Мечове и черна магия

IV Среща със злото в Ланкмар

Тихо като привидения, високият и дебелият крадци се измушиха покрай удушения с примка леопард-пазач, през дебелата, отворена с шперц врата на Дженгао, търговеца на скъпоценни камъни, и закрачиха надолу по Паричната Улица през редкия черен нощен смог на Ланкмар, Града на Сто и Четирийсетте Хиляди Пушека.

Трябваше да поемат в източна посока, защото на запад, на кръстовището на Паричната със Сребърната Улица имаше полицейски пост с неподкупни гвардейци, в ризници и шлемове от подсилено желязо, които неуморно дрънчаха с пиките си, а домът на Дженгао нямаше заден вход, нито даже прозорец в дебелите три педи каменни стени, а покривът и подът бяха почти също толкова здрави и без отвори.

Но високият, тесноуст Слевяс, кандидат-майстор крадец, и дебелият, живоок Фисиф, крадец втори клас, повишен в първи за текущата операция, и притежаващ репутация на талант в измамите, ни най-малко не се безпокояха. Всичко вървеше според плана. Всеки от тях носеше в кесията си много по-малка кесийка със скъпоценни камъни — само от най-високо качество, тъй като Дженгао, който в момента дишаше на пресекулки, изпаднал в безсъзнание от получения тежък удар, трябваше да има възможност — дори нещо повече, трябваше да бъде подпомогнат и окуражен да изгради отново бизнеса си, така че да узрее за ново оскубване. Кажи-речи първият закон на Гилдията на Крадците беше никога да не се убива кокошката, снасяща кафяви яйчица с рубинени жълтъци или бели яйчица с диамантени белтъци.

Двамата крадци изпитваха също и облекчение от това, че сега се прибираха с чувство за добре свършена работа право у дома — не при жените си (Аарт да ги пази!) или при родителите и децата си (да не дават всички богове!), а в Дома на Крадците, щабкватира и казарма на всемогъщата Гилдия, която им бе и баща, и майка, въпреки че никоя жена не бе допускана да прекрачи вечно отворения му главен портал на Евтината Улица.

В допълнение изпитваха приятно чувство от мисълта, че макар всеки от тях да бе въоръжен само с полагащия се по устав нож със сребърна дръжка — рядко използвано оръжие, като се изключат някои спорадични вътрешни дуели и разпри, всъщност по-скоро знак за членство в Гилдията, — все пак разполагаха и с извънредно внушителен конвой от трима благонадеждни и смъртоносни главорези, наети за вечерта от Братството на Убийците. Единият се движеше далеч пред тях в ролята на разузнавач, а другите двама далеч отзад като ариергард и главна ударна сила — фактически почти не се виждаха, защото не е особено мъдро такъв конвой да се набива на очи, или поне така мислеше Кровас, Великия Майстор на Гилдията на Крадците.

И ако всичко това не бе достатъчно, за да се почувстват Слевяс и Фисиф сигурни и спокойни, край тях, в сянката на северния бордюр, безшумно танцуваше дребна, уродлива или най-малкото някак едроглава фигура, която би могла да бъде малко кученце, недорасла котка, или извънредно едър плъх. От време на време тя се стрелкаше свойски и дори окуражаващо сред обутите им във филцови пантофи нозе, въпреки че винаги бързо изприпкваше обратно в най-тъмния мрак.

Наистина, влиянието на този последен страж върху спокойствието на двамата не беше съвсем еднозначно. В същия този момент, когато не се бяха отдалечили още и на четирийсетина крачки от дома на Дженгао, Фисиф напрегнато се понадигна на пръсти и изви пухкавите си устни нагоре, за да прошепне в удълженото ухо на Слевяс:

— Проклет да съм, ако ми се нрави да бъда следван от този фамулус8 на Христомило, независимо каква безопасност уж ни осигурявал той. Достатъчно лошо е, че Кровас държи на служба — доброволно или под заплахи — този магьосник с меко казано извънредно съмнителна репутация и външност, но това…

— Затваряй си ченето! — изсъска Слевяс още по-тихо.

Фисиф се подчини, свивайки рамене, и се зае още по-неспокойно и остро от обичайното да стрелка поглед насам-натам, но най-вече напред.

На известно разстояние в тази посока, всъщност току преди пресечката със Златната Улица, над Паричната минаваше като мост покрита галерия, която свързваше на нивото на втория етаж двете сгради, принадлежащи на именитите каменоделци и скулптори Рокермас и Слаарг. Самите фирмени сгради имаха пред фасадата си недълбоки портици, поддържани от ненужно големи колони с различна форма и украса — по-скоро реклама, отколкото архитектурен елемент.

Току зад моста се разнесоха две тихи, кратки изсвирвания, сигнал от главореза в челото, че е изследвал района за засади и не е открил нищо подозрително и че Златната Улица е чиста.

Фисиф в никакъв случай не бе напълно задоволен от сигнала за безопасност. Честно казано, дебеличкият крадец се забавляваше от това, да изпитва опасения или дори страх, поне до известна степен. Усещането за остра паника, скрита под напрегнато спокойствие, го караше да се чувства вълнуващо жив — повече, отколкото жените, на които се наслаждаваше от време на време. Така че той изучи с особено внимание през тънкия, сажделив смог фасадите и надвисналата галерия на Рокермас и Слаарг, докато двамата със Слевяс приближаваха сградите с наглед ленива, но съвсем не бавна крачка.

От тази страна на моста бяха изрязани четири прозорчета, между които имаше три големи ниши, а в тях стояха — още една реклама — три гипсови статуи в естествен ръст, малко проядени от дългите години отвратителен климат и оцветени в различни оттенъци на тъмносиво от също толкова години излагане на смога. Докато се приближаваха към дома на Дженгао преди обира, Фисиф им бе хвърлил един бърз, но проницателен поглед през рамо. Сега му се струваше, че статуята вдясно някак незабележимо се е променила. Тя представляваше средно висок мъж с шапка и наметало, който се взираше надолу с кръстосани ръце и мрачно изражение. Не, не съвсем незабележимо — като че ли статуята сега беше в по-равномерно тъмносиво, наметалото, шапката и лицето; чертите й изглеждаха някак по-остри, бе по-слабо проядена и той почти би се заклел, че е станала по-ниска!

Нещо повече, точно под нишата имаше пръснати сиви и бели камъчета, за които той не си спомняше да са били там по-рано. Напъна се да си припомни дали сред възбудата на обира — с опасното ликвидиране на леопарда, зашеметяването и прочие — онова вечно будно и стоящо нащрек ъгълче на съзнанието му не бе регистрирало далечен трясък, и му се стори, че наистина е така. Пъргавото му въображение обрисува възможността за отвор, или дори врата зад всяка статуя, откъдето тя би могла да бъде блъсната силно, за да падне върху минувачите — конкретно върху него и Слевяс, — а дясната статуя е била разбита, за да се изпробва механизмът, и след това е заменена с подобна.

Той щеше да продължи да държи под око и трите статуи, докато със Слевяс минават под тях. Нямаше да е трудно да отскочи, ако види някоя да се килва. Дали трябваше да дръпне Слевяс на безопасно място, когато това се случеше? Струваше си да обмисли въпроса.

Без дори миг отдих неспокойното му внимание се прехвърли върху портиците и колоните. Последните, дебели и високи близо три ярда, бяха наредени на неравни интервали, освен това имаха неправилни форми и канелюри, тъй като Рокермас и Слаарг бяха изключително модерни и наблягаха на недовършения вид, безредието и изненадата.

Но въпреки това на Фисиф, чиято предпазливост вече бе нащрек, му се стори, че елементът на изненадата малко се е позасилил, по-конкретно в наличието под портиците на един стълб в повече, отколкото последния път, когато бе минавал оттук. Не можеше да каже със сигурност коя точно е новопоявилата се колона, но беше почти уверен, че има такава.

Дали да сподели подозренията си със Слевяс? Да бе, та да получи още един съскащ укор и да зърне проблясък на презрение в малките, мътни очички.

Покритият мост вече бе близо. Фисиф хвърли поглед към дясната статуя и забеляза още разлики между нея и онази, която си спомняше. Макар да бе по-ниска, тя изглежда стоеше по-изправена, а намръщеното изражение на тъмносивото й лице издаваше не толкова философска замисленост, колкото подигравателно презрение, осъзната интелигентност и самонадеяност.

И все пак никоя от трите статуи не политна напред, докато той и Слевяс преминаваха под моста. Обаче се случи нещо друго. Една от колоните намигна на Фисиф.

Сивия Мишелов — защото Мишока вече се наричаше така в мислите си и в разговорите с Ивриан — се обърна в дясната ниша, подскочи и се хвана за корниза, тихо се метна върху плоския покрив и го пресече точно навреме, за да види как двамата крадци се показват изпод моста.

Без да се колебае, той скочи напред и надолу, тялото му бе изпънато като арбалетна стрела, а петите на обувките му от миша кожа — нацелени в потъналите в тлъстина плешки на ниския крадец, макар и малко по-напред, за да се компенсира разстоянието от един ярд, което той щеше да измине, докато Мишелова се носи към него.

В мига, в който скочи, високият крадец се озърна през рамо и мълниеносно измъкна нож, въпреки че не направи никакъв опит да дръпне или избута Фисиф от пътя на човека-снаряд, летящ към него. Мишелова сви рамене в полет. Просто щеше да му се наложи да се справи с високия крадец по-бързо, след като зашемети дебелия.

Точно тогава Фисиф се завъртя по-пъргаво, отколкото някой би счел за възможно, и изпищя тънко:

— Сливикин!

Обувките от миша кожа се врязаха в шкембето му. Беше все едно да се приземиш върху голяма възглавница. Избягвайки първото мушване на Слевяс, Мишелова направи акробатично салто напред, и докато черепът на дебелия крадец срещаше калдъръма с тъп звук, той се озова на крака, с кортик в ръката, готов да посрещне високия. Но това не бе необходимо. Слевяс вече също падаше с изцъклени малки очички.

Една от колоните бе скочила напред, влачейки зад себе си широка роба. Голямата качулка се бе отметнала назад, разкривайки лицето на дългокос младеж. Две мускулести ръце бяха изникнали от дългите свободни ръкави, образуващи най-горната част на колоната, а големият юмрук в края на едната бе нанесъл мощен удар в брадичката на Слевяс.

Фафрд и Сивия Мишелов се изправиха един срещу друг над проснатите в безсъзнание крадци. И двамата бяха готови за атака, но за миг нито един от тях не помръдна.

Всеки различи нещо необяснимо познато в другия.

Фафрд рече:

— Изглежда мотивите за присъствието ни тук са еднакви.

— Да изглежда ли? Със сигурност са! — отвърна Мишелова рязко, гледайки свирепо този потенциален нов враг, който беше цяла глава по-висок от високия крадец.

— Какво каза?

— Казах: „Да изглежда ли? Със сигурност са!“

— Колко цивилизовано! — отбеляза Фафрд с тон на задоволство.

— Цивилизовано ли? — попита подозрително Мишелова, стисвайки по-здраво кортика си.

— В такъв напрегнат момент да обръщаш внимание на точните думи — поясни Фафрд. Без да изпуска Мишелова от зрителното си поле, той хвърли поглед надолу. Очите му се плъзнаха по пояса и кесията на единия крадец, после се преместиха върху тези на другия. След това вдигна поглед към Мишелова с широка, сърдечна усмивка.

— Шейсет на шейсет? — предложи той.

Мишелова се поколеба, после прибра кортика си и отсече:

— Дадено! — Коленичи рязко и положи пръсти върху връзките на Фисифовата кесия. — Ти пребъркай Сливикин — нареди той.

Беше естествено да се предположи, че дебелият крадец бе извикал накрая името на другаря си. Без да вдига поглед от мястото, където бе коленичил, Фафрд подхвърли:

— А този… пор, който водеха със себе си. Къде изчезна?

— Пор ли? — отвърна Мишелова кратко. — Това беше мармозетка!

— Мармозетка — Фафрд се замисли. — Това е малка тропическа маймунка, нали? Ами, възможно е, макар да останах със странното впечатление, че…

Безшумната двустранна атака, която едва не ги порази в този миг, не изненада истински нито един от тях. И двамата я очакваха, но очакването се бе оттеглило от съзнателната им мисъл поради огромната изненада от срещата им.

Тримата главорези връхлетяха отгоре им едновременно, двама от запад и един от изток, всички с готови за удар мечове, тъй като предполагаха, че двамата грабители ще са въоръжени най-много с ножове и ще бъдат толкова плахи, или поне предпазливи, във въоръжен двубой като повечето крадци. Затова именно те бяха изненаданите и ошашавените, когато Мишелова и Фафрд рипнаха със светкавичната бързина на младостта, измъкнаха със замах страховито дълги мечове и опрели гръб в гръб, се изправиха срещу тях.

Мишелова леко парира в кварта удара на главореза от изток, така че острието премина на косъм от лявата му страна. Незабавно премина в контранападение. Противникът му на свой ред парира в кварта, отскачайки отчаяно назад. Без никакво забавяне върхът на дългия, тънък меч на Мишелова се гмурна под защитата му с изяществото на правеща реверанс принцеса, а след това се стрелна напред и леко нагоре, изпълнявайки наглед невъзможно дълъг удар за някой толкова нисък като Мишелова, плъзна се между две от плочките на ризницата на главореза, между ребрата, през сърцето и щръкна от гърба му, набождайки го като пиле на шиш.

Междувременно Фафрд, оказал се срещу двамата главорези от запад, отбиваше ниските им удари с малко широки махови движения надолу в пози секунда и ниска прима, след това завъртя рязко нагоре меча си — дълъг като на Мишелова, но по-тежък — така, че той разсече врата на десния му противник, като почти го обезглави. После, отстъпвайки бързо назад, се приготви да прониже другия.

Ала не се наложи. Тясна ивица окървавена стомана, последвана от сива ръкавица и ръка се стрелна покрай него изотзад и порази последния главорез със същия удар, който Мишелова бе използвал и срещу първия.

Двамата младежи избърсаха и прибраха мечовете си. Фафрд изтри лявата длан в робата си и я протегна напред. Мишелова свали дясната си сива ръкавица и стисна с жилестата си ръка голямата длан на другия. Без да разменят и дума, те коленичиха и довършиха пребъркването на двамата изпаднали в безсъзнание крадци, прибирайки малките торбички със скъпоценности. Отначало с намаслена кърпа, а после и със суха, Мишелова избърса криво-ляво мазната смес от сажди и пепел, с която бе почернил лицето си, след това бързо намота двете кърпи и ги пъхна обратно в торбата. После, само след едно въпросително намигване от страна на Мишелова и кимване от Фафрд, двамата бързо закрачиха в посоката, в която се бяха движили Слевяс и Фисиф с ескорта си.

След като се увериха, че на Златната Улица е чисто, те я прекосиха и продължиха на изток по Паричната, както предложи с жест Фафрд.

— Моето момиче е в „Златната минога“ — обясни той.

— Ами да го вземем и да го отведем у дома да се срещне с моето — предложи Мишелова.

— У дома? — поинтересува се Фафрд учтиво, с едва доловима въпросителна интонация в гласа си.

— Сумрачната Уличка — отзова се Мишелова.

— „Сребърната змиорка“?

— Зад нея. Ще пийнем нещо.

— Ще взема една делвичка. Пиячката никога не е много.

— Вярно. Не възразявам.

Няколко квартала по-нататък Фафрд, който бе метнал крадешком няколко погледа към новия си другар, каза убедено:

— Срещали сме се и преди.

Мишелова му се ухили.

— Крайбрежието близо до Планините на Глада?

— Точно така! Тогава бях пиратски юнга.

— А аз бях магьоснически чирак.

Фафрд спря, отново изтри дланта си в робата и я протегна.

— Казвам се Фафрд. Ф-А-Ф-Р-Д.

Мишелова пак се здрависа с него.

— Сивия Мишелов — каза той леко предизвикателно, сякаш подканваше някой да се изсмее на прякора му. — Извинявай, но как точно го произнасяш това? Фаф-ръд?

— Просто Фаф-ърд.

— Благодаря. — И те продължиха.

— Сивия Мишелов, значи? — отбеляза Фафрд. — Е, днес успя да затриеш някой и друг плъх.

— Определено. — Мишелова изпъчи гърди и вирна високо глава. После носът му потрепна комично, а единият ъгъл на устата му се изви в полуусмивка и той призна: — Ти лесно щеше да се справиш с втория. Отнех ти го само за да ти демонстрирам скоростта си. Впрочем, бях и възбуден.

Фафрд се изкикоти.

— На мен ли го казваш? А как мислиш, че се чувствах аз?

По-късно, докато пресичаха Улицата на Сводниците, той запита:

— Научи ли много магия от твоя магьосник?

Още веднъж Мишока вирна глава. Изду ноздрите си и изтегли надолу ъгълчетата на устата си, приготвяйки се за надута и неразбираема реч. Но изведнъж осъзна, че носът му отново потрепва, а устата му се разтяга в усмивка. Какво, по дяволите, имаше в този едър юначага, което му пречеше да прилага обичайните си номера?

— Достатъчно, за да разбера, че чародейството е дяволски опасна работа. Въпреки че все още продължавам да си играя с него от време на време.

Фафрд си задаваше същия въпрос. Цял живот не се бе доверявал на дребосъците, знаейки, че височината му на мига събужда тяхната завист. Но този малък хитрец беше някакво изключение. Мислеше бързо и се фехтуваше майсторски, няма спор. Отправи една молитва към Кос дано Влана да го хареса.

На североизточния ъгъл на Паричната и Курвенската Улица една бавно горяща факла, оградена с широк, позлатен цилиндър, хвърляше конус светлина нагоре, сред сгъстяващия се черен нощен смог, и друг конус — върху калдъръма пред вратата на кръчмата. В светлината на втория конус от сенките пристъпи Влана. Изглеждаше хубава в тясната си, черна кадифена рокля и червени чорапи, единственото й украшение беше кинжал със сребърна дръжка, прибран в също така сребърна ножница, както и обшита със сребро черна кесия — и двете закачени на чисто черен колан.

Фафрд представи Сивия Мишелов, който показа почти раболепна вежливост и сервилна галантност. Влана го изучи внимателно и след това го удостои с несигурна усмивка. Фафрд отвори под факлата малката кесийка, която бе взел от високия крадец. Влана надзърна в нея. После прегърна Фафрд, притисна го силно и звучно го целуна. След това пъхна скъпоценностите в кесията на колана си.

Когато това бе сторено, той каза:

— Виж, аз отивам за една делвичка. Ти й разкажи какво се случи, Мишелове.

Когато излезе от „Златната минога“, той носеше четири делви под лявата си мишница и изтриваше уста с опакото на дясната си длан. Влана се мръщеше. Той й се ухили. Мишелова премлясна с устни при вида на делвите. Заедно продължиха на изток по Паричната Улица. Фафрд осъзна, че мръщенето не е било предизвикано само от делвите и перспективата за налюскани до идиотщина мъже, отдали се на весело буйство. Мишелова тактично тръгна напред, уж да показва пътя. Когато фигурата му вече се различаваше само като смътно петно в сгъстяващия се смог, Влана прошепна сприхаво:

— Зашеметили сте двама членове на Гилдията на Крадците и не сте им прерязали гърлата?

— Убихме трима наемни главорези — възрази Фафрд вместо извинение.

— Враждата ми не е с Братството на Убийците, а с проклетата Гилдия. Ти ми се закле, че при всяка възможност…

— Влана! Не можех да накарам Сивия Мишелов да си мисли, че съм някакъв аматьор, обладан от истерия и жажда за кръв.

— Вече му отдаваш голямо значение, а?

— Той може би ми спаси живота тази нощ.

— Е, той пък ми каза, че би им прерязал гърлата, докато успея да мигна, ако е знаел, че искам това.

— Просто се е опитвал да бъде вежлив.

— Може би да, а може би не. Но ти знаеше и не…

— Влана, млъкни!

Мръщенето й се смени с яростен поглед, след това тя внезапно се изсмя, усмихна се треперливо, сякаш ей сега ще се разплаче, но се овладя и усмивката й стана по-мила.

— Извинявай, скъпи — каза тя. — Сигурно понякога си мислиш, че полудявам, а и на мен понякога ми се струва, че е така.

— Тогава недей — рече той късо. — Вместо това си мисли за камъните, които спечелихме. И се дръж добре с новите ни приятели. Пийни си малко вино и се отпусни. Смятам да се забавлявам тази нощ. Заслужил съм си го.

Тя кимна и стисна рамото му в знак на съгласие, а също и за утеха и успокоение. Те забързаха, за да настигнат смътната фигура отпред.

Мишелова сви наляво и ги поведе на половин квартал северно от Евтината Улица — там, където една по-тясна уличка поемаше отново на изток. Черната мъгла в нея изглеждаше плътна.

— Сумрачната Уличка — обясни Мишелова.

Фафрд кимна, че знае.

— Сумрачна е прекалено слаба… прекалено прозрачна дума за нея тази вечер — каза Влана с неравен смях, в който все още имаше следи от истерия и който завърши с пристъп на задавена кашлица. Когато успя да преглътне отново, тя изхъхри: — Проклет да е този нощен смог на Ланкмар! Ама че дяволски град.

— Това е заради близостта на Голямото Солено Тресавище — обясни Фафрд. И това наистина бе част от отговора. Лежащ в ниското между Тресавището, Вътрешното Море, реката Хлал и равните южни поля, напоявани от излизащите от Хлал канали, Ланкмар с безбройните си пушеци бе жертва на мъглите и сажделивия смог. Нищо чудно, че жителите бяха приели черната тога за свое официално облекло. Някои твърдяха, че тогата отначало е била бяла или бледокафява, но толкова бързо почернявала от саждите, изисквайки непрестанно пране, че пестеливият Сюзерен утвърдил официално това, което бе наложено от природата и достиженията на цивилизацията.

На половината път до Коларската Улица от северната страна в полумрака изникна една кръчма. Над входа висеше зейнала змиеподобна фигура от светъл метал, покрита със сажди. Те подминаха вратата, преградена със завеса от лекьосана кожа, от чийто прорез долитаха високи гласове, трептяща светлина на факли и алкохолни пари.

Малко след „Сребърната змиорка“ Мишелова ги поведе през мастиленочерен проход покрай източната стена на кръчмата. Трябваше да вървят в редица, опипвайки с ръце грубите, лепкави от мъглата тухли и държейки се плътно един до друг.

— Внимавайте с локвата — предупреди Мишелова. — Дълбока е като Външното Море.

Проходът се разшири. Отразена светлина на факли, процеждаща се през тъмната мъгла, им позволяваше да различават само най-общо заобикалящите ги форми. Вдясно имаше висока стена без прозорци. Вляво, притисната в гърба на „Сребърната змиорка“, се издигаше мрачна, разнебитена сграда от потъмнели тухли и старо, почерняло дърво. На Фафрд и Влана им се стори напълно изоставена, докато не вдигнаха глави, за да погледнат към мансардата на четвъртия етаж под раздрънканите улуци на покрива. Там грееха бледи ивици и точици жълта светлина през три плътно зарешетени прозореца. По-нататък проходът излизаше в тясна уличка.

— Уличката на Костите — каза им Мишелова с някак приповдигнат тон. — Аз я наричам Лайняния Булевард.

— Усещам миризмата — каза Влана.

Двамата с Фафрд вече можеха да различат дългото, тясно дървено външно стълбище, стръмно и провиснало, без перила, което водеше нагоре към осветения таван. Мишелова пое делвите от Фафрд и се закатери по него доста пъргаво.

— Последвайте ме, като стигна горе — извика той през рамо. — Мисля, че ще издържи теглото ви, Фафрд, но по-добре се качвайте един след друг.

Фафрд нежно побутна Влана напред. Надавайки отново звънтящ от истерия смях, прекъснат по средата на пътя от нов пристъп на задавена кашлица, тя се изкатери до Мишелова, който сега стоеше в отворения вход, откъдето се лееше жълта светлина, бързо разсейваща се в нощния смог. Беше положил леко ръка върху голяма, незаета кука за лампа от ковано желязо, здраво вградена в каменна част от външната стена. Той се отмести с поклон и тя влезе.

Фафрд я последва, поставяйки стъпалата си колкото може по-близо до стената, с ръце, готови да се вкопчат за опора. Цялото стълбище заскърца злокобно и при всяка стъпка поддаваше малко, когато той отпускаше теглото си върху него. Близо до върха едно стъпало се строши с приглушен трясък на полуизгнило дърво. Възможно най-внимателно той се просна по корем върху колкото стъпала можеше да достигне, за да разпредели теглото си, и изруга пиперливо.

— Не се тревожи, делвите са в безопасност — извика весело Мишелова отгоре.

Фафрд пропълзя остатъка от пътя с донякъде вкиснато изражение на лицето и не се изправи на крака, докато не се озова във входа. Когато най-сетне го направи, почти ахна от удивление. Беше все едно да изтриеш зеленията от евтин месингов пръстен и да откриеш вграден в него безценен диамант, греещ с всички цветове на дъгата. Богати драперии, някои блещукащи от сребърни и златни везма, покриваха стените навсякъде, освен там, където се намираха прозорците със затворени капаци — а тези капаци бяха позлатени. Подобни, но по-тъмни тъкани покриваха ниския таван, създавайки прелестен балдахин, на който пръските злато и сребро стояха като звезди. Наоколо бяха разхвърляни пухкави възглавнички и ниски масички, върху които горяха множество свещи. Върху полиците по стените, спретнато наредени на купчинки като малки дървесни трупчета, имаше огромен запас свещи, многобройни свитъци, делви, бутилки и емайлирани кутийки. Ниска тоалетка стоеше пред огледало от полирано сребро и бе гъсто затрупана със скъпоценности и козметика. В голяма камина бе поставено малко кюмбе, грижливо боядисано в черно, с орнаментирана горна част. А край него бе подредена малка пирамидка от тънки, насмолени факли с разръфани краища — подпалки — и друга пирамида от метли и бърсалки с къси дръжки, неголеми цепеници и блестящо черни въглища.

На ниска платформа край камината бе поставена късокрака кушетка с висока облегалка, застлана със златоткана покривка. Върху нея седеше слаба, бледолика, изящно красива девойка в рокля от плътна виолетова коприна, избродирана със сребро и препасана със сребърна верижка. Пантофките й бяха от кожа на бяла снежна змия. Сребърни игли с инкрустирани в главите им аметисти придържаха вдигнатата високо черна коса. Около раменете й бе загърната бяла хермелинова наметка. Тя се бе привела напред с неспокойна любезност и протягаше своята леко потрепваща тънка бяла ръчица към Влана, която бе коленичила отпреде й и сега внимателно пое предложената ръка, склони глава над нея, като при това собствената й лъскава, права, тъмнокафява коса заслони лицето й, и притисна дланта на другото момиче към устните си.

Фафрд бе доволен да види, че любимата му се държи както трябва в тази определено странна, макар и очарователна ситуация. После, като погледна дългия, обут в червен чорап крак на Влана, изпънат далеч назад, докато тя коленичеше върху другия, той забеляза, че целият под е осеян с два, три и дори четири слоя плътно натрупани тежки, пъстроцветни килими от най-добрите, внасяни от Източните Земи.

— Ти си Килимения Крадец! — обяви той. — Похитителя на Черги!… А също и Грабителя на Свещи — добави, имайки предвид две поредици неразкрити кражби, за които говореше цял Ланкмар, когато той и Влана бяха пристигнали преди около месец.

Мишелова сви рамене срещу Фафрд с безучастно изражение, после внезапно се ухили, присвитите му очи потрепнаха и той се впусна в импровизиран танц, въртейки се и подскачайки из стаята, като накрая се озова пред Фафрд, където бързо смъкна от раменете му робата с качулка и дълги ръкави, разтърси я, прилежно я сгъна и я положи върху една възглавничка.

След дълга, несигурна пауза момичето във виолетово нервно потупа със свободната си ръка златотканата покривка до себе си и Влана се настани там, като внимаваше да не е твърде близо. После двете жени заговориха на нисък глас, като Влана насочваше разговора, макар и не очевидно.

Мишелова свали собственото си сиво наметало с качулка, сгъна го почти придирчиво и го постави до това на Фафрд. След това двамата разпасаха мечовете си и Мишелова ги положи върху нагънатите роба и наметало.

Без оръжията и обемистите си дрехи те бяха заприличали внезапно на младежи, и двамата с открити, гладко избръснати лица, и двамата стройни, въпреки издуващите се мускули по ръцете и прасците на Фафрд; той с дълга златисточервена коса, спускаща се по гърба и раменете му, а Мишелова с тъмна коса, подрязана на бретон; единият в кафява кожена туника, обшита с медни нишки, другият в жакет от грубо изтъкана сива коприна.

Те се усмихнаха един на друг. Чувството, че изведнъж са се превърнали в момчета, което и двамата изпитаха, направи усмивките им за първи път малко смутени. Мишелова прочисти гърлото си и като се поклони леко, продължавайки да гледа към Фафрд, посочи плавно с ръка към златната кушетка и каза с малко запъване в началото, но иначе съвършено гладко:

— Фафрд, добри ми приятелю, позволи ми да те представя на моята принцеса. Ивриан, скъпа моя, приеми Фафрд благосклонно, ако обичаш, защото тази нощ с него се бихме гръб в гръб срещу трима и победихме.

Фафрд се приближи, леко прегърбен, короната на червеникавозлатистата му коса обърса обсипания със звезди свод, и коленичи пред Ивриан точно като Влана. Тънката ръчица, която се протегна към него, сега изглеждаше стабилна, но все пак потрепваше незабележимо, което той откри, щом я докосна. Той се отнесе с нея сякаш бе коприна, изтъкана от фината паяжина на белия паяк, като едва-едва допря устните си до нея и промърмори някакви комплименти, все още чувствайки известна нервност.

Не усети, поне в настоящия момент, че Мишелова бе не по-малко нервен от него, ако не и повече, като се молеше от все сърце Ивриан да не прекали с ролята си на принцеса и да покаже високомерно отношение към гостите или пък да се разтрепери или да избухне в сълзи, да се хвърли в обятията му или да побегне към съседната стая, защото Фафрд и Влана бяха буквално първите създания, хора или животни, благородници, свободни или роби, които той бе довел или допуснал в луксозното гнезденце, създадено от него за аристократичната му любима — с изключение на двете папагалчета, които цвърчаха в сребърна клетка, висяща от другата страна на камината.

Въпреки своята проницателност и новооткрит цинизъм, на Мишелова никога не му бе хрумвало, че именно неговото очарователно, но безсмислено глезене на Ивриан караше потенциално смелото и реалистично момиче, което преди четири месеца бе избягало заедно с него от килията за изтезания на баща си, да прилича все повече на кукличка.

Но сега, щом Ивриан най-сетне се усмихна и Фафрд нежно пусна ръката й и внимателно отстъпи назад, Мишелова се отпусна облекчено, взе две сребърни чашки и две сребърни канчета, избърса ги ненужно с копринена кърпа, внимателно избра бутилка виолетово вино, след това, като се ухили на Фафрд, вместо да я отвори, отпуши една от делвите, които севернякът бе донесъл, напълни до ръба четирите блестящи съда и ги поднесе. После, като си прочисти гърлото, този път вече без следа от запъване, произнесе:

— За моята най-голяма кражба досега в Ланкмар, която ща — не ща, трябва да поделя шейсет на шейсет с… — той не можа да устои на внезапния импулс — … с този голям, дългокос, непохватен варварин тук! — и гаврътна четвъртината от канчето си с приятно парещо, подсилено с бренди вино.

Фафрд изгълта половината от своето и отвърна с друг тост:

— За най-надутия и придирчив цивилизован дребосък, с когото ми се е случвало да деля плячката си — след което погълна и остатъка и с широка усмивка, разкрила белите му зъби, протегна празното си канче.

Мишелова го напълни отново, доля и своето, после го остави, за да се приближи до Ивриан и да изсипе в скута й камъните, които бе задигнал от Фисиф. На новото си, достойно за завист място те заблестяха във всички цветове на дъгата, като малка локвичка живак.

Ивриан се дръпна назад разтреперана и едва не ги разпиля, но Влана внимателно я хвана за ръката и я укроти, после се наведе над камъните с дълбока въздишка на удивление и възхита, бавно премести завистливия си поглед върху бледото момиче и започна доста бързо, но с усмивка, да й шепне. Фафрд осъзна, че Влана се преструва, но го прави добре и ефикасно, тъй като Ивриан скоро кимаше усърдно и не след дълго започна да шепне в отговор. По нейна молба Влана донесе една синя емайлирана кутийка, инкрустирана със сребро, и двете преместиха скъпоценностите от скута на Ивриан в синята й, кадифена вътрешност. После Ивриан остави кутийката близо до себе си и те продължиха да си бъбрят.

Щом се справи с второто си канче на по-малки глътки, Фафрд се отпусна и започна да оглежда по-подробно обстановката. Зашеметяващото чувство от първото зърване на тази тронна зала в порутена къща, чийто пъстър лукс се засилваше от контраста с мрака, калта, изгнилите стълби и Лайняния Булевард отвън, бе избледняло и той започна да забелязва развалата и гниенето под бляскавата повърхност.

Черно, изгнило дърво, а също и сухо, напукано дърво надничаха тук-там между драпериите и изпускаха неприятния си мирис на старост. Целият под бе хлътнал под килимите — в центъра на стаята с цяла педя. Голяма хлебарка пълзеше по една златоткана драперия, а друга — по пода към кушетката. Ивици нощен смог се процеждаха през кепенците, образувайки мимолетни черни арабески на фона на позлатата. Камъните на голямата камина бяха почистени и излъскани, но все пак по-голямата част от мазилката между тях я нямаше, някои бяха хлътнали, а други липсваха.

Мишелова подклаждаше огън в поставеното там кюмбе. Напъха докрай пламтящата в жълто подпалка, която бе запалил от гърненцето с жар, затвори с куката малката черна вратичка пред разрастващите се пламъци и се приближи отново към другите. Сякаш прочел мислите на Фафрд, той взе няколко къса тамян с конусовидна форма, запали върховете им, така че те запушиха, и ги разстави из стаята в блестящи плитки месингови съдове — като настъпи силно едната от хлебарките по пътя си и скришом хвана и смачка другата в свития си юмрук. След това натъпка копринени парцали в най-широките процепи на кепенците, взе отново сребърното си канче, изгледа за миг много сурово Фафрд, сякаш предизвиквайки го да каже само една думичка срещу възхитителната, но и леко абсурдна къщичка за кукли, която бе приготвил за своята принцеса.

В следващия момент той се усмихваше и надигна канчето си срещу Фафрд, който направи същото. Нуждата да си налеят отново ги събра близо един до друг и Мишелова обясни полугласно:

— Бащата на Ивриан беше херцог. Аз го убих, с черна магия струва ми се, докато той ме измъчваше до смърт на дибата. Ужасно жесток човек, жесток и към дъщеря си, но все пак беше херцог, така че Ивриан изобщо не е свикнала да се издържа сама или да се грижи за себе си. Гордея се, че я поддържам в по-голям лукс, отколкото някога баща й с всичките му слуги и прислужнички.

Сподавяйки внезапното неодобрение, което изпита към това становище и поведение, Фафрд кимна и рече дружелюбно:

— Определено си успял да накрадеш оттук-оттам извънредно очарователен малък дворец, напълно достоен за ланкмарския Сюзерен Карстак Овартамортес или за Краля на Кралете в Хорбориксен.

От кушетката Влана извика с дрезгавия си контраалт:

— Сиви Мишелове, твоята принцеса желае да чуе описание на тазнощното приключение. И може ли да получим още вино?

Ивриан извика:

— Да, ако обичаш, Мишок.

Трепвайки почти недоловимо при този по-раншен прякор, Мишелова погледна към Фафрд за позволение, получи кимване и се хвърли в разказа си. Но преди това поднесе на момичетата вино. Нямаше достатъчно, за да напълни чашите им, така че той отвори нова делва и след миг размисъл отпуши всичките три, като постави една край кушетката, една до Фафрд, който се бе проснал върху обсипаните с възглавнички килими, и запази една за себе си.

Очите на Ивриан се разшириха загрижено при този знак за задаващ се запой. Изражението на Влана бе цинично, с лек оттенък на гняв, но нито една от двете не изрази на глас неодобрението си.

Мишелова разказа добре историята за ограбването на крадците, частично изигравайки я, като я разкраси само с една художествена измислица — как порът-мармозетка преди да избяга се покатерил по гърба му и се опитал да му издере очите — и бе прекъснат само два пъти.

Когато каза „И тогава аз със свистене оголих моя Скалпел…“, Фафрд отбеляза:

— О, значи си дал прякор и на меча, както на себе си?

Мишелова се надигна.

— Да, а кортика си наричам Котешки Нокът. Нещо против? Детинско ли ти се вижда?

— Съвсем не. Аз самият наричам меча си Сив Жезъл. Всички оръжия са посвоему живи, изтънчени и заслужават име. Моля те, продължавай.

А когато спомена неизвестното животинче, което подрипваше около крадците (и му бе атакувало очите!), Ивриан пребледня и каза с трепет:

— Мишок! Това ми звучи като фамулус на вещица!

— На магьосник — поправи я Влана. — Тези мекушави злодеи от Гилдията не щат да имат нищо общо с жените, освен като платени или насилени средства за утоляване на тяхната похот. Но сегашният им повелител Кровас, макар да е суеверен, се слави с това, че взема всякакви предпазни мерки, и нищо чудно да има на служба при себе си чернокнижник.

— Изглежда много вероятно; тази мисъл ме изпълва с ужас — съгласи се Мишелова със злокобен поглед и страховит глас. Той всъщност ни най-малко не вярваше на това, нито пък изпитваше каквото каза (беше горе-долу толкова изпълнен с ужас, колкото пустинята — с вода), но жадно приемаше всичко, което би спомогнало за нагнетяване атмосферата на представлението му.

Когато приключи, момичетата, с блестящи и влюбени очи, вдигнаха тост за него и Фафрд, за тяхната ловкост и храброст. Мишелова се поклони и пусна една бърза усмивка, а после се просна на пода с уморена въздишка, бършейки челото си със сребровезана кърпичка, и отпи голяма глътка от канчето.

След като поиска разрешение от Влана, Фафрд разказа за рискованото им бягство от Мразовития Кът — той от клана си, тя от актьорската трупа — и за придвижването им към Ланкмар, където се бяха настанили в едно актьорско общежитие близо до Площада на Мрачните Наслади. Ивриан се притисна към Влана и трепереше с ококорени очи при епизодите с вещици — почти толкова очарована, колкото и ужасена от разказа на Фафрд, помисли си той. Каза си, че е естествено една кукличка да обича историите за призраци, макар да се чудеше дали удоволствието й щеше да е също толкова голямо, ако знаеше, че неговите истории са чистата истина. Тя изглежда живееше във въображаем свят — което поне наполовина се дължеше на поведението на Мишелова, беше сигурен в това.

Единственият съществен момент, който пропусна, бе твърдото намерение на Влана да си отмъсти жестоко на Гилдията на Крадците, задето бяха измъчвали до смърт съучастниците й и я бяха прогонили от Ланкмар, когато бе опитала да краде самостоятелно в града под прикритието на пантомима. Разбира се, не спомена и за обещанието си — глупаво, както си мислеше сега — да й помогне в това кърваво начинание.

След като свърши и получи аплодисменти, откри, че гърлото му е пресъхнало въпреки певческия тренинг, ала когато се опита да го навлажни, видя, че и канчето му е празно, а също и делвата, въпреки че не се чувстваше ни най-малко пиян; целият алкохол се бе изпарил от него при говоренето, рече си той, като при всяка своя пламенна дума е изпускал малка част от него.

Мишелова се намираше в подобно състояние и също не беше пиян — макар да проявяваше склонност към тайнствени паузи и взиране в нищото, преди да отговори на въпрос или да направи забележка. Този път, след едно особено дълго взиране в нищото, той предложи Фафрд да го придружи до „Змиорката“, за да купят свежи припаси.

— Но ние имаме много вино в нашата делва — възпротиви се Ивриан. — Или поне малко — коригира се тя. Наистина звучеше празна, когато Влана я разклати. — Освен това тук имаш всякакви вина.

— Не и от това, скъпа моя, а правило номер едно е никога да не ги смесваш — обясни Мишелова, размахвайки пръст. — Това е пътят към болестите, да-да, и към безумието.

— Скъпа моя — каза Влана, потупвайки съчувствено китката на Ивриан, — във всяка добра забава по някое време идва момент, когато всички истински мъже просто трябва да излязат навън. Това е ужасно глупаво, но им е в природата и не може да се избегне, повярвай ми.

— Но, Мишок, мен ме е страх. Историята на Фафрд ме уплаши. И твоята също… Ще чуя онзи едроглав, черен, плъхоподобен фамулус да дращи по кепенците, щом тръгнеш, знам си аз!

На Фафрд му се стори, че тя изобщо не е уплашена, а просто изпитва удоволствие сама да се плаши и да демонстрира властта си над своя любим.

— Най-скъпа моя — каза Мишелова с леко хлъцване, — цялото Вътрешно Море, цялата Земя на Осемте Града, и най-сетне целите Планини на Тролската Стъпка с тяхното опиращо в небесата великолепие лежат между теб и Фафрдовите ледени привидения или — прости ми, приятелю, но е възможно — халюцинации, примесени със случайност. Що се отнася до фамулусите, пфу! Те никога не са били нещо повече от обикновени противни животинки, отглеждани от миризливи бабички или женствени дъртаци.

— „Змиорката“ е само на една крачка, лейди Ивриан — каза Фафрд, — а вие ще имате до себе си моята скъпа Влана, която уби най-големия ми враг с едно-единствено мятане на кинжала, който сега носи.

Влана хвърли на Фафрд един поглед, продължил не по-дълго от мигване на окото, но каза весело:

— Ама че начин да успокоиш уплашено момиче! Нека глупчовците да вървят, скъпа. Така ще имаме възможност да си побъбрим насаме, при което ще ги разнищим целите — от пропитите с вино глави до немирните им нозе.

И така Ивриан се остави да бъде убедена, а Мишелова и Фафрд се изнизаха, бързо затваряйки вратата след себе си, за да не влезе нощният смог. Забързаните им стъпки надолу по стълбите можеха ясно да се чуят отвътре. Раздаваше се леко скърцане и скрибуцане на старо дърво, но нямаше звуци от ново трошене на стъпало или друга злополука.

Докато чакаха да им донесат от избата четирите делви, двамата нови приятели си поръчаха по едно канче от същото подсилено вино или някое достатъчно близко до него и се оттеглиха в най-малко шумния край на дългия тезгях на изпълнената с глъч кръчма. Мишелова ловко срита един плъх, който бе измушил черната си глава от дупката.

След като всеки от тях ентусиазирано похвали момичето на другия, Фафрд каза неуверено:

— Между нас казано, мислиш ли, че може да има нещо вярно в забележката на твоята сладка Ивриан, че малкото, тъмно създание със Сливикин и другия крадец от Гилдията е било фамулус на магьосник, или поне някакво умно животинче на чародей, тренирано да служи като свръзка и да докладва за инциденти на господаря си или на Кровас, или пък на двамата?

Мишелова се засмя леко.

— Строиш кошмари от нищото — безформени дребни кошмарчета, недокоснати от логиката, — скъпи ми варварски братко, ако мога да се изразя така. Първо, изобщо не сме сигурни, че зверчето е било свързано с крадците от Гилдията. Може да е било някое бездомно котенце или голям плъх — като тази гадина! — Той ритна отново. — Но, второ, дори да предположим, че е било създание на магьосник, нает от Кровас, как би могло да даде смислен доклад? Не вярвам в говорещи животни — с изключение на папагали и други подобни птици, които просто… папагалстват, и такива, които могат да общуват с хората чрез сложен език на знаците. Или може би си представяш как зверчето пъха лапичка в някоя мастилница и си пише доклада с едри букви върху прострян на пода пергамент?

Хей ти, зад тезгяха! Къде са ми делвите? Да не би плъховете да са изяли момчето, което отиде за тях преди цели дни? Или е умряло от глад, докато ги е търсило? Е, кажи му да се размърда, а междувременно ни напълни отново чашите.

Не, Фафрд, дори да допуснем, че животинчето е пряко или косвено свързано с Кровас и се е втурнало към Дома на Крадците след нашата схватка, какво би могло да им каже? Само, че нещо се е объркало при обира у Дженгао. Което те тъй или иначе скоро ще заподозрат, след като крадците и главорезите им закъснеят с връщането.

Фафрд се намръщи и промърмори инатливо:

— Косматата гадинка би могла все пак да предаде външността ни на майсторите от Гилдията и те могат да ни разпознаят, да ни издирят и да ни нападнат в домовете ни. Или пък Сливикин и дебелият му приятел могат да го сторят, като дойдат на себе си.

— Скъпи приятелю — рече съчувствено Мишелова, — като още веднъж те моля за снизхождение към думите ми, боя се, че това силно вино ти е размътило ума. Ако Гилдията знаеше как изглеждаме или къде живеем, щяха да ни се изсипят на главите още преди дни, седмици — не, даже месеци. Или може би не знаеш, че наказанието им за самостоятелно или дори невъзложено крадене в границите на Ланкмар и на три левги околовръст е единствено смърт, по възможност — след мъчения.

— Всичко това ми е известно, а моето положение е по-лошо дори от твоето — отвърна Фафрд и като накара Мишелова да му обещае, че ще пази тайна, му разправи историята за вендетата на Влана срещу Гилдията и изключително сериозните й блянове за всеобхватна мъст.

По време на разказа му от избата пристигнаха четирите делви, но Мишелова просто нареди глинените им чаши да бъдат напълнени.

Фафрд завърши:

— И така, вследствие на даденото от едно оглупяло от любов и неуко момче обещание в едно южно ъгълче на Студената Пустош, сега аз, вече като трезвомислещ мъж — е, освен в случаи като този — откривам, че непрекъснато ме молят да водя война срещу сила, не по-малка от войските на Карстак Овартамортес, понеже, както може би знаеш, Гилдията има местни организации във всички други градове на тази страна, да не споменавам споразуменията с обирджийските и бандитски организации от останалите държави, включващи право на екстрадиция. Не се залъгвай, аз много обичам Влана и тя самата е опитен крадец, без чиито напътствия едва ли щях да оцелея през първата си седмица в Ланкмар, но по този въпрос направо се е побъркала, запънала се е и нито логиката, нито убеждаването могат да я помръднат дори на косъм. А що се отнася до мен, е, през месеца, откакто съм тук, научих, че единственият начин да оцелееш в цивилизацията е да се водиш по неписаните й закони — които са много по-важни от тези, издълбани в камък — и да ги нарушаваш единствено при опасност, извънредно потайно и като вземеш всички предпазни мерки. Както сторих аз тази нощ — впрочем, това не ми беше първият обир.

— Наистина, да се предизвиква открито Гилдията е лудост, тук си напълно прав — подкрепи го Мишелова. — Ако не успееш да избиеш тази шантава идея от главата на твоето тъй прекрасно момиче — а аз виждам, че тя е безстрашна и своенравна, — тогава трябва твърдо да отказваш и най-дребните й желания в тази насока.

— Наистина трябва — съгласи се Фафрд и добави малко обвиняващо: — Макар че, доколкото разбрах, ти си й казал, че с радост би прерязал гърлата на двамата, които зашеметихме.

— Просто бях любезен, човече! Нима искаш да се държа грубо с момичето ти? Това показва колко високо ценях още тогава твоята благосклонност. Но срещу една жена може да се опълчи само нейният любим. Както трябва да сториш ти в този случай.

— Наистина трябва — повтори Фафрд, наблягайки на това с голямо убеждение. — Ще бъда пълен идиот, ако се захвана с Гилдията. Разбира се, ако ме хванат, те тъй или иначе ще ме убият за самоволно обирджийство. Но да нападам Гилдията директно без причина, да убия дори един крадец от Гилдията без нужда, или само да покажа желание за нещо подобно — това си е чиста лудост!

— Не само, че ще бъдеш пиян, олигавен идиот, но и без съмнение най-много след три нощи ще се развониш, застигнат от тази императрица на болестите — Смъртта. За такива злонамерени нападения, насочени срещу организацията, Гилдията се разплаща десетократно по-сурово, отколкото за другите нарушения. Всички планирани обири и други кражби ще бъдат отложени и цялата мощ на Гилдията и съюзниците й ще бъде хвърлена срещу теб. Бих сметнал, че имаш по-добри шансове да се справиш самичък с цялото войнство на Краля на Кралете, отколкото с коварните служители на Гилдията на Крадците. Предвид размерите, силата и ума ти, може да се равняваш на взвод или дори рота, но не и на цяла армия. Така че повече никакви отстъпки пред Влана по въпроса.

— Съгласен! — каза високо Фафрд, стисна здравата като желязо ръка на Мишелова с почти смазваща сила и я разтърси.

— А сега трябва да се връщаме при момичетата — каза Мишелова.

— Само след още едно питие, докато оправяме сметката. Ей, момче!

— Става. — Мишелова се зае да рови в кесията си, за да плати, но Фафрд запротестира буйно. Накрая те хвърлиха монета, за да решат спора, Фафрд победи и с голямо задоволство отброи сребърните си смердуци върху лекьосания и очукан тезгях, белязан също и с безброй кръгове от чаши, сякаш някога е служил за дъска на побъркан геометрик. Те с труд се изправиха на крака, а Мишелова за последен път срита леко дупката на плъха за късмет.

При това мислите на Фафрд се върнаха назад и той рече:

— Ако предположим, че зверчето не може да пише с лапички или да говори с уста или с жестове, пак може да ни е проследило от разстояние, да е набелязало жилището ти, а после да се е върнало в Дома на Крадците, за да доведе господарите си при нас като хрътка!

— А, ето че пак заговори умно — каза Мишелова. — Ей, момче, дай и една кофа слаба бира. — Като забеляза озадачения поглед на Фафрд, той поясни: — Ще я разлея пред „Змиорката“ и по целия път, за да залича миризмите ни. Да, ще я разплискам и по стените.

Фафрд кимна мъдро.

— Аз пък помислих, че съм се натряскал дотолкова, че ми се причуват разни работи.

Влана и Ивриан, потънали в оживен разговор, се сепнаха при тежкото трополене по стълбите. Препускащи бегемоти едва ли биха вдигнали по-голям шум. Скърцането и пращенето бяха изумителни, дори се чу трясък от трошенето на две стъпала, но громолящите стъпки не се забавиха и за миг. Вратата се отвори с размах и двамата мъже нахълтаха вътре сред голям облак нощен смог, който бе рязко отсечен от черния си източник при затръшването на вратата.

— Казах ви, че ще се върнем, докато мигнете — извика весело Мишелова на Ивриан, докато Фафрд закрачи напред, без да обръща внимание на скърцащия под, ревейки: „Сърчице мое, тъй ужасно ми липсваше!“, награби Влана въпреки бурния й протест, звучно я млясна и я притисна здраво към себе си, преди да я остави обратно на кушетката.

Странно, но тази, която се разгневи на Фафрд, бе Ивриан, а не Влана, която се усмихваше нежно, макар и малко замаяно.

— Господин Фафрд — каза тя остро, сложила малките юмручета на тънките си бедра, вирнала заострената си брадичка, а тъмните й очи горяха. — Моята мила Влана ми разказваше за неописуемо отвратителните неща, причинени от Гилдията на Крадците на нея и най-скъпите й приятели. Извинете ме за прямотата, с която ви говоря въпреки скорошното ни познанство, но мисля, че не е особено мъжествено от ваша страна да й отказвате справедливото възмездие, което тя желае и което напълно заслужава. Това важи и за теб, Мишок, който си се хвалил на Влана какво би сторил, само ако знаеше, и който при подобен случай не се посвени да убиеш собствения ми баща — или смятания за мой баща — заради неговите жестокости!

На Фафрд му стана ясно, че докато той и Сивия Мишелов се бяха наливали кротко в „Змиорката“, Влана бе изложила пред Ивриан, несъмнено с доста разкрасяване, своите оплаквания срещу Гилдията и си бе играла безжалостно с наивните романтични чувства на момичето и възвишените й идеи за рицарска доблест. Също така му бе ясно, че Ивриан е доста пияна. Изпразнената на три четвърти бутилка виолетово вино от далечния Кираай стоеше на ниската масичка до тях.

И все пак не можеше да направи нищо друго, освен да разпери безпомощно големите си ръце и да сведе глава повече, отколкото му налагаше ниският таван, под погледа на Ивриан, подсилен от този на Влана. В края на краищата те бяха прави. Той бе обещал.

Така че Мишелова бе първият, който се опита да отрече:

— Стига де, гълъбче — извика той весело, като затанцува из стаята, затъквайки с коприна още цепнатини, за да спре сгъстяващия се нощен смог, а после разръчка и подхрани огъня в кюмбето, — и ти също, прекрасна лейди Влана. През последния месец Фафрд е удрял крадците от Гилдията там, където ги боли най-много — в кесиите, кандилкащи се между краката им. Отмъкването на плячката от грабежите им се равнява на множество свирепи ритници в слабините им. Повярвайте ми, това боли много повече, отколкото да ги отървеш от живота с един бърз, почти безболезнен удар с меча. А тази вечер аз му помогнах в това достойно начинание — и с удоволствие ще го сторя пак. Хайде да пием. — И той звучно отпуши една от новите делви и се втурна да пълни сребърните чаши и канчета.

— Отмъщение на търгаш! — отвърна Ивриан презрително, без да се укроти ни най-малко, дори гневът й се усили. — Вие и двамата в сърцето си сте верни и благородни рицари, знам това, въпреки цялото ви сегашно клинчене. Най-малкото трябва да донесете на Влана главата на Кровас!

— И какво ще я прави? Каква работа ще ни свърши, освен че ще оплеска килимите? — поинтересува се жално Мишелова, докато междувременно съобразителността на Фафрд най-сетне се върна, той падна на едно коляно и изрече бавно:

— Най-уважаема лейди Ивриан, вярно е, че тържествено обещах на възлюблената си Влана, че ще й помогна в нейното отмъщение, но това беше още във варварския Мразовит Кът, където кръвната вражда е нещо обичайно и общоприето за всички кланове, племена и братства на дивите северняци от Студената Пустош. В своята наивност аз мислех, че отмъщението на Влана е нещо от този тип. Но тук, в центъра на цивилизацията, аз открих, че всичко е различно и правилата и обичаите са обърнати с главата надолу. Все пак независимо дали се намира в Ланкмар или в Мразовития Кът, човек трябва да се съобразява с тези правила и обичаи, за да оцелее. Тук най-могъщото нещо, най-боготвореният идол са парите, независимо дали човек трябва да ги придобива с пот на челото, с кражба, като мачка другите или като ги мами. Тук вендетата и отмъщението не влизат в никакви правила и се наказват по-строго дори от безумното насилие. Помислете, лейди Ивриан, ако ние с Мишока донесем на Влана главата на Кровас, двамата с нея ще трябва да напуснем Ланкмар на мига, защото всички ще скочат срещу нас; докато вие без съмнение ще загубите това приказно кътче, което Мишока е създал от любов към вас, и ще бъдете принудени да направите същото, да бъдете преследвани просяци до края на живота си.

Речта бе прекрасно аргументирана и изложена… но не свърши никаква работа. Докато Фафрд говореше, Ивриан грабна отново напълнената си чаша и я пресуши. Сега тя стоеше изпъната като войник, бледото й лице се бе зачервило и тя рече язвително на коленичилия пред нея Фафрд:

— Ти пресмяташ цената! Говориш ми за вещи — тя махна с ръка към заобикалящото я пъстроцветно великолепие, — за обикновена собственост, колкото и да е скъпа, когато тук е заложена честта. Ти си дал на Влана думата си. О, нима рицарството е съвсем мъртво? Това се отнася и за теб, Мишок, който се закле, че ще прережеш жалките гърла на двама противни крадци от Гилдията.

— Не съм се клел — възрази слабо Мишелова, отпивайки голяма глътка. — Просто казах, че бих го направил. — А Фафрд успя само да свие рамене, терзаейки се вътрешно, и гаврътна за успокоение сребърното си канче. Защото Ивриан говореше със същия обвинителен тон и използваше същите нечестни, но сърцераздирателни женски аргументи, каквито би използвала майка му Мор или изоставената му любима от Снежния Клан Мара, официално призната за негова съпруга, която носеше детето му.

Като последен удар Влана се опита нежно да придърпа Ивриан надолу върху позлатената й кушетка.

— По-леко, скъпа — помоли я тя. — Ти благородно се застъпи за мен и за каузата ми, и повярвай ми, извънредно съм ти благодарна. Думите ти събудиха в мен велики, светли чувства, мъртви от много години. Но от всички нас тук само ти си истинска аристократка, привикнала на висши ценности. Останалите трима сме просто крадци. Нима е чудно, че някои от нас поставят безопасността над честта и спазването на обещания, и благоразумно избягват да рискуват живота ни? Да, ние сме трима крадци и аз съм в малцинство. Така че моля те, не говори повече за чест и безразсъдна храброст, а просто седни и…

— Искаш да кажеш, че те двамата се боят да предизвикат Гилдията на Крадците, така ли? — каза Ивриан с ококорени очи и изкривено от отвращение лице. — Винаги съм мислела моя Мишок първо за благородник, а после за крадец. Краденето не е нищо. Баща ми цял живот грабеше жестоко богати пътници и по-слабите от него съседи, но въпреки това беше аристократ. Ах, вие сте страхливци, и двамата! Жалки пъзльовци! — завърши тя, извъртайки очите си, блестящи с хладно презрение, първо към Мишелова, после и към Фафрд.

Последният вече не можеше да издържа. Той скочи на крака с горящо лице и стиснати в юмруци длани, без да обръща внимание на издрънчалото на пода канче и заплашителното скърцане, което внезапното му движение изтръгна от хлътналия под.

— Аз не съм страхливец! — изрева той. — Ще нахлуя в Дома на Крадците, ще ви донеса главата на Кровас и ще я хвърля кървяща в краката на Влана. Заклевам се — нека Кос, богът на ориста, ми е свидетел — в кафявите кости на баща си Налгрон и в меча му Сив Жезъл тук, на кръста ми!

Той тупна по лявото си бедро, не откри там нищо, освен туниката си и трябваше да се задоволи да посочи с трепереща ръка колана с прибрания в ножницата меч, които лежаха върху грижливо нагънатата му роба — след което вдигна канчето си, напълни го със замах и го пресуши.

Сивия Мишелов избухна във висок, радостен, мелодичен смях. Всички се втренчиха в него. Той се зае да танцува около Фафрд и все още широко усмихнат запита:

— Защо не? Кой е казал, че се бои от Гилдията на Крадците? Кой се тревожи от мисълта за този смехотворно лесен подвиг, когато на всички ни е ясно, че всички те, дори Кровас и неговата управляваща клика, са истински пигмеи по ум и способности в сравнение с мен или Фафрд. Току-що ми хрумна невероятно прост и абсолютно сигурен план как да проникнем в Дома на Крадците, дори и в най-потайното му кътче. Ние с този юнак Фафрд ще го осъществим незабавно. С мен ли си, северняко?

— Разбира се, че съм — отвърна Фафрд с дрезгав глас, чудейки се бясно що за лудост е обзела дребосъка.

— Дай ми няколко мига да взема необходимите вещи и потегляме! — извика Мишелова. Той грабна от полицата една голяма торба и като я разгъна, затърча насам-натам, пъхайки в нея намотани въжета, рула превръзки, парцали, буркани с мазила, мехлеми и кремове и всякакви други дреболии.

— Но вие не можете да отидете тази нощ — протестира Ивриан, която внезапно бе пребледняла, а гласът й бе станал несигурен. — Вие и двамата… не сте в състояние.

— И двамата сте пияни — каза остро Влана. — Натряскали сте се до оглупяване — а така няма да откриете в Дома на Крадците нищо друго, освен смъртта си. Фафрд, къде е онази безстрастна мисъл, с която си служеше, за да убиеш или да гледаш вцепенен как убиват шайка могъщи съперници и да ме спечелиш в Мразовития Кът и в ледените, покрити с магическа паяжина дълбини на Каньона на Тролската Стъпка? Съживи я! И вложи малко от нея в подскачащия ти сив приятел.

— А, не — каза й Фафрд, докато препасваше меча си. — Ти искаше главата на Кровас да се търкаля в краката ти, пръскайки кръв, и точно това ще получиш, независимо дали ти харесва!

— По-леко, Фафрд — намеси се Мишелова, спирайки внезапно и затягайки здраво с вървите отвора на торбата си. — По-леко и ти, лейди Влана, и ти, скъпа принцесо. Тази нощ предвиждам само разузнавателна експедиция. Без да поемаме рискове, само ще посъберем информация, от която се нуждаем за планирането на убийствения ни удар утре или вдругиден. Така че никакво рязане на глави тази нощ, чуваш ли, Фафрд? Каквото и да стане, най-важното е да сме потайни. Облечи си робата с качулката.

Фафрд сви рамене, кимна и се подчини.

Ивриан изглеждаше донякъде успокоена. Също и Влана, въпреки че каза:

— Все пак вие и двамата сте пияни.

— Толкова по-добре! — увери я Мишелова с налудничава усмивка. — Пиенето може да забави малко оръжието на човек и да отслаби ударите му, но затова пък раздвижва ума и разпалва въображението, а именно от тези качества се нуждаем тази нощ. Освен това — продължи бързо той, пресичайки някакво съмнение, което Ивриан се готвеше да изкаже, — пияните мъже са извънредно предпазливи! Не сте ли виждали как залитащ пияница се стяга при вида на стражата и внимателно и кротко ги подминава?

— Да — каза Влана, — и се пльосва по лице точно когато се изравни с тях.

— Пфу! — отвърна Мишелова и отмятайки назад глава, величествено закрачи към нея по въображаема права линия. При което веднага се препъна в собствения си крак, политна напред, внезапно направи невероятно салто, без да докосва пода, и се приземи изправен, при това доста меко — пръстите, глезените и коленете му се огънаха точно в правилния момент, за да поемат удара — пред момичетата. Подът почти не протестира.

— Виждате ли? — каза той, като се изпъна, и неочаквано се люшна назад. Препъна се във възглавничката, върху която лежаха наметалото и мечът му, но с рязко извиване и накланяне успя да се задържи прав и се зае бързо да се екипира.

Фафрд се възползва от това отвличащо вниманието представление, за да напълни още веднъж тихо и бързо двете канчета. Влана обаче забеляза и го дари с такъв поглед, че той остави канчетата и отворената делва толкова пъргаво, че робата му се развя, после отстъпи от масата с питиетата, свивайки рамене в жест на примирение, и кимна с гримаса към Влана.

Мишелова метна торбата си на рамо и отвори вратата. С небрежно махване към момичетата, но без да изрече и дума, Фафрд излезе на малката площадка пред входа. Нощният смог бе станал толкова плътен, че той почти се изгуби от поглед. Мишелова махна на Ивриан и извика тихо „Чао, Мишленце“, след това последва Фафрд.

— Късметът да е с вас — извика Влана от все сърце.

— Внимавай, Мишоче — въздъхна Ивриан.

Мишелова, чиято тънка фигура се открояваше на фона на едрия силует на Фафрд, тихо затвори вратата.

Момичетата машинално обвиха ръце една около друга и зачакаха неизбежното скърцане и стенание на стълбите. То се бавеше и бавеше. Нощният смог, който бе проникнал в стаята, се разсея, а тишината оставаше ненарушена.

— Какво правят там отвън? — прошепна Ивриан. — Тактиката ли обсъждат?

Влана намръщена поклати нетърпеливо глава, след това се измъкна от обятията на другото момиче и се приближи на пръсти до вратата, отвори я и пристъпи по няколко стъпала, които простенаха жално, после се върна, затваряйки вратата след себе си.

— Няма ги — каза тя учудено, с разширени очи и леко разперени ръце.

— Страхувам се! — прошепна Ивриан и изтича през стаята да прегърне по-високото момиче.

Влана я притисна здраво, после освободи ръката си, за да залости трите тежки резета на вратата.

В Уличката на Костите Мишелова прибра в торбата си въжето с навързани възли, по което се бяха спуснали от куката за лампа. Той предложи:

— Какво ще кажеш да се отбием в „Сребърната змиорка“?

— Искаш да кажеш просто да излъжем момичетата, че сме били в Дома на Крадците — попита Фафрд без особено възмущение.

— О, не — възрази Мишелова. — Но ние не успяхме да си изпием последната чашка „от стремето“ там горе.

При думата „стреме“ той сведе поглед към обувките си от миша кожа и като се присви, започна леко да препуска на място, а петите му биеха меко по паважа. Подръпна въображаемите юзди — „Дий!“ — и усили галопа си, но рязко се отметна назад и ги опъна, за да спре — „Тпру-у!“ — когато Фафрд измъкна с лукава усмивка от робата си две пълни делви.

— Подбрах ги, докато оставях канчетата. Влана вижда много неща, но не всичко.

— Ти си разсъдлив и далновиден момък, освен че имаш известни умения с меча — рече Мишелова с възхищение. — Горд съм да те нарека свой другар.

Всеки от тях отпуши по една делва и дръпна енергичен гълток. След това Мишелова ги поведе на запад, като се олюляваха и препъваха само съвсем леко. Обаче не стигнаха до Паричната Улица, а свиха на север в една още по-тясна и зловонна уличка.

— Чумната Уличка — каза Мишелова. Фафрд кимна.

След няколко предварителни надзъртания и оглеждания те се заклатушкаха бързо през широката, пуста Занаятчийска Улица и отново по Чумната Уличка. За тяхно учудване започна да става по-светло. Като погледнаха нагоре, видяха звезди. Но нямаше вятър, духащ от север. Въздухът бе мъртвешки неподвижен.

В пиянската си умисленост, съсредоточени върху предстоящия план и обикновеното придвижване, те не погледнаха зад себе си. Там нощният смог бе по-плътен от всякога. Виещ се високо в небето козодой би видял как той се стича от всички краища на Ланкмар, от север, изток, юг, запад — от Вътрешното Море, от Голямото Солено Тресавище, от набраздените с канали житни поля, от реката Хлал — в бързо движещи се черни реки и поточета, които се сливаха и завихряха, мрачната, зловонна субстанция на Ланкмар от неговите железа за жигосване, мангали, празнични и погребални клади, огньове от кухни и камини, пещи, ковашки огнища, пивоварни, ракиджийници, горящ боклук, душни магьоснически и алхимически бърлоги, крематориуми, торфени купчини на въглищари, всички тези и много други… приближаващи се целенасочено към Сумрачната Уличка, и по-точно към „Сребърната змиорка“, а може би именно към разнебитената къща отзад, необитаема с изключение на тавана. Колкото повече се приближаваше към този център, толкова по-материален ставаше смогът, краища и късчета от валмата се откъсваха и полепваха по грубите каменни ъгли и нащърбените тухли като черни паяжини.

Но Мишелова и Фафрд просто възкликнаха с кротко, приглушено изумление към звездите, разсеяно се зачудиха доколко подобрената видимост би увеличила риска в тяхното начинание и като прекосиха внимателно Улицата на Мислителите, наричана от моралистите Атеистки Булевард, продължиха по Чумната Уличка до мястото, където се разклоняваше.

Мишелова избра левия път, който се насочваше на северозапад.

— Уличката на Смъртта.

Фафрд кимна.

След като покриволичиха малко, на трийсетина крачки пред тях се появи Евтината Улица. Мишелова спря веднага и леко опря ръка в гръдния кош на Фафрд.

Точно срещу тях, от другата страна на Евтината Улица, имаше широк и нисък отворен портал, изграден от мръсни каменни блокове. Към него водеха две стъпала, вдлъбнати от тъпчещите ги от векове крака. Оранжево-жълта светлина се разливаше от поставените в скоби факли вътре. Двамата не можеха да виждат много надалеч заради ъгъла, под който се намираше Уличката на Смъртта. Но доколкото можеха да видят, не се мяркаше никакъв портиер или пазач, нито пък който и да било друг, даже вързано на верига куче-пазач. Ефектът беше зловещ.

— А сега как ще влезем в проклетата сграда? — поинтересува се Фафрд с дрезгав шепот. — Да проучим Уличката на Убийствата за заден прозорец, който можем да разбием. Надявам се, че имаш лост в торбата си. Или да опитаме през покрива? Вече знам, че си падаш по покривите. Научи ме на това умение. Аз съм запознат с дърветата, планините, снега, леда и голите скали. Виждаш ли тази стена? — Той отстъпи от нея, приготвяйки се да я изкатери със засилка.

— По-кротко, Фафрд — каза Мишелова, продължавайки да държи ръката си пред гръдния кош на едрия младеж. — Покрива ще го пазим като резервен вариант. Стените също. И ще приема на доверие, че си майстор катерач. А що се отнася до това как ще влезем, ще минем с твърда стъпка право през онзи портал. — Той се навъси. — Или по-скоро с потропване на тояга и накуцване. Хайде, ела да се подготвим.

Той помъкна скептично мръщещия се Фафрд назад по Уличката на Смъртта, докато Евтината Улица отново се изгуби от поглед, и по пътя му обясняваше:

— Ще се престорим на просяци, членове на тяхната гилдия, която е просто клон на Гилдията на Крадците и се подслонява при нея или във всеки случай докладва пред Началниците на Просяците в Дома на Крадците. Ние ще сме нови членове, които са излезли през деня, така че не се предполага Нощния Началник на Просяците или някой от нощните стражи да познават външността ни.

— Но ние не приличаме на просяци — протестира Фафрд. — Просяците имат ужасни рани и разкривени или липсващи крайници.

— Точно за това ще се погрижа сега — изкикоти се Мишелова, измъквайки Скалпел. Като игнорира отдръпването на Фафрд и предпазливия му поглед, той огледа замислено дългата, тънка ивица стомана, която бе оголил, после с щастливо кимване откачи от колана си обшитата с миша кожа ножница на Скалпел, прибра меча и бързо омота всичко, дори дръжката, с широка лента за превръзки, която измъкна от торбата си.

— Ето! — каза той, завързвайки краищата. — Сега си имам тояжка.

— Какво е това? — попита Фафрд. — И защо?

— Защото ще съм слепец, затова. — Той направи няколко крачки, почуквайки по паважа пред себе си с омотания меч — като го държеше за ефеса, така че дръжката да е скрита в ръкава му, — и протягаше опипом напред другата си ръка. — Добре ли ти изглежда? — попита той Фафрд, обръщайки се назад. — На мен ми се струва идеално. Сляп като прилеп, а? О, стига си се притеснявал, Фафрд — платът е съвсем рехав. Мога да виждам през него доста добре. Впрочем, в Гилдията на Крадците няма да се наложи да убеждавам никого, че наистина съм сляп. Повечето просяци от Гилдията се преструват, както сигурно знаеш. А сега какво да направим с теб? Не може и ти да си сляп — прекалено е очевидно, може да събуди подозрения. — Той отпуши делвата си и отпи малко за вдъхновение. Фафрд направи същото просто заради принципа.

Мишелова премлясна с устни и рече:

— Сетих се! Фафрд, застани на десния си крак и свий левия назад в коляното. Дръж така! Не падай върху мен! Дръпни се! Но се подпирай на рамото ми. Точно така. Сега вдигни левия крак по-високо. Ще замаскираме меча ти като моя и ще го ползваш за патерица — по-голям е и ще изглежда точно както трябва. Освен това може да се подпираш на рамото ми с другата ръка, докато куцукаш — сакат, който води слепец, винаги предизвиква жалост и е чудесна сценка! Ама дръж го по-високо тоя крак, де! Не, просто не става — ще трябва да го вържа. Но първо откачи ножницата си.

Скоро Мишелова приведе Сив Жезъл и ножницата му в същия вид като Скалпел и се зае да привърже левия глезен на Фафрд към бедрото му, затягайки жестоко връвта, макар че това почти не достигна до притъпените от виното усещания на северняка. Докато Мишелова работеше, Фафрд се крепеше на своята патерица с метален скелет, като в същото време лочеше от делвата и размишляваше задълбочено. Откакто се бяха съюзили с Влана, у него бе възникнал интерес към театъра, а атмосферата в актьорските общежития бе разгоряла още повече този интерес, така че той беше щастлив от възможността да изиграе роля в реалния живот. И все пак колкото и брилянтен несъмнено да бе планът на Мишелова, като че ли си имаше и слаби страни. Фафрд се опита да ги формулира.

— Мишелове — каза той. — Нещо май не ми харесва това, че мечовете ни са овързани и няма да можем да ги измъкнем в критичен момент.

— Можем все пак да ги използваме като тояги — парира Мишелова и дъхът изсъска между зъбите му, докато затягаше последния възел. — Освен това ще разполагаме с ножовете си. А, и вземи си обърни колана, така че ножът да ти е отзад и робата да го скрива. Аз ще направя същото с Котешки Нокът. Просяците не носят оръжие, поне не открито, а ние трябва плътно да се придържаме към театралния реализъм. Стига си пил вече; това ти е достатъчно. Самият аз се нуждая от още глътчица-две, за да стигна най-добрата си форма.

— И май не ми харесва особено да вляза с вързан крак в това свърталище на главорези. Вярно е, че мога да куцукам изумително бързо, но не толкова бързо, колкото мога да бягам. Смяташ ли, че това е наистина разумно?

— Можеш да резнеш въжето за миг — изсъска Мишелова с нотки на нетърпение и гняв. — Защо не направиш една мъничка жертва в името на изкуството?

— О, ами хубаво — рече Фафрд, като пресуши делвата си и я захвърли встрани. — Разбира се, че ще направя.

— Имаш прекалено здравословен вид — каза Мишелова, оглеждайки го критично. Той нацапа леко лицето и ръцете на Фафрд с бледосив грим, след това добави по-тъмни бръчки. — И дрехите ти са прекалено спретнати. — Той загреба мръсотия от цепнатините между паветата и я размаза по робата на Фафрд, после се опита да я разпори малко, но материята устоя. Той сви рамене и затъкна олекналата торба под колана си.

— Твоите също — забеляза Фафрд и приклякайки с десния крак, на свой ред загреба шепа нечистотии, в които, съдейки по вонята, имаше изпражнения. Надигайки се с огромно усилие, той избърса всичко това в наметалото и сивия копринен жакет на Мишелова.

Дребният мъж усети миризмата и изруга, но Фафрд му напомни:

— Театрален реализъм. Хубаво е, че миришем. Просяците вонят — и това е една от причините хората да им дават монети: за да се отърват от тях. А и никой в Дома на Крадците няма да напира да ни разгледа по-отблизо. Хайде сега да вървим, докато сме още в най-добрата си форма. — И стисвайки здраво рамото на Мишелова, той се понесе бързо към Евтината Улица, като опираше овързания си меч между паветата далеч напред и правеше мощни подскоци.

— По-бавно, идиот такъв — извика тихо Мишелова, тътрейки се край него почти със скоростта на кънкьор, за да не изостава, и тропайки бясно със своята тояжка-меч. — Един сакат трябва да е немощен — точно това предизвиква съчувствие.

Фафрд кимна мъдро и леко забави крачка. Злокобният празен вход отново изплува пред очите им. Мишелова наклони делвата си, за да изпие остатъка от своето вино, полочи известно време, после се задави, пръскайки слюнка. Фафрд грабна делвата и я пресуши, след това я метна през рамо и тя се разби с трясък.

Те излязоха с тътрене и куцукане на Евтината Улица и почти веднага спряха, за да дадат път на богато облечени мъж и жена. Одеждите на мъжа бяха умерено разкошни, а самият той беше възрастен и позакръглен, макар и с твърди черти. Несъмнено търговец, който имаше вложени пари в Гилдията на Крадците — най-малкото за защита, — щом можеше да минава оттук в такъв късен час.

Дрехите на жената бяха пищни, но не и префърцунени, а тя бе красива и млада, и изглеждаше още по-млада. Почти със сигурност правоспособна куртизанка.

Мъжът се отдръпна от зловонната, мръсна двойка с извърнато лице, но момичето се завъртя към Мишелова, а в очите й избуя загриженост.

— О, горкото момче! Сляп. Каква трагедия — каза тя. — Дай му нещо, любими.

— Не се приближавай до тия вонливци, Мисра, и продължавай нататък — отвърна той, като краят на думите му изгъгна глухо, тъй като бе стиснал носа си с ръка.

Тя не му отговори, но бръкна с бялата си ръчица в своята хермелинова кесийка и бързо пъхна една монета в дланта на Мишелова, сви пръстите му около нея, после обгърна с ръце главата му и го целуна сладко по устните, преди да позволи да бъде помъкната нататък.

— Грижи се добре за мъника, старче — извика тя нежно към Фафрд, докато спътникът й мърмореше глухи упреци, от които единствените понятни думи бяха „извратена кучка“.

Мишелова се втренчи в монетата в дланта си, после хвърли дълъг поглед след своята благодетелка. В гласа му прозвуча зашеметено изумление, когато прошепна на Фафрд:

— Виж. Злато. Златна монета и съчувствието на красива жена. Не ти ли се иска да зарежем този необмислен план и да се захванем с просия?

— А с педерастия не щеш ли? — изръмжа остро Фафрд. Глождеше го обръщението „старче“. — Давай смело напред!

Те изкачиха двете протрити стъпала и влязоха през портала, отбелязвайки извънредната дебелина на стената. Отпред имаше дълъг, прав коридор с висок таван, който завършваше със стълбище. По него на равни интервали имаше врати, от които се лееше светлина, а към нея се добавяха пламъците на окачените по стените факли. Но по цялата си дължина коридорът беше пуст.

Тъкмо бяха минали през портала, когато усетиха допир на студена стомана във врата и бодване в рамото. Току над тях два гласа заповядаха като един:

— Стой!

Макар да бяха разгорещени — и упоени — от подсиленото вино, всеки от тях имаше достатъчно ум да замръзне, а след това много внимателно да погледне нагоре.

Две мършави, покрити с белези, изключително грозни лица, всяко от тях увенчано с крещящо пъстра кърпа, пристегнала косите назад, ги гледаха от голяма, дълбока ниша точно над портата, което обясняваше защо тя е толкова ниска. Две криви, възлести ръце държаха протегнати към тях мечовете, които все още ги бодяха.

— Излезли сте с обедната група просяци, а? — отбеляза единият. — Е, дано имате добра печалба, за да оправдаете закъснението си. Нощния Началник на Просяците отскочи за кратка почивка до Курвенската Улица. Докладвайте горе на Кровас. Богове, как воните! По-добре първо се почистете, иначе Кровас ще нареди хубаво да ви напарят. Чупката!

Мишелова и Фафрд се затътриха и закуцукаха напред колкото можеха по-автентично. Единият от пазачите в нишата извика след тях:

— Отпуснете се, момчета! Няма нужда да го правите тук.

— Практиката води до съвършенство — извика в отговор Мишелова с треперлив глас. Пръстите на Фафрд се впиха предупредително в рамото му. Те продължиха малко по-естествено, доколкото им позволяваше привързаният крак на Фафрд.

— Богове, какъв живот си живеят просяците от Гилдията — рече вторият пазач от нишата на другаря си. — Каква разхайтеност и ниски изисквания! Съвършенство, дрън-дрън! Човек би си помислил, че и дете ще прозре под маскировката им.

— Несъмнено някои деца го правят — отвърна другарят му. — Но скъпите им майки и бащи само се просълзяват и даряват нещастниците с някоя монета — или с някой ритник. Възрастните хора ослепяват, затънали в неволи и блянове, освен ако нямат професия като краденето да речем, която да ги държи наясно със състоянието на нещата.

Устоявайки на импулса да обмисли тази мъдра философия и доволен, че няма да им се наложи да се подлагат на проницателния оглед на Началника на Просяците — наистина, помисли си Фафрд, Кос, богът на ориста, изглежда ги водеше право при Кровас и може би рязането на глави щеше да бъде включено в графика за нощта, — той и Мишелова продължиха напред бавно и бдително. Сега вече започнаха да чуват гласове, предимно резки и отсечени, и други шумове.

Те подминаха няколко врати, пред които им се щеше да спрат, за да огледат извършващата се вътре дейност, но се осмелиха единствено да забавят още малко хода си. За щастие повечето врати бяха широки, което им позволяваше доста дълъг поглед.

Някои от тези дейности бяха извънредно интересни. В една от стаите млади момчета се упражняваха да крадат кесии и да прерязват чантички. Приближаваха се към инструктора изотзад и ако той чуеше плъзгането на бос крак или усетеше докосването на протегнатата ръка — или, още по-зле, чуеше звън от изпусната фалшива оловна монета, — момчето го чакаше бой с пръчка. Други изглежда се упражняваха в групова тактика: блъсване отпред, пребъркване отзад, бързо предаване на задигнатите вещи от младия крадец на съучастника му.

В друга стая, от която лъхаше въздух, натежал от мириса на метал и масло, по-възрастни ученици-крадци провеждаха лабораторно упражнение по отваряне на ключалки. Една от групите слушаше лекцията на сивобрад мъж с мръсни ръце, който разглобяваше извънредно сложна ключалка частица по частица. Други изглежда изпробваха сръчността, бързината и умението си да работят безшумно — мушкаха с тънки шперцове ключалките на половин дузина врати, наредени една до друга върху иначе безполезна стена, докато надзорникът държеше пясъчен часовник и ги следеше внимателно.

В трета крадците ядяха на дълги маси. Ароматите бяха съблазнителни, дори за къркани до козирката мъже. Гилдията се грижеше добре за членовете си.

В четвърта подът беше частично тапициран и там се провеждаше обучение по изплъзване, отдръпване, навеждане, бутане, препъване и други начини за спасяване от преследване. Тези ученици също бяха по-големи. Глас като на старши сержант лаеше:

— Не, не, не! Не би могъл да се изплъзнеш и на саката бабичка. Казах да се приведеш, а не да коленичиш пред свети Аарт. Сега този път…

— Гриф е използвал мас — извика един инструктор.

— Така значи? Гриф, излез! — отвърна лаещият глас, докато Мишелова и Фафрд напуснаха полезрението с известно съжаление, защото бяха осъзнали, че тук могат да се научат много неща: трикове, които биха им свършили добра работа дори тази нощ. — Слушайте всички! — продължи лаещият глас, който се разнасяше много надалеч и ги следваше изненадващо дълго време. — Маста може да е добра за нощна работа — през деня лъщенето й обявява гръмко професията на човека пред цял Неуон! Но във всички случаи тя прави крадеца свръхсамоуверен. Той започва да разчита на нея и в някоя напрегната ситуация открива, че е забравил да я използва. Освен това миризмата й може да го издаде. Тук ние работим винаги със суха кожа — с изключение на естествената пот! — както ви беше казано на всички първата нощ. Наведи се, Гриф. Хвани се за глезените. Изправи коленете.

Последваха звуци на пердах, придружени от болезнено скимтене, далечни, защото Мишелова и Фафрд вече бяха изкачили до средата стълбището в дъното. Фафрд подскачаше мъчително, стискайки извитите перила и омотания си меч.

Вторият етаж беше копие на първия, но беше толкова луксозен, колкото другият бе гол. По целия коридор се редуваха висящи от тавана лампи и филигранни съдове за тамян, разпръскващи мека светлина и чуден аромат. Стените бяха богато драпирани, а подът — застлан с дебели килими. Но и този коридор бе пуст, и нещо повече — абсолютно тих. Като се спогледаха, двамата продължиха смело. Първата врата, широко отворена, разкриваше необитаема стая, изпълнена с висящи на закачалки дрехи, богати и прости, безупречно чисти и покрити с мръсотия, а също така и поставки за перуки, лавици с бради и тем подобни и няколко стенни огледала, пред които бяха поставени масички, покрити с козметика, със столчета пред тях. Очевидно — стая за дегизиране.

След като се огледа и ослуша и в двете посоки, Мишелова се стрелна бързо вътре и вън, за да грабне плоска зелена бутилка от най-близката масичка. Той я отпуши и я помириса. Гнило-сладък дъх на гардения се смесваше с острия аромат на вино. Мишелова оплиска себе си и Фафрд с този съмнителен парфюм.

— Средство против лайна — обясни той с важността на лекар, запушвайки бутилката. — Не желая да бъда напарен от Кровас. Не, не, не.

Две фигури се появиха в далечния край на коридора и се насочиха към тях. Мишелова скри бутилката под наметалото си, затискайки я под мишница, и заедно с Фафрд продължиха нататък — да се върнат би изглеждало подозрително, прецениха пиянски двамата.

Следващите три врати, които подминаха, бяха тежки и плътно затворени. Когато приближиха петата, двете вървящи срещу тях фигури, които се държаха ръка за ръка и крачеха широко, движейки се по-бързо от куцукащата и тътреща се двойка, се очертаха по-ясно. Дрехите им бяха на благородници, но лицата им бяха на крадци. Те се мръщеха с възмущение, а и с подозрение, срещу Мишелова и Фафрд.

Точно тогава — като че ли отнякъде между двете двойки мъже — някакъв глас заговори думи на странен език с онази бърза монотонност, която жреците използват в обичайната служба или някои магьосници — в напяването на заклинания.

Двамата богато облечени крадци намалиха ход при седмата врата и хвърлиха поглед вътре. После спряха съвсем. Вратовете им се опънаха, а очите им се изцъклиха. Те видимо пребледняха. После внезапно забързаха нататък, почти тичешком, и подминаха Фафрд и Мишелова, сякаш бяха части от мебелировката. Напевният глас продължаваше да дудне, без да пропуска нито един такт.

Петата врата бе затворена, но не и шестата. Мишелова хвърли едно око вътре, като носът му обърса касата. После пристъпи напред и се втренчи във вътрешността с очаровано изражение на лицето, избутвайки черната превръзка на очите си нагоре, за да вижда по-добре. Фафрд се присъедини към него.

Стаята бе голяма, лишена, доколкото можеше да се види, от човешко или животинско присъствие, но пълна с изключително интересни неща. От височината на коленете нагоре цялата отсрещна стена представляваше карта на град Ланкмар и близките околности. Изглежда бяха изобразени всяка сграда и улица, чак до най-жалкия коптор и най-тесния проход. Имаше следи от скорошно заличаване и прерисуване на много участъци, а тук-там се виждаха малки цветни йероглифи със загадъчно значение.

Подът беше мраморен, а таванът — син като лазурит. Стените вляво и вдясно бяха гъсто осеяни с предмети, заключени с халки и катинари. Едната бе покрита с всякакви видове инструменти за крадене — от огромен, дебел лост, който изглеждаше така, сякаш може да премести вселената, или поне вратата на съкровищницата на Сюзерена, до една толкова тънка пръчица, че би могла да е жезъл на елфическа кралица, и която изглежда бе направена така, че да може да се разтяга и да измъква отдалеч ценните дрънкулки, стоящи върху тънкокраката тоалетна масичка с плот от слонова кост на някоя благородна дама; върху другата стена бяха наредени всякакви чудновати, сияещи в злато и проблясващи от скъпоценни камъни предмети, очевидно спомени, подбрани заради своята оригиналност от плячката на незабравими грабежи — като се започне от тънката златна женска маска, секваща дъха с прекрасните си очертания, но гъсто обсипана с рубини, имитиращи петна от сифилис в последна фаза, и се стигне до нож с острие от плътно наредени един до друг клиновидни диаманти, който изглеждаше остър като бръснач.

Навсякъде бяха разхвърляни маси, покрити с макети на жилищни домове и други сгради, които изглежда бяха точни до най-малките подробности — чак до отдушника под улука на покрива и отточната тръба на нивото на земята или до пукнатините в стените. Много от тях бяха представени в разрез, частично или изцяло, за да покажат вътрешното разположение на стаите, килерите, трезорите, вратите, коридорите, тайните проходи, димоотводите и вентилационните шахти също толкова детайлно.

В средата на стаята имаше гола кръгла маса на квадрати от абанос и слонова кост. Около нея бяха наредени седем тапицирани стола с права облегалка, единият от тях, обърнат към картата и с гръб към Мишелова и Фафрд, бе по-висок и по-широк от останалите — стол на началник, най-вероятно на Кровас.

Мишелова пристъпи напред на пръсти, непреодолимо привлечен, но лявата ръка на Фафрд го стисна за рамото като желязната ръкавица на минголска броня и също толкова непреодолимо го издърпа назад.

Като се намръщи с неодобрение, севернякът смъкна черната превръзка обратно върху очите на Мишелова и посочи напред с ръката, в която държеше патерицата, след това тръгна в тази посока с най-внимателно премерени, тихи подскоци. Мишелова сви разочаровано рамене и го последва.

Още щом отместиха очи от входа, но преди да се скрият от поглед, една късо подстригана глава с добре оформена черна брада се подаде като змия иззад най-високия стол и ги проследи с дълбоко хлътналите си, но блестящи очи. После гъвкава като влечуго дълга ръка последва главата, докосна тънките устни със змиевиден показалец, призовавайки за тишина, а след това даде знак с пръсти на двете двойки мъже в тъмни туники, които стояха от двете страни на вратата с гръб към стената на коридора, всеки от тях стискащ закривен нож в едната си ръка и увита с кожа тежка оловна тояга в другата.

Когато Фафрд бе по средата на пътя към седмата врата, откъдето продължаваше да се носи монотонният, зловещ речитатив, през нея се стрелна слабичък, блед като платно младеж, чиито тесни ръце затискаха устата под изцъклените му от ужас очи, сякаш да потиснат писък или напън за повръщане, а под мишницата си стискаше метла, която му придаваше вид на млад чернокнижник, готвещ се за полет. Той профуча покрай Фафрд и Мишелова и изчезна с глухо тупкане на бягащи крака по килима, което премина в екливо трополене по стълбите, преди да заглъхне.

Фафрд погледна отново с гримаса към Мишелова и сви рамене, след това приклекна със свободния си крак, докато коляното на вързания опря в пода, и подаде наполовина лицето си иззад касата на вратата. След малко, без да променя позата си, даде знак на Мишелова да се приближи. Последният бавно надникна иззад касата току над Фафрд.

Това, което видяха, бе стая, малко по-малка от онази с голямата карта и осветена от намиращи се в средата лампи, които горяха в синьо-бяло вместо обичайното жълто. Подът бе мраморен, в тъмни багри и украсен със сложни виещи се шарки. Мрачните стени бяха покрити с астрологически и антропомантически схеми и магически инструменти, с наредени върху полици порцеланови съдове с тайнствени етикети, както и стъклени колби и тръбички с най-странни форми, някои пълни с разноцветни течности, но повечето блестяха празни. Покрай стените, където сенките бяха най-гъсти, бяха нахвърляни строшени и ненужни вехтории, сякаш насметени от пътя и забравени, а тук-таме зееха големи миши дупки.

В центъра на стаята, ярко осветена за разлика от ъглите, стоеше дълга маса с дебел плот и многобройни здрави крака. Мишелова бегло се сети за стоножка, а после и за тезгяха в „Змиорката“, защото плотът на масата бе плътно покрит с петна от разлети еликсири и следи от множество дълбоки, черни обгаряния от огън, киселина, а може би и от двете.

По средата на масата бълбукаше реторта. Пламъкът на лампата — той бе тъмносин — поддържаше вряща тъмната, лепкава течност със сияещи в нея диамантени искрици в големия кристален съд. От гъстото, кипящо вещество се издигаха нишки още по-тъмна пара, които се тълпяха през тясното гърло на ретортата и нашарваха — странно защо в яркочервено — прозрачната шийка, а след това вече съвсем черни потичаха по тясната тръбичка към сферичен кристален кондензатор, по-голям дори и от ретортата, и там се виеха и преплитаха като безброй намотки жива черна корда — безкрайна, тънка абаносова змия.

Зад левия край на масата стоеше висок, но прегърбен мъж в черна роба с качулка, която не толкова скриваше, колкото засенчваше лице, от което най-забележимата част бе дълъг, дебел, заострен нос с издадена напред под него уста почти без брадичка. Цветът му бе жълтеникавосив като глина, а по широките му бузи растеше къса, четинеста сива брада. Изпод скосеното чело и рошавите сиви вежди две дълбоко хлътнали очи се взираха съсредоточено надолу към потъмнял от вековете свитък, който неговите отвратително дребни, обрасли със сива козина криви ръчички с едри кокалчета непрестанно развиваха и навиваха отново. Единственото движение, което извършваха очите му, с изключение на шаренето им наляво-надясно, докато четяха редовете, които той бързо напяваше, бе рядкото им стрелкане встрани към ретортата.

В другия край на масата, мятайки мънистени очички от магьосника към ретортата и обратно, се свиваше малко черно зверче, при първото зърване на което Фафрд болезнено впи пръсти в рамото на Мишелова и последният почти ахна, но не от болка. То много приличаше на плъх, но имаше по-високо чело и по-близо разположени очи в сравнение с който и да било плъх, докато лапичките му, които постоянно триеше една в друга в нещо наподобяващо трескава радост, приличаха на мънички копия на ръчичките на магьосника.

Едновременно и независимо един от друг, Фафрд и Мишелова изпитаха увереност, че това е животинчето, което бе придружавало Сливикин и другаря му, а след това бе избягало, и всеки от тях си спомни думите на Ивриан за фамулуса на вещица и тези на Влана за възможността Кровас да е наел чернокнижник.

Което, прибавено към мъжа, зверчето с уродливи ръчички и точещата се черна пара, която се виеше и гърчеше в големия кондензатор между тях като черна пъпна връв, правеше гледката крайно ужасяваща. А приликата, с изключение на размера, между двете създания правеше догадките им още по-обезпокоителни.

Темпото на напева се увеличи, синьо-белият пламък се разгоря по-ярко и засъска, течността в ретортата се сгъсти като лава, в нея започнаха да се образуват големи мехури, които се пукаха шумно, черните нишки в кондензатора се загърчиха като змийско гнездо; появи се нарастващо чувство за невидимо присъствие, свръхестественото напрежение стана почти непоносимо, а на Фафрд и Мишелова им беше трудно да заглушат тежкото си дишане и се бояха, че лупането на сърцата им може да се чуе отдалеч.

Напевът рязко се извиси и загърмя като силно блъскан барабан, после внезапно секна при разперването на дланта на магьосника над шийката на ретортата. С ярък проблясък и глуха експлозия по нея плъзнаха безброй пукнатини; кристалът стана матовобял, но нито се пръсна, нито прокапа. Шийката се надигна с около педя, замря така, после клюмна обратно. В същото време сред намотките в кондензатора се появиха две черни примки, които ненадейно се свиха и се превърнаха в два големи черни възела.

Чародеят се ухили, рязко пусна края на пергамента, който се нави с плясък, и премести поглед от кондензатора към своя фамулус, докато последният пронизително врещеше и подскачаше възторжено нагоре-надолу.

— Тихо, Сливикин! Сега идва твоят ред да потърчиш, да се потрудиш и поизпотиш — извика магьосникът. Говореше на развален ланкмарски, но толкова бързо и пискливо, че Фафрд и Мишелова едва успяваха да схващат думите. И двамата обаче осъзнаха колко са грешили относно самоличността на Сливикин. В критичния момент дебелият крадец бе призовал на помощ не своя другар, а магьосническото изчадие.

— Да, господарю — изписка в отговор Сливикин не по-ясно от него, променяйки в един миг мнението на Мишелова за говорещите животни. Той продължи със същия тъничък, раболепен гласец: — Слушам и се подчинявам, Христомило.

Сега те знаеха и името на магьосника.

Христомило нареди с пискливи думи, които плющяха като камшик:

— Заемай се с възложената ти работа! Погрижи се да призовеш огромно множество гладници! Искам телата им да бъдат изглозгани до кости, така че пораженията от магическия смог и всички свидетелства за смърт от задушаване да изчезнат безследно. Но не забравяй плячката! А сега върви!

Сливикин, който при всяка заповед се кланяше по начин, напомнящ неотдавнашното му подскачане, сега изпищя:

— Ще се погрижа!

После се метна като сива мълния на пода и се стрелна в една мастиленочерна миша дупка.

Христомило се изкикоти зловещо, потривайки отвратителните си уродливи ръчички почти по същия начин като Сливикин.

— Това, което Слевяс загуби, моята магия го възвърна!

Фафрд и Мишелова се отдръпнаха от вратата, отчасти поради мисълта, че след като вече нито напевите и ретортата, нито фамулусът обсебваха вниманието на Христомило, той със сигурност ще вдигне поглед и ще ги съзре; отчасти поради завладялата ги погнуса от току-що чутото и видяното и мъчителната, макар и безполезна жалост към Слевяс, който и да бе той, и останалите незнайни жертви на смъртоносните заклинания на плъхоподобния и може би дори сроден с плъховете магьосник — бедните и вече мъртви непознати, чиято плът щеше да бъде оглозгана от костите им.

Фафрд изтръгна зелената бутилка от Мишелова и макар че почти му се догади от острия мирис на прецъфтели цветя, отпи голяма, изгаряща глътка. Мишелова не можа да се насили да стори същото, но бе поуспокоен от алкохолните пари, които вдиша при това изпълнение.

Тогава той зърна зад Фафрд, пред входа на стаята с картата, да стои богато облечен човек. На колана му имаше кинжал със златна дръжка, прибран в обсипана със скъпоценни камъни ножница. Лицето му с хлътнали очи бе преждевременно набръчкано от отговорности, изтощителна работа и тежка власт, обрамчено с грижливо подрязана черна коса и брада. Усмихвайки се, той безмълвно им даде знак да се приближат.

Мишелова и Фафрд се подчиниха, като последният върна зелената бутилка на първия, който я запуши отново и я пъхна под лявата си мишница с добре прикрито раздразнение.

И двамата се досещаха, че този, който ги бе повикал, е Кровас, Великия Майстор на Гилдията. Докато се кандилкаше напред с олюлявания и подскоци, Фафрд още веднъж се удиви как Кос, богът на ориста, ги водеше към целта им тази нощ. Мишелова, по-бдителен и по-загрижен, си напомняше, че са били упътени от пазачите в нишата да докладват на Кровас, така че ситуацията, макар да не се развиваше в точно съответствие със собствените му мъгляви планове, все още не клонеше към катастрофа.

Но нито неговата бдителност, нито първичните инстинкти на Фафрд ги предупредиха, когато двамата последваха Кровас в стаята с картата.

Още преди да направят и две крачки, всеки от тях бе сграбчен за раменете от чифт биячи със застрашително надигнати тояги, които освен това бяха въоръжени и с ножове, затъкнати в коланите им.

Двамата сметнаха за по-мъдро да не се съпротивляват, като поне в този случай потвърдиха думите на Мишелова за извънредната предпазливост на пияните.

— Обезвредени са, Велики Майсторе — излая един от биячите.

Кровас обърна високия стол и седна, наблюдавайки ги хладно и изпитателно.

— Какво води двама вонящи, пияни просяци от Гилдията в строго забранените за достъп началнически помещения? — запита той тихо.

Мишелова усети как едри капки пот избиват от облекчение по челото му. Блестящо замислената от него маскировка все още вършеше работа, като успя да заблуди дори самия шеф, въпреки че той бе забелязал пиянското олюляване на Фафрд. Връщайки се към поведението си на слепец, Мишелова изрече с разтреперан глас:

— Бяхме упътени от пазачите над портата на Евтината Улица да ви докладваме лично, велики Кровас, тъй като Нощния Началник на Просяците е излязъл в кратка почивка с цел поддържане на половата си хигиена. Тази нощ имаме добра плячка! — И като зарови из торбата си, опитвайки се доколкото може да не обръща внимание на стегналата се хватка върху раменете му, той измъкна златната монета, дадена му от разнежената куртизанка, и я вдигна с трепереща ръка.

— Спести ми аматьорското си театралничене — каза рязко Кровас. — Аз не съм ти някоя от вашите жертви. И свали тази превръзка от очите си.

Мишелова се подчини и застана мирно, доколкото му позволяваха обездвижените ръце, като се усмихваше безгрижно, което бе по-скоро престорено поради пробудилата се отново несигурност. Може би не се справяше чак толкова блестящо, колкото си мислеше.

Кровас се приведе напред и изрече равномерно, но в същото време остро:

— Да допуснем, че наистина са ви наредили така — което е съвсем неправилно и този пазач ще си плати за глупостта, — но защо шпионирахте в съседната стая, когато ви видях?

— Видяхме смели крадци да бягат оттам — отвърна бързо Мишелова. — Тъй като се бояхме, че някаква опасност заплашва Гилдията, ние с другаря ми разузнахме нещата, готови да я обезвредим.

— Но това, което видяхме и чухме, само ни озадачи, велики господарю — допълни Фафрд доста гладко.

— Не съм те питал, пиянде. Отваряй си устата само когато говоря с теб — сопна му се Кровас. После се обърна към Мишелова. — Ти си един самонадеян мошеник, прекалено арогантен за ранга си.

Мишелова светкавично реши, че ситуацията не изисква раболепие, а още повече наглост.

— Така е, господине — каза той самодоволно. — Например аз имам план как вие и Гилдията да спечелите за три месеца повече богатства и власт, отколкото предците ви за три хилядолетия.

Лицето на Кровас потъмня.

— Момче! — извика той. Иззад завесите на една вътрешна врата изскочи младеж с тъмния тен на клешит, облечен само в черна препаска, и коленичи пред Кровас, който му заповяда:

— Извикай първо моя магьосник, а след това крадците Слевяс и Фисиф — при което тъмнокожият младеж хукна към коридора.

Тогава Кровас, чието лице отново бе изсветляло до своя естествен цвят, се облегна в големия си стол, леко положи жилавите си ръце върху тапицираните подпори и с усмивка се обърна към Мишелова:

— Е, кажи си приказката. Разкрий ни този велик план.

Насилвайки ума си да се отклони от изненадващата новина, че Слевяс не е жертва, а крадец, и то не убит чрез магия, а жив и здрав — защо ли пък Кровас го викаше сега? — Мишелова отметна глава назад и разтегляйки устни в лека усмивка, започна:

— Може сега да ми се смеете, Велики Майсторе, но ви гарантирам, че след има-няма двайсетина сърцеудара вие напрегнато и с напълно сериозно лице ще се стараете да уловите всяка моя думичка. Мъдростта, също като мълнията, може да порази всекиго, а дори и най-добрите от вас тук, в Ланкмар, с течение на времето са станали слепи за някои неща, които са очевидни за нас, родените навън. Моят велик план е следният: нека Гилдията на Крадците под вашето желязно управление завземе върховната власт в град Ланкмар, после в цялата страна, а накрая и по цял Неуон, след което кой знае още какви несънувани царства ще познаят вашето владичество!

Мишелова бе прав поне в едно: Кровас вече не се усмихваше. Той се бе привел леко напред и лицето му отново потъмняваше, но все още бе прекалено рано да се каже дали от интерес или от гняв.

Мишелова продължи:

— От векове Гилдията разполага с повече от достатъчно мощ и ум, за да извърши преврат с почти пълна сигурност; а днес шансът за неуспех е съвсем нищожен. Най-правилното състояние на нещата е крадците да управляват всички останали. Самата природа го изисква. Няма нужда да се убива старият Карстак Овартамортес, просто трябва да се подчини, да се контролира и управлението да се извършва чрез него. Вие вече плащате на информатори във всеки благороднически или богаташки дом. Твърдината ви е по-добре укрепена от тази на Краля на Кралете. Имате постоянно мобилизирана ударна сила от наемници, която се намира на ваше разположение по всяко време — в Братството на Убийците. Ние, просяците от Гилдията, сме вашите снабдителни части. О, велики Кровас, всички хора знаят, че кражбите управляват Неуон… не — вселената… не, повече — обиталищата на най-висшите богове! И хората приемат това, не им се нрави само лицемерието на сегашното устройство и преструвката, че нещата стоят другояче. О, удовлетворете тяхното скромно желание, велики Кровас! Направете всичко открито, честно и прямо, така че крадците да управляват не само на практика, но и официално.

Мишелова говореше разпалено, вярвайки за момента на всичко, което изрича, дори на противоречията. Четиримата биячи бяха зяпнали срещу него изумено и с немалко благоговение. Бяха охлабили хватката си върху раменете на двамата.

Но Кровас се облегна отново в големия си стол и усмихвайки се тънко и зловещо, изрече със студен глас:

— В нашата Гилдия пиянството не е извинение за безумието, а по-скоро основание за най-тежко наказание. Обаче съм съвсем наясно, че вие, просяците, се радвате на по-разпусната дисциплина. Затова ще благоволя да ти обясня, дребен пиян фантазьоре, че ние, крадците, много добре знаем, че вече управляваме задкулисно Ланкмар, Неуон и на практика целия живот — защото какво е животът, ако не безкрайна алчност? Но ако го направим открито, това не само че ще ни накара да се заемем с десетки хиляди отегчителни работи, които сега други вършат вместо нас, но и ще влезе в противоречие с един друг таен закон на живота — илюзията. Нима уличният продавач на бонбони ти показва кухнята си? Нима курвата позволява на всеки клиент да я гледа как си замазва бръчките и повдига увисналите си гърди с остроумни тънки ластици? Нима фокусникът си обръща пред теб скритите джобове? Природата действа с тайни, подмолни средства — невидимото семе на мъжа, ухапването на паяка, незабележимите спори на лудостта и смъртта, скалите, раждащи се в незнайните дълбини на земята, тихите звезди, пълзящи по небосвода — и ние, крадците, й подражаваме.

— Това е доста сносна поезия, господине — отвърна Фафрд с нотка на гневен присмех, защото лично той бе извънредно впечатлен от великия план на Мишелова и се дразнеше, че Кровас бе обидил новия му приятел, отхвърляйки го с лека ръка. — Потайното царуване може да върши доста добра работа в спокойни времена. Но… — той направи драматична пауза — … дали ще се справи, когато Гилдията на Крадците е изправена срещу враг, твърдо решен да я унищожи завинаги, срещу заговор, който ще я изтрие от лицето на земята.

— Що за пиянски брътвежи са това? — попита настоятелно Кровас, изправяйки се в стола. — Какъв заговор?

— Извънредно таен — отвърна Фафрд с хилене, доволен, че бе успял да го върне тъпкано на този надут пуяк, и смятайки, че е напълно справедливо кралят на крадците да се поизпоти малко, преди да се лиши от главата си, която трябваше да бъде отнесена на Влана. — Не знам нищо за него, освен че мнозина висши крадци са набелязани за заколение — а и вашата глава е обречена да падне!

С презрителна усмивка Фафрд скръсти ръце — което му бе лесно позволено от охлабената хватка на държащите го, — стискайки леко в длан своя меч-патерица, който висеше край тялото му. После той се намръщи, щом го прониза внезапна болка в схванатия му завързан ляв крак, за който бе забравил за кратко.

Кровас вдигна свития си юмрук, а и самият той се надигна от стола, като встъпление към някоя ужасна заповед — най-вероятно да подложат Фафрд на мъчения. Мишелова се намеси припряно:

— Водачите им се наричат Тайната Седморка. Никой от по-дребните участници в конспирацията не знае имената им, обаче се носи слух, че са тайни изменници от крадците на Гилдията, всеки от които представлява по един от градовете Уул Храсп, Кварх Нар, Илтмар, Хорбориксен, Тисилинилит, далечния Кираай и самия Ланкмар… Смята се, че получават пари от източните търговци, жреците на Уон, степните магьосници и половината от минголските водачи, легендарния Куармал, Убийците на Аарт от Сарийнмар и не някой друг, а самия Крал на Кралете.

Въпреки надменните, а по-късно и гневни забележки на Кровас, биячите, държащи Мишелова, продължаваха да слушат пленника си с внимание и интерес и не затегнаха хватката си. Цветистите му разкрития и мелодраматичното им поднасяне ги бяха запленили, докато сухите, цинични, философски изказвания на Кровас просто им прелитаха покрай ушите.

Тогава Христомило се плъзна в стаята, краката му вероятно ситняха много бързо под черната роба, защото тя висеше неподвижна чак до мраморния под въпреки бързото му придвижване.

Влизането му разтърси присъстващите. Всички в стаята с картата насочиха очи към него, затаиха дъх, а Мишелова и Фафрд усетиха как мазолестите длани, които ги стискаха, съвсем леко трепват. Дори самоувереното, отегчено изражение на Кровас стана напрегнато и предпазливо неспокойно. Явно магьосникът на Гилдията на Крадците предизвикваше повече страх, отколкото обич у своя работодател и облагодетелстваните от уменията му лица.

Наглед неосъзнаващ реакцията, предизвикана от неговата поява, Христомило, усмихвайки се с тънките си устни, се спря от едната страна на стола на Кровас и приведе засенченото си от качулката лице на гризач в едва забележим поклон.

Кровас даде знак на Мишелова да замълчи. После навлажни устните си и попита Христомило рязко, но и малко нервно:

— Познаваш ли тези двамата?

Христомило кимна решително.

— Преди малко надзъртаха с пиянски погледи в стаята ми — каза той, — докато се занимавах с онази работа, за която приказвахме. Щях да ги напъдя и да докладвам за тях, само че това би могло да съсипе заклинанието ми, да наруши хармонията между моите думи и кипенето на ретортата. Единият е северняк, в чертите на другия има нещо южняшко — от Товилийс или околностите, най-вероятно. И двамата са по-млади, отколкото изглеждат в момента. Наемни главорези, бих казал, като тези, които Братството наема допълнително, когато има едновременно няколко големи поръчки за охрана и конвоиране. Сега, естествено, недодялано маскирани като просяци.

Фафрд се прозя, а Мишелова жално поклати глава, като се опитваха с целия си вид да покажат, че всичко това са само несполучливи догадки.

— Само толкова мога да кажа, без да им чета мозъците — заключи Христомило. — Да си донеса ли лампите и огледалата?

— Засега не. — Кровас се извърна и посочи с пръст Мишелова. — Откъде знаеш тези неща, за които плещеше — Тайната Седморка и прочие? Искам ясни и кратки отговори — без самохвалство.

Мишелова отвърна възможно най-многословно:

— На Улицата на Сводниците се е появила нова куртизанка — казва се Тярия, висока, хубавичка, но гърбава, което странно се харесва на много от клиентите й. Та тази Тярия ме обича, защото невиждащите ми очи пасват добре на кривия й гръбнак, или може би просто от жалост към моята слепота — поне тя вярва в нея! — и младост, или поради някаква странна тръпка, която това поражда в плътта й, както нейният недъг — в клиентите й.

Та значи един от нейните редовни посетители, търговец, наскоро пристигнал от Клег Нар — казва се Морф — беше впечатлен от моята интелигентност, сила, храброст и мълчалива тактичност, както и от същите качества на моя другар. Морф започна да ни проучва, като накрая ни попита дали мразим Гилдията на Крадците, задето контролира Просешката Гилдия. Като надушихме възможност да помогнем на Гилдията, ние го залъгахме, че е така, и преди седмица той ни зачисли в ядро от трима души, намиращо се в най-крайните нишки на конспирационната паяжина на Седморката.

— Смятали сте да работите върху всичко това сами? — попита настоятелно Кровас с леден глас, като се надигна и впи пръсти в подпорите на стола.

— О, не — отрече простодушно Мишелова. — Докладвахме за всеки свой ход на Дневния Началник на Просяците и той го одобряваше, казваше ни да шпионираме с всички сили и да събираме всяко възможно късче факти или слухове за конспирацията на Седморката.

— И той не ми е казал нито думичка! — излая Кровас. — Ако е вярно, Банат ще ми плати с главата си за това! Но ти лъжеш, нали?

Мишелова погледна оскърбено към Кровас, готвейки се да отрече най-искрено, ала в същия момент един пълен мъж мина накуцвайки покрай входа, като се подпираше на позлатен жезъл. Той се движеше тихо и самоуверено. Но Кровас го видя.

— Нощни Началнико на Просяците! — извика той рязко. Куцащият мъж спря, обърна се и влезе с величествено накуцване през вратата. Кровас посочи с пръст Мишелова, после и Фафрд. — Познаваш ли тези двамата, Флим?

Нощния Началник на Просяците изучи всеки от тях, без да бърза, после поклати увенчаната си с тюрбан от златоткан плат глава.

— Никога не съм ги виждал. Какви са? Доносници от просяците?

— Но Флим не би могъл да ни познава — обясни отчаяно Мишелова, усещайки как всичко се срутва върху него и Фафрд. — Всичките ни контакти бяха единствено с Банат.

Флим каза тихо:

— Банат е на легло с блатна треска от десет дни. Междувременно аз изпълнявам длъжността на Дневен Началник на Просяците, както и на Нощен.

В този миг Слевяс и Фисиф се появиха забързани зад Флим. Високият крадец имаше на челюстта си син оток. Главата на дебелия бе бинтована над стрелкащите се очички. Той посочи бързо към Фафрд и Мишелова и извика:

— Ето ги двамата, които ни зашеметиха, взеха плячката от Дженгао и избиха ескорта ни.

Мишелова надигна мишницата си и зелената бутилка се разби с трясък на ситни парченца върху твърдия мрамор край нозете му. Въздухът бързо се изпълни с аромат на гардения.

Но дори още по-бързо Мишелова се отърси от небрежно държащите го ръце и скочи към Кровас, стискайки като тояга овързания си меч. Само ако можеше да надвие краля на крадците и да опре Котешки Нокът в гърлото му, тогава щеше да е в състояние да преговаря за своя живот и този на Фафрд. Тоест, освен ако останалите крадци не искаха повелителят им да бъде убит, което никак не би го изненадало.

Със зашеметяваща бързина Флим протегна позлатения си жезъл, препъвайки Мишелова, който се преметна презглава, опитвайки се във въздуха да превърне неволното си салто в преднамерено.

Междувременно Фафрд се люшна тежко към държащия го отляво, като в същия момент завъртя овързания Сив Жезъл силно нагоре, за да удари мъжа отдясно в челюстта. С мощно измятане си възвърна равновесието върху единствения свободен крак и скочи към трофейната стена с плячка отзад.

Слевяс успя да стигне до стената с апашки инструменти и с мощно напъване на мускулите си изтръгна големия лост от държащата го заключена халка.

Надигайки се след лошото приземяване пред стола на Кровас, Мишелова откри, че той е празен, а кралят на крадците се е полуприсвил зад него, измъкнал кинжала със златна дръжка, а в хлътналите му очи блестеше ледена бойна лудост. Като се завъртя, той видя проснатите на земята пазачи на Фафрд — единият от тях в безсъзнание, другият замаяно опитващ се да се надигне, — докато грамадният северняк, опрял гръб в стената, обсипана с чудати скъпоценности, размаха заплашително към цялата стая увития Сив Жезъл и измъкна дългия нож от канията на гърба си.

Изваждайки от своя страна Котешки Нокът, Мишелова извика с глас, кънтящ като бойна тръба:

— Всички да се отдръпнат! Той е полудял! Ще ви помогна да му отсечете здравия крак! — И като се втурна през бъркотията и между собствените си двама пазачи, които като че ли все още изпитваха към него някакво благоговение, той се хвърли с проблясващ кортик към Фафрд, молейки се севернякът, сега опиянен и от битката в допълнение към виното и острия парфюм, да го познае и да се досети за стратегията му.

Сив Жезъл профуча току над приведената му глава. Новият му приятел не само се бе досетил, но и подкрепяше играта му — а не бе пропуснал просто случайно, надяваше се Мишелова. Навеждайки се ниско, той преряза вървите, държащи левия крак на Фафрд. Сив Жезъл и дългият нож на северняка продължаваха да свистят наоколо, без да го докосват. Като скочи, Мишелова се метна към коридора, подвиквайки през рамо към Фафрд:

— Хайде!

Христомило стоеше встрани, наблюдавайки мълчаливо. Фисиф бе духнал да се спасява. Кровас се свиваше зад стола си, крещейки:

— Спрете ги! Хванете ги!

Тримата останали биячи, които най-сетне започваха да си припомнят бойните умения, се събраха, за да пресрещнат Мишелова. Той обаче ги забави, размахвайки бясно към тях кортика си, и се стрелна помежду им — като в последния момент с нисък замах встрани с омотания Скалпел отби позлатения жезъл на Флим, който отново посегна да го препъне.

Всичко това даде на Слевяс време да се върне от стената с инструментите и да замахне широко и силно към Мишелова с масивния лост. Но още в началото на този замах един много дълъг овързан меч, държан от една много дълга ръка, се стрелна над рамото на Мишелова и тежко ръгна Слевяс в гърдите, отблъсвайки го назад, така че замахът не достигна целта си и профуча, без да нанесе вреда.

А след това Мишелова се озова в коридора с Фафрд до себе си, който по някаква странна причина все още подскачаше на един крак. Мишелова посочи към стълбите. Фафрд кимна, но се позабави колкото да изтръгне от близката стена дузина лакътя тежка драперия, която метна през коридора, за да забави преследвачите.

Те достигнаха стълбите и хукнаха към горния етаж, Мишелова се носеше отпред. Отзад долитаха викове, донякъде приглушени.

— Стига си подскачал, Фафрд! — нареди Мишелова раздразнено. — Отново си имаш два крака.

— Да, ама другия изобщо не го чувствам — оплака се Фафрд. — Ох! Май започва да се съживява.

Един хвърлен нож профуча между тях и издрънча глухо, когато удари стената с върха си и се разлетяха камъчета. След миг двамата бяха зад завоя.

Още два празни коридора, още два виещи се реда стъпала — и приятелите видяха над себе си, на последната площадка, солидна стълба, водеща към тъмен квадратен отвор в покрива. Един крадец, чиято коса бе привързана назад с пъстра кърпа — изглежда това бе отличителен белег на пазачите на входовете — размаха към Мишелова оголен меч, но когато видя, че са двама и решително се хвърлят към него с блестящи ножове и някакви странни тояги, се завъртя и хукна по пустия коридор.

Мишелова, следван плътно от Фафрд, бързо се изкатери по стълбата и без забавяне изскочи през отвора в обсипаната със звезди нощ.

Озова се близо до ръба на покрив, покрит с каменни плочи, който бе достатъчно наклонен, за да изглежда твърде застрашително на всеки новак в катераческия занаят, но за един ветеран беше като равна улица.

Върху дългия хребет на покрива стоеше свит друг крадец с кърпа на главата, който държеше затъмнен фенер. Той бързо откриваше и закриваше прозорчето му, вероятно по някакъв код, изпращайки слаб зелен лъч на север, където в отговор мъжделиво блещукаше червена точица — изглежда някъде по дигата, или може би от върха на някоя мачта на кораб, плуващ във Вътрешното Море. Контрабандист?

Като видя Мишелова, той бързо изтегли меча си и полюлявайки леко фенера в другата си ръка, се приближи заплашително. Мишелова го изгледа предпазливо — нагретият затъмнен фенер с криещия се в него пламък и запас от масло можеше да бъде коварно оръжие.

Но тогава и Фафрд се измъкна навън и застана край Мишелова, най-сетне отново на два крака. Противникът им започна да отстъпва бавно към северния ръб на покрива. Мишелова за миг се зачуди дали там имаше друга капандура.

Тъп звук го накара да се обърне и той видя как Фафрд благоразумно издърпва стълбата. Точно когато я измъкна, един метнат през капандурата нож профуча близо до него. Докато проследяваше полета му, Мишелова се смръщи, неволно възхищавайки се на умението, което бе нужно, за да запратиш нож отвесно нагоре с поне малка точност.

Ножът издрънча между тях и се изтърколи през ръба. Мишелова се затича с големи скокове по плочите и беше на половината път между капандурата и края на покрива, когато чу лекия звън от удара му в паважа на Уличката на Убийствата.

Фафрд го последва по-бавно, отчасти заради по-малкия си опит по покривите, отчасти защото все още накуцваше леко с левия крак и отчасти защото крепеше тежката стълба върху дясното си рамо.

— Това няма да ни трябва — извика през рамо Мишелова.

Без колебание Фафрд я запрати радостно през ръба на покрива. По времето, когато тя изтрещя върху Уличката на Убийствата, Мишелова вече скачаше два ярда надолу и един встрани върху съседния покрив, с обратен и не толкова стръмен наклон. Фафрд се приземи до него.

Мишелова ги поведе почти на бегом през осаждената гора от комини, ветропоказатели, чернокраки цистерни за вода, капандури, птичарници и капани за гълъби. Прекосиха пет покрива, четири от които постепенно се снижаваха, а петият ги върна един ярд нагоре — разстоянията между сградите бяха лесни за прескачане, тъй като нито едно не надвишаваше три ярда и не изискваше помощни средства, и само един от покривите беше с наклон, малко по-голям от този на Дома на Крадците — докато накрая не стигнаха до Улицата на Мислителите на мястото, където я пресичаше закрита галерия, подобна на тази между домовете на Рокермас и Слаарг.

Докато минаваха по нея приведени, с големи скокове, нещо изсвистя между тях и издрънча някъде отпред. Докато скачаха от покрива на галерията, още три неща изсвистяха над главите им и издрънчаха отзад. Едното рикошира от квадратен комин и падна почти в краката на Мишелова. Той го вдигна, очаквайки да е камък, и беше изненадан от далеч по-голямата тежест на оловно топче с размер колкото два свити пръста.

— Тези — каза той, сочейки с палец през рамо — за нула време са изкарали стрелци с прашки по покривите. Като ги раздразниш, наистина си ги бива.

Двамата поеха на югоизток, през друга черна гора от комини, до едно място на Евтината Улица, където горните етажи и от двете страни се протягаха толкова навътре над улицата, че беше лесно да се прескочи пролуката между тях. По време на това пътуване по покривите ги погълна настъпващ фронт от нощен смог, достатъчно гъст да ги накара да кашлят и да дишат хрипливо, така че през следващите шейсетина сърцеудара Мишелова трябваше да забави темпото до предпазливо пристъпване, налучквайки опипом пътя пред себе си, а ръката на Фафрд лежеше на рамото му. Малко преди Евтината Улица те изведнъж излязоха от смога и отново видяха звездите, докато черният фронт зад тях се повлече на север.

— Какво, по дяволите, беше пък това? — попита Фафрд и Мишелова сви рамене.

Някой козодой би видял огромен, плътен обръч от черен нощен смог да се раздалечава във всички посоки от един център близо до „Сребърната змиорка“, като диаметърът му става все по-голям и по-голям.

Не след дълго на изток от Евтината Улица двамата другари успяха да слязат на земята, озовавайки се в Чумната Уличка зад тесните помещения на шивача Натик Чевръстопръсти.

Тогава те най-сетне се огледаха един-друг, овързаните си мечове, мръсните си лица и дрехи, допълнително оцапани от покривните сажди, и се смяха, смяха, смяха. Фафрд продължи да реве весело, докато се наведе да масажира левия си крак над и под коляното. Това гръмогласно и напълно спонтанно присмиване над себе си продължи, докато двамата освобождаваха мечовете си от увиващите ги парцали — а Мишелова се държеше, сякаш неговият е някакъв подарък-изненада — и отново окачиха ножниците на коланите си. Напрежението бе изцедило от тях и последната капчица от силното вино и дори още по-силния миризлив парфюм, но те не изпитваха ни най-малко желание за повече пиене. Искаха само да се приберат у дома, да се наплюскат до насита, да се нагълтат с горещо, горчиво гаве и да разкажат надълго и нашироко на прекрасните си момичета за своето лудо приключение.

Те продължиха да крачат бързо рамо до рамо, като от време на време си хвърляха по някой поглед и се кикотеха, но без да престават да се озъртат напред и назад с обичайната си предпазливост за евентуални преследвачи или засади, въпреки че не очакваха такива.

Чиста от нощния смог и обляна в звездна светлина, тясната уличка изглеждаше много по-малко воняща и потискаща, отколкото когато бяха потеглили. Дори в миризмата на Лайняния Булевард се долавяше някаква свежест.

Само веднъж, за един кратък миг, двамата станаха сериозни.

Фафрд каза:

— Наистина тази нощ ти беше гениален пиян идиот, докато аз от своя страна бях просто пиян дръвник. Да си вържа крака! Да си омотаем мечовете така, че да можем да ги ползваме само като тояги!

Мишелова сви рамене.

— И все пак несъмнено това омотаване на мечовете ни предпази от извършването на многобройни убийства.

Фафрд отвърна малко разгорещено:

— Да погубиш някого в битка не е убийство.

Мишелова отново сви рамене.

— Да погубиш някого си е убийство, независимо с колко красиви думи го наричаш. Също както яденето е плюскане, а пиенето — къркане. Богове, колко съм ожаднял, прегладнял и изтощен! Елате ми, меки възглавнички, храна и димящо гаве!

Те забързаха по дългото, скърцащо стълбище със строшени стъпала и когато и двамата се озоваха пред вратата, Мишелова я блъсна с намерението да я отвори рязко и изненадващо.

Тя не помръдна.

— Залостена е — каза той кратко на Фафрд. Сега забеляза, че почти никаква светлина не се процеждаше през цепнатините на вратата или зарешетените прозорци — само съвсем бледо оранжево-червено сияние. Тогава той рече с нежна усмивка и разчувстван глас, в който се таеше почти незабележим оттенък на безпокойство:

— Легнали са си, безгрижните девойчета!

Той потропа силно три пъти, после прикривайки устните си с шепи, тихо извика в цепнатината на вратата:

— Ехо, Ивриан! Прибирам се жив и здрав. Хей, Влана! Трябва да се гордееш с твоя човек, той повали безчислени пълчища крадци от Гилдията с единия си крак вързан отзад!

Отвътре не се чу нито звук — тоест, ако не се брои едно едва доловимо шумолене, толкова тихо, че човек не можеше да е сигурен дали не си въобразява. Фафрд бърчеше ноздрите си.

— Надушвам пушек.

Мишелова заблъска пак по вратата. Отново не получи отговор.

Фафрд го отстрани от пътя си, присвивайки едрото си рамо, за да разбие вратата.

Мишелова поклати глава и със сръчно почукване, приплъзване и дръпване извади една тухла, която само преди миг изглеждаше здраво вградена в стената край вратата. Той пъхна вътре ръката си до рамото. Чу се стърженето на отместващо се резе, после на второ и трето. Мишелова бързо извади ръката си и още при първото докосване вратата се отвори широко навътре.

Но нито той, нито Фафрд се втурнаха веднага през отвора, както бяха възнамерявали, защото оттам ги лъхна неопределим мирис на опасност и неизвестност, примесен с гъст пушек, лека, противна миризма, която макар да бе женска, не беше от благоуханен парфюм, и стара, горчива животинска воня.

Те можеха да видят смътно стаята в оранжевото сияние, идващо от правоъгълника на отворената вратичка на малкото, боядисано в черно кюмбе. Само че този правоъгълник не стоеше нормално изправен, а бе неестествено килнат; очевидно кюмбето беше полупрекатурено и сега се опираше на страничната стена на камината, а вратичката му бе увиснала надолу.

Сам по себе си този неестествен ъгъл им оказа такова въздействие, като че ли се бе преобърнала цялата вселена.

Оранжевото сияние озаряваше килимите, странно нашарени тук-таме с черни петна, големи около педя, грижливо подредените по-рано свещи, пръснати под лавиците, заедно с някои от бурканите и емайлираните кутийки, и преди всичко — две черни, ниски, неравни, продълговати купчинки, едната край камината, другата наполовина върху златната кушетка, наполовина в подножието й.

От всяка купчинка в Мишелова и Фафрд се взираха безброй чифтове мънички, доста раздалечени, червени като въгленчета очички.

Върху дебело застлания с килими под от другата страна на камината имаше сребриста паяжина — падналата сребърна клетка, но в нея вече не цвърчаха папагалчета.

Чу се леко стържене на метал, когато Фафрд провери дали Сив Жезъл се вади леко от ножницата.

И сякаш този тих звук бе предварително уговорен сигнал за атака, всеки от тях бързо изтегли меча си и те пристъпиха рамо до рамо в стаята, отначало предпазливо, опитвайки пода при всяка стъпка.

При звука от изваждането на мечовете малките, червени като въгленчета очички бяха започнали да мигат и да се стрелкат неспокойно, а сега, с приближаването на двамата мъже, те бързо се пръснаха трополейки, като всеки чифт се намираше в предната част на малко, ниско, слабичко черно телце с неокосмена опашка. Всяко от тях се насочи към някое от черните петна по пода и изчезна в него.

Несъмнено черните петна бяха миши дупки, наскоро проядени в пода и килимите, а червенооките създания бяха черни плъхове.

Фафрд и Мишелова се метнаха напред, като ги сечаха и кълцаха бясно с ръмжене и проклятия.

Насякоха твърде малко. Плъховете изчезнаха с неестествена скорост, като повечето от тях потънаха в дупките по стените и камината.

Освен това първият обезумял удар на Фафрд премина през пода и при третата стъпка кракът му със зловещ трясък пропадна до бедрото. Мишелова се стрелна покрай него, нехаещ за възможни нови пропадания.

Фафрд измъкна заклещения си крак, без дори да забележи получените от треските драскотини и пренебрегвайки подобно на Мишелова непрестанното скърцане. Плъховете бяха изчезнали. Той последва другаря си, който бе пъхнал наръч подпалки в кюмбето, за да засили светлината.

Ужасяващото беше, че макар всички плъхове да си бяха отишли, двете продълговати купчинки останаха, макар и забележимо смалени, и сега, ясно осветени от жълтите пламъци, подскачащи от килнатата черна вратичка, бяха изменили цвета си — вече не бяха черни, осеяни с червени точици, а смесица от блестящо черно и тъмно кафяво, противно пурпурносиньо, виолетово, кадифено черно и хермелиново бяло, и червения цвят на чорапи, кръв, кървава плът и кости.

Макар че ръцете и краката бяха оглозгани до кокал, а в телата бяха изгризани дупки чак до сърцата, лицата бяха оставени недокоснати. Това бе още по-лошо, защото те бяха посинели на места от застигналата ги смърт от задушаване, устните бяха изтеглени назад, очите — изцъклени, а чертите им — изкривени в агония. Само косите им, черна и много тъмно кафява, блестяха непроменени… както и белите им, бели зъби.

Докато всеки от мъжете се взираше надолу в своята любима, неспособен да отклони поглед въпреки надигащите се все по-силно в тях вълни на ужас, скръб и ярост, те видяха тънички черни нишки, които се развиха от черните вдлъбнатини, обрамчващи всяка шия, и се понесоха, разсейвайки се, към отворената врата зад тях — две нишки нощен смог.

С гръмовно скърцане подът хлътна още три педи в центъра, преди да постигне нова временна стабилност.

Краищата на погълнатите им от страдание умове отбелязваха детайлите: че кинжалът със сребърна дръжка на Влана е приковал към пода един плъх, който най-вероятно от нетърпение се бе приближил твърде много, преди нощният смог да свърши магическото си дело. Че коланът и кесийката й липсват. Че синята емайлирана кутийка, инкрустирана със сребро, в която Ивриан бе сложила дяла на Мишелова от откраднатите скъпоценности, също е изчезнала.

Мишелова и Фафрд вдигнаха един срещу друг бледите си, измъчени лица, които изглеждаха обезумели, но същевременно напълно единни в своето разбиране и намерение. Нямаше нужда да си обясняват взаимно какво трябва да е станало тук, когато двете примки черна пара се бяха свили в кондензатора на Христомило, или защо Сливикин подскачаше и пищеше тържествуващо, или за значението на някои фрази като „огромно множество гладници“ или „не забравяй плячката“ или „онази работа, за която приказвахме“. Нямаше нужда Фафрд да обяснява защо сега свали качулката и робата си или защо издърпа кинжала на Влана, отърси плъха от него и го мушна в колана си. Нямаше нужда Мишелова да обяснява защо изрови половин дузина буркани с масло и като разби три от тях пред пламтящото кюмбе, спря, помисли и след това пъхна другите три в торбата на кръста си, прибавяйки към тях останалите подпалки и препълненото с живи въглени гърненце, чийто капак привърза здраво.

След това, отново без да разменят и думичка, Мишелова обви ръката си с една малка рогозка и като бръкна в камината, преобърна пламтящото кюмбе напред върху пропитите с масло черги. Жълти пламъци лумнаха около него.

Двамата се завъртяха и хукнаха към вратата. С трясък, по-мощен от всички преди него, подът пропадна. Те отчаяно издрапаха по стръмния хълм от свличащи се килими и достигнаха вратата точно преди всичко зад тях да рухне и пламтящите черги, кюмбето, целият запас дърва и свещи, златната кушетка, всички малки масички, кутийки и буркани — и неописуемо обезобразените тела на техните първи любими — да се свлекат в сухата, прашна, тънеща в паяжини стая на долния етаж, а дългите пречистващи или поне заличаващи пламъци да започнат да се катерят нагоре.

Те се хвърлиха надолу по стълбището, което в мига, щом достигнаха земята, се откъсна от стената и се срути с глух трясък в мрака. Наложи им се да се катерят по останките, за да излязат на Уличката на Костите.

Дотогава пламъците вече стрелкаха ярките си гущерови езици от залостените с капаци прозорци на тавана и другите, заковани с дъски, на долния етаж. Докато стигнат Чумната Уличка, тичайки един до друг с всички сили, сигналът за пожар на „Сребърната змиорка“ вече кънтеше бясно зад тях.

Все още тичаха, когато свиха по разклонението на Уличката на Смъртта. Тогава Мишелова улови Фафрд и го накара да спре. Едрият мъж замахна към него с яростни проклятия и се удържа — с все така безумно изражение на бледото си лице — едва когато Мишелова извика задъхано:

— Само десет сърцеудара да приготвя оръжията.

Той измъкна торбата от колана си и стискайки я здраво за гърлото, я фрасна в калдъръма — достатъчно силно, за да строши не само бурканите с масло, но и гърненцето с въглени, така че след малко дъното на торбата вече се разгаряше.

Тогава той извади блестящия Скалпел, а Фафрд — Сив Жезъл и двамата се втурнаха нататък, като Мишелова размахваше торбата си в големи кръгове отстрани, за да разпалва пламъците. Тя представляваше вече същинско огнено кълбо, изгарящо лявата му ръка, когато двамата профучаха през Евтината Улица и нахълтаха в Дома на Крадците. Тогава Мишелова подскочи, завъртя я и я метна в голямата ниша над портата.

Пазачите в нишата изпищяха от изненада и болка, щом огънят обхвана скривалището им, и нямаха никакво време да използват мечовете си или каквото там друго оръжие имаха срещу двамата нашественици.

Обучаващите се крадци се заизсипваха през вратите отпред, привлечени от разнеслите се писъци и тропот на крака, а след това веднага се хвърлиха обратно, щом съзряха свирепо бушуващите пламъци и връхлитащите срещу тях два демона, размахали дългите си, блестящи мечове.

Един мършав дребен чирак — едва ли имаше и десет години — се забави прекалено много. Сив Жезъл го прониза безмилостно в мига, когато големите му очи се облещиха, а малката му уста зейна от ужас или за да моли Фафрд за пощада.

Тогава някъде отпред долетя странен виещ зов, от който настръхваха косите, и при него вратите започнаха да се захлопват, вместо да бълват въоръжени стражи — нещо, за което двамата почти се молеха, горейки от желание да ги набодат на мечовете си. Също така въпреки че дългите, закрепени в скоби факли изглеждаха съвсем нови, коридорът бе мрачен.

Причината за последното им се изясни, когато се втурнаха нагоре по стълбите. Нишки нощен смог се точеха в шахтата, материализирайки се от нищото или от въздуха.

Нишките растяха, умножаваха се и ставаха все по-осезаеми. Докосваха ги и се лепяха гадно. В горния коридор те се протягаха от стена до стена и от пода до тавана като гигантска паяжина и бяха толкова веществени, че Мишелова и Фафрд трябваше да ги секат, за да преминат, или така поне смятаха обезумелите им мозъци. Черната паяжина приглушаваше леко рецитацията на зловещия виещ глас, който се донасяше от седмата врата отпред и този път завърши с весело кудкудякане и кикот, безумен като яростта на двамата нападатели.

Тук вратите също се захлопваха. В мимолетен проблясък на разумна мисъл, на Мишелова му се стори, че не от него и Фафрд се боят крадците, тъй като още не ги бяха видели, а по-скоро от Христомило и неговата магия, въпреки че той работеше в защита на Дома на Крадците.

Дори стаята с картата, откъдето бе най-вероятно да ги връхлети контраатака, бе плътно затворена с голяма, дъбова, обкована с желязо врата.

Вече им се налагаше по два пъти да секат черната, висяща, дебела като въже паяжина за всяка стъпка напред, която успяваха да спечелят. Между стаята с картата и свърталището на магьосника, върху мастиленочерната паяжина, се образуваше в началото ефимерен, но бързо придобиващ плътност черен паяк с размери на вълк.

Мишелова посече тежката паяжина пред него, отстъпи на две крачки, след това с висок скок се метна върху му. Скалпел го прониза, забивайки се между осемте новообразувани очи, лъскави като късчета черен кехлибар, и паякът се сгърчи като пробит мехур, изпускайки гнусна миризма.

След миг Мишелова и Фафрд се взираха право в стаята на магьосника, алхимичната му лаборатория. Беше почти същата, каквато я бяха видели по-рано, само дето някои неща се бяха удвоили или размножили още повече.

Върху дългата маса бълбукаха две реторти, шийките им изпускаха плътно, гърчещо се въже по-бързо, отколкото се движи черната блатна кобра, която може да надбяга човек — и то не в два еднакви кондензатора, а в самия въздух на стаята (ако това, което изпълваше Дома на Крадците, можеше да се нарече въздух), и тези въжета тъчаха преграда между техните мечове и Христомило, който отново се бе извисил, макар и прегърбен, над магьосническия си кафяв пергамент, но този път ликуващият му поглед бе впит почти неотклонно във Фафрд и Мишелова, като само от време на време се стрелкаше надолу към текста на магията, която устата му монотонно напяваше.

На другия край на масата, в свободно от паяжината пространство, подскачаше не само Сливикин, а и един голям плъх, напълно отговарящ му по размери, като се изключи главата.

От мишите дупки в подножието на стените блещукаха множество чифтове лъскави червени очички.

С яростен вой Фафрд се захвана да сече черната преграда, но въжетата на мига бяха замествани от нови, излизащи от шийките на ретортите, а отрязаните краища вместо да се отпуснат и да клюмнат, взеха да се протягат хищно към него като пипалата на лоза-удушвач.

Той внезапно прехвърли Сив Жезъл в лявата си ръка, а с дясната извади дългия си нож и го метна към магьосника. Летейки към своята цел, той преряза три нишки, бе отклонен и забавен от четвърта и пета, почти спрян от шеста, докато накрая увисна безполезен в извитата хватка на седма.

Христомило се изкикоти високо и се ухили, показвайки големите си предни зъби, а Сливикин заврещя в екстаз и заподскача още по-високо.

Мишелова запрати Котешки Нокът, но не постигна по-добър резултат — всъщност дори по-лош, тъй като действието му даде възможност на две от стрелкащите се нишки смог да се увият около него — едната обездвижи ръката му с меча, а втората се стегна около врата му и започна да го души. Черни плъхове се заизсипваха от големите дупки в затрупаните с боклуци основи на стените.

Междувременно други нишки се увиха около глезените, коленете и лявата ръка на Фафрд, като едва не го повалиха. Но докато се бореше да запази равновесие, той измъкна от колана си кинжала на Влана и го изнесе зад рамото си — сребърната му дръжка сияеше, а острието му бе покрито с кафяви петна от засъхналата кръв на плъха.

Щом Христомило го зърна, усмивката изчезна от устните му. Магьосникът нададе странен умолителен писък и отскочи назад от пергамента си и от масата, вдигайки своите уродливи, сгърчени ръчички, за да се предпази от неизбежната участ.

Кинжалът на Влана прелетя безпрепятствено през черната паяжина — дори нишките като че ли се отдръпваха от него — и през вдигнатите ръце на магьосника, за да се забие до дръжката в дясното му око.

Той изпищя тънко в ужасна агония и впи длани в лицето си.

Черната паяжина се загърчи сякаш в предсмъртни спазми.

Ретортите се пръснаха като една, разливайки лавата си върху покритата с белези маса и потушавайки сините пламъци, докато в същото време дебелото дърво започна да пуши леко по ръба на огнената течност. Лавата закапа с пльокане върху тъмния мраморен под.

С един последен тих вик Христомило се килна напред, все още държейки ръце върху очите си над стърчащия нос, с показващата се между пръстите му сребърна дръжка на кинжала.

Паяжината избледня като прясно мастило, залято с чиста вода.

Мишелова се втурна напред и промуши Сливикин и големия плъх с един удар на Скалпел, преди създанията да разберат какво става. Те също умряха бързо, с тънки писъци, а всички останали плъхове свиха опашки и потънаха в дупките си със скоростта на черни мълнии.

Тогава изчезна и последната следа от нощен смог и Фафрд и Мишелова изведнъж се оказаха сами, с три трупа, стоящи сред мъртвешката тишина, която като че ли изпълваше не само тази стая, а и целия Дом на Крадците. Дори лавата от ретортите бе замряла неподвижно и се втвърдяваше, а дървото на масата вече не пушеше.

Лудостта им бе изчезнала, а с нея и яростта — изцедена до последната капчица и утолена до насита, че и отвъд. Вече не изпитваха желание да убиват Кровас или който и да било от крадците — не повече, отколкото да трепят мухи. Фафрд с ужас си спомни жаловитото лице на момчето-крадец, което бе промушил в безумния си гняв.

В тях остана само мъката им, която не бе намаляла ни най-малко, дори се бе усилила — заедно с още по-бързо растящото отвращение от всичко, което ги заобикаляше: труповете, разхвърляната магьосническа стая, целия Дом на Крадците, целия град Ланкмар до последната му воняща уличка и обгърнат в смог шпил.

С отвратено съскане Мишелова измъкна Скалпел от труповете на гризачите, избърса го в най-близкия парцал и го върна в ножницата му. Фафрд също толкова набързо почисти и прибра Сив Жезъл. След това двамата мъже вдигнаха ножа и кортика си от пода, където бяха паднали, когато паяжината се разтвори във въздуха, но никой от тях не удостои с нещо повече от бегъл поглед мястото, където стърчеше кинжалът на Влана. Върху масата на магьосника обаче те забелязаха черната, кадифена, бродирана със сребърни нишки кесия на Влана, окачена на колана й, полузалят от втвърдяващата се черна лава, и синята емайлирана и инкрустирана със сребро кутийка на Ивриан. От тях двамата извадиха скъпоценностите на Дженгао.

Без да разменят повече думи, отколкото в опожареното гнезденце на Мишелова зад „Змиорката“, но продължавайки да изпитват онова усещане за единна цел, общи стремежи и другарство, те поеха с превити рамене и бавна, уморена крачка, която само едва забележимо се ускоряваше, навън от стаята за магии, по застлания с тежки килими коридор, покрай широката врата на стаята с картата, все още преградена от дъб и желязо, и покрай всички останали затворени, безмълвни врати — очевидно цялата Гилдия изпитваше ужас от Христомило, магиите и плъховете му; надолу по кънтящите стълби, забързвайки леко ход; по голия под на долния коридор покрай затворените му, тихи врати, стъпките им отекваха силно, независимо колко меко се опитваха да вървят; под изоставената, почерняла от огъня ниша на пазачите и навън на Евтината Улица, свивайки наляво и на север, защото това бе най-краткият път до Улицата на Боговете, по която после свиха надясно и на изток — по цялата улица нямаше жива душа, освен един мършав, прегърбен чирак, нещастно търкащ плочите пред винарски магазин в бледата розова светлина, процеждаща се от изток, макар да се виждаха много заспали фигури, похъркващи и сънуващи в канавките и под тъмните портици, — да, те тръгнаха надясно и на изток по Улицата на Боговете, защото това бе пътят към Тресавищната Порта, извеждаща на Насипния Път през Голямото Солено Тресавище, а Тресавищната Порта бе най-близкият изход от великия и бляскав град, който сега предизвикваше у тях само отвращение и в който не искаха да остават дори за един болезнен, тежък сърцеудар повече, отколкото бе необходимо — град на обични призраци, срещу които не можеха да се изправят.