Лъвовете на Ал-Расан

Глава 15

Царският наместник във Фезана беше хитър и предпазлив човек. Дори и да си спомняше, че непрежалимият цар Алмалик Първи, Лъва на Картада, беше започнал възхода си оттам, бидейки наместник на халифите от Силвенес, далеч по-често му се случваше да си напомня, че е имал изключителен късмет, като е оцелял при преминаването на властта от бащата към сина.

Когато започнеха да го измъчват мечтите за по-високо положение, той си позволяваше да се отвлече за няколко часа с джадитско вино, танцьорки и любовни наслади, в които понякога беше зрител, друг път участник, с роби от двата пола в най-разнообразни комбинации. Беше открил, че подобни развлечения го освобождават от напрежението поне за известно време.

В действителност оставането му на този висок пост не беше просто прищявка на съдбата. През последните години от царуването на стария Алмалик той доста се беше постарал да установи сърдечни отношения със сина му. Напрежението между царя и принца беше очевидно, но наместникът във Фезана правилно прецени, че младежът най-вероятно ще оцелее и ще наследи баща си. Разсъжденията му бяха простички: другите възможности изглеждаха много по-малко вероятни, пък и опекун на принца беше Амар ибн Хайран.

Наместникът на Фезана беше родом от Алхаис.

Познаваше ибн Хайран още като момче и впечатленията му за него бяха от първа ръка. Беше твърдо убеден, че принц, който има за съветник такъв човек, си струва усилията на всеки що-годе разумен чиновник.

Разбира се, оказа се прав, макар че изгнанието на ибн Хайран силно го обезпокои. Когато научи, че прогоненият царедворец е в Рагоса, той по свои канали му прати най-искрените си благопожелания. В същото време продължи да служи на младия Алмалик със същото усърдие, с което беше защитавал интересите на баща му. За да се задържи на поста си — при това богат и жив, — човек трябваше да умее да надушва откъде духа вятърът. А наместникът беше крал относително малко и много предпазливо.

Не по-малко важно беше умението му да не се обажда, когато не го питат. Ето защо когато рано пролетта с нарочен кралски пратеник пристигна неочакваното, дори слисващо искане на Руенда за париас, наместникът го препрати на царя без никакви разсъждения по въпроса.

Можеше да си мисли каквото си иска, дори да се възхищава на хитростта и коварството, породили това искане, но не му беше работа да изказва мнение, освен ако царят не му го поискаше.

Неговите задачи бяха по-прости и прагматични. Той стегна и укрепи стените на Фезана, доколкото беше възможно при царящото в града униние. След като години наред се беше справял някак с вълненията в този размирен град, сега щеше да се справи и с угнетеното настроение, поне за известно време. Муардското попълнение в новото крило на крепостта не ставаше за строителство — пък и кой би очаквал подобно нещо от воините-пустинници! — но след като им се плащаше добре, те нямаха особени възражения и да поработят малко.

Наместникът знаеше за религиозните брожения в града тази зима, както впрочем и за всичко останало, което ставаше във Фезана. Той разсъди, че новият цар е поотпуснал юздите на ваджиите, опитвайки се да си осигури подкрепата им, и то в цялото царство. Проститутките бяха тормозени малко повече от обичайното. Затворени бяха няколко джадитски кръчми. Наместникът тайничко се възползва от съпровождащите тези мерки конфискации, за да попълни собствените си запаси от вино. Подобни действия бяха нещо съвсем нормално, макар времената да не бяха такива.

Киндатите също бяха хулени повече от обичайното. Това не го притесняваше особено — той не ги обичаше. Те, дори и жените им, винаги се държаха така, сякаш знаеха нещо, което на него не му е достъпно. Тайните на света. Бъдещето, очертано от скитащите им луни. Това го дразнеше и ако ваджиите бяха решили да ги нападат по-ожесточено от всякога, това явно се правеше с одобрението на царя и наместникът нямаше никакво намерение да им се бърка.

Тази година си имаше по-сериозни грижи.

Фезана не укрепваше стените си и не увеличаваше гарнизона си единствено за да се намират войниците на работа. От север се задаваше нещо, което не вещаеше нищо добро за бъдещето, независимо какво казваха киндатските луни.

Наместникът, човек твърде предпазлив по природа, не вярваше докрай, че Рамиро от Валедо ще е чак толкова глупав, че да тръгне на война срещу Картада и да предприеме обсада толкова далеч от собствените си земи. Валедо получаваше два пъти в годината париас от Фезана. Защо един разумен човек ще рискува живота си и стабилността на кралството си заради един град, който и така му пълни хазната със злато? Пък и освен всичко останало едно нахлуване на юг през таграта щеше да го направи уязвим за другите му съседи — Халоня и Руенда.

От друга страна, наместникът беше чул слуховете за събиращата се в Батиара джадитска войска, готвеща се напролет да отплава на изток, към Амуз и Сория.

Този пример би могъл да се окаже заразителен.

Дойде пролетта. Таварес придойде и се отдръпна, без да причини значими щети. В храмовете ваджиите отправяха благодарствени молитви към Ашар и светите божии звезди. Напоените от реката поля бяха изорани и засети. В градините на Фезана и отвъд стените нацъфтяха цветя. На пазара и на трапезата на наместника се появиха пъпеши и череши. Той обичаше пъпеши.

Отвъд таграта пристигна вестта, че тримата джадитски крале се събират в Карказия.

Това никак не беше хубаво, откъдето и да го погледнеш. Наместникът сподели сведенията си с Картада. Много скоро след това се получи вест, че срещата е завършила със свада, след като някой се опитал да посегне на живота на краля или на кралицата, а може би на конетабъла на Валедо.

Сведенията от север рядко биваха изчерпателни, понякога дори се оказваха съвсем безполезни. Сегашните също не бяха изключение. Наместникът нямаше представа кой е бил ранен или убит, нито кой стои зад всичко това. Обаче докладва на царя, каквото знаеше.

Скоро се получи писмо от Картада — да продължи укрепването на стените, да се запаси градът с храна и вода. Да не се дават на ваджиите поводи за недоволство, а муардите да са в готовност. Пред таграта да се поставят съгледвачи и да се проявява неуморна бдителност в името на Ашар и на царството.

Всичко това определено даваше повод за безпокойство. Наместникът си разбираше от работата и я вършеше безупречно, но напрежението в града растеше. На закуска той откри, че пъпешът му се услажда по-малко от обичайното. Изглежда, стомахът щеше да му създава проблеми.

После в дъбилната умря онова дете.

А след няколко часа същия ден дойде вестта, че откъм таграта се задава валедийска войска с развети знамена.

Войска, при това много голяма, и напредваща стремително. За пръв път от векове Конниците на Джад тръгваха срещу града му. За наместника това беше чисто безумие. Какво му ставаше на този крал Рамиро?

И какво трябваше да прави един усърден и честен слуга, когато царете полудееха? И не само царете, а и хората, при това в един и същи ден?

Понякога събития, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, говорят красноречиво за промяна в общото настроение, за поврат в хода на света, било за добро или за зло. Дълги години след кланетата на киндати в Сореника и Фезана се помнеше, че само половин година дели двете събития. Първото беше дело на подивели от скука джадитски войници, второто — на обезумели от страх ашарити. Приликата беше поразителна.

Във Фезана всичко започна с едно болно от треска дете. Дъщерята на един щавач, някой си ибн Шапур, през пролетта се разболяла. По-бедните работници живееха в близост до реката и при прииждането й болестите бяха нещо обичайно, особено сред децата и старците.

Родителите на детето, които не можели или не искали да плащат на лекар, решили да приложат известно от памтивека средство и го сложили на един сламеник в самата дъбилия. Смятало се, че отровните пари прогонват болестта.

Случило се така, че същия ден някакъв киндатски търговец, казвал се бен Морес, наминал към дъбилнята да купи кожи за износ.

Докато оглеждал стоката в двора, чул детски плач. Когато разбрал какво са направили, киндатът шумно и невъздържано започнал да ругае родителите, след което влязъл в дъбилнята и осквернил детето с докосването си. Въпреки протестите той взел момичето на ръце и го изнесъл на студения пролетен въздух навън.

Там търговецът продължил да бълва проклятия, но тогава ибн Шапур, който не можел да понесе гледката на оскверненото си дете, пък и знаел, че тези лоши хора използват в ритуалите си кръв на деца, се приближил изотзад, ударил киндата по главата и го убил на място. После всички в един глас твърдяха, че ибн Шапур бил кротък човек.

Детето паднало на земята и заплакало. Баща му го вдигнал, съпроводен от мрачните поздравления на другарите си, и го внесъл обратно в дъбилнята. Целия ден тялото на търговеца останало в двора. Когато слънцето напекло, по него накацали мухи, а съседските кучета идвали да ближат кръвта му.

Малко преди залез детето умряло.

Докосването на киндата го било урочасало — по този въпрос всички кожари били единодушни, докато обсъждали случилото се след работа. Всички знаят, че децата умират, когато ги докосне киндат. По някое време се домъкнал и някакъв ваджия — никой не можеше да си спомни кой го е повикал. Когато му разказали за случилото се, този свят човек вдигнал ръце в праведен ужас. В този миг някой си спомнил, че в Деня на рова не е загинал нито един киндат. Само честни ашарити. Човекът крещял, че те тровят въздуха на почтените хора, че убиват децата и водачите им.

Тялото на убития търговец било измъкнато от двора и обезобразено. Ваджията, който станал свидетел на всичко това, си мълчал. На някого хрумнало да обезглавят тялото и да го хвърлят в крепостния ров. Главата тутакси била отрязана и шествието от щавачи поело към най-близката до рова порта с тялото на убития.

Докато прекосявали града, кожарите, които вече били цяла тълпа, срещнали две киндатки — те си купували шалове от едно магазинче на Улицата на тъкачите. Мъжът, който преди това напомнил на събралите се за Деня на рова, ударил плесница на едната. Другата имала безумието да му отвърне със същото.

Една неверница, при това жена, да вдигне ръка на ашарит, на Роден от звездите?! Немислимо.

Двете жени били пребити до смърт пред магазинчето, в което търговката загъвала покупките им. Тя тихичко пъхнала шаловете под тезгяха, прибрала парите на киндатките и затворила магазина. Тълпата станала огромна. След кратко колебание отрязали главите и на жените. Никой не можеше да си спомни кой точно го е направил. Разгневената тълпа, която нараствала като снежна топка, се понесла към Портата на рова с трите кървящи, обезглавени киндатски тела.

По пътя си се натъкнала на още по-голямо сборище. Втората тълпа почти запълвала пазарния площад, макар че не било пазарен ден.

Хората току-що били чули новините за приближаващата се от север джадитска войска. Армия от Валедо, която идела да разграби и опожари Фезана.

Без да са се наговаряли — или поне никой не си спомняше по-късно такова нещо — двете тълпи се слели и заедно тръгнали към портите на Киндатски квартал. Час преди залеза на слънцето и изгрева на бялата луна.

Наместникът във Фезана научи за вълненията на кожарите и извършеното насилие почти по същото време, когато се получи вестта за нашествието на Конниците, прииждащи през таграта. Той би дал много тези две новини да си останат единствени, но не беше писано. Малко след първите двама вестоносци пристигна трети, който доложи, че на пазарния площад се събира тълпа и хората вече са чули новините от север.

Наместникът трябваше бързо да вземе няколко важни решения. Той незабавно проводи пратеници за Картада и Лонза. Част от гарнизона в Лонза трябваше в случай на нужда да бъде разположен по хълмовете над Таварес, ако действително се стигнеше до обсада на Фезана. Оттам набезите на джадитската армия от юг можеха да бъдат отблъснати успешно, а при една обсада липсата на храна можеше да се окаже решаваща.

Още един пратеник препусна да достави на наместника важни документи, които бяха приготвени за него от три години. Алмалик Първи, който заемаше неговия пост, преди да стане монарх, беше разработил заедно с военачалниците си план за отбраната на Фезана в случай на обсада. Докато се запознаваше с тези документи, наместникът не можа да не обърне внимание на най-хитроумната точка от плана, която го изпълни с трепет. За миг се поколеба, но после реши да се довери на ума на мъртвия цар. Повика командира на муардите, за да му даде нареждания. Забуленото лице на мъжа не изразяваше нищо. Той мълчаливо напусна стаята, за да събере мъжете, които му бяха нужни.

Всичко това изискваше време и наместникът още не беше приключил с нарежданията, когато нов вестоносец пристигна да му докладва, че огромна тълпа е потеглила към Киндатския квартал със запалени факли. Това изоставане от събитията го разтревожи. Вестта за факлите го накара да действа светкавично — още не се беше стъмнило, така че едва ли бяха запалени за осветление. Какъв смисъл имаше да се готвят за отбрана срещу валедийците, ако подпалеха собствения си град? Ашар и звездите му бяха свидетели, че не гореше от любов към киндатите, но ако хората подпалеха Киндатския квартал, можеше да пламне цяла Фезана.

Дървените стени не се интересуваха от вярата. Наместникът нареди тълпата незабавно да бъде разпръсната.

Това беше най-правилното решение и сигурно щеше да успее, ако заповедта беше дадена по-рано.

Алвар щеше да помни тази вечер и нощта след нея до края на живота си.

Щеше да се събужда облян в студена пот, сънувайки Фезана по залез и приближаващата се тълпа. Този спомен щеше да наложи отпечатък върху целия му по-нататъшен живот и само едно събитие — също по залез — щеше да го разтърси не по-малко силно.

Същия следобед бяха пристигнали във Фезана, изпреварвайки облака прах, вдиган от джадитската войска, заедно с тълпа уплашени селяни, търсещи убежище в града. Петимата бяха прекосили цялата страна от Рагоса дотук през хълмовете и ливадите, раззеленени от пролетта. Бяха тръгнали в деня след карнавала, веднага след като погребаха Велас с киндатски ритуал и убития войник — с джадитска церемония.

Нямаха време да ги оплакват. Ибн Хайран беше настоял да тръгнат и Джехане, обезумяла от тревога за родителите си, го подкрепи. Напуснаха Рагоса рано следобед — Алвар, Хусари, Джехане, ибн Хайран и Родриго Белмонте. Всички бяха изтощени след изминалата нощ, но добре съзнаваха, че е на път да се случи нещо чудовищно.

Изминаха десетдневния път за шест дни, като яздеха и нощем, и късно следобеда на шестия ден видяха стените на Фезана. Вече бяха зърнали прашния облак, подсказващ приближаването на валедийската армия.

Пръв го забеляза Родриго, посочи го на останалите и размени с ибн Хайран многозначителен поглед, чийто смисъл Алвар не можа да схване. Джехане прехапа устни. Хусари промърмори под носа си нещо, което можеше да е и молитва.

Въпреки умората и тревогата видът на приближаващата войска на Валедо изпълни Алвар с трепет. Ала един поглед към Джехане, Хусари и ибн Хайран му стигаше, за да почувства отново старата несигурност. Как ставаше така, че нещо, което си жадувал цял живот, се превръща в източник на съмнения и лоши предчувствия?

— Много бързо се движат — пръв наруши мълчанието ибн Хайран.

— Прекалено бързо — промърмори Родриго. — Ще изпреварят някои от селяните. Не разбирам. Колкото повече гърла за хранене в града, толкова по-добре.

— Освен ако не става дума за обсада.

— А за какво друго? Няма да тръгне да превзема тези стени с щурм!

Ибн Хайран отново се вгледа на север от върха на хълма, на който бяха застанали.

— Може би това е само челният отряд. Макар че не разбирам каква е причината.

— Просто няма смисъл — отвърна Родриго намръщено.

Алвар беше сигурен, че зад тази рязкост не се крие тържество.

— Има ли значение? — намеси се Джехане. — Да тръгваме!

Тя беше яздила като войник през целия път и дори понякога се налагаше Родриго и ибн Хайран да я възпират, за да не осакатят конете.

От нощта на карнавала отношенията й с ибн Хайран се бяха променили. Те се опитваха да не го показват, но и на двамата им личеше. Алвар правеше всичко възможно да не обръща внимание, но не винаги му се удаваше. Изглежда, животът можеше да поднесе на човек болка и объркване по много различни пътища.

Групата се спусна от хълма, прекоси рова и влезе в града. Алвар идваше тук за пръв път, Джехане и Хусари си бяха у дома, а ибн Хайран се връщаше там, където Алмалик Първи се беше опитал да очерни името му и да ограничи властта му.

А Родриго?

Капитана беше тръгнал с тях, преоблечен като ашарит, дори си беше обръснал мустаците и си беше потъмнил косата и кожата, единствено заради клетвата, която беше дал на Велас бен Исхак — да защитава Джехане. А Родриго Белмонте не беше мъж, който нарушава дадената дума.

Трябваше да измъкнат родителите на Джехане от Фезана и да предупредят останалите киндати. Това беше първата им задача. После щяха да мислят какво ще правят нататък. Доколкото можеше да каже Алвар, всички те трябваше да се присъединят към армията на Рагоса някъде на запад от Лонза, на път за Картада.

Прашният облак на север от тях може би беше променил всичко. Щом джадитите нахълтваха в Ал-Расан, дали Рагоса щеше да тръгне срещу Картада? Ашарити срещу други ашарити, когато Конниците са прекосили таграта? И дали най-прославеният военачалник на джадитите щеше да се бие на страната на Рагоса в такива времена?

Алвар, един от тези джадити, нямаше никаква представа. Докато яздеха на изток, той почувства някакво ново отчуждение между ибн Хайран и сер Родриго. Не беше студенина, нито вражда. По-скоро… мобилизация на силите. Всеки от двамата се готвеше вътрешно за онова, което можеше да дойде.

Хусари, който обикновено беше приказлив и съобразителен, не му беше от полза. Търговецът този път предпочиташе да си мълчи и да пази мнението си за себе си.

Той беше убил човек за пръв път в нощта на карнавала. Джехане, по време на един от редките им разговори по пътя, сподели, че според нея това го измъчва. Хусари беше търговец, а не войник. Кротък, ленив и дори слабохарактерен. Ала онази нощ беше убил муардски наемник, беше смазал с един удар черепа му и мозъкът и кръвта се бяха разхвърчали по плочите.

Това би могло да разтърси човек до дъното на душата му. Алвар добре го разбираше. Не всеки беше създаден за войнишки живот и за всичко, което го съпътстваше.

Никога не би си признал, но напоследък често си задаваше въпроса дали самият той е създаден за такъв живот. Тази мисъл го плашеше. Ако не беше войник, какъв беше тогава? Но войникът трябваше да гледа на нещата просто, а Алвар вече разбираше, че това не му се удава твърде добре.

На четвъртата сутрин той колебливо сподели тази своя мисъл с Капитана. Родриго продължи да язди мълчаливо известно време, после каза:

— Може би си прекалено умен, за да бъдеш добър войник.

Алвар очакваше да чуе друго. Това му прозвуча като присъда.

— А вие? — попита той. — Вие не сте ли такъв?

Родриго отново се поколеба, подбирайки внимателно думите си.

— Аз съм израсъл в друго време, Алвар, макар и не много преди твоето. Когато Ал-Расан се управляваше от халифите, ние на север живеехме в страх за живота си. Нападаха ни всяка година, понякога по два пъти. Дори когато набезите се разредиха, нас, децата, ни плашеха с неверниците, които щели да ни вземат, ако не слушаме. Ние мечтаехме за чудо, за разплата. Мечтаехме един ден да се върнем тук.

— Аз също!

— Но сега можеш, не разбираш ли? Това вече не е само мечта. Светът се е променил. Когато можеш да направиш онова, за което си мечтал… понякога става твърде сложно. — Той замълча за миг. — Не съм сигурен, че това, което ти казвам, има някакъв смисъл.

— Аз също — мрачно каза Алвар.

Капитана изкриви устни и Алвар внезапно си даде сметка, че разговаря с него недостатъчно почтително.

— Извинявайте — побърза да каже той.

Спомни си онзи ден — сякаш беше минала цяла вечност! — когато Родриго го свали с един удар от коня за дързостта му.

Този път Капитана само поклати глава. Светът се беше променил.

— Опитай едно нещо, ако смяташ, че ще помогне. Лесно ли ти е да мислиш за тези трима души с нас като за неверници, порочни и противни на бога?

Алвар примигна.

— Но ние винаги сме знаели, че и в Ал-Расан съществува чест!

Родриго отново поклати глава.

— Бъди честен. Помисли за това. Някои от нас наистина знаят, Алвар. Свещениците го отричат. Имам чувството, че и майка ти би го отрекла. Помисли си за Острова на Васка. Самата мисъл за свещена война не допуска подобно нещо. Ашаритите и киндатите са оскърбление за бога. Тяхното съществуване е рана право в сърцето му. На това са ни учили векове наред. Не можем да признаем, че врагът също има чест, та дори и някакво достойнство. Не и във верска война. Това е, което се опитвам да ти кажа, макар и да се изразявам толкова зле. Едно е да се биеш за страната си, за семейството си, дори за слава. Съвсем друго е да вярваш, че хората, срещу които воюваш, са въплъщение на злото и по тази причина трябва да бъдат унищожени. Искам да си върнем полуострова. Искам Еспераня отново да е велика, но няма да си давам вид, че смазвайки Ал-Расан и всичко създадено тук, ние изпълняваме волята на който и да било бог. Толкова беше сложно всичко това!

— Мислите ли, че и крал Рамиро разсъждава по същия начин?

— Нямам представа как разсъждава крал Рамиро.

Прекалено бързо дойде отговорът. Алвар почувства, че въпросът му не е на място. С това разговорът приключи.

Когато наближиха Портата на рова, командването пое Амар. Джехане беше ставала свидетел на това и по-рано, по време на похода към Фибас — двамата с Родриго с лекота си разменяха ролите, когато положението го налагаше. Тя вече разбираше, че донякъде и на това се дължи болката й — каквото и да ги свързваше, каквото и неизречено съгласие да цареше между двамата мъже, краят му наближаваше.

Присъствието на джадитската армия в Ал-Расан със сигурност щеше да го ускори и двамата си даваха сметка за това. Когато от хълма се вглеждаха в облака прах, не си казаха нищо, но го разбираха. Бяха тук, за да спасят родителите й, а после?… После онова, което беше започнало онзи есенен ден в Рагоса, когато двамата се биха рамо до рамо в символична битка, щеше да свърши.

Тя искаше да поговори с Амар. Трябваше да поговори с него и за това, и за много други неща. За любовта и за бъдещето — дали наистина можеше да се роди нещо в това време на смърт, когато светът около тях се рушеше.

Но не и сега. Те си говореха само с погледи и кратки фрази. Онова, което предстоеше, каквото и да беше то, каквито и да бяха предначертанията на звездите и луните, тепърва щеше да се решава. Тогава, когато светът им позволеше.

Тя не се съмняваше в него. Това беше донякъде странно, но още от онези първи мигове на улицата в нощта на карнавала беше сигурна в него. Понякога сърцето само намира пътя към увереността, пренебрегвайки всички предупреждения на здравия разум.

Той беше това, което е, и Джехане знаеше някои неща за него. Историите се носеха на длъж и шир из целия полуостров.

Но той беше казал, че я обича, и тя му вярваше. Нямаше от какво да се бои. Не и от него. Може би от света, от мрака, кръвта и огъня, но не и от този мъж, който — странно! — като че ли й беше предопределен.

Влязоха във Фезана заедно с тълпа от суетящи се, ужасени хора — селяни, които бягаха от джадитската войска. Пътят и мостът на портата бяха задръстени от каруци и ръчни колички. Цареше пълен хаос — ревящи деца, лаещи кучета, мулета, пилета, крясъци на мъже и жени. Градът беше завладян от паника.

Амар погледна Родриго.

— Може би пристигаме тъкмо навреме. Тази вечер може да се стигне до изстъпления.

Сърцето на Джехане задумка уплашено.

— Да влизаме — каза Белмонте.

Амар се поколеба.

— Родриго, ако твоите хора обсадят града, можеш да попаднеш в капан.

— Моите хора са в Рагоса и се готвят да потеглят за Картада, или си забравил? Ще се оправям, когато му дойде времето.

Амар отново се поколеба, понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна.

— Тогава се загърни в плаща. Ако разберат, че си валедиец, веднага ще те заколят. — Той погледна Алвар и неочаквано се засмя. — А ти изглеждаш местен повече и от мене.

Алвар отвърна на усмивката му.

— Притеснявам се за Хусари — каза той на съвсем приличен ашаритски. — Заради тая негова шапка може да ни избият всичките.

Забеляза погледа на Джехане и й се усмихна окуражително.

— Ще ги измъкнем, не се бой.

Тя кимна. Невероятно беше колко се е променил само за една година. А може би не чак толкова — Алвар де Пелино беше умен и решителен открай време, пък и беше прекарал тази една година в компанията на двама изключителни мъже. Джехане внезапно си помисли, че самият той е на път да се превърне в нещо надхвърлящо рамките на обичайното.

Хусари и Амар ги поведоха, проправяйки си път с конете си сред тълпата. Хората ги ругаеха, но не смееха да повишат глас. Те бяха въоръжени и на коне. Това стигаше.

На портата стояха стражи, но бяха толкова омаломощени от бъркотията, че не им обърнаха внимание — валедийската войска вече приближаваше стените на Фезана, града в който Джехане беше родена и израсла.

Стигнаха Киндатския квартал точно преди тълпата, понесла оръжия и запалени факли.

Откакто Исхак проговори, Елиане беше разбрала, че слухът му е изключителен. Той пръв чу шума отвън и насочи вниманието й към него. Елиане вече го разбираше много добре — думите му бяха за нея като дъжд за изсъхнала земя, защото бяха негови.

Тя остави писмото, което му четеше — сер Резони бен Корди пишеше от Падрино, където живееше сега със семейството си. След клането в Сореника той пръв им беше пратил вести от Батиара.

Елиане отвори прозореца и се ослуша. Шумът й заприлича на ропот на разгневена тълпа.

Прозорецът на кабинета на Исхак гледаше към вътрешен двор, общ за десетина големи къщи. Елиане надникна навън и видя няколко души, които оживено разговаряха и жестикулираха нервно. Отнякъде дотича по-малкият син на приятелката й Назрех бет Ривек.

— Идат! — извика той. — Убили са Мезира бен Морес! Идат насам с факли!

Някой изпищя от един прозорец на отсрещната страна на улицата. Елиане притвори очи и се вкопчи в перваза. За миг се уплаши, че ще падне. Бяха я предупредили. Двамата с Исхак мислеха да напуснат Фезана, колкото и да е трудно да се откъснеш от дома си на тяхната възраст. Изглежда, бяха чакали прекалено дълго.

Зад гърба й столът изскърца. Исхак се надигна от мястото си. Елиане отвори очи и пак надникна навън. По прозорците се появиха хора, други тичаха към двора. Слънцето беше слязло ниско и косо на плочите беше легнала широка сянка. Уплашени мъже и жени сновяха напред-назад, прекосявайки светлата ивица. Появи се по-големият син на Назрех, понесъл копие. Трескаво движение и суетня в това обикновено тихо място, викове. Ропотът на тълпата се беше приближил. Дали така идваше краят на света?

Исхак я повика. Тя понечи да се обърне към него, но в същия миг примигна невярващо — видя, че сред втурналите се в двора хора е и дъщеря й.

Джехане познаваше стражите на портата на Киндатския квартал. Пуснаха ги да влязат. Всички вече бяха чули за тълпата, идеща откъм пазарния площад. Киндатските стражи бяха въоръжени — в разрез с правилата — и спокойни. Никакви признаци на паника. Знаеха и за джадитската войска.

На портата Джехане за миг се поколеба. Алвар я видя да поглежда към Амар ибн Хайран и едва тогава разбра. Жегна го остра болка, като от наточено острие. После болката изчезна и се появи нещо друго, по-близко до съжалението.

Никога не беше вярвал истински, че тя е предназначена за него.

— Сер Родриго, вие ще я заведете — бързо каза ибн Хайран. — Грози ви опасност, ако ви видят. Хусари, Алвар и аз ще останем навън. Може да успеем да направим нещо. Ако не друго, поне ще спечелим време.

Ако не друго. Алвар знаеше какво значи това.

— Амар, вече не става дума само за моите родители — обади се Джехане.

— Знам. Ще направим каквото можем. Вървете при тях. Аз знам коя е къщата. Слезте на долния етаж. Ако успеем, ще дойдем. Родриго, ако се случи нещо с нас, ти ги изведи. — Той замълча за миг и в светлината на отиващия си ден сините и сивите очи се срещнаха. — Поверявам ти ги.

Родриго само кимна.

Двамата с Джехане тръгнаха. Нямаше време за думи, за сбогуване. Светът сякаш не беше склонен да им подари и миг за тези неща. Шумът откъм улиците се приближаваше. Алвар усети как го пронизва страх. Никога не се беше разправял с тълпи, дори не беше виждал подобно нещо.

— Вече убиха трима от нас — каза единият от стражите. Алвар свали от гърба си кръглия щит, промуши ръка през ремъка и измъкна меча си. Същото направи и Амар ибн Хайран. Хусари посегна към оръжието си, после отпусна ръка.

— Дайте ми само минутка — каза той едва чуто в прииждащия шум от гласове и пристъпи извън портата.

Алвар инстинктивно го последва — и в същия миг и Амар ибн Хайран излезе навън.

— Заключете портата — нареди Амар през рамо. Стражите нямаха нужда от подканяне. Алвар чу зад гърба си звън на метал и тракане на резета. Обърна се и вдигна поглед нагоре. На платформата над портите стояха още четирима киндатски стражи с опънати лъкове. В Ал-Расан киндатите нямаха право да носят оръжие, но точно сега тези мъже едва ли ги беше грижа за законите.

Тримата стояха сами на тясната улица. Портите зад гърба им бяха залостени зад гърба им. Нямаше къде да бягат. Ибн Хайран погледна Хусари, после Алвар, и каза нехайно:

— Това май не беше най-умното, което можехме да направим.

Шумът се превърна в рев и тълпата се показа.

Първото, което с трепет забеляза Алвар, бяха трите набучени на копия глави. Тътенът ги блъсна като стена и в него като че ли нямаше нищо човешко. Ревящото множество се изсипа иззад ъгъла. Забелязаха ги и първите спряха като заковани, едва удържайки напора на идващите зад тях.

Факлите бяха поне сто и петдесет. Размахваха се мечове и пики, тояги и ножове. Лицата на хората бяха разкривени от омраза, но Алвар долови повече страх, отколкото гняв. Погледът му пряко волята му се връщаше към отрязаните кървави глави. Ужас или гняв — имаше ли значение? Тази тълпа вече убиваше. След първото убийство не беше трудно да последват и нови.

В този миг Хусари ибн Муса пристъпи напред и вдигна двете си ръце, за да покаже, че са празни. Още носеше джадитската шапка, което беше истинско безумие.

Тълпата се смълча. Явно щяха да го оставят да говори. Внезапно Алвар зърна ярък слънчев отблясък върху движещо се острие. Реагира мигновено, без дори да се замисли. Щитът му пресрещна полетелия към гърдите на Хусари тежък касапски нож, който падна със звън на камъните. Ножът беше окървавен. Разнесоха се викове, после отново настъпи тишина.

— Толкова ли си оглупял, Мутафа ибн Башир? — Гласът на Хусари прозвуча остро и насмешливо. — Не аз спя с жена ти, а ибн Абази, дето е застанал до тебе!

В последвалата мъртва тишина някой изхихика. Тъничко, плахо, но все пак беше смях.

— Кой си ти? — изкрещя някой от множеството. — И защо си застанал пред портите на онези, които убиват деца?

— Кой съм аз ли? — изпъчи се Хусари. — Оскърбен съм до дъното на душата си! Между другото, ти ми дължиш пари, ибн Диназ. Как дръзваш да се преструваш, че не ме познаваш?

Нова пауза, последвана от едва доловима промяна в настроението на тълпата.

— Това е Хусари! — извика някой. — Хусари ибн Муса!

Хусари смъкна кожената шапка, размаха я и се поклони.

— Утре ще получиш от мене един топ хубава коприна, ибн Зани. Толкова ли съм се променил, та дори и приятелите ми не ме познават? Да не говорим за длъжниците!

Променен беше, при това много. Алвар разбираше, че цялото това представление цели единствено печелене на време. До него ибн Хайран промърмори едва чуто:

— Дръж меча отпуснат и се прави на спокоен. Ако успее да ги задържи достатъчно, наместникът ще прати войници. Не може да си позволи пожари тази нощ.

Алвар се подчини, като се опита да намери баланса между бдителността и привидното безгрижие, Безгрижие, което му се удаваше с труд, защото гледаше отрязаните глави. Две от тях бяха женски.

— Хусари! — извика някой. — Чу ли вече? Джадитите идват!

— Да идват — каза ибн Муса. — Тези стени са устоявали и на по-страшни неща. Но къде ни е умът на нас, да правим метежи, когато врагът е пред портите ни?

— Киндатите се в съюз с тях! — извика мъжът, който беше хвърлил ножа. Тълпата зашумя одобрително.

Хусари се изсмя.

— Ибн Башир, звездите са те дарили с по-малко ум от месото, което кълцаш. Киндатите се боят от джадитите повече и от нас! На север те са роби. А тук са свободни и плащат половината ни данъци и купуват вмирисаното ти месо, макар да ги удряш в кантара!

Алвар видя, че някои от хората се усмихват.

— Нито един от тях не умря в Деня на рова! — чу се друг глас, също толкова дрезгав като на месаря.

Алвар усети движение до себе си, погледна и видя, че е останал сам.

— И какво следва от това? — попита ибн Хайран, като пристъпи напред и измъкна великолепния си меч.

Един поглед беше достатъчен, за да го познаят. Тълпата застина от объркване, боязън и дори страхопочитание. Разнесе се развълнуван шепот.

Ибн Хайран обходи с поглед множеството, после заговори.

— Последният цар на Картада искаше да премахне най-видните граждани на Фезана като послание към всички вас. Кой тук би се осмелил да причисли киндатите към тях? Да ги нарече видни граждани? Много забавно хрумване!

— Ти беше прогонен! — извика някакъв смелчак. — Миналото лято, официално го обявиха!

— Да, а тази пролет го отмениха — намеси се Хусари. — Човекът до мене — виждам, че го познахте — беше изпратен от цар Алмалик Втори да се погрижи за отбраната ни срещу сганта от север.

Чуха се приветствени възгласи, първо по-редки, после все по-шумни. Алвар си пое дъх.

— Тогава защо е тук, а не при наместника?

— При този гоен шопар? — възмутено викна ибн Хайран.

Разнесе се смях. Наместникът, както си му беше редът, не се ползваше с големи симпатии. Амар поклати глава.

— Не, благодаря! Честно казано, предпочитам да съм с жената на ибн Башир. Но след като съм натоварен с отбраната ви, не мога да допусна градът да бъде опожарен, нали така?

— O, скъпи! Тук съм, господарю мой, ето ме!

През тълпата си проправяше път някаква жена и размахваше ръце. Месарят ибн Башир се обърна да я погледне и почервеня като рак. Вече всички се смееха.

— Знаете, че муардите вече са тръгнали насам — продължи Амар, след като веселието стихна. — Наредено им е да потушат всяко вълнение. Боя се, че все още не мога да ги контролирам — все пак току-що пристигам. Не искам някой да бъде убит тук днес. Това може да ми развали удоволствието и да наруши плановете ми за вечерта — подсмихна се той.

— Аз съм тук, господарю мой! Защо да чакаме до довечера?

Този път жената беше друга. И изведнъж размаханите ръце и умолителните женски гласове станаха повече. Ибн Хайран отметна глава и се изсмя.

— За мене е голяма чест — каза той, — но дори самата мисъл за вас ме изтощава.

Това още повече развесели тълпата. Ибн Хайран отново стана сериозен.

— Добри хора, вървете си по къщите преди да са дошли забулените — каза той. — Угасете факлите. Няма да помагаме на джадитите! Стените ни са яки, царят на Картада ме прати при вас, а идат и други. Имаме достатъчно храна и вода, а валедийците са далеч от дома си и не познават страната ни. Единствено можем да се боим от собствената си слабост и глупост. Това, което правите, е глупост. Време е да се разотидете. Вижте, слънцето залязва, скоро ще ударят камбаните за молитва. Вечерта е прекрасна за молитва, приятели, нека тя да остане чиста, както могат да бъдат чисти сърцата ни под погледа на Ашар и неговите звезди!

Красивият му глас сега беше мечтателен и тих и галеше слуха. Алвар си спомни, че ибн Хайран освен всичко останало е и поет — Джехане веднъж му беше казала, че гледал на себе си преди всичко като на поет.

Тълпата беше като омагьосана. Един от мъжете, който държеше копие с набучена на него глава, вдигна поглед нагоре и на лицето му се изписа отвращение и объркване. Хората не бяха зли, а само уплашени. Без водачи, заплашени от наближаващия враг, те бяха потърсили най-близкия отдушник, за да се освободят от ужаса. Изглажда, този силен, чист глас притъпи острието на страха.

Или поне би трябвало.

Ибн Хайран може би щеше да успее, ако не го виждаха и чуваха само първите редици на тълпата. А и стените на Киндатския квартал бяха издигнати не за да бранят киндатите, а за да ги държат вътре през нощта.

Не беше особено трудно човек да проникне вътре по друг начин, освен през портата. Няколко подвижни стълби, един-два счупени прозореца на най-близките до стената къщи и…

— Пожар!

Викаше един от стражите на платформата зад стената. Алвар се обърна и видя да се издига черен дим. Откъм Квартала се чу детски плач, а после и писъци. Огънят беше самото въплъщение на ужаса.

Алвар метна щита на гърба си, хукна към портата и скочи. Един от стражите протегна ръка, сграбчи китката му и го измъкна на стената. Амар и Хусари бяха на крачка след него.

Ибн Хайран се обърна към развълнуваната тълпа пред портата.

— Вървете си у дома! — извика той властно. — Ще заповядам на муардите да убият всеки, който влезе в Квартала! Не можем да позволим градът да бъде опожарен!

Ала градът вече гореше и в Квартала може би вече умираха хора. Алвар не изчака да види какво става пред портата. Скочи от платформата върху плочите и измъкна меча си.

Киндатите се стичаха към величественото двойно здание на светилището, където сякаш водеха всички улици и улички в Квартала. Пламъците бяха лумнали най-напред откъм къщите около портата. Ашаритите бяха проникнали в тях през външните прозорци и бяха подпалили къщите, през които минаваха.

Докато тичаше през тълпата от бягащи хора, Алвар видя някакъв ашарит със сърп да удря през краката киндатско момче. Наточеното острие покоси детето като ръкойка и то се строполи окървавено и запищя отчаяно. Без да забавя крачка, той съсече мъжа на място.

Петима-шестима ашарити застинаха като вкаменени на пътя му. Видът му беше безумен и по лицата им за миг се изписа отчаянието на смъртници. Едно беше да преследваш беззащитни деца, а съвсем друго — да се изправиш срещу мъж с изваден меч и тази дива ярост в погледа.

— Полудели ли сте? — викна Хусари, който тичаше зад Алвар. — Фезана гори! Дайте вода, бързо! Ще унищожим собствения си град!

— Първо ще унищожим киндатите! — изкрещя някой. — После ще се оправяме с пожара. Това е свято дело в името на Ашар!

— Не на Ашар, а на злото! — извика Хусари с разкривено от болка и гняв лице и заби меча си в корема на мъжа. Алвар инстинктивно се втурна напред и прикри ибн Муса с щита си. Останалите мъже бързо отстъпиха.

— Махайте се! — дрезгаво изкрещя Хусари. — А ако ще стоите тук, дайте вода! Ако продължаваме така, сами ще дадем града си в ръцете на Конниците!

Алвар погледна през рамо към бягащите мъже и жени сред облаците черен дим. В този миг още една къща лумна в пламъци и засили паниката още повече. Алвар внезапно си спомни Орвила. Сега беше още по-лошо. Това тук беше град, почти целият от дърво, и ако пламнеше част от него, цяла Фезана можеше да изгори. Трябваше да се махат.

Беше изгубил ибн Хайран от поглед, не знаеше къде може да са Джехане и родителите й. Хусари би трябвало да знае. Той сграбчи приятеля си за рамото и изкрещя, надвиквайки шума наоколо:

— Тръгвай! Трябва да намерим Джехане!

Хусари се обърна, препъна се в тялото на мъжа, когото току-що беше убил и пристъпи като зашеметен, хванал меча, сякаш се чудеше какво да прави с него. Вече и други къщи по улицата горяха. Алвар се обърна, без да пуска ръката на Хусари. От дима очите му започваха да сълзят.

На отсрещната страна на улицата, на вратата на една от къщите, момиче с тояга се отбраняваше срещу двама мъже с ножове. В краката му с плач се притискаше малко момченце. Къщата над тях вече гореше. Мъжете с ножовете се смееха.

Този смях тласна Алвар напред — още преди да е помислил, той вече тичаше.

Прекалено много хора имаше пред него. Улицата беше задръстена. Само няколко крачки го деляха от пламтящата къща, но му се струваше, че никога няма да стигне. Момичето стоеше сред стелещия се дим с вдигната тояга — опитваше се да защити горящия си дом и малкото си братче от двамата мъже с ножовете.

Никой сякаш не ги забелязваше. Паниката беше отнела разсъдъка на хората. Единият мъж вдигна ножа, готов да нанесе удар.

— Не! — изкрещя Алвар. — Не!

И в същия миг видя как ръката на мъжа, вдигната за удар, спря насред път. Ашаритът извика и изпусна ножа.

Бичът, който се беше стоварил отгоре му, се изви като змия и се обви около другия мъж, като остави на гърлото му дълбока червена резка. Алвар погледна нагоре. От един прозорец се беше надвесил Родриго с неизменния си бич. Алвар най-сетне се добра до двамата мъже и ги закла като животни, тласкан от гнева, без капка съжаление.

Момичето го гледаше с ужас. На колко ли години беше — дванайсет, тринайсет?

— Къде са родителите ти? — попита той задъхано.

— Мъртви са — отвърна момичето безизразно. — Горе. Дойдоха мъже с факли и копия.

Очите му бяха широко отворени от ужас. Без сълзи.

„Трябва да плаче“ — помисли си Алвар. Вдигна поглед нагоре. Родриго крещеше нещо и сочеше към съседната къща, но думите не се разбираха. Детето в краката на момичето беше съвсем малко, не повече от четиригодишно, и пищеше прегракнало почти без да си поеме дъх.

— Ела! — рязко каза Алвар, наведе се, вдигна момченцето и с другата си ръка побутна момичето пред себе си. Към тях се спусна едър мъж с вдигната секира. Без да пуска детето. Алвар се приведе, за да избегне удара, извъртя се и светкавично заби окървавения си меч в гърдите на мъжа.

Зад тях се чу грохот. Къщата на момичето гореше, пламъците вече излизаха през прозорците на горния етаж. Целият Киндатски квартал беше обхванат от огън. С детето на ръце Алвар поведе момичето към къщата, която му беше посочил Родриго.

Когато стигна вратата, от плещите му сякаш падна товар. Там стоеше Джехане с още двама души, сигурно родителите й. В това време отгоре дотича и Родриго.

— Къде е Амар? — беше първият въпрос на Джехане. Алвар не си спомняше да я е виждал толкова уплашена.

— Не знам. Сигурно е на портата със стражите.

— Хусари е ей там! — посочи Родриго към улицата. Алвар се обърна и видя ибн Муса отново да размахва меча си: отстъпваше бавно към тях, докато ужасените киндати се спасяваха с бягство покрай него.

— Трябва да се махаме — каза Алвар задъхано и подаде детето на най-близкия човек — майката на Джехане. — Има ли откъде да се излезе?

— Има — отвърна Джехане. — Но дотам има доста път и… О, благодаря на бога и на луните!

Амар ибн Хайран дотича отнякъде и извика:

— Муардите са тук! Това скоро ще свърши, но ние трябва да се махнем преди да са ни изловили!

Само допреди няколко часа Алвар трудно би могъл да си представи, че появата на забулените пустинници ще му донесе облекчение.

— Накъде, Джехане? — попита Родриго. — Покрай храма ли?

— Не, в обратна посока. В стената има изход, но това е на другия край на Квартала.

Алвар погледна нататък и в същия миг видя как някаква жена се строполява, ударена в тила с тояга. Мъжът, който я повали, спря над нея и започна да я удря където свари. Алвар направи крачка към него, но Родриго го хвана за ръката.

— Не можем да спасим всички. Трябва да направим каквото ни е по силите. Онова, за което сме дошли.

— Да тръгваме — подкани ги ибн Хайран.

— Децата идват с нас — каза Алвар.

— Разбира се, че идват — увери го Елиане бет Данел. — Можете ли да ни измъкнете?

— Можем — каза Алвар, изпреварвайки ибн Хайран и Капитана. — Никой не може да ни спре. Аз ще вървя пръв, с ваше позволение — обърна се той към двамата водачи.

Те се спогледаха и Алвар прочете в този поглед признание.

— Води — каза ибн Хайран. — Джехане ще ти показва пътя. Хайде!

Трябваше да си проправят път през голяма група ашарити — хора, тръгнали да убиват мъже, жени и деца със сърпове, секири и тояги. Без милост. Алвар непрекъснато трябваше да си напомня, че самите ашарити са уплашени до смърт, защото врагът наближава портите им.

Това обаче нямаше значение.

Тази вечер оттенъците не бяха важни. В спускащия се над Фезана мрак Алвар де Пелино вървеше напред с изваден меч и изпълнено с решимост сърце и нищо не можеше да го спре.

Сега трябваше да бъде по-бърз, по-силен и по-решителен от всякога, за да изведе малката групичка по-далеч от пътя на разбеснялата се тълпа, и той проправяше път с меча си на хората, които го следваха.

Хусари също беше с тях. Беше прибрал оръжието и водеше слепия баща на Джехане. Когато стигнаха края на улицата, Алвар видя до себе си Родриго. Знаеше, без да се обръща, че ибн Хайран ги пази в гръб.

По едно време се натъкнаха на голяма група ашарити. Алвар отблъсна нечий удар, халоса с меча си някого през коленете. Бързо се обърна и отрази ново нападение още преди първият му противник да е паднал. В живота си не беше действал толкова бързо.

В този миг наблизо се разнесе грохот и цяла сграда рухна върху улицата сред дъжд от искри. Облъхна ги гореща вълна.

— Оттам! — извика Джехане. Алвар тръгна нататък, накъдето му сочеше; сечеше наляво и надясно. От двете му страни тичаха обезумели хора, преследвани от озверели ашарити.

Най-сетне се добраха до една задънена улица в самия край на Квартала, опираща в градските стени.

Алвар се огледа. Никой не ги преследваше. Кръв заливаше очите му, но не беше неговата. Той я избърса с опакото на ръката си.

Родриго беше до него, задъхан, но спокоен както винаги.

— Добра работа — тихо го похвали той. — Аз не бих се справил по-добре. Не го казвам, за да те лаская.

— Аз също — обади се ибн Хайран зад тях. — Знаех, че си войник, но не подозирах, че си толкова добър. Извинявай.

— Не съм! — промърмори Алвар, но под носа си и изглежда, никой не го чу. Сега, когато треската беше преминала, той внезапно си даде сметка колко много ужасени хора е пратил при техния бог. Погледна меча си. Беше целият в кръв.

Тук беше по-тихо. Някъде далече се чуха нови звуци, по-различни от досегашните. Муардите бяха дошли. Тях не ги беше грижа за изкланите киндати, но щяха най-безмилостно да потушат метежа. И пламъците щяха да бъдат угасени, иначе Фезана щеше да падне плячка на джадитите отвън.

„Но аз също съм джадит! — помисли си Алвар, коленичи и се опита да избърше меча си в туфа трева до стената. — За нас това е добро.“

Но сърцето му подсказваше друго. Той се изправи и прибра меча в ножницата. Погледна останалите. Момченцето се беше успокоило, вкопчено в майката на Джехане. Тя го беше носила на ръце през целия път. Сестра му стоеше до тях с побеляло лице и разширени очи, но все така без сълзи. Бащата на Джехане беше застанал като каменно изваяние с ръка върху рамото на Хусари.

Единствен търговецът плачеше.

Сърцето на Алвар се сви от жал. Това беше градът на Хусари, той беше познавал много от тези обезумели хора, може би дори беше убил някого от познатите си. Той отвори уста да каже нещо, но не можа да измисли нищо.

В този свят имаше неща, за които не достигаха думи. Поне онези, които знаеше.

Джехане беше коленичила и вадеше някакъв камък от стената. Бръкна в дупката, изруга, когато отвътре изскочи скорпион, и измъкна ключ.

— Натам! — извика тя и хукна към няколко малинови храста до стената. Мушна се зад тях, пъхна ключа в тайната ключалка и дръпна силно.

Малка част от каменната стена се отмести. Механизмът беше много хитроумен, но нямаха време да му се любуват.

— Сигурно приятелките ти са ти показали този изход, нали? — попита Елиане.

Джехане я погледна.

— Откъде знаеш за тях?

— Те ме предупредиха — горчиво изрече майка й. — Само че ние се забавихме прекалено много.

— Затова пък сега не бива да се бавим — каза ибн Хайран. — Хайде!

— Аз ще изляза пръв — намеси се Алвар. — Чакайте сигнала ми.

Кой можеше да каже какво ги чака навън? Но каквото и да беше, той щеше пръв да се изправи срещу него.

— Вътре има още една ключалка — каза Джехане. — Трябва да отключиш, за да отместиш и външния камък.

Той се промъкна между храстите и се шмугна в кухината между грамадните камъни на градската стена. В тъмното напипа втория ключ, после и ключалката. Камъкът се отмести и Алвар се измъкна навън. Усети трева под дланите си, изправи се и се огледа, стиснал здраво меча.

В здрача видя само влажната земя край реката, първите звезди и изгряващата бяла луна. Водата се плискаше точно пред него и отразяваше бледите лунни лъчи.

— Идвайте! — повика той спътниците си. Останалите се промъкнаха един по един. Родриго, който излезе последен, хвърли ключа обратно и плъзна камъка на мястото му.

Прекосиха реката — онези, които можеха да плуват, помогнаха на останалите. По това време на годината водата беше много студена. Когато се измъкнаха на другия бряг, Алвар се хвърли в тревата и вдиша дълбоко чистия прохладен въздух. Усещаше лицето си издрано и опърлено.

И в този миг почувства нещо. Бавно се изправи. Родриго беше направил няколко крачки настрана от останалите и се взираше в тъмнината с изваден меч.

— Кой е там? — извика Капитана.

Отговори му само тишината. Амар ибн Хайран също се изправи. Тогава от тъмното долетя отговорът:

— Приятел. Тук съм, за да ви кажа „добре дошли“, сер Родриго.

Гласът беше спокоен и дълбок. Но не тонът, а езикът, на който се говореше, накара Алвар да застане до Родриго с разтуптяно сърце. Беше достатъчно близо, за да чуе как Капитана пое дълбоко дъх.

— Тогава запалете факла — каза той. — Какво е това посрещане в тъмното?

Прозвуча команда, изщрака кремък и после пламна факла и освети висок брадат мъж.

— Е, добре дошли — каза той.

Алвар го беше виждал само два пъти в живота си. Дъхът му секна.

— Ваше величество — каза Родриго. — Не ви очаквах.

Крал Рамиро от Валедо, заобиколен от отряд войници, се усмихна доволно.

— Радвам се да го чуя. Рядко се случва някой да ви изненада.

— Как се озовахте тук? — попита Родриго. Гласът му беше спокоен, но Алвар го познаваше достатъчно, за да почувства напрежението му. Чу как ибн Хайран тихо се приближи и застана до тях.

Усмивката на крал Рамиро стана по-широка. Той вдигна ръка и даде знак на някого да се приближи.

— Здравей, татко — каза едно момче, което застана до краля.

Родриго си пое дълбоко дъх. Самообладанието този път му измени.

— Фернан? В името на Джад, какво…

— Заради Диего — весело го прекъсна синът му. Беше облечен в лека ризница и носеше меч. — Той ни каза тази сутрин къде си и на кое място да те чакаме. — Родриго мълчеше. — Понякога знае къде си, нали не си забравил? В гласа му се прокрадна неувереност.

— Не се ли радваш да ме видиш, татко?

— O, Джад! — промълви Капитана и се обърна към краля на Валедо: — Какво сте направили? Защо синовете ми са с армията?

— Ще имаме достатъчно време да ви обясним — спокойно отвърна Рамиро. — Не е тук мястото. Ще дойдете ли с нас? Ще ви намерим сухи дрехи и ще ви нахраним.

— А спътниците ми? — ледено попита Родриго.

— Те са мои гости, които и да са. Хайде, сер Родриго, прегърнете сина си. Той така мечтаеше за този миг!

Родриго понечи да каже нещо, но се отказа и мълчаливо прибра меча си в ножницата.

— Ела — каза той и Фернан Белмонте с вик на радост се хвърли в прегръдките му. Алвар видя как Капитана затвори очи и го притисна до гърдите си.

— За това нещо — каза той, когато най-сетне пусна сина си — майка ти ще ни убие всичките. Начело с мене.

— Мама е с кралицата, татко. Още не сме я виждали, но получихме вест, че е тръгнала на юг и се е присъединила към кралица Инес и останалата част от войската, която идва след нас. Опитахме се да те пресрещнем преди да стигнеш града. Защо си тук, татко? И къде са ти мустаците?

— Мои приятели бяха в опасност. Дойдох да ги измъкна. Къде е Диего?

— За него се грижат много добре — отвърна Фернан. — Той се разсърди, че не го пуснаха да дойде с нас. Накараха го да остане с обоза в някакво село на запад от реката.

— Ашар, не! Само не там!

До края на живота си Алвар щеше да помни тези думи и изражението на Амар ибн Хайран, когато ги изрече. Родриго светкавично се обърна към него.

— Какво има? Кажи!

— Засада! — бързо проговори Амар — вече вървеше към конете. — Муардите. Алмалик го беше замислил още преди години. Моли се на твоя бог и тръгвай!

Родриго хукна с все сила след него.

А няколко мига по-късно, за втори път през тази една година, Алвар де Пелино, мокър, премръзнал и обгорен, уморен до смърт и ранен на половин дузина места, препускаше през тъмната равнина на север от Фезана към село Орвила.

До него яздеше Амар ибн Хайран, забравил за дълга си към своя цар и единоверците си, а от другата му страна бяха кралят на Валедо, Джехане и всички останали — повече от петдесет души, препускащи след тях в ясната студена нощ.

Най-отпред, пришпорвайки коня си като обезумял, под звездите и бялата луна бащата се носеше към своето дете в луда надпревара с времето и изменчивите небеса.

Глава 16

До последния момент, под звездите и бялата луна в Ал-Расан на неверниците, когато забулените изникнаха откъм притъмнялата равнина, свещеникът Иберо все още беше убеден, че ръката на Джад все пак е върху рамото му и той е, който насочва стъпките му.

Още първата сутрин, докато яздеше на запад от имението Белмонте в дъжда, планът му беше готов. Трябваше, макар и неохотно, да признае, че Миранда може би е права. Че в усърдието си да служи на бога и светата вяра е причинил зло на семейството, което обичаше от цялото си сърце. И в тази сива, студена утрин той се закле пред себе си, че ще направи всичко възможно злото, ако съществуваше, да бъде поправено. Миранда Белмонте се беше отвърнала от него, беше го прокудила от дома му, но той нямаше да обърне гръб нито на нея, нито на семейството й.

По пътя Иберо си намери спътници — отряд войници от околността, тръгнали към Карказия в отговор на кралската заповед — същата, с която бяха призовани двете момчета. Той тръгна с тях. Това беше свещена война, или поне се наричаше такава, и духовниците не бяха нежелани, стига да не пречеха. Иберо умееше да язди и да се оправя с конете — годините в имението на Белмонте го бяха научили на това.

След седем дни откри Фернан и Диего в кралската войска в равнината на юг от Карказия, сред палатките и знамената на военния лагер. Към тях се отнасяха с видимо уважение, макар че изпитателните погледи на онези, които знаеха защо Диего е с войската, караха Иберо да се чувства неловко. Пряко волята си той си спомняше думите на Миранда — че в миналото онези, които са имали пророческа дарба, са били изгаряни живи. И то не толкова отдавна. В такива моменти Иберо трябваше да си напомня, че сегашните времена са по-просветени.

Момчетата не му се зарадваха особено, но Иберо притежаваше инат в достатъчно количество, за да покаже ясно на всички заинтересовани, в това число и на елегантния висш духовник от Фериерес, че където са синовете на Родриго Белмонте, и той е там. Не каза на момчетата, че майка им го е изгонила от имението — може би трябваше да го направи, но не можа. Това означаваше, че си е послужил с измама, за да остане с тях, но той вярваше, че бог ще му прости. Винаги беше имал най-добри помисли.

Скоро потеглиха на юг през ничията земя с армията, тръгнала да завоюва наново Ал-Расан. По-точно с предния й отряд, защото Диего и Фернан през цялото време оставаха близо до краля.

Иберо никога досега не беше виждал краля. Рамиро от Валедо беше хубав мъж, който правеше силно впечатление. Достоен, както смирено си мислеше духовникът, да бъде божие оръдие за завоюването на Ал-Расан от Еспераня. Ако е рекъл бог. Той си даваше ясна сметка, че всички мъже в тази армия са участници в нещо грандиозно. Кралят говореше за ограничена кампания, за тактическо превземане на Фезана, но дори Иберо разбираше, че влезеха ли валедийците в Ал-Расан, това щеше да отбележи началото на нова епоха за всички.

Стройният, изящен конетабъл граф Гонзалес де Рада през цялото време се въртеше около момчетата и това безпокоеше духовника. Иберо знаеше, че сер Родриго и този човек не се обичат, но освен това му беше известно, че де Рада се е заклел да бди над семейството на Белмонте, докато самият Родриго е в изгнание. Ето защо той се надяваше — и се молеше всяка сутрин по изгрев и вечер по залез-слънце — близостта на този опасен и жлъчен човек да е демонстрация единствено на желанието му да сдържи клетвата си.

На юг от двете малки укрепления в таграта челният отряд на краля започна постепенно да се откъсва от останалата войска. Между тях през цялото време сновяха съгледвачи и докладваха.

Така Иберо научи, че Миранда Белмонте д’Алведа също се е присъединила към войската и е в свитата на кралица Инес, която беше решила да тръгне със съпруга си към земите на неверниците. Когато го каза на момчетата, те не се изненадаха. Иберо отначало беше обезпокоен, но после се досети.

Понякога дарбата на Диего се проявяваше по странен начин. Сега той сигурно беше разбрал за идването на майка си още преди да се появят пратениците. Иберо му се скара малко неохотно.

— Би трябвало да ни казваш… ако видиш нещо. Може да е важно. Нали затова си тук в крайна сметка?

Диего го погледна с комично учудване.

— Майка ми? — попита той. — Иберо, как идването на майка ми може да се окаже важно за войната?

Погледнато по този начин, беше прав. Фернан обаче имаше съвсем друго виждане, както можеше да се очаква.

— Не е ли странно! — възкликна той с негодувание. — За пръв път тръгваме на война и всичките ни домашни хукват след нас! Кого още да очакваме? Готвачката, бавачките ни? Това е нелепо! Ти може би си тук, за да ни наглеждаш да не се отвиваме нощем?

Диего се засмя. Иберо беше твърде обезпокоен от вестта за пристигането на Миранда, за да му е забавно или да ги мъмри. Думите на Фернан бяха твърде непочтителни, но духовникът разбираше как би се чувствал всеки млад мъж по време на първия си поход, ако наставникът му, а след него и майка му, тръгнат по петите му.

Какво пък, ако момчетата се чувстваха неловко или войниците им се присмиваха, трябваше някак да се оправят сами. Друго беше важно — че са още твърде млади, за да са тук, и че нямаше да се озоват в армията, ако не беше дарът на Диего. И ако Иберо не беше пратил писмо в Естерен.

Сега той написа още едно послание, твърде официално, до Миранда, и го прати по един от съгледвачите. В него докладваше, че е с момчетата и че те се чувстват добре и се радват на добро отношение. Отговор не последва.

Междувременно научиха, че кралицата напълно се е възстановила след онзи нещастен случай и че има огромно доверие в новия си лекар, който преди това работел в едно от укрепленията в таграта.

Говореше се, че той спасил живота на кралица Инес, когато била на смъртно легло. Диего беше очарован от тази история и се опитваше да измъкне възможно повече подробности от онези, които бяха присъствали на срещата на тримата крале. Фернан се интересуваше повече от събитията, които предстояха. Той успя някак да се присламчи към свитата на краля, като особено често се навърташе около граф Гонзалес. Така се разбра защо не закачаха ашаритските ферми и села по пътя си.

Откакто излязоха от таграта, бяха минали през не едно село и местните жители бягаха пред тях в хълмовете с всичките си вещи, защото се знаеше, че във войните между Ашар и Джад къщите и фермите се опожаряват.

Този път обаче беше различно.

Въпреки явното неодобрение на Жеро де Шервал, кралят беше непоколебим в това отношение. Фернан повтаряше думите му, че това не е обикновен набег, че са тръгнали на юг, за да превземат Фезана и да останат. И ако успееха, ашаритите щяха да са им нужни, за да останат във фермите и селата, да плащат данъци и да обработват земята. Кралят беше заявил, че времето и умелото управление ще върнат Джад в Ал-Расан, а не пожарите и разрушенията. Иберо не разбираше как се връзва това със светото учение, но не смееше да се обажда.

Изминаха четири дни. Времето беше меко и войската напредваше. В тревистата равнина на Ал-Расан барабаняха копита и се вдигаха облаци прах.

И една сутрин, малко преди да потеглят, Диего обяви, че е видял баща си да язди на запад.

Кралят, конетабълът и високият свещеник от Фериерес му задаваха всевъзможни въпроси, на които той не можеше да отговори.

Знаеше, че не е в състояние да им бъде от полза, и правеше всичко възможно да им го покаже. Няколко дни преди това беше почувствал идването на майка си във войската, на половин ден път след тях. Разбира се, каза на Фернан. Чудеше се дали да не каже и на краля и на духовника от Фериерес просто за да им даде някаква информация, но мисълта за майка му го накара да си замълчи. Нейните действия нямаха нищо общо с кампанията. Да говори за нея би било равносилно на предателство и той не го направи. Освен това знаеше каква е причината за идването й. Знаеше я и Фернан. Брат му се сърдеше и се докачаше, а на Диего просто му беше тъжно. Може би трябваше да я почакат да се прибере, преди да тръгнат. Още от деня на заминаването си той се измъчваше от чувство за вина.

Знаеше, че тя не би позволила да тръгнат с тази армия, ако си беше у дома, когато дойдоха да ги вземат. Фернан му се присмя, когато му го каза — според него майка им, колкото и да беше решителна, не би се осмелила да наруши заповед, идеща направо от краля.

Диего не беше сигурен в това. Майка му му липсваше. Тя беше по-нежна с него, отколкото с повечето хора. Знаеше, че и на Фернан му е мъчно за нея, но той не би си го признал и Диего реши да си мълчи. Затова пък си говореха за баща си. Фернан смяташе, че няма нищо нередно в това баща им да им липсва — така виждаше нещата.

После една сутрин Диего се събуди с образа на Родриго в главата си. Малко мътен, защото баща му яздеше много бързо, а и пейзажът се променяше твърде стремително, за да се получи ясна картина. Но той се приближаваше към тях от изток и не беше далеч.

Диего полежа под одеялото си със затворени очи, като се опитваше да се съсредоточи. Чу Фернан да се събужда и да проломотва нещо, после брат му притихна. Той винаги знаеше кога Диего има видения. Това не беше възможно да се обясни с думи.

Картината отказваше да се проясни. Той видя баща си с още няколко души — съвсем малък отряд — и като че наблизо имаше река. Явно Родриго яздеше край Таварес, доколкото можеше да си спомни картата. И беше разтревожен от нещо, макар Диего да не виждаше непосредствена опасност. Опита се да се откъсне за малко от баща си, да провери дали не може да определи по-точно местонахождението му. Видя реката, равнината, хълмовете.

После в ума му изникна ясна картина на град и крепостни стени. Това трябваше да е Фезана.

Баща му отиваше във Фезана.

Диего отвори очи. Фернан се беше навел над него и го наблюдаваше. Подаде му портокал, вече обелен. Диего го захапа.

— Защо му е притрябвало на татко да ходи във Фезана? — замислено попита той.

Фернан сбърчи чело.

— Нямам представа — призна той най-сетне. — Наистина ли отива там? Ще кажеш ли на краля?

— Мисля да му кажа. Нали затова сме тук?

На Фернан тази мисъл не му харесваше, но това беше самата истина. Най-напред казаха на Иберо, после тримата се отправиха заедно при крал Рамиро.

Много скоро след този разговор вече яздеха на юг с краля, конетабъла и стотина от най-добрите Конници на Валедо към Фезана, която се намираше на един ден бърза езда от лагера.

— Това е много важно — обясни кралят на Диего. — Сега вече ти оправда присъствието си тук. Благодарим ти.

— Нали нищо не заплашва татко? — рязко попита Фернан, който вече не се притесняваше в присъствието на толкова високопоставени личности. — Той е изгонен от Валедо, не оттук, нали така?

Крал Рамиро замислено погледна двете момчета. Изражението му се беше смекчило.

— Това ли ви притесняваше? Не, баща ви не е заплашен от нищо. Не и от моя страна. Трябва да го пресрещна преди да е стигнал Фезана. Нямам представа защо е тръгнал нататък, но искам да го спра и да прекратя изгнанието му. Не можете да си представите колко ми е нужен. Не мога да си позволя най-добрият ми капитан да попадне в капан в града, който се каня да обсадя, нали?

Фернан кимна сериозно, сякаш и той беше мислил същото. Може и така да беше. Диего, който разсъждаваше иначе, хвърли бърз поглед към граф Гонзалес, когато кралят нарече Родриго „най-добрия си капитан“, но не успя да прочете нищо по лицето му.

Яздеха толкова бързо, че настигнаха и задминаха няколко групи селяни, спасяващи се с бягство към Фезана. Хората се разпищяха при приближаването им, но едва по обед кралят заповяда да избият група ашарити. Първото им убийство в тази война.

На Диего обясниха, че това е необходимо. Хората, стремящи се към Фезана, както и онези, които вече ги чакаха в града, трябваше да треперят пред тях, да започнат да се съмняват доколко съпротивата е разумна. Градове с яки стени като Фезана не можеха да бъдат превзети с щурм, а само с обсада, и духът на хората вътре беше решаващ. Трябваше няколко души да умрат, за да може слухът за убийствата да стигне града преди тях.

Нито той, нито Фернан бяха сред хората, които се отделиха от отряда и се втурнаха сред селяните, като сечаха наляво и надясно. Диего беше безумно щастлив, че не участва в това. Видя как Фернан поглежда през рамо и наблюдава клането. Диего не погледна нито веднъж. Помисли си, че сигурно и брат му изпитва същото облекчение като него, но не го каза. Ала в игрите противници на Фернан винаги бяха забулените муарди, които техни милости Фернан и Диего Белмонте винаги успяваха да победят въпреки огромното числено превъзходство на противника след като се втурнеха сред вражеските редици, за да освободят пленения си баща и краля. И естествено получаваха щедра награда.

Да колиш селяни и деца на прашния път беше съвсем различно. Отрядът препусна напред и писъците заглъхнаха в далечината. Не след дълго групата, натоварена с отговорната задача, ги настигна. Жеро де Шервал, щастлив и развълнуван, благослови мъжете и оръжията им с ликуващ глас, който според Диего беше прекалено гръмък, и нарече стореното от тях велик миг в историята на Еспераня, с който трябвало да се гордеят.

Малко след това кралят заповяда да спрат за почивка и всички слязоха от конете, за да се нахранят. Слънцето беше високо, но по това време на годината още не беше горещо. Диего се отдалечи няколко крачки, седна в сянката на един храсталак и затвори очи — опитваше се да види баща си. Длъжен беше. Затова го бяха повикали. Дарбата му вече не беше тайна и не можеше да разполага с нея. По-късно щеше да има време да помисли върху това.

Този път откри Родриго бързо и тутакси разбра, че нещо не е наред. Виждаше града през погледа на баща си и онова, което го порази, беше сиянието.

Той бързо се изправи. За миг му се зави свят. Трябваше да намери краля. Брат му го видя и тръгна с него. Рамиро седеше на един чул и се хранеше като войник, сложил чинията в скута си. Подаде чинията и манерката с вино на един слуга и се изправи.

— Какво има, момче?

— Кога ще стигнем Фезана, господарю?

— По залез. Ако яздим бързо, може и малко по-рано. Защо?

— Баща ми вече е там. На някакъв хълм източно от стените. Мисля, че не можем да го настигнем. И… струва ми се, че ако влезе вътре, ще е в опасност.

Крал Рамиро го изгледа замислено.

— Бъди по-точен, в името на Джад! — възкликна духовникът от Фериерес.

— Ако можеше, щеше да бъде по-точен, де Шервал! — Кралят, изглежда, не хранеше особени симпатии към свещеника. Той се обърна към Диего. — Можеш да усетиш приближаващата опасност, все едно я виждаш, така ли?

— Да, когато става дума за баща ми, но не винаги, ваше величество.

— Още ли не си разбрал защо е тръгнал за Фезана?

Диего поклати глава.

— Значи не е с отряда си, а с малка група, така ли?

Диего кимна.

Някой се прокашля нервно. Всички се обърнаха към Иберо. Диего дори не беше забелязал кога е дошъл. Дребният духовник смутено промърмори:

— Аз имам предположение, ваше величество.

— Кажи го! — изпревари краля Жеро де Шервал.

Рамиро го изгледа втренчено, но не каза нищо.

— В едно от писмата си сер Родриго споменава, че в отряда му е зачислена лекарка, киндатка от Фезана. Джехане бет Исхак, струва ми се. Може би…

Кралят бързо кимна.

— Това звучи правдоподобно. Родриго може би е знаел, че сме тръгнали насам. А щом тя е член на отряда му, естествено е да се опита да направи нещо за нея. Дали тази жена има някакви роднини във Фезана?

— Не знам, ваше величество.

— Аз знам — самоуверено заяви Фернан. — Той писа на майка ми за това. Баща й също е лекар и още живее във Фезана.

Кралят бързо вдигна ръка.

— Исхак от Фезана? Той й е баща? Онзи, когото Алмалик ослепи?

Фернан примигна.

— Не знам нищо за…

— Няма значение! Това е човекът, чийто трактат четеше лекарят на кралицата! Благодарение на него животът й беше спасен! — Очите на крал Рамиро блестяха. — Да, вече разбирам. Знам какво става. Сер Родриго ще влезе в града, но ще се опита да се измъкне по най-бързия начин заедно с тях. Трябва му време, затова не бива да бързаме.

— Ще споделите ли с нас мислите си, ваше величество? — На лицето на Жеро де Шервал беше изписана досада, но и любопитство.

— Доколкото е нужно — прекалено любезно каза кралят на Валедо. Свещеникът почервеня. Без да му обръща внимание, кралят се обърна към Гонзалес де Рада: — Господин конетабъл, искам да направим следното, при това бързо…

Крал Рамиро умееше да заповядва. Скоро след този разговор няколко души препуснаха към идващата след тях войска. Диего и Фернан останаха с краля.

Отрядът им забави ход и по залез спря недалеч от реката под прикритието на околните дървета, откъдето се виждаха стените на Фезана.

Крал Рамиро неочаквано се приближи сам към мястото, където Диего и Фернан заедно със своя наставник бяха закарали конете си на водопой, и даде знак на Диего. Момчето подаде юздите на брат си и го последва. Фернан понечи да тръгне след тях, но кралят вдигна ръка и поклати глава. Момчето унило се подчини и остана ва мястото си.

За пръв път Диего оставаше насаме с краля. Помисли си, че кралете рядко са сами.

В светлината на залязващото слънце блещукаше река Таварес, отвъд която се издигаше Фезана. Доскоро градът и реката бяха за Диего само имена на картата. Сякаш чуваше гласа на наставника си: „Назови градовете, подчинени на царя на Картада. Назови царя. Сега напиши тези имена и ги произнеси правилно.“

Таварес. Фезана. Алмалик. Това вече не бяха само имена. Той беше в Ал-Расан, земя на ужас и на легенди. С армията на Валедо, дошла да я завоюва. Да си я върне, защото някога тази земя е била тяхна. Много отдавна, когато Еспераня е била символ на сила.

Докато се взираше в тези яки каменни стени с цвят на мед в светлината на последните лъчи, Диего Белмонте се запита как царят и армията му дръзват дори да си представят, че ще превземат подобен град. Нищо, което беше виждал досега — всъщност само Естерен и Карказия — не можеше да се сравни с това великолепие. И докато се вглеждаше на юг, Валедо като че изгуби част от величието си в очите му.

Отвъд стените в последните лъчи на слънцето блестяха куполите на храмове. Обители на вярата, която служителите на Джад наричаха гнусна и порочна.

На Диего обаче те му се виждаха красиви.

Сякаш прочел мислите му, кралят промълви:

— Двата по-близки купола — синият и белият — са на киндатското светилище. Сребристите, които блестят, са храмовете на Ашар. Скоро сигурно ще чуем камбаните за молитва. Някога обичах звъна им.

Диего знаеше, че кралят е бил в изгнание в Ал-Расан. Както преди това Раймундо и собственият му баща, прогонени от Санчо Дебелия при неверниците. Това беше част от семейната история. То обясняваше защо Родриго вече не е конетабъл на Валедо.

Диего почувства, че кралят очаква да каже нещо, и промълви:

— Баща ми би трябвало да познава добре града. Бил е тук и преди.

— Знам, Диего. Мислиш ли, че ще можеш да ми кажеш кога ще излезе и откъде? Все някъде в стената трябва да има изход. Портите сигурно вече са заключени.

— Ще се опитам.

— Трябва ни предупреждение. Искам да съм там, когато излезе. Ще знаеш ли в коя част на стената ще мине?

— Понякога мога да видя, но не винаги. — Диего отново се почувства виновен. — Съжалявам, ваше величество. Не знам… Не винаги мога да кажа какво ще видя. Понякога няма нищо. Боя се, че не съм много…

Кралят сложи ръка на рамото му.

— Ти вече много ни помогна и още ще си ни полезен, ако е рекъл Джад. Повярвай ми, не го казвам, за да те успокоя.

— Но как, ваше величество?

— Не е сложно, ако разбираш нещо от война. Представи си нещата така: хората не виждат добре в тъмното. Представи си войната като мрак. По време на битка или преди нея командирът вижда само онова, което става в непосредствена близост, при това не много ясно. Но ако ти си с мене и баща ти командва фланга — надявам се с божията помощ това скоро да стане, — ти ще можеш да ми казваш какво става при него. Каквито и сведения да ми дадеш, все ще е повече, отколкото да не знам нищо. Диего, ти ще си моят лъч светлина, като дар от бога, за да мога да виждам в мрака.

Повя вятър и листата прошумоляха. Диего погледна краля и преглътна. Странно, но в този миг се почувства едновременно по-голям и по-нищожен, отколкото беше. Отмести поглед и отново зърна пред себе си могъщите стени и блестящите куполи на Фезана, но там нямаше какво да го успокои.

Затвори очи и почувства обичайното замайване. Протегна ръка и се подпря на близкото дърво.

Видя баща си и внезапно се потопи във водовъртежа на фезанските улици. Усети как опасността обгръща баща му като огнен пръстен.

Всъщност това наоколо наистина беше огън.

С разтуптяно сърце и все още затворени очи, опитвайки се да се съсредоточи, той изрече:

— Има факли и голяма тълпа. Бягащи хора. Горят къщи, ваше величество. С баща ми има някакъв старец.

— Сляп ли е? — нетърпеливо попита кралят.

— Не мога да кажа. Всичко гори.

— Имаш право! Виждам дима оттук. В името на Джад, какво правят те? Къде отива баща ти?

— Господарю, не мога… Не, почакайте!

Диего се опитваше да се ориентира. Никога не беше виждал лица с второто си зрение, а само долавяше присъствие, излъчване, усещане за хора, като в центъра винаги беше баща му, понякога майка му или брат му. Сега усещаше високи къщи, стени, фонтан. Блъскащи се хора. После два купола, син и бял.

Зад баща му. На изток. Той отвори очи, преодолявайки замайването, и посочи на юг.

— Отиват към някакво място в стената от тази страна. Сигурно има изход, както казахте. Бият се. Защо се бият в града, господарю?

Рамиро се намръщи.

— Не знам. Мога само да предполагам. Щом баща ти е с бен Йонанон и се бие, значи може ашаритите да са нападнали киндатите. Нямам представа защо. Но това може само да ни е от полза, ако Родриго успее да се измъкне.

Това никак не звучеше утешително.

— Ела! — каза кралят. — Ти отново ми помогна. Наистина си моят лъч светлина, Диего Белмонте.

Слънцето вече беше залязло. Над равнината на Фезана се спускаше здрачът, бърз и красив. На запад последното червено сияние обагряше небето. Куполите вече не блестяха. Над града се издигаше черен дим.

Не му позволиха да отиде да види дали баща му ще се измъкне и да го посрещне, ако успее. Кралят разреши на Фернан да тръгне с него, но Диего трябваше да остане. Беше решено, че край стените е твърде опасно, защото кралят тръгваше само с петдесет души, които трябваше да се промъкнат тихо до реката и рова.

Диего беше оскърбен до дъното на душата си. Само благодарение на него кралят знаеше накъде е тръгнал Родриго, а сега му забраняваха да се присъедини към тях. Явно да бъдеш от полза за краля на Валедо си имаше и лошите страни.

Фернан ликуваше, но от съчувствие към брат си се опита да го скрие. Диего обаче го познаваше достатъчно добре, за да се излъже. Той се обърна и мълчаливо се запъти към оставащите войници. С него беше Иберо и — за голяма негова изненада — граф Гонзалес де Рада.

Докато яздеха на запад край реката, той си мислеше, че може би конетабълът няма особено желание да се среща с Родриго. А може би причината беше в клетвата, която де Рада беше дал пред баща му. Фернан беше с краля, така че той трябваше да остане с Диего.

Не се наложи да яздят дълго. Скоро видяха лагерните огньове. Когато стигнаха селцето, където следобед беше спрял обозът, бялата луна едва беше изгряла.

Ашаритите бяха напуснали селото. То беше разположено на реката, имаше и мелница. Почти всички къщи бяха нови, което го озадачи. Откъм огньовете се разнасяше миризма на готвено. Диего внезапно усети глад. Нелепо беше да мисли за ядене в такъв момент, но пък какво друго да прави?

Той слезе от коня си и се огледа. Селото си имаше име, разбира се — Фернан го беше отбелязал на картата, — но Диего го беше забравил. Почти очакваше Иберо да го попита и се приготви да отговори с целия сарказъм, на който беше способен.

Не бяха далеч от Фезана, но през нощта градът не би трябвало да се вижда. Сега обаче се виждаше. Диего видя червено сияние на изток и разбра, че Фезана гори. А баща му беше там.

Забравил гнева си, той затвори очи.

Почувства Родриго и разбра, че все още е в града, вече до градските стени. Точно отвъд реката откри Фернан. С облекчение установи, че не ги заплашва непосредствена опасност. Около тях никой не се биеше. Импулсивно потърси майка си и я почувства на север, по-близо, отколкото очакваше.

Това го успокои. За момента всички бяха в безопасност. Дори може би съвсем скоро щяха да са заедно. Това щеше да е чудесно. Диего отвори очи и успокоен отново си спомни за глада си.

В този миг чу глух тропот на копита, последван от писък, който изведнъж заглъхна. И тогава се появиха муардите.

Всичко стана така, както можеше да се очаква. Не че родените в пустинята особено се разстройваха от това, но все пак беше досадно. По-лесна победа — по-малко слава.

Азис ибн Дабир от племето на зуритите, пратен да служи във Фезана от царя на Картада, при когото пък го беше пратил господарят му Язир ибн К’ариф, властелинът на пустинята — беше извел сто мъже на запад от града същия този ден. Бяха се спотаили на южния бряг на Таварес, а по-късно пресякоха реката през един от бродовете.

По здрач отправиха вечерните си молитви към Ашар и после много предпазливо се върнаха по собствените си стъпки в малкото селце Орвила.

Още преди години, по времето на стария цар, беше решено, че ако проклетите слънцепоклонници някога дръзнат да тръгнат към Фезана, най-вероятно ще изберат Орвила, за да настанят обоза си.

Този извод сам се натрапваше и именно поради това планът на Алмалик Първи си струваше. Макар да не го бяха измислили ревностните последователи на Ашар, а пияниците от Ал-Расан, не можеше да се отрече, че е хитър.

И все пак воините маджрити бяха тези, на които се падна да го осъществят. Естествено. Кой от изнежените фезанци би бил способен на подобно нещо?

Джадитите, предсказуеми както винаги, наистина бяха пратили обоза си в Орвила. Убедени, че местните жители до един са избягали във Фезана, те дори не си бяха дали труд да поставят солидна стража.

Азис дочу безгрижен смях, видя палатките, усети миризмата на печено месо. Долови откъслечни разговори, но не разбра какво се говори. Това не беше важно. Важното беше, че воините му ще организират такова клане, че северняците ще бъдат потресени до дъното на нечестивите си души. Азис имаше някои идеи как да подсили още повече ефекта. Жалко, че жените на джадитите още ги нямаше — това щеше да е идеално. Азис от известно време беше без жена.

Той несъзнателно поглади чука, окачен на пояса му — любимото му оръжие. Беше го носил още баща му при легендарния първи поход на зуритите на запад. Един ден чукът щеше да принадлежи на най-големия му син, ако са рекли Ашар и звездите.

В този миг Ашар като че ли беше с него. Азис тъкмо се беше наканил да напусне наблюдателния си пункт и да нареди да започне атаката, когато нещо го накара да застане нащрек. Той вдигна предупредително ръка към двамата си спътници и опря ухо в земята. Конски копита.

Зачакаха. След няколко секунди се появи отряд войници, яхнали горди валедийски жребци. Азис жадуваше за тези коне не по-малко, отколкото за шанса да отреже главите и членовете на мъжете, които ги яздеха. Беше тъмно, но в Орвила горяха огньове, пък и зрението му беше завидно. Азис наброи не повече от петдесет конници. Можеха да се справят с тях, дори щяха да го направят с радост. Това вече беше война, която щеше да им донесе слава.

Времето беше много важно. Бяха им наредили да си свършат работата и бързо да се изтеглят, за да не останат извън стените на града. Азис видя новите конници да влизат в Орвила през портата в новата ограда, която беше възстановена след пожара миналото лято. Той се наведе към единия от хората си и шепнешком му даде нареждания. Всичко беше донемайкъде просто. Усложненията бяха излишни.

— Тези мъже ще са гладни и уязвими. Върни се при останалите и им кажи още сега да нападнат, в името на Ашар!

Божиите звезди вече бяха изгрели. Новите джадити слизаха от конете. Животните бяха отведени от слугите. Новодошлите бяха воини, в това нямаше съмнение, но дали щяха да останат такива и на земята? Срещу сто от най-добре обучените муарди на Ал-Расан?

Миг по-късно чу тропота на копита. Изправи се и се огледа. Видя разгърнатата редица на хората си да се приближава в галоп. Един от мъжете се приближи с коня на Азис. Той се метна на седлото в движение и измъкна чука от пояса си.

Чу вик откъм един от огньовете, който тутакси секна. Някой беше улучен от стрела. Разнесоха се и други викове — така крещяха хора, застигнати ненадейно.

Муардите стигнаха ниската ограда и я прескочиха. Азис нададе тържествуващ вик и призова Ашар на помощ.

В мрака на нощта направиха онова, за което бяха дошли от Фезана. Убиваха — и не само това. Отправяха послание, което джадитите трябваше да разберат.

Имаше известна съпротива, което им достави удоволствие. Петдесетимата мъже, дошли току-що, бяха войници, но без конете си и срещу противник, който ги превъзхождаше числено, а муардите знаеха прекрасно какво правят.

Азис веднага определи водача и го остави за себе си, както подобаваше на командир. Препусна към него, въртейки чука, но трябваше да се наведе, за да избегне яростната атака на северняка, който се хвърли към него с изваден меч. Мъжът вече не беше млад, но беше много пъргав и смъртно опасен. Азис прелетя покрай него, обърна коня и видя как мъжът поваля с меча си един от хората му; джадитският командир — висок мургав мъж — с едно движение го свали от седлото и се метна на коня му. Двамата водачи се озоваха очи в очи. Азис се усмихна. Това беше животът, за този миг живеят мъжете.

Валедиецът внезапно извика нещо и размаха меча си във въздуха. Прекалено далече беше, сигурно искаше да му отвлече вниманието.

Азис се обърна инстинктивно и видя зад гърба си някакво момче с меч в ръка. Можеше да убие коня му и тогава Азис щеше да бъде в опасност, но момчето вместо това се опита да го прободе. Муардът отрази удара и с привично движение, повтаряно стотици пъти, стовари чука върху противника си. Черепът на момчето се строши като яйчена черупка.

— Диего! — извика валедийският водач.

Азис се изсмя високо. Валедиецът препусна към него и с един замах преряза гърлото на коня му. Животното изцвили жално и се вдигна на задните си крака. Азис се опита да се задържи на седлото, но не успя. Докато се плъзгаше надолу, видя приближаващото се острие на валедиеца.

Ако Азис ибн Дабир не беше голям воин, щеше да умре в този миг. Той обаче беше от племето на зуритите, избран сред много други да иде в Ал-Расан. Ловко като котка се извъртя върху седлото и падна от другата страна на коня.

Светкавично се изправи, стиснал чука, макар да го болеше рамото, натъртено при падането, и се приготви да посрещне противника. Не се наложи — двама от хората му бяха застигнали валедиеца изотзад. Мечът на единия прониза гърба му и излезе откъм гърдите. Мъжът падна по очи.

Азис съзнаваше, че в този двубой е изгубил нещо повече от достойнството си — бързо се приближи, измъкна меча от ръцете на втория муард и с един-единствен яростен удар отряза главата на мъртвия валедиец. Дишайки тежко, той процеди през зъби команда към хората си. Един от войниците му скочи от коня и смъкна дрехите на мъртвия от кръста надолу. Азис го скопи, без много да се престарава, после хвана мъртвото момче, тръшна го по корем и метна отгоре му обезглавения командир, сякаш двамата бяха любовници, застигнати по време на съвкупление.

Да, това беше послание. Джадитите трябваше да усетят какво ги чака, ако останат в земите на Ашар, толкова далеч от пасищата си на север.

Откъм източния край на селото долетя вестоносец.

— Идат още! — извика той. — Откъм Фезана.

— Колко са?

— Петдесет, може и повече.

Азис се намръщи. Ужасно му се искаше да остане и да победи и тези мъже, особено след като го бяха унизили по този начин, но вече не можеше да разчита на внезапността, а новодошлите щяха да са на коне и готови за бой. Беше получил ясни и точни заповеди и не би могъл да ги пренебрегне, каквото и да му казваше наранената гордост.

Така че нареди на хората си да се оттеглят. Мъртвите валедийци бяха разхвърляни из целия лагер. Каруците от обоза горяха. Муардите се отправиха на изток и преминаха реката по едно тясно мостче. Последните за по-сигурно го разрушиха след преминаването си.

Върнаха се във Фезана без повече премеждия. На северната порта ги познаха и ги пуснаха в града. Азис се изправи пред наместника да му докладва, после заедно с хората си се запъти да гаси пожарите, подпалени в тяхно отсъствие. Изглежда, някой беше избрал най-неподходящия момент да извърши праведно дело — изтребването на киндатите.

Когато Азис ибн Дабир най-сетне се добра до леглото и се отпусна изтощен, наближаваше обяд. Рамото го болеше след напрежението на тази дълга нощ. Той потъна в неспокойна дрямка. Не можеше да спи спокойно, въпреки умората, защото знаеше, че скоро слухът ще прекоси Ал-Расан и проливите, за да стигне пустинята.

Слухът как Азис ибн Дабир едва не е бил победен в битка с един-единствен валедиец и е бил спасен от хората си. Азис болезнено съзнаваше, че единственият му принос в тази победа е убийството на едно дете и осакатяването на мъжа, когото други са убили вместо него. В неговото племе това се смяташе за женска работа. Язир можеше и да си затвори очите, защото ставаше дума за опитен командир, но брат му Галиб едва ли би го направил.

А Азис беше един от онези, които знаеха какво представлява чудатата каишка около врата на Галиб ибн К’ариф.

Не помнеше някога през живота си да е изпитвал такъв бездънен ужас. Сърцето му блъскаше до пръсване в гърдите, докато препускаше през равнината. Мислеше, че ще изгуби свяст, ще падне от коня, ще бъде стъпкан от копитата на онези, които го следваха.

Това щеше да е подарък на съдбата, както да застреляш кон със счупен крак беше израз на висше милосърдие.

Той беше такъв кон.

Баща, опитващ се да надбяга времето заради своя син.

Ужасът беше в него, той го тласкаше, изтриваше всяка мисъл.

Никога досега Родриго не се беше сблъсквал с истинския ужас. Страхът — да. Няма войник, който с чисто сърце да твърди, че никога не е изпитвал страх. Смелостта е в това да го подминеш, да се издигнеш над него, да направиш онова, което си длъжен. Много пъти се беше изправял лице в лице със смъртта и се беше боял от нея, но в крайна сметка беше преодолявал страха. Ала тази нощ в Ал-Расан, докато препускаше за втори път към Орвила след по-малко от година, беше съвсем различна.

Видя огньовете, пламтящи пред него, и като опитен войник тутакси разбра истината. Вече беше късно.

Чу глас, който крещеше отново и отново, повтаряйки едно име — името на детето му — и разбра, че крещи той. Беше тъмно. Мрак под звездите и огньове пред него.

Муардите — защото нямаше кой друг да е — вече си бяха отишли. Той стигна ниската ограда и скочи от коня. Втурна се между пламтящите каруци и палатки, сред осакатените тела на хора, които познаваше.

Пръв видя Иберо. Не знаеше как духовникът се е озовал тук. Лежеше в локва кръв, черна в отблясъците на огъня. Ръцете и краката му бяха отрязани и се търкаляха до него като парчета на разкъсана кукла.

Усети миризма на овъглена плът. Някои от хората бяха хвърлени в огъня. Тръгна със залитане към затревената площадка в центъра, която помнеше от миналото лято. Надеждата беше изчезнала, но онова, което видя, беше по-страшно от кошмар. Отрязаната глава на Гонзалес де Рада, а до нея тялото на конетабъла със смъкнати дрехи, проснато непристойно върху дребната фигурка на момче.

Родриго се чу отново да крещи.

Молитва без думи. За милост. Времето да се върне назад и той да го изпревари. Да стигне навреме, за да спаси детето си или да загине заедно с него, ако не може да направи нищо друго.

Като насън коленичи и отмести тялото на Гонзалес де Рада от проснатото по очи момче. И видя какво още бяха сторили на конетабъла на Валедо.

Много внимателно Родриго обърна Диего по гръб на подгизналата от кръв земя и видя страшната рана, която го беше убила. Притисна тялото на детето си до гърдите си и го залюля.

Сякаш някъде много отдалеч чу другите. Конски копита. Стъпки, които се приближиха и спряха недалеч. Внезапно го прониза неочаквана мисъл. Неспособен да вдигне поглед, той каза на човека зад себе си:

— Фернан. Спрете Фернан. Не му позволявайте да види това.

— Аз съм, татко. О, татко, мъртъв ли е?

Родриго вдигна поглед. Насили се и го направи. Имаше живо дете. Близнак на това в ръцете му. Родени заедно, еднакви като две капки вода. Свързани души. Винаги заедно, каквото и да им поднесеше светът. Вече не беше така. Сега Фернан щеше да се чувства гол и беззащитен, леденият вятър от мястото, където сега беше брат му, щеше винаги да го пронизва.

В светлината на горящите каруци той видя лицето на Фернан и разбра, че Фернан никога няма да се отърси от това видение — мъртвият му брат в ръцете на баща му. Това щеше да наложи отпечатък върху целия му живот и Родриго не би могъл да промени нищо.

Но трябваше да спре да плаче. Поне да опита.

Амар ибн Хайран стоеше зад Фернан. Той беше предупредил за опасността, но твърде късно. Сигурно беше виждал не едно клане. Убийството и осквернението носеха послание, един вид предупреждение. Родриго внезапно си спомни Деня на рова и онова, което той беше направил след него на царя на Картада. Убийството също беше отговор.

— Амар, отведи го — прошепна той. — Той не биваше да вижда това. Върви с него, Фернан. Моля те!

— Мъртъв ли е? — повтори Фернан, отказвайки да приеме истината. Да види грозната кървяща рана.

— Ела, Фернан — нежно го подкани ибн Хайран. — Да поседим край реката и да се помолим заедно — всеки по своя си начин. Ще дойдеш ли?

Като в мъгла Родриго видя сина си да се отдалечава с Амар ибн Хайран от Алхаис. Който беше ашарит, враг. „Пази го!“, искаше да извика той, но вече не беше нужно. Твърде късно, злото беше сторено.

Погледна мъртвото дете в ръцете си. Диего. Малкият му син. Поетите пишеха за сърца, разбити от любов. Той се запита дали наистина знаят какво е. Сякаш в сърцето му се беше пропукало нещо и зейналата празнота не можеше да бъде запълнена никога и с нищо. Светът беше нахлул в него и го беше осакатил завинаги.

Кралската армия беше тук, в Ал-Расан. Родриго се запита колко ли хора трябва да убие в безнадеждния си стремеж да намери разплата, да отмъсти за болката на този миг. За малката осакатена фигурка в ръцете си. Диего.

— Джад милостиви! — прозвуча рязък глас. Гласът на Рамиро, краля на Валедо. — Не, в името на всичко свято, само не това!

Имаше нещо в гласа на краля, което накара Родриго да вдигне глава.

От север идеха още конници със запалени факли. Не бяха онези, които заедно с краля ги посрещнаха край реката. Тези идваха от друга посока. Развяваха се валедийски знамена, озарени от светлината на пожара.

Конниците се приближиха и спряха. Сред тях беше Инес, кралицата на Валедо.

Родриго видя жена си да слиза от коня и да замира на място, вгледана в него. Зашеметена и беззащитна.

Нямаше представа защо Миранда е тук. Защо всички те са тук. Но трябваше да направи нещо, да й спести поне част от гледката. Стига да можеше.

Той нежно положи Диего на студената земя и се изправи. Дрехите му бяха пропити с кръв. Това беше сън, от който никога нямаше да се събуди.

— Моля те, кажи ми, че е само ранен — прошепна Миранда. — Родриго, моля те! Кажи, че е само ранен!

Той отвори уста, но не можа да каже нищо, само поклати глава.

Миранда изпищя. Само едно име, което го прониза като копие.

Посегна да я прегърне, но тя се изплъзна и хукна към Диего. Сега около него имаше и други хора. Родриго видя Джехане, която беше коленичила до сина му, а от другата му страна беше приклекнал непознат мъж. Миранда спря пред тях.

— O, моля ви! — прошепна тя с глас, с какъвто никога не я беше чувал да говори. — Моля ви!

После коленичи до Джехане и хвана ръцете на сина си.

Родриго видя Фернан да се връща заедно с ибн Хайран. Сигурно беше чул писъка на майка си. Сега момчето плачеше, лицето му беше разкривено.

Още тази сутрин, докато яздеше към Фезана, Родриго би могъл да каже, че светът е трудно място за живеене, но затова пък интересно, а той самият незаслужено е благословен от бога с любов, другарство и цели, достойни за един мъж.

Но тази сутрин имаше двама синове.

Отново погледна Диего. Някой — изглежда, самият крал — беше покрил с плаща си осакатеното тяло на Гонзалес де Рада. Фернан стоеше зад майка си. Не търсеше утеха, а стоеше изправен, с ръка на рамото на Миранда, и плачеше. Беше тринадесетгодишен.

Джехане вдигна поглед към Родриго.

— Не е мъртъв, но се боя, че си отива.

Лицето й беше побеляло. Дрехите й още бяха мокри. Всичко това приличаше на сън.

— Съжалявам, Родриго. Ударът е строшил черепа му, ето тук. Натискът е прекалено голям. Той няма да се събуди. Всичко ще свърши бързо. — После погледна жената до себе си. — Той… вече не страда, госпожо.

Веднъж в Рагоса го беше споходил странен сън — Миранда и Джехане стоят заедно по залез. Не си спомняше да са си говорили, нито някакви подробности — само двете жени, застанали една до друга в края на деня.

Ала сега беше тъмно, а те бяха коленичили на земята. Миранда не каза нищо, не помръдна, а все така продължаваше да гледа детето си. Минаха няколко мига преди да пусне ръцете му и да ги положи внимателно на земята.

Джехане отново погледна Родриго и той видя в очите й болка и ярост. Гневът на лекаря срещу онова, с което не може да се пребори, срещу всички онези неща, които посягат на живота твърде рано и го оставят безпомощен.

— Лекар ли сте? — попита тя мъжа от другата страна на Диего.

— На кралицата — кимна той. — По-рано и аз бях във войската.

— Тогава ще ви помагам. Сигурно има хора, които се нуждаят от лекарска помощ. Едва ли всички са мъртви. Възможно е да спасим някои.

— Ще го направите ли? — попита мъжът. — За джадитската армия?

— Аз съм лекар на отряда на Родриго Белмонте — нетърпеливо го прекъсна тя. — Нямам представа какво ще стане след тази нощ, но засега съм на вашите заповеди.

— Мога ли да го прегърна? — прошепна Миранда към Джехане, сякаш не беше чула нищо от казаното.

Родриго безпомощно пристъпи напред.

— Вече с нищо не можете да му навредите, госпожо — нежно каза Джехане. — Разбира се, че можете да го прегърнете. — Тя се поколеба и повтори: — Той вече не страда.

Джехане се изправи.

— Джехане, почакай! — прозвуча женски глас.

Родриго бавно се обърна.

— Баща ти иска да види момчето — каза Елиане бет Данел.

В Ал-Расан и Еспераня, във Фериерес, Карч и Батиара — дори след време и в далечната източна родина на ашаритите — онова, което се случи тази нощ в горящото селце край Фезана, се превърна в легенда, разказвана толкова пъти от лекари, придворни, войници, в университетите, кръчмите, храмовете, че доби ореола на нещо магично и свръхестествено.

Разбира се, нямаше нищо свръхестествено. Онова, което направи слепият Исхак бен Йонанон в светлината на бялата луна, звездите и факлите, донесени за помощниците му, беше извършено така точно и умело, както пет години преди това в Картада, при раждането на последното дете на Алмалик Първи, и беше също толкова невероятно.

Всъщност дори още повече. Без очи, неспособен да разговаря, освен с помощта на съпругата си, която разбираше всеки издаден от него звук, хванал хирургическия нож за пръв път след ослепяването си, работещ само по спомени и по интуиция, бен Йонанон направи нещо, което дори Галинус само допускаше, че е възможно.

Проби отвор в главата на Диего Белмонте около мястото, което муардът беше повредил, и извади костта, потънала дълбоко в черепа — в онова, което се показа под обелената кожа и отворената дупка. И извади заседналото парче кост, което щеше да убие сина на Родриго още преди синята луна да се присъедини към своята сестра в небето.

Галинус го наричаше трепанация. Джехане го знаеше, Бернарт д’Иниго също. И на двамата им беше добре известно, че никой никога не е правил подобно нещо.

Тя дори не би се опитала. Не би си помислила, че може да опита, да мечтае за това като за нещо възможно. Борейки се с желанието да плаче, тя благоговейно наблюдаваше точните, премерени движения на баща си, който опипа раната, очерта я и взе пилата и длетото.

Когато беше нужно, той им даваше инструкции. Майка й превеждаше, застанала под факлата, която държеше над главите им. Джехане и Бернарт правеха онова, което им нареждаше Исхак — подаваха му скалпел, пила, щипки, попиваха кръвта там, където беше отстранил кожата. Диего беше поставен седнал, за да може кръвта да изтича навън, а не в раната.

Държеше го баща му.

Очите на Родриго бяха затворени. Всичките му усилия бяха съсредоточени върху това да стои неподвижен — Исхак му беше обяснил чрез Елиане, че това е изключително важно. Може би се молеше, Джехане не знаеше. Знаеше само, трогната до сълзи, че момчето не помръдна. Родриго сякаш се беше вкаменил и нито веднъж не направи и най-малко движение по време на тази нечувана, невъзможна операция насред равнината, в която оперираше слепец.

По едно време Джехане изпита нереалното чувство, че Родриго би могъл да стои така с момчето си в ръце вечно, без да помръдне. Че може би иска да бъде така. Като камък, като изваяние — бащата, правещ единственото, което му беше разрешено и достъпно в този миг.

Счупената кост беше извадена — грозна и нащърбена. Исхак нареди на Джехане да провери дали в раната не е останало още нещо. Тя откри още две малки парченца и ги извади с пинцетите, които й подаде Бернарт, после двамата с валедийския лекар съединиха и зашиха кожата, превързаха раната и останаха на колене до момчето.

Положиха внимателно Диего на земята. Родриго се изправи и застана до Миранда. Братът, Фернан, през цялото време беше стоял зад майка си. Джехане си помисли, че трябва да му се даде нещо за сън, но се съмняваше, че би приел.

Бялата луна беше точно над главите им, а синята едва започваше изкачването си в нощното небе на изток. Огньовете бяха угасени. Бяха пристигнали още лекари, повикани от армията на север, и помагаха на оцелелите, които никак не бяха много.

Изглежда, беше минало много време. Исхак, подкрепян от Елиане и Амар, се отдалечи и седна на приготвената за него пейка.

Джехане и джадитският лекар се спогледаха над тялото на момчето. Лицето на д’Иниго беше грозновато, но очите му гледаха умно и топло. По време на операцията той се беше държал спокойно и сигурно, Джехане не беше очаквала подобно нещо от джадитски лекар.

Той се прокашля, борейки се с умората и вълнението.

— Каквото и… — започна той, но внезапно спря и преглътна. — Каквото и да ми се случи, каквото и да правя, това винаги ще бъде най-великият миг в живота ми на лекар. Да бъда малка част от това, което се случи. С вашия баща, който е моят… когото безкрайно уважавам. Заради трактатите му и…

Мъжът замълча, неспособен да продължи. Джехане осъзна, че е уморена до смърт. Баща й сигурно също беше омаломощен, но не му личеше.

— Може и да не оцелее — каза тя. — Знаете го.

Д’Иниго поклати глава.

— Ще оцелее. Не може да не оцелее! Точно в това е чудото. Вие видяхте всичко не по-зле от мене. Костта излезе цялата. Беше безупречно.

— Само че нямаме представа дали човек може да оживее, след като са му отворили черепа по този начин.

— Галинус казва…

— Галинус никога не е правил подобно нещо! За него то е светотатство. Така е и за ашаритите, и за киндатите. За всички нас. И вие го знаете!

Не искаше да повишава глас. Другите започнаха да се оглеждат към тях.

Джехане погледна момчето, което лежеше без свяст под завивките. Беше много бледо от загубата на кръв. В това се криеше най-голямата опасност. Една от всичките. Джехане докосна гърлото му. Пулсът беше много ускорен, но равен. И в мига, в който го направи, Джехане осъзна, че и тя вярва в това. Че момчето ще оцелее. Това беше непрофесионална, безнадеждно емоционална реакция.

Но убеждението й беше непоклатимо.

Тя вдигна поглед към Родриго и съпругата му — жената, която обичаше, майката на това дете — и кимна.

— Всичко е наред. Най-доброто развитие, на което можем да разчитаме.

Изправи се и тръгна към баща си и майка си. Амар беше с тях, което беше много хубаво.

Джехане коленичи пред Исхак, положи глава в скута му, както правеше в детството си, и почувства ръцете на баща си — силните му, уверени ръце — да милват косата й.

След малко се изправи — вече не беше малко момиченце, което търси закрила от родителите си — и се обърна към мъжа, когото обичаше между всички други мъже на света. Амар разтвори ръце и тя му позволи с това докосване да поеме върху себе си всичко, което се беше случило с нейните хора тази нощ в горящата Фезана.

Глава 17

Алвар де Пелино, който беше държал факела над Диего Белмонте в мрака, видя как бащата на Джехане уморено се запътва към края на селото, подкрепян от жена си, за да излезе сам през източната порта на тревистата равнина. Там той коленичи, полюшвайки се, и започна да се моли.

Към Алвар се приближи Хусари, целият покрит с кръв, пепел и пот — като него самия — и промълви:

— Това сигурно е киндатско оплакване. Под двете луни. За мъртвите.

— Онези във Фезана?

— Разбира се. Но, доколкото го познавам, и за Велас. Алвар примигва. За свой срам беше забравил за Велас.

Родителите на Джехане бяха научили едва тази вечер. Докато гледаше стария лекар, който се поклащаше напред-назад в безмълвна молитва, Алвар неочаквано изпита вече познатата увереност: не, нямаше да бъде войник.

Той можеше да убива, при това доста добре, не му липсваше нито кураж, нито умение, но кланицата на войната не му беше по сърце. Не можеше да я назове като поетите с красиви имена — великолепие, триумф на силата и смелостта, славно поле, на което истинският мъж може да потърси и да намери честта.

Нямаше представа с какво друго би могъл да се захване, но тази нощ едва ли би могла да му даде отговора. Чу стъпки и се обърна. Към тях се приближаваше Родриго.

— Алвар, ще ти бъда благодарен, ако дойдеш с мене. Тонът му беше сериозен — зад него лежеше смъртната умора на тази нощ. Диего още не беше дошъл в съзнание — Джехане беше казала, че това ще се случи не по-рано от сутринта.

— Мисля, че ще ми трябва свидетел. Добре ли си?

— Разбира се — увери го Алвар. — Но защо?

— Кралят иска да говори с мене.

Алвар преглътна.

— И аз трябва…

— Да. Трябва ми някой от моите хора. — Родриго направи слаб опит да се усмихне. — Освен ако не ти се пикае.

Спомен, жив и ярък като слънчево зайче.

Той тръгна с Родриго към мястото, където кралят разговаряше със съгледвачите. Рамиро ги видя и вдигна вежди при вида на Алвар.

— Искате да присъства и трети човек?

— Ако не възразявате, ваше величество. Познавате ли сина на Пелино де Дамон? Той е един от най-надеждните ми хора.

— Не го познавам — каза кралят, — но щом вие го цените толкова високо, се надявам в бъдеще да го опозная.

Алвар се поклони.

— Благодаря, ваше величество.

Даваше си сметка, че след днешния ден сигурно е малко плашеща гледка.

Рамиро освободи съгледвачите и тримата тръгнаха заедно към северната ограда на селото. Алвар отвори портата и излязоха в откритата равнина.

Духаше вятър. Огньовете зад гърба им бяха почти угаснали. Луните и звездите сияеха в небето над просторната равнина. Беше прекалено тъмно, за да може Алвар да види лицата на другите двама мъже. Той мълчеше — свидетел, но на какво?

— Радвам се, че се върнахте. Сигурно имате въпроси. Питайте — каза Рамиро от Валедо. — После аз ще ви кажа някои неща, които не знаете.

— Добре — хладно каза Родриго. — Да започнем със синовете ми. Как се озоваха тук? Може би няма да се радвате дълго на присъствието ми, ваше величество. Зависи от вашите отговори.

— Вашият свещеник е писал на Жеро де Шервал, висш духовник от Фериерес, който остана да презимува при нас по пътя си за Острова на Васка. Той проповядва за свещена война заедно с колегите си в Ескалу и Орведо. Знаете ли, че армията в Батиара е отплавала?

— Знам. Какво беше това писмо?

— В него се разказва за дарбата на сина ви. И се изказва предположение, че той може да ни е от полза във войната с неверниците.

— И го е написал Иберо?!

— Ще ви покажа писмото, сер Родриго. Смятате го за предателство?

— Да.

— Той си понесе наказанието — каза кралят.

— Но не от мене.

— Има ли значение? Той беше божи човек. Джад ще го съди.

Възцари се тишина.

— Продължавайте — каза Родриго. — И писмото е пристигнало в Естерен?

— Да, и де Шервал поиска разрешение да повика момчето. Това беше след случилото се в Карказия. Чухте ли вече?

— Отчасти.

— В резултат на тези събития — продължи кралят — аз наредих да се свика армията и пратих хора да доведат сина ви. Брат му настоя да дойде и той. Съпругата ви ги последва и се присъедини към кралицата. Може би и аз заслужавам наказание, сер Родриго?

Тонът и на двамата беше хладен и вежлив. Алвар имаше чувството, че присъства на покана за дуел.

— Още не знам — безизразно каза Родриго. Алвар примигна. Все пак капитанът му разговаряше със своя крал. — Какво се случи в Карказия? По-добре вие ми го кажете.

— Точно това смятах да направя. Алмалик Втори е използвал свой шпионин в двора на брат ми в Руенда, за да се опита да убие кралицата. Всичко е било хитро замислено и едва не се увенча с успех. Ако кралицата беше умряла и аз бях обвинил Санчес, всякакъв съюз щеше да бъде невъзможен, а ние щяхме да тръгнем един срещу друг. Аз едва не започнах война с Руенда. И щях да го направя, ако тя беше умряла.

— Но?

— Но лекарят д’Иниго — същият, който днес асистираше на Исхак — успя да спаси кралицата. По вида на раната той прецени, че стрелата е била отровна, и приготви лекарство.

— Значи му дължим много — каза Родриго.

— Така е. Той каза, че знае за тази отрова от писанията на един прочут киндатски лекар от Фезана.

Отново настъпи тишина.

— Разбирам — пръв заговори Родриго. — Имах намерение да ви помоля да се погрижите за сер Исхак и семейството му, каквото и да се случи.

— Не е нужно да ме молите. Вече е направено. Заради кралицата и заради сина ви. Каквото и да се случи нататък.

Пред лицето на бялата луна премина облак и мракът стана още по-дълбок.

— Д’Иниго ми каза и още нещо — продължи кралят. — Че отровата, с която е намазана стрелата, е позната само в Ал-Расан. В Руенда не разполагат с такава.

— Разбирам. И вие писахте на брат си в Руенда?

— Да. Казах му какво сме научили. В страха си, че можем да го нападнем, той избяга от срещата ни. Както вече ви казах, за малко не го направих. Ако кралицата беше умряла…

— Мисля, че ви разбирам, ваше величество.

— Санчес ми отговори. Разкрили шпионина и намерили в дома му отровни стрели. Със същата отрова. Брат ми ми беше благодарен.

— Разбира се — сухо каза Родриго. — Толкова благодарен, колкото е възможно.

— Достатъчно благодарен. Съгласи се да тръгне на юг по същото време като мене. В момента наближава Салос.

Това се казваше новина! Алвар видя, че Родриго е изненадан.

— А Халоня? — попита той. — Чичо ви?

— На път е за Рагоса и Фибас. Случи се. Свещениците най-сетне имат своята свещена война, сер Родриго.

Родриго поклати глава.

— А на мене ми се струва, че имаме три завоевателни войни.

— Естествено. — Този път в гласа на краля се усещаше хлад. — Но духовниците са с нас и ако съм сигурен, че брат ми и чичо ми няма да се обърнат назад и да тръгнат към Валедо, заслугата е тяхна.

— Както и за идването на сина ми тук, предполагам?

— Пратих да го доведат, защото в гнева си реших да използвам оръжието, което само ми се предлагаше.

— Той е дете, а не оръжие, ваше величество.

— Той е и едното, и другото, сер Родриго. Съжалявам, но страната ни е във война. Колко годишен бяхте вие, когато за пръв път потеглихте с армията на баща ми редом с Раймундо?

Не последва отговор, само вятърът прошумоля във високата трева.

— Такава е историята. Трябва ли да си понеса наказанието? — меко попита крал Рамиро. — Надявам се, че не. Вие сте ми нужен, сер Родриго. Тази нощ Валедо няма конетабъл, няма военачалник, а сме насред Ал-Расан.

Алвар пое дълбоко дъх. Никой от двамата мъже дори не го погледна, все едно го нямаше с тях.

— Вие споменахте името на покойния си брат! — каза Родриго внезапно и гласът му вече не беше шепот.

Алвар потрепери. Беше много уморен, а нощният вятър ставаше все по-хладен, пък и раните го боляха, но не беше това причината.

— Винаги съм бил сигурен, че рано или късно ще стигнем дотук — каза Рамиро.

В този миг Алвар осъзна, че кралят го гледа преценяващо. Ето за какво беше нужен на Капитана!

Когато крал Рамиро заговори отново, тонът му беше напълно променен.

— Вие искрено го обичахте, нали? Не мога… никога не бих могъл да разбера защо всички толкова обичаха Раймундо. Дори и баща ми. Той му даде Валедо. Кажете ми, сер Родриго, отговорете ми този път на мене: наистина ли мислите че Раймундо щеше да бъде по-добър крал от мене, ако беше останал жив?

— Това няма значение — отговори Родриго със същия напрегнат шепот.

— Има значение! Отговорете ми!

Тишина. Вятър и стремителни облаци над главите им. Алвар погледна Капитана и внезапно го осени: той се боеше!

— Не мога да ви отговоря — отвърна Родриго. — Той умря твърде млад. Няма как да знаем в какво щеше да се превърне. Знам какво искате да кажете. Че имаше повече чар, отколкото сила. Че беше себичен, неразумен и дори жесток. Вярно е. Беше от всичко това по малко. Но Джад ми е свидетел, че аз познавах само другия човек, за когото животът беше тържество. Вие се оказахте далновиден и силен крал, ваше величество, не бих могъл да ви го отрека. Но аз наистина обичах брат ви. Бяхме млади и заедно в изгнание, после се завърнахме триумфално у дома… и аз винаги съм бил сигурен, че е убит.

— Убит е — каза крал Рамиро.

Алвар преглътна мъчително.

Родриго неволно вдигна ръка и докосна челото си. Остана така за миг.

— И кой го уби? — запита той с прекършен глас.

— Гарсия де Рада. — Гласът на краля беше спокоен. — Вие винаги сте го подозирали, нали?

Алвар си спомни същото това село няколко месеца по-рано. Бича на Родриго, оставящ червена резка на бузата на Гарсия. Лаин Нунес, опитващ се да успокои яростта на Капитана. И жестоките думи — обвинението в убийството на краля.

— Гарсия е бил — на колко? На седемнайсет или осемнайсет? — попита Родриго. — По заповед на брат си ли е действал?

Рамиро се поколеба.

— Казвам ви истината, сер Родриго, повярвайте ми. Отговорът ми е, че не знам. Дори и тази нощ, когато Гонзалес е мъртъв, пак не бих могъл да ви кажа със сигурност. Мисля, че не. Струва ми се, че граф Гонзалес не е виновен за пролятата кръв на брат ми.

— Боя се, че не споделям вашето мнение. Кой на осемнайсет години ще се осмели да убие краля си, ако не го тласнат към това?

— Не знам — повтори Рамиро. — Но трябва ли да ви напомням, че Гонзалес де Рада умря тази нощ от ужасна смърт, защото остана до сина ви докрай?

— Той ми даде клетва миналата година — невъзмутимо отвърна Родриго. — Гонзалес беше човек, който държи на семейната чест.

— Тогава би ли убил краля си?

— Но освен това държеше и на много други неща, ваше величество. Сред тях властта и богатството. Тогава и той беше по-млад. Би могъл да го направи. Мислех, че вие ще ми кажете.

— Казах ви вече мнението си.

— Така е. Значи ни остава само един въпрос и вие знаете кой е той, ваше величество.

Алвар също вече го знаеше. Последният въпрос. Какво щеше да последва? Искаше му се да е някъде далеч оттук.

— Не обичах Раймундо — тихо каза кралят. — Нито пък Санчес. Те също не ме обичаха. Това за никого не е тайна, Джад ми е свидетел. Баща ми избра странен начин да ни възпита. Но аз знаех, че мога да направя повече за Валедо, а може би и за цяла Еспераня един ден. Нещо, което братята ми не биха могли. Знаех го. По време на изгнанието ми в Ал-Расан, когато хората идваха на юг, за да говорят с мене, аз често давах воля на яда си, че Валедо сигурно ще бъде дадено на Раймундо след смъртта на баща ми. Както и стана.

Кралят замълча за миг, после продължи:

— Много е възможно… някой от слушателите ми в кръчмите или винарните… да е останал с убеждението, че ако Раймундо умре… ненадейно, аз няма да съм особено опечален. Наистина не бях опечален. Няма да си кривя душата. Но ви се кълна в Джад, в живота на моята кралица и в каквото още пожелаете, че не съм замесен в това убийство, нито имам представа как е извършено.

— Тогава откъде знаете, че го е извършил Гарсия? — неумолимо попита Родриго.

— Той ми каза. Искаше да ми каже още, но аз не му позволих.

Родриго беше стиснал юмруци.

— И това е всичко, което направихте? Не му позволихте да ви каже докрай? Възможно ли е? Без наказание, без разкритие? За убийството на един крал? Вие направихте брат му конетабъл на Валедо. Оставихте Гарсия да си живее живота, да прави каквото му хрумне през всичките тези години, докато едва не уби жена ми и децата ми?

— Да — тихо отвърна Рамиро. — Оставих го да си живее живота. Гонзалес де Рада стана конетабъл, защото заслужаваше — не можете да го отречете — и защото вие не искахте да ми служите след смъртта на Раймундо.

— След убийството му!

Кралят разпери ръце.

— Добре, след убийството му. Гарсия никога не получи звания, постове, власт… Нищо от онова, което му се полагаше по рождение. Честно казано, мислех си дали да не наредя да го убият, защото да остане жив беше твърде рисковано, пък и изпитвах отвращение към него. Но… аз съзнавах, че е убил Раймундо, защото е бил убеден, че ще получи одобрението ми… и че е имал достатъчно основания да мисли така. Не бих могъл да убия човек за това. Да, оставих го да живее и запазих тайната. Позволих на Гонзалес да служи на мене и на Валедо. Да служи с чест. Вие бяхте човек на брат ми. Не бих ви молил за помощ и одобрение тогава, сер Родриго, няма да ви моля и сега. Мисля, че вие бяхте сляп за онова, което представляваше Раймундо, и че младостта ви беше достатъчно оправдание.

Алвар почувства промяната в гласа на краля.

— Сега не е оправдание. Вече не сме млади, Родриго Белмонте, и всички тези събития останаха в миналото. Няма да ви моля, но ще ви призова. Това, което ви казах сега, е самата истина. Ще бъдете ли мой конетабъл? Ще поемете ли командването на армията ми?

Родриго сякаш застина. Мълчанието му продължи много дълго.

— Не мисля, че миналото може да бъде забравено някога — най-сетне промълви той, но само след миг гласът му си възвърна предишната твърдост. — Да поема командването на армията ви, ваше величество, но с каква цел?

— Да превзема Фезана. И Картада. Силвенес, Лонза, Алхаис, Елвира. Всичко, което ми е по силите. — Отговорът прозвуча решително.

Алвар откри, че отново трепери.

— А после?

— А после — рязко каза крал Рамиро — смятам да отнема Халоня от чичо ми. И Руенда от брат ми. Както вече казахте, това е свещена война само на думи. Искам да си върна Еспераня, сер Родриго, и не само земите, които баща ми управляваше под непрекъснатата заплаха на халифите. Искам целия полуостров. Преди да умра, искам да видя свои моретата на юг, на запад и на север, да погледна от планините Фериерес и да знам, че земите, през които яздя, са Еспераня.

— А после?

Странен въпрос.

— А после — каза крал Рамиро — може би ще се оттегля. И ще опитам да се помиря с Джад и да измоля прошка за всичките си грехове на тази земя.

Алвар, който през тази дълга година, особено през последното ужасно денонощие, се беше борил с натрапчивите мисли за мястото си в живота, почувства как отново го обзема трепет. Това беше великолепно видение. Изгубената и покорена Еспераня отново става едно цяло, едно джадитско кралство на целия полуостров, а Валедо и неговите Конници са сърцето му. Алвар жадуваше да бъде част от това, да види как мечтата се превръща в действителност, да язди заедно с краля към моретата и в планината. Но докато сърцето му копнееше за слава, пред очите му преминаваха картини на насилие и жестокост, неотделими от мечтата на краля, кръжащи над нея като лешояди над бойно поле.

„Ще заживея ли някога в мир с всичко това?“, прободе го ненадейна мисъл и го изпълни с отчаяние.

Чу гласа на Родриго — прозвуча много спокойно.

— Можехте да ми кажете за Гарсия много отдавна, ваше величество. Мисля, че щях да ви повярвам. Сега ви вярвам. Ще ви служа, щом съм ви нужен.

Той коленичи пред краля и вдигна нагоре събраните си длани. Рамиро за миг безмълвно се вгледа в него.

— Нямаше да ми повярвате — каза той. — Винаги щяхте да се съмнявате. Трябваше да пораснем, и аз, и вие, за да ви го кажа и да ме чуете. Чудя се дали вашият млад войник е в състояние да го разбере.

Алвар се изчерви в тъмното.

— Може да се изненадате, ваше величество — каза Родриго, — но той е нещо повече от войник. Ще ви разкажа по-късно какво направи във Фезана тази вечер. Ако ще съм ваш конетабъл, имам за начало една молба: Алвар де Пелино да бъде мой вестоносец, който да предава нашите послания на Родените от звездите.

— Това е голяма чест — каза Рамиро. — Той е още много млад, а тази длъжност е опасна. — Той посочи димящото село. — Ашаритите могат да не се съобразят със законите за неприкосновеността на пратениците.

Родриго поклати глава.

— Ще се съобразят. Поне в това съм сигурен. Те държат на честта си не по-малко от нас. Дори и муардите. Вярно, по свой начин, особено родените в пустинята. А Алвар ще оправдае доверието.

Рамиро погледна Алвар с преценяващ поглед.

— А вие искате ли го? — попита той. — В това има по-малко слава, отколкото един смел млад мъж може да спечели в битка.

Алвар коленичи до Родриго Белмонте и вдигна събраните си длани.

— Искам го — каза той и в същия миг разбра, че именно това е желанието му. — Аз също съм готов да ви служа вярно, ваше величество, стига да съм ви нужен.

Кралят обхвана събраните длани на Родриго, после повтори същото и с вдигнатите ръце на Алвар.

— Нека да продължим напред — каза той — и да си върнем изгубената земя.

Видът му подсказваше, че иска да каже още нещо, но не го направи. Другите двама мъже се изправиха и всички закрачиха обратно към Орвила. Ала дори и сега мислите на Алвар не можеха да спрат насред път — и той откри, че в него напира неизреченият въпрос: „А чия земя ще бъде опустошена и отнета в тази война?“

Знаеше отговора. Това дори не беше въпрос. В сърцето на новия кралски вестоносец гордост и смразяващо предчувствие се бореха за надмощие.

Близо до селото видяха Джехане. Тя стоеше пред северната порта и ги чакаше заедно с Амар ибн Хайран. Взирайки се в нейната дребна изправена фигурка в светлината на двете луни, Алвар почувства как любовта отново го залива, едновременно сладка и горчива сред оръжията и пролятата кръв тази нощ.

Тя ги видя да коленичат — най-напред Родриго, после и Алвар. До нея Амар промълви:

— Сега той вече е конетабъл. — Джехане вдигна поглед към него и той продължи: — Така е по-добре и за двамата. Трябваше да се случи още преди години.

Тя хвана ръката му. Около тях още се стелеше дим, макар огънят да беше угаснал. Хусари беше с родителите й и двете деца, които бяха спасили в Киндатския квартал. Кралицата на Валедо беше отишла при тях. Беше казала, че Исхак и семейството му са нейни гости и ще останат такива, докато пожелаят. Инес беше любезна и приветлива, но си личеше, че никога не е разговаряла с киндати и не е съвсем сигурна как трябва да се държи.

Това не би трябвало да притеснява Джехане, но тази нощ тя беше особено чувствителна. По едно време дори й се искаше да попита кралицата на Валедо дали няма да се намери някое по-охранено бебе, та да го сготвят за закуска, но прекалено много деца бяха умрели тази нощ и силите й за отпор се бяха изтощили. Беше уморена до смърт.

Разбра, че Бернарт д’Иниго, лекарят от таграта, е съдействал за тази покана. Изглежда, беше спасил живота на кралицата, използвайки знанията, почерпени от трактатите на Исхак. Той сподели с Джехане, че още преди години е научил ашаритски и киндатски. Длъгнестият мрачен джадит беше добър лекар, не можеше да му се отрече.

„И защо да не е? — помисли си Джехане. — Щом си е дал труда да научи нещичко от нас…“

Това не беше честно, но тази нощ справедливостта най-малко занимаваше Джехане. Д’Иниго беше предложил той да поеме първото дежурство край сина на Родриго. Майката и братът на Диего също останаха до леглото му. Джехане не беше нужна. Валедийските лекари се грижеха за шепата оцелели. Само шепа — останалите бяха мъртви, грозно посечени.

„Те идат от пустинята — спомни си тя думите на баща си, докато гледаше обезобразените тела и усещаше миризмата на обгорена плът. — Ако искаш да разбереш Родените от звездите…“

— Кои са враговете ми? — изрече тя на глас и се огледа наоколо.

Сигурно имаше нещо в гласа й. Намек, че самообладанието е на път да й измени. Амар обви раменете й с ръка и я поведе извън селото, но Джехане продължи да се обръща към гаснещите огньове.

„Кои са враговете ми?“ Гражданите на Фезана? Муардите? Войниците от свещената джадитска армия, превърнали Сореника в руини? Валедийците, опожарили това селце миналото лято? Искаше й се да плаче, но не се решаваше.

Едната ръка на Амар беше порязана от меч. Тя прегледа раната му в светлината на факлите. Нямаше нищо опасно. Той й го беше казал, но Джехане държеше сама да се убеди. Поведе го към реката, изми раната и я превърза. Трябваше да прави нещо. Коленичила до водата, тя намокри кърпичката си в студената вода и избърса лицето си, вглеждайки се в накъсаните лунни лъчи, отразени в Таварес. Пое дълбоко хладния нощен въздух.

Двамата тръгнаха край оградата към северната порта и оттам видяха крал Рамиро с Родриго и Алвар сред тревистата равнина. Беше много късно. Нощният вятър се беше засилил.

Откъдето и да духа вятърът…

После видяха Родриго и Алвар да коленичат пред краля и да се изправят.

— Кои са враговете ми? — попита Джехане.

— Надявам се, че моите — отвърна Амар.

— А кои са твоите?

— Скоро ще узнаем, мила. Гледай и слушай. Мисля, че ще получа доста привлекателно предложение.

В гласа му се усещаше студенина, но тя знаеше, че това е неговата защита. Повече от всеки друг Джехане съзнаваше, че случилото се, колкото и да беше невероятно, беше укрепило още повече невидимата връзка между Амар ибн Хайран и Родриго Белмонте.

И сега я измъчваше предчувствието за неизбежния разрив. Тази нощ щеше да сложи край на нещо и това още повече засилваше желанието й да плаче.

Зачакаха. Тримата мъже се приближиха и тя видя, че Алвар също е ранен. Имаше кръв на рамото му. Без да каже дума, тя се приближи, разкъса внимателно ризата му и огледа раната. Той стоеше покорно и гледаше настрана.

— Амар, търсих те — тихо каза Родриго на есперански. — Имаш ли време да поговорим?

— С тебе винаги — мрачно го увери ибн Хайран.

— Кралят на Валедо ми направи честта да ми предложи поста на конетабъл.

Джехане го погледна. Амар наклони глава.

— За него също е чест, ако приемеш.

— Вече приех.

— Бадир от Рагоса ще е много разстроен — подсмихна се Амар.

— Знам. Боя се, че ще ми се наложи да го разстроя още повече.

— Как?

Зад тези кратки фрази се криеше нещо много по-дълбоко, отколкото можеха да изразят думите. Джехане стоеше до Алвар и слушаше. Вече дори не си даваше вид, че преглежда раната му. Пък и беше доста тъмно.

— Мисля, че съм облечен с достатъчно власт да ти отправя предложение от името на краля на Валедо.

„Прав беше“ — помисли си Джехане. Откъде Амар знаеше това с такава сигурност? Единственият отговор беше, че е това, което е. Родриго също.

— Предложенията винаги ме изпълват с интерес — каза Амар. — А твоите всеки път са много интригуващи.

Родриго се поколеба, търсейки думите.

— Крал Санчес от Руенда е тръгнал по реката към Салос, а армията на Халоня наближава Рагоса.

— Охо, Халоня се е вдигнала! Кралица Фруела е тръгнала да отмъщава за своя мъртъв капитан?

Крал Рамиро изкриви устни.

— Нещо такова — каза Родриго без усмивка. — Много капитани загинаха през всичките тези години.

— Уви, така е. „Войната се храни като куче със сърцата на храбри мъже.“

— Това ми е познато — внезапно се намеси кралят на Валедо. — Казал го е ибн Хайран от Алхаис.

Амар се обърна към него и Джехане разбра, че е изненадан, макар че се опитваше да го скрие.

— На вашите услуги, ваше величество. Но на ашаритски звучи по-добре.

Този път кралят не успя да скрие изненадата си. Погледна намръщено Родриго, после отново Амар. Веждите му бяха въпросително вдигнати. Родриго спокойно обясни:

— Двамата бяхме в изгнание в Рагоса по едно и също време. И служехме заедно. Той дойде тук, независимо от смъртната присъда, която го заплашва, за да измъкнем Исхак бен Йонанон и съпругата му от Фезана. Джехане бет Исхак, която виждате, е лекар на отряда ми. Муардите щяха да убият ибн Хайран, ако бяха узнали, че е в града.

— Представям си каква любов ги свързва — промълви крал Рамиро. Той беше висок, красив мъж. И познаваше поезията на Амар. — А как стоят нещата с нас?

— Точно това се опитвам да разбера — каза Родриго. — Амар, винаги сме смятали, че ако тези три армии тръгнат на юг, Язир ибн К’ариф ще премине проливите не по-късно от края на лятото или следващата пролет. Това означава, че иде краят на Ал-Расан.

— За съжаление и аз мисля така — тихо отвърна Амар.

— Кажете ми, кой ще си спомни тогава градините на Ал-Фонтина и слоновата кост в храмовете на Рагоса?

— Не мога да ти отговоря — отвърна Родриго. — Може би ти ще ни помогнеш да не забравяме, не знам. Сега имам по-неотложни грижи. Кралят заяви, че това е завоевателна, а не свещена война, макар духовниците да са с нас.

— Чудесно! — възкликна Амар с престорено въодушевление. — Значи ли това, че само онези, които ви оказват съпротива, ще бъдат разпънати или изгорени живи, докато свещениците пеят химни за възхвала на Джад?

— Нещо такова — безизразно каза Родриго.

— Алмалик от Картада е осъден — тихо се намеси Рамиро. — Заради онова, което се опита да стори на кралицата. Муардите също не могат да разчитат на милост. Не и след тази нощ. Но аз не обичам клането, нито заради тръпката, нито за да удовлетворя свещениците.

— O, нежно завоюване! — възкликна Амар с най-саркастичния си тон. — Конниците на Джад махат от седлата на щастливите ашаритски селяни. А как ще поддържате доброто настроение на храбрите си войници? Като пътем заколите някой и друг киндат? И без това никому не са притрябвали, нали така?

Родриго отказа да захапе въдицата.

— Това е война, Амар. Не сме деца. Ашар и Джад си остават и няма да минем без грозни сцени. А сега, след толкова векове и с тази армия, тръгнала за Сория, ще е още по-лошо.

— Кое може да е по-лошо от грозотата?

— Едва ли си вярваш — каза Родриго. — Но аз мога да ти отговоря поне отчасти. По-лошо е, когато хората изгубят и малкото свобода, която имат, да се докосват до други светове, защото тези светове са потънали в омраза. Това може да ни се случи занапред. — Той се поколеба. — И е твърде вероятно да се случи, Амар. И аз не храня повече илюзии от тебе. Няма да има щастливи селяни там, където премине войската. Ние ще се опитаме да завоюваме Ал-Расан, ще направим онова, което трябва да направим, и ще властваме над ашаритите така, както халифите и местните царе са властвали над джадити и киндати.

— Какво здравомислие! — каза Амар с ледена усмивка.

Беше ядосан и не се опитваше да го скрие.

— Смяташ ли, че в този момент гневът ти е насочен към онзи, който го заслужава?

— Ставате и вие — поради липса на нещо по-добро.

— Какво искаш да направя? — внезапно извика Родриго и в последвалата тишина Джехане изпита чувството, което я беше споходило месеци преди това в Рагоса — че за тези двама мъже, впили поглед един в друг, в този миг не съществува никой друг в целия свят.

Това отмина така бързо, както беше дошло, по-стремително от най-бързите коне.

— Какво искам да направиш? — повтори по-меко Амар. — Онова, което не можеш да направиш. Да се върнеш у дома. Да отглеждаш коне, да възпитаваш синовете си, да обичаш жена си. — Той се обърна към краля на Валедо. — Да превърнете страната си — цяла Еспераня, ако успеете да я обедините — в земя, която се интересува не само от война и от религиозни добродетели. Да допуснете в живота си нещо повече от бойни маршове, вдъхновяващи войниците. Да научите хората си… да проумеят смисъла на една градина, на един фонтан, на музиката.

Ибн Хайран тръсна глава.

— Простете ми. Това беше много глупаво от моя страна. Уморен съм, вие също. Вестите, които ми съобщихте, не са неочаквани, но те бележат края на нещо, което… ми беше скъпо.

— Знам — твърдо го прекъсна Родриго. — И искам да ни помогнеш да запазим част от Ал-Расан жива. Казах ти, че имам предложение. Ако кралят не възразява, предлагам ти да заемеш важни постове в Ал-Расан, както и длъжността конетабъл на Валедо заедно с мене.

Джехане чу как Алвар си пое дълбоко дъх. Кралят направи рязко, неконтролирано движение. Родриго току-що беше предложил да раздели на две властта си, за да предложи половината на един ашарит.

Амар се засмя.

— Обичаш да изненадваш хората, нали? А аз си мислех, че това е само мой порок.

Родриго остана все така сериозен.

— На мене това ми изглежда съвсем просто. Нямаме достатъчно хора да завоюваме и заселим Ал-Расан. Родените от звездите и киндатите са ни нужни — да останат тук, да обработват земята, да въртят търговия, да плащат данъци… и може би един ден да станат джадити, както нашите хора тук са приели ашаритската вяра след толкова векове. Ако тази кампания се увенчае с успех, ще бъдем малко хора на огромно пространство. За да бъдат синовете и дъщерите на Ашар спокойни и добре управлявани, са нужни хора от собствената им вяра. Много хора, но засега има само един човек, на когото мога да поверя такава власт, и това си ти. Ще ни помогнеш ли да управляваме Ал-Расан? Тази част от него, която е под наша власт?

— Много е красноречив, когато реши, нали? — обърна се Амар към краля и в гласа му пак прозвуча познатата ирония. — Успя ли да ви убеди? На вас това звучи ли ви толкова просто?

— Изненада ме — замислено изрече Рамиро. — Макар и не толкова, колкото откритието, че сте в лагера ми. Но сер Родриго действително каза някои прости истини, които аз мога да доловя не по-зле от всеки друг, надявам се. Колкото до мене, аз също предпочитам дворецът или храмът да притежават известна красота, а не да бъдат просто укрития от дъжда и вятъра. Давам си сметка какво е бил Ал-Расан. Чел съм стиховете ви и тези на други поети. Сред нас може би има такива, които жадуват за клади и разрушения. Предпочитам да излъжа очакванията им.

— А брат ви и чичо ви?

Крал Рамиро отново изкриви устни.

— Бих искал да измамя и техните надежди.

Амар се засмя. Родриго и този път остана сериозен. Джехане знаеше, че той чака отговора. И че наистина го желае. Тази нощ синът му за малко не умря. И все още можеше да умре. Родриго Белмонте не искаше да понесе още една загуба точно сега.

Смехът на Амар внезапно секна. Той потърси с поглед Джехане. Тя улови погледа му, но в тъмното не беше възможно да прочете нищо в очите му. Амар се обърна към Родриго.

— Не мога — каза той и беше ясно, че това е последната му дума.

— Тогава ще дойдат муардите! — разпалено заяви Родриго. — Ти го знаеш, Амар! Рагоса не може да устои срещу Халоня с всичките й наемници от север. А когато духовниците застанат пред стените и заговорят за свещена война…

— Знам.

— И Фезана ще падне. Това също го знаеш. Още преди края на лятото.

— Познавам този град — намеси се крал Рамиро. — Някога бях там в изгнание. И ми направиха впечатление някои неща. Ако отбранителните й съоръжения не са напълно подновени, ще мога да я превзема дори с новия й гарнизон.

— Възможно е.

— И тогава Язир и Галиб ще преминат проливите, за да ни посрещнат — продължи Родриго отчаяно. — Ал-Расан ще бъде или техен, или наш, Амар. В името на твоя и на моя бог, не може да не го виждаш! Картада, Рагоса, споменът ти за Силвенес… те не могат да бъдат спасени. Дори и ти не можеш да танцуваш между два огъня. И не може да не знаеш, Амар…

— Трябва да опитам.

— Какво?

— Трябва да опитам, Родриго. Да танцувам този танц.

Родриго дишаше тежко като кон с твърде стегната юзда.

— Толкова много ли значи вярата ви за вас? — попита крал Рамиро замислено. — Чувал съм друго. Толкова ли много значи, че сте готов да служите на онези, забулените от пустинята, като знаете как живеят и какво ще донесат на страната ви?

— Вярата ми? Аз бих го казал по-иначе, ваше величество. Моята история. Не само Ал-Расан, но и Амуз и Сория… Ашар в пустинята. Нашите мъдреци, нашите певци, халифите на изток. — Амар сви рамене. — Муардите? Те са част от всичко това. Всеки народ си има своите фанатици. Те идват, променят се и се появяват отново в нов облик. Простете ми, че казвам това, но ако един крал на Валедо — потомък на кралица Васка Блажената! — е способен да се разколебае в твърдите принципи на вярата, защо да не допуснем същото и за един забулен син на пустинята? Може би сред навяващите нега фонтани и бавните реки на Ал-Расан е възможно…

— Ти предпочиташ да бъдеш с тях — горчиво изрече Родриго.

— Като мои другари? Приятели? За луд ли ме смяташ? Родриго, приличам ли ти на луд? — Амар поклати глава. — Но какво са муардите? Същото, което е и кралица Васка, което са и повечето хора на север. Праведни, убедени, неспособни да простят. Треперещи пред всичко, което излиза извън кръгозора им. Племената били диви? Вярно е. Но, да си призная, не намирам нищо особено привлекателно и в градовете на Еспераня. Пустинята е сурово място, още по-сурово от вашия север през зимата. Ашар ми е свидетел, не чувствам никаква духовна близост със забулените, но още по-малко разбирам онези, които на колене се отправят към Острова на Васка. Дали предпочитам да бъда с муардите? Нека ти го кажа още веднъж по малко по-друг начин и да приключим с това, освен ако не искаш да се скараме на сбогуване. Ако Ал-Расан трябва да загине, аз бих предпочел да паса камили в Маджрити, отколкото овце в Еспераня.

— Не! Това не може да е последната ти дума, Амар! — Родриго тръсна глава. — Как да позволя да идеш при тях? Знаеш ли какво ще направят с тебе?

Амар отново се усмихна и тази усмивка никак не беше весела.

— Какво ще ми направят? Ще ми вземат мастилото и хартията? За начало е почти сигурно, че Алмалик Втори ще ме назначи за каид на цяла Картада. Предполагам, че един хубав ден ще се скараме с Галиб ибн К’ариф кой да води обединената ни армия и аз вежливо ще отстъпя. От сигурен източник знам, че той носи на шията си каишка, направена от човешка кожа — на онези, които не се съгласяват с него. — Усмивката му помръкна. — А после наистина не знам. Може в крайна сметка да се наложи да паса камили. Моля те, Родриго, остави това.

Той замълча за миг, после вдигна глава.

— Остава обаче въпросът за Джехане.

— Нищо подобно!

Тя беше очаквала това и беше готова, когато то се случи. Четиримата мъже се обърнаха към нея.

— Амар, ако мога да бъда сигурна, че родителите ми са в безопасност с Родриго и краля, боя се, че ще трябва да ме вземеш със себе си — иначе ще те убия преди да напуснеш лагера.

Родриго се усмихна за пръв път тази нощ и тази усмивка смекчи чертите му.

— Аха, виждам, че вече сте се запознали с жена ми.

Джехане се обърна към него.

— Да, запознахме се. Госпожа Миранда е толкова хубава и мила, колкото ми бяха казвали. Тя би ли ви оставила да заминете без нея в подобни обстоятелства, сер Родриго?

Амар понечи да възрази:

— Не е…

— Същото е! Аз не виждам разлика! — избухна Джехане. Боеше се, че умората ще я накара да се разплаче, а не искаше да го прави.

— Добре де — намеси се кралят на Валедо, — аз не искам да се меся в ничии сърдечни работи, но може ли да ми каже някой защо трябва да позволя самопровъзгласилият се каид на враговете ми да напусне лагера?

Джехане преглътна. Сърцето й заби учестено. Това изобщо не й беше минало през ума.

— Трябва да го оставите да си иде — тихо каза Родриго. Кралят се обърна рязко към него и Джехане почувства какво усилие му струва да обуздава нрава си. Онова, което току-що бе казал Рамиро, я ужаси. Всъщност войната беше започнала. Защо наистина да ги пуска? Амар беше получил своя шанс, но сега…

— Трябва? — повтори Рамиро от Валедо. — Не обичам тази дума, сер Родриго.

— Простете, ваше величество — спокойно каза Родриго, — но аз имам — ние имаме — сто и петдесет войници в армията на Рагоса. Те са в капан. Когато се разбере, че аз съм с вас и кралят на Халоня също е тръгнал на юг, царят на Рагоса ще бъде посъветван да премахне хората ми преди да са се изправили срещу него.

— Смяташ ли, че Мазур ще го посъветва да го направи? — замислено попита Амар.

— Ако не той, някой друг. Помниш ли миналата есен? Бадир те оцени колкото целия ми отряд с мене начело. Ако ги избие, ще загуби по-малко, отколкото ако ние убием тебе.

— Играеш си с думите, Родриго. Това не е справедливо.

— Не забравяй, че е война. Те са в смъртна опасност. Трябва да се опитам да намеря изход. Най-добрият начин е чрез тебе. И засега единственият. Това ще бъде цената за твоята свобода. Ще се закълнеш в честта си да осигуриш възможност на моите хора да напуснат армията на Рагоса и да дойдат тук.

— А ако не мога?

Този път отговори кралят. Гневът му беше утихнал.

— Тогава ще се закълнете в честта си да се върнете тук и да приемете моето решение. Справедливо или не, щом цар Бадир е съгласен да получи услугите ви на такава цена, същото ще направя и аз.

Това беше чудовищно в очите на Джехане, но някак неизбежно. Сякаш онзи ярък есенен ден в Рагоса, когато едва ли не на шега се пазаряха за заплатите на наемниците, водеше право към този миг сред тъмната равнина.

— Съгласен съм — тихо каза Амар.

— Можеш да ги освободиш и да се върнеш тук — бързо добави Родриго. Джехане знаеше, че не е човек, който лесно ще отстъпи, ако изобщо беше способен на това. И не би поставил гордостта над всичко. В гласа му звучеше молба.

Амар също я долови. Не можеше да не я почувства. Двамата мъже отново се погледнаха в очите, но този път предизвикателството беше изчезнало.

— Онзи ден в Рагоса с тебе отказахме да се бием един срещу друг — промълви Амар.

— Да, спомням си.

— Тогава щяхме да го направим за развлечение. Но сега светът е по-различен. Аз… съжалявам, че трябва да го кажа. Повече, отколкото мога да изразя с думи. Родриго, бих искал…

Амар се замисли за миг, после разтвори безпомощно ръце.

— Имаш избор — каза Родриго. — Тази нощ трябва да решиш. Ние ти отправихме предложение.

Амар поклати глава и за пръв път в гласа му се прокрадна отчаяние.

— Не мисля, че имам избор. Този път не. Не мога да обърна гръб на тази земя, когато я е сполетяла такава беда. Не разбираш ли? Родриго, ти единствен би трябвало със сигурност да ме разбереш. — Той се засмя и в този смях прозвуча горчива насмешка — присмиваше се на самия себе си. — Аз съм човекът, който уби последния халиф на Ал-Расан.

Родриго Белмонте сведе глава, сякаш очакваше отгоре му да се стовари мечът на палача. Амар вдигна ръка да го докосне, но след миг ръката му се отпусна безсилно.

До нея Алвар де Пелино плачеше. Джехане щеше да го обича цял живот за този плач.

Родителите й спяха, заспали бяха и двете деца в палатките, осигурени от кралицата. Джехане надникна вътре и после се запъти да смени Бернарт д’Иниго, както беше обещала. По това време трябваше вече да спи, но явно тази нощ не й беше писано да си легне.

Беше свикнала с това. Но тази нощ в известен смисъл беше различна от всичките й безсънни нощи досега. Тя бележеше края на всичко, с което беше свикнала.

Бернарт д’Иниго й се усмихна уморено и сложи пръст на устните си. Джехане видя, че Фернан е заспал на земята до леглото на брат си. Спеше и майка им, покрита с тънко одеяло.

— Починете си — прошепна Джехане на джадитския лекар. — Аз ще остана тук до сутринта.

Той кимна, изправи се и се олюля. Всички бяха уморени до смърт.

Диего лежеше по гръб, главата му беше подпряна на навити одеяла. Джехане коленичи до него и хвана китката му. Пулсът му беше по-ясен и забавен.

Тя се огледа, даде знак на един войник с факла да се приближи и прошепна:

— Светни ми.

Повдигна клепачите на момчето и видя как зениците му се свиха от светлината. Това също беше добре. Диего беше много блед, но нямаше треска. Превръзката беше стегната и надеждна.

Всичко се развиваше чудесно. И напук на всичко случило се Джехане не можа да потисне трепета на гордост и неверие. Това момче би трябвало вече да е мъртво. И щеше да бъде, ако животът му зависеше от Джехане или от Бернарт д’Иниго. От всеки друг лекар, когото познаваше. Но беше живо, пулсът му бе равномерен, а дишането му спокойно, защото след пет години мрак Исхак бен Йонанон още беше най-смелият и талантлив хирург на света. Кой би го отрекъл след тази нощ? Кой би дръзнал?

Джехане поклати глава. Празна суетност. Нима това значеше нещо сега? И все пак значеше. Водеше се война, хиляди хора щяха да умрат, но Исхак беше спасил един изгубен живот. Никой лекар, а най-малкото дъщеря му, не би могъл да устои на усещането, че е извоювана малка, но безценна победа над мрака.

Тя кимна и войникът с факлата се отдръпна. Джехане се настани до момчето. Беше наредила на Амар да поспи малко до сутринта. Тя самата може би също щеше да успее да дремне.

— Добре ли е той?

Беше майката. Жената на Родриго. Джехане, вгледана в нея в мрака, си спомни всички кръвожадни истории, които той й беше разказвал за нея. Пред себе си виждаше дребна, много красива жена, легнала на студената земя до детето си, а в гласа й звучеше страх.

— Добре е. Сутринта може да се събуди. Сега му е нужен сън.

Очите й бяха посвикнали с мрака и сега виждаше другата жена доста по-ясно.

— Д’Иниго ми каза, че никой досега не е правил такава операция.

— Така е.

— Баща ви… е бил ослепен, задето е спасил нечий живот?

— На майка и дете. При раждане. Трябвало е да докосне ашаритска жена, за да го направи.

Миранда Белмонте поклати глава.

— Как е възможно да си причиняваме такива неща?

— Не мога да ви отговоря, госпожо.

Настъпи тишина.

— Родриго много пъти ви е споменавал — тихо каза Миранда. — В писмата си. И всеки път ви хвали. Неговата киндатска лекарка. — Тя се усмихна. — А аз ревнувах.

— Никоя жена, която обичат колкото вас, не бива да ревнува.

— Да, знам — каза Миранда Белмонте. — Това е големият ми дар от съдбата. Ако благодарение на баща ви Диего оживее, това ще бъде втори дар. Твърде много е. Аз не съм достойна. Това ме плаши.

Този път тишината беше по-продължителна. Накрая Джехане усети, че Миранда отново е потънала в сън.

Тя остана да бди до спящото момче. Мислеше за смъртта и раждането, за зрението и слепотата, за луните, слънцето и звездите. За Ашар и Джад, които воюваха, а над киндатите, странстващи по света, падаше дъжд. Мислеше за любовта и за това, че иска един ден да има свое дете.

Чу стъпки и тутакси разбра кой е. Някъде дълбоко в себе си чувстваше, че този последен разговор предстои тази нощ.

— Как е той? — тихо попита Родриго и приклекна до нея, вгледан в лицето на сина си.

— Толкова добре, колкото е възможно. Казах на жена ти, че ще се събуди сутринта.

— Искам и аз да съм тук.

— Разбира се.

Родриго се изправи.

— Искаш ли да се поразходим?

Беше го очаквала. Откъде знаеше? Как можеше сърцето да почувства всичко това?

— Добре, но няма да се отдалечавам от него.

Отидоха до реката, близо до една малка къщичка, която Джехане помнеше. Една от малкото, които бяха оцелели миналата година. Тук братовчедът на Гарсия де Рада беше убил една жена и нероденото й дете. Всичко се повтаряше. Тук беше срещнала Родриго. Същия ден, когато срещна и Амар.

Беше много тихо. Двамата стояха и се вслушваха в плисъка на реката.

— Знаеш, че с нас родителите ти са в безопасност — каза Родриго. — Това е… най-доброто място за тях в този момент.

— Вярвам ти.

— Джехане, това може би е най-доброто място и за тебе.

Тя знаеше, че ще го каже. Поклати глава.

— Най-сигурното, но не и най-доброто.

Почувства думите, напиращи от сърцето й, но те не биваше да бъдат изречени пред Родриго.

Луните се бяха снишили на запад, а с тях и звездите. Под тях шумеше реката.

— Предложих на Хусари да остане с мене. Той се съгласи. Тази вечер се наложи малко да излъжа краля.

— Така е. Нали не мислиш, че Лаин и Мартин са неспособни сами да измъкнат отряда?

— Не. А и Хусари може да бъде не по-лош губернатор на Фезана или на който и да било град от Амар. Естествено, по свой начин.

— Ще се съгласи ли?

— Мисля, че да. Той не би служил на муардите. И ми вярва, за разлика от Амар.

Тя усети горчилката в думите му.

— Това не е въпрос на доверие, знаеш го.

— Може би. Във всеки случай, исках да съм сигурен, че ще може да си тръгне, ако пожелае. Затова измислих тази история с моите хора в Рагоса.

— Знам, Родриго.

— Не исках да си тръгва.

— Знам и това.

— Не искам и ти да тръгваш, Джехане. Когато муардите дойдат, за никой от двама ви няма да има място в Ал-Расан.

— Ще се опитаме да си намерим.

Той чакаше и тя най-сетне изрече думите, които напираха в нея.

— Аз няма да го оставя, Родриго. Чу го да си поема дълбоко дъх.

Загледана в тъмната вода, Джехане промълви:

— Бях под прозореца ти в нощта на карнавала. Стоях дълго и гледах светлината в стаята ти. Едва не се качих.

Почувства как той се обръща към нея, но продължи да се взира в реката.

— Защо не го направи? — попита той с променен глас.

— Заради онова, което ми каза през деня.

— Спомням си. Тогава купувах пергамент. Какво ти казах, Джехане?

Тя вдигна поглед към него. Беше тъмно, но познаваше чертите му.

— Каза ми колко много обичаш жена си.

— Разбирам — промълви той.

Джехане се извърна. Трябваше. Бяха стигнали мига, в който погледите трябваше да замълчат. Джехане изрече тихо към реката, към мрака около тях:

— Грешно ли е, невъзможно ли е една жена да обича двама мъже?

Гласът му долетя до нея след цяла вечност.

— Не повече, отколкото за един мъж.

Джехане затвори очи.

— Благодаря ти — промълви тя, опитвайки се да задържи мига. — И сбогом.

Мигът беше отлетял. Светът отново се движеше — времето, течащата река, луните. И онова невидимо и неизречено, каквото и да бе то, което витаеше около тях, сякаш се сниши и леко се отпусна на тревата край тъмната вода.

— Сбогом — каза той. — Бъди благословена, където и да те отведе пътят ти. Скъпа моя.

И прошепна името й.

Не се докоснаха. Върнаха се заедно там, където Диего, Фернан и Миранда спяха след всички тревоги на изминалия ден. Родриго остана за миг, вгледан в лицата на близките си, после тръгна към палатката на краля, където се решаваха въпросите на войната.

Тя го изпроводи с поглед. Видя го да вдига платнището на палатката. Силуетът му се очерта в светлината на факлите, после изчезна.

Сбогом. Сбогом. Сбогом.

Диего отвори очи малко преди слънцето да изгрее.

Беше много слаб и явно страдаше от силна болка, но позна родителите си и дори се опита да се усмихне. Фернан коленичи до него и хвана ръцете му. Бернарт д’Иниго стоеше зад тях и се усмихваше щастливо. После дойде Исхак да види пациента си, да премери пулса му и да опипа раната.

Джехане не беше нужна и се възползва от момента да отведе майка си настрана и да й обясни какво смята да направи и защо. Оказа се, че Елиане и Исхак вече са го научили от Амар.

Той ги беше чакал пред палатката да се събудят. В паметта й изплува онзи летен ден, когато Амар беше коленичил пред баща й в кабинета му. Двамата се познаваха отдавна, а Амар ибн Хайран не беше човек, който ще отведе дъщеря им, без да им каже дума.

Тя се запита какво ли са си казали. Най-изненадващото беше, че никой не възрази. Майка й никога не пропускаше да каже какво мисли, но сега Джехане се канеше да ги напусне и да поеме незнайно накъде с един ашарит, по време, когато войната беше на прага им, а майка й не се опитваше да я разубеди.

Това беше още едно мерило за променящия се свят.

Майка и дъщеря се прегърнаха. Очите им бяха сухи, но когато баща й я притисна до гърдите си, Джехане не издържа и се разрида.

Алвар де Пелино стоеше безмълвно наблизо и в очите му се четеше всичко неизречено. Тя погледна Хусари, после Родриго.

Извърна се към Амар, който я чакаше на коня си, и кимна. Двамата поеха заедно на изток към Фезана и я подминаха. Димът все още се виеше над града и се издигаше в ясното небе.

Тя се обърна назад само веднъж, но Орвила беше изчезнала от погледа. Вече не плачеше. Преди една година беше поела по същия този път с Алвар и Велас. Сега с нея беше само един мъж, но той струваше колкото сто и петдесет, взети заедно.

И много повече от това, измерено с мярката на сърцето й.

Тя приближи коня си до неговия и му протегна ръка. Амар свали ръкавицата си и пръстите им се сплетоха. Яздиха така дълго, докато облаците пред тях бавно не се вдигнаха и сивото утро не се смени с ярка светлина.

— Камилар в Маджрити? — внезапно си спомни тя.

Той се засмя и смехът му огласи огромната равнина.

Малко по-късно тя му зададе съвсем различен въпрос и този път в гласа й нямаше смях.

— Какво каза на баща ми? Поиска ли благословията му?

Той поклати глава.

— Твърде много е. Казах им, че те обичам, и ги помолих за прошка.

Тя продължи да язди мълчаливо, осмисляйки думите му. Накрая едва чуто промълви:

— Колко ли време ни е дадено?

— Не знам, мила — тихо отвърна той. — Ще направя всичко, което ми е по силите, да ни стигне.

— Никога няма да ни стигне, Амар. Разбери го. И цялото време на света не би ми стигнало.

Вечер, когато спираха за почивка, се любеха със страст, каквато Джехане не познаваше дотогава.

След десет дни езда срещнаха армията на Рагоса, поела към Картада, и времето в прекрасния Ал-Расан полетя в галоп към своя край.

Глава 18

Проточилата се блокада на Рагоса накара цар Бадир демонстративно да изхвърли от двореца си всички дървени столове в джадитски стил. На тяхно място се появиха още възглавници. Сега царят се настани в уютното си гнезденце пред камината, като внимаваше да не разлее чашата с вино.

Министърът му бен Аврен направи същото, без да си даде труд да скрие гримасата на болка. Лично за него отказът на царя от северняшката мебелировка беше съвсем излишен жест. Всеки път, когато се отпускаше на възглавниците, това му се удаваше с все по-голям труд.

Бадир, който го наблюдаваше, изглеждаше развеселен.

— Ти си по-млад от мене, приятелю, но си се размекнал. Как може да се случи подобно нещо по време на блокада?

Мазур се намръщи и се намести по-удобно.

— Нещо… ме мушка в хълбока, ваше величество. Когато дъждовете отминат, ще ми олекне.

— Дъждовете са полезно нещо. Онези отвън сигурно са подгизнали в палатките си.

— Надявам се — каза министърът. Носеха се слухове, че в халонския лагер имало епидемия.

Той вдигна ръка и най-близкият слуга тутакси му поднесе чаша вино. Бен Аврен беше безкрайно признателен, че в отричането на всичко, идещо от север, царят не е стигнал дотам да забрани джадитското вино. Той вдигна чашата си, опитвайки се все още да се намести удобно. Двамата помълчаха известно време.

Тази есен дъждовете бяха започнали по-рано от обикновено. Рагоса беше под обсада от началото на лятото и все още не се предаваше, а и стените бяха непокътнати. При сегашните обстоятелства това беше истинско постижение.

Валедийската армия беше превзела Фезана в средата на лятото, а според последните сведения, пратени с пощенски гълъб, кралят на Руенда беше пробил стените на Салос при устието на Таварес и беше изклал всички мъже в града, годни да носят оръжие. Жените и децата бяха изгорени живи в името на Джад, но самият град не беше пострадал. Крал Санчес явно възнамеряваше да презимува там. Това беше лош знак.

Валедийската армия, която се оказа по-дръзка, вече се придвижваше на югоизток през хълмовете към Лонза. Родриго Белмонте, бивш капитан от армията на Бадир, явно не смяташе да се задоволи с превземането на един-единствен по-голям град преди началото на зимата.

Ако успееше да устои до снеговете, Рагоса можеше да оцелее. От Маджрити още нямаше никакви вести. Там изчакваха. Тази есен всички в Ал-Расан чакаха — джадити, ашарити, киндати. Ако племената преминеха проливите, всичко на полуострова щеше да се промени.

Всъщност вече се беше променило и двамата го знаеха. С града, който бяха построили заедно — малък отблясък от някогашната слава и великолепие на Силвенес — вече беше свършено. Беше дошъл краят на краткия му разцвет. Както и да свършеше това нашествие, градът на слоновата кост и музиката вече беше в миналото.

Халонците или муардите. От едната страна ги чакаха пожарища — а от другата?

Беше много късно. Навън валеше и дъждът барабанеше по прозорците и шумолеше в листата на дърветата.

Двамата мъже продължаваха да поддържат този стар навик — да пият заедно по една последна чаша вино. Силата и постоянството на тяхното приятелство се чувстваше еднакво и в думите, и в мълчанието им.

— Тази сутрин ми доложиха, че онези строяли кораби — каза Бадир и отпи от виното си.

Мазур сви рамене.

— И аз чух. Няма да могат да преминат езерото. Никога няма да направят толкова големи кораби, че да превозят достатъчно хора. Ще ги унищожим от кулите над залива.

— Но могат да попречат на рибарските ни лодки да излязат в езерото.

Неуспехът на блокадата се дължеше отчасти и на обстоятелството, че малкият флот на Рагоса можеше да излиза и да се връща необезпокояван в залива, прикриван от стрелците на крепостните стени.

— Иска ми се да видя как джадитите ще блокират залива при тези силни ветрове. Имам плувци, способни да потопят всеки кораб, който се приближи. Надявам се да опитат.

— Плувци? През есента? И ще ги въоръжиш със свредели, така ли?

— Хората ще се избият кой да тръгне, ваше величество. За моя голяма радост градът ни няма никакво намерение да се предава.

Наистина беше добре, че хората не приемаха мисълта за капитулация. Кралят на Халоня и един от фермерските духовници бяха убити още преди началото на обсадата.

Това беше дело на Амар ибн Хайран. Последната му услуга към Рагоса преди да потегли за Картада.

Той взе със себе си дванадесет от най-добрите бойци и една безлунна нощ прекоси езерото на североизток. Халонците, които ентусиазирано палеха села и ферми, бяха забравили за всякаква бдителност и си платиха за това.

Ибн Хайран и хората му бяха издебнали един отряд, тръгнал да пали и да плячкосва. Беше чист късмет, че в халонския отряд, наброяващ трийсетина души, бяха крал Бермудо и духовникът. Но за ибн Хайран открай време се говореше, че е късметлия.

Късно по здрач ибн Хайран и хората му се промъкнаха към рибарското селце, нападнато от джадитите, и се скриха зад лодките. Трябваше да изтърпят гледката на изгорени живи и приковани на стълбове селяни, да слушат писъците им, без да се намесват. Когато нападателите извадиха манерките с вино, настроението съвсем се повиши и дойде ред на жените и момичетата.

Тогава тринайсетимата мъже от Рагоса, обзети от студена ярост, се втурнаха в селото, пренебрегвайки численото превъзходство на противника. По-късно мъжете разказваха, че ибн Хайран преминал през горящото село като мълния, покосявайки всичко по пътя си.

Всичките тридесет нападатели бяха избити.

Кралят на Халоня загина от ръката на рагоски войник преди някой да разбере кой е. Мъжете понечиха да го хвърлят в един от огньовете, но ибн Хайран го позна и ругаейки като рибар, нареди на хората си да отнесат тялото му в града. Бермудо щеше да е по-полезен жив, но и така можеше да свърши работа.

Свещеникът от Фериерес беше прикован към един от стълбовете, които сам беше наредил да забият. Не беше време за откупи и за любезности.

В Рагоса се зароди надежда, че изчезването на краля ще накара халонците да се оттеглят, но това не се случи.

Кралица Фруела, която беше настояла да тръгне с армията, пое командването на халонските войски заедно с най-големия си син Бениедо. По времето, когато стигнаха Рагоса, бяха заловили множество бягащи селяни и рибари, но не ги убиха веднага. Осакатяваха ги един по един пред очите на обсадения град, по изгрев и по залез, докато джадитите отправяха молитвите си към своя бог на светлината.

След четири такива дни цар Бадир реши да провеси тялото на крал Бермудо на градските стени. Негов пратеник възвести, че ако мъченията пред стените не спрат, тялото на халонския крал ще бъде подложено на осквернение и поругание. Кралица Фруела, пламтяща от праведен гняв, искаше да продължи, но младият крал, синът й, успя да се наложи. Всички пленници извън града още на другата сутрин бяха убити без церемонии. Тялото на Бермудо беше изгорено в Рагоса. Джадитите, които наблюдаваха дима на погребалната клада, се утешаваха, че кралят им е загинал в битка с неверниците и душата му вече е при бога, окъпана в светлината му.

Такова начало на обсадата ясно показваше, че капитулацията е невъзможна. Ако градът паднеше, никой от жителите му нямаше да остане жив. Това донякъде улесняваше живота на хората вътре. Нямаше никаква надежда за оцеляване, която да им отвлича вниманието.

Ибн Хайран беше предсказал донякъде такова развитие.

— Ако вече няма надежда — каза той на Мазур бен Аврен сутринта, когато двамата с Джехане се върнаха в Рагоса — направете всичко възможно да се предадете на Валедо.

Изненадващи думи, но след превземането на Фезана и Салос по-късно същото лято смисълът им стана ясен.

За съжаление да се уговори такава капитулация беше практически невъзможно, а самият ибн Хайран, който сега беше каид на цялата картадска армия, беше твърде зает да прави живота на валедийците пред Лонза черен. И ако крал Рамиро беше започнал кампанията си доста кротко, сега, когато беше изложен на честите нападения на блестящия картадски главнокомандващ, понижаващи бойния дух на хората му, настроението му се беше променило.

Слугата на цар Бадир стъкна огъня и още веднъж напълни чашите на двамата мъже. Дъждът отвън не спираше и нарушаваше уютната тишина, царяща в стаята.

Мазур се намести по-удобно сред възглавниците и каза:

— Госпожа Забира предложи да се принесе в дар на младия крал на Халоня.

Бадир, който досега се взираше в огъня, вдигна глава.

— Смята, че ще й се удаде случай да го убие — продължи бен Аврен.

Цар Бадир поклати глава.

— Няма смисъл. Много смело решение, но този младеж не значи нищо за армията си. На колко е, на шестнайсет? А и майка му ще разкъса Забира на парчета още преди да се е приближила до момчето.

— И аз мисля така, ваше величество. Поблагодарих й и отклоних предложението от ваше име. — Той се усмихна.

— Казах й, че е по-добре да се принесе в дар на вас, но че аз самият ще имам нужда от нея, когато зимата дойда пред прага ни.

Царят се усмихна, после попита:

— Ще издържим ли до зимата?

Бен Аврен отпи замислено от виното. Беше се надявал този въпрос да не бъде зададен.

— По-скоро не, ако трябва да съм честен. Всичко е въпрос на дни. Трябва ни войска от пустинята — ако не тук, то поне да премине пролива, за да уплаши халонците, че ще попаднат в клопка пред стените ни, без храна и покрив. Тогава те могат да се изтеглят.

— Трябваше преди нас да превземат Фибас.

— Разбира се, че трябваше. Благодарете на Ашар, а аз ще отправя благодарност към моите луни.

Този път царят не се усмихна.

— А ако муардите не преминат пролива?

Бен Аврен сви рамене.

— Какво мога да ви кажа, ваше величество? Никой град не е застрахован срещу предателство. Особено когато запасите му са на привършване. А главният ви съветник е мразен, презрян киндат. Ако халонците обещаят пощада…

— Няма да го направят.

— А ако все пак го направят? И ако ние имаме с какво да им отвърнем, та да изкупим вината си за смъртта на техния крал?

Бадир се намръщи.

— Вече приключихме с този въпрос. Не ме обиждай отново. Аз няма да приема оставката ти, отпътуването ти, саможертвата ти… нищо подобно няма да приема! Какво толкова имам да губя, та да си позволя да изгубя тебе?

— Живота си. Живота на хората.

Бадир поклати глава.

— Твърде стар съм, за да треперя за живота си. Ако забулените дойдат, моите хора може да оцелеят… в известен смисъл. Но не и градът, който построихме с тебе. Ние създадохме всичко това заедно, приятелю. И ако то си отиде, ще си отида и аз, но докато си пия виното с тебе. Не подхващай повече този разговор. Това е… това е предателство.

— Не е така, ваше величество — възрази бен Аврен и се навъси.

— Така е. Или ще се измъкнем заедно, или ще загинем заедно. Не се ли гордееш с това, което построихме двамата? Да говориш по този начин не е ли отричане на всичко, което сме постигнали? Аз не съм съгласен да водя някакво жалко съществуване с цената на всичко, което сме били досега.

Министърът не каза нищо. Царят помълча и продължи:

— Мазур, не мислиш ли, че някои от нещата, които сме създали тук, заслужават да бъдат в Силвенес, дори и през златния му век?

С дълбоко вълнение, толкова рядко у този сдържан човек, бен Аврен отвърна:

— Тук най-малкото имаше цар, достоен да бъде халиф в Ал-Фонтина в най-сияйните й дни.

Цар Бадир отново замълча, а когато заговори, гласът му беше по-мек от всякога.

— Тогава не говори повече за това, стари приятелю. Не мога да те загубя.

Бен Аврен наведе глава.

— Няма да говоря, ваше величество.

Двамата допиха виното си. Министърът се изправи с известно усилие и пожела лека нощ на царя, после се отправи към покоите си.

Забира спеше. Беше оставила на масата запалена свещ и две бутилки — с вода и вино. Чашата му беше напълнена и го чакаше. Той се усмихна, загледан в спящата жена — толкова красива насън, колкото и будна.

Северняците, племената от пустинята — как биха могли те да разберат времето и мястото, света, сътворил тази жена? И за едните, и за другите тя щеше да е символ на покварата. Щяха да я убият или да се гаврят с нея. Те не биха имали представа какво друго да направят със Забира от Картада, с музиката, която сътворяваше самото й присъствие в света.

Той седна с въздишка в дълбокото резбовано кресло, което беше купил от някакъв джадитски занаятчия. Изпи виното и си наля нова чаша, потънал в мислите си.

„Няма място за съжаления.“ В мига, в който си го помисли, разбра, че това е самата истина.

Преди да се съблече се приближи до прозореца, отвори го и погледна навън. Вдъхна дълбоко нощния въздух. Дъждът беше спрял и от листата на дърветата падаха тежки капки.

Далеч на юг, под съвсем друго небе, тази нощ още един мъж не спеше.

Язир ибн К’ариф, господарят на пустинята, Мечът на Ашар на запад, седнал сам на разстлания на земята плащ, вдъхна соления морски въздух и се вгледа в ясното небе, осеяно със звездите на неговия бог.

Един мъдрец, дошъл при зуритите незнайно откъде, ги учеше, че звездите по небето са толкова, колкото е пясъкът в пустинята. Преди двадесет години, когато вярата беше нещо ново за него, Язир се опитваше да разбере какво означава това. Докато се вглеждаше в небесата, той загребваше шепа пясък и го оставяше да изтече през пръстите му.

Вече не се опитваше да проумее нещата. Познаването на бога беше дадено само на такива като Ашар, достойни за този дар. Какво му оставаше на един обикновен воин, освен да сведе глава и да се преклони пред безкрайността?

Звездите в небесата — и пясъкът в пустинята. Какво би могъл да направи човек, освен да се смири и да служи, да се моли ден и нощ за милосърдие и щедрост, да знае, че е само част — по-малка от песъчинките в пустинята — от големия и непонятен божи замисъл?

Как можеха хората да се възгордяват така, да се самозаблуждават за собствената си ценност и за стойността на крехките, недълговечни неща, които създаваха, ако наистина вярваха в Ашар и звездите? Този въпрос би искал да зададе Язир ибн К’ариф на царете на Ал-Расан.

Нощта беше мека, макар във въздуха да се долавяше дъхът на зимата. Още малко. Двете луни блуждаеха сред звездите — кръглият син диск на едната и тънкият бял сърп на другата отвъд видимите предели на земята.

Преди два дни беше дошло писмо — донесъл го беше един от хората му, който идваше от Тудеска. Преди това то беше прекосило цял Ал-Расан. Беше тръгнало от обсадената Рагоса, вързано за крака на пощенски гълъб. Беше от магьосника, Мазур бен Аврен. След като му го прочетоха три пъти, Язир излезе от шатрата си, възседна камилата и тръгна сам към пустинята да помисли.

Тази нощ под звездите той още мислеше. Трябваше да вземе решение, което щеше да промени съдбата на народа му, и нямаше време за отлагане. Да отлага още означаваше да вземе решение.

Язир знаеше, че Галиб е готов да премине пролива. Брат му искаше да е там, където вече се водеше война, за да изпробва себе си и воините си. Да умре, ако трябва, с окървавен меч в ръка, с името на Ашар на уста. Най-сигурният път към рая.

„Рагоса няма да издържи до зимата — пишеше бен Аврен. — Но достатъчно е да преминете пролива и да стигнете Тудеска, най-много Алхаис или Картада до края на есента, за да се уплашат халонците, а духът на нашите хора да се вдигне. Мисля, че ако това се случи, ще можем да издържим, а напролет дори да ги прогоним.“

Галиб казваше същото. Той искаше да влязат в Ал-Расан преди началото на зимата, за да се уплашат джадитите и да не посмеят да слязат на юг. Язир беше по-склонен да изчака. Трябваха му още кораби и хора, и най-вече вести от Сория, към която беше отплавала огромна джадитска армия.

Как трябваше да постъпи един мъж, когато отчаяно го молеха за помощ от две страни, а войната беше само една?

„Хрумна ми — продължаваше бен Аврен, — че една от причините да се колебаете дали да ни подкрепите е моето присъствие в Рагоса. Цар Бадир е добър човек и мъдър цар, обичан от народа си. Ако това ще облекчи бремето на решението, което трябва да вземете, знайте, че съм готов да напусна града в мига, в който получа отговора ви.“

Да напусне града? Как се напускаше обсаден град? Освен ако…

„Ще отида в лагера на джадитите веднага щом получа от вас вест, че сте готови да влезете в Ал-Расан и да го очистите от тази напаст, на която трябва да бъде даден отпор, ако не искате тази земя да бъде изгубена завинаги за Ашар и Родените от звездите.“

И това предложение излизаше от един киндат!

А най-странното беше, че Язир нито за миг не се съмняваше в искреността на този човек.

„Царят ще е недоволен, ако разбере, че съм се осмелил да изпратя това писмо, без да се посъветвам с него. Моля ви да ми простите дързостта. Но ако приемете моето смирено съждение, о, вожде на всички племена, напишете ми само: «Да бъде както казваш» и аз ще разбера и с радост ще направя онова, което обещах. Каквито и грехове да има Рагоса в очите на Ашар и във вашите очи, нека те да паднат върху мене, когато си отида. Собствените ми хора в този град тачат своя ашаритски цар и знаят мястото си. Ако някой някога е проявявал високомерие и самонадеяност, това съм единствено аз и съм готов да изкупя вината си.“

Лунният сърп се беше спуснал ниско над водата. Язир седя неподвижно, вгледан в него, докато морето не го погълна. Небето беше осеяно с безчет звезди, безброй бяха и песъчинките, застилащи брега.

Зад гърба му се чуха познати стъпки.

— Помоли ме да дойда, когато бялата луна залезе — каза брат му и приклекна до него. — Ще минаваме ли пролива, или ще чакаме? Или ще поемем към родината?

Язир въздъхна. Смъртта щеше да отнесе не един живот. Хората се раждаха на този свят, за да умрат. И най-добре беше да го сторят, служейки на Ашар, стремейки се към онова, което наистина можеха да направят.

— Сория е прекалено далече — отвърна той. — Мисля, че на никого от нас не е съдено да види родината, братко.

Галиб не каза нищо, просто чакаше.

— Напролет ще съм по-спокоен — каза Язир.

Брат му оголи почернелите си зъби в усмивка.

— Ти никога не си доволен.

Язир извърна глава. Вярно беше, особено напоследък. Някога, когато беше млад, беше щастлив в земите на зуритите, които сега бяха останали зад гърба им. Преди да поеме по пътя на правата вяра, белязан с кръв.

— Ще преминем пролива — каза той. — Още утре тръгваме. Няма да позволим на Синовете на Джад да горят Родените от звездите и да превземат градовете им, колкото и да са се отдалечили нашите събратя от пътищата на Ашар. Ние ще ги върнем обратно там. Мисля си, че ако царете изгубят Ал-Расан, единствено ние ще сме отговорни пред бога.

Галиб се изправи и каза:

— Радвам се.

Очите му блестяха като на котка.

— А киндатският магьосник? — попита той след миг. — Ще му отговориш ли?

— Върви събуди писаря ми — каза Язир. — Нека напише отговор и още тази нощ да го изпрати оттатък, преди да са отплавали последните кораби.

— Какъв да е отговорът, братко?

— „Да бъде както казваш“.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Галиб се обърна и тръгна към камилата си. Накара я да коленичи, качи се на гърба й и потегли. Язир остана на брега. Толкова много звезди, толкова много пясък и синята луна високо в чистото небе.

Той кимна, сякаш в отговор на собствените си мисли. Такава беше волята на Ашар, неотменимият му закон: никой киндат не може да властва над Родените от звездите. А този магьосник от Рагоса нямаше да е нито първият, нито последният, намерил смъртта си в кръвопролитието, което ги чакаше.

Есенното море беше кротко и дружелюбно през тези дни, когато децата на пустинята, забулени пред чудото на сътвореното от бога, коленичеха в молитва и после отплаваха, понесени от непознатата стихия, за да спасят Ал-Расан.

Близо година по-късно в края на един ветровит летен ден две жени стояха на върха на висок хълм край тъжните руини на Силвенес и очакваха свършека на света, който познаваха.

Бели облаци прелитаха над главите им и се събираха на хоризонта на запад, където късното слънце отиваше към залез. Под плющящите знамена на север от извиващата се в краката им блестяща Гуадиара се приближаваха две армии.

Армиите на Ашар и на Джад най-сетне се бяха изправили една срещу друга след близо година обсади, набези и изчакване да премине суровата зима. Много хора умряха тази зима от глад, студ и болести — вечните спътници на войната. Сняг валя на юг чак до Лонза и Рониза и на запад до Арденьо.

Всичките три града сега бяха джадитски.

Родриго Белмонте, главнокомандващ на трите обединени армии на Валедо, Руенда и Халоня, ги беше превзел тази пролет. В Арденьо, който падна пръв, той лично беше начело в първата битка с муардите и уби Галиб ибн К’ариф.

Никой дори не беше ранявал Галиб, откакто за пръв път беше тръгнал с брат си на изток преди двадесет години. Хората вече отдавна бяха престанали да броят победите му в ритуалните двубои, предшестващи всяка битка между племената. В Арденьо такива двубои нямаше. Родриго Белмонте се изправи срещу него в истинска битка на изток от града, с един удар разби шлема и щита му и го свали от коня, а после разсече крака му до кокал и почти отряза едната му ръка, преди да го прободе в шията над ключицата.

Никой от двете армии не беше виждал мъж да се бие така.

Разправяше се, че синът на сер Родриго едва не умрял предното лято при една засада на муардите в някакво село. При Арденьо на новия конетабъл на Валедо за пръв път му се удаваше случай да се изправи срещу воините от пустинята в открита битка.

Оставяйки жителите на града на милостта на победителите, победените се изтеглиха на юг без паника, причинявайки тежки загуби на най-ревностните си преследвачи, и се насочиха към Силвенес, където се събираше ашаритската армия на Ал-Расан, за да се присъедини към силите на Язир.

Родриго Белмонте остави командването на западната армия на краля на Руенда и пое само с отряда си от сто и петдесет души към една от ашаритските крепости, Лонза, където беше крал Рамиро.

Стените на този малък град рухнаха две седмици след пристигането му. На изток Рониза, обсадена от халонците, които бяха подминали все още непокорната Рагоса, незабавно се предаде при вестта за капитулацията на Лонза.

Северняците оставиха във всеки от покорените градове свои гарнизони и коменданти. Бяха екзекутирани няколко души — за назидание, — но общо взето всичко мина спокойно, без палежи. Сега крал Рамиро и конетабълът му контролираха всички джадитски сили. Халонци и валедийци се бяха обединили, за да се насочат на запад и да се слеят с армията на Руенда край Силвенес.

По-точно с онова, което беше останало от нея.

Силната армия, която Белмонте беше оставил, беше разбита от победения враг.

Язир ибн К’ариф — видимо потресен от смъртта на брат си, със сиво траурно покривало — без да губи време, определи новия главнокомандващ на ашаритските сили в Ал-Расан. Изборът му не беше посрещнат с възторг от воините на пустинята, но Язир имаше достатъчно време през зимата и пролетта да се ориентира как стоят нещата на полуострова. Трябваше му човек, който да умее да командва, комуто да може да се вярва, и той не се поколеба да го посочи, когато ритуалите по погребението на брат му приключиха.

Амар ибн Хайран, новият каид, прегрупира муардите, добави към тях свежи сили от картадски войници и изненада армията на Руенда, като я атакува едновременно от юг и от изток, докато я изтласка обратно към Арденьо.

Родриго Белмонте се върна на запад и ашаритите трябваше отново да се изтеглят към Силвенес, където от Картада, Тудеска и Елвира им изпратиха подкрепления.

Петстотин души се присъединиха към тях и от крепостта Арбастро, водени лично от Тариф ибн Хасан. Разбойникът и синовете му пътем спряха в Картада, за да получат опрощение от новия цар. Алмалик Втори, отцеубиецът, беше екзекутиран от Язир още с идването му на полуострова през есента, а мястото му на престола зае брат му Хазем, наричан Едноръкия.

Остатъците от армията на Руенда предпазливо се насочиха на юг и се присъединиха към есперанската войска край Силвенес.

Силвенес. Изглежда, тук предстоеше да се реши изходът на войната. Или Язир със спасителната си армия щеше триумфално да върне тези земи на Ашар, или… Или падането на Халифата преди едно поколение щеше да е нищо в сравнение с онова, което щеше да последва сега. Огърлицата на Ал-Расан беше разкъсана и перлите се бяха пръснали. А сега можеха да бъдат изгубени безвъзвратно.

На полето между двете армии се срещнаха вестоносци.

Язир ибн К’ариф, който умееше да претегля обстоятелствата и да взема бързи решения, нареди на своя пратеник да направи предложение от негово име. Представителят на крал Рамиро — твърде млад за подобна задача — пребледня, когато чу за какво става дума, и побърза да отнесе вестта на краля и на конетабъла му.

Малко по-късно същият млад пратеник, мрачен и съсредоточен, се върна с отговора.

Това можеше да се очаква.

Всъщност път за отстъпление нямаше. Нито честта, нито гордостта, нито законите на войната го позволяваха. Тежестта на вековете се беше стоварила върху смъртните.

Тази сутрин Джехане се събуди преди Амар и остана да лежи неподвижно, взирайки се в него, опитвайки се да разбере как се беше стигнало дотук, как боговете и времето ги бяха довели до този миг. Чу как отвън мъжете в лагера се раздвижиха. Скоро щеше да започне утринната молитва.

Точно преди да се събуди видя насън Мазур, принца на киндатите, който от половин година беше мъртъв. Още си го представяше как излиза от Рагоса и се отправя към лагера на джадитите. Откъде мъжете намираха сили да направят подобно нещо?

Муардите бяха дошли в Ал-Расан същата есен. По-късно, през зимата, се разбра как тези две събития — преминаването на Язир през пролива и предаването на бен Аврен на джадитите — са свързани. Някакви невидими нишки се бяха съединили, за да се изпълни предначертаното. Последният прощален подарък на Мазур за царя на Рагоса.

Разказваха се ужасни истории за онова, което кралица Фруела наредила да му направят, след като побелелият киндатски министър отишъл невъоръжен в лагера й. Джехане знаеше, че и най-страшните разкази не са далеч от истината. И с болка съзнаваше, че муардите биха направили същото, ако те бяха пред стените на Рагоса.

„Кои са враговете ми?“

Как можеше човек да се издигне над омразата във времена като тези?

Амар още спеше. Как можеше да спи? Тя се изкушаваше да прокара пръсти по лицето му — по очите, устните, правия нос — като сляпа, за да го запомни. Тръсна глава и отпъди тази мисъл. Дишането му беше тихо и бавно. Едната му ръка съвсем по детски лежеше на гърдите.

Той можеше да умре днес. Ако не той, щеше да умре Родриго.

Все пак се беше стигнало дотук. Дали смъртните не бяха само играчки в ръцете на боговете, които почитаха?

Между пратениците на Ашар и Джад беше уговорено, че вождовете на двете армии ще се срещнат в двубой преди битката, за да почерпят сила от своите богове и да си осигурят подкрепата им. Един от най-древните ритуали на войната.

Дали двамата бяха подозирали, че този ден ще дойде? Бяха ли го почувствали онази сутрин в кралската градина на Рагоса, когато за пръв път се погледнаха в очите? Тогава те отказаха да се бият. Там можеха да откажат и да се сражават един до друг.

В този миг, взирайки се в спящия си любим, Джехане се зарече да не плаче. Лесно беше да се скриеш зад сълзите. Но онова, което щеше да се случи днес, не позволяваше път за бягство.

Амар отвори очи внезапно, сякаш не беше заспивал. Сини и живи, същите на цвят като нейните. Погледна я и тя видя как в погледа му мигновено се пробуди съзнанието за онова, което трябваше да се случи този ден. Първите му думи бяха за нея:

— Джехане, ако не се върна, трябва да заминеш с Алвар. Той може да те отведе при родителите ти. Няма да има къде другаде да идеш, обич моя.

Тя кимна безмълвно. Не намери смелост да заговори. Наведе се над него и го целуна по устните, после положи глава на гърдите му, вслушвайки се в биенето на сърцето му. Когато по-късно излязоха от шатрата, разговаряха само за дребни, несъществени неща — преструваха се, че светът този ден е нормален.

„Няма къде другаде да идеш, обич моя.“

Залязващото слънце ту се скриваше зад облаците на хоризонта, ту изплуваше отново. Джехане зъзнеше, а само след миг я заливаха горещи вълни, докато стоеше на ветровития хълм редом с Миранда Белмонте д’Алведа и се взираше в полето между двете армии.

Алвар де Пелино, вестоносец на Валедо, облечен в бяло и златно, съпровождаше Миранда. С тях беше и Хусари, комуто Рамиро беше разрешил да придружи пратеника му.

Сега Хусари беше комендант на Фезана на служба на Валедо. Джехане не го упрекваше. Той беше предпочел Рамиро пред муардите, избирайки по-малкото зло във време, когато всички трябваше да направят своя избор. Изглежда, Зири беше решил друго, защото не беше напуснал Рагоса с хората на Родриго. Джехане го разбираше. Той не би се сражавал под знамето на хората, убили родителите му. Тя нямаше представа какво е станало с него — по време на война човек губи следите на хората.

Двете армии под тях бяха горе-долу с еднаква численост. Теренът беше равен. Ако тези условия не бяха изпълнени, никой от двамата командири не би се съгласил да доведе войската си тук.

Ритуалните двубои между хората на Ашар и Джад се провеждаха рано сутрин или преди залез — в миговете, когато слънцето и звездите са в равновесие. В небето на изток се виждаше само една луна, бялата, клоняща към пълнолуние. Джехане с горчивина си помисли, че не й е мястото тук — да нарушава грижливо обмислената хармония между двете крайности.

В подножието на хълма под тях бяха застанали по няколко войници от двете армии, едни срещу други. Джехане познаваше джадитите — Лаин, Мартин, Лудус. Хората на Родриго. Присъствието им не беше необходимо — достатъчен беше и кралският вестоносец на хълма, а в тази война традицията се съблюдаваше.

Джехане усети как горчивината отново се надига у нея. Такива бяха хората. Войната си беше война, дива и жестока, но дори и муардите уважаваха жезъла и знамето на пратеника.

— Ще дойде ли някога време, когато да се родиш жена няма да е проклятие? — проговори Миранда, без да обръща глава. — Когато ще можем да направим нещо повече от това да стоим отстрани и да сме храбри, докато ги гледаме как умират?

Джехане не отговори нищо. Какво би могла да й каже? До днес не беше мислила, че да си жена е бреме. Може би беше имала повече късмет — със семейството, приятелите, професията си. Днес не мислеше така. Днес трябваше да се съгласи с правотата на Миранда Белмонте. Не беше никак трудно, докато стоеше на бруления от вятъра хълм.

Под тях се чу шум. Нещо беше развълнувало двете армии. Виковете и звънът на оръжие се сляха в мощен тътен.

От север и от юг през равнината край Силвенес един към друг яздеха двама мъже.

Никой не ги придружаваше и затова никой не чу какво си казаха Родриго Белмонте и Амар ибн Хайран, когато спряха един срещу друг, сами в целия свят.

Миг по-късно двамата слязоха от конете и ги пратиха обратно по същия път, по който бяха дошли. Когато се обърнаха един към друг, Джехане видя Амар да изрича нещо и Родриго да му отговаря; после спуснаха забралата на шлемовете.

И едновременно свалиха кръглите си щитове и измъкнаха мечовете.

Шлемът на Родриго беше украсен с орел, този на Амар — с преплетени лозови вейки. Джехане знаеше това, макар да не можеше да ги види. Слънцето беше слязло ниско и светеше зад тях — два силуета, сами един срещу друг.

„Грешно ли е да обичаш двама мъже?“, беше попитала тя онази нощ край реката.

Без да откъсва поглед от равнината, Миранда скръсти ръце на гърдите си, сякаш се опитваше да задържи нещо, което се мъчеше да се изтръгне. Същият жест, който Джехане помнеше от онова лято в Орвила, когато Родриго гледаше опожареното село. Запита се дали двамата с Амар ще имат достатъчно време да си изградят еднакви привички и жестове. Да създадат свое дете, което да обичат, както жената до нея и мъжът долу обичаха синовете си.

„Никога няма да ми стигне времето“, беше казала на Амар.

Тя видя как Родриго се устреми в атака и в последния миг мълниеносно отклони острието, за да нанесе удар от неочаквана посока. Амар отрази удара с плавно движение, леко и изящно като коприната на Хусари, като стих, като глътка хубаво вино в края на дълъг ден. И светкавично премина в нападение, нанасяйки мощен удар, който Родриго, бърз като котка, успя да отбие с щита си.

Двамата се отдръпнаха, без да свалят очи един от друг, дебнейки се изпод забралата на шлемовете. Джехане затвори очи.

От хиляди гърла се изтръгна въздишка на почуда, нетърпение и възторг.

Когато отвори очи, Джехане видя до себе си Хусари. Той плачеше, без дори да се опитва да скрие сълзите си.

Тя го погледна, но не се реши да заговори. Беше си обещала нещо. Зарекла се беше да не плаче. Докато не свърши всичко. Докато бързите коне на времето не прелетят край тях, отнасяйки тези последни мигове.

Двамата бяха равни и го знаеха. Отчаяното желание да живее му помогна да заглуши в сърцето си гласа на привързаността и съжалението, да не му позволи да го обсеби.

Трябваше да остане жив. Там, на хълма, стоеше една жена. Там беше любовта.

Той с лекота парира един нисък удар и със същото движение атакува. Отговорът беше блестящ и изящен. Никога не беше срещал такъв противник. Не беше заставал срещу равен. Можеше ли това да се нарече танц? Или може би прегръдка?

Тялото се движеше само, по-бързо от мисълта. Движенията изпреварваха въображението. Умът сякаш се рееше някъде отстрани, за да се включи само когато трябваше да отбележи нещо. Миг на слабост, на колебание.

Нямаше слабост, нито колебание. Той и не беше очаквал подобно нещо.

На онзи хълм на изток го чакаше любовта.

Една нощ по време на онзи поход, когато бяха издебнали стария разбойник ибн Хасан, Джехане беше седнала край огъня при войниците и беше изпяла една киндатска песничка.

Внезапно се препъна и политна назад. Почувства, че пада, и изруга. Не биваше да се разсейва. А беше забелязал камъка и мислеше да го използва!

Извъртя се светкавично, хвърли щита и се подпря на една ръка. Мечът му посрещна мощния удар на противника и го отклони.

Той се претърколи, използвайки силата на удара, и се озова точно където трябва. Грабна щита и скочи на крака с едно-единствено гъвкаво движение. Тъкмо навреме, за да отбие следващия мълниеносен удар. Падна на едно коляно и замахна с меча с все сила. За малко да успее. Едва не заби меча си в земята. Двамата бяха равни и го знаеха. Още от първата им среща в Рагоса, в онази градина с уловения ручей.

Колко хубаво би било, ако можеха да оставят оръжията в потъмнялата трева. Да се махнат от това място, от онова, което ги заставяха да направят. Да подминат развалините, да прекосят реката и да навлязат в горите отсреща. Да намерят горски извор, да измият раните си и да пият от студената вода, а после да седнат под дърветата, да слушат вятъра и да мълчат, докато лятната нощ не се спусне върху тях.

Не и в този живот.

Сега трябваше да използва ума си и щита си.

Колко по-добре би било, ако можеше да мрази мъжа, който се опитваше да убие Родриго! Но той беше същият, чието предупреждение беше спасило живота на Диего. Не беше длъжен да го прави. Той беше ашарит, а сега и командир на тяхната армия, каид.

Но тя никога не беше чула Родриго да говори за друг мъж — дори и за Раймундо, който отдавна беше мъртъв — така, както говореше за Амар ибн Хайран. Как яздел, как държал меча, как кроял планове и се шегувал, как говорел за историята, географията, качествата на хубавото вино. Как пишел стихове.

— Стихове ли?

Миранда си спомняше, че бе изрекла това с убийствен сарказъм.

Родриго обичаше поезията, имаше усет за нея. Имаше навика в леглото да я тормози с разни стихчета. Тогава тя слагаше възглавницата на главата си.

— Да не си влюбен в него? — веднъж го попита тя и като че наистина я жегна ревност.

— Може и така да се каже — отвърна Родриго след кратък размисъл. — Не е ли странно?

Сега на този хълм край Силвенес Миранда си мислеше, че не е странно. Слънцето й пречеше да ги вижда добре. Имаше мигове, в които не можеше да ги различи. Мислеше си, че би познала Родриго сред всички мъже на земята, но сега той беше в доспехи, далеч от нея, просто силует на фона на кървавата светлина. Двамата мъже се приближаваха, сменяха местата си и се раздалечаваха. Не беше трудно да ги сбъркаш в този танц, водещ към смъртта.

Не беше готова да го загуби. Да остане сама.

Вятърът беше причината за сълзите в очите й. Тя ги избърса с опакото на ръката си и хвърли поглед към жената до себе си. Джехане бет Исхак стоеше със сухи очи, бледа като платно, без да отмества поглед от онова, което се разиграваше долу. Внезапна мисъл прободе Миранда: „Ние имахме своите години. Аз знам какво губя. А тя дори не е имала време да се запаси със спомени срещу мрака.“

Чия загуба щеше да е по-тежка? Имаше ли мярка за тези неща? И ако имаше, какво от това?

— Обич моя! — прошепна тя като молитва. — Не ме напускай още!

В този миг един от двамата хвърли щита си.

Никога не би допуснала, че може да има красота в нещо толкова ужасяващо, но трябваше да го очаква, нали познаваше и двамата.

Беше ги виждала в бой — в Рагоса, в Емин ха’Назар, в Киндатския квартал на Фезана. Трябваше да го очаква.

През по-голямата част от времето Джехане ги различаваше, но не винаги. Сега те бяха само силуети, очертани на фона на червения слънчев диск.

Внезапно си спомни, сякаш някой й подсказа, една студена нощ по време на онзи поход. Беше чула мъжете да пеят край един от огньовете под звуците на китара. Тогава тя излезе от палатката си, сънена, загърната в плаща си. Направиха й място до огъня. А по-късно тя изпя една песничка, която й беше пяла майка й като дете. Стара песен, която Елиане помнеше от майка си.

Тогава двамата мъже я гледаха, седнали срещу нея от другата страна на огъня. Странно, че този спомен се явяваше точно сега. Нощта, огънят, песента.

Слънцето, червено като пламък, потъна в облаците, обагряйки краищата им в пурпур, увиснало на ръба на бездната. Двамата мъже бяха тъмни сенки, които кръжаха, приближаваха се и се разделяха. Тя вече не ги различаваше, толкова еднакви бяха движенията им.

Един от двамата хвърли щита си.

Метна го като диск право към коленете на другия. Противникът му подскочи, но не успя да избегне удара и тежко се стовари на земята. Първият се хвърли към него и двамата отново се вкопчиха един в друг.

— Родриго! — внезапно каза Миранда.

Мъжът, хвърлил щита, стоеше над другия, който беше успял да се изправи на колене. Падналият отби мощен удар с меча си и беше отхвърлен назад. Отскочи възможно по-далеч, като захвърли щита си. Сега останаха само мечовете. Ту единият, ту другият атакуваше, остриетата се кръстосваха и отскачаха. Двамата приличаха на някакво митично чудовище, на приказен двуглав звяр от древни времена. Отново се разделиха и пак се превърнаха в две отделни същества, в силуети на фона на слънчевия диск.

Джехане беше притиснала устата си с ръце. Единият от двамата пак се хвърли срещу другия. Противникът му нанесе удар отдолу нагоре и беше отблъснат. Той направи лъжливо движение и нападна от неочакван ъгъл.

Този път никой не го спря.

Острието прониза другия мъж. Това се видя ясно от върха на хълма. Джехане заплака. Раненият се отдръпна и успя някак да отблъсне следващия мощен удар. После внезапно се олюля, притиснал ръка към гърдите си, но бързо се отмести и сграбчи меча си с две ръце. За последен път.

Стара песничка. Детска песничка.

И ето че в последните червени лъчи на залеза един достоен мъж вдигна меча си и друг достоен мъж падна.

Откъм двете армии се надигна тътен. Джехане го чуваше, но сякаш много отдалеч, заглъхващ, като че тишината се беше спуснала отгоре да захлупи света.

Мъжът, застанал прав насред равнината, се обърна към хълма, на който стояха жените. Пусна меча на утъпканата трева и притисна длан към раната си, а свободната му ръка се вдигна в безпомощен жест.

После се обърна към мъжа на тревата и се строполи на колене до него.

В този миг слънцето се скри, а от запад заприиждаха сиви облаци, които забулиха небето.

Нямаше слънце, нямаше луна, нямаше звезди над Ал-Расан.