Глава 15Сблъсъци

Дъждът се усилваше.

Сгушени до входа на пещерата, група джуджета седяха около малкия огън. Лицата им бяха посърнали като деня отвън. Долган пухтеше с лулата, а останалите се трудеха над снаряжението си: кърпеха кожени ризници и привързваха ремъци, почистваха и смазваха оръжието си. Над огъня къкреше котле с яхния.

Томас седеше в дъното на пещерата с меча, полегнал на коленете му. Погледът му се беше зареял над другите, някъде далече навън.

Седем пъти вече джуджетата от Сивите кули бяха щурмували нашественическите позиции и седемте пъти бяха понесли тежки загуби. И след всеки щурм ставаше ясно, че броят на цураните не намалява. Много от джуджетата вече ги нямаше; животът им, разбира се, бе изтръгнал висока цена от врага, но още по-скъп бе той за родовете на Сивите кули. Дълголетните дребосъци имаха по-малко деца, които се раждаха на по-големи промеждутъци от време, отколкото при хората. Всяка загуба смаляваше расата на дребосъците и беше много по-тежка, отколкото човеците можеха да си въобразят.

Всеки път, когато джуджетата се съберяха, за да нападнат отново през мините в долината, Томас заставаше в челните редици. Златният шлем на главата му служеше като маяк за джуджетата. Широкият му златен меч се виеше в дъга над грохота на битката и сечеше безмилостно, взимайки своята дан жертви от врага. Ратайчето от цитаделата се бе превърнало в могъща фигура, в храбро сражаващ се герой, чието присъствие на бойното поле внушаваше трепет и страх у цураните. Дори и да беше хранил някакво съмнение за магическата същност на своето оръжие и ризница след прогонването на немрящото чудовище в рудника, то беше заличено още първия път, когато влезе в битка.

Бяха събрали тридесет бойци джуджета от Калдара и бяха проникнали през мините до един вход в южния край на завладяната долина. Изненадаха един преден цурански патрул недалече от мините и го посякоха. Но в разгара на битката Томас се оказа отрязан от джуджетата от трима цурански воини. Когато те се нахвърлиха върху него, вдигнали високо мечовете си, той усети, че го обзема нещо непонятно. Понесе се вихрено между двамата от тях като обзет от безумна дързост акробат и ги посече с два замаха на меча си — наляво и надясно. Третият беше набързо промушен в гръб преди да е успял да се съвземе от мълниеносното му движение.

След схватката Томас се бе изпълнил с непозната досега възбуда, която също така му се стори плашеща. Докато се връщаха от полето на боя, се чувстваше изпълнен с някаква неведома сила.

Всяка следваща битка му бе донесла същата странна енергия и незнайно откъде нарастващо умение в боравенето с оръжието. Но вълнението и гордостта сякаш ставаха все по-настоятелни, а последните два пъти започнаха да се появяват и виденията. Сега за пръв път виденията бяха дошли неканени. Бяха прозрачни — като образи, насложени един върху друг.

През тях можеше да види джуджетата, както и леса отвън. Но върху техния фон се нижеше гледка с ликове на хора, отдавна мъртви, и с места, заличени от паметта на живите. Зали, отрупани със златни украси и осветени от факли, чиито пламъци мятаха игрива светлина върху подредени по дълги маси кристали. Бокали, никога не познали човешко докосване, се вдигаха към устни, закривени в неведоми усмивки. Велики владетели на някаква отдавна загинала раса пируваха пред очите му. Странни бяха те, но и познати също така. Като хора, но с елфски уши и очи. Високи като расата на елфите, но по-широки в раменете и с по-яки мишци. Жените им бяха красиви, но някак странно чужди.

Видението доби по-ясни очертания и плътност, стана по-живо от всичко, което бе изпитвал. Томас се напрегна и долови тихия смях, звуците на непозната музика и думите, изричани от тези хора.

Гласът на Долган го измъкна от унеса.

— Няма ли да хапнеш, момко?

Той му отговори разсеяно, стана и взе поднесената му купа с яхния. Щом ръката му докосна купата, видението изчезна и той разтърси глава, за да проясни ума си.

— Добре ли си, Томас?

Томас бавно приседна и погледна приятеля си.

— Не съм сигурен — промълви той колебливо. — Има нещо. Аз… всъщност не съм сигурен. От умората е сигурно.

Долган изгледа момчето. Бесът на битките се бе отразил на лицето му. Вече приличаше по-малко на момче и повече на мъж. Но освен обичайното след битките втвърдяване на характера, с Томас ставаше още нещо. Долган все още не можеше да реши дали тази промяна е за добро, или лошо — и дали изобщо може да се опише с тези определения. Шестте месеца наблюдения над Томас не бяха достатъчни, за да стигне до някакво заключение.

Откакто бе навлякъл дареното му от дракона снаряжение, Томас се бе превърнал в боец с легендарни способности. И момчето… не, по-скоро младежът, наддаваше на тегло, колкото и оскъдна да бе в повечето случаи храната им. Сякаш нещо в него се беше задействало, така че да го докара до ръст, подходящ за големината на снаряжението. А и чертите му претърпяваха странна промяна. Носът му бе придобил малко по-ъгловата форма, по-фино изсечен отпреди. Веждите му бяха станали по-извити нагоре, очите му — по-хлътнали. Все още си беше Томас, но Томас с леко изменена външност, сякаш върху него се наслагваше нечий друг образ.

Долган дръпна здраво от лулата си и огледа белия табард, който носеше Томас. Седем пъти в битка и нито едно петънце по дрехата. Кал, кръв и всякакви други зацапвания просто отказваха да се задържат по тъканта. А и знакът на златния дракон блестеше така ярко, сякаш току-що го беше намерил. Същото се отнасяше и за щита, който носеше в битките. Толкова пъти удрян и нито една драскотина по него. В това отношение джуджетата бяха предпазливи в преценката си, тъй като расата им от векове бе използвала вълшебство в изработката на оръжия. Но това беше нещо друго. Бяха решили да изчакат и да видят какво носи то, преди да отсъдят.

Тъкмо привършваха да се хранят, когато един от стражите при входа на пещерата пристъпи вътре и каза:

— Иде някой.

Джуджетата бързо хванаха оръжията си, но вместо цурански войници в странните им брони се появи наталийски щурмовак в тъмносиво наметало и туника. Той тръгна право към центъра на полянката пред пещерата и обяви на висок глас, дрезгав от няколкото дни езда през горите:

— Слава, Долган от Сивите кули.

Долган пристъпи напред.

— Слава, Гримсуърт Наталски.

Щурмоваците служеха при тях като съгледвачи и вестоносци, откакто нашествениците бяха завзели свободния град Валинор. Мъжът влезе в пещерата и седна. Подадоха му купа с яхния и Долган попита:

— Какви са вестите?

— Не са добри — отвърна мъжът между два залъка. — Нашествениците държат здрав фронт извън долината, северозападно и към Ламът. Валинор е подсилен със свежи части от отечеството им и стои здраво, като нож между Свободните градове и Кралството. На три пъти бяха извършили набези над главния лагер на силите на Кралството, когато тръгнах преди две седмици, вероятно е имало и още след това. Постоянно нападат патрули от Крудий. Дошъл съм да ви съобщя, че вероятно много скоро ще предприемат щурм срещу вашата зона.

Долган изглеждаше смутен.

— Защо херцозите мислят така? Нашите наблюдатели не са забелязали някакви техни действия по тези места. Всеки патрул, който те изпращат напред, го нападаме. По всичко личи, че са решили да ни оставят на мира.

— Не съм сигурен. Чух, че според магьосника Кълган цураните се стремят към металите във вашите мини, но защо — не знам. Така или иначе, това предадоха херцозите. Те смятат, че предстои нападение срещу входовете на рудниците в долината. Дошъл съм да ви предам, че цуранските войски може да настъпят в южния край на долината, тъй като на север не е имало сериозни щурмове, само малки, подвеждащи набези. Сега трябва да постъпите така, както сметнете за най добре. — След тези думи той се наведе над яхнията.

Долган се замисли.

— Кажи ми, Гримсуърт, какви са новините от народа на елфите?

— Почти никакви. Откакто пришълците завладяха южната част на елфските лесове, сме отрязани. Последният елфски вестоносец успя да пробие седмица преди да тръгна аз. Според последните сведения те са спрели варварите при укрепленията на река Крудий — там, където тя минава през леса. Има също така слухове за същества от другия свят, които се сражават заедно с нашествениците. Но доколкото знам, едва малцина очевидци от опожарените селища споменават за такива същества, така че не бих придал особена тежест на думите им.

Гримсуърт замълча за малко, после продължи:

— Има обаче и една много интересна новина. По всичко изглежда, че един патрул от Ябон е успял да профучи по необичайно широка дъга покрай брега на Небесното езеро. На брега се натъкнали на останки от няколко цурани и шайка таласъми, извършила набег южно от Северните земи. Най-малкото не се налага да се тревожим за северните граници. Вероятно ще можем някак да подредим нещата така, че да започнат да воюват помежду си и да ни оставят на мира.

— Или да се съюзят против нас — каза Долган. — Макар че според мен това едва ли е възможно, след като таласъмите са склонни първо да убиват, а после да преговарят.

Гримсуърт се изсмя гърлено.

— Просто много добре ще се върже, ако тези две проклети пасмини се счепкат.

Долган кимна. Надяваше се Гримсуърт да се окаже прав, но го притесняваше мисълта, че Народите на севера — както джуджетата наричаха Северните земи — могат да се намесят в крамолата.

Гримсуърт изтри уста с опакото на ръката си.

— Ще престоя тук само тази нощ, защото ако искам да се промъкна през отбраната им, трябва да се движа бързо. Разставят патрулите си по крайбрежието и понякога откъсват Крудий с дни. Там ще се позадържа малко, след което поемам дългия бяг към стана на херцозите.

— Ще се върнеш ли? — попита Долган.

Щурмовакът се усмихна и зъбите му проблеснаха на тъмното лице.

— Може би, ако и боговете подадат ръка. Ако не, все някой от събратята ми ще успее. Може да се случи скоро да се видиш с Дългия Леон — него го пратиха към Елвандар и ако е жив и здрав, сигурно ще се добере дотук с вести от лейди Агларана. Няма да е зле да се знае как се справя народът на елфите. — Унеслият се в мисли Томас вдигна глава, щом споменаха името на кралицата на елфите.

Долган пусна облак дим от лулата си и кимна. Гримсуърт се обърна към Томас и за пръв път му заговори пряко.

— Нося ти вест от лорд Боррик, Томас. — Тъкмо Гримсуърт беше донесъл първите съобщения от джуджетата заедно с вестта, че Томас е жив и здрав. Томас беше поискал да се върне при кралските сили с Гримсуърт, но наталийският щурмовак бе отказал да го вземе със себе си, позовавайки се на необходимостта да се придвижва бързо и тихо. Гримсуърт продължи: — Херцогът се радва, че си в добро здраве. Но също така ти изпраща тъжна вест. Твоят приятел Пъг е паднал при първия набег в цуранския лагер и е бил заловен от враговете. Лорд Боррик споделя твоята скръб от загубата.

Томас се изправи и без да промълви нито дума, се отдалечи в дъното на пещерата. Седна, опрял гръб в стената, вкаменен като скалите наоколо. След малко раменете му потръпнаха. После се разтресе неудържимо и зъбите му затракаха, сякаш от непоносим студ. А след това сълзите сами закапаха по бузите му, неканени, и той усети пареща болка, надигаща се към гърлото му и стягаща гърдите му. Без звук отвори уста да вдиша и го разтърсиха тихи хлипове. Когато болката стана почти непоносима, в съществото му набъбна семето на леден гняв, изби нагоре и изтласка парещата болка на скръбта.

Когато след миг Томас пристъпи към огъня, Долган, Гримсуърт и останалите вдигнаха очи.

— Би ли предал, моля те, благодарността ми на херцога за това, че мисли за мен? — попита той щурмовака.

Гримсуърт кимна.

— Да. Разбира се, момко. Мисля, че няма да е зле да се добереш до Крудий, стига да искаш да се върнеш там. Сигурен съм, че принц Луам ще може да се възползва от меча ти.

Томас се замисли. Щеше да е добре да види родния дом отново, но в цитаделата щеше да е поредният чирак, макар да носеше оръжие. Щяха да му позволят да се сражава, ако цитаделата е нападната, но със сигурност нямаше да го оставят да извършва набези.

— Благодаря ти, Гримсуърт, но ще остана. Тук все още има да се свършат много неща и съм длъжен да вземи участие в тях. Бих помолил да предадете на майка и татко, че съм жив и здрав и че мисля за тях. — Седна и добави: — Ако ми е отредено да се завърна в Крудий, ще го сторя.

Гримсуърт изгледа Томас продължително и понечи да му отвърне нещо, но забеляза, че Долган поклати глава. Наталийските щурмоваци бяха развили в себе си чувствителност към нравите на елфи и джуджета повече от всички други човеци на Запада. Тук ставаше нещо, което според Долган засега не биваше да се обсъжда, а Гримсуърт можеше само да се преклони пред мъдростта на вожда дребосък.

След като привършиха с храната, разставиха постовете, а останалите легнаха да спят. Когато огънят загасна, на Томас отново му се причуха смътните звуци на нечовешка музика и отново пред очите му затанцуваха сенки. Преди да го обладае сънят, той съвсем ясно видя пред очите си една фигура, открояваща се сред останалите — на снажен войн със сурово лице и страховита външност, облечен в бял табард с извезан на гърдите златен дракон.


Томас стоеше, опрял гръб в стената на прохода. Усмихна се с жестока и безмилостна усмивка. Очите му се бяха разширили и бялото им сияеше около бледосините ириси. Тялото му се бе втвърдило като камък, неподвижно. Пръстите му стискаха и отпускаха дръжката на меча от бяло и златно.

Образи отново потръпваха пред очите му — на високи изящни същества, яздещи дракони и обитаващи огромни зали дълбоко в недрата на земята. Ушите му смътно долавяха звуци на музика и странна, непозната реч. Зовеше го отдавна мъртвата раса, могъща раса, сътворила някога това снаряжение, изковано не за да го носи човек.

Нови и нови видения се трупаха едно връз друго. В повечето случаи съумяваше да ги задържи извън съзнанието си, но усетеше ли да се надига в него страстта към битката както сега, образите добиваха очертания, цвят и звук. Напрягаше се, за да чуе думите. Те идеха към него смътно и той сякаш почти ги разбираше.

Томас разтърси глава, за да се върне към настоящето. Огледа тъмния тунел — отдавна бе престанал да се изненадва от способността си да вижда в тъмното. Подаде сигнал на пресечката на Долган, който беше застанал кротко на позиция със събратята си на четиридесет стъпки по-назад, и дребният вожд му махна с ръка в знак, че е разбрал. От двете страни на широкия тунел чакаха шестдесет джуджета, готови да задействат капана. Изчакваха шепата свои събратя, тичащи пред цуранската част и подвеждащи врага към клопката.

Тропотът от стъпки ги накара да застанат нащрек. След малко към него се добави и дрънченето на оръжие. Томас се напрегна. Пред очите му се появиха няколко джуджета, които отстъпваха заднишком, сражавайки се. Малобройният им отряд отмина назад по страничните тунели, без с нищо да издаде, че членовете му знаят за събратята си, изчакващи от двете страни.

Щом първите цурани отминаха, Томас извика: „Напред!“ и скочи. Изведнъж тунелът се изпълни с мятащи се и сечащи тела. Цураните бяха въоръжени най-вече с широки дълги мечове, непригодни за близка борба, докато джуджетата боравеха умело с късите си секири и чукове. Томас развъртя меча си и няколко тела паднаха. Примигващите пламъци на цуранските факли мятаха лудешки танцуващи сенки високо по стените на тунела.

Откъм тила на цуранската част се чу пронизителен вик и пришълците започнаха да отстъпват. Снаряжените с щитове излязоха напред и оформиха стена, през която мечоносците можеха да нанасят удари. Джуджетата не можеха да се пресегнат достатъчно, за да им нанесат поражения. Щом някое от тях се хвърлеше в щурм, стената устояваше и му отвръщаха ударите на мечовете зад щитовете. Врагът заситни назад в плътна отбрана.

Томас излезе в челото на атаката и успя да свали двама, но веднага мястото им се зае от други. Все пак дребосъците ги притискаха здраво и те продължиха да отстъпват.

Стигнаха до един от зевовете на славата — на най-долното му ниво — и цураните бързо заеха позиция за отбрана в центъра на огромната скална кухина, като оформиха грубо очертан кръг от щитове. Дребосъците се спряха за миг, след което щурмуваха позицията.

Смътно движение привлече погледа на Томас и той вдигна очи към издатините горе. В катранения мрак на мината бе невъзможно да се види нещо, но го обзе внезапна тревога.

— Пази се откъм тила! — изрева той.

Повечето джуджета бяха пробили стената от щитове и бяха твърде улисани в битката, за да го чуят, но тези, които се оказаха по-близо, спряха атаката си и се заоглеждаха. Едно, което стоеше до Томас, извика:

— Отгоре!

От каменните тераси горе започнаха да се изсипват черни фигури, изпълзели сякаш от скалните цепнатини. Други, с човешки очертания, се затичаха надолу по пътечките от по-високите нива. Появиха се светлини от запалени светилници и факли — цуранските воини явно бяха чакали по горните нива на пещерата.

Томас се спря изумен. Точно зад оцелелите цурани, в центъра на кухината, очите му различиха някакви същества, излизащи от всяко отверстие горе, като рояк мравки, на каквито до голяма степен приличаха. Но за разлика от мравките, от кръста нагоре бяха изправени, с човекоподобни ръце, стиснали оръжия. Лицата им, насекомоподобни, бяха с многофасетни очи като на чудовищни мравки, но устата им приличаха съвсем на човешки. Придвижваха се с невероятна скорост, извъртаха се мълниеносно и връхлитаха срещу дребосъците, които, макар и изненадани, отвърнаха на нечаканата засада, без да се колебаят.

Бъркотията се усили и на няколко пъти Томас се озова срещу двама противници, цуранин или чудовище, или и двете. Съществата явно притежаваха разум, защото се биеха в ред и нечовешките им гласове надвикваха речта на цураните.

Томас посече една от тварите, вдигна очи нагоре и видя, че отгоре прииждат нови рояци воини.

— Насам! Към мен! — извика момъкът и джуджетата започнаха да се изтеглят с бой към него. След като повечето от тях се отдръпнаха, чу се и гласът на Долган:

— Назад, отстъпвай! Много са.

Джуджетата бавно заотстъпваха към тунела, през който бяха влезли, разчитайки на относителната му сигурност. В него можеха да дадат отпор срещу по-малкия фронт същества и цурани и се надяваха те да ги изгубят сред лабиринта от проходи. Видели, че отстъпват, цураните и техните съюзници усилиха щурма си. Томас забеляза, че голям рояк същества се опитват да преградят пътя на джуджетата към спасителния изход. Хвърли се напред и чу как някакъв странен боен вик се изтръгна сам от устните му, думи от непозната за самия него реч. Златният меч проблесна и една от тварите се строполи с писък върху каменния под. Друго същество размаха широк меч пред гърдите му и той пое удара с щита. От сблъсъка ръката на по-дребното същество трябваше да се прекърши, но мечът се приплъзна по белия щит, съществото отстъпи и замахна отново.

Той отново блокира, извърна десница и го посече право през врата, откъсвайки главата от тялото. Обезглавеното туловище за миг се вкочани и после се строполи в краката му. Той го прескочи и се озова пред трима изненадани цурани. Единият държеше два запалени фенера, а другите двама бяха въоръжени. Преди мъжът с фенерите да успее да ги пусне, Томас скочи напред и порази другите двама. Третият издъхна още докато се мъчеше да измъкне меча си.

С щита в лявата си ръка Томас се наведе и вдигна един от фенерите. Извърна се и видя джуджетата — препъваха се през труповете на убитите от него същества. Няколко носеха ранените си събратя. Шепа джуджета с Долган начело задържаха напора на врага, докато останалите се оттегляха. Понеслите ранените дребосъци бързо отминаха покрай Томас.

Едно от тях, останало в тунела по време на битката, сега се понесе напред, докато събратята му отстъпваха. Вместо оръжие носеше два издути мяха.

Ариергардът вече беше притиснат към изхода и на два пъти войниците се опитаха да ги заобиколят и да ги откъснат. И двата пъти Томас връхлетя срещу тях и те се отдръпнаха. Когато Долган и сражаващите се с него се озоваха върху камарата от трупове на чудовищата, Томас изрева:

— Готови за скок.

После взе двата тежки мяха от джуджето и извика:

— Скачай!

Долган и останалите скочиха назад и цураните останаха от другата страна на барикадата от трупове. Без да се колебаят, джуджетата се затичаха по тунела, докато Томас хвърляше меховете към посечените тела. Сместа в тях бе силно запалителна. И двата мяха съдържаха нафта, извличана от джуджетата от дълбоките черни езера в недрата на планината. Щеше да пламне без фитил, за разлика от мазнината.

Томас вдигна фенера, запокити го и той се разби в локвите летлива течност. Нафтата се възпламени и входът на тунела избухна, нажежен до бяло. Заслепените от ярката светлина джуджета можаха само да чуят писъците на погълнатите от огъня цурани. Когато зрението им се върна, видяха една-единствена фигура, крачеща отривисто надолу по тунела. Силуетът на Томас, черен на фона на почти белите пламъци зад гърба му.

Когато стигна до тях, Долган каза:

— Ще ни подгонят веднага щом пламъците намалеят.

Отрядът тръгна бързо през серия пресичащи се проходи към изхода на западния склон на планината. След като изминаха късо разстояние, Долган ги спря. Той и още няколко застанаха неподвижно на място, вслушвайки се в гробната тишина на тунелите. Едно джудже легна на пода и допря ухо до камъка, след което мигновено скочи.

— Идват! По звука трябва да са стотици, а с тях има и от съществата. Сигурно са започнали голяма офанзива.

Долган огледа групата. От сто и петдесетте джуджета, които бяха започнали засадата, бяха останали само седемдесет, а и от тях дванадесет бяха ранени. Можеха само да се надяват, че останалите са се спасили по други проходи, но засега всички бяха в опасност. И той реши да действа бързо.

— Тръгваме към гората.

Затича се и другите го последваха.

Томас бягаше с лекота, но умът му се замая от връхлетелите го отново образи. В разгара на битката го бяха обладали отново, по-живи и по-ясни отпреди. Виждаше труповете на сразените от него врагове, но изобщо не приличаха на цурани. Усещаше вкуса от кръвта на поразения враг, чудотворната енергия, вливаща се в него, докато пиеше от разтворените им рани в церемонията на победата. Разтърси глава да прогони видението. Каква церемония?

Долган заговори и Томас напрегна вниманието си да възприеме думите на дребосъка.

— Трябва да си намерим друга твърдина — пъхтеше вождът, докато продължаваха да бягат. — Може би ще е най-добре да се опитаме да се оттеглим към Камен връх. Селата ни тук са в безопасност, но си нямаме база, от която да излизаме на бой, защото според мен цураните скоро ще завладеят тези мини. Онези техни същества се бият добре в тъмното и ако са много, ще могат да ни открият и да ни изтласкат от по-дълбоките проходи.

Томас кимна. Не можеше да отговори. Пареше му отвътре, изгаряше го вледеняващият пламък на омразата към тези пришълци. Опустошаваха родната му земя и бяха взели в плен скъпия му побратим, а сега много от приятелите му, джуджетата, лежаха мъртви под планинските грамади заради тях. С помръкнало от гняв лице той безмълвно се закле да унищожи нашествениците — на каквато и да е цена.


Придвижваха се тихо през леса, като се оглеждаха бдително за следи от засада. На три пъти през последните шест дни се бяха натъквали на цурански засади и сега броят на джуджетата се бе смалил до петдесет и две. По-тежко ранените бяха отнесени в селата високо в планината, където щяха да са в безопасност и където цураните едва ли щяха да ги последват.

Сега се приближаваха към южните предели на елфския лес. Отначало се бяха опитали да свърнат на изток към прохода, търсейки изход към Камен връх. Пътят им обаче се оказа задръстен от цурански лагери и патрули и се налагаше непрекъснато да възвиват на север. Накрая решиха да се опитат да пробият към Елвандар, където щяха да намерят отдих след дългото си отстъпление.

Съгледвачът се върна от позицията си на двадесетина разкрача напред и каза тихо:

— Лагер. При брода.

Долган се замисли. Джуджетата не умееха да плуват и трябваше да прехвърлят реката през някой от бродовете. Цураните сигурно пазеха всички бродове от тази страна. Трябваше да намерят някое място без охрана, ако такова беше останало.

Томас се огледа. Вече се мръкваше, но пък ако трябваше да се промъкнат през реката толкова близо до цуранските постове, щеше ла е най-добре да го направят в тъмното. Прошепна го на ухото на Долган и вождът на дребосъците кимна. Даде сигнал на предния пост да се отправи на запад от забелязания лагер и да намери подходящо място за пробив.

След кратко изчакване постът се върна с вест за малка група дръвчета пред скална кухина, където можеха да изчакат, докато падне нощта. Бързо се приближиха до мястото и намериха гранитна канара, издигаща се на десетина стъпки над земята и уширяваща се в основата си в диаметър около тридесет стъпки. След като разтвориха шубраците, намериха вътре кухина, в която можеха да се поместят нагъсто. Ширината й беше едва двадесетина стъпки, но пък се спускаше под скалното чело на около четиридесет стъпки. След като всички се побраха вътре, Долган отбеляза:

— Това трябва да е било под реката някога — вижте колко е изгладено дъното. Пропукана е, но едва ли ще се срути.

Томас едва го чу, повел отново битката си с виденията, с онези сънища наяве, които искаше да изтласка от ума си и за които не можеше да не мисли. Притвори очи и образите отново нахлуха, а с тях — едва доловимата музика.


Победата беше мълниеносна, но нещо гризеше мисълта на Ашен-Шугар. Нещо тревожеше Владетеля на Орлови предели. Соленият вкус от кръвта на Алгон Кукуун, тиранина на Ветрената долина, още лепнеше на устните му — съпругите му сега бяха наложници на Ашен-Шугар. И все пак нещо липсваше.

Той се загледа в танца на моредел, виещи кръшно тела под звуците на музиката — за негова забава. Така трябваше да бъде. Но не… Все пак липсваше нещо, нещо дълбоко в душата на Ашен-Шугар.

Аленгвар, онази, която елфите наричаха своя принцеса, негова любимка отскоро, седеше на пода до трона му и очакваше благоволението му. А той едва забелязваше милото й лице и гъвкавото й тяло, облечено в копринени одежди, скроени повече за да изтъкнат хубостта й, отколкото да я прикрият.

— Угрижен ли сте, господарю? — плахо попита тя с едва прикрит — също като тялото й — ужас.

Той извърна очи. Беше зърнала обзелото го за миг колебание; само заради това си бе заслужила смъртта, но щеше да я убие по-късно. Апетитът за плът, както в ложето, така и в убийство, напоследък го бе изоставил. Сега мислеше за своето неназовимо с думи усещане, за онова обсебило го призрачно чувство. Ашен-Шугар вдигна ръка и танцуващите паднаха ничком на пода, опрели чела в студения камък. Музиката на свирачите секна и тишина обгърна пещерата. С едно трепване на ръката му те се пръснаха и опразниха огромната зала, като се изнизаха покрай могъщия златен дракон Шуруга, който търпеливо чакаше своя господар…


— Томас! — отекна гласът.

Томас рязко отвори очи. Долган го стискаше за рамото.

— Време е. Нощта дойде. Беше заспал, момко.

Томас разтърси глава и въртящите се в главата му образи изчезнаха. Усети парене в стомаха си, когато и последното проблеснало в ума му видение за един воин в бяло и златно, застанал над окървавеното тяло на елфската принцеса, изчезна.

Пропълзя с останалите извън пещерата и потеглиха към реката. Гората се беше стаила, сякаш и птиците се бояха да разкрият убежищата си.

Стигнаха до реката без произшествия, наложи се само да се снишат до земята, докато край тях премине един от цуранските патрули. Тръгнаха по руслото й с един съгледвач напред. След няколко минути съгледвачът се върна.

— Пясъчна плитчина през коритото.

Долган кимна и джуджетата навлязоха безшумно във водата в колона по един. Томас изчака с Долган, докато останалите пребродят. Когато и последното джудже нагази в реката, някъде по-нагоре по брега се чу настойчив вик. Дребосъците замръзнаха. Томас бързо се придвижи напред и изненада цуранския пост, напрягащ се да види през мрака. Мъжът изрева и падна, някъде наблизо се чуха викове.

Томас видя запален фенер, който бързо се приближаваше към него, побягна и викна на Долган:

— Бягай! По петите ни са!

Няколко от джуджетата се поколебаха, докато Томас и Долган скачаха в реката. Водата беше студена и се носеше със сила към пясъчния нанос. Томас стъпи здраво на дъното и закрачи. За него водата беше едва до кръста, но джуджетата се оказаха покрити почти до брадичките. Изобщо нямаше да могат да окажат съпротива.

Първите цурански стражи наскачаха във водата. Томас се обърна да ги задържи, докато дребосъците се измъкнат в безопасност. Двама цурани нападнаха и той ги порази без усилие. Джуджетата вече почти бяха достигнали отсрещния бряг. Очите му за миг зърнаха Долган, чието лице, осветено от светлините на цураните, се беше сгърчило в безпомощно отчаяние.

Томас се хвърли срещу следващите цурански войници. Четирима или петима от тях се опитваха да го обкръжат и най-доброто, което можеше да направи, бе да ги задържи на разстояние. Опиташе ли се да убие някого от тях, щеше да се изложи на напада на останалите.

Екът на нови гласове му подсказа, че само още няколко мига и ще го обкръжат. Зарече се да ги накара да платят скъпа цена и се хвърли срещу един от нападателите си, разсече меча му на две и прекърши ръката му. Мъжът с вик се срина във водата.

Томас едва успя да отбие ответен удар с щита си, когато нещо изсвистя покрай ухото му и цуранският страж рухна сред водата с писък. Дълга стрела се бе забила в гърдите му. Въздухът изведнъж се изпълни със стрели. Още няколко цурани паднаха, а останалите започнаха да отстъпват. Всички нагазили в реката войници загинаха преди да успеят да се доберат до брега.

Нечий глас извика:

— Побързай, човече! Сега ще ни отвърнат.

Сякаш за да докаже правотата на предупреждението, една стрела изсвистя покрай лицето на Томас от противоположната посока. Той се забърза към спасителния бряг отсреща. Цуранска стрела го удари по шлема и той се олюля. Докато се изправяше, друга го порази в крака. Той залитна напред и падна върху песъчливата земя край водата. Няколко ръце се протегнаха и грубо го повлякоха.

Главата му изведнъж се замая, очите му се замъглиха и той смътно чу нечий глас да казва:

— Мажат стрелите с отрова. Трябва да… — Остатъкът от думите потъна в черен мрак.


Томас отвори очи. Нямаше никаква представа къде е. Чувстваше се замаян, устата му беше пресъхнала. Над него изникна някакво лице, една ръка повдигна леко главата му и поднесоха вода към устните му. Той отпи дълбоко и се почувства по-добре. Извърна леко глава и видя двама мъже, седнали до него. За миг се уплаши, че са го пленили, но после забеляза, че мъжете са облечени в тъмнозелени кожени туники.

— Беше много зле — каза му онзи, който му бе подал водата. Чак сега Томас осъзна, че са елфи.

— Долган? — изхриптя той.

— Джуджетата са извикани на съвет при владетелката ни. Не можехме да рискуваме да те местим заради отровата. Пришълците притежават неизвестна за нас отрова, която убива бързо. Направихме всичко, което можахме, да те изцерим, но повечето ранени умират от нея.

Той усети, че силите му бавно се възвръщат.

— Колко време мина?

— Три дни. Беше на ръба на смъртта, когато те измъкнахме от водата.

Томас се огледа и видя, че е съблечен и лежи под навес от три клона, завит с одеяло. Подуши къкреща над огън храна и видя котлето, от което излизаше блазнещ аромат. Домакинът му забеляза това и махна с ръка да донесат купа.

Томас се надигна да седне и главата му за миг се замая. Подадоха му голям къшей хляб, с който загреба вместо с лъжица. Храната беше вкусна и всяка хапка сякаш го изпълваше с нови сили. Докато се хранеше, огледа преценяващо седящите около него. Двамата смълчали се елфи го гледаха безизразно. Единствен говорещият прояви някакви признаци на гостоприемство.

Томас го погледна и попита:

— Къде е врагът?

Елфът се усмихна.

— Пришълците все още се боят да прекосят реката. Тук вълшебството ни е по-силно и когато се озоват тук, се чувстват изгубени и объркани. Няма чуждоземец, който да е пребродил реката до нашия бряг и да се е върнал от другата страна.

Томас кимна. След като привърши храната, се почувства изненадващо добре. Понечи да стане и забеляза, че трепери съвсем малко. След няколко стъпки усети, че силата му се връща и че кракът му вече е изцерен. Изкара няколко минути, изпъвайки крака и ръце, за да раздвижи изтръпналите си мускули и стави, след което се облече.

— Вие сте принц Калин. Помня ви от двора на херцога.

Калин му се усмихна.

— А ти си Томас Крудийски, макар доста да си се променил за една година. Тези до мен са Галайн и Алгавинс. Ако се чувстваш добре, можем да отидем при приятелите ти в двора на кралицата.

Томас се усмихна.

— Да тръгваме.

Вдигнаха бивака и потеглиха. Отначало се движеха бавно, за да дадат достатъчно време на Томас да се съвземе, но скоро стана съвсем ясно, че е в забележително добра форма въпреки скорошния си досег със смъртта.

Не след дълго четиримата вече тичаха сред дърветата. Томас, въпреки снаряжението си, не им отстъпваше. Домакините му се споглеждаха учудено.

Продължиха да тичат през по-голямата част от следобеда, след което спряха. Томас огледа гората и промълви:

— Какво чудесно място.

— Повечето от твоята раса не биха се съгласили, човече — отвърна Галайн. — Тях лесът ги плаши, пълен е със странни форми и страшни звуци.

Томас се засмя.

— На повечето хора или им липсва въображение, или въображението им е твърде силно. Гората е кротка и мирна. Това е най-мирното място, което съм виждал.

Елфите не отвърнаха нищо, но сянка на лека изненада премина по лицето на Калин.

— Трябва да продължим, ако искаме да стигнем в Елвандар преди да се е стъмнило.

По здрач стигнаха до огромна поляна и Томас се закова на място пред гледката, разкрила се пред очите му. Отвъд поляната се издигаше огромен дървесен град. Едно до друго се извисяваха гигантски дървета, пред които и най-големият дъб би изглеждал нищожен. Свързваха се помежду си с изящно извити арки от сплетени клони, плоски отгоре, по които се мяркаха фигури на елфи, преминаващи от един ствол към друг. Томас вдигна очи нагоре и видя, че стволовете се извисяват сякаш до безкрайност, губейки се сред море от листа и клони. Листата бяха тъмнозелени, но тук-там се виждаха отделни дървета със златист, сребърен и дори снежнобял листак. Меко сияние обгръщаше всичко и Томас се зачуди дали тук изобщо се стъмва.

Калин докосна с ръка рамото на Томас и промълви простичко:

— Елвандар.

Забързаха се през поляната и Томас скоро се увери, че елфският дървесен град е много по-голям, отколкото си бе помислил отначало. Простираше се във всички посоки и сигурно продължаваше над една миля в дълбочина. Томас изпита тръпка на възбуда пред чудото на това вълшебно място.

Стигнаха до стълбище, веечено в един от гигантските стволове — виеше се нагоре към и сред клоните. Заизкачваха се по стъпалата и Томас отново бе обзет от чувството на радостна възхита, сякаш онзи безумен порив, който го завладяваше по време на битки, се прояви отново, но в по-нежна и хармонична светлина.

Продължиха още нагоре и нагоре и когато подминаха масивните клони, служещи за улици на елфите, Томас се видя заобиколен от всички страни от елфски мъже и жени. Много от мъжките същества носеха бойно кожено снаряжение като тези, които го водеха, но и мнозина бяха облечени в дълги изящни роби или в туники с ярки цветове. Всички жени бяха красиви, с дълги, спуснати волно коси, не като знатните дами от двора на херцога. Много носеха скъпоценни накити, вплетени в кичурите им. И всички бяха високи и гъвкави.

Стигнаха до един гигантски клон и оставиха стълбището. Калин понечи да го предупреди да не поглежда надолу, защото знаеше, че човешките същества често се боят от височината, но Томас вече бе застанал на края на клона-улица и гледаше надолу без никакъв признак на боязън или замайване.

— Възхитително място — промълви момъкът. Тримата елфи се спогледаха озадачено, но никой не каза нищо.

Отново тръгнаха и когато стигнаха до едно разклонение, двамата елфи завиха по страничната пътека и оставиха Томас и Калин да продължат сами. Навлизаха все по-надълбоко и по-надълбоко в града и Томас крачеше също толкова уверено по могъщия клон, колкото и елфът. Най-сетне стигнаха до широк отвор. Тук кръг от дървесата оформяше подобие на централен двор пред обиталището на кралицата на елфйте. Стотици клони се събираха и сплитаха в огромна платформа. Агларана седеше на дървен трон, обкръжена от дворцовата си свита. Единственото човешко същество, в сивото наметало на наталийски щурмовак, стоеше недалече от кралицата и черната му кожа блестеше сред нощното сияние. Беше най-високият човек, когото Томас бе виждал, и младежът от Крудий осъзна, че това трябва да е Дългия Леон — боецът, за когото му бе споменал Гримсуърт.

Калин поведе Томас напред и го представи на кралица Агларана. В първия миг тя издаде изненадата си, щом видя фигурата на младежа в бяло и златно, но бързо се овладя и със звучния си глас поздрави Томас с добре дошъл в Елвандар и го покани да остане неин гост колкото пожелае.

Дворцовият съвет се закри и Долган се приближи до Томас.

— Е, момко, радвам се, че те виждам оздравял. Нищо не се знаеше, когато те оставихме. Не исках да го правя, но вярвам, че разбираш. Трябваше да избързам, за да науча как е свършила битката край Камен връх.

Томас кимна и попита:

— Какви са новините?

Долган поклати глава.

— Лоши. Отрязани сме от събратята си. Ще се наложи да поостанем известно време при елфския народ, а висините тук никак не ми се нравят.

При тези думи Томас избухна в смях. Долган се усмихна зарадван. Момчето се смееше за пръв път, откакто бе навлякло на плещите си бронята на дракона.

Загрузка...