Маджипурски хроники

1.

Вече шест месеца Тесме живееше сама в колибата, която бе построила със собствените си ръце, в гъстата тропическа джунгла на около десетина мили източно от Нарабал, на място, където морският бриз не достигаше и където влажният, тежък въздух обвиваше всичко като тежка плащеница. Никога преди не бе живяла сама и в началото се питаше дали ще се справи… Но и колиба не бе правила преди, а се бе справила добре. Бе отсякла гладките стволове на младите сайджанилови дървета, бе обелила златистата им кора, бе забила подострените краища във влажната, мека земя, бе завързала стволовете с лиани и най-накрая бе сложила петте огромни листа от врама за покрив. Не беше шедьовър на архитектурата, но пък я пазеше от дъжда, а и не се тревожеше за студа. След месец, стволовете, макар и окастрени, пуснаха корени и по горните им краища, под покрива, покараха нови листа; лианите също бяха живи и вече пускаха надолу сочни пипала, за да търсят и открият богатата, плодородна почва. И къщичката беше оживяла — ставаше все по-уютна и сигурна с всеки изминал ден, докато лианите се стягаха и стволовете обрасваха с листа. Тесме я обичаше. Нищо в Нарабал не оставаше мъртво задълго — въздухът беше твърде топъл, слънцето твърде ярко, валежите обилни и необузданата жизнена сила на тропиците преобразяваше всичко.

Самотата също не я притесняваше. Беше изпитвала силна нужда да се махне от Нарабал, където животът и някак си се бе объркал — имаше твърде много хаос, твърде много шум, приятели, които се превръщаха в непознати, влюбени, които се превръщаха във врагове. Беше двадесет и петгодишна и имаше нужда да спре, да се вгледа дълго във всичко, да промени ритъма на дните си, преди да я разкъсат на парчета. Джунглата бе идеалното място за това. Ставаше рано, къпеше се в едно езеро, което делеше с един стар ленив громуарк и ято малки кристалоподобни чичибори. Късаше храната си от лианите тхока, разхождаше се, четеше, пееше, пишеше поеми, проверяваше какво се е уловило в капаните, катереше се по дърветата, правеше слънчеви бани в един хамак, окачен високо горе, говореше сама на себе си и си лягаше да спи със залеза на слънцето. В началото си мислеше, че няма да има с какво да се занимава, че скоро ще се отегчи, но се оказа, че не беше така. Дните и бяха изцяло заети — винаги оставаха планове и за следващия ден.

В началото си мислеше, че ще ходи до Нарабал веднъж седмично — за провизии, нови книги и кубове за забавление. Да ходи от време на време на концерт или на театър, или дори, за да посети семейството и приятелите си — тези, които все още и се искаше да види. Известно време наистина ходеше до града доста често. Но това беше тежък, уморителен преход, който отнемаше почти половин ден и колкото повече свикваше с усамотения си начин на живот, толкова повече Нарабал и се струваше още по-шумен, още по-тревожен, с малко полезни неща, които да компенсират недостатъците. Хората там я заглеждаха. Тя знаеше какво си мислят — смятаха я за ексцентрична, дори за луда, за своенравно момиче, което живее там някъде съвсем само̀ и се люлее по върховете на дърветата. Постепенно посещенията и в града се разредиха. Започна да ходи там, само когато беше неизбежно. В деня, когато попадна на ранения гхайрог, не беше стъпвала в Нарабал поне от пет седмици.

Онази сутрин тя скиташе в някаква блатиста местност на около пет мили североизточно от колибата си и събираше сладките жълти гъби, известни като калимботи. Торбичката и беше почти пълна и вече мислеше да се връща, когато на неколкостотин ярда напред забеляза нещо странно — същество с някаква блестяща, металическа на вид сива кожа и дебели цилиндрични крайници, проснато безпомощно на земята под едно голямо дърво. То и напомняше за хищното влечуго, което баща и и брат и някога бяха убили в нарабалския канал — тромаво, хлъзгаво, продълговато нещо с извити нокти и голяма, зъбата уста. Но когато приближи, тя забеляза, че съществото има конструкция, напомняща човешката, с масивна обла глава, дълги ръце, силни крака. Помисли си, че може да е умряло, но когато застана до него, то помръдна леко и каза:

— Увреден съм. Проявих глупост и сега плащам за това.

— Можеш ли да движиш ръцете и краката си? — попита Тесме.

— Ръцете да. Единият ми крак е счупен, може би и гръбнакът. Ще ми помогнеш ли?

Тя клекна и го разгледа внимателно. Наистина приличаше на влечуго — с блестящи люспи и гладко, твърдо тяло. Очите му бяха зелени и студени, изобщо не мигаха. Косата му представляваше гъста маса от дебели черни спирали, които мърдаха бавно съвсем сами. Езикът му определено беше змийски — яркочервен и раздвоен, той непрекъснато се показваше и прибираше между тънките, безплътни устни.

— Какво си ти? — попита Тесме.

— Аз съм гхайрог. Познаваш ли моя вид?

— Разбира се — отвърна тя, макар че в действителност знаеше много малко. През последните сто години на Маджипур се бяха заселили какви ли не същества — цяла менажерия чужденци, поканени тук от лорд Милеканд, защото нямаше достатъчно хора, които да заселят огромните пространства на планетата. Тесме беше чувала, че сред тях има четириръки, двуглави, миниатюрни с пипала, беше чувала и за тези люспести същества със змийски езици и змийски коси, но досега никой от тях не бе идвал чак до Нарабал — град на ръба на нищото, толкова далеч от цивилизацията, колкото можеш да си представиш. Значи това беше гхайрог. „Странно същество — помисли си тя. — С почти човешка форма на тялото, но всъщност без нищо човешко в отделните му части. Чудовище, кошмарно същество, макар и не особено страшно.“ Тя дори съжали горкия гхайрог, скитник, двойно изгубен — далеч от родния свят и от всичко, което имаше значение на Маджипур. И освен това — лошо ранен. Какво ли да направи с него? Да му пожелае всичко хубаво и да го изостави на съдбата му? Едва ли. Да измине пътя до Нарабал и да потърси помощ? Това би отнело най-малко два дни, при положение, че се намери кой да помогне. Да го прибере в колибата си и да го гледа, докато здравето му се възстанови? Това и се стори най-доброто решение, но пък тогава какво щеше да стане с усамотението и? А и от какви грижи се нуждае един гхайрог? Можеше ли тя и искаше ли да поеме такава отговорност? Ами риска — все пак това беше чуждоземец, от когото не знаеше какво може да се очаква.

— Аз съм Висмаан — каза съществото.

Какво беше това? Име или титла? Или просто описание на състоянието му? Тя не попита. Каза му:

— Наричат ме Тесме. Живея в джунглата, на един час път оттук. Мога ли да ти помогна?

— Позволи ми да се опра на теб, за да се опитам да се изправя. Достатъчно силна ли си?

— Може би.

— Ти си жена, нали?

Тесме беше само по сандали. Усмихна се и докосна леко гърдите и слабините си.

— Жена, да.

— Така си и мислех. Аз съм мъж и сигурно съм твърде тежък за теб.

Мъж? Между краката беше гладък и безполов като машина. Тя предположи, че полът на гхайрогите личеше някъде другаде. А ако наистина беше влечуго, гърдите и не биха означавали нищо за него. Странно, че реши да я попита.

Тесме коленичи до съществото и се зачуди как ли ще се изправи и ще върви със счупен гръбнак. То обгърна раменете и с ръка и допира на кожата му я стресна — беше хладна, суха, твърда и гладка, сякаш носеше ризница. И въпреки всичко не беше неприятна на пипане… Просто усещането беше особено… Разнесе се силна миризма — горчивосладка, подобна на мед. Това, че досега не я бе усетила, тя не можеше да си обясни, защото миризмата беше специфична и проникваща… Реши, че се е разсеяла, поради неочакваността на срещата. Сега, след като я бе усетила, вече не можеше да не и обръща внимание. В началото и се стори много неприятна, макар и на моменти да преставаше да я безпокои.

— Опитай се да ме задържиш — каза гхайрогът. — Ще се оттласна нагоре.

Тесме приклекна, заби колене и длани в пръстта и за нейно изумление той успя да се изправи нагоре със специфично спираловидно движение, при което я притисна надолу и за миг цялото му тегло легна на плещите и и я накара да простене. След това гхайрогът се улови за една висяща лиана и се задържа с олюляване. Тесме беше готова да го улови, но той се задържа прав.

— Този крак е пукнат — отбеляза той. — Гърбът ми също е увреден, но според мен не е счупен.

— Боли ли те?

— Да ме боли? Не. Ние не чувстваме голяма болка. Проблемът е, че не мога да се придвижвам. Кракът не може да ми служи. Можеш ли да ми намериш здрава тояга?

Тя се огледа за нещо, което би могло да послужи за патерица и след малко видя един дебел висящ корен. Лъскавата черна дървесина беше дебела и еластична, така че се наложи доста да я огъва напред-назад, докато успее да отчупи парче с нужната дължина. Висмаан стисна здраво корена, сложи другата си ръка около раменете на Тесме и внимателно премести центъра на тежестта си върху здравия крак. Направи първата крачка с усилие, после още няколко, а болният крак се влачеше отзад. На Тесме и се стори, че миризмата му се промени — сега бе по-остра, повече напомняше оцет, отколкото мед. Без съмнение заради напрежението от ходенето. Изглежда и болката не беше толкова незначителна, колкото се мъчеше да я убеди. Във всеки случай, той успяваше да се движи напред.

— Как се нарани? — попита го тя.

— Качих се на онова дърво, за да огледам територията наоколо. Клонът не издържа теглото ми и се счупи.

Той кимна към едно високо сайджанилово дърво. Най-ниският му клон, който бе поне на четиридесет фута разстояние от земята, наистина висеше само на кората си. Тя се изуми, че гхайрогът е оцелял след падане от такава височина. След миг започна да се чуди как е успял да се покатери по тънкото гладко стебло.

— Смятам да се заселя в този район и да се занимавам със земеделие — каза той. — Ти имаш ли ферма?

— В джунглата? Не. Аз само живея тук.

— С партньор?

— Не, сама. Отраснах в Нарабал, но имах нужда известно време да остана сама.

Стигнаха до торбата с калимботи, която бе захвърлила, когато видя падналия на земята гхайрог, и тя я метна на рамото си.

— Можеш да останеш при мен, докато се оправи кракът ти — каза тя. Но ако се движим така, ще стигнем до колибата ми чак довечера. Сигурен ли си, че можеш да вървиш?

— Аз вече вървя — отговори той.

— Кажи ми, когато искаш да си починеш.

— След малко. Още е рано.

Наистина, измина почти половин час в мъчително куцукане напред, преди гхайрогът да поиска да спрат, но дори и тогава той остана прав, опрян на едно дърво. Обясни и, че е глупаво още веднъж да повтарят трудната операция по изправянето му. Изглеждаше напълно спокоен и невъзмутим, макар че бе невъзможно да се разбере какво изразяват неподвижното му лице и немигащите очи — единственият видим белег на някакви емоции може би беше раздвоеният му език, който не преставаше да се показва и скрива, но Тесме не знаеше как да тълкува това. След няколко минути тръгнаха отново. Бавното придвижване, както и тежестта му, увиснала на рамото и, бяха почти непосилни за нея и скоро собствените и мускули започнаха да получават спазми и да я болят. Не говориха много. Гхайрогът изглежда влагаше всичките си сили, за да овладее доколкото е възможно осакатеното си тяло, а тя мислеше за пътя напред, стремеше се да минат колкото се може по-напряко и да избягват всякакви потоци, храсталаци и други възможни препятствия, които той не би могъл да преодолее. Преполовиха пътя до колибата и, но тогава започна да вали топъл дъжд, след което ги обви гореща, лепкава мъгла, която не се вдигна докато не стигнаха. Когато най-накрая видяха малката колиба, Тесме беше почти напълно изтощена от умора.

— Не е кой знае какво — каза тя, — но не ми трябва повече. Сама я построих. — Тя му помогна да легне на леглото и, застлано с пух от заня. Той се отпусна върху него с някакъв странен съскащ звук, който сигурно изразяваше облекчение.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита го тя.

— Не сега.

— А нещо за пиене? Не? Предполагам искаш само да си починеш. Ще изляза навън, за да можеш да поспиш спокойно.

— Сега не е сезонът ми за сън — отвърна Висмаан.

— Не разбрах.

— Ние спим само през част от годината. Обикновено през зимата.

— И през цялото останало време сте будни?

— Да. За тази година повече няма да спя. Зная, че при хората не е така.

— Доста по-различно е — каза му тя. — Все едно, ще те оставя да почиваш сам. Сигурно си много уморен.

— Не искам да те гоня от дома ти.

— Няма нищо — отговори Тесме и излезе. Пак заваля — познатият, почти приятен дъжд, който валеше през няколко часа цялото денонощие. Тя се излегна върху един тъмен, мек мъх и остави топлите капчици да измият умората от болящите я крайници и от гърба и.

„Имам си гост — мислеше тя. — При това чуждоземец, ни повече, ни по-малко. Е, а защо не?“ Гхайрогът и се струваше непретенциозен — уравновесен, спокоен, невъзмутим — дори в нещастието си. Очевидно беше по-сериозно ранен, отколкото искаше да признае и дори този сравнително кратък преход през гората за него бе истинско изпитание. В това състояние нямаше никакъв начин да се добере до Нарабал. Тесме си помисли, че би могла да отиде до града и да доведе някой с флотер, за да го вземе, но мисълта не и допадна. Никой не знаеше къде точно живее тя и не и се щеше да води до колибата си когото и да било. А и с известно объркване си даде сметка, че не желае да се освободи от гхайрога, че иска да се грижи за него, докато не възстанови силите си. Съмняваше се, че някой в Нарабал би дал подслон на чуждоземец и това я караше да се чувства приятно извратена, отличаваща се по още едно нещо от хората в родния си град. През последните няколко години беше слушала какво ли не за чужденците, идващи да се заселят на Маджипур. Хората се страхуваха и не обичаха подобните на влечуги гхайроги, гигантските космати скандари и дребните хитри същества с многото пипала… Май бяха вруни? А и цялата останала чудата пасмина. Макар че тези същества все още не бяха познати в отдалечения Нарабал, враждебността към тях вече беше налице. „Лудата и ексцентрична Тесме — мислеше тя, — е точно от онези, които биха прибрали един гхайрог у дома си, за да налагат челото му с компреси, за да му дават лекарства и супа или каквото там се дава на гхайрог със счупен крак.“ Всъщност тя нямаше представа как точно трябва да се грижи за него, но не смяташе, че това би я спряло. Сети се, че през целия си живот не се бе грижила за никого, защото нито се бе налагало, нито бе имала такава възможност — тя беше най-малката в семейството и никой не и позволяваше да поеме каквато и да било отговорност. Не се беше омъжвала, не бе гледала деца и дори домашни животни, а през безбройните си и бурни любовни приключения нито веднъж не и бе хрумнало да посети някой от любовниците си, когато е болен. Помисли си, че сигурно затова толкова иска да задържи гхайрога в колибата си. Една от причините да напусне Нарабал и да отиде в джунглата беше желанието и да поведе нов живот, да скъса с грозните черти на предишната Тесме.

Реши на следващата сутрин да отиде в Нарабал, да научи доколкото е възможно от какви грижи се нуждае един гхайрог и да купи необходимите лекарства и провизии.

2.

Върна се в колибата след доста време. Висмаан лежеше така, както го беше оставила — по гръб, с ръце отпуснати неподвижно от двете му страни. Изобщо не се движеше, ако не се брои непрекъснатото мърдане на змиеподобната му коса. Нима беше заспал? След като обясни надълго и нашироко, че няма нужда от сън? Тя се приближи и се вгледа в странната масивна фигура върху леглото. Очите на Висмаан бяха отворени и я гледаха.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Не много добре — отговори той. — Преходът през гората беше по-труден, отколкото предполагах.

Тя сложи ръка на челото му. Твърдата му, люспеста кожа беше хладна. Абсурдният и жест я накара да се усмихне. Каква беше нормалната телесна температура на гхайрогите? Получаваха ли изобщо треска и как би могла да познае? Нали са влечуги? Те вдигат ли висока температура, когато са болни? Изведнъж цялата идея да се грижи за същество от друг свят и се видя нелепа.

— Защо докосна главата ми? — попита Висмаан.

— Така правим ние, хората, когато някой от нас е болен. За да проверя дали имаш висока температура. Тук нямам с какво да ти я измеря. Знаеш ли какво означава да имаш треска?

— Ненормална телесна температура. Да, моята в момента е повишена.

— Имаш ли болки?

— Много слаби, но системите ми са разстроени. Можеш ли да ми донесеш малко вода?

— Разбира се. А гладен ли си? С какво се храниш обикновено?

— С готвено месо, плодове и зеленчуци. Пия много вода.

Тя му донесе вода. Той се изправи в леглото с усилие. Изглеждаше много по-слаб, отколкото когато куцукаше през джунглата — вероятно организмът му реагираше със закъснение на нараняването. Той пресуши съдинката на три жадни глътки. Тя наблюдаваше изумена трескавото движение на раздвоения му език.

— Още — каза Висмаан и Тесме отново напълни съдинката. Каната с водата почти се изпразни и тя излезе навън, за да я напълни на извора. По пътя откъсна няколко тхоки и му ги даде. Висмаан задържа сочния синьобял плод на ръка разстояние пред погледа си и го завъртя между пръстите си, а Тесме реши, че само така може да го фокусира както трябва. Забеляза, че ръцете му бяха почти като човешките, макар и без нокти и с шест пръста. По протежение на първите му две стави имаше странични люспести образувания.

— Как се нарича този плод? — попита Висмаан.

— Тхока — отвърна Тесме. — Растат навсякъде наоколо. Ако ти харесва, мога да ти донеса колкото искаш.

Той го опита предпазливо. След това езикът му се раздвижи по-бързо, Висмаан погълна останалата част от плода и протегна ръка за още един. Тесме си спомни, че тези плодове повишават половата възбуда и погледна настрани, за да скрие усмивката си. Реши да не му казва нищо за това. Беше и казал, че е мъж, така че и гхайрогите изглежда имаха полове, но дали правеха любов? Тя изведнъж си представи как мъжкият гхайрог изстисква семенна течност от някакво отверстие в нещо като вана и после женската влиза в нея, за да се оплоди. „Ефективно, но не много романтично“ — помисли си тя и се зачуди дали в действителност го правеха така — оплождане на разстояние… като рибите, като змиите.

Тя му приготви вечеря от тхока, пържени калимботи и малките многокраки хиктигани с деликатен аромат, които бе уловила в потока. Беше изпила всичкото вино, но напоследък бе започнала да прави ферментирал сок от едни червени плодове, чието име не знаеше. Даде му и от него. Апетитът му изглеждаше доста солиден. След като се нахрани, тя го попита дали може да види болния му крак и той позволи.

Счупването беше малко над средата на крака, в най-широката част на бедрото. Макар и кожата му да беше дебела, на това място си личеше, че има оток. Тя го докосна и леко натисна с пръст. От устата му се разнесе едва доловимо съскане, но нямаше никакъв друг признак, че го е заболяло. Струваше и се, че нещо в бедрото му се движи. Счупените краища на костта? Дали тези същества изобщо имаха кости? „Колко малко знам — помисли си тя с отчаяние — за гхайрогите, за лекуването, за всичко!“

— Ако беше човек — каза тя, — щяхме да видим счупеното място с една специална машина, след това да съединим костта и да я обездвижим, докато зарасне. При вас така ли се прави?

— Костта ще зарасне сама — отвърна той. — Ще задържа счупените части една до друга като свия мускулите си. Но трябва да лежа няколко дни, така че да не се размести от теглото ми. Имаш ли нещо против да остана тук?

— Можеш да останеш, колкото искаш. Колкото трябва.

— Благодаря ти.

— Утре ще отида в града, за да взема продукти. Искаш ли нещо специално?

— Имаш ли кубчета за развлечение? Музика? Книги?

— Имам само няколко. Утре ще донеса още.

— Моля те. Нощите ще бъдат много дълги за мен, тъй като не спя. Ние сме големи консуматори на развлечения.

— Ще донеса каквото успея да намеря — обеща Тесме.

Даде му три кубчета — една пиеса, симфония и цветна композиция — и се залови да разчисти след вечерята. Беше се стъмнило рано — както винаги на това близко до екватора място. Чу, че на вън отново започна да вали. Обикновено четеше, докато се стъмни съвсем, след което заспиваше, но тази вечер всичко беше различно. Това чудновато, подобно на влечуго същество, беше заело леглото и и тя трябваше да си приготви място за спане на пода. Освен това този разговор — първият от много седмици насам, бе оставил мозъка и непривично активен. Висмаан изглеждаше доволен от кубчетата. Тесме излезе навън, събра достатъчно листа и ги разстла на пода недалеч от вратата на колибата. След това отиде при гхайрога и го попита дали има нужда от нещо. Той само поклати отрицателно глава, без да отделя вниманието си от кубчето. Тесме му пожела лека нощ и легна в импровизираното си легло. То беше по-удобно, отколкото очакваше. Но не беше възможно да заспи. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, чувстваше тялото си изтръпнало и вдървено, а присъствието на съществото, само на няколко крачки от нея, сякаш караше душата и да пулсира. Миризмата на гхайрога, лютива и натрапчива, също я безпокоеше. Докато вечеряха не я усещаше, но сега в тъмнината, когато нервите и бяха станали прекалено чувствителни, тя я дразнеше, както би я дразнил барабанен грохот. От време на време се изправяше и се вглеждаше в тъмнината към Висмаан, който лежеше безмълвно и неподвижно. След известно време дрямката я надви, а когато чу звуците на новата сутрин — познатото чуруликане на птиците — и светлината нахлу през вратата, тя се събуди с объркването, което често изпитва човек, когато не спи в собственото си легло. Трябваха и няколко минути, за да събере мислите си, да си спомни къде е и защо е там.

Той я наблюдаваше.

— Прекара неспокойна нощ. Присъствието ми те притеснява.

— Ще свикна. Как се чувстваш?

— Вдървен. Болен. Но скоро ще започна да се оправям, струва ми се. Усещам го отвътре.

Донесе му вода и купичка плодове, след това излезе навън в меката сутрешна мъгла и бързо се потопи в езерцето, за да се изкъпе. Когато се върна в колибата, миризмата и се стори още по-натрапчива. Контрастът между свежия въздух навън и киселия мирис на гхайрог вътре беше остър, но въпреки това съвсем скоро тя отново престана да го усеща.

Докато се обличаше, му каза:

— Няма да се върна от Нарабал преди да се стъмни. Ще се се справиш ли сам?

— Ако ми оставиш храна и вода. И нещо за четене.

— Няма много. Ще ти донеса още от града. Боя се, че те чака скучен ден.

— Може би ще дойде някой?

— Да дойде някой? — извика Тесме обезпокоена. — Кой? Защо? Никой не идва тук! Или с теб е имало още един гхайрог, който те търси?

— О, не. Бях съвсем сам. Помислих си, че някои твои приятели…

— Нямам приятели — отговори Тесме мрачно.

Веднага след като каза това, то и се стори глупаво — изпълнено със самосъжаление, мелодраматично. Но гхайрогът не каза нищо, не и даде възможност да се измъкне от положението и, за да прикрие смущението си, тя се засуети с каишките на раницата си.

Висмаан не продума, докато тя не беше напълно готова да тръгне. Тогава я попита:

— Красив град ли е Нарабал?

— Не си ли го виждал?

— Минах по суша през Тил-омон. Там ми казаха, че Нарабал е много красив.

— Нарабал е едно нищо — отговори Тесме. — Колиби. Кални улици. Навсякъде растат лиани, които разрушават къщите, преди да мине и година от построяването им. Значи това са ти казали в Тил-омон? Пошегували са се с теб. Хората от Тил-омон презират нарабалците. Двата града са съперници… Това са двете най-важни пристанища в тропиците. Ако някой в Тил-омон ти е казал, че Нарабал е хубав град, той се е шегувал и те е излъгал.

— А защо?

Тесме сви рамене.

— Откъде да знам? Може би, за да те накарат по-бързо да си тръгнеш от града им. Както и да е, не очаквай кой знае какво от Нарабал. Може би след хиляда години ще стане нещо, но в момента това е един мръсен град сред джунглата.

— Все едно, надявам се да го видя. Когато кракът ми оздравее, ще ми го покажеш ли?

— Разбира се — отвърна тя. — Защо не? Но ще се разочароваш, уверявам те. А сега трябва да вървя. Искам да измина разстоянието, преди да е станало съвсем горещо.

3.

Когато вървеше към Нарабал, тя си представи как в близките дни ще се появи там с гхайрога. Каква ли щеше да бъде реакцията — нямаше ли да ги замерват с камъни и буци пръст? Дали хората нямаше да я сочат с пръст и да и се присмиват, когато се опита да ги поздрави? Вероятно. „Ето я лудата Тесме — биха казали те. — Вече и чуждоземци започна да води в града. Разхожда се с този змиеподобен гхайрог и сигурно прави какви ли не противоестествени неща с него там в джунглата.“ Да. Да. Тесме се усмихна. Тази разходка с Висмаан сигурно ще и достави голямо удоволствие. Реши да я осъществи веднага, щом гхайрогът се възстанови достатъчно, за да направи прехода през джунглата.

Пътеката едва личеше сред избуялата растителност — тук-там имаше обгорени от мълнии дървета, оврази, на много места беше обрасла с храсталаци. Но Тесме бе свикнала да се придвижва през джунглата и успяваше да се ориентира правилно. Някъде към обяд достигна до плантациите в покрайнините и скоро пред погледа и се откри самият Нарабал — застроен на два хълма, като дъга на морския бряг.

Тесме нямаше представа на кого е хрумнало да построи град на това място — на другия край на света, в най-отдалечената югозападна точка на Зимроел. Може би беше идея на лорд Меликанд, владетелят, който бе поканил всички чуждоземци да се заселят на Маджипур, за да подпомогнат развитието на западния континент. По времето на лорд Меликанд в Зимроел имало само два града — ужасно изолирани, буквално основани по случайност в първите дни на човешкото заселване на Маджипур, преди да стане ясно, че другият континент ще стене център на живота в Маджипур. На северозапад беше Пидруид с прекрасния си климат и величественото си естествено пристанище, а от другата страна — на изток — беше Пилиплок, където се намираше основната база на ловците на мигриращи дракони. Сега вече съществуваха и малкото градче Ни-моя, построено на брега на една от реките, и Тил-омон — на западното крайбрежие, непосредствено до тропическия пояс. Изглежда някакво ново поселище се строеше в централните планини, а на около хиляда мили източно от Пидруид гхайрогите строяха друг град. Тук, във влажния и пълен с изпарения юг, на ръба на континента и отвсякъде заобиколен с море, беше Нарабал. Ако човек застанеше на брега на морето и погледнеше водната шир, изведнъж се чувстваше смазан от мисълта, че зад него има хиляди мили пустош, а напред — хиляди мили океан, отделящ града от другия континент — Алханроел, където бяха истинските градове. Когато беше малка, Тесме изпитваше ужас, само като си помислеше, че живее на толкова отдалечено от центровете на цивилизацията място, че би могло да е на друга планета. Понякога Алханроел и процъфтяващите му градове и се струваха просто митични, а Нарабал — истинският център на вселената. Никога не беше пътувала където и да било и не се надяваше да пътува. Разстоянията бяха огромни. Единственият град, намиращ се на разумно разстояние беше Тил-омон, но дори и той бе далеч, а тези, които бяха ходили там, казваха, че по нищо не се отличава от Нарабал, освен че вали по-малко и че слънцето непрекъснато стои на небосклона като голямо, отегчено, любопитно зелено око.

Където и да се обърнеше в Нарабал, тя усещаше любопитни очи, насочени към нея — всички я гледаха, сякаш бе дошла в града гола. За тях бе просто лудата Тесме, избягала в джунглата… Усмихваха и се, махаха и, питаха я как се справя, но зад тези банални любезности бяха очите — напрегнати, пронизващи и враждебни, погледите, които се впиваха в нея, за да открият скритите истини за живота и. Защо ни презираш? Защо ни избягваш? Защо делиш дома си с отвратително влечуго? А тя се усмихваше и също им махаше и казваше: „Радвам се, че ви виждам“ и „Всичко е наред.“ А в мислите си отговаряше на очите: Не мразя никого. Просто исках да се махна от себе си. Помагам на гхайрога, защото е време и аз да помогна на някого, той просто се появи. Но те никога нямаше да разберат.

В къщата на майка и нямаше никого. Тя влезе в старата си стая и напълни раницата си с книги и кубчета. След това прерови домашната аптечка, за да намери някакви лекарства за Висмаан. Взе нещо против възпаления, някакво общо подсилващо лекарство, едно друго за висока температура — всички те вероятно бяха напълно безполезни за един чуждоземец, но все едно, струваше си да опита. Тя тръгна из къщата, която сега и се стори непозната, макар че бе прекарала в нея по-голямата част от живота си. Подове, застлани с дърво, вместо с листа, истински прозрачни прозорци, врати, окачени на панти, прахосмукачка — истинска прахосмукачка с копчета и дръжки — всичките тези цивилизовани неща, милионите дребни неща, които човечеството бе изобретило преди хиляди години на един друг свят и от които тя бе избягала, за да живее във влажната малка колиба, от чиито стени прорастваха клони…

— Тесме?

Тя вдигна поглед, изненадана. Беше сестра и Мирифейн, с която бяха като близначки — същото лице, същите дълги слаби ръце и крака, същата права кестенява коса, но с десет години по-голяма, с десет години по-примирена с живота си. Омъжена жена, майка, работник. За Тесме винаги бе ужасяващо да гледа сестра си. Все едно че виждаше себе си, но с няколко години по-стара.

— Дойдох да взема някои неща — каза Тесме.

— Надявах се, че си решила да се прибереш у дома.

— За какво?

Мирифейн започна да отговаря — най-вероятно поредната скучна проповед за връщането към нормалния живот, за намирането на място в обществото, за нуждата да си полезен и така нататък, и така нататък… Но Тесме забеляза, че сестра и променя решението си, преди да наговори всичко това. Каза само:

— Липсваш ни, скъпа.

— Правя това, от което имам нужда. Радвам се, че те виждам, Мирифейн.

— Няма ли поне да останеш тази нощ? Майка скоро ще се върне… Ще се зарадва, ако останеш за вечеря…

— Чака ме дълъг път. Не мога да остана тук по-дълго време.

— Изглеждаш добре. Имаш здрав вид, загоряла си. Сигурно ти харесва да си отшелник, Тесме?

— Да, много.

— Не ти ли тежи да живееш сама?

— Обожавам това — отвърна Тесме и започна да оправя раницата си. — Как си ти?

Свиване на рамене.

— Все същото. Може би ще отида за малко в Тил-омон.

— Щастливка.

— Така е. Нямам нищо против да се махна за известно време от тукашната влага. Холтус работи там вече цял месец по някакъв проект за град в планината… Домове за всичките чуждоземци, които започват да пристигат… Той иска да заведа и децата и предполагам, че ще го направя.

— Чуждоземци? — попита Тесме.

— Не си ли чувала за тях?

— Разкажи ми.

— Чуждоземците, които живееха на север, постепенно започват да идват насам. Има едни, които приличат на гущери с човешки ръце и крака. Те искат да основават ферми в джунглите.

— Гхайрогите.

— Значи си чувала за тях? Има и още едни, с жабешки лица и брадавици, с тъмносиви кожи… В момента са заели всички държавни служби в Пидруид… Така каза Холтус… Митнически инспектори, чиновници и подобни… Тук също ги наемат… Холтус и някакъв синдикат в Тил-омон искат да построят жилища за тях във вътрешността на страната.

— За да не умирисват крайбрежните градове?

— Какво? А, предполагам, че и заради това. В края на краищата никой не знае как ще се приспособят тук, най-вече защото в Нарабал нямаме възможност да настаним всичките желаещи. Сигурно и в Тил-омон е същото и…

— Да, разбирам — каза Тесме. — Е, поздрави всички. Трябва да тръгвам. Приятно прекарване в Тил-омон.

— Тесме, моля те…

— Какво?

— Толкова си груба, далечна… толкова студена — каза Мирифейн тъжно. — Не сме се виждали от месеци, а ти едва изтърпяваш въпросите ми! Гледаш ме толкова ядосано! Защо, Тесме? Причинила ли съм ти някога болка? Винаги съм те обичала! Всички ние! Не мога да те разбера, Тесме!

Тесме знаеше, че е безполезно да се опитва още веднъж да обяснява постъпката си. Никой нямаше да я разбере, най-малко тези, които твърдяха, че я обичат. Мъчейки се гласът и да звучи мило, тя каза:

— Наречи го прекален младежки бунт, Мири. Наистина всички вие бяхте много добри с мен, но нищо не ставаше както трябва, така че реших да се махна. — Тя докосна леко ръката на сестра си. — Може би ще се върна някой ден.

— Надявам се.

— Но не очаквай това да стане скоро. Поздрави всички — каза Тесме и излезе.

Тя тръгна забързано през града, страхувайки се да не срещне майка си, някой от приятелите си и най-вече някой от бившите си любовници. Докато набавяше нещата, които търсеше, тя неведнъж се огледа крадешком, като престъпник, няколко пъти сви рязко в малките улички, за да избегне някои неприятни срещи. Тази със сестра и беше достатъчно смущаваща. Не си бе дала сметка, докато Мирифейн не и го каза, че е имала ядосан вид. Но Мири беше права. Да, Тесме все още чувстваше тъпото пулсиране на гнева в слепоочията си. Тези хора, тези ужасни дребни хора с техните дребни страхове и дребни амбиции, с дребните им предразсъдъци, които се въртяха в дребната спирала на дните си… Те просто я вбесяваха! Бяла плъзнали навсякъде из Маджипур като напаст, гризеха девствените гори, кокореха се към безкрайния океан, създаваха грозните си кални градове насред изумителната красота и никога не си задаваха въпроса какъв е смисълът от това… Ето кое бе най-лошото — спокойната им, безкритична природа. Никога ли не бяха поглеждали към звездите, за да се запитат до къде ще доведе този прилив на хора от старата Земя, пресъздали техния свят на хиляда завладени планети? Даваха ли си сметка какво правят? Това би могло да е и старата Земя, доколкото имаше значение, освен че беше вече уморен, оплячкосан и забравен свят, който въпреки и от векове заселен с хора, все още бе привлекателен… Но Земята някога без съмнение също е била толкова красива, колкото Маджипур сега… Но сигурно след пет хиляди години и тази планета ще се превърне в същото — с ужасни градове, простиращи се на стотици мили накъдето и да погледнеш, със замърсени реки, транспорт, унищожени животни, а горките измамени преобразяващи се, захвърлени някъде в резервати, всичките стари грешки повторени в един девствен свят… Тесме се изпълни с такова силно възмущение, че сама се изненада. Не си бе давала сметка, че конфликтът и със света има такива космически мащаби. Беше мислила, че всичко е въпрос на нещастни любовни приключения, оголени нерви и неясни лични цели, а не това кипящо недоволство от целия човешки род, което така неочаквано я бе обзело. Но гневът и не преминаваше. Искаше и се да улови Нарабал и да го хвърли в океана. Не можеше да го направи, не беше в състояние да промени каквото и да било. Не можеше да задържи дори и за миг това, което тук наричаха „развитие на цивилизацията“. Единственото, което можеше, беше да избяга отново в своята джунгла, при оплетените растения и влажния мъглив въздух, при плашливите същества от блатата, при колибата си, при куция гхайрог, който сам бе част от пороя, заливащ планетата. Въпреки това тя щеше да се грижи за него, дори да го боготвори, защото другите от нейния вид не го харесваха и даже го мразеха, така че тя можеше да го използва, за да се разграничи от тях и освен това, защото той имаше нужда от нея точно сега, а никой никога не бе имал нужда от нея…

Главата я болеше, а мускулите на лицето и се бяха втвърдили. Даде си сметка, че върви с присвити рамене, сякаш да ги отпусне би означавало да отстъпи пред начина на живот, който бе отхвърлила. И още веднъж тя напусна Нарабал, колкото се може по-бързо. Но едва след два часа, когато покрайнините на града останаха далеч назад, тя почувства, че напрежението у нея намалява. Спря при едно малко езеро, съблече се и се потопи в хладната вода, за да измие от себе си и последния остатък от града. След това метна на рамо дрехите, с които ходеше в Нарабал и тръгна през джунглата към колибата си гола.

4.

Висмаан лежеше на леглото и и се стори, че изобщо не е помръднал, докато я е нямало.

— По-добре ли си? — попита го тя. — Успя ли да се справиш сам?

— Беше много спокоен ден — отговори той. — Струва ми се, че кракът ми е отекъл повече.

— Дай да видя.

Тя го пипна внимателно. Наистина изглеждаше по-надут. Гхайрогът се отдръпна леко, което може би означаваше, че кракът му е зле, ако наистина изпитваше толкова малко болка, колкото твърдеше. Замисли се дали да не го заведе в Нарабал за лечение, но той нямаше разтревожен вид, а и лекарите едва ли познаваха физиологията на гхайрогите. Освен това искаше да е при нея. Тя разопакова лекарствата, които беше взела от града, даде му хапче против треска и възпаление, след това приготви зеленчуци и плодове за вечеря. Преди да се стъмни съвсем тя провери капаните и в тях намери няколко дребни животни — млад сигимион и два минтуна. Изви вратовете им с умело движение — в началото и беше много трудно да го прави, но имаше нужда от месо, а нямаше кой да убива вместо нея. Приготви ги за печене, запали огъня и се прибра в колибата. Висмаан играеше с едното от новите кубчета, които му бе донесла, но при влизането и го остави настрана.

— Не каза нищо за посещението си в Нарабал — забеляза той.

— Не стоях дълго — отвърна тя. — Взех каквото ми трябваше, поговорих с една от сестрите си, тръгнах си нервна и потисната и се оправих едва, когато отново тръгнах през джунглата.

— Изглежда много мразиш това място.

— Има за какво да го мразя. Тези ужасно отегчителни хора, тези грозни сплескани постройки… — Тя поклати глава. — О! Сестра ми спомена, че във вътрешността на страната ще се строят някакви нови градове за чуждоземци… Преди всичко гхайроги, но и някакви други с брадавици и сива кожа…

— Хджорти — каза Висмаан.

— Каквито и да са. Харесвало им да работят като митнически инспектори. Щели да се заселят във вътрешността, защото никой не ги иска в Нарабал и Тил-омон, предполагам.

— Никога не съм се чувствал нежелан сред хората — каза Висмаан.

— Наистина ли? Може би не си обърнал внимание. Струва ми се, че на Маджипур има доста предразсъдъци.

— Наистина не съм доловил такова нещо. Разбира се, аз никога не съм бил в Нарабал… Може би там тези неща са по-силни, отколкото другаде. Но на север няма никакви трудности. Била ли си някога на север?

— Не.

— За хората в Пидруид сме добре дошли.

— Така ли? Чух, че гхайрогите си строят град някъде на изток от Пидруид, доста далеч. Ако всичко е толкова хубаво, защо не се заселите в Пидруид, ами трябва да ходите другаде?

— Ние не се чувстваме съвсем добре в присъствието на хора — отговори Висмаан. Ритъмът на нашия живот е толкова по-различен от вашия… Да вземем сънят, например. Трудно ни е да живеем в град, който заспива за осем часа всяка нощ, а ние в това време оставаме будни. Има и други различия. Затова строим Дулорн. Надявам се, че ще го видиш някой ден. Той е прекрасен, построен изцяло от бял камък, който свети с вътрешна светлина. Гордеем се с този град.

— А защо тогава не живееш там?

— Не гори ли месото ти? — попита той.

Тя се изчерви и изтича навън тъкмо навреме, за да спаси вечерята от пламъците. Наряза месото малко намръщена и го сервира заедно с плодове и бутилка вино, купена от Нарабал през деня. Висмаан се изправи и започна да се храни с известно усилие.

След малко каза:

— Живях в Дулорн няколко години. Но там климатът е много сух, а на моята планета живях във влажен и топъл район като този тук. Затова тръгнах насам, за да намеря плодородна земя. Далечните ми прадеди са били фермери и реших да се върна към занятието им. Когато чух, че в тропиците на Маджипур могат да се отглеждат по шест реколти на година и че навсякъде има свободна земя, реших да проуча територията.

— Сам?

— Да, сам. Нямам партньорка, макар че възнамерявам да си намеря веднага щом се установя.

— И ще отглеждаш селскостопански продукти, за да ги продаваш в Нарабал?

— Така мисля. На моя свят почти нямаше некултивирани територии, а земята за фермерство направо не достигаше. Повечето от храните се внасят отвън, знаеш ли това? Така че Маджипур е много привлекателна планета за нас, с огромните си необработвани площи и незначителното си население. Радвам се, че съм тук и мисля, че не си права като твърдиш, че хората не ни приемат добре. Вие, маджипурците, сте тихи и кротки — цивилизовани, подредени, спазващи закона същества.

— Дори и така да е, ако някой научи, че живея с един гхайрог, ще се ужаси.

— Да се ужаси? Но защо?

— Защото си чуждоземец. Защото си влечуго.

Висмаан издаде някакъв нисък, хъркащ звук. Смях?

— Ние не сме влечуги! Ние сме топлокръвни, а малките ни…

— Тогава приличате на влечуги.

— Външно да. Но иначе сме почти толкова бозайници, колкото и вие.

— Почти?

— Да. Разликата е, че снасяме яйца. Но има и други такива бозайници. Много грешиш, ако мислиш, че…

— Няма никакво значение. Все едно, хората ви възприемат като влечуги, а те не обичат влечугите. Винаги между тях и гхайрогите ще съществува неприязън заради това. Така е било още на праисторическата земя. Освен това… — Тя замълча точно преди да каже за миризмата на гхайрогите. — Освен това — добави тя неловко — изглеждаш страшен.

— Повече от един огромен и космат скандар? Повече от един двуглав су-сухерис? — Висмаан се обърна към нея и вторачи неподвижните си изцъклени очи към нея. — Струва ми се, искаш да кажеш, че ти самата не се чувстваш добре в присъствието на гхайрог, Тесме.

— Не.

— Никога не съм забелязвал предразсъдъците, за които говориш. Сега чувам за тях за първи път. Безпокоя ли те, Тесме? Да си вървя ли?

— Не. Изобщо не ме разбираш. Искам да останеш тук. Искам да ти помогна. Изобщо не се страхувам от теб, не изпитвам неприязън, нищо отблъскващо… Просто се опитвах да ти кажа… Опитвах се да ти обясня какви са хората в Нарабал, какви са чувствата им, или поне какви ми се струва, че са и… — Тя отпи продължително от виното си. — Не знам защо заговорихме за това. Съжалявам. Хайде да говорим за нещо друго.

— Разбира се.

Но тя подозираше, че го е наранила или най-малкото го е накарала да се чувства неудобно. С хладния си чужд вид, той имаше силно развита интуиция и може би беше прав, че са проличали собствените и предрзсъдъци, собственото и смущение. Беше провалила всичките си взаимоотношения с хората, чувстваше съвсем ясно, че не е способна да се разбира с някого, бил той човек или не, и беше показала на Висмаан по хиляди косвени начини, че гостоприемството и е умишлено, изкуствено и неохотно, имащо за цел единствено да прикрие смущението и, че е при нея. Наистина ли беше така? Изглежда колкото по-голяма ставаше, толкова по-малко разбираше собствените си мотиви за действие. Но каквато и да беше истината, тя не желаеше гостът и да смята, че е натрапник. Реши в близките дни да намери начин да му покаже, че грижите и за него в основата си са искрени.

Тази нощ тя спа по-добре, отколкото предишната, макар и още да не бе свикнала да лежи на пода върху купчина листа и в колибата и да има още някой. Събуждаше се час по час, поглеждаше гхайрога и всеки път го виждаше зает с кубчетата за забавление. Той не я забелязваше. Тя се помъчи да си представи какво ли означава да спиш три месеца от годината, а през останалото време непрекъснато да си буден. Това и се стори най-чуждото у него. Да лежи така часове наред, без да е в състояние да спи, без да може да стане, без да може да се освободи от неудобството на счупения си крак… за нея едва ли можеше да съществува по-лошо мъчение. И въпреки всичко настроението му никога не се променяше — беше спокоен, невъзмутим, безразличен. Всички ли гхайроги бяха такива? Никога ли не се напиваха, никога ли не излизаха от кожата си, не се ли биеха по улиците, не оплакваха ли съдбата си, не се ли караха с жените си? Ако Висмаан беше типичният случай, значи те нямаха човешки слабости. Но пък не бяха и хора.

5.

На сутринта тя изми гхайрога с гъба, докато люспите му заблестяха и смени постелята на леглото му. След това му даде да яде и продължи дневните си занимания както обикновено, но изпита чувство за вина, задето го е оставила сам в колибата без да може да помръдне и се зачуди дали не трябваше да остане при него, за да му разказва нещо или да си приказват и да прогонят скуката. Но тя реши, че ако непрекъснато стои до него, много скоро няма да има какво повече да си кажат и ще започнат да се дразнят от присъствието си. Освен това имаше достатъчно кубчета, за да се забавлява и сам. Може би предпочиташе да е сам през повечето време. Във всеки случай, тя имаше нужда да е сама, а сега — след като делеше колибата си с него — повече от всякога. Тази сутрин тя направи дълъг преход и събра най-различни плодове и корени за вечеря. По обяд заваля и тя клекна под едно дърво врама, чиито широки листа я прикриха добре. Разфокусира погледа си и опразни ума си от всичко — угризения, съмнения, мисли за гхайрога, за семейството и, за бившите си любовници, за нещастието си, за самотата си. Спокойствието, което я обзе, продължи почти целия следобед.

Постепенно свикна с присъствието на Висмаан. Той продължаваше да е все така непретенциозен и да не създава проблеми, доволен, че разполага с кубчетата, и изпълнен с търпение. Рядко и задаваше въпроси или започваше разговор, но беше достатъчно любезен, когато тя му заговореше и и разказа за своя свят — беден и чудовищно пренаселен, според думите му, — за живота си там, за мечтата си да се засели на Маджипур, за радостта си, когато за първи път видял красотата на новата планета. Тесме се помъчи да си представи как изразява вълнението си. Може би змиеподобната му коса започваше да подскача или да се навива бавно на спирала. Или изразяваше чувствата си като променя телесната си миризма?

На четвъртия ден той стана от леглото за първи път. С нейна помощ се надигна, опря се на патерицата и на здравия си крак и внимателно докосна пода с другия. Тесме почувства как миризмата му изведнъж стана остра — нещо като обонятелна гримаса — и реши, че предположението и е вярно и че гхайрогите наистина изразяват чувствата си по този начин.

— Как е крака ти? — попита Тесме. — Боли ли?

— Няма да издържи теглото ми, но заздравява добре. След още няколко дни ще мога да ставам. Помогни ми да походя малко. Тялото ми е като ръждясало от обездвижването.

Той се облегна на нея и двамата излязоха навън, до езерото и обратно — бавно, с мъчително куцане. Малката разходка изглежда го освежи. За нейна изненада, тя си даде сметка, че този първи признак на оздравяване я натъжава, защото това означаваше, че скоро Висмаан ще е в състояние да си отиде. След седмица? Две? Не искаше той да си отиде. Това усещане беше толкова странно, че я изуми. Тя копнееше за стария си усамотен живот, за привилегията да спи в собственото си легло, за горските си удоволствия, на които да се отдава, без да мисли дали гостенинът и не скучае и всичко останало… В някои отношения и се струваше, че присъствието на гхайрога много я дразни. И въпреки това… и въпреки това, тя изпитваше смущение и разочарование при мисълта, че той скоро ще си отиде. „Колко странно — мислеше тя. — Колко особено, колко типично за Тесме!“

Започна да го извежда навън по няколко пъти на ден. Той все още не можеше да използва счупения си крак, но и без него се справяше доста умело и твърдеше, че отока спада и че костта зараства добре. Започна да говори за фермата, която имаше намерение да създаде, за начините, по които да разчисти джунглата.

Един следобед, на връщане към колибата, след като бе събрала калимботи на поляната, където за първи път бе видяла гхайрога, Тесме се отби, за да провери капаните си. Повечето бяха празни, но тук-там имаше и обичайните малки животни. Тогава оттатък езерото чу силно шумолене в храсталаците и когато приближи капана, видя, че в него се е уловил билантун. Това беше най-едрото животно, което някога се бе улавяло. Билантуни имаше в цялата западна част на Зимроел — те бяха елегантни, дребни, бързи същества с остри копита, не особено здрави крака и малки, вирнати нагоре пухести опашки. Но разновидността, живееща около Нарабал, беше два пъти по-голяма от северната. Животното достигаше до кръста на човек, и беше много ценено заради ароматното, крехко месо. Първият импулс на Тесме бе да пусне красивото същество да избяга — изглеждаше твърде красиво, за да бъде убито, а и доста голямо. Беше свикнала да убива животни, които можеше да държи в едната си ръка, а това беше нещо съвсем различно — голямо, благородно същество с интелигентен вид, което със сигурност ценеше живота си, имаше своите нужди и копнежи, а може би някъде наблизо го очакваше и женската. Тесме си каза, че се държи глупаво. Малките животни, които убиваше сигурно искаха да живеят не по-малко от този билантун, а тя ги убиваше без никакво колебание. Знаеше, че е глупаво да има скрупули за животните, още повече в цивилизованите си дни тя с радост ядеше месото им, стига да ги е убил някой друг. Овдовелите им самки тогава не я бяха притеснявали ни най-малко.

Когато се приближи, тя забеляза, че в паниката си билантунът е счупил единия от деликатните си крака. Мина и през ум да го превърже и да задържи съществото като домашно животно, но това бе още по-абсурдна мисъл. Не можеше да се грижи за всички осакатени, които се появят в джунглата. Освен това билантунът не би застанал спокойно, за да може да превърже крака му, а дори и да успееше да му помогне, сигурно би избягал още при първата възможност. Тя пое дълбоко дъх, мина зад животното, улови меката му муцуна и счупи дългата, грациозна шия.

Клането беше по-кървава и трудна работа, отколкото беше очаквала. Стори и се че се бори часове с ножа в ръка, докато Висмаан не извика от колибата, за да я попита какво прави.

— Приготвям вечерята. Изненада. Печен билантун!

Тя се засмя тихо. Говореше като истинска съпруга, както клечеше пред колибата гола, изпоцапана с кръв, и режеше плешки и ребра, докато чуждоземецът влечуго лежеше в леглото и и очакваше вечерята си.

Най-накрая свърши мръсната работа, сложи малко месо да се пече на димящия огън, изми се в езерото и отиде да събере малко плодове и да отвори останалите бутилки от новото, донесено от Нарабал вино. Вечерята беше готова на смрачаване и Тесме се почувства много горда от постижението си.

Очакваше Висмаан да започне да дъвче без коментари, по обичайния си флегматичен начин, но, не — стори и се, че за първи път на лицето му долови следи от оживление — някакъв нов блясък в очите и може би по-различно движение на езика. Тесме реши, че трябва да се научи по-добре да разчита израженията на лицето му. Висмаан започна да яде печения билантун с удоволствие, похвали крехкостта и аромата му и на няколко пъти поиска още. Всеки път, когато му слагаше, тя вземаше парче и за себе си, докато наистина не се почувства преяла. Каза си, че месото, което не успеят да изядат сега, до утре ще се развали.

— Много е вкусно с тхока — каза тя и мушна още един от синьобелите плодове в устата си.

— Да. Още малко, моля.

Висмаан спокойно изяде всичко пред себе си. Най-накрая Тесме не можеше да яде повече и не можеше дори да гледа храната. Тя сложи останалото близо до гхайрога, отпи последна глътка от виното, потрепери и се засмя, защото няколко капки потекоха по брадичката и гърдите и. После се изтегна върху леглото си от листа. Виеше и се свят. Обърна се по корем, заби пръсти в пода и се заслуша в дъвченето, което продължаваше и продължаваше. След като Висмаан свърши с храненето всичко потъна в тишина. Тесме зачака да заспи, но сънят все не идваше. Стана още по-замаяна и имаше чувството, че някаква ужасна центробежна сила ще я изхвърли през стената на колибата. Кожата я сърбеше, зърната на гърдите и станаха твърди и болезнени. „Пих прекалено много — каза си тя — и ядох прекалено много тхока. Заедно със семките и всичко останало.“ Огненият сок сега пулсираше като луд в слепоочията и.

Не искаше да спи сама, свита така на пода.

С излишно старание да не вдигне шум тя застана на колене и бавно запълзя към леглото. Погледна гхайрога, но погледът и беше помътнял и виждаше само неясните му очертания.

— Спиш ли? — прошепна тя.

— Знаеш, че не спя.

— Разбира се. Колко съм глупава.

— Какво има, Тесме?

— Да има? Не, не. Няма нищо, освен… Само… — Тя се поколеба. — Знаеш ли, че съм пияна? Знаеш ли какво значи да си пиян?

— Да.

— Не искам да съм на пода. Може ли да легна до теб?

— Щом искаш…

— Трябва да съм внимателна. Не искам да ударя болния ти крак. Къде е той?

— Той е почти здрав, Тесме. Не се тревожи. Ето, легни.

Тя почувства как ръката му обвива кръста и и я притегля. Отпусна се и тялото и се плъзна нагоре покрай него. Усещаше странната, напомняща черупка кожа, опряла се до нейната — хладна, люспеста, гладка. Тя боязливо я погали. „Като хубав куфар“ — помисли си Тесме и заби леко пръсти, опипвайки твърдите мускули под хладната повърхност. Миризмата му се промени, стана остра, пикантна.

— Харесва ми миризмата ти — прошепна тя.

Опря глава на гърдите му и се притисна към него. Не беше спала с никого от месеци, може би година, и близостта му и беше приятна. „Дори и гхайрог — мислеше тя. — Дори и гхайрог. Просто допирът, близостта… Толкова е хубаво!“

Висмаан я докосна.

Не беше очаквала това. Отношенията им се изчерпваха с това, че тя се грижеше за него, а той приемаше тези грижи пасивно. Изведнъж ръката му — хладна, грапава, люспеста, умела — се плъзна по тялото и. Докосна гърдите и, слезе надолу по корема, спря се върху бедрата и. Какво беше това? Нима я любеше? Спомни си безполовото му тяло — като машина. Той продължи да я гали. „Това е невероятно! — помисли си тя. — Дори за Тесме това е прекалено странно! Та той не е човек! А аз…

…А аз съм много самотна…

…И много пияна…“

— Да, моля те — каза тя гласно. — Моля те.

Искаше и се да продължи да я гали. Но изведнъж Висмаан мушна ръката си под раменете и и я повдигна — леко, внимателно — придърпа я върху себе си и я спусна надолу, а тя почувства с бедрото си твърдата издатина на неговата мъжественост. Какво? Нима някъде под люспите си той имаше скрит пенис, който се измъкваше навън, когато има нужда? И нима имаше намерение да…

Да.

Изглежда знаеше какво да прави. Макар и чуждоземец, който при първата им среща дори не знаеше дали тя е мъж или жена, очевидно много добре разбираше как хората правят любов. След миг усети как той влиза в нея, обзе я ужас, страх, отвращение, питаше се дали няма да я заболи. Mислеше си, че човек и гхайрог да правят любов е чудовищно и гротескно — нещо, което може би не се беше случвало никога досега в цялата вселена. Прииска и се да се освободи и да избяга навън в нощта. Но беше твърде замаяна, твърде пияна, твърде объркана, за да реагира… След това разбра, че не я боли, че той се движи напред-назад в нея като някакъв смазан часовников механизъм и че я обливат вълни от наслада, че я кара да трепери, да ридае и стене, да се притиска до гладката му люспеста кожа…

Тя се остави в ръцете му и в най-хубавия момент извика силно. След това се отпусна на гърдите му — трепереща и стенеща. Спокойствието постепенно се връщаше. Вече не беше пияна. Знаеше какво е направила и беше изумена, но освен това и беше приятно. Точно така, Нарабал! Гхайрогът е мой любовник! И удоволствието беше толкова силно, толкова голямо! Дали и той бе изпитал същото? Не смееше да го попита. Как можеше да се познае, ако гхайрогът преживее оргазъм? При тях имаше ли изобщо такова нещо? Тази дума означаваше ли нещо за него? Замисли се дали е правил любов с човешки жени и преди. И това не смееше да попита. Той беше толкова способен, не чак толкова умел, но определено знаеше какво трябва да прави и го направи по-добре, отколкото много от мъжете, които познаваше. Дали беше така, защото имаше опит с хора или просто ясният му, хладен разсъдък бе в състояние да прецени правилно анатомичните и потребности? Това тя не знаеше и се съмняваше, че някога ще научи.

Висмаан не каза нищо. Тесме се притисна към него и заспа най-дълбокия си сън от месеци насам.

6.

На сутринта тя се чувстваше странно, но не изпитваше съжаление. Не разговаряха за случилото се между тях миналата нощ. Той си играеше с кубовете, а тя отиде да поплува, за да избистри мозъка си и да изчисти остатъците от пиршеството с билантуна. След това приготви закуска и направи дълга разходка на север до една покрита с мъх пещера, в която прекара по-голямата част от сутринта. Припомни си тялото му, опряно до нейното, докосването на ръцете му, неудържимия екстаз, които премина през нея. Не можеше да каже, че го намира за привлекателен — раздвоен език, змиеподобна коса, люспи по цялото тяло… Не, не, това, което се бе случило предишната нощ нямаше нищо общо с физическото привличане. Тогава защо се бе случило? Заради виното и плодовете, реши тя, заради самотата и заради желанието и да се разбунтува срещу консервативните разбирания на нарабалците. Отдаването на гхайрога за нея беше най-добрият начин да покаже презрението си към всичко, в което тези хора вярваха. Разбира се, постъпката и би била безсмислена, ако те не научеха за нея. Тя реши да заведе Висмаан в Нарабал веднага щом той бъде в състояние да извърви разстоянието.

След това деляха леглото и всяка нощ. Изглеждаше абсурдно да не го правят. Но на втората вечер не правиха любов, на третата и на четвъртата — също. Лежаха един до друг без да се докосват, без да говорят. Тесме щеше да му се отдаде, ако бе посегнал към нея, но той не го направи. Тя също реши да не започва първа. Тишината започна да я угнетява, но тя предпочете да не я нарушава, защото се боеше, че може да чуе неща, които не би искала да чуе — че на него не му харесва да прави любов с нея или че смята тази постъпка за срамна и неестествена, че го е направил единствено защото тя е настоявала, че е доловил по някакъв начин, че желанието и не е искрено, а просто иска да използва случая, за да продължи своята война срещу конвенционалността. В края на седмицата, изнервена от насъбралото се напрежение, тя рискува и се докосна до него в леглото. Направо го така, че да изглежда неволно, а той я прегърна веднага, с желание и без никакво колебание. След това някои нощи се любеха, други — не, но винаги ставаше случайно и непринудено, неангажирано, почти тривиално, като нещо което понякога правеха преди сън, без никаква тайнственост или приповдигнатост. Всеки път и доставяше голямо удоволствие. Непривичността на тялото му скоро престана да и прави впечатление.

Висмаан вече ходеше без чужда помощ и с всеки изминал ден прекарваше все повече време навън. В началото тя го придружаваше, после тръгна да проучва пътеките в джунглата сам — в началото бавно и предпазливо, по-късно с големи крачки и едва забележимо куцукане. Плуването изгледжа се отразяваше много добре на оздравителния процес и той с часове се къпеше в малкото езерце на Тесме, дразнейки дребния громуарк, който живееше в една кална дупка на брега. Трудноподвижното старо животно изпълзяваше от скривалището си, покатерваше се върху тревата и лягаше там като някакъв космат непотребен чувал, захвърлен от някого. Гледаше гхайрога мрачно и не се прибираше в дупката си, докато той не излезеше от водата. Тесме утешаваше животното със зелени пъпки, откъснати нагоре по течението, доста по-далеч от разстоянието, на което биха могли да го занесат късите му крака.

— Кога ще ме заведеш в Нарабал? — попита Висмаан една дъждовна вечер.

— Защо не утре?

Тази нощ тя усещаше необикновена възбуда и се притискаше към него по-настойчиво от всякога.

Тръгнаха призори в лек дъждец, който скоро престана и отстъпи мястото си на яркото слънце. Тесме вървеше бавно, но скоро стана ясно, че гхайрогът е напълно оздравял и не след дълго закрачи бързо. Висмаан я следваше без усилие. Тя се разприказва — казваше му имената на всички животни и растения, покрай които минаха, разказа му части от историята на Нарабал, за братята и сестрите си, за хората, които познаваше. Изпитваше невероятно желание час по-скоро те да я видят с него — гледай, това е моят любовник чуждоземец, това е гхайрогът, с когото спя — а когато стигнаха до покрайнините на града, тя започна да се оглежда наоколо нетърпеливо, с надеждата да срещнат някой познат. Но из плантациите не се виждаше почти никой, а тези, които бяха там, тя не познаваше.

— Виждаш ли как ни гледат? — прошепна тя на Висмаан, когато навлязоха в районите с повече хора. — Боят се от теб. Мислят си, че си авангард на някакво чуждоземско нашествие. Чудят се какво ли правя с теб и защо съм толкова любезна с теб.

— Не виждам нищо такова — отвърна Висмаан. — Наистина проявяват любопитство към мен, но не долавям никакъв страх или враждебност. Може би защото не съм добре запознат с израженията на човешкото лице? Струваше ми се, че съм се научил да ги различавам доста добре.

— Почакай и ще видиш — каза му Тесме. Все пак трябваше да признае пред себе си, че малко преувеличава, а може би и не чак толкова малко. Бяха стигнали почти до центъра на Нарабал и наистина някои хора поглеждаха Висмаан с любопитство и интерес, но бързо отместваха поглед встрани, други просто се усмихваха и кимваха, сякаш това чуждоземно същество, разхождащо се по улиците, беше най-нормалното нещо под слънцето. Тесме не можа да открие никаква истинска враждебност. Това я ядоса. Тези добродушни, мили хора, тези благи, добронамерени същества изобщо не реагираха както тя бе очаквала. Дори когато най-накрая срещна познати хора — Кханидор, най-добрият приятел на най-големия и брат, Хенимонт Синдор, който държеше малката страноприемница край пристанището, жената от цветарския магазин — те не проявиха нищо по-различно от обикновената сърдечност, щом им каза:

— Това е Висмаан. Напоследък живеем заедно.

Кханидор се усмихна сякаш винаги бе смятал Тесме за момиче, което не би се поколебало да заживее с чуждоземец, и заговори за новите градове за гхайроги и хджорти, които щеше да строи съпругът на Мирифейн. Съдържателят на страноприемницата протегна сърдечно ръка, за да се здрависа с Висмаан и го покани на чаша вино за сметка на заведението, а цветарката не спря да повтаря:

— Колко интересно, колко интересно! Надявам се, че ще харесате нашия малък град!

Във веселостта им Тесме почувства покровителствено отношение към нея. Струваше и се, че излизат от нормалните си рамки на поведение само и само, за да не и позволят да ги скандализира — сякаш вече бяха приели цялата необузданост на Тесме и сега можеха да приемат всичко, абсолютно всичко, без да се интересуват, без да се изненадват, без да коментират. Може би не бяха разбрали същността на връзката и с гхайрога и си мислеха, че само живеят на едно и също място. Дали нямаше да реагират по различен начин, ако направо им беше казала, че с гхайрога са любовници, че тялото му е било в нейното, че е направила нещо, което е немислимо да направят човек и чуждоземец? Вероятно не. Дори ако с гхайрога легнеха на площад „Понтифекс“ и започнеха да правят любов, това нямаше да възбуди духовете в този град, мислеше тя, изпълнена с презрение.

Харесваше ли Висмаан малкото им градче? Както винаги беше трудно да се доловят чувствата му. Докато вървяха по улиците покрай хаотично застроените площади, покрай мръсните витрини на магазините и малките, паянтови къщички с обрасли и неподдържани градини, Висмаан не каза почти нищо. В мълчанието му тя долови разочарование и неодобрение и на пук на цялата си омраза към Нарабал и се прииска да защити града. В края на краищата това беше съвсем нов град, изолиран в затънтен край на второкласен континент и в него бяха живели само няколко поколения.

— Нарабал не те впечатлява особено, нали?

— Ти ме предупреди да не очаквам много.

— Но той е дори по-отвратителен, отколкото ти казах, нали?

— Намирам, че е малък и неустроен — отвърна Висмаан. — След като си виждал Пидруид или дори…

— Пидруид е построен преди хиляда години.

— … или дори Дулрон — продължи Висмаан. — Дулрон е удивително красив дори сега, когато все още се строи, но разбира се, белият камък, който използват, е…

— Да — каза Тесме. — Постройките в Нарабал също трябва да бъдат от камък, защото климатът е много влажен и дървените къщи прогниват, но за това все още е рано. Когато се събере достатъчно на брой население, ще можем да копаем камък в планините и да издигнем на това място нещо много хубаво. След петдесет години, може би сто, когато има нужната работна ръка. Ако наемем някои от онези гигантски четириръки същества…

— Скандарите — подсети я Висмаан.

— Да, скандарите. Защо короналът не ни изпрати десет хиляди скандари?

— Телата им са покрити с гъста козина и тукашният климат няма да е много подходящ за тях. Но без съмнение един ден по тези места ще се заселят скандари, вруни, су-сухериси и много, много влаголюбиви гхайроги като мен. Това, което правят вашите владетели е много смело… да насърчаваш заселването на чуждоземци в такива мащаби… Другите планети не са така щедри със земята си.

— Другите планети не са така големи — каза Тесме. — Чувала съм, че дори и без огромните океани, сушата на Маджипур е три-четири пъти повече, отколкото на която и да било друга населена планета. Или нещо подобно. Имаме голям късмет с тази огромна територия и не много силната гравитация. Хората и хуманоидите се чувстват съвсем добре. Разбира се, ние плащаме скъпо за това, тъй като почти няма тежки елементи, но все пак… О, здравей!

Гласът и се промени рязко. Един много висок млад човек със светла, вълниста коса едва не се сблъска с нея на излизане от банката на един ъгъл и сега я гледаше втренчено — тя също. Това беше Рускелорн Юлван — любовник на Тесме в продължение на четири месеца преди тя да замине в джунглата и човекът, когото най-малко искаше да види. Но след като трябваше да се сблъска с него, тя реши да се възползва докрай от случая. След първоначалната му изненада, тя каза:

— Изглеждаш добре, Рускелорн.

— Ти също. Животът в джунглата изглежда ти се отразява положително.

— Много. Това бяха седемте най-щастливи месеци от живота ми. Рускелорн, това е приятелят ми Висмаан, който живее с мен от няколко седмици. Беше пострадал, докато търсеше подходящо място за ферма… Счупи си крака, защото падна от едно дърво… Аз се грижех за него.

— Грижила си се добре, предполагам — каза Рускелорн Юлван с равен глас. — Изглежда в много добро състояние. Приятно ми е да се запознаем — обърна се той към гхайрога и видът му говореше, че наистина му е приятно.

— Идва от място, където климатът много напомня на тукашния. Казва, че през следващите няколко години по тези места ще се заселят много от техните.

— И аз чух подобно нещо — отговори Рускелорн Юлван и се усмихна. — Земята тук е удивително плодородна. Ако изядеш някакъв плод сутринта и хвърлиш семката на земята, до вечерта ще поникне растение, голямо колкото къща. Всички казват така, значи трябва да е истина.

Лекотата и непринудеността, с която говореше, я вбесяваха. Нима не разбираше, че това люспесто чуждоземно същество, този гхайрог, е заело неговото място в леглото и? Нима той беше имунизиран срещу ревност? Или просто не разбираше истинското положение на нещата? Тесме се съсредоточи и се помъчи да му внуши истината, като се замисли как ръцете на гхайрога галят гърдите и бедрата и, как раздвоеният му език се докосва до затворените и клепачи, до зърната на гърдите и до слабините и. Но безуспешно. Рускелорн можеше да чете мисли колкото и тя самата… „Той е мой любовник — мислеше тя. — Той влиза в мен, кара ме да свършвам отново и отново, просто нямам търпение да се прибера от джунглата и да си легна с него.“ Но през цялото време Рускелорн Юлван стоеше пред нея усмихнат и разговаряше любезно с гхайрога за възможността да се отглежда найк и глийн по тези места и може би лузавендер в по-блатистите райони. Едва след доста време подобни разговори, той отново се обърна към Тесме и я попита по най-спокойния възможен начин, сякаш я питаше какво е времето, дали възнамерява да живее в джунглата вечно.

Тя го изгледа ядосано.

— Засега предпочитам джунглата пред живота в града. Защо?

— Питах се дали не ти липсват удобствата на чудесния ни метрополис, това е всичко.

— Засега ще остана там. Никога не съм била по-щастлива.

— Добре. Радвам се за теб, Тесме. — Последва още една спокойна усмивка. — Приятно ми беше, че те видях. Радвам се, че се запознах с вас — каза той на гхайрога и си тръгна.

Тесме закипя от гняв. Той не се интересуваше, не даваше и пет пари дали тя спи с гхайрог, със скандар или с громуарка от езерото! Искаше и се да го види уязвен или поне скандализиран, но вместо това той чисто и просто се държа мило! Мило! Сигурно и той, както другите, не беше успял да схване истинското положение на нещата между нея и Висмаан — за тях изглежда бе немислимо, че една жена от човешкия род би могла да предложи тялото си на влечуго чуждоземец, така че те не допускаха, дори не подозираха…

— Сега разгледа ли Нарабал? — попита тя Висмаан.

— Достатъчно, за да съм наясно, че няма какво да се гледа.

— Как е крака ти? Готов ли си да изминеш обратния път?

— Нямаш ли какво да правиш тук?

— Не, няма.

— Тогава да тръгваме — каза той.

Кракът изглежда му създаваше проблеми — може би имаше мускулна треска. Пътят не бе лек дори за човек в добра форма, а след оздравяването си гхайрогът бе изминавал само къси разстояния. Все пак, както обикновено, гхайрогът я последва по пътеката през джунглата, без да се оплаква. Моментът беше най-неподходящ за този преход — слънцето бе увиснало точно отгоре и въздухът беше нажежен и влажен, натежал от изпаренията, които щяха да се превърнат в първия следобеден дъжд. Вървяха бавно, спираха често, макар че нито веднъж Висмаан не се оплака, че е уморен. Самата Тесме се чувстваше изтощена и се преструваше, че иска да му покаже някое геологическо образувание или рядко растение, само и само за да намери повод да починат. Не искаше да признае, че е уморена. Днес беше преживяла достатъчно унижения.

Посещението в Нарабал се оказа пълен провал за нея. Горда, непокорна, изпълнена с презрение към конвенционализма на жителите на родния си град, тя бе завела там любовника си гхайрог, за да го покаже демонстративно на покорните граждани, а те не бяха обърнали никакво внимание! Нима бяха толкова тъпоумни, че да не могат да разберат истината? Или бяха доловили намеренията и още в самото начало и не искаха да и дадат повод за задоволство? При всички случаи тя се чувстваше ядосана, унизена, победена… и много глупава. Ами какво ставаше с фанатизма, който приписваше по-рано на нарабалците? Не се ли чувстваха заплашени от притока на тези чуждоземци? Всички се държаха толкова мило и внимателно с Висмаан! Може би в края на краищата предразсъдъците съществуваха само в нейното въображение и тя не бе изтълкувала правилно забележките на другите… В такъв случай изглеждаше глупаво, че се е отдала на гхайрога — с това не бе постигнала нищо, не бе скандализирала града, не бе спечелила нищо във войната, която водеше с жителите му. Това бе просто едно странно, гротескно, изпълнено с желание събитие.

По време на дългото, бавно и мъчително завръщане през джунглата нито тя, нито гхайрогът говореха. Когато най-накрая стигнаха до колибата и, той влезе вътре, а тя се засуети безцелно наоколо, провери капаните, набра плодове, преместваше разни неща и забравяше къде ги е сложила.

След известно време влезе в колибата и каза на Висмаан:

— Мисля, че вече можеш да си вървиш.

— Да, наистина е време да поема пътя си.

— Естествено можеш да останеш и тази вечер, но утре сутринта…

— Защо да не си тръгна веднага?

— Скоро ще се стъмни. Днес измина много мили и без това…

— Не искам да те притеснявам повече. Мисля, че ще си тръгна веднага.

Дори и сега за нея бе невъзможно да отгатне чувствата му. Изненадан ли беше? Обиден? Ядосан? Не и показа нищо. Не направи и жест за сбогуване, просто се обърна и изчезна в джунглата с равномерни крачки. Тесме го проследи с поглед, с пресъхнало гърло, с разтуптяно сърце, докато не се скри сред висящите растения. Това беше единственото, което можеше да направи, за да не хукне след него. Но скоро той изчезна и се спусна тропическата нощ.

Тя си приготви вечеря, но почти не я докосна, потънала в мисли. Той беше някъде там, сам в тъмнината, и очакваше да дойде новия ден. Дори не си бяха казали „довиждане“. Би могла да се пошегува с нещо, например да му каже да избягва сайджаниловите дървета, той би могъл да и благодари за всичко, което бе направила за него, но вместо това не се случи нищо — тя му каза да си върви и той си отиде спокойно, без да възрази. „Чуждоземец — мислеше тя. — И държанието му е непривично.“ И все пак, когато бяха заедно в леглото, когато той я докосваше и притискаше върху себе си…

Нощта и се стори дълга и пуста. Лежеше сгушена в постланото с пух от заня легло, което до вчера споделяха, слушаше как дъждовните капки чукат по широките сини листа на покрива и за първи път откакто бе дошла в джунглата изпита болката на самотата. До този момент не си беше давала сметка колко ценна е за нея странната пародия на домашно огнище, която бяха създали с гхайрога… Но сега с това беше свършено, тя отново беше сама, някак си по-сама, отколкото преди и още по-откъсната от стария си живот в Нарабал… Той беше някъде там, буден в тъмнината, незащитен от дъжда. „Влюбена съм в чуждоземец — каза си тя учудена. — Влюбена съм в това люспесто нещо, което не шепне нежни слова, почти не задава въпроси и е в състояние да си тръгне дори без да се сбогува.“ Лежа будна с часове и понякога плачеше. Тялото и беше напрегнато и уморено от дългия преход и неприятния ден. Тя присви колене до гърдите си и остана така дълго. След това мушна ръка между краката си и започна да се гали сама — после дойде мигът на облекчение, Тесме простена тихо и се унесе в сън.

7.

На сутринта тя се изкъпа в езерото, провери капаните, направи си закуска и тръгна по познатите пътеки недалеч от колибата и. Нямаше и следа от гхайрога. По пладне настроението и се подобри, а следобедът се чувстваше почти весела. Едва когато се свечери и дойде време да вечеря сама, тя отново почувства, че я обзема тъга. Но я изтърпя. Поигра си малко с кубовете, които беше донесла за него и най-накрая заспа. Следващият ден беше по-спокоен и по-следващият, и по-следващият.

Постепенно животът и се нормализира. Не виждаше гхайрога и постепенно започна да го забравя. С времето тя отново откри радостта от самотата, поне така и се струваше, но имаше моменти, когато с болка си го спомняше — когато в гъсталака зърнеше билантун или минеше покрай сайджаниловото дърво със счупения клон, или пък когато зърнеше намръщения громуарк на брега на езерото… Тогава разбираше, че все още и липсва. Скиташе из джунглата във все по-широки и по-широки окръжности, без да си дава сметка защо, докато най-накрая не се видя принудена да признае пред себе си, че търси него.

Намери го след три месеца, може би повече. Видя следи от разумна дейност — просека през няколко хълма, пътеки, които се разклоняваха радиално от нея. След известно време отиде там — през една широка река, която дотогава не беше виждала — и стигна до просеката, в чийто край се виждаше нова ферма. Тесме се прикри в шубраците и заобиколи. Тогава видя гхайрога — беше Висмаан, не се съмняваше в това, — който обработваше богатата черна почва. Обзе я страх, почувства се слаба и се разтрепери. Можеше ли да е някой друг гхайрог? Не, не, не! Беше сигурна, че е той, дори и се стори, че леко накуцва. Тя се прикри още по-добре, защото се боеше да не я види. Какво би могла да му каже? Как би могла да му обясни защо е дошла толкова далеч, след като така студено го бе прогонила от живота си? Тя приклекна още повече и беше готова да си тръгне, но тогава намери нужния кураж и го повика по име.

Висмаан се изправи и се огледа.

— Висмаан! Аз съм, Тесме! Ето ме тук!

Бузите и пламнаха, сърцето и биеше до пръсване. В един ужасен миг беше убедена, че това е друг гхайрог и извиненията, че е сгрешила вече бяха на устните и, но той тръгна към нея и тя разбра, че няма грешка.

— Видях просеката и си помислих, че може да е твоята ферма — каза тя и излезе иззад преплетените храсти. — Как живееш, Висмаан?

— Много добре. А ти?

Тесме сви рамене.

— Справям се някак. Направил си чудеса тук. Изминаха само няколко месеца, а виж колко много си постигнал.

— Да — отвърна той. — Работихме усилено.

— Вие?

— Сега имам партньорка. Ела, ще те запозная с нея и ще ти покажа фермата.

Спокойните му думи я попариха. Може би именно този ефект търсеше той — вместо да и покаже негодуванието и огорчението си от начина, по който го прогони, той си отмъщаваше по много по-жесток начин — като и показваше абсолютното си безразличие. Но и се струваше, че е по-вероятно изобщо да не е огорчен и да не изпитва нужда да си отмъщава. Вероятно изобщо не мислеше като нея за случилото се помежду им. „Не забравяй, че той е чуждоземец“ — каза си тя.

Последва го нагоре по лекия наклон, прескочиха канавката за отводняване и заобиколиха една малка нива с нови насаждения. На върха на възвишението, полускрита сред избуяла зеленчукова градина, се намираше постройка от сайджанилови трупи, не много различна от нейната собствена, но много по-голяма и някак си по-ъгловата. Оттам се виждаше цялата ферма, простираща се върху три от страните на малкия хълм. Тесме беше изумена от нещата, които бе успял да направи — струваше и се невъзможно да се прочистят всичките тези дървета, да се построи къща, да се подготви почвата за засаждане и дори да се засади само за няколко месеца. Спомни си, че гхайрогите не спят, но нима нямаха нужда от почивка?

— Турноми! — извика той. — Имаме гост.

Тесме се застави да бъде спокойна. Даваше си сметка, че бе дошла при гхайрога, защото не искаше повече да е сама и че полусъзнателно бе фантазирала, че би могла да му помогне да направи фермата си, да споделя живота и леглото му, да изгради с него истински взаимоотношения. Дори за миг си бе представила, че отива с него на север, в чудесния Дулорн, за да се срещне със сънародниците му. Тя знаеше, че всичко това е глупаво, но въпреки това и се бе струвало осъществимо, до момента, когато разбра, че Висмаан вече не е сам. Опита се да се овладее, да се държи топло и дружелюбно, да прикрие всички признаци на съперничество…

От къщата се появи едно същество, почти напълно еднакво с Висмаан — също толкова високо, със същата люспеста, блестяща кожа, същата змиеподобна коса… Между тях имаше само една видима разлика, много странна при това — по гръдния кош на женския гхайрог се поклащаха цилиндрични гърди, поне дузина, на чиито върхове имаше тъмнозелени зърна. Тесме потрепери. Висмаан и беше казал, че гхайрогите са бозайници и при вида на женската това едва ли би могло да се отрече, но тези чудати гърди усилваха още повече впечатлението, че е влечуго — при това някакъв странен и непобиращ се в ума хибрид. Тесме погледна смутено едното и после другото същество пред себе си.

— Това е жената, за която ти говорих — каза Висмаан. — Тази, която ме намери, когато счупих крака си, и която ми помогна да оздравея. Тесме, това е Турноми.

— Добре дошла при нас — каза женският гхайрог тържествено.

Тесме промърмори някакви думи на възхищение от постигнатото от тях. Сега искаше единствено да избяга веднага, но нямаше как да го направи — беше дошла на гости на съседите си в джунглата и те настояваха да се спазят любезностите. Висмаан я покани да влезе. Какво ли щеше да последва? Чаша чай, купичка вино, тхока или печен минтун? В къщата нямаше нищо, освен маса, няколко възглавнички и някакъв странен голям плетен контейнер, поставен върху трикрак стол в далечния ъгъл. Тесме го погледна с крайчеца на окото си и веднага се обърна на другата страна, защото и се стори, без да знае защо, че не е уместно да проявява любопитство към него. Но Висмаан я улови за лакътя и каза:

— Ела да ти го покажа. Погледни.

Тя надникна вътре.

Беше инкубатор. Върху гнездо от мъх бяха сложени десет или дванадесет кръгли ципести яйца, яркозелени на червени точици.

— Първото ни дете ще се излюпи след по-малко от месец — обясни Висмаан.

Главата на Тесме се замая. По някакъв начин това откровение на чуждоземеца я накара да изтръпне и подчерта разстоянието между нея и тези същества, както нищо друго — нито втренчените му немигащи очи, нито змиеподобната му коса, нито докосването на кожата му до голото и тяло, нито изумителното усещане, когато се движеше в нея. Яйца! Люпило! И Турноми вече беше пълна с мляко, за да ги кърми! Тесме си представи десетина малки гущерчета, прилепнали за многото гърди на тази самка и я обзе ужас — застана неподвижно, без дори да диша, в продължение на един безкраен миг, след това се обърна и побягна навън, после надолу по склона, през канавката за отводняване, направо през (за това си даде сметка твърде късно) току-що засадената нива и нататък във влажната, пълна с изпарения джунгла.

8.

Не знаеше колко време е минало, преди Висмаан да се появи на вратата и. Животът и се бе превърнал в неясна поредица от ядене и спане, плач и треперене, и можеше да е минал ден, може би два, можеше да е минала седмица или месец. И ето го — той мушна глава през вратата на колибата и и я извика по име.

— Какво искаш? — попита тя, без да става.

— Да поговорим. Имам да ти кажа някои неща. Защо си тръгна толкова внезапно?

— Има ли някакво значение?

Той приклекна до нея. Ръката му се опря внимателно на рамото и.

— Тесме, дължа ти извинение.

— За какво?

— Когато си тръгнах оттук, аз не ти благодарих за нещата, които направи за мен. С моята партньорка се помъчихме да си обясним защо си тръгна така неочаквано и тя ми каза, че си ми ядосана, но аз не разбирам защо. Двамата с нея премислихме всички възможни причини и когато и разказах как се разделихме, Турноми ме попита дали съм ти казал колко благодарен се чувствам затова, че ми помогна. Аз не го направих, просто не знаех, че трябва да постъпя така. Затова дойдох при теб. Тесме, прости ми за грубостта, за невежеството ми.

— Прощавам ти — смотолеви тя. — Сега ще си вървиш ли?

— Погледни ме, Тесме.

— Предпочитам да не го правя.

— Моля те. — Той я дръпна за рамото.

Тя се обърна към него намръщена.

— Очите ти са подути — каза Висмаан.

— Сигурно съм яла нещо, което не е трябвало.

— Все още си ядосана. Защо? Помолих те да разбереш, че постъпката ми не означава неблагодарност и неуважение. Гхайрогите не изразяват благодарността си по същия начин както хората. Позволи ми да го направя сега. Ти спаси живота ми, беше много мила с мен. Винаги ще си спомням какво направи за мен, когато бях в беда. Допуснах голяма грешка, че не ти казах това по-рано.

— Аз допуснах голяма грешка, че те изгоних така — прекъсна го тя тихо. — Не искай от мен да ти обясня защо го направих. Не е никак просто. Ще ти простя, че не ми благодари, ако ти ми простиш, че те прогоних по този начин.

— Няма за какво да ти прощавам. Кракът ми беше оздравял, беше станало време да си вървя, както каза и ти. Продължих по пътя си и намерих мястото, подходящо за ферма.

— Значи всичко беше толкова просто, така ли?

— Да, разбира се.

Тя се изправи и застана с лице към него.

— Висмаан, защо прави любов с мен?

— Защото реших, че го желаеш.

— И това е всичко?

— Изглеждаше тъжна и не искаше да спиш сама. Надявах се, че ще ти донесе някакво облекчение. Опитвах се да постъпя приятелски, със съчувствие.

— О! Разбирам.

— Вярвам, че ти доставих удоволствие?

— Да, да. Достави ми удоволствие, наистина. Но не си ме желаел, нали?

Езикът му се показа и се скри бързо. Тя си помисли, че това е еквивалентът на озадачено изражение на лицето.

— Не — отговори той. — Ти си човек. Как бих могъл да желая човешка жена? Тесме, ти си толкова различна от мен… На Маджипур тези като мен са наричани чужденци, но за мен ти си чужденка, нима не е така?

— Да, предполагам, че е така.

— Но бях много привързан към теб. Желаех ти щастие. В този смисъл те желаех, разбираш ли ме? И винаги ще съм твой приятел. Надявам се, че ще идваш да ни виждаш и да споделяш изобилието на фермата ни. Ще го направиш ли, Тесме?

— Да, да. Разбира се…

— Добре. Сега трябва да вървя, но най-напред…

Той я притегли към себе си и с мрачна тържественост я обви със силните си ръце. Още веднъж тя почувства твърдостта на кожата му, още веднъж малкият ален език докосна клепачите и. Задържа я в прегръдките си дълго.

Когато отново я пусна, той каза:

— Тесме, наистина съм много привързан към теб. Никога няма да те забравя.

— И аз.

Тя застана на прага и го проследи с поглед, докато се скри в джунглата от другата страна на езерото. Обзе я някакво чувство на топлота, отпуснатост и спокойствие. Съмняваше се, че някога отново ще види Висмаан, Турноми и тяхното люпило малки гущерчета. Но всичко беше наред, Висмаан щеше да я разбере. Тесме започна да събира вещите си и да ги слага в раницата. Все още беше предиобед и имаше достатъчно време, за да стигне до Нарабал.

Стигна до града точно след следобедните дъждове. Откакто го бе напуснала беше минала малко повече от година, а от последното и посещение — много месеци. Сега се изненада от промените, които завари. Градът сякаш кипеше, навсякъде никнеха нови постройки, пристанището беше пълно с кораби, движението по улиците не секваше нито за миг. Нарабал имаше вид на завладян от чуждоземци — стотици гхайроги и всякакви други — онези с брадавиците, които били хджорти, и огромните скандари с двойни рамене — цял цирк от странни същества, занимаващи се с работата си, но присъствието им ни най-малко не смущаваше хората. Тесме стигна до къщата на майка си с известни трудности. Две от сестрите и бяха там, също и брат и Далкхан. Те я изгледаха с изумление и може би страх.

— Върнах се — каза им тя. — Зная, че приличам да диво животно, но просто трябва да си подстрижа косата, да облека нова рокля и отново ще заприличам на човешко същество.

Няколко седмици по-късно тя отиде да живее при Рускелорн Юлван и в края на годината се ожениха. Известно време си мислеше да му признае, че се е любила с гхайрога, но се боеше да го направи и и се струваше, че този епизод е без значение. Направи го десет или дванадесет години по-късно, една вечер след като ядоха печен билантун в един от новите ресторанти в квартала на гхайрогите, когато беше изпила твърде много от силното златисто вино на севера и асоциацията бе твърде силна, за да може да се сдържи. Когато свърши разказа си, тя попита:

— Подозираше ли за това?

Той отговори:

— Разбрах го веднага, още щом те видях с него на улицата. Но какво значение би могло да има?