Министерство на времето (Времето е това, което е)

Пролог

Когато с брат ми Пабло1 започнахме работа по „Министерство на времето“, изобщо не мислехме, че идеята ни ще събере цели легиони от (страхотни) почитатели. Че ще се превърне в трансмедийно явление. Че освен книги и телевизионен сериал, ще се преобрази във виртуална реалност и тема за обсъждане в социалните мрежи.

Просто искахме да направим текст, който да ни е приятно да четем. Дори и да не е комерсиален. Искахме да изразим чувствата си, да се разходим из историята и да преживеем моменти, за които бяхме чели и бяхме изучавали. Да се насладим на приключения като в любимите ни книги и филми.

Искахме само да си припомним простата истина, че сме автори. Тази така пренебрегвана професия, която ни позволява да изживеем други животи, защото нашият не ни е достатъчен.

— Трябва да направим нещо различно — предложих аз.

Мълчание.

— Защо да не е нещо за пътуване във времето? — отвърна брат ми.

Засмях се (само аз). Отново замълчахме (и двамата). Пабло ме гледаше, но сякаш не ме виждаше, а търсеше с очи идея някъде другаде. И я намери. Както винаги. Успя да превърне сложното в просто, без да го опростява. Брилянтно.

— Министерство… Министерство на времето. С чиновници. Темата ще бъде едновременно фантастична, но и ежедневна. Като във филмите на Берланга2.

Спомням си този момент от преди четиринайсет години сякаш беше вчера. Напоследък все по-често, защото „Министерството“ е постоянно присъствие около мен. И защото от известно време Пабло не е с нас. Но главно защото поредицата ме кара да си спомням за него; сякаш бих могъл да забравя така лесно своя брат, другар и приятел.

Наложи се да изчакаме. Трябваше ежедневно да се борим. Докато в един момент не решихме, че повече не можем да чакаме. Брат ми не искаше да си отиде, преди да е направил един различен текст, като тези, които обичаме. Дори и да не е комерсиален.

Опорните точки бяха ясни — приключения, фантастика и история. С поп-елементи. И много емоции. Ако в поредицата се пътува във времето през портали, в реалния живот това става чрез спомените. Във всяка глава щеше да има (приключенска) сюжетна линия, която да отвежда в различна епоха. Както Пабло често повтаряше: „Защо да пресъздаваме една епоха, ако можем да пресъздадем ВСИЧКИ епохи?“.

Успоредно с това щеше да има и друга важна сюжетна линия — емоционалния свят на нашите герои. Културен сблъсък на три персонажа от различни времена. И главно — възможността да пътуват през времето не просто за да спасяват историята, а за да преживеят отново своето собствено минало, лично и незаличимо.

Откакто започнахме да пишем до момента, в който си казахме „Сбогом!“, аз подреждах и структурирах (с Анаис Шааф) лавината от идеи. Пабло вървеше напред. Правеше преглед на живота си, също както и героите. Опитваше да се превъплъти в живота на Хулиан, на Алонсо, на Амелия. Защото всъщност самият той пътуваше във времето. Неистово. Без граници и препятствия. Защото наистина му оставаше малко време.

Когато си отиде, аз започнах да пътувам във времето. Да си го спомням. Все още продължавам да се ровя из спомените.

Този роман се нарича „Времето е това, което е“, образ и подобие на „Министерството“ от сериала. Измисли го Пабло. Не би могло да съществува по-подходящо заглавие.

Основните теми на романа са приключения, фантастика и история. И чувства.

Авторите му са Анаис Шааф и Хавиер Паскуал. Представям ви ги.

Анаис Шааф е моя спътница от много години, изминали така бързо, че ми се струват като седмици. Само броят на главите, които сме написали заедно, ясно доказва, че макар и да се ниже бързо, времето е това, което е. Запознахме се покрай „Вентделпла“, хитов каталонски телевизионен сериал. Там, в Барселона, създадохме заедно „Кубала, Морено и Манчон“. Не е сериал за футболисти, а за частни детективи. За истински частни детективи, без пистолети, на които им е втръснало да преследват неверни съпрузи, индустриални шпиони, неизправни длъжници и служебни злоупотреби. После заедно с нея и с Пабло работихме по сценария на първия сезон на „Исабел“. След това продължихме, но вече и с Виктор Рос. А накрая дойде „Министерство на времето“.

Хавиер Паскуал има две общи неща с Пабло и с мен — „Атлетико Мадрид“ и работата си като писател. Той се присъедини към екипа ни през втория сезон на „Министерството“. Добре познаваше текста и ни помогна да изгладим сценария в качеството си на директор на редакция „филми“ на Испанската телевизия. Извън общата ни работа, с него от години се събирахме в кафенето на хотел „Емперадор“, за да разговаряме по любимите си теми — футбол, сериали и сценарии. Познанията му за съвременното и не толкова съвременно кино, аудио-визуалната му култура, схващанията му за професията и способността му да смесва жанрове с ирония във всичките си филми (доказателство за това е „Вирал“, по негов сценарий) незабавно създадоха близост помежду ни. Когато реши да се впусне в мътните води на свободните професии, аз побързах да му попреча да напусне бранша.

Анаис и Хавиер са ключови фигури за „Министерство на времето“ и няма по-подходящи от тях за написването на този роман, защото те съчетават три условия, необходими за писането — жажда за приключения, емоционалност и етика.

Хавиер Оливарес