Маджипурски хроники

Значи легендата за Ариок е прикрила истината, както толкова много други като нея. Защото, пречупен през призмата на времето, той се бе превърнал в капризна и гротескна фигура, в клоун, способен на неочаквани и странни постъпки. А ако изповедта на лорд Калинтан означава нещо, това изобщо не е било така. Един страдащ човек се е стремял към свободата и е избрал странен начин да я постигне, но в никакъв случай не е бил клоун или луд. Хисун, сам затворен в Лабиринта и копнеещ за свежия въздух навън, изведнъж открива в понтифекс Ариок сродна душа — брат по дух, живял преди хиляди години.

Той не ходи в Регистъра на душите дълго време. Тези тайни пътувания в миналото му влияят твърде силно — в главата му все още са живи късчета от душите на Тесме, Калинтан, Синабор Лавон и капитан Еремойл, а когато всички те едновременно напомнят за себе си, на него му е трудно да открие истинския Хисун — товаго е обезпокоило. След година и половина той е приключил напълно с данъчните документи и се е установил толкова солидно в Архива, че му поверяват нова задача — да проучи разположението на групите от коренното население по територията на съвременен Маджипур. Хисун знае, че лорд Валънтайн е имал проблеми с метаморфите, че именно заговор на променящите се го е свалил от трона му при странните събития преди няколко години. И помни, защото бе дочул какво говорят големите при посещението си в замъка, че лорд Валънтайн възнамерява по-пълноценно да приобщи метаморфите към живота на планетата, ако това е възможно. Хисун си дава сметка, че статистическите данни, които трябва да събере, са свързани по някакъв начин със стратегията на коронала и това му доставя вътрешно удоволствие.

Дори му дава повод да се усмихва иронично. Защото той е достатъчно умен, за да разбере какво става с Хисун — момчето от улицата. Онова хитро и жизнено хлапе, което бе привлякло вниманието на коронала преди седем години, сега е млад бюрократ — преобразен, опитомен, цивилизован, уравновесен. „Така да бъде — мисли той. — Човек не може вечно да е на четиринадесет години и неизбежно настъпва времето, когато трябва да изостави улиците и да стане полезен член на обществото.“

Въпреки всичко, той чувства загубата на момчето, което е бил. Нещичко от палавостта му все още кипи в него — но не достатъчно. Улавя се, че се отдава все повече на задълбочени мисли, касаещи същността на обществото на Маджипур — органичната връзка между политическите сили, отговорността, която предполага властта, свързването на съществата в хармоничен съюз, основаващ се на чувството им за дълг. Четирите власти на империята — короналът, понтифексът, Господарката на острова и Кралят на сънищата… „Как — чуди се Хисун — могат да функционират толкова добре заедно?“ Дори в това удивително консервативно общество, в което почти нищо не се е променило в продължение на хиляди години, хармонията между властите изглежда невероятна — баланс на сили, който би трябвало да е вдъхновен от Божествения. Хисун няма образование, няма и към кого да се обърне, за да попълни знанията си по тези въпроси. Но затова пък съществува Регистърът на душите, а там се пази цялото бурно минало на планетата. Неговата голяма жизнена енергия може да се освободи с едно натискане на копче и е безразсъдство да не проучи тази съкровищница на познанието след като го вълнуват подобни въпроси. Затова Хисун още веднъж фалшифицира документи, още веднъж се промъква покрай скудоумните пазачи, още веднъж натиска копчетата… Но сега той не търси развлеченията и удоволствието от забранения плод, а иска да разбере еволюцията на политическите институции на планетата. „Колко сериозен млад човек си станал“ — казва си той, когато ослепителните многоцветни светлини изпълват ума му и тъмното, напрегнато присъствие на друго човешко същество — отдавна мъртво, но завинаги неподвластно на времето — изпълва душата му.

1.

Сувраел се простираше като блестящ меч по продължение на южния хоризонт — приличаше на стоманена ивица, излъчваща горещи вълни във въздуха. Декерет, застанал на носа на товарния кораб, с който бе предприел дългото, потискащо морско пътешествие, почувства, че пулсът му се ускорява. Най-накрая Сувраел! Това ужасно място, този отвратителен континент, тази безполезна и нещастна земя, вече само на няколко дни път. И кой можеше да каже, какво го очаква там? Но той бе готов, беше убеден, че каквото и да се случи на Сувраел, както и в замъка Връхни, ще е за добро. Караше двадесет и първата си година — едър, жилав мъж с къс врат и невероятни широки рамене. Беше второто лято от славното царуване на лорд Престимион, при понтифекс Конфалум.

Декерет бе предприел пътуването до огнената пустош на Сувраел като акт на изкупление. Причината беше една срамна постъпка по време на лов в Кхинторските планини далеч на север и той чувстваше нужда да изкупи греха си. Донякъде това беше романтичен и своенравен жест, но ако не направеше нещо такова сега, тогава кога? След десет или петнадесет години, когато вече е прикован към колелото на собствената си съдба и се е отдал на приятната, лека кариера в антуража на лорд Престимион? Не, моментът беше сега и Декерет потегли към Сувраел за да пречисти душата си, без да мисли за последствията.

Акбалик — неговият приятел, наставник и придружител по време на лова в Кхинтор — не бе успял да го разбере. Но той не беше романтичен по дух и отдавна бе преминал двадесетата си година. Една нощ, след няколко бутилки топло златисто вино в някаква планинска пивница, Декерет бе разкрил намерението си, но отговорът на Акбалик бе само хриптящ, безчувствен смях.

— Сувраел? — извика той. — Съдиш себе си прекалено строго. Няма толкова ужасен грях, че да заслужава пътуване до Сувраел.

Декерет бавно поклати глава, уязвен и засегнат от покровителственото отношение.

— Грешката ми се стеле върху мен като някакво петно. Ще отида, за да освободя душата си.

— По-добре иди на Острова, щом чувстваш нужда да направиш нещо. Нека благословената Господарка излекува духа ти.

— Не. Ще отида в Сувраел.

— Защо?

— За да страдам — отвърна Декерет. — За да се махна от удоволствията на замъка Връхни, за да отида на най-противното място на Маджипур, в прокълнатата пустиня с огнените и ветрове и зловещи изпитания. За да накажа плътта и докажа силата си. За да си наложа дисциплината на страданието и дори болката — знаеш ли какво е болка? За да мога да си простя, съгласен ли си?

Акбалик се засмя и заби пръсти в тежката кожена роба на Декерет.

— Съгласен. Но ако ще наказваш плътта, трябва да е докрай. Надявам се, нямаш намерение да отстраниш това нещо от тялото си, докато те пърли сувраелското слънце.

Декерет се засмя.

— Нуждата да се подложа на страдания има своите граници — каза той и си наля още вино.

Акбалик беше два пъти по-възрастен от него и без съмнение намираше желанието му за смешно. Той също, но това не можеше да го разколебае.

— Може ли да се опитам още веднъж да те разубедя?

— Безпредметно е.

— Помисли какво ще пропилееш — каза Акбалик въпреки това. — Трябва да се грижиш за кариерата си. Името ти се чува все по-често в замъка. Лорд Престимион каза хубави неща за теб — обещаващ млад човек, който трябва да стигне далече, силен характер… такива работи. Той е млад и ще управлява дълго, а тези от обкръжението му, които са на твоята възраст, ще се издигнат много в обществото. А ти какво правиш? Вместо да стоиш в двора, където ти е мястото, ти се забавляваш в Кхинтор, а сега си замислил още по-безразсъдно приключение. Забрави всички глупави идеи за Сувраел, Декерет, и се върни с мен в замъка. Прави каквото иска короналът, впечатли големците с дейността си и започни да изграждаш бъдещето си. Маджипур преживява чудесни времена и е въпрос на шанс да си сред упражняващите властта точно сега, а ти го имаш. Е, какво ще кажеш? Защо ще се погубваш в Сувраел? Освен това никой не знае за твоя така наречен грях, за дребното ти провинение.

— Аз знам.

— Тогава се закълни, че повече няма да правиш така и да ти е простено.

— Не е толкова лесно — възрази Декерет.

— Да похабиш година или две от живота си, рискувайки дори да го загубиш заради едно напълно безсмислено, безполезно пътуване…

— Не е безсмислено. Нито пък безполезно.

— Е! Освен в чисто личен план.

— Не е така, Акбалик. Свързах се с хората на понтифекса и получих официална задача. Заминавам, за да проуча един въпрос. Това надуто ли ти звучи? Сувраел е престанал да изпраща квотата си от месо и добитък и аз трябва да проверя защо. Виждаш ли? Не съм изоставил кариерата си при това, както го наричаш, лично пътуване.

— Значи си подготвил всичко?

— Заминавам в следващия четвърден. — Декерет протегна ръка към приятеля си. — Поне за две години. Какво ще кажеш, Акбалик, да се срещнем отново по време на игрите в Хай Морпин, точно две години след зименден?

Спокойните сиви очи на Акбалик се вгледаха в Декерет.

— Аз ще бъда там — каза бавно той. — Моля се и ти да бъдеш.

Този разговор бе проведен само преди няколко месеца, но на Декерет, който усещаше пулсиращата жега, долитаща над бледозелената вода на Вътрешното море откъм южния континент, му се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Отначало пътуването беше дори приятно — слизането от планините към огромния мегаполис Ни-моя, после надолу по реката Зимър чак до пристанището на Пилиплок на източното крайбрежие. Но след това се качи на товарния кораб за град Толагхай на Сувраел — най-евтиния транспорт, който успя да намери — и пое на юг, на юг и на юг — цяло лято. Отвратителната му малка каюта се намираше досами трюма, натъпкан с купища сушени новородени морски дракони. А когато корабът навлезе в тропически води, дните станаха непоносими заради жегата, а нощите едва се различаваха от тях. Моряците — повечето рунтави скандари — се смееха на мъките му и казваха, че е по-добре да се наслаждава на хладното време докато все още има възможност, защото истинската горещина го очаквала на Сувраел. Е, сам беше пожелал да страда и желанието му вече се изпълняваше, но лошото явно тепърва предстоеше. Не се оплакваше и не изпитваше съжаление. Но приятният живот в замъка Връхни нямаше нищо общо с безсънните нощи, изпълнени с вонята на сушени морски дракони, режеща ноздрите му като с нож, с убийствената жега, която погълна кораба само няколко седмици след като потеглиха от Пилиплок, нито пък с невероятната скука при вида на непроменящия се пейзаж. Бедата беше, че планетата е толкова огромна — придвижването от едно място до друго траеше цяла вечност. Затова и пътуването от Алханроел — родния му континент — до западния край на Зимроел само по себе си беше огромно начинание — с речен кораб от замъка Връхни до Алайзор, след това по море до Пилиплок и отново по реката към планинските райони. Но тогава с него беше Акбалик и времето не минаваше така мъчително. Налице беше възбудата от първото му голямо пътуване, трепета от срещата с нови места, непозната кухня, диалекти, през цялото време очакваше самата ловна експедиция. А сега? Този мръсен, скърцащ кораб, натъпкан с вонящо сушено месо. Тези безкрайно дълги дни без приятели, без задължения, без разговори. „Поне някой огромен морски дракон да се бе показал над водата — мислеше той. — Опасността би съживила малко това пътуване.“ Но, уви. Миграционните пътища на драконите бяха другаде. Говореше се, че едно голямо стадо в момента се намира във водите западно от Нарабал, а друго — между Пилиплок и архипелага Родамаунт. Така че Декерет не видя нито едно от големите животни — дори и някой заблудил се екземпляр. Но най-много му тежеше фактът, че скуката изобщо не му помагаше да се почувства пречистен. Той страдаше и това, според него, трябваше да излекува раната му, но угризенията заради ужасното нещо, което бе направил в планините, сякаш не мислеха да го напускат — чувството му за вина все още го ядеше отвътре. Самият лорд Престимион го бе похвалил заради силата на характера му, но той виждаше у себе си единствено слабост, страх и глупост — това още повече засилваше терзанията му. Реши, че за да излекува душата си, няма да са му достатъчни само влагата, отегчението и отвратителната миризма. Но плаването към Сувраел му бе омръзнало до краен предел и той копнееше по-скоро да навлезе в следващата фаза от пътешествието си към неизвестното.

2.

Всички пътувания свършват, дори и безкрайните.Въздухът, идващ от юг, с всеки изминат ден ставаше все по-горещ и по-горещ, докато накрая беше невъзможно да се ходи по палубата и босоногите скандари трябваше да я обливат непрекъснато с вода. И тогава изведнъж огнената мараня на хоризонта се превърна в очертание на суша и вход на пристанище. Най-после бяха стигнали Толагхай.

Целият Сувраел се намираше в тропиците. По-голямата част от континента бе пустиня, за вечни времена притисната от тежък облак мъртъв нажежен въздух, в чиито краища се вихреха циклони. Все пак, покрайнините бяха повече или по-малко обитаеми и по крайбрежието имаше пет големи града. Толагхай бе най-големият от тях и развиваше търговия с целия Маджипур. Когато корабът навлезе в пристанището, Декерет се стъписа от необичайния изглед. През своя живот той бе посетил доста от гигантските градове — поне десетина от петдесетте покрай замъка Връхни, бруления от вятъра Алайзор, огромния, белостенен Ни-Моя, величествения Пилиплок и много други, — но никога не бе виждал град с такъв суров, тайнствен и плашещ вид, като този. Толагхай се бе впил като морски рак в един нисък склон на брега. Постройките му бяха ниски, сплескани, направени от сушени на слънцето оранжеви тухли, с тесни процепи вместо прозорци. Около тях имаше съвсем оскъдна растителност — преди всичко някакви грозни, възлести палми с големи стволове и малки корони от перести листа високо горе. Сега, по пладне, по улиците не се мяркаше жива душа, а горещият вятър навяваше песъчинки върху напуканата улична настилка. Приличаше му на затвор — жесток и грозен, или може би на град извън времето, населен от някакво авторитарно, военизирано праисторическо племе. На кого му е хрумнало да построи толкова ужасно нещо? Защо? Без съмнение заради климата — само подобна грозота би могла да му се противопостави успешно. Но според Декерет това би могло да се реализира и с не така отблъскваща архитектура.

Той считаше, че веднага ще може да слезе на сушата, но се оказа, че тук нещата не стават току-така. Корабът стоя на котва повече от час преди пристанищните власти — трима мрачни на вид хджорти — да се качат на борда. След това започнаха безкрайни санитарни инспекции, проверки на товарителници, както и пазарлъци за пристанищната такса. Най-накрая позволиха на десетината пътници да слязат на брега. Един носач гхайрог взе куфара на Декерет и го попита в кой хотел ще отседне. Той отговори, че не е направил резервация, а влечугоподобното същество с непрестанно показващ се навън двоен език му хвърли подигравателен смразяващ поглед и попита:

— Колко ще платите? Богат ли сте?

— Не много — отговори Декерет. — Какво мога да получа срещу три крони на вечер?

— Малко. Сламеник и буболечки по стените.

— Заведи ме.

Гхайрогът изглеждаше толкова изненадан, колкото е възможно за техния вид.

— Там няма да се чувствате добре, изтънчени господине. Личи си, че не сте обикновен човек.

— Може и така да е, но кесията ми не е като на богатите — отговори Декерет. — Ще се опитам да живея с буболечките.

Всъщност странноприемницата му се стори не чак толкова лоша. Наистина беше много стара, долнопробна и потискаща, но всичко наоколо изглеждаше по същия начин, а пък и стаята, която получи, му се видя като палат в сравнение с каютата на кораба. Нямаше я и миризмата на сушени морски дракони — единствено лютивият, сух аромат на въздуха проникваше вътре, сякаш беше пуснат от бутилка, запечатана преди хиляда години. Даде на гхайрога половин крона, за която той не му благодари и разопакова малкото си вещи.

Декерет излезе навън късно следобед. Задушаващата жега изобщо не беше преминала, но режещият вятър сега изглеждаше поомекнал и по улиците вече имаше хора. Въпреки това градът изглеждаше злокобно — беше много подходящо място за покаяние. Еднообразните фасади на постройките му бяха противни, както и изгорелия от слънцето пейзаж. Липсваше му свежия въздух на родния Норморк в подножието на замъка. „Защо — чудеше се той — на някой може да му хрумне да живее на такова място, когато на другите континенти има толкова много възможности? Какви душевни мъки бяха накарали милиони същества да се самобичуват ежедневно на Сувраел?“

Представителите на понтифекса имаха канцеларии на големия пуст площад на пристанището и според инструкциите, Декерет трябваше да се яви там. Беше отворено въпреки късния час — заради жегата гражданите на Толагхай си даваха дълги обедни почивки и продължаваха работа привечер и до късно през нощта. Оставиха го да чака в голяма приемна, украсена с портретите на царуващите монарси. Понтифекс Конфалум бе нарисуван в цял ръст с добродушно и в същото време величествено изражение, а младият коронал — лорд Престимион — беше даден в профил, лицето му бе озарено от интелигентност и сила. „Маджипур има късмет с владетелите си“ — помисли си Декерет. Спомняше си, че като малък бе виждал Конфалум — тогава коронал — да провежда съдебно заседание и му се бе приискало да изкрещи от възхищение пред спокойствието и вътрешната му сила. Няколко години след това той стана понтифекс и отиде да живее в подземния Лабиринт, а Престимион бе избран коронал. Той беше много различен човек — не по-малко внушителен, но пълен с жизненост, енергия и импулсивна сила. Именно по време на една процесия короналът бе забелязал Декерет сред тълпата в Норморк и го беше посочил — случайно и по силата на някаква прищявка, може би — да се присъедини към рицарите, които се обучаваха в Горните градове. Струваше му се, че оттогава е минала цяла вечност — толкова големи промени бяха настъпили в живота му. На осемнадесет си бе позволил да мечтае, че един ден сам ще седне на трона на коронала… Но после дойде злополучната експедиция в планините на Зимроел и сега, едва навършил двадесет, стоеше смутен в някаква прашна приемна, в един занемарен и мрачен град, на безрадостния Сувраел. Чувстваше, че пред него няма никакво бъдеще — само пуст наниз години, които трябваше да изразходва някак си.

Появи се подпухнал хджорт с кисела физиономия и му каза, че архиреджиманд Голатор Лазгия ще го приеме.

Титлата беше звучна, но се оказа, че я носи стройна, мургава жена, малко по-възрастна от Декерет. Тя го огледа внимателно с големите си, стъклени, надменни очи. Поздрави го небрежно с жеста на понтификата и пое документите му.

— Посветеният Декерет — промърмори тя. — Официална проверка. По поръчение на суперстрата на провинция Кхинтор. Не разбирам, посветени Декерет… На кого служите — на понтифекса или на коронала?

— Аз съм от хората на лорд Престимион, от низшия ешелон — отговори Декерет неловко. — Но докато бях в провинция Кхинтор, представителите на понтифекса решиха, че е нужно да се проверят някои факти тук на място и когато разбраха, че и без това смятам да дойда на Сувраел, в интерес на икономиите решиха да натоварят мен с тази мисия, макар и да не съм на служба при понтифекса. Освен това…

Голатор Лазгия потупа замислено по бюрото с документите му и попита:

— Имали сте намерение да посетите Сувраел? Може ли да попитам защо?

Декерет се изчерви.

— Това е личен въпрос.

Тя не настоя.

— А кои от делата на Сувраел представляват такъв голям интерес за братята ми по служба от Кхинтор или любопитството ми и този път е неуместно?

Смущението на Декерет се засили още повече.

— Става дума за неуравновесен търговски баланс — отговори той, неспособен да издържи хладния и, пронизващ поглед. — Кхинтор е производствен център — получва животинска продукция от Сувраел и я заменя за стоки. През последните две години износът на блейви от Сувраел е намалял драстично, а това затруднява икономиката на Кхинтор. Производителите не са в състояние да понесат толкова големи загуби заради нередовните доставки.

— Това не е новост за мен.

— Наредено ми е да направя инспекция на животновъдните райони и да преценя дали скоро може да се очаква увеличение на износа.

— Искате ли малко вино? — неочаквано попита Голатор Лазгия.

Декерет, като в някакъв унес, се замисли дали е прилично. Докато се чудеше какво да отговори, тя измъкна две бутилки златисто, разпечати ги ловко и му подаде едната. Той я пое с усмивка на благодарност. Виното беше студено, приятно на вкус, леко газирано.

— Това вино е от Кхинтор — обясни тя. — По този начин и ние ще допринесем за търговския дефицит на Сувраел. Отговорът, посветени Декерет, е, че през последната година на понтифекс Пранкипин Сувраел бе налегнат от невиждана суша… Може да попитате за разликата между сушава и нормална година тук при нас. Уверявам ви, че има такава и то значителна, така че пасищните райони пострадаха. Нямаше как да се изхранват животните и голяма част от тях бяха заклани и изнесени на пазара, а други бяха продадени живи на фермери в Западен Зимроел. Скоро след възкачването на понтифекс Конфалум, валежите се нормализираха и в нашите савани отново започна да расте трева. Но докато се възстановят стадата ще трябва да минат още няколко години. Ето защо, търговският дисбаланс ще се запази известно време, след което постепенно ще изчезне. — Тя се усмихна, но без топлина. — Това е. Спестих ви едно безинтересно пътуване във вътрешността на страната.

Декерет почувства, че се поти обилно.

— Все едно, трябва да го предприема, архиреджиманд Голатор Лазгия.

— Няма да научите нищо повече от това, което ви казах току-що.

— Не желая да проявявам неуважение към вас, но задачата ми е да се уверя със собствените си очи…

Тя затвори своите за миг.

— Пътуването във вътрешността на континента ще ви изправи пред големи трудности, физически усилия и може би ще представлява опасност за живота ви. На ваше място бих останала в Толагхай, бих се насладила на удоволствията, които се предлагат тук, бих свършила личната си работа, довела ме на Сувраел, след което бих написала доклада си в съответствие с обясненията, получени в тази служба, а после бих се върнала в Кхинтор.

Декерет започна да изпитва съмнения. Държавната служба, в която работеше тя, не винаги бе готова да оказва помощ на хората на коронала. Струваше му се съвсем очевидно, че се мъчи да скрие нещо от него и макар мисията му да беше само претекст, а не главна причина за пристигането му на Сувраел, той все пак трябваше да мисли и за кариерата си. Ако оставеше тази служителка на понтифекса да го заблуди, това би могло да му се отрази неблагоприятно впоследствие. Съжали задето прие да пие вино с нея, но за да прикрие смущението си, той отпи няколко пъти боязливо и най-накрая каза:

— Чувството ми за чест не би позволило да постъпя по този начин.

— На колко години сте, посветени Декерет?

— Роден съм през дванадесетата година на лорд Конфалум.

— Разбирам. Значи чувството ви за чест няма да ви остави намира. Елате, погледнете картата! — Тя стана бързо. Беше по-висока, отколкото очакваше, почти колкото него, което я правеше да изглежда крехка. Тъмната и, стегнато навита коса изпускаше изненадващо ухание, което се усещаше въпреки силния аромат на виното. Голатор Лазгия докосна стената и се появи карта на Сувраел в светла охра и кафяво.

— Това е Толагхай — каза тя и посочи северозападния ъгъл на континента. — Пасищата са тук. — Тя посочи пръстена, който започваше на около пет-шестстотин мили от брега и заобикаляше пустинята в средата на континента. — Има три основни пътя от Толагхай до животновъдните райони — продължи тя. — Това е единият — в момента там бушуват пясъчни бури и е невъзможно да се мине. Това е вторият път — там върлуват банди от метаморфи, които ни създават доста трудности. Този път също е затворен. Третият минава оттук, през прохода Кхулаг, но той рядко се използва и пустинята постепенно го поглъща. Сега виждате ли какви са проблемите?

— Но — възрази Декерет колкото се може по-деликатно, — ако основният поминък на Сувраел е отглеждането на добитък за износ и всички пътища между главното пристанище и пасищата са затворени, може ли да се твърди, че липсата на валежи е основната причина за недостатъчния износ?

Тя се усмихна.

— При положението, в което се намираме, можем да използваме и други пристанища.

— Тогава, ако се добера до някое от тях, би трябвало свободно да мога да стигна до животновъдните райони.

Тя отново посочи на картата.

— От миналата година използваме пристанището на Нату Горвину. Ето го — на изток, срещу Алханроел, на шест хиляди мили оттук.

— Шест хиляди!

— Между Толагхай и Нату Горвину няма оживена търговия. Може би пътува един кораб на година… От другата страна положението е още по-лошо, защото пътищата, тръгващи от Толагхай, се поддържат само на изток от Кангхеез — тя посочи един град на около хиляда мили, — но след това — кой знае… Този континент не е гъсто населен…

— Значи няма начин да се стигне до Нату Горвину? — попита Декерет изумен.

— Има един. С кораб от Толагхай до Стойен на Алханроел и след това до Нату Горвину. Пътуването трае малко повече от година. Когато отново стигнете до Сувраел и навлезете във вътрешността, кризата вероятно ще е преминала. Още една бутилка златисто, посветени Декерет?

Той прие виното зашеметен от разстоянията. Още едно ужасно пътуване обратнo до родния му Алханроел и оттам отново по море, за трети път, до далечния край на Сувраел, за да научи, може би, че и там пътищата към вътрешността са затворени и… Не, не, не. Всяко изкупление си има граници. По-добре да изостави мисията си изцяло, отколкото да се подлага на подобни абсурди.

Докато се колебаеше, Голатор Лазгия каза:

— Вече стана късно, а проблемът ви изисква повече време за размисъл. Имате ли някакви планове за вечеря, посветени Декерет?

Изненадан, той видя в съсредоточения и поглед познато палаво пламъче.

???

7.

През цялата вечер на звездоден те се изкачваха по виещия се нагоре по склона път и някъде към полунощ стигнаха прохода Кхулаг. Тук въздухът беше по-хладен — намираха се доста високо над морето и боричкащите се ветрове носеха някакво облекчение от жегата. Самият проход представляваше изненадващо дълбока цепнатина в планинския масив. Започнаха да се спускат от другата страна към огромната вътрешна пустиня в ранната утрин на слънчевден.

Декерет бе изумен от гледката напред. На лунната светлина пейзажът му се стори невероятно безрадостен и суров — в сравнение с него земите откъм града бяха като градини. Пустинята преди прохода беше камениста, а тази пясъчна — море от дюни и тук-там осеяна с камънак земя. Нямаше никаква растителност, само някакви жалки подобия на растения в каменистите участъци. А горещината беше невероятна. Откъм тъмната низина, нагоре по склона, нахлуваха на пориви големи маси нажежен въздух — лишен от всякакъв живот и способен да убие. Не можеше да си представи, че някъде в тази пещ би могло да има пасища. Опита се да си припомни картата в канцеларията на Голатор Лазгия — животновъдните райони обхващаха като пръстен най-вътрешната, пустинна зона на континента. Но тук, непосредствено под прохода Кхулаг, пустинята бе превзела и унищожила плодородната земя. А от другата страна на тази безплодна пустош трябваше да има трева, пасища, животни… Молеше се да е така. През ранните часове на деня те се спускаха надолу по склона и при първата дневна светлина Декерет забеляза някъде далече долу едно тъмно петно, рязко очертано на фона на пустинята. Когато приближиха, видя, че е нещо като оазис — успя да различи високи, клонести дървета с малки листенца с виолетов оттенък. Това щеше да е вторият им лагер. Следите в пясъка показваха, че тук са идвали и други. Под дърветата бяха разпръснати отломки, а в разчистената средна част имаше пет-шест груби навеса, построени от струпани камъни и покрити със сухи клони. Малко по-нататък се виеше поточе, което завършваше в езерце, позеленяло от водорасли. До него имаше още едно, очевидно подхранвано от извор, защото водата му беше чиста. Между двете езерца Декерет видя някаква странна конструкция — седем високи до кръста каменни колони със заоблени върхове, подредени в кръг.

— Това е работа на метаморфите — обясни Барджазид.

— Нещо като олтар?

— Така смятаме. Знаем, че променящите се често идват тук. Понякога намираме малки сувенири — молитвени пръчици, птичи пера, малки плетени съдинки.

Декерет се вгледа смутено в дърветата наоколо, сякаш очакваше в миг да се превърнат в отряд диви туземци. Той не бе имал много контакти с коренното население — победените жители на горите. За тях бе чувал предимно слухове и фантазии, родени от страх, невежество и чувство за вина. Беше сигурен, че някога са имали големи градове — Алханроел беше пълен с останки от тях, като ученик бе виждал и най-известния — огромния каменен Велализиер, недалеч от Лабиринта. Но те бяха мъртви от хиляди години. С настъпването на хората и другите заселници, жителите им бяха принудени да се оттеглят в най-затънтените кътчета на планетата, най-вече в един голям горист резерват на Зимроел, някъде на югоизток от Кхинтор. Декерет бе виждал истински метаморфи веднъж или два пъти — слаби, зеленикави същества, със странни, безизразни лица, които притежаваха дарбата да мимикрират с невероятна бързина. Не би се изненадал, ако малкият врун беше променящ се, а защо не и самият Барджазид?

— Как е възможно метаморфите, а и който и да било друг, да оцелее в тази пустиня?

— Те са силни същества. Могат да се адаптират.

— Срещат ли се често по тези места?

— Кой може да каже? Попадал съм на няколко разпръснати банди от по петдесет, седемдесет… Може би има и други. Или пък срещам едни и същи, но с променен вид… Кой знае?

— Странни същества — каза Декерет и посегна небрежно към гладката каменна повърхност на върха на най-близката колона. С невероятен рефлекс Барджазид улови ръката му и я дръпна.

— Не го докосвай!

— Защо? — попита Декерет с изненада.

— Тези камъни са свещени!

— И за теб ли?

— За тези, които са ги поставили тук — отговори Барджазид навъсено. — Ние уважаваме магията, която може би се крие в тях. А в тази пустиня човек никога не предизвиква отмъщението на съседа си с лека ръка.

Декерет се вгледа невярващ в дребния човек, в колоните, в двете езерца и в красивите остролисти дървета, които ги заобикаляха. Въпреки горещината той потрепери. Погледна нататък, отвъд границите на малкия оазис, към заоблените дюнии и прашната ивица на пътя, която изчезваше на юг в далечината на тази тайнствена земя. Слънцето се изкачваше бързо по небосклона и топлината му изгаряше безмилостно небето, земята и няколкото беззащитни същества, скитащи из ужасното място. Погледна назад към планините, през които бяха минали — огромна, зловеща стена, която го отделяше от това, което минаваше за цивилизация на този огнен континент. Изведнъж се почувства съвсем сам, слаб, изгубен.

Появи се Динитак Барджазид с цял куп манерки, които стовари почти в краката на Декерет. Той помогна на момчето да ги напълни от чистото езерце, което им отне удивително много време. Опита водата — беше хладна, чиста, със странен, но приятен метален вкус, за който Динитак каза, че се дължал на разтворени минерали. За да занесат всички манерки на флотера трябваше да се върнат десетина пъти. Синът на Барджазид обясни, че това се налагало, защото през следващите няколко дни нямало откъде да вземат вода.

Обядваха както обикновено от непретенциозните си провизии и с настъпването на най-голямата горещина през деня, легнаха да поспят. Вече трето денонощие Декерет спеше през деня и бе започнал да свиква с променения ритъм. Той затвори очи, предаде духа си на обичаната Господарка на острова — светата майка на лорд Престимион — и почти веднага потъна в тежък сън.

Този път сънищата се появиха.

За Декерет, както и за всички същества на Маджипур, те бяха основна част от живота. Всяка нощ му осигуряваха утеха, увереност, съвети, напътствия, упреци и какво ли още не. От малки хората се научаваха да възприемат посланията на сънищата, да ги наблюдават и записват, да ги носят в себе си през нощта и в часовете на бодърстване след това. И във всичко се долавяше присъствието на Господарката на острова — тя бдеше над всеки, помагаше му да разбере собствения си дух и с посланията си влизаше в пряка връзка с милиардите души на огромната планета.

Декерет се видя да крачи по планинския хребет, който бяха преминали току-що. Беше сам и слънцето — невероятно голямо — изпълваше половината небе, но въпреки това горещината беше поносима. Склонът беше много стръмен, почти отвесен, и той погледна над ръба. Надолу, надолу, толкова надолу, струваше му се на повече от сто мили, той забеляза огромен бълбукащ и димящ казан, бушуващ вулканичен кратер, в който кипеше и гореше червена лава. Тази стихия не го изплаши — дори по някакъв странен начин го привличаше, умоляваше… Той копнееше да скочи вътре, да се гмурне в дълбините и да заплува в разтопеното и сърце. Започна да се спуска, да тича и да скача, често да се издига над земята и да се носи във въздуха, да лети надолу по огромния склон и когато приближи му се стори, че в пулсиращата лава вижда лица — лорд Престимион, понтифекса, Барджазид и Голатор Лазгия… А тези странни коварни същества край ръба…? Дали не бяха метаморфи? В центъра на вулкана вряха множество могъщи хора. Декерет се втурна към тях, изпълнен с обич и си мислеше: „Ето ме, вземете ме при вас, идвам“. И когато сред всички други долови очертанията на голям бял диск и си даде сметка, че това е любимият лик на Господарката на острова, в душата му нахлу някакво неописуемо блаженство, защото разбра, че това е нейното послание, а бяха минали месеци от последния път, когато тя бе докоснала спящия му ум.

Заспал, но нащрек, без да изпуска от поглед Декерет от съня, той чакаше мига, сливането му с Господарката, жертвоприношението във вулкана, което щеше да му разкрие истината, да му даде познание, което носи радост. Изведнъж нещо странно прекоси съня му, нещо като разстилащ се воал. Цветовете избледняха, лицата станаха замъглени. Той продължи да тича надолу по склона, но вече залиташе, спъваше се често, дори падна по очи. После загуби пътеката, движеше се настрани, вместо надолу, не напредваше. Бе имал чувството, че само след миг щеше да изпита върховно удоволствие, а сега се оказа, че то е недостижимо и го завладяха страхът, терзанията, ужасът. От екстаза, който му обещаваше началото на съня, не бе останала и следа. Ярките цветове постепенно бяха заменени от всеобхватна сивота и всичко замря — сам той замръзна на планинския склон, втренчен надолу в мъртвия кратер. Гледката го караше да трепери, да свие колене към гърдите си и да плаче… докато се събуди.

Примигна и се изправи. Главата му пулсираше, очите му смъдяха, а в раменете и гръдния си кош чувстваше някаква тежест. Не това би трябвало да осигуряват сънищата — дори и най-ужасните от тях… Такава невероятна смесица от страдания, объркване, страх… Все още беше ранен следобед и ослепителното слънце бе увиснало високо над върховете на дърветата. Недалеч от него лежаха Кхаймак Гран, врунът и Динитак Барджазид. Изглеждаха дълбоко заспали. Старият Барджазид не се виждаше никъде. Декерет се обърна на една страна и опря лицето си до топлия пясък край постелката си, опита се да намали напрежението си. Нещо не беше наред със съня му, сигурен бе в това. Беше се намесила някаква тъмна сила, бе откраднала добродетелта от него и вместо нея му бе дала само болка. Това ли бяха крадците на сънища? Той болезнено сви тялото си на топка. Чувстваше се омърсен, експлоатиран и омерзен. Чудеше се дали с навлизането им по-навътре в пустинята при всяко заспиване ще е така, нямаше ли да стане и още по-лошо.

Малко по-късно Декерет заспа, но сънищата му бяха раз-покъсани и случайни, без ритъм и последователност. Не им обърна внимание. Когато се събуди, денят беше към своя край и призрачните звуци на пустинята отново нахлуха в ушите му — дрънчене, мърморене, далечен смях. Чувстваше се по-уморен, отколкото преди да заспи.

8.

При другите нямаше никакви признаци, че се е случило нещо в съня им. Поздравиха го по обичайния за тях начин — голямата мълчалива скандарка никак, дребният врун с добронамерено чуруликане и мърдане на пипалата си, а двамата човеци с навъсено кимване. Ако бяха разбрали по някакъв начин, че е бил обезпокоен в съня си, поне не го показаха. След закуска старият Барджазид поговори малко със Серифаин Реинаулион за пътя и посоката, в която трябваше да се движат през нощта. После отново потеглиха през осветената от лунна светлина пустиня.

Декерет реши да не споменава за случилото се. „Няма да им покажа, че съм уязвим за тези призраци“ — каза си той.

Но не можа да изпълни заканата си. Докато флотерът се движеше през някаква област с пресъхнали езерни корита, от които стърчаха странни, зеленикави каменни гърбици, Барджазид изведнъж се обърна към него и наруши дългата тишина:

— Добре ли спа?

Декерет знаеше, че не би могъл да прикрие умората си и промърмори:

— Почивал съм си и по-добре.

Безизразните очи на Барджазид бяха неумолимо втренчени в неговите.

— Синът ми каза, че си стенел насън, че си бил неспокоен и си стискал коленете си. Почувства ли крадците на сънища, посветени?

— Почувствах нещо обезпокоително в съня си — отговори той. — Не зная дали това е било дело на крадците на сънища.

— Ще ми опишеш ли съня си.

— Да не би да си тълкувател на сънища, Барджазид? — изведнъж се ядоса Декерет. — Защо да ти позволявам да се ровиш в ума ми? Моите сънища са си мои сънища!

— Добре де, успокой се рицарю. Не искам да ти се меся.

— Тогава ме остави намира.

— Отговарям за безопасността ти. Ако демоните на тази пустош са достигнали духа ти, в твой интерес е да ми кажеш.

— Демони, така ли?

— Демони, призраци, духове, фантоми, променящи се, каквито и да са — отговори Барджазид нетърпеливо. — Съществата, които тормозят спящите пътешественици, явиха ли ти се, или не?

— Сънищата ми не бяха приятни.

— И в какво точно се изразяваше това?

Декерет въздъхна бавно.

— Почувствах, че получавам послание от Господарката на острова… Сън изпълнен с радост и спокойствие. Но постепенно същността му се промени, разбираш ли? Потъмня, стана хаотичен, цялата радост от него изчезна… Когато се събудих, определено се чувствах по-зле, отколкото преди да заспя.

Барджазид кимна енергично и каза:

— Да, точно така. Това са симптомите — докосване до ума, навлизане в съня и смущение в него, отнемане на енергия.

— Нещо като вампиризъм? — предположи Декерет. Създания, които се спотайват някъде в тази пустош и отнемат жизнените сили на нищо неподозиращите пътници?

Барджазид се усмихна.

— Продължаваш да правиш догадки, посветени. Аз не се осмелявам да изложа никаква хипотеза.

— А ти почувства ли докосването им в своя сън?

Дребният човек се вгледа в Декерет по особен начин.

— Не, не. Никога не съм го чувствал.

— Никога? Да не би да си имунизиран?

— Така изглежда.

— А синът ти?

— Случвало му се е няколко пъти, но рядко — горе-долу веднъж на петдесет пъти. Изглежда неподатливостта не се предава по наследство.

— Ами скандарката? Врунът?

— Те също са го изпитвали понякога — отговори Барджазид. — За тях това е неприятно, но не и нетърпимо.

— Все пак някои са умрели заради намесата в съня им.

— Пак хипотези… — каза Барджазид. — Повечето от пътниците, преминали по тези места напоследък, съобщават за появата на странни сънища. Някои от тях са загубили пътя си и не са успели да се върнат. Но как можем да сме сигурни, че между двете има някаква връзка?

— Ти си много предпазлив човек — каза Декерет. — Боиш се да правиш прибързани заключения.

— И затова съм стигнал до тази възраст, докато мнозина, които са бързали, вече се се върнали при Източника.

— А мислиш ли, че оцеляването е най-голямото постижение, за което можеш да мечтаеш?

Барджазид се засмя.

— Думи на истински рицар от замъка! Не, посветени, мисля, че животът не се състои само в това, да избягваш смъртта. Но и оцеляването не е лошо, а? То е най-важната предпоставка, за да можеш да се отдадеш на големите дела. Мъртвите не могат да постигнат нищо.

Декерет не желаеше да разговаря повече на тази тема. Ценностните системи на един посветен рицар и на Барджазид едва ли можеха да се сравняват. Освен това в начина, по който този човек излагаше аргументите си, имаше нещо лукаво и насмешливо, нещо, което го караше да се чувства бавен, скован и тромав в реакцията си, а това никак не му харесваше. Той остана мълчалив известно време и след това попита:

— С навлизането в пустинята сънищата още по-лоши ли стават?

— Доколкото знам, да — отговори Барджазид.

Въпреки това, когато нощта премина и отново стана време за почивка, Декерет почувства, че е готов и даже очаква с нетърпение новия сблъсък с призрачните сънища. Бяха устроили лагера си на едно равно място далеч навътре в пустинята, където ветровете бяха отнесли пясъка и камъните се показваха отдолу. Приготвиха се за сън едва един час преди пладне. Декерет легна върху сламената си постелка и спокойно, без страх, предаде душата си на това, което щеше да дойде. В неговия рицарски орден го бяха учили що е кураж и естествено от него се очакваше да посреща предизвикателствата без страх, но поне засега бе подлаган на малко истински изпитания. На миролюбивия Маджипур човек трябваше да положи доста усилия, за да намери истински предизвикателства. Трябваше да отиде в неопитомените кътчета на планетата, защото в цивилизованите области всичко бе уредено и спокойно. Ето затова бе заминал за Кхинтор, но не се бе справил добре при първото си сериозно изпитание. Сега му се предоставяше още една възможност.

Заспа.

И почти веднага започна да сънува. Беше се върнал в Толагхай, но градът бе странно променен — постройките бяха бели като алабастър и потънали в зеленина, макар че горещината бе същата. Той заскита по булевардите, възхитен от изящната архитектура и от красивите градини. Беше облечен в традиционните за свитата на коронала дрехи в зелено и златно и когато срещаше гражданите на Толагхай, излезли на вечерна разходка, покланяше им се елегантно и ги поздравяваше със звездния знак на коронала, а те му отвръщаха. Приближи се стройната фигура на архиреджиманд Голатор Лазгия. Усмихна му се, улови го за ръката и го заведе на едно място с множество фонтани и водопади, където въздухът бе пълен с малки водни капчици. Съблякоха се и се изкъпаха, след това излязоха от ароматната вода на езерцето и се понесоха — краката им едва докосваха земята — към една градина, в която имаше растения с високи, извити стебла и странни, блестящи месести листа. Без да говори, тя го поведе напред по тъмните алеи с гъсто насадени дървета от двете им страни. Беше съвсем малко пред него, на сантиметри от ръката му — неуловима, изкушаваща, — след това разстоянието неусетно се увеличи. Струваше му се, че ако иска, лесно можеше да я настигне, а всъщност трябваше да бърза все повече и повече, за да не я изгуби от поглед. Маслиненокафявата и кожа блестеше на лунните лъчи, тя често се обръщаше назад, усмихваше му се ослепително и го подканяше с глава да побърза. Но той не беше в състояние, а тя стигна до края на градината. Обзет от отчаяние, Декерет напрегна всички сили, но очертанията на тялото и започнаха да се размиват, да изчезват, вече не виждаше играта на мускулите и под блестящата кожа и докато се втурваше от една алея в друга, усети, че температурата се повишава и въздухът се променя, защото някак си на това място слънцето изгряваше през нощта и вече изгаряше раменете му. Дърветата вехнеха оклюмали, а листата им падаха. Беше му трудно да се задържи на крака. Сега Голатор Лазгия беше като точка на хоризонта, но още му махаше с ръка и го подканяше, все по-малка и по-малка, а слънцето се издигаше нагоре все по-ярко и по-огнено, изгаряйки всичко наоколо. Градината се превърна в зловеща пустош с оголени клони и напукана, изсушена земя. Чувстваше непоносима жажда, но наоколо нямаше вода. След това видя зад себе си някакви дебнещи и промъкващи се същества — метаморфи, — ловки и коварни създания, непрекъснато променящи формата си, влудяващо трептящи и неуловими. Извика им да му дадат нещо за пиене, но в отговор получи единствено смях, звънтящ и надменен. Нетърпимата, пулсираща светлина започваше да го изгаря, чувстваше как кожата му се втвърдява и се напуква. След миг щеше да се превърне във въглен. Какво бе станало с Голатор Лазгия? Къде бяха усмихнатите, кимащи, поздравяващи хора от Кхинтор? Сега нямаше градина. Намираше се в пустинята, залиташе и се препъваше сред опърлената пустош, където дори и сенките горяха. Обзе го истински ужас, защото дори в съня си усещаше болката, която му причиняваше горещината и онази част от душата му, която наблюдаваше всичко това изведнъж бе обзета от тревога, защото си мислеше, че силата на съня е толкова голяма, че може дори да нарани тялото му. Бе слушал разкази за хора, намерили смъртта си в сънища, притежаващи необикновена сила. Макар и да се бе учил да не прекратява съня си предварително, макар и да знаеше, че трябва да изтърпи и най-големите ужаси, за да достигне до откровението, Декерет се замисли дали да не спре всичко това заради безопасността си и почти го направи, но реши, че проявява малодушие и страх и се закле да остане в съня, дори това да му коства живота. Сега бе паднал на колене, заровил ръце в огнения пясък, втренчен в някакви странни, малки насекоми със златисти тела, които виждаше удивително ясно — спускаха се едно след друго по дюната към него. Бяха мравки с грозни, изпъкнали челюсти и всяка се покатерваше по него, впиваше се в плътта му, щипеше го и се залепваше за кожата. Челюстите им не се отпускаха, главите им се отделяха от телата и след миг пясъкът наоколо бе застлан с обезглавени мравки, но и тялото му бе покрито сякаш с воал. Той се мъчеше да ги махне, но идваха все повече и повече и впиваха челюстите си. Умори се. Помисли си, че така покрит с мравките, не му е толкова горещо. Те го защитаваха от слънцето и макар че изпитваше болка, тя не беше така силна, както тази от слънчевите лъчи. Нямаше ли да свърши този сън? Опита се да се овладее, да превърне пъплещите мравки в поток чиста, хладна вода, но не успя и се остави отново да потъне в кошмара, запълзя нататък по пясъците.

Постепенно Декерет осъзна, че вече не сънува.

Не беше в състояние да открие границата между съня и реалността, след малко си даде сметка, че очите му са отворени, а двата центъра на съзнанието му — сънуващият Декерет и страдащият Декерет от съня са се слели в едно. Наистина беше в пустинята, под огнените лъчи на слънцето. Гол. Кожата му беше зачервена и покрита с мехури. По краката му, чак до коленете, пълзяха малки бели мравки, които впиваха челюстите си в плътта му. Объркан, той се зачуди дали не е изпаднал в някакъв още по-дълбок сън, но доколкото можеше да прецени, намираше се в света на будните, в истинската пустиня, в самия и център. Стана и започна да маха мравките — както и в съня те не се пускаха дори с цената на главите си, — после се огледа, за да потърси лагера.

Не се виждаше никъде. В съня си се бе отдалечил и бе попаднал в пещта на откритата пустиня — беше изгубен. „Нека всичко това е сън — мислеше той трескаво — и нека се събудя в сянката на флотера.“ Но събуждането не идваше. Сега разбра как се умираше в Пустинята на откраднатите сънища.

— Барджазид! — почти отчаяно извика той. — Барджазид!

9.

Отвърна му ехото на далечните възвишения. Извика още веднъж, два, три пъти и се вслуша в кънтенето на собствения си глас. Не чу никакъв отговор. Колко време би могъл да оцелее тук? Час? Два? Нямаше вода, подслон, нямаше дори и дрехи. Главата му бе гола и открита за изгарящите лъчи на слънцето, а беше най-горещото време на деня. Пейзажът изглеждаше еднакъв във всички посоки — плоска, плитка котловина, брулена от ветровете. Огледа се за собствените си стъпки, но те изчезваха след няколко крачки, защото беше каменисто. Лагерът би могъл да се намира във всяка посока, скрит от погледа му зад някое малко възвишение. Отново извика за помощ, но пак му отвърна само ехото. Ако намереше дюна би могъл да се зарови в пясъка до шия, да изчака да премине горещината на деня и привечер да открие лагера по отблясъка на огъня, но наоколо нямаше дюни. От някое достатъчно високо място би могъл да се огледа — и такова не виждаше. Зачуди се какво ли би направил лорд Стиамот в подобна ситуация, или лорд Тхумин? Помисли си, че това е глупав начин да намериш смъртта си — безполезна, грозна, зловеща смърт. Продължи да се оглежда във всички посоки — никаква следа. Нямаше смисъл да тръгва накъдето и да било, защото не знаеше къде се намира. Сви рамене и клекна на едно място, където нямаше мравки. Не му идваше наум никакъв гениален план, за да се спаси, нямаше достатъчно сили, за да се добере до лагера. Беше се заблудил в съня си и щеше да умре, точно както бе предрекла Голатор Лазгия, нямаше две мнения по въпроса. Оставаше му едно-единствено нещо и то беше силата на характера му — да умре тихо и спокойно, без сълзи и гняв, без да се бунтува срещу силите на съдбата. Може би щеше да мине час, може би по-малко. Важното беше да умре достойно, защото когато смъртта е неизбежна, няма смисъл да вдигаш шум.

И той започна да я чака. Но вместо нея десет минути по-късно, половин час, един час — той не можеше да каже, — дойде Серифаин Реинаулион. Врунът се появи като мираж от изток, пристъпваше бавно под тежестта на двете манерки вода и когато стигна на стотина крачки от него извика:

— Жив ли си?

— Може да се каже. Ти истински ли си?

— Напълно. Цял следобед те търсим.

Дребното същество размърда пипалата си и му подаде едната манерка.

— Ето ти вода. Накваси си устата, но не гълтай. Не гълтай! Сега си достатъчно обезводнен, за да се удавиш, ако пиеш прекалено лакомо.

Декерет устоя на изкушението да пресуши манерката на един дъх. Врунът беше прав — пий полека и не може да се случи нищо лошо. Той задържа водата в устата си, накваси пресъхналия си език и бавно преглътна. Ах! Още една предпазлива глътка. След това още една, а после една истинска. Леко му се зави свят. Серифаин Реинаулион му кимна да върне манерката. Декерет не му обърна внимание, отпи отново и намокри бузите и брадичката си.

— Далече ли е лагерът? — попита той най-накрая.

— На десет минути. Ще можеш ли да ходиш сам или да се върна да повикам другите?

— Мога да ходя.

— Тогава да тръгваме.

Декерет кимна.

— Само още една глътка…

— Задръж манерката и пий, когато искаш. Ако ти призлее ми кажи и ще починем. Не забравяй, че аз не мога да те нося.

Врунът се запъти бавно на изток, към някакъв пясъчен склон на около петстотин крачки. Декерет го последва с олекнала глава и нестабилна походка и с изненада забеляза, че се изкачва — възвишението не беше никак ниско, но някаква зрителна измама вероятно не му бе позволила да го види. Всъщност бе два или три пъти по-високо от него — достатъчно, за да скрие двете по-малки възвишения оттатък. Флотерът бе спрян в подножието на по-далечното.

Край него беше само Барджазид. Той погледна Декерет с презрение и раздразнение:

— Реши да се поразходиш, така ли? По пладне?

— Стана насън. Завладяха ме крадците на сънища. Сякаш някой ме омагьоса.

Декерет се разтрепери, защото слънчевото изгаряне бе нарушило системата за регулиране на температурата на организма му. Той се строполи край флотера и се сви на кълбо под някаква тънка роба.

— Когато се събудих, не знаех къде е лагера. Помислих си, че ще умра.

— След още половин час сигурно и това щеше да стане. Трябва да си полуизпечен. Имаш късмет, че сина ми се събуди и забеляза, че те няма.

Декерет се уви още по-плътно с робата.

— Така ли се умира тук? Като тръгнеш насън през деня?

— Това е един от начините.

— Ти спаси живота ми. Длъжник съм ти.

— Длъжник си ми още откакто преминахме през прохода. Без мен досега да си умрял петдесет пъти. Ако трябва да благодариш на някого, обърни се към вруна — той те откри.

Декерет кимна.

— Къде е синът ти? Ами Кхаймак Гран? И те ли ме търсят?

— Вече трябва да се връщат — отговори Барджазид.

И наистина двамата се появиха само след минута. Без да каже дума, скандарката се строполи върху постелката си. Динитак Барджазид се усмихна ехидно на Декерет и каза:

— Приятна ли беше разходката, а?

— Не особено. Съжалявам за това, което ви причиних.

— Ние също.

— Може би отсега нататък трябва да спя вързан?

— Или с някаква тежест на гърдите — предложи Динитак и се прозина. — Поне се опитай да не изчезнеш до залез слънце, става ли?

— Точно това е намерението ми.

Но и да искаше не можеше повече да заспи. Кожата го сърбеше на хиляди места от ухапванията на мравките и изгарянията от слънцето и въпреки мехлема, който му даде Серифаин Реинаулион, се чувстваше отвратително. Гърлото му беше сухо и пълно с прах, никакво количество вода не можеше да му помогне, а очите му пулсираха болезнено. Сякаш бъркайки в открита рана, той се зарови в спомените за прекараното в пустинята време — сънят, горещината, мравките, жаждата, усещането за приближаващата смърт. Мъчеше се да открие момент на слабост, на страх, но не успя. Разочарование, гняв, физическо страдание — да, но не си спомняше да е изпитал страх или да е изпадал в паника. Добре, добре. Той реши, че най-лошото от всичко не са били жаждата, горещината и опасността, а сънят — мрачният, смущаващ сън, който както и предишният бе започнал с радост и по средата бе претърпял странна метаморфоза. „Да ти е отнета утехата на здравословните сънища е все едно да си мъртъв приживе — мислеше той. — Много по-лошо, отколкото да загинеш в пустинята, защото смъртта трае само миг, а сънищата те съпровождат до края на дните ти.“ И какво можеше да научи той от тези зловещи сувраелски сънища? Декерет знаеше, че когато те са изпратени от Господарката на острова, трябва да се изучават внимателно, ако е необходимо, дори с помощта на съногадател, защото съдържат информация, която е изключително важна за по-нататъшното ти поведение в живота. Но тези не бяха изпратени от Господарката, струваше му се, че произхождат от някаква тъмна сила, зловеща и смазваща, по-склонна да отнема, отколкото да дарява. Метаморфи? Не беше изключено. Ами ако някакво тяхно племе се бе добрало до някое от устройствата, които даваха възможност на Господарката на острова да достига до умовете на своите поданици и сега се спотайваха тук, в огнения Сувраел, дебнеха нищо неподозиращите пътници, крадяха от душите им, пресушаваха жизнените им сили, отмъщаваха на тези, които бяха отнели техния свят?

Когато следобедните сенки се удължиха, най-накрая той заспа отново. В началото се противеше, страхувайки се от докосването на невидимите натрапници. Отчаяно се мъчеше да държи очите си отворени, втренчен в потъващата в здрача пустош и заслушан в странните и звуци, но изтощението го надви. Задрема леко, неспокойно, засънува откъслечни неща, които знаеше, че не произхождат нито от Господарката, нито от някаква друга външна сила, а просто блуждаеха хаотично из уморения му ум — несвързани събития, неразгадаеми образи. След това някой го разтърси и го събуди — беше врунът. Декерет бе замаян, мислеше бавно. Чувстваше се парализиран, устните му бяха напукани, болеше го гърбът. Нощта се бе спуснала и спътниците му вече прибираха багажа във флотера. Серифаин Реинаулион му предложи чаша с някакъв сладък, гъст синьозелен сок и той го изпи на един дъх.

— Хайде! — каза му врунът. — Вече е време да потегляме.

10.

Пейзажът отново се промени и стана още по-суров и нечовешки. Очевидно тук бе имало силни земетресения, много повече от едно, защото земната повърхност беше напукана и нагъната, имаше огромни каменни блокове, струпани един върху друг по невъзможен начин. В подножията им се бяха образували сипеи. През това опустошено от стихията място можеше да се мине единствено по плавно извиващото се, отдавна пресъхнало речно корито, което се провираше между грамади напукани и изпечени от слънцето скали. Голямата луна беше пълна и осветяваше с почти дневна светлина неземния пейзаж. След около час път през този терен, толкова еднообразен, че сякаш флотерът не се движеше, Декерет се обърна към Барджазид и го попита:

— Колко време още смяташ, че ще пътуваме до Гхизин Кор?

— Тази долина отделя пустинята от пасищата. — Барджазид посочи на югозапад, където речното корито изчезваше между два високи скалисти върха, издигащи се като кинжали в нощното небе. — Оттатък онова място, Мунерак Ноч, климатът е напълно различен. През нощта нахлува влажен въздух от морето на запад и има растителност, удобна за пасища. Утре ще лагеруваме някъде по средата на пътя до Ноч, а вдругиден ще сме оттатък. Най-късно в морскиден ще бъдеш в Гхизин Кор.

— А ти какво ще правиш?

— Аз и синът ми имаме друга работа в района. Ще се върнем да те вземем след… три дни? Или пет?

— Пет дни са достатъчни.

— Добре. След това се връщаме.

— По същия път?

— Друг няма — отговори Барджазид. — Нима в Толагхай не ти обясниха, че всички други пътища до пасищата са прекъснати и че може да се мине само през пустинята? Но защо се страхуваш от този маршрут? Сънищата не са чак толкова опасни, нали? И ако не скиташ докато спиш, всъщност няма нищо страшно.

Да, така беше. Струваше му се, че ще издържи пътуването, но вчерашният сън му бе причинил достатъчно страдания, за да не гледа с оптимизъм на перспективата. Когато на сутринта устроиха лагера си, Декерет отново изпита безпокойство и нежелание да заспи. През първия час от почивката той стоя буден, заслушан в металическите звуци на скалите, които се разширяваха от дневната горещина, но най-накрая сънят се спусна върху него като гъст черен облак и го завари неподготвен.

Не след дълго разбра, че този сън ще е по-ужасен от всички досега.

Най-напред дойде болката — тъпа, пронизваща, пулсираща. След това без никакво предизвестие в черепа му експлодира кълбо ослепителна светлина, която го накара да простене и да стисне главата си. Но спазъмът премина бързо и той долови нежното присъствие на Голатор Лазгия, която го утешаваше и го притискаше към гърдите си. Люлееше го и му пееше, докато той не отвори очи и не се изправи, за да види, че вече не е в пустинята, не е и на Сувраел. Двамата бяха на някаква прохладна горска поляна, заобиколена от гигантски дървета с прави, жълтокори стволове, които се издигаха във висините, а почти в краката им надолу течеше буен планински поток със стърчащи заоблени камъни. Под тях склонът се спускаше стръмно надолу към долината, а от другата и страна имаше планина със заснежени, подобни на трион върхове и Декерет веднага позна, че това е един от големите масиви на Кхинторските планини.

— Не — каза той. — Не искам да бъда тук.

Голатор Лазгия се засмя, но приятният звън на смеха и му се стори някак си зловещ, подобен на деликатните звуци, които се чуваха в пустинята надвечер.

— Но това е само сън, приятелю! Трябва да приемаш всичко, което става в него!

— Аз сам ще насочвам съня си. Нямам желание да се върна в тези планини. Гледай — пейзажът се променя. Плаваме по река Зимър, наближаваме големия завой. Видя ли? Видя ли? Това там са светлините на Ни-моя.

И наистина той съзря огромния град, бял на фона на гористите хълмове. Но Голатор Лазгия поклати глава.

— Там няма град, любов моя. Там е само северната гора. Чувстваш ли вятъра? Чуй песента на потока! Ето, коленичи, вземи от падналите по земята иглички. Ни-моя е твърде далеч, а ние сме дошли тук, за да ловуваме.

— Умолявам те, нека бъдем в Ни-моя!

— Някой друг път — отвърна Голатор Лазгия.

Не можа да наложи волята си. Чудните кули на Ни-моя затрептяха, станаха прозрачни и изчезнаха, останаха само жълтокорите дървета, смразяващият вятър и шумът на гората. Декерет затрепери. Беше пленник на този сън и не можеше да избяга.

Появиха се петима ловци, облечени в костюми от хайгусова кожа и с почтителен жест му подадоха оръжията — тъпата, къса цев на енергомета, малък, блестящ кинжал и един меч с извито острие. Той поклати глава, но една от фигурите се приближи до него и му се усмихна подигравателно — широка, беззъба уста, воняща от сушената риба. Декерет разпозна лицето и погледна встрани засрамен, защото това бе жената ловец, умряла в планините на Кхинтор преди хиляди, хиляди години. Ако нея я нямаше, сънят би бил поносим. Но да бъде принуден да преживее всичко това отново, просто щеше да е нетърпимо.

Голатор Лазгия каза:

— Вземи оръжията от нея. Стийтмоите бягат и ние трябва да ги преследваме.

— Нямам желание да…

— Какво безразсъдство! Да си мислиш, че сънищата се съобразяват с желанията! Вземи ги!

Декерет разбра. С ледени пръсти той пое оръжията и ги мушна по местата им в колана си. Ловците се усмихнаха и изръмжаха нещо на грубия северен диалект. След това се спуснаха да тичат покрай потока, докосвайки земята може би само веднъж на всеки пет крачки. Ще-неще, Декерет тръгна след тях — в началото тромаво и бавно, след това със същата плавна грациозност. Голатор Лазгия тичаше с лекота край него, тъмната и коса се вееше покрай лицето и, очите и светеха от възбуда. Завиха наляво, в сърцето на гората и се пръснаха във формата на полумесец, извит навътре, за да посрещнат плячката си.

Плячката! Декерет виждаше трите бели стийтмоя, проблясващи като фенери навътре в гората. Животните крачеха неспокойно, ръмжаха, долавяха враговете си, но все още не желаеха да напуснат територията си — големи, може би най-опасните диви животни на Маджипур, — бързи, силни и коварни, ужасът на севера. Декерет извади кинжала си. Да убие стийтмой с енергомет беше под достойнството на истинския ловец, а освен това би могло да увреди голяма част от ценната му кожа. Той трябваше да се приближи достатъчно и да използва ножа или в краен случай извития меч.

Ловците го гледаха. Избери един, казваха те, набележи жертвата си. Декерет кимна. Средният — посочи той. Те се усмихваха хладно. Какво криеха от него? И тогава беше същото — усещаше едва прикритото презрение на планинците към разглезените градски господарчета, които търсеха смъртоносни забавления в горите им… И онзи лов бе завършил лошо. Декерет вдигна кинжала си. Стийтмоите от сънищата, които се движеха неспокойно оттатък дърветата бяха невероятно големи — тежки чудовища със силни мускули — и беше ясно, че е невъзможно да бъдат убити от сам човек, при това с хладно оръжие, но не можеше да се откаже, защото знаеше, че трябва да се подчини на това, което му предлагаше сънят. След малко, с ловни рогове и пляскане на ръце, наетите ловци започнаха да подплашват животните. Разярени и объркани от неочакваните резки звуци, стийтмоите се изправиха на задните си крака, завъртяха се, пометоха няколко дървета с ноктите си и повече от отвращение, отколкото от страх, побягнаха.

Преследването започна. Декерет знаеше, че ловците се опитват да разделят животните, да подгонят двете от тях настрани, за да му дадат възможност да се справи с това, което е избрал. Но той не се огледа нито вляво, нито вдясно. Придружен от Голатор Лазгия и един от ловците, той се втурна напред и подгони средния стийтмой, който побягна чупейки клони и дървета. Това беше най-трудната част, защото макар и по-бавни от хората, стийтмоите по-лесно можеха да си проправят път през храсталаците и не беше изключено Декерет да изпусне жертвата си. Гората на това място не беше много гъста, но стийтмоят искаше да се скрие и скоро Декерет трябваше да си пробива път през млади дръвчета и храсталаци, като едва смогваше да не изпусне от поглед бягащия бял призрак. С твърда непоколебимост той продължи да тича след животното и да сече гъсталака с извития меч. Всичко това му беше толкова болезнено познато и му напомняше старата история, особено след като разбра, че стийтмоят се връща назад, завива през изпотъпканата част на гората, сякаш е решил да контраатакува…

Сънуващият Декерет знаеше, че скоро ще настъпи моментът, когато разяреното животно ще налети на беззъбата жена от планината, ще я сграбчи и ще я запрати в ствола на едно дърво. А той, защото вече не може, не иска да спре, ще се втурне след него, ще продължи да го преследва и ще остави жената там, където е паднала. И когато онова тромаво лешоядно животно с тъпа зурла изпълзи от дупката си и започне да разкъсва вътрешностите и, при нея няма да има никой, който да я защити. Едва по-късно, когато всичко отново се успокои и се върне назад, той ще започне да съжалява за сляпата ловна страст, която му е попречила да обърне внимание на ранената, само и само за да не изпусне жертвата си. И после срамът, вината, безкрайните самообвинения… Да, щеше да премине отново през всичко това, докато спеше в огнената пустиня на Сувраел, нали?

Не.

Не, не беше толкова елементарно, защото езикът на сънищата е сложен и в синкавата мъгла, която се стелеше из гората, Декерет видя, как стийтмоят вдига жената и я захвърля към дървото, но тя само изплю няколко окървавени зъба и се изсмя, а преследването продължи или по-скоро се обърна наопаки, защото животното изскочи неочаквано от най-затънтените гъсталаци и налетя на самия Декерет, изби оръжията от ръцете му и се изправи на задните си крака, за да му нанесе смъртоносен удар. Но не го нанесе, защото изведнъж картината се промени и сега под ноктите не беше Декерет, а Голатор Лазгия, а самият той се разхождаше безцелно наблизо, без да е в състояние да направи каквото и да било. После отново беззъбата жена беше жертва и отново Декерет, докато след това, съвсем неочаквано, невероятно старият, сбръчкан Барджазид и после Голатор Лазгия. Докато Декерет наблюдаваше, някакъв глас край него каза:

— Какво значение има? Всички ние дължим на Божествения смърт. Може би за теб тогава е било по-важно да догониш плячката си.

Декерет се вгледа. Гласът беше на беззъбата планинка, замая го и го накара да затрепери. Сънят ставаше все по-объркан. Той се мъчеше да проникне в тайните му.

Сега забеляза Барджазид да стои на горската поляна. Стийтмоят отново нападаше планинката.

— Така ли стана, наистина? — попита Барджазид.

— Сигурно, аз не съм видял с очите си.

— Какво направи?

— Продължих нататък. Не исках да изпусна животното.

— Уби ли го?

— Да.

— И после?

— Върнах се… И я намерих… Ето така…

Декерет посочи. Душещото животно беше върху жената. Голатор Лазгия стоеше наблизо със скръстени ръце и се усмихваше.

— И после?

— Дойдоха и другите. Погребаха приятелката си. Ние одрахме стийтмоя и се прибрахме в лагера си.

— И после? И после? И после?

— Кой си ти? Защо ме питаш за тези неща?

Декерет за миг си представи, че самият той се намира под зъбатата зурла на мършояда.

— Засрами ли се? — попита Барджазид.

— Разбира се. Защото поставих удоволствието от лова на по-високо място от един човешки живот.

— Нямало е как да разбереш, че е ранена.

— Почувствах го. То стана пред очите ми, а сякаш се направих, че не го виждам, разбираш ли? Знаех, че беше ранена, но продължих напред.

— И кой се е интересувал от това?

— Аз.

— А нейните хора?

— Аз се интересувах.

— И какво от това?

— За мен беше много важно. За тях други неща имаха значение.

— И се почувства виновен?

— Разбира се.

— Наистина си виновен. Заради младостта, заради глупостта, заради наивността си.

— Ти ли ще ме съдиш?

— Разбира се, че аз — отговори Барджазид. — Виждаш ли лицето ми?

Той задърпа набръчканата си челюст, започна да я извива докато загорялата от слънцето, напукана кожа започна да се разцепва и лицето му се разкъса на две като маска, а отдолу се показа друго — ужасно, насмешливо, изкривено, сгърчено от конвулсивен, подигравателен смях. Беше лицето на Декерет.

11.

В този момент усети как един тънък като игла лъч светлина прониква през черепа му. Това бе най-силната болка, която някога бе изпитвал — моментно, внезапно, остро страдание, което разкъса мозъка му с невероятна сила. В главата му пламна огън, на чиято пагубна светлина той видя себе си — причудливо осветен, глупав, романтичен, непорасъл, създател на една драма, от която никой не се интересуваше, автор на трагедия, чиято публика бе единствено той, търсещ изкупление за грях, извършен извън всякакъв контекст. А може би това не беше грях, ако се изключи този на прекаленото самоугаждане. И докато го измъчваше агонията, чу в далечината звук на гонг и сухия, продран, демоничен смях на Барджазид. Тогава с едно рязко движение той се отскубна от съня си — потресен, разтреперан, все още смазан от острата болка, макар че вече не бе така силна, защото и последните остатъци от съня се бяха разсеяли.

Изправи се с мъка и се намери увит в дебела кожа със специфична миризма, сякаш стийтмоят го бе сграбчил и смачкал в гърдите си. Държаха го силни ръце — четири, даде си сметка той — и когато бе напълно буден, разбра че се намира в прегръдките на скандарката, Кхаймак Гран. Вероятно бе викал на сън, бе се мятал и размахвал ръце, а когато е станал на крака скандарката е решила, че се кани отново да тръгне като сомнамбул и му бе попречила. От прегръдката и ребрата му пукаха.

— Всичко е наред — промърмори той, притиснат в гъстата сива козина. — Буден съм! Няма да ходя никъде.

Тя продължаваше да го притиска.

— Боли ме!

Беше му трудно да си поеме дъх. Голямата и, тромава майчинска прегръдка можеше да го задуши. Декерет я отблъсна, започна да размахва ръце, дори да рита, да се извива, да я удря с глава. Успя да я извади от равновесие и двамата паднаха — тя отдолу. В последния момент ръцете и се отпуснаха и Декерет се претърколи встрани. Изправи се на лакти и колене, все още замаян от случилото се в последните няколко секунди. В този момент забеляза как Барджазид, който беше в по-далечния край на флотера, бързо сваля нещо от челото си — някакво устройство, подобно на тънка диадема — и се опитва да го скрие в багажното отделение.

— Какво е това? — попита Декерет.

Барджазид изглеждаше необичайно смутен.

— Нищо. Играчка.

— Дай да видя!

Барджазид даде знак. С периферното си зрение Декерет видя, че Кхаймак Гран отново протяга ръце към него и преди огромната скандарка да успее да го сграбчи, той бързо стигна до Барджазид. Дребният човек все още не бе успял да прибере малкото устройство. Декерет се изправи заплашително над стареца така, както скандарката над него самия и с едно ловко движение улови ръката му и я изви зад гърба му. След това измъкна устройството от кутията и го огледа.

Вече всички бяха будни. Врунът гледаше с ококорени очи, а Динитак измъкна нож, почти същия като онзи от съня на Декерет и извика:

— Пусни баща ми!

Декерет издърпа Барджазид пред себе си, за да му служи за прикритие.

— Кажи на сина си да остави ножа!

Той мълчеше.

— Кажи му да остави ножа или ще строша това нещо! — продължи Декерет. — Какво избираш?

Барджазид даде нареждането с нисък ръмжащ глас. Динитак заби ножа в пясъка до краката на Декерет. Той се приближи до него и го изрита надалеч. После размаха устройството пред лицето му — представляваше сложна плетеница от злато, кристали и нещо бяло, с тайнствено свързани проводници.

— Какво е това? — попита Декерет настойчиво.

— Казах ти. Играчка и нищо повече.

— За какво служи тази играчка?

— Забавлява ме докато спя — отвърна Барджазид прегракнало.

— Как така?

— Стимулира сънищата ми и ги прави по-интересни.

Декерет се вгледа по-внимателно.

— Ако аз я сложа на главата си, ще направи ли и моите по-интересни?

— Само ще ти навреди, посветени.

— Кажи ми как действа!

— Много трудно е да се опише — каза Барджазид.

— Опитай се, намери нужните думи. Как така стана участник в съня ми, Барджазид? Нямаше никаква причина за това.

Дребният човек сви рамене и промърмори смутено:

— Бях ли в съня ти? Откъде да знам какво си сънувал? Всеки може да сънува някой друг.

— Струва ми се, че това устройство ти е помогнало. И още — чрез него си разбрал какво сънувам.

Барджазид мълчеше навъсено.

— Кажи ми как действа това устройство или ще го направя на парчета — каза Декерет.

— Моля те!…

Силните пръсти на Декерет се свиха около диадемата. Барджазид изохка. Тялото му се стегна.

— Е? — подкани го Декерет.

— Правилно се досети. Това… Това ми дава възможност да прониквам в спящите умове.

— Така ли? И откъде го взе?

— Аз го изобретих. Работя върху тази идея от много години.

— Прилича на устройствата, които използва Господарката на острова, нали?

— Различно е — действа много по-силно. Тя може само да говори на спящите. Аз мога да разчитам сънищата, да ги направлявам, до голяма степен да командвам ума на спящия.

— И си направил това устройство изцяло сам? Не си го откраднал от Господарката на острова?

— Изцяло сам — отговори Барджазид.

Вълна от гняв обля Декерет, задето го бяха манипулирали по този начин. За миг му се прииска да смачка устройството на стареца, да го направи на парчета, а след това и самия Барджазид. Спомни си всичките му увъртания, полуистини и лъжи, как отвратително се бе намесил в сънищата му, как непочтено го бе лишил от оздравителната почивка, от която се нуждаеше толкова много, как в изпратения му от Господарката блажен дар бе вмъкнал несигурност и страх. Сърцето му се разтуптя, гърлото му пресъхна, погледът му се замъгли. Пръстите му се впиха в ръката на Барджазид и той започна да скимти и пъшка. По-силно, по-силно, счупи я!

Не.

Гневът на Декерет достигна своята кулминация, задържа се за миг и започна да преминава. Постепенно той се овладя, започна да диша нормално, бумтенето в гърдите му престана. Продължи да стиска стареца, докато не се успокои съвсем, след това го пусна и го блъсна към флотера. Барджазид се олюля и се задържа за заоблената странична стена. Лицето му бе станало съвсем бяло. Той разтри внимателно ръката си и погледна Декерет едновременно с ужас, болка и отвращение.

Декерет внимателно взе любопитното устройство, опипвайки с върховете на пръстите си крехките му части. След това го вдигна нагоре, сякаш искаше да го постави на челото си.

— Не! — изпъшка Барджазид.

— Какво? Ще се повреди ли?

— Да. Ти също ще пострадаш!

Декерет кимна. Усещаше, че старецът лъже, но нямаше желание да проверява дали е така.

— Значи в тази пустиня няма метаморфи, които крадат сънища, нали?

— Така е — отвърна Барджазид шепнешком.

— И през цялото това време ти си експериментирал с умовете на пътешествениците?

— Да.

— И си причинявал смъртта им?

— Не — каза Барджазид. — Не съм имал намерение да убивам никого. Ако са умирали, то е било защото са изпадали в паника, били са объркани и в страха си са отивали на опасни места. Всички тръгваха да скитат насън като теб.

— Но в крайна сметка са умирали заради твоята намеса в сънищата им.

— Кой може да го твърди със сигурност? Някои умряха, други не. Не съм искал никой да загине. Спомни си, че когато изчезна, ние те търсихме усърдно.

— Аз те наех, за да ме водиш и предпазваш от опасностите в пустинята — каза Декерет. — Другите са били нищо неподозиращи пътници, които си измъчвал от разстояние, нали?

Барджазид не каза нищо.

— Знаел си, че експериментите ти могат да доведат до смъртта им и въпреки това си продължавал.

Барджазид сви рамене.

— От колко време правиш това?

— От няколко години.

— Защо?

Барджазид извърна лице.

— Вече ти казах, че никога не отговарям на този въпрос.

— А ако счупя устройството ти?

— И без това ще го счупиш.

— Грешиш — каза Декерет. — Ето, вземи си го.

— Какво?

Декерет протегна ръка и разтвори дланта си.

— Хайде, вземи го. Прибери го някъде. Нямам нужда от него.

— И не смяташ да ме убиеш? — възкликна Барджазид.

— Нима мога да съм твой съдия? Ако още веднъж те хвана да го използваш върху мен, без съмнение ще те убия. Но вече един грях тежи на съвестта ми. Освен това имам нужда от теб, за да ме върнеш в Толагхай, забрави ли това?

— Разбира се, разбира се. — Барджазид беше изумен от проявената към него милост.

— Защо ми е да те убивам? — продължи Декерет.

— Защото… Влязох в ума ти и обърнах сънищата ти.

— Аха.

— Защото изложих живота ти на опасност в пустинята.

— И за това, значи.

— Не искаш ли да си отмъстиш?

Декерет поклати глава.

— Ти си позволи да направиш нещо много лошо с мен и това ме вбеси, но гневът ми отмина и няма да те накажа. Ние се споразумяхме, ти изпълни задължението си, а освен това този предмет ми беше от полза. — Декерет се наведе напред и добави тихо: — Дойдох на Сувраел, изпълнен със съмнения, несигурност и чувство за вина. Исках да се пречистя чрез физическо страдание. Това беше глупаво — то може да укрепи волята, но не може да помогне много на наранения дух. Ти ми даде нещо друго… Ти и твоята играчка. Измъчваше ме в съня ми, но постави и огледало пред душата ми, така че успях да се видя съвсем ясно. Каква част от последния ми сън успя да разгадаеш. Барджазид?

— Беше в някаква гора… На север…

— Да.

— Ловуваше. Едно животно нарани жена от групата ви… Нали?

— Продължавай!

— Ти не и обърна внимание и продължи преследването. А когато се върна, за да се погрижиш за нея, вече бе твърде късно и започна да се обвиняваш за смъртта и. Долових огромното ти чувство за вина. Беше необикновено силно.

— Да — потвърди Декерет. — Тази вина ще нося вечно със себе си. Вече нищо не може да се направи за тази жена, нали?

Беше го обзело удивително спокойствие. Не беше сигурен какво точно се бе случило, освен че в съня си се бе сблъскал отново със събитията в Кхинторските планини, бе се изправил лице в лице с истината за това, което беше направил и не беше направил. Разбра по начин, непотдаващ се на описание с думи, че е глупаво да се самонаказва цял живот за една единствена невнимателна постъпка и безчувствена несъобразителност, че е дошло време да престане да се самообвинява и да продължи нормалния ритъм на живота си. Беше започнал процеса на самоопрощаването. Пристигна в Сувраел за да се пречисти и бе успял да постигне това. И дължеше благодарност на Барджазид за тази услуга.

— Може би щях да я спася — каза той на стареца, — може би не. Но умът ми беше другаде и в несъобразителността си аз я изоставих, за да убия плячката си. Но не бих могъл да изкупя греха си, ако продължавам да тъна в чувството за вина, нали? Мъртвите са си мъртви. Трябва да служа на живите. Хайде, обърни този флотер и да се връщаме в Толагхай.

— Нали имаше работа в пасищата? Няма ли да отидем в Гхизин Кор?

— Глупава мисия. Вече няма значение… Търговският дисбаланс и недостигът на месо… Този проблем вече е решен. Върни ме в Толагхай.

— И после?

— Ще дойдеш с мен в замъка Връхни. Ще демонстрираш играчката си пред коронала.

— Не! — извика Барджазид ужасен. Сега за първи път откакто се познаваха, по лицето му се изписа истински страх.

— Моля те…

— Татко! — обади се Динитак.

Под лъчите на обедното слънце момчето изглеждаше обхванато от пламъци. На лицето му бе изписана дива, необуздана гордост.

— Татко! Отиди с него при коронала! Нека да покаже на господарите си с какво разполагаме.

Барджазид навлажни устните си с език.

— Боя се, че…

— Няма от какво да се боиш. Нашето време започва сега.

Декерет погледна единия, после другия — боязливият, съсипан старец и преобразеното, сияещо момче — и долови историческото значение на това, което става. Почувства, че могъщи сили излизат от равновесие и се оформя нова конфигурация, но не можеше ясно да си представи последствията. Разбираше само, че машинката на Барджазид е нишката, която води към това.

— Какво ще стане с мен в замъка? — попита Барджазид пресипнало.

— Не знам — отвърна Декерет. — Може би ще отрежат главата ти и ще я сложат на върха на кулата на лорд Симинав. А може да те поставят наравно с останалите сили на Маджипур. Всичко може да се случи.

Разбра, че съдбата на Барджазид не го интересува, че е напълно безразличен към него, че вече не изпитва никакъв гняв към дребния, опърпан манипулатор на мозъци, а само някаква перверзна, абстрактна благодарност задето го е отървал от собствените му демони.

— Всичко зависи от коронала. Едно е сигурно, че ще дойдеш с мен в замъка заедно с машинката си. Хайде, обръщайте флотера и ме върнете в Толагхай.

— Още не е мръкнало — промърмори Барджазид. — Огънят на деня бушува с най-голямата си сила.

— Ще се справим. Хайде, да тръгваме по-бързо. В Толагхай ще ми трябва кораб. А има и една жена, която искам да видя, преди да отплаваме.

12.

Тези събития се случиха в младежките години на този, който по-късно щеше да стане короналът лорд Декерет, при понтифекс Престимион. А момчето Динитак Барджазид от Сувраел щеше да владее умовете на всички спящи маджипурци, като носител на титлата „Крал на сънищата“.