Малчугана

Глава седмаВЪПРОСИ И СЪМНЕНИЯ

По време на закуската Комов беше много разговорчив. Според мен не бе спал никак през нощта, очите му бяха зачервени, бузите — посърнали, но самият той бе весел и възбуден. Наливаше се със силен чай и ни излагаше предварителните си съображения и изводи.

Според него няма вече никакво съмнение, че аборигените са подложили организма на момчето на коренни промени. Те са се оказали удивително смели и знаещи експериментатори: изменили са физиологията му и частично анатомията, разширили са невероятно активната област на мозъка, снабдили са го също и с нови физиологични механизми, чието развитие върху базата на обикновения човешки организъм, от гледна точка на съвременната земна наука, засега е невъзможно. Целта на тези анатомо-физиологични изменения може би е съвсем проста: аборигените чисто и просто са се стремили да приспособят безпомощното човешко дете към съвършено нечовешките условия на съществуване в техния свят Не е съвсем ясно защо така сериозно са се намесили в работата на централната нервна система. Разбира се, може да се допусне, че е случайно, като странично следствие на анатомо-физиологичните изменения. Но не е изключено и да са използвали целенасочено резервите на човешкия мозък. Тогава възникват куп предположения. Например те са се мъчили да запазят у Малчугана всичките му спомени и впечатления от най-ранно детство, за да облекчат обратната му адаптация, в случай че отново попадне в човешко общество. Наистина, Малчугана удивително леко се сближи с нас, така че ние не му се струваме нито изроди, нито чудовища. Но не е изключено също огромната памет на Малчугана и феноменалното развитие на звуковъзпро-извеждащите му центрове да е пак само страничен резултат от работата на аборигените върху неговия мозък. Възможно е аборигените да са искали преди всичко да създадат между себе си и централната нервна система на Малчугана устойчива психическа връзка. Това е най-вероятно, тъй като връзката съществува. Във всеки случай иначе би било трудно да се обяснят някои факти като спонтанната, извън логиката поява на отговорите на неговите въпроси, абсолютното изпълнение на всички осъзнати и дори неосъзнати желания на Малчугана; приковаването на Малчугана към този район на планетата. С това би могло да се обясни и силното психично напрежение, в което е изпаднал при появяването на хора. Самият той не е в състояние да обясни с какво в същност му пречат хората. Очевидно ние пречим не на него. Пречим на аборигените. И така стигаме до въпроса за природата на аборигените.

Простата логика ни кара да предположим, че аборигените са или микроскопични, или гигантски същества — така или иначе несъизмерими с физическите размери на Малчугана. Именно по тази причина той възприема и тях, и проявите им като стихия, като част от природата, обкръжаваща го от най-ранно детство („Когато го попитах за мустаците, Малчугана съобщи съвсем равнодушно: мустаците вижда за пръв път, но той всеки ден вижда по нещо за пръв път. Не можа да подбере думи за обозначаване на подобни явления.“) Лично той, Комов, е склонен да предполага, че аборигените са някакви исполински свръхорганизми, изключително неприличащи както на хуманоидните, така и на нехуманодните структури, с които човекът се е срещал по-рано. Ние знаем сега-засега нищожно малко за тях. Видяхме чудовищни съоръжения (или образувания) над хоризонта, появяването и изчезването на които явно е свързано с посещенията на Малчугана. Чухме с нищо неасоциируемите звуци, които възпроизвеждаше Малчугана, описвайки своя „дом“. Ние разбрахме: аборигените се намират на изключително високо ниво на теоретичното и практическото знание, ако се съди по това, в какво са успели да превърнат обикновеното човешко бебе. Това е всичко. Засега дори въпросите ни не са много, макар че те, разбира се, са фундаментални. Защо аборигените са спасили и се грижат за Малчугана, защо изобщо са се заинтересували от него, какво ги е засягал той? Откъде познават хората — а ги познават добре, ориентират се в основите на психологията и социологията им? Защо тогава така избягват общуването с хората? Как да се съчетае явно високото ниво на знания с пълната липса на следи от каквато и да било разумна дейност? Или днешното плачевно състояние на планетата е резултат именно на такава дейност? Или така ни се струва само от наша гледна точка? Ето в същност и всички основни въпроси. Той, Комов, има известни съображения по този повод, но смята, че още е рано да ги сподели.

Във всеки случай ясно е, че направеното откритие е от първостепенна важност и трябва да се реализира, но реализирането е възможно само с посредничеството на Малчугана. Скоро ще пристигне ментоскопична и друга спецтехника. Но бихме могли да я използуваме стопроцентово само в случай, че Малчугана ни се довери напълно, и нещо повече — че изпитва силна нужда от нас.

— Реших, че днес няма да влизам в контакт с него — произнесе Комов, отмествайки празната чаша. — Днес е ваш ред, Стас, вие ще му покажете вашия Том. Мая, вие ще поиграете с него на топка и ще го повозите на глайдера. Не се стеснявайте от него, приятели, по-весело, по-непринудено! Представете си, че той е вашето най-малко братче-вундеркинд… Яков, ще ви се наложи да подежурите. В края на краищата вие сам го наредихте… А ако Малчугана се добере и до вас, някак си съберете сили и му позволете да ви подръпне бакенбардите — той много се интересува от тях. А аз ще се притая като паяк, ще наблюдавам и ще регистрирам всичко това. Затова, приятели, моля да се екипирате с „трето око“. Ако Малчугана попита за мен, кажете му, че аз размишлявам. Пейте му песни, покажете му кино… Стас, покажете му изчислителното устройство, разкажете му как действува, опитайте се да се съревновавате по смятане с него. Мисля, че тук ви очаква известен сюрприз… И нека той повече да пита, колкото се може повече. Колкото повече, толкова по-добре. По местата си, момчета, по местата!

Той скочи и бързо се отдалечи. Спогледахме се.

— Кибертехник, имаш ли въпроси? — попита Мая. Попита студено, съвсем недружелюбно. Това бяха първите й думи през цялата сутрин. Тя дори не ме поздрави днес.

— Не, квартириер — отговорих. — Нямам въпроси, квартириер. Виждам ви, но нещо не ви чувам.

— Всичко това, разбира се, е добре — замислено проговори Вандерхузе. — Не ми е жал за бакенбардите. Но!

— Имено — каза Мая, като ставаше. — Но!…

— Искам да кажа — продължи Вандерхузе, — че снощи имаше радиограма от Горбовски. По най-деликатния начин, но съвсем недвусмислено, той помоли Комов да не форсира контакта. И отново намекваше, че с радост би се присъединил към нас.

— А Комов? — попитах аз.

Вандерхузе вирна глава и поглаждайки левия си бакенбард, ме погледна над носа си.

— Комов се изказа непочтително — продължи той. — Устно, разбира се. Отговорът му по радиото беше в смисъл, че благодари за съвета.

— И? — казах аз. Много ми се искаше да видя Горбовски. Никога не бях го виждал както трябва.

— И това е — каза Вандерхузе и стана.

Аз и Мая тръгнахме към арсенала. Там намерихме и сложихме на челата си широките плочести обръчи с „третото око“ — нали ги знаете, портативни телепредаватели за единични разузнавачи, за да може непрекъснато да се предава визуална и акустическа информация, всичко, което вижда и чува самият разузнавач. Просто, но остроумно нещо, съвсем наскоро започнаха до го включват в комплекта оборудване за ЕР. Наложи се малко да се помотаем, докато нагласим обръчите, така че да не притискат слепоочията ни, да не падат на носа и обективът да не се екранира от качулката. През това време аз пусках твърде смели остроумия. Всякак провокирах Мая да се пошегува по мой адрес и изобщо правех какво ли не, само и само да я раздвижа. Всичко беше напразно — Мая си остана начумерена, мълчеше или отговаряше едносрично. Изобщо това се случва с нея, обхващат я пристъпи на мрачно настроение и в такива случаи е най-добре да не я закача човек. Но сега ми се струваше, че Мая е не просто в лошо настроение, а е ядосана и е ядосана именно от мен, кой знае защо се чувствувах виновен пред нея и съвсем не разбирах какво да правя.

След това Мая тръгна към каютата си да търси топка, а аз пуснах на свобода Том и го подкарах към пистата. Слънцето вече се бе издигнало, нощният студ бе намалял, но все още беше много студено. Носът ми веднага замръзна. Като допълнение, откъм океана духаше лек, но много зъл ветрец. Малчугана никъде не се виждаше.

Подгоних леко Том по пистата, за да се поразтъпче. Той беше поласкан от подобно внимание и предано молеше за заповеди. След това при нас дойде Мая с топка и за да не замръзнем, пет минути поиграхме — честно казано, не без удоволствие. Аз все се надявах, че Мая както обикновено ще се разгорещи, но пак напразно. В края на краищата това ми омръзна и направо я попитах какво се е случило. Тя сложи топката на грапавата повърхност, седна отгоре й, придърпа кожуха си и клюмна.

— Все пак какво се е случило? — повторих.

Мая ме погледна и се обърна.

— Може би все пак ще отговориш? — попитах е по-висок глас.

— Има ветрец днес — произнесе Мая, като разсеяно оглеждаше небето.

— Какво? — попитах. — Какъв ветрец?

Тя почука с пръст по челото си около обектива на „третото око“ и каза:

— Пе-глуп-пе-чо. Пе-нас пе-ни пе-слу-пе-шат.

— Пе-ти пе-си пе-глуп-пе-чо. Пе-там пе-и-пе-ма пе-тран-пе-сла-пе-тор…

— И това е вярно — каза Мая. — Затова ти и казвам: ветрец, значи.

— Да — потвърдих. — Ветрецът си е ветрец.

Постоях, чувствувайки се дяволски неловко, като се мъчех да измисля някаква неутрална тема за разговор, но нищо освен същия този ветрец не измислих и изведнъж ми дойде наум, че не е лоша да се поразходим. В същност нито веднъж не съм ходил наоколо — почти седмица съм тук, а така и не съм тъпкал тази земя, само на екраните съм я виждал. При това имаше шанс да се натъкнем на Малчугана някъде в храсталаците, особено ако той самият поиска, и това би било не само приятно, но и полезно за работата: да завържем разговор в привична за него обстановка. Изложих всички тези съображения на Мая. Тя стана мълчешком и тръгна към блатото, а аз, заврял нос в кожената яка, с пъхнати дълбоко в джоба ръце, се затътрих след нея. Том, изнемогващ от услужливост, се опита да се присламчи към мен, но аз му заповядах да си стои на мястото и да чака по-нататъшни указания.

Разбира се, не се натикахме в блатото, а тръгнахме покрай него, като се промушвахме през храсталаците. Тук растителността беше жалка — бледна, анемична, посърнали синкави листенца с металически оттенък, крехки възлести клончета, петниста оранжева кора. Храстите рядко се издигаха до моята височина, така че тук Вандерхузе едва ли би рискувал бакенбардите си. Под краката ни гъвкаво пружинираше дебелият слой паднали листа, смесени с пясъка. В сенчестите места блестеше скреж. Но въпреки всичко тази растителност предизвикваше определено уважение. Навярно й беше много трудно да расте тук: през нощта температурата падаше до минус двадесет градуса, през деня рядко се покачваше над нулата, а под корените — само солен пясък. Не мисля, че някое земно растение би могло да се приспособи към такива нерадостни условия. И ми беше странно да си представя, че някъде сред тези премръзнали храсти броди, стъпва с босите си пети по заскрежения пясък едно голо човече.

Долових някакво движение в гъстите храсталаци вдясно. Спрях се и извиках: „Малчугане!“ — но никой не се обади. Обкръжаваше ни замръзнала ледена тишина. Нито шумолене на листа, нито бръмчене на насекоми — всичко това предизвикваше неочакваното усещане, че блуждаем между театрални декори. Заобиколихме дългия език на мъглата, подал се от горещото блато, и започнахме да се изкачваме по склона на хълма. В същност това беше една пясъчна дюна, притисната от храстите. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова пясъчната повърхност под краката ни ставаше по-твърда. Като се изкачихме на гребена, ние се огледахме. Облаци мъгла скриваха кораба от нас, но пистата се виждаше добре. Ръбестата повърхност блестеше весело и ярко на слънцето, оставената топка самотно се чернееше в средата й, а дебелият Том неуверено тъпчеше около нея — явно решаваше непосилната задача: дали да махне от пистата страничния предмет или, ако се наложи, да даде живота си за тази забравена от човека вещ.

И изведнъж по замръзналия пясък забелязах следи — тъмни влажни петна върху сребристия скреж. Оттук е минал Малчугана, минал е съвсем наскоро. Седял е на гребена, а след това е станал и тръгнал надолу по склона, като се е отдалечавал от кораба. Веригата от следите водеше към храсталаците, запълнили дъното на падината между дюните. „Малчугане!“ — извиках отново и той отново не се обади. Тогава започнах да се спускам в падината.

Веднага го открих. Момчето лежеше по очи, проснало се в цял ръст, притиснало буза към земята и обхванало глава с ръцете си. Изглеждаше много странно и невероятно, никак не се вписваше в ледения пейзаж. Противоречеше му. В първия миг дори се изплаших да не се е случило нещо. Твърде студено и неприветливо беше тук. Клекнах до него, повиках го и след като не ми отговори, го плеснах леко по голия мускулест задник. Докосвах се за пръв път до него и едва не извиках от изненада: стори ми се, че е горещ като ютия.

— Той измисли ли? — попита Малчугана, без да вдигне глава.

— Той размишлява — казах. — Въпросът е труден.

— А как ще разбера какво е измислил?

— Ти ще дойдеш и той веднага ще ти каже.

— Мам-ма — изведнъж каза малчугана.

Погледнах. Мая стоеше до нас.

— Мам-ма — повтори Малчугана, без да помръдне.

— Да, звънченце — каза Мая. Беше пребледняла.

Малчугана седна — преля се от легнало в седнало положение.

— Кажи още веднъж! — поиска той.

— Да, звънченце — каза Мая. Беше пребледняла, рязко изпъкваха луничките й.

— Феноменално! — произнесе Малчугана, като я гледаше отдолу нагоре. — Кречеталце.

Покашлях се.

— Чакахме те, Малчугане — казах.

Започна да гледа мене. С голямо усилие издържах погледа му. Все пак лицето му беше страшничко.

— Защо си ме чакал?

— Е, как защо… — Пообърках се, но веднага ми хрумна. — Скучаем без теб. Лошо ни е без теб. Няма удоволствие, разбираш ли?

Малчугана скочи и веднага пак седна. Много неудобно седна — не бих седял така и две секунди.

— Лошо ли ти е без мен?

— Да — отвърнах решително.

— Феноменално — проговори той. — На теб ти е лошо без мен, на мен ми е лошо без теб. Г-гатанка!

— Че защо да е гатанка? — казах с огорчение. — Гатанка щеше да бъде, ако не можехме да сме заедно. А сега се срещнахме, можем да си играем… Ето, ти обичаш да играеш, но винаги си играл сам…

— Не — възрази Малчугана. — Само в началото играех сам. А след това играех край езерото и видях във водата изображението си. Исках да играя с него, но то се разпадна. Тогава много ми се прииска да имам изображения, за да си играя с тях. И стана така.

Той скочи и леко побягна в кръг, като оставяше своите необикновени фантоми — черни, бели, жълти, червени, а след това седна по средата и гордо се огледа. Трябва да се каже, че това беше истинско зрелище: едно голямо момче на пясъка и около него дузина разноцветни статуи в различни пози.

— Феноменално — казах и погледнах Мая, приканвайки я да вземе поне някакво участие в разговора. Беше ми неудобно, че през цялото време аз говоря, а тя мълчи. Но не каза нищо, просто гледаше намусено, а фантомите се люлееха вълнообразно и бавно се топяха, като излъчваха миризма на амоняк.

— Все искам да попитам — съобщи Малчугана — защо се увивате? Какво е това? — подскочи към мен и ме дръпна за пешовете на кожуха.

— Дреха — отвърнах.

— Дреха — повтори той. — Защо?

Разказах му за дрехите. Не съм Комов. Откакто се помня, не съм чел лекции, особено за дрехите. Но без лъжлива скромност ще кажа: лекцията ми имаше успех.

— Всички хора ли са с дрехи? — попита поразеният Малчуган.

— Всички — казах, за да приключа този въпрос. Не беше много ясно какво в същност го учудва.

— Но хората са много! Колко са?

— Петнадесет милиарда.

— Петнадесет милиарда — повтори той, вдигна пръста си без нокът и започна да го свива и изправя. — Петнадесет милиарда! — каза и се вгледа в призрачните останки на фантомите. Очите му потъмняха. — И всички са с дрехи… А още какво?

— Не разбирам.

— Какво още правят?

Поех дълбоко въздух и започнах да разказвам какво правят хората. Странно е, разбира се, но дотогава някак не се бях замислял над този въпрос. Боя се, че Малчугана остана с впечатлението, че човечеството се занимава главно с кибернетична техника. Впрочем реших, че като начало и това не е лошо. Наистина, Малчугана не се мяташе както по време на лекциите на Комов и не се свиваше на възел, но все пак слушаше като омагьосан. И щом свърших, съвсем объркан и отчаян, че не мога да му дам представа за изкуството, веднага ми зададе нов въпрос.

— Толкова много работа — каза. — Защо сте дошли тук?

— Мая, разкажи му — помолих с пресипнал глас. — Носът ми замръзна…

Мая ме погледна отчуждено, но все пак започна вяло и според мен съвсем неинтересно да разказва за току-що проваления проект „Ноев ковчег“. Не се сдържах, прекъснах я, като се опитвах да оцветя лекцията с живописни подобности, заех се да я поправям и в края на краищата изведнъж се оказа, че пак само аз говоря. Сметнах за необходимо да завърша разказа си с поука.

— Сам виждаш — казах. — Ние бяхме започнали голямо дело, но веднага щом разбрахме, че твоята планета е заета, веднага се отказахме от нашето начинание.

— Значи, хората умеят да познават гакво ще стане? — попита Малчугана. — Но това е неточно. Ако хората умееха, отдавна щяха да си отидат оттук.

Не се сетих какво да отговоря. Темата ми се стори несигурна.

— Слушай, Малчугане — започнах бодро, — хайде да отидем да поиграем. Ще видиш колко е интересно да се играе с хората.

Малчугана мълчеше. Погледнах свирепо Мая: какво, наистина, не мога пък да поема върху себе си целия контакт!

— Да отидем да поиграем, Малчугане — подкрепи ме без всякакъв ентусиазъм Мая. — Или, ако искаш, да те повозя на летателната машина?

— Ти ще летиш във въздуха — подхванах аз — и всичко ще бъде отдолу — планините, блатата, айсбергът…

— Не — каза Малчугана. — Да летя — това е обикновено удоволствие. И сам мога.

Подскочих.

— Как — сам?

По лицето му премина мигновена тръпка, раменете му се вдигнаха и отпуснаха.

— Няма думи — каза. — Когато поискам — летя…

— Ами тогава литвай! — проговорих.

— Сега не искам — каза той нетърпеливо. — Сега за мен е удоволствие да съм с вас. — Скочи. — Искам да играя! — обясни. — Къде?

— Хайде да тичаме към кораба — предложих.

Той изпусна сърцераздирателен вик и ехото не успя да заглъхне в дюните, а ние вече се носехме, надпреварвайки се, през храсталака. Мая я изключих съвсем от сметката: да прави, каквото иска.

Малчугана се плъзгаше между храстите като слънчево зайче. Според мен той не докосна нито едно клонче и изобщо нито веднъж не стъпи на земята. В своя кожух с електрическо отопление аз цепех направо като пясъчен танк, всичко пращеше наоколо ми. През цялото време се опитвах да го догоня и през цялото време ме объркваха фантомите, които той оставяше след себе си. На края на храсталаците Малчугана ме дочака и каза:

— Така случва ли ти се? Събуждаш се и си припомняш, сякаш току-що си видял нещо. Понякога това ми е добре познато. Например, как летя. Понякога — съвсем ново, такова, каквото по-рано не съм виждал.

— Да, случва се — проговорих, като си поемах дъх. — Това се казва сън. Спиш и сънуваш.

Тръгнахме бавно. Някъде зад нас в храсталака шумолеше Мая.

— Откъде идва? — попита Малчугана. — Какво е това — сънища?

— Несъществуващи комбинации от преживени впечатления — издекламирах аз.

Малчугана естествено не ме разбра и ми се наложи да изнеса още една голяма лекция — за това, какво представляват сънищата, как възникват, защо са нужни и колко зле би се чувствувал човек, ако те не съществуваха.

— Чеширски котарак! Но аз така и не разбрах защо сънувам това, което никога по-рано не съм виждал.

Мая ни настигна и мълчаливо тръгна с нас.

— Например? — попитах.

— Понякога сънувам, че съм огромен-огромен, че размишлявам, че въпросите идват при мен един след друг, много ярки, удивителни и аз намирам отговорите им, удивителни отговори, и зная много добре как от въпроса се образува отговор. Това е най-голямото удоволствие — да знаеш как от въпроса се образува отговор. Но когато се събудя, не си спомням нито въпросите, нито отговорите. Спомням си само удоволствието.

— М-да — казах уклончиво. — Интересен сън. Но не мога да ти го обясня. Попитай Комов. Може би той ще го обясни.

— Комов… Какво е това — Комов?

Наложи ми се да му разкрия нашата система на имената. Бяхме заобиколили блатото и пред нас се откри корабът и пистата. Когато свърших, Малчугана без всякаква връзка каза:

— Странно. Никога не съм се чувствувал така.

— Как?

— Да си поискам нещо и да не мога.

— А какво искаш?

— Искам да се раздвоя. Сега съм един, но желая да станем двама.

— Е, брат — казах му, — няма какво да искаш. Та това е невъзможно.

— А ако беше възможно? Добро ли е или лошо?

— Лошо, разбира се — отвърнах. — Не ми е съвсем ясно какво искаш да кажеш… Може да се разкъсаш на две. Това пък е много лошо. Може да се разболееш: нарича се раздвоение на личността. Също е лошо, но може да се поправи.

— Боли ли? — попита Малчугана.

Стъпихме на грапавата повърхност на пистата. Том вече се движеше насреща ни, като риташе пред себе си топката и радостно мигаше със сигналните си огньове.

— Престани да мислиш за това — казах. — Ти и като цял си добре.

— Не, не съм добре — възрази Малчугана, но в този момент налетя Том и забавлението започна.

Малчугана сипеше въпроси като дъжд. Не успявах да отговарям. Том не успяваше да изпълнява командите. Топката не успяваше да се докосне до земята. Само Малчугана успяваше всичко.

Погледнато отстрани, това навярно изглеждаше много весело. Пък и наистина ни беше весело, дори Мая най-после се разгорещи. Сигурно приличахме на разлудували се деца, избягали от уроците на брега на океана. В началото се чувствуваше известна неловкост, давахме си сметка, че не се развличаме, а работим, че всяко наше движение се следи, че между нас и Малчугана остана нещо тежко, недоизказано, но по-късно някак забравихме за всичко това. Остана само топката, която лети право в лицето ти, и възторгът от успешния удар, и ядът към несръчния Том, и пищенето в ушите от юнашките провиквания, и резкият, отривист смях на Малчугана — тогава за пръв път чухме смеха му, захласнат, съвсем детски…

Това беше странна игра. Малчугана измисляше правилата в движение. Оказа се невероятно издръжлив и хазартен, не изпускаше нито един случай да демонстрира пред нас физическите си преимущества, накара ни да се съревноваваме и някак от само себе си стана така, че започна да играе сам срещу трима ни и през цялото време губехме ние. Отначало побеждаваше, защото му отстъпвахме. След това побеждаваше, защото не разбирахме правилата му. После усвоихме правилата, но на мен и Мая ни пречеха кожусите. Най-сетне решихме, че Том е много несръчен и го прогонихме. Мая се увлече и заигра с пълна пара, аз също полагах максимални усилия, но пак губехме точка след точка. Не можехме да направим нищо срещу това мълниеносно дяволче, което отиграваше всякакви топки, самото то подаваше много силно и точно, негодуващо крещеше, ако топката се задържи в ръцете ни повече от секунда, и съвсем ни объркваше с фантомите си или, което беше по-лошо, с маниера си да изчезва за миг от погледа ни и да се появява също така мигновено на съвсем друго място. Разбира се, не се предавахме — от нас излизаше пара, задъхвахме се, потяхме се, поскарвахме се, но се борихме докрай. И изведнъж всичко свърши.

Малчугана спря, проследи топката с поглед и седна на пясъка.

— Това беше добре — каза той. — Никога не съм знаел, че може да ти бъде така добре.

— Какво? — извиках задъхан. — Умори ли се, Малчугане?

— Не. Спомних си. Не мога да забравя. Не помага. Никакво удоволствие не помага. Повече не ме викай да играя. Зле се чувствувам, а сега ми е още по-зле. Кажи му да мисли по-бързо. Ще се разкъсам на две, ако не измисли бързо. Всичко вътре ме боли. Искам да се разкъсам, но се страхувам. Затова не мога. Ако започне много да боли, ще престана да се страхувам. Нека мисли бързо.

— Е, какви ги приказваш, Малчугане! — казах му разстроен. Не разбирах много добре какво става с него, но виждах, че действително му е зле. — Избий това от главата си. Просто не си свикнал с хората. Трябва да се срещаме по-често, повече да играем…

— Не — отвърна Малчугана и скочи. — Няма повече да дойда.

— Но защо? — извиках. — Нали беше добре! Ще бъде още по-добре. Съществуват и други игри, не само с топка… С обръч, с крила!

Той бавно си тръгна.

— Съществува и шах! — говорех бързо зад гърба му. — Знаеш ли какво е шах? Най-великата игра, от хиляда години се играе!…

Спря се. Започнах бързо и вдъхновено да му обяснявам какво е шахът — обикновеният шах, шахът с три измерения, шахът с н-измерения… Той стоеше, слушаше и гледаше встрани. Свърших за шаха и започнах за покера. Трескаво си припомнях всички игри, които знаех.

— Да — произнесе Малчугана. — Ще дойда.

И без да се спира повече, закрета, едва влачейки крака, към блатото. Гледахме известно време мълчаливо след него, после Мая извика: „Малчугане!“, скочи от мястото си, догони го и тръгна редом с него. Взех кожуха си, облякох се, грабнах и Маиния кожух и нерешително тръгнах след тях. Изпитвах някакво неприятно чувство, а не знаех от какво е предизвикано. Уж всичко свърши добре: Малчугана обеща да се върне, значи все пак се е привързал към нас, значи без нас се чувствува много по-зле, отколкото с нас… „Ще свикне — повтарях на себе си. — Нищо, ще свикне…“ Видях, че Мая се спря, а Малчугана закрета по-нататък. Мая се обърна и обхванала с ръце раменете си, побягна към мен. Подадох й кожуха и попитах:

— Е, какво?

— Всичко е наред — каза тя. Очите й бяха прозрачни и някак отчаяни.

— Мисля, че в края на краищата… — започнах и спрях. — Мая — казах, — та ти си изгубила „третото око“!

— Не съм го изгубила — отвърна Мая.