Матрикант

12.

Бягството ни с Жорж от института бе толкова набързо решено и изпълнено, че нямах време да мисля за алтернативите. Дори мисля, че идеята бе на Жорж, а аз само го следвах. Той се втурна да разчиства пътя ни за изхода с такава решителност, че бях убеден — знае какво върши.

Няколко часа по-късно разсеяно съзерцавах тавана и няколкото мухи, накацали по него, на обществената тоалетна, в която се бяхме заключили. За наш късмет нямаше желаещи да ползват по това време, но въпреки това трябваше да побързаме. Постепенно започнах да излизам от шока, в който се намирах от неочакваното разкритие.

— Не мърдай! — Жорж несръчно зашиваше срязаното ми гърло. Бяхме дали пари на нахакано момче, което купи от близката аптека нужните материали. Не желаехме да влезем ние, защото предположихме, че вероятно има камери, а дали са свързани и са част от друга система за наблюдение — ние не знаехме.

— Ето! К’во ще кажеш? Майстор съм, а? — той се отдръпна, за да се наслади на творението си. — Пипни, де! Няма страшно. То и без това не те боли. Мен ме боли повече — това, одраното на врата ми.

— Какво сега? — погладих с пръсти зашитото си гърло.

— Ами, сега ще сложим отгоре пластир, и така няма да плашиш хората. Стой мирен, че слагам лепенката — залепи я бързо и очите му светнаха. — Хайде, готово. Отново приличаш на човек.

— Аз съм човек — натъртих на думата „съм“.

— Да, бе, да. Знам, но така се казва — бодрото му потупване по рамото ми би трябвало да е приятелски жест. — В какво се забърках. Пфу-у, ма-а-му стара! Как си изпуснах нервите! И, мамка му — престани да зяпаш копчето на ризата ми! Няма да падне.

— Ти дали не счупи ръката на пазача? Как силно го усука! — бързо отклоних темата. Бяхме оставили след нас гърчещ се на земята и скимтящ от болка гард в института.

— Ами, тези са луди. Да сложиш толкова слабичък гард да пази шампион. Абе, вярно, изпука нещо, ама де да знам. Сигурно не е счупена. То, ако не го бях свалил на земята, сега кой знае какво щеше да е станало с теб.

— Откъде знаеше за изхода, а ако не си знаел — как го намери толкова бързо?

Нещо ме усъмни. Събитията се бяха развили за миг и аз продължавах да намествам фактите в съзнанието си.

— Оф, за времето, в което бяхме там, разбрах много неща, ама ти, като си забил нос в онази… — сбърчи нос и под клепачите му се образуваха дъги от дълбоки резки. — Ама хайде, да не почваме отново.

— Защо ми помагаш, Жорж? — колкото и да бях стреснат от това, което направи, не разбирах причината.

— Защото мразя да ме правят на балък! Ето за т’ва! — избълва на скоропоговорка. Ноздрите му се разширяваха и свиваха ритмично. — Не могат да ме поставят в състезание, което предварително е нагласено. Не могат да ме дисквалифицират, преди да съм показал на какво съм способен. Това ли са им правилата? — Помисли малко и добави по-спокойно: — Виж, ще разбера каква е историята. Ела да намерим телефон!

Излязохме от обществената тоалетна и Жорж заразпитва минувачите за местоположението на най-близкия обществен телефон, докато аз гледах в земята, опитвайки се да крия лицето си. Тези архаични уреди за връзка все още бяха оставени за ползване на общодостъпни места и не след дълго открихме един работещ.

Докато чаках Жорж пред полуотворената врата на телефонната кабина, неволно дочух откъслечни думи от разговора: „Нищо не става… Ще ти се обаждам… Ми нямам телефон…“

— Жена ми — поясни на излизане, без да съм го питал, и затръшна вратата на кабината. — Не искам да се притеснява. Ти няма ли да звъннеш на твоята?

— Не. Не знам коя е моята. Остави!

— Да изчезваме тогава — побутна ме подканящо към покафенялата от мръсотия врата. Отваряше се навън, така че той я отвори с крак доста рязко. Ако някой стоеше отвън, със сигурност щеше да пострада.

— Да изчезваме — съгласих се аз и след като излязохме, се сляхме с тълпата — без да знаем къде отиваме.

Не знаех дали Жорж има план, но аз със сигурност нямах, затова го последвах. Трябваше ми известно време, а вероятно той можеше да ми го осигури.

Свечеряваше се и по това време столицата ставаше опасна — както за здравето, така и за живота на обитателите си. Всякаква сган наизлизаше от странни места — дупки, изоставени сгради, канализационни шахти, и плъзваше да търси препитание, в някои случаи завършващо с прерязването на нечие гърло.

13.

Пренощувахме в някаква мизерна дупка, наречена стая под наем, а на сутринта не бе нужно дълго да ме увещава, че знае къде да ме заведе на безопасно място поне на първо време.

Лесно го склоних да не използваме железницата за предвижване, за да избегнем всякакъв контрол, дори и случаен. Не след дълго, за наш късмет, бяхме качени на автостоп от един шофьор на товарен камион. После, някъде по пътя, се прехвърлихме на друг и така почти за цял ден изминахме разстоянието от няколко десетки километра до градчето, закъдето се бяхме запътили.

Малкото селце, наречено град от селски тип, бе достатъчно далеч от столицата, за да бъда спокоен поне на първо време. Изглеждаше като в онези филми, за които имах спомен да съм гледал, когато бях дете. Въздухът бе достатъчно чист, за да виждам надалеч, но лошото бе, че тук нямаше тълпа, където да се крием.

Мъжът, който ни посрещна, бе поне една глава по-висок от двама ни и това вероятно е дало отражение през годините, карайки го умишлено да превива врат. Комплекси! Всеки има. От този му навик сега изглеждаше леко прегърбен. Замаха със широките си като лопати длани, подканяйки ни да влезем.

— Хайде, де! Влизайте! Какво се туткате? Е-е-х, Жорж, как се радвам, че се отбихте — мъжът ни поведе през вътрешното дворче на къщата. — Тя, Поли, е на работа, ама като се върне, ще ви оправи стаята. То, нали знаете — вдигна извинително рамене, — в малкия град сме така. Гости с преспиване — трудно. Тя, Поли, между другото, все се сеща за теб — потупа Жорж по гърба. — Често си спомняме за гафа с оня, как му беше името, преподавателят по радио и телевизия… ъ-ъ-ъ, абе дето му смени ключовете. Ей, голям майтап падна — засмя се заразяващо и Жорж също прихна. — Та казваш, в командировка сте, а? Ами така де, няма да си харчите парите по хотели, я! Колко време не сме се виждали! Ей, изгубихме се. Толкова години! Добре, че не си забравил къде сме. Абе, скоро ще се сетите за нас, то се е видяло. Големите градове не са за живеене. То и тук достигат газовете, ама все още дишаме по-добре.

Стаята, в която ни въведе мъжът, бе малка, но съвсем прилична. Оскъдна мебелировка, разлепени на места жълти тапети на огромни цветя, но най-важното — имаше легло и диван.

— За начало, ще останем тук — поде Жорж, след като останахме сами. — Той Пинко, името му е Росен, де, ама ние Пинко му викаме, е свестен. Доста говори, ама т’ва да му е! Няма да има проблеми. Можем да стоим, колкото си искаме.

— Аха.

— Аха, я! — метна се на дивана и качи прашните си обувки върху протритата завивка, служеща за покривало. — Ще имаш време да си спомняш на спокойствие.

— Какво да си спомням?

— Е, как к’во? Каквото можеш. Виж какъв санаториум ти осигурих — пошегува се Жорж, но не се получи. Не се чувствах спокоен.

— Добре — съгласих се само за да кажа нещо.

Седнах на стола, а той припука и леко се разклати. Усилих напрежението върху единия си крак, за да запазя равновесие. Не беше добре и двамата го осъзнавахме.

— Знаеш ли — подхвана отново Жорж, — трябва да намерим онзи — истинския Антон, и да оправим нещата. Така и ти няма да „висиш“ в пространството. Цял живот ли ще се криеш?

— Няма друг освен мен! — скочих на крака и столът, на който бях седнал допреди секунда, почти отхвръкна назад. — Аз съм единствен! Аз съм си аз.

— Исках да кажа, да намерим онзи, другия с твоята идентичност… Да сложим нещата в ред.

— Стига глупости! — бях се наежил и готов да се бия, затова той благоразумно замълча.

Не знаех обаче дали бе убеден и дали ще е задълго.

Умълчахме се за известно време. Не бях сигурен, че мястото ми е тук.

Нямаше какво да правя и започнах да ровя в шкафа до леглото, където намерих някаква книга. Отворих я и се зачетох — беше приключенски роман. Бях прочел няколко страници и тъкмо ми стана интересно за дарбата на героя да привлича неприятности, когато Жорж изхълца шумно.

— Имам идея — той скочи толкова рязко, че диванът се разтресе и изскърца. — Ставай, ще ти обясня!

14.

Докато ме водеше по пътя, Жорж ме убеждаваше, че сам ще се учудя на способността на индивида да пази своята идентичност по уникален начин. Как не подозираме дори какво може да се таи в дълбините на съзнанието ни. Затова, че някъде там има нещо, което работи в режим на непрекъснат „запис“ и стига да знаем как — можем да го „прослушаме“. Спомените, според него, трябва да са уникални за личността и ако успеем да ги извикаме по някакъв начин, то идентичността ми ще бъде потвърдена, а и по този начин ще разберем какво точно се е случило с мен.

Идеята на Жорж не ми се понрави особено, но отново нямах нищо друго наум, така че се съгласих с него, макар и не много въодушевен. Изобщо нямаше спор с него по въпроса „психолог или психиатър“. „Абсурд!“, изказа се той и това бе всичко. Така че без излишни увещания, Жорж най-накрая ме домъкна до нашарен с бои цигански фургон.

Не бях влизал в циганска къща и не знаех какво да очаквам. Нямах дори и най-малка представа. Това обаче, което видях, ми хареса. Чистичко и дори ухаеше на домашен сапун. Посочиха ми да седна на дървен стол, боядисан в златножълто и тапициран с червен плюш.

— Душко, нема да са плашиш! Ша я прогоним лошотията, да знайш! — Тъмното лице на циганката почерня съвсем. Димът на някаква пръчица се заизвива помежду ни. Приятен аромат погали ноздрите ми.

— Сега ша ти приказвам малко, ама ти се отпусни, де. Нема да се стягаш! Аз ша ти казвам кога да затвориш очите. Я, потъркай тази сфера с длани! — бутна пред мен прозрачна топка. — Потъркай, потъркай, докат’ усетиш, че дланите ти са топлят. Е, това е. Дай сега на мен — издърпа топката обратно. — Преплети пръстите на двете си ръце и ги отпусни в скута.

Скръстих пръстите на ръцете си и ги отпуснах, точно както ми каза.

— Айде сега, затваряй очи и слушай внимателно!

Послушно изпълнявах.

Циганката положи ръка на главата ми и започна тихичко да пее. Толкова тихо, че повечето от думите на песента убягваха от съзнанието ми. Пееше за отдавна забравена родина, плодородна и красива. За демон, който със сила и жестокост обсебил земята и прогонил всички живи твари далеч-далеч. Мелодията беше монотонна, но въпреки това приятна. Колкото повече слушах, толкова повече ми харесваше, макар да не разбирах всичко. Музиката се промъкна през слуха ми, погали ума и се спусна натам, където вероятно биеше сърцето. Топлите ми длани започнаха да се сгорещяват, но не можех да разделя ръцете си. Бяха като слепени една за друга. Сърцето забави своя ход и тъмна врата се отвори пред очите ми. Поколебах се за миг, но събрах сили и прекрачих прага. Какво повече можеше да ми се случи.

Първото, което отбелязах, бе необичайният цвят на тревния килим, върху който стъпвах, и мекотата на почвата.

Намирах се в средата на лилава поляна, а пред краката ми извиваше тънката си ивица червено поточе. Засилих се да го прескоча, но единият ми крак изостана, стъпи във водата и потъна до коляно. „Колко тясно, а колко е дълбоко“ — учудих се. Помъчих се да го извадя, но не успях. Насилих се няколко пъти, но без резултат. Попаднах в капан и вдигнах взор за помощ. Кракът ми, натежал без причина, започна да пулсира болезнено. И ето, мъжка фигура се появи в далечината и се насочи право към мен. Размахах ръце, опитвайки се да привлека вниманието му. Той ме забеляза и почти се затича, като това ме изпълни с надежда. Най-накрая застана пред мен и аз се взрях в лицето му. Познати и любими за мен черти и изражение. Разпознах го тутакси, макар да бе някак си променен. Изглеждаше доста по-различен от това, което трябваше да бъде, но не можех да сбъркам. Бях го гледал в огледалото толкова много години. Моят собствен образ.

Той се усмихна и с бащински жест започна да ме гали по главата. Успокоих се, макар да останах затънал на място. Той потупа мястото, където трябваше да се намира сърцето му и с ръка докосна гърдите ми. Можех да усетя равномерното туптене. Туп-туп-туп. Бавно и отчетливо. Собственото ми отражение се усмихна, отдръпна решително ръка и се отдалечи, оставяйки ме все още затънал в поточето.

След като силуетът му се стопи в ефира, кракът ми олекна и аз можех да се движа. Забързах се в посоката след него, но не го виждах. Можех ли да проследя стъпките му по лилавата растителност?

Не видях други, освен своите собствени, оставащи зад мен.

15.

Не желаех да гледам тъмните и влажни очи на Жорж. Не исках и да разговарям с него. Намерих си занимание — вадех ключове от левия си джоб и ги премествах в десния. После направих това в обратен ред, и то не един път. Когато и това ми омръзна, започнах да тактувам с крак по ритъма на старо рок парче. Трябваше да са ми заети само крайниците, да работи тялото, а мисълта да е свободна.

— Ама я изплаши, горката! — кикотеше се Жорж, хванал с ръце зачервената си глава. — Само как се пулеше, а? Толкова хора са ходили при нея, ама говореща кукла… Ей, извинявай! — прегърна ме. — Не исках да кажа това. То… Аз… Такова — запецна и уж започна приятелски да ме гали по гърба, но дори от този му жест тялото ми се наклони напред. Тежка бе ръката му.

— Нищо, нищо — излъгах, — няма нищо.

Известно време мълчахме и аз се чувствах неловко. Той сигурно осъзнаваше, че бе сгрешил с определението за куклата, но вече го бе казал. Разглеждаше с такъв интерес панталоните си, сякаш за пръв път ги виждаше.

— Слушай — пръв наруши мълчанието Жорж, — той, Пинко, не е лош, ама е много любопитен, горкият. Ще почне да разпитва за командировката: „Какво па — що па.“ Трябва да решим кога си тръгваме, защото не можем да оставаме прекалено дълго.

— Ти кажи! — предложих.

— Абе, как аз да кажа? Ти не искаш да си спомняш, а аз трябва да казвам.

Не харесах упрека му. Беше неприятен с тази си упоритост да разбере нещо за мен на всяка цена.

— Нали ти разказах? Някакъв човек дойде там — в това видение, но не го познавам.

— Май не си много сигурен, а? — не се предаваше той.

— Не знам. Може и да си спомня кой беше — отвърнах уклончиво и подритнах изпречилата ми се на пътя смачкана кутийка от бира. Тя политна и се удари в прекършен метален стълб. Загледахме се във въртящата се на място кутийка, която от триенето си в разронения асфалт издаваше остър звук. Печелех време, но за какво — и сам не знаех.

— Хм! Уж ми вярваш. Уж си ми приятел — нацупи смешно устни в опит да изглежда обиден, когато кутийката най-после спря.

Някъде над нас заграчи птица и вдигнах глава, премрежил поглед, за да я видя. Тези животинки, заради храната, която намираха, се бяха приспособили да живеят в големите градове въпреки гъстия постоянен смог, но сега бях любопитен да видя отново чисто небе. Не я забелязах, а и слънцето бе пречка за това, тъй като бе в най-високата си точка и видях само горящ ярък обелиск. Това ме накара бързо да върна блестящия си поглед към Жорж. Видях го в плуващи светли кръгове и сложих длан над веждите си, да направя сянка.

След като лицето му отново се избистри, видях тревога в очите му и това ме притесни.

— Искаш да си приятел с чучело? Кукла? — напомних му думите, с които ме бе определил по време на нападението му срещу мен.

— Е-е, не де! Знаеш, не го мисля действително. Не и сега. Тогава бях ядосан, но нещата се променят. Извиних се вече. Айде и ти като малко дете. Всъщност — повдигна рунтавите си вежди, — на колко ли години си?

Отворих уста да отговоря, но само това. Наистина — каква ли е възрастта ми?

— Значи казваш — не го познаваш, а? Хм! — изобщо не направи опит да скрие недоверието си той. — Добре де, може да си спомниш. Хайде да се омитаме оттук! — Обърна ми гръб и тръгна бързо.

Знаех си, че не ме бива в лъжата. Никак не ме бива.

Забързах след него и скоро се изравнихме рамо до рамо.

— Абе, ти ще се оправиш някак си… Ама аз… — прекъсна мълчанието Жорж. — Останал съм без работа. После идват болести, болежките от тях и старост. Вечните грижи за тялото, знаеш. И това струва все по-скъпо и по-скъпо. Теб поне това ти е наред и не ти е проблем. А трябва да храня и семейство. — Изплю се ядно напред, а лекият вятър залепи плюнката на ръкава на ризата ми. Посегнах и в опит да я отстраня оттам, я размазах с ръка. Усетих влагата на петното и ми стана неприятно.

— Кой ще ми плати компенсация за това, че съм със съсипани бъбреци от химията, с която ме тъпчеха, докато спортувам? — продължи Жорж, без да забележи усилията ми да изчистя плюнката от дрехата си. — Как мислиш, че трябва да се готвиш, ако искаш да станеш шампион?

Усетих горчивината в гласа му и не ми хареса. Завист? Предполагам, да. Здравото ми тяло е проблем за хората. Да, допускам, макар да не знам дали това е така, че няма да имам проблемите с възрастта. Той също не знае това със сигурност, но дори и подозрението за това е болка за него. Завист — колкото и да не ми се искаше, това е факт и той не може да го прикрие. Тя ще го трови все повече и повече и едва ли ще намери отдушник, който да я облекчи.

Не поне докато сме заедно.

— Трябва да намерим начин да изкараме пари от тази история — каза накрая той. — Помисли! Няма начин да не успеем. Чу ли? Трябва да изкараме пари — повиши глас.

— Добре — отвърнах, без да мисля.

Остатъкът от пътя до къщата на Пинко изминахме в мълчание.

Няколкото случайни минувачи, които срещнахме по пътя, спираха и извръщаха любопитно глави след нас и от това ми стана неприятно.

16.

Колко бърза е мисълта? Не можете да разберете, докато не ви се наложи да мислите под напрежение в ограничени времеви рамки.

Оставих бележка на Жорж и тихо се измъкнах рано на другата сутрин. Бях взел всички пари и му се извинявах за това, което трябваше да изтърпи заради мен.

Добрият „лош“ Жорж! Как не го харесвах там. Дори на моменти го мразех. Но сега не желаех да пострада заради мен. Защо заради мен? Имах ли наистина вина? Щях да разбера.

Най-доброто за момента бе да не забърквам повече Жорж. Щях да му се реванширам по-късно. Надявах се да не пострада. Пък той, щом толкова иска да търси онзи — другия. Несъществуващия.

Сетих се за книгата, която бях започнал да чета в дома на Пинко, и съжалих, че не запомних наименованието й. Героят й бе като магнит за неприятности, а аз исках точно това да избегна в моя случай. Би ми било интересно той как се справя с проблемите.

Намерих работеща телефонна кабина и набрах номера на института. Рекламата, по случайност, бе останала в джоба ми. Сигналът в слушалката означаваше „свободно“ и тъкмо изгубих търпение, когато се включи:

— Ало! — мъжки глас с доста нисък тембър.

— Бих желал да ме свържете с доктор Добрева, ако обичате!

— Няма я. За кого да предам?

— Предайте й, че Антон се обажда и ще звънна пак след…

— Момент! — прекъснаха ме оттатък. — Изчакайте така! — тембърът се промени и стана по-висок. — Ще ви свържа!

Мелодията в слушалката ми бе позната, но не можех да се сетя откъде.

— Антон? — познах я веднага. Предположих, не, сигурен съм, записват разговора, но не ми се вярваше да се опитват да го проследят. Едва ли имат възможностите за това.

— Да, аз съм.

— Слава Богу! — поде отново доктор Добрева. — Чакахме да се обадиш. Ела си, ще ти обясним всичко. Тук ще си в безопасност. Грешиш, ако си мислиш друго.

— Може и да стане, но първо ще ми отговориш на въпросите. Не веднага. Ще звънна пак, по-късно.

— Не, почакай! — опита се да ме задържи тя. — Ще ти отговоря!

— Казах, не бързай с отговора! Обмисли!

Няколко секунди мълчахме и помислих, че я губя.

— Добре — сякаш, за да не ме изпусне се съгласи тя и постъпи разумно.

— Кой финансира проекта и каква е неговата цел? Разбра ли първите ми въпроси?

— Нямам право да ти кажа, но…

— Не сега! — прекъснах я и затворих слушалката. Следващата й дума щеше да бъде „Правителството“ — обичайният заподозрян, но съм сигурен, че официално не може да се намери нищо. Как ще ми докаже кой е истинският поръчител и неговата цел? Надявах се да науча истината, а с нея — може би да разбера съдбата си.

Пред телефонната кабина чакаше реда си момиче с плетена чанта в ръка. Когато погледнах лицето й отблизо, тя се усмихна.

Дали са ме проследили? Едва ли. Не и това момиче. Не трябва да се поддавам на страха. Спокоен съм, или поне така си мисля.

— Заповядайте, работи! — казах, разминавайки се с нея. — И върши чудесна работа, между другото.

Тя отново се усмихна и кимна мълчаливо.

Приятели ли са непознатите? Приятели ли са тези около нас? Предстоеше ми да разбера.

А сега трябваше да изчезвам от това градче. Щях да потърся анонимността на големия град. За квартирата ми и за офиса на движението, засега и дума не можеше да става.

Дали наистина няма да намеря там някой друг… Някой, който да нарича себе си Антон?

17.

Отново се намирах в столицата. Пътят ми обратно бе по-лесен — основният трафик от провинцията бе насочен основно към нея.

С парите, които бях взел от Жорж, бях решил да си наема стая в непретенциозен хотел, някъде в центъра на града. Можех да си го позволя поне за около месец и това време би трябвало да ми стигне, за да си реша проблемите и заема мястото, което ми се полага.

От дълго време безцелно се лутах из пустите сутрешни улици на големия град. Избирах подходящия за мен хотел. Тълпата, която обичайно наводняваше центъра, бе притаена някъде за през нощта и само чакаше изгрева на новия ден, за да изпълзи и заеме своето място навън.

Бях се дегизирал достатъчно, за да не бъда разпознат, или поне така си мислех. Приличах на клошар и дори миришех на такъв, благодарение на престоя ми в няколко кофи за боклук и торбата с отпадъци, който носех. Поздравявах малцината подранили за работа хора, но никой не ми отговори. Някои от тях се правеха, че не ме виждат, а други съвсем открито ме наругаха. Не бях чувал да е обявявана тревога, но повечето хора носеха прахови, а някои — газови маски. На почти всеки светофар имаше електронно табло, информиращо нивото на замърсеност на въздуха. Тези, които видях, светеха в зелено — показател, че все още е безопасно да се диша без маска.

Очите на минувачите гневно святкаха в моя посока. Спомних си усмихващото се непознатото момиче пред телефонната кабина. Мисля, сега ми е ясен отговорът на въпроса: „Приятели ли са непознатите?“.

— Ало, обажда се Антон. — Бях се притиснал странично към телефона в кабината, така че можех да наблюдавам дали някой на улицата не проявява излишен интерес към мен.

— Да, момент така! — не чаках дълго, слушайки познатата мелодия.

— Антон? — обади се непознат мъжки глас.

— Ало, доктор Добрева, ако обичате! — обърнах се към другата страна, за да огледам отново улицата. Нямаше спрели хора. Обичайният човешки бърз трафик в две противоположни посоки. Някъде се срещаха, сбутваха се едни с други, получаваше се запушване и уплътняване. Това уплътняване се раздуваше известно време под напора на последните, но после изведнъж се разделяше като срязано, намираше път през масата хора и постепенно отново се оформяха двете колони, за да продължат в противоположни посоки на улицата.

— Доктор Добрева е заета, но аз ще разговарям с вас.

— А не, имах уговорка с нея. Благодаря, ще затварям — Обърнах се отново към улицата. На пръв поглед бе чисто и това означаваше, че можех да напусна безопасно мястото.

— Почакайте! Точно затова ще разговаряте с мен — достигна до ушите ми, точно преди да затворя слушалката. — Въпросите, които сте й задали, не са от нейната компетенция, но ако държите на отговорите, ще трябва да разговаряте с мен.

За миг се поколебах, но това бе по-добре от нищо. Ако затворех сега — не знаех дали изобщо щях да се свържа повече с тях. Засега един разговор не ме ангажираше с нищо.

Реших да го послушам и останах на линията.

— Добре, слушам! — подканих го да започне.

— Да ви се представя. Казвам се Божил.

„Божил?“ Едва ли е истинско. Божил — Бог? Признавам, свободни асоциации от моя страна, но все пак не ми се вярва да са толкова прозрачни. Не коментирах това, а и не биха ми отговорили. Прекалено съм мнителен, но кой в моето положение не би станал такъв. Стана ми неудобно да се представям пред него и останах на слушалката.

— Отговорът на въпроса ви е: частна компания със средства на едри предприемачи. Но за неговата цел… — забави реч, — ще разбереш, когато се върнеш при нас — премина на „ти“.

Това ме изненада. „Частна компания? Да се връщам?“ Наистина не очаквах подобно нещо. Това сигурно е капан!

— Защо ще се връщам? — поисках да разбера, преди да затворя слушалката.

— Защото мястото ти е при нас. Така ли смяташ да живееш? Вечно криейки се?

— Е, поне живея — отговорих и наистина вече щях да прекъсна разговора.

— Да, така е — взе бързо думата за последно той. — Но можеш да бъдеш полезен. За нас, за обществото и най-вече на себе си. А това за обществото е отговорът на втория ти въпрос към нас. Помисли над него!

Не трябваше да го слушам, този вероятно е психолог. Знае, че макар и прохождащ политик се имам за такъв и че опитвам да впечатля с откровеност, като същевременно съм декларирал готовността си за помощ на всякакви общественополезни дела. Не бях популист обаче — това трябва да знае той. Така поне се надявах да е. Или греша? Този човек със сигурност е подготвен за разговора си с мен. Проучвал ме е. Направих асоциация с тези специалисти по социална комуникация, които преговарят с терористи в случаите, когато по някаква причина са взети заложници. Трудно биха ме прилъгали по този начин, но въпреки всичко останах на линия.

— Нищо страшно не се е случило — продължи той. — Всички участници са добре. Добрева, Лила, Галя и Жорж. Да, наистина, и Жорж е тук. Ако искаш, мога да уредя да говорите. Той сам дойде при нас.

Това бе лъжа. Сигурен съм. А след всяка лъжа доверието изчезва. Ако все пак е истина — как ли са го открили толкова бързо?

— Чакаме те — продължаваше да нарежда точно според сценария, изграден на база сравнение от това, което знаех за тези случаи. Дори можех да предугадя как ще продължи. Губеше си времето, а с него губеше и моето.

Тръгнах си, оставяйки го безсмислено да рецитира в слушалката.

Промених маршрута си на връщане към хотела, който бях вече избрал, и затова се позабавих. Не виждах къде е слънцето, но трябва вече да бе паднало ниско и обичайният задух започна да отстъпва на влажната хладина.

Отбих се в „Бърза закуска“, да хапна един бургер с аромат на говеждо и чипс.

Тъкмо привършвах с картофите, когато усетих, че някой настойчиво ме наблюдава. Чистачката бе застанала чинно до мен и чакаше да си вдигна краката. Нямаше търпение да провре пръчката с мръсния парцал под стола ми. Някой бе покапал кетчуп на пода и той се бе размазал под тежестта на нечия обувка. Заприлича ми на кървяща рана. Захвърлих остатъците в почти препълнения кош и бързо се изнизах.

Умих лицето и ръцете си на чешмата в тоалетната на Централните хали, а една двайсетачка в джоба на рецепциониста в хотела свърши останалото. Никакви въпроси и никакви адресни карти. Картата, с която се активира четецът за отключване на вратата на стаята ми, бе предадена тихомълком и почти веднага рецепционистът изгуби интерес към мен, като си намери друга работа. На стената зад гърба му висеше опушена и леко олющена икона на Девата с младенеца. Очите на светицата сякаш бяха вперени в мен.

Прибрах се бързо в стаята и се скрих под лъхащото на евтин парфюм одеяло.

За тях съм говореща кукла, ето какво съм по думите на Жорж. А какво правят хората с куклите? С красивите им сини очи?

Лила ми бе разказала за това.

18.

На другата сутрин се отбих в аптеката и купих прахова маска. Не че ми бе потребна такава, тъй като вече имах обосновани съмнения какво би трябвало да представлявам. Исках да се стопя в човешкия поток на улицата и да приличам на всеки един от тях. Като допълнителен бонус това бе чудесен начин да се предпазя от лицевия контрол, записван от камерите на обществените места. Нахлупих я на носа и устата си, преметнах връвчицата над ушите си и стегнах отзад. Поех дълбоко въздух. Би трябвало да не мога да вдишам обичайното количество, което поемах без маска. Не усетих никаква разлика, а и със сигурност не ми пречеше. Чудесно! Бях готов за улицата и за света.

Надявам се и светът да бе готов за мен.

Започнах да обмислям действията си, за да построя някакъв план.

Пред мен виждах само три възможни опции, от които да избера действията си.

Първата: да се върна в института, откъдето бях избягал, и да се опитам да разбера всичко. Рискът да ме излъжат, както ме бяха лъгали преди да успеем да ги разкрием с Жорж, обаче бе твърде вероятен.

Втората: да изчезна от този град и никога повече да не ме открият. Да започна нов живот. От самото начало.

Третата: да се върна в квартирата си и да продължа да живея, както правех това, преди да вляза в групата. За тази цел трябваше да залича всичко в института и неговите служители. Всичко, което се знае за мен и може да разкрие самоличността ми, трябва да се изтрие. Това обаче очевидно е най-брутално.

Дали да не отида в квартирата си, все пак? Един път да се уверя, че аз съм Антон и няма никой друг. Тогава ще мога да живея отново моя и единствен живот. Ами ако нещо се обърка? Ако ме задържат? Ако наистина има…

Не, засега не. Преди това трябва да разбера.

Останах навън. Инкогнито.

19.

Днес не направих връзка с Божил и прекарах целия ден в хотелската стая. Ще ги оставя да се изнервят, а това би било предимство за мен. Тогава биха могли да направят грешка — каквато и да е тя. Сигурен съм, че Божил си има господар, а той би го натиснал да правят приемливи отстъпки, вместо да ме изгубят завинаги. Така мислех, лежейки на леглото, след като бях направил тридесетина лицеви опори. Докато правех физически упражнения, можех да се концентрирам. Често използвах този метод, когато съм напрегнат, и работеше безотказно.

Сложих маската и огледах отражението си в протритото покритие на хотелското огледало. Не забелязах нищо необичайно от вида на обикновен гражданин на столицата. Доста хора използваха това средство за защита от праховата замърсеност. Така успокоен, излязох от стаята.

Бях решил да отида до „Бърза закуска“, но скоро се прибрах обратно. Нямаше много хора навън и предпочетох да изчакам, когато ще се образува човешки поток, където да се скрия.

На канапето във фоайето на хотелчето, вдигнало кокетно хълбок към мен, странично се бе полуизлегнало слабовато червенокосо момиче, като ме наблюдаваше. Сетих се, че то бе там и миналата вечер. А като помисля, бе и на предния ден.

Качих се по стълбите, влязох в стаята и застанах до вътрешната страна на вратата, долепил ухо на дървената плоскост. Ослушвах се напрегнато. Не след дълго чух нечии предпазливи стъпки, приближаващи стаята. Колкото и да се стараеше човекът да бъде тих, определих, че вероятно това е жена. Токчетата на обувките й издаваха характерното за тях почукване — чук-чук. Доближи се до моята врата, спря за миг, а после отмина, така че си отдъхнах.

Тъкмо тръгнах към леглото, когато на вратата се почука. Наведох се внимателно и събух обувките си, а след това тихо и по чорапи се приближих обратно до вратата, като прилепих ухо на студената повърхност. Дали не чувах нечие учестено дишане? Изглежда, това бях аз. Отново се почука, този път по-силно и настоятелно и звукът откънтя в ухото ми.

Бяха ме открили. Но как? Запремятах като виенско колело спомените от времето на изминалите дни. Каквото и да е станало, бях в капан. Хотелчето бе евтино и със сигурност не предлагаха рум сървиз. Кой ли бе това? И защо точно тази стая?

Започнах да изпадам в паника. Сложих няколко метални монети в шепата си, стиснах юмрук — бе станал твърд, а после отворих вратата, готов да удрям с все сила и да се боря.

На прага приятно се усмихваше червенокосото момиче от фоайето. С червен, впит в тънките й бедра клин, и отпусната свободно полупрозрачна бяла блуза изглеждаше привлекателно за представите на всеки мъж, но аз все още бях под негативна емоция, за да ми въздейства. Яркият, но, изглежда, бързо положен грим, не бе в състояние да скрие твърде младото й лице.

— Търсите ли компания, господине? — пое инициативата тя.

— Не — понечих да затворя вратата.

Тя подложи крак и вероятно щях да го смачкам, ако не бях спрял навреме. Лъскавият й черен ботуш се поколеба за миг и след това се върна в коридора.

Можех да затворя вече, но не го направих. Тя мълчеше, а аз премислях трескаво за ползите и неудобствата от едно такова посещение.

— Колко? — продумах, след като колебанието ми се бе изпарило.

— Петдесетачка — моментално изгря лицето й. — За стандарт.

Не зная какви са цените на тези „услуги“, но поне знаех какво би трябвало да е стандарт. Би било добре да затворя устата й, както и да задоволя по някакъв начин любопитството й към мен. Трябваше да си платя!

— Виж, отиваме да хапнем, а после и стандарта. Аз черпя.

Обух се скоростно, без да я допускам навътре в стаята, и после я съпроводих на улицата.

— Добре е, че носиш маска — отбеляза, докато се опитвахме да прескочим или поне заобиколим кална локва до тротоара. Някъде близо на улицата имаше теч, но кой ли го е грижа. — Не вярвам на електронните табла, показващи нивото на прах във въздуха — поясни кратко.

— Носи и ти!

— Не мога. Знаеш, трябва да продавам тялото си, а визията е всичко.

— А, да. Вярно — спестих й препоръката да си потърси друга работа.

Без да я питам за предпочитания, направо я поведох към „Бърза закуска“. Токчетата й забързано потропваха, следвайки широката ми крачка.

Не правехме впечатление на никого. Обичайна гледка за центъра на града по вечерно време — проститутка с клиент, и това ме зарадва.

20.

Тайно оглеждах клиентите на заведението, в което бях завел проститутката. Търсех признаци на засилен интерес към нашата двойка. По това време бе пълно с хора и много очи се насочваха мимоходом към нас. Бях нервен не за друго, а защото се намирахме в затворено помещение. Правех си план как при нужда ще бутна настрани масата и преодолявайки момичето пред мен, ще счупя витрината с пластмасовата табла за храна, вдигната пред лицето ми като щит. Оттам вече ще се спасявам в тълпата. Дъвчех почти насила мазните залъци, стараейки се да не въртя прекалено главата си настрани. Бях свалил праховата маска от лицето си и сега трябваше да го крия по друг начин, затова ръцете ми постоянно бяха вдигнати към устата.

— Постъпи умно, като не ме отпрати — момичето облизваше пръстите си от соса на сандвича.

Щях да прихна от смях, но дъвчех. Не очаквах тийнейджърка да ме напътства. Въпреки това наострих вниманието си.

— Защо?

— Защото няма как да се скриеш.

Едва не се задавих, но външно се опитах да запазя спокойствие. Можех да отида до тоалетната и просто да изчезна оттам, но преди това исках да разбера какво знае.

— Кой ти каза, че се крия? — оставих всичко в таблата и взех салфетка, за да забърша мазнотиите от пръстите си.

— Цели два дни те наблюдавам. Криеш се от някого. Ще ядеш ли чипса? — посочи с пръсти картонените разкъсани кутийки в таблата ми.

— Не, изяж ги! — огледах се за място, където да хвърля салфетката. Все още се колебаех дали да не използвам случая, за да стана от мястото си и да изчезна оттук, откачайки се от момичето. Тя не знаеше нищо конкретно — това бяха само догадки.

Мазните й пръсти сграбчиха пакетчето с чипс и го изтръска в скъсаната и омачкана хартия на сандвича. Забърка си смес от огризки зеле, пица, пържени картофки и незнаен брой сосове.

— Хайде да не се обиждаме кой какво може. Щом казвам „криеш се“ — значи, криеш се. — Каза го толкова спокойно и убедено, че аз го приех така, сякаш ми съобщава добре известен факт.

— Добре, така е. Бившата ми жена… — вдигнах извинително рамене. — Не ми дава мира. Наела е детектив да ме търси. Не съм плащал издръжката вече година и половина. Заложих жилището и мислех да изчезна с парите, но сега трябва да чакам едни документи, а те се бавят. — Приех нейния маниер и заговорих бавно и спокойно. Приказвах банални истории — клишета, но се надявах да звуча истински.

— Хм, възможно е — изглежда се хвана. — Моят надзорник ме задължава да го информирам за всякакви случаи като твоя и щях да го направя. Бога ми, още днес щях да го направя, но щом бившата те тревожи… Разбирам. Само, моля те, не ми казвай, че тя е кучката!

— Кой те задължава? — нещо не разбирах това момиче.

— Надзорникът. Не знаеш ли? Това е човекът на полицията, на когото се отчитам. Ти как мислиш, че мога да работя без протекция?

Останахме на масата не повече, отколкото тя да си дояде остатъците от храната. Стори ми се, че бе доволна и дори започна да се усмихва.

По-късно в хотелската стая можех да потвърдя първичното си предположение за възрастта й. Голото й крехко тяло нямаше как да ме излъже. Нагледно можех да си припомня как изглежда човешката скелетна система.

За петдесетачката, която й дадох, се постара доста. Острите й малки гърди не спираха нито за миг играта с отворената ми, пресъхнала от желание уста. Бледорозовите й зърна, твърди и остри, натискаха ту устните ми, ту проникваха дръзко, за да си поиграят с езика ми. Това ми хареса. Ухаеха на горски плодове, но нямах представа кога ги е освежила. В банята нямах лосион. Сигурно си бе донесла. Права бе да се сърди, ако се съмнявам в професионализма й.

Не след дълго забравих за мислите и се отпуснах в рая на общата ни игра.

Аз също се постарах.

Като човек.

21.

Изпратих момичето рано сутринта. Не знам защо, но я оставих да пренощува при мен. По-скоро на нея не й се тръгваше. Прегърнала ме през врата, усещах топлия й дъх на рамото си през цялата нощ. Погледнато отстрани — приличахме на двойка влюбени от ниско разряден филм. Стереотип!

След като си тръгна, сложих праховата маска, нахлупих ниско шапка — благодарих се за студеното време, и се запътих да намеря здрава телефонна кабина. Не използвах една и съща, разбира се.

— Опитваш се да ни изнервяш, така ли? — Божил се засмя в слушалката, когато се свързах с тях.

Не отговорих веднага, тъй като се изненадах, че бе разгадал тактиката ми. Не бях подготвен за това и нямах никакъв друг план за действие.

— Не се обаждаш и мислиш, че държиш козове, така ли? Ще дойдеш тук и колкото по-бързо — толкова по-добре. Ела на същото място — знаеш къде е.

— Не! Още не.

Опитах се бързо да измисля нещо. Нещо, което да ми даде насока за по-нататъшните ми действия. Ориентир.

— Ще ми отговориш на още въпроси — продължих интуитивно, — като започнем от това: Какво съм аз!

— Изкуствена черупка. Това си ти. Временен дом. Само сме ти копирали човешка мисловна матрица. Съвсем истинска при това, да знаеш.

Това ме ядоса истински. Въпреки че търсех отговори, това не исках и не можех да приема отведнъж. Засилих се да затворя слушалката, но в последния момент размислих и пак я прилепих до ухото си. Бях твърде афектиран от думите му, за да измисля нещо позитивно.

— Отгатнах какво целите, Божил. Ах, ти! Ти! — изхълцах и от възмущение нямах повече думи.

— Нищо не си отгатнал, ела си! — твърдо отправи покана към мен. — Твоят дом е тук.

— Подготвяте марионетки, предварително форматирани мозъци — това правите. Властта искате. Контрол. Политически кукли да правите. Ето това — нали?

Божил мълчеше. Това би трябвало да означава съгласие с думите ми, затова продължих:

— Но аз се провалих, нали? Мисловната ми матрица се провали. Тези човешки незаличими отпечатъци.

— Изобщо не си наблизо в предположението си за нас. Не е така — Божил въздъхна. — Какво искаш? — гласът му бе отслабнал.

Дали не се примири? Едва ли. Но тук идваше моят момент и трябваше да действам. Не се поколебах и преминах в атака, преди той да размисли.

— Паспорта си и пари. Двеста хиляди долара. Малка компенсация за това, което ми причинихте. Обещавам, че няма да се срещнем повече и няма да чуете нищо за мен.

— Това е невъзможно — гласът му отново се втвърди. — Ела и ще обсъдим нещата. — Думите му прозвучаха като заповед.

Аз мълчах и се стараех да слушам, но и активно да мисля.

— Това е само експеримент, нищо повече. Никаква политика. Нищо. Имаме договор, забрави ли?

Не бях забравил, разбира се, но предвид обстоятелствата считах, че това не е основание да се върна там.

— Божил, утре ще се обадя за последен път — бях сериозен в намерението си. — Ако не сте готови с исканията ми, ще се постарая пресата да научи. Ще опиша нещата в специално изявление и ще го заверя при нотариус. Всичко. От — до.

Чух в слушалката как тежко си пое въздух, преди да отговори.

— Ако направиш това, мъртъв си, да знаеш! И не ние… — Сякаш друг човек слушах да говори с мен. От предишното приятелско отношение не бе останало нищо. — Не се мисли за безсмъртен! Не са те проболи с ножа на подходящо място.

Това заплаха ли беше? Имам ахилесова пета и съм имал невероятен късмет? Разстроих мисълта си отново и сигурно щях да допусна грешка, за която по-късно щях да съжалявам, затова побързах да приключим разговора:

— До утре. Ако сте готови, ще ви посоча къде да ги оставите. Ако не приемете, сърдете се на себе си!

Затворих слушалката, преди да ми отговори каквото и да било и бързо се отдалечих от това място.

Цялата вечер прекарах с проститутката. Имах нужда да се отпусна и това бе единственият начин, за който се сещах и имах възможност.

Като допълнителна екстра — беше ми приятно в нейната компания.

— За какво мечтаеш? — попитах я, галейки голите й малки гърди.

— Мечтая си за слънцето. Виждам го — отговори шепнешком. — Знаеш ли къде се намирам сега?

— Не — не се и опитах да отгатвам.

Тя повдигна лицето си и ме тупна нежно по гърдите с малкото си юмруче.

— В Египет. Там има слънце. От сутрин до вечер жарко слънце. Представяш ли си?

Опитах се да си представя и затворих очи.

Лежахме по гръб един до друг под въображаемото слънце и топлината се разстла в голите ни тела. Не исках да мисля за нищо повече. Не исках и да говоря. Нищо не исках вече.

Така премина нощта.

Отново онзи стар филмов стереотип.

22.

На сутринта се събудих от дразнещо почукване. Момичето бе станало преди мен и потропваше с токовете на ботушите си, прекосявайки малката стая. Още разтърквах очи, когато тя вече бе до вратата. Гримирана и устремена.

— Трябва да тръгвам, имам клиент за тази сутрин — изкриви устни, наподобяваща усмивка, пъхайки кутийка презервативи в малката си чанта.

— Няма да ходиш! — Скокнах от леглото, но се спънах от чаршафа и паднах в краката й, като пред очите ми се изпречиха високите й лачени ботуши.

Тя отскочи назад и вдигна чантичката високо пред лицето си. Бе взела позиция за защита.

— Не ми казвай какво да правя — сряза ме тя, — разбра ли! Никога! Какво си въобразяваш? — завъртя бързо тънкия си ханш и затръшна вратата след себе си.

Наругах се наум за проявената слабост — никога повече. Никога!

Опитах се да дишам бавно и дълбоко и не след дълго бях вече спокоен. Да прави каквото мисли за добре — не ме интересува! Тя бе случайна проститутка от улицата. Една от многото.

В някои дни като днешния бе достатъчно мрачно, а в късния следобед там, където не работеше уличното осветление, можех да пропадна в някоя шахта. Купих си джобно фенерче със собствено динамо — стискаш многократно и енергично спусък на дръжката му, то произвежда ток и свети слаба крушка. Капаци отдавна нямаше. Няма и да има, защото отиваха за скрап. Един капак, изкупуван в пунктовете за старо желязо, струваше няколко сандвича. Не повече. Виждах хора с фенерчета на каски върху главите си. Бе доста по-удобно, трябва да призная. Ръцете им бяха свободни.

Намерих работещ телефон, достатъчно далеч от хотела, в който бях отседнал. Застанах с гръб към счупената страна на кабината. Вятърът се провираше оттам и духаше като през усилвател, като се чу характерното за това просвирване „Фиууу!“. Гърбът ми запуши дупката и шумът от вятъра секна.

— Готови ли сте, Божил? — исках да съм официален, това си бе сделка, затова говорих в учтива форма.

— Да, готови сме — беше спокоен. — Ще получиш парите — ти и без това си ги заслужи. Паспортът също е у нас.

Прозвуча ми искрен, а и защо да не е. Наистина си бях заслужил парите — нали имахме договор, за който той спомена в предишния ни разговор. Изиграх ролята си на експеримент и сега трябваше да си платят. Само че тази игра е за двама, драги Божиле! Паспортът ми трябваше само за да ги подхлъзна, за да ме търсят чрез него. Ако се хванат на тази уловка, разбира се, но защо да не опитам. Мислех да намеря някого, за да ми изработи паспорт с фалшива самоличност, който след това да използвам, за да се покрия. Във всеки случай, надявах се, поне да спечеля малко време.

— Ще ви звънна утре, за да ви кажа как ще ги взема. Хайде, за сега толкова — затворих, без да чакам. Инициативата оставаше в мен.

Започнах да стискам дръжката на фенерчето, защото бе достатъчно тъмно. Нахлупих шапката и вдигнах маската на лицето — тъкмо навреме.

„Внимание! Внимание! Прахова замърсеност! Прахова замърсеност!“ — включиха се говорителите на системата за оповестяване на населението. Близкото информационно табло засвети в червено. Бе време да се прибирам и ускорих крачка, внимавайки къде стъпвам.

Пътят ме прекара покрай стара хлебарница. Осветлението едва мъждукаше, но все пак вътре зърнах две забързани фигури. Ухаеше на топъл козунак. Увиха ми един в стара брошура за дребните пари, които дадох.

Пред вратата на стаята ми в хотела се препънах в нещо. Бях се замислил и не го забелязах, докато краката ми не се удариха в някаква мека топка. Сведох поглед и видях прегънато на две човешко тяло. Сърцето ми се сви, защото веднага познах червената коса. Наведох се и повдигнах с ръка главата само за да видя разбитото лице на проститутката.

— Какво, по дяволите, стана?

— Хм, ох! — наведе засрамено лицето си надолу.

— Чакай! — извадих картата и я прокарах през четеца на бравата. Вратата се открехна и тялото на девойката изпадна в стаята. Помогнах й да си прибере краката, след което се огледах. Коридорът беше тих и пуст. Затворих и помогнах на момичето да се изпъне на леглото.

Едва сега успях да я разгледам добре. Лицето й бе подпухнало и загрозено от големи морави петна. Под ноздрите й бяха полепнали корички засъхнала кръв.

Напоих хавлия с хладка вода и посегнах да почистя лицето й. Тя го дръпна назад, но после се постара да не мърда, присвила силно очите си. Болеше я и макар да изохка на няколко пъти, ми позволи да го направя и сега изглеждаше по-добре.

— Какво стана? — настоях за отговор.

— Пари — отвърна. — За шибаните пари. Ето! — извади изпод блузата си смачкана топка банкноти.

— Кой?

Тя стисна устни и извърна глава. На скулата й имаше издута мораво-зелена буца в правилна кръгла форма.

— Не си ги отчела? Ясно ми е, да знаеш — не ми трябваха повече обяснения. — Трябва да кажа на семейството ти. Те ще се погрижат за теб.

— Няма нужда. Добре съм — захлупи с ръка буцата на скулата си.

— Дай ми номера ти казвам! — повиших глас.

— Нямам семейство. Ти какво си мислиш? — обърна се към мен и сбърчи вежди.

— Нямам предвид мъж, знаеш. Родители, братя, сестри, братовчеди. В краен случай — приятели.

— Сама съм — очите й видимо потъмняха. — От онези деца съм, които уж всички милеят за тях, но сме отраснали в най-мизерните домове. Какъв друг шанс имам?

— Ти ще ми покажеш кой го направи, нали?

— Защо ти е да знаеш и какво ще направиш? Той има семейство, а аз какво съм? Боклук. Точно това ми каза, докато ме налагаше: „Ти си парцал, с който се бършем между краката и го хвърляме“, а после, докато кръвта ми изтичаше и умирах от болка, ме изнасили.

Обърна гръб и прегърна колената си, а крехките й рамене се затресоха. Чувах хленчовете на това създание, накъсвани от тихи стонове. Със замах хвана косата си и я изтегли нагоре и назад. В ръката й остана червена перука, която тя захвърли, без да гледа на земята. Макар и смачкана, истинската й коса заблестя като злато. Бе средно дълга и руса.

Оставих до леглото леген със студена вода, редом с окървавената кърпа, и излязох.

Намерих обществен телефон в шумен ирландски пъб. Пих едно тъмно пиво в опушен ъгъл, а някакъв разгонен мъжкар, който между две бири на висок глас ми разказа последните си преживявания с жените, ми правеше компания. Не ми бе приятен, но не желаех да ме запомнят като клиента в заведението без консумация, затова пиех и слушах разсеяно глупавите му истории.

Когато привърших питието си, станах и отидох да се обадя на Божил. Бях приготвил дребни монети за телефонния апарат, но изгубих известно време, докато бъркам в джобовете си. Докато правех това, някакъв непознат мъж най-любезно ми предложи от неговите. Помислих си, че може да е гей, защото не бе прието да се помага на непознати. Tъкмо се чудех какво да му отговоря, когато намерих своите, така че с усмивка му ги показах. Мъжът с видимо неудоволствие се обърна и седна на бара с гръб към мен, като от време на време извръщаше глава в моята посока. Усмихнах му се за последно и му обърнах гръб.

— Божил, утре чакам Жорж с парите и паспорта в метрото — виках в слушалката, защото почти не чувах гласа си от шума, който вдигаха развеселените клиенти. — Пускате го да се вози от край до край. Цял ден. Така че нека си вземе вода и нещо за хапване. Аз ще го намеря. Ако не го видя утре, пускате го вдругиден отново и така, докато се свържа с него.

Треснах слушалката, преди да ми каже каквото и да било. Не бях склонен да преговарям.

Поръчах още една половинка от тъмното пиво. Гърлото ми бе пресъхнало и гореше.

Върнах се при разгонения мъж, а той сякаш не ме позна и започна да разказва това, което вече знаех. Оставих гласа му да заобикаля съзнанието ми, а аз започнах да премислям отново: Ако Божил имаше друг план, Жорж нямаше да е сам в метрото. Предполагах, че съм им нужен за нещо. С нещо съм много необходим и ме искат на всяка цена. По някакъв начин трябваше да разбера своята цена и да я изтъргувам. Не знаех какво и как, но се надявах скоро да измисля.

Допих си бирата, платих на бармана и се изнизах незабелязано от шумотевицата.

23.

На връщане купих дюнер с вкус на пилешко месо, кутия трошливи бисквити и две бутилки минерална вода — дано да е истинска и да става за пиене. В този град много стоки, продавани в магазините, са фалшиви и не отговаряха на това, което пише на опаковката им. Човек трябваше да е внимателен откъде пазарува. Даже хората вече не са хора — усмихнах се, макар да не ми беше смешно. Нямах предвид себе си, разбира се.

Заваля силен дъжд и за кратко време уличните дупки се напълниха с вода.

Докато прескачах калните локви, опънал над главата си найлонов дъждобран, неволно ставах цел на столичните шофьори, които с удоволствие при преминаване близко до мен ме опръскваха чак до кръста. Всъщност бях забелязал, чe това е тяхното единствено удоволствие в иначе напълно анархичното движение по пътищата на столицата ни.

Много хора предпочитаха да изчакат някъде, защото опасността този дъжд да има киселинен характер бе съвсем реална, от което кожата и дрехите можеха да пострадат.

Обикновено разсеяният рецепционист на хотела този път ме спря още на влизане:

— Почакайте, господине! — почука с нещо метално по дървеното гише — получи се много неприятен звук.

Още преди да продължи, разбрах, че нещата може да се усложнят. Бях сигурен, че не е за добро.

Приближих към него с дъждобрана, сгънат в ръка, и с възможно най-широката си усмивка.

— Трябва да напуснете хотела, господине. Не искам неприятности тук — беше притеснен и това му личеше.

— Слушай, ето ти пари — бръкнах в джоба на якето и извадих портфейла. Отделих няколко банкноти, а останалите ги хвърлих на гишето пред него. Мислено благодарих на Жорж още веднъж, макар че бях взел парите му без неговото съгласие. — Има достатъчно за престоя ми, а ти не ми връщай ресто — намигнах му с усмивка. — Тръгвам си вдругиден. Рано сутринта. О’кей?

— О’кей — прибра намусено парите. Обърна гръб и си намери работа с някаква парцалива тетрадка, като ми даде да разбера, че компанията ми не е желателна. Не чаках второ подканяне и бързо се шмугнах в коридора. Тихо, почти на пръсти достигнах до стаята си. Човекът нямаше да съжалява, че е взел парите — щях да съм невидим.

24.

Малко по-късно същата вечер галех меките златни коси на момичето. Бе положила глава в скута ми, а погледът й обхождаше грапавата и мръсна повърхност на някогашния бял таван. Не можеше да се очаква кой знае какъв стандарт в този хотел. За толкова пари обаче бях доволен. Най-вече от възможността да съм в столицата инкогнито.

Разкопчаната й риза се бе разтворила на мястото на гърдите и отдолу в нежни извивки грееше тънката й розова кожа. Бе се изпотила и миниатюрни капчици маркираха мястото на порите. С мъка се удържах да не прилепя устни към притегателното място. Общото й състояние все още бе недобро, а аз не желаех да се възползвам от нейните прелести в такъв момент.

Усетих между пръстите си откъснат косъм. Погледнах го отблизо. Не много дълъг човешки косъм с малко бяло коренче. Както всичко в живата материя изниква от коренче, живее известно време и макар човек да полага грижи за него — умира. После пада, за да отстъпи място на друг. Не зная защо, но се пресегнах и го прибрах в джоба на ризата си. Постарах се тя да не забележи това и мисля, че успях.

— Утре ще си почиваш, а в другиден ще те повозя на метро.

Подутите й устни се изкривиха в насилена усмивка и след това затвори очи.

Аз направих същото.

25.

Този сивкав ден излязох доста по-късно от обичайното. Пошлях се безцелно, като след няколко километра пеша се убедих, че никой не ме следва.

От малък павилион с почти разпаднали се ламаринени стени купих пържена риба и малко готова салата. Исках да дам нещо по-здраво за хапване на момичето. От пазара й купих бутилка плодов нектар — бабата се кълнеше, че лично го е варила и е натурален. Парите ми застрашително намаляваха.

Ходех с наведена глава, внимавайки къде стъпвам, а и така не можеше да бъда разпознат от десетките улични камери. Имах чувство, че всички те се въртят право към мен и се взират в лицето ми. Не знаех дали тези, от които се криех, имат достъп до записите, но със сигурност не трябваше да ме има по камерите.

Още щом влязох във фоайето на хотела разбрах, че има нещо ненормално и този път съм загазил. Рецепционистът се извърна с гръб и побърза да се прибере в служебното помещение, намирайки си някаква безполезна работа.

На диванчето — онова, същото, на което видях проститутката за първи път — се бе разположил едър мъжага, правейки се, че чете окъсано списание.

След като видя движението на рецепциониста, той свали четивото пред себе си и ме заразглежда нахално. Продължих пътя си спокойно, като се опитвах да не гледам в неговата посока. Почти преполових разстоянието, когато чух изскърцването на пружините на диванчето и от този звук изтръпнах.

— Почакайте, господине! — мъжът бе скочил пъргаво, за да ме пресрещне, и аз се заковах.

Пуснах в ход широката си усмивка с надеждата, че е станала грешка и мъжът търси някой друг.

— Да — обърнах се към него.

Сега, изправен пред мен, можех да преценя истинското му телосложение. Бях респектиран и нямаше как да премина по-нататък. Дебели вежди, надвиснали над светлите му очи, и гърбавият крив, вероятно чупен някога нос, направиха нещата за мен да изглеждат още по-страховити. Приличаше на боксьор, чието лице дълго е било обработвано от неговите съперници. Инстинктивно насочих поглед към ръцете му — в синхрон с цялото му излъчване, на лявата си ръка имаше ожулени кокалчета на показалеца и средния пръст.

— Вие сте в номер четири, нали? — завъртя се, подхвана ме под ръка и усетих силата му. Поведе ме толкова внимателно към стаята, сякаш се стараеше да не ме счупи.

„Мамка му!“ — изругах наум. — „Шибаният рецепционист! Трябваше да му дам повече!“ Не се съпротивлявах, защото беше безсмислено. Не и в тази ситуация. Трябваше ми план, и то бързо.

— Хайде, отваряй! — бяхме стигнали пред вратата на стаята и аз съсредоточено гледах в краката си.

Започнах да бъркам по джобовете си, правейки се, че търся картата за четеца на бравата. Исках да спечеля малко време.

— Слушай, бе, отворко, отваряй ти казвам! — Мъжът силно стисна бицепса ми. — Не ми трябваш ти, така че побързай и не ми пречи!

„Момичето!“ — Светна ми и получих облекчение. Не бе дошъл за мен.

— Хайде, дай да видим къде се е скрило зайчето ми! — горната му устна се повдигна към края на носа му и на преден план се показаха позачупени в краищата правоъгълни предни зъби.

Намерих картата в джоба си, плъзнах я в четеца и след като светна зелена светлинка, отворих вратата. До стената, почти на прага бяха строени лачените ботушки на момичето и мъжът поклати доволно глава.

Нейде отвътре, вероятно от банята, се чуваше приглушеният шум на течаща вода. Помислих, че девойката си взимаше душ. Нормално е — всички, прибиращи се от улицата, имаха нужда от това, стига да можеха да си го позволят. Водата, миеща телата на хората в града, течеше към канала на кафяви струи. А когато валеше, сърбежът от киселинността, наваляла с дъжда по кожата на хората, бе непоносима. Тогава най-застрашени бяха очите и който не можеше да се скрие от дъжда или нямаше очила, които да сложи, рискуваше да получи усложнения.

Тъкмо пристъпихме от късия и тесен коридор в малката стая, когато избухна оглушителен шум. Не разбрах какво става, но някакво парче дърво ме удари по рамото и падна в краката ми. Мъжът до мен отпусна хватката си на ръката ми и се свлече на пода.

В този миг се появи отнякъде и момичето. То скочи пъргаво, възседна гърдите му и протегна ръка към мен:

— Помогни, бе, какво зяпаш!

Сега ситуацията започна да ми се изяснява. Момичето, мъжът с наранена глава и строшеният дървен стол.

Свалих колана от панталона си и завързах тежките му ръце за крака на леглото. То не бе много голямо, но се надявах поне да е достатъчно здраво. Мъжът се бе строполил удобно близо до него.

Откачих колана и от неговия панталон, за да привържа краката му един за друг. Постарах се да са стегнати, но не до кръв.

Станах и взех от хладилника лед, а момичето, все още седнало на гърдите му, ме гледаше безмълвно.

Напълних с лед пликчето от пазара и го сложих на главата му — там, където се бе образувала вече тъмносиня подутина.

Момичето стана от тялото му и двамата седнахме на леглото, като тя ме хвана за ръката и стисна силно.

Не казах нищо — страх я беше.

Изглежда, ледът помогна на мъжа да дойде на себе си. Завъртя бялото на очите си, проблеснаха на слабата светлина и опита да освободи ръцете си, за да се надигне. Не успя и от устата му захвърчаха слюнки:

— Хей, курво, развържи ме веднага! Мамка ти, строши ми главата!

— Хайде! — задърпа ме за ръката момичето — Да изчезваме!

— Чакай, така ли ще го оставим? — съпротивих се на напъна й.

— Нека пукне, гадината! Пфу! — изплю се по посока на вързания. — Пребъркай го и му вземи пищова!

— Не, не мога, почакай! — бях объркан. „Какъв пищов? Откъде, по дяволите, знае, че има пищов?“ — Дай да се разберем с него.

— Бе, какво има да се разбирам? — не отстъпваше тя и започна трескаво да прибира нещата си в чантичката. — Взимаме му всичко. Ще се обадим след час на рецепцията, да влязат тук и да го развържат. Не че не искам да пукне, искам, и то много, но не желая да ме похарчат за убийството на скапаното ченге.

— Ченге ли каза? — обърнах се към нея. — Чакай малко!

Това бе много по-лошо от обикновен сблъсък с някакъв си бандит. Сега си обясних защо лицето му бе такова — бе срещал всякаква измет по улиците на града и, несъмнено, многократно бе имал сблъсък с тях, но въпреки това бе оцелял.

Отново беглец. Можех ли да бягам вечно! Или да предам момичето на ченгето, за да не ме закачат? Тя бе от тази прослойка в обществото, която все за нещо може да хванеш. А и проституцията, макар и широко разпространена, не бе легализирана.

„Хора! Homo Sapiens! Разумен човек! Отношения и чувства! Общества с различни прослойки, групи и сдружения на различна основа. Отшелници, бунтари и революционери. Неудачници, криминални субекти и тук-там опитващи се да бъдат почтени граждани. И между тези сблъсъци АЗ. Един не съвсем човек, според техните представи. Играчка с неустановена за мен цел. Кукла. Защо аз трябва да решавам този сблъсък? Защо да съм съдник? Затова ли съм създаден?“

— Къде ще се скриете, бе? Ще ви смачкам като гниди! — слюнката свободно се стичаше по бузата на мъжа, а оттам покапа на килима. С мъка удържах порива си, да не се пресегна и да я забърша от лицето му.

— Хайде, остави го! — задърпа ме напористо момичето. — Той е изродът, за който ти казах. Моля те!

— Какъв ме нарече, бе, курво долна? Ти ли ще ме правиш на балък? Къде са мангизите, а? — пръскаше още слюнки срещу момичето. — Моят дял. Ти какво мислиш, че не контролирам клиентите ти?

— Чакай! — спрях я отново, защото тя вече натискаше дръжката на вратата.

— Не знам с кого си била и колко ти е дал? Ха-ха! — засмя се насила мъжът. — Нали и те имат семейства, обществен пост и други, несъвместими с техните постъпки, неща? Изнудвам ли ги? Не-е-е! — опита да освободи ръцете си, но го заболя и отново се отпусна. — Само че ще плащат всичко, що вършат, знаейки, че не трябва. Щом не си светец, плащай! Грешникът плаща! Винаги! Най-мразя да ме правят на балък! Разбра ли? — опита се да седне до леглото, но не успяваше, така че аз му помогнах.

Така му беше по-удобно и той примигна с клепачи към мен в знак на благодарност.

Това вече бях чувал. Някой прави някого на балък.

Момичето бе останало до вратата и се колебаеше какво да направи.

— Като стана дума, ти ми приличаш на някого — обърна очи към мен, вече видимо по-спокоен. — Ще се сетя аз.

Извърнах глава — не исках да ме запомни добре, и започнах да приготвям нещата си в брезентова чанта. Бързах и вероятно щях да пропусна нещо.

— Ще ви открия, гадове! Помнете и треперете! — изгърмя гласът на ченгето.

— Е, сега те… — момичето се приближи и вдигна над главата си останалия здрав стол. Изумих се — откъде това слабо тяло събра сила, за да го направи.

— Чакай! — застанах пред нея и вдигнах ръка, да се предпазя.

— Пусни ме да мина! — побутна ме с гърди тя. — Тоя няма да ни остави!

— Чакайте и двамата! Ох, какви сте! — въздъхнах. — Ще ви разкажа една история. Успокойте се!

След кратък размисъл тя спусна стола и демонстративно седна на него. Кръстоса тънките си крака, а после извади цигара и запалка.

— Давай, че нямам време! Разказвай, каквото ще разказваш, но по-бързо! — запали с треперещи пръсти цигарата.

И така — започнах да разказвам историята си. Поне тази част, която знаех до момента.

Докато изпуши тънката си цигара, вече бях свършил.

За известно време никой от тримата не продума. Полицаят дори бе забравил да пъшка.

— Ето! — със замах свалих лепенката от гърлото си. — Виждате пресен шев, но отдолу няма нищо страшно. Жив съм.

Двамата ту гледаха към мен, ту се споглеждаха многозначително един друг. Никой от тях не се решаваше да предприеме каквото и да било, а аз чаках. Каквото и да е, но нещо — някаква реакция. Историята, която им разказах, бе необикновена и достатъчно объркваща, за да е невероятна, но бе истина.

— Отвържи ме, бе, момче! — примоли се мъжът накрая. Стори ми се сговорчив.

Тя обаче бързо стана на крака, прехвърли чантичката си на рамо и бутна назад стола.

— Не бой се, бе, момче! — продължи завързаният.

— Не му вярвай! — обади се девойката.

— И ти не се страхувай! — обърна глава към нея. — Да забравим, а? Простих ти! Прости и ти!

Момичето извади втора цигара и поднесе огънчето към нея. Ръцете й отново трепереха. Посегнах, за да й помогна да задържи пламъка, но тя ги отдръпна рязко от мен. Отстъпи крачка, вперила зелените си очи в лицето ми. Погледът й се спусна към гърлото ми, а после се върна отново към очите ми. Сигурно я плашех. Не външният ми вид, същността ми. Това бе добре. Беше повярвала. Но дали мъжът бе повярвал?

Реших да рискувам. Развързах първо краката, а после освободих и ръцете му.

Той се изправи, разкърши рамене, които изпукаха, развъртя врата си на всички страни, а после внезапно ме сграбчи за гърлото и ме напсува вулгарно. Усетих как пръстите му се впиха в зашитата ми рана и стиснаха толкова силно, че за миг не можех да си поема дъх. Започнах да бутам мъжа в гърдите, да блъскам, но ръцете ми срещнаха каменна преграда. Посегнах и ритнах с крак неговия — без резултат. Ченгето приближи лице съвсем близо до моето и очите му започнаха да ме изследват внимателно. Аз не можех да окажа съпротива и наругах глупостта си, че го бях развързал. Беше ми за последно, защото започнах да губя съзнание. Физиономията на мъжа започна да се размива, а светлината — да потъмнява. Краката ми олекнаха и аз безволево отпуснах тялото си. Отпуснах и ръцете си — светът бързо се замъгляваше и се превърна в черна точка.

Тогава онзи трябва да ме е пуснал, защото се намерих, паднал на колене, поемайки дълбоки глътки въздух. Светлината постепенно започна да се възстановява и първото, което видях, бе момичето — там, на стола, с цигара в ръка.

Все още изправен на крака пред мен, ченгето се обърна към нея:

— Ти вярваш ли, бе?

Тя закима трескаво.

— Е, май и аз ти повярвах.

Той се надвеси над мен и ми подаде ръка, но аз бях твърде отпаднал и предпочетох да остана на земята. Ченгето вдигна рамене и започна да разтрива подутината на темето си, като сгърчи лице от болка.

— Ама как си ме изпраскала само! Кучка! После ще се разправям с теб.

Нямах друг полезен ход — довлякох се до леглото и все още омаломощен, приседнах на крайчеца му. Започнах да възстановявам нормалните си функции.

„Какви са възможностите на това тяло? Защо ножът не ме засегна фатално, а сега бях почти свършен?“

— Дай това! — наведе се и взе колана си от земята. После го препаса и стегна толкова здраво, че коремът му изпъкна като топка. — Значи казваш, търсят те? Аз защо не знам, а?

— Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си мислиш, че е така — измислих някаква „мъдрост“ в отговор.

— Хм, може и така да е. Кой знае? — съгласи се неохотно той. После се наведе и вдигна пликчето с лед, сложи го на темето си и приседна до мен.

Проститутката придърпа стола и се настани срещу нас, кръстосвайки крака. Порови из чантичката си и оттам извади нова цигара и запалка. Поднесе огънчето към лицето си и запали. Ръцете й вече не трепереха.

Мъжът извади изпод дрехата си плоска метална манерка. Отвъртя капачката, надигна я и отпи жадно. Адамовата му ябълка подскочи и бързо се върна на място. Той свали манерката от устата си, забърса устни с ръкава на дрехата си и мълчаливо ми я подаде. Замириса на спирт. Мъжът ме гледаше изпитателно. След кратко колебание се пресегнах и я поех — трябваше да приличам на тях. Отпих глътка и понечих да я върна на мъжа, когато момичето протегна ръка към мен.

Ченгето ми даде знак с очи и аз подадох манерката на момичето.

— Знаех си аз, че историята с бившата ти жена е пълна глупост. Прекалено добър си за такава история — пое манерката тя.

Потънахме в мълчание, всеки зает със собствените си мисли.

26.

На следващия ден имах уговорена среща с ченгето. Неочаквано като развитие, но сега имах нужда от него. Той също не действаше безкористно, както ми се струваше. Чакаше точно в уговорения час и одобрително кимна, когато се появих навреме за срещата ни.

Слязохме в метрото на станция „Опълченска“, където още на входа ме посрещна оглушителна реклама, излъчвана по голям дисплей. Исках или не — ушите ми възприемаха поредната заблуда, убеждаваща ме да купя нещо си. Ядосах се. Хората плащат пари, за да се превозят, а не да ги бомбардират с реклама против волята им. Това е терор над гражданите. Ето къде нашата партия ще трябва да вземе отношение.

„По дяволите, та аз не съм политик, или поне в този момент не ме приемат като такъв.“

Ченгето показа полицейската си карта, за да влезем в служебното помещение на охраната, и след като затворихме вратата, шумотевицата от рекламата утихна.

— Здрасти, Влад! — здрависа се с мрачно фиксиращ ме с поглед мъж. — Няма да се бавим, брато!

„Тези, които те гонят, не са такива, за каквито се представят пред теб, да знаеш! Не са всесилни — уверяваше ме полицаят рано сутринта. — Имам един длъжник в охраната на метрото, така че отиваме да намерим този твой герой.“

Бях се доверил на неговия нюх. Имаше самочувствие на добро ченге и сигурно бе така.

— Покажи ми камерите във вагоните и излез да дръпнеш един фас! — обърна се той към охраната. Човекът не отвърна, вместо това посочи с ръка два големи дисплея и все така с мрачното си изражение излезе навън.

— Давай по-бързо, ако можеш! — седна на стола и започна да натиска бутона на мишката, увеличавайки малките прозорчета на дисплея.

Не мина много време и в тълпата забелязах това, което търсех.

— Стой! Ето го! — не повярвах на късмета си.

— Кой, с червеното яке ли? — полицаят източи врат и наведе главата си. По някаква причина, вероятно точно за целите на разпознаването, камерите във вагоните бяха настроени да излъчват цветен сигнал и това много ни помогна.

— Не този — другият. С черното кожено яке. Едрият — посочих Жорж. Така облечен, изглеждаше дори още по-внушителен в сравнение с останалите пътници.

— Аха. Носи май някаква чанта. Да, бе — запомних го.

Стана енергично и се приближи до вратата.

— Влад! — викна през нея, все още извърнал глава към монитора.

Охранителят се върна все така намусен и безмълвен. Цялото му държание показваше, че не бяхме добре дошли, но явно по някаква причина не можеше да откаже.

— Тази камера — почука с пръст по монитора ченгето. — Пише „номер три“. Кой влак е това?

— Този влак е на първа линия и в момента точно спира на „Сливница“ — мъжът се вгледа внимателно в нея. — Нещо друго?

— Мамка му, Влад! Кажи ми, кога ще спре тук?

Охранителят погледна някакво електронно табло, а после часовника на ръката си.

— Ще ти кажа, щом дойде — отвърна. — Излизаш оттук и се качваш в първия вагон.

— Слушай! — ченгето се обърна към мен — Отиваш в хотела и ме чакате с момичето. Не мърдате никъде, разбра ли?

Добре би било да се махна оттук, защото се чувствах притеснен, но и в хотела нямаше как да се върна.

— Не мога да се върна там. Освободил съм стаята.

— Стига простотии! Отивай и кажи, че стаята е за мен. Аз ще се оправям после. Точка.

Полицаят бе категоричен и това ми подейства. Сигурно знаеше какво прави, а и на този етап нямах друга идея.

— О’кей — не чаках втора подкана. — Там сме.

— Дай ми пликчето! — протегна ръка и присви пръсти.

— Ето — подадох му найлоновата торбичка.

Когато му бях разказал за плана ми за срещата с Жорж, той го одобри, но бе категоричен, че трябва да прехвърлим съдържанието на чантата в нещо друго. С толкова много пари в него Жорж едва ли щеше да е сам и това също споделих с полицая. Не зная с какво можеха да заставят Жорж да изпълни мисията, но ченгето ми бе казало, че това не е мой проблем. Повярвах му.

Изнизах се покрай потния намусен охранител и изчезнах по най-бързия начин.

Оттук натам нещата бяха извън мен.

27.

Разстоянието, което трябваше да измина, не бе голямо и не ми отне много време, за да я намеря на уговореното място. Червенокосата проститутка, примамваща клиенти на едно от най-красивите места преди време в София — Лъвов мост.

Успоредно на моста, като гърбица бе преметната широка тръба над канала на реката, която бе спукана или пък някой умишлено бе пробил широк отвор и от него шуртеше вода с голям дебит. Не знам става ли за пиене или за нещо друго, но някакви хора бяха подложили метални кофи и след това, като пристъпяха тежко, газейки в локви и превити под тежестта на товара, отнасяха тази вода незнайно къде.

Загледах се в мускулестите тела на застиналите животни — каква гордост, каква сила излъчваха! Спрях за кратко, за да се полюбувам, но нещо смути възторга от гледката. Нещо не бе както трябва. Замислих се и осъзнах причината — лъвовете бяха останали само два. На другия край на моста каменните постаменти бяха пусти. От четири бронзови скулптури, символ на моста, бяха останали само две. „Не за дълго“ — помислих с тъга. — „Металът бе по-скъп от историческата памет на гражданите.“ Някой бе изписал с черни разкривени букви — „Съединението прави силата“, върху най-близкия до мен сив свод на моста. Реката бе затлачена с боклуци и водата се бе вдигнала от тясното си корито. Стари дрехи, пластмасови опаковки, найлонови пликове и автомобилна гума, оплетени в порядъчно количество клони и шума правеха пътя на водата почти непроходим.

На това място преди много години са се изпълнявали екзекуциите на престъпниците. Съществувало е правило — престъпник, който не е от града, се беси пред портата, през която е влязъл. Именно тук е била една от най-важните порти на старата ни столица и тук са обесени някои от участниците в историческото за България Априлско въстание. В последствие лъвовете са поставени от инициативен комитет на признателните граждани, като символ с мемориално значение в памет на обесените революционери. Потръпнах.

Помнех и други години, когато мостът бе един от символите на столицата. Красотата на града, уви, остана в черно-белите картички, публикувани от време на време в някое шарено рекламно списание, и то само заради контраст, а не заради художествена стойност. Предполагам сега малко хора можеха да правят разлика между красиво и грозно, изкуство и халтура.

И така, изучавах с интерес лицето на момичето, кълчещо предизвикателно ханш пред минувачите, като че ли я виждах за пръв път в живота си. Зелен грим около красивите й очи езера, ярко лилаво червило на устните й. Грееше като звезда в посивелия ронлив град.

Около нея — десетки човешки тела, движещи се в постоянния организиран хаос на това място. Скришни и не толкова, дори нагли погледи се стрелкаха към стегнатото й тяло, но малцина можеха да си позволят разхода. Останах доволен от този факт.

Забрах я под мишница, а тя леко се задърпа и аз се принудих да поотпусна хватката си.

— Още ли те е страх от мен?

— Ти пък… И по-страшни неща съм преживяла. Да не мислиш…

Тя пак се задърпа. Няколко минувача ни изгледаха, преди да продължат по пътя си, и това никак не ми хареса.

— Хайде, пак в хотела! — не желаех да ставаме обект на интерес и пуснах ръката й. — Моля те! Всичко ще бъде наред.

— Какво стана? — тръгна, гонейки широката ми крачка. — Ох, по-бавно! Не си чувствам краката. Не знам колко часа висях на кирливия тротоар права.

— Клиенти? — невинно зададох въпрос, надявайки се да не е намерила. Лошо спрямо нея, но не знам защо така желаех.

— Един. Ама нищо не стана — отговори бързо, като че ли с леко извинение. — Искаше на вересия — до три дни щял да се издължи. Казах му да дойде след три дни. Така че, ако питаш за пари, ядец.

Не зная защо, но от това получих известно облекчение.

— Ще имаме пари, обещавам! — подхванах с патос. — Ти няма да работиш.

— Да не би да ми предлагаш нещо, скъпи? — прозвуча иронично и бях сигурен, че тъкмо това бе целта й.

— Да, но първо ще ми кажеш името си. Истинското.

Тя спря за миг, погледна дяволито и каза:

— А твоето? Щом ще сме съдружници, как да те наричам?

Момичето имаше право.

— Антон — отвърнах.

— Таня — представи се тя и лицето й изгря. — Името ми е Таня.

Докато пресичахме трамвайната линия, изровените релси проблеснаха пред очите ми като дълга стълба, водеща наникъде.

Хрумна ми една луда идея. Нямах време да я обмисля, но исках да се махна оттук, а нямах все още отговорите.

— Таня — обърнах се към нея, — ще ми направиш ли една услуга?

— Всичко за теб, партнер — задъхано, но весело отвърна тя.

— Ще се обадиш на телефон, който ще ти дам, и ще се представиш като репортер в някоя медия. Все едно коя, ще измислим, и ще искаш да си уредиш интервю с един човек. На него обаче ще отида аз — и преди да отговори, добавих: — Важно е.

Забързахме, без да се оглеждаме и без да коментираме повече. Навели глави, като клин запробивахме тълпата по улицата, а след това се вляхме в потока на хората в нашата посока. Натам вече бе лесно.

Заведох я до телефонна кабина, която бях използвал и преди. Знаех, че е грешка, можеше да я наблюдават, но ченгето ме бе успокоило, че хората, които ме търсят, вероятно не са толкова могъщи: „Някой е вложил много пари в тази работа и ще иска да изкара неколкократно от това — казваше той. — Не знам кои са, но ще разбера. Щом става дума за кинти, и то много — там съм.“

Рискувах, а бяхме уморени да търсим друг телефон. Сега забелязах монтираната камера над кабината. Дали бе там и миналия път, когато я ползвах? Едва ли. Щях да съм я видял.

— Гледай в земята! — казах й тихо.

— Какво? — не бе чула от обичайния градски шум.

— Не гледай напред и наведи лицето си надолу! Има камера.

Тя разбра съвета ми и наведе главата си.

— А! О’кей — прие нещата без повече обяснения.

Упрекнах се, че досега не съм й купил прахова маска. Моята не я свалях навън. Ако не трябваше да се излага на показ, както изискваше професията й, сигурно би се съгласила. Все повече хора носеха маски и очила. По сградите и кооперациите климатиците можеха да поемат огромното количество прах, но навън положението бе страшно.

Набрах номера в офиса на движение „Нова генерация“ и подадох слушалката на Таня:

— Ще търсиш Стефан Ангелов.

— Ясно — пое уверено слушалката тя.

Докато уреждаше срещата, се заслушах в гласа й. Бе мелодичен. Красив език е българският и на нея й отиваше да го говори. Стефан щеше да се съгласи. Бях повече от сигурен.

През цялото това време Таня бе навела лицето си, точно както й казах.

Когато свърши разговора, тя се обърна към мен и кимна безмълвно. Стефан бе приел.

Малко по-късно се озовахме на мястото за срещата, за да го огледаме. Беше нескъпо заведение в градинката зад Градската библиотека, каквито в тази част на града имаше много. Набелязах си кът, встрани от вратата — сепаре с приглушена светлина, далеч от случайни погледи. Хареса ми. Дано да няма хора в него, когато дойде времето за срещата. Точно в този момент бе свободно, както всъщност и повечето други маси. Не повече от пет-шест клиента се бяха настанили близо до витрината и разсеяно гледаха навън, а часът на срещата бе почти същият, но на следващия ден. От това, което видях, останах доволен. Щях да се видя със Стефан.

— Хайде, сега наистина към хотела. — поведох я енергично, когато отново излязохме навън. — Нямаме повече работа тук.

Таня покорно ме последва.

Добро момиче!

28.

Ченгето удържа на думата си и дойде в хотела. Имах известни съмнения, но нещата, разбира се, бяха извън мен. Нямах друг избор — рискувах заради парите.

Беше застанал на прага на вратата, така че нямаше как да се измъкнем, ако нещо се обърка. Можех само да се надявам това да не се случи.

— Някакви проблеми с рецепциониста? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Не — отвърна момичето вместо мен.

— Взе ли ги? — включих се в разговора и аз.

Без да отговори, полицаят хвърли на леглото шумолящ пакет с дръжки. Стори ми се, че би трябвало да е по-пълен, ако е това, което чакахме. Седнах до пакета, взех го на колене и отворих дръжките. Вътре имаше друг, по-малък, а на дъното — дебели пачки с пари и паспорт. Банкнотите бяха едри купюри. По-лесно се пренасяха, но и повече биеха на очи.

— Взел съм си своето — обади се ченгето. — За риска, който поех. Нали знаеш — лошите неща се случват на добрите хора! Та ето защо съм имунизиран срещу неприятностите. А ти — разтегли устни в крива усмивка, — заслужаваш ли ги? Трябваше да си затваряш устата, както си им обещал.

— Хм, кой ще повярва на проститутка и корумпиран полицай, ако излезе тази история? Какво доказателство ще им покажете? — веднага съжалих за думите си. В момента бях напълно беззащитен.

— Ха! — засмя се той. — Логично, братко Франкенщайн. Да не повярва човек — бива си те и теб!

Момичето приседна до мен. Положи ръка на рамото ми и попита с интерес:

— Това ли е?

Не й отговорих, а се обърнах към полицая.

— Добре — казах, — всичко е наред! Няма нужда да ги броим.

Той се подготви да си тръгне и като закопчаваше дрехата си, подхвърли:

— Нещо друго?

Хванах с две ръце шанса, който ми се отвори.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах с надежда. — Без теб няма да мога да се справя.

Ченгето повдигна дебелите си вежди.

— Някой открадна живота и душата ми и сега е време да си плати — изстенах и стиснах юмруци.

— Не ставай глупак! — мъжът ме хвана за лакътя и стисна силно. — Едвам се удържам да не те смачкам като хлебарка. Още сега. Така че не ме предизвиквай!

Заболя ме.

— Утре да ви няма оттук! Ясно! Имате кеш, така че нямате проблеми — ченгето се запъти към вратата. — Следващия път, когато ви срещна, мога да ползвам оръжието си.

— Ясно — отговорих.

— Ясно — повтори след мен и Таня.

Сега вече нямах търпение той да си тръгне и се надявах да не го видя никога повече.

— И да не си помислил даже да плашиш някога човек! — извика ченгето, преди да затвори вратата след себе си. — Лично ще ти извия врата, да знаеш!

Нямаше нужда от повече уговорки. Дори не чакахме утрешния ден, а няколко минути по-късно напуснахме хотела. Разбира се, носех праховата маска на лицето си.

29.

Стефан Ангелов не изглеждаше никак добре. Не се учуди, вероятно е предполагал, че може пак да се срещнем. Както и да е, надявах се да не го следят. Но Стефан определено бе притеснен. Кръглото му лице сякаш се бе издължило и брадичката му бе несъразмерно заострена. Бледата му кожа бе изтъняла до прозрачност, дори на приглушената светлина в заведението. Рядко поглеждаше към мен и се страхуваше да срещнем очите си. А може би просто бе гузен за нещо.

— Антон загина на 24 май тази година — започна обясненията си пръв, без да съм го молил за това. — По-точно, тялото на Антон. Престрелка между две улични банди. Бил е в неподходящо време на неподходящо място, казаха от полицията. Знаеш как е — Слушах думите му, но те някак нямаха смисъл.

„Младежът с раницата! На булевард «Мария Луиза», преди да стигна до офиса на движението!“ Изведнъж нещата като че ли си дойдоха на място.

— Мозъкът му също загина — продължаваше обясненията си той, — но два дни по-късно. На 26 май бе копирана матрицата на все още живия му мозък, а тялото му бе погребано. Той нямаше роднини и бе идеален за този експеримент. Никакви юридически спирачки. Та дори външно не е нужно да сте еднакви! После онзи, който наричат матрикант, но с копие на мозъчната матрица на Антон, влезе в групата. Това е. Антон и без това щеше да влезе в групата. Беше се записал — ти знаеш. Щеше да влезе като човек, а ако го бяха избрали, щяха да излезат двама. Антон и негов изкуствен аналог — матрикант. Каква е разликата? — погледна очаквателно, но аз все още не отговорях и настъпи известна пауза.

Трябваше ми известно време, за да осъзная новината, че съм мъртвец. Не усещах нищо по-различно. Наистина нищо!

„Реален ли е този свят, или бе кошмарен сън? Твърде дълъг и все по-мъчителен.“

Той човъркаше кожичките около ноктите на пръстите си и ги късаше с настървение, после ги хвърляше по земята. Продължаваше да се чувства неудобно, а това започна да се предава и на мен. Изнервих се.

— Как можеш… Ти…! — не намерих подходящо продължение.

— Честно казано — аз също не исках. Дори ходих няколко пъти в института да моля да се прекрати експериментът. Убеждаваха ме, че това е необходимо и неизбежно. Говорят за технологична революция и такива неща.

— Стига! — не исках да слушам повече. — Аз съм експеримент, така ли? И щом решат, че не съм нужен повече, тогава?

Отново настъпи неловка пауза. И двамата се бяхме замислили. Стефан доста бързо бе изпил питието си. Бледото му до този момент лице се зачерви и по това разбрах, че алкохолът започна да дава отражение върху организма му.

— Според мен, наистина си прав. Ти си експеримент. Не им е ясно за какво го правят дори и с този резултат — надигна глава през рамо и даде знак на сервитьора, а после се наведе към мен: — Ако успеят да направят такова прехвърляне на мозъчна матрица, едва тогава ще решават как могат да го ползват. Така мисля и аз сега. А ти, защо не се върнеш? Може пък така да трябва, а? — макар да ме придумваше да го направя, усетих колебанието в гласа му.

— Да? — сервитьорът се бе изправил до масата. Бе дошъл неочаквано бързо.

— Да оправим сметката — поръча Стефан. — Аз черпя! — посочи ме с пръст.

Сервитьорът кимна и се отдалечи от нас така безшумно, както се бе появил преди малко.

— Няма да ме хванат! — стиснах юмруци. — Поне не в този ми вид. И няма да се върна… В този затвор.

Той не оспори определението ми. Той също знаеше, че това е така. Там за мен бе затвор.

— Светът се движи напред, Антоне! С нас или без нас. Мислят си така — Стефан Антонов поклати глава. — Струва ми се, че ти си опасен само защото не се подчиняваш. Върни се!

— Хм, помисли за себе си, не за мен! — подхвърлих. — Много знаеш.

Той не отговори. Започна да бърка по джобовете си, търсейки нещо. Намери портфейла си и се успокои.

— Един съвет от мен, Стефане! Само защото сме приятели.

Той престана да върти главата си и ме погледна притеснено.

— Не се бъркай в тази история, защото ще загазиш! — казах не силно, но достатъчно, за да ме чуе. — Много ще загазиш.

Стефан въздъхна дълбоко — видях гърдите му да изпъват връхната му дреха за миг и после отново да се приберат в слабоватото му тяло. Той отново завъртя глава по посока на бара, някъде над рамото ми, вдигна ръка и помаха.

Поседяхме, докато дойде сервитьорът, и протегна ръка към мен. Стиснах я и почувствах топлата влага на потта му. Разделихме се, без да си кажем „Сбогом!“.

Докато премествах няколко стола по пътя си на излизане, малко се забавих.

— Антоне! — чух гласа на Стефан зад гърба си. Обърнах се и спрях, за да го изчакам да приближи.

— Може ли един въпрос? — бе платил бързо сметката и вече излизаше.

Когато бяхме навън, спряхме пред вратата.

— Питай! — подканих го — Само че по-бързо!

— Колко пари платихме за интервюто във вестник „Алтернатива“ миналата година към края? Помниш ли? — изстреля набързо.

— Пет хиляди на ръка на редактора, за да излезе на първа страница. Нали аз му дадох парите? — отговорих, без да се замислям. Когато се усетих защо пита, посегнах с пръст и го бутнах леко в гърдите. — Ей, ама ти май не вярваш, че съм този, който съм, а?

Устните му се свиха, гъста мрежа от бръчки опаса ъгълчетата на очите му.

— Аз съм Антон, все пак. Да знаеш — сложих противопраховата маска на лицето си и забързах да се слея с тълпата. Той остана на мястото, на което се разделихме — затворената врата на заведението.

Не вярвах, а и не исках да се срещаме никога вече.

30.

На връщане влизах в различни магазини и рискувах да се движа по малки улички, където всичко можеше да ми се случи, само за да се убедя, че никой не ме следва. Това започна да ми тежи. Исках по-скоро да си върна живота, който си бях подредил, преди да вляза в тази проклета група. Предвид обстоятелствата, бях обнадежден от разговора със Стефан — друг Антон няма. Имало е — но вече не.

Не трябваше да се радвам за това, но какво пък — онова е било просто едно тяло, което така или иначе все някога се предава във времето и загива.

Аз съм Антон. Аз съм същността на Антон — неговите мисли, неговите решения, неговите действия.

Какво трябваше да направя?

Отговорът бе колкото елементарен, толкова и безалтернативен: Хората, които бяха забъркали това ужасно дело, трябваше да забравят за случая.

Или просто да изчезнат.

31.

Не бяхме се карали, но когато Таня ми каза, че си тръгва завинаги, нещо в мен прегоря. Отдалечаваше се бързо от мен и знаех, че няма намерение да се връща обратно.

— Таня! — забързах след нея, опитвайки се да не привличам внимание. — Почакай! — дръпнах я леко за ръката

— Какво искаш? — обърна се рязко към мен. — Забрави ли нещо?

Засуетих се за миг, но после формулирах въпроса си.

— Познаваш ли други ченгета?

— Защо? Дори и да познавам, какво те интересува?

Чувствах някаква нужда от нея и нейната помощ. Не знаех какво точно искам, но някакво съмнение витаеше в мен, откакто бях говорил със Стефан.

— Трябва да намеря информация за една гангстерска престрелка, но искам информацията, която е вътрешна, а не тази за пред медиите.

— Ти си луд! И ченгето ти го каза — престани да се забъркваш в неприятности! Оттук натам никой не трябва да пострада — и понечи да си тръгне.

— Таня! — отново я задържах за ръката. — Остани с мен!

— Ха! Да преследват и мен, така ли?

Бе права и осъзнах това. Всичко се обръща против мен и започнах да губя надежда.

— Къде ще отидеш? — попитах, защото не исках да губя връзка с нея. — Ти изгуби надзорника си и не можеш да работиш повече. Поне не в този град.

— Прав си — усмихна се криво. — Не без помощта ти стана така. А къде отивам — не е твоя работа. По-добре и ти изчезвай оттук.

— Не и преди да съм си свършил работата.

— Каква? Да убиеш някого? И какво от това? — блъсна ме с кокалестото си юмруче в гърдите. — Какво ще промениш? Какво значение има това?

— Моят живот нищо ли не значи? Нима не разбираш? — избухнах и веднага съжалих. Тя наистина не можеше да разбере, защото бе от другата страна. За тях аз не съм човек.

Известно време се гледахме мълчаливо.

— Имам пари, знаеш. Искам да кажа — имаме пари. Ела, моля те! — опитах отново.

Бяхме застанали по средата на оживена улица и постоянно някой се блъскаше в нас. Привличахме прекалено много внимание, а не трябваше да е така. Оглеждах се на всички страни. Това настроение се предаде и на нея.

Тя въздъхна, подхвана ме под ръка и се запътихме в случайна посока.

Въздухът бе горещ между телата на хората — миришеше на пот, мръсотия и развалена храна. Таня сбърчи нос и се загледа в краката си. Имаше доста извадени плочки от тротоара и краката ни се спъваха в дупките, пропадаха в меката кал, а и ни беше страх да не паднем в някоя отворена шахта. Киселинният дъжд бе разпердушинил платнените тенти и те висяха парцаливи над главите ни. Слязохме на пътното платно и се запровирахме между препълнени кофи за боклук и спрели завинаги автомобили. Замириса на тор и край ухото ми изпръхтя кон, теглещ разкривена препълнена каруца. Тя скърцаше, увиснала на колелата си от тежестта на боклуците — старо желязо, картон и пластмаса. Наложи се бързо да отскочим встрани, за да не бъдем прегазени.

— Искаш отговор, нали? — този път Таня първа пое инициативата.

— Да.

— Отивам в манастир. Ще се отдам в служба на Бог. Това е. А най-добре направи го и ти.

— На Бог? — това бе наистина изненада — думи за Бог на една проститутка.

— Да, на Бог. Какво толкова чудно има в това?

— Откъде пък ти хрумна? — наистина бях любопитен. — Леко, внимавай! — дръпнах я, за да прескочи някакво човешко тяло, проснато на земята.

След нас някой се спъна в него и го изруга. Друг му се скара за нещо и настана голяма кавга. Не се обърнахме, но чувахме силните крясъци, докато бързо се отдалечавахме от мястото.

След известно време Таня продължи да говори:

— Когато бях малка, идваха сестри от манастира и говореха за Бог и неговото милосърдие към хората. Раздаваха ни храна и дрехи в приюта. Никой друг не ни е посещавал там. Никой друг не ни е носил нищо. По-късно разбрах — чиновници са крали чрез машинации пари от бюджета за храна и издръжка на приюта. Виж! — извади изпод блузата си малко сребърно кръстче, висящо на бяла верижка. Досега не бях го забелязал, дори когато сме били интимно. Трябва тайно да го е сваляла по това време или го носи от днес.

— А има ли Бог? — позаинтересувах се. — Сега, ако кажеш, че има… — провокирах я, без да ме бе предизвикала.

— Е, очевидно за теб — не! — отвърна бързо. — Пък и нямаш нужда от него.

Това ме ядоса.

— Аха, значи, ако имаш нужда — има Бог, ако нямаш… И тъй като имате нужда, понеже ви е страх от естествения процес и неизбежната смърт, си го измисляте. За мен Бог — Творец, е някой си или няколко хомо сапиенса. Създали ме по свой образ и подобие. И притежаващ същата онази човешка глупост. Нали така? Логично. А за теб — това са хора, които, уви, не познаваш, защото са те изоставили. Наричат се родители. — Бях набрал скорост и дори не помислих да спирам. Сигурно я бях засегнал с думите си за родителите й, но това бе истината и тя би трябвало отдавна да я е приела. — А ако говориш за предците си, то науката е категорична относно теорията на Дарвин за произход и еволюция на видовете. Имаш ли изобщо представа за това, че ако твоите предци в Южна Африка преди сто и петдесет хиляди години не бяха се хранили с миди от Индийски океан, за да им се развие мозъкът, сега в най-добрия случай щеше да ровиш с пръчка в земята за грудки и да живееш в пещера. А що се отнася за Бог — щеше да знаеш за него, колкото, да речем, едно куче. Между впрочем, кучетата имат седемдесет процента от твоето ДНК, а човекоподобните маймуни — деветдесет и осем процента.

— Не го познавам твоя, как го каза — Дарвин, нито ме е грижа, дори да е така. — Таня спря. Спрях и аз. Погледна ме в очите и продължи: — Аз познах милостта на Бог и искам да му служа. А ти, щом не познаваш Бог — Творец, можеш да познаеш Бог — Хранител.

— Бог — Хранител? — е това вече бе прекалено. — Бог — Хранител, казваш. А къде е този твой закрилник, когато около теб пребиват, изнасилват, убиват, а? Къде е? — набрах скорост и тя трудно можеше да ме спре. — Къде е, когато умират хора от глад и болести. Когато ги газят по улиците или изпращат на бой. Нещо не виждам да се грижи за тях. Защо ли е Хранител само за богатите, а? Защо не му пука за тези, които наистина имат нужда? Молитвите на бедните не са достатъчно усърдни ли?

— Не богохулствай! — целуна кръста и го пусна обратно в пазвата си.

Подхванах я внимателно за ръка и отново тръгнахме с потока. Помълчахме известно време.

— Е — какво, Таня? Излиза, че Бог — Хранител може да се купи. А кой има пари за това? — спрях за момент и някой ме блъсна в гръб, напсува ме и заобиколи, бутайки ме грубо.

Таня също спря и се обърна към мен:

— Ако трябва — ще си купя. Така да знаеш!

— Таня, религията е тест за интелигентност на индивида.

Тя не отговори и не ми стана ясно дали изобщо разбра мисълта ми.

Задуха силен вятър и вдигна прах нависоко. Премрежихме очи, за да се предпазим. Таня дори ги закри с шепа и изплю жълта плюнка в краката си. Аз се благодарих, че нося прахова маска на лицето си. Хората се стараеха да ни заобикалят, но това не можеше да продължи дълго. Отново ни заблъскаха и почти насила поехме отново.

Тълпа, съставена предимно от невежи, неграмотни и озлобени индивиди.

Притиснах с ръка дрехата си отдолу — там, привързан за тялото ми, бях скрил пакета пари. На улицата кражбите на лични вещи от хората бяха ежедневие.

Петнист кльощав пес заби зъбите си в прасеца на левия ми крак и тутакси отскочи встрани. Засилих крак, за да го ритна по муцуната, но при вида на гладните му очи ми стана жал за него и не го направих. Не ме заболя и затова подминах, но Таня се стресна и ме стисна за ръката, сбутвайки тялото си към моето.

— Та значи, на Бог ще служиш — в манастир ще ходиш, така ли? — не се предавах.

— Да, изчезвам от всичко това. Писна ми!

— Стой! — спрях внезапно. — Криеш се!

— Глупости — избяга от погледа ми и се загледа в краката си.

— Така е, по дяволите, Таня! Така е! — извиках триумфално. — Помниш ли как разкри лъжата ми при нашата първа среща? Помниш ли как безпогрешно отгатна, че се крия? Това може да разбере само онзи, който го е изпитвал — размахах пръста си пред лицето й. — Така е, не ме лъжи!

Тя се засуети за миг.

— Добре де, крия се. Какво от това? Теб не те засяга — отговори нервно и извърна глава.

— Не разбирам. До днес стоеше на пиацата, нагиздена, видна от всички страни, а сега — криеш се и бягаш.

— Абе, ти глупав ли си, какво? — изпъна в линия красивите си устни момичето. — Не разбра ли, че от днес нямам защита. Няма го ченгето зад мен — надзорникът.

Лицето й се бе зачервило, а очите й се насълзиха.

— Е, какво от това? Ще работиш за собствена сметка — наистина не разбирах какъв е проблемът й. — Няма да си плащаш, ще внимаваш за клиентите — това не стига ли?

— Не, не стига! — избухна не на шега. — Дължа пари. Много пари, и то на хора, които ще си ги вземат, или с мен е свършено.

Това бе проблем, но не чак толкова голям, колкото й се струваше. Можех да й помогна.

— За какво пари? Ето — имам… Хм, имаме пари. — предложих най-искрено и инстинктивно се хванах за дрехата, под която бях привързал за тялото си плика с пари.

— Продадох единия си бъбрек — каза просто тя. — Преди около две години — допълни и заби поглед в краката си. Погледнах натам, но не забелязах нищо интересно по тях. Обсипани със ситен прах черни ботуши. Бях сигурен, че ги е изчистила, преди да излезе от хотела, но престоят на улицата бе дал своето.

— Как така?

— Така — отговори ядно. — Как не разбираш! Виждаш ли всички тези нещастници по улицата? Колко от тях мислиш, че ще оживеят до четиридесетгодишнината си? — и преди да отговоря каквото и да било, продължи: — А до петдесетгодишнината? Знаеш ли какъв е бизнесът с човешки органи?

— Но ти нямаш белег? — усъмних се в думите й. — Поне за това съм сигурен — спомних си нежната розова кожа около плиткото й пъпче.

— Загря ли? — някой я блъсна отзад и тя се притисна към мен. — Взех парите, а после си намерих ченгето и така… Длъжница съм и сега вече ще ме накълцат.

— Че той, дългът ти, значи не е върнат. Надзорникът се е възползвал от теб, но не е решил проблема ти, само го е отложил, докато работиш за него. Кофти — изругах останалото наум — бе толкова цинично, че не желаех тя да го чува.

Тълпата се бе поразредила и Таня се загледа в сградата на отсрещния тротоар. Дали не позна някого или нещо? Загледах се и аз — видях нескопосан опит за реставрация на фасадата на иначе хубавата някога постройка. На мястото на гипсовите орнаменти беше лепнато някакво тяхно подобие, вероятно от леки материали — може би пластмаса или стиропор. Бе боядисана в оранжев цвят, но вече достатъчно почернял на няколко места. Както и да е — не беше се получило добре. На помпозна светеща табела бе изписано: „Луксозен магазин за всеки.“ В този град явно всеки може да си позволи и малко лукс, каквото и да разбираха за това. Стана ми смешно.

— Ще си купуваш ли нещо?

— Не. Остави ме, само ми кажи къде да те намеря после! — съвсем спокойно каза Таня.

— Защо? Защо не сега? Защо после? — придърпах ръката й. За кратко очите ни взаимно се проучваха.

— Не мога сега… Дай ми време! Само кажи къде ще ме чакаш — извърна глава.

Не искаше да гледа очите ми и нещо ми подсказа да бъда нащрек. Огледах се бързо наоколо, а тя не реагира.

— Колко пари ще вземеш? — запитах директно.

— Какви пари? — сепна се момичето.

— За мен — отново я дръпнах за ръката, за да видя очите й. — Смяташ да ме предадеш за пари, а дори не знаеш кой ме преследва.

— Пари ли? — избухна насреща ми. — Не ми трябват пари! Свобода искам, но ти не разбираш, не разбираш, изобщо не разбираш! — заблъска с малките си юмручета по гърдите ми.

Придърпах я силно и тя не успя да се освободи, така че стояхме прегърнати по средата на улицата, а тези, които не успяваха да ни заобиколят, се блъскаха в нас и трябваше да полагам физически усилия, за да останем прави. Оставих я да поплаче на гърдите ми. Започнах да я галя по косата и установих, че червената й перука също бе прашасала. Бе твърда и отгоре посивяла.

След известно време се успокои, вдигна лице към моето и усетих влажните й бузи да докосват моите.

— Няма да спечелиш свобода — наведох глава и прошепнах в ухото й. — Поне не в този свят — да знаеш!

Тя мълчеше и аз допълних:

— Само ще ме загубиш, а на твоя жаргон аз съм единствен „на който му пука за теб“.

Тя се отблъсна от мен и притеснено се огледа. Огледах се и аз, но не забелязах промяна в обичайния поток хора.

— Това е важно и ти го знаеш — продължих. — Ще вземеш пари, но и това не е много вероятно, ще се откупиш за неизвадения бъбрек и ще те забравят за малко. А после? — тя не отговори, така че продължих: — Не че на този свят му пука за някого, камо ли за някакъв си „получовек“̀като мен. Хайде! — подканих я и този път тя тръгна с мен. — Отиваме да ти купим Бог, нали? — стиснах леко ръката й.

— Колко си глупав! Никога няма да те предам — никога! — стисна устни, нацупи се и после продължи:

— Но и никога, запомни, никога няма да дойда с теб! Ти не си като нас — усетих лекото й отдръпване, — ти не си като мен.

Замълчахме и продължихме без посока. Дори и да е искала да купи нещо от онзи магазин, вече нямаше значение.

Стори ми се, че за миг мернах ченгето на отсрещната страна на улицата. Дали момичето нямаше среща с него пред онзи магазин?

„Не може да бъде! Не тя!“

Минахме покрай стара жена, седнала на парче картон върху калта, встрани от потока хора, продаваща цветя. Наведох се към нея и взех червен божур, още влажен, съвсем скоро набран от нечия градина, като оставих дребни стотинки. Жената кимна признателно и направи с ръка кръст към мен.

— Бог да те поживи, синко! — дрезгаво каза тя.

Благодарих за пожеланието й, а после бързо догоних Таня.

— Почакай, това е за теб! — поднесох й цветето, но видях на едно от листата му малък охлюв и дръпнах ръката си назад. Охлювът бе извадил рогцата на главата си и ги въртеше във всички посоки. — Трябва да го занесем на поляна. Тук няма да оцелее. Да вървим да потърсим поляна, а? Ще излезем извън града, искаш ли? Там ще го пуснем.

Тя не отговори, стисна ме за ръката и с крайчеца на окото си забелязах, че се усмихва, загледана в тълпата пред нас.

— Преди да тръгнеш за манастира, ще те помоля за още нещо — за последно, но преди това охлюва.

— Става — отвърна кратко.

— Ще те помоля да предадеш нещо на един човек… Момиче. Работи в Градската библиотека и мисля, че може да я наблюдават, за това не мога да се срещна с нея. Теб не те познават, така че би могла да ми помогнеш. Оставяш й една бележка и това е. Нищо друго. Моля те!

— Първо охлюва, нали? — тя забърза крачка.

— Да, първо охлюва, разбира се — ако не носех противопрахова маска, хората щяха да видят широката ми усмивка.

— Знаеш ли… Ти все пак си човек — каза Таня.