Министерство на времето (Времето е това, което е)

I.

Енрике Ансехо правеше снимки, но не беше типът фотограф, какъвто искаше да бъде. Като млад, някъде през осемдесетте, негов идол беше Роберт Капа3 — романтичният герой, загинал, защото се оказал прекалено близо до новината.

Когато започна да запечатва живота в образи, Енрике имаше натрапчивата идея да пътува само до конфликтни точки. Да докаже, че е достоен да принадлежи към агенция „Магнум“.

Но мечтите рядко се сбъдват.

На петдесет и осем години той продължаваше да си изкарва прехраната като фотограф. Никога обаче не беше ходил на война. Дори не бе успял да заеме редовен щат на фоторепортер в някой вестник. Слабоватият вид, диоптрите и плоското стъпало със сигурност не бяха спомогнали за кариерата му.

Сега снимаше произведения на изкуството и главно ръкописни документи. Стари книги, които изобщо не го интересуваха. Статични, затворени в отминали епохи, може би като самия него. По-скоро напомняне за романтичния образ на фоторепортер, който носеше със себе си.

Човекът, мечтал винаги да улавя решителния момент, трябваше да се задоволи да отразява неподвижни образи. Животът на цветните рибки в дома му (единствената му компания) му се струваше много по-вълнуващ от собственото му ежедневие.

В онзи ден Енрике беше заминал за Бургос, за манастира „Санто Доминго де Силос“, за да снима съхраняваните там свещени книги. Всички оценяваха внимателното му отношение към такива крехки артефакти, но той самият се отегчаваше. В интерес на истината Енрике беше професионалист и правеше снимка след снимка, докато някъде в далечината се чуваха грегориански песнопения. От часове ги слушаше и му се искаше малко да сменят темата и да изпеят акапелно примерно „Момчетата не плачат“ на The Cure.

Искаше му се да промени музикалния фон, както копнееше да промени и живота си. Повече от всякога мечтаеше да бъде като Роберт Капа или да му се случи нещо, което да му върне копнежа по непознатото. Докато си мислеше за това, продължаваше да снима страниците на „Апокалипсис“, превърнати в древни рисунки.

Внезапно през визьора на апарата си забеляза бележка в полето, направена със съвременни букви, но със старо мастило. Разбираше от тези неща.

Записката гласеше: „Казвам се Елиас Сотока и съм заседнал в 808 година в замъка «Салданя». Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.

Енрике се срина на пода.

Защо да се заблуждаваме? Беше напълно лишен от приключенски дух.

II.

Амелия Фолк излезе от дома си с уверени стъпки, за да се прехвърли в XXI век, както хората отиват да хванат трамвай.

Всъщност малцина можеха да се похвалят, че за да отидат на работа, трябва да се придвижат от края на XIX до началото на XXI век. Тя обаче вече бе свикнала.

Преди, когато се налагаше да премине през портала на времето в аптеката на „Карер де ла Принсеса“ до последния и главен портал в Министерството, винаги изпитваше силно главозамайване. Сега същото чувство й причиняваше друг въпрос. Всичко за нея се бе променило, откакто откри, че гробът й е изчезнал. Дали това нямаше нещо общо с факта, че бе правила любов с Пасино? Дали само заради това бъдещето й се бе променило? Не успяваше да намери отговор.

Преди всичко беше ясно — имаше гроб и дата на смъртта. След изчезването на гроба дори и това не й беше останало. Вместо да се радва, да се почувства освободена от явната намеса на съдбата, Амелия се чувстваше притеснена и потисната.

Пасино си замина, Хулиан се завърна, а тя остана по средата. Да се справя, доколкото й бе възможно, с цял порой от емоции и изненади. Все по-ясно осъзнаваше, че едно е да учиш, а съвсем друго е животът. Той й бе дал толкова много уроци за толкова кратко време, че само участието й в мисии успяваше да я извади от потиснатостта й. Чувстваше се объркана, защото никога не бе преживявала подобни изпитания.

Едно обаче й бе напълно ясно — нищо не можеше да намали ефективността, с която вършеше работата си. Нищо не можеше да застраши независимостта й.

Потънала в тези размишления, тя премина през портал 395 и се изкачи два етажа до платформата, където, точен както винаги, я очакваше чиновникът, за да й пожелае добър ден.

Този ритуал се повтаряше всеки ден.

— Добър ден, госпожице Фолч!

Въпреки че той никога не успяваше да произнесе правилно фамилията й (наблягаше прекалено на последното „ч“, вместо да каже „фолк“ като каталонците), тя винаги любезно му се усмихваше и му отговаряше:

— Ранното ставане си струва само за да дойда навреме и да видя усмивката ви.

— Благодаря.

След задължителните любезности тя влезе в подземната галерия. Отдалече забеляза Хулиан да пие кафе. Влезе и двамата се поздравиха. После поговориха за разни неща, но не и за това, което най-много ги вълнуваше.

И двамата.

От дъното на душите им.

Амелия се тревожеше как да каже на Хулиан за изчезването на гроба си. И за детето от снимката, за която двамата с него бяха позирали като щастливи родители. Въпреки че трудно би могла да му каже за детето, след като дори не му беше казала за снимката. Същата, която скъса, когато Хулиан още беше в шок след безрезултатното му пътуване в миналото, за да спаси Майте.

Амелия можеше да приеме (и то само донякъде), че сватбената снимка е продължение на лъжата, която с Хулиан бяха замислили за пред родителите й — той трябваше да се представи като неин годеник. Но другото, за детето… лъжата бе стигнала прекалено далеч.

Как да разкаже всичко това на Хулиан?

Той й беше казал, че я обича, но като приятелка. Единствената жена в живота му беше Майте. Когато си спомнеше за онзи миг, Амелия още чувстваше болка. Очевидният факт (упоритата обич на Хулиан към починалата му съпруга) го караше да се отнася хладно към Амелия, а нея — да си задава немислимия въпрос: „Нима не бих могла да бъда аз жената на неговия живот?“.

Така е при чувствата — и най-малкото отдръпване служи като масло, налято в огъня. Дори в такъв, който още не е пламнал.

— Всичко наред ли е? — попита Хулиан.

— Да, разбира се.

Амелия очевидно лъжеше.

А Хулиан, естествено, го знаеше.

III.

Хулиан също не можеше да се похвали, че е цъфнал и вързал. Така казваше баща му, когато го тормозеше язвата. „Днес не съм цъфнал и вързал“, заявяваше при първите признаци на неразположение. „Трябва да идеш на лекар“, му отговаряха винаги Хулиан и майка му. „Я стига, стига! Лекарите са като монтьорите. Закараш колата за една повреда, а ти откриват още десет“, възразяваше баща му.

Поне десетина повреди имаше в душата на Хулиан. Дори повече. И всички водеха до най-голямото противоречие.

Дълбоко в душата си той се чувстваше провален, задето не бе успял да спаси Майте. Защо други успяваха да променят миналото, а той не?

Лично бе помогнал на сина на Алонсо да не замине с Непобедимата армада към сигурна смърт. А самият Алонсо успя да предотврати жена му Бланка да бъде малтретирана от новия си съпруг. Като се замислеше, всяка от мисиите му досега бе успешна и бе променила по нещо в историята, за да продължи тя да бъде такава, каквато е.

Толкова пъти си бе блъскал главата с механизмите на времето и на самото Министерство!

Сякаш не ставаше дума за математика, а за разказ или за роман. И който го беше написал, бе „гадно копеле“, както би казал Алонсо.

Сякаш късметът и съдбата действаха в сговор и в настоящето, и в миналото. Ефектът от пърхането на крилата на шибаната пеперуда.

Дали не допусна грешка, че се върна в момента на злополуката, за да спаси Майте? Може би, ако беше отишъл предишната нощ, щеше да успее да промени нещата? Ако беше посетил гадняра, който бе карал пиян и бе предизвикал катастрофата? Така поне нямаше самият той да е виновен. Нали първия път не беше на мястото. Пристигна по-късно с линейката… Мислеше за всичко това и главата го болеше. Неизбежно отново се върна назад в спомените си.

Да. Ключът беше у онзи тип. Беше проучил как се казва — Антонио Ортис Рекуенко. Женен, с две деца. Брокер в застрахователна компания. Никога не се напивал. Защо го бе направил точно онази вечер? Защо не се беше прибрал вкъщи, а бе обикалял от кръчма в кръчма — цяла нощ до момента, в който Майте бе излязла да тича, както всяка сутрин? Какво му се беше случило, за да промени навиците си на добър съпруг и баща? Може жена му да му бе изневерила с друг. Или да са го уволнили от работа същия ден и да не е смеел да й го каже.

Тогава значи би могъл да се върне в онзи следобед и да предотврати уволнението му. Възможно е обаче да са го съкратили, защото шефът му е фалирал…

Мислеше и мислеше, връщайки се назад, чак до раждането на горкия човек. Защото въпросният Ортис Рекуенко бе точно такъв — нещастен човек, съсипал живота си и този на Хулиан. Той никога не можа да си прости, че бе сгазил дребното момиче, тичащо по анцуг. Получи депресия, постъпи за психично лечение. И откри, че пиенето му позволява да забрави причинената от него трагедия. А само преди около две седмици Хулиан научи, че е приет в болница с рак на бъбрека. Терминален.

Невероятно, но изобщо не се зарадва на новината.

През цялото време му бе желал бавна и мъчителна смърт, а сега му беше жал за него. Имаше чувството, че и двамата, без да искат, са станали жертва на съдбата и лошия късмет.

Гадно копеле, би казал Алонсо!

IV.

Алонсо предпочиташе да не мисли.

Беше наистина трудно да се адаптира към 2016 година. Появата на Елена преобърна живота му. Обожаваше я. Беше твърде различна от Бланка, макар и физически да си приличаха като две капки вода. Елена вземаше решения, спореше, противопоставяше се, когато нещо не й харесваше. За Алонсо това беше изтощително, но и вълнуващо. Толкова бяха различни, че понякога му се струваше, че мами жена си с друга, която едновременно е и не е като нея.

Той обаче беше човек на действието, а прекаленото мислене не е полезно за някого, който трябва да рискува живота си, за да спасява другите. Затова спортуваше. Тренираше ръкопашен бой. Джудото и каратето му се струваха снобски прищевки. Защо да се прави на циркаджия, когато просто може да фрасне противника си? Единствената техника в модерните бойни изкуства, която му допадаше, бе крав мага, официалната система за самоотбрана на израелските въоръжени сили (поне така му бяха казали). В нея всичко беше полезно — удари, блокажи, душене… Това наистина беше начин за достойна борба.

Когато не тренираше крав мага, се упражняваше в подземното стрелбище. Както сега.

Изпразни пълнителя на своя Глок-17, свали предпазителите от ушите си и натисна копчето, за да види резултата от стрелбата. Както можеше да се очаква, всичките му изстрели се групираха в малък радиус около сърцето на фигурата, поставена като мишена. Всички освен два, които бяха пронизали челото й.

Тогава зад гърба си чу гласа на Ернесто:

— Винаги съм се възхищавал на точния ви мерник със съвременните оръжия. Още от първия ден, когато пристигнахте тук.

Алонсо показа скромност:

— Оръжието си е оръжие. А аз съм боец.

— Да, но от шестнадесети век.

Алонсо вдигна очи и с горчивина погледна Ернесто.

— Аз съм испанският боец на всички времена. Това е моето проклятие и късмет. — После погледна оръжието си: — Де да имах такова по мое време! Огнестрелните оръжия днес имат невероятен обхват. Особено карабините. Още не мога да свикна с тях.

— Защо?

— Когато натисна спусъка, на половин километър умира човек. Не мога да повярвам, че аз съм причинил смъртта му.

— А кой друг?

— Не знам. Може би Господ.

Локаторите и на двамата започнаха да звънят. Търсеше ги Салвадор.

На излизане от подземието Ернесто и Алонсо се разминаха с патрула. Не си казаха нищо. В очите им се четеше концентрация. Мисиите ги караха да забравят за проблемите си. Преди се страхуваха, но сега искаха, щом приключат едно пътуване в миналото, веднага да заминат на друго, за да опазят историята на Испания. Собствената им история им се струваше неспасяема.

При пътуването си до обсадата на Балер Хулиан се бе запознал с крал Филип V, бе видял жестокостта на Вампирката от Равал4, бе срещнал Ломбарди, побъркан (и с право) по всякакви мистерии и конспирации, благодарение на когото можа да види лице в лице самия Христофор Колумб, преди да е продал проекта си за пътуване до непознати земи на Католическите крале на Испания.

При всичките си мисии винаги си спомняше какво му бе казал навремето Салвадор — че няма право да подведе другарите си.

Не можеше да забрави и как преди заминаването му за Куба го бе обвинил, че е „шампион на егоистите“. Защото му каза, че ако бе спасил Майте, никога нямаше да постъпи в Министерството и вероятно Непоколебимия5 и Лопе де Вега щяха да умрат преждевременно. Както Ернесто или Алонсо…

Дали всичко това бе истина или просто хитрина на стария заместник-министър?

Сега нямаше повече време да мисли за това.

Ангустиас им се усмихна.

— Шефът ви очаква.

V.

На екрана на монитора — снимка на Енрике Асенхо. Фотографиран фотограф.

Салвадор започна речта си:

— Енрике Асенхо Мартинес, петдесет и осем годишен, фотограф, специализиран по въпросите на изкуството. По-точно — средновековни ръкописи.

— За Министерството ли работи? — попита Амелия.

— Не — отговори Ирене Лара.

— Някакво нарушение ли е направил?

— Не.

Салвадор намали обхвата на възможностите.

— Не ви караме да го търсите — им съобщи той. — Отлично знаем къде се намира. Приет е в болница след шока, който получил, когато прочел това.

Образът на фотографа изчезна от монитора и мястото му бе заето от страницата от ръкописа, предизвикала припадъка му.

Алонсо се приближи до екрана и прочете на глас бележката на Сотока:

— „Казвам се Елиас Сотока и съм заседнал в 808 година в замъка «Салданя». Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.

— Елиас Сотока… — повтори Ернесто.

На екрана на монитора като по заповед се появи образът на Елиас Сотока. Мъж на около четирийсет години, мургав, с остри черти и очи, в които кипи живот. Сякаш виждаха кой наблюдава снимката.

— За кого става дума? — попита Хулиан.

На въпроса му отговори Ирене:

— Беше един от най-добрите ни агенти. Подкрепи Лейва, когато се опълчи срещу Министерството, но така и не успяхме да го заловим.

— Точно така — потвърди Салвадор.

Патрулът се спогледа тревожно.

— Значи е помагал на Лейва, когато за малко не уби кралица Исабел II? — попита Ирене.

— Не. Изчезна след първия бунт. Явно е имал разногласия с Лейва. Беше, как да кажа… по-радикален.

Хулиан не можеше да повярва на ушите си.

— По-радикален от Лейва! — възкликна. — Възможно ли е?

Думите му накараха Ирене да сведе очи. Още изпитваше болка, когато станеше дума за Лейва.

— Да не изпреварваме събитията… Това прилича на зов за помощ — предположи тя.

— Или на клопка — уточни Ернесто.

— Защо да е клопка?

Салвадор се намеси в отговор на въпроса на Амелия:

— Сотока беше наш експерт по осми и девети век. Никой в Министерството не познава онази епоха по-добре от него. Дори и сега. И е човек на действието. Съмнявам се, че нещо може да го свари неподготвен.

После погледна към Ирене и й предостави думата. Без да губи време, агентката допълни най-подробно информацията, както обикновено. Сотока бил специалист по военни и разузнавателни ситуации.

— Една от най-важните му мисии беше през 778 година при обсадата на Сарагоса от Карл Велики, която приключва с битката при Ронсево.

— Първата или втората? — я прекъсна Амелия.

Салвадор я погледна с възхищение.

— Малцина знаят, че е имало две.

Алонсо разрови в паметта си, преливаща от рицарски спомени.

— При Ронсево не беше ли убит Роланд?

— Така твърдят историята и литературният епос — отвърна Амелия.

— Кой е този Роланд? — се поинтересува Хулиан.

Ирене искрено се изненада.

— Не си ли чувал „Песен за Роланд“?

— Не, но ако ми я изтананикаш, мога да опитам да я изсвиря на пиано…

Ернесто обясни кой е бил Роланд. Рицар. Мит. Пълководец на франките на служба при Карл Велики и бретонски граф…

— Според легендата бил роднина на Карл Велики. Вероятно негов племенник. Знаете, че епосът възпява исторически събития или легенди, както в случая със Сид. Той е съществувал, но…

Алонсо го прекъсна:

— Достатъчно, защото ако е като Сид, няма да повярвам нито на историята, нито на песните, нито на епоса.

Амелия се намеси:

— Колкото до Ронсево, документирани са две битки. Първата е през 778 година и за нея се твърди, че е първата загуба на Карл Велики. В нея не може да е участвал Ролдан или Роланд, както го наричат във Франция, защото още е бил дете.

— Значи е умрял във втората битка — Алонсо започна да се ориентира.

— Точно така. През 809 година.

— Точно една година след момента, в който ще попаднете — добави Салвадор.

— Горкият Роланд! — отбеляза Алонсо. — Да умре от ръката на сарацините, които се опитвал да прогони от земите ни!

Амелия се засмя.

— И по пътя си плячкосал Навара и обсадил Сарагоса, която впрочем се управлявала от маврите… Има много теории по този въпрос. Легендите дори твърдят, че е бил убит от друг рицар, наречен Бернардо дел Карпио Великия6.

— Никога не съм чувал това име. А мога да се закълна, че има много малко рицари, живели преди мен, за които не съм чувал — ги увери Алонсо.

— Аз познавам един велик Бернардо, но той е певец, така че вероятно става дума за друг — отбеляза иронично Хулиан.

Салвадор хвърли пронизващ поглед към агента. Не беше време за шеги.

Амелия се намеси в негова защита:

— Този твой Бернардо сигурно е по-реален от другия. Много от историците казват, че е съществувал, но никога не е бил велик рицар. Поне така съм учила по мое време.

— Сега също преобладава това мнение — подчерта Ирене.

— По времето на романтизма започнали да го възхваляват… Всъщност още Сервантес го споменава в „Дон Кихот“ редом със Сид: „Няма никакво съмнение, че Сид е съществувал, и още по-малко Бернардо дел Карпио. Но дали са извършили подвизите, за които се говори, мисля, че има съмнение, и то доста голямо“… Дори Лопе де Вега е написал произведение за него.

Ирене се усмихна иронично:

— Предполагам, че познаваш перфектно това произведение…

Салвадор побърза да изглади хапливото подмятане:

— Моля ви да забравим за Бернардо дел Карпио и да се съсредоточим върху Елиас Сотока. Трябва веднага да поемете тази мисия.

— Може би двете неща са свързани — възрази Амелия.

Всички я погледнаха учудено.

— В бележката на Сотока пише, че е заседнал в замъка „Салданя“, нали така? — продължи младата жена.

— Да… Където е умряла доня Урака. Защо? — попита Салвадор.

— В този замък не само е умряла доня Урака. Там е роден и Бернардо дел Карпио. А после станал господар на цялата околност.

Този път в погледите на присъстващите към Амелия можеше да се прочете смесица от възхищение и тревога, които застинаха в тишина. Салвадор пръв наруши мълчанието.

— Пригответе се за тръгване! Ернесто ще ви даде последни инструкции.

Членовете на патрула станаха и се отправиха към вратата. Когато колегите й излязоха, Амелия се позабави и се обърна към Салвадор:

— Какво има, Амелия?

— Мисля, че забравихме една малка подробност.

— Коя?

— Ако Сотока е прав и ръкописът не е копие…

Салвадор не й позволи да се доизкаже. Беше стигнал до същото заключение:

— Значи сме попаднали на оригинала на ръкописа от Лиебана.

Амелия кимна и напусна кабинета, за да настигне колегите си.

Салвадор въздъхна и погледна Ернесто и Ирене.

— Когато се пенсионирам, искам госпожица Фолк да поеме поста ми.

VI.

На излизане от съвещанието Хулиан не можа да сдържи усмивката си. Доня Урака. Баща му имаше броеве от „Малечко Палечко“, списание с комикси, в които присъстваше такъв персонаж. Стара вещица, пренесена чрез историите в годините след Гражданската война в Испания.

Не разполагаше с много време да мисли по въпроса. Трябваше да се преоблече подходящо за IX век и да си подготви аптечката.

В гардеробната за пореден път се възхити от професионализма на хората, които работеха там.

— Невероятна си, Буби! Има ли епоха, за която не разполагаш с дрехи?

— Малко са. И ако нямаме нещо в наличност, се обаждаме на Корнехо.

Започнаха да се преобличат. Всяка една от предоставените им дрехи изглеждаше стара, дори зацапана. Обаче бяха чисти. Въпреки това не можа да прикрие недоволството си, когато му надянаха нещо като мрежа под расото.

Алонсо беше още по-раздразнен.

— Приличам на палячо — оплака се той.

Амелия се опита да посмекчи определението.

— По-добре би било да кажеш, че приличаш на трубадур.

Хулиан се дооблече и после огледа Амелия. За пореден път се убеди в нещо, което вече знаеше — тя бе винаги красива, независимо от кой век бяха дрехите й.

В гардеробната влезе Ернесто. Носеше кожена торба за Алонсо.

— В случай че ти потрябва Божията помощ.

Алонсо само кимна.

Хулиан и Амелия не попитаха нищо, защото знаеха, че в торбата се намират някакви оръжия. Шефът на оперативния отдел имаше този навик — снабдяваше Алонсо с оръжия, които можеха да му потрябват по време на мисия. Освен тях боецът винаги носеше със себе си и двама неотлъчни свои приятели — кинжала си и пистолета Глок.

Хулиан вече беше свикнал. Както и Амелия. При първите мисии на патрула им беше неприятно, че Алонсо е въоръжен до зъби, но скоро се убедиха, че това обстоятелство им дава безценна допълнителна сигурност. Както и уменията на Хулиан да се грижи за здравето им.

Амелия се бе замислила. Използваше изключителната си памет, за да документира всеки случай, да разграничи истината от измамата. Мисията й бе да предпази историята от промени, а за тази цел първо трябваше да я познава. Младата жена владееше материята по-добре от всеки друг.

Хулиан имаше за задача да се грижи за здравето на другарите си, в случай че бъдеха ранени или се разболееха. Знанията му често се превръщаха в разменна монета във времена, когато един аспирин имаше ефект на истинска магия. Освен това той беше и човек с голям опит. Във всички векове има хора като него — обикновени, но преживели много и натрупали богат житейски опит.

Алонсо, от своя страна, беше типичният испански войн на всички времена. Той им служеше като бодигард и ударна сила. Но не брутална. В неговия случай силата бе съчетана с необикновен интелект. Затова бе оцелял в толкова битки. Знаеше кога не бива да се бие и че трябва да го прави само когато има възможност да победи. Сред природата се чувстваше в свои води. Сетивата му не бяха увредени от замърсяванията (макар и вече да усещаше неблагоприятните им влияния). Умееше да се вслушва в тишината на птиците, известяваща, че някой е нарушил пространството им. Ако се наложеше, можеше и да убива. Нито Амелия, нито Хулиан биха издържали изпит по тази дисциплина. Дори ако е застрашен собственият им живот.

Освен торбата за Алонсо, Ернесто носеше и други неща — монети от онова време, две изображения на Елиас Сотока (една снимка, която, разбира се, не биха могли да покажат на никого, и един портрет, рисуван от Веласкес) и най-важното — карта на местността. Разгъна я върху масата и започна да им посочва ключовите точки, за да не загубят ориентир. Приличаше на рецепционист в хотел, който обяснява на новопристигнали туристи как да се движат из града.

— Най-близкият портал на времето в графство Салданя се намира на тази поляна близо до река Дуеро. Точно тук.

— Няма ли по-близък? Този е прекалено далеч — оплака се Хулиан.

— Този не само е най-близкият, но и единственият.

— В такъв случай ще ни свърши работа — отбеляза Хулиан с примирение.

Ернесто продължи да обяснява:

— В границите на графството най-близкото село до замъка е това. Сега вече не съществува. Казва се Ремедал де ла Хоя. — Погледна косо към Хулиан и добави: — И моля, без остроумия!

Хулиан му отвърна безмълвно с невинна физиономия, изразяваща: „Нямаше да кажа нищо“.

Както винаги с желание да се направи на важен, Алонсо попита кой е бил по онова време крал на Кастилия.

— Тогава Кастилия още не е съществувала.

Отговорът на Амелия го остави напълно поразен:

— Нима Кастилия не е съществувала винаги?

— Не и в днешните си измерения, Алонсо. Нито пък Леон. Фактически кралство Леон се отделя от кралство Астурия, а Кастилия първоначално е била княжество в рамките на кралство Леон.

— Не мога да повярвам. А тогава имало ли е крале?

Хулиан направи опит да покаже знания, но безуспешно:

— Готските крале ли имаш предвид?

Ернесто кимна. Слава Богу, че не отиваха да изнасят доклади по история. И добре че Амелия беше с тях.

— Не — възрази младата жена. — Готските крале са били преди това… Доколкото си спомням, Алфонсо бил крал на Астурия, Абенд Алла бил емир на Кордоба, а Иниго Ариста управлявал Памплона…

Тя продължи да изброява крале с очи, вперени в тавана, сякаш четеше от страниците на невидима книга, за да разсее невежеството на колегите си. Всъщност визуализираше учебника, по който навремето бе изучавала тези неща. Притежаваше ейдетична, тоест фотографска памет. Перфектно допълнение към природната й дарба да запаметява.

Ако Амелия имаше тази способност, то Алонсо беше жертва на друго обстоятелство — склонност към недоверие. Особено когато му се разкриваше действителност, различна от неговите представи.

— Толкова много крале ли е имало на нашия полуостров?

— Времената са били размирни. Кралствата, образували днешна Испания, са се обособили по-късно.

Испания. Интересно понятие, считано от всички за единно и неделимо, но създадено от отделни парченца с цената на много войни.

Ернесто ги подкани, трябваше да тръгнат незабавно. Излязоха през вратата и поеха надолу по виещите се стълби, докато той продължаваше да им дава инструкции:

— Трябва да сте много внимателни и непрекъснато да бъдете нащрек. Отивате в особено тежка и груба епоха.

„Като дрехите, които носим“, си помисли Амелия, без да изпуска и дума от наставленията на Ернесто, който отново бе подхванал темата за Елиас Сотока:

— Той е присъствал не само при обсадата на Сарагоса и битката при прохода Ронсево. Станал е свидетел и на тъжния край на Педро Жестокия.

— Хубав прякор. На един от моя квартал му казваха така заради страшния му вид — отбеляза Хулиан.

Амелия се засмя.

— Крал Педро бил наричан Жестокия от неговите врагове — обясни тя. — Привържениците му го наричали Педро Справедливия. — После погледна към Ернесто: — Този Сотока има ли и други подвизи?

— Да, много са… Бил се е на страната на Фруела Първи от Астурия срещу емира на Кордоба Абдерахман. Всичките му мисии са считани за успешни. Нивото на познанията му и способността да се адаптира към толкова далечни векове са достойни за възхищение. Особено ако се има предвид, че Елиас е роден в Матаро през седемнадесети век в рибарско семейство.

— Значи е каталонец като мен?

— Така е.

— Участвали ли сте заедно с него в мисии? — въпросът на Алонсо бе отправен към Ернесто.

— Да. И не сме имали оплаквания, докато Лейва не се разбунтува и Сотока застана на негова страна. После всичко се промени… — Ернесто се замисли за няколко секунди, вероятно за да си припомни моменти от общото им минало. След това добави: — Но е възможно той да е имал оплаквания от мен.

На Хулиан му се дощя да узнае повече подробности, но не успя да го накара да изплюе камъчето. Едва когато ги изпращаше на изхода при портала, Ернесто изказа надеждата си:

— Дано да е било зов за помощ. Сотока заслужава по-добър край от горкия Лейва.

Очевидно чувствата на Ернесто към Сотока блуждаеха в полето на противоречията.

— Когато пристигнем там, ще разполагаме ли с някаква подкрепа? — поинтересува се Амелия.

— Не. В онази епоха Министерството има много малко резиденти. Точно както сега се случва с ЦРУ в Близкия изток.

— Колко наши агенти има на място? — попита заинтригуван Хулиан.

Ернесто го погледна сериозно.

— Николко.

I.

В средата на нищото.

Точно на такова място се озова патрулът, когато излезе от навеса, губещ се в полето край река Карион, където се намираше порталът на времето.

Амелия извади картата, за да намери Ремедал де ла Хоя, селото, което през XXI век вече не съществуваше. Щом се ориентираха, потеглиха мълчаливо натам. Не разговаряха заради напрегнатия момент, но ако им се наложеше да го направят, биха изплували противоречиви теми, неприятни и за тримата.

Всеки по свой начин предпочиташе да се съсредоточи върху предстоящите задачи. В крайна сметка мисиите бяха начин да се откъснат от ежедневните си проблеми. Как преди време на Амелия или на Хулиан би им хрумнало, че ще стане така? Как Алонсо би повярвал, ако му кажеха, че ежедневието му ще протича през 2016 година? Затова би предпочел да не казва нищо на никого.

Около четири часа по-късно пристигнаха в селото. Хулиан си помисли, че през 808 година жителите му не биха могли да си представят, че са обект на подобно специално внимание. Поселището беше малко, но не само от прости колиби, имаше си пазар и се намираше близо до замъка „Салданя“, който го закриляше.

След като огледаха набързо селото, решиха да си разпределят задачите. Хулиан щеше да се заеме с купуването на каруца и муле, а Амелия и Алонсо щяха да разпитат за Сотока, показвайки портрета му, нарисуван от Веласкес. През XXI век тази рисунка би струвала стотици хиляди евро, но през IX век стойността й не беше по-голяма от камъните по пътя.

Всички, които видяха портрета, реагираха по един и същи начин — с незабавен пристъп на страх. А после с мълчание. След като показа образа за пореден път и получи все същия ответ, Алонсо погледна загрижено Амелия.

— Познават го, но предпочитат да не говорят за него. Направи ли ти впечатление?

Тя кимна.

Когато отново се срещнаха с Хулиан, Алонсо не одобри покупката му.

— Това муле е взело-дало. Жестоко са те измамили.

— Другия път ти ще купуваш мулето, а аз ще разпитвам хората.

Амелия бързо пресече спора. Вече се свечеряваше и трябваше да пренощуват някъде на закрито, тъй като наближаваше буря. Налагаше се да потърсят странноприемница.

Намериха единствената в селото, но собственикът им отказа подслон.

— Нямам свободни стаи — отсече той.

Алонсо усети, че човекът ги лъже.

— Много хора сте настанили, а нямате нито един кон в конюшнята — му подметна той.

Стана ясно, че тук не са добре дошли. Отдалече си личеше, че са чужденци и не говорят като тукашните. Ремедал де ла Хоя обаче също не приличаше на Ню Йорк от картините на Уорхол7.

Гостилничарят ги отпрати, но им препоръча две-три къщи, в които понякога приютявали пътници.

В първата им казаха, че не са желани гости.

Във втората дори не им отвориха вратата.

Заваляха първите капки дъжд. Тогава тримата решиха да поемат към замъка, защото така или иначе щяха да се измокрят.

II.

Дъждът все повече се усилваше, когато съзряха в далечината дървена къщурка с обор.

— Да видим дали там няма да имаме повече късмет — предложи Алонсо.

Ускориха ход, доколкото мулето им позволяваше, а то не беше много. Животното бе толкова бавно, че Алонсо се запита дали няма да стигнат по-бързо пеша.

Чук, чук.

Никой не отвори вратата.

Отново потропаха.

Най-сетна вратата се открехна и се появи мазното кръгло лице на мъж на около четирийсет години.

— Какво дирите по това време?

— Подслон, добри човече — отговори Амелия.

— Това не е хан. Вървете си!

— Можем да си платим. И то добре.

— Много пари ще ви струва.

Амелия погледна Хулиан, който показа няколко монети.

— Не стига.

Хулиан извади още.

Както винаги парите отварят повече врати, отколкото добрината, и стопанинът най-сетне склони да влязат, но не изпускаше нито за миг от ръцете си един здрав камшик. Сега можаха да го видят в цял ръст. Очевидно през живота си никога не бе спазвал диета. Беше направо валчест.

— Ако сте крадци, предупреждавам ви, че знам как да се защитя.

Алонсо го погледна с пренебрежение.

— Не сме крадци, а освен това и аз искам да те предупредя нещо. Ако пак проявиш неуважение, този камшик ще ти го…

Амелия погледна строго боеца и с жест го накара да млъкне. Явно дипломатичността не бе най-силното му качество. Нуждаеха се от подслон за през нощта. Бяха подгизнали, а беше и студено. Рискуваха да хванат пневмония, преди дори да са стигнали до замъка. Моментът не беше подходящ за разправии.

Тогава от дъното на къщата дочуха слаб плач, като хленчене на дете, а после и суха кашлица.

Хулиан не пропусна тази подробност.

— Лоша кашлица.

— Дъщеря ми. Простуди се и легна болна.

Амелия видя в ситуацията възможност да направят добро, а между другото и да убедят мъжа, че заслужават да ги подслони.

— Съпругът ми знае да лекува болести.

— Дъщеря ми няма нужда от лекари. Всеки ден се молим да оздравее. Господ ще се погрижи.

От дъното се чу глас:

— Мъжо, само с молитви може да не стане. Пипни я да видиш как гори!

Разтревожен, Хулиан пристъпи напред.

— Нека да я видя!

Мъжът погледна жена си, която всеки миг щеше да избухне в плач.

— Моля те! — промълви тя.

Той кимна и хвърли поглед на Хулиан.

— Вървете — отстъпи.

— Елате с мен — жената през сълзи покани Хулиан и двамата се насочиха към дъното на къщата, където лежеше момиченцето.

Тогава стопанинът се обърна към Амелия, за да се пазари.

— Докато мъжът ви преглежда детето, кажете колко можете да платите?

Алонсо го погледна с омраза. Този човек беше олицетворение на неблагодарността. С голямо удоволствие би му разполовил главата.

Амелия си помисли същото.

Но не бяха в позиция да проявяват капризи.

И започнаха пазарлъка.

III.

— Гаден обор! Спасих дъщеря му да не умре още тази нощ, а за отплата ни праща в гадния обор — Хулиан беше възмутен.

— Колко му плати?

— Половината от всичко, което имаме.

— Мамка му! Ако вземем предвид колко се е повишил индексът на потребителските цени от този век до 2016, щеше да ни излезе по-евтино да спим в хотел „Риц“.

Чу се кудкудякане на кокошка, неизвестно дали за да се съгласи с него или да го накара да млъкне и да я остави да спи.

Тя не беше единствената им компания в обора. Още няколко кокошки и два вола се чувстваха също така притеснени, както и те. В крайна сметка това беше техният дом, а не на тримата двуноги с недоволни физиономии. И особено на онзи, който не спираше да се оплаква.

Алонсо мълчеше.

Амелия попита Хулиан как е малката.

— Гореше от температура. Дадох й парацетамол и й инжектирах антибиотик, докато майка й отиде да донесе вода, за да й сложим студени компреси по цялото тяло. Утре пак ще я прегледам. Ако изкара нощта, ще се оправи.

Амелия му благодари.

Алонсо продължаваше да мълчи.

Кокошката отново изкудкудяка.

Най-сетне Алонсо продума:

— Време е да спим.

IV.

Два часа по-късно и тримата все още бяха будни, с отворени очи като бухали. Дори Алонсо, свикнал с всякакви затруднения от битов характер, не бе успял да заспи.

— Амелия…

— Да.

— Разкажи ми за Бернардо дел Карпио.

— Опитвам се да заспя — оплака се Хулиан. — Ако започнем да приказваме…

— И аз не мога да заспя — отвърна му боецът, — затова искам да науча нещо повече за този рицар. Нали така или иначе отиваме в неговия замък. Вероятно тъкмо той е затворил Елиас Сотока.

— Мислиш ли, че наистина е зов за помощ? — попита Амелия.

— Твърдо съм убеден. Ако Сотока е толкова добър агент, колкото казва Ернесто, и се крие от Министерството, защо тогава би ни търсил? Никой не знае за него. Би могъл да си живее щастливо във време, което познава като петте си пръста. Нужна му е помощ. Сигурен съм.

— Да. А мислиш ли, че великият Бернардо го държи заключен? — продължи Хулиан.

— Че кой друг?

Амелия се замисли над думите на колегите си.

— А на теб как ти се струва, Амелия?

— Знам, че навсякъде, където показахме портрета на Сотока, всички се плашеха от образа му.

Алонсо почувства, че теорията му се потвърждава.

— Защото е преследван от господаря на замъка и ако покажат симпатия към него… Или ако решат да му помогнат… Страхуват се да не ги сполети същата съдба.

— Има логика — призна Хулиан.

— Амелия, разкажи ми всичко, което знаеш за Бернардо дел Карпио — настоя Алонсо.

Младата жена въздъхна дълбоко и го предупреди, че историята ще бъде дълга. Понеже Алонсо не се впечатли особено от това, тя започна да разказва:

— Не се знае кое е легенда и кое истина, но ако всичко написано за него е вярно, тогава става дума за истински герой. Ако обаче е измислица, значи е никой. А най-добрите историци, които познавам, считат, че е легенда.

— Тогава ми разкажи легендата.

— Има няколко. Дори се говори, че бил от франкски произход и участвал във войските на Карл Велики. Най-подробната легенда обаче твърди, че бил син на дон Санчо, графа на Салданя, който се влюбил в Химена, сестрата на крал Алфонсо II Целомъдрения.

— Не искам да си представя защо са му прикачили такъв прякор — пошегува се Хулиан.

— На какво е бил крал този негодник?

— На Астурия. Затворил в тъмница бащата на Бернардо, а сестра си пратил в манастир. Никога не им простил, че тайно се оженили и че тя забременяла, още преди да стъпи под венчило.

— Или че дон Санчо е бил по-малко „целомъдрен“ от него — подхвърли Хулиан. — Щом нарекат някого така, значи е импотентен или потиснат. Едно от двете.

Алонсо се съгласи. А после се обърна към Амелия:

— А какво станало с детето?

— С Бернардо? Алфонсо Целомъдрения го отгледал като свой собствен син и той се превърнал в най-добрия войн на кралството. Когато узнал за тъжната съдба на баща си, когото дори не познавал, Бернардо започнал да моли милост за него. Кралят му дал много лъжливи обещания, че ще го освободи, за да накара племенника си да се сражава с все същия плам.

— Подал е морковче на магарето, за да тича след него.

— Точно така. Само че магарето никога не стигнало моркова. Когато Бернардо най-накрая стигнал до баща си, той вече бил мъртъв.

— Целомъдрен мръсник! — възмути се Хулиан.

— Да, според легендата за Бернардо. Според други, по-достоверни източници наистина е бил целомъдрен, защото нямал интимни отношения с кралицата и затова останал без наследници. Алфонсо започнал Реконкистата8, основал град Овиедо, бил ключова фигура за обединението на княжествата, а също така и сложил начало на Пътя от Астурия към Сантяго9…

Алонсо остана поразен.

— Оттеглям си думата „негодник“… Моля те, продължи да разказваш легендата за Бернардо! Какво станало след смъртта на баща му?

— Предявил претенции към короната като племенник на краля. Но не я получил. Тогава помолил да му разрешат да се оттегли в замъка „Салданя“, за да оплаква несгодите на съдбата си.

Личеше си, че Алонсо е много впечатлен.

— Може да е легенда, но по мое мнение историята е много красива.

Хулиан се прозя.

— Моля ви, ще поспим ли малко? За цената, която платихме за хотелчето, поне това може да направим.

Всички отново легнаха върху сламените рогозки, за да се опитат да поспят.

Алонсо обаче не успя да мигне цялата нощ.

V.

Дъските на обора бяха зле сковани. Студът проникваше през хиляди цепнатини. Когато съмна, оттам влязоха и първите утринни лъчи.

Алонсо ги посрещна буден и радостен от изгрева на слънцето.

Огледа се наоколо. Другарите му още спяха, но той имаше нужда да стане. Малкото погълната храна се бунтуваше в стомаха му и затова изпитваше необходимост да се облекчи. Взе торбата си (никога не се разделяше с нея) и внимателно излезе, за да не смути съня на Амелия и Хулиан.

Щом напусна обора, тръгна към близката горичка, където облекчи стомаха и душата си. После откъсна няколко листа и се избърса. Остро почувства липсата на тоалетна хартия, с която бе свикнал в апартамента си. „Започвам да се размеквам“, каза си наум.

Едва беше направил и две крачки обратно към обора, когато чу притеснените гласове на Амелия и Хулиан. Забърза се и потърси място, от което да наблюдава случващото се. С яд установи, че в далечината група мъже в униформи извеждаха спътниците му от обора. Отвън ги чакаше същият тип, на когото бяха платили куп пари за мизерния подслон. Войниците вързаха ръцете на другарите му и ги поведоха, като преди това връчиха кесия — вероятно пълна с пари — на предателя.

Първата мисъл на Алонсо бе да се спусне и да спаси Амелия и Хулиан, но преброи дванайсет войници. Не беше проблем, че са толкова много, защото в торбата си имаше модерно оръжие, с което можеше да ги ликвидира за нула време, но приятелите му бяха под директна заплаха. Нея я водеха с изваден кинжал, а него — със сабя, с опакото на която освен това му нанесоха и здрав удар. Не можеше да очисти враговете си, без и другарите му да пострадат.

С огромно съжаление Алонсо остана да наблюдава как ги отвеждат. Въпреки тревогата си се усмихна, защото чу как Хулиан нарече „копеле“ бащата на момиченцето, което бе спасил предната вечер. Алонсо си помисли, че примерът му е заразителен дори и в XXI век.

И така, реши да изчака удобен момент да се покаже от прикритието си.

Докато стоеше там, мислеше само за две неща — каква участ очаква другарите му и как саморъчно да убие човека, който ги бе предал.

Естествено, смъртта му щеше да бъде бавна и болезнена. Закле се в собствения си син.

VI.

Предателят оглеждаше новопридобитата си каруца.

— Няма да ни дойде зле — отсъди доволно. — Обаче мулето е по-старо и от Стария завет. Ще го заколя.

Жена му го гледаше сериозно.

— Какво ти е, жено?

— Те ни помогнаха, а ти продаде човека, който снощи спаси детето ни!

— Дъщеря ни е жива, защото Господ така пожела. Да не би да вярваш в магии?

— Ако този човек е магьосник, нека бъде благословен! И тогава ти ще трябва да си платиш за стореното.

Зад гърба на мъжа си жената забеляза как Алонсо се приближава. Селянинът усети погледа й и се обърна. Третият гостенин бавно пристъпваше към тях. Мъжът бързо грабна камшика си, за да се отбранява.

— Ела… чакам те! Така от замъка ще ми дадат още пари.

Алонсо нададе вик и се нахвърли върху предателя. Дебелакът започна да се отбранява с неподозирана пъргавина и успя да избегне първия му удар. После се опита да шибне Алонсо с камшика, но боецът ловко го избегна.

Втората атака на Алонсо остана и последна. С единия си крак той спъна селянина, а с десния си юмрук го повали на земята. После извади кинжала си и го допря до врата му.

— Скъпо ще си платиш, кучи сине. Накъде ги отведоха?

Мъжът не можеше да диша. Алонсо настоя:

— Сам решаваш — да говориш и да умреш бързо, или да мълчиш и да се мъчиш дълго. Защото при всяко положение ще те убия.

— В замъка… Отведоха ги в замъка.

— На граф Салданя ли?

— Да… Дон Бернардо дел Карпио.

— Надявам се парите да ти послужат в ада, защото тук няма да имаш време да ги похарчиш…

Алонсо замахна с кинжала да му прониже сърцето, но го възпря детски плач. Боецът погледна с крайчеца на окото си и видя момиченцето. Беше на около пет години и стоеше само по ризка. Хулиан наистина беше добър лекар. Бе спасил малката, а сега Алонсо искаше да убие баща й. Нямаше да го направи, още по-малко пред уплашения й поглед.

Доближи кинжала до бузата на мъжа и я проряза с острието.

— Спомняй си за мен, докато носиш този белег! За човека, който ти подари живота. И се моли да не се изпречиш пак пред очите ми! Втори път няма да имаш такъв късмет.

VII.

Салвадор нямаше известия от патрула и разпореди на Ернесто да им се обади.

Ернесто направи жест на неодобрение:

— Ако телефонът позвъни пред свидетели, ще ги поставим в трудно положение — предупреди той.

— Все ми е едно — отговори заместник-министърът. — Искам да знам дали са живи. Освен това Амелия е съобразителна. Сигурно е изключила звука на мобилния.

Ернесто набра номера.

Мобилният телефон на Амелия обаче не беше заглушен и звуците от позвъняването му смутиха мъжете, които водеха младата жена и Хулиан към замъка „Салданя“. Един от тях слезе от коня си, за да разбере откъде идва странният звук. Бръкна с ръка под полите на Амелия и намери апарата.

— Ти си вещица! — изкрещя мъжът и я удари.

Хулиан се опита да я защити, но получи юмрук в корема, който го накара да се превие от болка.

— Не отговарят — съобщи Ернесто.

Салвадор не каза нищо, но си помисли най-страшното.

VIII.

За Алонсо не беше трудно да локализира отряда, пленил спътниците му.

Очевидно мъжете, които бяха отвлекли другарите му, нямаха за какво да се крият, защото изпълняваха заповедите на господаря на тези земи. Затова не бързаха и не пришпорваха излишно конете си. За Хулиан и Амелия това беше голямо облекчение, понеже нямаха късмета да бъдат качени на кон — вървяха пеша, завързани с въжета към седлата на двама от конниците.

Алонсо изчака да спрат. Тогава чу да звъни мобилният на Амелия.

— Мамка му! — изруга той.

После видя как я обиждат и удрят. А след това Хулиан падна на земята след забития в корема му от един от войниците юмрук.

Почувства безсилна ярост, но се постара да я овладее. Да нападне сега, означаваше пак да постави в опасност Амелия и Хулиан. Но Амелия беше негов началник и му се искаше по някакъв начин да разбере мнението й. Извади от кожената си торба малко огледалце и се опита да сигнализира на младата жена с отражението на слънчевите лъчи.

Амелия веднага погледна скришом към Алонсо и направи леко отрицателно движение с глава.

Скоро групата продължи пътя си и тя успя леко да се приближи до Хулиан.

— Алонсо ни следва.

— Откъде знаеш?

— Даде ми сигнал с огледало. Аз пък му направих знак да не се намесва.

— Защо? Удариха те, а на мен за малко да ми извадят червата.

— Трябва да изпълним мисията, а тези мъже ще ни помогнат да влезем в крепостта, в която искаме да отидем. Освен това, ако искаха да ни убият, вече щяха да са го сторили. Със сигурност обаче ще го направят, ако Алонсо ги нападне.

Водачът на групата с лек тръс се приближи до пленниците.

— Млъквайте!

Те се подчиниха и продължиха да крачат напред.

След два часа пристигнаха. Охранителите им проявиха любезността да ги качат на два коня, защото замъкът се намираше на стръмен склон, по който трудно биха успявали да следват хода на животните. Нямаше съмнение — искаха да ги заведат живи при господаря си.

Точно пред портите ги накараха да слязат от седлата.

— Замъкът „Салданя“. Сега от него са останали само руини — прошепна Амелия.

— А този тук е цял и невредим. И пълен с гадове — отвърна Хулиан, все по-отчаян.

В далечината Алонсо ги наблюдаваше с бинокъл. Поклати глава. Щом влезеха в замъка, спасяването на другарите му идеше да бъде още по-трудно.

IX.

— Прекрасен е!

Хулиан направо се изуми. Бяха задържани, вързани и малтретирани, а Амелия разглеждаше запленена салона на замъка и украсата по стените.

— Какво му е прекрасното, Амелия? По дяволите, ще ни убият! В най-добрия случай, защото може първо да ни подложат на средновековни мъчения. Сега тук са по-модерни от всякога.

— Аз съм историк. Прекарала съм безброй часове в изучаване на тази епоха и винаги съм мечтала да вляза в дворците, които по мое време вече са се превърнали в развалини, и да ги видя каквито са били. А сега се намирам точно в такъв.

И с усмивка отново се загледа в помещението.

— През шести век тук, на възвишението Ла Мортерона, вече е съществувала крепост. В нея кантабрийските благородници се укривали от вестготските нашественици, но не успели да им устоят. Били са победени от крал Леовихилдо.

— Радвам се.

— После — продължи Амелия — замъкът бил превзет от арабите след битката при Гуадалете10…

Историческият преглед на Амелия бе прекъснат от гласа на един слуга:

— Направете път на граф Салданя!

Хулиан погледна Амелия.

— Сега ще се запознаем с настоящия му господар, Бернардо дел Карпио.

И наистина — веднага след това в салона влезе графът, придружен от свитата си.

Щом го видяха, двамата агенти останаха смаяни. Това беше Елиас Сотока.

Лицето му бе поостаряло с годините, но в очите му имаше същия жив блясък, който бяха видели на снимката в кабинета на Салвадор. Само косата му беше различна. Пак приличаше на лъвска грива, но не тъмна, както някога, а посивяла.

Елиас Сотока — сега Бернардо дел Карпио — се приближи до тях и се засмя. След това заповяда на хората си да ги развържат и да ги оставят насаме.

Един от войниците го предупреди за опасността, на която се излага, ако остане без охрана с пленниците. Жената била вещица и имала странни амулети, които издавали звуци. Елиас отново му нареди да излезе, ако не иска да си изпати.

Когато останаха сами в залата, той ги огледа от глава до пети.

В паниката си Хулиан подметна хаплива шега:

— Е, какво, харесваме ли ти?

— Тя повече от теб.

— По този въпрос сме на едно мнение. И на мен тя ми харесва повече от теб.

Елиас го погледна сериозно.

— Откога в Министерството работят палячовци? Още една шега и ще накарам да те хвърлят от зъберите на кулата, глупако.

Хулиан счете, че моментът е подходящ, за да млъкне.

— Не ви познавам. Откога сте в Министерството?

— Малко повече от две години — отвърна Амелия.

— Бяхте трима. Къде остана третият?

Двамата замълчаха. Сотока обаче не изглеждаше много разтревожен.

— Нищо, ще го открия. Седнете, моля!

Амелия и Хулиан се подчиниха, а Елиас се настани на стола срещу тях.

— Какво става, „Реал Мадрид“ успя ли отново да спечели Купата на Европа?

— Да — отговори Хулиан.

— Мамка му!

Хулиан го погледна учудено.

— Аз съм от Барса. Още от времето на Кройф — обясни Елиас.

Хулиан не успя повече да се сдържи:

— Слушай, не ставам да те фрасна, защото съм сигурен, че ще ми го върнеш двайсет пъти. Но би ли ни казал какво става тук?

Амелия се опита да успокои колегата си:

— Хулиан, моля те!

Сотока направи успокоителен жест с ръка към младата жена.

— Няма нищо, не се притеснявай! — каза любезно — Остави Хулиан да говори! Но колко съм невъзпитан! Как се казваш?

— Амелия Фолк.

— Каталонска фамилия.

— Каталонка съм, както и ти.

— Да, но родителите ми са от Галисия. А това има значение.

Елиас погледна Амелия с усмивка.

— De quina ùpoca ets?

— De finals del segle XIX.

— Parles un catalù preciùs.

— El teu tampoc estù malament

— Ultimament el practico poc, la veritat. ùs un plaer poder ferho. I mùs amb una dona tan bonica com tu.11

Хулиан гледаше втрещен.

— Чакай малко!… Какво се опитваш да направиш? Да не сваляш колежката ми?

— Идеята не е лоша… макар че не бих направил нищо, което да я притесни. Аз съм рицар, в истинския смисъл на думата. И съм граф. Длъжен съм да се държа като благородник.

— Но ти не си Бернардо дел Карпио. Ти си самозванец.

На Елиас не му хареса тонът на Хулиан.

— Елиас Сотока вече не съществува. Аз съм Бернардо дел Карпио.

Хулиан хвърли тревожен поглед към Амелия.

— Било е клопка. Сега сме в ръцете на луд човек.

— Не съм луд. Само дойдох да живея в епоха, когато всичко е просто и честно. Не както в Министерството. Там още ли управлява Салвадор?

— Да — отвърна Амелия.

— Страхотно! Предполагам, че Ирене и Ернесто също са там.

— Така е.

— Една предателка и едно сервилно мекотело! Какво трио! Дори в „Тримата амигос“…

— Те са ни колеги! — прекъсна го Амелия в опит да ги защити.

— Не им се предоверявайте! Всъщност съветът ми е излишен, защото няма да ги видите повече.

— Как така няма да ги видим? — възмути се Хулиан. — Имаме намерение да се върнем. И то заедно с теб. Получихме молбата ти за помощ, твоето „писмо в бутилка“. Дойдохме да те измъкнем от тук.

— Не беше зов за помощ.

— Тогава какво е? — пожела да узнае Амелия.

Елиас я погледна с нежност.

— Скоро ще разберете. Тази вечер съм организирал вечеря във ваша чест. Надявам се да не сте вегетарианци.

После стана от стола.

— Ще разпоредя да ви заведат в покоите ви. Може свободно да се разходите из замъка. Но не правете глупости!

И излезе от салона, а Хулиан и Амелия останаха, потънали в недоумение.

— Разхлопала му се е дъската — отбеляза агентът.

Амелия сякаш не разбра какво иска да каже с това, но нямаше време за повече обяснения, защото цяла свита от слуги и стражи влезе в салона, за да ги отведе в покоите им.

X.

В горичката близо до замъка Алонсо замисляше план как да се промъкне в него. Със сигурност спасителната операция вътре щеше да бъде много по-трудна, отколкото в голото поле.

Проклинаше се, че не се бе намесил по-рано. Сега кой би могъл да знае дали Амелия и Хулиан са още живи в двореца? Единствена надежда му даваше фактът, че не ги бяха убили по пътя. Ако имаха заповед да ги ликвидират, щяха да го направят още в обора. Затова Амелия му бе дала знак да не напада, когато я заслепи с огледалото.

Алонсо се замисли за нея. Когато постъпи в Министерството, не можеше да си представи как така ще го командва жена. Сега обаче му беше напълно ясно, защо тя му беше началник. Беше умна. В живота си не познаваше по-умен човек от нея. Въпреки че бе дама, имаше поведение на боец. Под нейно командване се чувстваше спокоен. Амелия мислеше, а той действаше. Мисленето го изнервяше. Може би колкото нея действието, когато й се налагаше в определени ситуации. Тогава идваше неговият час.

Сега обаче трябваше първо да мисли, а после да действа. И това отново го накара да изпитва безпокойство.

Внезапно до него стигнаха женски викове:

— Моля те, не ме наранявай!

Веднага след това се чу звук, подобен на раздиране на чаршаф. Някакъв плат. Познаваше го от войната — така правеха полеви превръзки с турникет. Но виковете показваха, че не става дума за спасяване на крайник, а по-скоро за насилие.

„Какво още може да ми се случи днес?“, си помисли Алонсо и се надигна. „В девети век може да нямат телевизия, но и тук не скучаят.“

Насочи се към мястото, откъдето идваха виковете. След молбите започнаха „не“-тата. А после остана само плачът на жената.

Опита се да разузнае ситуацията, без да бъде забелязан. На малка полянка в гората, обградена с дървета и храсти, девойка на не повече от шестнайсет години лежеше на земята. Дрехите й бяха разкъсани на парцали и разкриваха голите й гърди. Тялото й беше изложено на показ от главата до петите.

Девойката бе наобиколена от трима мъже, облечени по подобие на войниците, заловили Амелия и Хулиан. Двама бяха зад нея и държаха ръцете й, а третият вече си сваляше панталоните.

Налагаше се да действа светкавично. Не му хрумна друго, освен да свирне с уста и веднага да се премести.

Мъжете се заковаха на място, а момичето се възползва от стъписването им, за да се изправи на крака. Но не за дълго, защото с един шамар отново я повалиха на земята. После я зарязаха — ново подсвирване от друго място ги накара да се почувстват обсадени.

— Насам — извика един от тях и се шмугна в храстите със сабя в ръката.

Изчезна сред зеленината и повече не се появи. Алонсо го закла на момента.

Другите двама започнаха да го викат.

— Санчо! Санчо!

Санчо не отговори.

Много предпазливо и с готови оръжия те се приближиха до мястото, накъдето бе тръгнал първият бандит. Само след две крачки пред очите на единия се мярна кинжал. Не можа да го избегне.

Единственият оцелял от тримата не знаеше дали да пристъпи напред или да хукне в обратна посока. В крайна сметка не направи нито едното, нито другото. Предпочете да сграбчи полуголото момиче и да го използва като щит.

Подсвиркванията продължиха да идват от всички посоки и това да го накара да започне изнервено да се върти и да влачи момичето с нож, допрян до бялата му шия.

В паниката си обаче не бе предвидил, че девойката може да поеме инициатива. С всички сили тя заби юмрук в слабините на насилника си и успя да се отскубне от него.

Алонсо прецени, че моментът е удобен да го нападне и изскочи от храстите със сабя в ръка. Очите му горяха, както винаги, когато се превръщаше в машина за убиване.

— Хайде, покажи ми колко струваш, кучи сине!

Въпреки заканата, той реши да даде възможност на противника да извади сабята си. Тогава забеляза, че ръката му трепери и се засмя.

На въоръжения мъж не му беше до смях. Реши, че може би е време да преговаря.

— Пусни ме да си ида!

— Не става.

— Кълна се, че няма да те преследвам… Няма да съобщя за теб.

— Ще те убия. И знаеш ли защо?

Човекът погледна към момичето.

— Роднина ли ти е?

— Не, но не е нужно да ми е роднина, за да я спася от обезчестяване. Това е една от причините да те убия. Другата е, че имаш моя ръст.

И като каза това, Алонсо му се нахвърли. Насилникът едва успя да отбие първия удар. При втория изпусна сабята си. При третия загуби главата си.

Алонсо се обърна към момичето.

— Покрий се!

Но вместо да се покрие, тя се спусна и го прегърна.

— Ангел! Вие сте ангел!

Кралският войн промени изражението си. Думите на тази девойка му напомниха за Бланка, когато я спаси от побоя на новия й съпруг, като се престори на призрак. Също като в „Дон Хуан Тенорио“12.

После се огледа наоколо. Току-що бе убил трима души. Ако беше ангел, без съмнение бе ангел на унищожението.

— Не съм никакъв ангел. Хайде, покрий се! — повтори той, като й подаде дрехите, които бе свалил от последната си жертва. Тя започна да се облича.

— Искаш ли да те придружа до дома ти?

На лицето на девойката се изписа тъга.

— Вече нямам дом. Родителите и братята ми загинаха. Къщата ни беше опожарена. Нямам си никого.

Алонсо почувства жалост към нея, но настроението му скоро се промени, защото момичето продължи:

— Имам само вас.

В момента само това му липсваше — да се повлече след него. При всяко положение обаче не можеше да я остави сама по тези места. Това се явяваше още един проблем, но щеше да го реши, когато му дойдеше времето.

— Как се казваш?

— Беренгела. А вие?

— Алонсо.

Внезапно се чу се цвилене на кон. Алонсо се усмихна.

— Защо се усмихвате?

— Тия бандити са ни оставили чудесен подарък. Конете си — отвърна Алонсо и за последен път погледна към мъртвите мъже.

XI.

Вечерта Хулиан и Амелия бяха отведени в банкетната зала. Там завариха Елиас, който ги чакаше, застанал прав до голяма камина. Беше отворил торбите с багажа им и на масата до него стоеше аптечката на Хулиан.

— Ще ми свърши чудесна работа — каза Елиас. — Тук, щом задуха севернякът, настинката ти е сигурна.

Хулиан веднага възрази:

— Не пипай нещата ми!

— Сега са мои. Лекар ли си?

— Фелдшер. От Гражданска защита.

— От кое време?

— Вербуваха ме през 2014.

— Фелдшер от двадесет и първи век тук може да бъде по-ценен и от Рамон-и-Кахал13.

Хулиан започна да се изнервя.

— Кога имаш намерение да ни пуснеш?

— Не сега. Да видим какви други играчки носите. Чувствам се като дете на Бъдни вечер.

Елиас продължи да рови в нещата им и намери снимката си.

— Какво нещо е старостта! А какъв бях навремето…

После видя и портрета от Веласкес.

— Веласкес?

Амелия кимна.

— Предпочитам Гоя.

Тършуването в багажа им продължи, докато Елиас не намери картата.

— Тази барака край реката ли е порталът?

— Да. Не знаеш ли за него?

— Не. Аз влязох през друг, близо до Ковадонга.

После грабна интертемпоралния мобилен телефон и го запрати в огъня.

— Луд ли си? — упрекна го Хулиан.

Амелия веднага разбра всичко.

— Не е било зов за помощ. Искал си да дойдем и да ни задържиш, нали?

— Точно така.

Сотока плесна с ръце и вратата се отвори. Двама стражи застанаха отстрани, а след тях влезе цяла свита от слуги с подноси с храна. Прасенца, патици, зайци, плодове…

Елиас се приближи до един от стражите и му показа картата.

— На това място има порутена колиба. Изгорете я!

Амелия и Хулиан изпаднаха в паника.

— Не можеш да постъпиш така — примоли се младата жена.

— А защо не? Направих същото и с портала, през който дойдох.

Елиас ги покани с жест да седнат на масата и им се усмихна като добър домакин.

— Време е за вечеря.

XII.

Ако при пристигането си в селото Алонсо беше видял колко страх буди у хората образът на Елиас Сотока, то сега имаше възможност да се убеди, че Беренгела не правеше изключение в реакцията си към него.

Вече се бе свечерило и Алонсо реши да устрои лагер за през нощта. Имаха всичко необходимо, за да не студуват. Мъртвите войници вече не се нуждаеха нито от кожуси, нито от коне, а накладеният огън приятно ги стопли.

— Бернардо дел Карпио е безсмъртен.

Алонсо погледна девойката и се усмихна:

— Никой не е безсмъртен, вярвай ми. Виждала ли си го някога?

— По тези земи всички го познаваме. Когато закъснеем с изплащането на десятъка от реколтата или животните, минава да ни напомни.

— Разкажи ми как изглежда.

— Сива коса. Силен. Служи си еднакво добре и със сабята, и с думите. Щом те погледне, имаш чувство, че те пронизва с очи.

Алонсо се замисли. Същото му бе хрумнало, когато за пръв път видя портрета на Елиас Сотока.

Внезапно дочу шум от препускащи коне. Веднага угаси огъня и заповяда на момичето да мълчи.

После отиде да види кой идва.

Покрай него премина сбита от половин дузина конници. Двамата, които яздеха начело, носеха в ръцете си запалени факли, за да осветяват пътя.

Отиваха към реката.

XIII.

Храната си стоеше в подносите почти недокосната. Единствено Елиас ядеше със завиден апетит.

— Извинете, че няма вилици, но още не са измислени.

Хулиан и Амелия не отговориха. Знаеха, че Алонсо може да ги освободи от Сотока, но, колкото и да се стараят, нито един от тримата не би могъл да напусне IX век.

Елиас продължаваше с непоклатимо безгрижие да разкъсва месото с ръце.

— Доколкото виждам, само аз имам апетит — подхвърли към гостите си.

После преглътна хапката си и реши да им демонстрира познанията си за механизмите на действие на Министерството:

— Ти си жена, но си умна — Елиас се взираше съсредоточено в Амелия. — Затова си началник на патрула. — После премести погледа си върху Хулиан и добави: — Който лекува, не убива.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хулиан.

— Ами сигурно третият, който не е с вас, е силовият елемент. От коя епоха е спътникът ви?

Амелия реши да даде материал за разговор на домакина им. Може би щеше да успее да узнае полезна информация, която да им позволи да се измъкнат.

— 1570. Войник е от елитните войски на Фландрия.

— Значи е добър боец.

— Разкажи ни твоята история!

— Разбира се. Как бих могъл да откажа, щом ме моли такава хубава жена?

Елиас започна да разказва за пристигането си на това място и в това време.

— След бунта на Лейва реших, че Министерството не е за мен. Тормози агентите си. Кара ги да спасяват някакви негодници, чиято единствена заслуга е, че са попаднали в учебниците по история, а забранява на своите хора да направят нещо за семействата си.

На Хулиан това му прозвуча познато.

— Тогава защо не помогна на Лейва? Защо избяга?

— Защото научих, че Ирене ще го предаде. И защото Ернесто се отметна, а беше обещал да остане на наша страна. Без него със сигурност нямаше да успеем, колкото и да се съпротивлявахме. Той дърпа всички конци в Министерството.

Хулиан и Амелия се спогледаха крадешком. Научаваха нещо, което досега не им бе известно.

— Когато Лейва реши да използва сила, предпочетох да го изоставя. Обаче първо го предупредих. Всъщност какво стана с него? Още ли е в замъка на Лоара?

Гостите замълчаха.

— Какво е станало с него?

Този път Хулиан отвърна:

— Избяга. Организира клане в осемнадесети век.

Елиас се засмя.

— Атакувал е Министерството през 1844 година. В деня, когато Исабел II14 още като малко момиченце отива там на посещение.

— Откъде знаеш?

— Защото аз му дадох тази идея. Казах му, че така е по-добре, отколкото направо да се изправим срещу Министерството. Но Лейва вярваше, че Ирене и Ернесто са на негова страна. Глупак! Винаги е бил романтик…

Амелия почувства тръпки по гърба си. Любезността на Елиас беше просто цинизъм, а жестокостта му можеше да достигне до крайности, които тя не искаше да си представя. Обърна се към Хулиан и видя, че той тревожно е свел поглед. Тя също беше разстроена, но реши да не прекъсва разговора с техния домакин и едновременно с това — похитител.

Елиас продължи да разпитва за Лейва:

— Свършил е зле, нали не греша? В противен случай нямаше да сте тук, а Салвадор нямаше да продължава да управлява Министерството.

— Да, свърши зле — потвърди Хулиан.

След кратко мълчание Амелия отново пое инициативата:

— Защо реши да дойдеш точно в тази епоха?

— Тук всичко е много по-просто. И я познавах идеално, защото се оказах заседнал в нея по времето на обсадата на Сарагоса от Карл Велики. Тогавашният Наполеон. Получих тежка рана и трябваше да остана цяла година… Научих говора, навиците на хората. Тогава Министерството изведнъж намери за необходимо да ме върне обратно. Бях прекарал месеци, изпращайки зов за помощ, но сигурно там имаха по-важни задачи, от това да спасят един от най-добрите си агенти.

Елиас говореше за Министерството с очевидна омраза.

— После започнах да изучавам история. И се натъкнах на персонаж, за когото всички твърдяха, че е легенда. Тогава си помислих: „Нали Министерството се грижи да не се промени историята? Тогава аз ще превърна легендата в История. С главна буква. Значи след седем месеца трябва да измъкна Роланд от Ронсево. Идвам от бъдещето с готов сценарий за измислен герой, когото ще направя реален.“. Страхотно, нали?

Хулиан беше поразен по свой начин. Елиас Сотока беше замислил перфектното отмъщение.

— Знаеш ли, че когато пристигне Карлос I на Испания, известен и като Карл V на Германия, ще посети гроба ми?

— Не. Но бих искал да знам за какъв дявол ни докара тук — отвърна Хулиан.

Този път Амелия отговори вместо Елиас:

— Защото се чувства самотен.

За пръв път Елиас почувства, че не контролира напълно ситуацията.

Несъмнено думите могат да нараняват повече и от най-острата сабя.

XIV.

Макар че нощта бе напреднала, Салвадор все още седеше в кабинета си. Положението бе крайно тревожно заради липсата на новини от патрула. Затова нито Ирене, нито Ернесто приеха предложението на заместник-министъра да се приберат вкъщи да си починат. Щом той оставаше, оставаха и те.

Това решение бе причината и тримата да са там, когато зазвъня противопожарната аларма на Министерството. Случи се, докато чертаеха шокова стратегия за оказване на помощ на патрула на Амелия. Щяха да изпратят двадесет тежковъоръжени мъже, като Ернесто лично щеше да поеме командването им.

Димът съсипа всичките им планове. Защото където има дим, има и огън. А огънят се бе разпространил по коридора на порталите точно от там, където Хулиан, Алонсо и Амелия се бяха отправили да търсят Елиас Сотока.

Но дори и да можеха да преминат през този портал от тяхната страна, щяха да се натъкнат на хората на Бернардо дел Карпио (всъщност Елиас Сотока), които го бяха подпалили и направили неизползваем.

Патрулът беше загубен. Най-близката врата щеше да бъде създадена след цели двадесет години. Нямаха агенти за свръзка с Амелия и хората й.

Салвадор удари с юмрук по масата.

В този момент на пълно отчаяние, в съзнанието му нещо просветна. Не беше сигурен, но имаше някакъв шанс да спаси патрула. Надеждата му се намираше в ръцете на Лола Мендиета. Тя знаеше портали, за които Министерството дори не подозираше.

Салвадор се бе опитал да изкопчи от нея информация за местонахождението им след мисията на патрула за спасяване на колекцията от произведения на изкуството на Филип IV (изчезнала за историята по време на пожара в мадридската крепост Алкасар по времето на Филип V). Тогава Лола му отказа, въпреки че в замяна получи възможността най-хладнокръвно да обезглави Дароу.

Бе настъпил моментът пак да я потърси. Щом трябваше отново да се унижи пред нея, беше готов да го направи.

XV.

Алонсо се почувства сломен. Пред него димяха останките на колибата с портала.

Беше решил да вземе със себе си Беренгела и заедно да проследят отряда войници, тръгнали към реката. Когато ги видя, интуицията му подсказа, че става нещо лошо. Сега гледаше димящите останки на портала и се чувстваше смазан.

— Никога няма да се върнем у дома.

Беренгела не разбра думите му.

— Откъде сте?

— По-правилно е да попиташ от кога съм, но тази история е прекалено дълга за разказване. Трябва да поспим. Утре ни чака труден ден.

— По-труден от днешния?

Алонсо я погледна нежно. За момичето изминалият ден бе наистина тежък. За малко щеше да бъде изнасилена, но бе спасена от мъж, който още не се е родил, защото идва от XVI век. Това бе накратко. Само че за последната част бе по-добре да не знае нищо.

Освен това щеше да е по-добре тази нощ да спи спокойна и да не споделя страховете на Алонсо за утрешния ден. Той бе решил да се запознае лично с Бернардо дел Карпио. Вече не се съмняваше, че той е Елиас Сотока.

Когато Беренгела му описа погледа на Бернардо, Алонсо изпита подозрения, но щом подпалиха портала, ясно осъзна, че Сотока им бе заложил клопка. А те бяха попаднали в нея. Като глупаци.

Опитваше се да го прикрие, но сърцето му биеше непоносимо бързо. По същия начин усещаше пулса в слепоочията си, когато служеше във войската на Фландрия и заедно с другарите си се готвеше за решителна битка на другия ден. Досега винаги бе оцелявал, но само защото всеки път се бе държал, сякаш е последният ден на живота му.

Сега отново се чувстваше така.

XVI.

Амелия и Хулиан вече знаеха истината, но това не им помагаше да са по-малко отчаяни.

Елиас реши да сложи край на вечерята в мига, когато Амелия произнесе диагнозата на болестта му — ужасна самота.

Той имаше власт, беше господар на замъка Салданя. Щеше да остане в историята. В дъното на душата си обаче имаше нужда от хора, с които да разговаря. Жадуваше да им разкаже живота си, а те да го разберат. Затова бе изплел уловката, с която да привлече патрул от бъдещето. А попадналите в нея агенти надминаваха всичките му очаквания.

Когато написа в полето на ръкописа от Лиебана, че е заседнал, не се и надяваше да дойде да го спасява такава жена като Амелия. Мислено благодареше на Салвадор за щедростта му. Помисли си, че може би някой ден пак ще прескочи до Бургос, където след векове щеше да се намира манастирът на Свети Доминго от Силос, за да надраска ново послание в полето на старата книга: „Салвадор Марти, благодаря ти. Изпрати ми прекрасна съпруга.“.

XVII.

На път за покоите си Амелия и Хулиан бяха разделени.

През това време на няколко километра от замъка Алонсо и Беренгела се готвеха да поспят. Надяваха се така да спрат да усещат миризмата на изгоряло дърво.

Алонсо още се мъчеше да заспи, когато усети, че девойката се сгушва в него зад гърба му. Обърна се стреснато към нея. Забеляза, че е както майка я е родила.

— Какво правиш?

— Студено ми е.

Момичето хвана ръката на Алонсо и я постави върху голата си гръд.

Той веднага я отдръпна.

По лицето й се изписа отчаяние.

— Не съм ли достатъчно хубава?

— Хубава си. И то много. Но аз мога да ти бъда баща.

Беренгела отново се притисна към боеца, но той пак я отблъсна. Девойката се разплака.

Алонсо не знаеше какво да направи и затова я прегърна бащински.

— Успокой се! Не плачи! И се облечи, защото е студено. Можеш да спиш до мен, но друго няма да има. Трябва да се запазиш за мъжа, когото обикнеш. Аз съм тук само за малко.

За малко. Де да беше вярно и да можеше да си тръгне оттук заедно с Амелия и Хулиан!

Беренгела се съгласи, облече се и се настани удобно до него.

— Не знам дали сте ангел, но знам, че сте светец.

И скоро заспа. Денят бе прекалено напрегнат за младото момиче, почти дете.

Алонсо се замисли какъв ли живот очаква Беренгела. Макар че съзнанието му беше заето с търсене на изход от трудната ситуация, все още имаше едно кътче от него, което се тревожеше за бъдещето на момичето.

Горката Беренгела! Без близки, сама на света и толкова красива… Дебнеха я хиляди опасности. Убеден беше, че е така.

Светец! Сега пък го взеха за светец. „Да пази Господ!“, помисли си той. И си спомни миналото си, когато светостта бе последното нещо в живота му.

Обичаше Бланка, но половината си живот прекарваше в походи. Сам. Съпротивляваше се на изкушенията, доколкото бе възможно. И най-важното — поставяше честта над потребностите си. Никога не бе взимал жена насила, както правеха други войници по време на плячкосване. Това го отвращаваше.

Да, и той плячкосваше. Заплатата на войниците бе малка, ако изобщо даваха заплата. Предимство при плащането имаха чуждестранните наемници. Главно германските. Затова, когато нападаха някой град, и той, както и останалите, грабеше, каквото докопа. Само така можеше да занесе нещо вкъщи.

Никога обаче не бе изнасилвал. И бе накарал да млъкнат не един и двама, които го правеха, макар и да бяха добри войници на бойното поле. Войната не бива да взема жертви сред мирните хора. Ако светът е толкова гаден да не спазва това правило, то той се бе заклел да го защитава. И никога не бе нарушавал клетвата си.

Обаче щом сърцето му се разтуптяваше в нощта преди битка и ако не беше на пост, само едно нещо можеше да успокои вълнението му — да бъде с жена. Никога не се беше влюбвал в проститутка. Просто си плащаше, а те удовлетворяваха потребностите му. Утехата на войника. Не се гордееше с това, но ако някой му кажеше нещо по въпроса, можеше да му препоръча да иде да поживее малко на война във Фландрия. Да заспи поне веднъж с чувството, че сънят му може да стане вечен.

Сега сърцето му отново биеше ускорено, както през онези нощи. Срамуваше се да го признае (макар и само в мислите си), но нищо не би направило по-щастливо животното в него от ласките на Беренгела. Въпреки спомена за Бланка. Въпреки спомена за Елена.

Но вече я бе отблъснал. И беше доволен от себе си. Беше победил животното, което понякога вземаше решения вместо него.

Преди да затвори очи, се загледа в девойката. Тя спеше.

Прегърна я нежно. Поне това можеше да си позволи.

Главно защото само Господ знаеше дали някой друг в живота й щеше да я прегърне така.

I.

На вратата на стаята на Амелия леко се почука.

Който и да бе, не изчака да получи разрешението й. Имаше заповеди и трябваше да ги изпълни. Но не беше капитанът на стражите, а най-възрастната прислужница в замъка.

— Добро утро, господарке.

Господарке? Амелия знаеше, че прислужниците се обръщат така само към стопанката на замъка. Въпреки това потърси потвърждение.

— Защо ме наричаш „господарке“? — попита тя.

— Защото господарят така е решил.

Амелия започна да се бои от най-лошото. „Колко си глупава, Амелия!“ За няколко секунди си го повтори многократно. Още на вечерята трябваше да се досети, когато Елиас реагира така кисело на забележката й за самотата му. Или фактът, че я разделиха от Хулиан и я отведоха в покои, достойни за кралица.

Двама мъже с големи усилия донесоха дървено корито, а няколко прислужници с кофи бързо го напълниха с вода. Амелия наблюдаваше с изумление сцената.

Главната прислужница помисли, че тя се плаши да не би водата да е студена.

— Не се тревожете — побърза да я успокои жената, — водата е топла.

Щом мъжете излязоха, две прислужници съблякоха Амелия, която посрещна банята с радост.

После се заеха да я бършат, парфюмират и обличат под зоркия поглед на главната прислужница, която беше така строга с подчинените си, както бе любезна с Амелия.

— Горката Еделфрида! — промърмори жената. — Знам какво значи да загубиш родителите си. Но отсега нататък ще бъдете щастлива с господаря Бернардо.

Еделфрида. Значи вече не беше Амелия, а Еделфрида. Младата жена потърси в гънките на паметта си каквото бе чела по въпроса. Не беше никак лесно. За Бернардо дел Карпио е писано толкова много!

Най-сетне обаче си спомни книгата и кой беше авторът й и цялата се разтрепери.

II.

Силни удари по вратата на скромната стаичка на Хулиан го събудиха от сън. Той веднага отвори очи.

Който бе почукал, не изчака да получи разрешение. Беше Елиас Сотока.

— Добро утро.

Хулиан го погледна, учуден от тази любезност. Не можеше да отрече, че този човек го плаши, но не искаше да му достави удоволствието да го покаже. Затова отвърна с ирония:

— Закуска ли ми носиш?

Елиас не се усмихна.

— Жалко, че мястото на придворен шут вече е заето. Ако не беше, щеше да е твое.

— Какво искаш?

— Да ми помогнеш.

— За какво? — учуди се Хулиан.

— Ще се оженя за Амелия.

Хулиан го погледна с омраза.

— По-скоро бих умрял, отколкото да ти позволя.

— Това беше другият вариант. Благодаря ти, че избра него.

III.

Салвадор бе пристигнал в болницата преди час. От толкова време седеше в чакалнята. Не беше роднина на пациентката и му се наложи да прибегне до връзките си, за да получи разрешение да види Лола Мендиета.

Още от рано сутринта бе започнал да звъни непрекъснато на телефона й, но никой не му отговаряше. Когато най-сетне вдигнаха, не беше нейният глас. Някаква жена му се представи като медицинска сестра от Мадридската онкологична болница.

Веднага нареди на Ернесто да получи информация за състоянието на пациентката. Изпълнителен както винаги, началникът на оперативния отдел бързо узна, че Лола страда от рак на черния дроб с достатъчно много разсейки, за да няма надежда за подобрение.

Ернесто докладва за това на Салвадор и Ирене, които останаха изненадани и донякъде разстроени. Фактът, че Лола беше предала Министерството, не можеше да заличи фантастичното й досие като агент в него.

Салвадор я бе вербувал още като съвсем млада и не и беше нужно дълго обучение, за да научи правилата на Министерството.

След края на Гражданската война15 на Лола Мендиета й се беше наложило да избяга във Франция, където бе вербувана от Съпротивата. Като неин сътрудник тя се завърна в Мадрид в качеството си на свръзка на съюзническите сили. Това не беше първата й възможност нито в професията, нито в живота. По време на Гражданската война беше симпатизирала на републиканците, но помощта й за тях бе незначителна. Родителите й бяха привърженици на десницата и считаха, че Националното въстание16 е добро решение за онова, което те наричаха „тежки политически размирици“. Според тях щеше да е добре някой да въведе ред. И вярваха, че Франко е човекът, който ще го направи.

След загубата на републиканците Лола се беше примирила с рухването на идеалите си и сред толкова болка и мизерия бе решила, че единственият изход е да се включи и да помогне за възстановяването на страната. Такова възпитание беше получила от баща си, когото обичаше толкова много, че бе решила да го послуша. Скоро обаче всичко отново се обърка.

По странна ирония на съдбата баща й бе обвинен, че помага на републиканците. Предприятията му (в електродобивния бранш) бяха твърде апетитни за завистниците, както и имотите му (голяма къща на улица „Серано“ и имение близо до Ел Ескориал). Изпратиха го в поправителен лагер, което го съсипа. Здравето му беше крехко и там се разболя от пневмония, която го довърши. Лола и майка й решиха да се преместят във Франция, където имаха роднини. Там ги бе заварила и Втората световна война. Този път обаче Лола взе активно участие, ставайки един от най-успешните шпиони на Съюзниците. Образованието й много й помагаше. Беше от буржоазно семейство и с впечатляваща обща култура. Експерт по средновековно изкуство, но любовта й се разпростираше върху произведения от всички епохи. Освен това говореше френски, английски и немски.

След опита й в Съпротивата Министерството бе проявило интерес към нея. Лола постъпи с желание да поправи всички грешки от миналото, но ръководството беше непреклонно — историята не биваше да се променя. Тя така и не успя да се примири с това и използва една мисия във времената на Карлистките войни17, за да „изчезне“. Беше засечена обаче по време на Войната за независимост от патрул на Министерството, изпратен да спаси Непоколебимия от вражески атентат.

Беше станала снайперистка. И експерт по аукционите на произведения на изкуството и археологически находки. Освен това беше интертемпорален посредник и се бе възползвала от правото си да пътува, докато успее да фотографира книгата с порталите на времето, преди тя да бъде частично изгорена при пожара в синагогата на Толедо през XV век. От нея знаеше за портали, за които Министерството нямаше информация.

Сега Салвадор се надяваше да прибегне до познанията й, за да спаси патрула, заловен от Елиас Сотока в IX век. Трябваше да постигне споразумение с жената, която толкова дълго бе преследвал.

IV.

Салвадор остана изумен, когато видя Лола. От красотата й бе останал само спомен. Крайната й слабост предвещаваше скорошна развръзка. Гласът й едва се чуваше.

— Проклетият Дароу… Методът му за телепортация предизвиквал рак. А той не ни предупреди. Всяка мисия ни е доближавала към края като овце към кланица.

— Затова ли го уби?

Лола кимна.

Салвадор не знаеше как да започне. Беше му неудобно да я моли за услуга, предвид състоянието й, но нямаше друг изход.

— Патрулът на Амелия беше заловен през 808 година в замъка Салданя. Порталът е разрушен.

— От кого?

— Елиас Сотока.

— Друг ренегат като мен.

— Много по-лош от теб.

Лола събра сили да се усмихне.

— Искаш да ти дам спасителен портал?

— Има ли такъв?

— Трябва да погледна в книжата си.

Салвадор не смееше да я помоли за това. Лола обаче отгатна желанието му.

— Първо ще ти дам портала, ако има такъв. Знаеш, че в онова време не са много. Ще го направя заради Амелия. Винаги съм я считала за мой естествен наследник. Не заслужава да остане във време, когато жената е струвала колкото една крава.

Салвадор кимна.

— После иде ти дам книжата си. Но ще искам нещо в замяна.

— Какво?

— Да ме спасиш. Мен и всички агенти на Дароу.

Заместник-министърът се замисли за секунда. После се съгласи.

V.

Според легендата Еделфрида била красива девойка, дъщеря на беден селянин. След като той умрял, останала единствено на грижите на майка си. Всъщност Еделфрида била осиновено дете. Непознат граф я бил оставил при селяните, за да я спаси, преди да загуби живота си в онези размирни времена.

В действителност всичко това било измислено от някой си Джордж Монтгомъри, който пресъздал живота на Бернардо дел Карпио в романтична повест през 1834 година. Според това произведение Еделфрида станала негова жена. От всички възможни версии Елиас Сотока бе избрал тази, която най-много подхождаше на плановете му за нов живот. И бе запазил най-романтичното място в легендата за Амелия.

Когато младата жена му разказа всичко, което знаеше за Еделфрида, Елиас остана дълбоко впечатлен.

— Сигурно имаш фотографска памет?

— Да.

Младата жена обаче имаше намерението тя да задава въпросите.

— Искаш да съм твоята Еделфрида?

— Точно така.

— Няма да стане.

— Ще стане!

— А Хулиан?

— Той е убил твоите осиновители, тези нещастни селяни… Заслужава да умре. Сам се съгласи.

— В книгата майката на Еделфрида умира от естествена смърт.

— Да, но не ми се струва достатъчно драматично. Така е по-вълнуващо.

— Как можеш да си мислиш, че ще бъда добра съпруга, щом ме принуждаваш да се омъжа за теб? И заплашваш със смърт мой приятел…

— Ще свикнеш. Не можеш да напуснеш тази епоха. Уверявам те, че за теб най-доброто решение е да прекараш живота си с мен.

Елиас искаше да я зарадва с нещо, за да я накара да приеме.

— Ти си историчка. Чух, когато го спомена на Хулиан. Събрал съм най-доброто от изкуството на това време в подземията на замъка. Можеш да проучиш произведенията, да опишеш изследванията си… Името ти ще остане в историята като първа жена-историк. Ще те помнят вечно. Както и съпруга ти.

— Тоест теб.

— Точно така. Сила и интелект, скрепени с брак, който ще остане в историята.

Амелия поиска да види колекцията му. Елиас прие, защото се надяваше така да спечели благоволението й.

На излизане от любимата му галерия, той реши още повече да я притисне:

— Ако приемеш да се омъжиш за мен, мога да помилвам живота на Хулиан.

Амелия не отговори. Само се запита къде ли е сега Алонсо.

VI.

Алонсо, преоблечен като човек на Бернардо дел Карпио, чакаше Беренгела. Беше взел решение да влезе в замъка още сутринта, но все още се бавеше. Момичето бе отишло до селото да купи храна с няколкото монети, които й даде нейният спасител. Обаче я нямаше вече доста време.

Можеше да я изостави, след като я беше отблъснал миналата нощ, но възможността тя да го предаде го държеше под напрежение. При други обстоятелства не би си помислил такова нещо, но сега закъснението й беше прекалено голямо.

Когато я забеляза да идва, съжали, че се е усъмнил в нея.

Освен хляб и сланина момичето носеше и новини. Беше успяла да научи, че следобед на селския площад щели да екзекутират някакъв мъж, който убил една селянка, майка на любимата на Бернардо дел Карпио, за която графът щял да се ожени.

— По-рано знаехте ли, че си има любима? — попита Алонсо.

— Господарят на Салданя няма защо да дава сметка за живота си на бедните селяни.

— Но изглежда сега го прави.

Екзекуция и сватба. Един мъж и една жена. И един граф, влюбен в проста селянка. На Алонсо това му заприлича повече на история от рицарски роман, отколкото на истинско събитие. Предвид известните му вече обстоятелства, следите водеха към Елиас Сотока.

Беренгела му съобщи и друга новина, която потвърди подозренията му:

— Глашатаят казал също, че графът издирва чужденец, който искал да го убие.

Алонсо се усмихна. Беше дошъл и неговият ред. Очевидно Сотока подреждаше живота си много бързо и като в романите. Това говореше за нетърпение. А нетърпението е лош съветник. Много лош, ако човек иска да успее.

— Чужденецът сте вие, нали? — попита Беренгела.

— Да, аз съм. И много се страхувам, че селянката и мъжът, когото ще екзекутират, са другарите ми.

— Значи е клопка.

— Знам.

— Не ходете там, моля ви!

— Трябва да отида. За теб ще бъде по-добре да ме оставиш.

— Няма да го направя. Искам да ви помогна, доколкото мога. Вие спасихте живота ми. Дължа ви го.

Беренгела произнесе това с такава решителност, че Алонсо веднага разбра колко трудно би могъл да я убеди в противното.

— Можеш ли да броиш?

— До десет.

— И до три е достатъчно.

После отиде да вземе торбата си и я отвори. Беренгела много се учуди на нещата, които Алонсо започна да вади от нея… Пистолет, карабина с разглобен мерник и половин дузина ръчни гранати.

— Какви са тези неща?

— Магия.

VII.

Лола изпълни обещанието си. Чрез вярната си секретарка, дъщеря на републиканец в изгнание (сега на седемдесет години), изпрати съобщение на Министерството, че съществува резервен портал.

— За изход ли?

— Да, само за изход. И както е написано тук, той води в Картахена през 1603 година. Това не е единствената информация. Порталът е в църквата „Сан Хуан“ в Баньос де Серато.

Явно добрите новини не се изчерпваха с това, защото се оказа, че при портала Лола е скрила комплект за оцеляване. Имала навик винаги да оставя по един близо до тайните портали.

Ернесто познаваше добре църквата.

— Това е най-старата оцеляла църква в Испания — поясни той — и се намира в Паленсия. Значи не са далече.

И наистина, патрулът не беше далече от портала, който щеше да ги спаси, за да не изгният в онова далечно минало. През XVII век вече имаше много повече портали за достъп до 2016 година, които бяха под контрола на Министерството. Може би щеше да се наложи междинно преминаване, но нямаше да е трудно. Проблемът беше как да информират патрула, че има изход. Ако бяха още живи, разбира се.

Въпреки това имаше и други спорни въпроси. Салвадор беше обещал да промени историята, за да ликвидира Дароу и да спаси живота на агентите си и на Лола Мендиета.

— Ще го направите ли? — попита Ирене.

— Първо трябва да спасим патрула.

— И ако успеем? — настоя Ирене.

Салвадор я погледна сериозно.

— Тогава Лола ще е изпълнила обещанието си и аз ще изпълня моето.

VIII.

Главата на Хулиан щеше да бъде отделена от тялото му с помощта на брадва. Такова беше наказанието му за убийството на някакви напълно непознати селяни.

Очите на Амелия се пълнеха със сълзи само като го погледнеше. И то при положение, че никой от присъстващите на площада не можеше да повярва, че този човек е убил майка й.

Хулиан я гледаше сериозно, но изведнъж й се усмихна. Може би за да си го спомня усмихнат.

„Шибано Министерство!“, помисли си Хулиан. Същински развъдник на побъркани глупаци. Лола, Лейва, Сотока… дори Ирене бе загубила разума си, за да ги предаде. Самият той беше на крачка от лудостта, когато го обзе натрапчивата идея да спаси жена си. Но най-много го беше яд, че очевидно беше най-неспособен от всички да промени миналото. Или да си построи бъдеще, както сега правеше Елиас.

За Амелия и Хулиан оставаше една надежда — Алонсо. Той обаче по необясними причини се бавеше. Ами ако дойдеше, как щеше да ги спаси? Хората на Сотока (сега Бернардо дел Карпио) бяха много, а народът толкова се страхуваше от него, че никога не би посмял да му се противопостави. Задачата щеше да бъде трудна.

Елиас погледна Амелия. После тихо, но настойчиво заяви:

— Ако се омъжиш за мен, можеш да го спасиш.

Амелия погледна Хулиан, който очевидно бе разбрал положението й. Той поклати глава. Помисли си: „Не го прави, моля те!“.

Изведнъж се чу експлозия и всичко се промени.

Народът хукна да се спасява. Войниците застанаха в отбранителна позиция, а Сотока извади сабята си, защото знаеше, че третият член на патрула е още на свобода. Дузина мъже го наобиколиха, за да го охраняват.

Амелия се запита как ли Алонсо ще успее да се справи с толкова много врагове.

— Покажи се! — изкрещя Елиас.

Алонсо се показа. Появи се облечен в дрехи като хората на господаря на Салданя. В този си вид бе успял незабелязано да влезе в замъка. От Леон и Астурия идваха много наемници.

— Тук съм, кучи сине!

Всички присъстващи се възхитиха, че един-единствен човек дръзва да каже на господаря това, което мнозина си мислеха. Зарадваха се, но бяха сигурни, че с него вече е свършено.

Стражите на Бернардо дел Карпио се спуснаха към Алонсо с извадени саби, но тогава той вдигна ръка и извика:

— Не се приближавайте! Бог е с мен.

И отново вдигна дясната си ръка. Заедно с жеста му се чу оглушителен гръм, когато една от гранатите се взриви в празен ъгъл на площада.

Алонсо беше обяснил на Беренгела какво да прави с гранатите. Първо да свали пръстена, да брои до три и да я метне някъде, където по възможност да има по-малко хора. След това бяха направили учение първо с камъни, а после и с една истинска граната (нямаха възможност да прахосат повече), така че Беренгела бе разбрала задачата си. Сега трябваше да тича до друга позиция. Така и направи.

Елиас забеляза откъде бе паднала гранатата и заповяда на стражите си да се насочат натам.

Алонсо изчака.

После отново вдигна ръката си. Нова експлозия разтърси площада. Елиас забеляза, че този път гранатата бе дошла от друга посока.

Освен най-верните му стражи, всички останали избягаха подплашени. Можеха да се сражават с хора, но не и с Бог. Щом този чужденец, който дори не се бе потрудил да извади сабята си, имаше такава мощ, значи сам Господ беше на негова страна.

Елиас се обърна с упрек към Амелия.

— Нали каза, че сте само трима?

Амелия се усмихна. И пак го излъга, макар че беше също толкова изненадана, колкото и той:

— Човек не бива да разкрива всичките си карти.

Тогава Елиас я сграбчи и допря кинжала си до гърлото й. Алонсо се развика възмутено:

— Това е господарят ви! Лъжец, който иска да екзекутира невинен човек и се крие зад уж любимата си жена!

— Стига празни приказки! Ако не хвърлите оръжието, ще я убия.

Алонсо отново вдигна ръка и на площада избухна нова граната. Оставаха още само две. Трябваше да действа бързо, или щеше да загуби фактора на изненадата.

— Ако я убиеш, това село ще пламне и ангелите ще погубят един по един всичките му жители.

Най-сетне един монах се осмели да проговори, без да иска позволение от граф Салданя.

— Кой си ти, човече? — попита той.

Алонсо се засмя.

— Аз съм истинският Бернардо дел Карпио — отвърна.

Мъжът, който ги бе пуснал да преспят в обора му през първата нощ, също беше там и се развика:

— Той е демон! — и после посочи към Хулиан — А другият с него е магьосник.

Монахът го погледна с недоверие.

— Защо мислиш, че е магьосник?

— Спаси живота на дъщеря ми.

— И какво поиска в замяна?

— Нищо.

Монахът се замисли.

— Тогава по-скоро е Божи пратеник, нежели магьосник.

Амелия реши да се намеси.

— Така е. Той ми е приятел. Не съм дъщеря на селяни и той никого не е убивал.

Елиас усети, че положението започва да му се изплъзва от ръцете. Той сякаш забрави за Амелия и докато монахът разпитваше Алонсо, мнимият граф се спусна и хладнокръвно го закла.

Агентът-войн не беше вдигнал ръка, но изведнъж избухна нова граната. На Беренгела явно й харесваше да се прави на сърдитата Божия ръка.

— Видяхте как Бог показва гнева си от това, което направи този зъл човек със служителя му.

Елиас избухна:

— Какъв Бог и какъв дявол! Я го убийте!

Но никой не се помръдна от мястото си. Сотока настоя:

— Убийте го или аз ще го сторя със собствените си ръце!

При тази закана хората се пораздвижиха и се приближиха лека-полека към господаря си. Оставаше само още една граната. Алонсо вдигна ръка, но не последва експлозия.

Той тревожно се огледа. Отново вдигна ръка. Нищо.

Беренгела се бе придвижила до малката селска църквичка, но не можеше да свали пръстена на последната граната. След няколко безполезни опита най-сетне успя, но вълшебното нещо (тя си мислеше, че е такова) падна близо до краката й…

Три, две, едно…

Гранатата гръмна и за миг срути църквата.

— Това е Божие послание — Алонсо реши да импровизира.

Взривът, произведен от Беренгела, беше неописуем. Беше й обяснено да не хвърля гранати в затворени помещения, защото това означава сигурна смърт.

Амелия реши да се възползва от суматохата и да помогне на Хулиан. Палачът беше сред първите избягали, като предварително си бе свалил качулката, за да не му пречи, докато се спасява. Амелия и Хулиан знаеха, че Алонсо няма никакви свръхестествени способности, а някой му помага. По изражението му обаче разбраха, че нещо се е объркало.

И наистина беше така. Нямаше повече бомби и нови изненади. Алонсо се насочи решително към Елиас Сотока, изоставен дори от собствените си стражи. Сега беше точният момент да приключи окончателно с него и с легендите.

— Ти си самозванец! — Обвини го Алонсо.

— Ти също, кучи сине.

Очевидно Елиас губеше почва под краката си и бе изоставил навика си да говори според обичаите на историческата епоха.

Алонсо се изсмя.

— Нека стоманата реши кой е истински и кой е самозванец!

Елиас нададе силен вик и се втурна към Алонсо със сабя в ръка. За всеобща изненада — и най-вече на Амелия и Хулиан — другарят им не извади своята. Двамата се уплашиха за живота му. Елиас беше опитен воин и се очакваше епична битка. Обаче приятелят им седеше с отпуснати ръце.

Алонсо имаше друг план за сблъсъка им. Не искаше слава, а само да унижи врага си. Щом Елиас се приближи достатъчно, той се наведе и грабна от земята шепа пръст, която запрати директно в очите на самозванеца. Противникът му беше заслепен и напразно замахваше да го удари със стоманеното си острие.

Тогава Алонсо най-накрая извади сабята си. Заобиколи Елиас и му нанесе такъв удар, че го свали на земята и го накара да изпусне оръжието си. Подритна сабята му и я отдалечи от него, докато заслепеният мъж, на колене, опипваше с ръка земята, за да я намери.

Алонсо се приближи до него. Канеше се да го екзекутира, както той щеше да убие Хулиан.

— Така завършва легендата — прошепна му тихо.

И с един-единствен замах обезглави Елиас Сотока.

Или Бернардо дел Карпио.

Или и двамата.

I.

Цялото село се предаде на този, когото считаха за истинския Бернардо дел Карпио. И стражите също.

Първото нещо, което Алонсо сега трябваше да направи, бе да потърси Беренгела. Намери я в несвяст зад грамаден камък, изпълняващ ролята на олтар във вече несъществуващата църква. Помисли се, че е мъртва, но Хулиан не се предаде, докато не успя да възстанови дишането й. Бе оцеляла като по чудо.

Алонсо я прегърна развълнуван. Помисли си, че Бог наистина е на негова страна. Беренгела му бе помогнала много, а щом видяла, че вълшебното нещо пада до нея, беше хукнала като заек да спасява живота си.

Оказа се, че наблизо е жената на дебелака, който ги беше предал.

— Пази момичето! — помоли я Алонсо.

— Ще я пазя като свое дете — отговори жената. И като посочи към Хулиан, добави: — Като дъщеричката ми, която вие спасихте.

Този път мъжът й не обели и дума. Вероятно не толкова от добрина, колкото от страх.

Тримата членове на патрула напуснаха руините на църквата и седнаха навън, за да анализират ситуацията. Алонсо им се извини, че бе закъснял толкова много с помощта си.

— Няма за какво да се извиняваш. Ти ни спаси живота.

— За какво ли ни е вече? — въздъхна Алонсо.

Бяха заседнали в IX век и нямаха портал за връщане. Така си мислеха Хулиан и Алонсо. Обаче Амелия още хранеше някаква надежда.

— Да идем в замъка!

II.

Патрулът влезе в замъка като у дома си, защото сега Алонсо в качеството си на Бернардо дел Карпио беше негов господар.

Амелия ги отведе до галерията, където Елиас пазеше колекцията си от произведения на изкуството, състояща се от саркофази, малки древни статуи и… ръкописи. Младата жена потърси и намери след тях оригинала от Лиебана, използван от Сотока, за да примами Министерството да изпрати патрул. Самозванецът Бернардо дел Карпио още не го беше отнесъл в манастира в Бургос.

Успяха да прочетат само част от посланието; останалото вече се бе заличило: „… Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.

— Липсва половината текст — отбеляза с изненада Хулиан.

Амелия намери единственото възможно обяснение:

— Вероятно в момента го реставрират. Химикалка… Трябва ми химикалка.

Хулиан изтича да донесе торбата си и в нея намери химикалка. Амелия я взе и написа на празното място в оригинала: „Живи сме. Трябва да се измъкнем от тук. Амелия“.

Хиляда двеста и осем години по-късно един човек отново припадна в манастира „Санто Доминго де Силос“. Този път не беше фотограф, а реставратор, който се опитваше да изличи тежките поражения, нанесени на безценното произведение на изкуството. Тъкмо когато се почувства доволен от работата си, някой точно под носа му беше направил нов варварски надпис.

III.

По разпореждане на Салвадор ръкописът незабавно бе отнесен в Министерството. По същото време Ернесто се опитваше да достигне през портала на времето до 787 година. Беше в непрекъсната връзка със Салвадор чрез малък „бръмбар“ в ухото си, който функционираше като интертемпорален телефон.

Преоблечен като монах, шефът на оперативния отдел успя да се промъкне в манастира „Сан Мартин де Туриено“, за да се добере до току-що изрисувания ръкопис или, както монасите предпочитаха да казват, „изографисаното евангелие“. Само след век Амелия щеше да го държи в ръцете си. За щастие братята от манастира бяха гостоприемни към чужденците, особено онези, които проявяваха интерес към книгите в библиотеката им.

Със съвсем дребни букви Ернесто успя да запише в едно ъгълче на ръкописа, че близо до мястото, където се намираха Амелия и колегите й от патрула, има изходен портал.

IV.

Амелия прочете съобщението от Ернесто: „Има портал в църквата “Сан Хуан" в Баньос дел Серато. Ще ви отведе в 1603 година в Картахена.".

Новата цел на патрула вече беше определена.

На заминаване, докато се качваше на коня си, Хулиан дори се пошегува с Алонсо:

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш? Тук вече си легенда. Новият Бернардо дел Карпио.

Алонсо сериозно поклати глава:

— Не си го и помисляй! За нищо на света не бих заменил двадесет и първи век.

Амелия се чувстваше щастлива.

— Да живее Картахена!

V.

Салвадор се загледа в драскулките по ръкописа от Лиебана.

— Какъв ужас! Сякаш програмата за съобщения Уотсап е измислена още в края на осми век. Със сигурност реставраторът ще трябва доста да се потруди.

Ирене се усмихна.

— Да, но трябва да е друг.

Ернесто чу думите на колегите си по „бръмбара“ и почувства вина за съсипването на този паметник на испанската култура.

Салвадор му нареди да се връща и стана, за да излезе от кабинета. Имаше намерение да иде до болницата и да занесе добрата новина на Лола. Така и не успя да стигне навреме. Леглото й беше празно.

Съвсем прагматично заместник-министърът си помисли, че вече няма нужда да изпълнява обещанието си към нея. Трябваше обаче да поръча на Веласкес да направи портрет на Лола по нейна снимка. Щеше да го закачи с всички почести в галерията на агентите, дали живота си за Министерството на времето.

На връщане към кабинета си спомни стиховете на Мигел Ернандес18, друга жертва на испанската история, която бе искал да върне (но не успя), за да му позволи поне да умре достойно:

Салвадор Марти никога не би могъл да изрази с толкова малко думи какво всъщност бе за него Министерството на времето.