Магьосник

Глава 2Чирак

Лесът се беше смълчал.

Следобеден ветрец залудува сред клоните на високите дъбове, прогонвайки летния зной, и листата леко прошумоляха. Птиците, които щяха да викнат в хор по заник слънце, в този час бяха притихнали. Лекият дъх на морска сол се смесваше със сладкия аромат на цветя и острия мирис на гнила шума.

Пъг и Томас крачеха бавно по пътеката с безгрижната походка на хлапаци, които са тръгнали без никаква определена посока и разполагат с безкрайно време. Пъг хвърли камъче по някаква въображаема цел, извърна се и погледна приятеля си.

— Не мислиш, че майка ти е луда, нали?

Томас се засмя.

— Не, тя ги разбира нещата. Виждала е други момчета в деня на Подбора. А и наистина днес повече пречехме, отколкото помагахме в кухнята.

Пъг кимна. Разлял беше скъпоценно гърне с мед, докато го носеше на сладкаря Алфан. После бе изтървал цяла тава с пресни самуни хляб, докато ги вадеше от фурната.

— Днес се държах като пълен глупак, Томас.

Томас се изсмя. Беше снажно момче с пясъчноруса коса и яркосини очи, вечно усмихнато, и всички в цитаделата го харесваха въпреки хлапашката му склонност да върши бели. Беше най-близкият приятел на Пъг, по-скоро брат, отколкото приятел, и по тази причина останалите момчета приемаха донякъде дребосъка, защото всички смятаха Томас за своя неогласен главатар.

— Не беше по-глупав от мен — каза Томас. — Поне не забрави да окачиш говеждите бутове високо.

Пъг се ухили.

— Все едно, хрътките на херцога останаха доволни. — Изкиска се високо. — Ама тя здравата се ядоса, а?

Томас също се засмя.

— Бясна е. Кучетата все пак похапнаха малко, докато ги напъди. Ама най-вече е подивяла заради татко. Вика, че Подборът е само повод за майсторите да си седят по цял ден, да пуфтят с лулите, да се наливат с ейл и да си чешат езиците. Според нея те вече знаели кой кое момче ще избере.

— Според приказките на другите жени не е единствената, която мисли така. — Пъг се ухили на Томас. — Може пък и да не грешат.

Томас се намръщи.

— Тя наистина не обича да го няма в кухнята да наглежда нещата. Мисля, че и тя го знае, затова ни изхвърли от кулата тази заран — да не си излее гнева върху нас. Или поне върху теб — добави той с усмивка. — Кълна се, че си й любимецът.

Пъг отново се ухили.

— Е, аз не правя толкова бели.

Томас го сръга и отвърна:

— Искаш да кажеш, че те хващат по-рядко.

Пъг измъкна прашката си от пазвата.

— Ако се върнем с някоя връзка яребици и пъдпъдъци, може и да й мине ядът.

— Може би — съгласи се Томае и също измъкна прашката си.

Двете момчета бяха страхотни прашкари. Томас естествено беше неоспоримият шампион сред хлапетиите, а Пъг му отстъпваше съвсем малко. Напълно по силите им беше да свалят някоя птица в полет, а намереха ли я кацнала за отдих, вероятността да я улучат ставаше доста голяма. А освен това така щяха да си запълнят часовете и може би да спечелят малко време да забравят за Подбора.

Започнаха да се промъкват малко престорено, играейки си на ловци. Щом оставиха пътеката, Томас поведе към близкия вир. Почти невероятно беше да намерят плячка по това време на деня, освен ако не се спънеха в нея, но ако изобщо можеше да се срещне дивеч, то той щеше да е някъде около вира. Горите на североизток от градчето Крудий не бяха толкова злокобни, колкото големият лес на юг. Дългогодишната сеч на дърва за огрев бе придала на поляните въздушна лекота, достъпна за слънчевите лъчи, за разлика от мрачните свърталища на духове в леса на юг. Момчетата от цитаделата често бяха лудували тук. С мъничко въображение, лесовете се превръщаха в място на вълшебства, в един зелен свят на смайващи приключения. Някои от най-великите им подвизи се бяха разигравали точно тук. Смълчаните дървета бяха свидетели на дръзки бягства, на страховити преследвания и свирепи битки на хлапетиите, отдали се на младежките си мечти за наближаващото мъжество. Нечисти твари, могъщи чудовища и подли разбойници, с всички тях се бяха сражавали и всички бяха надвивали, нерядко с цената на гибелта на някой велик герой, с подобаващите за случая траурни слова на оплакващите го верни другари, и всичко това се подреждаше така, че да остане време да се върнат в замъка за вечеря.

Томас стигна до малкото възвишение с гледка към вира, заслонено от шубрака на млади букови фиданки, отмести сплетените клони, за да види какво има долу, спря, зяпна от възхита и промълви тихо:

— Пъг, виж!

Край езерцето стоеше елен, вдигнал високо глава — оглеждаше се за онова, което бе прекъснало водопоя му. Животното беше старо, космите около муцуната му бяха почти побелели, а главата му бе увенчана с великолепни рога.

Пъг бързо преброи.

— Четиринайсет разклонения!

Томас кимна.

— Трябва да е най-старият самец в гората.

Еленът наостри вниманието си към момчетата и едното му ухо потръпна тревожно. Двамата замръзнаха — не искаха да подплашат толкова красивото същество. Еленът изгледа хълмчето продължително и мълчаливо, после бавно сведе глава към водата и почна да пие.

Томас стисна Пъг за рамото и му посочи с глава настрани. Очите на Пъг последваха посоката и зърнаха мъжка фигура, пристъпваща безшумно през поляната. Беше висок мъж, облечен в кожени дрехи, вапцани в гористо зелено. На гърба му висеше дълъг лък, а на колана — ловджийски нож. Качулката на зеленикавото му наметало беше отметната назад. Той крачеше към елена с уверени и равномерни стъпки.

— Мартин — рече Томас.

Пъг също бе познал майстор-ловеца на херцога. Сирак също като Пъг, Мартин си бе спечелил прозвището „Дълголъкия“ сред хората в цитаделата, защото в това оръжие почти нямаше равен. Странен и загадъчен, Мартин Дълголъкия все пак се радваше на обичта на момчетата, защото колкото странеше от възрастните в цитаделата, толкова приятелски настроен и достъпен бе за хлапаците. Като главен ловец, той служеше и като лесничей на херцога. Задълженията му то задържаха с дни извън замъка, понякога и със седмици, докато следотърсачите му търсеха неуморно следи от бракониери, възможни опасности от пожари, скитащи таласъми или престъпници, устроили бивак в горите. Но когато оставаше в замъка, стига да не уреждаше лов за херцога, винаги намираше време за момчетата. Тъмните му очи грейваха весело, щом започнеха да го засипват с въпроси за тайните на леса или го молеха настойчиво да им разкаже за страните по границите на Крудий. Като че ли притежаваше безкрайно търпение, което го отличаваше от останалите майстори в града и цитаделата.

Мартин стигна до елена и леко го докосна по врата. Могъщата глава се извърна и старият елен го подуши под мишницата. А Мартин тихо промълви:

— Ако слезете бавно и без да говорите, може да ви позволи да го приближите.

Пъг и Томас се спогледаха изненадани и излязоха на поляната. Запристъпваха бавно по края на вира, а еленът проследи с глава движенията им и леко потръпна. Мартин го потупа успокоително и той се укроти.

— Пресегнете си и го пипнете, но бавно, за да не го изплашите.

Томас посегна пръв и еленът потръпна под пръстите му. Пъг също протегна ръка, но еленът отстъпи. Мартин замърмори напевно на животното на език, какъвто Пъг не беше чувал никога, и еленът остана неподвижен. Пъг го докосна и се възхити от мекотата на козината му — приличаше на щавена кожа и в същото време бе съвсем различна с живота, пулсиращ под връхчетата на пръстите му.

Изведнъж еленът отстъпи и се обърна. А после, само с един скок, се скри сред дърветата. Мартин Дълголъкия се изкиска и каза:

— Добре. Няма да е много хубаво за него да свикне прекалено с хората. Иначе тези рога бързо ще се озоват над камината на някой бракониер.

— Много е красив, Мартин — прошепна Томас. Дълголъкия кимна, без да отмества очи от мястото, където еленът се беше шмугнал в горите.

— Че е красавец, красавец е, Томас.

— Аз пък си мислех, че ловиш елените, Мартин — каза Пъг. — Как…

— Двамата със стария Белобрадко си имаме нещо като договор, Пъг — отвърна Мартин. — Ловя самотни елени, но не и кошути, или само престарели кошути, които не могат да раждат. Когато някой млад елен отнеме харема на Белобрадко, може и да го хвана. Засега всеки от двама ни оставя другия да си върши работата. Ще дойде ден, когато ще го погледна над пръчката на стрелата. — Мъжът се усмихна на момчетата. — И чак тогава ще разбера дали ще мога да я пусна да полети. Може би да, а може би не. — Замълча за миг, сякаш мисълта за старостта на Белобрадко го натъжи, а после, когато лек полъх размърда клоните, продължи: — Е, какво е довело двама толкова храбри ловци сред горите на херцога така рано? Сигурно са останали хиляда несвършени неща, щом следобед е празникът на Средилетие.

— Майка ми ни изгони от кухнята — отвърна Томас. — Били сме й пречели. А и нали и Подборът е днес… — Гласът му заглъхна смутено. Загадъчната слава на Мартин до голяма степен произтичаше от начина, по който се беше появил в Крудий. По негово време на Подбора херцогът веднага го пратил при стария майстор на лова, вместо да трябва да застава пред събранието на майсторите с останалите момчета на негова възраст. Това нарушение на най-древния обичай беше оскърбило много хора в града, въпреки че никой не бе събрал достатъчно кураж да изрази недоволството си пред лорд Боррик. И съвсем естествено всички бяха насочили яда си към Мартин, вместо към херцога. През годините Мартин напълно бе оправдал решението на лорд Боррик, но въпреки това много хора все още негодуваха от специалното отношение на херцога към него в оня ден. Дори сега, дванадесет години по-късно, някои хора смятаха Мартин Дълголъкия с нещо по-различен от тях самите и поради това — незаслужаващ доверието им.

— Извинявай, Мартин — каза Томас. Мартин кимна малко тъжно.

— Разбирам ви, Томас. Може и да не ми се е налагало да изпи там вашата несигурност, но съм виждал мнозина други да чакат в деня на Подбора. А и от четири години сам заставам с майсторите, тъй че тревогата ви ми е понятна.

Внезапна мисъл порази Пъг и той изломоти:

— Но ти не си с другите майстори.

Мартин поклати глава и на гладкото му лице се изписа печал.

— Мислех си, че улисани в тревогата си няма да забележите очевидното. Но умът ти е остър, Пъг.

В началото Томас не схвана за какво говорят, но после му просветна.

— Ама така ти няма да си избереш чираци!

Мартин вдигна пръст пред устните си.

— За това — нито думичка, момко. Не, след като взех младия Гарет миналата година, групата ми на следотърсачите съвсем се запълни.

Томас остана разочарован. Най-много от всичко му се искаше да го вземат на служба при мечемайстор Фанън, но ако не го изберяха за войник, щеше да предпочете живота на горянин под главенството на Мартин. А сега му отказваха втората възможност. Навъси се за миг, но след малко лицето му грейна — навярно Мартин не го беше избрал, защото вече го е избрал Фанън.

Забелязал как приятелят му се унася във възторзи и тревоги и обмисля всички възможности, Пъг каза:

— Нямаше те в кулата почти цял месец, Мартин. — Прибра прашката си и продължи: — Къде беше?

Мартин изгледа момчето и Пъг мигом съжали за въпроса си. Колкото и приятелски да се държеше Мартин, все пак той беше майсторът на лова, член на домакинството на херцога, и на хлапетата от замъка не се полагаше да разпитват хората на херцога кой кога се е върнал и къде е ходил.

Мартин свали притеснението на Пъг с лека усмивка.

— Бях в Елвандар. Кралица Агларана завърши дванадесетгодишния си траур заради смъртта на съпруга си, краля на елфите. Голям празник се вдигна.

Пъг се изненада. За него, както и за повечето хора в Крудий, елфите не бяха нещо повече от легенда. Но Мартин бе прекарал младостта си сред лесовете на елфите и беше един от малцината човеци, които можеха по своя воля да ходят и да се връщат през горите на север. Това бе едно от нещата, които отличаваха Мартин Дълголъкия от останалите. Макар да бе споделял знанията си за елфите с момчетата и преди, доколкото Пъг си спомняше, сега Мартин за първи път спомена за връзките си с приказните същества.

— Ти си… празнувал с кралицата на елфите?

Мартин си придаде скромно изражение, все едно че това бе нещо маловажно.

— Е, седях на най-отдалечената маса от трона, но… да, там бях. — И прочел незададените въпроси в очите на момчетата, добави: — Знаете, че като момче са ме отгледали монасите на Силбанското абатство, недалече от леса на елфите. Играех си с деца на елфи, а преди да дойда тук ловувах с принц Калин и с братовчед му Галайн.

Томас едва не подскочи от възбуда. За него темата за елфите съдържаше неописуемо очарование.

— А познаваше ли се с крал Айдан?

Лицето на Мартин се стегна и очите му се присвиха. Томас забеляза реакцията му и каза:

— Съжалявам, Мартин. Нещо погрешно ли казах?

Мартин махна с ръка.

— Вината не е твоя, Томас — отвърна той и чертите му малко се смекчиха. — Елфите не споменават имената на заминалите за Блажените острови, особено на онези, които са умрели преждевременно. Вярват, че ако го направиш, името на споменатия го отвлича от пътя му натам и му пречи да намери вечен покой. А аз уважавам вярата им. Е, за да ти отговоря, не го познавах. Той бе убит още когато бях момче. Но съм чувал разкази за делата му и по всичко личи, че е бил добър и мъдър крал. — Мартин се огледа. — Наближава пладне. Трябва да се връщаме в замъка.

Мъжът закрачи към пътеката и момчетата го последваха.

— И как беше празникът, Мартин? — попита Томас.

Пъг въздъхна, щом ловецът взе да описва надълго и широко чудесата на Елвандар. Той също се очароваше от приказките за елфите, но не чак толкова като Томас. Томас беше в състояние да изтърпи с часове приказки за елфите, все едно колко можеше да се вярва на разказвача. Е, в лицето на майстора на лова имаха поне очевидец. Гласът на Мартин продължи монотонно, вниманието на Пъг се отвлече и той се улови, че отново се е замислил за Подбора. Колкото и да си напомняше, че да се тревожи е безполезно, все пак се тревожеше. Усети, че пристъпва към днешния следобед почти със страх.

Момчетата стояха насред централния двор на замъка. Денят беше Средилетие — самата среда на лятото, ден, бележещ края на една година и началото на новата. От този ден за всички в замъка щеше да се смята, че са с една година по-възрастни. За отрупаните в средата момчета това беше важно, защото днес беше последният ден на детството им. Днес беше Подборът.

Пъг придърпа яката на новата си туника. Всъщност не беше нова, а една от старите на Томас, но все пак бе най-новата, обличана досега от него. Магя, майката на Томас, я беше прекроила за по-нисичкото момче, за да се яви в приличен вид пред херцога и дворцовата му свита. Магя и мъжът й, Мегар готвачът, се грижеха за него повече от всички в цитаделата, почти като родители. Лекуваха го, когато се разболееше, грижеха се да е нахранен и му дърпаха ушите, щом си го заслужеше. И го обичаха все едно че беше роден брат на Томас.

Пъг се огледа. Другите момчета бяха облекли най-хубавите си дрехи, защото този ден бе един от най-важните в младия им живот. На всяко от тях предстоеше да се изправи пред събранието на майсторите и членовете на херцогската свита и всеки щеше да бъде обсъден за чирак в подходящ за него занаят. Беше си чист ритуал от стари и забравени времена, защото изборът всъщност вече бе направен. Занаятчиите и хората на херцога бяха прекарали много часове в обсъждане дарбите на момчетата и знаеха кой майстор кое от тях ще привика при себе си.

През годините практиката момчетата между осем и тринадесет години да се използват за работа в различните занаяти и служби бе доказала пригодността си, тъй като открояваше най-добрите за една или друга дейност. Освен това осигуряваше приток на полуобучени младежи и за други занаяти, ако възникнеше нужда. Недостатъкът беше в това, че някои момчета оставаха неизбрани за занаят или служба в домакинството. Понякога момчетата за един пост се оказваха твърде много или се преценяваше, че нито един момък не е подходящ, въпреки че мястото е свободно. Дори когато броят на момчетата и свободните места си съвпадаха добре, както тази година, гаранции нямаше. За онези, за които имаше съмнения, това бе повод за сериозно безпокойство.

Пъг размърда разсеяно босите си стъпала в прахта. За разлика от Томас, който, изглежда, се справяше добре с всичко, с което се захванеше, Пъг често се оказваше виновен, че колкото и да се старае, свършва работата си непохватно. Той отново се огледа и забеляза, че и другите момчета проявяват признаци на притеснение. Някои подхвърляха груби шеги, преструвайки се, че им е все едно дали ще ги изберат, или няма. Други стояха смълчани като Пъг, потънали в мисли и стараейки се да не се задълбочават над въпроса какво ще правят, ако не ги изберат.

Ако не го изберяха, Пъг — както и другите момчета — беше свободен да напусне Крудий и да се опита да си намери занаят в някое друго градче или голям град. Останеше ли, налагаше се или да се захване със земеделия в земите на херцога като волник, или да започне работа на някоя от рибарските гемии в градчето. И двете възможности изглеждаха еднакво непривлекателни, но той не можеше да си представи как ще напусне Крудий.

Припомни си какво му беше казал снощи Мегар. Старият готвач му обърна внимание да не се тормози чак толкова заради Подбора. В края на краищата, подчерта той, имало много чираци, неуспели да стигнат до ранга на калфа, а и като пресметнеш, в Крудий преживявали повече мъже без занаят, отколкото с такъв. Изтъкнал му бе и факта, че много синове на рибари и земеделци презирали Подбора и предпочитали да продължат пътя на бащите си. Пъг се зачуди толкова ли се е отдалечил Мегар от своя ден на Подбора, та е забравил как неизбраните момчета трябва да стоят пред събранието на майсторите, пред домакините и новоизбраните чираци, пред погледите на всички, докато не бъде извикано и последното име — и да чакат да ги освободят позорно.

Пъг прехапа долната си устна. Беше изнервен. Не беше от тия, които ще скочат от стръмнините на Моряшка мъка, ако не го изберат, както бяха постъпвали някои в миналото, но представата как стои сам пред избраните му се струваше непоносима.

Томас, застанал до него, му хвърли усмивка. Знаеше, че Пъг е изнервен, но не можеше да изпита съчувствие към него, тъй като и той бе превъзбуден. Баща му му беше казал, че ще е първият, когото ще извика мечемайстор Фанън. Нещо повече, мечемайсторът бил казал, че ако Томас напредне добре в упражненията, може да му се намери място в личната охрана на херцога. Това щеще да е почетен знак и щеше да увеличи шансовете на Томас за растеж, дори да му донесе офицерски ранг след петнадесет или двадесет години служба в гвардията.

Той сръга с лакът Пъг в ребрата, защото херцогският херолд тъкмо бе излязъл на балкона към площада. Глашатаят даде знак на един от стражите, който отвори малката вратичка в голямата порта и майсторите влязоха и спряха в подножието на широкото стълбище на кулата, като според традицията застанаха гърбом към момчетата, изчаквайки появата на херцога.

Огромните дъбови врати на цитаделата тежко започнаха да се разтварят и неколцина стражи в кафявите и златистожълти ивици на херцога изтичаха през процепа да заемат позиции по стъпалата. На униформите им бе извезана златната чайка на Крудий със златна коронка над нея, означаваща, че херцогът е член на кралската фамилия.

— Чуйте всички! Негова светлост Боррик Кондуин, трети херцог на Крудий, принц на Кралството; владетел на Крудий, Каре и Тулан; бранител на Запада; рицар-генерал на кралските армии; претендент-наследник на трона на Риланон. — Херцогът остана търпеливо на място, докато изредят списъка на титлите му, и после пристъпи напред сред слънчевата светлина.

Макар да надхвърляше вече петдесетте, херцогът на Крудий се движеше с плавната елегантност и уверена походка на воин по рождение. Ако се оставеха настрана посивелите слепоочия на тъмнокестенявата му коса, изглеждаше с около двадесет години по-млад. Носеше черно от глава до пети, както през всичките последни седем години, защото още скърбеше по загубата на любимата си жена Катерин. На левия му хълбок висеше прибран в черна ножница меч със сребърна дръжка, а на ръката му блестеше пръстенът с херцогския печат — единствената украса, която си позволяваше.

Херолдът извиси глас.

— Техни височества принц Луам Кондуин и принц Арута Кондуин, наследници на Дома Крудий; рицар-капитани на кралската армия на Запада; принцове на кралския дом на Риланон.

Двамата младежи пристъпиха напред и застанаха зад баща си. Бяха съответно с шест и четири години по-големи от бъдещите чираци, но разликата между неловко вкочанените кандидати и синовете на херцога бе много по-очебийна от няколкото години във възрастта. И двамата принцове изглеждаха спокойни и изпълнени със самообладание.

Луам, по-големият, стоеше отдясно на баща си — русокос младеж с яко телосложение. Откритата му усмивка напомняше за тази на майка му и той като че ли винаги бе на ръба да избухне в смях. Облечен беше в яркосиня туника и жълт прилепнал клин и си беше пуснал грижливо подкастрена брада, руса като косата, стигаща до раменете му.

Колкото Луам напомняше за светлината и деня, толкова Арута — за сенките и нощта. Беше висок почти колкото брат си и баща си, но докато двамата бяха с яки мишци, той беше слаб, дори мършав. Носеше кафяво и червеникав клин. Косата му беше тъмна, а лицето му — гладко избръснато. Всичко у Арута създаваше усещане за пъргавина. Силата му беше в бързината: бързина с рапирата и бързина на ума. Държеше се суховато и често рязко. Докато поданиците на херцога открито показваха обичта си към Луам, към Арута се отнасяха с почит и се възхищаваха на способностите му, но не го гледаха с топло око.

Заедно двамата като че ли олицетворяваха сложния нрав на баща си, защото херцогът понасяше както прямия хумор на Луам, така и мрачните настроения на Арута. Характерите им бяха напълно противоположни, но и двамата бяха способни младежи и след време несъмнено щяха да допринесат за херцогството и кралството. Херцогът обичаше еднакво и двамата.

Глашатаят заговори отново:

— Принцеса Карлайн, щерка на кралския двор.

Крехкото грациозно момиче, което се появи, бе на възрастта на стоящите долу момчета, но вече започваше да излъчва самоувереното спокойствие и изтънченост на особа, родена да властва, и красотата на покойната си майка. Ефирната й жълта рокля бе в удивителен контраст с почти черната й коса. Очите й бяха сини като на Луам — също като на майка им — и Луам засия, щом сестра му хвана баща им за ръката. Дори Арута си позволи една от своите редки полуусмивки, защото сестра му беше скъпа и на неговото сърце.

Много от момчетата в кулата таяха тайна любов към принцесата, факт, от който тя нерядко се възползваше в детинските си лудории. Но дори нейното присъствие не можа да изтласка събитието на деня от умовете им.

След това влезе херцогската свита, в това число и Кълган. Пъг го беше зървал от време на време в замъка след нощта на бурята и веднъж дори размениха няколко думи — Кълган го попита дали е добре, — но повечето време магьосникът не се мяркаше никакъв и момъкът малко се изненада, като го видя, защото магьосникът не се смяташе за пълноправен член на домакинството на херцога, а по-скоро за нещо като периодичен съветник. Повечето време се спотайваше в кулата си, скрит от хорски погледи, и се занимаваше с магьосническите си работи.

Сега Кълган разговаряше с отец Тъли, жрец на Асталон Строителя и един от най-старите помощници на херцога. Тъли беше съветвал бащата на херцога и още тогава беше бил стар. Сега изглеждаше направо древен — поне в детинските очи на Пъг, — но очите му не издаваха и помен от старост. Не малко хлапаци в кулата се оказваха приковани от острия поглед на тези ясни сиви очи. Умът и езикът му бяха също така младежки здрави и не едно момче от замъка предпочиташе пердаха с кожения камшик на конемайстора Алгон пред словесния пердах на отец Тъли. Белокосият жрец направо можеше да ти съдере кожата с отровните си слова.

Недалече от тях стоеше един от онези, които често изпитваха на гърба си гнева на Тъли — скуайър Роланд, синът на барон Толбърт Тулански, един от васалите на херцога. Дружеше с двамата принцове, тъй като бе единственото момче със знатно потекло в замъка. Баща му го беше изпратил в Крудий предната година, за да понаучи нещо за управлението на херцогството и за порядките в двора на херцога. Макар и далеч от дома си, Роланд беше намерил втори дом в твърде суровия крайграничен двор. Беше си палавник още когато пристигна, но заразителното му чувство за хумор и пъргавият му, хитър ум до голяма степен смекчаваха гнева от немирствата му. Тъкмо Роланд най-често се оказваше съучастник в белите, в които се забъркваше принцеса Карлайн. Със светлокестенява коса и сини очи, Роланд беше висок за възрастта си. Беше само с една година по-голям от отрупаните долу момчета и през последната година често си беше играл с тях, когато Луам и Арута бяха заети с дворцовите си задължения. В началото между Томас и него бе възникнало момчешко съперничество, но после двамата бързо се сприятелиха и Пъг също му стана приятел по неизбежност, защото където беше Томас, там беше и Пъг. Роланд забеляза неспокойно пристъпващия в края на групата Пъг, кимна му и му намигна. Пъг също му се ухили, защото макар най-често да се оказваше жертва на шегите на Роланд, изпитваше симпатия към щурия млад щитоносец.

След като цялата свита излезе и се подреди, херцогът заговори:

— Вчера беше последният ден от единадесетата година от царуването на нашия владетел, крал Родрик Четвърти. Днес е празникът на Банапис. Утрешният изгрев ще завари събраните тук момчета причислени към мъжете на Крудий — вече не момчета, а чираци и свободни мъже. В този миг е редно да ви запитам дали някой сред вас желае да бъде освободен от служба на херцогството. Има ли сред вас такива, що го желаят? — Въпросът беше формален и не се очакваше някой да се отзове, тъй като малцина можеха да пожелаят да напуснат Крудий. Но едно от момчетата пристъпи напред.

Херолдът запита високо:

— Кой иска да бъде освободен от службата си?

Момъкът сведе очи, окашля се и притеснено промълви:

— Аз съм Робърт, син на Хуген. — Пъг го познаваше бегло. Беше син на плетач на мрежи, градско момче, а те рядко се мешаха с момчетата от цитаделата. Случвало се беше да играе с него няколко пъти и имаше впечатление, че е добро момче. Да се откаже служба беше рядкост и Пъг като всички присъстващи изпита любопитство да чуе причините.

Херцогът кротко попита:

— Каква е причината ти, Робърт, сине на Хуген?

— Ваша светлост, баща ми не е в състояние да ме включи в занаята си, защото четиримата ми братя са способни да се издигнат до калфи и майстори след него, както и много други синове на мрежари. Най-големият ми брат е вече женен и също си има момче, така че в къщата на семейството ми няма повече място за мен. Щом не мога да остана с близките си и да работя занаята на баща си, моля ваша светлост да ми разреши да се наема на служба като моряк.

Херцогът се замисли. Робърт не беше първото момче от градчето, примамено от съблазънта на морската шир.

— Намерил ли си майстор, който да е съгласен да те вземе при себе си?

— Да, ваша светлост. Капитан Грегсън, майстор на кораба „Зелени глъбини“ от пристанището на Маргрейв ме иска.

— Познавам го — каза херцогът. После се усмихна и добави: — Той е добър и честен човек. Препоръчвам те на служба при него и ти желая щастливо плаване. Ще си добре дошъл в Крудий винаги, когато се върнеш с кораба си.

Робърт се поклони малко вдървено и напусна площада — беше приключил със своето участие в Подбора. Пъг се зачуди на безразсъдния му избор. За по-малко от минута Робърт бе скъсал връзките със семейството и дома си и се бе превърнал в гражданин на голям град, който не беше виждал никога. Беше обичайно един моряк да дължи верността си на града, който е родното пристанище на кораба му. Пристанище Маргейв беше един от свободните градове на Натал, на Горчиво море, и сега бе станал дом за Робърт.

Херцогът даде знак на херолда да продължи.

Глашатаят обяви името на първия майстор, платнаря Холм, който извика имената на три момчета. Тримата получиха службата и никой не изглеждаше недоволен. Подборът продължи гладко, тъй като никое от момчетата не отказваше предложената служба. Всяко от тях заставаше до новия си наставник.

С напредването на деня броят на момчетата намаля и притеснението на Пъг се усили. Скоро в центъра на площада освен него и Томас останаха само още две момчета. Всички майстори на занаяти бяха призовали чираците си и само двама от управниците на домочадието на херцога освен мечемайстора оставаха неизслущани. Пъг погледна групата на горното стъпало и сърцето му заби неспокойно. Двамата принцове гледаха момчетата — Луам с приятелска усмивка, Арута унесен в някакви мисли и навъсен. Принцеса Карлайн се беше отегчила от дългата церемония и без да прави никакво усилие да го скрие, шепнеше нещо на ухото на Роланд. Това предизвика неодобрителния поглед на лейди Марна, дойката й.

Конемайстор Алгон пристъпи напред. На лявата гръд на кафявозлатистата му дреха бе извезана малка конска глава. Надзорникът на конюшните извика името на Рулф, сина на Дик, и плещестият син на херцогския коняр закрачи и застана до наставника си. Когато се обърна, се усмихна снизходително на Пъг. Двете момчета изобщо не се спогаждаха — пъпчивият момък много пъти беше дразнил и изтезавал Пъг. Когато двамата работеха в конюшнята под надзора на Дик, конярят извръщаше поглед, щом синът му заложеше някаква клопка на Пъг, и сиракът винаги се оказваше виновен за всяка беля. Онова време беше ужасно за Пъг и той се бе заклел, че по-скоро ще откаже службата, отколкото да приеме перспективата да работи с Рулф през остатъка от живота си.

Домакинът Самюъл извика името на другото момче, Джефри, който щеше да стане член на прислугата в замъка, и Пъг и Томас останаха сами. След това мечемайстор Фанън пристъпи напред и Пъг усети, че сърцето му спря да бие, когато старият воин извика:

— Томас, сине на Мегар.

Последва пауза и Пъг зачака да чуе да извикат собственото му име, но Фанън отстъпи и Томас прекоси площада да застане до него. Пъг се почувства смален като джудже под втренчените в него погледи на множеството. Дворът сякаш бе станал по-голям от обикновено и момчето изпита чувството, че изглежда неугледно. Сърцето му потъна в петите, когато осъзна, че не е останал нито един майстор занаятчия или член на домакинството, който да не си е взел чирак. Щеше да се окаже единственото непризовано момче. Едва сдържайки сълзите си, зачака херцогът да разпусне събранието.

Но когато херцогът понечи да заговори, с явно изписано на лицето му съчувствие към момчето, неочаквано се чу глас.

— Ваша светлост, ако позволите.

Всички очи се извърнаха към пристъпващия напред магьосник Кълган.

— Нужен ми е чирак и бих призовал Пъг, сирака на цитаделата, на служба.

Вълна от тих ропот премина през събранието на майсторите. Чуха се гласове да мърморят, че не е редно един магьосник да участва в Подбора. Херцогът ги укроти с навъсения си поглед. Никой майстор нямаше да си позволи да предизвика херцога на Крудий, третия по ранг благородник в Кралството, заради едно момче. Очите им бавно се извърнаха отново към хлапето.

Херцогът заяви:

— Тъй като Кълган е признат майстор в занаята си, негово право е да си избере. Пъг, сирако на цитаделата, ще приемеш ли службата?

Пъг се вцепени. Представял си беше как води кралска армия в битка като рицар-лейтенант или как един ден открива, че е изгубеният син на благороден дом. В момчешкото си въображение бе плавал с кораби, преследвал бе огромни чудовища и беше спасявал държавата. В по-спокойни мигове на размисъл се беше чудил дали ще изкара живота си в строене на кораби, или в изработка на грънци, или като изучи търговските науки и разсъждаваше колко добър ще е животът му с всеки един от тези занаяти. Но единственото, за което никога не си беше помислял, единственото, за което изобщо не беше мечтал, бе да стане магьосник.

Отърси се от изумлението, осъзнавайки, че херцогът търпеливо чака отговора му. Отец Тъли го дари с една от редките си усмивки, както и принц Арута. Принц Луам леко му кимна за „да“, а Кълган го гледаше напрегнато. На лицето на мага се долавяха следи от тревога и Пъг изведнъж реши. Този призив можеше и да не е съвсем реден, но който и да е занаят бе по-добре от нищо. Той пристъпи напред, но закачи петата си с другия крак и се пльосна по очи в прахта. Надигна се и къде с лазене, къде тичешком се добра до магьосника. Спъването му разсея настъпилото напрежение и гръмкият смях на херцога изпълни площада. Изчервен от смущение, Пъг застана до магьосника. Надникна иззад широкия кръст на новия си господар и видя, че херцогът го гледа — лицето му се бе смекчило и той добродушно кимна на изчервения момък. После владетелят се обърна към хората, очакващи да обяви края на Подбора.

— Заявявам, че от този миг всяко от момчетата тук е подчинено на своя майстор, да го слуша за всичко според законите на Кралството, и че всеки ще бъде считан за истински и пълноправен мъж на Крудий. Нека сега чираците последват своите наставници. А до часа на пиршеството желая на всички ви добър ден. — Обърна се и предложи лявата си ръка на дъщеря си. Тя положи длан върху неговата и двамата тръгнаха към кулата през шпалира от придворни, отдръпнали се да им отворят път. Последваха ги двамата принцове, както и останалите от свитата. Пъг видя как Томас се запъти към бараките на гвардейците зад майстор Фанън.

Вниманието му отново се върна на Кълган, който стоеше, потънал в мисли. След дълго мълчание старият маг промълви:

— Вярвам, че никой от двама ни не сбърка днес.

— Ваше благородие? — попита момчето, не разбрало думите на магьосника. Кълган разсеяно му махна с ръка и бледожълтият му халат се разлюля като вълни по морската повърхност.

— Няма значение, момче. Стореното — сторено. Да се опитаме да обърнем нещата на добро.

Старецът сложи ръка на рамото на момъка.

— Ела да се оттеглим в кулата, където пребивавам. Има една малка стаичка под моята, която ще ти свърши работа. Смятах да я използвам за някои проекти, но така и не намерих време да я подредя.

Пъг го изгледа с благоговение.

— Стая за мен?

Това беше нещо нечувано за един чирак. Повечето чираци спяха в работилниците на майсторите си, в кошарите и така нататък. Едва когато един чирак станеше калфа, бе обичайно да получи лична стая.

Магьосникът повдигна едната си рунтава вежда.

— Няма да ми се мотаеш непрекъснато в краката, я. Така никога няма да мога да свърша. Освен това вълшебството изисква усамотение за размисъл. Ще ти е нужно усамотение, също колкото на мен, ако не и повече. — Измъкна дългата си тънка лула от някаква гънка на халата си и се захвана да я тъпче с табак от една кесия, която също така се появи незнайно откъде.

— И да не се занимаваме много-много с приказки за задълженията ти и други подобни, момче. Защото, честно казано, не съм подготвен за теб. Но много скоро ще си сложа нещата в ред. А дотогава можем да използваме времето, като се опознаем. Съгласен ли си?

Пъг се слиса. Твърде малка представа имаше какво е да си магьосник, въпреки онази нощ, прекарана с Кълган преди няколко седмици, но много добре знаеше какви са майсторите — на никого нямаше и да му хрумне да пита дали един чирак е съгласен, или не с плановете му. Момчето не знаеше какво да каже и само кимна.

— Добре тогава — каза Кълган. — Хайде сега да се приберем в кулата, че да ти намерим по-нови дрехи, а после ще прекараме остатъка от деня на пиршеството. По-късно ще имаме достатъчно време да научим какво е да си наставник и какво е да си чирак.

И дебелият магьосник се усмихна на Пъг.

Късният следобед мина безоблачно и светло, с лек бриз откъм морето, довял прохлада в лятната жега. Из цитаделата на замъка Крудий, както и в градчето долу, се извършваха приготовления за празника Банапис.

Банапис беше най-старият известен празник — произходът му се губеше в далечна древност. Провеждаше се на всяко Средилетие, ден, не принадлежащ нито на миналата, нито на новата година. Банапис, известен и под други имена в други държави, се празнуваше според легендата по целия свят на Мидкемия. Някои вярваха, че празникът е зает от елфите и джуджетата, тъй като се разправяше, че по-дълголетните раси го били чествали по Средилетие толкова отдавна, че и те не можели да си спомнят точно откога. Повечето авторитети оспорваха това твърдение, без да привеждат никакво друго основание, освен че е невероятно човешкият род да е заел каквото и да било от елфи и дребосъци. Носеха се слухове, че дори обитателите на Северните земи, племената на таласъмите и клановете на Братството на Тъмния път празнували Банапис, макар никой да не беше съобщавал, че е бил очевидец на такова празненство.

Дворът на замъка гъмжеше от хора. Бяха разпънати огромни маси, за да поберат хилядите разнообразни блюда с храни, приготвяни от цяла седмица. Гигантски бъчви с ейл от земята на джуджетата, внесен от Камен връх, бяха измъкнати от мазетата и лежаха върху огъващите се от тежестта дървени скелета. Работниците, разтревожени навярно от крехкостта на стягащите бъчвите обръчи, бързаха да опразнят част от съдържанието им. Мегар излезе от кухнята и сърдито им подвикна да се разкарат.

— Стига де, при такова бързане нищо няма да остане за вечерния пир! Марш в кухнята, тъпаци! Я колко работа още ни чака.

Работниците се пръснаха, мърморейки недоволно, а Мегар си напълни една халба, за да се увери, че течността е добре охладена, и след като я пресуши и остана доволен, се върна в кухнята.

Нямаше никакво официално начало на празника. Според традицията хора и храна, вино и ейл, всичко се трупаше на едно място, докато се достигне определена гъстота, след което пиршеството изведнъж се развихряше.

Пъг изтича от кухнята. Стаята му в най-северната кула, станала известна като кулата на магьосника, му осигуряваше къс преход през кухнята, който беше за предпочитане пред главната порта на цитаделата. Той закрачи засиял през двора в новата си туника и панталони. Никога не беше носил такива разкошни дрехи и бързаше да се покаже на приятеля си Томас.

Видя Томас тъкмо когато той излизаше от войнишките общежития, също толкова забързан като Пъг. Двамата заговориха едновременно.

— Виж ми новите дрехи — рече Пъг.

— Виж ми войнишкия табард — каза Томас.

И двамата млъкнаха и избухнаха в смях.

Томас се съвзе пръв.

— Много са ти хубави дрехите, Пъг — каза той и опипа с пръсти скъпата фина тъкан. — А и цветът ти отива.

Пъг му върна комплимента, защото стройната фигура на Томас наистина изпъкваше красиво в кафяво-златистия табард. Нищо, че носеше отдолу обикновена домашнотъкана туника и панталони. Нямаше да получи войнишка униформа преди майстор Фанън да се увери, че се справя добре като боец.

Двамата приятели заобикаляха около огъващите се под тежките блюда маси. Устата на Пъг се напълни със слюнка от щедрите миризми във въздуха. Стигнаха до една маса, отрупана с баници с месо, от чиито горещи кори с надигаше пара, с ароматно сирене и топъл хляб. До масата бяха поставили едно младо кухненско ратайче. Задачата му беше да отпъжда напастта от храната — било насекоми или хронически гладната чет на чираците. Както при повечето ситуации, включващи момчета, отношенията между този пазач на пиршеството и по-големите от него чираци се подчиняваха строго на традицията. Смяташе се за неприлично и за проява на лош вкус просто да заплашиш или набиеш по-малкия и да се нахвърлиш върху храната преди началото на празника. Но се приемаше за съвсем редно да използваш измама, да се прокраднеш и бързо да грабнеш плячка от масата.

Пъг и Томас изгледаха с интерес как момчето — казваше се Джон — шибна злобно ръката на един млад чирак, посегнал да отмъкне голямо парче баница. Томас кимна и Пъг уж небрежно се отправи към другия край на масата. Джон го загледа настръхнало. Пъг изведнъж свърна, посегна лъжливо към масата и Джон се хвърли към него. В същия миг Томас грабна пухкаво парче баница и побягна преди палката на мухоловеца да се стовари върху гърба му. Пъг побягна с него. Зад тях се разнесоха отчаяните викове на момчето, чиято маса бяха ограбили.

След като се измъкнаха, Томас отчупи половината баница и я подаде на Пъг. Дребничкият чирак се засмя.

— Бас държа, че си най-бързата ръка в цитаделата.

— Всъщност малкият Джон прояви мудност, докато пазеше масата от тебе.

Двамата прихнаха. Пъг отхапа от половината. Беше с ароматни подправки и разликата между соления свински пълнеж и сладката пухкава коричка му се стори възхитителна.

От едната страна на двора зазвучаха гайди и барабани — влизаха музикантите на херцога. През тълпата сякаш премина безмълвна команда и момчетата от кухнята започнаха да разнасят на празнуващите дървени блюда, върху които да трупат храната, а откъм бъчвите се понесоха халби с вино и ейл.

Момчетата се втурнаха да заемат място на опашката пред първата маса. Пъг за пръв път вкуси ейл и се изненада от леко нагарчащия му вкус. Течността като че ли го затопли, докато се стичаше надолу, и след като опита още веднъж, той реши, че му харесва.

Забеляза как херцогът и семейството му се смесиха с простолюдието. Мяркаха се и други членове на дворцовата свита, застанали на опашките пред масите. В този следобед нямаше никакви церемонии, ритуали или спазване на рангове. Всеки биваше обслужен, когато дойдеше, защото Средилетието бе денят, в който всички трябваше на равни начала да споделят плодовете на жътвата.

Пъг мерна принцесата и гърдите му се стегнаха. Тя сияеше сред многото момчета в двора на замъка — всички я обсипваха с ласкави комплименти. Носеше великолепна тъмносиня рокля и скромна шапка с широка панделка от същия цвят. Благодареше на всеки ласкател и умело използваше тъмните си мигли и ярката си усмивка, оставяйки след себе си тълпа омаяни хлапаци.

Появиха се жонгльори и клоуни, първите от многото трупи пътуващи артисти, пристигнали в градчето за празника. Актьорите от друга трупа бяха вдигнали сцена на градския площад и щяха да играят представлението си тази вечер. Празненствата щяха да продължат чак до ранните часове на следващата утрин. Пъг знаеше, че много от момчетата предната година бяха освободени от задължения в деня след Банапис, защото главите и стомасите им не бяха в подходящо състояние за сериозен труд. Сигурен беше, че това ще се повтори и утре.

Зачака с нетърпение да настъпи вечерта, когато според обичая новоизбраните чираци тръгваха по къщите на градчето и приемаха поздравления и халби с ейл. Това време бе най-доброто и за срещи с градските момичета. Макар задевките да не бяха нещо необичайно, хората гледаха на тях с лошо око. Но майките не бяха чак толкова бдителни в пазенето на щерките си по време на Банапис. Сега, след като момчетата си имаха вече занаяти, те гледаха на тях по-малко като на напаст и по-скоро като на възможни зетьове, и не беше рядкост някоя майчица да извърне глава, докато щерка й използва вродения си чар, за да впримчи в капана си бъдещия жених. Пъг беше дребничък и с детинско лице и момичетата в цитаделата не го забелязваха много. Томас обаче ставаше все повече обект на момичешки закачки, докато растеше и се разхубавяваше, и напоследък Пъг бе започнал да забелязва как доста моми в цитаделата го оглеждат преценяващо от глава до пети. Пъг все още беше достатъчно млад и всичко това му се струваше глупаво, но бе и достатъчно пораснал, за да изпита възхита.

Сдъвка невероятно големия залък и се огледа. Наоколо обикаляха хора от града и замъка, обсипваха момчетата с поздравления за чирачеството и им пожелаваха щастлива нова година. И Пъг изпита дълбоко чувство, че всичко е както си му е редът. Самият той бе избран за чирак — нищо, че Кълган изглеждаше съвсем несигурен какво да прави с него. Беше се нахранил добре, а и бе малко опиянен, което само усилваше чувството му, че всичко е наред. И най-важното — беше сред приятели. А какво повече може да си пожелае човек в живота?