ДЕВЕТ КРАДЛА В НИ-МОЯ

Към края на седмата година от възстановяването на лорд Валънтайн, до Лабиринта достига вест, че короналът скоро ще пристигне на посещение — новина, която ускорява пулса на Хисун и кара сърцето му да бие като полудяло. Ще види ли коронала? Дали го помни лорд Валънтайн? Веднъж си направи труда до го повика чак в замъка Връхни за повторната си коронация, сигурно още си мисли за него, навярно има някакъв спомен за момчето, което…

Не е така, решава Хисун. Възбудата му намалява, рационалната, разумна част от него отново взема надмощие. Ако изобщо успееше да зърне лорд Валънтайн, щеше да е удивително, а ако короналът си спомнеше за него — направо чудо. Най-вероятно, след посещението в Лабиринта, той веднага ще си тръгне, без да види никого, освен висшите министри на понтифекса. Говори се, че лордът вече е потеглил на голяма процесия към Алайзор, след това към Острова, за да посети майка си, а в такива случаи отбиването в Лабиринта е задължително. Но Хисун знае, че короналите не обичат да посещават мястото, което безмилостно им напомня, че ще стане техен дом, когато дойде време да заемат по-висшия трон. От друга страна понтифекс Тиеверас се е превърнал в призрачно същество — повече мъртво, отколкото живо, — изгубено сред недостъпни сънища, в какавидата на системата за поддържане на живота, неспособен на разумна човешка реч, по-скоро символ, отколкото реалност. Отдавна би трябвало да е погребан, но поддържат живота му изкуствено, за да се удължи времето на лорд Валънтайн като коронал. Това е добре за лорда, но със съмнителна стойност за Маджипур и за стария Тиеверас, мисли Хисун. Тези неща обаче не са негова грижа. Той се връща бавно в Регистъра на душите и повиква нова капсула, която се оказва запис на някаква жена от Ни-моя. Началото е толкова необещаващо, че Хисун се готви да я върне, но силното му желание да види големия град на другия континент надделява. Заради Ни-моя той решава да преживее живота на една дребна търговка и скоро всякакви съжаления изчезват.

1.

Майката на Иниана беше търговка във Велатис през целия си живот, нейната майка — също, това щеше да е съдбата и на Иниана. Нито майка и, нито нейната майка бяха имали нещо против този живот, но Иниана — на деветнадесет години и единствен собственик — чувстваше магазина като непосилен товар, като гърбица, като камък на шията. Често си мислеше да го продаде и да потърси щастието си другаде, в някой далечен град — Пилиплок, Пидруид или дори огромната столица Ни-моя далеч на север, за която се говореше, че е толкова чудесна, че никой, който не я виждал, не може да си я представи.

Но времената бяха лоши, търговията не вървеше и тя не виждаше кой би купил магазина и. Освен това той бе изхранвал семейството и поколения наред и не и беше лесно просто да го изостави, колкото и да го мразеше. Всяка сутрин тя ставаше, излизаше на каменната тераса и се потапяше в каменното корито, пълно с дъждовна вода, за да се изкъпе. След това се обличаше, закусваше сушена риба и вино и слизаше долу, за да отвори магазина. В него се продаваше почти всичко — топове плат и глинени гърнета от южното крайбрежие, бурета с подправки и консервирани плодове, вино и прибори за хранене от Нарабал, блокове скъпо, сушено месо от морски дракон, специалните фенери, които произвеждаха в Тил-омон и много други неща. Във Велатис имаше десетки подобни магазинчета и никое от тях не процъфтяваше. След смъртта на майка си Иниана сама водеше счетоводните книги и доставяше стоката, сама метеше пода и лъскаше щандовете, сама попълваше правителствените формуляри и разрешителни — всичко това и беше дошло до гуша. Но каква друга перспектива имаше в живота и? Тя беше най-обикновено момиче в този дъждовен планински град и нямаше никакви основания да очаква, че това положение ще се промени през следващите шестдесет или седемдесет години.

Малко от клиентите и бяха човеци. В тази част на града преобладаваха хджортите и лийманите, имаше и доста метаморфи, защото тяхната провинция Пиурифейн се намираше непосредствено зад планинската верига на север и много от тях бяха слезли във Велатис. Но посетителите не и правеха впечатление, дори и метаморфите, които караха повечето хора да се чувстват неловко. Единственото, за което съжаляваше бе, че сред тях няма много от нейния вид. Въпреки че беше стройна и привлекателна — висока, слаба, почти с момчешки вид, с вълниста рижа коса и изумителни, зелени очи, — рядко успяваше да си намери любовници и досега не бе срещнала някого, с когото би искала да живее. Ако не беше сама, работата и в магазина нямаше да е толкова тежка, но от друга страна това щеше да и отнеме част от свободата, включително и възможността да си мечтае за времето, когато няма да е собственик на магазин във Велатис.

Един ден, след обедния дъжд, при нея влязоха двама непознати — първите клиенти от часове. Единият беше нисък и набит, малко закръглено човече, а другият — блед и издължен, с кокалесто лице, ъгловат и възлест — напомняше някакъв хищен звяр от планините. Бяха облечени с тежки бели роби с ярки оранжеви орнаменти — дрехи, за които се говореше, че се носят в големите градове на север. Огледаха обстановката с неприкритото презрение на хора, свикнали с по-добри магазини.

Ниският попита:

— Вие ли сте Иниана Форлана?

— Аз съм.

Той погледна някакъв документ.

— Дъщеря на Форлана Хайорн, която е дъщеря на Хайорн Иниана?

— Да.

— Значи вас търсим. Може ли да попитам…

— Най-накрая! — възкликна високият. — Ако знаете от колко време ви издирваме! Какъв дълъг и труден път извървяхме! Нагоре по реката до Кхинтор, после до Дюлорн, след това през тези проклети планини… Никога ли не престава да вали в този край? От къща на къща, от магазин на магазин, през целия Велатис питаме този, онзи…

— И търсите мен?

— Да. Можете ли да докажете произхода си?

Иниана сви рамене.

— Имам документи. Но защо ме търсите?

— Трябва да се представим — каза ниският. — Аз съм Везан Ормус, а моят колега се казва Стейг. Ние сме служители на негово величество понтифекс Тиеверас, бюро „Наследства“ в Ни-моя. — От богато украсената си кожена чанта той извади пачка документи, погледна ги многозначително и продължи. — Сестрата на майката на вашата майка се е казвала Салийн Иниана и през двадесет и третата година на понтифекс Киникен, когато лорд Осиър е бил коронал, се е установила да живее в Ни-моя, като се е омъжила за някой си Хелмиот Гавун, трети братовчед на херцога.

Иниана го гледаше с неразбиращ поглед.

— За първи път чувам за тези хора.

— Не сме изненадани — каза Стейг. — Всичко това е станало доста отдавна. Без съмнение, между двата клона на семейството не е имало контакти, като се вземе предвид разликата в материалното положение…

— Баба ми никога не е споменавала, че има роднини в Ни-моя — каза Иниана.

Везан Ормус се прокашля и затърси из документите.

— Както и да е. Хелмиот Гавун и Салийн Иниана са имали три деца. Най-голямата дъщеря е наследила фамилното имение, но за нещастие е умряла млада при злополука по време на лов, завещавайки го на единствения си син Гавун Дилимейн. Той не е имал деца и е умрял през третата година на понтифекс Тиеверас, тоест преди девет години. Оттогава имението стои празно, но ние не сме прекратявали опитите да открием законни наследници. Преди три години беше решено…

— Че аз съм наследничката?

— Точно така — отговори Стейг и се усмихна широко.

Иниана, която бе усетила накъде бият от доста време, въпреки всичко беше стъписана. Краката и започнаха да треперят, устните и гърлото и пресъхнаха и в притеснението си без да иска бутна с лакът една скъпа ваза от алханроелска глина. Смутена, тя положи усилия да се овладее и попита:

— И какво съм наследила в такъв случай?

— Голямата резиденция, известна под името „Нисиморн Проспект“, на северния бряг на Зимър в Ни-моя и земи, разположени на три места в долината на река Стейче, които са отдадени под аренда и носят приходи.

— Поздравявам ви — каза Везан Ормус.

— Аз също — отговори Иниана. — За остроумието на шегата ви и за това, че ме позабавлявахте. А сега ви моля да ме оставите да се занимавам със счетоводството си, освен ако не желаете да купите нещо, разбира се. Скоро ще трябва да се плащат данъците и…

— Виждам, че не вярвате — каза Везан Ормус. — Но ви разбирам. Госпожице, ние сме от Ни-моя. Бихме ли изминали хиляди мили, за да се пошегуваме с една собственичка на магазин? Ето, вижте сама… — Той разгъна като ветрило документите в ръцете си и и ги подаде. Иниана ги пое с треперещи ръце и ги разгледа. Имаше изглед на къщата — ослепителна, — удостоверения за наследство и родословно дърво, документ с нейното име, с печата на потифекса…

Тя вдигна поглед изумена и стъписана.

— И какво трябва да направя сега? — попита със слаб, сподавен глас.

— Процедурата е до голяма степен формална — отговори Стейг. — Трябва да подпишете клетвена декларация, че вие сте Иниана Форлана, както и документ, че ще платите данъците върху собствеността и приходите след като влезете във владение, таксата за прехвърлянето и така нататък. Ние ще уредим всичко.

— И колко ще ми струва това?

— Въпрос на няколко рояла.

Очите и се разшириха.

— И мога да ги платя с приходите от имението?

— За жалост не — каза Везан Ормус. — Парите трябва да бъдат платени преди да влезете във владение, а дотогава естествено, нямате право на достъп до средствата. Така че…

— Досадна формалност — намеси се Стейг, — но е дреболия, ако погледнем нещата в перспектива, дори и в най-близко бъдеще.

2.

Всички такси възлизаха на двадесет рояла. За Иниана това беше огромна сума, почти всичките и спестявания, но според документите само от селскостопанските земи трябваше да получава по деветстотин рояла годишно, а освен това имаше и други приходи — наеми и арендни вноски от някои имоти край реката… Без да се брои имуществото в самата къща.

Везан Ормус и Стейг и помогнаха при попълването на формулярите. Тя постави на вратата табелата „ЗАТВОРЕНО“ — не че имаше кой знае какво значение през този час на деня — и цял следобед тримата седяха край малкото бюро на горния етаж, оформяха документите, които трябваше да подпише и ги подпечатваха с внушителния печат на понтифекса. След това, за да отпразнуват събитието, тя ги заведе в пивницата в подножието на хълма. Стейг настояваше да почерпи първи. Той отмести ръката и и хвърли на тезгяха половин крона за бутилка първокласно палмово вино от Пидруид. Иниана изохка при тази екстравагантност — обикновено пиеше по-евтини неща, — но реши, че може да си го позволи, защото вече е богата и когато изпиха бутилката, тя поръча още една. Вътре беше пълно с хджорти и гхайроги и двамата чиновници изглеждаха притеснени сред тази тълпа от нечовеци. Понякога дори запушваха носовете си замислено, сякаш да се предпазят от миризмата на чуждата плът. За да ги ободри, Иниана многократно повтаряше колко им е благодарна, че са си направили труда да я издирят чак в малкия Велатис.

— Това ни е работата! — възрази Везан Ормус. — На този свят всеки от нас трябва да служи на Божествения, като поема своя дял от ежедневните проблеми. Земята е останала без надзор, резиденцията стои празна. В същото време законната наследничка не подозора нищо и живее притеснено. Справедливостта изисква подобни неща да не се допускат. На нас само се падна привилегията да поправим грешката.

— Въпреки всичко — каза Иниана, зачервена от виното, и кокетно се наведе последователно и към двамата, — направили сте много за мен и винаги ще се чувствам ваша длъжница. Позволете ми да поръчам още една бутилка.

Когато си тръгнаха от пивницата, навън вече бе нощ. Луните бяха изгрели и планините, обграждащи града — острите зъбери на Гонгхарския хребет, — напомняха огромни блокове черен лед в студения отблясък на хоризонта. Иниана изпрати посетителите си до странноприемницата им на площад „Декерет“ и, замаяна от виното, едва не се самопокани при тях, за през нощта. Но очевидно те не бяха склонни на това и дори малко се притесняваха от идеята. Пред вратата те успяха учтиво и умело да я отпратят. С несигурна походка тя се изкачи по дългия стръмен склон към къщата си и излезе на терасата, за да подиша свежия нощен въздух. Сърцето и биеше неудържимо. Твърде много вино, твърде много разговори, твърде много невероятни новини. Тя огледа заспалия град — малките накацали една върху друга по склона тухлени къщи с червени керемидени покриви, няколкото неподдържани градинки, площадите и големите сгради, порутения замък на херцога на източния склон, шосето, което се виеше около града като колан, високите, потискащи планини, по чиито склонове като рани зееха мраморните кариери — всичко това се виждаше от терасата и. „Сбогом Велатис! Нито грозен, нито красив град — мислеше тя. — Тих, мокър, глупав, скучен, известен единствено с мрамора и майсторите си зидари. Провинциален град на провинциален континент.“ Беше се примирила, че ще преживее остатъка от дните си тук, но сега и се струваше, че не може да издържи и един час повече на това място… Блестящият Ни-моя я очакваше… Ни-моя! Ни-моя! Ни-моя!

Спа неспокойно. На сутринта се срещна с Везан Ормус и Стейг в нотариата зад банката и им предаде малката си кесия с изхабени от употреба рояли, някои много стари, с ликовете на Киникен, Тимин и Осиър, имаше дори и монета от времето на великия Конфалум — сечена преди стотици години. Те и дадоха разписка, удостоверяваща, че са получили двадесет рояла, с които от нейно име трябваше да покрият нужните разноски и такси. Обясниха и, че другите документи трябва да се върнат с тях, за да бъдат заверени и да придобият законна сила. Казаха и, че веднага след това ще и изпратят всичко и би могла да замине за Ни-моя, за да влезе във владение на собствеността си.

— Ще бъдете мои гости — каза тя величествено. — Ще прекараме цял месец в лов и пиршества, когато получа имотите си.

— О, не — възрази Везан Ормус тихо. — Едва ли ще е уместно хора като нас да установят светски контакти със собственичката на „Нисиморн Проспект“. Все пак разбираме чувствата ви и сме ви благодарни за тях.

Иниана ги покани на обяд, но те отказаха. Трябвало да влязат във връзка и с други наследници, да ходят чак до Нарабал, Тил-омон и Пидруид. Много месеци щели да минат преди отново да се върнат в домовете си и да видят жените си в Ни-моя.

— А значи ли това — попита тя изведнъж притеснена, — че докато се върнете, моите документи няма да бъдат придвижени?

— Нищо подобно — отговори Стейг. — Още тази вечер ще ги изпратим по специален куриер. Обработката им ще започне веднага щом е възможно. Трябва да ви се обадят от бюрото след… Да кажем седем до девет седмици.

Тя ги придружи до странноприемницата, изчака навън докато съберат багажа си, после видя как се качват на флотера и им маха с ръка, докато се изгубиха от погледа и на път за югозападното крайбрежие. Следобед в магазина дойдоха двама клиенти — единият купи пирони за осем тегла, а другият — три ярда изкуствена коприна, така че за целия ден продаде стока за по-малко от две крони. Но това нямаше значение, скоро щеше да е богата. Мина месец, но от Ни-моя нямаше новини. Мина втори — същото.

Търпението, което я бе накарало да остане толкова дълго във Велатис бе породено от примирението и безнадеждността. Сега обаче пред нея се разкриваха огромни възможности и от него не бе останала и следа. Крачеше нервно, беше припряна, отбелязваше датите в календара. Лятото с почти ежедневните си валежи мина и започна мръсната, студена и суха есен. Листата по склоновете станаха огненочервени. Ни вест, ни кост. След това дойде зимата с пороите си, когато огромни и влажни въздушни маси прииждаха на юг откъм долината на Зимър и се сблъскваха със студените планински ветрове. По най-високите върхове се появи сняг, а по улиците на Велатис потекоха кални реки. Нито ред от Ни-моя. Иниана се замисли за двадесетте си рояла и в душата и, наред с нетърпеливото очакване, се промъкна и ужас. Отпразнува двадесетия си рожден ден сама — горчиво отпиваше от киселото вино и се мъчеше да си представи какво означава да владееш „Нисиморн Проспект“. Защо се бавеха толкова? Не се съмняваше, че Везан Ормус и Стейг са изпратили документите и веднага, но явно в момента събираха прах в нечие бюро, докато имението и потъваше в бурени.

Една вечер Иниана реши да замине за Ни-моя и да поеме нещата в свои ръце.

Пътуването щеше да струва скъпо, а тя се бе разделила със спестяванията си. Затова заложи магазина си при едно семейство хджорти. Дадоха и десет рояла — щяха да си ги получат обратно заедно с лихвата, като продават стоката и изцяло за тяхна сметка. Ако успееха да върнат парите си преди нейното завръщане, щяха да продължат да работят в магазина, като и плащат наем. Договорът беше много изгоден за тях, но Иниана имаше други идеи — не беше казала на никого, но не смяташе да се връща нито в магазина, нито във Велатис. Единственото, което я интересуваше, беше да вземе пари и да стигне до Ни-моя.

Разстоянието не беше малко. Най-бързо до Ни-моя можеше да се достигне през земите на метаморфите, но подобно пътуване бе опасно и безразсъдно. Налагаше се да направи огромен завой на запад през прохода Стиамот, след това през дългата и широка долина на Дюлорн, със зашеметяващата, висока цяла миля стена на Велатиския хребет, издигащ се отдясно в продължение на стотици мили, а след като достигнеше до самия Дюлорн, пак щеше да и остава да прекоси половината огромен континент — по суша и с кораб, — за да стигне в Ни-моя. Но за Иниана това беше славно и дръзко приключение, колкото и дълго да се проточеше. Досега не беше ходила никъде, освен веднъж, когато беше на десет години — тогава търговията на майка и вървеше и я изпрати за цял месец в топлите земи на юг от Гонгхарите. Другите градове, макар и да ги беше виждала на снимки, за нея бяха така далечни и невероятни, както другите светове. Майка и бе ходила веднъж до Тил-омон и и беше казала, че там слънцето грее непрекъснато и лятото никога не свършва. Беше ходила и в Нарабал, където тропическият въздух е влажен и тежък и те обвива като с мантия. Но останалите — Пидруид, Пилиплок, Дюлорн, Ни-моя и така нататък — за Иниана бяха само имена. Мисълта за океана пък беше напълно невъзможна за нея и тя наистина не можеше да си представи, че отвъд него има цял континент, с десет пъти повече големи градове, отколкото на Зимроел, че в тях живеят милиони хора, че някъде под пустинята има невероятно съоръжение, наречено Лабиринт, седалище на понтифекса, че има връх, висок тридесет мили, на който се намираше замъкът на коронала и цялата му величествена свита. Подобни мисли караха гърлото и да пресъхва и ушите и да звънят. Внушителният, страховит Маджипур бе твърде голям залък, за да може да се погълне наведнъж, но дори и възприемането му миля по миля бе пълно с чудеса за човек, който никога не е напускал Велатис.

Иниана веднага забеляза промяната в климата, когато големият транспортен флотер премина планинския проход и се спусна в равнините на запад. Тук все още беше зима — дните бяха къси, слънцето — бледо и зеленикаво, — но вятърът беше мек и приятен, с особен сладникаволютив аромат. Забеляза, че почвата наоколо е влажна, рохкава и няма нищо общо с камънаците около дома и. На места беше с изумителен светлочервен цвят, който продължаваше с мили. Растенията също бяха други — със сочни, блестящи листа, птиците бяха непознати за нея, а градовете по пътя бяха открити и просторни в сравнение с тъмния, мрачен и сив Велатис — малките им кокетни дървени къщи бяха богато украсени с цветни дърворезби в жълто, синьо и алено. Това, че нямаше планини, също и се струваше необичайно, защото родният и град бе сгушен в пазвата на Гонгхарите. Сега се намираше в открита, плоска равнина и когато погледнеше на запад, чак изпитваше страх от огромното пространство, губещо се някъде в безкрайността. На изток се виждаше външната страна на планините, но дори и те и се струваха непознати и чужди — висока солидна грамада, която се простираше с мили на север, почти равна отгоре, ако не се броят малкото върхове. Постепенно планините изчезнаха и климатът отново се промени с приближаването към Дюлорн. Огромната долина беше богата на гипс и ниските и, заоблени хълмове бяха бели, сякаш потънали в скреж. Камъните имаха странна текстура и особен, тайнствен блясък. В училище бе учила, че Дюлорн е построен изцяло от тези минерали, бе виждала снимки — блестящи арки и кристални фасади, светещи като студен огън на слънчевите лъчи. Това и се бе сторило като някаква приказка от старата Земя, но един ден, в края на зимата, Иниана се оказа в покрайнините на истинския Дюлорн и се убеди, че той не е плод на фантазията. Градът беше много по-красив и странен, отколкото би могла да си представи. Притежаваше някакво особено вътрешно сияние, а слънчевата светлина, пречупена и отразена от гладките повърхности по високите фасади, падаше по улиците като блестящ златен дъжд.

„Това е истински град! В сравнение с него — мислеше Иниана — Велатис е мръсно блато!“ Би останала тук месец, година, завинаги, втренчена в мостовете и кулите му, в тайнствените магазини, препълнени със скъпа стока, толкова различни от нейното собствено жалко местенце. Тези тълпи същества със змийски лица — градът беше построен от гхайрогите, — които се движеха така целенасочено и чиито професии бяха непонятни за нея, огромната реклама на известния „Вечен цирк“ на Дюлорн, елегантните ресторанти, хотели и паркове — всичко това караше Иниана да занемее от вълнение. Вероятно на Маджипур нищо не би могло да се сравни с това място! А се говореше, че Ни-моя бил много по-голям! Стий и Замъкът Връхни — още повече! Ами прославеният Пилиплок, пристанището Алайзор, ами… О, толкова много, толкова много!

Но тя остана в Дюлорн едва половин ден, докато подготвят флотера за следващата отсечка по маршрута. Когато продължиха на изток, през горите между Дюлорн и Мазадон, вече и се струваше, че никога не е виждала огромния град, а само го е сънувала.

Пред погледа и се появяваха нови и нови чудеса. На места въздухът бе пурпурен, имаше дървета, големи колкото хълмове, папрати, които пееха. След това започна дълга върволица почти еднакви градове — Синтион, Мазадон, Тагобар и още много други. Пътниците се качваха и слизаха, водачите се сменяха на всеки деветстотин мили и единствено Иниана продължаваше нататък и нататък — провинциално момиче, тръгнало да разглежда света, със замъглен поглед и замаян ум. Скоро трябваше да се появят някакви гейзери и други подобни чудеса — това беше Кхинтор, големият град в централната част на континента, където трябваше да се качи на кораба за Ни-моя. Тук река Зимър се спускаше от северозапад — голяма, колкото море, така че човек трябваше да напрегне очите си, ако иска да види отсрещния бряг. Във Велатис имаше само бързи планински потоци и Иниана просто не можеше да си представи нещо толкова величествено.

Започна плаването — покрай Верф, Стройн, Лагомандино и още петдесет други града, чиито имена не и говореха нищо. Нейният свят се изчерпваше с кораба. В долината на Зимър сезоните бяха меки и никак не бе трудно да изгубиш представа за времето. Струваше и се, че е пролет, макар и да знаеше, че е късно лято, защото бе тръгнала преди повече от половин година. Може би това пътуване никога нямаше да свърши, може би съдбата и беше отредила да скита от място на място, без да и се случи каквото и да било, без да спре никъде? Беше и все едно. Започваше да забравя коя е. Някъде имаше магазин, някъде имаше голямо имение, което щеше да стане нейно, някъде имаше една млада жена на име Иниана Форлана родом от Велатис… Всичко това се сливаше с движението напред и губеше очертанията си сред огромните пространства на Маджипур.

Един ден, когато за кой ли път се показаха очертанията на град, на кораба изведнъж настъпи оживление. Хората се втурнаха към парапетите и се вглеждаха напрегнато в мъгливата далечина. Чу ги как шепнат: „Ни-моя, Ни-моя“. Тогава разбра, че е дошъл краят на пътуването и, че е пристигнала в истинския си дом — този, който и принадлежи по рождение.

3.

Беше достатъчно умна, за да разбере, че е невъзможно да опознае Ни-моя за един ден — все едно да преброи звездите. Този огромен град беше поне двадесет пъти по-голям от Велатис и се простираше на стотици мили по протежение на двата бряга на Зимър. Имаше чувството, че би могла да прекара целия си живот на това място и пак да има нужда от карта, за да се ориентира. Реши, че не бива да губи ума и дума заради гротескните излишества, които виждаше навсякъде наоколо. Щеше да завладее новата територия стъпка по стъпка. Именно това хладнокръвно взето решение беше и първата крачка към превръщането и в истинска жителка на града.

Но трябваше да започне отнякъде. Корабът беше спрял на южния бряг на Зимър. Стиснала малката си пътна чанта, Иниана впери поглед в огромната водна площ — на това място реката ставаше особено широка, защото обединяваше още няколко притока — и видя на всеки бряг по един огромен град. Кой от тях беше Ни-моя? Къде ли бяха службите на понтифекса? Как да открие земите и къщата си? Светещи табла показваха пристаните на различни фериботи — за „Гимбелук“, „Истмой“, „Стрилейн“, „Странд Виста“. Предположи, че са предградия, защото никъде не видя надпис „Ни-моя“ — явно всички тези места бяха Ни-моя.

— Да не би да си се загубила? — попита я тънък, писклив глас.

Иниана се обърна и видя едно момиче, което беше забелязала на кораба, две или три години по-младо от нея, с изпоцапано лице и сплъстена, странна, с цвят на лавандула коса. Твърде горда и най-вече срамежлива, за да поиска помощ, Иниана поклати рязко глава и се извърна, усещайки, че бузите и пламват.

— Зад гишетата за билети има обществен указател — каза момичето и изчезна сред тълпите, чакащи да се качат на фериботите.

Иниана застана на опашката пред указателя, добра се най-накрая до комуникационната будка и мушна главата си в контактния шлем.

— Указател — каза един глас.

— Бюро „Наследства“ при службите на понтифекса — веднага отговори тя.

— Такова бюро не е регистрирано при нас.

Иниана се намръщи.

— Тогава службите на понтифекса.

— „Променада Родамаунт“, номер 853, Стрилейн.

Обезпокоена, тя си купи билет за ферибота за Стрилейн — струваше една крона и двадесет тегла. Оставаха и точно два рояла, които може би щяха да и стигнат за няколко седмици — тук сигурно беше доста скъпо. Ами след това? „Аз съм наследничка на «Нисиморн Проспект»“ — каза си тя окуражително и се качи на ферибота. Но се чудеше как така няма регистрирано бюро „Наследства“.

Фериботът бавно се измъкна от кея. Иниана остана на палубата, залепена за парапета, вперила поглед в далечния бряг — постройките наподобяваха високи бели кули с плоски покриви, построени терасовидно на един полегат, потънал в зеленина склон. Близо до стълбата към долната палуба имаше карта. Проучи я и видя, че Стрилейн е централната част на града, точно срещу пристанището на фериботите, което се наричаше „Нисиморн“. Служителите на понтифекса и бяха казали, че имението и се намира на северния бряг, значи би трябвало да е някъде по-надолу, на гористия бряг срещу него. Гимбелук беше западното предградие, от Стрилейн го отделяше един приток, над който минаваха множество мостове. Истмой беше на изток, от юг течеше река Стейче, почти толкова голяма, колкото и Зимър, а градовете по бреговете и се наричаха…

— За първи път ли си тук? — попита момичето с коса като лавандула.

Иниана се усмихна нервно.

— Да. От Велатис съм.

— Имам чувството, че се страхуваш от мен?

— Така ли? Не е вярно!

— Няма да те ухапя. Дори няма да те измамя. Казвам се Лилойв. Аз съм крадла на Големия базар.

— Крадла ли каза?

— В Ни-моя това е всепризната професия. Е, все още не ни издават разрешителни, но не ни и пречат. Имаме си официален регистър, като всяка гилдия. Бях в Лагомандино, за да продам малко крадена стока. Работя за чичо си. Смяташ се за нещо повече от мен или просто се срамуваш?

— Нито едното, нито другото — отговори Иниана. — Пътувам от много време съвсем сама и съм отвикнала да разговарям с хората. — Тя се насили да се усмихне още веднъж. — Наистина ли си крадла?

— Да. По-точно джебчийка. Изглеждаш толкова разтревожена! И как ти е името в края на краищата?

— Иниана Форлана.

— Харесва ми как звучи. Не познавам никого с такова име… Иниана… И си изминала цялото разстояние от Велатис до Ни-моя? Защо?

— За да получа наследството си — отговори Иниана. — Имотът е на внука на сестрата на баба ми. Нарича се „Нисиморн Проспект“ и се намира на северния бряг на…

Лилойв се изкикоти. Опита се да се сдържи, бузите и се издуха, тя се закашля и закри устата си с ръка, в почти неудържим смях. Но бързо се овладя, лицето и стана по-меко, дори се появи съчувствие.

— Значи трябва да си от семейството на херцога и се налага да ти се извиня, задето те заговорих така дръзко — каза тя внимателно.

— Семейството на херцога? Не, разбира се, че не съм. Защо реши, че…

— „Нисиморн Проспект“ е имението на Калейн, по-младият брат на херцога.

Иниана поклати глава.

— Не. Сестрата на баба ми…

— Горката! Няма нужда да те обирам. Някой вече го е направил!

Иниана стисна чантата си.

— Слушай — продължи Лилойв, — измамили са те, ако смяташ, че си наследила „Нисиморн Проспект“.

— Показаха ми документи с печат на понтифекса. Двама души от Ни-моя лично ги донесоха във Велатис. Може да съм провинциалистка, но не съм чак толкова глупава, че да предприема това пътуване без доказателства. Наистина, имах някои подозрения, но след като видях документите… Подадох иск за наследството — струваше ми двадесет рояла, но всички документи бяха в ред!

— Къде ще отседнеш в Стрилейн? — попита Лилойв.

— Не съм мислила за това. В някоя сранноприемница, предполагам.

— Спести си парите, сигурно ще ти потрябват. Ще те настаня при нас, в Големия базар, а утре сутринта ще отидеш при имперските проктори. Може би те ще ти помогнат да възстановиш част от загубите си.

4.

Мисълта, че е станала жертва на измамници се въртеше в главата на Иниана още от самото начало — беше като някакво досадно жужене, което се чува наред с приятна музика, но тя бе решила да не му обръща внимание и дори сега, когато то се бе превърнало в чудовищен рев, се застави да не губи самообладание. Тази малка изпоцапана крадла, както сама призна, без съмнение бе изпълнена с естествената недоверчивост на човек, който се прехранва с ловкостта си в един изцяло враждебен свят и беше склонна навсякъде да вижда измама и зложелателство, дори и там, където те не съществуваха. Иниана си даваше сметка, че с наивността си е допуснала ужасна грешка, но беше безпредметно да се укорява. Може би в края на краищата наистина беше от семейството на херцога или пък Лилойв не бе съвсем наясно чие е имението. Но дори и да я бяха изпратили за зелен хайвер и по пътя да бе изхарчила и последните си пари, поне се намираше в Ни-моя, а не във Велатис — това бе достатъчно, за да повдигне духа и.

Когато фериботът пристана на кея в Стрилейн, Иниана за първи път видя отблизо централната част на Ни-моя. Ослепително белите кули се издигаха толкова високо, че изглеждаха нестабилни и и беше трудно да си обясни как така не падат в реката. Нощта започваше да се спуска. Навсякъде пламтяха светлини. При вида на това величие, Иниана трудно запази спокойствие. „Най-после съм си у дома — не спираше да си казва тя. — Този град е моят дом, в него се чувствам като у дома си. Това е моят дом.“ Въпреки всичко, гледаше да не се отдалечи много от Лилойв, докато вървяха сред тълпата от пътници, за да излязат на улицата.

На портала на пристанището бяха поставени три огромни птици с очи от скъпоценни камъни — гихорна с големи разперени криле, голям, глупав дългокрак хейзънмарл и някаква друга, чието име не знаеше, с огромен дебел клюн, извит като сърп. Механичните фигури се движеха бавно — извиваха шии и потрепваха с крила.

— Емблемата на града — обясни Лилойв. — Ще ги видиш навсякъде. А очите им струват цяло състояние.

— Ами ако някой ги открадне?

— Ще ми се да имах този кураж. Веднага щях да се покатеря и да ги измъкна. Но казват, че това ще донесе хиляда години нещастия. Метаморфите щели да се вдигнат пак и да ни изхвърлят, кулите щели да паднат и какви ли не глупости.

— Но след като не вярваш на тези легенди, защо не ги откраднеш?

Лилойв се засмя презрително.

— Кой ще ги купи? Всеки търговец ще познае откъде са. След като върху тях има проклятие, никой няма да ги вземе, а крадеца го чакат безброй неприятности. Кралят на сънищата ще се настани в мозъка ти и ще те докара до лудост. Предпочитам да имам един джоб цветни стъкълца, вместо тези камъни. Ето тук, влизай! — Тя отвори вратата на един малък уличен флотер, паркиран пред пристанището и бутна Иниана вътре. След това се настани до нея, набра някакъв код на разплащателното табло и машината потегли. — За това возене можем да благодарим на знатния ти род.

— Какво? На кого?

— На Калейн, братът на херцога. Използваме неговия код. Миналия месец му го откраднаха и сега много от нас се возят безплатно. Разбира се, когато канцлерът му получи сметките, числата ще бъдат променени веднага, но дотогава… Виждаш ли?

— Сигурно съм много наивна — каза Иниана. — Все още вярвам, че Господарката на острова и Кралят на сънищата виждат греховете ни докато спим и ни изпращат сънища, за да се откажем от подобни постъпки.

— Това е целта — да вярваш — отговори Лилойв. — Ако убиеш някого, Кралят на сънищата ще ти се обади, няма две мнения по въпроса, но колко души живеят на Маджипур? Осемнадесет милиарда? Тридесет? Петдесет? И си мислиш, че Кралят има време да се занимава с всеки, който се повози за чужда сметка на уличен флотер? Не се заблуждавай!

— Е…

— Дори и тези, които продават фалшиви завещания за чужди имоти…

Бузите на Иниана пламнаха и тя извърна лице.

— Къде отиваме сега? — попита с приглушен глас.

— Вече пристигнахме. Това е Големия Базар. Слизай!

Иниана последва Лилойв и се озова на един голям площад, ограден от три страни с високи кули, а от четвъртата с някаква ниска постройка, към която водеха плоски, сплескани на вид стъпала. През голямата врата на тази сграда влизаха и излизаха стотици, може би хиляди хора, облечени с елегантни нимойски туники, а над главите им отново стояха трите птици от емблемата на града.

— Това е Вратата на Пидруид — обясни Лилойв. — Един от тринадесетте входа. Самият базар се простира на петнадесет квадратни мили… Като самия Лабиринт, макар и да не стига много дълбоко под земята. По-голямата му част е на нивото на улицата, но някъде минава под сградите и улиците… Би могло да се каже град в града. Нашите хора живеят тук от стотици години. Ние сме наследствени крадци. Без нас търговците биха имали сериозни проблеми.

— Притежавах магазин във Велатис. Не мисля, че имахме нужда от крадци — каза Иниана сухо, когато тълпата ги повлече нагоре по плоските стъпала към входа.

— Тук е по-различно — каза Лилойв.

Базарът се простираше във всички посоки — представляваше плетеница от ярко осветени колонади, проходи, галерии и тунели, разделени на стотици малки магазинчета. Над главите им бе опъната лента от жълта искряща тъкан, която се губеше в далечината и осветяваше всичко с блясъка си. Това порази Иниана, защото тя бе продавала искрящ плат в магазина си по три рояла топа, а с един такъв би могло да се украси само малка стая. Не можеше да си представи петнадесет квадратни мили, покрити с такъв плат, а умът и, иначе добър в изчисленията, просто не съумяваше да пресметне цената. Ни-моя! Такова разточителство би могло да се приеме само с нервен смях!

Продължиха навътре. Малките улички, пълни с магазинчета, си приличаха като капки вода — порцелан, платове, домакински пособия, дрехи, плодове, месо, зеленчуци, деликатеси. На всяка от тях имаше магазинче за вино, магазинче за подправки и галерия със скъпоценни камъни. Също и амбулантни търговци, предлагащи печени наденички, пържена риба и други подобни. Изглежда Лилойв се ориентираше добре и знаеше кои от безбройно многото улички водеха натам, накъдето бяха тръгнали, защото крачеше бързо и целенасочено. Спря само няколко пъти, за да осигури вечерята — ловко отмъкна една риба от тезгяха в един магазин, после стъкленица вино. Търговците виждаха какво прави, но само се усмихваха.

Иниана попита изумена:

— И нямат нищо против?

— Познават ме. Нали ти казах, тук ни уважават много. Нужни сме им.

— Ще ми се да можех да разбера това.

— Ние поддържаме реда на пазара. Тук не краде никой друг освен нас, а ние вземаме само това, от което имаме нужда. Държим аматьорите настрана. Какво би станало, ако всеки десети клиент започне да пазарува, без да плаща? А ние се движим сред тях, пълним нашите торби, но пречим на останалите. Всички знаят колко сме. Разбираш ли? Това, което вземаме, е нещо като данък за търговците. Плащат ни, за да наблюдаваме хората, които се тълпят в магазините им. Ето! Гледай! — Последните думи се отнасяха за едно момче на около дванадесет години, слабо като змиорка и с черна коса, което ровеше в купчина ловджийски ножове, поставени в отворена кошница. С ловък скок Лилойв сграбчи ръката му и с още едно движение улови гърчещите се пипала на един малък врун, не по-висок от момчето, застанал в сянката на няколко крачки встрани. Иниана я чу да говори тихо и заканително, но не можа да долови нито една дума. Веднага след това момчето и врунът си тръгнаха като попарени.

— Какво стана? — попита Иниана.

— Крадяха ножове. Момчето ги подаваше на вруна. Казах им да се махат моментално от пазара, ако не искат братята ми да откъснат пипалата на вруна и да накарат момчето да ги изяде пържени в олио от стиминим.

— Наистина ли ще направят това?

— Не, разбира се. Ако някой направи подобно нещо, цял живот ще сънува вкиснати сънища. Но проумяха какво искам да им кажа, това е важното. Тук могат да крадат само упълномощени, разбираш ли? На това място ние сме прокторите, така да се каже. Ето къде живея! Ти си моя гостенка.

Загрузка...