Маджипурски хроники

Той се е пристрастил. Умът на Хисун е отворен във всички посоки, а Регистърът на душите се е превърнал в прозорец към един изцяло нов за него свят. Когато човек живее в Лабиринта, у него се развива едно особено усещане за Маджипур като неясен и нереален — имена, вместо конкретни места. Единствено тъмният Лабиринт е нещо материално, всичко останало е пара. Но сега Хисун е пътувал из всички континенти, вкусил е непознати ястия, почувствал е горещина и студ и по този начин е достигнал до едно разбиране за сложността на света, до което, както подозира, малко други са успели да достигнат. Връща се там отново и отново. Вече няма нужда от фалшиви документи. Толкова често посещава Регистъра, че за да влезе е достатъчно само едно кимване и на негово разположение са милионите отминали дни на Маджипур. Понякога седи с една капсула само миг, колкото да се увери, че не съдържа нищо, което да го придвижи по-напред по пътя към познанието. Случва се за една сутрин да изостави по осем, десет капсули. „Вярно е — мисли той, — че душата на всяко живо същество е цяла вселена, но не всички вселени са еднакво интересни.“ И това, което би могъл да научи от най-съкровените кътчета на някой, който цял живот е мел улиците на Пилиплок, или е мърморил молитви в свитата на Господарката на острова, не му се струва чак толкова интересно, съпоставяйки и други възможности. Продължава да изисква капсули и да ги връща, да вика нови, да надзърта за миг в миналото на Маджипур, прави това, докато не попадне на душа, която обещава да му разкрие нещо наистина интересно. Дори короналите и понтифексите могат да бъдат отегчителни, вече е разбрал това. Но винаги има чудесни, неочаквани открития — например човек, влюбил се в метаморфка…

Пресищането от съвършенството накара Терион Нисмил, художникът, който рисуваше с душата си, да напусне кристалните градове около замъка Връхни и да замине за тъмните гори на западния континент. Той бе прекарал целия си живот сред чудесата на Върха и бе пътувал из петдесетте града, според изискванията на професията си, заменяйки един вид разкош с друг на всеки няколко години. Родния му град беше Дундилмир, а първите му платна бяха пейзажи от Огнената долина — изпълнени със страстта и пламъка на младостта. След това живя известно време в чудесния Канзилейн с говорещите статуи, после в Стий, чиито покрайнини не можеха да се прекосят за по-малко от три дни, в златния Халанкс до замъка, пет години в самия замък, където беше придворен художник на лорд Триам. Картините му бяха ценени заради спокойната им елегантност и съвършената им форма, която отразяваше почти огледално съвършенството на петдесетте града. Но след време той откри, че красотата на тези места вдървява душата и парализира артистичните инстинкти. Когато Нисмил навърши четиридесетата си година, разбра, че за него съвършенството е равно на застой — започна да ненавижда най-известните си творби, духът му започна да копнее за възвишеност, непредсказуемост, преобразяване.

Кризата го завладя напълно в Толингарските градини — чудния парк в равнината между Дундилмир и Стипул. Короналът му бе поръчал да направи една поредица пейзажи, за да украси новостроящата се градинска беседка до самия замък. Нисмил измина дългия път надолу по склона на огромния връх, обиколи простиращия се на четиридесет мили парк, избра местата, на които щеше да работи и постави първото си платно пред полуострова Казкас, където паркът се стелеше напред на големи зелени вълни. Обичаше това място още от малък. На целия Маджипур нямаше по-спокойно и по-подредено кътче, защото Толингар бе засаден с растения, които сами се поддържаха във вечен порядък. Градинарска ножица никога не докосваше тези храсти и дървета — те сами растяха в прекрасна хармония, регулираха големината си и определяха на колко време да се сменят с нови, задушаваха всички бурени в околността и контролираха пропорциите си, така че първоначалното оформление никога не се променяше. Когато сменяха листата си или се налагаше да се освободят от някой клон, специални ензими превръщаха ненужното в полезен тор. Този парк бе създаден от лорд Хавилбов преди повече от сто години. Наследниците му — лорд Сирут и лорд Канаба продължиха и разшириха програмата за генетичен контрол, а при сегашния лорд Триам планът бе доведен докрай и градината щеше да остане завинаги перфектна и хармонична. Именно това съвършенство бе дошъл да улови Нисмил.

Той погледна бялото платно, пое дълбоко въздух и се подготви да изпадне в състояние на транс. Само след миг душата му — освободена от приспания разсъдък — щеше да изобрази необикновената сила на видението му върху психочувствителното платно. Той погледна за последен път полегатите хълмове, красивите храсти, деликатно разположените листа… И изведнъж през него премина вълна от гняв. Потрепери и едва не падна. Този неподвижен пейзаж, тази статична, стерилна красота, тази безупречна и ненадмината градина не се нуждаеше от него. Самата тя никога не се променяше — подобно на картина, беше безжизнена, замръзнала в собствения си безгрешен ритъм, чак до края на света. Колко зловещо! Колко омразно! Нисмил се олюля и притисна с длани пулсиращите си слепоочия. Чу тихите, изненадани възклицания на спътниците си и когато отвори очи, видя, че всички гледат с ужас и объркване почернялото, гърчещо се платно.

— Покрийте го! — извика той и се обърна встрани. Всички се втурнаха към него едновременно. Нисмил стоеше като статуя в центъра на групата. Когато отново възвърна способността си да говори, той каза:

— Предайте на лорд Триам, че няма да мога да изпълня поръчката му.

И така, този ден той купи в Дундилмир нещата, от които имаше нужда и се отправи на дълъг път към широката река Иян и оттам с кораб надолу към западното пристанище на Алайзор. След като чака там със седмици, най-накрая се качи на един кораб за Нуминор, на Острова на съня, където остана в продължение на месец. След това се качи на друг кораб с поклонници, плаващ към Пилиплок, на Зимроел. Беше сигурен, че дивият континент няма да го потиска с елегантност и съвършенство. Там имаше само осем или девет града, които едва ли бяха нещо повече от примитивни поселища в пустошта, обхващаща територията на целия континент. След като ги бе победил преди четири хиляди години, лорд Стиамот бе принудил метаморфите да се оттеглят именно там. Човек, уморен от цивилизацията, би могъл да възстанови душата си на такова място.

Нисмил очакваше, че Пилиплок е кална дупка, но за негова изненада това се оказа огромен, древен град, построен с математическа точност по някакъв влудяващо симетричен план. Стори му се грозен, а това не му вдъхваше спокойствие, така че той продължи нагоре по река Зимър. Премина покрай известния Ни-моя, чиято слава се носеше дори на Алханроел, но и там не спря. В един град на име Верф той импулсивно слезе от кораба и тръгна с нает фургон към горите на юг. Когато стигна толкова навътре, че вече не можеше да види и следа от цивилизацията, той спря и си построи колиба край един бърз тъмен поток. Това стана на третата година след като бе напуснал замъка Връхни. През целия път беше сам и бе разговарял с хора само по необходимост. Не бе рисувал въобще.

Едва тук Нисмил почувства, че започва да оздравява. Всичко наоколо беше непознато и прекрасно. На Върха климатът се регулираше изкуствено, царуваше безкрайна ароматна пролет, валежите падаха в определени интервали, фалшивият въздух беше чист и приятен. А тук се намираше в истинска влажна и дъждовна джунгла, където почвата беше мокра и податлива, където се стелеха мъгли и често валеше, където растенията никнеха безразборно, хаотично преплетени — в пълна противоположност с Толингарските градини. Ходеше почти без дрехи, с множество опити и грешки научи кои корени и плодове стават за ядене и си направи мрежа, с която да лови дългите, червеникави риби, които проблясваха над водата подобно на космически ракети. Ходеше с часове из джунглата, не само пленен от красотата и, но и изпитващ странна наслада от неувереността дали ще успее да намери обратния път. Често пееше — силно и с неравен глас. В замъка Връхни никога не беше пял. От време на време изваждаше платно с намерение да рисува, но винаги го оставяше настрана неизползвано. Съчиняваше безсмислени поеми — поредици звучни срички — и ги изпълняваше с напевен глас пред публиката си от високи дървета и преплетени храсти. Понякога се чудеше какво ли става в двора на лорд Триам, дали короналът е наел друг художник, за да нарисува нужните му картини и дали халатингите покрай пътя към Хай Морпин вече са разцъфтели. Но тези мисли го спохождаха рядко.

Загуби дирите на времето. Изминаха четири, пет, може би шест седмици преди да срещне първия метаморф.

Това стана на една мочурлива поляна на около две мили от колибата му нагоре по течението. Беше отишъл там за да събере малко от сочните алени луковици на калните лилии, които се бе научил да стрива и да изпича нещо подобно на хляб. Те се намираха дълбоко и много често трябваше да мушка ръката си чак до рамото в калта и да опипва наоколо с притисната към земята буза. Изправи се изпокалян и мръсен, стиснал шепа луковици и се стресна, когато видя съществото, което го наблюдаваше съвсем спокойно от десетина крачки разстояние.

Никога не беше виждал метаморф. Коренните жители на Маджипур отдавна бяха прогонени от основния континент Алханроел, където Нисмил бе прекарал живота си, но въпреки това той имаше представа как изглеждат и сега беше сигурен, че пред него стои метаморф — удивително висок, крехък, с жълтеникава кожа, с наклонени навътре очи, едва видим нос и жилава коса с бледозелен цвят. Около кръста му имаше само една препаска, на която висеше остър, къс нож от някакво полирано черно дърво. С някакво странно достойнство, метаморфът стоеше с един крак, увит около глезена на другия. Изглеждаше едновременно зловещ и внимателен, заплашителен и комичен. Нисмил реши да не се плаши.

— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да събирам луковици тук?

Метаморфът не отговори.

— Казвам се Терион Нисмил и си построих колиба надолу по реката. По-рано живеех в замъка Връхни и бях художник.

Метаморфът го гледаше безмълвно. На лицето му трепна някакво неразгадаемо изражение, след което той се обърна и изчезна грациозно в джунглата само за миг.

Нисмил сви рамене и продължи да рови за луковици. Седмица или две по-късно срещна още един метаморф, а може би беше същият, докато белеше кората на някакво растение, за да си направи капан за билантуни. Туземецът отново остана безмълвен, след като се появи като привидение и го заоглежда в същата поза на един крак. Нисмил се опита да завърже разговор, но още при първите му думи съществото се понесе към джунглата като някакъв дух.

— Чакай! — извика Нисмил след него. — Искам да поговоря с теб!

Но вече беше сам.

Няколко дни след това събираше дърва за огъня, когато отново усети, че някой го наблюдава. Този път веднага заговори:

— Улових билантун и ще го опека. Искаш ли да вечеряме заедно?

Метаморфът се усмихна — поне Нисмил взе това трепване на лицето за усмивка, макар че можеше да е всичко друго — и сякаш за да му отговори, за миг изненадващо се превърна в негово огледално копие — набит и мускулест, с дълбоки, пронизващи очи и дълга до раменете черна коса. Нисмил потрепери неудържимо и примигна, после се съвзе и се усмихна, като предпочете да възприеме тази мимикрия като някаква форма на комуникация и каза:

— Фантастично! Не мога да разбера как го правиш! — Той кимна. — Ела! Билантунът ще е готов след час и половина, а дотогава ще поговорим. Разбираш езика ни, нали?

Чувстваше се много странно да разговаря със същество досущ като него.

— Кажи нещо, а? Има ли наблизо селище на метаморфи? Пиуривари — поправи се той веднага, защото си спомни как метаморфите наричаха себе си. — А? Има ли много пиуривари наоколо в джунглата? — Нисмил отново направи подканящ жест. — Ела с мен до колибата ми и ще наклада огъня. Нямаш вино, предполагам? Това е единственото нещо, което ми липсва… Малко добро, силно вино, като това, което правят в Мулдемар. Сигурно повече няма да вкуся от него, но тук на Зимроел също има вино, нали? Е, ще кажеш ли нещо?

В отговор метаморфът само направи гримаса — може би искаше да имитира усмивка, но това изкриви второто лице на Нисмил по някакъв странен и чудат начин. След това само за миг прие нормалния си вид и се отдалечи.

Надяваше се, че след малко ще се върне с бутилка вино, но не го видя повече. „Странни същества — помисли си той. — Дали са се ядосали, че се заселих в територията им?“ Може би го следяха, страхувайки се, че е някакъв преден пост на неочаквана вълна от човеци заселници? Странно, но не изпитваше страх. Общото мнение за метаморфите беше, че са войнствени — наистина вдъхваха безпокойство, — чужди, неразбираеми. Много истории се разказваха за нападения на метаморфи над човешки поселища и не можеше да има съмнение, че променящите се питаят омраза към тези, които са дошли на техния свят и са ги прогонили в тези джунгли. Въпреки това Нисмил не изпитваше лоши чувства, никога не бе причинявал някому зло и просто искаше да го оставят да живее спокойно. Струваше му се, че по някакъв начин метаморфите ще се убедят, че не е техен враг, искаше му се да се сприятели с тях. След цялото това време, прекарано в самота, изпитваше нужда да поговори с някого, а не беше изключено размяната на мисли и идеи с тези странни същества да се окаже полезна. Дори би могъл да нарисува някого от тях. Напоследък се замисляше да се върне към изкуството си, да преживее отново момента на творчески екстаз, когато душата му преодолява разстоянието до психочувствителното платно и нанася върху него образите, които само той би могъл да създаде. Без съмнение сега беше много по-различен от нещастния човек, който живееше в замъка Връхни и тази разлика не можеше да не проличи в творбите му. През следващите няколко дни той репетираше специалната реч, с която трябваше да спечели доверието на метаморфите, да преодолее странната им стеснителност и деликатност, които пречеха на установяването на какъвто и да било контакт. „С времето — мислеше той — ще свикнат с мен, ще започнат да разговарят, да приемат поканите ми, да се хранят с мен и може би след това някой ще се съгласи да ми позира…“

Но в следващите дни не видя метаморфи. Скиташе из гората, вглеждаше се с надежда в гъсталаците и обвитите в мъгла горски пътеки, но не срещна никого. Реши, че е бил прекалено директен и ги е уплашил — но къде отиде прословутата им войснтвеност? Накрая спря да се надява, че ще се срещне с тях отново, а това беше смущаващо. Вече не изпитваше нужда от компания, но мисълта, че наблизо има интелигентни същества поддържаше у него чувство за самота, което не можеше да преодолее лесно.

Един влажен и топъл ден, няколко седмици след последната си среща с метаморфа, Нисмил плуваше в естествения вир, образувал се от свлекли се камъни, на около половин миля от колибата му надолу по течението. Изведнъж забеляза една слаба фигура, която се движеше бързо през гъстите храсталаци със сини листа край брега. Той изпълзя бързо от водата, като изподра коленете си в камънака.

— Чакай! — изкрещя с всички сили. — Моля те, недей… Не се страхувай! Не си отивай!

Фигурата изчезна, но Нисмил хукна след нея и не след дълго отново я зърна сред листака, облегнала се спокойно на едно голямо дърво с яркочервена кора.

Той спря изненадан, защото това не беше метаморф, а жена. Човек!

Беше стройна, млада и гола, с гъста кестенява коса, тесни рамене, малки високи гърди и искрящи весели очи. Изглеждаше, че никак не се бои от него — горски дух, на когото малката гонитба очевидно бе доставила удоволствие. Докато той я гледаше втрещен, тя го измери от горе до долу съвсем спокойно, разсмя се с ясен, звънлив смях и му каза:

— Целият си изподран! Не можеш ли да тичаш в гората малко по-внимателно?

— Не исках да си отидеш.

— О, нямаше да отида далеч. Знаеш ли, преди да ме забележиш аз дълго те наблюдавах. Ти си мъжът от колибата, нали?

— Да. А ти… Къде живееш?

— Тук и там — отвърна тя шеговито.

Нисмил я гледаше захласнат. Красотата и го радваше, липсата на всякакъв свян го изумяваше. „Сякаш е халюцинация — мислеше той. — Откъде се взе? Какво правеше това човешко същество — без дрехи и само̀ — в тази джунгла?“

Човешко същество?

„Разбира се, че не!“ — даде си сметка Нисмил и изведнъж се натъжи като дете, което е получило някакво желано съкровище насън, но със събуждането си е разбрало тъжната истина. Спомни си с каква лекота метаморфът се бе преобразил в самия него и се замисли над мрачната възможност — това беше някакъв фокус, някакъв маскарад. Вгледа се напрегнато в жената, търсейки признак за същността и — трепване на лицето, някакво движение на острите като бръснач скули или наклонените и очи. По всичко приличаше на човек, но все пак… Беше невероятно да срещне тук някого от своята раса — по-скоро тя беше метаморф, измамник…

Не искаше да повярва в това. Реши да приеме евентуалната измама като се остави да бъде заблуден с надеждата, че по този начин ще я предизвика да се превърне в това, което е.

— Как се казваш? — попита той.

— Сарис. А ти?

— Нисмил. Къде живееш?

— В гората.

— Значи недалеч от тук има човешко селище?

Тя сви рамене.

— Живея сама.

Жената се приближи към него — той усети как мускулите му се свиват, как нещо пари в стомаха му и сякаш кожата му гореше — и докосна с върховете на пръстите си драскотините върху раменете и гърдите му.

— Не те ли боли?

— Малко. Трябва да се измия.

— Хайде, ела да се върнем при вира. Знам по-добър път от този, по който тръгна ти. Следвай ме!

Тя разгърна някаква избуяла папрат и се откри тясна, добре утъпкана пътека. Побягна грациозно по нея, а той хукна подире и, възхитен от лекотата на движенията и, от играта на мускулите на гърба и бедрата и. Хвърли се във вира миг след нея. Хладната вода облекчи изподраната му кожа. Когато излязоха, той вече копнееше да я прегърне, но не посмя. Легнаха на обраслия с мъх бряг. В очите и се появи дяволито пламъче.

— Колибата ми не е далеч — каза той.

— Зная.

— Искаш ли да дойдеш там?

— Някой друг път, Нисмил.

— Добре. Някой друг път.

— Откъде си? — попита тя.

— Роден съм близо до замъка Връхни. Знаеш ли къде е това? Бях художник в двора на коронала. Рисувам с душа. Знаеш ли как става? Прави се с ума и с психочувствително платно… Мога да ти покажа. Мога да те нарисувам, Сарис. Най-напред се вглеждам в обекта и го възприемам с цялата дълбочина на съзнанието си, след това изпадам в транс, почти като сън наяве, превръщам видяното в нещо свое и го нанасям върху платното. Само за миг улавям същността на обекта и я пренасям върху картината… — Той замълча. — Бих ти показал най-доброто, на което съм способен, като те нарисувам.

Сякаш не го бе чула.

— Би ли искал да ме докоснеш, Нисмил?

— Да, много!

Гъстият тюркоазен мъх беше като килим. Тя се претърколи към него, той вдигна ръка към тялото и, но се поколеба, защото беше сигурен, че е метаморфка, която играе с него някаква перверзна игра и наследството на хилядите години борба и ненавист изплуваха в съзнанието му. Той се ужаси при мисълта, че когато я докосне, тя ще се окаже лепкава и противна, каквито си мислеше, че са метаморфите, или в мига, в който я прегърне, щеше да се превърне в нещо друго. Очите и бяха затворени, устните леко разделени, езикът и се показваше и прибираше като на змия — тя чакаше. Той се застави да погали гърдата и, но плътта и беше топла и податлива, като на нормална млада жена, доколкото можеше да си спомни след толкова години самота. Тя простена леко и се притисна в него. За миг във въображението му се появи гротескната фигура на метаморф — ъгловат, с дълги крайници и без нос, — но той прогони мисълта трескаво и се отдаде изцяло на гъвкавото и жизнено тяло в ръцете си.

Дълго време след това те лежаха неподвижно, един до друг, с вплетени ръце, без да говорят. Дори когато заваля лек дъжд, те не помръднаха и оставиха капчиците да измият потта от телата им. Най-накрая Нисмил отвори очи и видя, че тя го наблюдава с нескрито любопитство.

— Искам да те нарисувам — каза той.

— Не.

— Не сега, утре. Ще дойдеш в колибата ми и…

— Не!

— Не съм рисувал от години. За мен е важно да започна отново. И много искам да нарисувам теб.

— А аз много искам да не ме рисуваш — отвърна тя.

— Моля те.

— Не — каза тя тихо, отдръпна се и се изправи. — Рисувай джунглата, вира. Не мен. Нали няма, Нисмил? Нали?

Той сви рамене тъжно в знак на съгласие.

— Сега трябва да тръгвам — каза Сарис.

— Ще ми кажеш ли къде живееш?

— Вече ти казах. Тук и там. В гората. Защо все това ме питаш?

— Искам да мога да те открия отново. Ако изчезнеш, как ще знам къде да те търся?

— Аз знам къде да те намеря, това е достатъчно — отговори тя.

— Ще дойдеш ли при мен и утре?

— Мисля, че да.

Той улови ръката и и я притегли към себе си, но сега тя изглеждаше колеблива, далечна. Тайнствеността и го измъчваше. Всъщност не му беше казала нищо, освен името си. Беше му много трудно да повярва, че тя живее самотно в джунглата и скита където и попадне. От друга страна му се струваше невъзможно да не разбере, ако наблизо има човешко селище. Най-вероятното обяснение бе, че тя е от променящите се, впуснала се поради някаква неведома причина в приключение с човек. Колкото и да се мъчеше да отхвърли тази мисъл, струваше му се, че тя е най-близо до истината. Но тя приличаше на човек, държеше се като човек, когато я докосваше, не можеше да долови никаква разлика. До каква степен метаморфите можеха да се преобразяват? Изпитваше желание да я попита направо дали подозренията му са основателни, но знаеше, че би било глупаво — досега не бе отговорила на нито един от въпросите му, та точно на този ли? Замълча. Тя изтегли внимателно ръката си, присви устни като за целувка, разтвори папратта и изчезна.

Целия следващ ден Нисмил чакаше в колибата си. Тя не се появи, но това не го изненада. Срещата им беше някакъв сън, фантазия, събитие отвъд времето и пространството. Не се надяваше да я види отново. Надвечер извади едно платно от пакета, който бе взел със себе си и реши да се опита да нарисува гледката пред колибата си при спускащия се здрач, придаващ червеникъв оттенък на въздуха. Остана загледан дълго време — проучваше вертикалните линии на дърветата, издигащи се перпендикулярно над гъстите, отрупани с жълти плодове храсти. Най-накрая поклати глава и прибра платното — в този пейзаж нямаше нищо, което си заслужаваше да бъде уловено и предадено от изкуството му. Реши на следващата сутрин да отиде на едно място оттатък поляната, където имаше скала, от чиито пукнатини бяха покарали растения със сочни червени плодове. „Може би е по-обещаващ пейзаж“ — помисли си той.

Но и тогава намери претекст да не тръгне веднага, а когато бе готов, вече бе станало пладне и реши, че е твърде късно. Вместо това започна да работи в малката си градинка — беше засадил някои от растенията, чиито листа и плодове ставаха за ядене — и това му отне часове. Късно следобед в гората падна млечнобяла мъгла. Не бяха изминали и няколко минути след като се прибра в колибата си и на вратата се почука.

— Бях престанал да се надявам — каза и той.

Челото и веждите на Сарис бяха покрити с капчици влага. „От мъглата е — помисли си той. — Или може би е танцувала по пътя до тук.“

— Обещах ти да дойда — каза тя тихо.

— Вчера.

— Днес е вчера — засмя се тя и извади изпод робата си една бутилка. — Обичаш ли вино? Намерих малко. Трябваше да отида далеч, за да го взема. Вчера.

Беше младо, сивкаво на цвят вино, което щипеше езика, защото беше газирано. На бутилката нямаше етикет, но той реши, че е някакво зимроелско вино, непознато в замъка Връхни. Изпиха всичкото — той малко повече от нея, защото тя непрекъснато пълнеше чашата му, а после излязоха навън, за да се любят върху хладната влажна земя край потока. След това заспаха. Беше вече нощ, когато тя го събуди и го заведе в леглото му. До сутринта останаха прегърнати и когато изгря слънцето, Сарис не прояви желание да си тръгне. Отидоха до вира, за да поплуват. Любиха се отново на тюркоазения мъх, после тя го заведе при гигантското дърво с червена кора, където я бе срещнал и му посочи огромния кръгъл плод, няколко метра в диаметър, който се бе откъснал от клоните му. Нисмил го погледна недоверчиво. Плодът се бе разцепил и вътре се виждаше червена пихтиеста маса, осеяна с големи, блестящи, черни семки.

— Това е дуика — обясни тя. — Ще ни опие.

Съблече робата си и уви в нея няколко големи парчета от плода, които занесоха в колибата. Ядоха цяла сутрин. През по-голямата част от следобеда пяха и се смяха, а за вечеря изпекоха малко риба, уловена с мрежата на Нисмил. По-късно, когато лежаха един до друг с хванати ръце, тя му зададе хиляди въпроси за миналия му живот, за картините му, за детството му, за пътешествията му, за замъка Връхни и петдесетте града около него, за шестте реки, за двора на лорд Триам. Въпросите го засипваха един след друг като порой — всеки следващ идваше, преди да се е справил с предишния. Любопитството и беше неизчерпаемо, но му помагаше да потисне неговото, защото макар и да искаше да научи много неща за нея — всичко, — просто нямаше как да я попита. И по-добре, защото се съмняваше, че ще му отговори.

— Какво ще правим утре? — попита тя най-накрая.

Така станаха любовници. Не правеха нищо друго, освен да ядат, да плуват, да се прегръщат и да поглъщат от опияняващия плод на дуиковото дърво. Нисмил престана да се безпокои, че тя ще изчезне неочаквано, както се бе появила. Пороят на въпросите и секна след известно време, но въпреки това той реши да не я разпитва и да остави тайните и неразгадани.

Не можеше да се отърве от мисълта, че е метаморф — това го смразяваше, — че красотата и е лъжа, че зад нея се крие гротескно и чуждо същество… Особено когато прокарваше ръка по хладната кожа на бедрата и гърдите и. Непрекъснато се бореше с подозренията си, но въпреки всичко те не го оставяха. В тази част на Зимроел нямаше човешки селища, а му се струваше съвсем невероятно това момиче да е решило, както и той, да живее съвсем само в джунглата като отшелник. Много по-вероятно беше да е родена по тези места, да е една от многото променящи се, които се промъкваха като призраци през влажните гори наоколо. Когато Сарис спеше, понякога я наблюдаваше на слабата светлина на звездите, за да види дали човешката и форма няма да се промени. Но тя оставаше същата.

За метаморфите не бе характерно да търсят човешка компания или да проявяват положително отношение към хората. За повечето жители на Маджипур те бяха нереални, легендарни духове, останали от отминала епоха. Какво би накарало една от тях да го потърси, да му предложи толкова съвършена имитация на любовта, да полага такива усилия, за да даде светлина на дните му и живот на нощите му? В моменти на параноя той си представяше как Сарис в тъмнината приема истинската си форма, как се изправя над него докато спи и забива блестящия си нож в гърлото му — отмъщение за престъпленията на предците му. Какво безумие бяха всички тези фантазии! Ако искаха да го убият, не беше необходимо да устройват такъв сложен театър.

Да повярва, че тя е метаморф му се струваше също толкова трудно, колкото да повярва, че не е.

За да се отърве от тези мисли, реши отново да се заеме с изкуството си. В един необикновено ясен и слънчев ден той взе едно ново платно и тръгна със Сарис към скалата с червените плодове. Тя го гледаше захласната, докато се приготвяше.

— И рисуваш изцяло с ума си, така ли?

— Изцяло. Най-напред поемам пейзажа с душата си, после го преобразувам, подсилвам и композирам, после… Ще видиш сама.

— Може ли да гледам? Няма ли да ти попреча?

— Не, разбира се.

— Но ако нечий друг ум се намеси в картината…

— Това не може да се случи. Тези платна са предназначени специално за мен.

Той примижа, прецени разстоянието, направи няколко крачки вляво, после вдясно. Гърлото му беше пресъхнало, а ръцете му трепереха. От последния път, когато бе правил това, бе минало толкова много време… Все още ли притежаваше дарбата? А техниката? Той намести платното и го докосна предварително с ума си. Пейзажът беше добър — жив, чудноват, със силни цветови контрасти, с нелеки композиционни проблеми. Масивната скала, странните растения с месестите червени плодове и малки листенца, омекотената от гората слънчева светлина… Да, щеше да стане. Самата гледка до голяма степен му помагаше да претвори върху платното гъстата джунгла, това място с променящи се форми…

Той затвори очи. Изпадна в транс и предаде картината върху платното.

Сарис възкликна изненадано.

Нисмил почувства как по цялото му тяло избива пот — той се олюля и се помъчи да поеме въздух. След малко се успокои и погледна картината.

— Колко е красиво! — прошепна Сарис.

Но това, което видя, го накара да потрепери — криволичещи диагонали, размазани и неясни цветове, натежало нечисто небе, увиснало на странни кълба над хоризонта. Беше далеч от пейзажа, който се бе опитал да улови и което бе по-лошо — нямаше нищо общо с творбите на Терион Нисмил. Това беше една тъмна и потискаща картина, опорочена от непредвидена дисхармония.

— Не ти ли харесва? — попита го тя.

— Не е това, което исках да бъде.

— Дори и така да е… Колко чудесно е, че можеш да рисуваш по този начин… И колко е хубава…

— Мислиш ли, че е хубава?

— Да, разбира се! Ти не мислиш ли така?

Той се вгледа в нея. Това нещо? Хубаво? Тя или го ласкаеше, или просто не познаваше преобладаващите вкусове. А може би искрено харесваше творбата му? Тази странна, изтерзана картина, тази мрачна и чужда работа…

Чужда.

— Не ти харесва — каза тя.

— Не съм рисувал почти четири години. Може би трябва да започна по-бавно, за да мога да възвърна умението си…

— Аз развалих картината ти — каза Сарис.

— Ти? Не бъди глупава!

— Моят ум се е намесил… Моят поглед върху нещата…

— Казах ти, че тези платна са предназначени специално за мен. Може да съм сред хиляда души и те с нищо не могат да повлияят на картината ми.

— Сигурно съм те разсеяла. Или някак си съм отклонила вниманието ти.

— Глупости!

— Ще се поразходя. Нарисувай още една, докато ме няма.

— Не, Сарис. Тази е чудесна. Колкото повече я гледам, толкова повече ми харесва. Хайде, да се прибираме. Ще поплуваме, ще хапнем малко дуика и ще се любим. Искаш ли?

Той свали платното от триножника и го нави. Но думите и го бяха впечатлили повече, отколкото му се искаше. Без съмнение в картината бе влязло нещо непознато. Дали тя не бе успяла някак си да му повлияе, невидимата и душа на метаморф да е объркала духа му с излъчването си, да е смутила импулсите на ума му с чужди оттенъци?

Тръгнаха покрай потока мълчаливи. Когато стигнаха до поляната с калните лилии, където Нисмил бе видял метаморфа за първи път, той изведнъж каза:

— Сарис, трябва да те попитам нещо.

— Да?

Вече не можеше да спре.

— Ти не си човек, нали? Ти всъщност си метаморф.

Тя се вгледа в него с широко отворени очи, по бузите и плъзна червенина.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна.

— Аз? Метаморф? — Тя се засмя, но не много убедително. — Що за безумно хрумване?

— Отговори ми, Сарис. Погледни ме в очите и ми отговори.

— Глупаво е, Терион.

— Моля те, отговори ми!

— Искаш да ти докажа, че съм човек. Как бих могла?

— Просто ми кажи, че си човек.

— Човек съм — отговори тя.

— Мога ли да ти вярвам?

— Не зная. Можеш ли наистина? Чу моя отговор. — В очите и проблесна весело пламъче. — Не ти ли приличам на човек? Не се ли държа като човек? Имам ли вид на имитация?

— Може би не съм в състояние да разбера разликата.

— Защо мислиш, че съм метаморф?

— Защото в тази джунгла живеят само метаморфи — отговори той. — Струва ми се… логично. Въпреки че… отгоре на всичко… — той се поколеба. — Слушай, аз получих отговор на въпроса си. Той наистина беше глупав и искам да не говорим повече за това. Съгласна ли си?

— Колко си странен! Сигурно си ми ядосан! Мислиш, че съм развалила картината ти.

— Не е така.

— Никак не умееш да лъжеш, Терион.

— Добре. Нещо наистина развали картината ми, но не знам какво е то. Това не е картината, която исках да нарисувам.

— Тогава направи друга.

— Ще направя. Искам да нарисувам теб, Сарис.

— Казах ти, че не искам да ме рисуваш.

— Имам нужда да го направя. Искам да видя какво има в душата ми, а единственият начин да го направя е…

— Нарисувай дуиковото дърво, Терион. Или колибата.

— А защо не теб?

— Чувствам се неудобно…

— Това не е истина. Какво може да стане, ако те нарисувам?

— Моля те, Терион!

— Да не би да се боиш, че на платното ще излезеш по начин, който не ти харесва? Това ли е? Боиш се, че ако те нарисувам, ще получа други отговори на въпросите си, нали?

— Моля те!

— Искам да те нарисувам.

— Не!

— Тогава ми обясни защо.

— Не мога — отговори тя.

— Значи не можеш да ми откажеш. — Той извади ново платно от торбата си. — Ето тук, на поляната. Отиди до потока, Сарис. Ще свърша само за миг.

— Не, Терион!

— Сарис, ако наистина ме обичаш, ще ми позволиш да те нарисувам.

Това беше груб шантаж и той се засрами, че прибягна до него. Тя се ядоса, защото забеляза в очите и остър блясък, какъвто досега не беше виждал. Гледаха се дълго.

Най-накрая тя каза със студен, равен глас:

— Не тук, Терион. Щом настояваш, ще ти позволя да ме нарисуваш при колибата.

По пътя до там не разговаряха.

Струваше му се, че е наложил волята си със сила, че е извършил нещо като изнасилване и му се щеше да се откаже. Но съзнаваше, че хармонията в отношенията им никога нямаше да се върне, поне да получи отговор на въпросите си. Той се зае смутено с подготовката на платното.

— Къде да застана? — попита тя.

— Където и да е — край потока, край колибата, — все едно.

С бавна, отпусната походка тя се запъти към колибата. Той кимна обезсърчено и се приготви. Сарис го гледаше гневно. Очите и бяха пълни със сълзи.

— Обичам те! — каза той неочаквано и изпадна в транса си. В последния миг забеляза, че тя променя стойката си, изправя раменете си, усмихва се, очите и отново се изпълват със светлина.

Когато отново отвори очи, картината беше готова, а Сарис го гледаше, застанала край вратата на колибата.

— Как е? — попита го тя.

— Ела и виж сама!

Тя се приближи. Двамата разгледаха заедно картината и след малко Нисмил я прегърна. Сарис потрепери и се притисна до него.

На картината беше изобразена жена с човешки очи и с уста и нос на метаморф. Фонът беше изпълнен с криви оранжеви, червени и розови ивици.

— Сега вече знаеш това, което искаше — каза му тя.

— Ти ли беше там, на поляната?

— Да.

— А защо?

— Стори ми се интересен, Терион. Исках да науча всичко за теб. Никога не бях виждала същество като теб.

— Все още не мога да повярвам — прошепна той.

Тя посочи картината.

— Това не е ли достатъчно?

— Не, не.

— Вече знаеш отговора.

— Зная, че си човек. Картината лъже.

— Не, Терион.

— Докажи ми. Промени се отново, още сега. — Той я пусна и отстъпи назад. — Направи го! Промени се!

Тя го погледна тъжно. После, почти веднага се преобрази в негово копие, така, както бе направила преди — окончателното доказателство, отговорът, който не желаеше да му даде. По кожата на лицето му един мускул заигра като обезумял. Гледаше я без да мигне, а тя се преобрази още веднъж, този път в нещо ужасяващо и чудовищно — кошмарно пъпчиво кълбо с отпусната кожа, очи като чинии и крив клюн. След това в истинския си вид — по-висока от него, с хлътнал гръден кош и безизразно лице… Накрая отново стана Сарис с буйната кестенява коса, деликатните ръце, твърдите, силни бедра.

— Не — каза той. — Не това. Не искам повече фалш.

Тя отново се превърна в метаморф.

Нисмил кимна.

— Да, по-добре е. Бъди такава! Така си по-красива.

— Красива? Терион?

— Разбира се. Заблудата винаги е грозна.

Той улови ръката и. Имаше шест пръста — много дълги и тънки,без нокти и без видими стави. Кожата и беше лъскава като коприна и на пипане далеч не беше това, което очакваше. Той прокара ръка по слабото и, почти безплътно тяло. Тя стоеше неподвижно.

— Ще трябва да си отида — каза тя накрая.

— Остани и живей с мен!

— Дори и сега?

— Дори и сега! И в истинския си вид.

— Все още ли ме желаеш?

— Много — отговори той. — Ще останеш ли?

— Когато за първи път дойдох при теб, беше, за да те наблюдавам — каза тя. — Исках да те проуча, да си поиграя с теб. Дори да ти се подиграя и да те оскърбя. Ти си от враговете ни, Терион. Твоята раса винаги ще бъд наш враг. Но когато заживяхме заедно, разбрах, че няма причина да те мразя. Не и теб. Като индивид, разбираш ли?

От странните чужди устни идваше гласът на Сарис. „Колко странно — мислеше той. — Като в някакъв сън.“

— Прииска ми се да съм с теб — не спираше тя. — Играта да продължи вечно, разбираш ли? Но се оказа, че трябва да свърши. И въпреки това все още искам да съм с теб.

— Остани, Сарис.

— Само ако наистина го желаеш.

— Казах ти вече.

— И не се ужасяваш от мен?

— Не.

— Нарисувай ме пак, Терион. Докажи ми любовта си върху платното и аз ще остана.

Той я рисуваше всеки ден, докато не му останаха платна. После окачи картините в колибата — Сарис при дуиковото дърво, Сарис на поляната, Сарис на фона на млечнобялата мъгла привечер, Сарис и залеза, на пурпурен фон. Не успя да си направи нови платна, макар че се опита. Всъщност това нямаше голямо значение. Тръгнаха на дълги разходки надолу покрай потока и навътре в джунглата. Тя му показваше непознати дървета и животни — зъбатите гущери и заравящите се в пръстта златисти червеи, зловещите, тъжни аморфиботи, проспиващи дните си в калните езера. Не говореха много — времето за въпроси бе минало и повече нямаше нужда от думи.

Дните се сляха, седмиците — също. В тази земя без сезони бе трудно да се прецени колко време е минало. Може би месец, може би шест. Не срещнаха никой друг. Тя му каза, че джунглата е пълна с метаморфи, но че се държат настрана и се надява да ги оставят намира завинаги.

Един влажен следобед той отиде, за да провери капаните си и когато се върна след около час, веднага усети, че нещо не беше наред. Когато се приближи до колибата, видя четирима метаморфи. Беше сигурен, че сред тях е и Сарис, но не можеше да я разпознае.

— Чакайте! — извика той, когато минаха покрай него. — Какво искате от нея? Пуснете я! Кои са тези? Какво искат?

Само за миг единият метаморф трепна и той видя момичето с кестенявата коса, но наистина само за миг. После четиримата се отдалечиха плавно като призраци и изчезнаха в джунглата. Дъждът се усили, спусна се гъста мъгла и вече не се виждаше нищо. Нисмил спря в края на разчистеното място и напрегна слух, за да долови някакъв глас в шума на дъжда и бълбукането на потока. Стори му се, че чува плач и вик на болка, но това можеше да е някой от многобройните звуци на джунглата. Беше безпредметно да се опитва да последва метаморфите в гъстата, непрогледна мъгла.

Повече никога не видя Сарис, нито пък друг метаморф. Известно време се надяваше да се натъкне на променящи се в гората и те да го убият с полираните си дървени ножове, защото самотата беше станала нетърпима. Но това не се случи и когато си даде сметка, че живее сякаш под карантина — изолиран не само от Сарис, ако все още беше жива, но и от всички останали живи същества, — той реши, че повече не може да остане в колибата край потока. Прибра картините си, внимателно разглоби колибата и се отправи на дългото и опасно пътешествие към цивилизацията. Пристигна в подножието на замъка Връхни една седмица преди петдесетия си рожден ден. Разбра, че докато го е нямало лорд Триам е станал понтифекс, а неговото място е заел лорд Вилдивар, който не хранеше особени симпатии към изкуствата. Нисмил нае едно ателие — на брега на реката Стий — и отново започна да рисува. Работеше само по памет — картините му представляваха смущаващи, мрачни сцени от живота в джунглата, често се появяваха метаморфи. Това естествено не се хареса на веселия и безгрижен маджипурски свят и в началото почти нямаше купувачи. Но те привлякоха вниманието на херцог Кюраин, който бе започнал да се отегчава от слънчевото спокойствие и перфектните пропорции. Подкрепено от него, творчеството на Нисмил стана популярно и модерно и в последните години от живота му се купуваше всичко, което бе нарисувал.

Имитираха го масово, макар и без успех — творбите му станаха обект на множество критически есета и биографични проучвания.

— Работите ти са неспокойни и странни — каза му веднъж един критик. — Да не би да си измислил някакъв начин да използваш сънищата си?

— Рисувам само по памет — отвърна Нисмил.

— И тази памет ти причинява болка, ако позволиш да кажа това.

— Ни най-малко — отговори Нисмил. — Целта на всички мои работи е да пресъздам времето на радост, любов и щастие — най-ценния момент от живота ми.

Той се вгледа покрай събеседника си в далечните мъгли — гъсти и меки като въ̀лна, — които се стелеха сред високите тънки дървета, оплетени с лиани.

3.

В компанията на архиреджиманд Голатор Лазгия Декерет откри, че животът в Толагхай може и да не е толкова потискащ, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тя го върна в странноприемницата с флотер — той забеляза отвращението и от мястото — и му каза да си почине, да се измие и да е готов след час. Беше се спуснал медночервеникав здрач и когато измина уреченото време, небето вече бе напълно черно и само няколко непознати съзвездия прорязваха следи в него, а близо до хоризонта едва се виждаха полумесеците на двете луни. Тя беше съвсем точна. Вместо официалната рокля беше облякла някаква прилепнала мрежеста материя и изглеждаше неотразимо привлекателна. Всичко това озадачи Декерет. Да, той бе получил своя дял от успеха сред жените, но точно към тази не бе проявил никакъв интерес — само най-официално уважение. Въпреки това беше ясно, че тя се готви за интимни преживявания. Защо? Със сигурност не заради физическите му качества, доброто му образование или за някаква възможна политическа услуга, която би могъл да и направи. Но не виждаше някакво друго рационално обяснение. Освен едно — че това беше вмирисано, затънтено място, където животът е отегчителен и неприятен, а той е млад чужденец, който би могъл да дари една жена, също млада, с малко удоволствие. Това го караше да се чувства експлоатиран, но иначе не виждаше нищо лошо. След месеците, прекарани на кораба, той самият беше готов да поеме известен риск в името на удоволствието.

Вечеряха в някакъв частен клуб в покрайнините на града. Градината беше елегантно украсена с великолепни растения от Стойензар, както и с други цъфтящи чудеса и Декерет започна да изчислява каква ли част от скромните водни запаси на Толагхай отиваха за поддържането само на тази градина. На другите маси — на големи разстояния една от друга, седяха местни хора с елегантни костюми. Голатор Лазгия кимна на няколко от тях, но никой не се приближи, нито пък някой го заоглежда с прекалено любопитство. Откъм сградата лъхаше хладен освежителен ветрец — първият, който усещаше от седмици насам — сякаш от някаква чудодейна машина, братовчедка на устройствата, които създаваха прекрасната атмосфера в замъка Връхни. Вечерята беше чудесна — леко ферментирали плодове и крехко филе от някаква бледозелена риба, придружени от прекрасно, сухо амбълморнско вино — както на него му се стори — от самите покрайнини на замъка Връхни. Тя пиеше свободно — той също. Скоро очите им светнаха и ги обзе оживление. Хладният, официален тон, с който разговаряха в кабинета и изчезна. Той научи, че тя е с девет години по-възрастна от него, че е родена във влажния, покрит със сочна растителност Нарабал на западния континент, че е започнала да работи в понтификата още съвсем млада и че е изпратена на Сувраел преди десет години, като с възкачването на Конфалум е заела високия административен пост в Толагхай.

— Харесва ли ти тук? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Свиква се.

— Съмнявам се, че бих могъл. За мен Сувраел е място на мъките, нещо като чистилище.

Голатор Лазгия кимна.

— Точно така.

В очите и проблесна пламъче, предназначено за него. Той не посмя да поиска повече обяснения, но чувстваше, че помежду им има много общи неща.

Декерет напълни чашите още веднъж и си позволи да поеме риска на една спокойна, уверена усмивка.

— А ти за да се пречистиш ли дойде? — попита го тя.

— Да.

Тя посочи избуялата растителност, празните бутилки, скъпите прибори, полуизядените деликатеси и каза:

— Значи започваш зле.

— Уважаема милейди, тази вечеря не влизаше в плановете ми.

— Нито пък в моите. Но Божественият предлага, а ние приемаме — нали така? — Тя се наведе към него. — Какво ще предприемеш сега? Пътуването до Нату Горвину?

— Струва ми се доста дълго пътуване.

— Тогава направи каквото ти казвам. Остани в Толагхай докато ти омръзне, след това се върни в Кхинтор и предай доклада си — така ще е най-добре за всички.

— Не. Трябва да вляза във вътрешността.

На лицето и се появи подигравателно изражение.

— Каква самоотверженост! И как ще го направиш? Казах ти, че пътищата оттук за затворени.

— Спомена пътя през прохода Кхулаг… Това, че не се използва не е толкова опасно, колкото пясъчните бури или бандите променящи се. Може би ще мога да наема водач, който да ме преведе оттам.

— През пустинята?

— Щом се налага.

— Пустинята е обладана от духове — каза тя небрежно. — Забрави тази идея. Повикай келнера. Свършило е виното ни.

— Струва ми се, че пих достатъчно, милейди.

— Тогава ела — ще отидем на друго място.

Излизането от хладната градина навън в сухия, горещ нощен въздух на улицата му подейства като шок, но те веднага се качиха във флотера и не след дълго пристигнаха в друга градина — този път в двора на официалната и резиденция. Имаше и басейн. Тук нямаше климатични машини за въздуха, но Голатор Лазгия разполагаше с друга възможност — тя се измъкна от роклята си и влезе в басейна. Стройното и, гъвкаво тяло проблесна за миг в светлината, след това тя се гмурна, плъзна се под повърхността, почти без да се чуе плисък на вода, и му махна да я последва.

Малко по-късно започнаха да се прегръщат на една морава от окосена мека трева с широки листа. Това беше колкото правене на любов, толкова и борба — тя го стискаше с дългите си мускулести крака, опитваше се да хване ръцете му, търкаляше се заедно с него, а той се чудеше на силата и и на игривата жестокост на движенията и. Но когато престанаха да се проучват един-друг, движенията им станаха по-хармонични. Тази нощ беше изтощителна, почти без сън.

Зората беше изумителна — без никакъв предварителен признак, като някаква експлозия, слънцето изведнъж се появи на небето и започна да обгаря околните хълмове с лъчи гореща светлина.

Лежаха отпуснати и изтощени. Декерет се обърна към нея — на дневната светлина видът и не беше толкова момичешки, колкото под звездите — и изведнъж каза:

— Кажи ми още нещо за тази обладана от духове пустиня. Какво представляват те?

— Колко си упорит!

— Кажи ми!

— Това са духове, които могат да влязат в сънищата ти и да ги откраднат. Ограбват радостта от душата ти и оставят там само страх. Денем пеят в далечината и те объркват, карат те да се отклониш от пътя с музиката и дрънкането си.

— И смяташ, че ще повярвам?

— През последните години много от влезлите в пустинята загинаха там.

— Заради духовете, крадци на сънища?

— Така се говори.

— Когато се върна в замъка Връхни, ще има какво да разказвам в такъв случай.

— Ако изобщо се върнеш.

— Ти каза, че не всички, които са тръгнали през пустинята са умрели. Все някой се е върнал, за да разкаже. Ето защо, смятам да наема водач и да поема риска да се срещна с духовете.

— Никой няма да тръгне с теб.

— Тогава ще тръгна сам.

— И ще умреш. — Тя погали силните му ръце и започна да мърка като котенце. — Толкова ли държиш да умреш млад? От смъртта няма полза. Тя няма стойност. Каквото и успокоение да търсиш, то не е успокоението на гроба. Остани тук при мен.

— Можем да тръгнем заедно.

Тя се засмя.

— Мисля, че не.

Декерет си даде сметка, че това е лудост. Съмняваше се в приказките и за духове и крадци на сънища, освен ако това не беше някакъв трик на вечно бунтуващите се метаморфи, но дори и това му се виждаше невероятно. Може би бе измислила цялата тази опасност, за да го задържи по-дълго в Толагхай? Това го ласкаеше, но не му помагаше да изпълни задачата си. От друга страна, тя беше права, че смъртта е безполезна форма на изкупление. Приключенията му на Сувраел щяха да имат някакъв смисъл, само ако останеше жив.

Голатор Лазгия го дръпна, за да се изправи на крака. Изкъпаха се в басейна, след това тя го въведе в дома си — най-хубавото жилище, което беше виждал след замъка Връхни — и му предложи закуска от плодове и сушена риба.

Неочаквано, по средата на яденето, тя попита:

— Наистина ли трябва да отидеш във вътрешността?

— Чувствам някаква вътрешна нужда да го направя.

— Добре. В Толагхай има един мошеник, който често преминава през прохода Кхулаг, поне така твърди. Все още е жив. За една кесия, пълна с рояли, ще се съгласи да те преведе. Казва се Барджазид. Ако желаеш, ще го повикам и ще го помоля да ти помогне.

4.

„Мошеник“ наистина бе подходяща дума за Барджазид. Той беше слаб, дребен човек с непочтен вид, облечен със стара, износена, кафява роба, с протрити кожени сандали и с огърлица от лошо подбрани кости от морски дракон около врата. Устните му бяха тънки, очите му светеха с трескав пламък, а кожата му беше станала почти напълно черна от слънцето в пустинята. Той се вгледа в Декерет, сякаш преценяваше колко тежи кесията му.

— За да те преведа — каза Барджазид с глух, но не и немощен глас, — трябва да подпишеш декларация, с която ме освобождаваш от отговорност пред наследниците си, в случай че умреш.

— Нямам никакви наследници — отговори Декерет.

— Все пак имаш някакви близки. Не искам баща ти или сестра ти да ме замъкне в съда, защото си загинал в пустинята.

— Ти загивал ли си в пустинята досега?

Барджазид го изгледа озадачен.

— Що за абсурден въпрос?

— Ти ходиш в пустинята — продължи да упорства Декерет — и се връщаш жив, нали така? Значи добре владееш занаята си, ще успееш и този път, а заедно с теб — и аз. Ще правя това, което правиш ти и ще ходя там, където ходиш ти. Ако оцелееш, ще оцелея и аз. Ако умра, ти също ще умреш, така че близките ми няма да имат към кого да предявят претенции.

— Аз мога да устоя на силата на крадците на сънища — каза Барджазид. — Убеден съм в това, защото съм бил в пустинята десетки пъти. Откъде си сигурен, че и ти ще можеш?

Декерет си наля още от предложния му чай — силна и ароматна течност, приготвена от някакво тукашно растение. Двамата седяха върху купчини от животински кожи в миришещата на плесен задна стаичка на магазина, чийто собственик бе синът на брата на Барджазид. Родът им изглежда беше голям. Декерет замислено отпи от ароматния горчив чай и след малко попита:

— Какви са тези крадци на сънища?

— Не знам.

— Може би са променящи се?

Барджазид сви рамене.

— Не са си направили труда да ми покажат родословното си дърво. Променящи се, гхайроги, вруни, човеци… откъде да знам? В сънищата всички гласове са еднакви. В пустинята наистина има скитащи племена променящи се. Някои от тях са войнствени и обичат да пакостят… Може би успяват да проникват в сънищата, както умеят да променят формата си… Може и да греша.

— Но след като са затворили два от трите пътя към вътрешността, значи силите на коронала трябва да се намесят.

— Това не е моя работа.

— Променящите се са подчинена раса. Те не трябва да нарушават ритъма на живота на Маджипур.

— Ти реши, че крадците на сънища са метаморфи — отбеляза Барджазид кисело. — Аз самият не съм развивал подобна теория. Няма значение кои са те. Важното е, че заради тях земите отвъд прохода Кхулаг са опасни за пътуване.

— Тогава защо ходиш там?

— Не мисля, че някога ще отговоря на въпрос, който започва със „защо“ — каза Барджазид. — Ходя там, защото имам причина, но за разлика от много други, аз се връщам жив.

— И всички останали, които преминават през прохода, умират, така ли?

— Не знам. Без съмнение обаче, много хора не са се върнали, откакто се чу за крадците на сънища. Но дори и без тях пустинята е достатъчно опасна. — Барджазид разбърка чая си. Започваше да нервничи. — Ако тръгнеш с мен, ще те защитавам доколкото мога, но не съм в състояние да гарантирам безопасността ти. Ето защо искам да подпишеш декларация, че ме освобождаваш от отговорност.

— Да подпиша такава декларация — каза Декерет — е все едно да подпиша смъртната си присъда. Какво ще ти попречи да ме убиеш малко след като преминем прохода, да ме ограбиш и да кажеш, че са го направили крадците на сънища?

— Кълна се в Господарката на острова, че не съм нито убиец, нито крадец!

— Но ако ти дам документ, с който те освобождавам от отговорност за смъртта си, това не би ли изкушило и най-честния човек?

Очите на Барджазид заблестяха, но без гняв. Той махна с ръка, сякаш разговорът бе приключил.

— Дързостта ти е извън всякакви граници — каза той, бутна чашата си настрана и се изправи. — След като толкова се страхуваш от мен, намери си друг водач.

Декерет остана седнал и каза спокойно:

— Съжалявам, че казах това, но искам да влезеш в положението ми. Млад човек, чужденец, в далечна и непозната земя, принуден да търси помощ от хора, които не познава, за да го преведат през места, в които се случват странни неща. Трябва да бъда предпазлив.

— Тогава бъди още по-предпазлив, вземи следващия кораб за Стойен и се върни към безгрижния живот в замъка Връхни.

— Още веднъж те моля да ме преведеш. Ще ти платя добре, но без да подписвам декларация. Колко ще ми вземеш?

— Тридесет рояла — отговори Барджазид.

Декерет изпусна въздуха си, сякаш някой го бе ударил в корема. По-малко му беше струвало плаването от Пилиплок до Толагхай. За човек като Барджазид тридесет рояла биха били нормална годишна заплата. Декерет трябваше да използва кредит, за да ги плати. Искаше му се да отвърне с презрение и да предложи десет, но си даде сметка, че е изгубил позициите си заради несъгласието си да подпише декларацията. Ако възрази и срещу цената, Барджазид просто щеше да прекрати разговора и толкоз.

— Така да бъде — каза той след малко. — Но няма да подписвам нищо.

Барджазид го изгледа кисело.

— Добре. Без декларация, щом настояваш.

— Как искаш да получиш парите?

— Половината сега и другата половина при тръгването.

— Десет сега — каза Декерет, — десет при потеглянето и десет, когато се върнем в Толагхай.

— Това означава, че една трета от възнаграждението ми ще зависи от твоето оцеляване. Не забравяй, че не мога да гарантирам за живота ти.

— Може би вероятността да оцелея ще се увеличи, ако от това зависи дали ще получиш тези десет рояла.

— Не е изненадващо, че един рицар на коронала се държи надменно. Човек свиква да не обръща внимание на такива неща, но мисля, че ти премина всякакви граници. — Барджазид отново махна с ръка, за да покаже, че разговорът е приключил. — Между нас няма никакво доверие. При това положение би било неразумно да тръгваме заедно.

— Не съм искал да изразя неуважение — каза Декерет.

— Най-напред искаш да ме оставиш в ръцете на роднините си ако загинеш, след това ме обявяваш за обикновен главорез или най-малкото за разбойник и решаваш, че се налага да ми платиш така, че да намалиш колкото се може повече мотивите ми да те убия. — Барджазид се изплю. — Обратната страна на надменността е уважението, млади рицарю. Един скандар, ловец на дракони, би проявил повече уважение от теб. Имай предвид, че не аз дойдох при теб, за да търся работа. Няма да се унижавам, като ти оказвам помощ. Ако обичаш…

— Чакай малко!

— Имам и друга работа тази сутрин.

— Добре. Петнадесет рояла сега — каза Декерет — и петнадесет при тръгването, както ти искаш. Съгласен ли си?

— И непрекъснато да си мислиш, че мога да те убия в пустинята?

— Проявих подозрителност, защото не исках да изглеждам твърде наивен — каза Декерет. — Признавам, че беше нетактично от моя страна. Моля те да ме преведеш през пустинята при договорените условия.

Барджазид не каза нищо.

Декерет извади от кесията си три монети по пет рояла. Две от тях бяха от старите, с ликовете на понтифекс Пранкипин и лорд Конфалум. Третата беше лъскава, съвсем нова, с лика на Конфалум като понтифекс и лорд Престимион на обратната страна. Той протегна ръка към Барджазид, който взе новата монета и я заразглежда с любопитство.

— Досега не съм виждал такава — каза той. — Нека повикаме племенника ми, за да каже дали е истинска.

Това вече беше прекалено.

— За какъв ме вземаш? Според теб това са фалшиви пари? — изрева Декерет, скочи на крака и се надвеси застрашително над дребния Барджазид. Гневът пулсираше в слепоочията му. Едва се удържа да не го удари.

Но долови, че събеседникът му е напълно спокоен и невъзмутим. Дори се усмихна и взе другите две монети от треперещата ръка на Декерет.

— Значи и ти не обичаш да те обвиняват безпричинно, нали, рицарю? — Барджазид се разсмя. — Хайде да се споразумеем — ти няма да ме подозираш в намерение да те убия, а аз няма да нося монетата за оценка при специалист. Съгласен ли си?

Декерет кимна уморено.

— Въпреки всичко, това пътуване е рисковано — каза Барджазид — и не искам да бъдеш прекалено уверен в завръщането си. Когато дойдат трудностите, всичко ще зависи до голяма степен от силата ти.

— Така да бъде. Кога тръгваме?

— В петиден, на залез. Ще напуснем града през портата „Пинитор“. Знаеш ли къде е?

— Ще я намеря — отвърна Декерет. — До петиден, на залез.

И той протегна ръка на дребния човек.

5.

Петиден беше след три дни. Декерет не съжаляваше за забавянето, защото можеше да прекара още три нощи с Голатор Лазгия — поне така си мислеше, — но не се получи. Вечерта, след срещата му с Барджазид не я намери в канцеларията и на пристанището, нито пък подчинените и пожелаха да и предадат, че я търси. Тръгна из мрачния град и скита доста време в тъмнината, без да има с кого да размени и дума. След това се върна в странноприемницата и изяде някаква отвратителна вечеря, без да престава да се надява, че тя ще дойде и ще го измъкне навън, но уви. Той спа неспокойно и на пресекулки, а мисълта за гладките и хълбоци, малките, твърди гърди и агресивните и, жадни устни не можеше да излезе от ума му. Призори му се присъни — смътно и почти неразбираемо, — че тя, Барджазид, няколко хджорти и вруни танцуват сложен ритуален танц сред някакви засипани с пясък каменни развалини, останали без покрив. После заспа и се събуди едва на обяд в морскиден. Стори му се, че целият град се е скрил, но когато захладня, отново отиде в канцеларията на Голатор Лазгия. Не я намери и прекара вечерта по същия празен и безцелен начин както и предишната. Когато се отдаде на съня, той започна да се моли горещо на Господарката на острова да изпрати при него Голатор Лазгия, но не беше нейна работа да прави такива неща. До него достигна спокоен и жизнерадостен сън, може би подарък от благословената Господарка — той живееше в колиба някъде на брега на Голямото море край Тил-омон и гризеше някакви червеникави плодове, чийто сок цапаше бузите му. Когато се събуди, пред вратата завари един от хджортите на архиреджиманд Голатор Лазгия, който го заведе при нея.

Същата вечер те вечеряха заедно, отново отидоха в къщата и и прекараха любовна нощ, в сравнение с която първата изглеждаше като цял месец целомъдрие. Декерет не попита защо не е искала да го види през миналите два дни, но когато закусваха — странно свежи и жизнени след безсънната нощ — тя каза:

— Щеше ми се да прекарам повече време с теб, но поне успяхме да сме заедно през последната ти нощ в града. Сега ще отидеш в Пустинята на откраднатите сънища с моя вкус на устните. Накарах ли те да забравиш всички други жени?

— Знаеш отговора.

— Добре, добре. Може повече и да не прегърнеш жена, но поне ще знаеш, че последната е била най-добрата. Не всеки има такъв късмет.

— Значи ти си сигурна, че ще умра в пустинята?

— Малко се връщат оттам невредими — отвърна тя. — Шансът да те видя отново е незначителен.

Декерет леко потрепери — не от страх, а защото разбра вътрешния и мотив. Беше го пренебрегнала през миналите две нощи, за да може третата да е изпълнена с повече страст, защото е била сигурна, че ще умре и намира някакво болезнено удоволствие в мисълта, че ще бъде последната му жена. Това го смрази. Ако трябваше да умре скоро, според него нищо не пречеше да прекарат и цялото време заедно, но очевидно някаква изтънчена перверзност на ума и не и позволяваше да приеме нещо толкова просто. Той се сбогува с нея, без да знае дали някога ще я види отново, без дори да е сигурен, че го иска, въпреки цялата и красота и сладострастните и умения. Нещо тайнствено и опасно капризно се криеше в нея.

Малко преди залез той се яви при портата „Пинитор“ в югоизточния край на града. Не би се изненадал, ако Барджазид се бе отказал от дадената дума, но не беше така — до проядения от времето варовик на старата порта го очакваше един флотер, а дребният човек се бе облегнал на него. С него имаше още трима — един врун, един скандар и един строен млад мъж със суров поглед, който изглежда беше синът му.

Барджазид кимна на четириръкия скандар, той пое двете тежки пътни чанти на Декерет и ги мушна с лекота в багажника на флотера.

— Името и — каза Барджазид — е Кхаймак Гран. Няма е, но никак не е глупава. Служи ми вече много години, откакто я намерих останала без език и полумъртва в пустинята. Врунът е Серифаин Реинаулион. Той често говори повече, отколкото трябва, но пък познава пустинята по-добре от всеки друг в града. — Декерет размени кратък поздрав с дребното същество с пипалата. — А това е синът ми, Динитак, който също ще дойде с нас. — Почина ли си добре, посветени?

— Достатъчно — отвърна Декерет. Бе спал през повечето време след безсънната нощ.

— Ще пътуваме предимно нощем и ще почиваме през деня, докато трае горещината. Задачата ми, доколкото разбрах, е да те преведа през прохода Кхулаг, после през Пустинята на откраднатите сънища, както я наричат хората, до пасищата около Гхизин Кор, където трябва да проучиш някои въпроси, свързани с животновъдството. След това се връщаме в Толагхай. Правилно ли съм разбрал?

— Точно така — отговори Декерет.

Барджазид остана неподвижен и Декерет се намръщи, но се досети веднага. Той извади от кесията си три монети от по пет рояла — пак две стари и една блестяща и нова с лика на лорд Престимион. Барджазид я взе и я хвърли на сина си. Момчето я огледа с подозрение.

— Новият коронал — обясни Барджазид. — Запомни лицето му. Отсега нататък ще го виждаме често.

— Той ще царува славно — каза Декерет. — Ще надмине по величие дори лорд Конфалум. Северните континенти вече усещат развитие и просперитет, а бяха достатъчно богати и преди това. Лорд Престимион е енергичен и решителен човек, а плановете му са амбициозни.

— Това, което става на северните континенти, почти не се отразява на живота тук — каза Барджазид. — Най-малко от всичко техния просперитет. Но все пак се радваме, че Божественият ни е дарил с още един великолепен коронал. Дано си спомня по-често, че има и южни земи, че и на тях живеят хора. Хайде, време е да тръгваме.

6.

Портата „Пинитор“ бе границата между пустинята и града. От едната страна имаше квартал, застроен с ниски, плоски постройки — безлични и оградени с каменни зидове, — от другата се простираше голата пустош. Единственото нещо, което се различаваше, беше пътят — широк и павиран, — който се виеше нагоре по склона, обграждащ Толагхай.

Горещината беше нетърпима. Въпреки че пламтящото око на слънцето се бе скрило зад хоризонта, оранжевите пясъци продължаваха да излъчват към небето събраната през деня топлина и бяха нагорещени като бумтяща пещ. Духаше слаб ветрец. Декерет забеляза, че с настъпването на вечерта посоката му се промени — сега духаше от вътрешността на континента към морето, но това нямаше никакво значение. Дали откъм сушата или откъм морето, това беше еднакво безмилостен, сух, задушаващ, горещ въздух.

В прозрачната атмосфера звездите и луните бяха особено ярки, но освен това сякаш и земята светеше с някаква особена зеленикава светлина, която склоновете край пътя излъчваха на неравномерни петна. Декерет попита за нея.

— Това са растения — обясни врунът. — Светят със собствена светлина и не бива да се пипат, защото е болезнено, а нерядко и смъртоносно.

— А как да ги позная през деня?

— Приличат на парченца стар канап и растат на кичури в цепнатините на камъните. Не всички растения с подобен вид са опасни, но е по-добре да не ги пипаш.

— Другите също — намеси се Барджазид. — Растенията в тази пустиня имат много добра защита, понякога изненадващо добра. Всяка година тази наша градина ни дава по някой добър урок.

Декерет кимна. Нямаше намерение да се разхожда из пустинята, но дори и да го направеше, си каза, че няма да пипа каквото и да било.

Старият флотер се движеше бавно, пък и пътят беше стръмен, но въпреки това продължаваха напред в горещата нощ. Разговаряха малко. Управляваше скандарката, врунът беше до нея и от време на време отправяше по някоя забележка за състоянието на пътя. В задното отделение Барджазид и синът му стояха безмълвни, а Декерет се вглеждаше с нарастваща тревога в адския пейзаж. Под лъчите на безмилостното слънце земята бе придобила уморен, изтормозен вид. Малкото влага, която бе донесла зимата, отдавна се бе изпарила и се бяха появили големи, зигзагообразни пукнатини. Земната повърхност бе станала неравна от непрекъснатите пясъчни ветрове, а растенията — ниски, едва оцеляващи — до едно бяха измъчени, изкривени, възлести и покрити с шипове. Декерет постепенно свикна с жегата — не можеше да избяга от нея, както човек не може да се отърве от кожата си и след време ще-неще я приема. Но грозната мъртвешка гледка, която се разкриваше пред погледа му, сухата, неравна пустош навсякъде наоколо, го смразяваше. Никога не си бе мислил, че е възможно да има пейзаж, който да те изпълва с омраза. Навсякъде, където бе ходил на Маджипур, бе срещал единствено красота. Спомни си родния Норморк, построен в подножието на замъка, с виещите се булеварди, прекрасната каменна стена и тихите среднощни превалявания. Спомни си гигантския Стий, малко по-високо от Норморк, където веднъж се бе разхождал сред гора от дървета, не по-високи от глезените му, толкова зелени, че замъгляваха погледа му. Замисли се и за Хай Морпин — този блестящ град-чудо, отдаден единствено на удоволствията, който се простираше почти в сянката на величествения замък на коронала на върха на планината. И неравните гористи райони на Кхинтор, и блестящите бели кули на Ни-моя, и омайните ливади по долината на река Глейдж… „Колко красив е онзи свят — мислеше Декерет — какви чудеса има в него. И колко зловещо е мястото, където съм сега.“

Каза си, че трябва да промени малко ценностната си система и да се опита да открие красота и в пустинята, за да не парализира духът му. „Нека има красота в сушата — мислеше той. — Нека има красота в растенията, покрити с шипове и тези, които светят през нощта. Нека пустошта с напуканите скали и неравната земя да бъде красива. Защото какво е красотата — продължаваше да мисли той, — ако не заучена реакция към видяното? Защо една тревиста поляна да е по-красива от камениста пустиня? Казват, че красотата е в очите на наблюдателя. Ето защо, трябва да възпиташ погледа си, Декерет, за да не рискуваш грозотата на тази земя да те убие.“

Опита се да заобича пустинята, да премахне от ума си думи като „пустош“, „зловеща“, „отблъскваща“, сякаш вадеше зъбите на див звяр, помъчи се да долови в пейзажа нежност и успокоение. Застави се да се възхити на изкривените пластове оголени скали и на големите сухи оврази. Намери привлекателни черти дори и в обрулените от вятъра храсталаци. Даже малките зъбати нощни създания със светещи очички, които от време на време прекосяваха пътя пред тях, му се сториха симпатични. И колкото повече минаваше нощта, толкова по-привлекателна му се струваше пустинята — най-напред престана да я мрази, после му стана безразлична, а накрая му се стори, че дори може да долови красота в нея… А преди разсъмване изобщо престана да мисли за нея.

Утрото дойде изведнъж — стълб оранжев пламък неочаквано изникна над планинския склон на запад, яркочервеното отражение освети склона отсреща и самото слънце — по-наситено бронзовозелено, отколкото на север — се появи на небосклона и се понесе нагоре като отвързан балон. При този апокалиптичен изгрев, Декерет се улови, че мисли за Голатор Лазгия. Чудеше се дали и тя наблюдава зората, с кого. Почувства вкуса на тази мисъл, след това я изостави и каза на Барджазид:

— През тази нощ нямаше призраци. Нали спомена, че е пълно с тях?

— Истинските проблеми започват след прохода — отговори дребният човек.

И продължиха нататък през ранните часове на деня. Динитак приготви елементарна закуска — сух хляб и кисело вино. Декерет погледна назад и пред очите му се разкри величествена гледка — земята се спускаше надолу подобно на огромна светлокафява престилка, цялата в гънки, пукнатини и бръчки, град Толагхай едва се различаваше в далечината, а отвъд него, чак до хоризонта, се простираше безкрайното море. На небето нямаше облаци, синият му цвят бе подсилен от кафявата земя и му се струваше, че отгоре има още едно море. Горещината вече започваше. След час-два вече бе станала нетърпима, а скандарката продължаваше да кара флотера нагоре по склона. Декерет задремваше от време на време, но в тясното превозно средство беше невъзможно да се спи. Нима щяха да пътуват и през целия ден? Не попита. Умората и неудобната поза бяха станали нетърпими за него, когато Кхаймак Гран внезапно сви наляво, спусна се по някакво отклонение и спря.

— Тук ще бъде първият ни лагер — каза Барджазид.

След края на отклонението, нагоре се издигаше огромен скален масив, наподобяващ естествена стряха. Отдолу имаше голяма пясъчна площадка, скрита в сянката, която очевидно бе използвана за почивка многократно. В основата на скалите Декерет забеляза някакво тъмно петно. Там от земята някак си тайнствено се процеждаше вода — не обилна струя, но все пак добре дошла за зажаднелите пътници в ужасната пустиня. Мястото беше много удобно и явно бяха пътували толкова дълго, за да стигнат дотук, преди да е настъпила най-непоносимата жега.

Скандарката и младият Барджазид извадиха сламеници от флотера и ги проснаха на земята. Приготвиха обяд — сушено месо, малко плодове и възтопла скандарска медовина. След това, без да кажат дума, скандарката, врунът и Барджазид — баща и син — се наместиха върху сламените постелки и почти веднага заспаха. Декерет остана буден, мъчейки се да извади парченце месо измежду зъбите си. Сега, след като имаше възможност, не му се спеше никак. Отиде до края на сянката и се вгледа в обгорената от слънцето пустош нататък. Не се виждаше нищо живо — дори и растенията не се бяха опитали да виреят тук. Планината стръмно се издигаше на юг. Проходът би трябвало да е наблизо. А после? А после?

Опита се да поспи. В главата му се появиха нежелани спомени. Голатор Лазгия витаеше над него толкова ниско, че му се струваше, че би могъл да протегне ръце и да я притегли при себе си, но след миг се издигна и изчезна в маранята. За хиляден път се видя в планините край Кхинтор, как преследва жертвата си, как се цели, как започва да трепери. Отърси се от този спомен и се видя как се катери по стената в Норморк, а дробовете му са пълни с възхитително свеж въздух. Но това не бяха сънища, а само фантазии и откъслечни спомени. Сънят не дойде дълго време, но най-накрая заспа — дълбоко, без да сънува и много кратко.

Събудиха го странни звуци — жужене, пеене, някакви музикални инструменти в далечината — сякаш минаваше керван с много пътешественици. Стори му се, че чува звън на камбани, биене на барабани. За миг остана неподвижен, заслушан, мъчещ се да разбере. След това стана, премигна и се огледа. Беше се спуснал здрач. Бе проспал най-горещото време от деня и сега сенките се спускаха от другата страна. Четиримата му спътници вече прибираха постелките. Декерет наостри уши, за да установи откъде идва звукът, но сякаш долиташе отвсякъде и отникъде. Спомни си думите на Голатор Лазгия за духовете в пустинята, които пеели през деня, обърквали пътниците с шума и музиката си и ги отклонявали от правия път.

— Какви са тези звуци? — попита той Барджазид.

— Звуци?

— Не ги ли чуваш? Гласове, камбани, стъпки, шум от много хора.

Барджазид го изгледа озадачен.

— Имаш предвид песента на пустинята?

— Призраците?

— Не знам. Може и да е това, а може би някой се спуска по склона на планината и дрънчи с вериги, удря гонгове. Кое е по-вероятно?

— Нито едното, нито другото — отвърна Декерет мрачно. — В света, в който живея аз, няма духове. Но по този път не се движи никой друг, освен нас.

— Сигурен ли си, посветени?

— В какво? Че няма призраци и други пътешественици ли?

— Да.

Динитак Барджазид, който седеше встрани и прибираше багажа, се приближи до Декерет и попита:

— Страхуваш ли се?

— Неизвестното винаги смущава. Но засега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.

— Тогава ще задоволя интереса ти. Когато дневната горещина намалява, скалите и пясъците изпускат топлина и при охлаждането си се свиват и издават звуци. Това са камбаните и барабаните, които чуваш. На това място няма духове — каза момчето.

Старият Барджазид направи нетърпелив жест. Синът му се отдалечи спокойно.

— Ти не искаше синът ти да ми каже това, нали? — попита Декерет. — Предпочиташ да мисля, че наоколо е пълно с призраци.

Барджазид се усмихна и отговори:

— Все ми е едно. Приеми това обяснение, което те успокоява повече. Уверявам те, че ще се сблъскаш с достатъчно много призраци след като преминем прохода.