Матрикант

1.

Това ли е моята родина? Обърнах се на хълбок и помагайки си с лакти се изправих на леглото. Постоях няколко секунди така и после бавно провесих боси крака на студения под. Разтърквайки сънени очи, се приближих до прозореца и вдигнах щората. Гледката пред мен не бе в синхрон с песента, която припявах наум. Там, където гордата осанка на Витоша планина трябваше да зарадва погледа ми, бе разпростряна сивкава мъгла. Ако съм по-точен, всъщност не бе чак там — погледната отвътре, този ден натискаше стъклото на прозореца. Стори ми се, че различавам контура на огромно тяло с форма на кит, такъв, какъвто съм виждал рисуван в книжките от моето детство. Нещо в очертанията му проблесна за миг и после този мираж бързо изчезна така, както се бе появил. Приближих лице до стъклото и усетих студената му повърхност, но не видях нищо повече. Мъгла, смог или просто ситен прах, вдигнат високо от внезапен порив на вятъра. Налагаше се да включвам осветлението денем. Този град, тази държава и, в крайна сметка, този свят трябва да се спасяват. Но как? Възприемах себе си като млад и честен политик. Трябва хората да ни повярват и да ни подкрепят в нашите начинания.

Само ако можех да обърна посоката на времето!

„Е-е-х, детство! Всичко бе толкова различно… И толкова хубаво.“

Затътрих мързеливите си крака към малкото тъмно помещение, пригодено за баня.

Пуснах водата, за да измия недоспалите си очи и погледнах в огледалото — пред мен стоеше сякаш друг човек. С изморено и съсипано лице. Носът ми бе странно изтънял и щръкнал неприлично, а страните — леко хлътнали и потъмнели. Последните седмици бяхме работили интензивно и това ми се бе отразило зле. Имах нужда от почивка, това бе сигурно.

Попипах с пръсти бузите си, а после ги разтрих с дланите на ръцете си. Подейства ми добре и ме освежи.

Чакаха ме досадните приготовления, а след това — да срещна неизвестното.

27 май — денят, в който всичко свърши. Или може би едва започна?

2.

Бледи човешки лица. Имах достатъчно време, макар и скришом, да ги разгледам. Те, на свой ред, също поглеждаха в моята посока.

В неголямата квадратна стая бяхме само ние — кандидатите за работа. Две жени и двама мъже, включвайки себе си. Млади, добре облечени и вероятно всеки от тях се надяваше да получи работата. Бяхме стигнали до последния тур на предварителния подбор, или поне така ни бяха съобщили.

Не се чувствах притеснен или напрегнат, въпреки че имаше за какво — хонорарът бе изключително примамлив. Не бях напуснал поста, който заемах, доволен съм от развитието си, но така се стекоха обстоятелствата.

Бях пропуснал обявата за тази работа, когато Стефан ме насочи.

Преди около двайсетина дни двамата със Стефан Ангелов бяхме в централния офис на движение „Нова генерация“, където заемах позицията „Секретар“, а Стефан бе председател. С времето, прекарано заедно в напрегната работа, бяхме станали близки. Толкова много общи интереси и възгледи споделяхме помежду си, че обичайно прекарвахме повече време заедно, отколкото би било нормално, и това не ни беше бреме.

Същата вечер до късно преговаряхме отговорите на интервюто, насрочено за следващата сутрин. Бяхме се издигнали до подстъпите на големите фактори в политическия и обществения живот на страната, или поне така ни се искаше да бъде, така че да започнат да се интересуват от нашите виждания. Това ни даваше сила и увереност да продължим със същия хъс.

— Видя ли рекламата, която оставиха сутринта на входа? — Стефан стана от бюрото си и се приближи до мен. — За пръв път виждам нещо подобно. Какво ли не измислят… — кръглото бледо лице на Стефан се издължи и очите му се ококориха. — Хей, ти не си ли на трийсет и три? Ами да — отговори си сам. — Виж! — наведе се, извади от кошчето смачкан памфлет и започна да го разгъва.

— Да, май го мярнах. Беше и на моето бюро заедно с останалата кореспонденция. — „Кой ли го бе пъхнал там?“ — учудих се. — Защо носят боклуци?

— Не, не, виж! Интересно е — поприглади с ръка хартията и зачете на глас:

— Какво ще кажеш, а? — ентусиазира се Стефан. — Точно като за теб, а и доколкото знам — не вярваш в Бог. Ще е добре да смениш малко обстановката.

Замислих се над думите му, но не реагирах, а той продължи:

— Пренапрегнат си. Изморен. Само два месеца. После аз излизам в отпуск. Знаеш, в края на годината програмата е тежка — навиваше ме той.

— Не знам. Не ми се ще — замънках извинително, като отбягвах погледа му.

Не ми се щеше да се откъсвам от делата си тъкмо в този момент. Имахме толкова много несвършена работа.

— Виж, обади се — не се отказваше Стефан, — разбери за какво става дума. Това е хубав пиар ход, ако правилно съм разбрал — „високо хуманитарна дейност“. Пък и знам — имаш нужда от пари.

— Е, добре. Щом настояваш, ще звънна, но да знаеш, че не обещавам — опитвах се да се измъкна тактично.

Малко по-късно се разделихме и всеки пое към своя дом.

След дълъг размисъл спазих обещанието. На следващия ден се обадих на телефонния номер от обявата и с мен проведоха кратко интервю, на което да се уверят, че отговарям на условията. Когато ми съобщиха размера на хонорара, едва не спрях дъха си. Затваряйки слушалката, се чувствах изключително мотивиран кандидат. Само два месеца! Пък и не е лош пиар, както отбеляза Стефан, наистина.

Десетина дни по-късно, след кратко телефонно обаждане бях извикан на интервю.

И ето ме тук, в компанията на тези млади хора.

Неголямата приемна стая бе с чисти и бели стени. Няколкото стола, заети от нас, бюро и два прозореца с пуснати до долу плътни щори. Запалените кръгли прожекторчета на тавана обаче правеха осветлението достатъчно силно, за да видя, че кожата на момичето, което гледах, е толкова нежна и фина, та можех да видя тънките като косъмчета надиплени венички около слепоочията й. Прекарах показалеца на ръката си върху облегалката на стола и с учудване установих, че бе чист. Полъхваше хлад — вероятно климатичната система работеше, при това с допълнителни прахови филтри, предпазващи от мръсотията във въздуха, който засмукваше отвън. Доста скъпо като оборудване, струва ми се.

Сред нас витаеше някакво неопределено чувство. Това бе странно и невидимо усещане за сила, обратна на наелектризирането. Вътрешно в себе си го определих като стерилност.

В два от ъглите на стаята, противоположни един на друг, закрепени на тавана, забелязах два малки стъклени купола. Камери! „Мерки за сигурност!“ — помислих без капка притеснение.

Не след дълго вратата се отвори и при нас влезе приветлива жена на средна възраст, пристегната в сив костюм, на който висеше малък пластмасов бадж. Опитах се да прочета какво пише на него, но така и не успях. Виждах само цветната снимка на жената и някакъв номер — може би двуцифрен. В едната си ръка държеше кафява кожена чанта, която положи да легне на повърхността на бюрото пред нас.

— Знам, че сте нетърпеливи — изпълни гърди новодошлата, — но първо — нека се представя. Казвам се Лиана Добрева. Доктор Добрева. Ръководител на екипа, който ще работи с вас през следващите два месеца. — Изчака няколко секунди и добави — Ако решите, че ще работим заедно.

— Извинете, доктор Добрева! — вдигна ръка едно от момичетата. — Имам въпрос към вас.

— Да? — жената отправи поглед към нея.

— Какъв доктор сте?

— Психолог. На прага сме на вземане на критично важни решения… к-хм — прочисти гърло. — Извинете! Решения, нетърпящи отлагане.

Момичето благодари мълчаливо за отговора с поклащане на главата си.

— Добре, но относно обявата — включих се и аз. — Там, с тези странни изисквания… Какво?

Всички погледи се насочиха към жената.

— Бихте ли пояснили?

— Обявата? — разтегли устните си в усмивка, показвайки малки и равни бели зъби. — По-точно?

— Ами, това за годините, съдебното минало и другите условия. За какво е всичко това?

— Добре — кимна тя, — разбрах. Ще поясня. Интересува ни вашето съзнание. По-точно, съзнанието на зрял човешки индивид, който — започна да свива един по един пръстите на ръката си:

— Първо, достатъчно е голям, за да отговаря за постъпките си, тоест да може да се прилага Наказателна отговорност спрямо него. И ако ме попитате сега: „Добре, докторе, но нали Наказателна отговорност човек носи след навършване на пълнолетие?“ Да, така е — продължи тя, — но ние търсим хора, които имат и зрялост, житейски опит. А това означава да са попадали в значителен брой ситуации, в които да са вземали решение, вследствие на което са изградили стереотип на поведение. Разбирате ли?

Кандидатите се спогледахме и поклатихме глави — това беше ясно.

— Второ — сгъна още един пръст, — да не са осъждани и да нямат антиобществени прояви. Мисля, че няма какво да се добави тук. Търсим примерни граждани, с мисъл и грижа за общо изградения признат ред. Така, какво още? Относно физическото и менталното здраве — това е изключително важно, но сами ще разберете в края на нашата обща работа. Атеизъм? — задържа поглед върху мен. Не разбрах защо мен и ми стана неудобно.

— Атеизъм — продължи тя, — защото не желаем индивидът да се влияе от субективни възгледи, даващи субективни насоки в поведението, както е в различните религии. Това е подчиненост на волята и убежденията. Различните религии се оспорват и противопоставят в убежденията си. Ние не можем да допуснем това. Но, както ви споменах — разпери ръце, — има време и сами да разберете.

„Съзнание ли?“ — стана ми неприятно от споменаването на това понятие. Твърде лично ми се стори, за да го изявяваме на показ.

Доктор Добрева издърпа стола, който бе пред бюрото й, и седна на него. Бръкна в чантата и оттам се появиха очила с фини телени рамки и тънка папка в черни корици. Изглеждаше досущ като моята първа учителка по български език.

„Как ли въобще си спомнях за нея?“

— Нека се запознаем един с друг. Ще чета имената ви, а вие ще ставате, за да се представите с няколко думи на останалите. — После отвори папката и зачете:

— Галя? — вдигна поглед.

— Аз съм — смутено се приповдигна от стола едно от момичетата. Бе средно на ръст, с добра фигура и изгладени до ръб чисти дрехи. — Какво да кажа за себе си? Работя в банка. Винаги съм работила в банка. Всъщност, откакто завърших университет.

— Посочили сте хоби. Свирите на пиано. Така ли е?

— Да, така е — оживи се момичето, — свиря.

— Каква е любимата ви музика? — продължи с въпросите си жената.

— Различни жанрове, най-вече класика. Моцарт е един от любимите ми.

Жената извади тънка химикалка и отбеляза нещо в папката. Прелисти от край до край страниците и после отново се обърна към групата.

— Добре. Продължаваме — сведе очи към текста. — Лила?

— Да — изправи се една чаровница, с пристегната с диадема назад черна коса, подчертаваща високото й чело. Чипото й носле в съчетание с малка трапчинка на брадичката, бяха рядко срещана комбинация и подчертаваха индивидуалността на лицето й. Да си призная, не можех да не отбележа присъствието й. Осанката на момичето излъчваше притежанието на изключително високо самочувствие и видимо имаше покритие. Със сигурност съзнаваше как изглежда в очите ни. — Работя в Националната библиотека. През свободното си време карам ролкови кънки, ходя на фитнес и играя тенис.

— Добре, Лила, добре. Продължаваме — отгърна следваща страница. — Хайде сега мъжете. Жорж? — доктор Добрева извърна поглед към момчето до мен.

— Здравейте! — стана червенобузест здравеняк, избутвайки грубо стола си назад. Подпря големите си юмруци на плота пред него и заговори, въртейки главата си към всички присъстващи. Получи се комична гледка, но на него това изобщо не му направи впечатление. — Казвам се Жорж. На трийсет и три години съм и работя в телевизия. По професия съм озвучител — направи малка пауза и стисна юмруци, от което кокалчетата на пръстите му изпукаха. — Е, в момента съм без работа, но това е временно. През свободното си време обичам да съм с приятели. Бивш спортист съм и сигурно щях да бъда шампион по джудо, но тежка травма не ми позволи да продължа.

„Сигурно щях да бъда шампион по джудо.“ — каква самоувереност! Аз лично не знам да има нещо сигурно на този свят — по това време.

— И кой остана? — положи папката на бюрото пред себе си жената. — Антон?

— Здравейте! — изправих се. — Антон. Знаете на колко години съм. Работя за един политически проект. Хоби не мога да посоча, тъй като нямам свободно време, но имам многостранни интереси — спорт, литература, художествено изкуство, но най-вече история. Последното е доста изтъркана фраза и се е превърнало в клише, но ще я цитирам, защото според мен е вярна. Вярвам, че в историята е закодиран ключът към бъдещето. А вие, доктор Добрева — обърнах се към жената пред нас, — кажете ни нещо повече за себе си и най-вече за естеството на проекта — седнах обратно на мястото си.

Беше ми леко на душата и се усмихвах безпричинно.

— Проектът, за който сме ви подбрали и ще ви платим естествено — подхвана бодро тя, — се касае за това, че на нас ни е нужна матрица на зрял човешки интелект. Тоест, искаме да сканираме и отпечатаме, иначе казано — да мултиплицираме, интелекта на човек в изкуствено създаден биомеханичен човешки аналог. Този аналог ние наричаме матрикант. Той е много различен от изкуствения интелект — продължи обясненията си, — с който досега бяха интегрирани механични човешки аналози, така наречените андроиди. Това е само началото на мащабен и многообещаващ проект. Вие ще бъдете заедно, ще живеете тук — при нас, в продължение на два месеца. През това време няма да се срещате с други хора. Разбира се, няма да бъдете лишени от съвременните технологии, но без връзка с външния свят. В края на проекта на един от вас ще бъде предложено да предостави за копиране своето съзнание. Ще бъде така наречения матричен донор. Много е важно! — погледът й се стрелна зад нас. — Запомнете, одобреният не е длъжен да даде съгласието си за това. Всички ще получите хонорарите си в пълен размер, а избраният от вас за матричен донор — в двоен. Това е бонус, но не бива да се чувствате като състезатели и не трябва да се съревновавате.

— Извинете, докторе — подхванах веднага, щом осъзнах смисъла на думите й. — Какво включва тази матрица на човешкия интелект, както я наричате? Имам предвид, всичко ли от нас? — посочих с показалец слепоочието си. — Дори и спомените?

— Да, всичко — отговори бързо. — Дори и спомените. Всичко, което осъзнавате и не осъзнавате, сънувате, усещате, начинът ви на мислене, начинът ви на възприятие и така нататък.

Отново ми трябваше време, за да осъзная думите й, и това никак не ми се понрави.

— Което означава целия ни живот?! — притеснен обобщих вместо нея.

Някой изпусна химикалка и падането й върху пода ме стресна. Доктор Добрева изчака здравият момък, за когото знаех вече, че се казва Жорж, да вдигне химикалката и продължи:

— Да, но оттук започва да се развива в самостоятелна линия, макар и предопределена по такъв начин. Вижте — разпери театрално ръце, — може да се откажете още сега, а може да се откажете и на по-късен етап. Това вие сами избирате. Ние няма да спрем и ако не вие, то други ще се съгласят. Ще намерим, обещавам ви. Затова ви даваме тези два месеца заедно. Ние ще решим и ще предложим на един от вас. Само един, или никой. Подходящата матрица — вдигна рамене. — Това е всичко.

Бяхме застинали на местата си. Не зная защо, но не смеех да се обърна, за да погледна другите.

„Това е безумие! Мога да се откажа. Още сега.“

Хонорарът обаче си го биваше. Дори не смеех и да си помисля за удвояването му. Гарантираше година спокойствие, а най-вече можех да реализирам някои от мечтите си.

Огледах другите. Всички изглеждаха замислени, забили погледи ниско пред себе си. Едва ли мислите им бяха по-различни от моите.

Хубавото момиче извърна глава към мен и в погледа й разбрах — бе направила своя избор.

Аз също — ще участвам и ще победя!

3.

Следващите дни, прекарани в компанията на тези млади хора, бяха белязани от едно основно чувство в мен и то бе досада.

Говорене. Безсмислено, еднообразно и скучно. Плоски истории, повечето от които за кратко време научих наизуст.

Жорж, с неговите телевизионни предавания, се опитваше да си придаде тежест в групата. Разбира се, ставаше дума за клюки от кухнята на развлекателния бизнес, изобщо не бяха интересни. Каква пошлост! Ако все пак видях нещо положително в Жорж, то бе всеотдайността, с която всяка сутрин правеше гимнастика — лицеви опори и коремни преси. Упорито, до зачервяване на грубото му лице и пълно физическо изтощение.

Галя? Скука. Седеше кротко встрани от нас, усмихваше се и мълчеше. Да я бяха сменили с кукла, никой нямаше да разбере. По-прибран човек не бях срещал в живота си. Четката за зъби, след всяко използване, се прибираше в специално твърдо калъфче. Използваните прибори, след старателно измиване и подсушаване, се увиваха в току-що разпечатана книжна салфетка и се прибираха по местата си. Отделно от всички, сякаш бяхме прокажени. Макар самият аз понякога да определях поведението си като затворено, не харесвах другите с подобен характер.

Лила? Е, това вече е друга тема. Можех да прекарвам с нея часове, стига да не се домъкне някой навлек от останалите съквартиранти.

Двамата с Лила имахме безкраен избор от интересни и за двама ни теми. Като започнем от история, съвременно изкуство, минем през спорта и стигнем до литература, и още, и още. Безкраен низ от вълнуващи беседи, при които не усещахме как времето забързваше своя ход. Това бе тя — Лила. Любознателна и с широко отворени очи за света около нас. Усещах как постепенно се отдалечаваме от другите съквартиранти, но не защото го искахме, а защото не се вписваха в нашия кръг.

Не бях сигурен, но мислех, че Жорж ревнува. Може би бе само подозрение от моя страна, но ще разбера. Не ми харесваше начинът, по който гледаше към нас, когато се опитвахме да разговаряме, отделени от другите.

За жалост трябваше да бъда любезен и да спазвам добрия тон, така че жертвах часове с останалите двама, опитвайки се да поддържам баланс в групата. В противен случай виждах накъде отиват нещата.

Дали това бяхме хората, достойни за матрица на човешкия интелект? Та ние бяхме минали предварителен подбор!

4.

Този пореден ден от престоя ми в института, който престой не бих нарекъл авантюра, се намирах в кабинета на доктор Добрева. Досега никога не бях влизал в него, дори не подозирах за съществуването му в съседство с нашите стаи.

Сутринта ни бяха известили, че се налага един по един да се явим за попълване на допълнителен формуляр към договорите ни. Бях се учудил на молбата им, защото бе изминал почти месец, откакто бяхме в института, а те едва сега се сетиха.

Отново почувствах онова особено чувство, което изпитах в първия ден на престоя си в института. Усещане, обратно на наелектризирането. Усещане за лекота и изпразване от всякакво съдържание.

После се сетих, че бях чувал за психотронните оръжия — едно от постиженията на науката, дълго пазени в тайна. Наскоро дори четох за чувствата на човек, описвани точно по този начин — когато се опитват да поставят под контрол съзнанието му, но считах това за слухове. Не и тук! Не и с мен!

Нещо обаче не бе наред и аз го долавях.

— Какво, да не би да има проблем с мен? — обърнах се директно към Добрева.

— Не, не с теб — побърза да ме успокои тя. — Ти си добре и се държиш спрямо очакванията ни, уверявам те.

За начало бе успокоително, но все пак имаше някаква неизвестност, а това никак не ми хареса.

— Какво тогава не е наред?

Не можех да определя причината, но се чувствах напрегнат.

— Ами, виж — започна малко колебливо обясненията си. — Това, което ви казах, е само част от проекта, който ни е възложен. То е вярно, но не е пълно — потърка ръце, очевидно изпитвайки известно неудобство. — Ъ-ъ-ъ, ние имаме готов и действащ образец от това нещо. Имам предвид матрикант. Да, наистина. В групата има такъв. — Започна да щрака безцелно с автоматичната си химикалка и това ме подразни.

Тя почака да види реакцията ми, но аз мълчах, гледайки я в очите.

— Искаме да разбереш кой е той — подхвана отново и сведе очи, след като не издържа на погледа ми. — Това е и смисълът на текста. В мига, когато дадеш отговор, ще те извадим от групата и ще ти изплатим хонорара. В двоен размер.

„Не може да бъде! Възможно ли е да имат матрикант?“

Колебаех се. Исках, но не можех да реша. Мисълта ми бе свободна, но способностите ми за оценка на реалните факти бяха блокирани. Не можех да съпоставя вероятностите за успех или провал и какво бих спечелил или загубил от всичко това.

— Подпиши анекса с новата клауза — подбутна листовете на бюрото към мен. — Юристите настояват. Нали знаеш, искат всичко да е изрядно от правна гледна точка — почти извинявайки се продължи тя. — Аз съм научен ръководител, но проектът се финансира от други хора.

Колебаех се. Очите ми се зареяха нейде над главата й и после се забиха в куполната камера, монтирана високо на тавана. Погледнах пред себе си. Листовете, стегнати в черен кламер, лежаха непокътнати пред мен. Все още не посягах към тях. Това сигурно й подейства зле, защото започна да става нетърпелива.

— Виж, Антон! — по мекотата на тона на гласа й предположих, че сега ще започне да ме увещава. — Нашия образец го държим под контрол. Всички ви държим под контрол и няма да ти се случи нищо неприятно. Гарантираме! Въпреки това в новия анекс има клауза за животозастраховане — посочи с тънкия си пръст документите на бюрото пред мен. — Погледни, запознай се. Ако ти трябва време — само кажи! Ще те извикам утре и ако не си съгласен, ще те извадим от групата, но ще ти платим хонорара.

Това, което каза, бе разумно и наистина подейства положително, така че реших да продължа. Вече бях изгубил време и нерви, така че си струваше да опитам да стигна до края.

— Не, не! Ще подпиша — успокоих я най-накрая и поех листовете. Разкачих жилавия кламер и го пуснах да чукне на бюрото. — Само да прегледам анекса! — поясних действията си пред нея.

Тя се отпусна назад и зачака мълчаливо.

Изгубих известно време да се взирам в текста, написан с дребен шрифт. Разбира се, такъв имаше. Не намерих нищо обезпокояващо в него. Прегледах и полицата „Застраховка живот“ — бе записана на мое име. Всичко изглеждаше наред, затова смело подписах анекса към договора.

Събрах листата, подредих ги и отново ги защипах с кламера, а после ги подадох на доктор Добрева.

Неволно се загледах в ръцете й — бяха изящни и бели, и най-важното — спокойни.

— Благодаря ти! — въздъхна с облекчение тя, щом ги пое в ръцете си. — Гордеем се с теб, да знаеш!

Каквото и да означаваше това, приех го като истина. Аз също бях горд от себе си.

От своя авантюризъм.

Продължавах напред — към победата. Но дали?

Ще намеря ламаринения човек, ще получа хонорара в двоен размер и ще изляза оттук — завинаги.

Усещането за изпразване на съзнанието ми като че ли си бе заминало и постепенно започнах да усещам тежестта на многобройните съмнения, които се струпаха изведнъж и накацаха като лешояди на мърша.

Тя ме изпрати с искрена усмивка.

5.

Възглавницата бе леко парфюмирана или в стаята имаше скрит ароматизатор, а това провокира полета на съзнанието ми в други измерения. Усещах как бързо се отдалечавам от реалността и не можех да се противопоставя — наистина имах нужда от почивка. Присъни ми се ефирен зелен простор, ширнал се далеч в безкрая. Бяха ми пораснали криле и летях над полята долу, в ниското. Виждах под себе си реки и пътеки. И някъде там — малки подвижни точки. Взрях погледа си и различих хора, пълзящи бавно, подобно разпилени черни мравчици. Не се движеха в една посока — по-скоро бягаха една от друга и завземаха все повече площ.

В този момент проговориха с човешки глас и въпреки че бяха твърде далеч от мен, можех да ги чуя.

— И к’во сега? — някой шепнеше в ухото ми. Пробуждах се, когато гласът му се промъкна като крадец в чужд дом.

Извърнах глава дотолкова, че да видя нечия сянка над мен.

— Жорж?

Той се бе надвесил над главата ми толкова близо, че усетих горчив дъх на кафе, лъхащ от устата му.

— Докато спиш, другите действат — настоятелно продължи да шепти.

— Остави ме. Спи ми се! — изсъсках с намерението да го уплаша и се приготвих да се обърна на другата страна. Каквото и да имаше да казва, може да почака.

— Спи, спи! — продължи да досажда Жорж. — Ще съжаляваш. Не само себе си, а всички.

Това бе прекалено дори за спокоен и възпитан човек като мен.

— Абе, ей! — надигнах глава и се изправих на лакти. — Какви ги приказваш?

— Тези, матриканти, както ги наричат. Могат да вземат от теб, от мен или от другите. Съзнанието или там, каквото могат. Само погледни онези двете! Мислиш ли, че са достойни? — бърбореше Жорж.

Дотук бях с почивката си. Той нямаше никакво намерение да ме остави, така че по-добре бе да стана.

— Стига де! — повиших тон, разтърквайки очи. — Чакай да се разсъня, че нещо не схващам. — Избутах го, за да стана от леглото.

Погледнах часовника на стената — показваше седем и десет. Твърде рано, за да мога да мисля каквото и да е, камо ли да се напрягам с вълненията на Жорж. Те просто не ме засягаха и този път ще трябва да изясним това.

— Ти ли бе? Ти ли не схващаш? Схващаш и още как! И ти си един! — отстъпи крачка назад. — Прави каквото искаш, обаче аз няма да оставя нещата така! — приглади назад косата си и в погледа ми се наби видът на широката му ръка. Изглеждаше внушителна.

— Я по-спокойно! Направи кафе, пък после ще говорим.

Изправих се на крака, отхвърлих завивката на леглото върху чаршафа и започнах да я изпъвам по краищата. Не обичах да оставям разхвърляни неща след себе си.

Докато оправях нещата си, се опитах да си изградя някакъв план, с който да блокирам по-нататъшни подобни напъни на Жорж, но не успях. Трябваше да го изслушам, но не биваше да го насърчавам да продължи по същия начин.

Десетина минути по-късно бях готов за Жорж и неговите проблеми, така че отидох в кухнята и седнахме един срещу друг. Той се бе постарал да приготви закуска и с намръщено лице ми подаде димяща чаша ароматно кафе.

— Какво те вълнува? — подех веднага щом първите горчиви глътки кафе погъделичкаха вътрешностите ми. — Решението няма да го взима аз, нито ти. Друг ще прецени дали ще копират от нас. Дали това нещо ще им послужи изобщо — съвсем не е сигурно. Приеми нещата като една игра, от която можеш да извлечеш полза. Имам предвид хонорара…

— За каква полза ми говориш? — изригна Жорж. — К’ъв човек си? Те ти казват, че трябва да сме образец на поведение, а ти не виждаш онези двете? Събират се да говорят тайно. Щом вляза при тях — млъкват, сякаш съм „дяволът“, слязъл на земята.

— Чакай! — ядосах се на свой ред. — Обиждаш, без да си провокиран. Какво са ти казали? Обидиха ли те? Те са жени, могат да имат свои разговори, без да ни въвличат. Нормално. Могат анатомията да си обсъждат. Защо мислиш, че говорят за теб?

Той наклони главата си към мен и започна да шепне толкова тихо, че трябваше да напрегна слуха си.

— Подозирам, че се настройват срещу мен, а също така, че ще настроят и теб срещу мен — отдръпна се с видимо нежелание. Изглежда, беше се успокоил.

Да си призная, това не ме изненада. Никое действие и думи на Жорж не можеха да го направят. Мислех си, че вече го познавам достатъчно добре.

— А, това ли било — показах с пръст гърдите му, а той сведе поглед да види къде точно бе насочен. — Това искаш. Да бъдеш избран. За парите…

— К’ви пари бе, идиот? — подс́скочи толкова рязко, че столът шумно изпука, а масата се разклати изпод здравите му ръце. Изненадах се от способността му светкавично да променя настроението си. — Ти си ми ясен! Дошъл си заради пиара! Знам ви аз! Всичките ви знам, домогвате се до някоя трибуна, само да ви видят! Пуяци! Нали ми се влачите в телевизията всеки ден? Знам, че плащате, за да ви покажат! Да сте във фокус. Да не мислиш, че има нещо скрито? Всичко е театър — избълва. — Ти си измислен герой! — от устата му захвърчаха слюнки. — Теб съм те преценил, още преди да те срещна! Разбра ли? Ти си един от многото, опитали се да ме излъжат — тук едва си пое въздух. — Не че някои не са успявали, де. Това си ти!

— Свърши ли? — бях останал спокоен за времето на тирадата му. — Виждаш, че не падам на нивото ти! Ако нямаш друго да казваш, остави ме!

— Както искаш — изсумтя и отпусна юмруци. — Надявах се да разбереш к’во ти говоря, но ти не ме изненада — опита се да ме уязви и отново не успя. — Предвидим си, а освен всичко друго виждам, че харесваш Лила — изкриви устните си в грозна усмивка. — Т’ва не е ли вярно?

Загледах се в най-горното копче на ризата му. Бе прокъсано и висеше на тънък бял конец. Дори от най-малкото усилие на тялото на мъжа можеше да падне. Просто така — както от тежкото дишане в момента и движението на гърдите му да се скъса този конец и да се изтъркаля нейде на скрито място, а той дори да не разбере, че го е изгубил. Така му се пада!

— Помолих те да ме оставиш на спокойствие — отвърнах отегчено все още вторачен в ризата на гърдите му. — Не си пъхай носа в чуждите работи! Може да сбъркаш фатално!

— Ти май ме заплашваш, така ли? — тук Жорж прегракна и когато го погледнах, видях жълтото на очите му. Отново бе стиснал здравите си юмруци и чух припукването на кокалчетата. След време със сигурност щеше да страда от болки в ставите, ако все още не е започнал този процес. В този си вид наистина изглеждаше страшен.

„Ако сега се наложи да се бия с него — ще се постарая да го ударя по носа, за да разбера ще пусне ли кръв. Ако да — значи Жорж е човек, а не експерименталното хуманоидно нещо.“ Стори ми се добра идея, но някак не исках това да се случи. Той със сигурност бе по-силен от мен и можех само да се надявам на някого от охраната да се намеси, колкото се може по-бързо.

— Не — казах неуверено, с надежда да не забележи това. — В никакъв случай не те заплашвам. Съветвам те. — Взех чашата си и видях, че ръката ми трепери. — Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си го мислиш.

Станах от масата и отидох в градината да си допия кафето на спокойствие. Разговорът ми с Жорж бе приключил.

Той не ме последва и това бе добре и за двама ни. На моменти все пак можеше да мисли разумно.

Беше ми ясно — Жорж е подписал допълнителната клауза и сега усилено търси действащия образец в групата.

Аз изобщо не бях сигурен, че реално има такъв, но ако има, щях да го разкрия.

6.

Натиснах дръжката на вратата, а тя сякаш сама потъна надолу и крилото със замах удари стената. Опитах се да я задържа, но твърде късно, така че видях черния белег, който ръбът на вратата остави върху стената.

„Какво ми става?“ — запитах се ужасено. Очаквах да видя някого и губех търпение — това беше. Нервност! И това ни е вродено — не се учим на него.

Този, когото исках да срещна днес, наистина по това време бе в кухнята. Бяхме само двамата с Галя и въпреки това тя се направи, че не ме вижда.

— Добро утро! — думите ми увиснаха във въздуха. Дали Галя не страдаше от слухов дефицит? Не можеше да не е чула — погледна ме, когато поздравих.

— Добро утро, казах — направих нов опит. — И, Галя, ако не ме поздравяваш, това ще е последният път, когато аз го правя за теб!

— Добр’утро — насили думите тя и ми обърна гръб.

Не разбирах с какво заслужавам такова поведение. Поздравявам, държа се възпитано, а нея това сякаш я дразни. Защо? Няколко пъти опитвах разговори, търсейки теми от общ интерес, но такъв не намерих. Момичето не желаеше и умишлено ме държеше встрани, както и останалите двама, между впрочем. Засега не успявах да разбера истинската причина. Аз също не бях във възторг от компанията, която ми се падна, но я приех. Това бяха правилата на играта, съчинена от някой, когото не познавах до този момент.

„Възможно ли бе Галя да е матрикант?“ Взирах се в нея, стараейки се да открия нещо. Нещо необичайно — каквото и да е. Колкото и да опитвах обаче, не виждах нищо по-различно от едно младо човешко тяло. Ако имаше матрикант сред нас, то Галя би била логичния ми избор. Невъзпитано, ограничено в интересите си човешко създание.

„Но не — почакай! Нали свири на пиано? Класика. Моцарт…“

Сетих се за една моя отдавнашна среща. Веднъж бях в компанията на човек, който ме уверяваше, че да свириш на пиано не е проблем. Той самият се бе учил да свири в продължение на седем години и твърдеше: „Аз не съм музикант. Разбираш ли, Антоне? Това е заучаване на техника на пръстите, нищо повече. Четеш нотите — с тяхната продължителност и силата им на удар върху клавиша. Без да мислиш. Това е свиренето. А, да — има някои, които изкарват от това музика, но как влагат душата си в свиренето, аз така и не разбрах. Това са единици, имам предвид — истинските музиканти. Преподавателката често повтаряше, че свиря така, сякаш тракам текст на пишеща машина. Чисто механично действие. Бързо или бавно — зависи от идеята на композитора, но точно. Казвам ти — всеки може да се научи, стига да тренира ежедневно. Обаче това не го прави музикант, нали?“

Сега обратно за Галя — не бях чувал как свири и дали е музикант, но пианото и класическата музика не даваха алиби.

Тя беше заподозрян номер едно. Заподозряна в нечовечност.

Но ако все пак е човек, защо е това отношение? Какво си говорят за мен? И кои са те?

Постигнал съм нещо в живота — тази непрестанна борба. Имам ясни цели и бъдеще. Щастлив съм и не крия това. Отворен съм към всекиго. Това ли е нещото, което кара хората да мразят някого? Това ли е причината? Завистта? Завистта към това, да видиш някого как се развива, радвайки се на живота, а ясно да осъзнаваш, че ти, дори и да полагаш върховни усилия — не успяваш.

Но, от друга страна — ако това е завист и Галя се поддава на нея, то тогава вероятно е човек. Мисля, че завистта не би могла лесно да се открива, пренася или дори копира в човешкото съзнание. Хората се опитват да прикриват това чувство и ако случайно бъдат разкрити, изпитват огромно неудобство от това.

„Не — един матрикант не би могъл да завижда“ — мислех си тогава.

А ако все пак е такъв? Бяха ли успели наистина да копират мисловна матрица до такава степен, че да развият и тези човешки чувства? Ако матрикантите имат собствени чувства, как можехме тогава да ги контролираме?

От друга страна, как може да бъде контролиран контрольорът? Нали той може да допуска грешки, съзнателно или не, а грешките на контрольора могат да бъдат унищожителни.

Бях се съсредоточил над тези неща, когато осъзнах, че се превръщаме в противници. Противници, които няма какво да делят, но постоянно воюват един с друг.

Погледнах отново към момичето.

Не видях нищо друго, освен среден на ръст спретнат млад човек от женски пол.

7.

Тази спокойна нощ сънувах, че съм кон. Див и волен, носещ се през полето, опиращ потните хълбоци с кобила в общ безцелен бяг. Ноздрите й бълваха гореща пара, приятно пареща бузата ми. Напред, и още, и още — напред, напред…

— Мисля да се откажа, Антоне — някой шепнеше в ухото ми.

Обърнах се ядосан, готов да браня правото си на почивка на всяка цена, ала когато видях госта си, малко се отпуснах и първоначалният ми гняв се притъпи.

Лила се бе промъкнала в стаята и бе клекнала до леглото ми. Облечена в спортен екип, с лента на главата, прибираща назад черната й лъскава коса. Дори и сънен видях, как зелените й очи звездици бяха помътнели, незнайно защо.

„Е, тук наистина не може да се спи! Вчера Жорж, днес Лила.“

— Искам първо да се облека, така че изчакай ме в градината! След малко идвам. — Гърлото ми бе сухо и се притесних да не я отблъсна с лошия си дъх.

Тя изправи стройната си фигура.

„Каква осанка има това момиче!“

— Чакам. Ама обещаваш, нали? — огледа се притеснено, въпреки че бяхме сами.

— Да, да — изпъшках и се повдигнах на лакти. — Дай ми няколко минути.

След като напусна стаята, побързах да се облека и да оправя леглото, на което бях спал. Странно, но сега не бях ядосан, че ме бяха събудили по-рано от нормалното. Това може да се навакса.

По-късно седяхме на пейка в малкия двор с чаша кафе в ръцете. Харесва ми тук — напомня ми за едни лета, които бях прекарвал в далечното минало. Не познавах тези храсти в градината и реших да попитам за имената им по-късно. Когато свърши всичко това, ще потърся да засадя в квартирата си нещо зеленичко и такива дребни растения биха били подходящи. Не виждах хора да ги поддържат, така че не са капризни откъм грижи, а аз търсех точно това. Нещо живо искам да има и в моята квартира.

„Как ли са напълнили листата с хлорофил при тази липса на силна светлина?“

Спуснах ръка и подръпнах леко няколкото листенца, които стиснах. След кратко съпротивление се откъснаха и останаха в шепата ми — бяха натурални.

— Веднъж спомена, че си гледал филмите на Тарковски. Нали помниш, че обсъждахме темата за филмовото изкуство и филмовото забавление? — подхвана Лила.

— Какво за него?

— Ами, там — във филма „Сталкер“. Помниш филма, нали?

„Защо ли пък се сети за това?“

Наистина не разбирах какво има предвид. Тя чакаше отговора ми.

— Помня — отвърнах кратко.

— А помниш ли сцената, монолога на писателя пред входа на стаята и защо не влезе? — продължи тя.

— Да, помня, разбира се — закимах. Филмовата лента, подобно змия, се заизвива през главата ми.

— Е, така е и с мен сега. Не желая съзнанието ми да се предаде на друг. Най-съкровените, но и най-низките ми желания са там. Имах възможност да осмисля много неща, както и да наблюдавам отстрани взаимоотношенията ни. На всичкото отгоре отдавна забравени спомени се завърнаха като кошмари, а аз не мога да ги пропъдя — помръкна и бе на път да заплаче. Раменете й внезапно се прекършиха.

— Недей, Лила! — поех ръката й. Бе толкова малка, а същевременно толкова топла.

Тя не ме послуша и продължи да говори.

— Спомних си, когато бях малка, нямахме много пари, а на моята най-добра приятелка бяха донесли кукла от чужбина. Мисля, че беше от Унгария, сега не съм сигурна точно. Една такава красива розова кукла с булчински дрехи, обли сини очи и големи мигли. Когато я навеждахме напред, казваше „мама“. Та тази кукла бе най-голямата радост на моята приятелка, показваше я на всички. А аз какво направих? — захлипа.

— Лила, стига толкова! — стиснах леко ръката й. — Било е отдавна.

Тя отново не ме послуша. Чуваше ли ме изобщо?

— Не! Ти трябва да знаеш! — разтресе тялото си и заговори по-бързо. — Един ден влязох в тяхната къща. Сама. По онова време, помниш ли, вратите не се заключваха — не и в нашия квартал. Та аз влязох в къщата, в нейната стая. Тайно от всички. Намерих куклата и с голямата отвертка на баща ми избодох очите й. Остана без красивите си сини очи. Разбираш ли? — сълзите обливаха гладките страни на бузите й, спускаха се бързо и не намерили друг подслон, капеха върху ръцете ни. Допирът им опари кожата ми, а те сякаш започнаха да попиват в порите ми.

— Това са хората, Лила — притиснах до себе си тресящото се крехко създание. — Всеки е правел нещо, с което не се гордее. А и приятелката ти е спомогнала да узрее твоята завист, показвайки я и хвалеща се с придобивката си. Завистта е дълбоко вродено усещане у хората. Та ти си човек!

— Не, не е така! — изстена. — Слушай, не ме прекъсвай! Когато бях студентка, представих проект на една отказала се от следването си колежка. Родителите й нямаха пари и тя трябваше да прекъсне, затова отиде да работи в чужбина — бърбореше бързо, сякаш се страхуваше да не я прекъсна. — Стана слугиня там. Та аз представих нейния проект за мой и с него спечелих стипендия, с която си помагах по онова време. Никога не й се обадих, никога не й казах за това, а можех да помогна поне на родителите й.

Лила се сгуши като уплашено животинче върху гърдите ми. Аз поех тялото й и неволно бутнахме чашите си. Те паднаха на земята, пръснаха се на парчета и опръскаха с кафе краката ни. То бе вече изстинало и не ни опари, но намокри крачолите на панталона ми. Не обърнахме внимание. Предметите не са важни. Важни са хората. Единствено те — с техните чувства и съприкосновения. Душевни и физически.

Предъвквах устните си нервно и стисках, докато не усетих вкуса на плът.

— Знаеш ли какво съм решила да направя с хонорара? — и преди да отговоря, продължи: — Ще намеря състудентката си, познавам родителите й, и ще й дам от парите. Колкото има нужда, ако трябва — всичко — продължи да хлипа на рамото ми.

Погалих лицето й и кожата ми се навлажни. Гореща влага. Мълчахме прегърнати на пейката, а аз събирах в шепа сълзите на Лила.

Тя бе човек.

8.

Рано на следващата сутрин ме стресна леко побутване по рамото. Не желаех да прекъсвам съня си, затова не реагирах, но побутването се повтори.

„Майко мила! Всяка сутрин ли някой идиот ще ме буди рано?“

Отворих очи само за да видя омачканата възглавница, на която бях положил глава. Бе се развиделило, но въпреки това бе рано за мен.

— Какво има? — изръмжах и се обърнах. Исках да изглеждам страшен, но не успявах. Срещнах изопнатото лице на Жорж. Гъстите му вежди бяха разрошени нагоре и видът му бе зловещ. Погледът ми се отклони и спря върху часовника на стената — седем и пет! „По дяволите! Отново!“

— Видя, че съм прав за Лила — започна спокойно.

— Какво пък сега за нея? Не можа ли да почакаш да се наспя? — Отдръпнах се назад, доколкото можех. Не беше приятно да се взират в очите ми. Не бях се разсънил достатъчно и гледах като през мрежа.

— Ами, това де, целта й — настояваше той.

— Не, не съм видял — отговорих и това бе истина. Отпуснах се обратно на възглавницата и дръпнах завивката.

Той изду бузи и разцепи въздуха с ръка толкова рязко, че чух свистене. Това малко ме стресна и като че ли ми помогна да се разсъня.

— Ами да, как ще видиш! Нали си заслепен! Това ми е ясно — изръмжа Жорж.

— Какво искаш да кажеш? — изправих се седнал на леглото, като търсех чехлите си. Напъхах краката си в тях, насилих малко волята си и се изправих. — Преча ли ти? Лила пречи ли ти? — попитах, щом изравних ръста си с неговия. Думите и тонът, с който ги произнесох, прозвучаха агресивно, макар да не исках да създавам такова впечатление.

Той сякаш смекчи тона си.

— Не бе, човек, не това. Виж тактиката й! Тя има едно-единствено оръжие — физическа красота, и освен него — нищо друго. Не разбирате как ви манипулира. Така действа. Щом види мъже около нея, и хоп — завъртя с пръст въображаем кръг и го затвори — получава това, което иска.

Без причина се загледах в гърдите му. Вниманието ми бе привлечено от нещо. В началото не знаех какво, но после открих и причината — беше пришил копчето на ризата си и я бе закопчал догоре. Сега изглеждаше, че е наред. Колко жалко! Той проследи погледа ми, но не каза нищо.

— Нещо не си разбрал, но това си е твой проблем. Ако прекарвам с нея повече, отколкото с теб и Галя, това не е заради външния й вид — послъгах малко, но не се смутих, — а е заради интересните теми за разговор — продължих спокойно, опитвайки се да го засегна. Не разбрах дали схвана иронията в думите ми.

— Антоне! — плътният му глас този път ме стресна. — Помогни ми да спечеля състезанието и ти обещавам — ще разделя парите с теб. Знаеш — ще има достатъчно и за двама ни. Може и да не вярваш, но това е състезание, в което няма да спечелиш. Аз съм твоят единствен шанс.

Този човек бе наистина нагъл. Как си позволяваше да ми предлага подобна сделка? Не му отговорих, но се постарах да го изгледам презрително. Не знам дали разбра значението на погледа ми, но най-вероятно не, защото продължи да ме увещава:

— Слушай, не се оставяй да бъдеш използван! Тук търсят съзнание, не друго.

— Да, знам какво търсят — наострих се аз. — Ти пример за това ли си? Ходиш и ровиш из душите на хората, обсъждаш с мен другите, а когато си с тях — обсъждаш мен! Това ли е човешкото?

Той отстъпи леко назад, вероятно бе изненадан от реакцията ми.

— А к’во друго, ако това не е анализ? — ухили се грозно.

— Това не е никакъв анализ! Това е клюкарщина! — изпуснах си нервите.

Започнах да разтривам слепоочията си. Бях си внушил, че ми помага да избегна главоболието и в напрегнати мигове го правех усърдно. Натисках силно и кожата ми бързо се загря. Дори ме заболя на това място.

Жорж мълчеше, гледайки мрачно. Изпитах чувството, че гледа някъде вътре в мен. Стана ми неудобно и извърнах поглед. Загледах се някъде в тавана и погледът ми попадна върху почти незабележима, монтирана в един от ъглите на тавана, куполна камера.

— О’кей. Може да си прав. Ще си помисля — оставих капка надежда в него и протегнах ръка. Той я стисна и, изглежда, бяхме приключили.

Постояхме неловко известно време, докато ми хрумна нещо:

— Жорж, а ти изпитвал ли си странното усещане, че нещо се отделя от теб? Да кажем, разреждаш се… Нещо такова. И започваш да плуваш.

Той се затресе в бурен смях:

— Ми, като се напия бе, брат. Като се напия с алкохол.

— Не тогава, не — опитвах се да остана сериозен. — Наскоро дали си усещал нещо подобно?

Той вдигна неопределено рамена.

— Пие ми се алкохол — отрони с въздишка, когато вече бяхме седнали на масата.

— Какво каза? — направих се, че не съм чул.

— Пие ми се алкохол — повиши глас. — Каквото и да е, най-вече уиски. С повечко лед. Апропо, знаеш ли защо не ни дават пиене?

Не видях каква е връзката на алкохола с нашия престой в института и не си спомнях кога за последно бях пил, но не ми липсваше. Не зная какво подтикваше Жорж към това, но лицето му бе напълно сериозно.

— За да сме с ясно съзнание — затова — предположих.

Широките му рамене изненадващо се затресоха.

— Ха-ха-ха — искрено се засмя Жорж. — Започваш да ме разочароваш, Тони. Приятелю! Това ли е?

— Какво друго? — нацупих се.

— Ще ти кажа — наведе се през масата и прошепна: — На един от нас няма да подейства и това ще го издаде. Сложи показалец пред устните — Ш-ш-т, тихо! И помисли над предложението ми, все пак!

Жорж искрено вярваше, че между нас има матрикант и ще продължава да го търси.

Целият остатък от деня прекарах сам, умишлено избягвайки всички. Беше ми криво и дори не ходих в столовата да обядвам. Както му бях обещал, размишлявах над предложението на Жорж да му помогна да спечели. Той искаше от мен постоянно да провокирам, за да изкарам от равновесие момичетата. Да започнат да правят глупости, да ги накарам да се откажат. Той щеше да върши същото. Добре, но после, когато останем само двамата, аз ще трябва да отстъпя.

„А защо той не помогне на мен да спечеля? Защо не ми предложи този вариант? Защо?“

9.

Онзи късен следобед съзерцавах подреждането на столовете около масата в трапезарията. Имах идея и щях да я предложа — да разделим трапезарията на две равни части. Все повече се отчуждавахме един от друг. След първоначалната еуфория на запознаването и идеята да съжителстваме заедно, любезностите в общуването преминаха и сега усещах общата тежест над главите ни.

Само ако можехме да се отделим с Лила! Как бихме съжителствали двамата!

Бях се замислил и не усетих присъствието на някого зад гърба си, така че се изненадах, когато разбрах това.

Носеше в ръка празно шише и се опитах да отгатна от какво е. Беше измито и подсушено, а на всичкото отгоре нямаше етикет. Затрудних се и не можах да направя каквото и да е предположение.

— Не разбираш ли? Използват те — небрежно подхвърли Галя.

— Какво? — ядосах се, че ме е изненадала, а и се бях стреснал. — Защо се приближаваш толкова тихо!

— Лила те използва — невъзмутимо продължи тя. — Жорж те използва, докторката — също. Всички те използват — обобщи накрая и обърна гръб, за да си тръгне.

Протегнах ръка и я задържах леко, така че тя трябваше да спре и да се върне.

Повдигна нагоре тънките си вежди и на лицето й се изписа надежда.

— Първо, ще кажа, че се радвам да се обърнеш към мен — излъгах, без да се замислям. — Можеш да говориш? Помислих, че не говориш с нас, защото не можеш — засмях се, — а то било грешно. Бях те отписал. И второ, това, което каза, не е вярно. А ти? — доближих съвсем близо до нея, на почти интимно разстояние. Ухаеше на сапун и чистота. — Не се ли пробваш ти да печелиш чрез мен?

— Не. — бялото й лице потъмня, а в ноздрите си усетих горещия й сладникав дъх на карамел. — Не искам, а и не мога да те използвам. Исках да споделям с някого и си помислих, че…

— Аха, и какво?

Тя предъвка няколко пъти устните си, преди да продължи. Изпитваше някакви съмнения и очевидно се колебаеше.

— Виж, много е неприятно. Имам предвид, неприятно е това, което ще ти кажа, но мисля, не — сигурна съм, че някой рови в нещата ми — изстреля на един дъх и отстъпи малко, за да възстанови нормалната дистанция между нас.

Това ме изненада, така че ми трябваше време, за да осмисля думите й.

— А, значи това било? Когато ти говоря и искам да общуваме, както се полага на хора, живеещи заедно, се правиш, че не съществувам, а сега, когато търсиш помощ, се сети за мен! — търсех някаква реакция в очите й. Може би очаквах да се разширят зениците й или каквото и да е, но те останаха без промяна. — Изобщо не ме изненадваш, знаеш ли? Виждал съм те и преди, само че в друг човешки облик. Под друга външна форма, но същността ти ми е позната — продължих да нападам. — За какво съм ти? Само да разследвам кой рови в нещата ти? — изгледах я с възможно най-студения си поглед. — Това искаш от мен. Разглеждаш ме като инструмент за постигане на целта. — Казах всичко, което исках да кажа. Жестоко, но честно и справедливо. Това, което липсваше в отношенията на съквартирантите ми, бе именно откровеността.

Този път думите ми я засегнаха и ноздрите и се заиздуваха ритмично.

— И ти си, ти си… — изчерви се от възмущение и помислих, че може да ме удари с празното шише, затова се приготвих да реагирам, за да се защитя. — Като всички — продължи тя, обърна се рязко и бързо изчезна от погледа ми.

Не съжалявах. Най-после ми се удаде повод да отмъстя за пренебрежителното й отношение към мен.

Какво толкова? Държах се естествено. Та аз съм човек!

Всъщност… Това ли е човешкото?

А дали просто не бях започнал да изпълнявам плана на Жорж?

Трудно бе да повярвам — колко сме еднакви и същевременно — колко различни.

Четири различни индивидуалности в четири различни тела. Едно от тях — ламариненият човек.

10.

Една утрин от следващите няколко дни Жорж се бе подпрял в предизвикателна стойка на вратата, така че препречваше пътя ми и не можех да мина. Бях се запътил към градината за среща с Лила и това ме ядоса.

„Дали да не го избутам със сила?“

Не ме е страх от него, но съм възпитан.

— Е, к’во ще кажеш? — усетих агресията в тона му.

— Какво да кажа? Обещах ти да помисля, нали?

Жорж не отговори, но и не помръдна.

— Пречиш ми да мина. Искам да изляза.

Той свали ръката си от рамката на вратата, но остана на място, така че бе невъзможно да се промуша покрай него.

— Ми за т’ва, дето ти и твоите приятели подготвяте. Мислиш ме за прекалено тъп и наивен, така ли? — направи заключение по такъв начин, сякаш бе очевидно.

Въпреки че смятах държанието на Жорж за не много висока класа, не смятах, че е глупав. Дори напротив, но го оставих в неведение относно мнението ми.

— Каквото и да си мисля, не те засяга — опитах се да отклоня опита му за скандал. Не и тази хубава утрин.

Той не бе склонен да отстъпи и остана изпречен на пътя ми.

— Разговорът ни приключи. Ще се отдръпнеш ли? — пристъпих решително към него. Лицата ни почти се докоснаха и го гледах от упор. Той не извърна поглед. Усещах учестеното му дишане да топли кожата ми. Стана ми неприятно.

Жорж все още упорстваше и пред мен сякаш бе иззидана непреодолима стена. Нямах шанс да премина през нея, нито да намеря обходен път.

— Мислите, че не ви познавам? Душичките ви познавам, не вас! Отново задкулисни игри! — пръскаше слюнка в лицето ми и ми стана неприятно. Беше набрал скорост и го оставих да продължи. — Всички ви познавам, както сте се събрали и играете против мен. И Галя, и тя е вътре… Но ще разбера аз! Кутийки, пакетчета, пликове … Какво крие тя там? Тя човек ли е?

Сетих се за разговора ми с Галя преди няколко дни. Наистина не се бе излъгала в съмненията си.

— Значи ти си бъркал в нещата й! — контрирах го и той млъкна, като преглътна толкова ядно, че адамовата му ябълка направи опит да изхвръкне от кожата.

Загледах горното копче на ризата му. Стоеше си добре, явно здраво зашито. Жалко!

Той беше свил устни и ме гледаше изпитателно. Обзе ме странното чувство, че знае нещо. Нещо, което наистина бе важно.

— За каква игра говориш, Жорж? Какво те прихвана? Дръж се като възрастен! — избърсах лицето си от слюнките му и се отдръпнах.

— А това, че твоят приятел Стефан идва при Добрева?

Искаше да ме обърка, но нямаше да се получи. Няма да се дам да ме преметне толкова лесно.

— За кого говориш, бе, човек? Кой Стефан?

Той сигурно очакваше моята реакция на недоумение, защото поклати иронично глава в съгласие, но аз наистина не знаех кого има предвид.

— Хайде де, не се прави, че не знаеш! — навири грубия си дебел пръст пред лицето ми. — Кой е председател на вашата партия ли, движение ли? Така ли се уреждат нещата? Ама какво се учудвам, не съм дете! — отново подпря ръката си на рамката на вратата.

— Искаш да кажеш, Стефан е бил тук? Нещо си се объркал — побутнах ръката му, но тя не помръдна. Напънах се и опитах със сила да я отместя — отново без резултат. Сякаш бе залепнала за вратата. — Пусни ме!

— Ами нали това казвам, не слушаш ли? Стефан Ангелов идва. Инкогнито. Не ми казвай, че не знаеш! Той беше. Двамата с докторката се стараеха тази среща да остане в тайна. Да, обаче аз имам очи и на гърба си! Разбрахте ли? Отдавна подозирам измамата — изпъна снага и кокалите му изпукаха. — Вече имам доказателства — кръстоса ръце пред гърдите си и наду бузи. Заприлича на рисувания човек от рекламата на продукт за универсално почистване.

— Виж какво, Жорж, наистина не знам, но ще попитам доктор Добрева. Обещавам! — Бях искрен, защото и аз бях любопитен. — Пред теб ще я попитам. Ще се уверим и двамата, че бъркаш. Повече от месец сме заедно, нали така? Жалко, че не ме познаваш достатъчно.

— Как не те познавам? — разкрещя се насреща ми и наистина бе ядосан. — Познавам те много добре! Дори преди да те срещна те познавам. Всички сте ми прозрачни. Хайде, изчезвай! — отдръпна се от рамката на вратата. Лицето му бе почервеняло като залез на слънце в ясен летен ден. Дори можех да усетя топлината на кожата му.

Стиснах зъби, за да премълча и преминах покрай него, без да го погледна. От близостта на телата ни усетих потръпващите вибрации на мускулите му и ме достраша. Скоро обаче други мисли превзеха съзнанието ми: „Възможно ли е Стефан да е идвал за среща с доктор Добрева и ако това е истина — защо не знаех?

А ако Жорж бе провокатор? Ако той е част от проекта и трябва да провокира останалите? Ако искат да ни преценят в стресови ситуации? Или просто изпълнява новата клауза по договора, за което не се съмнявах вече, и продължава интензивно да търси матриканта сред нас. Той е човекът, който е ровил в багажа на Галя, в това съм сигурен. Вероятно е предприел нещо и по отношение на Лила, но не знаех какво. А това — за Стефан, какво беше?“

Махнах с ръка пред лицето си, надявайки се да прогоня съмнението за посещението на Стефан от мислите си.

Не успях. Беше там и все повече нарастваше.

Нещо наистина не бе наред.

11.

На следващия ден, малко след закуска, събрах смелост и се запътих да посетя доктор Добрева. Исках да разбера какво става, ако наистина Стефан инкогнито е посещавал института. Стигнах дотам, необезпокояван от никого и влязох смело в кабинета й, без да почукам.

Сигурно на всекиго от вас се е случвало да извърши нещо, за което след време да съжалява. Виновно да мисли, че е можело да постъпи по друг начин и съдбата към него да бъде по-благосклонна. Да предположи, че събитията, които последват от някакво конкретно действие, могат да не се подредят по този начин, а част от тях дори изобщо да не се случат, ако… Тези условности.

Аз също доста по-късно разсъждавах многократно какво би било, ако в онази фатална сутрин не бях отишъл в кабинета на доктор Добрева. Какво би се случило с мен, ако съгласно възпитанието си бях почукал. Мисля си, че ако в онази сутрин бях почукал на вратата на кабинета на доктор Добрева, най-вероятно нямаше никой да ме покани да вляза.

Както и да е — казват „стореното — сторено“ и не може да се върне назад освен ако не се измисли начин за връщане на времето.

И така — тази сутрин, малко след закуска, отидох в кабинета на доктор Добрева и прегазвайки собственото си възпитание — дали защото бях се изнервил от това, че тя може да крие нещо от мен, или нещо друго, но натиснах дръжката на вратата, отворих и влязох неканен вътре. Бях решен да разбера истината или поне онази част от нея, която можех да получа.

Застанал на прага, заварих ужасяваща гледка: Насред стихийно разбутани столове Жорж се бе навел над доктор Добрева, с опрян в гърлото й нож. Тя бе паднала на колене и вдигнала отбранително ръце нагоре. Дланите й бяха почервенели от омазана кръв, а отзад, върху дебелия врат на мъжа, лъщяха две успоредни ярки линии. Жената се бе съпротивлявала, но от опит знаех, че Жорж е животински силен.

Тя му говореше нещо накъсано и доста бързо. Когато ме зърна през рамото му, очите й се разшириха и макар да не бе чул вратата да се отваря, това му подсказа, че не са сами. Той пусна тялото на жената, което се свлече на пода, и пъргаво се изправи в целия си ръст. Извърна се към мен и очите му заблестяха. Нямах време за никаква реакция — просто останах в рамката на вратата. Жорж се изстреля с огромните си крачки към мен и закрещя:

— Гадно чучело! Теб ли ще правят политик, бе? Ти ли? — не ми даде време за отговор. Бе пъргав като котка. — Матрикант, а? Гадове! — заби ножа в гърлото ми чак до дръжката и отскочи назад.

Не усетих болка, а по-скоро мигновено опарване на мястото, където бе потънало острието.

Шокиран бях от това, което се случи. Погледнах Жорж право в разширените като сребърни монети очи. Безумец. Хора! Всички са такива!

Хванах дръжката на ножа и бавно го издърпах.

Той ахна и падна на колене, втренчил поглед в оръжието, което държах пред лицето си. Вдигнах ножа толкова високо, че зад него видях куполната камера, запечатала поглед към мен.

Завъртях го бавно, огледах го от всички страни и металното острие проблесна за кратко на изкуствената светлина.

Беше абсолютно чисто.