Малчугана

Глава третаГЛАСОВЕ И ПРИЗРАЦИ

Колкото и да е странно, но спах като убит. Сутринта станах както обикновено половин час преди другите, изтичах до кухнята да проверя готова ли е закуската, прескочих до кабината да видя как са моите момчета и след това изскочих навън да правя ведрина. Слънцето още не се беше вдигнало над планините, но вече беше съвсем светло и много студено. Ноздрите ми залепваха, ресниците се смръзваха, размахвах ръце колкото сила имам, прикляквах и изобщо бързах да свърша по-скоро и да се върна на кораба. И изведнъж забелязах Комов. Както изглежда, днес той беше станал преди мен, бе ходил някъде и сега се връщаше откъм строителната площадка. Комов вървеше не както обикновено, а бавно, сякаш беше замислен, и разсеяно се потупваше по крака с някакво клонче. Вече свършвах ведрината, когато той се приближи досами мен и ме поздрави. Естествено, аз също го поздравих и вече се канех да се гмурна в люка, но той ме спря с въпроса си:

— Кажете, Попов, когато оставате тук сам, отлъчвате ли се нанякъде от кораба?

— Тоест? — учудих се дори не толкова на въпроса му, колкото на самия факт, че Генадий Комов благоволи да се заинтересува как си прекарвам времето. Отношението ми към Генадий Комов беше сложно. Не го обичах много.

— Тоест — дали ходите някъде? До блатото, например, или към хълмовете…

Мразя този маниер — когато говориш с човека, да гледаш някъде встрани, а не в него. При това сам да си облечен в топъл кожух с качулка, а човекът само по едно спортно кастюмче на голо. Но въпреки всичко Генадий Комов си беше Генадий Комов и затова, обхванал с ръце раменете си и подскачайки на място, отговорих:

— Не. И без това не ми стига времето. Не ми е до разходки.

Най-после той благоволи да забележи, че замръзвам, и вежливо посочи с клончето към люка, като каза! „Моля. Студено е“. Но в кесона отново ме спря.

— А роботите отдалечават ли се от строителната площадка?

— Роботите ли? — Не можах да разбера накъде бие. — Не. Защо?

— Е, как да кажа… Например за строителни материали.

Той постави грижливо клончето до стената и започна да отваря ципа на кожуха си. Взех да се ядосвам. Ако по някакъв начин беше подушил за нередностите в моята строителна система, първо, това не беше негова работа и, второ, можеше да ми го каже направо. Що за разпит, наистина.

— За кибернетичната система от този тип — колкото се може по-сухо казах аз — строителен материал е това, което е под краката й. В дадения случай — пясък.

— И камъни — добави той небрежно, като закачваше кожуха си на закачалката.

Засегнах се. Но това съвсем не беше негова работа и затова отговорих предизвикателно:

— Да! Ако се случи, и камъни.

Той ме погледна за пръв път в очите.

— Попов, боя се, че ме разбрахте неправилно — с неочаквано мек глас каза той. — Аз не смятам да ви се меся в работата. Просто имам някои съмнения и се обърнах към вас, тъй като сте единственият човек, който може да ги разреши.

Какво пък, на доброто отговарям с добро.

— Общо взето, камъни, разбира се, не са им нужни — казах. — Вчера имаше някакъв дефект в система я машините разхвърлиха тези камъни по цялата стротелна площадка. Кой знае за какво им беше нужно. След това, естествено, ги махнаха.

Той кимна.

— Да, видях. А повредата каква беше?

Разказах му накратко за вчерашния ден, без, разбира се, да засягам интимните подробности. Той слушаше, кимаше, а след това взе клончето си, благодари ми за разяснението и си тръгна. Едва в каюткомпанията, когато дояждах кашата от елда и студено мляко, съобразих, че така и не ми стана ясно що за съмнения бяха завладели любимеца на доктор Мбога и доколко успях да ги разреша. И изобщо дали успях. Престанах да ям и погледнах Комов. Не, изглежда не бях успял.

Изобщо Генадий Комов винаги имаше вид на отнесен човек. Той вечно се вглеждаше някъде в далечината и си мислеше за нещо свое, дяволски възвишено. Слизаше на земята само в случаите, когато някой или нещо, случайно или умишлено, ставаше пречка за неговите проучвания. Тогава, без да му трепне ръката, често съвършено безпощадно, той отстранява пречката и отново се възнася на своя Олимп. Във всеки случай така поне разказваха за него и в същност нямаше място за чудене. Когато човек се занимава с проблемите на чуждопланетната психология, при това успешно, бори се на най-предна линия и съвсем не се жали; когато освен всичко това е и един от изтъкнатите „футурмайстори“ на планетата, тогава много неща могат да му бъдат простени и човек да се отнася към маниерите му с известно снизхождение. В края на краищата всички не могат да бъдат така обаятелни като Горбовски или доктор Мбога.

От друга страна, през последните дни все по-често си спомнях с учудване и горчивина за възторжените разкази на Татяна, която беше работила с Комов цяла година, според мен беше влюбена в него и го представяше като рядко общителен човек, с изтънчено остроумие и така нататък. Тя направо така го наричаше: душата на колектива. Що за колектив е бил с такава душа, не можех да си представя.

И така, Генадий Комов винаги ми правеше впечатление на отнесен човек. Но днес по време на закуската той надмина себе си. Солеше обилно яденето си. Посоляваше, опитваше и разсеяно изпращаше чинията си в шахтата за отпадъци. Объркваше горчицата с маслото. Намазваше сладкия сухар, опитваше го и разсеяно го отпращаше след чинията. На въпросите на Яков Вандерхузе не отговаряше, но затова пък се впи като пиявица в Мая, искаше да разбере дали при заснимането са винаги двамата с Вандер или понякога се разделят. И още, от време на време той изведнъж започваше нервно да се оглежда, веднъж дори скочи, изтича в коридора, бави се няколко минути и се върна, сякаш нищо не се е случило — пак замаза сухарите с горчица дотогава, докато не прибраха злополучната горчица съвсем.

Мая също нервничеше. Отговаряше рязко, гледаше в чинията си и по време на закуската не се усмихна нито веднъж. Впрочем разбирах добре какво ставаше с нея. Ако бях на нейно място, също щях да нервнича пред подобно мероприятие. В края на краищата Мая ми беше връстница и макар да имаше много повече опит от мене, това съвсем не беше опитът, който щеше да й бъде нужен днес.

С една дума, Комов явно нервничеше, Мая нервничеше, Вандерхузе също започна да се безпокои, наблюдавайки ги, а на мен ми стана ясно, че ще бъде съвсем неуместно да повдигам сега въпроса за моето участие в предстоящата експертиза. Разбрах, че днес пак ми предстои цял работен ден, изпълнен с тишина и пустота, и също почнах да нервнича. Атмосферата на масата стана напрегната. И тогава Вандерхузе, като командир на кораба и лекар, реши да успокои духовете. Той вдигна глава, издаде напред долната си челюст и дълго ни гледа с присвити очи. Рисовите му бакенбарди щръкнаха. За начало ни разказа няколко анекдота из бита на космонавтите. Анекдотите бяха стари и изтъркани, аз се насилвах, за да се усмихна, Мая не реагираше никак, а Комов — някак странно. Слушаше внимателно и сериозно, на най-смешните места кимаше, а след това огледа замислено Вандерхузе и произнесе внушително:

— Яков: знаете ли, на вашите бакенбарди много ще пасват снопчета косми на върха на ушите.

Това беше добре казано и при други обстоятелства щях да се зарадвам на шегата, но сега тя ми се стори съвършено нетактична. Впрочем самият Вандерхузе очевидно беше на противоположно мнение. Той се усмихна самодоволно и със свит пръст разроши бакенбардите си — най-напред левия, след това десния — и ни разказа следната история.

На една цивилизована планета се появил жител на Земята, установил контакт и предложил на аборигените услугите си на най-голям специалист на Земята по конструиране и експлоатация на вечни двигатели от първи род. Естествено, аборигените зяпнали в устата този посланик на свръхразума и по негови указания, без да се бавят, се заели със строителството. Построили го. Но вечният двигател не работел. Земният жител въртял колелата, пълзял сред лостовете и разните зъбни колелца и ругаел, че всичко е направено не както трябва. „Технологията ви, казал, е изостанала, тези възли трябва коренно да се преустроят, а пък онези изобщо да се заменят, вие как мислите?“ Аборигените нямало къде да мърдат. Захванали се да преправят и коренно да променят. И тъкмо завършили работата си, изведнъж от Земята долетяла ракетата на „Бърза помощ“, санитарите хванали изобретателя и му били нужната инжекция, лекарят се извинил на аборигените и ракетата отлетяла. Аборигените, тъжни и смутени, срамувайки се да се погледнат в очите, започнали да се разотиват и в този момент забелязали, че двигателят заработил. Да, приятели мои, двигателят заработил и продължава да работи и досега, ето вече сто и петдесет години.

Тази простичка история ми хареса. Веднага разбрах, че Вандерхузе я беше измислил сам и по всяка вероятност ей-сега. За мое голямо учудване, Комов също я хареса. Още по средата на разказа, той престана да блуждае с поглед по масата, за да търси горчицата, втренчи се във Вандерхузе и не престана до края да го гледа с присвити очи, а след това се изказа в смисъл, че идеята за невменяемостта на един от партньорите по контакт му се струвала теоретически любопитна. „Във всеки случай, досега общата теория на контакта не е имала пред вид тази възможност, макар че още в началото на двадесет и първи век някой си Щраух е предлагал в съставите на екипажите на космическите кораби да се включват шизоиди. Още тогава е било известно, че шизоидните типове притежават ярко изразена способност към непреднамерено асоцииране. В хаоса на неизвестното нормалният човек ще не ще се стреми да види чертите на познатото, известното му от по-рано, стереотипното; шизоидът, напротив, не само вижда всичко така, както е в действителност, но е способен и да създава нови стереотипи, пряко следствие на съкровената природа на разглеждания хаос. Между впрочем — продължи Комов, като постепенно се разпалваше, — оказва се, че това свойство е много общо за шизоидните представители на различните типове разум. А тъй като теоретически съвсем не е изключена възможността обект на контакта да се окаже именно шизоиден индивид и тъй като неоткритата своевременно шизоидност може да има най-тежки последствия в хода на контакта, то проблемът, засегнат от вас, Яков, ми се струва достоен за определено научно внимание.“

Вандерхузе с усмивка обяви, че подарява идеята на Комов, и каза, че е време за тръгване. При тези думи Мая, която се беше заинтересувала и слушаше Комов с полуотворена уста, веднага посърна. Аз също посърнах; всички тези разговори за шизоидите предизвикаха у мен неприятни размисли. И ето какво се случи тогава.

Вандерхузе и Мая вече бяха излезли от каюткомпанията, а Комов се позабави на вратата, обърна се изведнъж, хвана ме здраво за лакътя и шарейки някак неприятно-втренчено по лицето ми със сивите си студени очи, тихо и бързо проговори;

— Стас, защо сте така унил? Случило ли се е нещо?

Онемях. Бях напълно сразен от наистина свръхестествената проницателност на този специалист по шизоидите. Но все пак успях мигновено да се съвзема. В момента се решаваха твърде важни за мен неща. Отстраних се и с безкрайно учудване попитах:

— Какво имате пред вид, Генадий Юриевич?

Погледът му продължаваше да шари по лицето ми и той ме попита още по-бързо и по-тихо:

— Страхувате ли се да останете сам?

Напълно се оправих от объркването си.

— Да се страхувам? — повторих въпроса му. — Е, това е твърде силно казано, Генадий Юриевич. Аз все пак не съм дете…

Той пусна лакътя ми.

— А може би ще полетите с нас?

Вдигнах рамене.

— Що се отнася до мен, с удоволствие. Но нали вчера имаше някакви повреди тук. Май ще е по-добре все пак да остана.

— Е, добре! — произнесе той неопределено, рязко се обърна и излезе.

Останах още малко в каюткомпанията, за да дойда окончателно на себе си. В главата ми беше бъркотия, но се чувствувах като след успешно взет изпит.

Те ми махнаха с ръка за довиждане и отлетяха, а аз не ги изпратих дори с поглед. Върнах се веднага в кораба, избрах си два стереофонични кристала, сложих ги на ушите си и се настаних в креслото пред моя пулт. Следях работата на момчетата, четях, приемах радиограми, беседвах с Вадик и Нинон (за мен беше утешение, че при Вадик също гърми музика), заех се с почистването на помещението, съставих разкошно меню, като взех предвид необходимостта от укрепване на душевните сили — и всичко това беше съпроводено с гръм, звън, виене на флейта и мяукане на некофони. Общо взето, убивах времето си старателно, безжалостно и с полза за мен и околните. И през цялото това убивано време неотлъчно ме гризеше мъчителната мисъл как Комов узна за моята слабост и какво смята да предприеме по този повод. Не можех да го разбера. Съмненията му, възникнали след похода до строителната площадка, разговорът за шизоидите, тази странна интерлюдия на вратата на каюткомпанията… Ама че работа, та нали той ми предложи да летя заедно с тях, явно се страхуваше да ме остави сам! Нима това е толкова забележимо? Но ето пък че Вандерхузе не забеляза нищо…

Примерно в такива подсъзнателни мисли премина по-голямата част от моя работен ден. В петнадесет часа, много по-рано, отколкото очаквах, глайдерът се върна. Едва успях да дръпна от ушите си и да скрия кристалофоните, когато цялата компания нахлу в кораба. Посрещнах ги в кесона с внимателно обмислена сдържана приветливост, не задавах никакви въпроси по същество и само се осведомих няма ли желаещи да се подкрепят. Наистина, боя се, че след шестчасовия гръм и звън аз говорех малко височко, така че Мая, която за моя радост изглеждаше съвсем сносно, се втренчи в мен малко учудено, а Комов бързо ме огледа от главата до петите и веднага, без да каже нито дума, се скри в каютата си.

— Да се подкрепим ли? — замислено проговори Вандерхузе. — Стас, виж какво, сега ще ида в кабината да пиша изводите от експертизата, така че ако ти по някое време мимоходом ми донесеш чашка с нещо тонизиращо, ще бъде уместно, как смяташ?

Казах, че ще му занеса, Вандерхузе тръгна към кабината, а ние с Мая отидохме в каюткомпанията, където изцедих две чаши с тонизиращо питие — едната дадох на Мая, а втората отнесох на Вандерхузе. Когато се върнах, Мая крачеше с чаша в ръка из каюткомпанията. Да, тя беше много по-спокойна, отколкото сутринта, но все пак в нея се чувствуваше някакво напрежение, някаква натегнатост и за да й помогна да се успокои, попитах:

— Е, какво става с кораба?

Мая отпи голяма глътка, облиза устните си и като гледаше някъде край мен, каза:

— Стас, знаеш ли, всичко това не е току-така.

Почаках я да продължи, но тя мълчеше.

— Кое не е току-така? — попитах аз.

— Всичко! — Мая махна неопределено с ръката, в която беше чашата. — Кастриран свят. Анемичен. Помни ми думата: и този кораб е катастрофирал тук не случайно, и ние го открихме не случайно, и изобщо целият ни замисъл, целият проект — всичко ще се провали на тази планета! — Тя допи виното и постави чашата на масата. — Не се спазват елементарни правила за безопасност, повечето от тукашните работници са неопитни като теб, пък и като мен… и всичко само защото планетата е биологично пасивна. Нима това е важното! Че всеки човек с елементарен нюх още в самото начало ще почувствува тук нещо нередно. Някога тук е имало живот, но след това избухнала звездата и за един миг всичко се свършило… Биологично пасивна ли? Да! Но затова пък активна некротично. Ето и Панта ще бъде такава след еди-колко си години. Изкривени дървета, хилава тревица и всичко наоколо е пропито от древна смърт. Миризма на смърт, разбираш ли? Дори още по-лошо — миризма на бивш живот! Не, Стас, помни ми думата, тук пантианците няма да се приспособят, няма да изживеят никаква радост. Ново жилище за цяло човечество? Не, не ново жилище, а стар замък с призраци…

Трепнах. Тя забеляза, но го разбра неправилно.

— Не се тревожи — каза, като се усмихваше печално. — Аз съм напълно в ред. Опитвам се просто да изразя своите усещания и своите предчувствия. Виждам, че ти не можеш да ме разбереш, но сам отсъди що за предчувствия са, щом на езика ми са все такива думи: некротичен, призраци…

Разходи се пак из каюткомпанията, спря се пред мен и продължи:

— От друга страна, разбира се, параметрите на планетата са прекрасни, рядко срещащи се. Биологичната активност е почти нулева, атмосферата, хидросферата, климатът, топлинният баланс — всичко като по поръчка за проекта „Ноев ковчег“. Но си залагам главата, че никой от организаторите на този замисъл не е бил тук, а ако някой е бил, неговата интуиция, нюхът му за живот, така да се каже, не струват пукната пара… Ясно, всички те са стари вълци, целите в белези, преминали през какви ли не адове… интуицията им за материалната опасност е просто великолепна! Но виж, за това… — Тя щракна с пръсти и дори се намръщи от безсилието си да го изрази. — А впрочем откъде да зная, може някой от тях и да е усетил, нещо нередно, но как да го обясниш на онези, които не са били тук? А ти, ти поне малко разбираш ли ме?

Гледаше ме в упор със зелените си очи, а аз се колебаех и в колебанието си излъгах:

— Не съвсем. Тоест, разбира се, донякъде ти си права…

— Ето, виждаш ли — каза тя, — дори ти не ме разбираш. Е, хайде, стига. — Седна на масата срещу мен и изведнъж, като ме бодна с пръст по бузата, се разсмя. — Наприказвах се и ми стана по-леко. Сам разбираш, че с Комов не може да се говори, а на Вандер е по-добре да не му споменаваш нищо — ще те остави да изгниеш в медицинското отделение…

Напрежението, което сковаваше и нея, и мен, спадна веднага и разговорът се превърна в приятелско бъбрене. Аз й се оплаках за вчерашните неприятности с роботите, разказах й как Вадик се е къпал сам в цял океан и попитах как вървят работите по разквартируването. Мая отговори, че са набелязани четири места за лагеруване, общо взето добри, и всеки пантианец щял да прекара тук с удоволствие целия си живот, но тъй като това начинание, общо взето, било обречено, нямало за какво особено да се говори. Напомних на Мая, че винаги се е отличавала с природен скептицизъм, който не винаги се е оправдавал. Тя ми възрази, че сега не става дума за природния скептицизъм, а за скептицизма на природата и че аз съм още новак, момче и в същност трябва да стоя пред нея, опитната Мая, в положение мирно. Тогава аз й казах, че истински опитният човек никога няма да влезе в спор с кибертехник, защото кибертехникът е оста, около която, собствено казано, се върти животът на кораба. Мая отбеляза, че по-голямата част от осите на въртене в същност са въображаемо понятие, по-скоро геометрично място на точки… След това започнахме да спорим има ли разлика между „ос на въртене“ и „ос на кръгообръщане“, общо взето, чешехме си езиците и отстрани, навярно, всичко изглеждаше доста мило, не зная само за какво мислеше в този момент Мая; лично аз през цялото време пресмятах наум дали да не започна веднага с профилактиката на всички системи, осигуряващи безопасността. Наистина, системите бяха разчетени за биологична опасност и беше невъзможно да се каже дали ще действуват срещу некротичната опасност, но както се казва, пази се сам, за да те пази и господ, под лежащ камък вода не тече и изобщо: който не бърза, по-далеч стига.

С една дума, когато Мая започна да се прозява и да се оплаква от недоспиване, аз я изпратих да си подремне преди обеда, докато сам веднага отидох в библиотеката, намерих тълковния речник и проверих какво значи „некротичен“. Обяснението остави тежко впечатление в мен и реших без всякакво бавене да започна с профилактиката. Преди това, разбира се, прескочих до кабината да видя как се трудят моите момчета и заварих Вандерхузе тъкмо в момента, когато събираше в акуратна купчинка листовете с експертизата. „Сега ще ги занеса на Комов — обяви той, като ме видя, — след това ще ги дам на Мая да ги прегледа, а после ще ги обсъдим, ти как мислиш? Да те повикаме ли?“ Казах му да ме повикат и съобщих, че ще бъда в сектора за осигуряване на безопасността. Той ме погледна с любопитство, но не каза нищо и излезе.

Повикаха ме след около два часа. По вътрешната уредба Вандерхузе обяви, че заключението е прочетено от всички членове на комисията, и попита не искам ли и аз да го прочета. Разбира се, исках, но профилактиката беше в пълен разгар, пазачът-разузнавач беше наполовина разглобен, бях изпотен от работа и затова отговорих, че май няма да го чета, но на обсъждането ще отида непременно, щом свърша работата. „Имам работа за още един час, казах, затова обядвайте без мене.“

Когато се появих в каюткомпанията, обедът беше свършил и обсъждането — започнало. Аз си взех супа, седнах настрана и започнах да ям и да слушам.

— Не мога да приема безрезервно метеоритната хипотеза — говореше с укор Вандерхузе. — „Пеликаните“, Генадий, са защитени прекрасно от метеоритен удар. Корабът просто щеше да се отклони.

— Не споря — отговаряше Комов, като гледаше в масата и се мръщеше гнусливо. — Предположете обаче, че метеоритната атака е станала в момента на излизането на кораба от подпространството…

— Да, разбира се — съгласи се Вандерхузе. — В този случай, да. Но вероятността…

— Яков, вие ме учудвате. Рейсовият двигател на кораба е напълно разрушен. От край до край корабът е пробит, със следи от силно топлинно въздействие. Според мен, за всеки нормален човек е ясно, че това може да е предизвикано само от метеорит.

Вандерхузе имаше много нещастен вид.

— Е… добре — каза той. — Нека бъде по вашему… Генадий, вие просто не разбирате колко малка е такава вероятност. Точно в момента на излизането от подпространството — огромен метеорит с огромна енергия… Дори не зная с какво да го сравня по невероятност!

— Добре. Какво предлагате?

Вандерхузе ни огледа всичките, търсейки подкрепа, но като не я намери, каза:

— Добре, нека бъде така. Но аз все пак ще настоявам формулировката да има условен оттенък. Да речем: „Посочените факти ни карат да предположим…“

— „Да направим извод“ — поправи Комов.

— „Да направим извод“? — Вандерхузе се намръщи. — Не, Генадий, за какъв извод може да се говори? Именно предположение! „…ни карат да предположим, че корабът е бил поразен в момента на появяването от подпространството от метеорит с висока енергия.“ Това е. Предлагам да се съгласите.

Комов помисли няколко секунди, при което мускулите на скулите му мърдаха, след това каза:

— Съгласен съм. Преминавам към следващата поправка.

— Една минута — каза Вандерхузе. — А ти, Мая?

Мая сви рамене.

— Честно казано, не виждам разликата. Изобщо, съгласна съм.

— Следващата поправка — нетърпеливо произнесе Комов. — Не е нужно да питаме базата какво да правим с останките. Изобщо този въпрос не е за експертното заключение. Трябва да се изпрати специална радиограма, че останките на пилотите са сложени в контейнери, залети са със стъклопластик и в най-скоро време ще бъдат препратени на базата.

— Но… — започна Вандерхузе объркано.

— Утре ще се заема с това — прекъсна го Комов. — Лично.

— Може би трябва да ги погребем тук? — тихо каза Мая.

— Не възразявам — каза веднага Комов. — Но като правило в такива случаи останките се изпращат на Земята… Какво? — обърна се той към Вандерхузе.

Вандерхузе, който беше готов да отвори уста, поклати глава и каза:

— Нищо.

— С една дума — каза Комов, — аз предлагам този въпрос да се изхвърли от заключението. Съгласен ли сте, Яков?

— Да — каза Вандерхузе. — А ти, Мая?

Мая се колебаеше и аз я разбрах. Всичко ставаше някак прекалено делово. Наистина, не зная как би трябвало да се постъпи, но по моему такива въпроси не бива да се решават с гласуване.

— Прекрасно — произнесе Комов, сякаш нищо не се беше случило. — А сега относно причините и обстоятелствата на смъртта на пилотите. Актът за аутопсията и фотоматериалите ме удовлетворяват напълно, предлагам следната формулировка: „Положението на труповете свидетелствува за това, че смъртта на пилотите е настъпила вследствие на удара на кораба в повърхността на планетата. Мъжът е загинал по-рано от жената, като е успял само да изтрие бордовия дневник. Вече не е бил в състояние да се освободи от пилотското кресло. Жената, напротив, е била жива още известно време и се е опитвала да напусне кораба. Смъртта я е настигнала в кесонната камера“. А по-нататък — според вашия текст.

— Хм… — каза Вандерхузе с голямо съмнение. — Генадий, не ви ли се струва, че всичко това е твърде категорично. Нали ако се придържаме към същия този акт за аутопсията, против който вие не възразявате, бедната жена просто не е била в състояние да допълзи до кесона.

— Въпреки всичко тя се е оказа там — студено произнесе Комов.

— Но нали именно това обстоятелство… — проникновено започна Вандерхузе, като притискаше ръце към гърдите си.

— Чуйте, Яков — каза Комов. — Никой не знае на какво е способен човек в критични ситуации. И особено жените. Спомнете си историята на Марта Пристли. Спомнете си историята на Колесниченко. И изобщо си припомнете историята, Яков.

Настъпи мълчание. Вандерхузе седеше с нещастен вид и безжалостно си дърпаше бакенбардите.

— А пък мен съвсем не ме учудва, че тя е стигнала до кесона — проговори Мая. — Аз друго не разбирам. Защо той е изтрил бордовия дневник? Имало е удар, човекът е умирал…

— Е, тъкмо това… — неуверено каза Вандерхузе. — Това може да се случи. Агония, шарел е с ръце по пулта, закачил ключа…

— Въпросът за бордовия дневник — каза Комов — е отнесен към раздела „Факти от особено значение“. Лично аз мисля, че тази загадка никога няма да бъде решена… ако впрочем това е загадка, а не случайно стечение на обстоятелствата. Продължаваме — той подреди бързо разхвърляните пред него листчета. — В същност аз май нямам повече забележки. Земната микрофлора и микрофауна по всяка вероятност са загинали, във всеки случай следи от тях няма… Така… Лични документи. Проучването им не е наша работа, освен това те са в такова състояние, че ние можем само да ги повредим. Утре ще ги консервирам и ще ги донеса тук… Да! Попов, има нещо и по вашата част. Познато ли ви е кибернетичното оборудване на корабите от типа „Пеликан“?

— Да, разбира се — казах, като отместих бързо чинията.

— Ако обичате — Комов ми прехвърли един лист, — ето описа на всички намерени кибернетични механизми. Проверете всичко ли е на място.

Взех описа. Всички с очакване гледаха към мен.

— Да — проговорих, — май всичко е на място. Дори инициаторните разузнавачи са на място, обикновено те не са комплект… А ето това не го разбирам. Какво значи „Ремонтен робот, преоборудван в шиещо устройство“?

— Яков, обяснете — разпореди се Комов.

Вандерхузе вдигна глава и издаде челюст напред.

— Стас, разбираш ли — сякаш замислено произнесе той. — Тук е трудно да се обясни каквото и да било. Просто ремонтен кибер, превърнат в шиещо устройство. В устройство, което шие, разбираш ли? Някой от тях, изглежда жената, е имал малко необикновено хоби.

— Аха — казах учудено. — Но сигурно ли е, че е бил ремонтен кибер?

— Без съмнение — уверено каза Вандерхузе.

— Тогава комплектът е пълен — казах аз, като връщах описа на Комов. — Просто учудващо пълен. Навярно те нито веднъж не са кацали на тежки планети.

— Благодаря — каза Комов. — Когато бъде готова беловата на заключението, ще ви моля да подпишете раздела за загубата на остаряла кибернетика.

— Но нали загуба няма — възразих аз.

Комов не ми обърна внимание, а Вандерхузе ми обясни:

— Просто така се казва разделът: „Загуба на остаряла кибернетика“. Ти ще подпишеш, че загуба няма.

— Така… — проговори Комов, като събираше накуп разхвърляните листове. — Яков, много ви моля да приведете всичко това в окончателен вид, ние ще се подпишем и още днес радиограмата може да се изпрати. А сега, ако никой няма допълнителни съображения, аз си отивам.

Допълнителни съображения нямаше и той си отиде. Вандерхузе стана с тежка въздишка, претегли на ръка пачката листове със заключението, погледна ни, отметна глава и също си отиде.

— Вандер явно е недоволен — забелязах аз, слагайки в чинията си печено.

— И аз съм недоволна — каза Мая. — Някак си недостойно се получи. Не умея да обяснявам, може би ще излезе детинско, наивно… но все пак трябваше… трябваше да има някаква минута мълчание… А то — раз-два и го претупаха: положение на останките, загуба на кибернетичната техника, топографски параметри… Тю! Като че ли сме на практика в училище…

Бях напълно съгласен с нея.

— Та Комов не дава на никого уста да отвори! — продължаваше тя със злост. — Всичко му е ясно, всичко за него е очевидно, а в действителност не всичко е толкова ясно. И с метеорита не е ясно, и особено с този бордови дневник. Пък и не вярвам, че всичко му е ясно! Според мен, той нещо замисля и Вандер разбира това, само не знае как да го засече… а може би смята, че не е толкова важно…

— Може наистина да не е важно… — измърморих неуверено.

— Не съм казала, че е важно! — възрази Мая. — На мен просто не ми харесва държането на Комов. Не го разбирам. И изобщо той не ми харесва! Проглушиха ми ушите за него, а сега ходя и броя дните, които ми остават да работя с него… Никога вече в живота си няма да работя с него!

— Е, чак толкова много не са останали — казах примирително. — Всичко на всичко двадесет дни…

С тези думи се разделихме. Мая отиде да подреди своите измервания и скици, а аз тръгнах към кабината, където ме очакваше малък сюрприз: Том съобщи, че полагането на фундамента е завършено, и предлагаше да приема работата. Метнах си кожуха и хукнах към строителната площадка.

Слънцето беше залязло и здрачът се сгъстяваше. Тук здрачът е странен — тъмновиолетов, като разредено мастило. Луна няма, затова пък има в изобилие северно сияние, и то какво! Над черния океан безшумно се развяват гигантски платна от дъгоцветна светлина, събират се и се разгръщат, трептят и потръпват, като че ли има вятър, преливат в бяло, зелено, розово и изведнъж мигновено гаснат, като оставят в очите смътни цветни петна, а след това отново възникват и тогава изчезват звездите, изчезва здрачът и всичко наоколо се обагря в неестествени, но кристално чисти цветове — мъглата над блатото става червено-синя, айсбергът в далечината блещука като голяма кехлибарена отломка, а по плажа стремително се носят зеленикави сенки.

Разтривах яростно мръзнещите си бузи и носа и преглеждах готовите фундаменти в тази чудна светлина. Том, който вървеше неотстъпно по петите ми, услужливо съобщаваше необходимите цифри, а когато сиянието угасваше — включваше не по-малко услужливо прожекторите си. И както винаги, беше мъртвешки тихо, само под токовете ми поскърцваше замръзналият пясък. После чух гласовете: Мая и Вандерхузе бяха излезли да подишат чист въздух и да се полюбуват на небесния спектакъл. На Мая много й харесваше северното сияние — единственото нещо на тази планета, което й харесваше. Аз бях доста далеч от кораба, на стотина метра, и не ги виждах, но гласовете им чувах ясно. Впрочем отначало ги слушах с половин ухо. Мая говореше нещо за повредените върхове на дърветата, а Вандерхузе боботеше за ерозията на бордовата квазиорганика — изглежда, те отново обсъждаха причините и обстоятелствата за гибелта на „Пеликан“.

Имаше нещо странно в тяхната беседа. Повтарям: в началото не ги слушах внимателно и едва по-късно разбрах каква била работата. Те разговаряха, сякаш не се слушаха един друг. Например Вандерхузе казваше: „Единият им планетарен двигател е оцелял, иначе те просто не биха могли да маневрират в атмосферата…“ А Мая повтаряше своето: „Не, Яков, не по-малко от десет-петнадесет години. Погледнете тези образувания…“

Слязох в един от фундаментите, за да разгледам дъното, а когато излязох, разговорът беше станал по-свързан, но затова пък по-малко разбираем. Сякаш репетираха някаква пиеса.

— А това пък какво е? — питаше Мая.

— Бих казал, че е играчка — отговори Вандерхузе.

— Аз бих казала същото. Но за какво им е била?

— Хоби. Нищо чудно, твърде разпространено хоби.

Горе-долу така се развличахме и ние на базата, докато очаквахме сформирането си. Вадим, да речем, ни в клин, ни в ръкав викаше така, че да го чуе цялата столова: „Капитане! Вземам решение да сваля опашката и да премина в подпространството!“. На което някой друг шегаджия веднага отговаряше: „Одобрявам вашето решение, капитане! Не забравяйте челната част, капитане!“ — и така нататък.

Впрочем, този странен разговор скоро се прекрати. Отчетливо млясна мембраната на люка и отново настъпи тишина. Прегледах последния фундамент, похвалих Том за добрата му работа и му наредих да превключи Джек за следващия етап. Сиянието угасна и в настъпилата тъмнина не се виждаше нищо освен бордовите светлини на моите кибери. Чувствувайки, че върхът на носа ми се вледенява, аз побягнах в ситен тръс към кораба, напипах мембраната и се вмъкнах в кесона. Кесон — това е нещо прекрасно. Това е едно от най-чудесните помещения на кораба. Сигурно защото кесонът е първото помещение на кораба, което ти дава приятното усещане за дом: връщаш се в къщи, в родното, топлото, защитеното, далеч от чуждото, леденото, заплашващото. От тъмното — на светлина. Хвърлих кожуха си и като охках и разтърквах дланите си, тръгнах към кабината.

Вандерхузе вече седеше там, заобиколен от своите книжа, и с тъжно наведена глава преписваше на чисто поредната страница от заключението. Шифровалната машина тракаше бойко под пръстите му.

— А моите момчета вече завършиха фундамента — гюхвалих се аз.

— Аха — отзова се Вандерхузе.

— Какви са тези ваши играчки? — попитах.

— Играчки… — разсеяно повтори Вандерхузе. — Играчки ли? — запита той, без да престава да трака на машината. — Ах, играчките… — Той извади готовия лист и взе друг.

Почаках малко и напомних:

— Та какви са тези играчки?

— Какви са тези играчки… — многозначително повтори Вандерхузе, вдигна глава и ме погледна. — Значи, така задаваш въпроса? Това, виждаш ли… А впрочем, кой знае що за играчки са. Там, в „Пеликан“… Стас, извини ме, но нека най-напред да свърша, а?

Отидох на пръсти до своя пулт, известно време следих работата на Джек, който вече беше започнал да издига стените на метеорологичната станция, а после, също на пръсти, излязох от кабината и тръгнах към Мая.

В кабината на Мая всичко, което можеше да свети, беше включено, а самата тя седеше по турски на леглото и също беше много заета. На масата, по леглото, на пода се разстилаха залепени листове, цели чаршафи: карти, скици, разтворени дипляни на аероснимките, бележки и записки, и Мая разглеждаше всичко това поред, отбелязваше си нещо, понякога вземаше лупата, а понякога бутилката със сок, оставена на стола до нея. Наблюдавах я известно време и избрах един момент, когато бутилката със сока напусна стола, и седнах там, така че когато Мая, без да гледа, поднесе бутилката обратно, то тя попадна право в протегнатата ми ръка.

— Благодаря — казах и отпих.

Мая вдигна глава.

— А, ти ли си? — произнесе тя недоволно. — Какво искаш?

— Минах просто така — отговорих добродушно. — Разходи ли се?

— Не съм и помисляла — възрази тя, като взе от мен бутилката. — Седя като прокълната, снощи не работих и се натрупаха сума неща… Каква ти разходка!

Върна ми бутилката, аз машинално отпих, усещайки смътно безпокойство, и в този момент като че ли някаква пелена падна от очите ми: Мая беше облечена по домашному, в любимата си мъхната блуза и с шорти, на главата й имаше кърпа, а косата под кърпата бе влажна.

— Душ ли си взела? — попитах тъпо.

Тя ми отговори нещо, но аз и така разбрах всичко. Станах. Поставих внимателно бутилката на седалката. Измърморих нещо, какво — не помня. По някакъв начин се намерих в коридора, след това в каютата си, кой знае защо угасих горното осветление, кой знае защо запалих нощната лампа, легнах на леглото и се обърнах с лице към стената. Пак ме тресеше. Спомням си, в главата ми се въртяха някакви откъслечни мисли като: „Сега вече всичко пропадна, всичко е напразно, сега вече е окончателно и безвъзвратно“. Осъзнах, че пак се ослушвам. И пак нещо чувах, нещо невъзможно. Тогава бързо скочих, бръкнах в нощната масичка, взех таблетка приспивателно и го сложих под езика си. И отново легнах. По стените топуркаха гущерчета, затъмненият таван бавно се въртеше, нощната лампа ту съвсем угасваше, ту започваше да свети нетърпимо ярко, в ъглите отчаяно бръмчаха умиращи мухи. Струва ми се, че идва Мая, гледа ме с безпокойство, зави ме с нещо и изчезна, а после се появи Вадик, седна в краката ми и каза сърдито: „Какво се излежаваш? Цялата комисия те чака, а ти си се излегнал“. „Говори по-високо — каза му Нинон, — нещо се е случило с ушите му, той не чува.“ Направих каменна физиономия и отговорих, че всичко това са глупости. Станах и всички влязохме в катастрофиралия „Пеликан“, цялата му органика се беше разпаднала и се разнасяше остра миризма на амоняк, както тогава в коридора. Но това май не беше „Пеликан“, по-скоро това беше строителна площадка, моите момчета сновяха, а аз все се страхувах, че Том ще прегази двете мумии, които лежаха напреко, тоест всички мислеха, че са мумии, а в действителност това бяха Комов и Вандерхузе, само че никой не трябваше да забележи — те разговаряха и ги чувах само аз. Но от Мая не можеш да се скриеш. „Нима не виждате, че му е лошо?“ — каза тя сърдито и сложи на устата и носа ми мокра кърпа, пропита с амонячен спирт. Аз едва не се задуших, завъртях глава и седнах на койката.

Очите ми бяха отворени и в светлината на нощната лампа веднага видях пред себе си човек. Той стоеше наведен досами леглото и внимателно ме гледаше право в очите. На слабата светлина изглеждаше тъмен, почти черен — нереална разкривена фигура без лице, колеблива, без ясни очертания и точно такъв колеблив, неясен отблясък лежеше на гърдите и на рамото му.

Вече знаех точно как ще свърши всичко, затова протегнах ръка и тя мина през него като през въздуха, а той се залюля, започна да се топи и изчезна безследно. Аз се отпуснах по гръб и затворих очи. А вие знаете ли, че алжирският бей има точно под носа си брадавица? Под самия нос… Бях мокър като мишка и ми беше непоносимо горещо. Почти се задушавах.