Мечове и черна магия

II Снежните Жени

В самия разгар на зимата, в местността, наречена Мразовития Кът, жените от Снежния Клан започнаха студена война срещу мъжете. Те се тътреха наоколо като призраци, облечени в най-белите си кожи, почти неразличими на фона на току-що падналия сняг. Вървяха винаги на групички, мълчаливо или в краен случай съскайки като разгневени духове. Освен това избягваха Залата на Боговете с нейните колони от дървесни стволове, стени от навързани кожи и надвисналия отгоре покрив от борови клонки.

Те се събираха в голямата, овална Женска Палатка, която се издигаше като страж пред по-малките жилищни палатки. Там се отдаваха на монотонни напеви, зловещи стенания, както и разни по-тихи дейности, целящи създаването на могъщи магии, които да приковат глезените на съпрузите им към Мразовития Кът, да им смразят чреслата и да им пратят жестока сополива настинка, като пазеха в резерв заплахите за Голямо Кашляне и Зимна Треска. Всеки мъж, който беше достатъчно глупав да се разхожда сам денем, го грозеше опасността да бъде издебнат от засада и засипан със снежни топки, а в случай че бъде заловен — да отнесе як пердах, дори да беше скалд или могъщ ловец.

А да бъдеш замерван със снежни топки от жените на Снежния Клан не беше шега работа. Наистина, хвърляха ги неумело, от рамо, но мускулите им бяха извънредно заякнали от цепене на дърва, кастрене на клони и щавене на кожи, включително твърдата като желязо кожа на снежния бегемот1. Освен това понякога замразяваха топките.

Жилавите, закалени от зимата мъже приемаха всичко това с безгранично достойнство. Те крачеха наоколо като крале в своите открояващи се черни, червеникавокафяви или пъстро боядисани официални кожи, пиеха много, но в границите на разумното, и търгуваха умело като илтмарци със своите късчета кехлибар и сурова амбра, със снежните диаманти, които се виждаха само нощем, с лъскавите животински кожи и ледените билки, заменяйки ги за тъкани платове, пикантни подправки, обработено желязо, пчелен мед, восъчни свещи, огнен прах, който избухваше с разноцветен гръм, и други продукти на цивилизования юг. Все пак мъжете смятаха за разумно да се движат предимно в групи и сред тях имаше доста подсмърчащи.

Това, срещу което жените възразяваха, не беше търговията. Мъжете им се справяха добре с нея и те — жените — бяха главните облагодетелствани. Освен това определено я предпочитаха пред извършваните от време на време от съпрузите им пиратски набези, които отвеждаха тези яки мъже далеч надолу по източните брегове на Външното Море, отвъд обсега на непосредствения женски надзор и дори, страхуваха се понякога те, на тяхната могъща женска магия. Мразовития Кът беше най-южната точка, достигана някога от целия Снежен Клан, повечето от членовете на който прекарваха живота си предимно в Студената Пустош и в предпланините на издигащите се до самото небе Планини на Великаните и намиращите се дори още по на север Кости на Древните. Така че това зимно лагеруване беше единствената им възможност през годината за мирна търговия с предприемчивите минголи, сарийнмарци, ланкмарци, а понякога и някой случаен източен пустинник с голям тюрбан, омотал се чак до очите и нахлузил дебели ръкавици и ботуши, затрудняващи движенията му.

Жените не бяха също така и срещу къркането. Мъжете им ужасно обичаха по всяко време да се наливат с медовина и бира, и дори с местната ракия от снежни картофи — напитка, опияняваща по-силно от повечето вина и прочие алкохол, с които търговците обнадеждено ги пояха.

Не, това, което Снежните Жени мразеха с такава злоба и което ги караше всяка година да започват студена война без почти никакви физически или магически ограничения, беше театралната трупа, която неизбежно пристигаше трепереща на север заедно с търговците — дръзки артисти с напукани лица и подути от студа нозе, но със сърца, жадуващи за мекото северно злато и непретенциозната, макар и буйна публика. Представлението им беше толкова богохулно и неприлично, че мъжете си присвояваха за целта Залата на Боговете (тъй като Боговете не се шокираха лесно) и отказваха да пуснат жените и децата да го гледат. Представление, чиито актьори според жените бяха само мръсни дъртаци и още по-мръсни мършави южни момичета, с морал, разпуснат също като връзките на оскъдните им дрешки, когато изобщо носеха такива. На Снежните Жени не им минаваше през ума, че една мършава повлекана, чието разголено тяло е посиняло от студа във ветровитата Зала на Боговете, трудно би могла да бъде обект на еротично привличане, да не говорим за риска от тежко измръзване.

Затова Снежните Жени всяка зима съскаха, правеха магии, дебнеха и засипваха със заледените си снежни топки едрите мъже, които се оттегляха с достойнство, и често залавяха някой стар и сакат или глупав, млад и пиян съпруг и му хвърляха един хубав бой.

Комичната наглед битка имаше зловещи оттенъци. Знаеше се, че Снежните Жени, особено когато действат всички заедно, владеят могъщи магии, най-вече свързани със студа и неговите последствия — хлъзгавост, внезапно измръзване, залепване на кожата за метал, чупливост на предметите, внезапно изсипване на сняг от натежалите дървета и клони и значително по-големите свличания на лавини. И нямаше мъж, който поне малко да не се страхува от хипнотичната сила на леденосините им очи.

Всяка Снежна Жена, обикновено с помощта на останалите, се мъчеше да държи мъжа си под пълен контрол, макар оставяйки го привидно свободен, и се шушукаше, че непокорни съпрузи са били ранявани или дори убивани, най-често по начини, свързани със студа. А в същото време вещерските кръгове и самостоятелните чародейки играеха помежду си игра на власт, в която и най-силните и смели мъже, дори вождовете и жреците, бяха само пионки.

През двете седмици на търговия и двата дни на Шоуто стари вещици и някои по-яки момичета пазеха Женската Палатка от четири страни, докато от вътрешността се носеха силни благоухания, зловонна смрад, проблясъци светлина и пулсиращо сияние нощем, удари и дрънчене, пращене, пукане, магически напеви и шепот, които никога не преставаха.

Тази сутрин човек можеше да си въобрази, че магиите на Снежните Жени са навсякъде, защото времето беше безветрено и мрачно и струйки мъгла се точеха във влажния, мразовит въздух, а на всеки храст и клонче, всяка вейка и връхче, включително краищата на мъжките мустаци и върховете на ушите на опитомените рисове, бързо се образуваха ледени кристали. Те бяха също толкова сини и блестящи като очите на Снежните Жени, а за хората с по-развинтено въображение дори наподобяваха тяхната форма — високите им, закачулени, увити в бели роби фигури — защото кристалите растяха нагоре, като замръзнали диамантени пламъци.

Освен това тази сутрин Снежните Жени бяха хванали, или по-скоро получили почти сигурна възможност да спипат невъобразимо жадувана жертва. Защото едно от момичетата от Шоуто, дали от невежество или от безразсъдна смелост, а може би изкушено от относително мекия, искрящ въздух, се шляеше по покрития с кора сняг далеч от безопасността на актьорските палатки. То заобиколи Залата на Боговете откъм урвата, после мина между извисяващите се към небето стволове на две заснежени вечнозелени дървета и се насочи към застлания със сняг естествен каменен мост, който бе представлявал началото на Стария Път на юг към Гнампф Нар, преди част от централния участък с дължина около пет човешки боя да пропадне преди шейсетина години.

На една къса стъпка от извития нагоре заплашителен ръб тя спря и остана дълго време загледана на юг през стелещите се парцали мъгла, които в далечината изтъняваха и заприличваха на мъхчета дългокосместа вълна. Под нея, в зейналата бездна, покритите със сняг борове, застилащи дъното на Каньона на Тролската Стъпка, изглеждаха мънички като белите палатки на армия Ледени Гноми. Погледът й бавно проследи каньона от далечния му източен край до мястото, където той, стеснявайки се, минаваше покрай нея, а после, отново разширявайки се леко, извиваше на юг, докато отсрещната му стена, със стърчащата от нея част на стария каменен мост, не закриваше гледката. След това погледът й се върна, за да проследи Новия Път, който започваше зад актьорските палатки и притискайки се към стената на каньона, се спускаше надолу със силно криволичене, като хлътваше в дълбоки дерета и се показваше отново — за разлика от далеч по-бързия, прав наклон на Стария Път, — а накрая потъваше сред застлалите дъното борове и продължаваше с тях на юг.

От постоянния копнеж в погледа й човек би си помислил, че актрисата е една тъпа, затъжила се за дома лигла, която вече съжалява за това мразовито северно турне и жадува за някоя гореща, бъкаща от бълхи актьорска уличка отвъд Земята на Осемте Града и Вътрешното Море — като се изключи тихата увереност в движенията й, гордата й осанка и страховитото място, което бе избрала за взирането си. Защото това място бе не само физически опасно, но и се намираше по средата между Залата на Боговете и Женската Палатка, освен това беше табу, защото един вожд и децата му бяха намерили тук смъртта си, когато средната част на каменния мост се бе пропукала и рухнала преди шейсетина години, а пък дървеният заместител се бе срутил под тежестта на колата на един търговец на бренди около четирийсет години по-късно. Брендито беше от най-огнените и тази ужасна загуба бе достатъчна, за да бъдат наложени на мястото най-сурови табута, включително забрана срещу всякакво по-нататъшно възстановяване на моста.

И като че ли всички тези трагедии не стигаха да заситят завистливите богове и да направят табуто ненарушимо, само преди две години най-умелият скиор, който Снежния Клан бе имал от десетилетия, някой си Скиф, опиянен от снежната ракия и ледената си гордост, се бе опитал да прескочи пропастта откъм Мразовития Кът. Засилвайки се с невероятна скорост, той яростно се оттласна с щеките си и полетя като ястреб, но все пак не успя да достигне отсрещния заснежен край с една протегната ръка, върховете на ските му се строшиха, врязвайки се в камъка, а самият той се разби в скалистите дълбини на каньона.

Замаяната актриса носеше дълго палто от кестенява лисича кожа, препасано с лека, позлатена месингова верижка. Във вдигнатата й на кок прекрасна тъмнокафява коса се образуваха ледени кристали.

От теснотата на палтото й можеше да се заключи, че фигурата й е мършава или поне достатъчно слаба и мускулеста, за да отговаря на представата на Снежните Жени за актрисите, но беше висока почти шест фута — което изобщо не подобаваше на актриса и без съмнение представляваше допълнителна обида към високите Снежни Жени, които в момента се прокрадваха към нея изотзад в безшумна бяла редица.

Един прекалено забързан обут в бяла кожа крак изскърца в блестящия сняг.

Актрисата се завъртя и без колебание се втурна назад по пътя, по който бе дошла. Първите й три стъпки пробиха снежната кора, което я забави, но после тя усвои изкуството да тича с приплъзване, като нозете й леко пърхаха по ледената кора.

Тя запретна високо червеникавокафявото си палто. Носеше черни кожени ботуши и ярки алени чорапи.

Снежните Жени се плъзгаха бързо след нея, мятайки твърдите си снежни топки.

Една я удари силно в рамото. Тя направи грешката да се озърне назад.

За лош късмет я уцелиха две топки — в челюстта, току под начервените й устни, и в челото, по извитата черна вежда.

Тя политна, извъртайки се изцяло назад, и една снежна топка, запратена със силата на камък от прашка, я халоса в диафрагмата, като я накара да се превие надве и изкара въздуха от дробовете й с едно силно изпъшкване.

Тя падна. Белите жени се хвърлиха напред, а сините им очи блестяха.

Един едър, слаб мъж с черни мустаци, облечен в сивкаво ватирано яке и с ниско омотан черен тюрбан, който стоеше край една от покритите с лед груби живи колони на Залата на Боговете, прекъсна безучастното си наблюдение и се втурна към падналата жена. Стъпките му трошаха снежната кора, но мощните му крака го носеха бързо напред.

После забави изумено, когато покрай него ненадейно профуча висока, бяла, стройна фигура, която се плъзгаше с такава скорост, че за миг му се стори, че използва ски. В следващия миг пък бе обзет от мисълта, че това е друга Снежна Жена, но после забеляза, че фигурата носи късо кожено яке, а не дълга кожена роба — така че вероятно беше Снежен Мъж или Снежен Младеж, въпреки че човекът с черния тюрбан никога не бе виждал мъж от Снежния Клан облечен в бяло.

Странната бърза фигура тичаше, плъзгайки се, с приведена надолу брадичка и очи, извърнати настрани от Снежните Жени, сякаш се боеше да срещне горящия им от омраза син поглед. После коленичи бързо край падналата актриса и дълга, червеникаворуса коса се разпиля изпод качулката му. От това и от стройната фигура мъжът с черния тюрбан за миг се уплаши, че новодошлият е много високо Снежно Момиче, жадуващо да нанесе първия удар отблизо.

Но след това зърна издатината на покрита с мъх мъжка брадичка сред червеникаворусата коса, както й чифт масивни сребърни гривни от тези, с които човек може да се сдобие само чрез участие в пиратски набези. В следващия миг младежът вдигна актрисата и се затича надалеч от Снежните Жени, които сега можеха да виждат само обутите в алени чорапи крака на жертвата си. Залп от снежни топки се посипа върху гърба на спасителя. Той се олюля леко, след това решително се понесе нататък, все още присвил главата си.

Най-едрата от Снежните Жени, с поведение на кралица и изпито лице, което бе красиво въпреки побелялата коса, падаща по страните му, спря и извика с дълбок глас:

— Върни се, сине! Чуваш ли ме, Фафрд, върни се веднага!

Младежът кимна леко с присвитата си глава, макар да не спря своя бяг. Без да се обръща, той извика с висок глас:

— Ще се върна, уважаема моя майко Мор… след малко.

Останалите жени подеха вика „Върни се веднага!“ Някои от тях добавяха епитети като „Разпуснат младеж!“, „Проклятие за добрата си майка Мор!“ и „Преследвач на курви!“

Мор ги накара да млъкнат с рязко махване с ръце встрани.

— Ще изчакаме тук — обяви тя авторитетно.

Мъжът с черния тюрбан поспря за малко, след това закрачи след изчезналата двойка, държейки предпазливо под око Снежните Жени. Те не би трябвало да нападат търговци, но при тези варварски жени, както и мъже впрочем, човек никога не можеше да е сигурен.

Фафрд достигна актьорските палатки, разпънати в кръг около утъпкан участък сняг — откъм онзи край на Залата на Боговете, където беше олтарът. Най-далеч от пропастта се намираше високата конична палатка на Собственика на Шоуто. По средата беше разположена палатката с някак рибешка форма на обикновените актьори, една трета от която бе предназначена за момичетата, а две трети — за мъжете. Най-близо до Каньона на Тролската Стъпка се издигаше средно голяма полуцилиндрична палатка, поддържана от половинки обръчи. Над средната й част един голям чинар бе протегнал дебелия си клон, уравновесяван от два по-малки от противоположната страна, всички покрити с ледени кристали. В полукръглата предна стена на тази палатка имаше вход, закрит със завързано парче плат, развързването на което се оказа извънредно трудно за Фафрд, тъй като дългата фигура в ръцете му все още беше отпусната.

Едно дребно старче с увиснало шкембе се приближи наперено към него с някак младежко подрипване. Носеше вехта премяна, покрита тук-таме с малко позлата. Дори в дългите му сиви мустаци и козята брадичка, обграждащи пълната с мръсни зъби уста, блещукаха златни точици. Очите му, с тежки торбички под тях, бяха влажни и целите зачервени, с изключение на тъмните, пронизващи зеници. Над тях имаше омотан пурпурен тюрбан, който на свой ред поддържаше позлатена корона, украсена с очукани късове планински кристал, несполучливо имитиращи диаманти.

Зад него пристъпваха мършав еднорък мингол, дебел мъж от Изтока с огромна черна брада, която вонеше на изгоряло, и две кокалести девойчета, които въпреки прозевките и тежките одеяла, увити около телата им, изглеждаха бдителни и напрегнати за действие като улични котки.

— Това пък какво е? — попита настоятелно водачът, а будните му очи попиваха всеки детайл от Фафрд и товара му. — Влана е убита? Изнасилена и убита, а? Знай, млади убиецо, че ще си платиш скъпо за забавлението. Може да не знаеш кой съм аз, но ще научиш. Ще получа обезщетение от вождовете ти, непременно! Огромно обезщетение! Аз съм влиятелен човек, наистина. Ще загубиш тези твои пиратски гривни, както и сребърната верижка, която се подава изпод яката ти. Семейството ти ще стигне до просешка тояга, дори целият ти род. А относно това, което те ще направят с теб…

— Ти си Есединекс, Собственикът на Шоуто — прекъсна го Фафрд арогантно, а тънкият му тенор преряза като тромпет дрезгавия, надут баритон на другия. — Аз съм Фафрд, син на Мор и Налгрон Разрушителя на Легенди. Танцьорката Влана не е изнасилена или убита, а зашеметена със снежни топки. Това е нейната палатка. Отворете я.

— Ние ще се погрижим за нея, варварино — заяви Есединекс, макар и по-тихо, като изглеждаше едновременно изненадан и леко уплашен от почти педантичната прецизност, с която младежът определи кой какъв е и кое какво е. — Дай я насам. После си върви.

— Ще я сложа да си легне — настоя Фафрд. — Отворете палатката!

Есединекс сви рамене и даде знак на мингола, който с язвителна усмивка използва единствената си ръка и лакътя си, за да развърже и отдръпне встрани плата, закриващ входа. Отвътре лъхна аромат на сандалово дърво и благовония. Привеждайки се, Фафрд влезе. Докато пресичаше палатката, забеляза постеля от кожи и ниска масичка със сребърно огледало, подпряно на някакви буркани и тумбести бутилки. В далечния край имаше закачалка с костюми.

Заобикаляйки покрай един мангал, от който се издигаше струйка блед дим, Фафрд внимателно коленичи и извънредно нежно положи своя товар върху постелята. После опипа пулса на Влана на гърлото и на китката й, повдигна един по един тъмните й клепачи и огледа очите й, деликатно прокара върховете на пръстите си по големите отоци, които бяха започнали да се образуват на челюстта и челото й. След това ощипа меката част на лявото й ухо и когато тя не реагира, поклати глава и разтваряйки червеникавокафявата й роба, се зае да разкопчава червената рокля отдолу.

Есединекс, който заедно с останалите наблюдаваше озадачено ставащото, извика:

— Е, да го вземат… Престани, похотливи младежо!

— Тишина — заповяда Фафрд и продължи с разкопчаването.

Двете увити в одеяла момичета се изкикотиха, после притиснаха длани към устите си, стрелкайки с развеселени погледи Есединекс и останалите.

Като отметна дългата коса от дясното си ухо, Фафрд положи глава между малките като нарове гърди със светлобронзови зърна на Влана. Запази сериозното си изражение. Момичетата отново нададоха сподавен кикот. Есединекс прочисти с мъка гърлото си, готвейки се за дълга реч.

Фафрд се изправи и каза:

— Духът й скоро ще се върне. Отоците трябва да се покрият със снежни компреси, които да се сменят, щом започнат да се топят. А сега искам чаша от най-хубавото ви бренди.

— Най-хубавото ми бренди!… — извика възмутено Есединекс. — Това вече е прекалено. Първо на своя глава си провеждаш пийпшоу, а сега искаш и алкохол! Нахални младежо, напусни веднага!

— Аз просто се опитвах… — започна Фафрд с ясен и вече леко заплашителен глас.

Неговата пациентка прекъсна спора, като отвори очи, разтърси глава, премигвайки, и решително се надигна — при което пребледня и й се зави свят. Фафрд й помогна да легне обратно и сложи възглавници под краката й. После погледна лицето й. Очите й все още бяха отворени и тя също го гледаше с любопитство.

Той видя малко лице с хлътнали бузи, вече не момичешко, но със стегната котешка красота, въпреки отоците. Големите й очи с кафяви ириси и дълги ресници би трябвало да са нежни, но не бяха. Погледът им беше поглед на единак, изпълнен с воля и замислено преценяващ това, което вижда.

А тя виждаше хубав, светлолик младеж на около осемнайсет зими, с едра глава и голяма челюст, сякаш още не бе спрял да расте. Прекрасна червеникавозлатиста коса се спускаше по страните му. Очите му бяха зелени, загадъчни и немигащи като на котка. Устните му бяха широки, но леко стиснати, сякаш бяха врата, държаща в плен думите, която се отваряше само по заповед на загадъчните очи.

Едно от момичетата бе наляло половин чаша бренди от бутилка, стояща върху ниската масичка. Фафрд я взе и надигна главата на Влана към нея да я изпие на малки глътки. Другото момиче се приближи с пухкав сняг, загърнат във вълнени парцали. Като коленичи от другата страна на постелята, тя ги овърза около отоците.

След като попита Фафрд за името му и потвърди, че именно той я е спасил от Снежните Жени, Влана се поинтересува:

— А защо говориш с такъв тънък глас?

— Уча се при един скалд-певец — отвърна той. Истинските скалдове използват такъв глас, а онези, дето ръмжат гърлено, са некадърници.

— Каква награда очакваш, задето ме спаси? — попита тя смело.

— Никаква — отвърна Фафрд.

От двете момичета се донесе нов кикот, който бързо секна при погледа, който им хвърли Влана.

Фафрд допълни:

— Да те спася беше мое лично задължение, тъй като водачката на Снежните Жени беше майка ми. Трябва да уважавам желанията на майка си, но също така трябва да я предпазвам и от погрешни действия.

— Аха. А защо се държиш като жрец или лечител? — продължи Влана. — Това също ли е желание на майка ти? — Тя не си бе направила труда да покрие гърдите си, обаче Фафрд не гледаше в тях, а само в устните и очите на актрисата.

— Церенето е част от изкуството на един скалд-певец — отговори той. — Що се отнася до майка ми, аз просто изпълнявам дълга си към нея, ни повече, ни по-малко.

— Влана, не е разумно да говориш така с този младеж — намеси се Есединекс с нервен глас. — Той трябва да…

— Млъквай! — сряза го Влана. После се обърна отново към Фафрд: — Защо си облечен в бяло?

— Това е типичното облекло за целия Снежен Народ. Аз не следвам новата мода на тъмни и боядисани кожи при мъжете. Баща ми винаги носеше бяло.

— Той е мъртъв?

— Да. Умря, изкачвайки една забранена планина, наречена Белия Зъб.

— А майка ти иска да носиш бяло, все едно си баща ти, който се е върнал?

Фафрд нито отговори, нито се намръщи на този проницателен въпрос. Вместо това попита:

— Колко езика владееш — като изключим този развален ланкмарски?

Тя най-сетне се усмихна.

— Ама че въпрос! Ами, аз говоря — макар и не твърде добре — минголски, квархийски, горен и долен ланкмарски, куармалски, стар плътенишки, пустинния говор и три източни езика.

Фафрд кимна.

— Това е хубаво.

— Но защо?

— Защото означава, че си много цивилизована — отвърна той.

— Че какво му е толкова важното на това? — поинтересува се тя с горчив смях.

— Би трябвало да знаеш, нали си танцьорка. Във всеки случай аз се интересувам от цивилизацията.

— Онзи човек идва — изсъска Есединекс от входа. — Влана, младежът трябва да…

— Не трябва!

— Всъщност, наистина трябва да тръгвам — каза Фафрд, изправяйки се. — Не сваляй снежните компреси — нареди той на Влана. — Почивай до залез-слънце. След това пийни още бренди с гореща супа.

— Защо трябва да си тръгваш? — настоя Влана, надигайки се на лакът.

— Обещах на майка си — каза Фафрд, без да се обръща.

— Майка ти!

Привеждайки се на входа, Фафрд все пак спря, за да погледне назад.

— Имам много задължения към майка си — каза той. — А към теб засега нямам нито едно.

— Влана, той трябва да си тръгне. Идва онзи човек — прошепна дрезгаво Есединекс. Същевременно тикаше Фафрд, но независимо от слабата фигура на младежа, все едно се опитваше да помести дърво от корените му.

— Боиш ли се от идващия? — Влана се бе заела да си закопчава роклята.

Фафрд я изгледа замислено. След това, без да отговори по никакъв начин на въпроса й, излезе през входа, изправи се и зачака приближаващия се през неизменната мъгла мъж, на чието лице бе изписан нарастващ гняв.

Този мъж бе висок колкото Фафрд, един и половина пъти по-широк и дебел от него и около дваж по-възрастен. Носеше кафява тюленова кожа и украсено с аметисти сребро, като се изключат двете масивни златни гривни на китките и златният синджир около врата му — отличителни белези на пиратски главатар.

Фафрд усети бодване на страх, но той не бе предизвикан от приближаващия се мъж, а от кристалите по палатката, които сега бяха по-едри, отколкото си ги спомняше от преди малко, когато внесе Влана вътре. Стихията, върху която Мор и посестримите й вещици имаха най-голяма власт, бе студът — независимо дали в супата на мъжа или в чреслата му, или в меча му, или във въжето му за катерене, — който ги караше да се трошат. Той често се чудеше дали именно магията на Мор не бе направила сърцето му така студено. Сега студът щеше да се сключи около танцьорката. Трябваше да я предупреди, само че тя бе цивилизована и щеше просто да му се изсмее.

Едрият мъж се приближи.

— Достопочтени Хрингорл — поздрави Фафрд тихо.

В отговор едрият мъж замахна неочаквано с близката си ръка към челюстта му.

Фафрд рязко се дръпна встрани, изплъзвайки се от удара, и след това просто се отдалечи по пътя, по който беше дошъл.

Дишащият тежко Хрингорл постоя загледан след него за няколко сърцеудара2, след това се шмугна в полуцилиндричната палатка.

Хрингорл със сигурност беше най-могъщият мъж от Снежния Клан, мислеше си Фафрд, макар да не бе сред вождовете поради свадливия си нрав и незачитането на обичаите. Снежните Жени го мразеха, но им беше трудно да го контролират, тъй като майка му бе мъртва, а той самият никога не си беше взимал жена, задоволявайки се с наложниците, с които се връщаше от пиратските си набези.

Отнякъде, където бе стоял незабележимо, към Фафрд тихо се приближи мъжът с черните мустаци и черния тюрбан.

— Добре се справи, приятелю. Сега, както и когато внесе вътре танцьорката.

Фафрд рече безстрастно:

— Вие сте Великс Предприемчивия.

Другият кимна.

— Карам бренди от Клег Нар до това тържище. Какво ще кажеш да опитаме най-доброто заедно?

Фафрд рече:

— Съжалявам, но имам уговорка с майка си.

— Тогава друг път — каза Великс непринудено.

— Фафрд!

Викаше го Хрингорл. Гласът му вече не бе гневен. Фафрд се обърна. Едрият мъж стоеше пред палатката, после, когато Фафрд не помръдна, закрачи към него. Междувременно Великс отстъпи и изчезна със същата непринуденост, с която бе говорил.

— Извинявай, Фафрд — каза Хрингорл дрезгаво. — Не знаех, че си спасил живота на танцьорката. Направил си ми голяма услуга. Дръж. — Той откопча от китката си една от тежките златни гривни и му я подаде.

Фафрд не протегна ръка.

— Това не е никаква услуга — каза той. — Аз просто предпазвах майка си от грешна постъпка.

— Ти си плавал под мое командване — изръмжа внезапно Хрингорл, а лицето му почервеня, въпреки че отчасти все още се усмихваше, или поне правеше опити. — Така че ще приемаш моите дарове, както и заповедите ми. — Той сграбчи ръката на Фафрд, притисна към нея тежката гривна, затвори отпуснатите му пръсти отгоре й и отстъпи назад.

Фафрд бързо коленичи и промълви тихо:

— Съжалявам, но не мога да взема това, което не съм спечелил по заслуги. А сега трябва да спазя уговорката с майка си. — След това пъргаво се изправи, обърна се и си тръгна. Зад него върху ледената кора остана да блести златната гривна.

Той дочу ръмженето на Хрингорл и сподавеното му проклятие, но не се обърна да види дали той е вдигнал или не отхвърления си дар, макар че с труд се удържаше да не закриволичи или да си приведе мъничко главата, в случай че Хрингорл реши да запрати масивната гривна по черепа му.

Не след дълго стигна до мястото, където майка му седеше сред седем Снежни Жени — общо правеха осем. Те станаха. Фафрд се спря на около ярд разстояние от тях. Свеждайки глава и с поглед встрани, той каза:

— Ето ме, Мор.

— Много време ти отне — каза тя. — Прекалено много. — Шест от заобикалящите я глави закимаха важно. Обаче Фафрд забеляза, със замъгления крайчец на окото си, че седмата и най-слабичка Снежна Жена отстъпваше тихо назад.

— Но ето ме тук — каза Фафрд.

— Ти не се подчини на заповедта ми — изрече студено Мор. Изпитото й, някога красиво лице би изглеждало много недоволно, ако не беше толкова гордо и властно.

— Но сега й се подчинявам — контрира Фафрд. Той забеляза, че седмата Снежна Жена вече тихо бягаше с развяващо се голямо бяло наметало сред жилищните палатки към високата бяла гора, която ограждаше Мразовития Кът от всички страни, освен тази, която граничеше с Каньона на Тролската Стъпка.

— Много добре — каза Мор. — А сега ще ми се подчиниш, като ме последваш до сънната палатка за ритуално пречистване.

— Аз не съм омърсен — заяви Фафрд. — Нещо повече, аз се пречиствам по свой си начин, към който боговете са благосклонни.

Всички вещици около Мор закудкудякаха с възмутено неодобрение. Фафрд бе говорил дръзко, но главата му все още беше приведена, така че не можеше да види лицата и обсебващите им очи, а само дългите, бели, загърнати в роби фигури, приличащи на групичка едри брези.

Мор рече:

— Погледни ме в очите.

Фафрд каза:

— Изпълнявам всички обичайни задължения на отраснал син, от изхранване до защита. Но доколкото мога да определя, да гледам майка си в очите не влиза в тези задължения.

— Баща ти винаги ми се подчиняваше — каза Мор злокобно.

— Всеки път, щом зърнеше висока планина, той я изкачваше, без да се подчинява на никой друг, освен на себе си — възрази Фафрд.

— Да, и умря от това! — извика Мор. Нейната властност контролираше скръбта и гнева й, без да ги прикрива.

Фафрд изрече с усилие:

— Откъде ли е дошъл големият студ, строшил въжето и ледокопа му на Белия Зъб?

Сред ахканията на своите вещици, Мор изрече с най-дълбокия си глас:

— Налагам майчиното си проклятие, Фафрд, върху твоето неподчинение и злите ти мисли!

Фафрд каза със странна готовност:

— Покорно приемам проклятието ти, майко.

Мор рече:

— Проклятието ми не е върху теб, а върху злите ти помисли.

— Няма значение, ще си го кътам до сърцето завинаги — пресече я Фафрд. — А сега, подчинявайки се на себе си, трябва да те оставя, докато дяволът на гнева не те напусне.

След тези думи, все още с приведена и извърната глава, той бързо закрачи към гората, в посока на изток от жилищните палатки, но западно от голямата горска ивица, протягаща се на юг почти до Залата на Боговете. Яростното съскане на вещиците на Мор го следваше, но майка му не извика името му, нито каквото и да било друго. На Фафрд почти му се искаше да го направи.

На младите лесно им минава. Още докато Фафрд потъваше в любимата си гора, без да разлюлее и най-малката замръзнала вейка, сетивата му се изостриха, скованият му врат омекна, а душата му бе чиста и готова за нови преживявания като девствения сняг отпред. Той пое по най-лесния път, избягвайки обсипаните с диамантени късчета лед трънливи храсти отляво и закритите от боровете големи издатини светъл гранит вдясно.

Видя птичи следи, катеричи следи, еднодневни мечи следи; снежните птици кълвяха с черните си клюнчета червените плодчета на храстите, космата снежна змия изсъска срещу него и той не би се изненадал, ако насреща му се появи дракон със заледени гръбни шипове.

Затова не се смая ни най-малко, когато един голям бор разтвори покритата си със сняг кора, разкривайки му своята дриада3 — весело синеоко и русокосо момичешко личице, — дриада на не повече от седемнайсет години. Всъщност той бе очаквал подобно явяване, още откакто забеляза бягството на седмата Снежна Жена.

Въпреки това се престори на изненадан за почти два сърцеудара. След това скочи напред с вик „Мара, вещице моя“ и с двете си ръце изтръгна нейната загърната в бяло наметало фигура от маскировъчния фон, и продължи да я прегръща, докато двамата стояха като бяла колона, с приведени една към друга качулки и впити устни, в продължение на поне двайсет сладко туптящи сърцеудара.

След това тя откри дясната му ръка, придърпа я под наметалото си и, през един разрез, под дългото си палто, и я притисна в мъхестата долна част на корема си.

— Познай какво има тук — прошепна тя, ближейки ухото му.

— Това е част от момиче. Струва ми се, че е… — започна той развеселено, макар че мислите му вече бясно летяха в напълно различна и доста ужасяваща посока.

— Не, идиот такъв, това е нещо, което ти принадлежи — подсказа му влажният шепот.

Ужасяващата посока се превърна в заледена шахта, носеща го към твърдата убеденост. Въпреки това той каза храбро:

— Е, наистина се надявах да не си опитвала с други, макар че това е твое право. Трябва да кажа, че съм изключително поласкан…

— Глупав звяр! Имах предвид, че е нещо, което принадлежи и на двама ни.

Ужасяващата посока вече беше черен заледен тунел, който се превръщаше в яма. Механично и с подобаващо за случая мощно думкане на сърцето Фафрд каза:

— Наистина ли?

— Да, сигурна съм, чудовище такова. Вече два месеца не ми е идвало.

Устните на Фафрд се справяха по-добре от всякога със задачата си да не изпускат думите от устата му. Когато най-сетне се разтвориха, те и езикът зад тях се намираха под пълния контрол на големите зелени очи. Изля се щастлив порой от думи:

— О, богове! Това е просто чудесно! Аз съм баща! Колко умно от твоя страна, Мара!

— Наистина много е умно — призна момичето — да успея да спретна нещо толкова деликатно след грубото ти отношение. Но сега трябва да ти се отплатя за онази нелюбезна забележка, че съм „опитвала с други“.

Издърпвайки назад полата си, тя насочи и двете му ръце под наметалото към възела от ремъци в основата на гръбнака й. (Снежните Жени носеха кожени качулки, кожени ботуши, дълги кожени чорапи на всеки крак, прикрепени към ремък на кръста, и едно или повече кожени палта и наметала — дрехите бяха практични, подобни на мъжките, като се изключат по-дългите палта.)

Докато човъркаше възела, от който се изпъваха три ремъка, Фафрд каза:

— Наистина, скъпа Мара, не ми харесват тия целомъдрени пояси. Те не са цивилизовани. Освен това сигурно пречат на кръвообращението ти.

— Ох, ти и твоята мания за цивилизованост! Сега ще ти я избия от главата с любов. Хайде, развържи възела, за да си сигурен, че само ти и никой друг не го е завързвал.

Фафрд се подчини и трябваше да признае, че възелът бе именно негов, а не чужд. Тази работа му отне известно време и достави удоволствие на Мара, ако се съди по тихите й писъци и стонове и леките й пощипвания и ухапвания. Дори самият Фафрд започна да изпитва известен интерес. Когато задачата бе свършена, той получи наградата, падаща се на всички чаровни лъжци — Мара изпитваше дълбока любов към него, защото бе изрекъл всички необходими лъжи, и го показа със страстното си поведение, което накара интереса му към нея и възбудата му да нараснат значително.

След малко шарене с ръце и други знаци на привързаност, те се свлякоха върху снега един до друг, и двамата напълно омотани в белите си кожени наметала и качулки.

Някой минувач би си помислил, че една снежна могила внезапно е оживяла, тресейки се в конвулсии, и може би се готви да роди снежен човек, елф или демон.

След малко снежната могила се поуспокои и хипотетичният минувач би трябвало да се наклони съвсем близо, за да долови гласовете, разнасящи се от нея.

МАРА: Познай за какво си мисля.

ФАФРД: Че ти си Кралицата на Блаженството. Ааах!

МАРА: Ааах и на теб и оооох в допълнение. А ти си Кралят на Зверовете. Не, глупчо, сега ще ти кажа. Мислех си колко се радвам, че извърши авантюристичните си пътувания на юг преди сватбата. Сигурна съм, че си изнасилвал дузини южни жени, дори си правил с тях неприлична любов, което може би е причината да се чалнеш по цивилизацията. Но аз нямам нищо против. Ще те обичам независимо от това.

ФАФРД: Мара, ти си много умна, но все пак силно надценяваш единственото пиратско пътуване, в което участвах под командването на Хрингорл, и най-вече възможностите за любовни авантюри, които то разкрива. Първо на първо, всички обитатели на крайбрежните градове, които нападахме, и особено младите жени, избягваха към хълмовете още преди да стъпим на сушата. А дори и да имаше изнасилени жени, то аз като най-младши щях да съм в края на списъка изнасилвачи, така че едва ли щях да се изкуша. Правичката да си кажа, единствените интересни хора, които видях по време на това отегчително пътуване, бяха двама старци, които пленихме за откуп и от които се научих да говоря криво-ляво на куармалски и горен ланкмарски, както и един мършав млад чирак на някакъв долнопробен магьосник. Този последният беше доста сръчен с кинжала и имаше вкус към разрушаването на легенди, също като мен и баща ми.

МАРА: Не тъгувай. Животът ще стане много по-вълнуващ, след като се оженим.

ФАФРД: Точно тук грешиш, скъпа Мара. Чакай, нека ти обясня! Познавам майка си. След като се оженим, Мор ще очаква ти да се грижиш за готвенето и цялата домашна работа. Ще се отнася с теб все едно си седем осми робиня и — може би — една осма моя наложница.

МАРА: Ха! Наистина ще трябва да се научиш да се справяш с майка си, Фафрд. Но не се тревожи, миличък, дори за това. Ясно е, че нищо не знаеш за оръжията, които една силна и неуморна млада съпруга може да използва срещу старата свекърва. Ще я туря на мястото й, дори ако трябва да я отровя — о, не да я убия, само да я разболея достатъчно сериозно. Още преди да са минали и три месеца, тя ще трепери само от погледа ми и ти ще се чувстваш много повече мъж. Знам, че тъй като си единствено дете и буйният ти баща е загинал млад, тя има неестествено силно влияние върху теб, но…

ФАФРД: В настоящия момент се чувствам нещо повече от мъж, ти, развратна и отровна вещичке, ледена тигрице; и смятам да ти го докажа без отлагане. Защитавай се! Ха да те видя!…

Още веднъж снежната могила се затресе като гигантска ледена мечка в предсмъртни гърчове. Мечката умираше под музикален съпровод на систруми4 и триъгълници, предизвикан от блъскането и трошенето на блестящите ледени кристали, образували се в неестествено голямо количество и размери върху наметалата на Мара и Фафрд по време на диалога им.

Краткият ден устремно се приближаваше към нощта, сякаш дори боговете, властващи над слънцето и звездите, нямаха търпение да видят Шоуто.

Хрингорл разговаряше с тримата си главни помощници, Хор, Харакс и Хрей. Имаше мръщене и кимане и се споменаваше името на Фафрд.

Най-младият съпруг от Снежния Клан — суетен и надут празноглавец — беше издебнат от засада и пребит до безсъзнание със снежни топки от патрул млади Снежни Съпруги, които го бяха видели да разговаря безсрамно с една минголска актриса. Впоследствие, със сигурност изваден от строя за продължаващото два дена Шоу, той беше лекуван нежно, но бавно от жена си, която бе най-ентусиазираната сред нападателките.

Мара, щастлива като снежна гълъбица, се отби в палатката им да помогне. Но докато гледаше ужасно безпомощния съпруг и ужасно нежната съпруга, усмивката и замечтаната й благост изчезнаха. Тя стана напрегната и прекалено неспокойна за едно здраво момиче. На три пъти отваряше уста да заговори, а след това я стисваше, и накрая излезе, без да промълви нито дума.

В Женската Палатка Мор и вещиците й наложиха заклинание на Фафрд, което да го върне у дома, и още едно да му смрази чреслата, след което се захванаха да обсъждат по-сурови мерки срещу безчислен брой синове, съпрузи и актриси.

Второто заклинание нямаше ефект върху Фафрд, вероятно защото по същото време той си вземаше снежна баня — а е добре известно, че магията има малко влияние върху тези, които сами се подлагат на действия, водещи до същия резултат, който магията се опитва да постигне. След като се бе разделил с Мара, той се бе съблякъл и бухнал в една преспа сняг, а после изтърка всяка частица от тялото си с вкочаняващото пръхкаво вещество. След това използва гъсто обсипани с иглички борови клонки, за да го отръска от себе си и да раздвижи отново кръвта си. Като се облече, той усети придърпването на първото заклинание, но му се противопостави и тайно се промъкна в палатката на двама стари минголски търговци, Закс и Ефендрит, които бяха били приятели на баща му, и подремна сред купчина кожи до вечерта. Нито едно от заклинанията на майка му не можеше да го достигне в това, което според обичаите на търгуване беше малка част от територията на минголите, въпреки че минголската палатка започна да хлътва от неестествено голямото количество ледени кристали върху нея, които минголските старци, сбръчкани и подвижни като маймуни, трошаха звънливо с прътове. Този звук приятно проникна в съня на Фафрд, без да го събуди, което би подразнило майка му, ако знаеше — тя смяташе, че и удоволствието, и почивката са вредни за мъжете. В съня си той видя Влана, извиваща се в гъвкав танц, облечена в мрежеста рокля от тънки сребърни нишки, а там, където те се пресичаха, висяха безброй мънички сребърни звънчета — видение, което направо би вбесило Мор; за щастие в момента тя не използваше своята способност да чете мисли от разстояние.

Самата Влана дремеше, докато едно от минголските момичета, получило в предплата половин смердук от ранената актриса, сменяше снежните компреси и когато устните й изглеждаха сухи, ги мокреше със сладко вино, няколко капки от което се процеждаха между тях. Умът на Влана гъмжеше от предвиждания и планове, но когато се пробуждаше, тя го успокояваше с източно кръгово заклинание, което беше нещо като: „Пълзи, заспи; стани, дреми; учи, фучи; покой, герой; суров, пантоф; гори, пари; тегло, число; врабец, мъртвец; злодей, недей; брой, порой; кон, поклон; скок, дълбок; пълзи, заспи…“ и така нататък, повтаряйки се безкрайно. Тя знаеше, че жената, освен бръчки по кожата, може да получи и бръчки в мозъка. Също така знаеше, че единственият, който се грижи за стара мома, е друга стара мома. И последно, знаеше, че пътуващият артист, също като войника, трябва да спи при всяка възможност.

Великс Предприемчивия, мотаейки се незабележимо наоколо, подслуша някои от замислите на Хрингорл, видя как Фафрд влиза в палатката-убежище, забеляза, че Есединекс пие повече от обичайното, и нададе едно ухо към Собственика на Шоуто.

В женската една трета от актьорската палатка с рибешка форма Есединекс спореше с двете минголски момичета, които бяха близначки, и невръстна илтмарка, още не достигнала възраст за женене, за количеството мас, което те смятаха да намажат върху обръснатите си тела за тазвечерното представление.

— В името на черните кости, вие ще ме докарате до просешка тояга — плачливо ги увещаваше той. — И няма да изглеждате по-сладострастни от бучки свинска мас.

— От това, което знам за северняците, те обичат жените с много мас, а щом може отвътре, защо не и отвън? — настоя едната минголка.

— Нещо повече — добави остро близначката й, — ако очакваш да си измразим пръстите и циците, за да доставим удоволствие на публика от миризливи, облечени в кожи дъртаци, значи в главата ти нещо здраво хлопа.

— Не се притеснявай, Седи — каза илтмарката, потупвайки го по поруменялата буза с наболи по нея бели косми. — Аз винаги изнасям най-добрите си представления, когато съм цялата лепкава. Ще ги накараме да пощръклеят така, че да ни подгонят, и ще се изплъзваме от ръцете им като хлъзгави динени семки.

— Да ви гонят…? — Есединекс сграбчи илтмарката за крехкото рамо. — Няма да предизвиквате оргии тази вечер, ясно ли е? Закачките носят пари. Оргиите — не. Целта е да…

— Ние знаем докъде можем да стигаме в закачките, татенце — прекъсна го една от минголките.

— Знаем как да ги контролираме — продължи сестра й.

— А ако не ние, то Влана — със сигурност — завърши илтмарката.

Докато почти незабележимите сенки се удължаваха, а мъгливият въздух притъмняваше, вездесъщите кристали сякаш растяха още по-бързо. Разговорите в търговските палатки, които плътната, заснежена ивица на гората отделяше от жилищните палатки, постепенно заглъхнаха и накрая спряха. Нестихващият тих напев откъм Женската Палатка стана по-осезаем и по-писклив. Вечерен бриз се донесе от север, карайки всички кристали да зазвънтят. Напевът се измени в по-груб и вятърът и звънтенето спряха, сякаш по команда. Мъглата запълзя отново от изток и запад, а кристалите продължиха да растат. Женският напев се снижи до шепот. Целият Мразовит Кът притихна в напрегнато очакване с приближаването на нощта.

Денят избяга през назъбения западен хоризонт, сякаш се боеше от тъмното.

В тясното пространство между актьорските палатки и Залата на Боговете се появи движение, блещукане, ярка искра, която пращеше в продължение на девет, десет, единайсет сърцеудара, после проблясна, лумна и се издигна — в началото бавно, после все по-бързо и по-бързо — комета с рошава опашка от оранжев огън, която ръсеше искри. Високо над боровете, почти в самия край на небесата — двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три — опашката на кометата избледня и тя се пръсна с гръм на девет бели звезди.

Това бе ракетата, оповестяваща първото представление на Шоуто.

Залата на Боговете представляваше отвътре висок и причудлив кораб, изпълнен с мразовита тъма и недостатъчно осветяван и топлен от една дъга свещи на носа, който през цялата останала част от годината беше олтар, а сега — сцена. Мачтите му бяха единайсет огромни живи бора, стърчащи от носа, кърмата и бордовете. Платната му — реално погледнато неговите стени — представляваха съшити кожи, привързани опънати за мачтите. Отгоре вместо небе имаше гъсто преплетени борови клонки, побелели от натрупания сняг, които започваха на цели пет човешки боя над палубата.

Кърмата и средната част на този странен кораб, който се носеше единствено по вълните на въображението, бяха наблъскани със Снежни Мъже в тъмните им, разноцветни кожи, настанили се върху пънчета и дебело навити одеяла. Те се смееха, развеселени от виното, и си подхвърляха един на друг кратки реплики и шеги, но не много високо. При влизането си в Залата на Боговете, или по-точно Кораба на Боговете, те бяха обхванати от религиозна почит и боязън, въпреки (или по-скоро поради) богохулната цел, с която я използваха тази нощ.

Появи се ритмично барабанене, зловещо като пристъпването на снежен леопард и толкова тихо в началото, че никой не можеше да каже точно кога е започнало, само дето в един момент сред публиката имаше говор и движение, а в следващия се възцари пълна тишина, единствено многобройните чифтове ръце стискаха или се опираха леко на коленете, а многобройните чифтове очи се взираха в огрятата от свещи сцена между два паравана, нашарени със сиво-черни спирали.

Барабаненето се засили, ускори се, стана по-сложно, тъчейки арабески от звуци, и се върна към пристъпването на леопарда.

На сцената изскочи, в пълен синхрон с барабанните удари, среброкожа, ниска, стройна женска с дълги крака, дълги щръкнали уши, дълги мустачки и дълги бели зъби. Стояща на четири крака, тя бе висока около ярд. Единствената човешка черта у нея беше лъскавата дълга, права черна коса, падаща от тила й над дясното рамо.

Тя обиколи сцената три пъти, привела глава и душейки, сякаш следваше някаква миризма, а в гърлото й клокочеше ръмжене.

После тя забеляза публиката, изфуча диво и се отдръпна присвита, като заплашително им показа дългите, блестящи нокти на лапите си.

Двама души от публиката бяха така завладени от илюзията, че трябваше да бъдат спрени от съседите си, за да не хвърлят нож или къса секира по това, за което бяха сигурни, че е съвсем истински и опасен звяр.

Звярът ги огледа, оголвайки зъби. Докато бързо мяташе поглед насам-натам с големите си кафяви очи, обраслата му с къса козина опашка потупваше в такт с ритъма.

След това тя започна танца на леопарда, танц на живот, любов и смърт, понякога изправяйки се, но предимно на четири крака. Тичаше и душеше, зъбеше се и се свиваше, нападаше и бягаше, мяукаше и се гърчеше с котешко сладострастие.

Въпреки дългата й черна коса, за публиката не беше лесно да мисли за нея като за жена в плътно прилепнал кожен костюм. Ако не друго, предните й крака бяха също толкова дълги като задните и изглежда имаха допълнителна става.

Нещо бяло изкряска и изпърха иззад един от параваните. С бърз скок и замах на предната лапа голямата сребриста котка го повали.

Всеки в Залата на Боговете чу писъка на снежния гълъб и строшаването на шията му.

Държейки мъртвата птица в зъбите си, голямата котка, която сега стоеше изправена като жена, изгледа продължително публиката и без да бърза, се скри зад по-близкия параван. От публиката се надигна въздишка, която съдържаше в себе си смесица от отвращение и копнеж, едни се чудеха какво ли става там сега, а други изгаряха от желание да го видят.

Фафрд обаче не въздъхна. Първо, защото и най-лекото движение би издало скривалището му. И второ, той можеше съвсем ясно да види какво се случва и зад двата нашарени със спирали паравана.

Тъй като младостта му не позволяваше да бъде допуснат на Шоуто, да не говорим за желанията и магиите на Мор, половин час преди началото той се бе покатерил на един от стволовете-колони на Залата на Боговете откъм страната на пропастта, докато никой не гледаше. Здравите връзки на кожените стени правеха катеренето от просто по-просто. След това предпазливо изпълзя върху два от няколкото дебели борови клона, които растяха близо един до друг, насочени навътре над залата, като много внимаваше да не закачи нито кафявите иглички, нито натрупания сняг, докато не откри подходящо място за наблюдение, отворено към сцената, но почти напълно скрито за публиката. Оттам нататък вече трябваше само да стои достатъчно неподвижно, за да не се посипят надолу издайнически иглички или сняг. Всеки, който би погледнал нагоре и би зърнал в полумрака части от белите му одежди, щеше да ги вземе за сняг, надяваше се той.

Сега той наблюдаваше как двете минголки бързо издърпват от ръцете на Влана прилепналите кожени ръкави заедно с твърдите им удължения, покрити с козина и с нокти в края, които ръцете й бяха стискали. След това изтеглиха кожените обвивки от краката на актрисата, докато тя седеше на един стол, и като извадиха от устата й изкуствените кучешки зъби, бързо разкачиха леопардовата й маска и кожите върху раменете.

Миг по-късно тя се помъкна обратно на сцената — пещерна жена в къс саронг от сребриста кожа, която лениво глозгаше края на дълъг, дебел кокал. Тя изигра пантомима за деня на пещерната жена: грижа за огъня и бебето, шамаросване на детето, дъвчене на кожи и усърдно шиене. Нещата станаха малко по-вълнуващи с връщането на съпруга й, невидимо присъствие, което тя създаваше с играта си.

Публиката лесно следваше историята, хилейки се, когато тя попита какво месо е донесъл съпругът й, показа неудоволствие от оскъдния лов и му отказа прегръдка. Избухнаха в смях, когато се опита да го напердаши с кокала и в отговор получи удар, който я просна на пода, а децата й се свиха край нея.

В тази поза тя се оттегли от сцената зад другия параван, който прикриваше вратата на артистите (а при обикновени обстоятелства — на Снежния Жрец), както и едноръкия мингол, чиито пет пъргави пръста изтръгваха целия сложен барабанен ритъм от инструмента, стиснат между краката му. Влана смъкна остатъка от кожите си, промени наклона на очите и веждите си с четири сръчни мазвания на грим, с едно движение наметна върху раменете си дълга сива мантия с качулка и се върна на сцената в образа на минголка от степите.

След още една кратка пантомима тя приседна изящно до ниска, затрупана с буркани масичка на сцената и започна внимателно да гримира лицето си и да оправя косата си, като публиката й служеше вместо огледало. Отметна назад качулката и мантията, разкривайки по-късата си червена копринена рокля, която кожите бяха прикривали. Беше изключително завладяващо да се гледа как тя нанася разноцветни мазила, пудри и блещукащи прахчета върху устните, бузите и очите си и как сресва нагоре тъмната си коса във висок кок, задържан от дълги игли с главички от скъпоценни камъни.

Точно в този момент хладнокръвието на Фафрд бе поставено на тежко изпитание, тъй като някой бухна голяма шепа сняг в очите му и го задържа там.

Той остана абсолютно неподвижен в продължение на три сърцеудара. След това напипа една тъничка китка и я дръпна надолу, като същевременно леко разтърсваше глава и мигаше с очи.

Уловената китка се измъкна с извиване, а топката сняг падна във врата на палтото от вълча кожа на Хрингорловия помощник Хор, който седеше точно отдолу. Хор нададе странно тих вик и започна да се взира нагоре, но за щастие в този момент Влана смъкна червения си копринен саронг и започна да маже зърната си с коралов мехлем.

Фафрд се огледа и видя Мара, която му се хилеше свирепо, легнала върху двата съседни клона, а главата й бе на едно ниво с рамото му.

— Ако бях Леден Гном, досега да си мъртъв — изсъска му тя. — Или ако бях накарала четиримата си братя да те причакат, както и трябваше да направя. Ушите ти бяха напълно глухи, изцяло се беше отплеснал в зяпането на тая мършава курва. Чух как си предизвикал Хрингорл заради нея! И си отказал дарената ти златна гривна!

— Признавам, скъпа, че се промъкна зад мен изключително умело и безшумно — прошепна й съвсем тихо Фафрд, — а също така изглежда научаваш всички неща, които се случват — а и някои, които не се случват — в Мразовития Кът. Но трябва да ти кажа, Мара…

— Ха! Сега ще ми речеш, че не бива да съм тук, защото съм жена. Мъжки привилегии, престъпване на границата между половете и така нататък. Е, ти също не бива да си тук.

Фафрд мрачно обмисли част от това.

— Не, аз мисля, че всички жени трябва да са тук. Нещата, които биха могли да научат, ще са изцяло в техен интерес и полза.

— Да подрипват като бесни котки ли? Да се влачат като тъпи робини? Да, и аз видях тези номера — докато ти се блещеше с течащи лиги, онемял и оглушал! Вие мъжете сте готови да се смеете на всичко, особено когато някаква безсрамна кучка, която си показва мършавата голота, ви превръща в пъшкащи и зачервени от похот идиоти!

Разгорещеното съскане на Мара ставаше опасно силно и като нищо щеше да привлече вниманието на Хор и останалите, но още веднъж се намеси добрият късмет, защото отново зазвуча барабанен ритъм, докато Влана се изнасяше от сцената, а след това започна дива, малко тиха, но бърза музика, когато към едноръкия мингол се присъедини малката илтмарка, свиреща на носова флейта.

— Аз не се смях, скъпа — прошепна Фафрд малко надменно, — нито пък ми течаха лигите или се червях, или пъшках, както, сигурен съм, си забелязала. Не, Мара, единствената причина да съм тук е, защото исках да науча повече за цивилизацията.

Тя го изгледа озъбено, после внезапно нежно се усмихна.

— Знаеш ли, наистина мисля, че вярваш в това, бебе такова — отвърна тя шепнешком с почуда. — Ако допуснем, че упадъкът, наречен цивилизация, може да интересува някого и някаква подскачаща курва може да разнася посланието й, или по-скоро липсата на послание.

— Нито мисля, нито вярвам, аз го знам — отговори Фафрд, игнорирайки останалите забележки на Мара. — Целият свят ни зове и нима трябва да стоим, забили поглед само в Мразовития Кът? Гледай с мен, Мара, и трупай мъдрост. С танците си актрисата ни разкрива културите на всички земи и епохи. Сега тя е жена от Осемте Града.

Може би Мара бе донякъде убедена. Или може би беше поради новия костюм на Влана, който я покриваше изцяло — зелено боди с ръкави, свободна синя пола, червени чорапи и жълти обувки — и това, че танцьорката бе леко задъхана и жилите на врата й се издуваха от танца с тропане и въртене, който изпълняваше. Във всеки случай Снежното Момиче сви рамене и със снизходителна усмивка прошепна:

— Е, трябва да призная, че всичко това предизвиква някакво отблъскващо любопитство.

— Знаех си, че ще разбереш, скъпа. Имаш два пъти повече мозък от всяка друга жена в племето, а и от всеки мъж — изгука Фафрд, милвайки я нежно, но някак отсъстващо, защото очите му бяха втренчени в сцената.

Последователно, като всеки път сменяше светкавично костюма си, Влана се превърна в хурия5 от Източните Земи, традиционно накуцваща куармалска кралица, отегчена наложница на Краля на Кралете и палава ланкмарска дама в черна тога. Последното беше театрална волност: само мъжете в Ланкмар носеха тоги, но това облекло бе основният символ на Ланкмар в целия свят на Неуон.

Междувременно Мара положи всички усилия да сподели ексцентричната прищявка на бъдещия си съпруг. Отначало тя бе истински заинтригувана и си отбелязваше наум детайлите от костюмите и поведението на Влана, които би могла да използва за своя собствена изгода. Но след това постепенно бе завладяна от осъзнаване на превъзходството на по-възрастната жена в подготовката, знанията и опита. Танците и пантомимите на Влана очевидно можеха да се усвоят само след дълги и изтощителни тренировки. А как, и най-вече къде би могло едно Снежно Момиче да носи подобни дрехи? Чувството за малоценност отстъпи място на ревността, а тя — на омразата.

Цивилизацията беше противна, Влана трябваше да бъде прогонена с камшици от Мразовития Кът, а Фафрд се нуждаеше от жена, която да управлява живота му и да държи юздите на буйното му въображение. Не майка му, разбира се — онази ужасна вещица, тровеща живота на собствения си син — а една очарователна и умна млада съпруга. Тя.

Мара се зае да наблюдава съсредоточено Фафрд. Той не приличаше на оглупял от любов мъжкар, беше студен като лед, но със сигурност изцяло погълнат от сцената долу. Тя си напомни, че малка част от мъжете умееха да прикриват истинските си чувства.

Влана отхвърли тогата, под която носеше мрежеста дреха от фини сребърни нишки. Навсякъде, където нишките се преплитаха, висеше малка сребърна камбанка. Тя затрептя и камбанките зазвънтяха като дърво, пълно с мънички птичета, които чуруликаха заедно химн за нейното тяло. Сега слабичката й фигура изглеждаше съвсем млада, а сред падащите нишки на лъскавата й коса големите й очи блестяха със загадъчен намек и покана.

Дишането, което Фафрд до този момент владееше, се учести. Значи неговият сън в минголската палатка е бил верен! Вниманието му, което наполовина се беше отнесло към земите и епохите, изтанцувани от Влана, сега се съсредоточи изцяло върху нея и се превърна в желание.

Този път хладнокръвието му бе поставено на още по-тежко изпитание, защото ръката на Мара без предупреждение го сграбчи за чатала.

Но му се наложи да демонстрира своето самообладание само за кратко. Тя го пусна и като извика: „Мръсно животно! Ти я желаеш!“, го ръгна с юмрук отстрани под ребрата.

Той се опита да хване китките й, без да напуска своето място. Тя продължаваше да се опитва да го удари. Боровите клони заскърцаха и посипаха сняг и иглички.

Докато стоварваше юмрук в ухото на Фафрд, горната част на тялото на Мара загуби равновесие, макар че краката й оставаха сплетени около клонките.

Ръмжейки „Бог да те смрази, кучко!“, Фафрд сграбчи най-дебелия клон с една ръка, а с другата се протегна надолу, за да хване ръката на Мара току под рамото.

Тези, които ги гледаха отдолу — а те вече бяха доста, въпреки силно разсейващото въздействие на представлението — видяха две борещи се, облечени в бяло тела със светлокоси глави, увиснали от клонестия покрив, сякаш се канеха да изпълнят гмуркане „лястовичка“. След това, продължавайки да се боричкат, фигурите се изтеглиха нагоре.

Един по-възрастен Снежен Мъж извика „Светотатство!“ Един по-млад — „Воайори! Да ги смачкаме!“ Можеше и да му се подчинят, тъй като вече около четвърт от Снежните Мъже бяха на крака, ако не беше Есединекс, който наблюдаваше нещата отблизо през шпионка в един от параваните и имаше голям опит в овладяването на неуправляема публика. Той стрелна с пръст мингола зад себе си, след това рязко вдигна ръка с дланта нагоре.

Музиката се усили. Цимбалите загърмяха. Двете минголски момичета и илтмарката изскочиха на сцената напълно голи и започнаха да подскачат около Влана. Дебелият мъж от Изтока изтрополи покрай тях и подпали голямата си, черна брада. Сини пламъци запълзяха и затрептяха пред лицето и около ушите му. Той не загаси огъня с мократа кърпа, която държеше, докато Есединекс не изръмжа тихо през шпионката си: „Достатъчно. Отново са наши.“ Черната брада се бе смалила наполовина. На актьорите им се налага да правят големи жертви, които рядко биват оценявани по достойнство от селяндурите, а дори и от събратята им по професия.

Фафрд взе със скок последните дузина фута и леко се приземи върху висока пряспа извън Залата на Боговете в същия миг, в който Мара завърши спускането си. Те се изправиха един срещу друг, затънали до прасците в замръзналия сняг, върху който изгряващата нащърбена луна хвърляше ивици бяло сияние със сенки между тях.

Фафрд попита:

— Мара, къде си чула тази лъжа, че съм предизвикал Хрингорл заради актрисата?

— Безчестен развратник! — извика тя, фрасна го в окото и побягна към Женската Палатка, ридаейки и крещейки: — Ще кажа на братята си! Ще видиш ти!

Фафрд заподскача, устисквайки един вой на болка, после се хвърли след нея, направи три крачки, но спря, притисна шепа сняг към пронизваното си от болка око и когато то се успокои до обикновено туптене, се замисли.

Озърна се наоколо с другото око, не видя никого, отиде до група отрупани със сняг вечнозелени дървета на ръба на пропастта, скри се между тях и продължи да мисли.

Ушите му го осведомиха, че Шоуто все още продължава с пълна сила в Залата на Боговете. Разнасяха се смях и радостни възгласи, които понякога заглушаваха бясното биене на барабана и звуците на флейтата. Очите му — удареното отново можеше да вижда — го осведомиха, че около него няма никого. Те се завъртяха към актьорските палатки от онази страна на Залата на Боговете, където минаваше новият път на юг, конюшните зад тях и търговските палатки зад конюшните. След това се върнаха на най-близката палатка — тази на Влана. Тя бе покрита с кристали, искрящи на лунната светлина, а през средата й, точно под клона на снежния чинар, сякаш пълзеше голям, плосък червей от лед.

Той тръгна към нея, плъзгайки се по диамантената снежна кора. Възелът, стягащ връзките на входа, беше скрит в сянка и на пипане беше сложен и чужд. Той мина откъм задния край на палатката, измъкна две колчета, пропълзя по корем през пролуката като змия и се озова сред гънките на полите на Влана, закрепи хлабаво колчетата на мястото им, изправи се, отърси се, направи четири крачки и легна върху постелята. Лека топлина се носеше от тлеещия мангал. След малко той се протегна към масата и си наля чаша бренди.

Накрая чу гласове. Те се усилиха. Докато възлите на входа се развързваха и освобождаваха, той посегна пипнешком за ножа и се приготви да дръпне голямото кожено одеяло върху себе си.

Изричайки със смях, но и решително „Не, не, не“, Влана бързо влезе заднешком през разхлабените върви, после затвори входа с една ръка, докато с другата дръпна да затегне връзките, и се озърна през рамо.

Изписалата се на лицето й вцепенена изненада изчезна почти преди Фафрд да я забележи, за да отстъпи на бърза приветлива усмивка, която набръчка комично носа й. Тя се извърна от него, внимателно пристегна връзките и отдели известно време, за да завърже възел от вътрешната страна. После се приближи и застана на колене край него. На лицето й вече нямаше усмивка, докато гледаше надолу към Фафрд, само спокойна, неразгадаема замисленост, която той се опита да имитира. Тя носеше робата с качулка от минголския си костюм.

— Значи си промени мнението относно наградата — каза тя тихо, но безстрастно. — А откъде знаеш, че аз също не съм променила моето?

Фафрд поклати глава в отговор на първото й твърдение. После, след кратко мълчание, каза:

— Независимо от това, открих, че те желая.

Влана каза:

— Видях те да гледаш шоуто от балкона. Почти успя да минеш гратис… за шоуто имам предвид. Кое беше момичето с теб? Или беше младеж? Не можах да го разгледам добре.

Фафрд не отговори на любопитните й въпроси. Вместо това каза:

— Аз също искам да те питам някои неща за изключително умелото ти танцуване и… самостоятелна актьорска игра.

— Пантомима — помогна му тя с думата.

— Пантомима, да. Освен това искам да поговоря с теб за цивилизацията.

— А, да, тази сутрин ме попита колко езика знам — каза Влана, гледайки разсеяно през него към стената на палатката. Беше ясно, че и тя има навика да обмисля нещата. После взе чашата с бренди от ръката му, изгълта половината от това, което бе останало, и му я върна.

— Много добре — каза тя, като най-после сведе поглед към него, но без да променя изражението си. — Ще ти дам каквото желаеш, скъпо момче. Но сега не му е времето. Първо трябва да си почина и да събера сили. Върви си и ела отново, когато залезе звездата Шада. Събуди ме, ако спя.

— Това е час преди съмване — каза той, гледайки нагоре към нея. — Чакането в снега ще бъде мразовито.

— Не прави това — каза тя бързо. — Не те искам три четвърти замръзнал. Иди някъде на топло. Мисли си за мен, за да останеш буден. Не пий прекалено много вино. Сега върви.

Той се изправи и се опита да я прегърне. Тя се дръпна стъпка назад и рече:

— По-късно. По-късно… всичко.

Той тръгна към вратата. Тя поклати глава и каза:

— Може да те видят. Иди си както си дошъл.

Докато минаваше отново покрай нея, главата му обърса нещо твърдо. Между обръчите, поддържащи средата на палатката, еластичната кожа бе хлътнала надолу, а самите обръчи бяха огънати и присплескани от тежестта. Той се сви за миг, готов да награби Влана и да скочи накъдето и да е, след това започна методично да нанася по издатините удари, насочени навън. Разнесе се трясък и силен звън, докато натрупаните кристали, които отвън му бяха напомнили гигантски плосък червей — сега вече трябваше да е гигантска снежна змия! — се трошаха и се сипеха по земята.

В същото време той каза:

— Снежните Жени не те обичат. А и майка ми Мор не ти е приятелка.

— Да не мислят, че ще ме уплашат с ледени кристали? — попита Влана презрително. — Че аз знам източни огнени магии, в сравнение с които техните жалки фокуси…

— Но ти сега си на тяхна територия и си във властта на тяхната стихия, която е по-жестока и по-коварна от огъня — прекъсна я Фафрд, унищожавайки последните издатини, така че обръчите се изправиха отново и кожата между тях се изпъна почти равна. — Не подценявай силите им.

— Благодаря ти, че спаси палатката ми от пропадане. Но сега си върви — бързо!

Тя го произнесе като нещо съвсем обикновено, ала очите й бяха замислени.

Точно преди да пропълзи под задната стена, Фафрд се озърна през рамо. Влана отново се взираше в страничната стена, държейки празната чаша, която той й бе дал, но улови движението му и с нежна усмивка сложи целувка на дланта си и я издуха към него.

Отвън студът бе станал още по-хапещ. Въпреки това Фафрд се оттегли сред своята групичка вечнозелени дървета, загърна се плътно в наметалото, придърпа качулката над челото си, затегна връзките й и се настани с лице към палатката на Влана.

Когато студът започна да прониква през кожите му, той се замисли за актрисата.

После изведнъж се присви и разхлаби ножа в канията си.

Една фигура се приближаваше към палатката на Влана, придържайки се към сенките, доколкото й бе възможно. Изглежда бе облечена в черно.

Фафрд тихо пристъпи напред.

През неподвижния въздух до него достигна тихият звук на пръсти, дращещи по кожа.

Проблесна мъжделива светлина, когато входът се разтвори.

Тя бе достатъчна, за да очертае лицето на Великс Предприемчивия. Той пристъпи вътре и се чу звук от затягане на връзките.

Фафрд се спря на десетина крачки от палатката и остана така в продължение може би на две дузини вдишвания. След това той тихо премина покрай палатката, спазвайки същото разстояние.

От входа на високата, конична палатка на Есединекс се изливаше сияние. От конюшните отзад някакъв кон изпръхтя два пъти.

Фафрд се присви и погледна през ниския, сияещ вход, който беше на разстояние едно хвърляне на нож. Запридвижва се странично. Видя маса, отрупана с кани и чаши, разположена до скосената стена на палатката срещу вратата.

От едната страна на масата седеше Есединекс. От другата — Хрингорл.

Нащрек за Хор, Харакс или Хрей, Фафрд заобиколи палатката. Приближи се към нея там, където бледо се очертаваха силуетите на масата и двамата мъже. Отмятайки качулката и косата си, той прилепи ухо към кожата.

— Три кюлчета злато — и това е максимумът — казваше Хрингорл кисело. Кожата караше гласа му да звучи глухо.

— Пет — отвърна Есединекс и се дочу звук от сърбане на вино.

— Виж какво, старче — изрече Хрингорл, а гласът му звучеше крайно заплашително. — Ти не си ми притрябвал. Мога да си отмъкна момичето и да не ти платя нищо.

— О, не, няма да стане, господин Хрингорл. — Гласът на Есединекс звучеше весело. — Защото тогава Шоуто никога няма да се върне отново в Мразовития Кът, а дали това ще се хареса на племето ви? Нито пък аз повече ще ви водя момичета.

— И к’во от туй? — отвърна другият безгрижно. Думите бяха приглушени от лочене на вино, но Фафрд успя да долови блъфа в тях. — Имам си моя кораб. Мога да ти резна гръцмуля още в тоя миг и да задигна момичето.

— Ами че направи го — каза весело Есединекс. — Само ми дай време за още един гълток.

— Добре, добре, стари мошенико. Четири златни кюлчета.

— Пет.

Хрингорл изруга цветисто.

— Някоя нощ, дърти своднико, ще ми изчерпиш търпението. Освен това тя е стара.

— Не стара, а опитна — в удоволствията. Казах ли ти, че е станала послушница при Магьосниците на Азорка, за да бъде обучена от тях за наложница на Краля на Кралете и тяхна шпионка в двора в Хорбориксен? Да, и по извънредно хитроумен начин се измъкнала от онези ужасни некроманти, след като усвоила еротичните умения, които искала.

Хрингорл се изсмя с пресилено безгрижие.

— Защо да ти плащам дори едно сребърно кюлче за момиче, което е било притежавано от дузини други? Играчка за всеки мъж.

— От стотици други — поправи го Хрингорл. — Уменията се придобиват единствено с опит, както много добре знаеш. И колкото по-голям е опитът, толкова по-голямо е умението. Но все пак това момиче никога не е било играчка. Тя е наставница, разбулваща тайните; тя си играе с мъжа за негово удоволствие, може да го накара да се почувства крал на вселената, а може би — кой знае? — дори наистина да стане такъв. Нима има нещо невъзможно за момиче, което познава начините за доставяне на наслада на самите богове — и дори на архидемоните? И въпреки това — няма да го повярваш, но е истина — тя си остава посвоему вечно девствена. Защото никога нито един мъж не й е бил господар.

— И това ще стане! — Думите на Хрингорл бяха изревани със смях. Дочу се звук от лочене на вино. После гласът му се понижи. — Много добре, нека са пет златни кюлчета, изнудвачо. Доставката — утре след Шоуто. Златото срещу момичето.

— Три часа след Шоуто, когато момичето е упоено и всичко е утихнало. Няма смисъл да бързаме да пробуждаме ревността на съплеменниците ти.

— Нека са два. Съгласен? А сега да поговорим за другата година. Искам черно момиче, чистокръвна клешитка. И повече никакви сделки по пет златни кюлчета. Не ща разни чудодейни любовници, стига ми да са млади и хубави.

Есединекс отвърна:

— Повярвай ми, никога вече няма да пожелаеш друга жена, след като познаеш и — желая ти успех в това — покориш Влана. Е, предполагам, разбира се…

Фафрд се отдръпна от палатката и извървя със залитане половин дузина крачки, след което се закрепи в снега с широко разтворени крака, чувствайки се странно замаян — а дали не бе пиян? Той още в началото се бе досетил, че вероятно говорят за Влана, но да чуе името й произнесено му бе повлияло много по-силно, отколкото бе очаквал.

Двете разкрития, дошли толкова бързо едно след друго, го изпълниха със смесени чувства, каквито никога по-рано не бе изпитвал — непреодолим гняв, а също така желание да се разсмее гръмко. Искаше да има достатъчно дълъг меч, за да разсече небето и да катурне обитателите на рая от леглата им. Искаше да открие и изстреля всички небесни ракети на Шоуто в палатката на Есединекс. Искаше да събори Залата на Боговете ведно с боровете й и да я повлече през всички актьорски палатки. Искаше…

Той се обърна и бързо се отправи към палатката-конюшня. Единственият коняр хъркаше върху сламата край празна делва и близо до леката шейна на Есединекс. Фафрд отбеляза с демонична усмивка, че конят, който най-добре познаваше, беше един от Хрингорловите. Той откри хамут и дълго намотано въже, леко и здраво. След това с насърчително мърморене през полустиснатите си устни, изведе набелязания кон — бяла кобила — от яхъра. Конярят само захърка още по-силно.

Фафрд отново забеляза леката шейна. Внезапно завладян от някакъв демон на риска, той отвърза втвърденото от студа насмолено покривало на отделението за багаж зад двете седалки. Отдолу, сред другите неща, беше запасът от ракети на Шоуто. Той избра три от най-големите — заедно със здравите си опашки от ясенови пръчки те бяха дълги колкото щеки — а след това грижливо завърза отново покривалото. Все още чувстваше бясно желание за унищожение, но сега го държеше донякъде под контрол.

Отвън той сложи хамута на кобилата и здраво привърза към него единия край на въжето. В другия край оформи широка примка. След това, навивайки остатъка от въжето и стискайки ракетите под лявата си мишница, бързо се метна на кобилата и я поведе към палатката на Есединекс. Двата неясни силуета все още стояха един срещу друг на масата.

Той завъртя примката над главата си и я хвърли. Тя се уви около върха на палатката почти беззвучно, защото Фафрд бе достатъчно бърз да дръпне хлабавия й край, преди да изтропа в кожите.

Примката се стегна около върха на централната подпора на палатката. Сдържайки вълнението си, той поведе кобилата към гората през блестящия под луната сняг, размотавайки въжето. Когато останаха само четири намотки, той пришпори животното в галоп. Приведе се, стиснал здраво хамута, а петите му биеха конските хълбоци. Въжето се изпъна. Кобилата се напрегна. Отзад се разнесе приятен приглушен трясък. Той избухна в триумфален смях. Кобилата продължаваше да тегли напред, преодолявайки непостоянния опън на въжето. Поглеждайки назад, той видя, че палатката се влачи след тях. Видя огън и чу крясъци на изненада и гняв. Отново се заля в смях.

В края на гората извади ножа си и преряза въжето. Скачайки на земята, прошепна нещо одобрително в ухото на кобилата, плесна я по хълбока и тя препусна в лек галоп към конюшнята. Той се замисли дали да изстреля ракетите към падналата палатка, но прецени, че това ще намали ефекта. Като продължаваше да ги стиска под мишница, се запъти към края на гората. Под прикритието на дърветата се насочи към дома. Вървеше леко, за да не оставя ясни следи, освен това намери клон от рошав бор и го повлече зад себе си, а когато можеше, вървеше по камъни.

Огромното му веселие се бе изпарило заедно с гнева му, отстъпвайки място на мрачна депресия. Вече не мразеше Великс, нито дори Влана, но цивилизацията му изглеждаше евтина безвкусица, недостойна за интереса му. Радваше се, че подреди така Хрингорл и Есединекс, но те бяха просто едни жалки мокрици. А той бе самотен дух, обречен да броди из Студената Пустош.

В главата му се въртяха мисли да тръгне на север през гората, докато открие нов живот или замръзне, да си сложи ските и да се опита да прескочи забранената пропаст, където Скиф бе намерил гибелта си, или да вземе меч и да предизвика всичките биячи на Хрингорл едновременно, както и още стотици начини да умре.

Палатките на Снежния Клан приличаха на бледи гъби в светлината на ослепително ярката луна. Някои представляваха конуси, поставени върху нисък цилиндър, други — издути полусфери, напомнящи ряпа. Също като гъбите, те не докосваха съвсем земята в краищата си. Подовете им от утъпкани клонки, застлани с кожи и поддържани от по-тежки клони, се издигаха върху ниски, дебели подпори, така че топлината на палатката да не превърне замръзналата земя отдолу в киша.

Огромният сребрист дънер на изсъхнал снежен дъб, завършващ с нещо като изгризани великански нокти, където преди време една светкавица го бе разцепила по средата, отбелязваше мястото на палатката на Мор и Фафрд — както и гроба на баща му, намиращ се под палатката. Всяка година тя бе разпъвана точно върху него.

В няколко от палатките се виждаше светлина, както и в голямата Женска Палатка малко по-нататък, по посока на Залата на Боговете, но Фафрд не можеше да види никого навън. С обезсърчено изсумтяване той се насочи към вратата на дома си, след това се сети за ракетите и кривна към сухия дъб. Повърхността му бе гладка, кората отдавна я нямаше. Малкото останали клони бяха също така голи и окършени, най-ниският от тях изглеждаше малко извън досега му.

На няколко крачки от него той спря и се огледа отново. Като се увери, че никой не го наблюдава, изтича до дъба и подскочи нагоре с пъргавина, подобаваща повече на леопард, отколкото на човек. Улови се за най-ниския клон със свободната си ръка и се метна върху него, преди устремът му нагоре да спре.

Застанал леко върху сухия клон, опрял пръсти в дънера, той се огледа за последен път за дебнещи любопитковци и окъснели минувачи, след това с натискане с пръсти и дращене с нокти отвори в наглед гладкото сиво дърво вратичка, висока колкото него, но два пъти по-тясна. Опипвайки между ските и щеките, той откри нещо дълго и тънко, омотано три пъти с леко намаслена тюленова кожа. Развивайки я, разкри мощен на вид лък и колчан дълги стрели. Добави към тях ракетите, омота отново всичко, после затвори тайната вратичка на дървесното си хранилище и скочи на снега долу, като след това го заглади.

Влизайки в палатката си, той се почувства отново като дух и издаваше също толкова малко звуци. Ароматите на дома го успокоиха въпреки желанието му; мирисът на месо, манджа, стар дим, кожи, пот, нощното гърне, слабата кисело-сладка миризма на Мор. Той пресече пружиниращия под и напълно облечен се изпъна сред спалните си кожи. Чувстваше се смъртно уморен. Тишината беше пълна. Не можеше да чуе дишането на Мор. Помисли си за последния път, когато бе видял баща си, посинял и със затворени очи, с изпънати потрошени крайници, най-хубавият му меч положен гол до него, а оловносивите му пръсти свити около дръжката. Помисли си за Налгрон сега, лежащ в земята под палатката, със скелет, оглозган от червеите, и с почернял от ръжда меч, с очи — две зейнали дупки, взиращи се нагоре през плътната почва. Спомни си последния път, когато видя баща си жив: отдалечаващото се дълго наметало от вълча кожа, преследвано от предупрежденията и заплахите на Мор. После скелетът се върна в мислите му. Нощта беше призрачна.

— Фафрд? — повика тихо Мор от другия край на палатката.

Фафрд се вцепени и затаи дъх. Когато не можеше да издържа повече, започна да го изпуска и поема безшумно с отворена уста.

— Фафрд? — Гласът бе малко по-висок, но все още приличаше на шепот на дух. — Чух те как влезе. Не спиш.

Нямаше смисъл да пази тишина.

— И ти ли не си заспала, майко?

— Старите спят малко.

Не беше вярно, помисли си той. Мор не беше стара, дори по суровите мерки на Снежната Пустош. Но същевременно беше истина. Мор беше стара колкото племето, колкото самата Пустош, колкото смъртта.

Мор изрече спокойно (Фафрд знаеше, че сигурно лежи по гръб, взирайки се право нагоре):

— Ще склоня да вземеш Мара за жена. Не се радвам, но ще склоня. Имаме нужда от още един чифт силни ръце, защото ти само градиш блянове, пилееш си ума в безцелни лутания, вършиш щуротии и се мъкнеш след разни актриси и всякакъв лъскав боклук. Освен това си направил дете на Мара, а и семейството й не е съвсем без положение.

— Значи Мара е говорила с теб тази вечер? — попита Фафрд. Опита се да запази гласа си безстрастен, но думите излязоха напрегнати.

— Да, както би трябвало да прави всяко Снежно Момиче. Само дето трябваше да ми го каже по-рано. А ти — още по-рано. Обаче си наследил в троен размер потайността на баща си заедно с жаждата му да пренебрегва семейството си и да се хвърля в безсмислено търсене на приключения. Освен това покварата в теб приема още по-отблъскваща форма. Негови любовници бяха студените планински върхове, а ти си привлечен от цивилизацията, тази гнила развала на горещия юг, където няма естествен суров студ да наказва глупавите и разглезените и да се грижи за спазване на приличието. Но ти ще откриеш, че съществува магически студ, който може да те последва навсякъде из Неуон. Ледът веднъж вече е слизал надолу, за да покрие всички топли земи като наказание за предшестващия период на развратно зло. А където ледът е бил веднъж, магията може да го прати отново. Трябва да повярваш в това и да се отърсиш от своята поквара, иначе ще го научиш по трудния начин като баща си.

Фафрд се опита да отправи обвинението в мъжеубийство, за което бе намекнал толкова леко тази сутрин, но думите заседнаха, не в гърлото, а в самия му мозък, където той усети нечия намеса. Мор отдавна бе смразила сърцето му. А сега тя образуваше в мозъка му, сред най-интимните му мисли, ледени кристали, които изкривяваха всичко и му пречеха да използва срещу нея оръжията на дълга, прилагани хладнокръвно и със студен разум, които му позволяваха да запази своята цялост. Той се чувстваше като че ли го обгръща навеки един свят от студ, в който твърдостта на леда, твърдостта на морала и твърдостта на мислите представляваха единно цяло.

И сякаш усещайки победата си и позволявайки си малко да й се наслади, Мор произнесе със същия мъртвешки, замислен тон:

— Да, баща ти сега горчиво съжалява за Баба Ханак, Белия Зъб, Ледената Кралица и всички други свои възлюблени планини. Те вече не могат да му помогнат. Те са го забравили. Той вечно се взира нагоре с празните си орбити в дома, който някога презираше, а сега жадува — толкова близък и същевременно тъй далечен. Костеливите му пръсти дращят немощно замръзналата земя и той напразно се опитва да се измъкне изпод тежестта й…

Фафрд дочу леко дращене, вероятно от заледени клонки по кожата на палатката, но косата му настръхна. Когато опита да се надигне, откри, че не може да помръдне. Чернотата го притискаше отвсякъде. Той се зачуди дали Мор не го е пренесла с магия под земята, при баща му. Но смазващата го тежест бе по-голяма от тази на осем фута заледена земя. Това бе тежестта на цялата Студена Пустош с нейната убийствена суровост, на всички табута, цялото високомерие и ограниченост на Снежния Клан, на пиратската алчност и грубата похот на Хрингорл, и дори на веселата самовлюбеност и лекомисления, полузаслепен ум на Мара, а над всичко това тегнеше Мор с ледени кристали, образуващи се по върховете на пръстите й, докато тя ги сплиташе, тъчейки сковаващата си магия.

А после той си помисли за Влана.

Може би това, което се случи, не се дължеше на мисълта за Влана. Може би някоя звезда бе пропълзяла над мъничкия димен отвор на палатката и бе изпратила тънката си сребърна стрела в зеницата на едното му око. Може би внезапното изпускане на затаения дъх и механичното ново вдишване на дробовете му показаха, че мускулите му могат да се движат.

Както и да е, той скочи и се хвърли към вратата. Не посмя да спре, за да развърже връзките, защото хищните ледени пръсти на Мор посягаха да го сграбчат. Вместо това с един замах на дясната си ръка раздра захабената стара кожа и се метна през вратата с голям скок, тъй като костеливата ръка на Налгрон се протягаше към него от тясното черно пространство между замръзналата земя и издигнатия под на палатката.

А след това се затича както никога в живота си. Тичаше, сякаш всички духове на Студената Пустош го гонеха по петите — в известен смисъл така си и беше. Подмина последната от тъмните палатки на Снежния Клан и слабо звънтящата Женска Палатка и продължи да се носи надолу по полегатия склон, посребрен от луната, водещ към извиващия се нагоре край на Каньона на Тролската Стъпка. Изпита желание да се хвърли от този ръб, предизвиквайки въздуха да го подхване и отнесе на юг или да го запрати към бързо забвение — и за миг му се стори, че между тези две съдби няма голяма разлика.

А след това вече бягаше не толкова от студа и неговите сковаващи свръхестествени ужаси, колкото към цивилизацията, която отново бе засияла като светъл символ в съзнанието му, отговор на всяка ограниченост.

Той забави леко ход и в главата му отново се пробуди разумът, така че той се огледа за окъснели минувачи, както и за демони и привидения.

Забеляза синьото блещукане на Шада над върховете на дърветата на запад.

Докато стигне Залата на Боговете, вече не тичаше.

Премина между нея и ръба на каньона, който бе спрял да го притегля.

Забеляза, че палатката на Есединекс е отново вдигната и осветена. Нямаше нов леден червей, пълзящ по палатката на Влана. Клонът на снежния чинар над нея бе обсипан с кристали, които искряха на лунната светлина.

Той влезе без предупреждение през задната врата, като безшумно извади разхлабените колчета, а след това пъхна под стената и висящите костюми главата и десния си юмрук, в който стискаше оголения си нож.

Влана спеше сама по гръб върху постелята, светлочервеното вълнено одеяло бе придърпано под голите й мишници. Лампата гореше с малък жълт пламък, който все пак бе достатъчно ярък, за да освети цялата вътрешност и да покаже, че няма никой друг. От наскоро подхранения мангал се разнасяше топлина.

Фафрд влезе целият, прибра ножа си и се загледа надолу към актрисата. Ръцете й изглеждаха много крехки, с дълги пръсти и съвсем леко широки длани. Сега, когато големите й очи бяха затворени, лицето й изглеждаше доста дребничко сред великолепието на разпиляната й тъмнокафява коса. Но все пак беше благородно и умно, а влажните й, дълги, щедри устни, неотдавна грижливо начервени, го възбуждаха и изкушаваха. Кожата й блестеше с леката лъскавина на масло. Той можеше да долови парфюма й.

За миг позата на Влана му напомни за Мор и Налгрон, но тази мисъл бе незабавно пометена от яростната жега на мангала, който грееше като малко слънце от ковано желязо, от заобикалящите го богати тъкани и елегантни предмети на цивилизацията, както и от красотата и изящната грация на Влана, които тя като че ли осъзнаваше дори в съня си. Тя беше олицетворение на цивилизацията.

Той се върна до закачалката и се зае да съблича дрехите си, да ги сгъва грижливо и да ги трупа на купчина. Влана не се събуди, или поне не отвори очи.

Доста време по-късно Фафрд се шмугна отново под червеното одеяло, след като бе излязъл да се облекчи, и каза:

— Разкажи ми сега за цивилизацията и твоята роля в нея.

Влана отпи половината от виното, което Фафрд й бе донесъл на връщане, след това се протегна силно с глава върху сплетените си ръце.

— Е, като начало, аз не съм принцеса, макар че обичам да ме наричат така — каза тя весело. — Трябва да те уведомя, че ти не си се сдобил дори с дама, скъпо момче. Що се отнася до цивилизацията, тя смърди.

— Не съм — съгласи се Фафрд. — Аз се сдобих с най-умелата и бляскава актриса в цял Неуон. Но защо не ти се нрави мирисът на цивилизацията?

— Мисля, че ще те разочаровам още повече, любими — каза Влана, някак отнесено триейки тялото си в неговото. — Иначе може да си изградиш глупава представа за мен и дори да започнеш да правиш глупави планове.

— Ако говориш за това, че си се преструвала на курва, за да придобиеш еротични умения и други мъдрости… — започна Фафрд.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с немалка изненада, и го прекъсна рязко:

— Аз съм нещо по-лошо от курва, според някои стандарти. Аз съм крадла. Да, Червената Къдрица, която прерязва кесии и пребърква джобове, обира пияници, тараши домове и издебва хора в тъмните улички. Родена съм във ферма, което предполагам ме прави по-нисша и от ловец, който живее от смъртта на животните и не рови с ръце в калта, а жъне единствено с меча си. Когато парцелът на родителите ми бе конфискуван чрез законова измама, за да се превърне в малко ъгълче на една от огромните нови обработвани от роби житни ферми на Ланкмар, вследствие на което те умряха от глад, аз реших да си взема това, което ми се полага, от търговците на зърно. Град Ланкмар щеше да ме храни, и то добре — в замяна на някоя цицина и може би едно-две по-дълбоки одрасквания. Затова отидох в Ланкмар. Там попаднах на едно умно момиче със същите идеи и известен опит и се справях добре за малко повече от два месеца. Работехме само в черни одежди и се наричахме помежду си Мрачното Дуо.

За прикритие танцувахме, главно привечер, запълвайки времето преди именитите актьори. Малко по-късно започнахме да играем и пантомима, която научихме от един човек на име Хинерио — пропил се известен актьор, най-милият и изискан стар пияница, който някога е умолявал за чашка сутрин и е успявал да гушне четири пъти по-младо девойче по здрач. И така, както вече казах, справях се доста добре… докато не се сблъсках, също като родителите ми, със закона. Не, не със съдилищата на Сюзерена, скъпо момче, или с неговите затвори, уреди за мъчения и ешафоди, въпреки че и те са изключително страшни. Не, аз се сблъсках със закон, по-стар от самия Ланкмар, и още по-безмилостен съд. Накратко, прикритието ни в края на краищата беше разобличено от Гилдията на Крадците, най-древната организация с клонове във всеки град на цивилизования свят, с консервативен закон относно женското членство и изпитваща дълбока омраза към всички независими обирджии. На времето във фермата бях чувала за Гилдията и наивно се надявах да стана достойна да се присъединя към нея, но скоро научих тяхната пословица: „По-добре е да целунеш кобра, отколкото да се довериш на жена.“ В редки случаи, сладки мой ученико по цивилизационни науки, когато на Гилдията й трябват жени за примамка или отклоняване на вниманието, те ги наемат от Гилдията на Курвите.

Аз извадих късмет. В момента, когато трябваше да бъда бавно удушена на някое друго място, аз бях отскочила набързо до вкъщи, за да си взема забравения ключ, и се препънах в тялото на приятелката си. Запалих лампа в нашата стаичка с плътно затворени капаци и видях ужасната агония на лицето на Вайлис и червената копринена корда, впита дълбоко в шията й. Но това, което ме изпълни с най-гореща ярост и най-хладна омраза — в допълнение към размекващия коленете страх, — беше, че те бяха удушили и стария Хинерио. Вайлис и аз поне им бяхме конкуренти и това бе донякъде оправдано от гнусните правила на цивилизацията, но той дори не бе подозирал за кражбите ни. Просто предполагаше, че си имаме други любовници или клиенти.

И така аз си плюх на петите и офейках от Ланкмар, озъртайки се за преследвачи, и в Илтмар попаднах на трупата на Есединекс, която се отправяше на север за извънсезонно турне. За щастие те се нуждаеха от главен мим и умението ми бе достатъчно да задоволи стария Седи.

Но същевременно се заклех пред зорницата да отмъстя за смъртта на Вайлис и Хинерио. И някой ден ще го сторя! С подходящ план, помощ и ново прикритие. Мнозина високопоставени членове на Гилдията на Крадците ще разберат как се чувства човек, на когото стягат постепенно гръкляна, позволявайки му все по-малки глътчици въздух — а и някои по-лоши неща!

Ала това е твърде зловеща тема за такава хубава утрин, любими, и аз я засегнах само за да ти стане ясно защо не бива да се замесваш сериозно с такава мръсна и порочна жена като мен.

След това Влана наклони тялото си към Фафрд и се зае да го целува от ъгълчето на устата до мекото на ухото, но когато той се опита да й върне тези ласки умножени, тя оттласна посегналите към нея ръце и като се отпусна в обятията му, ограничавайки по този начин неговите движения, пропълзя нагоре, взря се в него със загадъчния си поглед и произнесе:

— Мило момче, небето вече изсветлява и скоро ще порозовее, така че трябва да си тръгваш веднага или след още едно последно упражнение. Върви си у дома, ожени се за онова прекрасно и чевръсто девойче от дървото — сега вече съм сигурна, че не е бил младеж — и си живей благовъзпитан, праволинеен живот, далеч от гадостите и клопките на цивилизацията. Шоуто си събира багажа и си тръгва рано вдругиден, а аз трябва да следвам криволичещата си съдба. Когато кръвта ти се охлади, ще изпитваш към мен само презрение. Не, не отричай — познавам мъжете! Въпреки че има мъничък шанс — поради това, което си — да си спомняш за мен с леко удоволствие. В този случай мога да те посъветвам само едно: никога не позволявай жена ти да узнае!

Фафрд отвърна със също толкова загадъчен поглед:

— Принцесо, аз съм бил пират, което представлява просто морски крадец, а пиратите често нападат хора, бедни като твоите родители. Варварството е не по-малко противно от цивилизацията. Всеки ход в измръзналия ни живот е ограничен от законите на един луд бог, които наричаме обичаи, и от зловещи безсмислици, от които не можем да избягаме. Собственият ми баща беше осъден на смърт от падане — от съд, който не се осмелявам да назова. Престъплението му: изкачи една планина. А съществуват и убийства, и кражби, и сводничество, и… О, какви истории бих могъл да ти разкажа, ако…

Той се спря, хвана я под мишниците и я повдигна леко, като я задържа надвесена над себе си.

— Нека дойда с теб, Влана — каза той с жар, — независимо дали като член на трупата или отделно от нея. Въпреки че съм скалд-певец, владея също така танца със саби, мога да жонглирам с четири кинжала и да улуча с нож от десет крачки цел с размера на нокътя си. А когато стигнем в град Ланкмар — вероятно дегизирани като двама северняци, защото ти си висока, — аз ще бъда силната дясна ръка на твоето отмъщение. Мога да крада и на сушата, повярвай ми, и да издебвам жертви по уличките — ще ми се да мисля, също толкова незабележимо и безшумно като в гората. Мога да…

Влана, увиснала в ръцете му, положи длан върху неговите устни, докато другата й ръка бе пъхната под дългата коса на тила му.

— Скъпи — каза тя, — не се съмнявам, че си храбър, верен и сръчен за осемнайсетгодишен момък. И се справяш с любовта доста добре за младеж — достатъчно добре, за да поддържаш доволна своята облечена в бели кожи девойка и може би още няколко женички, ако пожелаеш. Но въпреки жестоките ти думи — прости ми за искреността — усещам в теб честност, дори благородство, любов към справедливостта и омраза към мъченията. Помощникът, който търся за своето отмъщение, трябва да е жесток, подъл и безмилостен като змия, и същевременно да знае поне колкото мен за невероятно заплетените правила на големите градове и древните гилдии. И за да съм напълно откровена, той трябва да е стар колкото мен, за което на теб не ти достигат години кажи-речи колкото пръстите на двете ръце. Затова целуни ме, мило момче, и ми достави удоволствие още веднъж, и…

Фафрд внезапно се изправи в постелята и я сложи да седне странично върху бедрото му, като премести ръце върху раменете й.

— Не — каза той твърдо. — Не виждам никаква полза да те подлагам отново на неумелите си ласки. Но…

— Опасявах се, че ще го приемеш така — прекъсна го тя тъжно. — Но аз нямах предвид…

— Но — продължи той с хладна властност — искам да ти задам един въпрос. Избрала ли си вече своя помощник?

— Няма да ти отговоря на това — отвърна тя, взирайки се в него също толкова хладно и уверено.

— Да не е…? — започна той и след това стисна устни, преглъщайки името „Великс“, преди да бъде произнесено.

Тя го изгледа с неприкрито любопитство какъв ще бъде следващият му ход.

— Много добре — рече той накрая, сваляйки ръце от раменете й и подпирайки се на тях. — Ти опита, струва ми се, да действаш така, както смяташ, че ще е най-добре за мен, така че аз ще ти отвърна със същото. Това, което ще ти разкрия, позори еднакво варварството и цивилизацията. — И той й разказа за плана на Есединекс и Хрингорл за нея.

Щом свърши, Влана се разсмя сърдечно, макар на Фафрд да му се стори, че е леко пребледняла.

— Явно съм допуснала грешка — отбеляза тя. — Значи затова моята сравнително изискана пантомима толкова лесно задоволи грубия, просташки вкус на Седи и затова имаше свободно място за мен в трупата, и затова той не настояваше да работя като курва за него след Шоуто като другите момичета. — Тя погледна Фафрд остро. — Някакви лудетини са преобърнали палатката на Седи тази нощ. Да не би…?

Той кимна.

— Бях в странно настроение снощи, едновременно весел и разярен.

Искрен, доволен смях се изтръгна от нея, последван от нов остър поглед.

— Значи не си отиде у дома, когато те отпратих след Шоуто?

— Не веднага — каза той. — Останах и наблюдавах.

Тя го погледна нежно, присмехулно и зачудено, като с целия си вид ясно питаше: „И какво видя?“ Но този път му беше много лесно да не назове Великс.

— Значи си и джентълмен? — пошегува се тя. — Но защо не ми каза за замисъла на Хрингорл по-рано? Да не мислеше, че ще се уплаша прекалено много, за да бъда любвеобилна?

— Донякъде — призна той, — но главната причина беше, че до този момент не бях решил дали да те предупредя. Право да си кажа, тази нощ се върнах само защото бях наплашен от призраци, макар че по-късно открих и други основателни причини. Всъщност точно преди да дойда в палатката ти, страхът и самотата — е, и малко ревност — ме подтикваха да се хвърля в Каньона на Тролската Стъпка или да сложа ските си и да опитам почти невъзможния скок, който гъделичка куража ми от години…

Тя го стисна за мишницата, впивайки силно пръсти в нея.

— Никога не го прави — каза тя много сериозно. — Дръж се здраво за живота. Мисли само за себе си. След лошото винаги идва доброто — или забвението.

— Да, и аз си мислех същото, когато исках да оставя на въздуха над каньона да реши съдбата ми. Дали ще ме подхване или ще ме запрати надолу? Но егоизмът, от който имам в излишък, независимо какво си мислиш ти — както и известното ми недоверие към всякакви чудеса, — потушиха това мое хрумване. А и преди това почти си бях наумил да прегазя твоята палатка, преди да съборя тази на Собственика на Шоуто. Така че в мен има някакво зло, както виждаш. Също и скрито двуличие.

Тя не се засмя, а изучи лицето му, дълбоко замислена. После за кратко загадъчният поглед се върна в очите й. За миг Фафрд си помисли, че може да проникне отвъд него, и се разтревожи, защото това, което му се стори, че зърна в тези големи зеници с кафяви ириси, не бе пророчица, оглеждаща вселената от планински връх, а търговец с везни, на които претегляше всичко извънредно внимателно, като от време на време си отбелязваше в малък тефтер стари дългове, нови подкупи и различни планове за печалба.

Но този кратък, тревожен миг отлетя и сърцето му се изпълни с радост, щом Влана, която той все още държеше надвесена над себе си в своите големи ръце, се усмихна насреща му и каза:

— Сега ще дам отговор на въпроса ти, на който по-рано исках, но не можех да отговоря. Защото едва в този миг реших, че моят помощник… ще бъдеш ти. Хайде, прегърни ме!

Фафрд я награби с яростна жар и сила, които я накараха да изпищи, но после, точно преди страстта му да се разпали непоносимо, тя се оттласна от него, изричайки задъхано:

— Чакай, чакай! Трябва първо да уточним плановете си.

— После, любов моя. После — замоли той, теглейки я надолу.

— Не! — възпротиви се тя остро. — „После“ е загубило прекалено много битки от „твърде късно“. Ако ти си помощник, то аз съм шефът и давам нарежданията.

— Слушам и се подчинявам — каза той, отстъпвайки. — Само че бързо.

— Трябва да сме далеч от Мразовития Кът по времето на отвличането — каза тя. — Днес ще си събера нещата и ще осигуря шейна, бързи коне и провизии. Остави всичко това на моите грижи. Ти се дръж съвсем обичайно и стой далеч от мен, за в случай че враговете ни пратят след теб шпиони, както е много вероятно да сторят и Седи, и Хрингорл…

— Много добре, много добре — съгласи се припряно Фафрд. — А сега, скъпа моя…

— Млъкни и потърпи малко! Като завършек на преструвката си, се покатери на покрива на Залата на Боговете известно време преди Шоуто, както снощи. Има някаква вероятност да се опитат да ме отвлекат по време на представлението — ако Хрингорл и хората му се възбудят прекалено или Хрингорл се опита да измами Седи за златото — и ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако си там да наблюдаваш. После, като изляза след номера с тогата и сребърните звънчета, ще слезеш бързо и ще се срещнем край конюшнята. Ще избягаме по време на антракта между двете части на Шоуто, когато така или иначе всички са прекалено завладяни от предстоящото, за да ни забележат. Запомни ли добре всичко? Днес да стоиш надалеч? Да се скриеш на покрива? Да се срещнем по време на антракта? Много добре! А сега, скъпи мой помощнико, забрави за дисциплината. Забрави и най-малката частица уважение, която дължиш на шефа си, и…

Но сега беше ред на Фафрд да се позабави. Докато Влана говореше, собствените му тревоги бяха започнали да се надигат и той я задържа на разстояние от себе си, въпреки че бе сплела ръце зад врата му и се напрягаше да събере телата им.

Той рече:

— Ще ти се подчиня до най-малката подробност. Само още едно предупреждение, в което е жизненоважно да се вслушаш. Днес мисли колкото можеш по-малко за плановете ни, дори когато извършваш свързаните с тях дейности. Крий ги сред други свои мисли. Както и аз ще правя с моите, можеш да си сигурна. Защото майка ми Мор е много добра в четенето на мисли.

— Майка ти! Тя наистина те е наплашила прекомерно, скъпи, по начин, който предизвиква у мен желание да те освободя напълно… о, не ме отблъсквай! Ами че ти говориш за нея, сякаш е Кралицата на Вещиците.

— Тя наистина е, не си прави илюзии — увери я Фафрд мрачно. — Тя е големият бял паяк, а цялата Студена Пустош, над земята и под нея, е нейната паяжина, по която ние, мухите, трябва да пристъпваме на пръсти, избягвайки лепкавите нишки. Ти ще се вслушаш в думите ми, нали?

— Да, да, да! А сега…

Той я поднесе бавно към себе си, както би поднесъл мях с вино към устните си, удължавайки удоволствието. Кожите им се допряха. Устните им се оформиха за целувка.

Фафрд ненадейно осъзна мъртвешката тишина, която ги заобикаляше, сякаш самата земя бе притаила дъх. Това го изплаши.

Те се целунаха, пиейки жадно един от друг, и страхът му бе потушен.

Разделиха се да си поемат дъх. Фафрд се пресегна и стисна с пръсти фитила на лампата, за да го угаси, и в палатката стана тъмно, с изключение на студената сребриста светлина на зората, просмукваща се през цепнатините. Усети болка в опарените си пръсти. Зачуди се защо го бе направил — по-рано бяха правили любов на светлината на лампата. Страхът отново се появи.

Той стисна здраво Влана в прегръдка, прогонваща всички страхове.

А след това внезапно — без никаква идея защо го прави — се затъркаля заедно с нея към задния край на палатката. Ръцете му я стискаха за раменете, краката му бяха увити около нейните, той я отхвърляше встрани и се претъркулваше над нея с мълниеносна скорост.

Разнесе се трясък като от гръмотевица и удар на великански юмрук се стовари върху твърдата като гранит замръзнала земя зад тях, когато средната част на палатката рухна, а обръчите над тях се килнаха рязко в същата посока, теглейки кожата след себе си.

Те се изтърколиха сред падащите дрехи. Разнесе се втори чудовищен трясък, последван от хрущене, сякаш някой свръхвеликански звяр бе впил зъби в бегемот и го трошеше между челюстите си. За кратко земята потрепери.

След този страшен шум и земетръс се възцари тишина, като се изключат удивлението и страхът, бучащи в ушите им. Те се бяха вкопчили един в друг като ужасени деца.

Фафрд се съвзе пръв.

— Облечи се! — каза той на Влана, гмурна се под задния край на палатката и се изправи гол в хапещия студ под порозовяващото небе.

Големият клон на снежния чинар лежеше напреко на средата на палатката, сред купчина натрошени кристали, притискайки нея и постелята отдолу към замръзналата земя.

Останалата част от чинара, лишена от големия си балансиращ клон, бе паднала в обратната посока, също затрупана в опадали кристали. Черните му, мъхнати, пречупени корени стърчаха навън.

Всички кристали грееха в бледорозовия цвят на плът от светлината на изгряващото слънце.

Нищо не помръдваше, нито дори струйка дим. Магията бе нанесла смазващия си удар, а никой не я бе забелязал, освен набелязаните жертви.

Разтрепераният Фафрд се пъхна отново вътре. Влана се бе подчинила на нареждането му и се обличаше с актьорска бързина. Фафрд се пъхна в собствените си одежди, които за щастие бяха струпани в този край на палатката. Зачуди се дали е бил воден от боговете в това си действие, както и в угасяването на лампата, която иначе досега щеше да подпали смазаната палатка.

Дрехите му бяха по-студени на досег от ледения въздух, но той знаеше, че това ще се промени.

Той изпълзя отново навън с Влана. Когато се изправиха, той я завъртя към падналия клон със заобикалящата го голяма купчина кристали и каза:

— Смей се сега на магическите сили на майка ми, нейните вещици и всички Снежни Жени.

Влана изрече със съмнение:

— Виждам само един клон, който се е прекършил от натрупания лед.

Фафрд каза:

— Сравни количеството кристали и сняг, които са паднали от клона, с тези по другите. Помни: крий си мислите!

Влана остана безмълвна.

Една черна фигура тичаше към тях откъм търговските палатки. Тя растеше, подскачайки гротескно.

Великс Предприемчивия пъхтеше тежко, когато спря и сграбчи ръцете на Влана. Овладявайки дишането си, той каза:

— Сънувах, че си съборена и премазана. След това се събудих от гръм.

Влана отвърна:

— Сънувал си наченките на истината, но в случай като този между „почти“ и „нищо“ няма голяма разлика.

Великс най-после видя Фафрд. Бръчки на ревност и гняв прорязаха лицето му и ръката му посегна към ножа на колана.

— Спри! — заповяда Влана рязко. — Наистина щях да бъда смазана на каша, ако сетивата на този младеж, които вероятно са били погълнати от нещо друго, не бяха доловили първите признаци за падането на клона и той не ме бе издърпал в последния миг от лапите на смъртта. Името му е Фафрд.

Великс промени движението си в част от нисък поклон, разпервайки широко другата си ръка.

— Извънредно съм ти задължен, младежо… — каза той топло, а след пауза добави: — … задето спаси живота на една забележителна актриса.

Вече се виждаха и други фигури, някои бързащи към тях откъм близките актьорски палатки, други стоящи по вратите на далечните палатки на Снежния Клан и напълно неподвижни.

Притискайки буза до тази на Фафрд, сякаш в официален знак на благодарност, Влана прошепна бързо:

— Помни плана ми за тази нощ и за цялото ни бъдещо щастие. Не се отклонявай от него и на йота. Стой настрани.

Фафрд успя да отвърне:

— Пази се от лед и сняг. Действай, без да мислиш.

Влана се обърна към Великс по-сдържано, макар и любезно:

— Благодаря ви, господине, за вашата загриженост за мен, както насън, така и наяве.

От недрата на кожената роба, чиято яка увиваше ушите му, Есединекс изрече с горчив хумор:

— Беше лоша нощ за палатките.

Влана сви рамене.

Момичетата от трупата я заобиколиха с жадни въпроси и тя им заговори тихичко, докато вкупом се отдалечаваха към актьорската палатка и влязоха през вратата за жени.

Великс я изпроводи с намръщен поглед и подръпна черния си мустак.

Мъжете актьори се блещеха и клатеха глави при вида на щетите, които бе понесла полуцилиндричната палатка.

Великс каза на Фафрд с топло дружелюбие:

— По-рано ти бях предложил бренди, а мисля, че в момента имаш нужда от него. Освен това от вчера сутринта имам голямо желание да разговарям с теб.

— Извинете ме, но ако седна веднъж, няма да съм в състояние да остана буден достатъчно дълго, за да чуя и една дума, дори да говорите мъдро като сова, нито даже за глътка бренди — отговори учтиво Фафрд, прикривайки с длан една голяма прозявка, която беше само полупресторена. — Но все пак ви благодаря.

— Изглежда съм обречен винаги да те каня в неподходящо време — изрече Великс, свивайки рамене. — Може би по обяд? Или късно следобед? — добави той припряно.

— Последното, ако ви е угодно — отвърна Фафрд и бързо тръгна с големи крачки към търговските палатки. Великс не се опита да го догони.

Фафрд се чувстваше по-доволен от всякога. Мисълта, че тази нощ ще напусне завинаги този тъп снежен свят и неговите оковаващи мъжете жени, почти го накара да изпита носталгия по Мразовития Кът. Крий си мислите! — напомни си той. Някакво чувство за мрачна заплаха или може би жаждата му за сън правеше обкръжаващия го свят нереален, като спомен от детството.

Той пресуши бяла порцеланова халба с вино, дадена му от неговите минголски приятели Закс и Ефендрит, позволи им да го отведат до една лъскава постеля, скрита сред купища други кожи, и незабавно потъна в дълбок сън.

След еони на непрогледен, пухкав мрак се появи мека светлина. Фафрд седеше до баща си Налгрон край голяма банкетна маса, отрупана с всевъзможни апетитни ястия, от които се издигаше дим, и всевъзможни подсилени вина в глинени, каменни, сребърни, кристални и златни съдове. Край масата се бяха наредили и други гуляйджии, но Фафрд можеше да различи само тъмните им силуети и приспивния звук от непрестанния им разговор, твърде тих, за да бъде разбран, като множество ромолящи поточета, макар и с моментни изблици на нисък смях, като вълнички, които прииждат по чакълест бряг и се отдръпват отново. А глухото дрънчене на ножове и лъжици в чиниите и едни в други приличаше на трополенето на камъчетата в този прибой.

Налгрон бе облечен и загърнат в кожи на ледени мечки, от най-белите, с игли, верижки, гривни и пръстени от чисто сребро, а и косата му бе посребрена, което разтревожи Фафрд. В лявата си ръка той държеше сребърен бокал, който от време на време допираше до устните си, но криеше дясната под наметалото.

Налгрон говореше мъдро, търпеливо, почти нежно, по много въпроси. Местеше поглед насам-натам над масата, но гласът му бе толкова тих, че Фафрд разбра, че думите му са насочени единствено към сина му.

Разбра също така, че трябва да слуша съсредоточено всяка дума и внимателно да подрежда в ума си всеки афоризъм, защото Налгрон говореше за храброст, за чест, за благоразумие, за обмисленост при даването на обещания и педантичност при спазването им, за следване повика на сърцето, за избиране и неотклонно гонене на висша романтична цел, за честност пред себе си във всички тези неща, но най-вече в разпознаването на своите желания, за нуждата да пропуснеш покрай ушите си страховете и гълченето на жените и все пак да им прощаваш щедро ревността, опитите за създаване на спънки и дори най-големите злини, защото всички те произтичат от необузданата им любов, към теб или някой друг, и още много и различни неща от изключителна полза за един младеж на ръба на мъжествеността.

Но макар да знаеше всичко това, Фафрд чуваше думите на баща си откъслечно, защото бе толкова разтревожен от изпитостта на бузите на Налгрон и костеливостта на силните му пръсти, държащи леко сребърния бокал, и от среброто в косите му и слабата синкавост на червените му устни — въпреки че всяко негово движение, жест и дума бяха изключително уверени и дори оживени, — че бе принуден непрекъснато да търси из димящите подноси и купи около себе си особено вкусни порции, които да сложи в широката сребърна чиния на Налгрон, за да изкуши апетита му.

Но винаги, когато го правеше, Налгрон поглеждаше към него с усмивка и любезно кимване, и с любов в очите, а след това поднасяше бокала към устните си и се връщаше към своята лекция, ала никога не извади дясната си ръка.

С напредването на банкета Налгрон започна да говори за още по-важни неща, но Фафрд не чуваше кажи-речи нито една от скъпоценните думи, дотолкова бе обзет от загриженост за здравето на баща си. Сега тънката кожа изглеждаше обтегната до пръсване върху изпъкналите скули, светлите му очи бяха хлътнали още по-дълбоко и обградени с още по-тъмни сенки, сините му вени се издуваха още по-ясно върху здравите сухожилия на ръката, държаща леко сребърния бокал — и Фафрд бе започнал да подозира, че макар Налгрон често да докосваше с устни виното, не бе отпил нито капка.

— Яж, татко — помоли го Фафрд с тих глас, изпълнен със загриженост. — Или поне пий.

Отново получи поглед, усмивка, благосклонно кимване, светлите очи бяха още по-топли от любов, бокалът се допря за кратко до неразтворените устни, погледът се отклони и спокойната, неслушана лекция продължи.

Тогава Фафрд бе обзет от страх, защото светлините посиняваха и той осъзна, че нито един от черните, неясни сътрапезници през цялото време не взимаше в ръка и не поднасяше към устата си нищо, освен бокали, макар да продължаваха непрестанно и глухо да дрънчат с приборите си. Неговата загриженост за баща му се превърна в агония и преди да осъзнае напълно какво прави, той отметна назад наметалото на баща си, сграбчи дясната му ръка за предмишницата и китката и я избута към отрупаната чиния.

Този път Налгрон не кимна, а навря главата си във Фафрд, и не се усмихваше, а се хилеше така, че показваше всичките си зъби с цвят на стара слонова кост, а очите му бяха студени, студени, студени.

Ръката, която Фафрд държеше, на пипане и наглед бе гола кафява кост.

Цялото му тяло внезапно се затресе — но най-вече ръцете, — и Фафрд отскочи пъргаво като змия назад по скамейката.

После изведнъж вече не се тресеше, а го тресяха — силни длани от плът, стискащи го за раменете, — вместо мрак видя леко прозиращата кожа на покрива на минголската палатка, а вместо лицето на баща си — мрачното, но и загрижено жълтобузесто лице с черни мустаци на Великс Предприемчивия.

Фафрд го изгледа замаяно, след това размърда рамене и разтърси глава, за да върне скоротечния живот в тялото си и да се отърси от стискащите го ръце.

Но Великс вече го бе пуснал и се настани на съседната купчина кожи.

— Моля за прошка, млади боецо — каза той сериозно. — Стори ми се, че сънуваш сън, който никой човек не би пожелал да продължи.

Маниерите и тонът на гласа му бяха като на Налгрон от кошмара. Фафрд се надигна на лакът, прозя се и с гримаса се разтърси отново.

— Тялото ти е вкочанено, или умът ти, а може би и двете — каза Великс. — Така че имаме добро извинение за брендито, което ти бях обещал.

Той вдигна с едната си ръка две стоящи до него малки сребърни канчета, а с другата — кафява делвичка с бренди, която отпуши с палец и показалец.

Фафрд вътрешно се намръщи на тъмния налеп по канчетата и от мисълта какво ли може да е утаено или поръсено по дъното им, или може би само в едното. С внезапно безпокойство той си напомни, че този мъж беше негов съперник за благосклонността на Влана.

— Чакай — каза той, докато Великс се готвеше да налее. — Един сребърен бокал играеше лоша роля в съня ми. Закс! — извика той на мингола, стоящ пред вратата на палатката. — Една порцеланова чаша, ако обичаш!

— Приемаш съня си като предупреждение да не пиеш от сребро? — поинтересува се внимателно Великс с неопределена усмивка.

— Не — отвърна Фафрд, — но той насади в плътта ми отвращение, което все още ме човърка. — Зачуди се за кратко, че минголите толкова небрежно са позволили на Великс да седи край него. Може би тримата бяха стари познати от търговските лагери. Или може би е имало подкуп.

Великс се изкиска и започна да се държи по-свободно.

— Да, наистина съм затънал в мръсотия, като живея без жена и прислуга. Ефендрит! Нека са две порцеланови чаши, чисти като току-що обелена бреза!

И действително именно другият мингол стоеше край вратата — Великс ги познаваше по-добре от Фафрд. Предприемчивия незабавно му подаде една от блестящите бели чаши. Наля малко от гъделичкащото ноздрите питие в собствената си порцеланова чаша, след това щедро напълни тази на Фафрд, а после доля своята — сякаш за да демонстрира, че в питието на северняка не би могло да има отрова или упойващо вещество. И Фафрд, който наблюдаваше внимателно, не можа да открие нищо нередно в тази демонстрация. Те леко чукнаха чашите си и когато Великс отпи дълбоко, Фафрд също пое голяма, макар и предпазливо бавна глътка. Брендито бе приятно парливо.

— Това е последната ми делва — каза весело Великс. — Изтъргувах цялата си стока за кехлибар, снежни бисери и други дреболии — а също и палатката, и колата, всичко, освен двата коня, амунициите им, дрехите и провизиите.

— Чух, че твоите коне са най-бързите и издръжливи в степите — отбеляза Фафрд.

— Това е прекалено силно твърдение. Но тук без съмнение се ценят високо.

— Тук! — каза Фафрд презрително.

Великс го изгледа точно както го бе гледал Налгрон през целия му сън, с изключение на края. После каза:

— Фафрд… нали мога да те наричам така? Ти ми викай Великс. Мога ли да направя едно предложение? Мога ли да ти дам съвет, какъвто бих дал на сина си?

— Разбира се — отвърна Фафрд, като се чувстваше не само неловко, но и нащрек.

— Очевидно тук се чувстваш неспокоен и неудовлетворен. Така е с всеки нормален млад мъж на твоята възраст, където и да живее. Огромният свят те зове. Сърбят те краката за пътешествия. Но нека ти кажа: необходимо е нещо повече от ум и благоразумие — а и мъдрост — за да се справиш с цивилизацията и да намериш покой. За това трябва да бъдеш подъл, да се омърсиш като самата цивилизация. Там не можеш да се изкатериш до успеха все едно че катериш планина, независимо колко заледена и коварна е тя. Планината изисква от теб да покажеш най-добрите си умения, а цивилизацията — най-лошите: премислено егоистично зло, което тепърва предстои да изпиташ, а не ти трябва. Аз бях роден отстъпник. Баща ми бе мъж от Осемте Града, който живееше с минголите. Сега ми се ще да бях останал в степите, жесток като тях, глух за покваряващия зов на Ланкмар и Източните Земи.

Зная, зная, хората там са с ограничен кръгозор, обвързани от традициите. Но в сравнение с изкривените мозъци на цивилизацията те са прави като борове. С твоите природни дарби лесно ще станеш вожд тук — дори нещо повече, върховен вожд, обединил дузина кланове и превърнал северняците в сила, с която народите да се съобразяват. Тогава, ако желаеш, можеш да предизвикаш цивилизацията. По твои правила, а не по нейните.

Мислите и чувствата на Фафрд бяха като развълнувана вода, макар външно да остана почти неестествено спокоен. През него дори премина вълна на радост, че Великс оценява така високо шансовете на един младеж с Влана, та иска да го упои не само с вино, а и с ласкателства.

Но сред всички други вълнения се открояваше впечатлението, че думите на Предприемчивия не бяха съвсем неискрени, че той действително се отнасяше с Фафрд като със син, че наистина се опитваше да му спести болката, че в нещата, които бе казал за цивилизацията, имаше зрънце истина. Разбира се, това можеше да е защото Великс бе толкова сигурен във Влана, че би могъл да си позволи да е мил със своя съперник. Но все пак…

Все пак Фафрд отново усети изплувалото над всички други чувства безпокойство.

Той пресуши чашата си.

— Съветът ви заслужава да се обмисли, господине… тоест, Великс. Ще го разгледам внимателно.

Като отказа още едно питие с поклащане на глава, той се изправи и приглади дрехите си.

— Надявах се на по-дълъг разговор — каза Великс, без да става.

— Имам работа за вършене — отвърна Фафрд. — Моите сърдечни благодарности.

Великс се усмихна замислено след него.

Участъкът утъпкан сняг между търговските палатки бе изпълнен с весел шум и оживена блъсканица. Докато Фафрд бе спал, бяха пристигнали мъжете от Леденото Племе и по-голямата част от Мразовитата Дружина и сега мнозина от тях се бяха събрали около два слънцеогъня — наричани така заради своята яркост, горещина и височината на подскачащите пламъци, — пиеха димяща медовина, смееха се и се боричкаха. И в двата края имаше оазиси на търговия, в някои се тълпяха веселяци, други бяха оставяни на спокойствие — в зависимост от ранга на търговците. Стари другари се забелязваха, крещяха и понякога се хвърляха през навалицата да се прегърнат. Лееше се вино и се пръскаше храна, отправяха се предизвикателства, които бяха приемани, или по-често посрещани със смях. Скалдове пееха и ревяха.

Глъчката подразни Фафрд, който искаше тишина, за да отдели в чувствата си Великс от Налгрон, да прогони смътните си съмнения във Влана и да изчисти образа на цивилизацията. Той вървеше, отнесен в тревоги, мръщейки се, без да обръща внимание на ръгането с лакти и блъскането.

После внезапно в главата му зазвънтя сигнал за тревога, защото зърна проправящите си път през тълпата към него Хор и Харакс и прочете намерението в очите им. Като позволи на едно завихряне в навалицата да го завърти, той забеляза и Хрей, още едно от оръдията на Хрингорл, близо зад себе си.

Целта на тримата бе ясна. Под прикритието на приятелско боричкане щяха да му хвърлят як пердах, ако не и нещо по-лошо.

В мрачните си опасения за Великс той бе забравил за своя по-ясен враг и съперник, брутално прямия и коварен Хрингорл.

Тримата вече бяха почти до него. В един замръзнал миг той забеляза, че Хор носи малка тояга и че юмруците на Харакс са прекалено големи, сякаш стискат камък или метал за нанасяне на по-тежки удари.

Той отскочи назад, все едно се опитваше да се измуши между двойката и Хрей; после внезапно смени посоката и с разтърсващ рев се втурна към слънцеогъня отпред. Глави се извръщаха при неговия вой и неколцина стреснати мъже отскочиха от пътя му. Но Леденото Племе и Мразовитата Дружина имаха време да разберат какво става: висок младеж, преследван от трима здравеняци. Това обещаваше забавление. Те скочиха от двете страни на слънцеогъня, за да му попречат да го заобиколи. Фафрд кривна наляво, после надясно. С весела глъч те се скупчиха по-нагъсто.

Сдържайки дъха си и вдигайки ръка да предпази очите си, Фафрд скочи право през пламъците. Те подеха коженото наметало на гърба му и го издигнаха високо. Той усети паренето по ръката и врата си.

Изскочи навън с димящи кожи, а в косата му играеха синкави пламъчета. Пред него отново имаше навалица, с изключение на едно изметено, застлано с килим и покрито с навес пространство между две палатки, където вождовете и жреците седяха съсредоточено около ниска масичка, на която един търговец теглеше с везни златен прах.

Той чу блъскане и викове зад себе си, някой изкрещя: „Бягай, страхливецо“, друг: „Битка, битка“; после видя отпред лицето на Мара, зачервено и развълнувано.

И тогава бъдещият върховен вожд на Северните Земи — защото така мислеше той за себе си в този миг — наполовина скочи, наполовина се втурна горящ през масичката под навеса, като по пътя си събори търговеца и двама вождове, преобърна везните и развя по вятъра златния прах, преди да се приземи с вдигащо пара съскане в голямата, мека снежна преспа отзад.

Той чевръсто се претърколи два пъти, за да е сигурен, че всички пламъци по него са потушени, след това се изправи тежко на крака и хукна като елен към гората, сподирян от викове, проклятия и гръмогласен смях.

Като подмина петдесетина големи дървета, Фафрд рязко се спря в снежния полумрак и задържа дъха си, вслушвайки се. През тихото туптене на кръвта му не се донесе и най-слабият звук от преследване. Той печално приглади с пръсти вонящата си, окъсяла коса и небрежно отръска неравните си, също така вонящи на огън кожи.

След това изчака дишането му да се успокои и усетът му да се избистри. Именно в този период от време той направи смущаващо откритие. За първи път през живота му гората, която винаги бе била негово убежище, негова необятна палатка, негова огромна лична стая с покрив от бодливи клонки, изглеждаше враждебна към него, сякаш самите дървета, заедно с майката земя, в която са впили корени — с нейната студена плът и горещите й недра, — знаеха за неговата измяна, презрителното му отхвърляне, изоставяне и преднамерено отлъчване от родната му земя.

Работата не беше в необичайната тишина, нито в зловещите и подозрителни оттенъци на слабите звуци, които най-накрая започна да чува: дращенето на малък нокът по дървесна кора, тупкането на дребни лапички, бухането на далечен бухал, очакващ нощта. Това бяха странични ефекти, или най-много придружаващи явления. Онова, което го тревожеше, беше нещо неназовимо, неосезаемо и всепроникващо като смръщването на някой бог. Или богиня.

Беше силно депресиран. Същевременно никога не бе усещал сърцето си толкова твърдо.

Когато най-сетне тръгна отново, го направи възможно най-тихо и не със своя странен отпуснат и разпрострян усет, а по-скоро с неспокойна чувствителност и с готовността на опънат лък, като разузнавач на вражеска територия.

И добре, че беше така, иначе може би нямаше да избегне почти безшумното падане на една ледена висулка, остра, тежка и дълга като стрела на катапулт, нито рухването на огромен, натежал от сняг клон, който се прекърши с гръмотевичен трясък, нито отровното стрелване на главата на снежна усойница, свила се както никога на открито, нито страничния замах на тесните, жестоки нокти на снежен леопард, който сякаш се материализира насред скока си в мразовития въздух и изчезна също толкова странно, когато Фафрд се изплъзна от първата му атака и се обърна към него с изваден кортик. Нито пък щеше да забележи навреме примката, заложена против всички обичаи на твърде близко до домовете място и достатъчно голяма да задуши не заек, а мечка.

Чудеше се къде ли е Мор и какво ли мърмори и напява. Дали грешката му бе просто, че сънува Налгрон? Въпреки вчерашното проклятие — и другите преди него — и откровените заплахи от снощи, никога не бе предполагал, че майка му може да се опита да го убие. Но сега космите по врата му бяха настръхнали от ужас и мрачно предчувствие, бдителният поглед на очите му бе трескав и безумен, а от резката на бузата му, издълбана от падащата висулка, леко капеше кръв.

Дотолкова се бе съсредоточил върху оглеждането за заплахи, че малко изненадано установи, че стои на поляната, където той и Мара се бяха прегръщали едва вчера, стъпил върху късата пътечка, водеща към жилищните палатки. Тогава се отпусна малко, като прибра кортика си и притисна шепа сняг към кървящата си буза — но само малко, благодарение на което усети, че някой се приближава към него, още преди да долови звука от стъпките.

След това толкова безшумно и изцяло се разтвори в снежния фон, че Мара го забеляза едва когато се оказа на три крачки от него.

— Те са те ранили — възкликна тя.

— Не — отвърна той рязко, все още съсредоточен върху опасностите на гората.

— А червеният сняг на бузата ти? Битка ли имаше?

— Тази драскотина я получих в гората. Избягах им.

Загриженият й поглед се стопи.

— За първи път те виждам да бягаш от кавга.

— Нямах намерение да се бия с трима или повече — изрече той равно.

— Защо се озърташ? Следят ли те?

— Не.

Изражението й се втвърди.

— Старейшините са бесни. По-младите мъже те наричат пъзльо. Както и братята ми. Аз не знам какво да кажа.

— Братята ти! — възкликна Фафрд. — Нека проклетият Снежен Клан ме нарича както си ще. Не ми пука.

Мара сложи юмруци на кръста си.

— Напоследък си започнал да сипеш обиди с голяма лекота. Няма да позволя да оскърбяваш семейството ми, чуваш ли? Нито пък да обиждаш мен, като стана въпрос. — Тя дишаше тежко. — Снощи си се върнал при оная сбръчкана дърта курва-танцьорка. Прекарал си в палатката й часове.

— Не съм! — отрече Фафрд, мислейки: „Най-много час и половина.“ Препирнята сгряваше кръвта му и разсейваше свръхестествения му ужас.

— Лъжеш! Целият лагер говори за това. Всяко друго момиче досега би насъскало братята си срещу теб.

Пресметливата същност на Фафрд се върна с почти зашеметяваща внезапност. Именно тази вечер той не биваше да рискува да си навлече ненужни неприятности — току-виж го осакатили или може би дори убили.

„Тактика, човече, тактика“, каза си той, после пристъпи разпалено към Мара и възкликна в болезнено сладникави тонове:

— Мара, кралице моя, как можеш да повярваш на такова нещо, та аз те обичам повече от…

— Не се приближавай, лъжец и измамник!

— А и ти носиш моя син — настоя той, опитвайки се все още да я прегърне. — Как е хубавото ми бебче?

— Плюе на баща си. Разкарай се, ти казвам!

— Но аз копнея да докосна гъделичкащата ти кожа, от която няма по-нежен балсам за мен от тази страна на Ада, о, най-прекрасна моя, разхубавена още повече от майчинството.

— Тогава върви в самия Ад. И престани с гнусните си преструвки. Те не биха заблудили дори пияно слугинче. Некадърен аматьор!

Дълбоко уязвен и с разгорещена кръв Фафрд отвърна:

— А какво ще кажеш за собствените си лъжи? Вчера ми се фукаше как си щяла да обуздаеш и контролираш майка ми. А си хукнала веднага разциврена при нея, за да й кажеш, че носиш дете от мен.

— Чак след като разбрах, че точиш лиги по актрисата. А и нима това не беше чистата истина? Ах, ти, подлецо!

Фафрд отстъпи и скръсти ръце. После изрече:

— Моята жена трябва да ми е предана, да ми се доверява, да ме пита, преди да действа, и да се държи като другарка на бъдещия върховен вожд. Струва ми се, че ти не можеш да се справиш с нито едно от тези неща.

— Да съм ти вярна? И това го казваш ти! — Бледото й лице грозно почервеня и се изпъна от гняв. — Върховен вожд! Като начало гледай просто да те нарекат мъж от Снежния Клан, което още не е станало. Чуй ме сега, подлецо и двуличнико! Незабавно ще ме помолиш на колене за прошка, а след това ще дойдеш с мен да поискаш ръката ми от моята майка и лелите ми, иначе…

— По-скоро бих коленичил пред змия! Или бих се оженил за мечка! — извика Фафрд. Всички мисли за тактика се бяха изпарили от главата му.

— Ще насъскам братята си срещу теб — извика тя в отговор. — Страхлив грубиян!

Фафрд надигна юмрук, отпусна го, хвана главата си с ръце и я разклати в жест на безумно отчаяние, после внезапно се втурна покрай нея към лагера.

— Ще насъскам цялото племе срещу теб! Ще разкажа всичко в Женската Палатка. Ще кажа на майка ти… — пищеше Мара след него, а гласът й затихваше бързо от закриващите я клони и сняг и увеличаващото се разстояние.

Спирайки за миг, колкото да се увери, че никой не се разхожда на открито около палатките на Снежния Клан — дали защото все още бяха на търговския панаир или се бяха прибрали да приготвят вечерята, — Фафрд скочи на своето дърво-съкровищница и отвори вратичката на скривалището си. Ругаейки нокътя, който счупи при това действие, той измъкна увитите в тюленова кожа лък, стрели и ракети и прибави към тях най-добрия си чифт ски и щеки, един малко по-къс пакет, съдържащ най-добрия меч на баща му (ако се изключи онзи, с който бе погребан), хубаво смазан, и торбичка с разни дреболии. Като тупна на снега, той пъргаво овърза по-дългите предмети в един пакет и го окачи през рамо.

След миг нерешителност той се шмугна в палатката на Мор, измъкна от торбата си малко гърненце от шуплест камък и го напълни с тлеещи въглени от огнището, поръси върху тях пепел, овърза здраво гърненцето и го върна в торбата.

След това, обръщайки се с трескава бързина към вратата, той замря. Там стоеше Мор — висок силует, обрамчен в бяло и със засенчено лице.

— Значи напускаш мен и Пустошта. И няма да се върнеш. Или поне така си мислиш.

Фафрд остана безмълвен.

— Но все пак ще се върнеш. Ако искаш да е пълзейки на четири крака, или благополучно на два, а не проснат безжизнен върху носилка от копия, то осъзнай час по-скоро задълженията и произхода си.

Фафрд оформяше хаплив отговор, но самите думи запушиха гърлото му. Той закрачи към Мор.

— Отмести се, майко — успя да прошепне.

Тя не помръдна.

Челюстите му се стегнаха в ужасна гримаса на напрежение, той стрелна ръце напред, стисна я под мишниците — по плътта му пробягаха тръпки — и я отмести встрани. Тя изглеждаше твърда и студена като лед. Не можа да я погледне в лицето.

Отвън той забърза към Залата на Боговете, но на пътя му имаше хора — четирима млади, руси здравеняци, обградени от още дузина други.

Мара бе довела от панаира не само братята си, а и всички налични роднини.

И все пак сега изглежда тя се разкайваше за своята постъпка, защото теглеше за ръката най-големия си брат и му говореше настойчиво, доколкото можеше да се прецени по изражението и движенията на устните й.

Най-големият й брат продължаваше да върви, сякаш нея я нямаше. И в мига, когато погледът му падна върху Фафрд, той нададе радостен вик, изтръгна се от хватката й и се втурна към него, следван от останалите. Всички те размахваха като тояги прибраните си в ножниците мечове.

Мара се гърчеше от ужас.

— Бягай, любов моя!

Фафрд бе изпреварил вика й с поне два сърцеудара. Обръщайки се, той се втурна към гората, а дългият твърд пакет го удряше в гърба. Когато пътят на бягството му се присъедини към следите, които бе оставил на излизане от гората, той започна да поставя краката си в тях, без да намаля скорост.

Зад него крещяха: „Страхливец!“ Той се затича още по-бързо.

Когато достигна гранитните издатини малко навътре в гората, той сви рязко вдясно и подскачайки по голите камъни, без да остави нито един допълнителен отпечатък, достигна до ниска гранитна канара и я изкатери само с две хващания на ръцете, след това се стрелна нататък, докато ръбът на канарата не го скри от всеки човек долу.

Чу как преследвачите навлизат в гората, ядосаните им викове, тъй като криволичейки между дърветата, те се блъскаха един в друг, след това един властен глас, зовящ за тишина.

Той внимателно метна три камъка, така че да паднат по фалшивата му следа на голямо разстояние пред копоите на Мара. Тупването на камъните и шумоленето на клонките, предизвикано от падането им, изтръгна викове: „Там е!“ и ново настояване за тишина.

Като повдигна един по-голям камък, Фафрд го тласна с две ръце така, че той удари силно дънера на дебело дърво отсам дирята, събаряйки по земята големи количества сняг и лед от клоните. Раздадоха се приглушени викове на изумление, объркване и ярост от засипаните и вероятно на три четвърти затрупани мъже. Фафрд се ухили, после лицето му се отрезви и очите му станаха пронизващо бдителни, когато пое с големи скокове през смрачаващата се гора.

Досега не бе усетил никакво враждебно присъствие. Живите и мъртвите, скали или призраци, сдържаха атаките си. Може би Мор, считайки, че той си е получил заслуженото от роднините на Мара, бе престанала да подклажда магиите си. Или може би… Фафрд заряза мисленето и се посвети изцяло на безшумното тичане. Пред него бяха Влана и цивилизацията. Зад него — майка му и варварството… но той се стараеше да не мисли за нея.

Нощта бе близо, когато Фафрд излезе от гората. Бе направил възможно най-голям кръг през нея, озовавайки се накрая на ръба на Каньона на Тролската Стъпка. Ремъкът на дългия пакет жулеше рамото му.

Сред търговските палатки имаше светлини и звуци от пируване. Залата на Боговете и актьорските палатки бяха тъмни. Още по-наблизо се мержелееше мрачната грамада на конюшнята.

Той тихо прекоси замръзналия, набразден от колела чакъл на Новия Път, водещ към каньона на юг.

После видя, че конюшнята не е изцяло тъмна. Някакво призрачно сияние се движеше в нея. Фафрд се приближи внимателно до вратата и видя силуета на Хор, надничащ вътре. Все така безшумно той пристъпи зад Хор и надзърна над рамото му.

Влана и Великс впрягаха двата коня на Предприемчивия в шейната на Есединекс, от която Фафрд бе откраднал трите ракети.

Хор надигна глава и прилепи длан към устните си, за да нададе крясък на бухал или вълчи вой.

Фафрд измъкна ножа си и миг преди да пререже гърлото на Хор, промени решението си и положението на ножа и го зашемети с удар с дръжката по слепоочието. Хор се свлече и Фафрд го изтегли встрани от вратата.

Влана и Великс скочиха в шейната, последният подръпна юздите на конете си и те с глухо трополене се изнизаха навън от конюшнята. Фафрд стисна свирепо ножа си… след това го прибра в канията и се сви обратно в сенките.

Шейната се плъзгаше надолу по Новия Път. Фафрд се взираше след нея, изправен, с изпънати по страните му ръце като на приготвен за погребение труп, но дланите му бяха силно стиснати в юмруци.

Внезапно той се обърна и се втурна към Залата на Боговете.

Иззад конюшнята се разнесе бухане. Фафрд заби крака в снега, за да спре, и се завъртя назад, продължавайки да стиска ръцете си в юмруци.

От мрака две фигури се втурнаха към Каньона на Тролската Стъпка, едната от тях носеше огън. Високата фигура несъмнено бе на Хрингорл. Те спряха на ръба. Хрингорл развя факлата си в голям огнен кръг. Светлината озари лицето на стоящия до него Харакс. Един, два, три пъти, като сигнал за някого далеч долу на юг в каньона. След това те хукнаха към конюшнята.

Фафрд побягна към Залата на Боговете. Зад него се разнесе пронизителен вик. Той спря и се обърна отново. От конюшнята изскочи в галоп едър кон. Яздеше го Хрингорл. Той теглеше на въже зад себе си мъж върху ски: Харакс. Двойката сви надолу по Новия Път, вдигайки вихрушка от сняг.

Фафрд продължи да тича, докато не подмина Залата на Боговете и не изкатери една четвърт от склона, водещ към Женската Палатка. Свали пакета и го размота, извади от него ските и ги прикрепи към краката си. След това разви меча на баща си и го окачи на колана си отляво, като го уравновеси отдясно с торбата.

След това се обърна към Каньона на Тролската Стъпка, където бе пропаднал Стария Път. Взе две от щеките си, приведе се и ги заби в снега. Лицето му приличаше на череп, беше лице на човек, играещ на зарове със Смъртта.

В този миг зад Залата на Боговете, откъдето бе дошъл, заблещука малко жълто пламъче. Той зачака, броейки сърцеударите, без сам да знае защо.

Девет, десет, единайсет — лумна голям пламък. Ракетата се издигна, ознаменувайки началото на тазвечерното Шоу. Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три — и огнената опашка помръкна и се пръснаха деветте звезди.

Фафрд пусна щеките си, вдигна една от трите ракети, които бе откраднал, и издърпа възпламеняващия заряд от края й, като теглеше точно толкова силно, че да го изтръгне от слепващата смола, без да го повреди.

Държейки внимателно тънкия, дълъг колкото пръст насмолен цилиндър между зъбите си, той извади гърненцето с въглени от торбата си. Шуплестият камък бе леко затоплен. Той отвърза капака и разгреба пепелта отдолу, докато не видя червеното сияние — и не усети парването му.

Той извади възпламенителя измежду зъбите си и го постави така, че единият му край да е опрян в ръба на гърненцето, а другият да докосва червеното сияние. Разнесе се пращене. Седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет — и пращенето се превърна в огнено изригване, което след миг угасна.

Оставяйки гърненцето на снега, той взе двете останали ракети, пъхна дебелите им стволове под мишниците си и заби опашките в снега, за да опита здравината им. Те бяха също толкова твърди и здрави като щеките.

Той хвана ракетите заедно в едната си ръка и силно раздуха тлеещите въглени в гърненцето, а след това го поднесе към двата фитила.

Мара се появи тичаща от мрака и извика:

— Скъпи, така се радвам, че роднините ми не те хванаха!

Сиянието на жарта огряваше красивото й лице.

Взирайки се в нея, Фафрд каза:

— Напускам Мразовития Кът. Напускам Снежното Племе. Напускам и теб.

— Не можеш — рече Мара.

Фафрд остави гърненцето с въглените и ракетите.

Мара простря ръце към него.

Фафрд свали сребърните гривни от китките си и ги постави в дланите на Мара.

Мара ги стисна и извика:

— Не съм ти искала това. Не искам от теб нищо. Ти си баща на детето ми. Ти си мой!

Фафрд дръпна тежката сребърна верига от врата си, положи я напреко на китките й и рече:

— Да. Ти завинаги си моя, както и аз съм твой. Ти носиш моя син. Никога не ще имам друга жена от Снежния Клан. Ние сме съпрузи.

Междувременно той бе вдигнал отново двете ракети и бе пъхнал фитилите им в гърненцето. Те заискриха едновременно. Той ги остави, бързо пристегна гърненцето и го пъхна в торбата си. Три, четири…

Мор надникна над рамото на Мара и каза:

— Аз засвидетелствам думите ти, синко. Спри!

Фафрд грабна пращящите ракети за стволовете, заби служещите като опашки пръчки в снега и със силен тласък се понесе надолу по склона. Шест, седем…

Мара изпищя:

— Фафрд! Съпруже!

А в същото време Мор извика:

— Ти не си ми син!

Фафрд отново се оттласна с пращящите ракети. Студен въздух го биеше в лицето. Той почти не го усещаше. Огреният от луната ръб бе близо. Той почувства как склонът се извива нагоре. Отвъд него — мрак. Осем, девет…

Той стисна ожесточено ракетите под мишниците си и се понесе в мрака. Единайсет, дванайсет…

Ракетите не се възпламениха. Лунната светлина огряваше отсрещната стена на каньона, летяща към него. Ските му бяха насочени в точка малко под върха й и тази точка неотклонно се снижаваше. Той надигна върховете на ракетите и ги стисна още по-ожесточено.

Те избухнаха. Той се почувства, сякаш виси на две огромни китки, които го теглят нагоре. Ръцете и страните му се загряха. Във внезапното зарево той съзря близката каменна стена, сега вече под него. Шестнайсет, седемнайсет…

Той се приземи леко върху девствената снежна кора, покриваща Стария Път, и захвърли ракетите встрани. Разнесе се двоен гръм и около него полетяха звезди. Една улучи бузата на Фафрд, полепна на нея, обгори го и изгасна. За миг в главата му проблясна смешна мисъл: „Оттеглям се с гръм и трясък“.

След това вече нямаше време за никакви мисли, защото той насочи цялото си внимание към спускането по стръмния склон на Стария Път, на места ярко осветен от луната, на други непрогледно черен, докато лъкатушеше между чукарите вдясно и бездната вляво. Присвит и притиснал ските си една в друга, той го следваше с измятане на бедрата. Не чувстваше лицето и ръцете си. Единственото реално нещо беше Стария Път, летящ срещу него. Малките подрусвания по неравностите се превърнаха в силно разтърсване. Белият ръб се приближаваше. Черните канари надвисваха.

И все пак някъде дълбоко, дълбоко, дълбоко в него имаше мисли. Дори докато се напрягаше да запази цялото си внимание върху спускането, те бяха там. „Идиот, трябваше да вземеш и чифт щеки с ракетите. Но как щеше да ги задържиш, когато захвърли ракетите встрани? В пакета? Тогава пак нямаше да са ти от полза в момента. Дали гърненцето с въглени в торбата ти ще се окаже по-ценно от щеките? Трябваше да останеш с Мара. Такава хубост няма да видиш отново. Но ти искаш Влана. Или не? Сега, с Великс? Ако не беше толкова студенокръвен и добър, щеше да убиеш Великс в конюшнята, вместо да политаш… Наистина ли възнамеряваше да се убиеш? А сега какво смяташ да правиш? Могат ли магиите на Мор да те застигнат? Бяха ли действително ракетите китките на Налгрон, протегнали се от Ада? Какво е това отпред?“

Това беше издатина в скалите, надвесена над пътя. Той се наклони вдясно, докато белият ръб вляво се стесняваше. Но го удържа. Зад себе си, на отсрещната стена на разширяващия се каньон, видя тънка ивица пламък. Хрингорл продължаваше да носи факлата, докато препускаше надолу по Новия Път, теглейки Харакс? Фафрд отново се наклони надясно, когато Стария Път пак изви остро в тази посока. Небето се залюля. Животът настояваше той да се наведе още повече, да заоре в снега и да спре. Но Смъртта все още участваше наравно в играта. Отпред имаше разклон, където се срещаха Стария и Новия Път. Той трябваше да стигне там не по-късно от Великс и Влана с тяхната шейна. Скоростта бе решаваща. Защо ли? Не беше сигурен. Нови завои отпред.

Почти незабележимо наклонът намаля. Натежали от сняг върхове на дървета стърчаха от зловещите дълбини отляво, след това се извисиха и от двете страни. Намираше се в равен черен тунел и се носеше безшумно като призрак. Той спря плъзгането си точно в края на тунела. Вкочанените му пръсти се вдигнаха и леко докоснаха мехура на бузата му, образуван от звездата. В него изхрущяха съвсем тихо ледени иглички.

Не се дочуваше никакъв друг звук, освен лекия звън на кристали, растящи в неподвижния, влажен въздух.

На пет крачки пред него, в подножието на стръмен скат, имаше голям храст, натежал от сняг. Зад него се бе свил главният помощник на Хрингорл — Хрей. Не можеше да се сбърка тази заострена брада, въпреки че в лунната светлина тя не изглеждаше червена, а сива. Хрей държеше в лявата си ръка натегнат лък.

Зад него, две дузини крачки надолу по склона се намираше разклонът, където се срещаха Новия и Стария Път. Тунелът, водещ на юг сред дърветата, бе преграден от два сплетени храста, по-високи от човешки бой. Шейната на Великс и Влана бе спряла пред тях, конете представляваха две едри неясни фигури. Луната заливаше със сребро техните гриви и храстите. Влана седеше прегърбена в шейната, със спусната върху главата си кожена качулка. Великс бе слязъл и избутваше храстите от пътя.

Появи се пламъкът на факла, носещ се надолу по Новия Път откъм Мразовития Кът. Великс заряза работата си и изтегли меча. Влана се озърна през рамо.

Хрингорл се втурна в галоп на откритото пространство с гръмогласен триумфален смях и метна факлата си високо във въздуха, дръпна юздите на коня и спря зад шейната. Скиорът, когото влачеше — Харакс, — прелетя покрай него и на половината път нагоре по склона заора със ските си в снега, после се наведе да ги развърже. Факлата падна и изгасна със съскане.

Хрингорл скочи от коня с приготвена бойна секира в дясната си ръка.

Великс се затича към Хрингорл. Явно осъзнаваше, че трябва да се отърве от гигантския пират, преди Харакс да свали ските си, иначе щеше да се окаже изправен срещу двама. Лицето на Влана беше малка бяла маска под лунната светлина, когато тя се надигна от мястото си, за да го проследи с поглед. Качулката падна от главата й.

Фафрд би могъл да помогне на Великс, но все още не се бе опитал дори да развърже ските си. С внезапна болка — а дали не беше облекчение? — той си спомни, че бе изоставил лъка и стрелите. Каза си, че трябва да помогне на Предприемчивия. Нима не се бе спуснал дотук, поемайки немислим риск, за да спаси Великс и Влана или поне да ги предупреди за засадата, която подозираше още откакто бе видял Хрингорл да размахва факлата си на ръба на бездната? И нима Великс не приличаше на Налгрон — в този момент на храброст повече от всякога? Но невидимата Смърт все още стоеше край него, възпирайки действията му.

Освен това Фафрд почувства, че на откритото има магия, правеща всички действия там безплодни. Сякаш гигантски бял космат паяк вече бе изплел паяжина около кръстопътя, отрязвайки го от останалата част на вселената, превръщайки го в неизписана книга. „Това място принадлежи на Белия Паяк на Смъртта.“ Нямаше значение, че този паяк преде не нишки, а кристали — резултатът беше един и същ.

Хрингорл замахна силно с брадвата към Великс. Предприемчивия избегна удара и заби меча си в предмишницата на Хрингорл. С рев на ярост Хрингорл прехвърли секирата в лявата си ръка, скочи напред и замахна отново.

Изненадан, Великс едва смогна да отскочи назад от свистящата дъга от стомана, проблеснала ярко в лунната светлина. Но бързо успя да заеме отбранителна позиция, докато Хрингорл приближаваше по-предпазливо, надигнал брадвата високо и малко пред себе си, готов да нанесе къс посичащ удар.

Влана стоеше изправена в шейната, а в ръката й блестеше стомана. Тя направи движение сякаш да я хвърли, след това спря несигурно.

Хрей се изправи иззад храста със стрела, положена на лъка.

Фафрд можеше да го убие — ако не по друг начин, то мятайки меча си като копие. Но усещането за Смъртта, стояща край него, бе все още парализиращо силно, както и усещането, че се намира в огромния, подобен на утроба капан на Белия Леден Паяк. Освен това какво действително изпитваше към Великс, или дори към Налгрон?

Тетивата звънна. Великс замря насред движението. Стрелата го бе улучила в гърба, от едната страна на гръбнака, и го бе пронизала току под гръдната кост.

Със замах на секирата Хрингорл изби меча от пръстите на умиращия, докато той се свличаше. Нададе отново гръмогласния си смях и се обърна към шейната.

Влана изпищя.

Още преди да го осъзнае напълно, Фафрд безшумно бе изтеглил меча си от добре смазаната ножница и използвайки го като щека, се отблъсна надолу по белия склон. Ските му заскърцаха много тихо, макар и пронизително тънко, върху снежната кора.

Смъртта вече не стоеше отстрани. Смъртта бе пристъпила в него. Към ските бяха прикрепени краката на Смъртта. И именно Смъртта усещаше капана на Белия Паяк като роден дом.

Хрей се обърна точно в най-подходящия момент за меча на Фафрд да разсече дълбоко шията му отстрани с плъзгащ удар, прекъсвайки както вратната вена, така и хранопровода. Острието бе излязло почти преди да го оплиска бликналата кръв, черна на лунната светлина, и със сигурност преди Хрей да надигне големите си ръце в напразно усилие да спре давещата го струя. Всичко стана прекалено лесно. Ските му бяха нанесли удара, каза си Фафрд, а не той. Ските му живееха свой собствен живот, животът на Смъртта, и го носеха по един страховит път.

Харакс също, сякаш направляван от самите богове, приключи с развързването на ските си, стана и се обърна точно навреме, та ударът на Фафрд, нанесен изотдолу, от свита позиция, да го прониже в горната част на стомаха, съвсем както стрелата бе улучила Великс, само че в обратната посока.

Мечът изстърга по гръбнака на Харакс, но излезе лесно. Фафрд се устреми надолу по склона, почти без да го погледне. Харакс се втренчи с изцъклени очи след него. Устата на едрия бандит бе зейнала широко, но от нея не излезе нито звук. Изглежда ударът бе срязал белия дроб, както и сърцето му или някой от големите кръвоносни съдове, излизащи от него.

А сега мечът на Фафрд бе насочен право в гърба на Хрингорл, който се готвеше да се качи на шейната, и ските му ускоряваха кървавото острие все повече и повече.

Влана се облещи над рамото на Хрингорл срещу Фафрд, сякаш виждаше приближаването на самата Смърт, и изпищя.

Хрингорл се завъртя и незабавно надигна секирата си да отбие меча на Фафрд. На широкото му лице бе изписан бдителният, но и вял израз на някой, който много пъти се е изправял срещу Смъртта и никога не се изненадва от внезапната поява на Всеобщата Погубителка.

Фафрд заора със ските и се извърна така, че намаляйки скорост, да заобиколи задната част на шейната. Мечът му през цялото време бе протегнат към Хрингорл, без да го достигне, като се отклони от насочения към него замах.

Тогава Фафрд видя точно пред себе си проснатото тяло на Великс. Сви вдясно, рязко набивайки ските, дори заора с меча си в снега така, че изтръгна искри от скалата отдолу, за да не се препъне в трупа.

След това извъртя тялото си, доколкото му бе възможно с вързани към ските крака, тъкмо навреме, за да види как Хрингорл връхлита върху него през вдигнатия снежен прах, замахвайки мощно с брадвата си към шията на Фафрд.

Той парира удара с меча си. Ако бе поставен под прав ъгъл спрямо замаха на секирата, острието му щеше да се пръсне, но Фафрд го държеше точно под подходящия наклон, за да отклони със стържене на стомана брадвата и тя да изсвири над главата му.

Хрингорл профуча край него, без да може да спре устрема си.

Фафрд отново извъртя тяло, проклинайки ските, които сега приковаваха краката му към земята. Ударът му бе прекалено закъснял, за да достигне Хрингорл.

По-набитият мъж се обърна и се хвърли назад, вдигайки брадвата за нов удар. Този път единственият начин за Фафрд да го избегне беше да се просне на земята.

Той зърна два проблясъка на стомана в лунната светлина. След това използва меча си, за да се изправи на крака, готов за нов удар срещу Хрингорл или ново отдръпване, ако имаше време.

Едрият мъж бе изпуснал брадвата и бе впил пръсти в лицето си.

Фафрд замахна, правейки тромава крачка встрани със ските — тук нямаше място за стил! — и го прониза в сърцето.

Хрингорл отпусна ръце и тялото му се килна назад. От орбитата на дясното му око стърчеше сребристочерната дръжка на кинжал. Фафрд измъкна меча си. Хрингорл се стовари с тежко и глухо тупване, вдигайки облак сняг около себе си, потръпна силно два пъти и замря.

Фафрд се заозърта, стискайки меча. Беше готов за всякаква нова атака, откъдето и да дойде тя.

Но нито едно от петте тела не помръдваше — двете в краката му, двете проснати на склона и Влана, изправена в шейната. С лека изненада той осъзна, че тежкото дишане, което чува, излиза от собственото му гърло. Единственият друг звук беше тихото, тънко звънтене, което той игнорира за момента. Дори двата коня на Великс, впрегнати в шейната, и едрото животно на Хрингорл, стоящо малко по-нагоре на Стария Път, бяха необяснимо тихи.

Той се опря на шейната, поставяйки лявата си ръка върху насмоленото покривало, закриващо ракетите и другия инвентар. Дясната все още държеше меча вдигнат, сега вече малко небрежно, но в готовност.

Той огледа още веднъж телата, като завърши с Влана. Все още никой не помръдваше. Първите четирима лежаха сред петна почернял от кръв сняг — големи при Хрей, Харакс и Хрингорл, малко при убития със стрела Великс.

Той задържа погледа си върху разширените очи на Влана. Овладявайки дишането си, каза:

— Дължа ти благодарност, задето уби Хрингорл. Вероятно. Съмнявам се, че бих могъл да го победя, когато той беше на крака, а аз лежах по гръб. Но ножът ти към Хрингорл ли беше насочен или в моя гръб? И не избегнах ли смъртта само защото паднах и ножът профуча над мен, за да повали друг?

Тя не промълви нито дума. Вместо това ръцете й се вдигнаха, за да се притиснат към бузите и устните й. Тя продължи да се взира, сега над дланите си, към Фафрд.

Той продължи с още по-небрежен глас:

— Ти предпочете Великс пред мен, след като ми бе обещала. Защо тогава да не предпочетеш Хрингорл пред Великс — и пред мен, — когато той изглеждаше най-вероятният победител? Защо не помогна на Великс с ножа си, когато той толкова смело нападна Хрингорл? Защо изпищя, когато ме видя, и ми отне възможността да убия Хрингорл с един безшумен удар?

Той наблягаше на всеки въпрос с небрежно мушкане с меча в нейна посока. Дъхът му сега излизаше по-леко, умората се оттичаше от тялото му въпреки черното униние, обхванало ума му.

Влана бавно свали длани от устните си и преглътна два пъти. След това каза с дрезгав, но ясен глас, и не много високо:

— Една жена винаги трябва да си държи всички вратички отворени, не можеш ли да го разбереш? Само ако е готова да се съюзи с всеки мъж и да отхвърли един за сметка на друг, щом съдбата промени плана й, само тогава може да се справи с големите предимства на мъжете. Избрах Великс пред теб, защото притежаваше по-голям опит и защото — ако искаш, вярвай — не мислех, че моят партньор ще има кой знае какви шансове за дълъг живот, а исках ти да живееш. Не помогнах на Великс преди малко, защото смятах, че и двамата сме обречени. Преградата на пътя и осъзнаването, че около нея трябва да има чакащи в засада хора, ме уплашиха — въпреки че Великс изглежда не мислеше така, или не му пукаше. Що се отнася до писъка ми, когато те видях, не можах да те позная. Помислих те за самата Смърт.

— Е, изглежда наистина съм бил — отбеляза Фафрд тихо, оглеждайки за трети път разпръснатите трупове. Отвърза ските си. После, като се разтъпка, коленичи край Хрингорл, извади кинжала от окото му и го избърса в кожите на мъртвеца.

Влана продължи:

— А аз се боя от смъртта повече, отколкото се отвращавам от Хрингорл! Да, с готовност бих избягала с него, ако по този начин се отдалечавам от смъртта.

— Този път Хрингорл бе поел в грешната посока — отбеляза Фафрд, претегляйки кинжала в ръка. Бе добре балансиран за пробождане и хвърляне.

Влана каза:

— Сега, разбира се, аз съм твоя. С готовност и с радост — отново ако искаш, вярвай. В случай че ме задържиш. Може би все още смяташ, че съм се опитвала да те убия.

Фафрд се обърна към нея и й подхвърли кинжала.

— Дръж — каза той. Тя го хвана.

Той се изсмя и рече:

— Не, една танцьорка, която преди това е била крадла, би трябвало да е изключително умела в хвърлянето на нож. А и се съмнявам, че Хрингорл е бил пронизан в окото чак до мозъка по случайност. Все още ли имаш намерение да отмъщаваш на Гилдията на Крадците?

— Да — отвърна тя.

Фафрд каза:

— Жените са ужасни. Искам да кажа, не по-малко ужасни от мъжете. О, има ли някой или някоя на този огромен свят, в чиито вени да не тече нищо друго, освен ледена вода?

И той се изсмя отново, още по-високо, сякаш знаеше, че на този въпрос не може да има отговор. След това избърса меча си в кожите на Хрингорл, мушна го в ножницата и без да поглежда към Влана, закрачи покрай нея и тихите коне към купчината храсти и продължи с избутването им встрани. Те бяха замръзнали един за друг и той трябваше да ги дърпа и извива, за да ги освободи, влагайки в борбата си с тях повече усилия, отколкото си спомняше да се е налагало на Великс.

Влана не го гледаше, дори когато мина покрай нея. Тя се взираше право нагоре по склона с криволичещите по него следи от ски, водещи към черната паст на тунела на Стария Път. Бледият й взор не бе насочен към Харакс и Хрей, нито към входа на тунела. Той се издигна по-високо.

Чуваше се неспирно тихо звънтене.

После се разнесе дрънчене на кристали и Фафрд изтръгна и захвърли встрани последния натежал от лед храст.

Той погледна надолу по пътя, водещ на юг. Към цивилизацията, каквато и да беше стойността й сега.

Този път също представляваше тунел между покрити със сняг борове.

И на лунната светлина се виждаше, че той е изпълнен с паяжина от кристали, която сякаш продължаваше безкрайно, нишки от лед, проточващи се от вейка на вейка и от клон на клон и губещи се в ледените дълбини между дърветата.

Фафрд си спомни думите на майка си: „Съществува магически студ, който може да те последва навсякъде из Неуон. Където ледът е бил веднъж, магията може да го прати отново. Баща ти сега горчиво съжалява…“

Той си помисли за големия бял паяк, предящ ледената си мрежа около кръстопътя.

Спомни си лицето на Мор, до това на Мара, на върха на пропастта, от другата страна на големия скок.

Зачуди се какъв ли напев се носи сега в Женската Палатка и дали Мара също напява. Незнайно защо си мислеше, че не.

Влана извика тихо:

— Жените наистина са ужасни. Виж. Виж. Виж!

В този миг конят на Хрингорл изцвили силно. Разнесе се тропот на копита, щом той се втурна нагоре по Стария Път.

Миг по-късно конете на Великс се надигнаха с цвилене на задните си крака.

Фафрд потупа врата на близкия кон с опакото на ръката си. След това погледна към малкото, триъгълно лице с големи очи на Влана, което приличаше на бяла маска, и проследи погледа й.

По склона, водещ към Стария Път, растяха половин дузина ефирни фигури, високи като дървета. Приличаха на закачулени жени. Ставаха все по-плътни, докато Фафрд ги наблюдаваше.

Той се присви ужасено. Това движение притисна торбата му между корема и бедрата. Той усети лека топлина.

Скочи и се хвърли назад, откъдето бе дошъл. Отметна насмоленото покривало от задната част на шейната. Награби една по една осемте оставащи ракети и забоде опашките им в снега, насочвайки ги към огромните, сгъстяващи се ледени фигури.

След това бръкна в торбата си, извади гърненцето с въглени, отмота капака му, изтърси сивата пепел, после с друсане изтърколи червените въгленчета в единия му край и бързо ги поднесе към фитилите на ракетите.

Груповото им съскане изпълни ушите му. Той се метна в шейната.

Влана не помръдна, когато той я забърса. Но иззвънтя. Сякаш бе навлякла полупрозрачно наметало от ледени кристали, което я задържаше на мястото й. Отразена лунна светлина сияеше безжизнено в кристалите. Той почувства, че това сияние ще се раздвижи само ако луната го стори.

Сграбчи юздите. Те изгориха пръстите му като замръзнало желязо. Не можеше да ги помръдне. Ледената паяжина отпред бе впримчила конете. Те бяха част от нея — големи статуи, затворени в още по-голям кристал. Единият стоеше на четири крака, другият се бе надигнал на два. Стените на ледената утроба се затваряха. „Съществува магически студ, който може да те последва…“

Първата ракета изрева, след това втората. Той усети топлината им. Чу разтърсващ звън, когато те удариха мишените си нагоре по склона.

Юздите се раздвижиха, изплющяха по гърбовете на конете. Разнесе се трясък като от стъкло, когато животните се хвърлиха напред. Фафрд приведе глава и държейки юздите в лявата си ръка, протегна дясната и дръпна Влана надолу върху седалката. Леденото й наметало иззвънтя оглушително и изчезна. Четири, пет…

Светът около тях се изпълни с дрънчене, когато конете и шейната се втурнаха през ледената паяжина. Кристалите се сипеха отгоре му и отскачаха от присвитата му глава. Дрънченето отслабна. Седем, осем…

Ледените окови се скъсаха. Копитата загърмяха. Повя силен северен вятър, слагайки край на дните на затишие. Небето отпред бе леко порозовяло от напъпващата зора. Отзад бе бледочервено от горящите борови иглички, подпалени от ракетите. На Фафрд му се стори, че северният вятър донася рев на пламъци.

Той извика:

— Гнампф Нар, Млърг Нар, великия Кварх Нар — ще ги видим всичките! Всички градове на Гористата Земя! Цялата Земя на Осемте Града.

До него Влана се размърда затоплена в прегръдките му и поде неговия вик:

— Сарийнмар, Илтмар, Ланкмар! Всички градове на юга! Куармал! Хорбориксен! Тънковърхият Тисилинилит! Надигащата се Земя.

На Фафрд му се стори, че образите на всички тези незнайни градове и места изпълват просветляващия хоризонт.

— Пътуване, любов, приключения, светът! — извика той, притискайки Влана към себе си с дясната ръка, докато лявата плющеше с юздите по конските гърбове.

Почуди се защо ли, след като въображението му пламтеше буйно като каньона зад тях, сърцето му все още е толкова студено.