Дейвидсън — поясни Алонсо.

Амелия обаче продължи да го гледа със същото недоумение.

— В сандъчето е имало много пари — обобщи боецът.

Егиньо беше бесен, но се опитваше да държи положението под контрол. Заповяда на боцмана да събуди и събере на палубата всички пасажери и целия наличен екипаж, общо към петдесет души военни и цивилни.

— Господа — започна капитанът, — на „Сан Андрес“ има крадец. Той трябва все още да е сред нас, защото през нощта никой не е напускал кораба. Нито пък ще го напусне, докато обирджията не си признае и не върне парите. Галеонът няма да вдигне котва от Картахена, докато това не се случи.

Чу се шушукане, което продължи няколко секунди. Без повече обяснения и без право на коментари екипажът получи разрешение да се разпръсне и да ляга да спи. Хулиан, Амелия и Алонсо направиха същото, без да си дават сметка, че точно в този момент започваха истинските им изпитания в Картахена де Индиас.

VI.

На другата сутрин Амелия се събуди с цял куп идеи в главата, които искаше да сподели с другарите си. Сякаш по време на нощния сън подсъзнанието й бе подготвило дълга реч. Щом остана насаме с Хулиан и Алонсо, тя им изложи задълбочен анализ на положението.

— След вечеря всички гости се оттеглиха, а ние останахме будни още дълго. Да сте чули някой тихомълком да се промъква по палубата и да влиза в коридора?

— Какво имаш предвид? За крадеца ли говориш? — попита Алонсо.

— Дали сте чули някой тайно да влиза в капитанската каюта?

— Освен ако не е хвърчал по въздуха… Който стъпи на дъсчената палуба, вдига такъв шум, че е невъзможно да не бъде чут — отвърна Хулиан.

Амелия потвърди с кимане и продължи да обяснява:

— Алонсо, след като излезе от нашата каюта и тръгна да си лягаш, видя ли някого да отива на предната палуба?

— Не и жива душа.

— Така си и мислех. Крадецът на ковчежето е някой от гостите на вечерята.

Хулиан и Алонсо бяха объркани от увереността на Амелия, но младата жена имаше право. Щом никой не бе влизал в каютата на капитана, докато той е спял, значи е действал, докато е Егиньо е бил буден, тоест по време на вечерята.

— Чакай малко — сепна се Хулиан. — Намекваш, че някой е откраднал двеста и петдесетте златни ескудос под носа ни, а ние дори не сме забелязали?

— Какво чудно има? Ти открадна някакви странни плодове, които са по-големи от ковчежето. Всеки би могъл да скрие парите под дрехите си.

Амелия се усмихна на Алонсо. Беше доволна от дедуктивното мислене на боеца и продължи неговите разсъждения:

— Това може да означава две неща, колеги. Едното е хубаво, а другото лошо.

— Както в анекдотите! — възкликна Хулиан. — Започни с хубавото, моля те!

— Хубавото е, че броят на заподозрените се свежда от петдесет на осем. Това ще улесни разследването.

— А лошото?

— … Че ние също сме сред тези осем.

Според хипотезата на Амелия крадецът се бе възползвал от угасването на лампите, за да отмъкне ковчежето с парите. Главните заподозрени бяха присъстващите там — търговецът на роби Торибио де Алкарас и съпругата му Елвира, боцманът Педро Ромеро, помощник-капитанът Хил де ла Торе, главнокомандващият адмирал Фернандес де Кордоба и, разбира се, Пакито, юнгата.

Амелия изключваше от този списък капитан Егиньо поради абсурдността да окраде сам себе си. Каква полза би имал от това? Но Хулиан подхвърли друго предположение:

— Може ковчежето да е било застраховано. Имало ли е застраховки през XVII век? Или може би търси предлог, за да остане повече време в Картахена де Индиас. Може това да е истинският му мотив.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна Амелия.

— А по-вероятно ли ти се струва главнокомандващият на флотилията да се занимава с кражби — възрази Хулиан, — при висотата на поста му и заплатата, която вероятно получава? Или търговците на роби? За тях това е дребна сума. Фрашкани са с пари, защото стоката, с която търгуват, им излиза безплатна. Само трябва да я докарат от Африка.

Амелия изслуша всички предположения, а после предложи да не обвиняват никого преждевременно. Тримата решиха да не споделят хипотезите си с капитана, защото това би затворило кръга на заподозрените, а Хулиан и Амелия щяха да са сред тях. Трябваше да останат на втори план и да изчакат развоя на събитията, който никак не закъсня.

VII.

Тримата все още разговаряха в каютата, когато доловиха нечии решителни стъпки да влизат в покоите на капитана. Амелия стана и залепи ухо на тънката преграда, като направи фуния с ръцете си, за да чува по-добре през дъските. Двамата мъже я последваха, без много да му мислят.

Разпознаха гласа на адмирал Луис Фернандес де Кордоба, разтревожен от последните новини.

— Двеста и петдесет ескудос! С толкова пари могат да се попълнят хранителните запаси на цялата флотилия.

— Това беше предплатеното ми възнаграждение за пътуването.

— Кражба с такъв размер не може да остане ненаказана.

Долавяха откъслечни фрази от разговора между дамата капитани, а останалите неразбрани думи тълкуваха според контекста.

— Започнах да разпитвам хората. Има достоверни доказателства, които ми помагат в разследването — заяви Егиньо.

— Подозирате ли някого? — запита главнокомандващият.

— Все още е рано да се каже. Всеки би могъл да превърти ключалката на вратата и да влезе в офицерската стая, докато спя.

Егиньо имаше право. За да се влезе в помещението на кърмата, беше нужен ключ, но механизмът на бравата не беше сложен. Можеше лесно да бъде отворен с шперц и малко сръчност. Амелия обаче не обърна особено внимание на теориите на капитана. Беше сигурна, че крадецът не е влязъл, докато той спи, нито пък е насилил ключалката на вратата.

— Морската дисциплина си има строги закони — продължи капитанът, — но съм склонен да заменя смъртната присъда на крадеца с петстотин камшика, ако върне парите, разбира се.

— Харесва ми великодушието ви.

— Радвам се. Обаче ви уверявам, че „Сан Андрес“ няма да отплава, преди тази ситуация да се разреши.

Тонът на Фернандес де Кордоба се промени, когато той предупреди капитана:

— Сигурен ли сте? Този път няма да чакам след 10 август за завръщането ни.

— Ще го имам предвид — заяви Егиньо.

— Една година, прекарана на сушата, ще ви се отрази по-зле от загубата на тези двеста и петдесет ескудос, които искате да си върнете.

— Не се тревожете. Бързо ще открия виновника.

Патрулът мълчаливо се спогледа. Бяха попаднали в капан на „Сан Андрес“, тъй като имаше опасност крадецът да не бъде заловен до предвидената за отплаване дата, заради което можеше да се наложи да останат цяла година в Южна Америка.

За момента Амелия не предвиждаше вариант да избягат от кораба и да потърсят възможност да се върнат с друг галеон, защото това автоматично щеше да ги превърне в престъпници в очите на Егиньо.

VIII.

След посещението на Луис Фернандес де Кордоба при капитана тримата от патрула чуха много хора да влизат и излизат от каютата му. Егиньо привикваше един по един всички моряци и ги разпитваше, но гласовете бяха толкова тихи, че едва се долавяха откъслечни думи — „полунощ“… „подозрения“… „странен“… „нощно гърне“…

Изглежда всички имаха да разкажат по нещо на капитана освен тях тримата. Вероятно той си мислеше същото, защото не ги извика на разпит. Амелия реши да се яви пред Егиньо и да му сподели подозренията си, но така и не успя. По време на обяда, когато всички бяха събрани на палубата, Алонсо забеляза, че много хора ги гледат под око, а това никога не вещае нещо добро. След като изядоха порцията си от зеленчуци с ориз и сланина, към тях се приближиха четирима едри стражи и помолиха слугата на доктор Мартинес да ги последва. Ако не го направел доброволно, щели да го отведат насила. Алонсо се изправи и тогава четиримата здравеняци се спуснаха към него и му хванаха ръцете, за да го обезвредят. Напразно Амелия и Хулиан настояваха за някакво обяснение.

Горилите повлякоха Алонсо към малко помещение в трюма, докато друг стража безрезултатно претърси торбата му. Без да кажат и дума, го съблякоха по долни гащи и го бутнаха в тясната килия, където го оставиха заключен. Алонсо осъзна, че го мислят за виновник или поне за главен заподозрян в кражбата на 250-те ескудос.

Без да се спре, за да обсъди случилото се с Хулиан, Амелия бързо се насочи към предната палуба. Спътникът й я последва по петите. Боеше се, че решителността на младата жена може да предизвика подозрения у капитана. Тя трябваше да се държи като предана съпруга от XVII век, а не като началник на патрул.

Най-безцеремонно Амелия заудря по врата на капитанската кабина. Егиньо им отвори и любезно ги покани да влязат. Вместо поздрав Амелия му заяви:

— Капитане, допускате голяма грешка.

IX.

На два пъти Хулиан се опита да хване юздите на разговора, но способността на Амелия да води (и печели) спорове, го накара да й отстъпи думата, докато сам наблюдаваше капитана. Леко нервен, Егиньо въртеше в ръцете си гладко полирано дървено топче с размера на орех.

— Слугата ви е задържан в трюма. Някои от моите хора свидетелстваха, че към полунощ са го видели да излиза от помещението на предната палуба. Никой друг не е влизал, нито излизал от там.

— Това не го прави крадец. Просто ни донесе чиста вода, за да се измием и после го освободихме. Трябва да ми повярвате, Алонсо е честен и скромен прислужник. Никога не би пожелал нещо чуждо и още по-малко би го откраднал.

Капитан Егиньо усърдно стискаше дървеното топче, докато слушаше думите на Амелия.

— Хората ви претърсиха вещите му и не откриха нито ковчежето, нито парите. Това не ви ли се струва достатъчно, за да го оневини?

Капитанът отвърна категорично:

— Не. Все още търсим. Би могъл да скрие ковчежето на някое тайно място. Или да го даде друг да му пази плячката.

— За съучастник ли говорите?

— Възможно е. Ще позволите ли стражите да огледат каютата ви, госпожо?

Хулиан разбра, че е настъпило време да се намеси. Той скочи възмутено и като сочеше с пръст към капитана, възкликна:

— Няма да позволя подобни намеци! Нито аз, нито съпругата ми прикриваме престъплението. Как си позволявате? Аз съм придворен лекар. Грижих се за Негово величество крал Филип II — Вечна му памет! — на смъртния му одър. Помагах при раждането на кралица Маргарита. Настоявам да се извините!

Пръстите на Егиньо стиснаха още по-здраво дървеното топче. Съвсем се обърка. Може би Хулиан малко беше прекалил с хвалбите си за връзки с двора, но постигна желания резултат.

— За Бога! Никога не бих се усъмнил в честността ви — запелтечи капитанът. — Изобщо не би ми хрумнало подобно нещо. Само… само се опитвам да се уверя дали някой не е скрил ковчежето в каютите на екипажа.

Продължаваше да стиска топчето в юмрука си. Внезапно в съзнанието на Хулиан проблесна бегъл семеен спомен от една съботна вечер пред телевизора. Хъмфри Богарт играеше ролята на смахнат капитан на военен кораб. За да се разтоварва от напрежението, той си играеше с метални топчета, които подлудяваха всички наоколо. „Метежът на Каин“ — така се казваше филмът.

Амелия обаче се съгласи хората на капитана да претърсят основно каютата им, но в замяна на това настоя да освободят Алонсо от килията в трюма.

— Няма начин.

Егиньо постави топчето на масата и го търкулна към Амелия и Хулиан.

— Това е костилка от авокадо. Намерили са я в джоба на слугата ви… Спомням си, че снощи имаше едно авокадо във фруктиерата, а днес вече не е там.

Амелия и Хулиан се спогледаха. Трудно можеха да прикрият смущението си.

— Слугата ви несъмнено е влизал в капитанската кабина.

Хулиан се почувства задължен да извади Алонсо от неприятната ситуация. Каза първото, което му хрумна, въпреки умолителния поглед на Амелия да замълчи:

— Аз взех това авокадо.

— И подарихте костилката на слугата си? — попита недоверчиво Егиньо.

— Да, точно така.

— Престанете да го защитавате! Той не заслужава вашето великодушие. Аз ще се заема с него.

Амелия не можа да прикрие уплахата си от тона на капитана:

— Какво ще правите с него?

— Морските закони са сурови. Първо трябва да си признае престъплението, а после да върне парите. В противен случай ще увисне обесен на главната мачта.

X.

Хулиан се опитваше да измисли план за спасяването на Алонсо. Имаха два пистолета и муниции, но на всяка цена трябваше да избегнат жертви на „Сан Андрес“. Амелия скри оръжието под надиплените си фусти само две секунди преди да влязат да претърсват каютата.

Според плана Хулиан и Амелия трябваше да отстранят стражите, които пазеха трюма, да отключат вратата и веригите, ако Алонсо беше окован, да се промъкнат покрай моряците, да се спуснат в морето с някоя лодка и с гребане да избягат от „Сан Андрес“. Толкова неща можеха да се объркат, че Амелия убеди Хулиан да отложат операцията, докато изтече срокът за залавяне на истинския виновник.

Понякога находчивостта се справя по-добре от силата, а Амелия разполагаше с находчивост в излишък. Младата жена чувстваше, че е способна да разобличи вероломния крадец, който се надяваше да избегне бесилото за сметка на горкия Алонсо. Както боецът се забавляваше с физически упражнения за развиване на мускулите си, така Амелия тренираше интелектуалните си способности с решаване на загадки и разчитане на йероглифи.

През 1881 година все още не бяха публикувани „Приключенията на Шерлок Холмс“, а Агата Кристи не беше родена, но Амелия вече се увличаше от криминални мистерии. Бе разгадала „Убийството на улица «Морг»“30 още преди да дочете книгата. Интуицията й подсказваше, че разкриването на злодея от „Сан Андрес“ няма да е кой знае колко по-трудно от решаването на загадката на „заключената стая“31 на Едгар Алън По. На кораба имаше цяла галерия от заподозрени и бяха изолирани от външния свят.

Алонсо беше на косъм от бесилото, а Амелия се правеше на Джесика Флетчър32. При тази перспектива Хулиан се опасяваше от най-лошия изход за патрула.

— Какво мислиш да правиш, Амелия? Как ще изтръгнеш признание от виновника?

— Ще разпитам заподозрените. Един от тях лъже и трябва да открия кой е.

— Никой няма да се подложи на нов разпит, особено от теб.

— Ще бъде като непреднамерен разговор. Ако капитанът усети, че душа прекалено много, и да му кажа, че ковчежето още не намерено, защото някой го е скрил. Може би съучастник или самият крадец.

— Не се забърквай в неприятности!

— Довери ми се, Хулиан! Трябва ми само един ден. Докато разследвам, ти се заеми с Алонсо. Следи стражите да му дават вода и храна и да не му направят нещо лошо. Измисли някакъв медицински преглед, за да го посетиш. Не се отделяй от него, докато не те изгонят. И му кажи да не се тревожи, защото ще го измъкнем.

Хулиан изпълни заповедите. В края на краищата тя беше началникът.

XI.

Първият заподозрян в списъка на Амелия беше Педро Ромеро, боцманът — мъж, изглеждащ на около петдесет години, но морският живот беше толкова труден, че вероятно беше доста по-млад.

Реши да започне с него, не толкова заради наличието на „мотив, средство и възможност“ за кражбата в сравнение с всички останали. Просто беше единственият, който бе предложил да напълни лампите с масло, но капитанът му бе казал да си седи на мястото. От масата до шкафа с парите имаше само две или най-много пет крачки, в зависимост от коя страна е седнал човек. Боцманът бе имал достатъчно време да ги измине и отново да се върне при гостите, след като е скрил ковчежето под дрехите си. При всяко положение Амелия не изключваше възможността друг от присъстващите да се е възползвал от тъмнината и суматохата на момента и незабелязано да е станал от стола си, за да отмъкне парите.

Младата жена свари Ромеро зает с подреждането на товара — дузина сандъци, които бяха пристигнали с последната баржа.

— Още ли товарите среброто?

— Днес привършваме, госпожо. Не е за вярване, че при толкова кюлчета сребро някой се тревожи за двеста и петдесет златни ескудос.

Боцманът поднесе на тепсия темата, по която Амелия искаше да разговарят. Сега само трябваше да се възползва от случая:

— Били са заплатата на капитана.

— Капитаните на галеони печелят много повече — отбеляза боцманът. — Разбирам, че е огорчен от загубата, но с удоволствие бих предпочел да съм на негово място.

— Богат човек ли е капитан Егиньо?

— Със сигурност е по-богат от мен. И от вас. Състоянието му е на сигурно място в имението му в град Сан Себастиан.

— Вие не сте бискаец, нали?

Амелия сполучи, като използва това прилагателно, защото в Южна Америка наричаха „бискаец“ всеки човек, който говореше езика на баските, тоест беше от трите привилегировани провинции33 или от Навара.

— От Чиклана съм. Нямам нищо против северняците. Възхищавам се, че заемат най-важните постове във флота, при положение че Управлението за търговия с Индиите е в Севиля.

— Това може би се обяснява с традицията и заслугите на бискайските мореплаватели. Вие винаги ли сте бил моряк?

— Не, госпожо. Преди да се кача на корабите, петнайсет години работих в корабостроителниците в Кадис.

— А отдавна ли сте на „Сан Андрес“?

— Откакто е пуснат на вода. И тук ще си остана. Мое задължение е да го познавам като петте пръста на ръката си.

— Това не е ли задължение на капитана?

— „Сан Андрес“ вече е сменил трима капитани. Те си отиват, аз оставам.

— Разбирам. А каква точно е работата ви?

Боцманът я погледна учудено. Не беше типично за една дама да задава толкова въпроси.

— Простете любопитството ми — побърза да се извини Амелия, — но трябва с нещо да убивам времето си на кораба.

Ромеро се усмихна.

— Разбирам ви. Животът тук е истинско мъчение, ако човек няма какво да прави. А други имат толкова много работа, че за тях е също е мъчение.

Боцманът беше странна смесица от грубоватост и добри обноски. Ако трябваше да го опише, Амелия би отбелязала, че откакто го бе видяла за пръв път, нито веднъж не го бе забелязала да плюе. Опитваше се обаче да не позволи симпатията й към него да повлияе на разследването й. Не се оказа чак толкова трудно. Тогава забеляза, че Ромеро носи същия жакет от груб плат, с който беше облечен и предната вечер. Дрехата му бе достатъчно широка. Спокойно би могъл да скрие под нея ковчежето.

Докато Амелия обмисляше всичко това, Ромеро продължи да обяснява какви са работните му задължения, а те не бяха малко. Трябваше да се грижи за корабните системи и да следи за правилната им употреба, да ръководи моряците според заповедите на капитана и да следи за дисциплината на борда.

— За дисциплината ли? — учуди се Амелия.

— За боя с камшици. Раздавам ги наляво и надясно.

Амелия усети тръпки по гърба, когато осъзна истинското значение на думата „дисциплина“. Цялата симпатия, която изпитваше към Ромеро, се изпари, както се бяха изпарили двеста и петдесетте златни ескудос.

Дисциплината на кораба се налагаше с камшик. С дръжката му Ромеро подканял по-бавните моряци да забързат темпото, сръгвайки ги, както се подкарва добитък. Очевидно използваше камшика и за да раздава правосъдие при нарушаване на корабния ред. Събличали до кръста провинилия се моряк, завързвали го за дулото на някое оръдие и боцманът го удрял с камшика толкова пъти, колкото бе преценил капитанът. Амелия с ужас слушаше обясненията на офицера, които за него бяха толкова естествени, колкото и изгрева на слънцето.

Трудно е да бъдеш хладнокръвен следовател, когато другарят ти е заплашен от смъртна присъда. Младата жена отново се напрегна, този път за да не заклейми Педро Ромеро като бездушен човек, виновен за цялото зло на земята. Амелия продължи да задава деликатно все по-малко деликатните си въпроси.

— Доколкото разбрах, след смъртта на главния боцман — Бог да се смили над душата му! — няма да бъде назначен негов заместник за обратния път. Значи ли това, че вие ще се заемете със задълженията му?

— Има ли друг изход? Сякаш не ми стига моята работа, сега трябва да се занимавам и с поправките на кораба!

— Не изглеждате много доволен.

— Защото не съм — рязко отговори Ромеро.

— Не ви ли плащат достатъчно?

— Предплатиха на семейството на покойния главен боцман и сега Егиньо казва, че нямал достатъчно пари за моята заплата. Добро оправдание!… Каза да изчакам да пристигнем в Севиля, но не храня особени надежди.

— Все някак трябва да ви плати за извършената работа…

— Поисках да ми увеличи правото на товар.

Амелия с облекчение чу, че не става дума за някакво физическо мъчение на екипажа. Като част от възнаграждението капитанът предоставял право на безплатен товар на всеки моряк — подправки, какао, индиго… Щом пристегнели на суша, те ги продавали, което им позволявало да си докарат допълнителни доходи. Ако били добри в пазарлъците, можели дори да удвоят печалбата си.

Педро Ромеро обаче не беше доволен и от допълнителното право на товар, което му предложил капитанът в замяна на работата му като главен боцман. Би предпочел да получи двойно повече, но Егиньо му отпуснал само една трета като горница, което било пълна подигравка.

Разговорът на Амелия с боцмана не го разкри в особено добра светлина и той продължи да заема челно място в списъка й със заподозрени. Човек, който се чувства недооценен, винаги има мотиви да пожелае да си вземе дължимото и може да използва всеки удобен случай. Например угасването на светлината в капитанската каюта.

XII.

От четири часа Алонсо беше затворен в трюма и оставаха още два часа до залеза на слънцето. Амелия искаше по-скоро да разговаря с всички заподозрени. Вярваше, че дневната светлина ще й позволи по-добре да разпознае признаците на колебание или разкаяние по лицата им. Ред беше на Хил де ла Торе, помощник-капитана. Младата жена не се нуждаеше от предлог, за да се приближи до него.

— Добър ден, сеньор! Нося ви списъка с лекарства, с които мъжът ми трябва да разполага на борда.

Хил де ла Торе разгледа листа, докато Амелия разглеждаше него. Забеляза сцепената му вежда. Беше се инфектирала.

— Не можем да доставим такова количество опиум — отбеляза офицерът. — Да не искате да упоите целия екипаж?

— Разбира се, че не — отвърна Амелия. — Само хората, които се нуждаят. Няма да го разхищаваме, но няма и да го пестим.

— Разберете ме добре, не мога да изхарча толкова пари за лекарства.

— Капитанът вече ви отпусна средства. Ако не сте съгласен, говорете с мъжа ми. И между другото му кажете да ви погледне веждата. Не изглежда добре.

Странно бе, че Хил де ла Торе се противеше на толкова дребен разход. Един помощник-капитан би следвало да е свикнал да харчи големи суми за доставки, защото снабдяването с провизии за презокеанско пътуване за такъв голям кораб обикновено се мери в тонове — дванайсет тона сухари, два тона сланина и един тон сушена риба, десет бушела ориз и още толкова нахут, както и сто бъчви с вино, равни на повече от 20 000 литра.

Амелия настоя:

— Кой ви ограничава парите?

— Няма да е разумно… — отвърна офицерът, като се опитваше да избегне погледа на младата жена.

— Струва ви се неразумно да се облекчават болките на страдащите?

Офицерът продължи да избягва погледа на Амелия. Сега беше моментът за контранастъпление:

— Май не ви излизат сметките, сеньор?

— Излизат, излизат — уплашено отвърна той. — Ще говоря със съпруга ви и ще намерим решение.

С това Хил де ла Торе прекрати разговора и се сбогува. Амелия не остана доволна, защото не бе успяла да изкопчи от него желаната информация, но беше убедена, че помощник-капитанът лъже. Едва бе изминал няколко метра, той се спря, върна се обратно при нея и добави:

— Сеньора, искам да ви благодаря, че не разказахте на капитана за срещата ни в Картахена.

— За нищо.

Не беше точно среща, по-скоро се бяха озовали по едно и също време в гостилницата. Тримата от патрула искаха да се нахранят, а Хил де ла Торе играеше на карти. Явно беше загубил много пари и затова се спречка с останалите картоиграчи. Дали това означаваше, че има проблеми с хазарта? По времето, когато играта на карти е заемала мястото на телевизията в списъка със забавления, никой не е имал „проблеми с хазарта“. Може би само онези, които са губели големи суми. Дали Хил де ла Торе не бе от тях? Човек, проиграл голяма сума в пияно състояние, е възможно да е решил да си върне парите, като се възползва от угасването на лампите в капитанската каюта.

XIII.

Амелия откри семейството търговци на роби на палубата на „Сан Андрес“. Облегнати на перилата, те гледаха на запад. Чакаха залеза като влюбена двойка. Сцената изненада Амелия, защото Торибио и Елвира обикновено се отнасяха един към друг с хладина и безразличие. Сигурно бяха женени поне от двайсет години. Когато младата жена се доближи до тях, те отново възприеха вид на отегчено и предвидимо семейство. Торибио се възползва от случая и остави дамите да си бъбрят „женски неща“ и се измъкна бързо и безцеремонно, сякаш по телевизията даваха финал на Шампионската лига. Амелия би предпочела да разговаря и с двамата.

— Съжалявам, че ви прекъснах — се извини тя на Елвира.

— Не се безпокой. Съпругът ми бездруго търсеше предлог да иде да пуши с капитана.

После Елвира внезапно млъкна и погледна към хоризонта. След миг отново заговори:

— Мъже! Не са способни да се насладят на залеза.

— Освен ако не са художници.

— Тогава предпочитат кръчма, пълна с фусти, пред съпругите си.

Думите й накараха Амелия да се усмихне, а Елвира последва примера й. Тъжната забележка по адрес на мъжкото съсловие можеше да означава само, че сеньора Алкарас не е в най-щастливия период на семейния си живот. Двете жени погледаха лъчите на залеза. Слънцето в тропиците се скрива бързо и човек се бои дори да мигне, за да не пропусне прекрасната комбинация от цветове.

Амелия се възползва от възможността деликатно да разпита заподозряната, въпреки че беше малко вероятно точно тя да е станала от масата в пълния мрак, за да отмъкне ковчежето от шкафа. Полите на Елвира бяха толкова обемни, че в тъмното би помела всеки предмет или човек, застанал на пътя й. Беше по-логично мъжът й да е откраднал ковчежето, а после да й го е дал да го скрие под роклята си.

Но дори и при това положение Амелия се питаше дали има смисъл да подозира семейство Алкарас. Търговията с роби е била най-печелившото занимание на века. За тях 250 златни ескудос вероятно бяха колкото обичаен бакшиш и не би си струвало да рискуват доброто си име за такава дребна сума.

— Елвира, кажи ми, доволна ли си, че мъжът ти пътува толкова много?

— Съжалявам, че трябва непрекъснато да е на път и затова от време на време го придружавам. Макар и той да казва, че корабите не са място за дами.

— Той има право, но ето ни тук, две дами сред морските вълци.

— Торибио предпочита да пътува сам. Първо отива с корабите си до Африка, а от там до Индиите.

— А ти предпочиташ да пътуваш от Севиля до Картахена с Кралския флот.

Елвира кимна с глава. За петнайсет години това било третото й пътуване.

— Съпругите обикновено не придружават мъжете си толкова далеч.

— Значи ние сме изключение.

Жената си пое дълбоко дъх и заяви тържествено:

— Амелия, искам да ти помогна. Става дума за прислужника ви. Сигурно си отчаяна.

Амелия се съгласи. Може би Елвира знаеше кой е крадецът и можеше да й съдейства да спаси Алонсо.

— Много си ми симпатична. Не заслужаваш изпитанието да останеш без прислуга. Ще ти направя подарък. Става дума за един млад, работлив и верен роб. И покорен, най-вече покорен. Християнското му име е Томас и е покръстен. Аз лично водя робите при йезуитите, за да ги покръстят.

— Интересна подробност!

Амелия бе стъписана от предложението. Опасяваше се Елвира да не забележи смущението й, ако даде неподходящ отговор.

— Благодаря — отвърна тя, — но не мога да приема такова щедро предложение.

— Томас няма никакви недъзи и пороци.

— Отново ти благодаря, но не мога да приема. Мъжът ми ще бъде против.

Елвира изведнъж се вледени и премина към отбрана:

— Да не си чула да се говори нещо за нашите роби?

Притеснението на Елвира впечатли Амелия. Усети, че почвата под краката й става хлъзгава и реши да задълбае в темата, блъфирайки, за да изкопчи някакво признание:

— За вашите роби ли? — продължи невинно. — Нищо, което всички не знаят… Защо, има ли някаква тайна?

— Не тайна, а лъжа!

Амелия продължи да разнищва въпроса, като се правеше, че знае повече, отколкото казва.

— Разбира се, точно това си помислих и аз, когато научих — отвърна тя.

— Тогава не мисли, че ти предлагам Томас, защото е болен и безполезен.

— Не, не. Нека хората да си мислят каквото щат. Аз не споделям тяхното мнение.

Амелия стреляше на посоки и импровизираше в крачка, за да измъкне повече информация от събеседничката си.

— Успокой се — продължи младата жена. — В мое лице имаш приятелка. Ако нещо ти тежи на душата, можеш да го споделиш с мен. Ще ти олекне.

Тогава Елвира избухна в сълзи.

— Както всяка година, мъжът ми докара в Картахена петстотин роби. Нали знаеш, тук е най-големият пазар за роби в Новия свят. Всички бяха здрави… но екипажът се разболя от черно повръщане. Повече от половината измряха, още преди да стъпим в пристанището.

— Половината от робите ли?

— Де да беше така! Ако половината от товара измре, пътуването пак ще бъде на печалба. Нещастието е, че по пътя измряха половината моряци, а останалите предадоха Богу дух в Картахена. Черното повръщане се разпространи из града. Всички хвърлят вината върху нашите роби и никой не иска да ги купи. Трябваше да ги прежалим.

— Да ги прежалите?

— Да, да ги пуснем на свобода без всякаква печалба. Това ще ни разори.

Амелия с усилие потисна усмивката си. Радваше се на нещастието на семейство Алакарас. Добре, че вече се беше стъмнило и Елвира не забеляза неволната й реакция. Жената продължаваше да се оплаква през сълзи.

— Всъщност робите не са болни. Всичките са млади и силни.

Хулиан би могъл да им обясни по този повод, че африканците също боледуват от жълта треска, но са били изложени на тропическия вирус в продължение на много поколения и са се приспособили към него. За тях симптомите на черното повръщане не са по-силни от обикновен грип.

— Ще имате още пътувания, Елвира, ще докарате още роби, светът няма да свърши сега.

Амелия се отврати от произнасянето на собствените си утешителни думи.

— Съпругът ми трябва да плати надниците на семействата на починалите. Не може да се противопостави на Братството на Богородица от Буен Айре, нито на Ордена на Страстите на Нашия Изкупител Иисус Христос.

Амелия знаеше, че мореплавателите са имали свои организации — нещо средно между профсъюз и здравни застрахователи, — които очевидно щяха да изискат много пари от Торибио де Алкарас.

Откраднатите 250 златни ескудос бяха едва стотна част от богатството, което семейството бе изгубило. С тях можеха да се купят не повече от половин дузина роби. Амелия обаче си помисли, че в положение на крайно финансово затруднение всяка сума би била от полза, дори и ако трябва да бъде открадната по време на угасването на лампите в капитанската каюта.

XIV.

Алонсо все още беше затворен. Хулиан не сваляше очи от входа към трюма, който стражите охраняваха на смени. От време на време някой от тях влизаше вътре. Кой знае какво правеха там? Никой от тях обаче не му позволи да отиде при приятеля си, колкото и да настояваше.

Ето защо Хулиан реши да се изправи лице в лице срещу капитана и да му поиска разрешение да види слугата си. Тъкмо тогава се появи Пакито с вечерята на пленника — потискаща хлебна супа, достойна за преддверието на най-недостойната смърт на света. Юнгата се смили над корабния лекар и се съгласи да му отстъпи да занесе вечерята на Алонсо.

Хулиан не се поколеба нито миг. Хвана паницата и слезе по стълбите до дълбините на кораба. За първи път в живота си се спускаше под морското равнище. Тук скърцането на дъските, макар и омекотено от налягането на водата, беше още по-неприятно. Представяше си отчаяното състояние на Алонсо, заключен в килия под водата.

С всяко стъпало надолу въздухът ставаше все по-противен. За двайсет и шест стъпки усети няколко различни вида смрад. Зловонията идваха от дъното на трюма, където се застояваше отточна вода и оставаше да гние, докато някой се сетеше да я източи. Сама по себе си вонята беше непоносимо наказание.

Хулиан влезе в тясната килия и свари Алонсо да се моли, коленичил между няколко бурета. Не искаше да прекъсва молитвата му, но боецът, макар и окован с вериги, веднага стана на крака, за да прегърне другаря си.

— Господ няма да ми се разсърди, ако направя малка пауза — беше научил тази дума от DVD-то в дома си. — Как сте, приятелю?

— По-добре от теб. Какво са ти причинили тези негодници?

Тялото на Алонсо беше покрито със синини, драскотини и охлузвания, които той почисти и дезинфекцира. Бяха го изтезавали, за да признае къде са парите, но боецът не пожела да сподели повече подробности за мъченията. Хулиан му обясни, че Амелия се опитва да разкрие истинския крадец. Ако не успеела, били решили да нападнат с огнестрелните оръжия — силно казано, тъй като имаше предвид двата пистолета, — за да го освободят независимо от страничните поражения. Хулиан искаше на всяка цена да даде кураж на Алонсо. Изпитваше угризения.

— И всичко това заради шибаната костилка от авокадо — заоправдава се той.

— Поне вкусът му си струваше. По-добър беше от супата.

На Хулиан му хрумна идея. Взе вече празната купа на Алонсо и извади от аптечката си две метални тръбички и свредел. Приближи се до буретата и ги помириса. С помощта на свредела проби две дупки в едно от тях — в жлеба между дъските. Алонсо го гледаше втрещен.

— Какво правиш?

— Правя се на Макгайвър34.

После Хулиан заби тръбичките в двете дупки.

— През горната ще влиза въздух, а през долната ще тече.

За щастие бурето не съдържаше нито масло, нито оцет. По тръбичката потече струйка вино, а те подложиха отдолу купата.

— Благословено чудо! — възкликна Алонсо.

Двамата мъже със смях отдадоха дължимото на виното. От другата страна на вратата стражът се чудеше на какво по дяволите може да смее човек, осъден на смърт. Помисли се, че този крадец несъмнено е различен от другите.

XV.

Амелия се опитваше да подреди мислите, които се блъскаха в ума й. Преди да бъдат поканени предишната вечер в каютата на капитана, гостите не са знаели къде той си пази парите. Разбрали са го по време на вечерята, когато пред всички Егиньо извади ковчежето от шкафа и даде едно ескудо на помощник-капитана, за да зареди корабната аптечка. Амелия си помисли, че тази непредпазливост на капитана му бе коствала 250 златни ескудос.

Младата жена бе разпитала по свой начин половината от заподозрените, но не бе успяла да отхвърли никого от списъка. Елвира де Алкарас, Хил де ла Торе и Педро Ромеро имаха възможност и мотиви, за да извършат кражбата. Амелия обаче не можеше да сведе кръга на подозрение само до тях тримата. Налагаше да признае пред Хулиан, че детективският й план е безуспешен или поне няма да даде резултат в поставения срок от двадесет и четири часа.

Амелия се интересуваше по-слабо от останалите гости, които още не бе успяла да разпита. Например адмиралът на флотилията, Луис Фернандес де Кордоба, заемаше един от най-високоплатените постове в кралство Испания. Беше малко вероятно да си направи труда да открадне 250 ескудос. Отхвърли мисълта, че адмиралът може да има недоказана клептомания, защото според учените от нейното време тази болест засягаше предимно жени, страдащи от хистерия.

Друг заподозрян, когото не бе разпитала, беше Торибио де Алкарас, но от съпругата му беше получила достатъчно информация, за да го остави в списъка на възможните извършители. Ако единият от двамата бе откраднал парите, другият със сигурност му бе съучастник.

Последният в списъка й бе Пакито, юнгата. Той бе влязъл в каютата в пълен мрак и лично се бе заел да напълни лампите с масло, но не бе присъствал в момента, когато капитанът извади ковчежето от шкафа. Беше време да поговори с Пакито.

Амелия се размина с юнгата в коридора. Момчето чукаше на вратата на капитана, който веднага му отвори. Тя реши да изчака и да го пресрещне на излизане, но Егиньо я забеляза в дъното на коридора и я покани да влезе. Амелия пое ръкавицата в движение и се възползва от случая. Освен информацията, която очакваше от юнгата, посещението в капитанската каюта щеше да й позволи да направи визуална реконструкция на събитията, докато разговаря с капитана.

XVI.

Пакито беше потропал само за да осведоми капитана, че вечерята закъснява, но скоро щяла да бъде готова.

— Сеньора, бихте ли ме придружили? — попита капитанът.

— Надявах се да вечерям със съпруга си, който още работи по подготовката на корабната аптечка, но ще ви направя компания, докато вечеряте.

— За мен ще бъде удоволствие. Невъзможно е двама мъже да бъдат зарадвани едновременно, а вие успявате да го постигнете.

При този комплимент Амелия кокетно се засмя, макар че си каза мислено: „Ще ти приложа трета степен така, че дори Ернесто…“

Юнгата донесе апетитно пиле, сготвено с фъстъчен сос и кокосово мляко. По погледа на Амелия и реакцията на слюнчените й жлези можеше да се предположи, че се разкайва за отказа си да го опита. Тя обаче бързо се овладя и насочи вниманието си към юнгата.

— Пакито, откъде си родом?

— От Сан Себастиан, сеньора.

— Бискаец значи. Какво съвпадение… като капитан Егиньо.

— Така е — потвърди капитанът. — Семействата ни отдавна се познават.

— Интересно. По нашия край казват Сиско на Франсиско. При вас не казват ли Пачи вместо Пакито?

И капитанът и юнгата се съгласиха, че е точно така.

— Ами тогава…? — попита тя с невинна усмивка.

— Предпочитам да ми казват Пакито, защото… защото не искам никой да си мисли, че капитанът има специално отношение към мен като свой земляк.

— Въпреки всичко обаче той има специално отношение към теб.

— Така е — призна капитанът. — Пакито заслужава обичта и похвалите ми, защото е най-работливият от всички юнги. Когато другите седнат да свирят на чиримия35, той продължава да върши нещо полезно за кораба.

Момчето се усмихна доволно от похвалата и поиска позволение да излезе. Егиньо и Амелия продължиха разговора си.

— Като хвалите момчето, вие му давате стимул да продължи да работи още по-добре.

— Прозорлива сте. Обаче всичко е истина. Казах ли ви, че имам намерение да го повиша?

— Да, споделихте, че искате да го направите свой личен адютант. Сигурно му имате пълно доверие.

— Точно така. Въпреки че е много млад и няма опит като моряк, във вените му тече морска вода.

Според Егиньо Пакито притежавал трите най-важни условия за да бъде моряк — приключенски дух, семейна традиция и нужда.

— Каква нужда? — любопитно попита Амелия.

— Животът в морето не е покрит с рози — отговори капитанът. — По-скоро е покрит с тръни, с всякакви опасности. За да започнеш като юнга, трябва много да си гладувал и да си готов да рискуваш живота си, за да си напълниш стомаха.

Впечатлението на Амелия от предишната нощ се потвърди. За Егиньо младият юнга беше като сина, когото винаги бе желал, но никога не бе имал. Тя остави капитана да говори още известно време за премеждията и морските си битки, като през това време скришом наблюдаваше обстановката. Мислено измерваше разстоянията и преценяваше разположението на мебелите. Масата продължаваше да бъде в центъра на каютата, на два метра от шкафа. В дъното се виждаха предните люкове. Бяха махнали два от осемте стола, които бяха там предната вечер, и сега край масата имаше само шест места.

Амелия напрягаше мозъка си. Мислеше си, че е невъзможно разкриването на крадеца да е толкова трудно. Както казваше Салвадор: „Няма перфектно престъпление, има само неопитни следователи“.

Тогава си спомни „Откраднатото писмо“ на любимия си писател Едгар Алън По. В тази новела непогрешимият Ш. Огюст Дюпен откриваше извършителя на голяма кражба с помощта на чистата логика и впечатляващата си способност да анализира. Амелия реши да последва примера му, защото, ако се абстрахираше от дистанцията във времето, и двамата бяха любители детективи. Според героя на По, добрият наблюдател обръща внимание на подробности, които никой друг не забелязва. Може да са дребни детайли, но обикновено не са незначителни и не са скрити. Просто остават незабелязани и убягват от вниманието ни, точно защото са прекалено очевидни. Подобно нещо се случва понякога, когато изучаваме многоцветната повърхност на географска карта. Изчитаме едно по едно всички дребни надписчета, а не осъзнаваме, че мястото, което търсим, е написано с едри букви от единия до другия край на картата.

Досега Амелия безуспешно се бе опитвала да разреши мистерията с помощта на показанията на заподозрените. Сега обаче реши да промени стратегията си. Възможно бе решението на всичките й въпроси да се намира на явно място, точно под носа й. А под носа на Амелия в момента се намираха двете лампи, които предишната вечер бяха угаснали. Сега те светеха с ярък пламък, без да показват признаци на догаряне.

— Днес следобед допълвали ли сте лампите?

— Не. Пакито много стриктно ги долива с масло всяка сутрин.

— Всяка сутрин?

— Всяка, включително и тази.

— А вчера?

— Вчера също. Защо се интересувате?

— Защото изглежда все още са пълни. Вчера по това време маслото свърши и лампите угаснаха.

— Беше изключение. Обикновено маслото стига за цялата вечер, докато си легна да спя. Тогава лично ги изгасвам.

— Интересно… Е, вече е късно. Трябва да отида да потърся съпруга си. Сигурно е много гладен.

— Не бих се учудил. По това време…

— Мислите ли, че мога да помоля Пакито да ни донесе нещо за хапване в каютата, когато мъжът ми приключи с работата си?

— Аз лично ще се разпоредя за това.

Амелия му благодари със задоволство. Налагаше се веднага да намери Хулиан и да му разкаже това, което беше научила.

XVII.

Хулиан излезе от трюма на галеона също така потиснат, както излизаше от кръчмата „Росел“ близо до гара „Аточа“, когато беше студент.

Беше се стъмнило, но в далечината съзря Амелия. Стоеше на предната палуба, загледана в хоризонта. Младата жена приличаше на скулптура на носа на кораба, най-красивата от целия Кралски флот, сирената от Барселона. Приближи се до нея.

— Да не чакаш Леонардо ди Каприо? — намигна й Хулиан.

— Теб чакам.

В крайна сметка бе принуден да признае пред себе си, че шегите не са сполучливи, ако човекът, към когото са насочени, не ги разбере. Беше очевидно, че Амелия не е гледала „Титаник“.

Младата жена усети, че Хулиан дъха на вино.

— Пил си.

— Да. С Алонсо. Може да ни е за последен път да пием заедно.

— Как ти хрумна такова нещо! Предполага се, че трябва да сме готови за всякакви изненади. Би било по-разумно да не губиш рефлексите си, в случай че ни дотрябват.

— Не се тревожи, всичко е под контрол — успокои я Хулиан. — Вече откри ли кой е крадецът?

— Мисля, че да… Да се прибираме вътре!

XVIII.

В каютата Амелия и Хулиан изчакаха притаени да им донесат вечерята. Пакито потропа на вратата и Амелия го покани да влезе. Внезапно Хулиан се нахвърли на юнгата. Двамата залитнаха и се стовариха като олово върху задушеното пиле, което се разсипа по пода.

— Можеше да го изчакаш да остави храната — упрекна го Амелия.

Хулиан се опитваше да се пребори с момчето, но то му се изплъзваше като змиорка. Въпреки че бяха двама на един, не им беше лесно да задържат юнгата. Завързаха краката му с парче от рибарска мрежа. Хулиан му хвана ръцете, а Амелия завърза и тях с край от корабно въже. Пакито можеше да се продере да вика за помощ, но не издаде и звук. След като го обездвижиха, започнаха да го разпитват, но Пакито продължаваше да мълчи.

— Знаем, че ти си откраднал парите на капитана — заяви Амелия. — Планирал си го вчера сутринта. Сипал си по-малко масло в лампите, за да изгаснат по време на вечеря. Така всички присъстващи бяхме заподозрени. Знаел си, че капитанът ще те извика да допълниш лампите и в суматохата си измъкнал ковчежето, без никой да забележи. — После Амелия го сграбчи за яката на ризата. — Къде са парите? Къде си ги скрил, мошенико?

Хулиан за малко да се изсмее. „Мошенико“ му прозвуча смешно. Това ли беше най-тежката обида, която Амелия можеше да произнесе? Пакито заслужаваше много по-лошо определение. Беше се възползвал от факта, че вината за кражбата бе паднала върху Алонсо, когото може би щяха да екзекутират заради престъпление, което не бе извършил. Какъв кучи син!… Без да се замисля, Хулиан замахна и удари момчето по врата.

След раздялата си с капитана Амелия се бе промъкнала в общото помещение, където спяха моряците. Беше преровила торбата на юнгата, но не бе открила парите. Сега колкото и да го заплашваха, Пакито мълчеше и отказваше да признае къде е ковчежето. При цялото боричкане и дърпане обаче, ризата на юнгата се бе раздрала на гърдите. Амелия забеляза, че под нея момчето носеше превръзка около тялото си. Бинтът можеше да предпазва някаква рана, но младата жена заподозря, че под него Пакито крие нещо друго. С рязък жест тя дораздра ризата му.

— Хулиан, помогни ми да свалим тази превръзка! — заповяда Амелия.

Пакито се опита да ги ухапе, защото само челюстите му бяха свободни, но не успя да ги спре. Превръзката беше много стегната и те с мъка успяха да развържат възлите й, но накрая я свалиха. 250-те златни ескудос не бяха единственото, което намериха там. Пакито имаше женски гърди. Амелия пребледня. Хулиан никога не беше гледал с такава изненада женски гърди. Може би когато беше на тринайсет и тайно прелистваше „Интервю“36, но тогава изненадата му беше от друг вид.

— Той е жена! — възкликна изумен.

— Пуснете ме! Задръжте парите и ме пуснете!

— Много грешиш, Пакита! Откраднала си парите, сега е твой ред да полежиш в трюма.

— Много ви моля. Ще върна парите, но не ме издавайте на капитана!

Амелия още не можеше да дойде на себе си от изненадата. Метна парче от ризата върху гърдите на момичето и най-сетне промълви:

— Ти не си Пакито Лойола. Кръщелното ти име е Каталина, нали?

Юнгата с ужас потвърди. Беше също толкова объркана от това прозрение, колкото и Хулиан. Амелия не само беше извънредно умна, но сякаш имаше ясновидски способности.

— Каталина де Ераусто, предполагам?

Момичето отново кимна. Хулиан продължаваше да не разбира.

— По дяволите! Откъде знаеш това? Познаваш ли я?

Амелия стана и дръпна колегата си в ъгъла.

— Познавам я… от литературни източници — прошепна тя в ухото му. — Каталина де Ераусто е прочутата монахиня-лейтенант.

— Звучи ми като „Сестра Ситроен“37. Не съм чувал за нея.

— Монахинята-лейтенант… била е послушница, но станала войник. Почти през целия си живот ходела облечена като мъж. Тя е една от най-противоречивите и необикновени фигури от времето на Златния век.

— Съгласен съм, че сигурно е противоречива. Обаче е крадла.

— И по-лоша ще стане, но не можем да я предадем на капитана. Трябва да доживее до шейсет и пет години.

— Тогава какво предлагаш да направим?

I.

— Монахинята-лейтенант се родила преди осемнайсет години в Сан Себастиан. Когато била на четири, я изпратили в доминикански женски манастир и я оставили там. Щом навършила петнайсет години, тя избягала, защото една от монахините я биела. След бягството си захвърлила расото, преоблякла се като мъж и си остригала косата. Слугувала в различни домове от Витория до Валядолид и обратно в Сан Себастиан. Навсякъде я ценели заради храбростта й. Някои от стопаните си напуснала, защото била откраднала от тях пари, за да преживява. От други избягала, защото семейството й я следяло по петите. Веднъж по време на сбиване ранила някакъв младеж и за няколко месеца я хвърлили в затвора. Животът й не бил лесен. Най-сетне решила да се добере до Санлукар и там да постъпи като юнга на кораба на Естебан Егиньо от Кралския флот.

— Амелия, защо ми разказваш всичко това?

Алонсо се чувстваше объркан. Току-що го бяха освободили, след като Амелия и Хулиан бяха завели юнгата при капитана, без да му разкриват, че е жена.

Очите на Егиньо се навлажниха, когато разбра, че обичният му Пакито е неблагодарен крадец. Предателството на близък човек винаги е по-болезнено, отколкото това на непознат.

След като си върна откраднатите 250 златни ескудос, капитанът нареди да затворят виновника и да освободят невинния Алонсо. После поиска извинение от семейство Мартинес за причинените им неудобства и в знак на великодушие, нетипично за епохата и положението му, дори се извини и на слугата им.

Скоро щеше да съмне, а патрулът не беше мигнал. Амелия се опитваше да разясни на колегите си историческото значение на Каталина де Ераусто, за да схванат опасността, ако решаха да я екзекутират на кораба. Не можеха да направят нищо по въпроса, защото наказанието зависеше единствено от капитана, а Хулиан и Алонсо нямаха никакво желание да помагат на юнгата. Амелия обаче не спираше да ги убеждава:

— Разбирам колко сте ядосани на Каталина, но тя не е планирала да навреди на Алонсо. Дори чувства угризения, че го е направила. Затова позволи на Хулиан да му занесе вечерята в трюма и да поседи при него. Каталина е искала още същата вечер да офейка с парите. Така, след като откриеха бягството й, истинският виновник щеше да е ясен и никой невинен нямаше да пострада.

— Откъде знаеш? — учуди се Алонсо.

— Знам, защото точно това се е случило в действителност. Но нещо е станало и плановете й се объркали.

— Стана това, че дойдохме ние, а не би трябвало да сме тук — отсече Хулиан.

И наистина имаше право. Присъствието на патрула бе променило историята. В нощта на кражбата Алонсо бе излязъл на предната палуба и вратата се бе треснала след него. Ударът бе събудил капитана, който би трябвало да спи непробудно през цялата нощ. Алонсо беше поздравил юнгата и го бе заговорил. Така той нямал време да помоли пазачите да го пуснат да излезе от кораба — „по работа, по заповед на капитана“ — и да офейка завинаги, защото точно тогава Егиньо се бе събудил и бе надал вик, че на кораба има крадец.

— В продължение на години Каталина се е сражавала като войник главно тук, в Новия свят, в служба на краля. Спечелила си слава на храбър и сръчен боец, без да разкрие, че е жена.

Докато Амелия се разгорещяваше, Хулиан незабелязано се мъчеше да намери интертемпоралния телефон. Алонсо обаче слушаше с интерес. Амелия беше налучкала правия път към него. Ако предадеше интригуващо подвизите на монахинята-лейтенант, можеше да смекчи сърцето на боеца.

— По време на една битка индианците мапучес били на косъм да победят испанците и да пленят бойното им знаме. Каталина била лошо ранена, но напуснала бойната линия, намушкала с кинжала си индианеца със знамето и му го отнела.

— Добре е направила, браво на нея. Войник, който не се предава, е непобедим — със задоволство отбеляза Алонсо.

— Това е доста спорно — усъмни се Хулиан.

Амелия се престори, че не долавя скептицизма му и продължи да разказва за живота на монахинята-лейтенант:

— В следващата битка загинал капитанът на поделението им. Тя поела командването и храбро и безстрашно спечелила битката. Още две десетилетия продължила да се сражава и донесла големи победи за Испанската корона. После се върнала в Испания като жена. Била приета от крал Филип IV, който я удостоил с пожизнена пенсия за военни заслуги. Обаче не й разрешил да ходи облечена като мъж, макар че тя настоятелно го помолила. Едва по време на посещението й във Ватикана папа Урбан VIII й позволил да ходи облечена както си иска. По-късно Каталина се върнала в Южна Америка по търговски дела и написала мемоарите си, които горещо ви препоръчвам да прочетете.

— Необикновен живот… — въздъхна Алонсо. — А защо не са я повишили в чин? Ако човек е толкова храбър, го заслужава, независимо дали е мъж или жена?

Амелия реши да прекрати обясненията. Ако отговореше на Алонсо, стратегията й да ги убеди да спасят Каталина щеше да иде по дяволите.

— Мисля, че знам защо е останала с чин лейтенант — злорадо подхвърли Хулиан.

— Говори тогава! — с нетърпение го подкани Алонсо.

Хулиан зачете направо от екрана на мобилния телефон:

— В Уикипедия пише, че „поради многобройните оплаквания срещу нея за неоправдана жестокост срещу индианците не е повишена в звание. Разочарована от това, за известно време тя се отдала на вандалски прояви като безразборни убийства и подпалване на плантации“.

— Би ли ми върнал телефона, моля?

На Хулиан не му се искаше да се подчини.

— Чакай, чакай, има и още — той премести текста нагоре. — След Панама се отправя към Перу. Там се сбива с някакви типове. Наранява лицето на единия, а другия убива. Скрива се в една църква, но я откриват и я хвърлят в затвора. От там я измъква господарят й. Тя заминава за друг град и там се залюбва със сестрата на жената на новия си господар. Момичето искало да се оженят, но той… искам да кажа тя… все едно. Избягва в Чили и се записва в армията. Там открива брат си Мигел де Ераусто, когото не успява да я познае. Сприятеляват се, но после се скарват, защото Каталина тайно посещавала любовницата на брат си. Ама че жена!

— Мисля, че вече имаме представа, Хулиан.

Но Хулиан стискаше здраво телефона и не искаше да го върне.

— Има и още. Няколко години по-късно в един игрален дом някакъв мъж я обвинил, че мами, и тя го убила. По време на дуел ранила друг човек. Брат, й, който все още не знаел, че тя му е сестра, минал случайно и й помогнал да избяга. Губернаторът обявил награда за главата й и Каталина прекарала шест месеца скрита в една църква, за да не я открият. Когато нещата се успокоили, неин другар я помолил да му помогне при дуел. Щели да се бият двама на двама и му трябвал втори човек. Каталина приела. Само тя оцеляла. След като ранила смъртно противника си, го попитала как се казва. „Мигел де Ераусто“, отвърнал той; чак тогава разбрала, че са роднини. — Тук Хулиан вдигна погледа си от екрана:

— Ужас! Убила е собствения си брат!

Алонсо се прекръсти. Амелия сведе очи. Знаеше, че монахинята-лейтенант е със свадлив характер, но при изреждането на жестоките й прояви, й се стори като дяволско изчадие.

— Скоро тръгнала да бяга през Андите — продължи Хулиан. — С нея потеглили и двама бегълци, които умрели от измръзване. Тя им откраднала парите и продължила сама.

— Щом са умрели, не са им трябвали пари — отбеляза Амелия. Не можа да измисли нищо друго в защита на Каталина.

Алонсо слушаше историята като опиянен.

— Давай нататък!

— Когато вече силите й не стигали, за да върви през снега, я намерили и я спасили. Някакво семейство я прибрало в дома си. Дали й работа и й предложили да се ожени за дъщеря им. Каталина приела, макар че момичето й се струвало малко грозновато. През това време се сгодила за племенницата на свещеник от Тукуман, която била по-красива. Щом станало невъзможно да продължава с лъжите, избягала и изоставила двете девойки… Изумително!

Хулиан беше поразен. Животът на монахинята-лейтенант беше по-заплетен дори и от живота на Тирион Ланистър от „Игра на тронове“.

— В друг град несправедливо я обвинили, че наранила лицето на знатна дама. Измъчвали я, а после отново я пуснали на свобода. Нова кавга я принудила пак да се крие в църква. По време на свада между картоиграчи пак убила човек. Този път я осъдили на смърт, но се спасила като по чудо благодарение на признанията на друг заподозрян. После се била в дуел с ревнив съпруг и отново пет месеца се крила в църква. В Ла Пас за втори път я осъдили на смърт. Тогава тя се престорила, че се причестява, откраднала Светото причастие и избягала в Куско. На всички показвала светения хляб, за да стоят настрана от нея, сякаш гонела вампири с плитка чесън.

Алонсо пак се прекръсти, вече за втори път.

— След нова свада била арестувана в Перу. За да избегне екзекуция, помолила за милост епископа и му разказала, че е послушница от Сан Себастиан. Прегледали я и установили, че наистина е жена и е девствена. Тогава епископът я помилвал и я взел под закрилата си. Кретен! Нима да загубиш девствеността си е по-голям грях, отколкото да убиеш сто души!

Алонсо пак се прекръсти. За трети път.

— Каква биография! — отбеляза Хулиан. — В сравнение с нея Джак Изкормвача е просто любител. Амелия, наистина ли искаш да застрашим нашия живот, за да спасим това чудовище?

— Независимо какво мисля, тя трябва да доживее до шейсет години, за да напише мемоарите си.

— Амелия, не разбираш ли? Прочела си нещо и си превъртяла. Съжалявам, но не разчитай на мен.

— И на мен — присъедини се Алонсо.

— Само искам да ви напомня, че тук аз съм шефът.

— Не е необходимо да ни го припомняш на всеки половин час.

— Добре, тогава няма да монтираме рискови за нас устройства, но ще я измъкнем от кораба. Ще намеря начин.

— Прави каквото искаш! — Хулиан й върна интертемпоралния телефон от спасителния комплект на Лола. — Между другото има няколко пропуснати съобщения от Ирене.

Амелия отвори гласовата поща. Съобщенията бяха три и във всички Ирене й предаваше една и съща заповед. Амелия я сподели с екипа си:

— Трябва да се върнем в Картахена и да запечатаме портала, през който пристигнахме.

— Сега ли? Защо? — Хулиан не можеше да повярва.

— Порталът е незаконен и не фигурира в регистрите.

— Ами да го включат тогава!

— Ще ни отнеме само няколко часа.

— Ами ако корабът потегли?

— Ще помоля капитана да ни изчака.

— Това да не ти е такси! Това е Кралският флот на Испания. Ако останем на сушата, трябва да чакаме цяла година отново да се завърне.

— Егиньо ни е длъжник заради отношението си към Алонсо.

Хулиан скептично я погледна, а Алонсо не каза нищо — той лежеше на рогозката и спеше дълбоко.

II.

Амелия прекоси коридора и влезе в капитанската каюта. Егиньо и боцманът уточняваха последните подробности по отплаването. Адмиралът беше заповядал това да стане час по-скоро. Младата жена помоли да разговаря насаме с капитана, така че Педро Ромеро безмълвно се оттегли.

— Какво ви води при мен, сеньора?

— Искам да ви помоля за услуга, капитане.

— Надявам се няма да ме молите да освободя Пакито. Вие сте добра и състрадателна, но кражбата и измамата са тежки престъпления. Момчето не заслужава помилване.

— Съгласна съм с вас. Всъщност исках да ви помоля за друга услуга. На съпруга ми и на мен няма да ни е особено приятно, ако юнгата пътува заедно с нас на борда. Представете си, че случайно Пакито се разболее. Тогава съпругът ми ще бъде принуден да се грижи за този предател, който за малко да надене примката на врата на верния ни слуга Алонсо.

— Разбирам.

— Считаме, че той трябва да остане в Картахена и да бъде съден от градските власти, които да решат какво наказание заслужава.

— Несъмнено бих изпълнил молбата ви, но по обед вдигаме котва. Дотогава има само три часа и не мога да изпратя никого от хората си до Картахена, защото това би забавило подготовката ни.

— Ние можем да го отведем.

— Вие със съпруга ви?

— И Алонсо. Дайте ни само една малка лодка и ще се върнем на „Сан Андрес“ преди слънцето да достигне пладне.

— Вие сте много решителна дама — отвърна капитан Егиньо. — Съпругът ви е щастлив мъж.

III.

Членовете на патрула вече бяха на лодката. Хулиан и Алонсо гребяха с всички сили по посока на брега, но очевидно не им беше много приятно.

Хулиан погледна Амелия.

— Сега доволна ли си? Стана, както го искаше.

— По-добре кажи, че винаги става, както тя иска — поправи го Алонсо.

— Сигурна съм, че постъпваме правилно — възрази младата жена. — А междувременно ще убием с един куршум два заека.

Каталина де Ераусто се размърда. Седеше окована за напречната дъска на лодката и ги наблюдаваше мълчаливо.

Амелия преглеждаше обвинителното писмо, което Естебан Егиньо беше написал до съдията. Представляваше нещо като свидетелски показания за престъпленията на Пакито Лойола. Не си беше спестил подробностите и го описваше в най-черна светлина — незачитане на команди, кражба през нощта, нападение на кораб, злоупотреба с доверие и с привилегированото отношение от страна на потърпевшия, полагане на лъжлива клетва и оклеветяване на невинен човек…

Амелия погледна към „Сан Андрес“. Намираха се на две трети от пътя до брега. Изведнъж грабна писмото и го скъса на две, а после половините още на две, и още на две, след което изхвърли парченцата през борда.

Каталина се изненада. Не разбираше какво става. Уплаши се да не я убият на място и да я изхвърлят в морето. Но патрулът с нищо не я заплашваше.

— Какво ще правим с крадлата? — поинтересува се Хулиан.

— Трябва да продължи живота си — отвърна Амелия.

— Без никакво наказание? — възмути се Алонсо. — Дори без няколко камшика за назидание?

— Животът сам ще я накаже.

Ако гребците поддържаха добър ритъм, за около десет минути щяха да пристигнат на брега на Картахена. Разполагаха с повече от час, за да свършат работата си, и още половин час, за да се върнат обратно на галеона. Така може би щяха да успеят да хванат отплаването му. Амелия и Хулиан щяха да се заемат да запечатат портала, а през това време Алонсо имаше задачата да охранява Каталина.

IV.

Щом отново стъпиха в Картахена де Индиас, усетиха, че градът все още е болен и зловонен. Патрулът пое по една улица, перпендикулярна на брега. Амелия и Хулиан трябваше да побързат към мангровите гори на Чамбаку, където се намираше порталът, през който бяха пристигнали.

Алонсо реши да влезе в първата кръчма да изплакне гърлото си с няколко чашки. Стисна здраво Каталина за врата и й прошепна заплашително:

— Даже не си го помисляй!

— Какво!

— Казах да не си го и помисляш!

Каквото и да бе то, Каталина щеше да направи по-добре да не се заяжда с Алонсо. Боецът свали въжето от кръста си я привърза към себе си. Ако се опиташе да избяга, щеше да повлече и него или най-малкото панталоните му. Двамата влязоха в кръчмата, а Амелия и Хулиан продължиха към портала.

Младата жена мислеше на глас:

— Историята твърди, че Каталина…

— Лошо… — прекъсна я Хулиан. — Става лошо, когато започнеш с „Историята твърди, че…“.

— Исках да кажа, че Каталина е използвала откраднатите от капитана пари, за да замине за Панама и да живее там с тях цяла година. А сега е по-бедна и от църковна мишка.

— Както и ние, Амелия. Не го мисли толкова!

— Но ние сме заедно и скоро ще си бъдем у дома.

— Какво предлагаш? Да й наемем апартамент в Картахена?

— Да й дадем нещо, с което да си купи поне билет до Панама.

— Каталина се справя добре и сама.

— Боя се да не се забърка в нещо.

— Съдбата й е все да се забърква в нещо.

Хулиан имаше право, но Амелия предпочете да не го признае и продължи мисълта си:

— Не ми хрумва честен начин да се сдобием с пари за по-малко от час. А на теб?

Като не получи отговор, младата жена продължи да крачи мълчаливо. На площада имаше пазар. Понеже флотилията се канеше да отплава, днес бе последният голям пазарен ден. Беше останала само най-лошата стока — изгнили плодове и мършав добитък. Слепецът продължаваше да пее за неволите си и как пиратът Франсис Дрейк съборил катедралата с оръдейни залпове. Хората спираха и му пускаха по някоя дребна монета. Два гроша и от време на време по някой сребърник беше цената на това забавление.

— Не ти ли остана нещо в аптечката, което да продадем?

— Имаме запаси само за из път. Ако искаш, мога да опитам да вадя зъби на площада? Или да продавам балсам против оплешивяване?

— Би ли го направил? — оживи се Амелия.

— Разбира се, че не! Бързи пари не означава лесни пари.

Обаче щом пресякоха площада, Хулиан внезапно се спря:

— Чакай малко! Може и да изкарам нещо, но ще трябва сама да идеш да запечаташ портала.

— Какво си намислил?

— „Нищо не е невъзможно, освен ако не опиташ“ — прочетох го на една тениска. Сега трябва за малко да остана сам, защото ще напусна зоната си на комфорт и искам да се съсредоточа.

Амелия не разбра последните му думи, но се съгласи и продължи по улицата. Щеше да отиде сама. Не се нуждаеше от помощта на Хулиан, за да блокира портала към 1603 година. Мобилният телефон имаше много практично приложение за затваряне на портали. Само трябваше да застане в рамката и да набере код за изключване от темпоралния терминал. Системата беше елементарна дори за жена от XIX век и се базираше на технология на Епъл от 90-те години.

Амелия се отдалечи на няколко крачки, но реши да изчака няколко минути. Беше заинтригувана от плановете на Хулиан. Той, без да знае, че го наблюдава, се покатери на мръсно трикрако столче и започна да кани хората с монотонен глас, както го правеше просякът.

— Дами и господа, момичета и момчета, бедняци и благородници, моля чуйте какво ще ви кажа…

А после започна да рецитира:

Амелия не беше учила литература на романтизма, но позна поемата, която Хулиан рецитираше — два века преди да бъде написана от Хосе Еспронседа:

За Картахена през XVII век „Песента на Пирата“ не беше никак романтична и не разказваше за идиличен рай или възхвала на свободата. Беше сюжет от жестоката действителност. Доказателството бе, че хората се тълпяха край Хулиан, за да слушат.

Постепенно слушателите на слепеца започнаха да се приближават от другия край на площада, за да чуят Хулиан. Потръпваха от всеки стих. Най-развълнуваните вече ровеха в торбите си, за да му хвърлят някоя монета.

Осемсричният стих на припева остави без дъх присъстващите. Слепецът бе подушил, че публиката му го напуска и тръгна да си проправя път между хората, за да чуе шарлатанина, който го конкурираше. Но щом ушите му доловиха първия стих, си каза: „Ама че добре говори този мошеник!“.

А мошеникът продължаваше да реди стихове:

Ставаше късно и Амелия реши да побърза. Отдалечи се от площада, но не спираше да се пита къде един посветил се на медицината човек като Хулиан би могъл да научи „Песента на пирата“.

Отговорът беше прост, но младата жена не можеше да го знае: Хулиан беше завършил с отличие гимназията си. Гласът на приятеля й постепенно заглъхна в далечината и тогава тя си спомни още няколко строфи от поемата, които преди три години дълбоко я бяха развълнували, а сега, в Картахена, й звучаха още по-познати и близки:

Че моят бог е свободата и корабът — мой дом и път, законът мой — добрият вятър, морето — моят роден кът.“38

V.

Кръчмарят разпозна слугата на лекаря и го почерпи с първата чаша вино. Жълтата треска му беше попреминала и сега човекът беше изпълнен с благодарност и оптимизъм.

— Виждаш ли, юнга, ако човек прави добрини на хората, постига повече, отколкото ако прави злини — поучително заяви Алонсо, когато остана насаме с Каталина.

— Да, но с какво ще платиш втората чаша? — язвително отвърна тя.

— Ако нямам пари, няма да си поръчам втора чаша.

— Ами ако си още жаден?

Алонсо прекъсна разговора. Безсмислено беше да продължават да спорят. Предпочете мълчаливо да изчака Амелия и Хулиан. Кръчмата беше оживена и имаше какво да гледа и да се занимава, за да минава времето — пияници, картоиграчи и няколко момичета, които обслужваха масите. Най-сетне Каталина наруши тишината.

— Можем да изиграем едни карти — и извади от пазвата си тесте карти.

— Какво още криеш под превръзките?

— Знаеш ли да играеш на „мушу“?

На езика на бискайците „мушу“ значи „целувка“, но в този случай по-скоро означаваше „муш“. Името идваше от муцуните и жестовете, които правеха играчите. Алонсо не знаеше правилата, защото тази игра щеше да стане популярна в Испания едва след век.

— Играе се по двойки. Ако заложим заедно, можем да ошушкаме мнозина.

— Никога ли не се спираш, Каталина?

— Не ме наричай така! Всяко мъжко име е по-добро от Каталина.

— Престъпваш тайнството на кръщенето?

— За теб е лесно да ме поучаваш, защото се чувстваш мъж и между краката си имаш доказателство за това. А ние, останалите мъже, трябва да се борим, за да докажем, че сме такива.

— Сигурна ли си, че наистина у теб говори мъжът, а не дяволът?

— Знам какъв съм и не се нуждая никой да ми го казва. И дори дяволът не би могъл да ме убеди в противното — и тържествено се прекръсти.

Алонсо първоначално се изненада от думите й, а после се замисли. При всеки спор Свещеният кръст му се струваше убедителен аргумент.

— Добре, ще те наричам Франсиско. Но добре ме чуй, за да бъдеш мъж, не е нужно да си по-лоша от мъжете. Не бъди лоша. Почтеността не е навредила на никого, но измамата е погубила мнозина.

— И да искам, и да не искам, никога няма да мога да бъда напълно почтен, но ще се опитам. Обещавам.

Алонсо кимна доволно. Младият Франсиско не беше съвсем безнадежден случай. Вече по-спокойно боецът смени посоката на разговора:

— Ти си бил и от двете страни на Рубикон… Искам да кажа на двата бряга на реката…

Франсиско го гледаше смаяно. Алонсо се опита да бъде по-ясен:

— Мамка му! Не е лесно. Нали си и рак, и риба… Какво трябва да направи мъжът, за да остане жената доволна?

Франсиско избухна в смях, но точно в този момент Хулиан влезе в кръчмата и ги прекъсна. С жест им показа да стават. Трябваше да бързат. Разговорът ги беше погълнал и бяха загубили представа за времето.

Съвсем скоро трябваше да се върнат на „Сан Андрес“.

VI.

Амелия ги чакаше отвън. Младата жена беше запечатала портала, а Хулиан бе повторил осемнайсет пъти „Песента на пирата“ от Еспронседа при абсолютен успех пред публиката и критиката. Беше събрал шестнайсет реала, повече от 300 сребърника и 500 гроша. Това правеше общо едно-две златни ескудос, но все пак беше по-добре от нищо.

По пътя към пристанището дадоха парите на Франсиско, който направо зяпна от учудване.

— За мен ли са? Защо сте толкова щедри?

— Спри да задаваш въпроси, че да не вземем да размислим — отвърна Хулиан.

Амелия я погледна със смесица от жалост и нежност. Всичко прочетено беше чуждо на монахинята-лейтенант и това я отвращаваше, обаче не можеше да спре да мисли колко ли е трудно да оцеляваш сред околната жестокост само защото си жена. Каталина не се беше предала и нямаше да го направи никога. Необяснимо защо, но това вдъхваше на Амелия дълбоко уважение към момичето.

Може би затова тя се обърна към нея като към по-малка сестра, каквато никога не бе имала:

— Животът ти е бил труден и от сега нататък няма да бъде по-лесен. Понякога ще бъдеш пред дилема дали да направиш добро, или зло — загрижено заговори Амелия.

— Алонсо вече ме предупреди. Затова ви моля, ако ще ми четете проповед, нека да бъде кратка.

„Много е самоуверена тази сополанка“, помисли си Амелия. Очевидно краткият миг на добронамереност бе приключил.

— Сега ще трябва да изслушаш и мен — рязко смени тона тя. — Даваме ти кесията, но искаме едно от теб: за всяко лошо нещо, което извършиш, да направиш и нещо добро за компенсация.

— Дори две — предложи Алонсо.

— Две или три. Може да закръглим на три добрите постъпки за всяка лоша, която сториш — на свой ред се намеси и Хулиан.

Каталина се съгласи и им пожела лек път към дома. Не трябвало да се страхуват от лошото време, защото капитан Егиньо бил много опитен, моряците от екипажа били добри хора, а „Сан Андрес“ — стабилен кораб. „Може би, когато не е на вода“, помисли си Алонсо.

— Е, юнга, какво мислиш да правиш сега?

— Благодарение на вас ще замина за Панама, а после — където съдбата ме отведе.

Патрулът се сбогува с Франсиско (Каталина) с пожелания за късмет и се настани в лодката, за да се прибере на галеона, който с величествено поклащане ги очакваше в залива.

Нямаше време за губене, така че Алонсо и Хулиан се хванаха за греблата и загребаха като каторжници. Франсиско остана да гледа как се отдалечават от брега.

— Добре, че не нося портфейл и мобилен телефон, защото сега щях да проверявам дали не ги е задигнала от джоба ми — пошегува се Хулиан. — Мислите ли, че ще ни послуша за добрите постъпки?

— Ще се моля да го направи — отвърна Алонсо.

Внезапно боецът си спомни нещо важно, дори изключително важно. Стана прав и като се опитваше да запази равновесие, изкрещя към брега с ръце, свити на фуния пред устата:

— Франсиско, Франсиско, не отговори на въпроса ми!

— Кой въпрос? — отвърна с цяло гърло Франсиско (Каталина).

Алонсо си пое дълбоко въздух и с всички сили отново изкрещя:

— Какво трябва да направи мъжът, за да остане доволна жената?

— Да я попита нея!