Матрикант

32.

Възможно ли е в човешкото поведение да има нещо по-отвратително от предателството? Предателството от човек, който чувстваш близък и с когото, макар и за кратко, сте мечтали заедно. Болеше ме не толкова, защото отново бях в института, бях под контрол, бях „несвободен“, бях в затвор, а защото именно Лила го бе извършила.

— За твое добро е, Антоне! — плачеше на гърдите ми тя. — Те ще ти обяснят! Искам да те спася!

— Да ме спасиш? — бях като прекършен. Как може да ме спаси, хвърляйки ме отново затворен между четирите бели стени? Как може несвободата да бъде спасение? И от кого да ме спаси, след като съм под контрола на преследвачите си?

— Ти не можеш… ти не трябва да си сам… Ти не си като нас! — при тези й думи я отблъснах от себе си. Завинаги!

Тя изхлипа за последно, а после се изправи срещу мен. Сълзите й попиха в нежната кожа така внезапно, че се запитах дали наистина бе плакала. Учестеното й допреди секунди дишане постепенно забави своя ритъм и тя изглеждаше напълно добре.

Махнах с ръка и обърнах гръб.

Тя не ме повика повече.

„Какво се получава? Защо не съм приет сред хората като един от тях? Защо?“

Бяха ми обещали, че нищо няма да ми се случи. Хората, които ме доведоха принудително, се държаха прилично, дори любезно, бих казал. Не приличаха на полицаи, поне не такива, каквито бяха в моите представи. Настаниха ме в самостоятелна стая, но аз не им вярвах.

Можех ли да избягам, чудех се, но външно не проявявах интерес към заобикалящата ме среда — предполагах, наблюдават ме. Един път успях, макар и с помощта на Жорж, но сега съм сам. Пазачите ми вероятно ще са по-подготвени. Не знаех как да реагирам, ако отново се срещна с Жорж. На това вероятно казват „гузна съвест“. Не знам, не бях изпитвал това чувство — до този момент. Ето доказателството — аз съм човек. Имам чувства, имам разум.

От друга страна, ако мога да извлека ползи от сегашното обстоятелство, то е, че може да ми се отдаде възможност да отмъстя на хората, които извършиха това с мен.

Вратата бавно се отвори и в случая ми се стори нелепо, сякаш някой внимава, да не ме стресне. В рамката се появи широко усмихнат непознат за мен мъж. Бе облечен с официален и скъп костюм, а това предизвика у мен чувство на очакване. Може би трябва да получа решение. Каквото и да е то, нямам избор и трябва да го приема.

Мъжът протегна ръка, с бърза крачка се приближи и се здрависа с мен.

— Здравей, най-накрая си тук — познах гласа му по тембъра. Телефонната линия променя, но не чак дотолкова. — Името ми е Божил.

— Здравей и ти — отговорих и зачаках.

Той придърпа стол и се настани на масата срещу мен. С показалеца на ръката си изчисти въображаема прашинка от ревера на сакото си и после духна на мястото. Не бързаше да започне разговор. Аз също не бързах.

— Не зная как да те наричам, но това скоро ще се изясни, нали така?

„Провокация!“

— Казвам се Антон, не знаете ли? — изрекох спокойно, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

— Хм, добре тогава, ако искаш — така ще те наричам, макар че… — замълча многозначително.

Бих искал да е по-директен в обясненията си, но си наложих търпение и останах така.

— Казвам се Антон — опитах се да говоря без емоция.

— Да, да — поклати утвърдително глава Божил. — Може, ако си правоприемник.

Помислих, че не съм чул правилно и се наведох напред.

— Какво? „Право“ — какво? — нещо не схванах. — Правоприемник?!

— Точно! Имаме доста за обясняване.

Издух бузи и изпуснах шумно въздух. Очертаваше се наистина интересен разговор — време беше. Търпението ми започна да се изчерпва.

Божил мълчаливо разтърка с ръка мястото около устните си. Обмисляше откъде да започне. Извади химикалка, щракна, после пак я прибра в джоба си.

— Виж какво, дали ще бъдеш правоприемник, това зависи най-вече от теб.

— Какво означава „правоприемник“?

— За теб лично означава „живот“, или каквото там се разбира под съществуване.

Не ми хареса отговорът му. Знаех, че съм затворник, знаех, че може би съм обречен, но въпреки всичко не очаквах толкова директен отговор.

Божил забеляза колебанието ми и реши да вземе инициативата.

— Искаш ли да стигнеш сам до същността и въобще да си изясниш положението?

— Как?

— Аз ще ти задавам въпроси, а ти сам ще отговаряш. Просто е, нали? — усмивка налази лицето му.

Беше нагло от негова страна да определя правила, но бе в силната позиция, затова трябваше да отстъпя и в интерес на истината в този момент нямах никаква друга идея.

— Съгласен, започвай… — вече бях нетърпелив и това ми личеше. Беше грешка да показвам слабост и дано това да няма последствие.

Божил се понамести, поглади назад не много гъстата си посребряваща се коса, поизкашля се в шепата си и започна.

— Ето ти въпрос — чукна с върха на пръстите си по гладката повърхност на бюрото. — Какво би направил, ако имаш много пари? Как би живял?

„Какъв въпрос само!“

— Ами-и-и… — започнах колебливо, — бих ходил там, където искам спокойствие, и бих задоволявал нуждите си — отговорих, като се почудих къде е уловката. — Е, надявам се, не мисля нещо различно от хората, нали? — добавих бързо. Това може да е провокация от страна на Божил. Вероятно бях подложен на някакъв тест и сигурно изходът от него би бил важен за мен — дори съдбоносен. Прехапах устни — дано да съм дал верен отговор.

— Да, така е. Повечето хора мислят така — успокои ме Божил.

Отпуснах се с облекчение. Дотук разговорът ни протичаше в нормални граници и не виждах някаква заплаха за себе си.

— А какво би направил, ако имаш още повече пари и можеш да си позволиш всичко на света и винаги да го правиш?

— Какво? — не разбирах същината на въпроса.

— Имам предвид това, че можеш да си купиш всичко, но без едно, а то е най-важното и най-ценното нещо — повдигна очаквателно вежди към мен. — Ти не си ли искал това? Не го ли искаш и сега? Точно в този момент.

Прехвърлих няколко варианта, като се забавих с отговора. Какво съм искал? Какво искам сега? Свобода? Не! Това е, но не съвсем. Отговорът бе толкова ярък с простотата си, че като метла изчисти всички други варианти.

— Живот! — изрекох силно. — Хората искат живот — почти изкрещях.

— Безсмъртие — поправи ме Божил.

— Безсмъртие?

Той кимна с усмивка.

Като всеки смъртен, много пъти съм се замислял над това. За несправедливостта на природата и за нейното несъвършенство. Именно несъвършенство, защото какво по-велико може да има от един вечен живот — пълен с радостта от движението и общуването. Ние бяхме само зачатък, едно велико, но недовършено докрай дело на майката природа. За съжаление бе отвъд силите на човечеството да поправи тази несправедливост.

— Виж, светът ни загива. Поради изчерпване на ресурсите на планетата, но най-вече от глупостта на хората. Погледни градовете!

Нямаше нужда от повече обяснения. Така беше — човечеството загива.

— Ти не си глупав и сам разбираш — богатите живеят в собствен свят и не ги интересува това, стига да могат да продължат да го правят. Те и без това не живеят в градовете, които вече загиват, защото не им се налага да работят.

— Аз такъв ли съм — безсмъртен? — върнах го обратно на думата с притегателна, почти вълшебна сила.

Божил се забави, може би само за миг, който на мен ми се стори безкраен.

— По нашите класификатори ти си матрикант… Слушай! — положи двете си длани на масата между нас. Това бе заучен жест, който трябваше да излъчва спокойствие, но аз се чувствах напрегнат. — До три дни след смъртта на човек ние можем да копираме неговата мисловна матрица. Сам знаеш, че със спирането на сърцето и на мозъчната дейност, клетките продължават да се делят, дори косми растат, нокти и така нататък. Това си е продукт на тялото, но това теб не те интересува. Та до три дни след смъртта на човек можем да копираме мозъчната му матрица и да я пренесем върху биомеханична единица, наречена матрикант. Тя самостоятелно се захранва с енергия, тъй като биочастта й се поддържа по естествен път — чрез приемането и преработката на храна, както нормално човешко тяло, а механичната част — посредством ултравиолетовите лъчи на слънцето. Във всеки случай енергийната част е дублирана и при нужда се компенсира — от биочастта към механичната и обратно. Ето това си ти.

Необходимо ми бе допълнително усилие, за да осъзная значението на думите му. Чувах ги, но съзнанието ми ги възприемаше и обработваше с известно закъснение. Въпреки това той не бе отговорил на въпроса ми по същество.

— Тази дейност е революция и в съвременната медицина няма аналог. Нашата разработка отне около четири години и половина, а финансовият ресурс, който изразходвахме — да кажем, че той е несъизмерим с никоя друга научна работа. И ето, че имаме резултат! Ето те теб. Тук и сега. Жив образец.

Божил разпери ръце и помислих, че иска да ме прегърне през масата. Аз се почувствах неловко, както вероятно и той, защото смутено свали ръцете си:

— Ето те и теб, значи…

На вратата се почука силно и след това се отвори. Някакъв непознат за мен човек се подаде и направи знак на Божил да се приближи, което той стори с неохота.

Мъжът започна да шепне нещо, а Божил наведе глава към него, като кимаше на интервали, без да го прекъсва. Когато онзи най-накрая свърши, Божил се обърна към мен и с извинителен тон каза:

— Виж, трябва да тръгвам. Настани се добре, храни се, спи, чети и отпочивай. Утре сутринта ще продължим.

Излезе през вратата, преди да успея да отговоря каквото и да е.

„Колко удобно време да го направи.“

Чух, че бравата се заключи, и нямаше нужда да проверявам — бях изолиран. Отново. Така и не разбрах какво е правоприемник и статусът ми на безсмъртен. Това ще стане ясно най-рано утре. Това не беше ли някакъв капан от страна на Божил? Така ще ме държи в очакване, да съм в подчинена нему роля, за да нямам причина да се опитвам да бягам. Не и докато не разбера всичко.

Примирих се с тази ситуация и като протегнах краката си под масата, ги качих върху стола, на който допреди малко седеше Божил.

Той се очертаваше като първия в моя въображаем наказателен списък. Но как? И с какво?

Затворих очи, чакайки утрото.

33.

Въпреки че бях отпуснат, не спях. Все още бях на двата стола и нямах намерение да лягам на леглото, което си стоеше все така непокътнато, откакто ме настаниха тук. Дори гардеробчето не бях отварял, за да видя какво са ми оставили. Не приемах и не исках да свиквам с идеята, че тук ще се задържа дълго.

В мислите си пътувах назад във времето. Спомних си срещата със Стефан и това, което каза за смъртта на Антон. Той е нямал роднини и е бил идеален за експеримента. Никой няма да се рови допълнително в смъртта му. Нещастен случай и това е. Ежедневно се случва с много хора. Просто статистика. Наистина ли не беше подготвено точно за мен? Трябва ли да съм доволен, че съществувам, че ходя, общувам, поемам с възприятията си света около мен? Трябва ли да съм БЛАГОДАРЕН? Аз Антон ли съм, или нещо друго? Ако съм спасен, благодарение на съвременното постижение на науката, за което се хвали Божил, значи съм Антон. Защо ще ме нарича матрикант без документи за това? От друга страна, ако съм Антон, нямат право да ме задържат принудително, а те го правят. Утре ще искам да упражня правото си на свободен гражданин! Това е!

На вратата се почука лекичко и това ме изкара от концентрация. Отворих очи и за кратко време трябваше да се ориентирам в полутъмното помещение.

„За какво, по-дяволите, чукат?! Та аз съм заключен? Затворник.“

Размърдах тялото си, но бързо се отказах да се изправя и останах на столовете.

Чух лекото прещракване на електронната врата и видях примигването на зеления диод. Вратата бе отключена и можех да отворя. Но, не! Не сте познали. Искате да бягам? И това ще се случи, но не и преди възмездието да сполети виновните. Не и преди тази история да изчезне. Завинаги.

Затворих отново очи и този път наистина се постарах да заспя.

Утре вечерта ще спя в собственото си легло в моята собствена квартира.

34.

На следващата сутрин Божил ме навести във видимо добро настроение.

Избръснат прилежно и ухаещ на парфюм, с официалния си костюм изглеждаше сериозен и авторитетен.

Настани се срещу мен, усмихна се и ми подаде приятелска ръка, която аз поех.

Между нас сякаш се бе настанило някакво доверие. Исках да поддържам това впечатление по-дълго. Щях да използвам това, когато ми се удаде подходящ случай, за да го накажа.

— Здравей! Говорих с доктор Добрева. Тя изказа отличното си мнение за теб — бяха началните му думи. — За теб като държание, грижа за околните, ненамеса в техните вътрешни светове. Гледах и записите.

— Какви записи? — изненадах се. Досега не бе ставало дума за това.

Той, разбира се, знаеше, че не ни бяха казали и въпреки че бях виждал камерите, не знаех за тоталния контрол. Божил предпочете да се придържа към тезата си, че той не е знаел за неинформираността ни относно тези им действия. В името на добрите ни отношения и доверие, което се стремях да му наложа, реших да не го опровергавам.

— Записите. Трябваше да знаеш. По времето, когато бяхте всички в групата, имам предвид преди бягството ти… Всичко сме заснели. Целия ви престой. На всички, не само на теб. Това е част от програмата ни. Как ще правим анализи, ако не знаем всичко за теб и другите? Надявам се, разбираш това.

Погледнах очите му и той не ги отклони. Очакваше думите ми.

Настъпи неловка тишина и чух как обувките му поскърцваха на пода — вероятно ги триеше една в друга. Странно — изглеждаше спокоен, или поне това, което виждах.

— Разбирам — влязох в тона му и започнах кротко. — Всичко разбирам.

— Да, това е важно — зарадва се Божил. — Имам предвид, ние трябва да сме сигурни. Все пак ще има и други, нали?

Започна да почуква ритмично, но тихо с пръсти по масата. Дали не бе започнал да се изнервя и каква ли бе причината?

— Какви други?

— Матриканти… Правоприемници — започна да събира власинки от ръкава на сакото си, избягвайки погледа ми. — Знаеш…

— А, чакай малко! — прекъснах го. — Обясни ми отново за правоприемниците. Изобщо, защо аз не съм Антон, според теб?

— Ето, че отново се връщаме към началото — каза с досада в гласа си Божил, като разхлаби възела на дебелата си зелена вратовръзка. — Този проект започна като чисто търговска инициатива, комерсиален продукт, но аз лично смятам, че той е нещо много повече за човечеството — завърши с патос, сякаш изнася представление. — Аз все пак не съм специалист, но съм убеден, че бъдещето на човечеството не е свързано с чисто биологичната му форма, в която е облечено в момента. Ще видим… Идеята е, че хората, които имат възможност да си го позволят, могат да останат да живеят в нови тела, след като биологичните им обвивки се разрушат. След като загинат — продължаваше речта си той. — А какво е тялото? То е само един, запомни това, механизъм, поддържащ функциите на мозъка. Мозъкът е това, което е същността, идентичността на индивида. Тялото не е важно само по себе си. То е важно за поддържането на функциите на мозъка, като набавя нужните за храната му вещества. Проста химична зависимост. И така, ако прехвърлиш идентичността си в друга поддържаща среда, изкуствена биомеханична, то оставаш със същата идентичност, нали?

Не можеше да не се съглася с изнесената от него теория. Така беше, наистина.

— Та хората, които могат да си го позволят, ще могат да сключват договор с нас — продължи обясненията си той. — Нотариално заверен, че след смъртта си тяхната мозъчна матрица — тяхното аз, ще бъде копирано в наш матрикант. Вследствие изпълнението от наша страна — когато му дойде времето и по силата на този договор, те стават правоприемници на старото си аз. Започват да живеят и разполагат с имуществото си и изобщо стават отново това, което са били. Само че по-здрави, по-издръжливи на вредни газове, температурни аномалии и други подобни пагубни за човека влияния. Това е новата технологична революция, от която има нужда човечеството. Разбираш ли?

Бях поразен от простотата на изложението му, а ставаше дума за немислими за човечеството до този момент въжделения и стремежи. За съжаление обаче, тези блага не са предвидени за консумация от болшинството.

— Ако пожелаят, могат да сключат нов договор — ако имат пари, разбира се, така че, ако се случи нещо с техните правоприемници, сам знаеш — войни, катаклизми, инциденти, да могат да получат правоприемници на правоприемниците. Не е объркано, надявам се. Всичко това обаче струва адски много пари, затова казвам, че е комерсиален проект. Засега — завърши той и зачака моята реакция.

Толкова много исках, чаках и жадувах да разбера истината, а сега, когато тя ми се разкри, не желаех да я приема. Каква низост! Каква циничност!

— Значи не е в полза на човечеството или там разни хуманни подбуди, както сте обяснявали на Стефан. Всичко се прави за тях — за най-богатите. Тези, които могат и ще платят цената?

Божил се замисли за миг, приглаждайки с пръсти линията на веждите си.

— Слушай сега, не е така… — реши да ме обори. — Поне не ми се иска да е така, но това е изключително скъпа технология и, съгласи се сам, ние не можем така… на всички — повдигна извинително рамене. — Освен това има една подробност… Ние не продаваме матрикантите, тоест заготовките на биомеханичните тела. Ние даваме лиценз за ползване и той е с ограничен времеви интервал. Нашият лиценз за ползване на матрикант и правоприемник съответно, по закона, който ще се гласува, е десет години. След този период правоприемникът или трябва да плати нова сума, разбира се, като наш партньор тя е по-малка от първоначалната, или да ни преотстъпи, тоест да върне матриканта на компанията ни.

Прекъсна, за да види ефекта от думите си в мое лице. Не казах нищо, но отново ми се стори, че това, което обяснява Божил, е напълно в реда на нещата. Бяха сурови и безчовечни, но такива бяха правилата на бизнеса, а в този свят, освен бизнес, друго не съществува.

— Разбира се, в първоначалния договор има клауза — ако по някаква причина в този десетгодишен срок матрикантът загине, за наша сметка да преместим мисловната матрица в друг — наш матрикант, за да продължи договора си с нас до изтичане на лицензионния срок.

Трябва да призная — за всичко бяха помислили. За всичко, което ще носи печалба. Наистина става дума за много, много пари. Дори не можех да си представя мащаба на една такава печалба.

— А как ще се легализира всичко това?

— Ти, като бивш политик, знаеш със сигурност — усмихна се Божил, — никоя партия няма друга цел освен власт, която да се капитализира. Всичко е за пари, не си ли съгласен?

Думите му, макар да нямаха това за цел, ме засегнаха.

— Защо като бивш? Аз съм политик! — натъртих на думата „съм“.

Той не опонира, но не потвърди отново идентичността ми. Замълча, разглеждайки пръстите си.

— Е, тук си прав. Всичко е за пари — измърморих. Не можех да оборя думите му. Абсолютно вярно.

— Никоя управляваща партия няма да откаже парите, които ние ще й предложим. Ще приеме такъв закон посредством своите парламентаристи. Наречи го „лобизъм“, ако искаш, но така работи системата. И когато този закон влезе в сила…

— И какво излиза? — прекъснах го. — Аз не съм законен, след като няма нищо в тази насока.

Осъзнах цялата ситуация, в която бях изпаднал, но не можех да приема фактите просто така.

— За съжаление! Ти сам разбираш. Трябваше да сме сигурни. Да експериментираме, да видим резултатите и да ги представим. Ти самият си най-доброто доказателство, най-добрият пример. Ние всички се радваме за теб и за проекта — със забързан темп заобяснява Божил, сякаш се страхуваше да не го прекъсна.

— Защо ме създадохте? — все пак го направих. — Само за да ме представите на господарите си и после да ме унищожите? Аз съм само един прототип? — преценявах как най-бързо да изляза, след като поваля Божил на земята. Имат камери навсякъде. Сигурен съм в това — той ми го каза, а и ги бях виждал. Спомних си за отключването на вратата през миналата нощ и се проклех, че не се възползвах от шанса!

— Не, не. Няма да позволим това — опита се да ме успокои той, но не успя. Бях притеснен и това, изглежда, ми личеше. — Успокой се! Няма такова нещо. Ще оправим нещата. Все пак по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек.

Лъжа! След като не казва направо какво ще стане с мен, нещата не са добре. Съдбата ми на експонат и лабораторен образец не ми бе по вкуса. Вероятно никога повече няма да изляза оттук, никога няма да видя света отново. Колкото и да бе грозен, това е моят единствен свят.

— Виж, ще ти дадем време, колкото искаш. Ще може да излизаш оттук, когато поискаш, разбира се, с придружител. Ще живееш пълноценен живот, но няма да имаш такъв извън института.

Какви дрънканици само! Пълноценен живот!

„Затворник, движима собственост на компанията — това ли съм аз?“

Божил гледаше към мен в очакване, търкайки длани една в друга.

— Искам да стана правоприемник — изправих се решително, така че масата между нас се разтресе, а столът се катурна зад гърба ми.

Божил трепна и поклати отрицателно глава.

— Засега това е невъзможно. Няма как да стане с обратна сила. Законът не е влязъл, когато това се случи с теб. Не обещавам, но все ще измислим нещо. Но правоприемник? Няма начин.

Помълчахме известно време, след което Божил бавно се изправи, приглади страните на сакото си и протегна ръка към мен. Помислих си, че по този начин изтри потта от нея.

— Аз ще тръгвам. Ти разгледай библиотеката — има доста книги. Можеш да гледаш телевизия…

— Не гледам телевизия — прекъснах го нервно.

Останах с убеждението, че доверието, което изградихме един към друг в първите ни срещи, се бе изпарило невъзвратимо. Дано той не мисли така, но се съмнявах в това. Не бе глупав.

— Утре ще се видим отново — каза невъзмутимо той, вече застанал до вратата. — Все пак, помисли — по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек. Като всеки смъртен на този свят.

След излизането му, диодът на електронната брава присветна в червено и ето, че останах сам със себе си.

Отново.

35.

Нямах проблеми с почивката през нощта. Сънувах нещо, но не го запомних, което означава, че не е важно, или поне аз така мисля. Или пък Антон така мисли. Стига глупости! Аз съм Антон!

Колкото и да не ми харесва положението, в което се бях озовал, присъствието на Божил ме караше да се чувствам по-спокоен. Инстинктивно може би разбирах, че той не ми е враг, но това правеше ли го мой приятел?

Ето го отново пред мен — усмихнат, приветлив, въртящ химикалка с блестящ жълт кант, приличащ на злато, в добре поддържаните си ръце. Опитваше се отново да спечели доверието ми.

Вътре в мен се появи онова почти забравено усещане за изпразване от съдържание. Мисълта ми започна да отстъпва на чувството за лекота и безгрижие.

„Няма да се дам! Знам какво се опитвате да направите!“

— Ти не можеш да съществуваш извън института на нашата компания.

Божил продължи вчерашния ни разговор.

— Защо мислиш така? Аз съществувах доста време навън, сам и ти го знаеш — отговорих почти автоматично.

Опитвах се да се концентрирам и да разсъждавам логично. Започнах незабелязано от него да щипя силно краката си. Колкото повече стисках с пръсти, толкова повече връщах разсъдъка си.

— Успял си, да, но следващия път може да не се случи.

Не бе прав и можех да го опровергая, стига да ми се удаде случай.

— Ако не беше Лила — трудно преглътнах името й, — щях да съм си там — навън и без вас.

— Слушай — Божил все още пропускаше да назове името ми, — не знаеш, но ти си заплаха.

Това беше нещо ново. Той бе решил да смени тактиката. Редуваше убеждение със заплаха, а аз продължавах да щипя усърдно мускулите на краката си.

— Аз?

Божил кимна утвърдително с глава.

— Не конкретно ти, а такива като теб… Разбери, какво например ще изпита Църквата към това. Към този процес.

— Какво? — прозвуча ми невероятно: „Църквата враг?“

Той изчака малко, за да отшуми първоначалният ефект, и продължи:

— Да, точно. Църквата. Ние също дълго време пренебрегвахме този фактор, но сега вече имаме отговор и това си самият ти.

Наострих уши. Дали не ми се отваряше шанс, който да успея да използвам в моя полза по някакъв начин?

— Обясни, моля! — облегнах се назад, давайки му да разбере, че няма да го прекъсвам. Искаше ми се да обясни всичко. Ако имам и други неприятели, освен тези, които ме държаха тук — трябва да знам. И ако те също са врагове на моите врагове, дали бих могъл да ги превърна в мои съюзници?

— Коментира се, че според Божието учение нямаме право да прекъсваме пътя човешки към небесното царство. Това не бих коментирал сега — има ли такова царство, няма ли. За да сключат хората договор с нас, значи те се отказват от този път. Ерго — нарушават отношенията си с Бог. И по моему, религиозността на хората е породена от страх, страх от неизвестното след смъртта на тялото. Иска им се да вярват, че това не е краят. И излиза, че ние можем да решим този проблем съвсем реално, стига да се плати достатъчно, разбира се. Ако те интересува моето мнение по въпроса, то е — задгробен живот няма. Знаеш ли какво изпитва човек, когато умре? — не изчака отговора ми и продължи. — Изпитва същото, когато не е бил роден — тоест нищо. Така мисля аз. Та, според Църквата, всеки демон трябва моментално да бъде унищожен.

— Какъв демон? — не схванах веднага.

Той въздъхна отегчено.

— Наложи ни се да поровим малко, за да разберем, че според Църквата — тяло без душа е демон и според канона той трябва да бъде унищожен моментално.

— Тяло без душа? — повторих тихо.

— Да, тяло без душа — потвърди думите ми той. — Може да имаш разум, матрицата на Антон, но нямаш душата на Антон. Изобщо нямаш душа, каквото и да означава тя, според Църквата. Разбра ли защо не можеш да излезеш? Защо ти казвах по телефона да се върнеш? Поне не и докато не се приеме Законът за правоприемниците.

— Значи аз съм демон? — повторих това, което вече знаех, но не исках да повярвам.

Той облиза устните си и се огледа. Сигурно бе жаден, но не станах да му подам вода, така че той продължи:

— Да, демон, и то без документи, за твоя информация. Документите, тоест паспортът, който имаш, е на името на Антон, а той, както вече знаеш, е мъртъв. Така че това е още една причина да останеш при нас.

Това не бе новина за мен. Паспорта го бях поискал само за да ги заблудя да ме търсят чрез него. Това им даваше сигурност, че държат положението в ръце, а моята цел беше именно това — да печеля време. Сам знаех, че не бива да го ползвам.

— Твоята застраховка за това, да останеш сред хората, е единственият запис, с който ние разполагаме. Записът от твоето пребиваване в групата. Ти прояви повече човешки добродетели, отколкото всички останали, взети заедно. Тя е и нашата застраховка — и единствено ние ще решим кога и на кого да го покажем.

— Аз мога винаги да го докажа — с моето поведение. Винаги! — опълчих се на неговите думи. Стори ми се разумно и неопровержимо.

Той искрено се засмя и ме потупа по рамото:

— Никой няма да ти даде такъв шанс. Запомни добре това. Никой и по никакъв повод!

Продължавах да се опитвам да осмисля нещата, защото бях загубил временно концентрация. Божил се възползва и продължи:

— И изобщо, защо потърси Лила? Не мислехме, че ще го направиш наистина, но за всеки случай я бяхме подготвили.

— Имах да й давам нещо… Нещо, за което тя мечтаеше — започнах колебливо, — но вие имате записите, така че ще разберете. Тя има един грях, един дълг, който я тормози. Исках да й помогна да приключи с тази история.

— А, значи пак от хуманна гледна точка си действал. Ясно — разсъждаваше на глас той. — Хуманна гледна точка — повтори без причина.

Почувствах иронията в гласа му.

Настъпих с единия си крак другия и натиснах колкото имам сила, за да върна изгубената си концентрация.

— А имах да връщам и на Жорж — казах, докато Божил разглеждаше тънките си пръсти на ръцете. Свиваше ги и с видимо удоволствие ги разпускаше. Добре поддържаните му нокти бляскаха на светлината.

Той сякаш не ме чу, но после заклати утвърдително глава.

— Да, но би трябвало да имаш още много пари, а ги няма. Къде са? — вдигна очи към мен.

— Взеха ми ги — отвърнах мигновено. — Едно ченге ми ги взе.

Той, изглежда, не повярва и бе прав да си го мисли.

— Кога?

— Питайте Жорж на кого и кога ги е дал. Нали ви е разказал.

— Аха — потвърди разбиращо Божил, но не бях сигурен дали повярва.

Помълчахме малко и той стана. Нямаше какво повече да говорим. Подаде ми ръка:

— Тръгвам! Виждам, че имаш нужда от време.

Вярно — имах нужда от още време.

Време, за да изпълня плана си и после да избягам.

Почти целите ми крака горяха от зверското пощипване.

36.

Тази нощ сънувах, а на сутринта си спомних.

Бях гълъб и летях над зелени ливади, а на крачето ми бе завързано листче, навито на малко руло. Виждах добре ловците, препускащи под мен в ниското, но аз се издигах още, и още — там, където стрела не може да достигне. И се носех напред, порещ ефира, по-бърз дори от сокола, пляскащ енергично криле зад мен. Сърчицето ми заби учестено.

Не след дълго хищната птица остана назад, протегнала напразно кривите си нокти.

Бях вестител и някой някъде ме чакаше.

37.

На следващата сутрин, въпреки безупречния си вид, Божил не изглеждаше особено щастлив от срещата ни. Имаше угрижен вид, въпреки че се стараеше да не издава това. Очите му бяха помътнели и леко пожълтели. Цялото му лице имаше подпухнал вид.

Настроението му като паразит прескочи в мен и аз също помръкнах, но какво ли да очаква един експериментален образец от създателите си?

— Знаеш ли — започна Божил, след като минаха любезностите, които си разменихме за „Добро утро!“, — мисля, че Църквата не може да е враг на никого. Това чисто и просто е блъф. Може и конкурент да имаме, не знам. Става дума за много пари — толкова, че изобщо не можеш да си представиш. За жалост в екипа ни работят хора, а кой човек не можеш да купиш с пари?

Съгласих се с него. Наистина кой човек не можеш да купиш с пари?

— Напоследък, според някои странни случки имаме подозрения, че някой работи и за другиго и си мисля, че този друг може да удари всеки момент, за да се наметне със „златното руно“. Така че, ако те хванат, може и да не те пречукат веднага, но това, което ще изтърпиш, може да ти се стори още по-тежко от това да те дезинтегрират. Ще ти бъркат в мозъка, както се сещаш. Тъй като си биомеханичен, имаш и неврони, така че точно там болката ще е ужасна — присви очите си, сякаш го заболя само от представата за това. — Аз, разбира се, не съм учен. Аз съм само един мениджър, управляващ пари и хора, но ги разбирам тези неща. Един съвет — не се оставяй да те хванат! Какво ли говоря аз? Ти си оставаш тук. Няма да позволя нищо да ти се случи, знаеш това. Но все пак бъди нащрек!

Това никак не ми хареса. Божил премълчаваше нещо и то бе от особена важност за мен.

— Какво има?

— Изкушението, както предполагам сам знаеш, е човешка слабост. Голяма — започна отдалеч той.

През тези дни вече бях чул достатъчно, за да бъда уплашен, а, изглежда, имаше още.

— А какво конкретно? Дори да ме хванат, ще ме изследват и после какво? Ще ме унищожат?

Божил се усмихна, макар да не бе смешно.

— Не, да не си луд? Толкова пари на вятъра! Помисли — могат да използват нашата апаратура за копиране на матрица и да вкарат в теб нечия друга мозъчна матрица. Ти ще се превърнеш в някой друг и дори няма да помниш настоящия ни разговор. Повярвай ми, изкушението е голямо — потупа ме приятелски по рамото. — Дори аз, представи си, мога да се изкуша да го направя. Колко мислиш, че ще е дълъг животът ми, имам предвид естествения? Така че не ставай наивен.

Това за продължителността на човешкия живот бе вярно. В тази гнилоч, която ни заобикаля в градовете, биологичният организъм има все по-малко защитни функции. Запрашеността се приближава до тази, примерно, каквато е в средностатистическа въгледобивна мина. Отделно от това съществува риск да бъдеш прегазен, застрелян или пребит — просто ей така. Ако пък бъдеш наръфан от хилядите бездомни кучета, плъхове и подивели котки, тогава ще те тръшне нелечима за бедните болест.

Нямаше какво повече да обсъждаме, така че той се сбогува учтиво и си тръгна.

Вратата отново бе заключена за мен.

38.

Тази нощ имах нужда да заспя, но изобщо не се получаваше. Една тревога се бе оформила в съзнанието ми и сега бързо набираше огромна маса. Толкова огромна, че не бях способен да виждам и не чувам нищо друго.

Ако аз съм матрикант и съм притежание на компанията, какво пречи да ме дадат на лизинг срещу пари. Изтриват мисловната матрица на Антон и мултиплицират поредния богат клиент в това тяло, а аз изчезвам. Не оставям никаква следа след себе си. Умирам ей така, ако това е желанието на някой друг, който мисли, че е негово право да решава. По-точно, по правото на един бизнес. По правото на парите. Многото пари.

Дори да жертвам свободата си — бих ли жертвал собственото си аз? Живота си, един-единствен и неподражаем Антон!

Излиза, че нямам право на живот. Според логиката на Божил аз не съм правоприемник и никога няма да мога да бъда.

Съзнавах и друго — времето, прекарвано тук, не е мой съюзник.

Демон! Аз съм демон. Тяло без душа.

Премествах възглавницата ту под главата си, ту под мишницата си. Лежах по гръб, сплел ръце пред гърдите си, или пък настрани — гушнал колене.

Технологията за това, което съм, се състои от две части. Едната част — това е скенерът, с който копират мозъчните връзки и подредбата на невроните, а другата е биомеханичният матрикант, готов да поеме нечия мисловна матрица. Оттук мога да съдя, че ако някой се добере до двете необходими условия — този скенер и тялото на матрикант, това може да се случи. От думите на Божил разбрах, че има опция за копие на нечия мисловна матрица върху моето копие, тоест да изтрият идентичността на Антон в тялото на матриканта. Истинското ми аз. И тогава аз ще бъда безвъзвратно изгубен, защото идентичността ми обитава единствено и само в тялото на матриканта.

Аз съм Антон! Не трябва да спирам да мисля като него. Не трябва да спирам да мисля като човек!

Електронната брава на вратата тихо прищракна и светна зелено. Беше отключено. Какво, по дяволите, става?

Вратата се отвори и от осветения коридор в рамката изникна човешка фигура. Ключът на лампата щракна и пред мен застана непознат мъж. Той заповедно сложи пръст на устните си. В другата ръка бе стиснал дръжката на малко метално куфарче. Изпъкналите му очи бяха насълзени, сякаш е слагал капки или е плакал. На светлината изглеждаха като прозрачни, а под тях синееха огромни подпухнали торбички. Косата му бе третирана с гел, или просто бе мазна от мръсотия и се бе сплескала откъм едната му страна. По тази причина главата му сякаш бе крива. Носеше синя униформа с черен кант на крачолите, а на гърдите му висеше килнат бадж.

Изправих се бързо.

— Тихо! Ще те изведа оттук.

Кимнах и се обух. Мисълта ми летеше. Тук нямах шанс да накажа виновните и да се спася. От друга страна — навън бях скрил на сигурно място по-голямата част от парите, които бях получил чрез Жорж и ченгето. Можех да намеря, тоест да си купя помощници и оръжие.

Следващия път, когато се върна на това място, ще съм готов.

— Оттук, върви след мен — прошепна, когато се озовахме в коридора. Като две безшумни сенки се изнизахме бързо и когато моят водач отключи добре укрепена в касата метална врата, се озовахме в заграден двор под открито небе. Огледах се и видях, макар и зад облаци от смог, очертаващото се слабо сияние на луната.

Човекът уверено ме поведе с бързи крачки към тъмната част на двора:

— Ще прескочим оградата… — дишайки тежко прошепна в ухото ми. — Там има подпряна стълба. Така че ме следвай. Разбра ли?

— Аха — потвърдих.

Не се обърнах назад.

39.

Возехме се в някакъв ръбест, непознат за мен двуместен автомобил. Някакъв артефакт, останал като антична вещ от минала епоха. Учудих се как това нещо изобщо може се движи. Доста раздрънкан и често двигателят се колебаеше в своите обороти, но след задавено покашляне, решаваше да продължи да работи. Моят спътник, изглежда, бе свикнал с особеностите на возилото, така че не даваше вид да се притеснява. Оглеждаше се постоянно, сякаш за пръв път караше в тази част на града. Бе достатъчно тъмно, а слабите фарове едва-едва осветяваха очертанията на пътя. Търсеше нещо или някого. Куфарчето беше в краката му и му пречеше, така че човекът изпъшка, наведе се и със замах положи куфарчето на колената ми:

— Задръж това! После ще ми го върнеш, че няма къде да го сложа.

Кимнах и го подпрях с ръка, за да не се изхлузи по краката ми.

— Някакво обяснение? — подхванах разговор, държейки се с другата ръка за силиконовата дръжка над вратата. Пътят в този си участък бе доста разбит, а шофьорът сякаш изобщо не се опитваше да избягва дупките. Нямах и най-малка представа къде се намираме в момента.

— Не си ли доволен? — лаконично изръмжа човекът до мен.

— Доволен съм, но защо го правиш? Защо е този риск, който поемаш? Това не разбирам — настоях за повече яснота. — Къде отиваме?

— Какво ти става, бе? След малко ще си свободен — познатото вече ръмжене.

Някаква сянка сякаш захлупваше разума ми, но аз инстинктивно се противопоставях на това. Не мога да преценя какво ме притесни, но нещо не се връзваше. Защо не отговаря на въпросите ми, а избягваше това с насрещен въпрос?

— Спри! Искам да сляза — хванах лакътя му.

— Ще спрем, когато аз кажа, разбра ли? — нервно избута обратно ръката ми и продължи да се взира напред. Известно време мълчахме и двамата, а след това добави по-кротко:

— Не е безопасно тук.

Макар и доста тъмно, можех да видя лъскавия отблясък по челото на шофьора. Можех дори да помириша обилната пот, избила по лицето му. Лъхаше на страх.

Замълчах и се загледах през помътнялото от мръсотия стъкло до рамото ми. Опитвах се да разбера къде се намираме — изглежда, излизахме от рамките на града. Не познавах това място. Светлините на сградите ставаха все по-малко и все по-слаби, докато съвсем се изгубиха.

Този човек рискува много. Със сигурност ще остане без работа, ако изобщо остане в този град. Защо? Заради един… Какъв съм в неговите очи? Каква е каузата, за която е готов да загърби всичко? Каква е каузата на един човек в този изкривен свят? Към една кукла. Тези въпроси се завъртяха в главата ми, подобно рулетка в казино, и отговорите, които възникнаха спонтанно, не ми харесаха. Този човек криеше нещо. Този човек не прави добро от широко сърце и не загърбва работата си хей така. И накрая — не иска да има могъщи врагове. Този човек прави това за пари, и то очевидно за много пари. Щом не ме унищожиха физически, а можеха, значи им трябвам за нещо. Тялото ми, освен че струва изключително много пари, е и носител на ноу-хау. Този човек ме води при другиго.

Този човек ме води, за да ме продаде!

Когато светлините съвсем изчезнаха и на пътя остана да просветват само тънките снопи на фаровете ни, шофьорът се успокои и въпреки воя на двигателя чух да отронва въздишка. Скоро твърдата настилка на пътя съвсем изчезна. Каросерията се затресе — ту пропадаше рязко, ту се изкачваше неравномерно с четирите си гуми и тялото ми се заклащаше опасно встрани и напред. Това ме принуди да стисна още по-здраво дръжката над вратата. Колата вероятно не бе поддържана добре и ужасно проскърцваше, тресеше се неестествено и проявяваше признаци за скорошно разпадане на части. Нещо се откачи от тавана и падна върху главата ми, а оттам се изтърколи върху куфарчето в скута ми. Избутах го с ръка на пода, без дори да го погледна. Замириса на изгоряло масло и кабината се заизпълва с дразнещ ноздрите дим. Возилото дори не забави своя ход. Скърцаше, друсаше и пуфтеше. Нищо чудно това да е последното й движение по пътищата — дори не бях убеден, че ще достигне целта си.

Шофьорът съвсем забрави за присъствието ми и здраво стиснал волана, натискаше безжалостно педала на газта. Недалеч пред нас и малко встрани присветнаха фарове — два пъти дълго, а после и един къс.

Сякаш някаква завеса, държала ме на тъмно досега, се вдигна пред очите ми. Миг дилема и после действие. Сега или никога!

Пуснах влажната от стискане дръжка над вратата, извърнах се странично и с всичка сила ударих шофьора по главата. Ударът ми попадна точно откъм сплеснатата част на косата му. Той не успя да реагира, главата му се отклони силно в посока на страничното стъкло и от удара в него изкънтя глухо. Нямах време за размисъл, напипах вратата, рязко отворих и скочих напосоки. Стъпих накриво и от внезапната болка и промяната на скоростта се изтърколих на замята. Ръцете ми, в опит да ме задържат на място, се зариха в прахта и забраха шепа треволяк и дребни камъчета. Седнах и ги захвърлих с ярост по колата, която, сякаш олекнала, продължи известно време, без да спира или сменя посоката. Можех да проследя движението й по жълтите подскачащи светлини на габаритите, но нямах такова желание. Огледах се, доколкото можах, на всички страни в търсене на някакъв ориентир. Почти веднага разпознах малкото метално куфарче, което преди да скоча беше в скута ми.

Взех го в ръка. То не беше тежко и аз се изправих, пренебрегвайки острата болка в кръста. Запътих се напосоки. Тази нощ луната не можеше да пробие газовата пелена, а може би имаше дъждовни облаци, но във всеки случай тъмнината бе мой закрилник. Отворих ръце и с радост я прегърнах.

Далеч зад гърба си чух истерично свирене на клаксон и форсиране на автомобилен двигател. Добре, че човекът не е пострадал по-сериозно, помислих, но това ми даде допълнителен стимул да продължа и почти затичах в тъмното. Поизкълчих още няколко пъти глезените си, но освен краткото болезнено чувство, нямах друг проблем и това дори не забави моя бяг.