Малчугана

Глава четвъртаПРИЗРАЦИ И ХОРА

Събудих се късно с натежала глава и с твърдото намерение веднага слез закуската да се усамотя някъде с Вандерхузе и да му призная всичко. Струва ми се, че никога в живота си не съм се чувствувал така нещастен. С мен беше свършено, затова дори утринна гимнастика не правих, а просто взех един усилен йонен душ и се потътрих към каюткомпанията. Едва на прага съобразих, че снощи, след всички мои неприятности, съвсем забравих да дам указание на готвача за закуската и това ме довърши окончателно. Промърморих неясен поздрав и чувствувайки, че от мъка и от срам съм почервенял като варен рак, седнах на мястото си и унило огледах масата, като се стараех да не срещна погледа на никого. Трапезата беше, право да си кажем, манастирска, като за послушници. Всички се хранеха с черен хляб и мляко. Вандерхузе беше посипал филията си със сол. Мая беше намазала своята с масло. Комов дъвчеше само хляб, дори без да се докосне до млякото.

Нямах никакъв апетит — беше страшно дори да си помисля, че може да дъвча нещо. Взех си чаша мляко и отпих. С края на очите си видях, че Мая ме гледа и че много й се иска да попита какво ми е. Обаче тя не попита нищо, а Вандерхузе започна многословно да разсъждава колко полезен бил от медицинска гледна точка денят за разтоварване и колко добре било, че именно днес сме имали такава закуска, а не някаква друга. Той ни обясни подробно какво значи пости и велики пости и не без уважение се изказа за ранните християни, които добре са си знаели работата. Разказа ни още какво значи сирница, но скоро почувствува, че много се е увлякъл в описанието на блините с хайвер, балък, сьомга и с други вкусни неща, спря и смутено задърпа бакенбардите си. Разговорът не вървеше. Аз се безпокоях за себе си, Мая — за мен. А що се отнася до Комов, то той, както и вчера, не беше на себе си. Очите му бяха зачервени, втренчени в масата, само от време на време вдигаше глава и се озърташе, като че ли някой го повикваше. Беше наронил ужасно много трохи около себе си и продължаваше да ги рони така, че ми се искаше да го плесна през ръцете като малко дете. Всички седяхме унили, а бедният Вандерхузе с последни сили се мъчеше да ни разсее.

Той тъкмо се потеше с някаква предълга унила история, която измисляше в момента и все не можеше да й съчини края, когато изведнъж Комов издаде странен приглушен звук, сякаш парче сух хляб се запречи в гърлото му. Погледнах към него през масата и се уплаших. Комов седеше изправено, вкопчил и двете си ръце в масата, зачервените му очи щяха да изскочат от орбитите, гледаше някъде покрай мен и бързо пребледняваше. Обърнах се. Замрях. До стената, между филмотеката и шахматната масичка, стоеше моят одевешен призрак.

Сега го видях съвсем ясно. Това беше човек, във всеки случай — хуманоид, малък, слаб, абсолютно гол. Кожата му беше тъмна, почти черна и блестеше като намазана с масло. Лицето му не разгледах или не го запомних, но веднага ми направи впечатление, както и в нощния ми кошмар, че това човече цялото е някак разкривено и като че ли размито. И още — очите: големи, тъмни, съвсем неподвижни, слепи като на статуя.

— Ето го тук! Ето го! — гракна Комов.

Той показваше с пръст в съвсем друга посока и там пред очите ми, направо от въздуха, изникна нова фигура. Това беше все същият лъскав призрак, но застинал в стремителен скок по време на бягане като снимка на стартиращ спринтьор. И в тази секунда Мая се хвърли в краката му. Креслото с трясък полетя настрани. Мая, като викаше войнствено, премина през призрака и се блъсна в екрана на видеофона, дори успях да забележа как призракът се залюля и започна да се топи, а Комов вече крещеше;

— Вратата! Вратата!

И аз видях: някой — дребен, бял и матов като стената на каюткомпанията, превит в безшумен бяг, се плъзна през вратата и изчезна в коридора. И тогава се втурнах след него.

Сега ме е срам да си спомня за това, но тогава ми беше съвършено безразлично що за същество е това, откъде е, защо и за какво е тук — изпитвах само безгранично облекчение, вече разбрал, че от тази минута безвъзвратно свършиха всичките ми кошмари и страхове, изпитвах още страстно желание да го догоня, да го хвана, да го вържа и да го докарам.

На вратата се сблъсках с Комов, повалих го, спънах се в него, претичах коридора на ръце и крака, коридорът беше вече празен, само остро и познато миришеше на амоняк, отзад Комов крещеше нещо, тропаха ситно токчета, аз скочих, профучах през кесона, гмурнах се в люка, който още не беше се покрил с мембраната, и излетях навън, под виолетовото сияние на слънцето.

Видях го веднага. Бягаше към строителната площадка, бягаше леко, като едва докосваше с босите си крака замръзналия пясък, все така разкривен и някак странно движещ по време на бягането разтворените си лакти, но сега беше не тъмен и не матовобял, а светло-лилав и слънцето блестеше по слабите му рамена и хълбоци. Той тичаше право срещу моите роботи и аз забавих бега си, очаквайки, че сега ще се уплаши и ще свие вляво или вдясно, но той не се изплаши, премина на десет крачки от Том и аз не повярвах на очите си, когато този величествен глупак вежливо му предаде със сигнал обикновеното „очаквам заповед“.

— Към блатото! — крещеше зад мен задъханият глас на Мая. — Изтласквай го към блатото!

Малкият абориген и без това бягаше по посока на блатото. Трябва да се каже, че умееше да бяга, и разстоянието между нас се намаляваше много бавно. Вятърът свиреше в ушите ми, отдалеч Комов викаше нещо, но Мая напълно го заглушаваше.

— По-вляво, по-вляво карай! — хазартно крещеше тя.

Аз взех по-наляво, изскочих на пистата, на вече готов участък — равен, с много удобна ръбеста повърхност, и тук скоростта ми се увеличи — започнах да го настигам. „Няма да ми избягаш, твърдях наум, не, братко, сега няма да ми избягаш. Ти ще ми платиш за всичко…“ Гледах непрекъснато неговите бързо работещи лопатки, стремително движещите се голи крака, накъсаните облачета пара, които излитаха над рамото му. Настигах го и ликувах. Пистата свърши, но до сивата пелена над блатото оставаха само сто крачки и аз го настигнах.

Като дотича до края на тресавището, до унилите храсталаци от дребна тръстика, той се спря. Няколко секунди стоя като че ли в нерешителност, след това ме погледна през рамо и аз отново видях големите му тъмни очи, съвсем не застинали, а, напротив, много живи и като че ли смеещи се, и изведнъж клекна, обхвана коленете си с ръце и се затъркаля. Дори и не разбрах веднага какво се случи. Току-що стоеше тук човек, странен човек, навярно и човек не беше, но по облик все пак човек, и изведнъж него го няма, а по тресавището, през непроходимото бездънно мочурище се търкаля нелепо сиво кълбо, разпръскващо калта и мътната вода. И още как се търкаля! Не успях да стигна до брега, а то вече изчезна зад парцалите на мъглата и оттам, зад сивеещата се пелена, се чуваха само затихващи шумове, плясъци и тънко прояизително свирене.

Мая налетя с тропот и се спря до мене, като дишаше тежко.

— Измъкна се — констатира тя с досада.

— Измъкна се — казах аз.

Няколко секунди стояхме, като се вглеждахме в мътните кълба на мъглата. След това Мая изтри потта от челото си и проговори:

— Аз избягах от баба, аз избягах от дядо…

— Че от тебе ли, квартириере, няма да избягам — добавих и се огледах.

Така. Глупаците, значи, са бягали, а умните, то се знае, са стояли и са гледали. Бяхме само двамата с Мая. Дребните фигурки на Комов и Вандерхузе тъмнееха до кораба.

— Хубаво бягане му ударихме — проговори Мая, гледайки по посока на кораба. — Три километра, не по-малко, вие как смятате, капитане?

— Съгласен съм с вас, капитане — отзовах се аз.

— Слушай — каза замислено Мая. — Може би всичко това ни се е сторило?

Аз я сграбчих за плещите. С нова сила в мен се развихри чувството за свобода, здраве, възторг и огромни сияйни перспективи.

— Какво разбираш от това, хлапачка! — изревах, като едва не плачех от щастие и я тресях с всички сили. — Какво разбираш ти от халюцинации! Не ти и трябва да разбираш! Живей си щастливо и изобщо не мисли за подобни неща!

Мая ме гледаше слисано, опитваше се да се измъкне, а аз я разтърсих още по-силно, хванах я за раменете и я помъкнах към кораба.

— Почакай — слабо се дърпаше стреснатата Мая. — Какво става с теб наистина… Я ме пусни, що за глупави нежности?

— Да вървим, да вървим — повтарях аз. — Да вървим! Сега любимецът на доктор Мбога ще ни насоли, предчувствува сърцето ми, че напразно сме бягали, че не е трябвало да постъпваме така…

Мая поривисто се освободи, постоя секунда, след това приклекна, наведе глава и като обхвана колене с ръцете си, се клатушна напред.

— Не — каза, като се изправи. — Това не мога да го разбера.

— Не е и нужно — отговорих. — Комов ще ни обясни всичко. Отначало ще ни се кара, нали ние му провалихме контакта, след което все пак ще ни обясни…

— Слушай, студено е! — каза Мая, като подскочи на място. — Да побягаме ли?

И ние побягнахме. Първоначалните ми възторзи утихнаха и аз започнах да размислям какво се случи все пак. Излизаше, че в действителност планетата е обитаема! И още как обитаема — големи човекообразни същества, може би дори разумни, може би дори цивилизовани…

— Стас — каза Мая, докато тичахме, — може би той е пантианец?

— Че откъде ще се вземе? — учудих се аз.

— Е… няма ли откъде… Ние не знаем всички подробности на проекта. Възможно е прехвърлянето вече да е започнало.

— А, не — казах й. — Не прилича на пантианец. Пантианците са високи, червенокожи… Пък и те са облечени все пак, а той е съвсем гол!

Спряхме се пред люка и пуснах Мая напред.

— Бр-р-р! — произнесе тя, като разтриваше раменете си. — Е, какво, да вървим да ни калайдисват!

— С гръмове и мълнии! — казах.

— Абсолютно унищожаващо — каза Мая.

— Което няма да остави и помен от нас — отговорих.

Влязохме крадешком в кабината, но не останахме незабелязани. Очакваха ни. Комов се разхождаше из кабината с ръце зад гърба, а Вандерхузе, загледан в пространството и издал челюст, навиваше на пръстите си бакенбардите: десния — на десния палец, а левия — на левия палец. Като ни видя, Комов се спря, но Мая не му даде да си отвори устата.

— Избяга — деловито доложи тя. — Избяга право през тресавището, при това по съвсем необикновен начин…

— Помълчете — прекъсна я Комов.

„Сега ще се започне“ — помислих си аз, като се настройвах за защита. И не познах. Комов ни нареди да седнем, седна сам и се обърна право към мен:

— Слушам ви, Попов. Разкажете всичко. До най-малките подробности.

Интересно, че дори не се учудих. Такова поставяне на въпроса ми се стори съвсем естествено. И аз разказах всичко — за шумовете, за миризмите, за детския плач, за виковете на жената, за странния диалог снощи и за черния призрак от днешната нощ. Мая ме слушаше, полуотворила уста, Вандерхузе се мръщеше и клатеше неодобрително глава, а Комов не сваляше поглед от лицето ми — присвитите му очи бяха отново втренчени и хладни, лицето му се стегна, той хапеше долната си устна и от време на време напрегнато сплиташе пръсти, та чак кокалчетата им пукаха. Когато спрях, настана мълчание. След това Комов попита:

— Сигурен ли сте, че именно дете плачеше?

— Д-да… Във всеки случай много приличаше…

Вандерхузе шумно пое дъх и плесна с длан по облегалката на креслото.

— И ти изтърпя всичко това! — проговори изплашено Мая. — Бедният Стасик!

— Стас, длъжен съм да ти кажа… — започна внушително Вандерхузе, но Комов го прекъсна.

— А камъните? — попита той.

— Какво — камъните? — не разбрах.

— Откъде се взеха камъните?

— Тези на строителната площадка ли? Навярно киберите са ги домъкнали. Каква връзка имат те с всичко това?

— Откъде киберите биха могли да намерят камъни?

— Ами… — започнах аз и млъкнах. Действително, откъде?

— Около нас има пясъчен плаж — продължи Комов. — Без нито едно камъче. Киберите не са се отлъчвали от площадката. Откъде са се взели на пистата камъните и клонките? — Той ни огледа и се усмихна. — Разбира се, това са риторични въпроси. Мога да добавя, че и зад кърмата, точно под маяка, има цяло находище от камъни. Много любопитно находище. Мога също да добавя… Стас, извинете, вие свършихте ли? Благодаря. А сега чуйте какво се случи с мен.

Оказа се, че и на Комов не му е било леко. Наистина, неговите изпитания са били от малко по-друг характер. Изпитания на интелекта. На втория ден след пристигането, когато пускал в езерото пантианските риби, забелязал на двадесетина крачки от себе си необикновено яркочервено петно, което се разпръснало и изчезнало, преди той да се реши да приближи. На следващия ден намерил на самия връх на кота 12 умряла риба, явно една от пуснатите преди това. Сутринта на четвъртия ден се събудил с усещане, че в каютата се намира някой чужд. Нямало никой, но Комов като че ли чул млясването на разтварящата се мембрана на люка. Когато излязъл от кораба, той открил, първо, находището на камъните около кърмата и, второ, камъни и снопчета клони на строителната площадка. След разговора с мен окончателно се убедил, че в околностите на кораба става нещо нередно. Бил почти сигурен, че разузнавателните групи са пропуснали някакъв извънредно важен фактор, действуващ на планетата, и само дълбокото му убеждение, че е невъзможно да не се забележи наличието на разумен живот, го удържало от най-решителните стъпки. Взел само всички мерки районът на действие на нашата група да не стане обект за нашествие на „любопитни безделници“. Именно поради тази причина се е стремял така да формулира експертното заключение, че то да не предизвика ни най-малкото подозрение. Същевременно моето възбудено-потиснато състояние прекрасно потвърждавало предварителния му извод, че неизвестните същества са способни да проникнат в кораба. Той започнал да чака това проникване и го дочакал тази сутрин.

— Резюмирам — обяви той, сякаш четеше лекция. — Поне този район на планетата, въпреки данните на предварителните изследвания, се обитава от едри гръбначни същества, при това има всички основания да се предполага, че са разумни. По всяка вероятност това са троглодити, приспособили се към живот в подземните кухини. Съдейки по това, на което бяхме свидетели, средният абориген прилича анатомично на човека, притежава ярко изразена способност за мимикрия, а също и — вероятно, във връзка с това — способност за възпроизводство на защитно-отвличащи фантоми. Трябва да кажа, че подобна възможност при едрите гръбначни досега е открита само при някои гризачи на Пандора, на Земята такава способност притежават някои видове главоноги мекотели. А сега бих искал особено да подчертая, че независимо от тези нечовешки и изобщо нехуманоидни способности тукашният абориген не само в анатомично, но и във физиологично, и в частност в неврологично отношение е необикновено, небивало близък до земния човек. Аз свърших.

— Как така — свършихте? — извиках уплашено. — А моите гласове? Значи са били халюцинация?

Комов се усмихна.

— Стас, успокойте се — каза. — Вие сте напълно в ред. Вашите „гласове“ лесно ще бъдат обяснени, ако се предположи, че устройството на гласовия им апарат е идентично на нашето. Сходството на гласовия апарат плюс развитата способност за имитация, плюс хипертрофираната фонетична памет…

— Чакайте — каза Мая. — Разбирам, че биха могли да подслушват нашите разговори, но как да обясним женския глас?

Комов кимна.

— Да, налага се да предположим, че са присъствували на агонията.

Мая подсвирна.

— Много е сложно — промърмори тя със съмнение.

— Предложете друго обяснение — възрази хладно Комов. — Впрочем, навярно скоро ще научим имената на загиналите. Ако пилотът се е казвал Александър…

— Е, добре — казах. — А детето, което плачеше?

— А вие сигурен ли сте, че именно дете е плакало?

— А какво друго?

Комов се втренчи в мен, натисна плътно с пръсти горната си устна и изведнъж тихо залая. Именно залая — друга дума не мога да подбера.

— Какво беше това? — попита. — Куче ли?

— Прилича — казах му с уважение.

— Ето какво, аз произнесох фраза на едно от наречията на Леонида.

Бях поразен. Мая също. Известно време всички мълчаха. Без съмнение беше така, както каза той. Всичко се изясни, получи се много изящно, но… Разбира се, беше много приятно да знаеш, че страховете ти са минали и че именно на нашата група й провървя да открие още една хуманоидна раса. Същевременно това означаваше най-решителна промяна в съдбите ни. Пък и не само в нашите. Първо, дори и с просто око се виждаше, че проектът „Ноев ковчег“ е пропаднал. Планетата беше заета, налагаше се да се търси друга за пантианците. Второ, ако се изяснеше окончателно, че аборигените са разумни, навярно ще ни отпратят веднага оттук, а вместо нас ще пристигне Комисията по контактите. Разбира се, всички тези разсъждения бяха очевидни не само за мен, но и за останалите. Вандерхузе разстроено дръпна бакенбардите си и каза;

— Защо пък именно разумни? Според мен засега абсолютно от нищо не следва, че те непременно са разумни, вие как мислите, Генадий?

— Аз не твърдя, че те непременно са разумни — възрази Комов. — Аз само казах: има всички основания да се предполага, че това е така.

— Но какви са тези „всички основания?“ — продължаваше да се разстройва Вандерхузе. Никак не му се искаше да напуска мястото, с което е свикнал. Известна беше неговата слабост — любов към опознатите места. — Що за основания са това? Само външният вид…

— Работата не е само в анатомията — каза Комов. — Камъните под маяка са разположени във видим ред, това са някакви знаци. Камъните и клонките на пистата… Нищо не искам да твърдя категорично, но всичко това много прилича на опит да се влезе в контакт, осъществяван от хуманоиди с първобитна култура. Тайно разузнаване — и едновременно и дарове, и предупреждение…

— Да, има такова нещо — промърмори Вандерхузе и потъна в размисъл.

Отново последва мълчание, после Мая тихо попита:

— А откъде следва, че те са чак толкова близки на хората по своята физиологична и нервна организация?

Комов удовлетворено закима.

— По този въпрос ние също разполагаме само с косвени съображения — каза той. — Но те са достатъчно солидни. Първо, аборигените са способни да проникнат в кораба. Корабът ги пуска. За сравнение ще ви припомня, че нито тагорецът, нито дори пантианинът, при цялото им огромно сходство с човека, не могат да преодолеят мембраната на люка. Люкът просто няма да се отвори пред тях.

Тук аз се ударих по челото.

— Дявол да го вземе! Значи всички мои кибери са били напълно в ред! Просто аборигените навярно са притичвали пред Том и той се е спирал, защото се е боял да не прегази човек… Пък навярно и те са смятали Том за живо същество, размахвали са ръце и случайно са му подали сигнал: „Опасност! Веднага в кораба!“ Този сигнал е много прост… — Показах го. — Е, и моите момчета са се втурнали един през друг към трюма… Разбира се, че така е било… Пък и сега с очите си видях: Том реагира на аборигена като на човек.

— Тоест? — бързо попита Комов.

— Тоест, когато аборигенът се появи в зрителното поле на визьорите му, Том сигнализира: „Чакам заповеди.“

— Това е много ценно наблюдение — произнесе Комов.

Вандерхузе въздъхна тежко.

— Да — каза Мая. — Край на „Ноевия ковчег“. Жалко.

— Какво ще стане сега? — попитах, без да адресирам към някого въпроса си.

Не ми отговориха. Комов повдигна листчетата със записките си, под тях се показа кутията на диктофона.

— Моля за извинение — обяви той, като се усмихваше очарователно. — За да не се губи напразно време, записах нашата дискусия. Благодаря за точно поставените въпроси. Стас, ще ви помоля да закодирате всичко това и да го изпратите чрез извънреден импулс направо в Центъра, копие до базата.

— Бедният Сидоров — тихо каза Вандерхузе. Комов го изгледа изкъсо и отново наведе очи към документите.

Мая отдръпна креслото.

— Във всеки случай, моята квартириерска мисия тук свърши — проговори тя. — Отивам да си събирам багажа.

— Една минута — спря я Комов. — Попитахте какво ще стане сега. Отговарям. Като пълномощен член на Комисията по контактите поемам командуването. Обявявам целия наш район за зона на предполагаемия контакт. Яков, моля ви, съставете необходимата радиограма. Всички работи по проекта „Ноев ковчег“ се прекратяват. Роботите се демобилизират и се прехвърлят в трюма. Излизането от кораба ще става само с мое лично разрешение. Днешният лов с хрътки вероятно вече е създал определени трудности за контакта. Нови недоразумения биха били крайно нежелателни. И така, Мая, моля ви да вкарате глайдера в хангара. Стас, моля заемете се с вашата киберсистема… — Той вдигна пръста си. — Но отначало изпратете записа на дискусията… — Усмихна се и искаше да каже още нещо, но в това време затрака дешифраторът на радиостанцията.

Вандерхузе протегна дългата си ръка, извлече от приемното отделение картичката с радиограмата и я прегледа набързо. Веждите му се повдигнаха.

— Хм — каза той. — Схващат по въздуха. Генадий, вие случайно да не сте индуктор3?

Предаде картичката на Комов. Комов също я прегледа набързо и веждите му също така се повдигнаха.

— Ето това вече не го разбирам — промърмори той, хвърли картичката на масата и се заразхожда из каютата, сложил ръце отзад.

Взех картичката. Мая развълнувано сумтеше над ухото ми. Действително радиограмата беше неочаквана.

— Ето, това е работа! — възхити се Мая. — Горбовски. Страшен е тоя Гарбовски!

Комов се спря и ни огледа изпод вежди.

— Моля всички да пристъпят към изпълнение на моите разпореждания. Яков, намерете ми, моля, копието на нашето експертно заключение.

Заедно с Вандерхузе той се задълбочи в изучаването на копието, Мая излезе да прибере глайдера, а аз се нагласих до радиостанцията и започнах да кодирам нашата дискусия. Но не минаха и две минути и дешифраторът отново затрака. Комов отблъсна Вандерхузе и се хвърли към радиото. Като се наведе през рамото ми, той зачете жадно редовете, които се появяваха на картичката.

Комов прехвърли картичката на Вандерхузе.

— Ето, значи, каква била работата — проговори той. — Така, така… — После се обърна към мен. — Стас, с какво се занимавате сега?

— Кодирам — отвърнах намусено. Не разбирах нищо.

— Я ми подайте диктофона — каза той. — Засега ще се въздържим. — Прибра диктофона в горния джоб на дрехата си и акуратно закопча капачката му. — И така: Яков, потвърдете това, което искат от вас. Стас, предайте потвърждението. А след това, Яков, аз бих ви помолил… В това вие се оправяте по-добре от мен. Бъдете така любезен, поровете в нашата филмотека и прегледайте цялата официална документация относно бордовите дневници.

— Аз и така знам всичко относно бордовите дневници — възрази недоволно Вандерхузе. — Вие по-добре ми кажете какво ви интересува.

— И аз самият не зная точно какво ме интересува. Интересува ме случайно или преднамерено е бил изтрит бордовият дневник. Ако е преднамерено, то защо. Вие сам виждате, Бадер също се интересува от това… Яков, постарайте се. Съществуват все пак някакви правила, които предвиждат унищожаването на бордовия дневник.

— Не съществуват такива правила — промърмори под носа си Вандерхузе, но все пак отиде да провери.

Комов седна да пише потвърждението, а аз се мъчех да разбера какво се е случило, защо е тая паника и как в Центъра са могли да се усъмнят в съвършено ясните формулировки на заключението. Не беше възможно те да са си помислили, че сме объркали останките на земния жител с останките на някакъв абориген и сме прибавили един труп в повече… И как все пак, дявол да го вземе, Горбовски е успял да се досети какво става при нас? Не стигнах до никъде в моите разсъждения, тъжно гледах към работните екрани, където всичко беше така ясно и разбираемо, и си мислех с горчивина, че възтъпият човек печално много прилича на кибер. Ето, сега седя, тъпо изпълнявам заповедите: казаха ми да кодирам — кодирах, казаха ми да прекратя — прекратих, а какво става, защо става, как ще свърши всичко — нищо не разбирам. Съвсем като моя Том: сега работи, бедничкият, с пот на челото, старае се по-добре да изпълни моите разпореждания и дори не се и досеща, че след десет минути ще отида, ще го прибера заедно с цялата компания в трюма и работата му ще се окаже безсмислена, а самият той — никому ненужен…

Комов ми предаде потвърждението, аз закодирах текста, изпратих го и вече се канех да седна зад моя пулт, когато прозвуча повикването на базата.

— ЕР-две? — осведоми се спокоен глас. — Сидоров се обажда.

— ЕР-две слуша! — отговорих незабавно. — Говори кибертехникът Попов. Вие кого търсите, Михаил Албертович?

— Повикайте Комов, моля.

Комов вече седеше в съседното кресло.

— Слушам те, Атос — каза той.

— Какво се е случило при вас? — попита Сидоров.

— Аборигени — отвърна Комов, като се позабави.

— По-подробно, ако може — каза Сидоров.

— Първо, имай пред вид, Атос — каза Комов, — че не знам и не разбирам откъде Горбовски е узнал за аборигените. Ние самите започнахме да разбираме какво става едва преди два часа. Подготвих информация за теб, започнах вече да я кодирам, но тук всичко така се обърка, че съм принуден да те помоля да потърпиш още малко. Старият Бадер ме насочи към такава идея… С една дума, моля те, потърпи.

— Ясно — каза Сидоров. — Но фактът за съществуването на аборигените достоверен ли е?

— Абсолютно — отговори Комов.

Чу се как Сидоров въздъхна.

— Е, какво пък — рече той. — Няма какво да се прави. Ще започнем всичко отначало.

— Много съжалявам, че стана така — произнесе Комов. — Честна дума, съжалявам.

— Нищо — каза Сидоров. — Ще преживеем и това. — Той помълча. — Как смяташ да постъпиш по-нататък? Ще чакаш ли комисията?

— Не. Започвам още днес. И много те моля: остави ЕР-две заедно с екипа й на мое разположение.

— Разбира се — отвърна Сидоров. — Е, да не ти преча повече. Ако нещо ти потрябва…

— Благодаря, Атос. И не се огорчавай, всичко ще се оправи.

— Да се надяваме.

Те се сбогуваха. Комов си захапа нокътя на палеца, погледна ме с някакво непонятно раздразнение и отново започна да се разхожда из кабинета. Досещах се каква е работата. Комов и Сидоров бяха стари приятели, заедно са учили, заедно са работили някъде си, но на Комов винаги и във всичко му е вървяло, а Сидоров го наричаха зад гърба му Атос неудачникът. Не знам защо е станало така. Във всеки случай Комов навярно се чувствуваше сега много неловко. А като се прибави и радиограмата на Горбовски… Излизаше, че Комов е информирал Центъра през главата на Сидоров… Преместих се тихо зад моя пулт и спрях киберите. Комов седеше на масата, гризеше си нокътя и се блещеше към разхвърляните листчета. Поисках разрешение да изляза навън.

— Защо? — едва не се нахвърли той, но се овладя веднага. — А, кибернетичната система… Разбира се, разбира се. Но щом завършите, веднага се връщайте.

Вкарах момчетата в трюма, демобилизирах ги, закрепих ги за в случай на внезапен старт и постоях малко край люка, като гледах към опустялата строителна площадка, към белите стени на неосъществената метеорологична станция, към айсберга, все така идеален и равнодушен… Сега планетата ми се струваше някак си по-друга. Нещо се измени в нея. Появи се някакъв смисъл в тази мъгла, в дребните храсталаци, в скалистите планински разклонения, покрити с виолетови петна сняг. Разбира се, тишината остана, но я нямаше вече пустотата и това беше добре.

Върнах се в кораба, хвърлих поглед в каюткомпанията, където сърдитият Вандерхузе се ровеше във филмотеката, но чувствата бушуваха в мен и аз се отправих за разтуха при Мая. Мая беше разстлала по цялата каюта огромна лепена карта и лежеше върху нея, като я разглеждаше с лупа. Тя дори не се обърна.

— Нищо не разбирам — каза сърдито. — Тук те няма къде да живеят. Всичките що-годе подходящи за живеене точки ние ги изследвахме. Няма да се напъхат в блатото, я!…

— А защо, да не бъде в блатото? — попитах, като сядах.

Мая седна по турски и се взря в мен през лупата.

— Хуманоидът не може да живее в блато — солидно заяви тя.

— Но защо — възразих. — У нас, на Земята, е имало племена, които са живеели дори в езерата, в наколни жилища…

— Ако имаше поне една постройка в тези блата… — каза Мая.

— А може би те живеят под водата като водните паяци, в такива въздушни мехури?

Мая помисли.

— Не — отвърна тя със съжаление. — Той щеше да бъде кален, щеше да намъкне кал в кораба…

— Ами ако те имат водоотблъскващ слой на кожата си? Водокалоотблъскващ… Видя ли го как лъщи? И когато избяга — накъде избяга? И такъв начин на на придвижване — с каква цел?

Завърза се дискусия. Под тежестта на многочислените хипотези, които предлагах, Мая беше принудена да се съгласи, че теоретически нищо не пречи на аборигените да живеят във въздушни мехури, макар че лично тя, Мая, все пак е склонна да предполага, че е прав Комов, който счита аборигените за пещерни хора. „Да беше видял какви клисури има, — каза тя. — Ето, там да можеше да се отиде…“ Тя взе да показва на картата. Дори на картата тия места изглеждаха неприветливи: отначало ивица от хълмове, покрити с дръвчета-джуджета, след нея бездънните разломи на скалистите предпланини, накрая — самият хребет, див и жесток, покрит с вечни снегове, а отвъд хребета — безкрайна камениста равнина, унила, съвършено безжизнена, изрязана надлъж и нашир от дълбоки каньони. Това беше един напълно замръзнал, изстинал свят, свят на настръхналите минерали и само при мисълта, че може да се живее тук, да се стъпва с боси крака по натрошените камъни, кожата на гърба ми започваше да настръхва.

„Нищо страшно — утешаваше ме Мая, — мога да ти покажа инфрачервени снимки на тази местност, под това плато има обширни участъци на подземна топлина, така че ако те живеят в пещерите, то от студ поне не страдат.“ Веднага се хванах за думите й: А с какво се хранят? „Ако има пещерни хора — каза Мая, — може да има и пещерни животни. Освен това — мъхове, гъби, може да си представим и растения, които осъществяват фотосинтезата при инфрачервена светлина.“ Преставях си този живот, жалка пародия на това, което ние считаме за живот, упоритата, но вяла борба за съществуване, чудовищното еднообразие на впечатленията и ми стана ужасно тъжно за аборигените. И заявих, че грижата за тази раса е задача също така достатъчно благородна и благодарна. Мая възрази, че това е съвсем друго нещо, че пантианците са обречени и ако нас ни нямаше, те просто биха изчезнали, биха прекратили своята история; що се отнася до тукашния народ, то съвсем не се знае дали сме им притрябвали. Може би те и без нас процъфтяват.

Това е наш стар спор. По мое мнение, човечеството знае достатъчно, за да съди кое развитие е исторически перспективно, а кое — не. Мая се съмнява в това. Тя твърди, че ние знаем нищожно малко. Влезли сме в съприкосновение с дванадесет разумни раси, при това три от тях са нехуманоидни. В какви отношения се намираме с тези нехуманоиди, навярно и самият Горбовски не може да каже: встъпили ли сме в контакт с тях или не сме встъпили, а ако сме встъпили, по взаимно съгласие ли или сме им се натрапили, а може би те изобщо ни възприемат не като братя по разум, а като рядко явление на природата, нещо като необикновени метеорити. А ето, с хуманоидите всичко е ясно: от деветте хуманоидни раси само три се съгласиха да имат нещо общо с нас, при това леонидяните например охотно споделят с нас своята информация, а нашата, земната, много вежливо, но решително отхвърлят. Струва ти се съвсем очевидно нещо: квази-органичните механизми са много по-рационални и икономични от опитомените животни, но леонидяните се отказват от механизмите. Защо? Известно време ние спорихме — защо, после се объркахме, без да забележим разменихме възгледите си (при мен и Мая това се случва често) и накрая Мая заяви че всичко това са глупости.

— Не е там работата. Ти разбираш ли в какво се състои главната задача на всеки контакт? — попита тя. — Разбираш ли защо ето вече двеста години човечеството се стреми към контакти, радва се, когато те се осъществят, тъгува, когато не излиза нищо.

Естествено, разбирах.

— Изучаване на разума — казах. — Изследване на висшия продукт на развитието на природата.

— В общи черти това е вярно — отговори Мая, — но това са само думи, защото в действителност нас ни интересува не проблемът за разума изобщо, а проблемът за нашия, човешкия разум, с други думи ние преди всичко се интересуваме от нас самите. Вече петдесет хиляди години се мъчим да разберем какво представляваме, но като се гледа отвътре, тази задача не може да се реши, както е невъзможно и да вдигнеш сам себе си за косата. Трябва да се погледнеш отвън, с чужди очи, съвсем чужди…

— А за какво в същност е нужно това? — осведомих се агресивно.

— За това — солидно каза Мая, — че човечеството става галактическо. Например как си представяш ти човечеството след сто години?

— Как си го представям? — Вдигнах рамене. — Ами така, както и ти… Край на биологичната революция, преодоляване на галактичната бариера, излизане в нула-света… е, и широко разпространение на контактното виждане, реализиране на П-абстракциите…

— Не те питам как си представяш постиженията на човечеството след сто години. Питам те как си представяш самото човечество след сто години?

Запремигвах объркано. Не схващах разликата. Мая ме гледаше победоносно.

— За идеите на Комов чувал ли си? — попита тя. — Вертикален прогрес и така нататък…

— Вертикален прогрес? — май че си спомнях нещо подобно. — Почакай… Това са, струва ми се, Боровик. Микава… нали?

Тя бръкна в масата и започна да рови в нея.

— Ето, ти тогава танцуваше в бара със своята Танечка, а Комов събираше младежите в библиотеката… На! — Тя ми подаде кристалофона. — Слушай.

Сложих неохотно кристалофона и започнах да слушам. Беше нещо като лекция, четеше я Комов и записът започваше от средата на думата. Комов говореше, без да бърза, просто, много достъпно, като се приспособяваше, изглежда, към нивото на аудиторията. Той даваше много примери, остроумничеше. Според него излизаше примерно следното.

Земният човек е изпълнил всички задачи, които е поставил пред себе си, и става галактичен човек. Сто хиляди години човечеството се е промъквало по тясна пещера, през затрупвания, през гъсталаци, загивало е под срутванията, попадало е в задънени улици, но пред него винаги е била синевата, светлината, целта и ето, ние се разляхме по равнината. Да, равнината е голяма, има къде да се разливаме. Но сега ние виждаме, че това е равнина, а над нея е небето. Ново измерение. Да, на равнината е хубаво и може колкото искаме да се занимаваме с реализацията на П-абстракциите. И ти се струва, че никаква сила не ни гони нагоре, в новото измерение… Но галактичният човек не е просто земен човек, живеещ в просторите на галактиката по законите на Земята. Той е нещо повече. С други закони на съществуването, с други цели на съществуването. Обаче ние не знаем нито тези закони, нито тези цели. Така че в същност думата е за формулиране идеала на галактичния човек. Идеалът на земния човек се е градил в течение на хилядолетия върху опита на дедите, върху опита на най-различните форми на живота от нашата планета. Идеалът на галактичния човек, изглежда, трябва да се изгражда върху опита на галактическите форми на живот, върху историческия опит на различните разуми в Галактиката. Досега ние дори не знаем как да подходим към тази задача, а нали на нас предстои да я решим, при това така да я решим, че да сведем до минимум броя на възможните жертви и грешки. Човечеството никога не поставя пред себе си задачи, който не е готово да реши. Това е дълбоко вярно, но това е и мъчително…

Записът свършваше също на средата на думата.

Честно казано, всичко това някак си не достигна до мен. Какво общо има тук галактическият идеал? Според мен хората в Космоса съвсем не стават някакви „галактични“. Аз бих казал, че обратното — хората носят със себе си в Космоса Земята — земния комфорт, земните норми, земния морал. И ако бъдем откровени, то за мен, пък и за всички мои познати, идеал на бъдещето е нашата малка планетка, достигнала до края на Галактиката, а след това може би и зад нейните предели. Примерно в такъв ред започнах да излагам своите съображения пред Мая, но тук забелязахме, че в каютата, навярно отдавна, присъствува и Вандерхузе. Той стоеше, облегнат на стената, дърпаше своите рисови бакенбарди и ни разглеждаше със замислено-разсеян камилски израз на физиономията си. Станах и преместих стола към него.

— Благодаря — произнесе Вандерхузе, — но по-добре да постоя прав.

— А вие какво мислите по този повод? — войнствено го попита Мая.

— По кой повод?

— По повод на вертикалния прогрес.

Вандерхузе помълча известно време, след това въздъхна и каза:

— Не е известно кой първи е открил водата, но е съвсем сигурно, че това не са рибите.

Ние се замислихме напрегнато. След това Мая просия, вдигна пръст и каза;

— О!

— Не е мое — възрази меланхолично Вандерхузе. — Това е много стар афоризъм. Той ми харесваше отдавна, само че все нямаше случай да го приложа. — Помълча малко, после каза: — Що се касае до бордовия дневник: представяте ли си, действително е имало такова правило.

— Какъв бордови дневник? — попита Мая. — Какво общо има с това бордовият дневник?

— Комов помоли да намеря правилата, предписващи унищожаването на бордовите дневници — тъжно обясни Вандерхузе.

— Е, и? — казахме едновременно.

Вандерхузе помълча отново, след това махна с ръка.

— Срамота — каза той. — Оказа се, че има едно такова правило. По-точно, имало е. В стария „Сборник с инструкции“. В новия го няма. Откъде можех да знам? Да не съм историк…

Той се замисли. Мая нетърпеливо се размърда.

— Да — каза Вандерхузе. — Та, значи, ако ти си претърпял авария на неизвестна планета, населена от разумни същества — нехуманоиди или хуманоиди, но намиращи се в стадий на ярко изразена машинна цивилизация, ти си задължен да унищожиш всички космографски карти и бордови дневници.

Ние с Мая се спогледахме.

— Този клетник, командирът на „Пеликан“ — продължи Вандерхузе, — навярно отлично е познавал старите закони. Защото това правило сигурно е от двеста години, измислили са го още в зората на звездните полети, измислили са го чисто умозрително, защото са се стараели да предвидят всичко. Но нима е възможно да се предвиди всичко? — Въздъхна. — Разбира се, можеше да се досети човек защо с бордовия дневник е станало така. И Комов се досети… И знаете ли как реагира на моето съобщение?

— Не — казаха аз. — Как?

— Кимна и се зае с други задачи — каза Мая.

Вандерхузе я погледна с възхищение.

— Правилно! — потвърди той. — Именно кимна и именно се зае с други задачи. Ако бях на негово място, щях да се радвам целия ден, че съм толкова досетлив…

— И какво значи излиза? — каза Мая. — Значи, или нехуманоиди, или хуманоиди, но в стадий на машинна цивилизация. Нищо не разбирам. Ти разбираш ли нещо? — попита ме тя.

Много ме забавлява този маниер на Мая гордо да заявява, че не разбира нищо. И аз самият често постъпвам така.

— Те са се приближили до „Пеликан“ на велосипеди — подсказах й аз.

Мая нетърпеливо махна с ръка.

— Тук няма никаква машинна цивилизация — промърмори тя. — Няма и нехуманоиди…

Гласът на Комов обяви по вътрешната връзка:

— Вандерхузе, Глумова, Попов! Моля да се явите в кабината.

— Започва се! — каза Мая, като скочи.

Ние нахълтахме накуп в кабината. Комов стоеше до масата и поставяше портативния транслатор4 в пластмасов калъф. Ако се съди по положението на превключвателите, транслаторът беше включен към бордовия компютър. Лицето на Комов беше необикновено загрижено, някак си много човечно, без онази своеобразна, дотегнала ни ледена съсредоточеност.

— Аз излизам — заяви той. — Като авангард. Яков, вие оставате старши. Най-важното е: да се осигури непрекъснато наблюдение и редовна работа на бордовия компютър. При появата на аборигените незабавно ме уведомете. Препоръчвам ви да въведете трисменен пост пред обзорните екрани. Мая, вървете веднага при екраните. Стас, там са моите радиограми. Предайте ги колкото се може по-бързо. Мисля, че няма нужда да ви обяснявам защо никой не трябва да излиза от кораба. Това е всичко. А сега — на работа.

Седнах при радиостанцията и започнах да работя. Комов и Вандерхузе говореха нещо тихо зад гърба ми. На другия край на кабината Мая настройваше екраните за кръгов обзор. Аз сортирах радиограмите. Да, докато ние решавахме философски проблеми, Комов беше работил здравата. Почти всички негови радиограми бяха отговори. Поради липса на специални указания сам определях реда на срочност.

И така нататък в същия дух. Пет радиограми бяха за Централния информационен пункт. Тях не ги разбрах.

Работата ми беше в най-големия си разгар, когато отново записука дешифраторът.

— Откъде е? — попита ме Комов от другия край на кабината. Той стоеше до Мая и разглеждаше околностите.

— „Център, исторически отдел…“ — прочетох аз.

— Е, най-после! — каза Комов и тръгна към мен.

— „…Проекта «Ноев ковчег» — четях аз. — ЕР-2, за Вандерхузе и Комов. Информация. Откритият от вас кораб с регистрационен номер такъв и такъв е експедиционният звездолет «Пилигрим», вписан в регистрите на Порт Деймос, тръгнал на втори януари двеста тридесет и първа година на свободно разузнаване в зона «Ц». За последен път се е обадил на шести май двеста тридесет и четвърта година от областта «Сянка». Екипаж: Мария-Луиза Семьонова и Александър Павловия Семьонов. От двадесет и първи април двеста тридесет и трета година пътник: Пиер Александрович Семьонов. Архивът на «Пилигрим»…“

Там имаше още нещо, но в този момент Комов изведнъж се изсмя зад гърба ми и аз се обърнах изумен към него. Комов се смееше, Комов сияеше.

— Така си и мислех! — тържествуващо каза той, а ние всички го гледахме с отворени уста. — Така си и мислех! Това е човек! Разбирате ли, момчета? Това е човек!