Мечове и черна магия

III Нечестивият Граал

Три неща предупредиха чирака на магьосника, че нещо не е наред: първо, дълбоко отпечатаните следи от подковани копита по горския път — той ги усети с ботушите си, преди да се наведе и да ги опипа в тъмното; второ, зловещото бръмчене на пчела, за която не бе естествено да е навън нощем; и последно, лекият ароматен дъх на изгоряло. Мишока се втурна напред, избягвайки пъновете и прескачайки изкривените коренища по памет и благодарение на някакъв прилепов усет за отразения шепот на звуците. Сивите гамаши, туниката, островърхата шапка и веещото се наметало караха слабичкия, измършавял от аскетизъм младеж да прилича на носеща се сянка.

Екзалтацията, която Мишока бе изпитвал от успешния завършек на дългата си задача и триумфалното завръщане при своя учител-чародей Главас Ро, сега се изпари от главата му, отстъпвайки място на страх, който той не се осмеляваше да допусне в мислите си. Да се случи нещо лошо на великия маг, чийто чирак беше той?… „Моят Сив Мишок, все още колебаещ се в своята вярност между бялата и черната магия“, беше казал веднъж Главас Ро… Не, беше немислимо някой да причини зло на тази величава личност, изпълнена с мъдрост и духовна мощ. Великият чародей… (имаше нещо истерично в начина, по който Мишока наблягаше на думата „велик“, тъй като за другите Главас Ро беше просто посредствен магьосник и с нищо не превъзхождаше някой минголски некромант с неговото петнисто куче-ясновидец или дрипав фокусник от Куармал)… великият чародей, както и домът му, бяха защитени от силни магии, които никой злонамерен външен човек не би могъл да преодолее — дори (сърцето на Мишока пропусна един удар) върховният повелител на тези гори, херцог Джанарл, който мразеше всяка магия, и най-вече бялата.

И все пак сега миризмата на изгоряло беше по-силна, а ниската къщурка на Главас Ро бе построена от смолисто дърво.

От главата на Мишока бе излетял дори образът на едно момичешко лице, постоянно уплашено, но все пак сладко — това на дъщерята на херцог Джанарл, Ивриан, която тайно идваше да се учи при Главас Ро, фигуративно казано пиейки млякото на бялата му мъдрост рамо до рамо с Мишока. Всъщност, те насаме бяха започнали да се наричат Мишоче и Мишленце, а Мишока носеше под туниката си плетена зелена ръкавичка, която си беше изпросил от Ивриан, когато потегляше на задачата си, сякаш беше облечен в бляскави доспехи и въоръжен до зъби рицар, а не обикновен магьоснически чирак.

Докато Мишока стигне голото било на хълма, вече дишаше тежко, но не от усилие.

Оттам просветляващата зора разкри пред него утъпканата от копита градина с вълшебни билки, прекатурения сламен кошер и почернялата от сажди гладка повърхност на огромния гранитен блок, под който се гушеше къщурката на магьосника.

Но дори да не беше светлината на зората, той пак щеше да види сгърчените от огъня греди, проядените от пламъците подпори, по които мъждукаха червени въгленчета, и призрачния зелен пламък на местата, където все още гореше някаква вълшебна мас. Щеше да подуши смесицата от миризми на изгорели лекове и балсами и ужасяващо апетитния кухненски аромат на опърлена плът.

Цялото му слабичко тяло потръпна. После, като ловджийско куче, уловило следа, той се стрелна напред.

Магьосникът лежеше непосредствено зад изкорубената врата. Беше в същото състояние като дома си: скелетът му бе оголен и почернял, безценните сокове и телесни субстанции бяха изврели, изгорели, унищожени завинаги или се бяха издигнали като дим нагоре към някакъв студен ад отвъд луната.

Отвред се носеше тихото, тъжно бръмчене на пчелите, оплакващи загубения си дом.

Обзети от ужас спомени се втурнаха през ума на Мишока: тези сбръчкани устни, тихо напяващи заклинания, тези овъглени пръсти, сочещи звездите или галещи някое горско животинче.

Треперещ, Мишока извади от кожената кесийка на колана си плосък зелен камък, от едната страна на който бяха гравирани дълбоки чуждоземни йероглифи, а от другата — бронирано членестоного чудовище, приличащо на гигантска мравка, което газеше сред миниатюрни бягащи човешки фигурки. Този камък бе целта на задачата, поставена му от Главас Ро. Заради него той бе прекосил със сал Езерата на Жалбите, бе се скитал из подножията на Планините на Глада, криейки се от грабителски отряд червенобради пирати, бе изиграл група селяни-рибари, беше ласкал и ухажвал една стара миризлива вещица, бе ограбил племенна гробница и се бе изплъзнал от хрътките, пуснати по следата му. Това, че се бе сдобил със зеления камък, без да пролее кръв, означаваше, че е преодолял още една степен от чирачеството си. Сега той се взираше безизразно в древните черти на камъка и после, овладявайки треперенето си, го положи внимателно върху почернялата длан на своя учител. Докато се навеждаше, осъзна, че ходилата му парят болезнено, а ботушите му са започнали да пушат леко по ръбовете, но въпреки това не забърза стъпките си, докато се отдалечаваше.

Вече бе по-светло и той можеше да забележи по-дребните неща, като мравуняка край прага. Учителят бе изучавал облечените в черна броня създания също толкова съсредоточено, както и техните братовчедки — пчелите. Сега мравунякът бе дълбоко хлътнал, смачкан от тежък ботуш, а в отпечатъка личеше полукръг от ямки, направени от шиповете… и все пак нещо се движеше. Взирайки се по-внимателно, Мишока забеляза мъничък, осакатен от огъня войник, драпащ по песъчинките. Спомни си за чудовището върху зеления камък и сви рамене при тази безцелна мисъл.

Той прекоси сечището, минавайки сред скърбящите пчели, натам, където блед светлик се процеждаше между стволовете на дърветата, и не след дълго стоеше, положил ръце върху чепат дънер, на мястото, където склонът се скосяваше рязко. В обраслата с дървета долина пред него се виеше змия от млечнобяла мъгла, показваща пътя на потока, лъкатушещ през нея. Въздухът бе натежал от разнасящия се като пушек мрак. Хоризонтът вдясно бе обрамчен в червено от изгряващото слънце. Отвъд него, Мишока знаеше, лежаха още гори, а зад тях — безкрайните житни поля и блата на Ланкмар, а още по-нататък — древният център на света, самият град Ланкмар, който Мишока никога не бе виждал, но чийто Сюзерен властваше на теория дори тук.

А съвсем наблизо, окъпана в червенината на изгряващото слънце, бе струпана купчина кули с назъбени върхове — твърдината на херцог Джанарл. Предпазливо оживление се появи върху приличното на маска лице на Мишока. Той си мислеше за отпечатъка с шиповете, за разровената трева, за следите от конски копита, водещи надолу по този склон. Всичко сочеше към магоненавистника Джанарл като извършител на зверството там отзад, с изключение на това, че Мишока, който все още смяташе способностите на учителя си за ненадминати, не разбираше как херцогът си е проправил път през заклинанията, достатъчно силни, за да объркат и най-опитния горянин, които бяха защитавали обиталището на Главас Ро в продължение на много години.

Той сведе глава… и зърна леко полегналата върху полюшващите се тревни стъбълца плетена зелена ръкавичка. Грабна я и като порови в туниката си, измъкна втора — нашарена с тъмни петна и избеляла от пот — и ги поднесе една към друга. Те бяха еднакви.

Устните му се извиха назад, оголвайки зъбите, а взорът му се насочи отново към далечната крепост. След това той отмести дебел кръг изсъхнала кора от дънера, на който се бе подпрял, и пъхна ръката си до рамото в появилия се отвор. Докато вършеше това с бавна и напрегната механичност, в ума му изникнаха думите, които Главас Ро бе произнесъл с усмивка веднъж, докато се хранеха с рядка каша.

— Мишок — бе казал магът, а отблясъците на огъня играеха по късата му бяла брада, — когато се взираш така и ноздрите ти се издуват, приличаш прекалено много на котарак, и това ме кара да се съмнявам дали някога ще бъдеш пазител на истината. Ти си общо взето послушен ученик, но тайничко предпочиташ мечовете пред жезлите. Изкушен си повече от горещите устни на черната магия, отколкото от целомъдрените тънки пръсти на бялата, независимо на колко хубавко мишленце принадлежат последните — не, не отричай! Привлечен си повече от измамните извивки на левия път, отколкото от правия, стръмен друм на десния. Опасявам се, че в края на краищата няма да станеш мишок, а мишелов. И няма да си бял, а сив — е, все пак това е по-добре, отколкото черен. А сега измий тези паници и върви да подъхаш около час на новопоникналия малариен храст, защото нощта е мразовита, и не забравяй да говориш учтиво с трънката.

Припомнените думи избледняха, но не изчезнаха, докато Мишока измъкваше от дупката кожен колан, позеленял от плесен, със закачена на него плесенясала ножница. От нея той извади тънък бронзов меч, по-голямата част от метала на който беше зеленясал, държейки го за обвитата с кожена лента ръкохватка. Очите му се разшириха, но зениците си останаха колкото върха на топлийка, а лицето му приличаше все повече на маска, докато той държеше бледозеленото, обрамчено в кафяво острие срещу червения полукръг на изгряващото слънце.

От другия край на долината смътно долетя високият, чист, звънлив звук на ловджийски рог, призоваващ мъжете на лов.

Мишока рязко закрачи надолу по склона, насочвайки се към следите от копитата. Движеше се с широка, забързана крачка и малко сковано, като че ли бе пиян, а на кръста му се полюляваше плесенясалият портупей.

Тъмна четирикрака фигура се стрелна през нашарената със слънчеви петна горска поляна, привеждайки храсталаците с широката си, ниска гръд и газейки ги с тесните си раздвоени копита. Изотзад прозвучаха звуците на рог и груби мъжки викове. В далечния край на поляната глиганът се обърна. Дъхът свиреше през ноздрите му и той се олюляваше. После полуизцъклените му малки очички се спряха на фигурата на мъж върху кон. Той се обърна към него и някаква игра на светлината накара козината му да почернее. После нападна. Но преди ужасните, закривени нагоре глиги да открият плът, в която да се забият, едно копие с тежък връх се изви и прониза буцата между плешките му, той рухна назад, а кръвта му оплиска зеленината.

Ловци, облечени в кафяво и зелено, се появиха на поляната, някои обкръжиха падналия глиган със стена от насочени копия, други забързаха към мъжа върху коня. Той носеше богати одежди в жълто и кафяво. Изсмя се, подхвърли на един от ловците си окървавеното копие и пое от друг обкованата със сребро кожена манерка за вино.

Втори ездач се появи на поляната и малките, жълти очички на херцога потъмняха под рошавите му вежди. Той отпи дълбока глътка и изтри устни с опакото на ръкава си. Ловците предпазливо стесняваха стената от копия около глигана, който лежеше неподвижно, но с глава, повдигната на около пръст разстояние от тревата, и единствено очите му се стрелкаха насам-натам, а от плешката му на тласъци бликаше ярка кръв. Стената от копия тъкмо щеше да се затвори, когато Джанарл махна на ловците да спрат.

— Ивриан! — извика грубо той на новодошлата. — Ти имаше две възможности да довършиш глигана, но все се отдръпваше уплашено. Проклетата ти мъртва майка досега щеше да е нарязала сърцето му на тънки парченца и да го е опитала сурово.

Дъщеря му се взираше жално в него. Тя бе облечена като ловците и яздеше коня по мъжки, носеше меч на кръста и копие в ръка, но това само я караше да изглежда още по-слабичка и крехка.

— Ти си една мекушава, пъзлива маголюбка — продължи Джанарл. — Отвратителната ти майка щеше да се изправи срещу глигана без кон и щеше да се смее, когато кръвта му опръска лицето й. Виж, сега глиганът е повален. Не може да те нарани. Забий копието си в него, веднага! Заповядвам ти!

Ловците разтвориха стената от копия и се отдръпнаха встрани, образувайки проход от момичето до глигана. Те открито се кикотеха, а херцогът им се усмихваше одобрително. Момичето се поколеба, прехапало устни, взирайки се със страх, а и с очарование в животното, което я наблюдаваше с все още приповдигната глава.

— Забий си копието! — повтори Джанарл, дръпвайки една бърза глътка от манерката. — Направи го или ще те напердаша с камшика още тук и сега.

Тогава тя сръчка с пети хълбоците на коня и пое през поляната, тялото й бе присвито ниско, а копието — насочено към мишената си. Но в последния миг върхът му се отклони встрани и издълба улей в пръстта. Глиганът не помръдна. Ловците избухнаха в смях.

Широкото лице на Джанарл почервеня от гняв, ръката му рязко се стрелна, сграбчи китката й и я стисна силно.

— Проклетата ти майка можеше да пререже гърлото на мъж, без да й мигне окото. Или ще те видя как забиваш копието си в тази леш, или ще те накарам да ми потанцуваш тук и сега, както снощи, когато ми разкри заклинанията на магьосника и мястото на колибата му.

Той се приведе по-близо и гласът му стихна до шепот.

— Знай, момиченце, че от дълго време подозирам, че майка ти, колкото и свирепа да беше, може би е била запленена против волята си, привлечена от чаровете на някой магьосник, също като теб — и ти си отрочето на този дяволски заклинател.

Очите й се разшириха и тя започна да се отдръпва от него, но той я примъкна по-наблизо.

— Не се бой, момиченце, ще изтръгна покварата от плътта ти по един или друг начин. Като начало, прободи този глиган!

Тя не помръдна. Лицето й представляваше млечнобяла маска на страх. Той надигна ръка. Но в този момент бе прекъснат.

Една фигура се появи в края на поляната, на мястото, където глиганът се бе обърнал, за да предприеме последната си атака. Това беше слабичък младеж, облечен целият в сиво. Като упоен или изпаднал в транс, той закрачи право към Джанарл. Тримата ловци, които се грижеха за херцога, извадиха мечове и тръгнаха бавно към него.

Лицето на младежа беше бяло и напрегнато, по челото му, под килнатата назад сива шапка, бяха избили едри капки пот. Мускулите на челюстта му образуваха бели като кост възли. Очите му, втренчени в херцога, бяха присвити, сякаш гледаха към ослепително ярко слънце.

Устните му се разтвориха широко, оголвайки зъбите.

— Убиец на Главас Ро! Убиец на магьосници!

А после бронзовият му меч се озова извън плесенясалата ножница. Двама от ловците застанаха на пътя му, единият изкрещя „Пазете се от отровата!“ при вида на зеленото вещество върху острието на новодошлия. Младежът замахна към него с ужасна сила, сякаш държеше боен чук. Ловецът го отклони с лекота, така че ударът профуча над главата му, а младежът едва не падна от мощта на собствения си замах. Ловецът пристъпи напред и нанесе ловък удар близо до дръжката на меча, за да обезоръжи младежа, така че битката свърши, преди да е започнала… или почти. Защото стъкленият поглед напусна очите на момъка, чертите му се изкривиха като на котарак и той, като стисна здраво меча си, мушна напред с въртеливо движение в китката, което заклещи оръжието на ловеца в неговото зелено острие, и го изтръгна от хватката на притежателя му. След това продължи движението напред към сърцето на втория ловец, който го избегна само защото се просна по гръб на тревата.

Джанарл се приведе напрегнато на седлото, мърморейки „Вълчето има зъбки“, но в този миг третият ловец, който бе заобиколил младежа, го халоса в тила с дръжката на меча. Онзи изпусна оръжието си, олюля се и започна да пада, но първият ловец го сграбчи за яката на туниката и го запрати към другарите си. Те го приеха веселяшки, с шамари и плесници, налагайки го по главата и ребрата с прибрани в ножниците кинжали, а накрая го оставиха да падне на земята и го заритаха, налитайки му като глутница хрътки.

Джанарл седеше неподвижно, наблюдавайки дъщеря си. Не бе пропуснал уплашеното й трепване, когато тя позна появилия се младеж. Сега я видя как се привежда напред с разтреперани устни. На два пъти се опита да заговори. Конят й пристъпваше неспокойно и цвилеше. Накрая тя оклюма глава и се сви, а от гърлото й се откъсна сподавен хленч. Тогава Джанарл изсумтя доволно и извика:

— Стига засега! Домъкнете го тук!

Двама ловци повлякоха между себе си полуприпадналия младеж, чиито сиви дрехи сега бяха опръскани с червени петна.

— Страхливец — каза херцогът. — Това забавление няма да те убие. Те само те обработват леко преди другите забавления. Но аз забравих, че ти си едно лукаво магьосниче, мекушаво създание, което ломоти заклинания в мрака и проклятия зад гърба на хората, пъзльо, който се глези с животинки и иска да напълни горите със сладникави гадости. Пфу! Настръхвам, като си помисля. А на всичкото отгоре се опитваш да поквариш дъщеря ми и… Слушай ме, магьосниче, на теб говоря! — И като се приведе от седлото, той сграбчи люшкащата се глава на младежа, заравяйки пръсти в косите му. Очите на момъка се завъртяха диво и той конвулсивно се дръпна, което изненада ловците и едва не събори Джанарл от седлото.

В този момент се чу заплашително кършене на храсти и бърз тропот на копита. Някой извика: „Внимавайте, господарю! О, богове, пазете херцога!“

Раненият глиган бе скочил на крака и летеше към групичката край коня на Джанарл.

Ловците се разпръснаха, вадейки оръжията си.

Конят на Джанарл се дръпна уплашено, нарушавайки още повече равновесието на ездача си. Глиганът профуча край него като опръскана с кръв нощна сянка. Джанарл почти падна отгоре му. Глиганът се завъртя рязко, за да нападне отново, избягвайки три хвърлени копия, които тупнаха на земята край него. Джанарл опита да се изправи, но един от краката му се беше оплел в стремето и конят му, отскачайки, го събори отново.

Глиганът връхлиташе, но в този миг закънтяха други копита. Друг кон профуча покрай Джанарл и едно нетрепващо копие се заби в плешката на глигана и го прониза дълбоко. Черният звяр отстъпи назад, удари веднъж копието с глигите си, падна тежко на една страна и замря.

Ивриан пусна копието. Ръката, която го бе държала, трепереше ужасно. Тя се отпусна в седлото, улавяйки лъка му с другата си ръка.

Джанарл се надигна и изгледа дъщеря си и глигана. След това погледът му бавно обходи цялата поляна.

Чиракът на Главас Ро бе изчезнал.

Мишока мънкаше напева през подпухналите си устни, почти сякаш говореше на земята, върху която лежеше. Като подреди пръсти в кабалистични символи, той щипна малко зелен прашец от една кесийка и го хвърли във въздуха с извиване на китката, което го накара да трепне от болка.

Магията бе завършена, но Мишока остана да лежи и болката в изтерзаната му плът и кости стана по-поносима. Той се вслуша в звуците на ловната дружина в далечината.

Лицето му беше навряно близо до туфа трева. Той видя как мравка се изкатери мъчително по едно стъбълце, падна на земята и продължи по пътя си. За миг усети някакво родство между себе си и дребничкото насекомо. Спомни си за черния глиган, чиято неочаквана атака му бе дала шанс да избяга, и за един странен миг умът му го свърза с мравката.

Разсеяно се замисли за пиратите, които бяха заплашвали живота му на запад. Но тяхната весела безпощадност се различаваше от преднамерената и жадувана жестокост на ловците на Джанарл.

Постепенно гневът и омразата забушуваха в него. Той видя боговете на Главас Ро, ведрите им по-рано лица бяха бели и подигравателни. Дочу думите на древни заклинания, но те отекваха с ново значение. След това виденията се оттеглиха и пред него се изви вихрушка от ухилени лица и жестоки ръце. И някъде сред тях — бялото, виновно лице на едно момиче. Мечове, тояги, камшици. Всичко се въртеше. А в центъра, като главината на колело за мъчения — едрата, мощна фигура на херцога.

Какво представляваше учението на Главас Ро пред това колело? То се бе претърколило през него и го бе смазало. Какво представляваше бялата магия пред Джанарл и неговите главорези? Само един безценен пергамент, който да бъде опетнен. Вълшебен бисер, който да бъде стъпкан в калта. Дълбоки и мъдри мисли, който да бъдат изтръгнати заедно с родилия ги мозък.

Но съществуваше и друга магия. Магията, която Главас Ро му забраняваше — понякога с усмивка, под която обаче винаги се криеше сериозност. Магията, за която Мишока бе научил само по намеци и предупреждения. Магия, която се коренеше в смъртта, омразата, болката и разрухата, която се занимаваше с отрови и писъци в нощта, която се процеждаше през черните пространства между звездите, която, както бе казал Джанарл, шепнеше проклятия в мрака зад гърба на хората.

Сякаш цялото предишно знание на Мишока — за малките същества и звездите, и благотворните магии, и природните принципи на доброта — бе лумнало и изгоряло в един бърз, внезапен пожар. И черната пепел бе оживяла и се бе размърдала, и от нея бяха изпълзели пълчища нощни твари, наподобяващи изгорените, само че грозни и изопачени. Прокрадващи се, дебнещи, лутащи се фигури. Безсърдечни, изпълнени с омраза и ужас, но толкова прекрасни наглед, като черни паяци, полюляващи се в геометричните си паяжини.

Да надуем ловния рог за тази глутница! Да ги пратим по петите на Джанарл!

Дълбоко в мозъка му зло гласче започна да нашепва: „Херцогът трябва да умре. Херцогът трябва да умре.“ И той знаеше, че ще чува това гласче непрестанно, докато волята му не бъде осъществена.

Мишока тежко се оттласна нагоре, усещайки пробождащата го болка, която говореше за счупени ребра; зачуди се как ли е успял да стигне толкова далеч. Скърцайки със зъби, се запрепъва през сечището. Докато се добере отново до прикритието на дърветата, болката го бе смъкнала на четири крака. Той попълзя още малко, после припадна.

Привечер на третия ден след лова Ивриан се изниза крадешком от стаята си в кулата, нареди на тъпо хилещия се коняр да й доведе коня и препусна през долината. Пресече поточето и пое нагоре по отсрещния хълм, докато стигна до скритата сред скалите къщурка на Главас Ро. Разрушението, което се разкри пред очите й, придаде още по-нещастно изражение на изпънатото й, бледо лице. Тя слезе от коня и се приближи до обгорелите руини, треперейки от мисълта, че може да се натъкне на тялото на Главас Ро. Но то не беше там. Тя забеляза, че пепелта е разровена, сякаш някой е тършувал в нея, търсейки предмети, които евентуално биха могли да избегнат пламъците. Цареше дълбока тишина.

Една неравност на земята отвън, откъм страната на сечището улови погледа й и тя се запъти нататък. Това беше скорошен гроб, а върху него вместо надгробна плоча стоеше, обграден със сиви камъчета, малък, плосък зелен камък със странни гравюри на повърхността.

Внезапен тих звук откъм гората я накара да потрепери и тя осъзна, че ужасно се страхува, само че до този миг мъката й е надделявала над ужаса. Тя вдигна поглед и нададе сподавен вик, защото едно лице се взираше в нея през отвор в листака. Това беше диво лице, покрито с мръсотия и следи от трева, нацапано тук-там със стари петна засъхнала кръв и с набола тъмна брада. След това тя го позна.

— Мишок — извика тя неуверено.

Едва разпозна отговорилия й глас.

— Значи си се върнала, за да злорадстваш над разрухата, причинена от твоето предателство.

— Не, Мишок, не! — изплака тя. — Не съм искала да стане така. Трябва да ми повярваш.

— Лъжкиня! Именно хората на баща ти са го убили и са подпалили къщата му.

— Но аз не мислех, че ще го сторят!

— Не си мислела, че ще го сторят — сякаш това е някакво извинение. Толкова се страхуваш от баща си, че би му казала всичко. Ти живееш в страх.

— Невинаги, Мишок. Накрая аз убих глигана.

— Толкова по-зле — да убиеш звяра, пратен от боговете, за да погуби баща ти.

— Но аз наистина никога не бях убивала глиган. Само се хвалех, когато казвах, че съм… мислех, че ме харесваш храбра. Нямам спомен как съм го убила. Просто нещо затъмни разума ми. Мисля, че умрялата ми майка е влязла в мен и е насочила копието.

— Лъжеш и мажеш! Но аз ще изменя леко преценката си: ти живееш в страх, освен когато баща ти не ти влива кураж с камшика. Трябваше да го разбера и да предупредя Главас Ро за теб. Но очите ми бяха замъглени от блянове.

— Ти ме наричаше Мишленце — каза тя съвсем тихичко.

— Да, играехме си на мишки и забравихме, че котките са истински. А после, докато ме нямаше, един обикновен пердах те уплаши достатъчно, за да издадеш Главас Ро на баща си!

— Мишок, не ме укорявай — хлипаше Ивриан. — Зная, че животът ми не е нищо друго, освен страх. Още от дете баща ми се опитва да ми набие вярата, че жестокостта и омразата управляват вселената. Той ме мъчеше и изтезаваше. Нямаше към кой друг да се обърна, докато не открих Главас Ро и не научих, че във вселената съществуват и съчувствие, и обич, които са по-силни дори от смъртта и привидната омраза. Но сега Главас Ро е мъртъв и аз съм по-уплашена и самотна от всякога. Нуждая се от помощта ти, Мишок. Ти си учил при Главас Ро. Познаваш неговите учения. Помогни ми.

Той й се присмя.

— Да, та после да ме предадеш, така ли? Да ме бият отново, докато ти гледаш? Да ти слушам сладкото лъжливо гласче, докато ловците на баща ти се прокрадват към мен? Не, имам други планове.

— Планове ли? — запита тя. Гласът й бе тревожен. — Мишок, животът ти е в опасност, докато се спотайваш тук. Хората на баща ми са се заклели да те убият още щом те зърнат. Казвам ти, ще умра, ако те заловят. Не се бави, а изчезвай оттук. Само ми кажи преди това, че не ме мразиш. — И тя пристъпи към него.

Той отново й се присмя.

— Ти не си достойна за омразата ми — разнесоха се жилещите думи. — Чувствам единствено презрение към боязливата ти слабост. Главас Ро говореше прекалено много за обич. Във вселената има омраза, която е по-силна дори от обичта, и е време да я накарам да поработи за мен. Не се приближавай повече! Нямам намерение да ти разкривам плановете си или новите си скривалища. Но ще ти кажа следното, и чуй ме внимателно. След седем дни започват мъченията на баща ти.

— Мъченията на баща ми…? Мишок, Мишок, изслушай ме. Искам да те питам не само за ученията на Главас Ро. Искам да те питам за самия Главас Ро. Баща ми ми намекна, че той е познавал моята майка и че може би той е истинският ми баща.

Този път настъпи пауза преди подигравателния смях, но когато той накрая се разнесе, беше двойно по-силен.

— Добре, прекрасно, чудесно! Доставя ми удоволствие да си мисля, че старият белобрадко се е наслаждавал на живота, преди да стане толкова мъдър-мъдър-мъдър. От сърце се надявам наистина да е отъркалял майка ти. Това би обяснило неговото благородство. Където има толкова любов — за всяка живинка, родена някога, — преди това трябва да е имало похот и грях. От тази среща — и всичкото зло на твоята майка — е пораснала бялата му магия. Вярно е! Грях и бяла магия ръка за ръка — значи боговете не са лъгали! Което ще рече, че ти си дъщерята на Главас Ро, предала истинския си баща на зловещата му смърт.

А след това лицето му изчезна и листата ограждаха само празна дупка. Тя се втурна слепешком в гората след него, викайки „Мишок! Мишок!“, като се опитваше да следва отдалечаващия се смях. Но той заглъхна и тя забеляза, че се намира в сумрачна падина, и започна да осъзнава колко злобно звучеше смехът на чирака, сякаш осмиваше смъртта на цялата любов или дори това, че тя никога не се е родила. След това паниката я завладя и Ивриан побягна назад през шубраците, калиновите храсти дърпаха дрехите й и клонките дращеха бузите й, докато не стигна отново до сечището и не препусна в галоп през сгъстяващия се мрак, нападната от хиляди страхове, а сърцето й се свиваше от мисълта, че на целия широк свят няма нито един човек, който да не я мрази и презира.

Когато стигна до крепостта, тя сякаш надвисна над нея като грозно чудовище с назъбен гребен, а докато минаваше през големия портал, й се струваше, че чудовището я поглъща навеки.

По здрачаване на седмия ден, докато вечерята се сервираше в голямата банкетна зала, изпълнена с гръмогласен говор, примесен с хрущенето на застлалата пода тръстика и дрънченето на сребърни чинии, Джанарл нададе приглушен вик на болка и притисна длан към сърцето си.

— Няма нищо — каза той миг по-късно на човека с мършаво лице, който седеше до него. — Дайте ми бокал вино! Това ще го накара да се укроти.

Но той продължаваше да изглежда бледен и неспокоен и яде малко от месото, поднесено на големи, димящи резени. Очите му продължиха да блуждаят по масата и накрая се спряха на дъщеря му.

— Стига си ме зяпала така мрачно, момиче! — извика той. — Човек ще си помисли, че си ми отровила виното и чакаш да видиш как по мен избиват зелени петна. Или може би червени с черно по края.

Това предизвика силен взрив на смях, което изглежда се понрави на херцога, тъй като той откъсна крилцето на една птица и го заръфа лакомо. В следващия миг обаче нададе нов внезапен вик на болка, по-силен от първия, надигна се на крака, задращи конвулсивно по гърдите си, а след това се тръшна върху масата, където остана да лежи, стенейки и гърчейки се от болка.

— Херцогът е болен — обяви мъжът с мършавото лице доста ненужно, а и много злокобно, като се надвеси над него. — Отнесете го в леглото. Някой да му разтегне ризата. Той се задъхва.

Тревожен шепот премина по цялата маса. Когато отвориха голямата порта към личните покои на херцога, силен порив на мразовит вятър накара пламъците на факлите да затрептят и да посинеят, така че сенки се струпаха в залата. След това една факла лумна в ярко бяло, като звезда, осветявайки едно момичешко лице. Ивриан усети как останалите се отдръпват от нея, хвърляйки й подозрителни погледи и мърморейки, сякаш бяха сигурни, че има нещо вярно в шегата на херцога. Тя не вдигна очи. След малко някой дойде и й съобщи, че херцогът е заповядал да се яви при него. Без да каже и дума, тя се изправи и го последва.

Лицето на херцога бе сиво и набраздено от болка, но той се владееше, въпреки че при всяко поемане на дъх ръката му се вкопчваше конвулсивно в ръба на леглото, докато кокалчетата му не заприличат на бели камъчета. Той беше повдигнат с помощта на възглавници, а плътно около раменете му беше затъкната обшита с кожа мантия. Около леглото горяха дългокраки мангали, но въпреки всичко той се тресеше конвулсивно.

— Ела тук, момиче — заповяда той с тих, измъчен глас, който изсъска през разтеглените му устни. — Ти знаеш какво се е случило. Сърцето ме боли, сякаш под него гори огън, а кожата ми е скована в лед. Усещам бодежи в ставите, като че ли дълги игли ги пронизват от край до край. Това е магьосническо дело.

— Магьосническо дело, без съмнение — потвърди Гискорл, мършаволикият му приближен, който стоеше до леглото. — И няма нужда да гадаем кой е. Онова малко змийче, което не убихте достатъчно бързо преди десетина дни! Имаме вести, че се крие в гората и разговаря с… определени личности — допълни той, измервайки с подозрително присвити очи Ивриан.

Спазми на агония разтърсиха херцога.

— Трябваше да смажа вълчето заедно със стареца — простена той. След това очите му се преместиха отново към Ивриан. — Слушай, момиче, виждали са те да се мотаеш из гората, където бе убит старият магьосник. Смята се, че си разговаряла с чирака му.

Ивриан навлажни устните си, опита се да заговори, после разтърси глава. Усещаше как очите на баща й я пронизват. След това пръстите му се протегнаха и я сграбчиха за косата.

— Мисля, че си в сговор с него! — Шепотът му беше като ръждив нож. — Ти му помагаш да прави това с мен. Признай си! Признай! — И той завря бузата й в най-близката факла, така че косата й запуши и нейното „Не!“ се превърна в ужасяващ писък. Факлата се олюля и Гискорл я закрепи по-стабилно. През писъка на Ивриан херцогът изръмжа: — Майка ти веднъж държеше в ръка нажежени въглени, за да покаже, че е достойна.

Призрачен син пламък плъзна по косата на Ивриан. Херцогът я дръпна от факлата и се отпусна отново върху възглавниците.

— Отпратете я — прошепна тихо той накрая, произнасяйки с усилие всяка дума. — Тя е страхливка и не би се осмелила да нарани дори мен. Междувременно, Гискорл, изпрати още хора да претърсват гората. Трябва да открият леговището му до зазоряване, иначе ще разкъсам сърцето си, за да се спася от болката.

Гискорл рязко блъсна Ивриан към вратата. Тя се присви от страх и излезе от стаята, борейки се със сълзите си. Бузата й туптеше от болка. Не забеляза странната усмивка, с която ястреболикият мъж проследи оттеглянето й.

Ивриан стоеше край тесния прозорец на стаята си, наблюдавайки малките групички ездачи, сновящи навън-навътре, и факлите им, сияещи като блуждаещи огньове в гората. В крепостта кипеше загадъчна дейност. Самите камъни сякаш бяха оживели от безпокойство, като че ли споделяха мъченията на господаря си.

Тя усещаше, че една точка там навън, в мрака, я притегля. В ума й непрестанно се връщаше споменът за това, как един ден Главас Ро й бе показал малка пещера на склона на хълма и я бе предупредил, че това е зло място, където в миналото са били вършени много гибелни магии. Пръстите й се плъзгаха по белега с форма на полумесец върху бузата й и грубата ивица изгоряла коса.

Накрая безпокойството й и притегателната сила в нощта станаха прекалено силни за нея. Тя се облече в тъмното и отвори леко вратата на стаята си. Коридорът изглеждаше пуст за момента. Тя забърза по него, придържайки се близо до стените, и се стрелна надолу по протритите и заоблени каменни стъпала. Звукът на стъпки я накара да се пъхне в една ниша, където се свиваше, докато двама навъсени ловци минаха покрай нея, крачейки към покоите на херцога. Бяха покрити с прах и схванати от езда.

— Никой не може да го открие в този мрак — измърмори единият от тях. — Все едно да търсиш мравка в мазето.

Другият кимна.

— А и магьосниците могат да променят ориентирите на местността и да карат пътеките да се въртят в кръг, така че да объркат всички търсачи.

Веднага щом отминаха, Ивриан се шмугна в банкетната зала, сега мрачна и пуста, и пробяга през кухнята, с високите й тухлени пещи и огромните медни котли, блещукащи в сенките.

Отвън, на двора, пламтяха факли и кипеше оживена дейност, конярите караха свежи коне и отвеждаха изтощените, но тя разчиташе, че с ловджийския си костюм ще премине незабелязана. Придържайки се към сенките, момичето успя да стигне до конюшните. Конят й пристъпваше неспокойно и изцвили, когато тя се шмугна в яхъра, но притихна, когато Ивриан започна да му шепне. За няколко мига тя го оседла и го поведе към откритите поля отзад. Изглежда наоколо нямаше издирващи отряди, така че тя го яхна и препусна бързо към гората.

В ума й бушуваше буря от тревоги. Не можеше да си обясни как е посмяла да стигне толкова далеч, освен ако притеглянето, което усещаше към онази точка в нощта — пещерата, за която Главас Ро я бе предупредил — не притежаваше магическа настойчивост, която не би могла да бъде отхвърлена.

После, щом гората я погълна, тя внезапно почувства, че се предава в ръцете на мрака и оставя завинаги зад себе си зловещата крепост и жестоките й обитатели. Покровът от листа закриваше повечето звезди. Тя разчиташе на отпуснатите юзди на коня си, за да следва правия път. И наистина успя, защото след половин час достигна плитко дефиле, което минаваше покрай пещерата, която тя търсеше.

Сега за първи път конят й стана неспокоен. Дърпаше се и надаваше тихо, уплашено цвилене, опитвайки се постоянно да обърне, докато тя го пришпорваше към дефилето. Крачката му се забави до ходом. Накрая той отказа да продължи нататък. Ушите му бяха присвити назад и целият трепереше.

Ивриан слезе от него и продължи пеш. Гората беше злокобно тиха, сякаш всички животни и птици — дори и насекомите — си бяха отишли. Мракът пред нея бе почти осезаем, сякаш имаше стена, изградена от черни тухли току отвъд досега й.

Тогава Ивриан забеляза зеленото сияние, отначало смътно и слабо като първия светлик на зората. Постепенно то ставаше по-ярко и започна да трепти, когато разделящата ги преграда от листа изтъня. Внезапно тя се оказа втренчена право в него — плътен, буен, сажделив пламък, който вместо да танцува се виеше. Ако зелена слуз можеше да се превърне в огън, би изглеждала точно така. Той гореше в отвора на недълбока пещера.

След това близо до огъня тя зърна лицето на чирака на Главас Ро, и в този миг агония на ужас и съчувствие прониза мозъка й.

Лицето изглеждаше нечовешко — по-скоро измъчена зелена маска, отколкото нещо живо. Бузите му бяха хлътнали, очите горяха неестествено диви, то беше съвсем бледо и оросено със студена пот, предизвикана от огромно вътрешно усилие. В него имаше голямо страдание, но и голяма мощ — мощта да контролира плътните, виещи се сенки, които се тълпяха край зеления пламък, мощта да подчинява силите на омразата, строени пред него. На равномерни интервали напуканите му устни се раздвижваха, а ръцете и дланите му правеха определени жестове.

На Ивриан й се стори, че чува топлия глас на Главас Ро да повтаря нещо, което някога бе казал на нея и на Мишока. „Никой не може да използва черната магия, без да изкриви душата си до крайност… и да я опетни в тази сделка. Никой не може да причини страдание, без да изтърпи същото. Никой не може да изпрати смърт чрез заклинания и магия, без да премине по самия ръб на гибелната бездна и да пролее от собствената си кръв в нея. Силите, които черната магия пробужда, приличат на двуостри отровни мечове, чиито дръжки са покрити с жила на скорпиони. Само силен мъж със загрубели ръце, в когото омразата и злото са много могъщи, може да ги използва, и то не за дълго.“

В лицето на Мишока Ивриан видя живия пример за тези думи. Стъпка по стъпка тя тръгна към него, без да може да контролира движенията си, сякаш се намираше в кошмар. Усещаше сенчестите създания, все едно си пробиваше път през слоеве паяжина. Приближи се толкова, че можеше да протегне ръка и да го докосне, а той все още не я забелязваше, сякаш духът му се намираше някъде отвъд звездите, борейки се с чернотата там.

Тогава под крака й изпращя съчка и Мишока скочи с ужасяваща бързина, освобождавайки енергията на всичките си изпънати мускули. Грабна меча си и мушна към натрапника. Но когато зеленото острие беше на педя от гърлото на Ивриан, той го отклони с усилие. Втренчи се в нея, устните му бяха изтеглени назад, оголвайки зъбите. Въпреки че бе отклонил меча си, изглежда я разпознаваше само смътно.

В този миг Ивриан бе зашлевена от мощен порив на вятъра откъм зейналата паст на пещерата, странен вятър, носещ сенки. Зеленият огън се смали, изяждайки бързо подхранващите го съчки, и почти изгасна.

После вятърът утихна и плътният мрак се вдигна, за да бъде сменен от бледа сивкава светлина, оповестяваща настъпването на утрото. Огънят от зелен стана жълт. Чиракът на магьосника се олюля и мечът се изплъзна от пръстите му.

— Защо дойде тук? — попита той глухо.

Тя видя колко изтощено бе лицето му от глад и омраза, състоянието на дрехите му свидетелстваше, че е прекарал много нощи на открито в гората, като животно. След това внезапно осъзна, че знае отговора на въпроса му.

— О, Мишок — прошепна тя, — хайде да се махнем от това място. Тук има само ужас. — Той залитна и тя го улови. — Отведи ме със себе си, Мишок.

Той се взря начумерено в очите й.

— Значи не ме мразиш за това, което причиних на баща ти? Или това, което сторих с ученията на Главас Ро? — попита той объркано. — Не се ли страхуваш от мен?

— Аз се страхувам от всичко — прошепна тя, притискайки се към него. — Да, страхувам се от теб, много се страхувам. Но мога да се отуча от този страх. О, Мишок, ще ме отведеш ли… в Ланкмар или на Края на Земята?

Той я хвана за раменете.

— Мечтал съм си за това — рече той бавно. — Но ти…

— Чирако на Главас Ро! — прогърмя суров триумфиращ глас. — Арестувам те в името на херцог Джанарл за прилагане на магия върху тялото на херцога!

Четирима ловци изскочиха от храсталака с извадени мечове, а на три крачки зад тях — Гискорл. Мишока ги пресрещна по средата на пътя. Те скоро откриха, че този път не си имат работа със заслепен от гняв младок, а с хладнокръвен и умел майстор на меча. Сякаш в примитивното му оръжие имаше някаква магия. Той разпори рамото на първия нападател с добре премерено мушване, обезоръжи втория с неочакван финт, след това хладнокръвно се зае да отбива ударите на останалите двама, отстъпвайки бавно. Но още ловци последваха първите четирима и го обкръжиха. Продължавайки да се сражава с ужасна скорост, като отвръщаше на удара с удар, Мишока накрая бе повален от очевидно неудържимия напор на атаката им. Те му завързаха ръцете и го изправиха на крака. Той кървеше от порязване по бузата, но държеше главата си високо изправена, макар да бе рошава като на звяр. Налятите му с кръв очи откриха Ивриан.

— Трябваше да се сетя — каза той с равен глас, — че след като предаде Главас Ро, няма да мирясаш, докато не предадеш и мен. Добре се справи, момиче. Надявам се смъртта ми да ти достави голямо удоволствие.

Гискорл се изсмя. Думите на Мишока шибнаха Ивриан като камшик. Тя не можеше да го погледне в очите. След това осъзна, че зад Гискорл стои мъж на кон, и като вдигна поглед, видя, че това е баща й. Едрото му тяло бе прегънато от болка. Лицето му приличаше на смъртна маска. Изглеждаше истинско чудо, че успява да се държи върху седлото.

— Бързо, Гискорл! — изсъска той.

Но мършаволикият мъж вече душеше около отвора на пещерата като добре обучен пор. Той нададе доволен вик и свали една малка фигурка от каменен корниз над огъня, който след това стъпка. Понесе фигурката толкова внимателно, сякаш бе направена от паяжина. Докато минаваше покрай Ивриан, момичето видя, че това е глинена кукла — колкото висока, толкова и широка, облечена в кафяви и жълти листа, а чертите й гротескно наподобяваха тези на баща й. Беше пронизана на няколко места с дълги костени игли.

— Това е, о, господарю — каза Гискорл, повдигайки я, но херцогът само повтори:

— По-бързо, Гискорл!

Мъжът започна да измъква най-дългата игла, която пронизваше куклата през средата, обаче херцогът се задъха в агония и извика:

— Не забравяй балсама!

При което Гискорл извади със зъби тапата на една стъкленица и изля върху тялото на куклата съдържащата се в нея гъста като сироп течност. Херцогът въздъхна с леко облекчение. Тогава Гискорл внимателно се зае да извади иглите, една по една, и при измъкването на всяка от тях дъхът на херцога изсвирваше и той притискаше ръка към рамото или бедрото си, сякаш вадеха иглите от собственото му тяло. След като и последната бе извадена, той се отпусна върху седлото и стоя така дълго време. Когато най-сетне вдигна глава, настъпилата промяна бе поразяваща. Лицето му отново бе придобило цвят, бръчките на болка бяха изчезнали, а гласът му бе мощен и кънтящ.

— Отведете затворника в крепостта, където ще изчака присъдата ни — извика той. — Нека това бъде предупреждение за всички, които практикуват магия в нашите владения. Гискорл, ти доказа, че си верен служител. — Очите му се спряха върху Ивриан. — А ти си си играла с магии прекалено често, момиченце, и имаш нужда от нови наставления. Като начало ще бъдеш свидетелка на наказанието, което ще въздам на това гнусно магьосниче.

— Окажи ми малка милост, о, херцоже! — извика Мишока. Той бе закрепен върху едно седло, а краката му бяха вързани под корема на коня. — Дръж гнусната си шпионираща дъщеря далеч от погледа ми. И не й давай да гледа мъченията ми.

— Някой да го зашлеви през устата — нареди херцогът. — Ивриан, язди плътно зад него — заповядвам ти.

Бавно малката кавалкада се насочи към крепостта в изсветляващото утро. Конят на Ивриан й бе доведен и тя зае отреденото й място, потънала в злочестина и пораженческо чувство. Като че ли виждаше целия си живот, разпрострял се пред нея — минало, настояще и бъдеще — и той се състоеше единствено от страх, самота и болка. Даже споменът за майка й, умряла когато тя беше малко момиченце, бе нещо, което все още караше сърцето й да заблъска в паника — смела, красива жена, която винаги носеше в ръка камшик и от която дори баща й се боеше. Ивриан си спомни как когато слугите й донесоха вестта, че тя си е строшила врата при падане от кон, единствената й емоция беше страхът, че я лъжат и че това е някакъв нов трик на майка й да приспи нейното внимание, след което ще последва ново наказание.

После, след деня на смъртта на майка й, баща й не проявяваше към нея нищо друго, освен странно извратена жестокост. Може би неговото възмущение, задето няма син, го караше да се отнася с нея като със страхливо момче, вместо като с момиче, и да окуражава своите подчинени да я малтретират — от прислужничките, които се правеха на призраци край леглото й, до кухненските слугини, които слагаха жаби в млякото й и коприва в салатата й.

Понякога й се струваше, че гневът от липсата на син е твърде слабо обяснение за бащините й жестокости и че той си отмъщава чрез Ивриан на мъртвата си жена, от която със сигурност се бе страхувал и която все още влияеше на постъпките му, тъй като той никога не се ожени отново и не си вземаше открито любовници. Или може би имаше нещо вярно в това, което й бе казал за нейната майка и Главас Ро… не, това със сигурност трябваше да е плод на безумното му въображение. Или може би, както понякога й казваше, искаше да я накара да живее по порочния и кръвожаден пример на майка й, опитвайки се да пресъздаде своята мразена и обожавана съпруга в лицето на дъщеря си и намирайки странно удоволствие в неподатливостта на материала, с който работеше, и в гротескността на всички свои усилия.

Тогава Ивриан откри убежище в лицето на Главас Ро. Когато за пръв път попадна на белобрадия старец по време на самотните си скитания из гората, той наместваше счупения крак на едно еленче и й разказа тихо за пътищата на доброто и за братството на всичко живо, хора и животни. И тя се връщаше ден след ден, за да чуе как смътните й догадки се разкриват пред нея като дълбоки истини и да открие убежище в неговото безкрайно състрадание… и за да изследва своето плахо приятелство с умния му чирак. Но сега Главас Ро бе мъртъв, а Мишока бе поел по пътя на паяка, или следата на змията, или пътеката на котарака, както понякога старият чародей наричаше злата магия.

Тя вдигна очи и видя Мишока да язди малко напред и встрани от нея, с вързани зад гърба ръце, а главата и тялото му превити напред. Връхлетяха я угризения, защото знаеше, че тя е виновна за неговото залавяне. Но по-лоша от угризенията беше болката от изгубената възможност, защото там, пред нея яздеше обречен единственият човек, който можеше да я спаси от собствения й живот.

Едно стесняване на пътя я приближи до него. Тя изрече бързо и засрамено:

— Ако има нещо, което мога да направя, за да ми простиш поне малко…

Погледът, който той й хвърли нагоре и встрани, беше пронизителен, оценяващ и учудващо жив.

— Може и да има — промърмори младежът тихо, така че ловците отпред да не го чуят. — Както сигурно знаеш, баща ти ще накара да ме измъчват до смърт. Ще ти наредят да гледаш. Направи само това. Дръж очите си приковани в моите през цялото време. Седи близо до баща си. Дръж ръката си върху неговата. А, и освен това го целуни. Най-вече не показвай нито за миг страх или погнуса. Бъди като изваяна от мрамор статуя. Гледай до края. И още нещо — ако можеш, носи някоя от роклите на майка си, или ако не рокля, то друга част от облеклото. — Той й се усмихна леко. — Направи го и поне ще имам утешението да те видя как тръпнеш… и тръпнеш… и тръпнеш!

— Стига си мърморил магии! — извика ловецът внезапно, дръпвайки коня на Мишока напред.

Ивриан се олюля, сякаш я бяха зашлевили в лицето. Бе мислила, че нещастието й не може да стане по-голямо, но думите на Мишока бяха последният удар. В този миг кавалкадата излезе на открито и крепостта изникна пред тях — огромна рогата и назъбена сянка на фона на изгрева. Никога преди не й беше приличала толкова на отвратително чудовище. Ивриан почувства, че високите й порти са железните челюсти на смъртта.

Влизайки в килията за изтезания дълбоко в подземията на крепостта, Джанарл усети гореща вълна на ликуване, точно както когато той и ловците му затваряха обръча около преследваното животно. Но на върха на вълната имаше съвсем лека пяна от страх. Чувствата му приличаха малко на тези на прегладнял като вълк човек, който е поканен на пищен банкет, обаче е бил предупреден от гадатели да се пази от отрова. Преследваше го трескавото, уплашено лице на мъжа, ранен в ръката от ръждивия бронзов меч на магьосничето. Очите му срещнаха тези на чирака на Главас Ро, чието полуголо тяло бе разпънато — макар все още не болезнено — върху дибата7, и усещането за страх на херцога се изостри. Бяха прекалено изпитателни тези очи, прекалено хладни и заплашителни, прекалено намекващи за магически сили.

Той ядосано си каза, че малко болка скоро ще промени изражението им в безизходна паника. Каза си, че е естествено все още да е нервен от ужасите на изминалата нощ, когато животът едва не бе изтръгнат от него с помощта на нечисти магии. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че този страх винаги е бил в него — страхът от нещо или някого, който един ден ще се окаже по-силен от него и ще го нарани така, както той наранява другите; страхът от мъртвите, на които бе причинил зло и повече не можеше да нарани; страхът от мъртвата му жена, която действително бе по-силна и по-жестока от него и която го унижаваше по хиляди начини, които никой друг, освен него не помнеше.

Но той също така знаеше, че дъщеря му скоро ще бъде тук и той ще може да прехвърли страховете си върху нея; като я накара да се страхува, ще успее да заздрави собствения си кураж, както бе правил безброй пъти в миналото.

Затова той уверено зае мястото си и заповяда мъченията да започнат.

Докато голямото колело скърцаше и кожените ремъци, омотали китките и глезените му, започнаха да се затягат, Мишока усети да го връхлита пристъп на безпомощна паника. Тя се съсредоточи в ставите му — тези малки, дълбоко заровени връзки на костите, обикновено намиращи се в безопасност. Все още нямаше болка. Тялото му просто беше леко разтегнато, сякаш се прозяваше.

Ниският таван бе близо до лицето му. Трептящата светлина на факлите очертаваше жлебовете в камъка и прашните паяжини. В краката си можеше да види горната част на колелото и две големи ръце, които сграбчваха стърчащите ръчки и без никакво усилие ги издърпваха надолу, много бавно, спирайки всеки път за по двайсетина сърцеудара. Обръщайки главата и очите си встрани, можеше да види едрата фигура на херцога — не толкова широка като изобразяващата го кукла, но все пак широка — да седи на резбован дървен стол, а край него стояха двама въоръжени мъже. Тъмните му ръце бяха стиснали топките върху страничните подпори, а покритите му със скъпоценни камъни пръстени проблясваха със скрит огън. Краката му бяха здраво вкопани в земята. Челюстта му бе стисната. Само очите му показваха някакво безпокойство или уязвимост. Те непрестанно се стрелкаха насам-натам — бързо, без да спират, като закрепени на ос очи на кукла.

— Дъщеря ми трябваше да е тук — чу той резкия, глух глас на херцога. — Идете я размърдайте. Не съм й позволил да закъснява.

Един от мъжете излезе забързано.

После болката продължи да настъпва, пронизвайки го на неравни интервали в предмишницата, гърба, коляното, рамото. С усилие Мишока запази спокойното си изражение. Той насочи вниманието си към лицата наоколо, изучавайки ги в детайли, сякаш образуваха картина, като отбелязваше светлите петна на бузите, очите и брадите, и трептящите заедно с пламъците на факлите сенки, които фигурите им хвърляха върху ниските стени.

Тогава тези ниски стени се стопиха и, сякаш разстоянието вече не беше реално, той видя целия широк свят отвъд тях, който никога не бе обхождал: огромните горски простори, ярката кехлибарена пустиня, тюркоазеното море; Езерото на Чудовищата, Града на Плътениците, великолепния Ланкмар, Земята на Осемте Града, Планините на Тролската Стъпка, легендарната Студена Пустош и по някаква случайност — крачещия там едър, червенокос младеж с открито лице, когото някога бе зърнал сред пиратите и по-късно бе разговарял с него, — всички места и хора, които сега вече никога нямаше да види, но показани в прекрасни фини детайли, като изсечени и оцветени от майстор миниатюрист.

С разтърсваща внезапност болката се върна и се увеличи. Пронизванията се превърнаха в непрекъснати иглени бодежи, остро мушкане вътре в тялото му, силни пръсти, пълзящи по ръцете и краката към гръбнака му, разместване в бедрата му. Той отчаяно напрягаше мускулите си срещу тях.

Тогава чу гласа на херцога: „Не толкова бързо. Спри за малко.“ На Мишока му се стори, че долавя нотки на паника в гласа. Той извъртя глава, въпреки спазмите, които му костваше това, и погледна неспокойните очи. Те се мятаха насам-натам като малко махало.

Тогава ненадейно, сякаш и времето вече не бе реално, Мишока видя друга сцена в килията. Херцогът беше там и очите му пак се мятаха наляво-надясно, но беше по-млад и на лицето му бе изписана открита паника и ужас. Близо до него стоеше предизвикателно красива жена в тъмночервена рокля, изрязана ниско по гърдите и с цепки, запълнени с жълта коприна. А върху самата диба, разпъната на мястото на Мишока, лежеше поразяващо хубава, но в момента жално хленчеща девойка, която жената в червено разпитваше, много студено и с голяма настойчивост към детайлите, за любовните й похождения с херцога и опитите й за покушение над нейния, на жената на херцога, живот с помощта на отрова.

Звукът от стъпки разруши тази сцена, както камъните прогонват отражение във водата, и го върна в настоящето. После прозвуча глас:

— Дъщеря ти идва, о, херцоже.

Мишока събра решителността си. Не бе осъзнавал колко много се ужасява от тази среща, дори при болката, която изпитваше. Усещаше горчива сигурност, че Ивриан няма да се е вслушала в думите му. Тя не беше зла, той го знаеше, и не бе имала намерение да го предава, но също така й липсваше кураж. Щеше да се появи разциврена и нейното страдание щеше да го лиши и от малкото самообладание, което можеше да събере, и да провали последния му отчаяно безумен замисъл.

Сега се приближаваха по-леки стъпки — нейните. Имаше нещо необичайно отмерено в тях.

Костваше му допълнителна болка да извърне глава така, че да вижда входа; и все пак той го направи и видя как фигурата й се очерта, когато тя навлезе в обсега на червеникавата светлина, хвърляна от факлите.

После той зърна очите й. Те бяха ококорени широко. Бяха се втренчили право в него. И не се извърнаха. Лицето й бе бледо, завладяно от мъртвешко спокойствие.

Видя, че е облечена в тъмночервена рокля, изрязана ниско по гърдите и с цепки, запълнени с жълта коприна.

И тогава душата на Мишока възликува, защото той знаеше, че тя е сторила това, което й бе заръчал. Главас Ро беше казал: „Измъчваният може да прати страданията си обратно към своя мъчител, стига мъчителят да бъде подмамен да отвори проход за неговата омраза.“ И сега имаше открит проход за него, водещ към самата същност на Джанарл.

Мишока жадно прикова поглед в немигащите очи на Ивриан, сякаш те бяха езера от черна магия под студената луна. Тези очи, знаеше той, можеха да приемат това, което им изпрати.

Той я видя да се настанява до херцога. Видя как херцогът изгледа косо дъщеря си и подскочи, сякаш е видял призрак. Но Ивриан не погледна към него, само ръката й се протегна и се сви около китката му, и херцогът се отпусна разтреперан в стола си.

— Продължавай! — чу той как херцогът извика на инквизиторите, и този път паниката в гласа му бе много близо до повърхността.

Колелото се завъртя. Мишока се чу да стене жално. Но сега в него имаше нещо, което можеше да се извиси над болката и което не взимаше участие в стенанията. Той усети, че има пътека между неговите очи и тези на Ивриан — проход с каменни стени, през който силите на човешкия дух и дори на нещо още по-голямо можеха да бъдат запратени, ревящи като буен планински поток. И тя все още не се извръщаше. Никакво изражение не пробягваше по лицето й, докато той стенеше, само очите й сякаш потъмняха, когато тя пребледня още повече. Мишока усети как чувствата се размърдват в тялото му. През парещите вълни на болката омразата му изплува на повърхността и се понесе по нея. Той запрати своята ненавист по каменния проход, видя как лицето на Ивриан става още по-мъртвешко, когато тя я връхлетя, зърна я как затегна хватката върху китката на баща си и почувства треперенето, което последният вече не можеше да овладее.

Колелото се завъртя. Някъде отдалеч Мишока дочу силен, сърцераздирателен писък. Но една част от него вече бе извън стаята — усещаше как се издига високо, към ледената пустота над света. Видя просната под него нощна панорама от гористи хълмове и долини. Близо до върха на един хълм имаше струпана групичка миниатюрни каменни кули. Но той, сякаш надарен с магически взор на лешояд, можеше да вижда през стените и покривите на тези кули, чак до самите им основи, виждаше малката, сумрачна стаичка, в която щъкаха човечета, по-дребни и от насекоми. Някои работеха с механизъм, причиняващ болка на създание, което би могло да бъде бледа, гърчеща се мравка. И болката на това създание, чиито тънички писъци той едва-едва дочуваше, оказваха странен ефект върху него на тази височина, укрепвайки вътрешните му сили и смъквайки булото от очите му — булото, което досега бе прикривало цяла една черна вселена.

Той започна да чува около себе си могъщ шепот. Леденият мрак бе разпръснат от каменни криле. Стоманената светлина на звездите прониза мозъка му като ножове, които не причиняваха болка. Той усети как от висините го връхлита бесен черен въртоп от зло, като препускащи черни тигри, и знаеше, че може да го контролира. Остави го да протече през тялото му и след това го запрати по нерушимия път, водещ към две точици мрак в малката стаичка долу — взиращите се очи на Ивриан, дъщерята на херцог Джанарл. Видя чернотата от сърцето на урагана да плъзва по лицето й като мастилено петно, да се просмуква в белите й ръце и да обагря пръстите й. Видя как дланта й се вкопчи конвулсивно в ръката на баща й. Видя я как протяга другата си длан към херцога и поднася разтворените си устни към бузата му.

Тогава, за един миг, докато пламъците на факлите се смалиха и посиняха от напълно реалния вятър, който сякаш духаше през камъните на подземната килия, за един миг, докато инквизиторите и стражите изпускаха оръдията на занаята си, за един незаличим миг на удовлетворена омраза и осъществено отмъщение, Мишока видя силното, квадратно лице на херцог Джанарл да се тресе в неописуем ужас, чертите му се разкривиха като плат, усукан от невидими ръце, а сетне се сгърчиха в израз на поражение и смърт.

Нишката, държаща Мишока, се скъса. Духът му рухна като камък надолу, към подземната стая.

Изпълни го агонизираща болка, но тя обещаваше живот, не смърт. Над него имаше нисък каменен таван. Ръцете върху колелото бяха бели и крехки. Тогава той разбра, че болката е от освобождаването му от дибата.

Бавно Ивриан разхлаби кожените ивици на китките и глезените му. Бавно му помогна да слезе и като го подкрепяше с всички сили, двамата се затътриха през стаята, от която всички бяха избягали в ужас, с изключение на една сгърчена, покрита със скъпоценности фигура в резбован стол. Те поспряха край нея и той изгледа мъртвеца с хладния, доволен, безизразен поглед на котарак. После продължиха напред и нагоре — Ивриан и Сивия Мишелов, — през опустелите от паниката коридори и навън в нощта.