Магьосник

Глава 8Пътуване

Валеше мокър сняг.

Пъг тръпнеше под дебелия плащ. Чакаше на седлото вече десетина минути, докато останалите от свитата на херцога се приготвят за тръгване.

Дворът на замъка беше изпълнен с припрени подвикващи мъже, които пристягаха чувалите с продоволствия на самарите на мулетата от обоза. Зората придаваше на двора смътен цвят наместо черните и сиви петна, посрещнали Пъг на излизане от кулата. Носачите вече бяха изнесли багажа му и го товареха заедно с другите приготвени за пътя вещи.

Нечие паникьосано подвикване отекна зад гърба му, Пъг се обърна и видя Томас — подръпваше нервно юздите на буен дорест кон, който бе вирнал глава. Също като стройната и лека, обучена за бойна езда кобила на Пъг, животното нямаше нищо общо със старата проскубана кранта, която двамата бяха яздили на път към разбития кораб.

— Не дърпай толкова силно! — подвикна Пъг. — Ще го раздразниш и ще побеснее. Тегли леко и от време на време отпускай.

Томас го послуша и конят се успокои и спря до кобилата на Пъг. Томас седеше така, сякаш седлото му беше набито с пирони. Лицето му беше изопнато от напрежение, сякаш се чудеше какво още ще му хрумне на коня.

— Ако я нямаше тая маршировка вчера, можеше да пояздиш малко, да се понаучиш. Сега ще трябва да те уча в движение.

Томас го погледна благодарен за обещаната помощ. Пъг се усмихна.

— Докато стигнем Бордон, ще яздиш като кралски кавалерист.

— И после ще вървя като грохнала бабичка — измърмори Томас и се помръдна на седлото. — Вече имам чувството, че съм седял на камък поне няколко часа. И то само от конюшнята дотук.

Пъг скочи от коня си да огледа седлото му и накара Томас да си дръпне крака, за да погледне отдолу, после го попита:

— Кой ти е оседлал коня?

— Рулф. Защо?

— Така си помислих. Връща си ти го за това, че го заплаши с меча си, или защото сме приятели. Мен вече не смее да ме заплашва, след като станах скуайър, но е решил, че ще е дреболия, ако ти навърже на възли ремъците на стремената. Ако пояздиш още някой час така, няма да можеш да седнеш цял месец, ако преди това не паднеш и не се убиеш. Хайде, слизай да ти покажа.

Томас слезе със скок и за малко да падне. Пъг му показа възлите.

— До довечера щяха да ти ожулят слабините. А и стремената не са достатъчно дълги. — Развърза възлите и нагласи ремъците до подходящата дължина. — Известно време ще ти е неудобно, но трябва да държиш петите си надолу. Ще ти го напомням, докато ти омръзне, но така ще си спестиш неприятностите и ще започнеш да го правиш, без да мислиш. И не се опитвай да стискаш с колене; това е погрешно — ще ти отекат краката и утре няма да можеш да вървиш. — Той продължи с основните указания и провери колана под корема на коня, който се оказа хлабав. Понечи да го затегне и конят всмука въздух. Пъг плесна дорестия по хълбока и животното издиша силно. Пъг бързо придърпа ремъка на колана и каза: — Днес по някое време сигурно щеше да се кандилкаш насам-натам, което е много неудобно.

— Ох, този Рулф! — Томас се извърна към конюшнята. — Само да ми падне в ръцете, ще го пребия!

Пъг дръпна приятеля си за ръката.

— Почакай. Нямаме време сега за кавги.

Томас остана със стиснати юмруци, после се отпусна и въздъхна.

— Все едно, днес не съм във форма за бой. — Извърна се към Пъг, който продължаваше да оглежда сбруята на коня.

Пъг поклати глава и се намръщи.

— И аз. — Приключи с огледа на седлото и сбруята и конят се дръпна нервно. Пъг го потупа нежно по корема. — Рулф освен това ти е дал доста буйно животно. Това приятелче сигурно щеше да те изхвърли още преди пладне и да се върне в конюшнята преди да си успял да паднеш на земята. С отекли крака и скъсени ремъци на стремената нямаше да имаш никакъв шанс. Дай да си ги разменим. — Томас с облекчение се покатери на седлото на кобилата. Пъг нагласи отново стремената според ръста на двамата. — Можем да си сменим багажа следобед. — После Пъг погали неспокойния боен кон по муцуната и пъргаво се метна на седлото. Усетил по-уверени ръце на юздите и здраво стегнати крака на хълбоците си, дорестият се укроти.

— Ей! Мартин — подвикна Томас на появилия се майстор на лова на херцогството. — И ти ли идваш с нас?

На лицето на ловеца се изписа насмешлива усмивка. Беше се наметнал с тежък зелен плащ над кожените си ловджийски дрехи.

— Само за малко, Томас. Ще водя неколцина следотърсачи до границите на Крудий. После, щом стигнем южния ръкав на реката, ще потегля на изток. Двама от следотърсачите ми вече тръгнаха преди час да проучат пътя за херцога.

— Какво мислиш за тази история с цураните, Мартин? — попита Пъг.

Физиономията на майстор-ловеца помръкна.

— Щом й елфите са разтревожени, значи си е за тревога. — Той се извърна към подреждащата се колона. — Извинете ме, трябва да дам указания на хората си. — Мартин кимна и остави двете момчета сами.

Пъг попита Томас:

— Как ти е главата тази заран?

Томас направи кисела физиономия.

— Около два пъти по-малка, отколкото на събуждане. — Лицето му леко просветна. — Все пак престана да ми хлопа отвътре. Вече почти се оправих.

Пъг се загледа към цитаделата. Споменът за снощната среща не спираше да притегля ума му и той изведнъж съжали, че се налага да тръгне с херцога.

Томас забеляза угриженото изражение на приятеля си и попита:

— Защо си толкова мрачен? Не се ли радваш, че тръгваме?

— Просто си мислех за нещо.

Томас го изгледа за миг.

— Струва ми се, че разбирам. — Въздъхна дълбоко и се отпусна, а конят му тропна с копито и изцвили. — Аз поне се радвам, че ще замина. Боя се, че Неала е разбрала за онази дреболия, за която говорихме вчера.

Пъг се засмя.

— Това поне ще те научи да внимаваш с кого се натискаш по килерите.

Томас се ухили тъпо.

Вратите на цитаделата се разтвориха и херцогът и Арута излязоха, придружени от Кълган, Тъли, Луам и Роланд. Следваше ги Карлайн с лейди Марна зад нея. Херцогът и свитата му закрачиха към челото на колоната, но Карлайн заситни към Пъг и Томас. Докато преминаваше, стражите й отдаваха почит, но тя не им обърна внимание. Спря се при Пъг и той й се поклони учтиво, но тя каза:

— О, я слизай от този тъп кон.

Пъг се смъкна, а Карлайн обгърна врата му с ръце и се притисна за миг до него.

— Пази се — прошепна му тя, — и гледай да не ти се случи нещо лошо. — Отдръпна се и леко го целуна. — И се върни у дома. — Сдържайки сълзите си, тя се запъти към челото на редицата, където я чакаха да си вземат довиждане баща й и братята й.

Томас подсвирна насмешливо и се засмя, докато Пъг се качваше на седлото; войниците наоколо едва сдържаха смеха си.

— Изглежда, принцесата крои нещо за вас, милорд — подкачи го Томас. Пъг посегна да го цапне и той се сниши. Движението подплаши конете и те понечиха да тръгнат напред, и Томас започна да се бори отчаяно да върне коня си на място. Конят, изглежда, се канеше да поеме във всяка друга посока, но не и според желанието на ездача си. Сега дойде ред на Пъг да се разсмее. Най-накрая подкара коня си до този на Томас и върна непокорната кобилка в редицата. Ушите й се изпънаха и тя се извърна да ухапе коня на Пъг.

— И двамата имаме да разчистваме сметки с Рулф — каза Пъг. — На всичко отгоре ни е дал два коня, които не се понасят. Ще трябва да разменим твоя с някой на войниците.

Томас облекчено въздъхна и тромаво се смъкна от седлото, а Пъг уреди размяната с един от строените бойци. Размяната стана и след като Томас се върна на мястото си, Роланд се приближи до двамата и им подаде ръка.

— И да внимавате много, и двамата. Чакат ви достатъчно неприятности, за да си ги търсите сами.

Те го увериха, че ще се пазят, и Роланд каза на Пъг:

— Аз ще наглеждам нещата тук вместо теб.

Пъг забеляза хитрата му усмивка, озърна се през рамо към застаналата до баща си Карлайн и отвърна:

— Не се и съмнявам. — След което добави: — Роланд, каквото и да се случи, и аз ти желая късмет.

— Благодаря ти — отвърна Роланд. — Ще го приема буквално. — А на Томас каза: — Доста скучно ще бъде, докато ви няма.

— Предвид това, което предстои, скуката май ще е добре дошла — отвърна му Томас.

— Стига да не е прекалена, нали? — отвърна Роланд. — Наистина се пазете! Големи досадници сте и двамата, но не искам да ви загубя.

Томас се засмя. Роланд се отдалечи, като им махаше дружелюбно.

— Това поне решава нещата — каза Пъг. — Радвам се, че заминавам. Трябваше ми малко отдих.

Появи се и сержант Гардан и даде заповед на колоната да тръгне. Херцогът и Арута яздеха в челото, с Кълган и Гардан зад тях. Мартин Дълголъкия даде знак и следотърсачите му се затичаха напред до коня на херцога. Последваха ги двадесет двойки гвардейци с Томас и Пъг между тях и обозът в тила с неговите пет двойки стражи. Отначало едва-едва, а сетне все по-бързо, те излязоха през портите на замъка и поеха по Южния път.

Яздеха вече трети ден, последните два — през земи, обрасли с гъсти лесове. Мартин Дълголъкия и хората му бяха свърнали на изток тази заран, след като прекосиха южния ръкав на река Крудий, наречена „Речната граница“. Тя бележеше границата между Крудий и баронство Каре, една от васалните провинции на лорд Боррик.

Преждевременните снегове на ранната зима бяха паднали и покрили с бяло есенния пейзаж. Внезапното настъпване на зимата бе заварило неподготвени повечето горски обитатели: зайци, чиито козини все още бяха по-скоро кафяви, отколкото бели, патици и гъски, които притичваха над полузамръзналите езерца, отдъхвайки в полета си на юг. Снегът се сипеше на тежки влажни парцали и почти се стапяше през деня, за да замръзне отново нощем, образувайки тънка ледена кора. Под трошащите леда копита на конете и мулетата в притихналия ледовит въздух се чуваше шумоленето на есенната шума.

Следобеда Кълган забеляза ято огнедрейки, кръжащи в далечината, едва видими през клоните на дърветата. Яркоцветните зверове, украсени в пищно червено, златисто, зелено и синьо прелитаха над клоните и се скриваха от погледите им, после се появяваха отново, кръжаха на спирала нагоре, крещяха и бълваха пламъчета. Кълган дръпна юздите и изчака колоната да подмине, за да се изравни с Пъг и Томас. Когато го настигнаха, той им посочи гледката и каза:

— Прилича на полет за любовни срещи. Вижте, колкото по-напористи са мъжките, толкова по-отзивчиви стават женските. О, колко жалко, че нямам време да проуча това по-отблизо.

Пъг проследи съществата с очи, докато прекосяваха една поляна, сепна се и посочи:

— Кълган, онзи там, дето кръжи най-открая, не е ли Фантус?

Очите на Кълган се разшириха.

— Богове! Май наистина е той.

— Да го извикам ли?

Магьосникът ее изкиска.

— Като гледам как го ухажват женските, не мисля, че ще подейства. — Продължиха с колоната на херцога и скоро изгубиха сборището на дрейките от очите си. Кълган каза: — За разлика от повечето същества, дрейките се събират по първи сняг. Женските снасят яйца в гнезда, после спят през зимата и ги топлят с телата си. Напролет малките се излюпват и майките се грижат за тях. Фантус най-вероятно ще прекара следващите няколко дни… хм, ощастливявайки някоя девица. След това ще се върне в цитаделата и ще досажда на Мегар и персонала в кухнята цялата зима.

Томас и Пъг се засмяха. Бащата на Томас смяташе палавия дрейк за жива напаст, пратена от боговете в изрядно подредената му кухня, но на няколко пъти двете момчета бяха забелязали Мегар да подхвърля най-щедри късове от вечерята на зверчето. За петнадесетте месеца, откакто Пъг бе станал чирак на Кълган, Фантус се бе превърнал в крилатия и покрит с люспи домашен любимец на повечето хора от домочадието на херцога, въпреки че някои, като принцесата например, намираха драконовата външност на Фантус за плашеща.

Продължаваха на югоизток със скорост, каквато им позволяваше времето. Херцогът искаше да стигнат Южния проход преди снегът да го е направил непроходим, откъсвайки ги от изтока чак до пролетта. Усетът за време на Кълган допускаше, че имат сериозен шанс да успеят преди да връхлетят лютите виелици. Скоро стигнаха до най-затънтената част на южните лесове, наречена „Зеленото лоно“.

Дълбоко сред поляните на предварително уречени места ги чакаха за смяна на конете два отреда от стражата на Каре. Херцог Боррик бе изпратил гълъби с указания за барон Белами, който му бе отговорил по същия начин, че конете ще чакат. Свежите коне и стражата щяха да побързат към местата за среща от гарнизона в Джонрил, поддържан от Белами и от Толбърт Тулански в края на големите лесове. Със смяната на животните херцогът щеше да спести три до четири дни пътуване до Бордон. Следотърсачите на Дълголъкия бяха оставили ясни белези, за да ги следва херцогът, и трябваше да стигнат първото място за среща по-късно същия ден.

Пъг се извърна към Томас. По-високият момък вече седеше на коня си малко по-добре, въпреки че все така приплясваше с ръце като пиле, искащо да полети всеки път, когато се наложеше да засилят ездата до бърз раван. От челото на колоната към тях се приближи Гардан и щом момчетата, яздещи пред обоза, се изравниха с него, им подвикна:

— Внимавайте! Оттук до Сиви кули е най-мрачната част на Зеленото лоно. Дори елфите прекосяват тези места набързо и на големи групи. — Сержантът на херцогската гвардия извърна коня си и препусна отново към челото на колоната.

През деня яздиха спокойно, но очите на всички шареха сред дърветата дали няма да зърнат някой признак за предстояща беда. Томас и Пъг подхванаха лековат разговор, като Томас подхвърли дали най-после нямало да им излезе късмета с един хубав бой. Но хлапашките им брътвежи звучаха кухо на войниците около тях, които мълчаливо седяха на седлата си и бдително се оглеждаха. Стигнаха до мястото на срещата малко преди залез слънце. Оказа се доста голямо сечище, с няколко пъна, покрити с мъх, показващ, че дърветата са били отсечени преди много време.

Свежите животни чакаха, пазени от шестима стражи. Когато групата на херцога се появи, те стиснаха оръжията си и ги снишиха едва след като разпознаха знамето на Крудий. Бяха мъже от Каре, с пурпурните табарди на барон Белами, със златен кръст и изправен иа задните си крака златен грифон на гърдите. Щитът на всеки от мъжете носеше същия знак.

Сержантът на шестимата гвардейци отдаде чест.

— Добра среща, милорд.

Боррик прие поздрава и попита късо:

— Конете?

— В изправност са, господарю, неспокойни са от чакането. Както и ние.

Боррик слезе. Друг войник от Каре пое юздите на коня му.

— Неприятности?

— Нямаше, милорд, но това място не е за свестни хора. Цялата нощ караулихме по двойки и усещахме, че нечии очи ни следят. — Сержантът беше ветеран, с изпъстрено с белези лице, сражавал се с таласъми и разбойници през цялата си служба. Не бе от онези, коиго ще се поддадат на въображението, и херцогът оцени това и каза:

— Тази нощ удвоете караула. Ще върнете конете в гарнизона утре.

Бих предпочел да отпочинат един ден, но това място е лошо.

Принц Арута пристъпи напред.

— И аз усетих, че през последните няколко часа ни следят нечии очи, татко.

Боррик се обърна към сержанта.

— Възможно е да е някоя шайка разбойници. Да искат да разберат кои сме и с каква цел пътуваме. Ще ви дам двама от хората си, между петдесет и четиридесет и осем разликата не е голяма, но осем е много по-добре от шест.

Дори да изпита облекчение от това, сержантът не го показа, а отвърна:

— Благодаря ви, милорд.

Боррик го освободи и двамата с Арута тръгнаха към средата на лагера, където гореше голям огън. Войниците вдигаха груби заслони срещу нощния вятър, както правеха всяка нощ по време на пътуването. Боррик забеляза две мулета с конете и отбеляза, че са взели бали със сено. Арута проследи погледа му.

— Белами е разумен човек и добре служи на ваша светлост.

Кълган, Гардан и момчетата се приближиха до двамата благородници, които вече се грееха край огъня. Тъмнината се спускаше бързо; дори по обед сред загърнатия от снега лес светлината бе оскъдна. Боррик се огледа и потръпна, сякаш от нещо повече от студа.

— Злокобно място е това. Добре ще е да се махнем оттук колкото може по-скоро.

Нахраниха се набързо и се загърнаха под заслоните. Пъг и Томас легнаха един до друг и се стряскаха при всеки по-странен звук, докато умората не ги приспа.

Отрядът на херцога продължаваше сред гората, през толкова гъсто обрасли просеки, че на следотърсачите често се беше налагало да променят курса им, връщайки ги назад, за да намерят по-подходящ път за конете. Лесът беше тъмен, с криви дървета и трънливи храсталаци, които пречеха на пътуването.

— Съмнявам се, че слънцето изобщо изгрява тук — каза Пъг на Томас.

Изрече го много тихо. Томас кимна унило, а очите му продължиха да оглеждат с тревога околните дървета. Откакто преди три дни бяха оставили хората от Каре, напрежението непрекъснато растеше. Горските шумове затихваха все повече, колкото по-надълбоко в леса проникваха, и сега вече яздеха в пълна тишина. Сякаш дори животните и птиците избягваха тази част на леса. Пъг му бе казал, че това е защото повечето животни са избягали на юг с идването на студовете, но от това на Томас не му ставаше по-малко страшно.

Томас забави ход.

— Усещам, че скоро ще се случи нещо ужасно.

— Това ми го казваш вече от два дни — отвърна му Пъг. И след малко добави: — Надявам се да не ни се наложи да се бием. Не знам как да го използвам този меч въпреки всичко, което се опита да ми покажеш.

— Дръж — каза Томас и измъкна нещо изпод наметалото си. Пъг го взе и видя, че е кесийка с малки гладки камъчета и прашка. — Реших, че може би ще се биеш по-добре с прашка. И за мен си взех една.

Продължиха да яздят още час, след което спряха да отморят конете и да похапнат студена храна. Беше късно сутринта и Гардан огледа конете, за да се увери, че всички са в изправност. Никой от войниците не можеше да си позволи да пренебрегне и най-малкото нараняване или неразположеност. Ако някой кон отпаднеше, ездачът му трябваше да се върне с още един както могат назад, защото херцогът не можеше да си позволи никакво забавяне. А след като бяха толкова далече от каквото и да било безопасно убежище, никой не искаше и да си го помисли, камо ли да го изрече на глас.

Следобед им предстоеше да се срещнат с второто отделение свежи коне. Главоломната скорост от първите няколко дни беше отстъпила ред на предпазлив ход, защото препускането през дърветата можеше да е опасно. При скоростта, с която напредваха, щяха да стигнат навреме. При все това херцогът се ядосваше заради бавния ход.

Продължаваха да яздят напред и напред, като понякога им се налагаше да спират, а гвардейците изваждаха мечовете и се залавяха да секат храсталаците пред пътя им; свистенето на мечовете отекваше сред смълчания лес.

Внезапно откъм челото на колоната, извън полезрението на момчетата, се чу вик и конниците около Пъг и Томас препуснаха напред, забравили за гъсталака и навели се инстинктивно под ниските клони.

Пъг и Томас пришпориха конете си след тях. Наоколо им се завихри кафявобелезникава мъгла, а покритите със сняг дървета се понесоха встрани. Наведени до вратовете на конете, за да отбегнат клоните, те се мъчеха да се задържат на седлата. Пъг се озърна през рамо и видя, че Томас изостава. Клони и вейки задърпаха наметалото му, докато си пробиваше път през гъсталака, за да излезе на голата поляна. Дрънчене на желязо изпълни ушите му и момчето видя битката. Вързаните коне се мъчеха да се отскубнат — боят кипеше точно около тях. Очите му едва различаваха сражаващите се — забулени черни силуети размахваха мечове срещу конниците.

Една от фигурите се понесе тичешком към него, като избегна удара на един от гвардейците на няколко разкрача пред Пъг. Странният воин се ухили злобно на Пъг — щеше да си има работа само с едно момче. И изведнъж, вече надигнал меча си за удар, воинът изрева, стисна лицето си с ръце и между пръстите му потече кръв. Томас се беше спрял зад Пъг и слагаше в прашката нов камък.

— Казах ти аз, че ще попаднеш в беда — ревна му той, пришпори коня си и прескочи падналата фигура. Пъг за миг остана вцепенен, после също пришпори коня си, извади в движение прашката си и метна към две от тъмните фигури, но не разбра дали е улучил.

Изведнъж се озова на по-спокойно място сред полесражението и видя, че от всички страни от гората прииждат фигури в тъмносиви наметала и с кожени ризници. Приличаха на елфи, само дето косата им беше по-тъмна и крещяха на език, дразнещ слуха му. Откъм дърветата полетяха стрели и опразниха няколко от седлата на конниците на Крудий.

По земята се търкаляха тела както на нападатели, така и на войници. Пъг забеляза безжизнените тела на десетина мъже от Каре, както и на двамата водачи на следотърсачите на Дълголъкия — бяха завързани на колове в безжизнени пози край лагерния огън. Тъмни кървави петна бяха оцветили снега около тях. Уловката беше подействала, защото херцогът беше препуснал направо в просеката — и сега капанът се затваряше.

Гласът на лорд Боррик се извиси над шумотевицата:

— Към мен! Насам! Обкръжени сме.

Докато пришпорваше в паника коня си към херцога и телохранителите му, Пъг се заозърта за Томас. Дъжд от стрели засвистя във въздуха и над поляната отекнаха писъци на умиращи. Боррик лак извика: „Насам!“ и оцелелите го последваха. Нахлуха в гората, прегазвайки нападащите стрелци. Догониха ги викове, докато препускаха по-надалече от засадата, наведени над вратовете на конете, за да се пазят и от стрели, и от ниските клони.

Пъг се огледа, но не можа да зърне Томас. Прикова погледа си в гърба на конника пред себе си и реши да се съсредоточи само върху едно — да не го изпуска от очи. Зад гърба му заехтяха странни викове, на които се отзоваха други, отстрани. Устата на Пъг пресъхна, дланите му се запотиха в тежките ръкавици.

Отвсякъде се носеха викове и крясъци. Пъг изгуби представа за преодоляното разстояние, но беше сигурен, че е повече от миля. Гласовете продължаваха да кънтят из гората, викайки и други по петите на отстъпващия херцог.

Изведнъж Пъг се озова сред гъст шубрак и с мъка подкара запотеното и едва поемащо си дъх животно по склона на малък, но стръмен хълм. Наоколо се възцари сиво-зеленикав сумрак, тук-там прошарен с белите петна на снега. На билото на възвишението чакаше херцогът, с изваден меч, останалите се трупаха около него. Арута седеше на коня до баща си, с лице, покрито с капчици пот въпреки студа. Наоколо се трупаха още задъхани коне с изтощени гвардейци. Пъг се успокои, като видя Томас до Кълган и Гардан.

След като и последният ездач спря, лорд Боррик подвикна:

— Колко?

Гардан огледа оцелелите и каза:

— Загубили сме осемнадесет души, имаме шестима ранени, а всичките мулета и обозът са отнети.

Боррик кимна.

— Конете да отдъхнат малко. Скоро ще дойдат.

— Оставаме ли, татко? — попита Арута.

Боррик поклати глава.

— Много са. Поне стотина ни удариха на сечището. — И плю ядосано на земята. — Нанизахме се на тази засада като заек на примка. — Огледа се. — Загубихме почти половината чета.

— Кои бяха тези? — попита Пъг един от войниците до себе си.

Войникът го изгледа.

— Братството на Тъмната пътека, скуайър, Кахуули дано всички на кол да ги набучи. — Призоваваше бога на отмъщението. — Малки орди от тях минават понякога през Зеленото лоно, макар че живеят главно в планините на изток оттук и горе в Северните земи. Тези обаче бяха много повече, отколкото се събират обикновено. Проклет късмет!

Отнякъде се разнесоха викове и херцогът каза:

— Идат. Препускай!

Оцелелите отново се впуснаха в галоп през дърветата пред преследвачите си. Времето сякаш спря. На два пъти недалече от Пъг изкрещяха мъже, но дали от ударилите ги клони, или от прелитащите стрели, Пъг не разбра.

Отново излязоха на поляна и херцогът даде знак да спрат.

— Проклети да са дано! Къде сме? — каза Гордън.

Пъг се огледа. Нямаше никаква представа къде са се озовали спрямо мястото на първоначалната атака и ако се съдеше по израженията на хората около него, и те не знаеха.

— Трябва да тръгнем на изток, татко, и да си пробием път към планините — каза Арута.

Боррик кимна, после попита:

— Но накъде е изток?

Високите дървета и забуленото небе отказваха да им предложат какъвто и да било ориентир.

— Един момент, ваша светлост — каза Кълган и затвори очи, после ги отвори и посочи: — Натам. Изток е натам.

Без да го разпитва, херцогът пришпори коня си в указаната посока, като махна на останалите да го последват. Пъг изпита силно желание да е до някой познат и се опита да се събере отново с Томас, но не можа да си пробие път през гъстата маса конници. Преглътна и си призна, че здравата се е изплашил. Мрачните лица на войниците му показаха, че съвсем не е единственият.

Още дълго препускаха през мрачните просеки на Зеленото лоно. Всяко ново напредване по спасителния път се придружаваше от екота на виковете на Тъмните братя, които тичаха по следите им. От време на време Пъг мяркаше по някой сивкав силует, който бързо изчезваше сред мрака на дърветата. На гонещите ги дърветата като че ли не пречеха — защо иначе не спираха да ги следват по петите?

Херцогът още веднъж нареди да спрат, обърна се към Гардан и каза:

— Близък бой! Разбери къде са. Трябва да починем.

Гардан посочи трима мъже, които бързо наскачаха от конете си и се затичаха назад по пътя, по който бяха дошли. Издрънча стомана и приглушен вик извести сблъсъка им с първия преследвач.

— Проклети да са! — изръмжа херцогът. — Подкарали са ни в кръг и целят да ни върнат при основните си сили. Вече се движим повече на север, отколкото на изток.

Пъг използва възможността да се приближи до Томас. Конете дишаха задъхано и потръпваха, облени в пот. Томас му се усмихна едва-едва, но не каза нищо.

След няколко минути тримата войници се върнаха на бегом. Запъхтян, единият докладва:

— Милорд, близо са. Петдесет, ако не и шестдесет.

— Колко още?

С чело, плувнало в пот, мъжът отговори:

— Пет минути, милорд. — И добави с горчив хумор: — Двамата, които убихме, ще ги поспрат, но само толкова.

— Отдъхваме за миг и потегляме — каза Боррик.

— Миг или час, има ли разлика? — обади се Арута. — Конете грохнаха. Трябва да останем на място, докато още Братя не се отзоват на призива им.

Боррик поклати глава.

— Трябва да се доберем до Ерланд. Той трябва да разбере за идването на цураните.

Една стрела, бързо последвана от втора, полетя от близките дървета и още един конник рухна. Боррик изрева:

— Напред!

Подкараха изтощените коне още по-навътре в леса, после преминаха в ходом, като се озъртаха нащрек за предстояща атака. С помощта на ръчни сигнали херцогът подреди войнишката колона така, че да могат да свърнат към който и да е от двата фланга и при команда да нападнат. От разширените ноздри на конете капеше пяна и Пъг разбра, че скоро ще рухнат.

— Защо не нападат? — прошепна Томас.

— Не знам — отвърна Пъг. — Само ни жилят отстрани и отзад.

Херцогът вдигна ръка и колоната спря. Не се чуваше никакъв звук от преследвачи. Той се обърна и тихо заговори:

— Може да са ни изгубили. Предай назад да се прегледат конете… — Една стрела профуча над главата му, пропускайки целта само с няколко пръста. — Напред! — изрева той и всички пак пришпориха конете.

— Милорд, те май искат да не спираме! — извика Гардан.

Боррик изруга дрезгаво и после прошепна:

— Кълган, накъде е изток?

Магьосникът отново затвори очи и Пъг разбра, че точно това заклинание го изморява. Не беше трудно, ако човек си стоеше спокойно, но в това състояние сигурно беше изтощително. Очите на Кълган се отвориха и той посочи на изток. Колоната се бе движела на север.

— Отново ни изтласкват към главните си сили, татко — каза Арута.

Боррик извиси глас:

— Само глупци или малки деца ще тръгнат в тази посока. По моя команда свивате надясно и нападате. — Изчака всички да стиснат здраво оръжието си и се помоли тихо на боговете конете да издържат на още един галоп. После изрева: — Давай!

Като едно тяло, колоната възви надясно и ездачите пришпориха пръхтящите животни. Откъм дърветата се изсипа порой от стрели, разнесоха се мъжки крясъци и конско цвилене.

Пъг се сниши под един клон; стискаше отчаяно юздите, меча и щита. Усети, че щитът се изплъзва от изтръпналите му пръсти, и докато се мъчеше с него, конят му забави. Не можеше да накара животното да тича по-бързо и в същото време да се справи с оръжието.

Рискува да спре за малко, за да оправи снаряжението си, и някакъв шум го накара да се извърне надясно. Само на пет разкрача от него се беше изправил стрелец от Братството на Тъмната пътека. За миг Пъг остана закован на място, също като стрелеца. Приликата му с принца на елфите Калин го порази. Двете раси не се отличаваха почти по нищо, бяха почти с един и същи ръст и телосложение, с изключение на косата и очите. Врагът бе приковал черните си очи в Пъг и спокойно изпъваше лъка си.

Изумлението на Пъг от това, че се е озовал толкова близо до Тъмния брат, го накара мигновено да забрави защо е спрял. Седеше изтръпнал на седлото и гледаше как стрелецът изпъва лъка, замаян от хладнокръвните движения на ръцете му.

А после внезапната тревога накара Пъг да се задейства. Изтощеният кон се отзова на паническите му подритвания и подскочи напред. Пъг не видя стрелата, но чу и усети как тя профуча край ухото му, след което отново препускаше в галоп и стрелецът остана назад, докато Пъг догонваше групата на херцога.

Шумът, надигащ се отпред, го накара да подкара коня още по-бързо, въпреки че бедното животно показваше, че тича със сетни сили.

Изведнъж се оказа зад някакъв ездач, облечен в цветовете на херцога, и малко след това вече го изпреварваше. Околността стана по-хълмиста и Пъг се зачуди дали не са навлезли в подножията на Сивите кули.

Конско цвилене го накара да се озърне през рамо. Видя войника, когото беше подминал, тъкмо в момента, в който конят му се сриваше на земята, с разпенени парцали кръв, излизащи от ноздрите му. Пъг и още един от ездачите спряха и конникът възви назад към падналия войник и му подаде ръка да се качи до него, но падналият само поклати глава и плесна здравия кон по задницата, подканяйки го да продължи напред. Беше ясно, че конят на втория войник има сили едва колкото да продължи с един ездач, камо ли с двама. Падналият ездач извади меча си и прониза раненото животно, след което се обърна да посрещне преследващите ги Тъмни братя. Пъг усети, че очите му се просълзиха пред тази храброст. Другият войник извика нещо — момчето не го чу, — след това изведнъж се озова до Пъг и изрева:

— Напред, скуайър!

Пъг смуши коня и олюляващото се животно отново затича.

Отстъпващата колона продължи изтощителния бяг и Пъг си проби път между ездачите, по-близо до херцога. След няколко минути херцогът им даде знак да забавят. Излязоха на ново сечище. Боррик огледа групата си. Сянка на безпомощен гняв премина по лицето му, бързо заменена от изненада. Той вдигна ръка и ездачите притихнаха. Откъм гората ехтяха викове, но някъде отдалече.

— Нима им избягахме? — с разширени от изненада очи попита Арута.

Херцогът кимна, заслушан в далечните викове.

— Засега, изглежда, сме им се изплъзнали. Разполагаме с десет, най-много с петнадесет минути. — Той огледа окаяната си свита. — Да можехме само да намерим къде да се скрием.

Кълган приближи изтощения си кон до херцога.

— Милорд, аз може би имам решение, въпреки че е рисковано и може да се окаже фатално.

— Няма да е по-фатално от това да ги чакаме тук да ни довършат. — отвърна Боррик. — Какъв ти е планът?

— Имам един амулет, с помощта на който мога да променя времето. Канех се да го съхраня срещу възможна буря в морето, защото се използва еднократно. С него бих могъл да прикрия местонахождението ни. Нека всички отведат конете си в отсрещния край на поляната, близо до онези скали. И да усмирят животните.

Боррик им заповяда да го направят и всички се преместиха на отсрещния край на поляната. Усмириха изтощените и възбудени коне и след дългия бяг животните притихнаха.

Бяха се събрали на най-високия участък на откритото, с гръб към гранитната грамада, стърчаща над земята като сив юмрук. От трите им страни теренът се спускаше плавно.

Кълган започна да обикаля в кръг около плътно събраната група, като мърмореше напевно и развяваше магическия амулет в сложна плетеница във въздуха. Постепенно сивкавата следобедна светлина започна да чезне и около него започна да се сбира мъгла. Отначало под нозете му се появиха само рехави валма, после започнаха да се образуват други, по големи парцали влага, сливайки се в белезникава мътна пелена.

Скоро въздухът между хората на херцога и линията на дърветата стана гъст и непроницаем. Кълган закрачи все по-бързо и по-бързо, усилвайки жестовете си, и мъглата продължи да се сгъстява и да изпълва сечището с призрачна белота. След няколко минути стана невъзможно да се види на повече от два-три разкрача.

А Кълган продължаваше да крачи в кръг, вдигайки около себе си още по-гъсти пелени от непрозрачна мъгла. Поляната бавно започна да се обгръща от все по-гъстите валма, предизвикани от монотонния напев на чародея.

Накрая Кълган спря, обърна се към херцога и прошепна:

— Всички да запазят пълно мълчание. Ако тъмните елфи тръгнат слепешката през мъглата, наклоненият терен, надявам се, ще ги подведе настрани и те ще закръжат около скалите. Но никой да не помръдва. И най-малкият звук ще ни издаде.

Всички разбираха, че опасността наближава. Щяха да стоят в центъра на тази лепкава мъгла с надеждата, че Тъмните братя ще ги подминат и ще тръгнат някъде надалеч. Залагаха на всичко или нищо, защото ако успееха да се измъкнат, имаха шанс да се отдалечат в безопасност от това място преди Братството да намери следите им.

Пъг погледна Томас и прошепна:

— Добре поне, че тук е скалисто, иначе щяхме да им оставим идеални следи.

Томас кимна — беше твърде изплашен, за да може да отговори. Гвардеецът до тях даде знак на Пъг да млъкне и скуайърът послушно затвори уста.

Гардан с неколцина от бойците, заедно с херцога и Арута, заеха позиция най-отпред, с извадено оръжие в случай, че замисълът им се провали. Скоро виковете на Тъмните братя наоколо се усилиха. Кълган стоеше до херцога, мърмореше беззвучно, надигаше нови сивкави валма мъгла и ги отпращаше пред себе си. Пъг знаеше, че мъглата бързо ще се разпространи и ще загърне все по-голяма зона наоколо, докато Кълган продължава да повтаря заклинанието. С всяка следваща минута мъглата щеше да обхваща все повече от Зеленото лоно и за нападателите им щеше да става все по-трудно да ги намерят.

После усети влага по бузата си и вдигна очи. Беше завалял сняг. Той се огледа с тревога, за да разбере дали пресният сняг няма да разреди мъглата. Взира се напрегнато цяла минута, след което въздъхна облекчено, защото снегът всъщност усилваше прикритието им.

Наблизо се чуха тихи стъпки. Пъг замръзна, както и всички около него. Нечий глас изврещя дрезгаво на странния език на Братството.

Пъг изпита силен сърбеж между плешките, но не помръдна, съпротивлявайки се на неприятното усещане. Обърна се предпазливо към Томас. Томас стоеше неподвижен като пън, с ръка на муцуната на коня си, и приличаше на статуя сред мъглата. Като всички останали коне, животното на Томас знаеше, че ръката на устата му е знак да мълчи.

Прокънтя друг глас и Пъг едва не подскочи. Стори му се, че викащият е съвсем близо. В отговор отекна нов вик, някъде по-отдалече.

Гардан, който стоеше точно пред Пъг, изведнъж се размърда: бавно коленичи и безшумно постави меча и щита си на земята. Изправи се, също така предпазливо, и извади ножа от колана си. После изведнъж пристъпи напред в мъглата с бързите и плавни движения на котка. Чу се едва доловим звук и Гардан се появи отново.

Пред него се мяташе смътният силует на един от Тъмните братя. С едната от огромните си ръце Гардан бе стиснал здраво съществото за устата, а с другата го душеше. Пъг осъзна, че сержантът не може да рискува да го пусне за краткия миг, нужен, за да забие ножа си в гърба му. Гардан стисна зъби от болка, когато съществото задраска ръката му с дългите си като на ястреб нокти. Очите му се бяха изцъклили. Гардан стоеше неподвижно, удържайки с неимоверно усилие Тъмния брат над земята, а съществото се мяташе да се измъкне от хватката му. Лицето му почервеня, после стана мораво от ръката на черния гигант, стиснала го за гърлото и изтръгваща от него последния живителен дъх. Кръвта от дращещите нокти на съществото закапа по ръката на Гардан, но якият воин не помръдна. Накрая Тъмният брат увисна и сержантът прекърши гърлото му с последно рязко движение и го пусна безшумно на земята.

Очите на сержанта се бяха разширили от усилието и той запъхтя тихо, за да си поеме дъх. Обърна се бавно, коленичи, прибра ножа, вдигна меча и щита, изправи се и пак се взря бдително в мъглата.

Пъг не можеше да изпита нищо друго освен благоговейна възхита към сержанта, но също като останалите трябваше да остане безмълвно на мястото си. Мина време и гласовете започнаха да се чуват все по-далечни — подвикваха си сърдито в безцелното търсене скривалището на бегълците. Накрая настъпи тишина и херцогът прошепна:

— Подминаха ни. Водете конете. Тръгваме на изток.

Пъг се огледа в сумрака. Водеха херцог Боррик и принц Арута. Гардан крачеше до Кълган, който все още беше изтощен от заклинанието. Томас крачеше мълчаливо до приятеля си. От петдесетината гвардейци, потеглили с херцога от Крудий, бяха останали едва тринадесет. Само шест от конете бяха оцелели. Когато някой, от тях падаше, ездачът му го доубиваше, стиснал устни.

Продължиха тътренето си напред — катереха се все по-нагоре по хълмистите подножия на планината. Слънцето беше залязло, но херцогът им бе заповядал да продължат — опасяваше се, че преследвачите могат да се върнат. Мъжете пристъпваха предпазливо по силно пресечения терен, загърнат от нощния мрак. От време на време се чуваха тихите ругатни на мъже, препъващи се по заледените камънаци.

Пъг вървеше с последни усилия, тялото му бе изтръпнало от умора и студ. Денят сякаш бе продължил цяла вечност и той вече не помнеше кога за последен път бяха спрели да хапнат. Веднъж един от войниците му беше подал мях с вода, но тази единствена глътка се бе превърнала в смътен спомен. Той сграбчи шепа сняг и я напъха в устата си, но топящият се мраз не му донесе голямо облекчение. Снегът се сипеше по-обилно, или поне така му се струваше; не можеше да го види, но усещаше как го бие в лицето, по-гъст и с все по-голяма сила. Студът хапеше злобно и той потръпна под наметалото.

Шепотът на херцога прокънтя сред мрака като призивен тътен.

— Спри. Съмнявам се, че обикалят в тази тъмница. Ще починем тук.

Чу се и шепотът на Арута.

— Валежът би трябвало да прикрие следите ни до заранта.

Пъг се смъкна на колене и се загърна с наметалото. Някъде наблизо се чу гласът на Томас.

— Пъг?

Той му отвърна тихо:

— Да?

Томас тежко се отпусна до него.

— Мисля, че… — заговори той задъхано, — че никога няма… да мога да помръдна повече.

Пъг само кимна. Гласът на херцога стигна до ушите му някъде отпред.

— Никакъв огън.

— Тази нощ е жестока за студен бивак, ваша светлост — обади се Гардан.

— Съгласен съм — отговори Боррик, — но тези изчадия на пъкъла са наблизо и един огън ще ги докара с вой към нас. Съберете се един до друг да се топлите, така че никой да не замръзне. Постави охрана и кажи на останалите да поспят. Съмне ли се, искам да се отдалечим колкото може повече от тях.

Пъг усети притискащите се около него мъжки тела, но заради топлината неудобството не го притесни. Скоро се унесе в накъсана дрямка, стряскайки се начесто сред непрогледната нощ. И неусетно се съмна.

Още три коня бяха издъхнали през нощта и телата им лежаха замръзнали и почти покрити от снега. Пъг се изправи, със замаяна глава и скован. Потръпна неловко и затропа на място да сгрее изтръпналите си от студа стъпала и да събуди живота във вледененото си и изтощено тяло. Томас също се размърда, събуди се стреснат и се огледа да разбере какво става. Изправи се тромаво и също като Пъг затропа с крака и раздвижи ръце.

— Никога не съм премръзвал толкова — промърмори той през стиснатите си зъби.

Пъг се огледа. Бяха се сврели в някаква кухина между големите гранитни канари, голи и сиви, издигащи се на около тридесет стъпки във въздуха недалече от билото по-нагоре. Теренът се издигаше и Пъг забеляза, че горе дърветата оредяват.

— Хайде — подкани той Томас и се закатери нагоре по скалите.

— Проклятие! — изруга някой отзад. Пъг и Томас се извърнаха и видяха Гардан, коленичил над неподвижното тяло на един от бой ците. Сержантът вдигна очи към Пъг и каза: — Умрял е през нощта. — После поклати глава и добави: — Получил е рана, а изобщо не е споменал за нея.

Пъг пресметна; освен самия него, Томас, Кълган, херцога и сина му, бяха останали още само дванадесет войници. Томас вдигна очи към Пъг, който се бе изкачил по-нагоре, и го попита:

— Къде отиваме?

Пъг посочи с глава нагоре и отвърна:

— Да видим какво има оттатък.

Продължиха да се катерят. Вкочанените им пръсти отказваха да стискат студената скала, но Пъг скоро усети, че усилието сгрява тялото му. Той се пресегна и се улови за ръба, издърпа се и зачака Томас.

Томас се добра до билото, тежко задъхан, погледна над рамото на Пъг и промълви:

— О, слава на боговете!

Пред очите им величествено се издигаха високите ридове на Сивите кули. Слънцето зад тях тъкмо изгряваше, хвърляйки розови и златисти отблясъци по северните страни на каменните шпилове, докато западните им страни все още оставаха загърнати в тъмно-синкав мрак. Небето се беше прояснило и снегът бе спрял. Накъдето и да се обърнеха, всичко лежеше притихнало и загърнато в бяло.

Пъг махна с ръка на Гардан. Сержантът се приближи до подножието на скалите, изкатери се няколко разкрача и тихо подвикна:

— Какво има?

— Сивите кули! — отвърна му Пъг. — На не повече от пет мили оттук.

Гардан махна на момчетата да се върнат и те се смъкнаха, пуснаха се последните няколко стъпки и тупнаха на земята. Сега, видели с очите си крайната цел, се чувстваха възродени. Двамата се приближиха до Гардан, който обсъждаше положението с херцога. Арута и Кълган. Боррик говореше тихо, но думите му се чуваха ясно в свежия и мразовит утринен въздух.

— Вземете каквото е останало от мъртвите животни и го разделете на хората. Доведете останалите коне, но никой няма да язди. Няма смисъл да прикриваме животните, защото бездруго ще оставим следи.

Гардан отдаде чест и започна да обикаля войниците. Те се пръснаха наоколо по двойки или поединично и заоглеждаха за преследвачи. Боррик се обърна към Кълган.

— Имаш ли някаква представа накъде може да е Южният проход?

— Ще се опитам да използвам магическото си зрение, милорд. — Кълган се съсредоточи и Пъг започна да следи действията му много внимателно, тъй като способността да вижда с умствения си взор беше едно от вълшебните умения, които му убягваха по време на обучението. Наподобяваше използването на кристала, но не беше толкова образно, по-скоро впечатление за местонахождението на нещо спрямо заклинателя. След няколко минути мълчание Кълган промълви: — Не мога да кажа, ваша светлост. Ако не бях тук за първи път, тогава може би, но така не мога да усетя накъде е.

Боррик кимна.

— Жалко, че Дълголъкия не е тук. Той познава местността. — Обърна се на изток, сякаш виждаше Сивите кули зад извисяващия се пред тях рид. — Всички върхове наоколо си приличат.

Арута каза:

— Татко, защо не на север?

Боррик леко се усмихна на логиката на Арута.

— Да. Ако проходът е на север, все още ще можем да го преминем преди да е станал непроходим. Прехвърлим ли ридовете, на изток ще е по-топло… поне така е обичайно по това време на годината. Би трябвало да можем да стигнем до Бордон. А ако се окажем северно от прохода, тогава вероятно ще се доберем до владенията на джуджетата. Те ще ни подслонят и може би ще ни покажат друг път на изток. — Огледа измъчената група. — С трите живи коня и стопен сняг за вода, би трябвало да оцелеем още седмица. — После вдигна очи към небето. — Стига времето да се задържи така.

— Би трябвало да се задържи още два-три дни — каза Кълган. — За повече не мога да предскажа.

Откъм дърветата, дълбоко сред горите долу, отекна далечен вик. Боррик погледна Гардан и попита:

— Сержант, на какво разстояние са според теб?

Гардан се вслуша.

— Трудно е да се каже, милорд. На една-две мили, може би малко повече. Гората разнася странно звуците, още повече в студа.

— Събирай мъжете — каза Боррик. — Тръгваме веднага.

Пръстите на Пъг кървяха през съдраните ръкавици. При всяка възможност през деня херцогът ги караше да продължават през скалите, за да се задържат на разстояние от гонещото ги Тъмно братство. На всеки час назад се изпращаха бойци да утъпчат лъжливи следи и да пометат собствените им с чуловете, взети от умрелите коне, с други думи — да прикрият дирите им колкото може.

Стояха в края на открит участък, кръг от голи скали, очертан от всички страни от редки борове и трепетлики. Докато се придвижваха все по-нагоре, дърветата все повече оредяваха. От призори бяха поели на североизток, следвайки веригата назъбени скалисти хълмове към Сивите кули, но за отчаяние на Пъг височините си оставаха все така далечни.

Слънцето висеше над главите им, но Пъг почти не усещаше топлината му, защото откъм висините на Сивите кули духаше пронизващ вятър. Чу гласа на Кълган някъде зад себе си.

— Докато вятърът е от североизток, сняг няма да вали, тъй като по върховете няма влага. Но смени ли се вятърът и задуха ли от юг северозапад, откъм Безкрайното море, ще завали.

— Кълган, и уроци ли трябва да слушаме сега? — изпъшка Пъг.

Неколцина от мъжете се разсмяха и за малко мрачното напрежение от последните два дни спадна. Стигнаха до един широк равен участък преди поредното изкачване и херцогът заповяда почивка.

— Запалете огън и насечете едно животно. Ще изчакаме тук ариергарда.

Гардан бързо изпрати хора да съберат дърва из гората и един да отведе двете останали животни по-настрана. Измъчените до предела коне бяха с набити крака, изтощени и гладни, и въпреки че бяха добре обучени за трудности, Гардан не искаше да останат близо до миризмата на кръв.

Избраният за жертва кон зацвили отчаяно, после изведнъж притихна и когато огньовете бяха запалени, войниците поставиха късовете месо върху жарта. Скоро миризмата на печено изпълни въздуха. Въпреки първоначалното си отвращение Пъг усети, че устата му се напълни със слюнка. След малко му подадоха пръчка с набучено на нея парче полуизпечен черен дроб и той го погълна с вълчи глад. Недалече от него Томас се справяше с порядъчно голямо цвъртящо парче от бута.

След като привършиха яденето, все още топлите късове месо бяха загърнати в ивици разкъсани одеяла и бяха разпределени между мъжете.

Пъг и Томас седнаха до Кълган, а Гардан отиде при херцога.

— Милорд, ариергардът се забави.

Боррик кимна.

— Знам. Трябваше да се върнат преди половин час. — Загледа се надолу по склона към огромния, обгърнат в мъгла лес. — Ще изчакаме още пет минути и тръгваме.

Зачакаха мълчаливо, но войниците така и не се завърнаха. Гардан се разпореди:

— Е, момци. Да тръгваме.

Мъжете се подредиха в плътна колона зад херцога и Кълган, като момчетата останаха най-отзад. Пъг преброи. Останали бяха само десетима мъже.

Два дни по-късно ветровете ги връхлетяха с вой като ледени кинжали, раздиращи оголена плът. Тътреха се бавно на север, загърнати плътно в наметалата и превити на две под порива на вятъра. Разкъсали бяха дрипи и ги бяха увили около ботушите в напразно усилие да предпазят краката си от хапещия мраз. Пъг напразно се мъчеше да предпази клепачите си да не се вледенят, но свирепият вятър насълзяваше очите му и капките бързо замръзваха, замъглявайки гледката.

Той едва долови гласа на Кълган, надмогнал вихъра.

— Милорд, иде буря. Трябва да намерим подслон, иначе загиваме.

Херцогът кимна и даде знак на двама от мъжете да продължат по-бързо напред и да потърсят подслон. Двамата се запрепъваха напред малко по-бързо от останалите, но все пак доблестно влагаха последните си сили да изпълнят задачата.

Откъм северозапад започнаха да се трупат облаци и небето потъмня.

— Колко ни остава, Кълган? — чу се гласът на херцога, приглушен от пищящия вятър.

Магьосникът махна с ръка над главата си; вятърът развя косата и брадата, разкривайки високото му чело.

— Най-много час.

Херцогът кимна и отново подкани мъжете да продължат.

Тъжен звук, наподобяващ човешки стон, разкъса воя на вихъра и един от войниците извика, че последният кон е паднал. Боррик спря, изруга и нареди да го насекат колкото може по-бързо. Войниците изкормиха издъхналото животно и все още димящите късове месо бяха разрязани, вледенявайки се там, където ги хвърляха преди да са успели да ги увият. След като привършиха, месото бе разделено между хората.

— Ако не намерим подслон, ще запалим огън и ще изпечем месото — извика херцогът.

Пъг си добави наум, че ако не намерят подслон, месото няма да им е от никаква полза. Продължиха напред.

Скоро след това двамата бойци се върнаха и съобщиха за някаква пещера, намираща се само на четвърт миля напред. Херцогът им заповяда да водят.

Заваля сняг и вятърът започна да го навява. Небето вече съвсем бе потъмняло и се виждаше на не повече от неколкостотин стъпки. Пъг се замая и му трябваше огромно усилие, за да измъква краката си от дълбокия сняг. Ръцете му изтръпнаха и той се зачуди дали вече не замръзва.

Томас изглеждаше малко по-добре, защото по рождение си беше по-здрав, но и той бе така изтощен, че не можеше да говори.

Изведнъж Пъг се озова по лице в снега, стана му странно топло и го унесе на сън. Томас коленичи до падналия чирак на магьосника, разтърси го и почти изпадналото в несвяст момче изстена.

— Ставай — изрева Томас в ухото му. — Още мъничко остава.

Пъг се надигна с усилие, подкрепян от Томас и един от войниците. Томас даде знак на войника, че ще се погрижи сам за приятеля си. Войникът кимна, но остана наблизо. Томас охлаби един от ремъците, с които бе овързал одеялото до тялото си, завърза единия му край за колана на Пъг и го поведе, по-скоро го затегли напред.

Момчетата последваха боеца, който им бе помогнал, заобиколиха една камара скали и се озоваха пред входа на пещера. Пристъпиха с олюляване няколкото крачки навътре в тихия и мрачен уют на заслона и рухнаха на каменния под. В сравнение с пронизващия вятър навън пещерата им се стори топла и грохнали от изтощение, те се унесоха в сън.

Пъг се събуди от миризмата на печеното конско. Надигна се и видя, че отвън, оттатък огъня, е тъмно. Наблизо лежаха струпани сухи дървета и клони, а неколцина мъже грижливо поддържаха огъня. Други клечаха наоколо и обръщаха цвърчащите късове месо. Пъг сви пръсти и разбра, че са болезнено изтръпнали, но след като свали разкъсаните си ръкавици, се увери, че не са премръзнали. Сбута Томас да се събуди и другото момче се надигна на лакти и примижа от светлината на пламъците.

Гардан стоеше от другата страна на огъня и говореше с един от гвардейците. Херцогът седеше наблизо, увлечен в тих разговор със сина си и Кълган. Зад Гардан и войника Пъг не можа да види нищо друго освен непрогледен мрак. Не можеше да си спомни по кое време на деня бяха намерили пещерата, но по всичко личеше, че двамата с Томас бяха спали часове.

Кълган ги видя, че се размърдаха, и се приближи до тях.

— Как сме? — попита ги старият маг с тревога. Момчетата го увериха, че са добре, доколкото бе възможно след преживяното. По настояване на Кълган Пъг и Томас събуха ботушите си и магът остана доволен, че не са премръзнали, въпреки че един от войниците според думите му не бе имал техния късмет.

— Колко сме спали? — попита Пъг.

— Цялата нощ и през целия ден — каза с въздишка магьосникът.

Чак сега Пъг забеляза, че е свършена много работа. Освен че бяха събрани дърва за огрев, двамата с Томас бяха завити с няколко одеяла. Два хванати с примка заека висяха край входа на пещерата.

— Можехте да ни събудите — каза Пъг с нотка на съжаление.

Кълган поклати глава.

— Херцогът все едно нямаше да позволи да тръгнем преди да е отминала бурята, а тя спря само преди два часа. Във всеки случай вие с Томас не бяхте единствените съсипани от умора. Съмнявам се, че и най-сърцатият войник щеше да може да измине повече от пет мили само след една нощ почивка. Херцогът ще реши утре. Предполагам, че тогава ще тръгнем, ако времето се задържи спокойно.

Кълган стана, даде знак на момчетата да поспят още, ако могат, и се върна при херцога. Пъг се изненада, че след като беше спал цяло денонощие, отново се чувства уморен, но реши, че е по-добре преди да се опита да заспи, най-напред да си понапълни стомаха. Томас кимна на неизречения му въпрос и двамата се примъкнаха до огъня. Един от войниците им подаде горещи мръвки.

Момчетата се нахвърлиха лакомо върху храната и след като я изгълтаха, опряха гърбове на една от стените на голямата кухина. Пъг понечи да заговори Томас, но вниманието му внезапно бе привлечено от стоящия при входа на пещерата войник. На лицето на мъжа, който говореше със сержант Гардан, се изписа странно изражение, а после коленете му омекнаха и той се олюля. Гардан посегна да го задържи, но не успя — войникът се свлече на пода. От хълбока му стърчеше стрела.

Времето като че ли спря за миг, след което Гардан изрева:

— Нападат ни!

Отвън се чу пронизителен вой и в осветените очертания на входа изникна някаква фигура, прескочи отрупаните там бодливи храсталаци и хукна към огъня, като събори войника, който печеше месото. Спря точно пред момчетата. Съществото беше загърнато в кожи от главата до петите. В едната си ръка държеше малък очукан щит, а в другата — закривен меч.

Пъг замръзна. Съществото оглеждаше хората в пещерата с очи, святкащи от отражението на пламъците, и с хищно оголени зъби. Подготовката на Томас обаче си каза думата и мечът, който бе мъкнал упорито в дългия поход, излезе от ножницата мигновено. Съществото се извърна и се хвърли към Пъг, който се изтъркули настрани да отбегне удара. Кривият меч изкънтя в каменния под, а Томас се метна напред й непохватно заби оръжието си в гърдите на съществото. То се срина на колене и захърка от изпълнилата дробовете му кръв, след което падна по очи.

Нови нападатели нахълтаха със скокове в пещерата и мъжете на Крудий ги посрещнаха. Заехтяха клетви и ругатни, дрънченето на стомана заеча из сводестата кухина на пещерата. Гвардейци и нападатели се озоваха лице в лице, без да могат да пристъпят повече от две-три стъпки. Някои от хората на херцога хвърлиха мечовете и измъкнаха от коланите си ками — те бяха по-подходящи за бой отблизо.

Пъг грабна меча си и се озърна трескаво, но никой не го нападаше. На светлината на танцуващите пламъци забеляза, че нападателите са по-малко от войниците, и когато по двама-трима от воините на Крудий се счепкаха с всеки от нахлулите, враговете скоро се оказаха тръшнати избити по пода.

В пещерата изведнъж настъпи тишина, сред която се чуваше само тежкото дишане на войниците. Пъг видя, че е паднал само един от мъжете — поразеният от стрелата в началото. Още неколцина се оказаха леко ранени. Кълган сновеше между хората и оглеждаше раните им. После подвикна на херцога:

— Ваша светлост, нямаме сериозно пострадали.

Пъг погледна мъртвите същества. Шест от тях лежаха проснати на пода на пещерата. Бяха по-дребни от хората, но не много. Скосените им чела над гъстите вежди бяха покрити с гъста черна козина. Синкаво-зеленикавата им кожа беше гладка, с изключение на единия, на чиито бузи беше наболо нещо като младежка брада. Очите им, изцъклени от смъртта, бяха огромни и кръгли, с черни зеници, обкръжени от жълто. Всички бяха издъхнали със зверски усмивки, показващи дълги хищни зъби.

Пъг пристъпи до Гардан, който се взираше в мрака отвън за нови нападатели.

— Какви са тези, сержанте?

— Таласъми, Пъг. Макар че не мога да си обясня какво търсят тук, толкова далече от обичайните им свърталища.

Херцогът застана до него и каза:

— Само половин дузина, Гардан. Не бях чувал досега таласъми да нападат въоръжени мъже, освен при явно превъзходство. Това си беше чисто самоубийство.

— Милорд, вижте това — отекна викът на Кълган, който се бе навел над тялото на един от таласъмите. Беше издърпал нагоре мръсната кожена дреха на съществото и сочеше зле превързаната дълга и дълбока прорезна рана през гърдите му. — Това не е от нас. Получил я е преди три-четири дни и зараства лошо.

Бойците огледаха останалите трупове и докладваха, че три от тях също са със скорошни рани. Едното същество беше със счупена ръка и се бе сражавало без щит.

— Ваша светлост, те са без броня — каза Гардан. — Само с оръжие в ръцете. — Посочи един от мъртвите таласъми с преметнат през рамо лък и празен колчан. — Имали са само една стрела, с която улучиха Даниел.

Арута огледа труповете.

— Това беше лудост. Безнадеждна лудост.

— Да, ваше височество — каза Кълган. — Безнадеждна лудост. Били са изтощени от битка, премръзнали и прегладнели. Миризмата на печеното месо ги е подлудила. Ако може да се съди по външността им, бих казал, че не са яли от дълго време. Решили са да заложат всичко на една последна яростна атака, вместо да ни гледат как ядем, докато те измръзват до смърт.

Боррик отново погледна таласъмите, след което нареди на хората си да извлекат труповете извън пещерата. После, без да се обръща конкретно към някого, промълви:

— Но с кого ли са се били?

— С Братството? — предположи Пъг.

Боррик поклати глава.

— И те са същества от Братството, или поне когато не се съюзят срещу нас, се държат настрани едни от други. Не, бил е някой друг.

Томас пристъпи до входа и се огледа. Беше му по-неловко да говори на херцога от Пъг, но най-накрая промълви:

— Милорд, а джуджетата?

Боррик кимна.

— Ако е имало някое нападение на джуджета над близко село на таласъми, това би обяснило защо са невъоръжени и без провизии. Награбили са първото оръжие, което им е попаднало подръка, за да си пробият път, и са побягнали при първата възможност. Да, навярно са били дребосъците.

Двамата войници, които бяха изнесли труповете навън в снега, се върнаха тичешком в пещерата.

— Ваша светлост — докладва запъхтян единият, — чухме шум сред дърветата. Някой иде насам.

Боррик се обърна към останалите.

— Готови!

Всички мъже в пещерата стиснаха оръжията си и се приготвиха за отпор. Скоро всички чуха скърцащи в заледения сняг стъпки. Пъг здраво стискаше меча и с мъка потискаше тревогата си.

Изведнъж онези отвън спряха и шумът от стъпките секна. После се чу скърцането на един-единствен чифт ботуши, пристъпващи все по-наблизо. В тъмния кръг на входа изникна фигура. Пъг се надигна на пръсти да погледне над главите на войниците, а херцогът подвикна:

— Кой иде при нас в нощта?

Ниска фигура, не повече от пет стъпки висока, отметна качулката на наметалото си и разкри метален шлем, надянат над гъста кафява коса. Две искрящи зелени очи отразиха светлината на пламъците. Тежки ръждивочервени вежди се събираха под ъгъл над големия извит нос. Фигурата огледа групата, след което даде знак на онези зад себе си. Още силуети изникнаха от мрака и Пъг пристъпи напред да види по-добре, последван от Томас. Видяха, че последните от новопристигналите водят мулета.

Херцогът и войниците видимо се успокоиха, а Томас възкликна:

— Но това са джуджета!

Неколцина от гвардейците се разсмяха, както и най-близкото джудже, което изгледа насмешливо Томас и каза:

— А ти какво очакваше, момче? Някоя красива дриада да дойде и да ти попее ли?

Водачът на джуджетата пристъпи на светлината на пламъците, спря пред херцога и каза:

— По гербовете ви виждам, че сте хора от Крудий. — Удари се по гърдите и заяви официално: — Аз съм височайшият Долган, вождът на село Калдара и боен главатар на народа на джуджетата на Сивите кули. — Извади лула изпод дългата брада, падаща над колана му, напълни я и огледа всички в пещерата. После, вече не толкова официално, добави: — Е, какво в името на боговете е довело вашата толкова окаяна чета от високия народ в това студено и затънтено място?