Малчугана

Глава втораПУСТОТА И ГЛАСОВЕ

През следващите два часа бях много зает, толкова зает, че не забелязвах нито тишината, нито пустотата. Най-напред се посъветвах с Ханс и Вадик. Ханс го събудих и той в просъница издаваше някакви нечленоразделни звуци и мънкаше нещо неразбираемо за дъжд и ниско налягане. Нямаше никаква полза от разговора с него. Трябваше дълго да убеждавам Вадик, че не се шегувам и не го разигравам. Това ми се удаваше трудно, тъй като през цялото време ме душеше нервен смях. Но накрая все пак го убедих, че съвсем не ми е до шеги и че причините за смеха ми са съвсем други. Тогава той също стана сериозен и съобщи, че и при него главният робот спирал спонтанно от време на време, но в това няма нищо чудно: жега, работата се извършва на крайния предел на техническите норми и системата не била още успяла да се приспособи. Може би причината за всичко бил студът при мене? Може и така да беше, още не знаех. В същност надявах се да изясни това с Вадик. Тогава той извика умницата Нинон от ЕР-8, тримата обсъдихме тази възможност, нищо не измислихме и умницата Нинон ме посъветва да се свържа с главния киберинженер на базата, който така добре им разбирал на тези строителни системи, като че сам ги е създал. Е, това и аз го знаех, но хич не ми се искаше да се навирам при главния за консултация още на третия ден самостоятелна работа, а отгоре на това и нямах нито едно, буквално нито едно разумно съображение.

С една дума, седнах пред моя пулт, отворих програмата и започнах да я изследвам — команда след команда, група след група, поле след поле. Трябва да кажа, че не открих никакви дефекти. За частта на програмата, съставена от мен, бях и по-рано готов да отговарям с главата си, а сега съм готов да отговарям и с доброто си име отгоре. Със стандартните полета беше по-лошо. Много от тях познавах слабо и ако се заемех да проверявам отново всяко такова стандартно поле, сигурно щях да проваля работния график. Затова се реших на компромис. Изключих временно от програмата всички полета, които засега не бяха нужни, опростих програмата до краен предел, включих я в системата за управление и вече бях готов да натисна пусковия бутон, когато изведнъж осъзнах, че от известно време пак чувам нещо — нещо вече съвсем странно, съвършено неуместно и невероятно познато.

Плачеше дете. Някъде далече, в другия край на кораба, зад многото врати отчаяно плачеше, хлипаше и се давеше някакво детенце. Малко, съвсем мъничко. На годинка сигурно. Аз вдигнах бавно ръце и запуших с длани ушите си. Плачът престана. Станах, без да снемам ръце. По-точно забелязах, че вече доста време стоя прав, притискайки уши, че ризата ми е залепнала за гърба и че ченето ми е увиснало. Затворих уста и внимателно махнах ръце от ушите си. Плачът не се чуваше. Заобикаляше ме обичайната проклета тишина, само в несъществуващия ъгъл бръмчеше мухата, заплетена в паяжина. Извадих кърпата от джоба си, разгънах я, без да бързам, и грижливо изтрих челото, бузите и врата. След това все така бавно сгънах кърпата и се разходих край пулта. Нямах никакви мисли в главата. Почуках с кокалчетата на пръстите си по кожуха на изчислителя и покашлях. Всичко беше наред, чувах нормално. Направих крачка обратно към креслото и в този момент детето заплака наново.

Не зная колко време съм стоял вцепенен и съм слушал. Най-страшното беше, че го чувах съвсем ясно. Дори отбелязах за себе си, че това не беше безсмисленият, приличащ на мяукане плач на новородено или обиденият рев на четири-пет годишно хлапе — пищеше и се давеше малко дете, което още не може да ходи и да говори, но вече не е и кърмаче. Имам такъв племенник — на годинка и нещо…

Оглушително екна звънецът на радиоповикването и от неочаквания звук едва не ми изскочи сърцето. Като се придържах за пулта, добрах се до радиостанцията и я включих за приемане. Детето все още плачеше.

— Е, как е? — осведоми се Вадик.

— Никак — отвърнах аз.

— Не измисли ли нещо?

— Нищо — казах. Усетих се, че закривам микрофона.

— Нещо лошо се чуваш — каза Вадик. — И все пак, какво смяташ да правиш?

— Ами все някак… — измърморих, без да мисля какво говоря. Детето продължаваше да плаче. Сега то плачеше по-тихо, но все така отчетливо.

— Какво ти е, Стас? — загрижено каза Вадик. — Да не би да те събудих?

Страшно ми се искаше да му кажа: „Слушай, Вадка, тук при мен през цялото време плаче някакво дете. Какво да правя?“ Съобразих обаче навреме как щеше да бъде възприето. Затова се окашлях и отговорих:

— Знаеш ли какво, ще ти се обадя след час. Тук нещо ми се върти в главата, но още не съм напълно сигурен…

— Добре-е — провлече учудено Вадик и прекъсна връзката.

Постоях още малко край радиостанцията, после се върнах при моя пулт. Детето изхлипа няколко пъти и затихна. А Том отново стоеше. Този развален сандък пак беше спрял! Джек и Рекс също стояха. Натиснах с всичка сила клавиша на контролното повикване. Никакъв ефект. Доплака ми се, но в този момент съобразих, че системата е изключена. Нали аз сам я изключих преди два часа, когато се заех с програмата. Ама че работник се оказах! Може би трябва да съобщя на базата и да помоля да ми изпратят замяна? Ама че обидна история… Осъзнах, че чакам със страшно напрежение кога всичко ще започне отначало. И разбрах, че ако остана тук, в кабинета, ще се ослушам и ослушвам и нищо няма да направя, само ще се ослушвам и естествено ще чуя, какви ли не неща ще чуя!

Включих решително профилактиката, снех от рафта кутията с инструментите и почти бегом изскочих от кабината. Стараех се да се владея и този път се справих с кожуха доста бързо. Леденият въздух, който ме щипеше по лицето, още повече ми помогна да се стегна. Токовете ми скърцаха по пясъка, крачех, без да се оглеждам, към строителната площадка, право към Том. Не поглеждах и встрани. Айсберги, мъгли, океани — отсега нататък не ме интересуваха. Пазех си здравето за своите непосредствени задължения.

Най-напред проверих рефлексите на Том. Рефлексите му бяха в превъзходно състояние. „Отлично!“ — казах аз гласно, извадих от кутията скалпела и с едно движение, като на изпит, отворих задната черепна кутия на Том.

Работех с упоение, дори с някакво настървение, бързо, точно, разчетливо като машина. Мога да кажа само едно: никога в живота си не съм работил така. Замръзваха ми пръстите, замръзваше ми лицето, трябваше да дишам не както си искам, а внимателно, за да не се наслоява скреж по операционното поле, но дори и през ум не ми минаваше да вкарам киберите в корабната работилница. Ставаше ми все по-леко, не чувах нищо неестествено, забравих вече, че мога да чуя нещо неестествено, и на два пъти изтичах до кораба за сменни възли за координационната система на Том. „Ще ми станеш като новичък — приказвах си аз. — Повече няма да ми бягаш от работа. Теб, старчето ми, ще те излекувам, ще те вдигна на крака, човек ще те направя. Иска ли ти се да си човек? И още как? При хората е добре, там ще те обичат, ще треперят над теб, като писано яйце ще те гледат. Но какво да ти кажа? Къде си тръгнал човек да ставащ с този аксиоматичен блок. С него не при хората, ами и в цирка няма да те вземат. С такъв аксиоматичен блок ти ще започнеш да се съмняваш във всичко, да се замисляш, ще се научиш дълбокомислено да си бъркаш в носа. Струва ли си, значи? Пък и за какво е нужно всичко това? За какво са всички тези писти, фундаменти? Но сега аз, гълъбче…“

— Шура… — простена съвсем наблизо дрезгав женски глас. — Къде си, Шура… Боли…

Вцепених се. Лежах във вътрешността на Том, от всички страни притиснат от колосалните хълмове на неговите работни мускули, само краката ми стърчаха навън, и изведнъж ми стана невероятно страшно като в най-страшен сън. Просто не зная как се сдържах да не закрещя и да не изпадна в истерия. Може би бях загубил съзнание за известно време, защото дълго нищо не чувах и не съобразявах, само пулех очи към озарената със зеленикава светлина повърхност на оголения нервен вал пред лицето ми.

— Какво се случи? Къде си? Шура, нищо не виждам… — хриптеше жената, превиваща се от непоносима болка. — Тук има някой… Шура, отговори ми най-после! Много ме боли! Помогни ми, аз не виждам нищо…

Тя хриптеше и плачеше и непрекъснато повтаряше едно и също, а на мен вече ми се струваше, че виждам изкривеното й лице, залято от предсмъртна пот, и в дрезгавия й глас имаше вече не само молба, не само болка, в него имаше ярост, настояване, заповед. Почти физически усетих как към мозъка ми се протягат ледени пръсти, за да се вкопчат в него, да го стиснат и угасят. Вече в полусъзнание, със стиснати до болка зъби, аз напипах с лява ръка пневматичната клапа и с всички сили я натиснах. Сгъстеният аргон се втурна навън с див виещ рев, а аз натисках ли, натисках клапата, като помитах, разбивах на прах и унищожавах дрезгавия глас в собствения си мозък и чувствувах, че оглушавам, и това ми доставяше неизразимо облекчение.

Когато дойдох на себе си, оказа се, че стоя до Том, студът ме пронизва до кости, а аз дъхам вкочанясалите си пръсти и повтарям с блажена усмивка: „Звукова завеса, ясно ли е? Звукова завеса…“ Том стоеше, силно наклонен вдясно, а обкръжаващият ме свят бе скрит от огромен неподвижен облак от скреж и замръзнали песъчинки. Със зиморничаво пъхнати длани под мишниците си обиколих Том и видях, че аргоновата струя е издълбала огромна яма в края на площадката. Постоях известно време над ямата, все още повтаряйки за звуковата завеса, но вече чувствувах, че е време да млъкна, и се досетих, че стоя на студа без кожух, спомних си, че хвърлих кожуха точно там, където сега е ямата, и започнах да си припомням нямаше ли нещо важно в джобовете ми, не си спомних нищо, лекомислено махнах с ръка и побягнах към кораба в лек, олюляващ се тръс.

Първото нещо, което направих в кесона, беше да взема нов кожух, след това отидох в каютата си, изкашлях се пред вратата, сякаш предупреждавах, че сега ще вляза, влязох и веднага легнах на койката с лице към стената, завит презглава с кожуха. При това разбирах прекрасно, че всички тези мои действия са лишени от какъвто и да е смисъл, че тръгнах към каютата си с напълно определена цел, която забравих, и че легнах и се завих презглава, сякаш за да покажа на някого: ето, точно за това дайдох тук.

Все пак това май беше нещо от рода на истерията и щом се съвзех малко, дори се зарадвах, че истериите ми са в такава съвършено безобидна форма. Общо взето, беше ми ясно, че с моята работа тук е свършено. И изобщо навярно няма да ми се случи да работя повече в Космоса. Естествено, беше безумно обидно и — какво да говорим — срамно, че не издържах и се провалих още при първата практическа задача, а пък ми се струваше, че като начало са ме изпратили на най-безопасното и спокойно място. И още — беше ми срамно, че на времето изпитвах самодоволна жалост към Каспар Манукян, когато той не издържа конкурса за проекта „Ноев ковчег“ заради някаква си там повишена нервна възбудимост. Представях си бъдещето в най-черна светлина — тихи санаториуми, медицински прегледи, процедури, внимателни въпроси на психолози и цели морета от съчувствие и жалост, съкрушителни вълни от съчувствие и жалост, които се стоварват върху ми от всички страни…

Отхвърлих рязко кожуха и седнах. Добре, казах аз на тишината и пустотата, вие победихте. От мен не можа да стане Горбовски. Някак си ще го преживеем… Значи така. Още днес ще разкажа всичко на Вандерхузе и утре сигурно ще ми изпратят замяна. Но, дявол да го вземе, в какво състояние беше моята площадка! Том бе изваден от строя, графикът — нарушен и оная идиотска огромна яма край пистата… Изведнъж си спомних защо дойдох тук, дръпнах чекмеджето на масата, намерих кристалофона със записа на ируканските бойни маршове и внимателно го прикрепих към дясното си ухо. Звукова завеса, казах си за последен път. Взех кожуха под мишница, влязох отново в кесона, няколко пъти дълбоко поех въздух и го издишах, за да се успокоя напълно, включих кристала и излязох навън.

Сега ми беше добре. Около мен и вътре в мен ревяха варварските тръби, дрънчеше бронз, биеха барабани, като удряха тежко с крак, покритите с оранжев прах телемски легиони преминаваха през древния град Сетем; горяха кули, падаха покриви и страшно, потискайки разума на врага, свистяха бойните дракони-стеноломи. Обкръжен и обграден от тези шумове, идващи от древността, аз влязох отново във вътрешността на Том и без всякаква пречка довърших профилактиката.

Джек и Рекс вече подравняваха ямата, а в карантиите на Том се напомпваха последните литри аргон, когато видях над плажа стремително растящо черно петно. Глайдерът се връщаше. Погледнах часовника си — оставаха още две минути до осемнадесет часа по местно време. Аз издържах. Сега вече можеше да се изключат литаврите и барабаните и отново да се обсъди въпросът: струва ли си да се безпокои Вандерхузе, да се безпокои базата, защото няма да бъде много лесно да ми се намери замяна, пък в края на краищата това все пак е едно извънредно произшествие, заради него може да се забави работата на цялата планета, ще долетят всевъзможни комисии, ще започнат контролни проверки, работата ще спре, Вадик ще ходи зъл като дявол, а като си представя и как ще ме погледне докторът по ксенопсихология, членът на Комкон2, специалният пълномощник по проекта „Ноев ковчег“ Генадий Комов, изгряващо светило на науката, любим ученик на доктор Мгоба, нов съратник на самия Горбовски… Не, всичко това трябва да се обмисли внимателно. Гледах приближаващия се глайдер и си мислех: всичко трябва да се премисли най-щателно. Първо, имах още на разположение цяла вечер и, второ, предчувствувах, че всичко това временно ще бъде отложено. В края на краищата моите преживявания засягаха само мене, докато оставката ми беше не само личен въпрос, тя, може да се каже, засягаше всички. Така че все пак да отложим.

Щом зърнах лицата на Мая и Вандерхузе, всички тези мисли моментално изхвъркнаха от главата ми. Комов — той изглеждаше както обикновено и както обикновено се оглеждаше с такъв вид, като че всичко наоколо беше негово, принадлежеше му отдавна и вече му беше омръзнало. А Мая беше пребледняла чак до посиняване, сякаш й беше лошо. Комов вече бе скочил на пясъка и кратко ме попита защо не отговарям на радиоповикванията (в този момент погледът му се плъзна по кристалофона на ухото ми, той се усмихна пренебрежително и без да чака отговор, влезе в кораба). Вече и Вандерхузе излезе, без да бърза, от глайдера и закрачи към мен, кой знае защо клатейки тъжно глава, повече от всякога напомнящ болна стара камила. А Мая все така неподвижно седеше на своето място, затворена в себе си, скрила долната част на лицето си в кожената яка и очите й бяха някак стъклени, а червеникавите й лунички изглеждаха черни.

— Какво се е случило? — попитах уплашено.

Вандерхузе спря пред мен. Вдигна глава, брадата му се издаде напред. Хвана ме за рамото и леко ме раздруса. Сърцето ми се сви, не знаех какво да мисля. Той отново ме разтърси за рамото и каза:

— Много тъжна находка, Стас. Намерихме един загинал кораб.

Аз преглътнах конвулсивно и попитах:

— Наш ли?

— Да. Наш.

Мая бавно излезе от глайдера, вяло ми махна с ръка и се отправи към кораба.

— Има ли много убити? — попитах.

— Двама — отговори Вандерхузе.

— Кои са? — с мъка попитах аз.

— Засега не знаем. Корабът е стар. Аварията е станала преди много години.

Той ме хвана под ръка и двамата заедно тръгнахме след Мая. Сърцето ми се поотпусна. Естествено, отначало аз реших, че е катастрофирал някой от нашата експедиция. Но все едно…

— Тази планета никога не ми е харесвала — изтръгна се от мене.

Влязохме в кесона, съблякохме се и Вандерхузе се зае грижливо да почиства кожуха си от полепналите репеи и тръни. Не го дочаках и тръгнах към Мая. Тя лежеше на леглото, подвила крака, с лице, обърнато към стената. Позата й веднага ми напомни някои неща и аз си казах: по-спокойно, без разните там хълцания и съпреживявания. Седнах до масата, побарабаних с пръсти и се осведомих с най-делови тон:

— Слушай, корабът действително ли беше стар? Вандер каза, че е катастрофирал преди години. Така ли е?

— Така — след известно време отговори Мая на стената.

Погледнах я. Остра болка прониза душата ми, но продължих все така делово:

— И какво значи това — много години? Десет? Двадесет? Получава се безсмислица. Та планетата е открита само преди две години…

Мая не отговори. Потропах отново с пръсти и казах с по-ласкав тон, но все още делово;

— Макар че, разбира се, те са могли да бъдат първите… някакви свободни изследователи… Както разбрах, били са двама?

В този момент тя изведнъж скочи и се обърна с лице към мене, опряла длани в завивката.

— Двама! — извика тя. — Да! Двама! Безчувствен пън! Дърво такова!

— Почакай — казах аз объркано. — Ти какво…

— Защо си дошъл тук? — почти шепнейки, продължи тя. — Отивай си при твоите роботи, с тях обсъждай колко години са минали, дали е безсмислено или не, защо са били двама, а не трима или седмина…

— Моля те, Мая, почакай! — казах с отчаяние. — Аз съвсем не исках това…

Тя закри лицето си с ръце и неясно проговори:

— Всичките им кости са били изпочупени… но те са били живи… опитвали са се да направят нещо… Слушай — помоли тя, като свали ръце от лицето си, — моля ти се, иди си. Аз скоро ще изляза. Скоро.

Станах предпазливо и излязох. Искаше ми се да я прегърна, да й кажа нещо ласкаво, утешително, но не умеех да утешавам. В коридора изведнъж ме втресе. Спрях се и почаках, докато премине. Ама че ден! И на никого не можеш да разкажеш. Пък не е и нужно навярно. Аз отворих очи и видях, че на вратата на кабината стои Вандерхузе и ме гледа.

— Как е Мая? — тихо попита той.

Сигурно по лицето ми се четеше как е, защото той кимна тъжно и се скри в кабината. А аз се помъкнах към кухнята. Просто по навик. Обикновено веднага след връщането на глайдера всички сядахме да обядваме. Но днес, както изглежда, всичко ще се измени. Какъв ти обед… Аз се скарах на готвача, защото ми се стори, че е сбъркал менюто. В действителност той не беше сгрешил нищо, обедът беше готов и както обикновено беше хубав, но днес не можеше да бъде както обикновено. Навярно Мая изобщо нищо няма да яде, а трябва да хапне. И аз поръчах на готвача плодово желе с бит каймак — единственото й любимо лакомство, за което знаех. За Комов реших да не поръчвам нищо допълнително, за Вандерхузе, след като поразмислих — също, но за всеки случай в общата част на менюто сложих няколко чаши вино — може някой изведнъж да поиска да подкрепи душевните си сили… След това отидох в кабината и седнах пред моя пулт.

Моите момчета работеха като часовник, Мая я нямаше, а Вандерхузе и Комов съставяха срочна радиограма до базата. Те спореха.

— Яков, това не е информация — говореше Комов. — Вие по-добре от мен знаете: съществува определена форма — състояние на кораба, състояние на останките, предполагаеми причини за катастрофата, находки с особено значение… и така нататък.

— Да, разбира се — отговаряше Вандерхузе. — Но, Генадий, съгласете се, цялата тази проформа има смисъл само за биологично активните планети. В дадената конкретна ситуация…

— Тогава по-добре да не изпращаме нищо. Дайте да се качим на глайдера, да излетим веднага дотам и още днес да съставим пълен акт…

Вандерхузе поклати глава.

— Не, Генадий, аз съм категорично против. Комисиите от този род трябва да се състоят минимум от трима души. Освен това вече се стъмни, няма да имаме възможност да огледаме детайлно местността наоколо… И изобщо подобни работи трябва да се вършат с ясна глава, а не в края на пълен работен ден. Генадий, вие как мислите?

Комов, стиснал тънките си устни, почука леко с юмрук по масата.

— Ах колко ненавреме — произнесе той с досада.

— Тези неща винаги са ненавреме — утеши го Вандерхузе. — Нищо, утре сутринта ще идем там тримата…

— Може би в такъв случай изобщо нищо да не съобщаваме днес? — прекъсна го Комов.

— А, вижте, за това нямам право — казах аз със съжаление на Вандерхузе. — Пък и какъв смисъл има за нас — да не съобщаваме?

Комов стана, сложи ръцете си зад гърба и погледна Вандерхузе отгоре надолу.

— Яков, как не разбирате — вече откровено раздразнен произнесе той. — Корабът е от стар тип, неизвестен е, бордовият дневник кой знае защо е изтрит… Ако ние изпратим донесението в такъв вид — грабна от масата едно листче и го размаха пред лицето на Вандерхузе, — Сидоров ще реши, че ние или не искаме, или сме неспособни сами да направим експертизата. За него това ще бъде още една грижа — да съставя комисия, да търси хора, да се отбранява от любопитните безделници… Ние ще се поставим в смешно и глупаво положение. И друго, в какво ще се превърне работата ни, Яков, ако тук се яви тълпа от любопитни безделници?

— Хм — каза Вандерхузе. — Тоест, с други думи, вие не искате струпване на външни лица на нашия участък. Така ли?

— Точно така — произнесе твърдо Комов.

Вандерхузе сви рамене.

— Какво пък… — Той помисли малко, взе листчето от Комов и добави няколко думи към текста. — А така може ли? „ЕР-два, за базата — прочете в скоропоговорка той. — Извънредна. В квадрат сто и две е намерен катастрофирал земен кораб тип «Пеликан», регистрационен номер такъв и такъв, в кораба има останки от двама души, предполага се мъж и жена, бордовият дневник е изтрит, подробна експертиза… — на това място Вандерхузе повиши глас и вдигна пръст, за да засили ефекта — започваме утре“. Вие, Генадий, на какво мнение сте?

Комов няколко секунди замислено се поклащаше от пръсти на пета.

— Добре — проговори най-после той, — нека бъде така. Както искате, само да не ни пречат. Нека бъде така.

Той бързо напусна кабината. Вандерхузе се обърна към мене.

— Стас, моля те, предай я. И вече е време за обяд, ти как смяташ? — Стана и замислено произнесе една от загадъчните си фрази; — Стига да има алиби, трупове ще се намерят.

Аз зашифровах радиограмата и я изпратих с извънреден импулс. Беше ми някак тревожно. Нещо съвсем наскоро, буквално преди минута, се бе забило в подсъзнанието ми като трън и ме глождеше. Поседях пред радиостанцията, вслушвах се. Да, съвсем друго е — да се вслушваш, когато знаеш, че корабът е пълен с народ. Ето, по кръговия коридор премина бързо Комов. Походката му винаги е една такава, сякаш бърза за някъде, но същевременно знае, че може и да не бърза, тъй като без него нищо няма да започне. А сега Вандерхузе боботи нещо неразбрано. Мая му отговаря и гласът й е както обикновено — висок и независим, изглежда, вече се е успокоила или поне се владее. И няма нито тишина, нито пустота, нито мухи в паяжина… Изведнъж разбрах какъв беше трънът: гласът на умиращата жена в моята халюцинация и умрялата жена в разрушения звездолет… Съвпадение, разбира се… Страшничко съвпадение, без съмнение.