Матрикант

Епилог

Египет, долината на царете

Изложено на атмосферни условия, подобни на тези, нормално човешко същество не би могло да извърши дългия преход, който от ранни зори бях предприел, но аз знаех, че съм специален и затова не се отказах.

Слънцето отдавна бе превалило зенита си, а все още нищо не подсказваше, че скоро ще се спусне нощен хлад. По тези места големите температурни амплитуди бяха нормално явление и аз се надявах, че вечерта ще е същата.

Дълго време бях вървял на открито, така че спрях и събух обувката си, за да изсипя финия пясък, насъбрал се в стелката. След като извърших същото и с другата обувка, се изправих, за да продължа пътя си.

В този момент усетих остро опарване. Първият куршум се бе забил малко под лявата ми ключица и трябва да е останал там, а вторият — едва одраскал рамото ми, отпори парче плат. Видях късчето памучна материя как изхвърча встрани от тялото ми.

„Трябва да го прибера — не бива да остава нищо след мен!“

От мястото, където мъжът бе организирал засадата си, би трябвало да е по-точен. Не зная как се бе подготвил за мисията си, но бе твърде близо, за да е в безопасност. Една дълга крачка и избих с ръка пистолета, сграбчих го за гушата и се строполихме в гърчещо се прашно кълбо. Не бе слаб, трябва да призная, надви ме бързо, прилагайки бойна техника с ключ на краката, а после се надигна леко, протягайки ръка към оръжието. Аз също се пресегнах, но не към пистолета — на колана му висеше кожена ножница и кокалената дръжка на ножа удобно се разположи в дланта ми, а ребрата на мъжа в този момент бяха открити.

Бях различен и фаталната му грешка бе, че не процедира различно.

А може би не са му казали всичко?

„Как допуснах да се стигне дотук? Какви събития предначертаваха същността на битието и живота ми? И най-важното — до кога ще продължи?“

И така, прикрил се на сянка и изпружил крака, докато събирах въздух в дробовете си, мислех за смъртта. Знаех, че трябва да го направят, но не бях готов. Още не. Трябваше да се погрижа за някого, който имаше нужда от мен.

Изправих се и изтупах дрехите си от горещия ситен пясък. Подритнах леко тялото на мъжа — никаква реакция. Докоснах с пръсти челото му — бе още топло, но дали от жаркото слънце, или от вътрешната енергия на живота, в първия момент не разбрах. Лицето му бе сгърчено и дълбоки бръчки се спускаха от ъгълчетата на устните му. Притворих клепачите на очите му и светът за него угасна. Бе проиграл шансовете си, макар и несъмнено добре подготвен за мисията си. Трябваше да проверя професионален убиец ли е, или случаен местен бандит, целящ да вземе каквото и да е от жертвите си. Такива по тези места — много. С мъка го обърнах на едната, после на другата страна, за да пребъркам джобовете му. Очаквано — бяха празни. Извих отпуснатата му глава настрани и дръпнах етикета на ризата му под яката, да видя производител. Бе срязана с ножица. Събух единия му крак и погледнах стелката на обувката му за някакви щампи за произход — бе изтрит. Нямаше как да разбера откъде идва и естествено кой го праща. Професионалист, нежелаещ да направят евентуална връзка между него и поръчителите. Ловец на глави.

Изрязах парче от ризата му, а после един по един отстраних с помощта на ножа фалангите на десетте му пръста от ръцете. Увих ги в парцала от ризата и го вързах на вързопче. Имах идея да го заровя в пясъка, така че да не оставя възможност на властите да направят биометрични отпечатъци. Надявах се — не, сигурен бях, ако не е местен бандит, то тогава е влязъл с фалшив паспорт. Всъщност има ли значение? Фактът е неоспорим — все още съм цел.

Е, не! Аз пък решавам да съм жив човек! Ще имам желания, надежди, любов и пълноценен живот. И, по дяволите — ще го отстоявам! Демонът е жив и Обетът е в сила.

Вкарах пръст в дупката под лявата си ключица, но не усетих куршума вътре. Погледът ми се спря на скъсания ръкав на рамото. Жалко — съсипа новата ми риза от египетски памук.

Прескочих тялото и се отдалечих. Не винях себе си за това. Незаличим човешки отпечатък — инстинкт за самосъхранение.

„Трябва да се преместим. Тези гадове ме откриха и сега аз съм на ход. Не искам да го върша, но съм принуден — затова ще се върна и ще ги започна един по един. Или те — или аз. Това не е дилема, а решение. С какво право решават, че могат да отнемат това, което са създали? Това е равнозначно на случай, в който родителят да има право да лишава от живот детето си. Не е ли същото? Не, няма да им позволя. Ако не го направя — те отново ще ме намерят и този път ще ме довършат. Не, обетът на демона не може да се нарушава“, въртеше се в главата ми, докато се прибирах по прашния път към дома.

Досега имах невероятен късмет, но не бе нужно да пропилявам шанса си да остана жив. Ще трябва да се сложи край на това — един път завинаги.

Забързах крачка, опитвайки се да пропъдя спомена за човешкия остатък, зарит да съхне в пясъка под лъчите на облещеното слънце — единственият и ням свидетел на драмата с ловеца на глави. Причината да бързам бе, че тя ме очакваше вкъщи. Както бе правила през последния месец, бе правила вчера, днес, ще го прави и утре.

Бръкнах в джобчето на ризата и извадих тънкия рус косъм. На силната слънчева светлина бе почти прозрачен и трябваше да го поднеса съвсем близо до очите си, за да се уверя, че е той. После отново грижливо го прибрах в мокрия от пот джоб на ризата. Това бе моят щит и моята сила, и докато бе в мен, никой няма да може да ми навреди. Никой!

Исках да завикам с всичка сила отдалеч, за да ме посрещне: — Таня! Толкова много я обичам, че бих й предложил тялото си. Вярвате, че мога, нали?

Ще продължавам да се боря! До самия край!

Толкова много ли искам, по дяволите? Две неща — свобода и любов.

Наистина ли бях лишен от душа? Онази безплътна частица от нас, която дошла незнайно откъде, се вселява в мига на зачеването на всички ни, и напуска тялото при смъртта му. Може ли да бъде бездушен някой, който се страхува, страда, обича и проявява чувствата, с които са дарени живите твари?

Докато крачех така, нещо подразни окото ми. Вдигнах глава и сложих длан над очите си за сянка. След като привикнах с ярката светлина, мярнах размитото очертание на малък тъмен облак в иначе чистото небе. Бе застанал неподвижно, но достатъчно високо, за да не мога да го видя добре.

Мираж?

P.S. Забравих да отбележа в разказа си, но смятам, че е важно за пълнотата на цялата история:

Когато се върнах от срещата ми с маман, заедно с Таня отидохме до стария овчарник на Луко от Кладница. Намерихме металното куфарче, все така привързано за въжето на кладенеца. Срещу няколко долара един самозван майстор от столицата бе успял да отключи механизма на куфарчето и любопитството ми най-накрая бе задоволено. Нямаше пари — нито ценности. Вътре, положени в удобни коркови легла, намерихме два шлема, свързани помежду си с плосък кабел. До тях, в трета ниша — малка машинка с правоъгълно сиво екранче.

Никак не бе трудно да се досетя с какво се бяхме сдобили. Незнаен брой години за усърдна научна работа и вложени финанси, за които нямах и най-малка представа, най-после бяха материализирани. За колко ли пари можехме да го продадем на някой от ъндърграунд търговете — не смеех и да помисля.

Ние с Таня не можехме да го използваме, но знаех, че може да се намери човек, който ще има познания, за да го направи.

Това бе мое оръжие, но и моята най-голяма слабост. Докато съществува биомеханичното тяло, плюс техниката за копиране и прехвърляне на човешката мозъчна матрица, не можех да бъда в безопасност.

Сега куфарчето, положено върху седалката на леко полюшващия се катер, бе отворено пред мен. Нахлупих един от шлемовете на главата си — пасна идеално. Жалко.

Прибрах шлема отново в куфарчето, затворих капака и извадих черния маркер, който предния ден бях купил от пазара. С него върху металната повърхност старателно написах „матрикант“. Потърках с показалец върху буквите — не се триеха или размазваха, и останах доволен от този факт. С куфарчето в ръка се приближих до борда на катера. Засилих се и го захвърлих няколко метра встрани от мен в жълтозелените води на Нил. Извърнах се странично, предпазил лицето си с ръце, но няколкото големи пръски така и не стигнаха до мен. Обърнах очи натам и видях къдравите вълнички в разширяващ се кръг. Те сочеха мястото, където бе цопнало куфарчето. Очаквах да видя някой и друг въздушен мехур, но такъв нямаше. Нито един. Вместо това ми се стори, че за миг виждам размития образ на Божил — този технологичен революционер — капиталист. Тинята ще довърши останалото.

Седнах на мястото си и дръпнах шнура на стартера. Моторът се затресе и след като началните му неритмични кихания спряха, най-после заработи с нормалните си обороти. Форсирах двигателя и кърмата потъна почти до линията на борда, а носът се изправи под ъгъл. Водата зад лодката завря. На повърхността изскочиха големи мехури, разбиваха се един друг и образуваха гъста сивкава пяна. Подкарах катера към временния си дом, без да обръщам глава назад.