Магьосник

Глава 25Изход

Зад малка маса срещу вратата седеше някакъв мъж.

Той се приведе на светлината на малката лампа и каза:

— Моля, влезте.

Светлината разкри пъпчивото му лице и дългия клюнест нос. Очите му не се откъснаха от Арута, докато тримата със сабите се отдръпваха да отворят път на принца. Арута се поколеба, като видя Амос и Мартин, овързани и в безсъзнание до стената. Амос простена и се размърда, но Мартин остана неподвижен.

Арута измери на око разстоянието между себе си и тримата със сабите и ръката му помръдна към дръжката на меча, но всякаква мисъл да скочи назад и да го извади се изпари от главата му, щом усети острието на кама, опряно в гърба му. Една ръка се плъзна отзад и му отне оръжието.

След което Джими заобиколи принца, прибра грижливо камата в гънките на туниката си и заоглежда меча му с любопитство. И се ухили широко.

— Виждал съм такива. Достатъчно лек, за да мога да го използвам и аз.

Арута сухо каза:

— При тези обстоятелства може би ще е неуместно да ти го оставям в наследство. Използвай го както искаш.

— Остроумията си ги запази за себе си — каза пъпчивият. — Един от тримата със сабите подкара Арута навътре в стаята. Друг свали колана му с ножницата и върза ръцете му отзад. После грубо го смъкнаха на стола пред масата срещу мъжа и той продължи: — Викат ми Аарон Готвача, а ти току-що се запозна с Джими Ръчицата. — Той посочи момчето. — Другите трима предпочитат засега да останат анонимни.

Арута погледна момчето.

— Джими Ръчицата ли?

Момчето изпълни доста прилично подражание на дворцов поклон, а Готвача поясни:

— Най-добрият джебчия в Крондор и на път да стане и най-великият крадец, стига човек да е склонен да повярва на хвалбите му. А сега по същество. Кой си ти?

Арута разказа историята за търговските си дела с Амос, като се представи с името Артур. Готвача го изслуша търпеливо, после въздъхна и кимна на един от мълчаливите мъже, който пристъпи и зашлеви принца през устата.

— Приятелю Артур — каза кротко Аарон Готвача и поклати глава. — Този разпит може да го продължим и два дни, ако потрябва. Съветвам те да не избираш по-трудния път. Ще се увериш, че никак не е приятно, а ние така или иначе ще разберем накрая каквото искаме. Така че, моля те, обмисляй отговорите си грижливо. — Той се изправи и заобиколи масата. — Кой си ти?

Арута пак подхвана версията си, а мъжът, който го беше ударил, отново пристъпи напред и така го зашлеви, че звезди му излязоха от очите. Мъжът, който се нарече Готвача, се приведе така, че лицето му да се изравни с това на Арута. Арута примигна да махне сълзите си и Готвача каза:

— Приятелю, отговори ни каквото те питаме. Значи, за да не губим излишно време — той посочи Амос, — че този е капитан на кораба ти, ще приемем, но че сте делови съдружници… едва ли. Другият ти приятел се правеше на ловец от планините в няколко кръчми и смятам, че не е маскарад: прилича на човек, който познава планините повече от градските улици, и е с толкова корав поглед, че желязо може да кове с него. — Той изгледа Арута. — Но ти… ти най-малкото си войник, а богаташките ти ботуши и изящното оръжие те издават, че си благородник. Но ми се струва, че има нещо повече. — Вгледа се в очите на Арута и каза: — Е, защо Джоко Радбърн толкова държи да те спипа?

Арута изгледа Аарон Готвача право в очите.

— Не знам.

Мъжът, който го беше ударил, пристъпи напред, но Готвача вдигна ръка.

— Това може да е вярно. Ти се държа доста глупаво, като надничаше тук-там, висеше покрай портите на двореца и се правеше на невинен. Или сте лоши шпиони, или нещастни глупаци, по няма съмнение, че сте събудили интереса на хората на вицекраля и оттам — нашия.

— А вие кои сте?

Готвача не обърна внимание на въпроса.

— Джоко Радбърн е старшият на тайната полиция на вицекраля. Въпреки откритото си честно лице, Радбърн е един от най-хладнокръвните и безмилостни негодници, с каквито боговете някога са удостоявали този свят. Той с радост би прерязал гърлото на собствената си баба, ако помисли, че е издала някоя държавна тайна. Фактът, че е тръгнал след вас лично, само показва, че най-малкото ви смята за важен случай. Разбрахме, че трима души си пъхат носа из града, ден-два след като пристигнахте, и след като нашите чуха, че хората на Радбърн ви държат под око, решихме и ние да направим същото. Когато започнаха да предлагат малки подкупи за сведения за вас тримата, се заинтересувахме особено. Но се задоволявахме само с това да ви следим и да чакаме.

— Когато обаче Джоко с хората си се появи при „Моряшко безгрижие“, бяхме принудени да действаме — продължи Готвача. — Отмъкнахме тези двамата изпод носа на Джоко, но той и биячите му излязоха на алеята между теб и нас и се наложи да се посчепкаме. Това, че Джими те намери, си беше чист късмет, защото той не знаеше, че сме готови да те приберем. — Той кимна одобрително към момчето. — Добре направи, че го доведе тук.

Джими се засмя.

— Бях по покривите и гледах всичко. Разбрах, че го искате, още когато спипахте другите двама.

Единият от мъжете изруга.

— Ти по-добре не си навирай носа, без да ти е наредил Тартора на нощта, момче.

Готвача вдигна ръка и мъжът замълча.

— Няма да ти навреди да узнаеш, че тук някои са Шегаджии, други не, но всички сме обединени от едно много важно дело. Чуй ме добре, Артур. Единственият ви шанс да излезете оттук живи е в това да се убедим, че не заплашвате делото, за което споменах. Възможно е интересът на Радбърн към вас случайно да съвпада с интереса му към някои други неща. Или може да има някакво заплитане на нишките тук, някаква схема, която още не ни е известна. Така или иначе ще разберем истината, и когато останем доволни от това, което ни кажеш, ще ви пуснем на свобода — може би дори ще помогнем на теб и приятелите ти — или ще ви убием. Сега да започнем отначало. Защо дойдохте в Крондор?

Арута се замисли. От лъжи явно нищо нямаше да спечели, освен болка, но не му се искаше да им каже цялата истина. Не беше доказано, че тези хора не работят с хората на Ги. Можеше да се окаже някаква уловка и Радбърн да подслушва от съседната стая всяка дума. Реши коя част от истината да сподели.

— Аз съм агент на Крудий. Дойдох да говоря с принц Ерланд и лорд Дуланик лично, да ги помоля за помощ срещу предстоящото настъпление на цураните. Когато разбрахме, че Ги дьо Батира владее града, решихме да позадържим нещата, преди да решим как е най-добре да постъпим.

Готвача го изслуша внимателно, след което каза:

— Защо трябва един пратеник на Крудий да се промъква крадешком в града? Защо не дойдохте с развети знамена и да бъдете посрещнати официално?

— Щото Черния Ги по-скоро ще го хвърли в килията, отколкото да помогне, тъпак такъв!

Главата на Готвача рязко се извърна. Амос седеше опрял гръб на стената и клатеше глава с болезнена гримаса.

— Май си ми пукнал черепа, Готвачо.

Аарон Готвача го изгледа свирепо.

— Познаваш ме?

— Че как не, тъп морски плъх, знам те, и още как. Толкова добре те знам, че повече една дума няма да кажем, докато не доведете Тревър Кожата.

На пъпчивото лице на Готвача се изписа смут и той се надигна от масата и махна с ръка на един от мъжете до вратата, който също изглеждаше притеснен от думите на Амос. Мъжът му кимна в отговор и излезе. Върна се след няколко минути, следван от друг мъж висок, със смайващо побеляла коса, но все още як на вид. От челото през дясното му око минаваше широк белег, млечен на цвят, и стигаше до брадичката. Той изгледа Амос продължително, после се разсмя и посочи пленниците.

— Развържете ги.

Двама от мъжете надигнаха Амос и отвързаха ръцете му. Когато въжетата се отхлабиха, Амос каза:

— тобелег, млечен на цвят, и сти йната полиция на вицекраля. Мислех, че са те обесили преди години, Кожа.

Мъжът го потупа по рамото.

— И аз така — за теб, Амос.

Готвача изгледа питащо новодошлия, а той изсумтя:

— Къде ти е умът бе, човек? Пуснал си е брада и си е отрязал прословутата волна коса — оплешивял е малко по темето и е понаддал, — но все още си е Амос Траск.

Готвача изгледа Амос продължително, след което очите му се разшириха.

— Капитан Амос Тренчард, Дръзкия?

Амос кимна, а Арута го изгледа слисано. Чак в далечен Крудий бяха чували за пирата Тренчард, Камата на моретата. Имал бе кратка, но славна кариера. Говореха, че дори бойните галери на Квеган обръщали и бягали, щом видят флага на Камата, и нямаше град по бреговете на Горчиво море, където да не се боят от неговите мародери.

Аарон Готвача протегни ръка.

— Извинявай, капитане. Толкова години минаха от последната ни среща. Нямаше как да сме сигурни, че не сте част от някоя уловка на Радбърн, за да ни излови.

— Вие кои сте?

— Всичко с времето си — отвърна Тревър Кожата. — Елате.

Един от мъжете помогна на все още зашеметения Мартин да се изправи и Аарон и Тревър ги отведоха в по-удобна стая, с достатъчно столове за всички. След като всички насядаха, Амос каза:

— Този стар мошеник е Тревър Хъл, Кожата, капитан Бяло око, тарторът на „Червения гарван“.

Хъл тъжно поклати глава.

— Отдавна не съм, Амос. Подпалиха я старата кранта край Елариал преди три години кешийските катери. Приятелят ми Кук, Готвача и неколцина от момчетата се добраха на брега с мен, но повечето загинаха с „Червения гарван“. Тръгнахме обратно за Дърбин, но нещата се променят при тия войни и всичко останало. Дойдох в Крондор преди година и оттогава работя тук.

— Работиш? Ти ли, Тревър?

Мъжът се усмихна и белегът му се нащърби.

— Е, контрабанда всъщност. Това ни свърза с Шегаджиите. Малко неща могат да станат по тази линия тук в Крондор без благословията на Върлината. Откакто обаче вицекралят се появи в Крондор, се пръснахме, подгонени от Джоко Радбърн и тайната му полиция. От самото начало е като трън в задника ни. Тая работа — стражи да душат почтените хора, преоблечени като прости граждани, да ти кажа, изобщо не е честна.

— Знаех си, че трябваше да му клъцна гърлото още докато можех — промърмори Амос. — Другия път няма да съм толкова цивилизован.

— Ще задържиш ли малко, Амос? Та преди една седмица ни се обади Върлината, че имал ценен товар, който трябва да изкара от града. Трябваше да поизчакаме, докато намерим подходящ кораб. Радбърн много държи да намери този товар преди той да напусне Крондор. Така че, както разбирате, положението е много деликатно, щото не можем да го извозим преди да вдигнат блокадата или да подкупим някой от капитаните от блокадата. Когато чухме, че вие тримата разпитвате наляво-надясно, си помислихме, че може да сте част от някаква хитрина на Джоко да намери този товар. Е, сега, след като изчистихме недоразуменията, бих искал да чуя отговора на въпросите на Кук. Защо един пратеник на Крудий трябва да се бои да не го открият хората на вицекраля?

— Подслушвал си значи? — Амос се извърна към Арута и той му кимна. — Не е обикновен пратеник, Тревър. Нашият млад приятел е принц Арута, синът на херцог Боррик.

Очите на Аарон Кук се разшириха, а мъжът, който бе ударил Арута, пребледня. Тревър Хъл кимна разбиращо.

— Вицекралят би платил щедро, за да сложи ръка на сина на стария си враг, особено когато е дошло време да наложи претенциите си в Съвета на лордовете.

— Какви претенции? — попита Арута.

Хъл се приведе и опря лакти на коленете си.

— Няма как да го знаете, разбира се. Ние самите го научихме едва преди няколко дни, а и не се е разчуло много. Но не мога да ви го кажа без разрешение.

Той стана и излезе от стаята. Арута и Амос се спогледаха озадачени, след което Арута се обърна към Мартин.

— Ти добре ли си?

Мартин опипа предпазливо главата си.

— Ще се оправя, макар че, изглежда, са ме халосали с някое здраво дърво.

Хъл се върна с едно младо момиче и мъжете в стаята бързо станаха. Арута, Амос и Мартин бавно ги последваха. Девойката бе не повече от шестнадесетгодишна, но Арута бе поразен от загатнатата женска красота в чертите й: големи морскозелени очи, прав нежен нос и сочни устни. Малки лунички покриваха светлата кожа на лицето й. Тя прекоси стаята до Арута, повдигна се на пръсти и леко го целуна по бузата. Арута се изненада от неочаквания жест и я изгледа смаяно, щом тя отстъпи назад с усмивка на устните. Носеше обикновена тъмносиня рокля и червеникавокафявата й коса падаше свободно до раменете й.

— Разбира се, колко съм глупава — каза тя. — Вие не ме познавате.

Видях ви, когато бяхте в Крондор последния път, но не сме се запознавали. Аз съм вашата братовчедка Анита, дъщерята на Ерланд.

Арута стоеше като ударен от гръм. Освен че девойката въздействаше смущаващо на самообладанието му с покоряващата си усмивка и ясния си поглед, той беше двойно по-изненадан, че я вижда в компанията на отявлени разбойници. Тя седна и той също си взе стол. Беше привикнал с липсата на официалности в бащиния си двор и затова донякъде се изненада, когато тя разреши и на останалите да седнат.

— Как… — успя само да промълви Арута, но Амос го прекъсна.

— Ценният товар на Върлината?

Хъл кимна и принцесата заговори. Хубавичкото й лице помръкна.

— Когато херцог Батира дойде със заповеди от краля, татко го посрещна топло и без никаква съпротива. Отначало баща ми правеше всичко по силите си, за да му помогне да постави армията под своя команда, но когато чу какво върши Ги с тайната си полиция и с насилственото рекрутиране, възрази. Тогава, след като лорд Бари умря и Ги наложи лорд Исуп да командва флотата въпреки възраженията на татко, а лорд Дуланик изчезна толкова загадъчно, татко изпрати писмо до краля, в което настоя за отзоваването на Ги. Ги прихвана писмото и заповяда да ни задържат под стража в едно от крилата на двореца. После Ги влезе в стаята ми една нощ…

Тя потръпна, а Арута изръмжа:

— Не трябва да говориш за такива неща. — Внезапният му гняв изненада момичето.

— Не — отвърна тя, — нямаше нищо такова. Държеше се прилично, почти официално. Само ме уведоми, че трябва да се оженим и че крал Родрик щял да го направи наследник на трона на Крондор. Впрочем, той изглеждаше подразнен, че му се налага да предприема такъв ход.

Арута удари с юмрук стената зад себе си.

— Това обяснява всичко! Ги е решил да вземе короната на Ерланд и след това на Родрик. Решил е да стане крал.

Анита го погледна плахо.

— Така изглежда. Татко не е добре и не можа да му се противопостави, въпреки че отказа да подпише прокламацията за годежа. Ги го затвори в тъмницата, докато подпише. — Очите й се насълзиха и тя добави: — Татко няма да може да преживее дълго сред студените влажни стени. Боя се, че ще издъхне, но няма да се съгласи с желанията на Ги… А после една от дамите ми сподели, че слугинята й познавала едни хора в града, които може да пожелаят да ни помогнат.

Намеси се Тревър Хъл.

— С ваше позволение, ваше височество. Едно от момичетата в палата е сестра на Шегаджия. След като мълвата се разнесе, Върлината реши, че може би ще е в негова полза да се намеси. Уреди да измъкнем принцесата от двореца в нощта на заминаването на Ги оттгава тя е при нас.

— В такъв случай слухът, който чухме преди да напуснем „Моряшко безгрижие“, че преследват „родината на краля“, се отнася за Анита, а не за Арута — каза Амос.

Хъл се обърна към принца.

— Възможно е Радбърн и хората му все още да не знаят кой сте.

Най-вероятно са ви проследили, надявайки се, че ще се окажете съучастник в бягството на принцесата. Почти сме сигурни, че вицекралят не знае за изчезването й от палата, защото тя избяга след като той замина. Предполагам, че Радбърн отчаяно се мъчи да я намери преди господарят му да се е върнал от войната с Кеш.

Арута се вгледа в принцесата, изпълнен с непреодолимо желание да направи нещо за нея, желание по-силно от намерението му да осуети плановете на Ги. Бързо се постара да потисне странния прилив на чувства и запита Тревър Хъл:

— Защо Върлината иска да се противопоставя на Ги? Защо не е предпочел да я върне срещу голямо възнаграждение?

Тревър Хъл погледна Джими Ръчицата, който отвърна вместо него широко ухилен:

— Моят господар, който е много пресметлив човек, веднага разбра, че в негов най-голям интерес е да помогне на принцесата. Откакто Ерланд е принц на Крондор, работите в града вървят гладко, има добра среда за успеха на всички начинания на господаря ми. Нали разбирате, стабилността е в изгода за всички ни. Откакто Ги е тук, се появи проклетата му тайна полиция, която смущава нормалната дейност на гилдията ни. А и каквито и да сме, ние все пак сме лоялни поданици на негово височество принца на Крондор. Щом той не желае дъщеря му да се ожени за вицекраля, ние също не желаем. — Джими се засмя и добави: — А освен това принцесата се съгласи да заплати двадесет и пет хиляди златни суверена на моя господар, ако гилдията я изведе от Крондор, за да бъде върната, когато баща й си възвърне властта или някаква друга съдба я постави на трона.

Арута хвана ръката на Анита и каза:

— Е, братовчедке, нищо друго не може да се направи. Трябва при първа възможност да ви отведем в Крудий.

Анита се усмихна и Арута усети, че неволно отвръща на усмивката й.

— Както вече поясних, изчакваме удобна възможност да я измъкнем тайно от града — каза Тревър Хъл и се обърна към Амос. — Ти си подходящият човек за това, Амос. Няма по-добър пробивач на блокади в Горчивото море… освен мен, разбира се, но мен тук ме чака друга работа.

— Не можем да тръгнем преди да минат поне две седмици — отвърна Траск. — Дори блокадата да се вдигне, корабът ми е в окаяно състояние и има нужда от здрав ремонт. А ако тръгнем сега, ще трябва да плаваме на дрейф, докато зимните бури в проливите не секнат. Като се имат предвид морските засади на флотата на Юсуп, това ще е рисковано. Бих предпочел да се покрием тук още малко, после едно бързо бягство на запад, през проливите, и без бавене — към Далечния бряг.

Хъл го плесна по рамото.

— Добре. Това ще ни осигури време. Чух за кораба ти. Момчетата разправят, че бил някаква скапана баржа. Ще ти намерим друг. Ще се обадя на хората ти, когато дойде моментът. Радбърн най-вероятно няма да закача екипажа ти, с надеждата, че ще се покажете. Ще ги прехвърлим на борда на новия кораб по двама-трима нощем и ще ги подменим с мои момчета, тъй че хората на Радбърн да не забележат, че на борда става нещо необичайно.

Той се обърна към Арута.

— Тук ще сте в достатъчна безопасност, ваше височество. Тази сграда е един от многото имоти на Шегаджиите и никой няма да се приближи, без да сме предупредени навреме. Когато му дойде времето, ще измъкнем всички ви от града. А сега ще ви заведем в стаята ви, за да отдъхнете.

Отиодоха Арута, Мартин и Амос в една стая в дъното на коридора. Беше простичко обзаведена, но чиста. И тримата бяха уморени. Мартин се срина тежко на една от постелите и бързо заспа. Амос се смъкна бавно на своята, а Арута го изгледа и му каза с лека усмивка:

— Още когато се появи в Крудий, си помислих, че си пират.

Амос отвърна с пъшкане, докато сваляше ботуша си:

— Всъщност опитвах се да се откажа, ваше височество. — После се засмя. — Може би боговете решиха да ми отмъстят, но знаеш ли, от петнадесет години, от момче та до зрял мъж, бях корсар и пиратски капитан, а после, когато се опитах за пръв път да завъртя почтена търговия, корабът ми бе пленен и подпален, екипажът ми — изклан, а аз самият се оказах на брега, в най-далечната точка на Кралството.

Арута се изтегна на постелята си.

— Ти беше добър съветник, Амос, и храбър спътник. Помощта ти през тези години ти донесе много опрощение за предишните ти дела, но… — той поклати глава — Тренчард пиратът! Богове! Човече, толкова много неща има да ти се опрощават.

Амос се протегна с прозявка.

— Като се върнем в Крудий, можеш да ме обесиш, Арута, но сега имай милостта да млъкнеш и да угасиш лампата. Твърде съм остарял вече за глупости. Имам нужда да поспя.

Арута се пресегна и покри фитила на лампата с глиненото капаче. Отпусна се по гръб в тъмното и скоро в ума му загъмжаха образи и мисли. Помисли за баща си и как би постъпил той. После се зачуди как ли са сега брат му и сестра му. Мисълта за Карлайн го подсети за Роланд и че укрепването на Джонрил сигурно е в ход. Постара се да изтласка от главата си напиращия въртоп от мисли. После, преди сънят да го обземе, си спомни за Анита — как се бе надигнала на пръсти и го беше целунала по бузата, и отново изпита смущаващо вълнение. Лека усмивка се плъзна на устните му и той заспа.

Арута извъртя с леко движение върха на сабята на Джими и Анита одобрително плесна с ръце. Малкият крадец се изчерви, засрамен от непохватността си, но Арута каза:

— Това беше по-добре.

Двамата с Джими упражняваха основни хватки. Джими използваше сабята, която си бе купил с част от златото, дадено му от Арута. От близо месец прекарваха повечето си време по този начин, а Анита често идваше да ги гледа. В присъствието на принцесата обикновено напереният Джими ставаше хрисим и се изчервяваше свирепо, щом тя му заговореше. Арута разбираше, че момчето е жертва на най-неприятното детинско увлечение по принцесата, само с три години по-голяма от него, но оправдаваше смущението му, защото присъствието й отвличаше и самия него. Все още едва навлизаща в своята женственост, тя въпреки това се държеше с възпитаното от ранно детство в знатния двор изящество. Имаше бърз ум и добро образование и обещаваше да се превърне в красавица.

Мазето, където предпочитаха да се упражняват, бе влажно и лошо проветрено и вътре скоро стана задушно.

— Достатъчно за днес, Джими — каза Арута. — Все още бързаш да влезеш в близка схватка, а това може да се окаже фатално. Притежаваш бързина и е добре, че започваш да се учиш отрано, но ти липсва силата на ръката, за да отблъскваш, както правят повечето мъже, а това също може да се окаже фатално. И запомни: острието е за сеч…

— А върхът — за убийство — довърши Джими с усмивка. — Разбирам защо трябва да си предпазлив срещу мъж с меч. Може да ти счупи оръжието, ако се опиташ да блокираш вместо да парираш, но какво ще направиш, ако ти налети някой от онези чуждоземни воини с големите мечове, които ми описа?

Арута се засмя.

— Проверяваш кой от двама ви може да бяга по-бързо. — Смехът им се смеси с този на Анита. — Сериозно, в такъв случай трябва да парираш с опакото. С меч противникът ти прави едно извъртане, след което ти се разкрива…

Вратата се отвори и влязоха Амос, Мартин и Тревър Хъл.

— Най-гадният проклет късмет… — почна Амос. — Принцесо, моля за извинение. Арута, най-лошото се случи.

Арута изтри потта от челото си с кърпа и отвърна:

— Недейте да стоите така и да чакате сам да се сетя. Какво?

— Тази сутрин дойде вест — каза Хъл. — Ги се завръща в Крондор.

— Защо? — попита Анита.

— Изглежда, нашият лорд Батира е влязъл в Шамата и е развял знамето си над стените — каза Амос. — Кешийският пълководец благоволил да предприеме още една атака, просто от приличие, след което само дето не се изсипал, тичайки презглава към дома си. Оставил шепа дребни благородници с няколко офицери на Ги да поумуват над условията на примирието, преди да се подпише официален мир между краля и императрицата на Кеш. Има само една причина Ги толкова да бърза да се върне.

— Разбрал е, че съм избягала — промълви Анита.

— Да, ваше височество — каза Тревър Хъл. — Изглежда, си има шпионин сред хората на Радбърн. Изглежда, че не се доверява дори на тайната си полиция. За щастие, все още имаме хора в палата, верни на баща ви, иначе изобщо нямаше да научим за завръщането му.

Арута седна до принцесата.

— Е, в такъв случай трябва да се махаме. Тръгваме или за дома, или към Илит при баща ми.

— При такъв избор трудно може да се предпочете едната посока пред другата — каза Амос. — И двете крият и рискове, и предимства.

Мартин изгледа момичето и отбеляза:

— Макар че според мен военният лагер на херцога едва ли е подходящо място за млада жена.

— Присьствието ти в Крудий не е жизненонеобходимо, поне засега — обърна се Амос към Арута. — Фанън и Гардан са способни мъже и ако се наложи, смятам, че сестра ти също може да се окаже нелош пълководец.

— Но трябва да се запитате следното — каза Мартин. — Какво ще прави баща ви, когато разбере, че Ги не просто управлява в Крондор като наместник на Ерланд, но държи града изцяло под властта си. Че не изпраща никаква помощ за Далечния бряг и че възнамерява да вземе трона?

Арута закима енергично.

— Прав си, Мартин. Добре познаваш баща ми. Това ще означава гражданска война. — На лицето му се изписа болка. — Ще изтегли половината войска от Запада и ще потегли по крайбрежието към Крондор, и няма да спре, докато не види главата на Ги забита на кол пред градските порти. След което ходът му вече ще е предопределен. Ще трябва да тръгне на изток, срещу Родрик. Никога няма да пожелае за себе си короната, но няма да може да спре преди окончателна победа или поражение. Междувременно ще изгубим Запада от цураните. Брукал не би могъл да ги задържи за дълго с половината армия.

— Тази работа с гражданската война изглежда много гадно нещо — подхвърли Джими.

Арута изтри челото си от потта и го погледна изпод влажните си кичури.

— Не сме имали гражданска война от двеста и петдесет години, когато първият Боррик съсякъл своя доведен брат, Джон Претендента. Но в сравнение с това, което може да се разрази сега, с целия Изток, вдигнат срещу Запада, онова е било дреболия.

Амос погледна Арута угрижено.

— Историята не е най-силният ми предмет, но изглежда, че най-доброто, което може да се направи, е да държиш баща си в неведение за хода на събитията тук, докато пролетната офанзива на цураните не приключи.

Арута въздъхна тежко.

— Нищо друго не може да се измисли. Знаем, че помощ за Крудий няма да дойде. Най-добре ще мога да реша как да постъпя, като се върна. Може би със съвета на Фанън и останалите ще измислим някаква добра защита, когато цураните тръгнат. — Продължи с почти примирителен тон: — Междувременно татко ще разбере за коварствата на Ги. Такива вести трудно се скриват. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да не го научи преди цуранската офанзива. Може би дотогава положението ще се е променило. — От тона му бе очевидно, че не го вярва много.

— Може би цураните ще предпочетат да тръгнат срещу Елвандар или да пренесат битката на фронта срещу баща ви — каза Мартин.

Арута се облегна на стената и усети как дланта на Анита леко докосва ръката му.

— Имаме ли избор изобщо — промълви той. — Да претърпим възможната загуба на Крудий и на Далечния бряг от цураните, или да хвърлим Кралството в гражданска война. Наистина боговете, изглежда, са намразили Кралството.

— Тревър каза, че имал кораб — обади се Амос. — Ако имаме късмет, проливите може да се разчистят, когато пристигнем.

Изгубен в мрака на личното си поражение, Арута не го чу. Беше дошъл в Крондор така уверен. Щеше да спечели Ерланд за каузатн си и Крудий щеше да е спасен от цураните. А сега се бе оказал в по-отчайващо положение, отколкото ако си беше останал у дома.

Към брега пристъпваха тъмни забулени фигури. Тревър Хъл водеше дузина мъже с Арута и спътниците му по смълчаните улици. Пристъпваха свити до стените и на всеки няколко крачки Арута се извръщаше да види как е Анита. Тя отвръщаше на тревожните му погледи с храбри усмивки, едва доловими в предутринната тъма.

Арута знаеше, че по съседните улици се движат стотина мъже и разчистват района от градската стража и агентите на Радбърн. Шегаджиите се бяха вдигнали на крак, за да могат Арута и останалите да се измъкнат в безопасност от града. Хъл им бе донесъл, че срещу прилична сума Върлината е уредил един от блокадните кораби да се „отнесе“ от стоянката си. След като бе научил същинското положение на нещата, включително за плана на Ги да стане принц на Крондор, Върлината бе вложил всичките си налични, при това впечатляващи ресурси, за да подпомогне бягството на принца и Анита. Анита се чудеше дали някой извън Гилдията на крадците някога ще разбере истинската самоличност на главатаря им. От случайно изпуснатите реплики, които Арута бе подочул, изглежда, едва неколцина души в кръга на Шегаджиите знаеха кой е той.

Научили за завръщането на Ги, хората на Джоко Радбърн бяха усилили издирванията си до степен на трескаво усърдие. Наложен бе полицейски час и домовете се претърсваха посред нощ. Всички известни доносници в града, както и мнозина от просяците и търговците на слухове, бяха довлечени в тъмниците и разпитани, но каквото и да бяха постигнали хората на Радбърн, не можаха да разберат къде се крие принцесата. А колкото и да се бояха градските престъпници от Радбърн, много повече се бояха от Върлината.

Анита чу как Хъл прошепна на Амос:

— Става за пробив на блокади. Добра шхуна. Казва се „Морска лястовица“ и отговаря на името си. Няма по-бърз кораб, останал в пристанището, след като големите бойни съдове заминаха с флотата на Исуп. На запад ще плавате бързо. Преобладаващите ветрове са северни, така че през повечето време ще имате попътен вятър.

— Тревър, все пак съм плавал малко из Горчиво море — отвърна Амос. — Много добре знам как духат ветровете по това време на годината.

— Добре, както кажеш — изсумтя Хъл. — Твоите хора и златото на принца са качени успешно на борда, без копоите на Радбърн да надушат нещо. Продължават да следят „Вятъра на зората“ като мишелов дупка на плъхове, но „Морска лястовица“ е оставена на мири. Уредихме един търговски агент да разлепи фалшива обява, че корабът се предлага за продан, така че и да нямаше блокада, не биха могли да заподозрат, че скоро ще напусне пристанището.

Стигнаха кейовете и се забързаха към чакащата ги голяма лодка. Чу се приглушен шум и Арута се досети, че Шегаджиите и контрабандистите на Тревър разчистват постовете на Радбърн.

А после някъде отзад се разнесоха викове. Дрънчене на желязо наруши безмълвието на нощта и Арута чу вика на Хъл:

— Към лодката!

По дървените кейове затрополяха ботуши и от съседните улици се изсипаха Шегаджии да спрат всеки, който можеше да се опита да осуети бягството.

Стигнаха края на кея и бързо се спуснаха по стълбата към лодката. Арута изчака, докато Анита слезе безопасно долу, после се обърна. Докато стъпваше на най-горното стъпало, чу приближаващ се тропот на копита и видя конници, пробиващи през стената от Шегаджии, които падаха под напора на конете. Ездачи в черно и златно на Батира сечаха с мечовете си мъчещите се да ги задържат хора.

Мартин му викна от лодката и Арута се забърза надолу по стълбата. Когато се добра до лодката, чу над себе си тънък глас, който извика:

— Сбогом!

Арута погледна нагоре и видя Джими Ръчицата, застанал на ръба на кея. Лицето на хлапака се беше изкривило в нервна усмивка. Как бе успяло момчето да се озове при тях, след като всички смятаха, че си стои необезпокоявано в скривалището им, Арута не можа да си обясни. Принцът забеляза, че хлапакът е без оръжие, и се сепна. Откачи бързо меча си и го подхвърли високо нагоре.

— Дръж! И го използвай добре!

Бърз като нападаща змия, Джими улови оръжието и изчезна.

Моряците наблегнаха здраво на веслата и лодката бързо се отдалечи от пристана. Шумът от битката се усили и по кейовете светнаха фенери. В предутринната сивота се разнесоха викове „Какво става?“ и „Кои са тръгнали ей там?“ откъм пазачите на товари по палубите. Анита се надигаше, за да види какво става отзад. Светнаха още фенери и на пристанището лумна пожар. Огромни бали, пълни с бог знае какво и покрити с платнища, избухнаха в пламъци.

От лодката битката не се виждаше ясно. Много от крадците се измъкваха по градските улици или скачаха в ледените води на залива. Арута не можеше да различи никъде Тревър Хъл или дребничкия Джими. После изведнъж ясно видя Джоко Радбърн, облечен в обикновена туника, както преди. Радбърн се добра до края на пристана и се загледа към оттеглящата се лодка. Посочи със сабята си към нея и изрева нещо, което се изгуби сред шумотевицата.

Арута се обърна и видя Анита, седнала срещу него, с отметната качулка, и лице — ясно различимо на светлината откъм пристанището. Погледът й бе прикован в гледката на брега и тя като че ли не усещаше, че се е разкрила. Арута бързо придърпа качулката около лицето й, но знаеше, че белята е станала. Отново се обърна назад и видя, че Радбърн нарежда на хората си да подгонят бягащите Шегаджии, които вече се оттегляха от пристана. После се обърна и се скри в тъмнината. Лодката вече се доближаваше до „Морска лястовица“.

Щом се озоваха на борда, екипажът на Амос сряза придържащите въжета, мъжете се закатериха по такелажа да опънат платната и „Морска лястовица“ скоро започна да се отдръпва от пристанището.

Обещаният пробой в блокадата на залива се появи и Амос пое курс към него. Премина го преди някой да се е опитал да им отреже пътя и скоро се озоваха извън залива, в открито море.

Арута изпита странна възбуда, поразен от мисълта, че най-после са извън Крондор. Миг след това чу ругатнята на Амос.

— Виж!

Арута извърна очи натам, където сочеше Амос, и различи в предутринната бледа светлина смътен силует. „Кралският грифон“, тримачтовият боен кораб, който бяха видели на идване в залива, стоеше на котва отвъд вълнолома, скрит от очите на всички в града.

— Мислех, че е заминал с флотата на Исуп — каза Амос. — Проклет да е този Радбърн, хитра свиня е. Добере ли се на борда му, ще тръгне по петите ни. — Изрева да опънат всички платна и се загледа в отдалечаващия се зад кърмата кораб. — Бих предложил да се помолим на Рутия, Арута. Ако спечелим достатъчно време преди „Грифонът“ да ни подгони, може и да се измъкнем. Но ще ни е нужен всичкият късмет, който Господарката благоволи да ни отпусне.

Утрото беше безоблачно и студено. Амос и Васку гледаха одобрително работата на екипажа. По-неопитните мъже бяха подменени с избраници на Тревър Хъл. Вършеха си работата бързо и добре и „Морска лястовица“ се носеше вихрено на запад.

Анита я бяха завели в една каюта долу, а Арута и Мартин стояха на палубата до Амос. Юнгата, наблюдаващ от върха на главната мачта, докладва, че хоризонтът е чист.

— Лоша работа — каза Амос. — Ако са се добрали бързо до оня звяр, имаме преднина само от час-два. Капитанът им може да избере грешен курс, но ако преценят, че ще се опитаме да избегнем засадата на корабите на Исуп, най-вероятно ще тръгнат покрай кешийското крайбрежие и ще рискуват да се натъкнат на кешийски боен кораб, но не и да ни изтърват. Няма да се успокоя преди да сме спечелили поне два дни преднина. И все пак, докато не разберем със сигурност дали сме се измъкнали, единственото, което можем да направим, е да отдъхнем малко. Слезте долу, а аз ще ви извикам, ако стане нещо.

Арута кимна и двамата с Мартин слязоха долу. Принцът пожела на Мартин лек сън и изчака майстор-ловеца да влезе в каютата, която делеше с Васку. После влезе в своята и спря, като видя Анита, седнала на койката му. Притвори бавно вратата и каза:

— Мислех, че спиш в своята каюта.

Тя поклати глава, а после изведнъж стана, прекоси малкото разстояние, което ги делеше, и зарови глава в гърдите му. Разтърси се от хлипове и промълви:

— Помъчих се да бъда смела, Арута, но толкова ме е страх…

Арута остана вкочанен за миг, после я прегърна нежно. Цялата й самоувереност се беше прекършила и чак сега Арута осъзна колко млада е тя. Дворцовото възпитание и маниери й бяха помогнали да поддържа външна самоувереност сред грубоватото обкръжение на Шегаджиите през последния месец, но тази маска не можеше повече да издържи на напрежението. Той погали косата й и каза:

— Всичко ще се оправи.

Продължи да я успокоява, без да съзнава какво говори и изпитвайки смут от близостта й. Беше достатъчно млада, за да оцени, че е още момиче, но и достатъчно голяма, за да се усъмни в преценката си. Никога досега не бе успявал да си бърбори лековато с дворцовите дами като Роланд — предпочиташе прямия разговор, което, изглежда, правеше дамите хладни. А и никога не беше привличал нинманието им като Луам, с ведрата му външност и веселото му поведение. Като цяло жените го караха да изпитва неловкост, а тази жена — или момиче, той така и не можеше да реши кое от двете — повече от обикновено.

Когато сълзите й секнаха, той я сложи на единствения стол в тясната каюта и седна на койката. Тя изтри очите си и каза:

— Съжалявам. Всичко това бе толкова непристойно…

Арута изведнъж се разсмя.

— Що за момиче си ти? — възкликна той нежно. — Ако аз бях на твое място, да се измъкна от палата, да се крия сред главорези и крадци, да се прокрадвам покрай невестулките на Радбърн и какво ли още не, отдавна щях да съм се разпаднал.

Тя извади от ръкава си кърпичка и деликатно си избърса нослето. После му се усмихна.

— Благодаря ти, че ми го казваш, но мисля, че ти се справяш по-добре. Мартин много ми разказа за теб през последните няколко седмици и според него ти си много смел.

Арута се почувства смутен от интереса й.

— Майстор-ловецът е склонен към преувеличения — отвърна той, макар да знаеше, че това не е вярно, и побърза да смени темата, — Според Амос, ако не видим онзи кораб следващите два дни, ще се измъкнем.

Тя сведе очи.

— Това е добре.

Той се наведе и изтри сълзата от бузата й, усети се и отдръпни ръката си.

— Ще бъдеш в пълна безопасност с нас в Крудий, далече от коварствата на Ги. Сестра ми ще те посрещне с радост като гост на дома ни.

Тя се усмихна бегло.

— Но все пак се боя за татко и мама.

Арута положи всички усилия да успокои страховете й.

— След като ти си избягала от Крондор, Ги няма да спечели нищо, ако навреди на родителите ти. Все още може да се опитва насила да накара баща ти да се съгласи на женитбата, но точно сега Ерланд не би могъл да го направи. След като теб те няма, годежът ще бъде празна дума. Преди всичко това да е свършило, ще си разчистим сметките със скъпия ни братовчед Ги.

Тя въздъхна и се усмихна, този път по-широко.

— Благодаря ти, Арута. Помогна ми да се почувствам по-добре.

Той се изправи.

— Постарай се да поспиш. Засега ще използвам твоята каюта. — И излезе. Изведнъж почувства, че няма нужда от сън, и се върна на палубата. Амос стоеше до кърмчията с поглед, вперен зад кърмата. Арута пристъпи и застана до него.

— Там, на хоризонта — каза Амос. — Виждаш ли го?

Арута присви очи и различи сред синевата смътно бяло петънце.

— Радбърн?

Амос се изплю през парапета.

— Предполагам. Каквато и преднина да сме набрали, малко по малко са я изяли. Но всичко е късмет, както казват. Ако успеем да се задържим достатъчно напред до довечера, може да им се измъкнем през нощта… стига да има достатъчно облаци, за да скрият луните.

Арута не отвърна нищо, загледан в бледото далечно петънце.

През целия ден гледаха как преследващият ги кораб бавно нараства. Отначало малкото петънце растеше влудяващо бавно, но после започна да се уголемява обезпокоително бързо. Арута вече можеше съвсем ясно да различи очертанията на платната и дори му се струваше, че съзира черно петънце горе на мачтата, където трябваше да се вее знамето на Ги.

Амос погледна към залязващото слънце, право пред носа на „Морска лястовица“, после отново се обърна към гонещия ги кораб и извика към наблюдателя горе:

— Какво виждаш?

Тримачтов боен кораб, капитане! — чу се вик от върха на мачтата.

Амос погледна Арута.

— „Кралският грифон“ е. Ще ни догони по залез. Ако имахме поне десетина минути още, или лошо време, което да ни скрие, или той поне да беше малко по-бавен…

— Какво можем да направим?

— Почти нищо. Той е по-бърз и не можем да ги изиграем с хитра маневра. Мога да увелича малко разстоянието, ако завия на юг, ио по тази част от крайбрежието има много неприятни рифове. Рисковано ще е. Те ще ни излязат откъм вятъра, по-високите им мачти ще ни попречат и ние толкова ще забавим, че ще ни цъфнат на борда, без дори да поискат позволение.

Арута погледа приближаващия се кораб още около половин час. Мартин също излезе на палубата и загледа как разстоянието между двата съда се скъсява всяка минута. Амос държеше шхуната плътно във вятъра и тя пореше напред до предела на възможностите си, но другият кораб въпреки това я догонваше.

— Проклятие! — изруга Амос отчаяно. — Ако бягахме на изток, щяхме да се изплъзнем в тъмното, но на запад ще сме очертани на небосклона още много след като слънцето залезе. Ще продължават да ни виждат, докато ние ще сме слепи за тях.

Слънцето се смъкна надолу, а преследването продължи — след залез бойният кораб ги следваше на не повече от хиляда метра.

— Може да се опитат да ни разкъсат такелажа или да пометат палубите с балистите си, но с момичето на борда Радбърн едва ли ще рискува, от страх да не пострада тя — каза Амос.

Деветстотин, осемстотин метра — „Кралският грифон“ се приближаваше, поглъщаше неумолимо разстоянието между тях. Арута вече можеше да различи човешки фигури — дребни силуети по такелажа, черни на фона на платната, станали кървавочервени от лъчите на гаснещото слънце.

Когато корабът-преследвач се доближи на петстотин метра, наблюдателят извика:

— Мъгла!

Амос вдигна глава и викна:

— Накъде?

— Югозапад. На миля или повече.

Амос се затича към носа. Арута го последва. В далечината видяха залязващото слънце и наляво от него — смътна бяла ивица, изпънала се над почернялото море.

— Богове! — изрева Амос. — Имаме шанс!

Ревна на кормчията да завърти на югозапад, после двамата с Арута се затичаха към кърмата. Маневрата бе съкратила наполовина разстоянието между корабите.

— Мартин, можеш ли да уцелиш кормчията? — попита Амос.

Мартин примижа и отвърна:

— Сумрачно ми е малко, но не е трудна мишена.

— Виж ако можеш да го отвлечеш малко от курса.

Мартин свали калъфа на лъка, с който не се разделяше никога, и го изпъна. Извади увита в плат стрела, измери с око гонещия ги кораб и стреля. Като разлютена птица, стрелата се извиси в дъга над водата и профуча над кърмата на догонващия ги съд.

Мартин изгледа полета й, после тихо измърмори: „Аха!“, с едно единствено плавно движение извади втора стрела, опъна лъка и пак стреля. Стрелата последва пътя на първата, но вместо да премине над задницата на другия кораб, се заби в кормилната греда и затрептя само на няколко пръста от главата на кормчията.

Откъм „Морска лястовица“ се видя как кормчията на „Кралски грифон“ залегна на палубата и пусна руля. Бойният кораб залитна и започна да изостава.

— Малко е тъмно за добра стрелба — промърмори Мартин.

И изстреля трета стрела, която се заби на няколко пръста от първата, задържайки кормилото неуправляемо.

Разстоянието между двата кораба бавно започна да се увеличава и Амос викна на екипажа си:

— Чуйте моята заповед. Когато дам знак за тишина, всеки, който посмее да прошепне, ще стане стръв за рибите.

Бойният кораб престана да се олюлява и плавно пое след тях.

— Изглежда, ще ни хванат натясно, Амос — каза Мартин. — Не мога да стрелям през платната.

— Не, но ако благоволиш да задържиш малко тези момчета настрани от балистите им, ще ти бъда много благодарен. Мисля, че раздразни Радбърн.

Мартин и Арута видяха отряда на балистите да подготвя оръжията си. Майстор-ловецът пусна ято стрели към преследващия ги кораб. Първата улучи един мъж в крака и го свали, другите изпопадаха по палубата.

— Мъгла право напред, капитане! — отекна вик отгоре.

Амос се извърна към кормчията.

— Силно дясно.

„Морска лястовица“ свьрна на юг. „Кралски грифон“ зави плътно зад нея, вече на по-малко от сто метра. Със смяната на курса вятърът затихна. Когато доближиха до мъгливата ивица, Амос каза:

— Вятърът тук е по-слаб и от пръдня. Свивам платната, за да не ни издава шумоленето им.

Изведнъж навлязоха сред стена от гъста тъмносива мъгла, която бързо почерня. Щом бойният кораб се скри от очите им, Амос нареди:

— Свий платната!

Екипажът увисна на платната и движението на кораба скоро замря. После Амос заповяда:

— Свий на щирборд и предай: пълна тишина.

Изведнъж на борда се възцари гробно мълчание. Амос се обърни към Арута и прошепна:

— Тук има течения, отнасящи на запад. Ще се оставим да ни отнесат и да се надяваме, че капитанът на Радбърн е от Кралското море.

— Рул напряко! — прошепна той на кормчията. А на Васку каза: — Да свалят платната. И никой горе да не мърда.

Изведнъж Арута усети тишината. След шума на гонитбата, с напора на свежия вятър от север, с песента на въжетата и непрестанното плющене на платната, безмълвието сред черната мъгла изглеждаше неестествено. Случайният стон на някоя рея или плясък на въже бяха единствените звуци в мрака. Страхът разтегли миговете и времето се проточи като в безкрайно бдение.

А сетне внезапно чуха гласове и звуци от другия кораб. Със скърцане и плясък на платна той се придвижваше под слабия напор на вятъра и шумът отекваше от всички посоки. Първоначално Арута не можеше да види нищо, после смътно сияние разкъса чернилката отзад и бавно премина от североизток на югозапад — запалените фенери на преследващия ги „Кралски грифон“. Всеки на борда на „Морска лястовица“ стоеше закован на мястото си, не смеейки да помръдне, за да не причини шум, който да се разнесе с яснотата на рог през водната шир. От другия кораб се чу вик:

— Тишина, по дяволите! Не можем да ги чуем от този шум! — После всичко стихна, чуваше се само плющенето на платната и скърцането на въжетата на „Кралския грифон“.

Зачакаха в тъмнината. Минутите сякаш се точеха безкрайно. А после се разнесе ужасен звук, прокънтя като удар на мълния — разкъсващ ушите трясък на скършено дърво. Последваха викове и писъци на изпаднали в паника хора.

Амос се извърна към останалите, едва видим в мрака.

— Нанизаха се на подводна скала. Ако се съди по звука, корпусът им е раздран отдолу. Мъртъвци са.

Заповяда на кормчията да завие на северозапад, надалече от скалите и рифовете, и моряците бързо заизпъваха платната.

— Лоша смърт — промълви Арута.

Мартин сви рамене. Лицето му бе смътно огряно от току-що запалените по палубата фенери.

— Има ли добра смърт? Виждал съм и по-лоша.

Арута напусна командната палуба. Над водата продължаваха да ехтят отчаяните ревове на давещи се мъже, в странен контрапункт с далеч по-земния вик на Васку към готвача бързо да приготвя храната. Принцът открехна тихо вратата на каютата си и завари Анита заспала на бледата светлина на заслонения светилник. Тъмнорижата й коса изглеждаше почти черна, разпиляна около главата й. Той понечи да затвори, но я чу да казва:

— Арута?

Той влезе и я видя да се взира в него в сумрака. Седна на ръба на койката и попита:

— Добре ли си?

Тя се протегна и кимна.

— Бях заспала дълбоко. — Очите й се разшириха. — Всичко наред ли е? — Седна и приближи лицето си до неговото.

Той я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Всичко е наред. Вече сме в безопасност.

Тя въздъхна, опряла глава на рамото му.

— Благодаря ти за всичко, Арута.

Той замълча, обзет от внезапно чувство — да я закриля, да я предпази от ръката на злото, да я защити. Останаха дълго така един до друг, после Арута успя да се отърси от напора на чувствата, отдръпна се леко и промълви:

— Сигурно си огладняла.

Тя се засмя — звънливо и искрено.

— О, да! Всъщност умирам от глад.

— Ще поръчам да ти донесат нещо, макар да се боя, че ще е съвсем оскъдно дори в сравнение с онова, с което са те хранили Шегаджиите.

— Каквото и да е.

Той се качи на палубата и поръча на един моряк да слезе в кухнята и да приготвят нещо за принцесата, после се върна и я завари да реше косата си.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя.

Арута изведнъж се улови, че се мъчи да потисне усмивката си. Не знаеше защо, но се чувстваше неописуемо щастлив.

— Ни най-малко — отвърна й той. — Всъщност изглеждаш прекрасно.

Тя спря да се реши и Арутя я загледа с възхита, толкова млада в един миг и толкова женствена — в следващия. Тя му се усмихна.

— Помня как те огледах скришом веднъж, по време на дворцовия пир на баща ми, когато беше в Крондор.

— Мен? И защо, в името на небесата?

Тя като че ли не чу въпроса му.

— Тогава също ми се стори, че изглеждаш хубав, макар и малко скован. Имаше едно момче с вас, което ме вдигна да те видя. Беше с групата на баща ти. Забравила съм името му, но ми каза, че бил чирак на магьосника ви.

Лицето на Арута помръкна.

— Това беше Пъг.

— Какво се е случило с него?

— Загубихме го през първата година на войната.

Тя остави гребена.

— Съжалявам. Беше добро момче, държеше се братски.

— Беше много добър момък, храбър и всеотдаен, и означаваше много за сестра ми. Когато го загубихме, тя дълго тъгува за него. — Той потисна мрачното си настроение и запита: — Е, и защо принцесата на Крондор е трябвало да оглежда своя далечен братовчед от селските провинции?

Анита го изгледа продължително, след което каза:

— Исках да те видя, защото бащите ни смятаха, че е възможно да се оженим.

Арута се слиса. Струваше му огромно усилие да възвърне самообладанието си. Придърпа единствения стол и седна. Анита каза:

— Твоят баща никога ли не ти го е споменавал?

Арута не можа да измисли нищо умно, затова само поклати глава.

Анита кимна.

— Знам, войната и всичко останало. Нещата ужасно се объркаха, след като вие тръгнахте за Риланон.

Арута преглътна. Устата му бе съвсем пресъхнала.

— Е, и каква е тази история с плановете на бащите ни да… ни женят?

Взря се в Анита. Зелените й очи блестяха, отразили светлината на светилника и още нещо.

— Държавни съображения, боя се. Татко иска да укрепи правата ми на претендентка за трона, а Луам е твърде опасен за целта, тъй като е по-големият. Ти би бил идеален, защото кралят не би възразил… поне тогава, предполагам. Сега, след като Ги е решил да ме вземе, предполагам, че има съгласието на краля.

Арута изведнъж се почувства подразнен, макар да не беше сигурен защо.

— И предполагам, че не е трябвало да ни искат мнението за подобна дреболия? — повиши той глас.

— Моля те, не е по моя вина.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Просто не съм мислил много за женитба, и определено не по държавни съображения. — На устните му се изписа иронична усмивка. — Това обикновено е за първородните синове. Ние, вторите, сме оставени да се оправяме сами с тези неща — някоя овдовяла графиня или щерка на богат търговец. — Постара се да вложи шега в думите си. — Красива щерка, ако имаме късмет, какъвто обикновено нямаме. — Не успя с шегата и се отпусна на стола. После промълви: — Анита, ти ще останеш в Крудий толкова дълго, колкото се наложи. Може да се окаже опасно заради цураните, но ще гледаме да се справим някак. Навярно ще трябва да те заведем в Карс. Когато тази война приключи, ще се върнеш у дома си в пълна безопасност, обещавам ти. И никога, никога никой няма да те принуждава да правиш каквото и да било против волята си.

Разговорът им се прекъсна от почукване на вратата, след което в стаята влезе един моряк с димяща купа задушена риба, комат хляб и чиния с нарязана осолена сланина. Морякът остави храната на масата, наля и чаша вино и излезе. Анита започна да се храни.

После си побъбриха за дреболии и Арута отново бе запленен от открития и сърдечен нрав на момичето. Когато най-сетне й пожела лека нощ и притвори вратата след себе си, бе поразен от мисълта, че идеята за династичен брак не го дразни чак толкова. Върна се горе на палубата. Мъглата се беше вдигнала и шхуната отново летеше, подгонена от лекия вятър. Той се загледа в звездите и за пръв път от толкова години си засвирука щастливо.

Близо до кърмата Мартин и Амос си подаваха мях с вино и си говореха тихо.

— Тази нощ принцът е необичайно весел — подхвърли Амос.

Мартин издуха облак дим от лулата си и вятърът бързо го отнесе.

— И бас държа, че дори не знае защо е толкова весел. Анита може да е млада, но не чак толкова, че да го остави да пренебрегне вниманието й за дълго. Ако си е наумила, а мисля, че е така, до една година ще го оплете в примката си. И той с радост ще се остави да го хванат.

Амос се засмя.

— Макар че ще мине време, докато кротне. Готов съм да се обзаложа, че младия Роланд ще го довлекат до олтара по-рано от Арута.

Мартин поклати глава.

— Що за бас? Роланд го уловиха преди години. Анита още я чака работа.

— А ти никога ли не си се влюбвал, Мартин?

— Не, Амос — отвърна Мартин. От горянина, както и от моряка, не става добър съпруг. Не се задържаме дълго у дома и прекарваме дни, дори седмици в самота. Това ни прави малко саможиви. А ти?

— Не толкова, че да го забележи човек. — Амос въздъхна. — Колкото по остарявам, толкова повече се чудя какво съм пропуснал в живота си.

— Но би ли го променил?

Амос се изкиска.

— Едва ли, Мартин. Едва ли.

Когато корабът спря на кея, Фанън и Гардан слязоха от конете си. Арута преведе Анита по стълбата и я представи на мечемайстора на Крудий.

— В Крудий нямаме каляски, ваше височество — каза й Фанън, — но веднага ще наредя да изпратят кола. Пътят до замъка е дълъг.

Анита се усмихна.

— Мога да яздя, майстор Фанън. Стига конят да не е твърде буен.

Фанън нареди на двама от хората си да идат до конюшнята и да доведат едно от ездитните кончета на Карлайн, с подходящо седло.

— Какво ново? — попита го Арута.

Фанън отведе принца малко настрани и отвърна:

— В планините започна топенето, така че засега не се забелязва особено раздвижване сред цураните. Имаше няколко набега над по-малките гарнизони, но по нищо не личи, че готвят голяма офанзива през пролетта. Навярно ще тръгнат срещу баща ти.

— Надявам се да си прав, защото баща ми получи по-голямата част от крондорския гарнизон. — Описа му накратко какво бе станало в Крондор и Фанън го изслуша замислен.

— Добре си постъпил, че не си тръгнал към лагера на баща ти. Едва ли можеше да се случи нещо по-пагубно от това цураните да предприемат сериозна офанзива срещу него, докато той тръгва на поход срещу Ги. Засега ще трябва да запазим това помежду си. Баща ти все едно скоро ще разбере какво е станало, но колкото повече време мине, преди да е научил за предателството на Ги, толкова повече шанс ще имаме да задържим цураните още една година.

Арута го погледна с тревога.

— Това не може да продължи много дълго, Фанън. Скоро трябва да се сложи край на тази война. — Той се огледа и забеляза струпалите се и зяпнали принцесата граждани. — Все пак поне имаме малко време да помислим как да се противопоставим на цураните, стига изобщо да можем да измислим нещо.

Фанън се умисли, понечи да каже нещо и млъкна. Беше посърнал.

— Какво има, меченосецо? — попита Арута.

— Посрещам ви с ужасно тъжна вест, ваше височество — каза Фанън официално. — Скуайър Роланд е мъртъв.

Арута беше потресен. За миг се зачуди дали Фанън не си прави някаква безумна шега. Умът му не можеше да побере чутото. Най-накрая отрони:

— Какво… как?

— Вестта пристигна преди три дни, от барон Толбърт, който е дълбоко опечален. Скуайърът е бил убит по време на цурански набег.

Арута погледна към замъка на хълма.

— А Карлайн?

— Както може да се очаква. Плаче, но в същото време понася скръбта си храбро. Държи се.

Арута усети буца в гърлото си. Върна се помръкнал при Анита, Амос и Мартин. Вече се бе разнесла мълвата, че принцесата на Крондор е на кея. Войниците, дошли с Фанън и Гардан, тихо оформиха кръг около нея, за да държат градското население на почтително разстояние, докато Арута споделяше тъжната новина с Амос и Мартин.

Скоро докараха конете и те ги яхнаха и поеха към замъка. Арута препусна напред и беше слязъл още преди останалите да влязат в двора. Повечето слуги го чакаха и след кратка церемония той подвикна на иконома Самюъл:

— Принцеса Крондорска ни гостува. Подредете стаите. Придружете я до голямата зала и й предайте, че скоро ще бъда при нея.

Влезе бързо през портите на цитаделата и закрачи по коридора покрай стражите, взели „за почест“ пред своя принц. Стига до покоите на Карлайн и почука на вратата.

— Кой е? — чу се тих глас отвътре.

— Аз съм, Арута.

Вратата се отвори широко и Карлайн се хвърли в прегръдките на брат си.

— О, толкова се радвам, че се върна! Нямаш представа колко се радвам. — Отстъпи и го погледна. — Извинявай. Щях да дойда долу да те срещна, но просто не можах да събера сили.

— Фанън ми каза току-що. Ужасно съжалявам.

Тя го изгледа спокойно и някак примирено. После хвана ръката му и го поведе в покоите си. Седна на един диван и промълви:

— Винаги съм знаела, че може да се случи. Станало е толкова нелепо. Барон Толбърт беше написал едно дълго писмо, горкият човек. Видял бе сина си за толкова кратко и бе съсипан. — Сълзите й бликнаха, тя преглътна и извърна очи от Арута. — Роланд…

— Не е нужно да говориш за това.

Тя поклати глава.

— Боли…!

В очите й отново се появиха сълзи, но тя продължи:

— О, как боли, но ще надвия болката. Роланд ме научи на това, Арута. Знаеше, че ще има рискове и че ако умре, аз ще трябва да изживея своя живот. Добре ме научи. Мисля, че тъкмо защото най-сетне бях разбрала колко го обичам, и му го бях казала, събрах сила да се справя с тази загуба.

— Роланд загинал, докато се опитвал да спаси кравите на един селянин — продължи тя и се усмихна през сълзи. — Напълно в стила м, нали? Цяла зима подсилвал укрепленията, а после, при първата неприятност… Някакви изгладнели цурани да се опитат да откраднат няколко крави. Роланд излязъл с хората си да ги прогонят, но паднал улучен от стрела. Само той пострадал… и издъхнал преди да успеят да го върнат в укреплението. — Тя въздъхна. — Такъв смешник беше понякога, че мисля, че го е направил нарочно… Проклета да е тази война.

Арута пристъпи до нея и я прегърна през раменете.

— Проклети да са всички войни.

Помълчаха няколко мига, после тя попита:

— Е, а ти какви новини носиш от Крондор?

Арута й разказа накратко за преживелиците си в Крондор, но някак разсеяно, повече замислен за нея. Като че ли по-леко понасяше загубата на Роланд, отколкото на Пъг. Арута споделяше болката й, но разбираше, че ще се оправи. Доволен бе, че открива колко е съзряла Карлайн през последните няколко години. Когато привърши разказа си за избавлението на Анита, Карлайн го прекъсна:

— Анита, принцесата на Крондор, е тук?

Арута кимна и Карлайн се засуети.

— Сигурно изглеждам ужасно, а ти ми водиш тук принцесата на Крондор. Арута, ти си чудовище! — Изтича до лъскавото бронзово огледало и припряно започна да бърше лицето си с влажна кърпа.

Арута се усмихна. Под пелената на скръбта сестра му отново бе разкрила искрицата на живия си нрав. Докато сресваше косата си, Карлайн се извърна към него.

— Тя хубава ли е, Арута?

Усмивката му се разшири.

— Да. Бих казал, че е много хубава.

Карлайн го изгледа проницателно.

— Доколкото разбирам, ще трябва добре да я опозная. — Тя остави гребена на масичката, стана и заоправя гънките на роклята си. — Хайде, не можем да караме младата дама да чака.

Излязоха от стаята ръка за ръка и тръгнаха надолу по стълбата към главния коридор, за да поздравят Анита с пристигането й в Крудий.