Лъвовете на Ал-Расан

Глава 10

Нино ди Карера, млад, красив и изкушен в житейските дела, любимият царедворец на Бермудо от Халоня и същевременно последният таен любовник на ненаситната кралица Фруела, беше изпаднал в крайно неловко положение.

И нямаше ни най-малка представа какво да прави.

Това го вбесяваше. Към яда се прибавяше и все по-нарастващото объркване от онова, което ставаше. Нино смъкна стоманения шлем и разтърси жълтата си грива, която беше обект на завист и въжделение от страна на повечето жени в двора на Бермудо в Ескалу. В мразовития утринен въздух дъхът на хората и конете се превръщаше в бели облачета пара.

Зад него отрядът му отдъхваше в планинската долина, заобиколена от зъбери. Хората му бяха добре обучени и опитни. Бяха разположили конете най-отвън, а мулетата със сандъците с фибаско злато бяха в центъра. Шест сандъка. Париас за една година от този град на неверници в Ал-Расан. Първият подобен данък, плащан някога на Халоня. Обещание за богатство, за власт, за още много неща, които щяха да дойдат с него. Конекрадците от Валедо не бяха единствените, способни да подвият опашките на ашаритските псета. И на него, Нино ди Карера, беше поверена задачата да поиска съкровището и да го откара в Ескалу преди да са паднали снеговете. Кралят беше обещал да го възнагради богато след връщането му, а кралицата… кралицата вече му беше дала наградата в нощта преди заминаването.

„Златен мой!“, беше възкликнала тя, отдъхвайки си след миговете на безумие в леглото й. Сега тези думи му подхождаха повече от всякога. Той караше у дома злато, шест сандъка, за прослава на Джад и Халоня — и на граф Нино ди Карера, който сега се рееше като златен сокол във висините. И кой би могъл да каже колко още щеше да се издигне преди бог да го призове при себе си?

Ала цялото му сияйно бъдеще зависеше от това дали ще успее да закара шестте сандъка невредими у дома и — което беше по-неотложно — да накара да замлъкне женския глас, отекващ звънко в дълбоката долина. По-добре да не бяха влизали в нея!

— Нино, Нино, Нино! О, скъпи! Това съм аз, Фруела, твоята кралица! Ела при мен, любими!

Протяжният зов, висок и чист, звънеше като камбана и изпълваше долината с мелодичното си ехо. Нино ди Карера усети, че се е изчервил. Естествено това не беше гласът на кралица Фруела, но беше на жена, която говореше добре есперански, и в него звучеше страстно желание.

— Ела, Нино! Вземи ме. Вземи ме тук, в хълмовете! Направи ме своя!

За една изгряваща звезда в двора на крал Бермудо никак не беше здравословно да става обект на подобни подигравки. Никъде и по никакъв начин. А тук всички бяха свидетели, думите отекваха над главите им и изпълваха всяко кътче от долината. Някои се забавляваха за сметка на Нино ди Карера. И щяха да си платят за това.

Той избягваше да поглежда назад към отряда си, но женският глас, премалял от копнеж, продължаваше да сипе варианти все на същата тема и Нино вече ясно чуваше сподавения смях зад гърба си.

— О, буйни мой жребецо, искам те! Обладай ме, покори ме, любими!

Акустиката на това място беше невероятна. Това беше направо противоестествено! Думите не само се чуваха изключително ясно и чисто, но и отекваха така, че името му, изричано с такъв копнеж, и разнообразните предложения, отправени към него, звучаха като пеенето на цял хор под купола на някой храм.

Лицата на двамата съгледвачи бяха пепелявосиви. Мъжете избягваха да срещнат погледа му, но на лицата им нямаше и следа от насмешка. Те във всички случаи не биха дръзнали да му се присмиват, но и вестта, която носеха, изключваше всяко лекомислие. Виещата от желание жена беше оскърбление, при това смъртно, но въоръжените мъже, чакащи в засада на изхода на долината, бяха нещо съвсем друго.

Нино ди Карера съвсем не беше безразсъден, както би могло да се предположи от външността и младостта му — напротив, беше добър командир на добър отряд, а и съгледвачите му бяха отлични. Повечето командири на негово място биха си яздили безгрижно, успокоени от присъствието на почти сто въоръжени мъже. Ала Нино много добре знаеше колко важна е тази задача — и за Халоня, и за самия него. Беше пратил съгледвачи пред отряда и зад него, по фланговете също яздеха негови хора, докато хълмовете не ги принудиха да се върнат при своите. Предните двама бяха забелязали, че на северния изход на долината ги причакват в засада.

— Нино! Изгарям за тебе! О, любими, аз съм само жена и чак след това кралица!

Беше му почти невъзможно да се съсредоточи, докато гласът изпълваше долината. Но сега това беше жизненоважно — който и да беше заложил този капан, със сигурност знаеше с колко мъже разполагат джадитите. Което означаваше, че броят им не е проблем за онези, които ги причакваха, а това предвещаваше големи неприятности. Не можеха да са от Фибас. Това беше нелепо — да им дадат златото, а после да се опитват да им го отнемат. Пък и цар Бадир от Рагоса, който владееше малкия, но богат град, сам беше наредил плащането на париас, макар и крайно неохотно. Какъв беше смисълът да изнесат златото извън укрепените стени, за да нападат после на открито? И защо изобщо ще се съгласяват да плащат, ако се чувстват достатъчно силни дадат отпор?

Всичко това изглеждаше пълна безсмислица. Значи засадата пред тях беше устроена от разбойници. Нино беше доволен, че все още е в състояние да разсъждава трезво, защото сега жената споделяше, че е съблякла всичките си дрехи и го очаква с копнеж.

И все пак онова, което ставаше, все още му се струваше невероятно. Не можеше да си представи разбойническа банда, достатъчно голяма и добре въоръжена, която би се опитала да причака сто добре обучени Конници на Джад.

Хрумна му нещо и той присви очи и почеса брадичката си. Освен ако…

— Цялата треперя, изнемогвам, умирам! О, Нино, ела при мен с късия меч между бедрата си!

Късия меч?

Един от съгледвачите внезапно се закашля и извърна глава. Отзад, откъм спрелия за почивка отряд, се чуха звуци, които не оставяха никакво съмнение.

Това преля чашата.

— Едрике! При мен! Веднага!

Ди Карера изрева заповедта, без да се обръща, и само след миг чу как конят на помощника му закова до него.

— Ваша светлост?

Пред него изникна едрият и самоуверен помощник, видимо почервенял.

— Искам тази жена да млъкне. Вземи още петима души.

Лицето на Едрике беше безизразно.

— Слушам, ваша светлост. Тръгваме веднага.

— Ела, жребецо мой! Искам да те яздя до рая!

Едрике се извърна и се закашля, опитвайки се да скрие поаленялото си лице.

— Като се съвземеш — ледено продума Нино, — заеми се с работата си. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че ни причакват в засада на изхода на долината.

Това отрезви помощника му.

— Мислите, че жената е свързана с тях?

— Откъде мога да знам, за бога? — избухна Нино. — Оправи се с нея, която ще да е, и бързо се връщай. И я доведи тук. Искам я жива. През това време ние ще се върнем по същия път и ще заобиколим долината, колкото и да е дълъг пътят. Мразя това място! — Това беше изречено с повече чувство, отколкото възнамеряваше. — Няма да се завра в някаква дупка, където врагът познава всяка педя земя.

Едрике кимна и след миг вече викаше по име мъжете, които щяха да го придружат. Нино се опита да обмисли положението, доколкото му позволяваха страстните вопли на жената, които отекваха из цялата долина.

Само преди миг му се беше мярнала много важна мисъл, която сега му убягваше.

Ала връщането назад беше най-вярното решение, по това две мнения не можеше да има, колкото и да не му се искаше да бяга пред тази ашаритска сган. Щом разбойниците бяха дотам самоуверени, та да му устроят капан, нямаше смисъл да се тика в него, колкото и да беше сигурен в хората си. Трябваше да преглътне гордостта си, поне за момента. Както казваха, отмъщението е вино, което се пие бавно.

Чу се тропот на копита — двамата мъже, които беше оставил да ги прикриват в гръб, се приближаваха в галоп.

— Ваша светлост, зад нас има въоръжен отряд! Преградили са ни пътя на юг!

— Жребецо мой, кралю мой! Вземи ме! Изгарям по тебе!

— Какво прави тая проклета жена? — избухна Нино. Опита се да се овладее. Трябваше да мисли, да бъде решителен. Да не се поддава на гнева, да не се разсейва. Вгледа се в северния край на долината — там хълмовете се сближаваха и слънчевата светлина не можеше да проникне в тесния проход. Отпред ги чакаше засада, отзад въоръжени мъже им преграждаха пътя. Ако се забавеха още малко, щяха да се окажат в клещи. И ако врагът беше достатъчно многоброен… Но как можеше да бъде многоброен? Това беше пълна безсмислица!

— Колко са?

— Трудно е да се каже, ваша светлост. В първата група бяха двайсет-двайсет и пет души, но зад тях май имаше и други.

— Пешаци ли?

— Че как иначе, ваша светлост! Разбойниците нямат…

— Не съм ви искал мнението!

— Да, ваша светлост.

— Искай всичко от мене, мой истински кралю! Аз съм твоя робиня. Гола съм и чакам да ме обладаеш! Прави с мене каквото пожелаеш!

Нино изруга и яростно прокара пръсти през гривата си. Бяха хванати в капан! Направо не беше за вярване. Откъде се бяха взели толкова бандити тук? Видя как Едрике и петимата мъже с него започнаха да се изкачват по източния склон по посока на гласа. С конете щяха да стигнат само донякъде, после щеше да се наложи да продължат пеша. И жената при всички положения щеше да ги види.

Беше време да се прояви като истински водач и Нино бързо взе решение.

— Едрике! — изрева той. — Връщайте се! Помощникът му обърна коня и препусна към командира си.

— Забрави за нея! Тръгваме на север. Ако разбойниците са и в двата края, ще си пробиваме път напред. Те сигурно са пресметнали силите си. Няма смисъл да се връщаме. Няма да отстъпя пред някакви си ашаритски бандити!

— Точно така, ваша светлост. Ще им дадем такъв урок, че няма да го забравят, докато са живи.

После се обърна към отряда и енергично се зае да дава разпореждания.

Нино нахлупи шлема на главата си. Едрике беше ценен човек, спор нямаше. Неговото спокойно, самоуверено държане му вдъхваше кураж и увереност. Хората му щяха да го забележат и да се ободрят. Отрядът му наистина беше добър, конете превъзходни, и всеки от мъжете се гордееше, че е избран за тази задача. Които и да бяха, тези ашаритски лешояди щяха да съжаляват за днешната си самонадеяност.

Малко им беше да ги изгорят живи за тази провокация. И Нино възнамеряваше да го направи още тук, в долината. И виковете им да отекват като предупреждение. Онези, които щяха да дойдат след него да събират париаса, щяха да са му благодарни.

— Ниво, сияен мой, аз съм твоята Фруела! Умирам за тебе!

Жената щеше да почака. Щом изгаряше и умираше, и за нея щеше да се намери клада, и то съвсем скоро.

Кипнал от гняв, Нино ди Карера прогони съмненията я измъкна меча си. Отрядът му вече се беше строил зад него. Погледна назад и видя, че Едрике е вдигнал меча си. Помощникът му кимна.

— За честта на Халоня! — извика Нино. — Напред! Напред, в името на Джад!

Отрядът препусна в стегнат строй, като мулетата със златото оставаха в средата му. Обзети от боен плам, прекосиха долината, предвкусвайки скорошния бой. Нямаше и следа от страх — те знаеха кои са и на какво са способни. Пресякоха ярко осветеното от слънцето открито пространство със заскрежена трева и навлязоха в сянката, където хълмовете се събираха. Стоте храбри, опитни Конници на Джад нахлуха като буен поток в тъмното дефиле с божието име на уста.

Айдар ибн Тариф, който командваше четиридесетте мъже, спотаени в западната част на клисурата, не беше спрял да ругае, откакто съгледвачите на джадитите бяха забелязани на билото над тях. По тях стреляха, после се втурнаха да ги преследват, но без успех.

Бяха открити! Клопката им вече не беше тайна за никого. Край на дебненето. Кой би могъл да си помисли, че един джадитски командир може да бъде толкова страхлив, че да прати съгледвачи! Човек, който разполага със сто конници! От него се очакваше да бъде високомерен и безразсъден. В името на Ашар, кое го беше накарало да прояви такава предпазливост?

От другата страна на тясната начупена клисура брат му и баща му продължаваха да чакат, без да подозират за катастрофата, която ги беше сполетяла, готвейки се да посрещнат самонадеяните конници с град от стрели. Обезсърчен, Айдар понечи да пребяга през тъмната клисура, за да им каже за съгледвачите, но в този миг прозвуча женски глас, който се понесе над източните зъбери на Емин ха’Назар и прокънтя над долината, където бяха спрели джадитските псета.

Айдар не говореше добре есперански, но разбираше достатъчно и това го накара да остане на мястото си.

Изумен и донякъде развеселен, въпреки сполетялата ги беда, той реши да изчака събитията.

Джадитите се канеха да се върнат назад. Това беше ясно за всеки, който имаше поне малко ум в главата. Щом бяха забелязали засадата, нямаше да им е трудно да си направят изводите. Те бяха свине и неверници, но умееха да водят война. Щяха да заобиколят долината и да се насочат на запад по обиколен път.

А оттук до таграта нямаше нито едно място, където осемдесет души, въоръжени с каквото им падне, биха могли да победят такъв голям отряд. И ако баща им беше оцелял толкова дълго, то се дължеше единствено на правилото му никога да не влиза в бой на чужда територия.

— Погледни! — прошепна един от стрелците до него. — В името на Ашар, погледни!

Айдар погледна и дъхът му секна. Конниците се приближаваха. Бог беше отнел разсъдъка на джадитите, или може би го беше направила жената? Кой би могъл да каже кое тласка мъжете към подобни постъпки? Айдар знаеше само, че брат му и баща му ще трябва заедно с хората си да се хвърлят в битка, каквато не бяха виждали от много години. Засадата им беше открита, но въпреки това Конниците идваха.

Стоте джадитски конници навлязоха в дефилето. Груба грешка, за която трябваше да си платят.

Неговата стрела беше една от първите. Той пусна още една, след нея трета и се втурна надолу по склона към мястото, където хора и коне се сгромолясваха в изровените ями сред оглушителен шум, викове и цвилене, и се нанизваха на копията, забити в земята, за да убиват.

Отначало Джехане беше възмутена от предложението на Родриго, после развеселена и накрая — искрено въодушевена. И насред това начинание откри, че е неочаквано възбуждащо да крещи в изнемога от страст и виковете й да кънтят из цялата долина.

Двамата мъже до нея се задушаваха от сподавен смях, докато тя с нарастващ плам описваше от името на кралица Фруела неутолимия си копнеж по златокосия граф, дошъл да прибере париаса от Фибас. Джехане трябваше да признае пред себе си, че част от удоволствието й се дължи на искреното им веселие и одобрението, с което посрещаха нейното изпълнение, и това още повече развихряше въображението й.

Бяха застанали под източното било на един от хълмовете, които се извисяваха над долината Емин ха’Назар, известна като Домът на многото гласове. Известна, да, но не и на джадитите, които бяха влезли в нея сутрин. Дори и Родриго не беше чувал за нея, но ибн Хайран не само я знаеше, а и правилно предположи, че именно тук може да се очаква засада на фибаското злато.

Долината беше известна не само с ехото си. Разправяха, че сред призрачните гласове, отекващи в нея нощем, се чували и тези на хора, убити тук преди векове.

Първата битка беше от времето на най-ранното нашествие на Халифата в джадитските земи, когато границата между Ашар и Джад била изместена толкова на север, колкото никога дотогава. Тя и сега си оставаше там — на юг от река Дурик и планините, бранещи Халоня.

Халифите и техните армии, продължавайки този дързък и изумително успешен набег на север отвъд проливите, за триста години бяха създали и укрепили на полуострова една славна държава, като бяха изтласкали есперанците далеч на север и предприемаха два пътя годишно нападения над техните земи — за злато, за роби и за голямата радост и чест да служат на Ашар и да прославят светлото му име.

Тази епоха беше наречена Златен век.

Който беше отминал. Луните растяха и намаляваха. Силвенес падна. Дребните царчета се счепкваха и се хващаха за гушите. А сега джадитите отново идваха на юг на великолепните си коне, които отглеждаха на север. Валедо вземаше данък от Фезана, Руенда проявяваше апетити към Салос и градовете по крайбрежието на север от него, а сега в долината беше и първият халонски отряд, дошъл да се включи в пиршеството, като отмъкне фибаското злато в бруления от ветровете замък на крал Бермудо в Ескалу.

Стига да можеше.

Високо на склона Джехане отново извиси глас и възкликна на есперански, опитвайки се да вложи в думите си неудържимо желание:

— Нино, кралю мой златен, аз съм Фруела! Изгарям за тебе!

Скрити зад кедрите и боровете, тримата видяха как младият джадитски командир погледна още веднъж нагоре и с решителен жест нахлупи шлема си.

— Това беше — промълви Родриго. Вече не се смееше. — Мисля, че си свърши работата, Джехане.

— Той вика мъжете, които беше пратил насам — също така тихо каза Амар.

— Каква работа съм свършила? — шепнешком попита Джехане. Никой от двамата не беше пожелал да й обясни. Просто я помолиха да се качи с тях на хълма и да се престори, че изнемогва от желание. Тогава това й се стори забавно.

— Успя да ги вбесиш — промърмори Родриго, без да откъсва поглед от долината. Конниците се бяха строили и се насочваха на север. — Нино ди Карера е суетен, но не е глупак. Има съгледвачи и в челото, и на опашката. Ако имаше възможност да помисли спокойно, щеше да постъпи разумно и да се върне. Ти обаче му попречи. Сега той не разсъждава разумно, защото е унижен и кипи от гняв.

— Той е мъртъв — безизразно каза Амар ибн Хайран, който също не откъсваше очи от долината. — Погледнете!

Джехане видя, че джадитите тръгват. До тях достигаха страховитите им, възторжени възгласи, грохотът на копитата. Видът на стегнатия войнствен отряд й се стори страшен. Нино ди Карера начело на отряда си се скри в сянката, след него в клисурата се изгубиха и хората му.

— Много бързат — каза Родриго.

— Прекалено. На завоя на каньона ги чака яма с набучени копия — мрачно откликна Амар.

— И стрели, когато конете изпопадат вътре.

— И още как! Рояци.

— Започна се — каза Родриго.

В същия миг Джехане чу виковете и цвиленето.

Двамата мъже се спогледаха. Джехане разбираше само, че те са планирали всичко това, но още не знаеше каква е целта им. А долу умираха хора.

— Край на първо действие — спокойно заяви Амар. — Трябва и ние да слизаме.

Джехане отмести поглед към Родриго, който беше предложил тя да се престори на кралица Фруела.

— Значи нищо няма да ми обясните, така ли?

— По-късно, Джехане, обещавам ти — каза Родриго. — Сега няма време. Ще трябва и ние да извадим мечовете, а после, опасявам се, ще ни е нужна и лекарска помощ.

— Ето го и Лаин. — Ибн Хайран посочи към другия край на долината. Джехане видя техните хора да се насочват към сянката, където се бяха скрили халонците.

— Как иначе — със самодоволство заяви Родриго. — Той си разбира от работата. За какви ни мислиш?

Амар се засмя и белите му зъби блеснаха.

— За доблестни Конници на Джад. Същите като онези, които колят долу.

— Не съвсем — отказа да приеме предизвикателството Родриго. — Малко по-различни. Ще видиш. Хайде, Джехане. Можеш ли да овладееш страстта си дотолкова, че да слезеш долу?

Тя беше готова да го удари с нещо, но виковете и цвиленето бяха толкова ужасни, че предпочете да последва мълчаливо двамата си спътници.

— Убиваме всеки, който излезе от долината — нареди спокойно Лаин Нунес, след като беше дал заповед да се качат на конете. — Никакви пленници. И двете страни за нас са врагове. При това със сериозно числено превъзходство.

Алвар се стресна от суровото изражение на стария воин. За никого не беше тайна, че Лаин не одобрява този сложен и хитроумен план и го намира за глупав. Но Мазур бен Аврен, сер Родриго и Амар ибн Хайран се надпреварваха в изобретателност, докато замисълът им не се усложни толкова, че стана почти неразбираем, и Алвар отдавна се беше отказал да търси смисъла в него.

Ясно му беше само най-същественото — трябваше да направят така, че един известен разбойнически главатар да научи за фибаското злато. Целта им беше той да се опита да вземе париаса. Цар Бадир беше отлагал плащането на данъка до последно, за да даде възможност на главатаря да действа.

Една нощ от юг пристигна вестоносец и на сутринта Родриго и ибн Хайран изведоха от Рагоса отряд от петдесет валедийци, които потеглиха под студения дъжд без знамена, без отличителни знаци, дори без собствените си коне, а на някакви рагоски кранти. Преминаха като призраци през земите на цар Бадир в източна посока, като двадесет от тях през цялото време обикаляха околността, за да дебнат за въоръжени отряди.

Както можеше да се очаква, Мартин пръв забеляза разбойниците, които се бяха насочили на север. Капитана и ибн Хайран се усмихнаха, а Лаин се намръщи. Оттук нататък вече следяха внимателно движението на бандата чак до долината. Главатарят разполагаше с около осемдесет души.

Халонците, водени от някой си граф Нино ди Карера — име, напълно непознато на Алвар — вече бяха във Фибас, а на югоизток ги чакаха разбойниците. Знаеше се, че ди Карера има стотина души, превъзходно въоръжени и на великолепни коне.

Когато се разбра къде е разположена засадата, Амар ибн Хайран отново се усмихна. Този ден също валеше и капките се стичаха по широките периферии на шапките и във вратовете на хората. Коларските пътища и нивите вече бяха покрити с лепкава зимна кал, в която следите се отпечатваха ясно.

— Емин ха’Назар? Старата лисица! — възкликна ибн Хайран. — Ще ги причака в долината. Наистина ще съжалявам, ако се наложи да го убием.

Алвар не хранеше особени симпатии към господаря Амар ибн Хайран.

Джехане го харесваше, в това не можеше да има никакво съмнение, което усложняваше нещата. Те и без това бяха достатъчно сложни заради идването й на този поход. Алвар се притесняваше за нея — че ще трябва да понася студа и дъжда, да спи в палатка на влажната или замръзнала земя, но тя не казваше нищо, не се оплакваше и яздеше кон изненадващо добре, като се знаеше, че на киндатите това им е забранено. Беше се научила в Батиара. Изглежда, в този град бяха позволени много неща, които другаде бяха строго забранени.

— Каква е тази долина? — обърна се Родриго към ибн Хайран. — Кажи ми всичко, което знаеш за нея.

Двамата се отдалечиха в мъглата и Алвар не можа да чуе нищо повече. Лаин беше наблизо и от изражението на стария войник Алвар донякъде разбра какво го смущава. Младият джадит явно не беше единственият, който се чувстваше пренебрегнат и не знаеше какво да мисли.

Но в крайна сметка неодобрението на Лаин се оказа неоправдано. Въпреки цялата сложност и тайнственост на плана, накрая всичко си дойде на мястото в тази странна, ехтяща долина. Този ден дори грееше слънце, а въздухът беше чист и много студен.

Алвар беше в първата група, която се качи на билото — ибн Хайран беше наредил да оставят конете долу — и заварди южния изход на долината след преминаването на халонците. Трябваше да се престорят на разбойници, част от бандата, устроила засадата на север, и да направят всичко възможно халонците да ги забележат.

Забелязаха ги. Мартин откри двамата съгледвачи достатъчно рано, та да ги убият. Те обаче не искаха да ги убиват. Какъвто и да беше смисълът на този загадъчен план, трябваше да позволят на съгледвачите да ги видят и да се втурнат да докладват на командира си. Това беше някаква неразгадаема главоблъсканица. А за Алвар ставаше още по-трудно от това, че трябваше да слуша гласа на Джехане, която стенеше от желание към златокосия халонски командир. Тази част от плана никак не му хареса, макар повечето му другари да намираха представлението за невероятно смешно.

В мига, в който Лаин Нунес даде заповед всички да се качат на конете — бяха ги докарали веднага след като двамата съгледвачи се скриха, — Алвар вече беше готов да сече наляво и надясно. Докато препускаха на север, внезапно му хрумна, че е тръгнал да убива джадити заради интересите на ашаритите, но не позволи тази мисъл да го разсее. В крайна сметка той беше наемник.

Бронята на Нино беше добра. Една стрела го улучи в гърдите и отскочи, друга одраска незащитения му крак.

И тогава конят му, който препускаше твърде бързо, стъпи на празно и пропадна.

Наниза се на гората щръкнали копия в ямата и изцвили жално. Предсмъртното цвилене на кон е наистина ужасно нещо. Нино ди Карера, пъргав като котка и тласкан от отчаяние, успя да скочи от седлото още докато конят му пропадаше, вкопчи се в стената на ямата и със сетни усилия се измъкна навън. Тъкмо навреме, за да бъде без малко стъпкан от коня на един от хората си, който обикаляше обезумял около смъртоносната яма.

Един ритник в ребрата го просна на замръзналата земя. Видя да се приближава друг ездач и се претърколи с последни сили, по-далеч от барабанящите копита, опитвайки се да си поеме дъх. Ударът му беше изкарал въздуха и ушите му пищяха, но поне крайниците му бяха здрави и невредими. Хъркащ, полузадушен, той все пак успя да се надигне. Мечът му бе останал в ямата, но наблизо лежеше мъртъв войник със стрела в гърлото. Нино грабна меча му, пренебрегвайки болката в гърдите, и се огледа кого да убие.

Кандидати не липсваха. По склоновете от двете страни на дефилето се свличаха разбойниците. Поне тридесет души от хората на Нино бяха повалени, убити или осакатени в ямата. Ала оцелелите Конници съвсем не бяха малко и имаха насреща си не хора, а ашаритски бандити, паплач, псета, храна за кучетата.

Нино нададе вик, който вля бодрост в редиците на хората му. Огледа се за Едрике и го видя да се сражава с трима души едновременно, опитвайки се да маневрира с коня си в тясното пространство. В този миг един от разбойниците се сниши, мушна се под коня и разпори корема му с меча си. Селяндурски начин за водене на битка — да колиш животните! Обаче свърши работа. Конят се изправи на задните си крака, цвилейки от болка, а разбойникът бързо се измъкна.

Нино видя как помощникът му се плъзна от седлото и се втурна да му помогне. Вторият разбойник, който чакаше Едрике да падне, така и не разбра кой го уби. Тласкан от безумна ярост, Нино замахна с меча си и с един удар му отряза главата — тя тупна на тревата и се търколи като топка. Бликналата от обезглавеното тяло кръв опръска всичко наоколо.

Нино нададе тържествуващ рев. Едрике скочи и застанаха рамо до рамо — двама свети войници на Джад срещу пълчища неверници.

Докато размахваше меча, за да си проправи път, Нино внезапно си спомни мисълта, която му се беше мярнала и изчезнала за миг.

Дори сред задъхания, потен хаос на битката тази мисъл го смрази: онези, които хората му бяха видели на южния край на долината, не можеха да са в съюз с разбойниците, направили засадата. Това беше повече от очевидно. Къде му беше умът? Никой не поставяше такива смъртоносни капани, разделяйки силите си.

Той се опитваше усилено да мисли, да проумее смисъла на случващото се, но битката беше ръкопашна, в нея вече вземаха участие не само мечовете, а и юмруците, лактите и ножовете. Нямаше време да обмисли всичко. Но сега поне стрелите им бяха спестени. Разбойниците вече не можеха да стрелят, защото рискуваха да наранят собствените си хора.

Мулетата! Нино внезапно си спомни за златото. Не успееха ли да го запазят, всичко останало губеше смисъл. Той стовари бронираната си ръка в лицето на един от бандитите и чу как костите му изпращяха. Затишието, настъпило за миг, му позволи да се огледа. Няколко от хората му бяха обкръжили сандъците. Две от мулетата лежаха на земята — онези страхливци продължаваха да убиват животните.

— Натам! — извика той на Едрике. — Опитай се да си пробиеш път!

Едрике кимна и се обърна — и миг по-късно се строполи. Един от разбойниците изтегли окървавения си меч от тялото му.

На мястото, където току-що беше помощникът му — храбър, самоуверен, кипящ от живот мъж — сега стоеше призрак.

Мъжът, убил Едрике, беше поне шестдесетгодишен. Як като бик, мускулест, широкоплещест, с широко чело и огромна грозна глава — и целият покрит с кръв: от плешивото теме и дългата разчорлена бяла брада, до долнището на кожената ризница. С пламнали от бойна стръв очи, мъжът насочи окървавения си меч към Нино.

— Предай се или ще умреш! — изрева той на завален есперански. — Ако се подчиниш, можеш да се откупиш!

Нино погледна групичката, обкръжила мулетата. Много от хората му вече бяха мъртви, но падналите пред тях врагове бяха още повече, а неговите войници бяха най-добрите в Халоня. Старецът се опитваше да го сплаши, вземаше го за страхливец и глупак.

— Джад да те порази! — дрезгаво изкрещя Нино и яростно се хвърли срещу противника си. Силата на удара му накара стареца да отстъпи. От лявата страна на Нино изскочи друг разбойник, но ударът му беше насочен прекалено високо. Нино приклекна, майсторски отблъсна нападението и сам премина в атака. Усети как острието потъна в жива плът. Изпълни го огненоалено ликуване. Жертвата му изгъргори и се свлече на заскрежената земя.

Белобрадият разбойник за миг се вцепени и Нино използва колебанието му да се втурне право срещу него. Старецът бързо се отдръпна и го остави да профучи край него натам, където оцелелите му хора яростно бранеха златото. Нино стигна до тях и беше посрещнат с възторжени възгласи. Със свирепо ръмжене той се обърна към врага, за да продължи битката.

Да се предаде? На тези?! Кралят му да го откупва от ашаритските бандити, след като е изгубил златото? Имаше и по-лоши неща от смъртта, много по-лоши.

„Това не е войната, за която мечтаех“ — мислеше си Алвар.

Спомняше си имението, детството си на единствен син на бивш войник. Момче, което не се разделяше с дървения меч дори вечер, когато си лягаше. Славни и героични видения танцуваха пред очите му, когато се вглеждаше в звездния мрак вечер. Това беше много отдавна.

Сега стояха в бледата слънчева светлина в северния край на долината и чакаха.

Лаин Нунес беше наредил да убиват всеки, който излезе от долината. Досега бяха излезли само двама, вкопчени един в друг, пръхтящи и ръмжащи като животни.

Двубоят им ги беше извел от дефилето, докато се търкаляха по земята и всеки протягаше пръсти към очите на другия. Лудус и Мартин, точни и умели както винаги, се приближиха с конете си и бързо ги довършиха със стрели. Двете тела останаха да лежат, все още вкопчени, на заледената трева.

В онова, което правеха, нямаше нищо героично и дори що-годе опасно. Даже нахлуването им в горящата Орвила миналото лято много повече приличаше на истинска война. Тук просто стояха и чакаха, докато други мъже се избиваха в мрака под тях.

Чу тропот на копита и хвърли бърз поглед през рамо. Капитана, Джехане и ибн Хайран. Помисли си, че Джехане изглежда развълнувана. Двамата мъже бяха спокойни и съсредоточени. Никой дори не погледна към двамата мъртъвци на тревата, а се упътиха към Лаин Нунес.

— Как върви? — попита Родриго.

Лаин по навик плю преди да отговори.

— Избиват се взаимно в наша полза, ако за това питаш.

Амар ибн Хайран се усмихна на сопнатия му тон, а Родриго го погледна безизразно.

— Знаеш за какво е всичко това. Имали сме славни битки и ще имаме още, но тук се опитваме да постигнем нещо друго.

Лаин отвори уста да отговори, но размисли и премълча. Изражението на Капитана ни най-малко не предразполагаше към спорове.

Родриго се обърна към Мартин и нареди:

— Хвърли един поглед. Искам да знам колко са. Не бива халонците да спечелят, но ако се стигне дотам, ще трябва да се намесим.

— Той вече беше там — кисело подметна Лаин. — Знам какво правя. Останали са по трийсетина души от двете страни. Разбойниците скоро ще клекнат.

— Значи ще трябва да се намесим.

— Халонците са много добри, точно както се очакваше — обади се ибн Хайран и хвърли поглед към Лаин. — Изглежда, в крайна сметка ще си получите битката.

Джехане изглеждаше все така притеснена. Трудно можеше да се свърже това изражение със страстните вопли, които доскоро беше надавала сред дърветата.

— Заповедите ви, Капитане? — попита Лаин с възможно най-официалния си тон.

За пръв път Родриго Белмонте изглеждаше недоволен, сякаш се беше надявал да чуе съвсем друго за развоя на битката в дефилето, но само вдигна рамене и извади меча си.

— Нямаме избор, колкото и да не ни харесва. Ако Карера се измъкне, само ще си изгубим времето.

После извиси глас така, че да го чуят петдесетте мъже:

— Включваме се. На страната на разбойниците. Нито един халонец не бива да се измъкне от дефилето. Никакви откупи. Видят ли ни, не ни остава избор. Един от тях да стигне до Ескалу, всичко губи смисъл, дори нещо по-лошо. А ако имате някакви колебания, спомнете си какво правеха те в Кабрис по време на Войната на тримата крале!

Алвар си спомняше, както и всички във Валедо. Тогава беше хлапе, което гледаше объркано ридаещия си баща след получаването на вестта. Крал Бермудо беше обсадил Кабрис, беше обещал милост на онези, които се предадат, и накрая беше изклал всички валедийски войници под бялото знаме. Ашаритите не бяха единствените, способни на варварщина.

И все пак това не беше войната, която си бе представял. Алвар отново погледна Джехане. Тя се извърна, но не от ужас, както си помисли отначало, а за да даде знак на някого зад редиците на мъжете. Велас, спокоен и съсредоточен както винаги, се приближи с лекарските й инструменти. Алвар се засрами — тя не реагираше емоционално, като жена, а се държеше като лекар на отряда, който се готвеше да влезе в бой. И той трябваше да направи същото. Никой не беше твърдял, че животът на войника трябва непременно да се покрива с детските му мечти.

Алвар извади меча си и видя и останалите да изтеглят своите. Някои от тях направиха знака на слънцето на гърдите си и зашепнаха войнишката молитва: „Джад, който ни пращаш светлина, направи така, че тя да не помръква!“ Стрелците нагласиха стрелите и зачакаха.

Родриго се обърна и кимна одобрително. Вдигна ръка и всички препуснаха към дефилето.

Нино ди Карера знаеше, че печели битката. Идва един миг, в който всеки усеща как ритъмът на боя се променя, и сега беше точно така. Разбойниците трябваше да се справят с тях бързо, още в настъпилия в началото хаос. Ала след ямата и градушката от стрели оцелелите се окопитиха и силите се изравниха. Това можеше да свърши само по един начин — беше въпрос единствено на време разбойниците да се пречупят и да побегнат. И докато се сражаваше рамо до рамо със своите войници около сандъците със злато, Нино вече премисляше следващата си стъпка.

Би било приятно да преследва тази тълпа, да изгори живи оцелелите като отплата за смъртта на толкова доблестни мъже и чистокръвни коне. И жената също, стига да успееха да я открият в хълмовете. Една клада би била много подходящ отговор на всичко, което се бе случило тази сутрин.

От друга страна, едва ли щеше да се измъкне от това гадно място с повече от двадесет души, с които после трябваше да прекоси враждебните земи, охранявайки златото. Бъдещето на Халоня. Не можеше да си позволи да изгуби повече хора.

Стигнеха ли таграта, никаква опасност не би могла да застраши двадесет въоръжени конници. Време за отмъщение имаше — години напред. Нино беше млад, но добре разбираше какво означава да съхранят този първи париас.

Сега той и неговият малък отряд полагаха началото. След тях щяха да дойдат други, да се връщат година след година. Вълната щеше да залее цял Ал-Расан, чак до проливите на юг.

Но най-напред им предстоеше да се справят с бандитите в тази клисура. И вече трябваше да са го направили.

До него някой се строполи със стон. Нино се обърна светкавично и заби меча си в корема на човека, който току-що беше убил един от неговите войници. Бандитът изкрещя, очите му се изцъклиха. Нино завъртя меча, преди да го изтегли. Човекът притисна с ръце мокрите си хлъзгави вътрешности, които тръгнаха да се изсипват от корема му.

Нино още не беше спрял да се смее, когато видя петдесетте конници да се спускат в дефилето.

Първият изумен поглед го увери, че са джадити, но после — чудно нещо! — видя, че конете им са дребни и невзрачни, явно местна порода. И в същия миг с отчаяние разбра, че те не са дошли да им помогнат, а да убиват.

Видя изображението на орел върху старомодния шлем на водача им и догадката го смрази.

Познаваше тази емблема. Всеки войник в Еспераня беше чувал за този шлем и за човека, който го носи. Умът на Нино отказваше да приеме очевидната истина. Връхлетя го ужасното чувство за несправедливостта на случващото се. Вдигна меча си и зачака мъжа с орела на шлема, който се насочи право към него. Първият му яростен удар беше към гърдите на противника, но той с лекота го отблъсна. В същия миг Нино видя дългото блестящо острие да се спуска над него гибелно и неотвратимо. Носле мракът го погълна.

Айдар, който се сражаваше редом с баща си, събираше кураж да предложи отстъпление.

Никога досега баща му не се беше заинатявал така, когато битката явно вървеше на зле. Бяха си извоювали име, богатство, имаха своята крепост Арбастро — и всичко това, защото знаеха кога да се бият и кога да отстъпят. А сега моментът беше точно такъв.

Раната на брат му беше причината. Абир умираше на коравата земя до тях и баща му беше обезумял от мъка. Един от хората им беше коленичил до Абир и държеше главата му, други двама се бяха изправили пред него, за да го защитят, ако някой от проклетите джадити се промъкнеше през пръстена.

До него баща му беше страховит. Връхлиташе яростно върху врага, явно изгубил представа за обстоятелствата, без да си дава сметка, че повече от половината им хора са мъртви. Бяха останали трийсетина души, колкото бяха и джадитските мършояди. Този безумен сблъсък лице в лице ги обричаше на гибел.

Трябваше да се спасяват, иначе щяха да паднат до един в тази клисура. Видя как баща му яростно се нахвърля върху изправилия се насреща му джадит и стоварва удар след удар върху вдигнатия му щит. Джадитът бавно отстъпваше, но ръката му с щита не трепваше. Точно до баща му се сражаваше джадитският капитан, онзи с жълтата коса, и в този миг още един от хората им падна, сразен от мощния му удар. Всички щяха да загинат тук.

Тъкмо тогава ги връхлетя втората джадитска вълна и тропотът на конете им прокънтя като буря в дефилето.

Айдар се обърна ужасен. „Вече е късно!“ — мина му през ума и внезапно в съзнанието му се мярна с изумителна яснота образът на бледата чернокоса девица, дошла за душата му, протягаща дългите си нокти към сърцето му. И само секунда по-късно осъзна, че не разбира нищо от онова, което ставаше този ден.

Водачът на тази нова джадитска вълна премина като вихър през редиците на разбойниците и се насочи право към жълтокосия мъж, който не преставате да размахва тежкия си меч. Надигна се на седлото, отрази яростната му атака, спря рязко коня си и с неподражаема ловкост нанесе удар, който прати жълтокосия в небитието.

Айдар изведнъж разбра, че стои със зяпнала уста, и побърза да я затвори. Отчаяно потърси с поглед окървавената фигура на баща си и го видя да стои сред хаоса от нови коне и умиращи мъже с отпуснат меч, а в очите му се беше върнала ясната, трезва мисъл.

— Използваха ни — тихо каза той. — Това е старческо слабоумие. Прекалено стар съм за водач. Трябваше да умра преди да дочакам този ден.

И съвсем неочаквано прибра меча си в ножницата и се отдръпна, видимо безразличен към битката, а в това време новите джадити убиваха първите без милост и колебание, макар че мъжете бяха захвърлили мечовете и викаха за милост, обещавайки откуп.

Никой не беше пощаден. Айдар, застанал заедно с баща си до умиращия си брат, мълчаливо наблюдаваше битката.

Мъжете, дошли на юг за златото на ашаритите, безразсъдно бяха влезли в капана и след това бяха оцелели благодарение на куража и изкуството си. А сега и последният от тях лежеше мъртъв в тъмната клисура.

Всичко утихна, чуваха се само стоновете на ранените разбойници. Новодошлите бяха застреляли ранените животни и това беше причината оглушителният шум да секне. Оцелелите коне бяха събрани на едно място и Айдар ги загледа с възхищение. Бяха великолепни жребци, в Ал-Расан нямаше такива, които да се сравнят с тях.

Айдар заедно с баща си и останалите хвърли оръжието, както им беше наредено. Нямаше смисъл да се съпротивляват. Бяха останали едва двайсетина души, изтощени, повечето ранени, без път за бягство под зоркия поглед на петдесет въоръжени конници. Недалеч, с пъхнат под главата чул, лежеше и дишаше накъсано Абир — опитваше се да превъзмогне болката. Раната в бедрото му беше много дълбока и въпреки стегнатата превръзка продължаваше да кърви. Айдар беше виждал такива рани. Брат му щеше да умре. Това размътваше разсъдъка му, пречеше му да мисли трезво. Внезапно си спомни видението, което му се беше явило, когато конниците нахлуха в клисурата: смъртта в образа на жена, опитваща се да сграбчи в ноктите си живота му.

Оказа се, че не неговия живот. Той коленичи до брат си и докосна бузата му. Не можеше да каже нищо. Абир го погледна, вдигна ръка и докосна пръстите му. В очите му се четеше страх. Айдар преглътна. Не биваше да плаче — още бяха на бойното поле. Стисна ръката на брат си и се изправи, направи няколко крачки и застана до баща си. Окървавената глава на стареца беше вдигната високо, раменете му бяха изправени, погледът му беше прикован в конниците.

Тариф ибн Хасан от Арбастро беше заловен — след повече от четиридесет години.

Разбойникът, който беше повече от цар — и който можеше да се нарече лъв с повече право от пълчищата претенденти с царска кръв след падането на Силвенес.

Вцепенението на Айдар се дължеше отчасти и на това. Тази клисура бележеше края на техния свят. Още една легенда, която щеше да се прибави към останалите и да разнася мрачната слава на долината. Лицето на баща му беше безизразно. Повече от три десетилетия множество халифи, а после и половин дузина царе се бяха клели, че ще му отрежат пръстите на ръцете и краката един по един, преди да му позволят да умре.

Водачите на новия отряд го гледаха от конете си. Видът им беше невъзмутим, сякаш не се беше случило нищо особено. Мечовете им бяха в ножниците. Единият беше ашарит, а другият — както и всичките им войници — джадит. Вторият носеше старомоден шлем с бронзов орел на обръча. И двамата бяха непознати на Айдар.

Баща му не ги изчака да заговорят, а каза:

— Вие сте рагоски наемници. Мазур Киндата е замислил всичко.

Двамата мъже се спогледаха и Айдар като че забеляза насмешка в тези разменени погледи. Беше твърде опустошен, за да се ядоса. Брат му умираше. Цялото тяло го болеше, а главата му бучеше от внезапната тишина. Ала истинската болка беше в сърцето му.

Ашаритът заговори с тона и маниера на царедворец:

— Чувството за собствено достойнство изисква да признаем, че заслугата донякъде е наша, но в основното сте прав — наистина сме от Рагоса.

— Направили сте така, че да разберем за париаса. И да тръгнем на север. — Гласът на Тариф беше безизразен. Айдар примигна.

— И това е вярно.

— А жената на хълма? — внезапно попита Айдар. — От вашите ли е?

Баща му го погледна, но не каза нищо.

— Да, тя пътува с нас — отвърна мъжът с красивото лице и бисерната обица на ухото. — Нашата лекарка. Тя също е киндатка. Не може да им се отрече, че са умни, нали?

— Това не са го измислили те — намръщи се Айдар.

— Не, тази част от плана беше наша — намеси се джадитът. — Помислих си, че няма да е зле да отвлечем вниманието на ди Карера. Бях чувал някои слухове от Ескалу.

Айдар започваше да разбира.

— И ги пратихте срещу нас! Те са мислели, че сте от нашите, иначе никога нямаше да влязат в капана! Бяха пратили съгледвачи, аз ги видях с очите си. Знаели са, че сме тук!

— Точно така. Вие бяхте устроили засадата много умело, но ди Карера беше добър войник. Те смятаха да се върнат назад и да заобиколят долината, но не го направиха заради нас. Ние им дадохме възможност да сбъркат.

— И от нас се очакваше да ги изтребим вместо вас, нали? — В гласа на Тариф се прокрадна горчивина. — Прощавайте, че не успяхме.

Ашаритът се усмихна и поклати глава.

— Трудно може да се нарече неуспех. Те бяха добре обучени и въоръжени. Вие влязохте в ръкопашен бой с тях. Би трябвало да разберете от самото начало, че няма да ги победите.

Никой не отговори.

— Кои сте вие? — попита Тариф, вперил поглед в двамата мъже.

— Простете ми — каза ашаритът и слезе от коня си. — За мене е чест най-сетне да ви срещна. Славата на Тариф ибн Хасан се носи из целия полуостров, откакто се помня. Името ви е символ на кураж и дързост. Аз съм Амар ибн Хайран, някога от Картада, а сега слуга на царя на Рагоса.

И се поклони.

Айдар отново зяпна от изненада. Това… това беше мъжът, убил последния халиф? И Алмалик от Картада?

— Разбирам — тихо продума баща му. — Това обяснява някои неща. А знаете ли, че в селата около Арбастро заради вас загинаха някои от нашите хора?

— Докато Алмалик ме търсеше ли? Чух за това. Моля за прошка, макар че сигурно ще се съгласите с мене, че по това време вече не можех да влияя на царя на Картада.

— И затова го убихте. Разбира се. А мога ли да знам името на мъжа с вас, който предвожда тези хора?

Другарят му не беше слязъл от коня си. Беше свалил шлема и го държеше под мишница, гъстата му кестенява коса беше разчорлена.

— Родриго Белмонте от Валедо — каза той.

Айдар усети, че земята под краката му се залюлява.

Името на този човек от години беше в устата на всички ваджии, които призоваваха вярващите да го проклинат в храмовете. Наричаха го Бича на Ал-Расан. А ако това бяха хората му…

— Да, това обяснява и други неща — мрачно каза баща му. Въпреки кръвта, която го покриваше от главата до петите, в цялата му осанка имаше някакво достойнство и хладно самообладание. — И единият би бил достатъчен. Но щом е трябвало накрая да претърпя поражение и да загина, поне ми остава утехата, че са го направили двамата най-добри мъже в земите на ашаритите и джадитите.

— И никой от двамата не би могъл да твърди, че е по-добър от вас.

Този ибн Хайран го биваше да говори. Айдар си спомни, че картадиецът освен всичко останало е и поет.

— Няма да ви убиваме — намеси се Родриго Белмонте. — Освен ако не настоявате.

— Ни най-малко — изръмжа Тариф. — Аз съм стар и немощен, но животът още не ми е омръзнал. Омръзнаха ми загадките. Щом няма да ни убивате, кажете какво искате от нас.

Каза го с повелителен тон.

Айдар никога не беше разбирал напълно баща си. Знаеше, че неговата сурова сила е нещо, което той никога няма да притежава в същата степен, и отдавна беше спрял да опитва. Само го следваше — с любов, със страх, често с благоговение. Нито той, нито Абир се осмеляваха да заговорят за това какво ще стане, когато баща им вече няма да го има. Това беше немислимо. Отвъд тази мисъл лежеше безбрежна пустота. Бледата тъмнокоса жена с дългите нокти.

Двамата наемници се спогледаха и се разбраха.

— Искаме да вземете едно от мулетата със злато и да си идете у дома — каза Родриго Белмонте. — В замяна на това, че ви подаряваме живота и златото, искаме да направите всичко възможно целият свят да разбере как дръзко сте причакали халонския отряд и сте го избили до крак, а цялото злато от париаса сте закарали в Арбастро.

Айдар отново примигна недоумяващо. Баща му се изсмя на глас.

— Великолепно! А тази част от плана на кого принадлежи?

Двамата мъже отново се спогледаха.

— Тази част — малко кисело каза ибн Хайран — за мое голямо съжаление е рожба на изобретателността на Мазур бен Аврен. Иска ми се аз да я бях измислил. И сигурно щях да го направя, ако имах време.

Капитана от Валедо се изсмя.

— Не се и съмнявам — сухо се съгласи Тариф ибн Хасан. — Значи затова ги избихте всичките?

— Трябваше — каза Родриго Белмонте. Веселостта му беше изчезнала. — След като видяха отряда ми, ако някой от хората на ди Карера оцелееше и се върнеше у дома, всичко щеше да пропадне. Щяха да разберат, че сме върнали златото в Рагоса.

— Уви, отново трябва да ви искам прошка — промълви Тариф. — На нас се падаше да ги избием вместо вас, а ние се провалихме с гръм и трясък. А какво щеше да стане, ако ги бяхме пленили?

— Щяхме да ги убием — каза Амар ибн Хайран. — Потресен ли сте, ибн Хасан? Да не би да се ръководите от законите на честта като едновремешните рицари? Или Арбастро е построен с пари, по които няма кръв?

Тонът му за пръв път беше остър.

„Тази работа не му харесва — помисли Айдар. — Може да си дава вид, че не е така, но не му харесва.“

Баща му изглеждаше удовлетворен, неизвестно от какво. Държането му се беше променило.

— Бил съм разбойник през по-голямата част от живота си и за главата ми дават награда. Знаете какъв е отговорът на това, което ме попитахте. — По устните му се плъзна познатата усмивка, която придаваше на изражението му нещо вълче. — Нямам нищо против да взема златото и да се окича със славата за това успешно нападение. Но от друга страна, може пък да ми хрумне да кажа истината…

Амар ибн Хайран се усмихна, но тази усмивка не обещаваше нищо добро.

— Защо хората все се опитват да ме поставят в трудно положение? — Той поклати глава със съжаление. — Надявах се, че бащината загриженост за синовете ви в Рагоса ще надделее над желанието да ни създадете проблеми.

Айдар направи крачка напред, но баща му протегна ръка и го задържа, без дори да погледне към него.

— Казвате на човек, чието дете умира, че ще му отнемете и другия син?

— Той няма да умре. Вие знаете ли изобщо какво е това лекарска помощ? — чу се женски глас.

Айдар рязко се обърна. До Абир беше коленичила някаква жена. Беше чул, че имат жена-лекар. До нея стоеше слуга, който държеше инструментите й върху парче плат. Айдар дори не беше забелязал кога е минала покрай него, толкова съсредоточен беше върху разговора. Тя се оказа неочаквано млада и миловидна за киндатка. Движенията й обаче бяха спокойни и точни.

— Сигурно ще успея да спася живота му — продължи жената, обръщайки се към баща му, — но се боя, че това ще му струва крака. Трябва да го отрежа над раната и колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да знам времето и мястото на раждането му, за да съм сигурна, че моментът е подходящ за хирургическа намеса. Знаете ли ги?

— Аз ги знам — чу се да казва Айдар.

Баща му продължаваше да гледа жената.

— Добре. Кажете ги на помощника ми. Ще направя за брат ви всичко, което условията позволяват, и ще се радвам да остане под моите грижи, когато се върнем в Рагоса. С малко повече късмет и желание може би още напролет ще може да ходи с бастун. — Очите й бяха невероятно сини и съвсем спокойни. — Сигурна съм също, че присъствието на брат му ще спомогне за бързото му възстановяване.

Айдар гледаше баща си. По лицето му преминаха последователно облекчение, ярост и най-сетне разбиране за положението, в което се намира. Не можеше да излезе срещу тези хора, оставаше му единствено да се примири — роля, която никога през живота си не беше играл с особен успех.

Все пак успя да се усмихне с вълчата си усмивка, обърна се към двамата мъже и каза:

— Помогнете на стареца да проумее нещата. Заслужаваше ли си да се разработват такива хитроумни планове заради няколко месеца отсрочка? Знаете, че крал Бермудо отново ще прати войници във Фибас напролет и ще поиска париаса, може би двойно по-голям?

— Разбира се, че ще го направи — отвърна ибн Хайран, — Но тези няколко месеца са важни и може да се намери по-добро приложение на парите от това да служат за въоръжаване на халонците. Може следващия път, когато дойдат, Фибас да им откаже данъка.

— Аха… — пророни замислено Тариф и прокара окървавена ръка през брадата си, оставяйки още по-ясни следи. — Вече ми е ясно. Духът на Ашар най-сетне ми помогна да прогледна. — Той се поклони насмешливо. — Най-смирено благодаря, че ми дадохте възможност да се включа със скромните си сили в това велико начинание. Разбира се, че следващите няколко месеца са важни. И че златото ви е нужно. През пролетта ще тръгнете към Картада.

— Браво! — одобрително възкликна ибн Хайран. — Искате ли да дойдете с нас?

Малко по-късно в огряната от слънцето част на долината Джехане бет Исхак се приготви да ампутира десния крак на Абир ибн Тариф с помощта на Велас, Мартин и Лудус и на солидна доза от най-силното сънотворно на баща си.

И по-рано беше ампутирала, но никога на открито. Естествено не им го каза. Сер Резони я учеше: „Остави ги да си мислят, че всеки ден се занимаваш само с това.“

Братът на ранения се суетеше безпомощно наоколо и молеше и той да помага. Тя потърси по-меки думи да го отпрати, но в този миг се появи Алвар де Пелино с отворена манерка.

— Ще се обидиш ли, ако ти предложа да пийнеш? — обърна се той към пребледнелия разбойник.

Младежът го погледна с благодарност и Алвар го поведе към лагера. Там бащата, ибн Хасан, разговаряше с Родриго и Амар и от време на време хвърляше тревожни погледи към нея. Джехане се опита да не мисли за това.

Ампутацията в полеви условия рядко беше успешна. От друга страна, повечето военни лекари нямаха ясна представа какво точно правят. Родриго го знаеше много добре. Точно затова беше тук тя, а не някой друг. Това беше и причината за нервността й. Трябваше да се помоли на двете луни и на бога първият й поход с този отряд да мине по-леко. И не само за това.

Но каквото и да си мислеше, по лицето й не можеше да се прочете нищо. Тя отново провери инструментите ся. Бяха чисти, а Велас ги беше подредил грижливо върху една кърпа на зелената трева. Джехане беше надникнала в календара си. Този ден луните хармонираха с рождените данни на пациента. Само ако положението им се беше оказало съвсем неблагоприятно, щеше да отложи операцията.

Виното за дезинфекция на раната беше приготвено, желязото за обгаряне беше в огъня, нажежено до червено. Пациентът беше упоен от лекарствата, които му беше дал Велас. Мак, мандрагора и бучиниш. Тя хвана ръката му и я ощипа с все сила. Мъжът не реагира. По очите му заключи, че е време да започва. Двамата мъже, свикнали да помагат при полеви операции, го държаха здраво. Велас, от когото Джехане нямаше тайни, я погледна окуражително и й подаде триона.

Нямаше никаква причина да отлага повече.

— Дръжте го здраво — каза тя и започна да реже.

Глава 11

— Къде е сега татко?

Фернан Белмонте, който задаваше този въпрос, се беше излегнал на сеното — в обора. По-голямата част от тялото му беше заровена на топло, подаваха се само лицето и рошавата тъмна коса.

Свещеникът Иберо, който с голяма неохота се беше съгласил сутрешният урок на близнаците да се проведе тук — трябваше да признае, че в обора, при кравите, е по-топло — отвори уста да каже нещо, но размисли и погледна другото момче.

Диего се беше скрил целият в сеното — то се надигаше и спускаше, докато момчето дишаше.

— Какво значение има?

Гласът му прозвуча някак безплътно. „Послание от света на сенките“ — помисли си Иберо и бързо направи слънчевия знак на гърдите си, като се укори за тези глупави мисли.

— Всъщност няма значение — отвърна Фернан. — Попитах просто от любопитство.

— Лошо дете! Знаеш какво казва Иберо за любопитството — обади се назидателно Диего от сламата.

Брат му се огледа какво да метне по него. Иберо, който беше свикнал с това, го усмири с поглед.

— А на него кой му позволява да е груб? — жално каза Фернан. — Той използва авторитета ти, за да се държи грубо с по-големия си брат. Ще му позволиш ли? Това не те ли прави негов съучастник?

— Кое му е грубото? — попита Диего, без да се показва от сеното. — Трябва ли да отговарям на всеки въпрос, който изникне в празната му глава, Иберо?

Дребничкият свещеник въздъхна. Беше му все по-трудно да държи двамата си питомци в подчинение. Те бяха не само немирни и често нагли, но и изключително интелигентни.

— Според мене — благоразумно пренебрегна въпросите им той — тази размяна на любезности означава, че почивката е свършила. Ще се върнем ли към мерките и теглилките?

Фернан направи страдалческа гримаса, сякаш се задушаваше, и в знак на протест се зарови в сеното. Иберо го хвана за глезена и го изви. Фернан изпищя и се показа.

— Мерките и теглилките — повтори свещеникът. — Ако не се държите прилично, слизаме долу и казваме на майка ви какво става, когато изпълнявам молбите ви.

Фернан бързо се изправи. Някои заплахи все още имаха въздействие. От време на време.

— Той е някъде на изток от Рагоса — каза Диего. — И се бият.

Иберо и Фернан се спогледаха. Въпросът за мерките и теглилките временно беше забравен.

— Какво значи „някъде“? — попита Фернан. — Бъди по-точен.

— Близо до някакъв град на изток. Има и долина.

Фернан погледна Иберо за помощ. Сеното от другата страна на духовника се размърда и Диего се показа и започна да изтръсква косата и врата си.

Иберо беше учител и не успя да се сдържи.

— Е, това все пак е някаква насока. Кой град е на изток от Рагоса? И двамата трябва да знаете.

Братята се спогледаха.

— Рониза?

— Тя е на юг — поклати глава Иберо. — А на коя река е?

— На Лариос. Стига, Иберо, това е важно!

Когато станеше дума за военни дела, Фернан се държеше като възрастен. Но Иберо нямаше намерение да се предава.

— Разбира се, че е важно! Кой пълководец ще разчита на духовника си да му помага в географията? Баща ви знае името, площта и релефа на всяко селище на полуострова и околността му.

— Това е Фибас — обади се Диего. — Под прохода към Фериерес. Само че тази долина не я знам. На северозапад от града е.

После замълча и се загледа в една точка. Другите двама чакаха.

— Татко уби някого — продължи Диего. — Мисля, че битката свършва.

Иберо преглътна. Не му беше лесно с това дете. Той се вгледа в Диего. Момчето изглеждаше спокойно, може би малко разсеяно, но по нищо не личеше, че вижда събития на невъобразимо разстояние. Иберо обаче не се съмняваше — след толкова много доказателства, — че Диего казва истината.

— Хващам се на бас, че това е свързано с Халоня! — възкликна Фернан. — Те са пратили отряд за париаса, помните ли?

— Баща ти не би нападнал други джадити, за да угоди на неверниците — възрази Иберо.

— Как пък не! Той е наемник и Рагоса му плаща. Ако не си забравил, единственото обещание, което е поел, е да не тръгва срещу Валедо.

Фернан ги изгледа победоносно.

Задачата на Иберо като учител, опекун и духовен наставник на момчетата беше да контролира и да насочва енергията на момчетата. Той се вгледа в двамата си питомци — единият пламнал от нетърпение, другият малко разсеян, като че не от този свят — и за кой ли път се предаде.

— Виждам, че на вас двамата не може да се разчита тази сутрин — печално поклати глава той. — Добре, свободни сте.

Фернан нададе радостен възглас — отново беше дете, а не бъдещ пълководец. Диего бързо се изправи. Знаеше, че Иберо може да промени решението си.

— Но имам едно условие — строго каза свещеникът. — Следобед да постоите над картите в библиотеката. Утре сутрин ще искам да ми кажете имената и разположението на градовете в Ал-Расан — и големите, и малките. Това е важно. Искам да ги знаете. Вие сте наследници на баща си и негова гордост.

— Дадено! — каза Фернан. Диего само се ухили.

— Бягайте тогава.

Иберо загледа как двете момчета бързо се смъкват по стълбата, и неволно се усмихна. Бяха добри деца.

А той самият беше дълбоко вярващ и загрижен за вярата.

Знаеше — пък и кой във Валедо не беше чул вече? — че тази пролет от Батиара започва свещена война срещу неверниците. Беше разбрал, че в Естерен на краля и кралицата гостува един от висшите духовници на Фериерес, дошъл да проповядва за война на трите есперански кралства срещу Ал-Расан. Новото завоюване. Наистина ли щяха да го дочакат, след толкова столетия?

Това беше война, която всеки вярващ човек на полуострова би трябвало да подкрепи с цялото си същество. А слугите на Джад? Нима това не се отнасяше за тях в още по-голяма степен?

Седнал сам в сеното над главите на кравите, които час по час кротко промучаваха, Иберо, свещеникът на имението Белмонте, поведе тежка борба със себе си. Беше прекарал повече от половината си живот с това семейство. Обичаше ги всичките с неистова, непоколебима любов.

Ала с цялото си сърце обичаше и своя бог и се боеше от него.

Дълго стоя така замислен, но когато най-сетне слезе по стълбата, лицето му беше спокойно и решително.

Отиде право в стаята си до параклиса, извади пергамент, мастило и перо и почна да пише писмо до негово преподобие Жеро де Шервал в Естерен, в което споделяше някои необикновени обстоятелства и виждането си за тях.

— Когато спя, все едно имам два крака — каза Абир ибн Тариф. — Насън слагам ръка на коляното си и се събуждам, защото го няма.

Не се оплакваше, просто докладваше. Не беше от хората, които се оплакват. Джехане, която сменяше превръзката му, кимна.

— Казах ти, че може да стане така. Усещаш ли сърбеж или болка, все едно че имаш крак?

— Точно това усещам — отвърна Абир и добави твърдо:

— Е, болката не е чак толкова силна.

Тя се усмихна и се обърна към брат му, който винаги присъстваше на прегледите:

— Това може да го каже само смел човек.

Абир изглеждаше доволен. Тя ги харесваше и двамата — синовете на разбойническия главатар, взети за заложници в Рагоса до края на зимата. Не бяха толкова свирепи, колкото си бе мислила.

Айдар, който се беше привързал към нея, й разказваше истории за живота в Арбастро и за смелостта и хитростта на баща им. Джехане беше добра слушателка и понякога чуваше повече от онова, което разказвачът искаше да сподели. Лекарите умеят да слушат.

И преди се беше замисляла за цената, която плащат синовете на великите мъже. Тази зима, с Айдар и Абир, тя отново за кой ли път си задаваше същите въпроси. Можеха ли такива деца да се измъкнат от сянката на знаменитите си бащи и да се превърнат в мъже? Мислеше си за Алмалик Втори от Картада, сина на Лъва; за тримата синове на Санчо Дебелия от Еспераня; за двете момчета на Родриго Белмонте.

Чудеше се дали и дъщерите са изправени пред същото предизвикателство. И реши, че не е същото. Тя не се опитваше да се състезава с баща си, а да бъде достойна за неговите усилия и за примера му. Да заслужи стъкленицата, която носеше като наследница на неговото славно име.

Беше приключила с превръзката. Раната зарастваше добре и Джехане беше доволна и дори малко горда. Помисли си, че баща й би се радвал. Беше му писла малко след връщането им в Рагоса. Дребният четлив почерк на майка й предаваше отговора на Исхак: „Малко е късно да ти бъда от полза в този случай, но когато оперираш на открито, трябва още повече да внимаваш за гангрена. Натисни кожата близо до раната и слушай дали няма да се чуе пукане.“

Тя знаеше за това. Този звук означаваше смърт, освен ако не направеше нова ампутация, а малко мъже можеха да я понесат. Но раната на Абир ибн Тариф не гангреняса, а и издръжливостта му беше необикновена. Брат му рядко напускаше мястото си до леглото му, а мъжете от отряда на Родриго като че до един харесваха двамата разбойнически синове. При Абир посетители не липсваха. Веднъж Джехане дойде да го прегледа и й замириса на парфюм. Изглежда, беше оставен от жена от определен сорт. Тя подуши неодобрително въздуха. Айдар се разсмя, а Абир изглеждаше засрамен. Но това говореше, че е на път да се възстанови, и Джехане тайно се радваше. Сер Резони я беше учил, че след операция наличието на физическо желание е един от най-сигурните признаци на оздравяването.

Тя за последен път провери новата превръзка.

— Упражнявал ли се е?

— Не достатъчно — отвърна брат му. — Да ви кажа, доста е мързелив.

Абир възмутено изруга, но тутакси побърза да се извини.

Всъщност това беше игра. Ако не го наблюдаваха, Абир беше в състояние да се докара до пълно изтощение, докато се учи да се придвижва с патериците, които му беше измайсторил Велас.

Джехане им се усмихна.

— Е, ще дойда утре сутринта. Според мен всичко е наред и до края на другата седмица ще можеш да излезеш оттук и да отидеш да живееш при брат си. — И добави сериозно: — Това със сигурност ще ти спести парите за подкупи, когато решиш, че имаш нужда от компания по тъмно.

Айдар отново се разсмя, а Абир се изчерви. Джехане го потупа по рамото и се обърна да си върви.

До камината в дъното на стаята стоеше Родриго Белмонте, с ботуши и плащ, хванал в ръка кожената си шапка. Щом го погледна, Джехане тутакси разбра, че се е случило нещо. Сърцето й подскочи.

— Какво има? — попита тя. — Родителите ми?

— Не, не — поклати глава той. — Не е свързано с тях, Джехане. Но има новини, които трябва да знаеш.

И пристъпи към нея. Велас се показа иззад паравана си, където приготвяше настойките и отварите. Джехане изправи рамене и застина.

— Може би си позволявам твърде много — каза Родриго, — но ти все още си член на моя отряд и искам да го чуеш от мене.

Тя примигна. Все още? Родриго продължи:

— Току-що получихме вест от източния бряг, донесе ни я един от корабите. Огромна армия от няколко джадитски държави тази зима се събирала в Батиара и се готвела напролет да отплава за Амуз и Сория.

Джехане прехапа устни. Да, новината беше много важна, но…

— Това е света армия — мрачно продължи Родриго. — Или поне те твърдят така. Неотдавна няколко отряда са нападнали и са разрушили Сореника. Опожарили са града и са изклали жителите. До крак, както ни казаха. Джехане, Велас, съжалявам…

Сореника.

Тихите звездни нощи през зимата. Пролетните вечери. Виното в осветените от факлите градини. Цветята и лекият ветрец откъм морето. Сореника. Най-красивото убежище на бога и сестрите му, което беше виждала. Киндатският първосвещеник с неговия дълбок, вълнуващ глас, отслужващ литургия на двете пълни луни. Белите в сини свещи, горящи във всяка ниша. Тълпите хора.

Усещането за мир, покой, дом за Скитниците. Хорът в храма, после музиката по улиците, осветени от пламтящите факли и кръглите, свети луни.

Сореника. Блестящият град на океана с неговите обрасли с лозя хълмове. Даден на киндатите много отдавна за услуги, оказани на владетелите на Батиара. Мястото, което можеха да нарекат свое в един враждебен свят.

С огън и меч. Край на музиката. Стъпкани цветя. А децата?

— Всички ли? — промълви тя.

— Така разбрахме — отвърна Родриго и пое дълбоко дъх. — Какво мога да ти кажа, Джехане? Ти каза, че не можеш да вярваш на Синовете на Джад. Аз ти казах, че можеш. Това ме прави лъжец.

Тя виждаше искрената болка в раздалечените му сиви очи. Беше тръгнал да я потърси веднага щом беше чул вестта. У дома сигурно я чакаше пратеник от двореца, може би вече идваше насам. Мазур не можеше да не е пратил човек. Една вяра, една болка. Не трябваше ли онзи, който й съобщава вестта, също да е киндат? Тя не би могла да отговори. Нещо в нея сякаш се затвори завинаги около кървяща рана.

Сореника, където градините бяха киндатски, благословиите бяха киндатски, мъжете и жените бяха закърмени с мъдростта и болката на Скитниците.

С огън и меч.

Притвори очи. Във въображението й изникна градина, но тя нямаше сили да я гледа и отново отвори очи. Обърна се към Велас и видя, че той, който беше приел тяхната вяра в деня на освобождаването си, е закрил лицето си с ръце и се разтърсва от ридания.

— Не мога да те държа отговорен за всичко, което вършат мъжете и жените от твоята вяра — каза тя на Родриго Белмонте от Валедо. — Благодаря, че ми донесе вестта толкова бързо. Отивам си у дома.

— Мога ли да те изпратя?

— Велас ще ме придружи. Сигурно ще се видим по-късно днес в двореца. Или утре.

Джехане почти не съзнаваше какво говори. Виждаше болката в очите му, но не можеше да намери думи за утеха. Не и сега.

Велас избърса очите си и отпусна ръце. Никога не го беше виждала да плаче, освен от радост — в деня, когато тя се върна от обучението си в Батиара.

Батиара, където беше блестящата Сореника.

Откъдето и да духа вятърът…

Този път не беше дъжд, а огън. Тя се озърна за наметката си. Айдар ибн Тариф я беше взел и сега безмълвно й помогна да се наметне. Джехане се обърна и тръгна след Велас, като подмина Родриго.

И в този миг, бидейки онова, което беше — дъщеря на баща си, научена да утолява болката винаги, когато може — посегна и докосна ръката му преди да излезе.

Зимата в Картада рядко биваше сурова. Градът беше защитен от силните ветрове от горите на север и планините, които се издигаха над тях. Снегът беше нещо невиждано тук, а меките слънчеви дни съвсем не бяха рядкост. Разбира се, валяха дъждове, които успяваха да разкалят пазарищата и улиците, но Алмалик Първи и сега неговият син и наследник хвърляха значителни средства да поддържат града чист и пазарите процъфтяваха.

Зимата беше неудобство, но не и проблем, както беше на север и на изток, където непрекъснато валеше. Зимните цветя изпъстряха градините с цветни петна. Гуадиара гъмжеше от риба и от лодки, които идеха от Тудеска и Силвенес или се запътваха нататък.

Откакто след падането на Халифата Картада бе станала отделна държава, в хановете и кръчмите винаги имаше храна в изобилие, а от горите караха дърва за огрев.

Имаше и развлечения от най-разнообразно естество, както подобаваше на град и двор с претенции не само за военно, но и за културно господство в Ал-Расан.

През зимата джадитските кръчми винаги бяха претъпкани, напук на проклятията и мърморенето на ваджиите. В двора, в кръчмите и богатите домове поети и музиканти си съперничеха с фокусници, акробати и звероукротители, с жени, които твърдяха, че могат да говорят с мъртвите, киндатски врачки, които предсказваха бъдещето по луните, и странстващи занаятчии, дошли да прекарат зимата в града. Тази зима беше модно да си поръчаш миниатюрен портрет при някакъв художник, дошъл от Серия.

Имаше дори такива смешни ваджии, които стояха в забутаните си храмове или по ъглите през по-топлите дни, за да плашат с пламенно красноречие хората с идването на съдния ден и гнева на Ашар.

Много от благородните жени в Картада сутрин отиваха да послушат тези дрипави вестители с безумен поглед заради приятната тръпка, с която ги изпълваха пророчествата за съдбата на правоверните, отклонили се от правия път на Ашар, а после се събираха да ги обсъдят пред чаша вино с мед и подправки — също забранено удоволствие, което придаваше още по-голяма пикантност на сутрешната им авантюра.

С една дума, Картада не беше никак лошо място през зимата.

И все още оставаше такава дори през тази година на промени, ако се вярваше на придворните дълголетници, останали в двореца.

Алмалик Първи беше управлявал три години Картада на халифите, след което беше царувал още петнадесет. Добро постижение за този размирен полуостров. По-младите царедворци дори не помнеха времето на предшествениците му. За тях гордата Картада никога не беше имала друг владетел.

Сега преобладаващото мнение беше, че и синът му започва многообещаващо. И какво чудно имаше в това — макар и млад, той беше израсъл в циничен, умен двор и изглежда, беше усвоил добре уроците му. Освен това бе имал изключителен учител, както беше отбелязал един от придворните, но шепнешком и в тесен приятелски кръг.

Новият цар съвсем не беше слаб, както можеше да се очаква. Тикът на окото му — наследство от Деня на рова — си оставаше, но сега той беше само един от признаците, по които можеше да бъде отгатнато настроението на царя, полезен ориентир за внимателните царедворци. У младия монарх определено не се наблюдаваха признаци на нерешителност.

Някои от най-продажните чиновници вече си бяха получили заслуженото. Такива имаше при всеки двор. Това беше всъщност причината те да се стремят към двора. И да поемат рискове, разбира се.

Заловените, които не бяха кастрати, бяха скопени преди екзекуцията. Телата им бяха провесени на градските стени с по едно мъртво куче от двете им страни. Кастратите, на които нямаше какво да режат, бяха одрани живи и набити на колове пред Силвенеската порта. Беше прекалено студено за огнените мравки, затова пък гладни животни не липсваха.

Харемът, в който години наред господстваше Забира, фаворитката на царя, беше като разбунен кошер. Жените даваха мило и драго да привлекат вниманието на новия цар. Залогът беше огромен. Всички знаеха как беше започнала Забира и колко високо се беше издигнала. Пускаха се в ход ножове, имаше дори един опит за отравяне, преди надзирателките и кастратите най-сетне да въведат в харема някакъв ред.

Една от причините за неразборията беше, че се знаеше твърде малко за предпочитанията на новия цар, макар да не липсваха предположения. Разправяха се разни истории, в които често се споменаваше името на прокудения Амар ибн Хайран, бившия опекун и наставник на принца, но скоро след възкачването на Алмалик Втори на престола сведенията, получени от някои недотам дискретни надзиратели в харема, сложиха край на най-скандалните слухове.

Говореше се, че жените били много заети. Оказваше се, че младият цар има съвсем традиционна ориентация в любовните дела и неутолим апетит.

Предзнаменованията бяха добри. Фезана беше усмирена по начин, който всички щяха да помнят дълго. Силвенес беше спокоен, както винаги — сред тъжните му руини бродеха само отчаяни, пречупени хора. Елвира на брега показваше известни признаци на свободомислие след смъртта на Алмалик Първи, но искрите бяха бързо потушени от новия каид на войската, който направи демонстративно посещение на града с отряд муарди в самото начало на зимата.

Старият каид беше мъртъв, разбира се. Царят любезно му позволи сам да отнеме живота си, вместо да бъде екзекутиран публично, с което си спечели всеобщо одобрение. Тази смърт също беше в реда на нещата — смяташе се, че не е мъдро новите монарси да оставят старите пълководци начело на войската, та дори и между живите. Това беше един от рисковете за онзи, който поемаше командването.

Дори разбойникът Тариф ибн Хасан, страшилище за търговците по южните пътища и всички бирници, като че беше решил тази зима да остави столицата на мира. Беше се отказал от редовните си опустошителни набези от крепостта Арбастро към вътрешността на страната, за да организира ефектната си акция на рагоска територия.

Разговорите за това цяла зима на секнаха. Смелите пътешественици и търговци, които пристигаха в града, разпространяваха все нови и нови версии на тази история. Изглежда, ибн Хасан беше успял да измъкне от халонците първия париас, платен от Фибас, като бе избил целия джадитски отряд, натоварен с превозването му. Невероятно успешен ход, откъдето и да го погледнеш. Ново допълнение към четиридесетгодишната легенда.

Рагоса беше поставена в крайно неловко положение, тъй като самият цар Бадир беше наредил плащането на париаса, и икономическите и военните последици от това бяха сериозни. Някои волнодумци в кръчмите на Картада дори разправяха, че халонците можели да слязат напролет с голяма войска към Фибас, за да дадат урок на града. Което означаваше да дадат урок на Бадир от Рагоса.

Но всички бяха единодушни, че проблемът не е техен. Този път Ибн Хасан беше причинил главоболия на някой друг. И защо още не умираше този стар чакал? Не му ли беше време? Земята около Арбастро никак не беше лоша и никой верен слуга на новия цар на Картада не би се отказал от нея — да си построи там замъче и да си създаде родово имение, което да управлява и защитава.

Покрай всичко останало, зимата беше сезон на бляновете.

Новият цар на Картада нямаше нито време, нито желание да се отдава на подобни блянове. Знаеше, че брат му е при муардите в пустинята, с благословията и упованията на ваджиите. И знаеше със сигурност какво ще иска Хазем. Нямаше начин да разбере как би посрещнал предложенията му Язир ибн К’ариф. Преминаването на властта от един силен цар към неговия приемник беше опасно време.

Той особено държеше да се моли всеки път, когато камбаните звъннеха, независимо каква работа имаше. Беше събрал в Картада най-известните ваджии и внимателно изслушваше всяко тяхно оплакване. Скърбеше заедно с тях, че любимият му баща — вярващ, но доста светски мъж — беше позволил великият му град да се отклони донякъде от законите на Ашар. Обеща редовно да се съветва с тях. Нареди известната на всички улица на джадитските проститутки незабавно да бъде очистена и да бъде построен нов храм с градини и жилища за ваджиите.

Освен това прати богати дарове на Язир и брат му в пустинята. Засега това беше единственото, което можеше да направи.

В началото на зимата, преди потокът от сведения да секне, научи, че се готви свещена война в Батиара и че джадитските армии ще отплават оттам за Амуз и Сория през пролетта.

Тази вест беше може би най-важната от всички, но не го заплашваше непосредствено. Той дори не си представяше как след дългата отегчителна зима всички тези армии ще отплават заедно. От друга страна обаче, независимо дали щеше да тръгне, или не, тази войска беше най-опасното нещо, което можеше да си представи.

Той писа на Великия халиф в Сория да го предупреди. Писмото нямаше да стигне преди началото на пролетта, разбира се, освен това нямаше да е единственото, но трябваше на всяка цена и той да се присъедини към общия хор. Оттам щяха да му поискат войници и злато, но щеше да мине доста време, докато молбата им стигне до него.

Междувременно по-непосредствената му грижа беше да разбере как джадитите в северната част на полуострова гледат на тази война, за която без съмнение вече бяха научили. Щом четири джадитски армии се събираха, за да отплават на изток, какви бяха възможностите на есперанците да се присъединят към тях, когато ашаритите им бяха под носа? Дали техните свещеници вече не подковаваха кралете им?

И възможно ли беше изобщо тримата владетели на Еспераня да се съберат на едно място, без да се избият помежду си? Алмалик Втори се съмняваше, но все пак свика съвет, в резултат на който към крал Санчес в Руенда потеглиха дарове, придружени с писмо.

Даровете бяха наистина царски. Писмото съдържаше прозрачен намек, че Фезана, която беше под властта на Картада, плаща париас на наглите валедийци, а не на Руенда, макар да е много по-близо до нея и правото да е еднакво и за двете страни. С цялото си уважение Алмалик молеше крал Санчес да сподели с него виждането си по този въпрос.

На север трябваше да се посее раздор, което не беше особено трудно при наследниците на Санчо Дебелия.

В този момент Халоня не представляваше особен проблем. Тя можеше да създаде главоболия на Рагоса, но това беше от полза за Картада. Неведнъж му беше хрумвало, че няма да е зле да размени посланици с цар Бадир, но все отлагаше. Да влезе във връзка с него би означавало да си има работа с Амар ибн Хайран, който беше избягал при най-големия му съперник.

Алмалик смяташе, че Амар е постъпил като страхливец. Това дори граничеше с измяна. Той трябваше тихо и кротко да се оттегли някъде за една година, да си пише стиховете, може би да замине на изток на поклонение, та дори и да се бие в Сория за вярата, в името на Ашар… и тогава Алмалик щеше с радост да го приеме обратно, пречистен и разкаян, изтърпял както подобава наказанието си. Това се разбираше от само себе си.

Вместо това ибн Хайран, опърничав и непокорен както винаги, тайно беше избягал със Забира право при Бадир и неговия коварен киндатски министър в опасната Рагоса. Смъртно опасната Рагоса — можеше да го каже с пълно право, защото неотдавна беше научил, че жената е пратила двамата си синове, неговите братя, при Бадир веднага след Деня на рова.

Ето това беше новината, която трябваше да научи най-напред, още преди смъртта на баща си. Тя го принуди да екзекутира двама от хората си за назидание на останалите. Важните новини трябваше да се научават навреме. Тези две момчета бяха заплаха за оставането му на престола, при това не по-малка от Хазем.

Алмалик нареди да му доведат двама мъже, които добре познаваше, даде им подробни нареждания и щедри обещания, след което ги прати на изток, преоблечени като търговци на подправки, преди да са затворили прохода.

А след известно време се получи отрезвяващата вест, която го хвърли в трепет — че двамата са загинали в пиянско сбиване още първата вечер след пристигането си в града на Бадир.

Бадир беше умен, баща му винаги го беше казвал. Киндатският му министър беше изключително коварен. А сега с тях беше и Амар, който трябваше да бъде тук или в най-лошия случай да чака търпеливо някъде царят му да го призове.

Една ветровита вечер Алмалик Втори се опитваше да намери утеха в наследения от баща си харем, борейки се със самотата. Търкаше яростно повредения си клепач, докато една изумително висока жълтокоса наложница от Карч енергично и усърдно го разтриваше с благовония, като се стараеше да му угоди. И тогава осъзна две неща.

Първото беше, че Амар ибн Хайран няма така лесно да се върне в Картада, дори ако му обещаеше да възстанови всичките му привилегии и да очисти името му. Това беше повече от сигурно. Грижливо обмисленото изгнание в деня на убийството на баща му сега вече не му се виждаше чак толкова разумен ход.

Колкото и неприятно да беше, трябваше да признае, че има нужда от Амар. Твърде много неща се случваха тази зима, твърде много разнородни събития трябваше да бъдат посрещнати, а хората около него не бяха в състояние да се справят. Трябваше му добър съветник, а единственият, който можеше да изпълни добре тази роля, открай време се отнасяше към него със снизхождението на учител към своя ученик. Сега Алмалик беше цар на Картада и това не биваше да се повтаря, но той трябваше на всяка цена да си върне Амар.

Царят накара жената да застане на колене и лакти и я облада. Тя беше изключително висока и това му създаваше известно неудобство. Стоновете, които последваха незабавно, бяха явно пресилени. Всичките бяха такива, мило и драго даваха да спечелят благоволението му. Докато я обладаваше, той си помисли каква ли е била нежната и крехка Забира в същото това легло с баща му. Жената под него стенеше и виеше, сякаш умираше. Той свърши бързо и я отпрати.

Легна сам сред възглавниците и грижливо започна да обмисля как да си върне единствения човек, от когото имаше нужда, преди заплахите от всички страни да са го погълнали като клада.

На сутринта, още с първите бледи лъчи на зората, Алмалик прати да му доведат един от неговите шпиони. Прие го сам — прогони от стаята дори робите, които му прислужваха.

— Искам да знам — заяви той без предисловия — всичко, което е правил Амар ибн Хайран във Фезана в Деня на рова.

Една зимна сутрин, докато отиваха към палатката си на пазара, Джехане и Велас бяха отвлечени толкова ловко насред улицата, че никой дори не заподозря нещо нередно.

Денят беше мрачен и облачен. Ръмеше. Към тях се приближиха двама мъже и единият опря нож в ребрата й. Тялото му и подплатеният с кожи плащ скриваха ножа от погледа на минувачите.

— Ако си отвориш устата, слугата ти ще умре — каза мъжът й и се усмихна. — А ако той се обади, ще умреш ти.

Тя хвърли бърз поглед към Велас и видя, че другият мъж го е притиснал по същия начин. За околните сигурно представляваха мила компания, заета с мирна беседа.

— Благодаря, докторе — високо каза мъжът до нея. — Къщата е ей натам. Много сме ви благодарни.

Тя тръгна нататък, накъдето й посочиха. Ножът през цялото време я бодеше в ребрата. Видя, че Велас е пребледнял, но знаеше, че не е от страх, а от гняв. У тези мъже имаше нещо, което подсказваше, че са способни на убийство, ако трябва дори насред улицата.

Стигнаха до някаква врата, единият мъж я отключи и влязоха. Мъжът заключи, като продължаваше да държи ножа опрян във Велас, и пусна ключа в кесията на пояса си.

Бяха във вътрешен двор, в който нямаше жива душа. Прозорците на къщата отсреща бяха със затворени кепенци. В двора имаше празен фонтан, пълен с опадали листа. Статуята в средата му беше без глава, с отчупена ръка. Изглежда, никой не беше влизал тук от доста време. Джехане беше минавала покрай тази врата десетки пъти, но никога не беше допускала, че тя може да се превърне в клопка, в която да загуби живота си.

— Това може да ви струва живота — каза тя. — Сигурно знаете, че съм лекар в двора на цар Бадир.

— Благодаря за сведението — отвърна първият мъж. — Ако не беше така, щяхме да си имаме главоболия.

Гласът му беше сух и ясен, без никакъв акцент. Беше ашарит, търговец или преоблечен като такъв. Същото важеше и за другия. Дрехите им бяха скъпи, от единия лъхаше на скъп парфюм. Ръцете и ноктите им бяха чисти. Това не бяха пройдохи от кръчмите, а дори и да бяха, някой се беше постарал да прикрие този факт. Джехане си пое дълбоко дъх. Устата й беше пресъхнала. Усещаше, че краката й треперят, и се надяваше двамата мъже да не са го забелязали. А после видя, че по дрехата на Велас под отметнатия плащ има кръв, и треперенето внезапно спря.

Вторият мъж, по-висок и по-едър от спътника си, спокойно каза:

— Ще оставим слугата ти тук, но първо ще го вържем и ще му запушим устата. След като го съблечем. Тук не идва никой. Огледай се и ще се убедиш. Никой няма да знае къде е. Ако не се върнем да го освободим, ще умре от студ. Разбра ли какво ти казах?

Джехане го гледаше с презрение, зад което се опитваше да прикрие страха си, и мълчеше. В очите на мъжа за миг се мярна насмешка. Той направи рязко движение и Велас изохка. Този път едва ли беше само драскотина.

— Следващия път му отговори, когато те пита — миролюбиво каза първият мъж. — Много е обидчив.

— Разбрах — отвърна Джехане през зъби.

— Чудесно! — възкликна мъжът, с рязко движение смъкна плаща от раменете на Велас и го хвърли на земята.

— Събличай се! — нареди той. — Всичко!

Велас гледаше колебливо Джехане.

— Имаме и други начини да направим това, което сте намислили — каза първият мъж, — дори ако трябва да ви убием. Никак няма да ни е трудно, повярвайте ми. Сваляй дрехите, киндатска мършо. Веднага!

Гнусното оскърбление прозвуча още по-зловещо заради спокойствието, с което беше изречено.

Джехане си спомни за Сореника. За онези, които бяха умрели там тази есен — изгорени, обезглавени мъже и жени, съсечени малки деца… След онзи първи вестоносец имаше и други и историята звучеше все по-страшно. Имаше ли значение, че ще умрат още двама? Нима бог и сестрите му се интересуваха от това?

Велас започна да се съблича. Лицето му беше безизразно. Вторият мъж направи няколко крачки към фонтана и измъкна отнякъде навито въже и парче плат. Отново започна да ръми. Беше много студено. Джехане се опита да си представи колко време би могъл да оцелее човек, разсъблечен и овързан на студената земя.

— Какво искате от мене? — попита тя против волята си. Вече беше наистина уплашена.

— Търпение, докторке. — Гласът на похитителя й беше почти ласкав, но ножът си оставаше там, където беше. — Първо да се оправим със закрилника ти.

Накараха Велас да свали дори долните си дрехи. Разсъблечен, той изглеждаше още по-дребен и стар. Вързаха ръцете и краката му, завързаха и устата му, а после по-едрият мъж го вдигна и го пусна на дъното на фонтана. Джехане примигна. Мокрите камъни сигурно бяха студени като лед. Велас мълчеше. И да искаше, вече не можеше нито да протестира, нито да се моли. Лежеше безпомощно по гръб с очи, впити в нейните, но и сега в тях нямаше страх, а само изгаряща ярост.

Велас беше несломим и това й вдъхна кураж.

— Още веднъж ви питам — каза тя. — Какво искате?

Мъжът, който я държеше, само се усмихна. После каза:

— Разбрахме, че си лекарка в двора на Бадир и знаеш къде са настанени синовете на Забира. Не ни беше лесно да се доберем до тези сведения. Ще ни заведеш при тях и ще направиш така, че да ни пуснат вътре. Ще останеш с нас известно време, после ще можеш да се върнеш тук и да освободиш слугата си.

— Очаквате от мене да ви вкарам там?

Вторият мъж вадеше от една голяма чанта някакви дрехи. Две бели туники, две сини роби, поръбени с бяло, две сини шапчици.

Джехане започваше да разбира.

— Ние сме от твоите родственици, уважаема. Лекари от Фезана от твоята вяра, дошли тук на обучение. Тъй като, уви, знаем твърде малко за детските болести, а ти си веща в тази област. Двете момчета отдавна е трябвало да бъдат подложени на обстоен преглед. Ти ще ни заведеш там, ще ни представиш като свои познати лекари и ще ни осигуриш достъп до децата. Това е всичко.

— И какво ще стане?

Другият мъж се усмихна.

— Наистина ли държиш да разбереш?

Това само по себе си беше отговор.

— Не — каза тя. — Няма да го направя.

— Съжалявам — спокойно заяви мъжът. — Лично аз не обичам да скопявам хора, дори когато се налага. Но може би си забелязала, че устата на слугата ти е добре запушена. Когато отрежем половите му органи, той естествено ще се опита да вика. И никой няма да го чуе.

Джехане се опитваше да диша нормално. Сореника. Сигурно бяха правили същото и в Сореника.

— А ако започна да викам? — попита тя. Опитваше се да печели време.

Мъжът остана невъзмутим. Другият до фонтана вече беше облечен изцяло като киндат. Първият свали подплатения си плащ — готвеше се да последва примера му.

— Вратата е заключена, а стената е висока — отговори той. — Сигурно вече си забелязала. И двамата ще сте мъртви, а ние ще си тръгнем през къщата и през тайния ход зад нея и ще се скрием в града преди някой да успее да влезе и да намери тук един скопен мъж и една мъртва жена с разпран корем. Помисли за това.

Джехане проклинаше наум всички мъже в Рагоса, които познаваше. Мазур. Амар. Родриго. Алвар и Хусари. Как можеше да се случи това при толкова сила около нея?

Отговорът, разбира се, беше в нейната независимост, на която толкова държеше, и на лекотата, с която й позволиха да бъде независима. Затова именно проклятията й бяха несправедливи. Но при тези обстоятелства справедливостта нямаше никакво значение — поне един от тях трябваше сега да е тук, за да й помогне!

— За какво са ви децата? — попита тя.

— Наистина ще е по-добре да не питаш толкова, докторке. И двамата имаме желание да ви оставим живи, но сигурно се досещаш, че тук съвсем не сме на сигурно място и не можем да позволим опасността да стане още по-голяма.

Но Джехане вече знаеше отговора. Можеше да им го каже, но си даваше сметка, че това би означавало смъртната им присъда — нейната и на Велас, и предпочете да премълчи.

Сигурна беше, че това е работа на Алмалик Втори от Картада. Той искаше да унищожи двете момчета, братята си, които заплашваха трона му със самото си съществуване. Царете и техните братя — все същата стара история, която се повтаряше с всяко поколение.

И двамата мъже вече се бяха преоблекли. Всеки от тях държеше чанта и стъкленица за урина — емблемата на нейната професия. По-едрият направи знак на Джехане и тя взе своята чанта и стъкленицата, които допреди малко носеше Велас.

— През целия път ще съм до тебе — предупреди я по-дребният. — Разбира се, можеш да викаш, но направиш ли го, ще умреш. Същото се отнася и за слугата ти, защото никой няма да го намери тук. Ние също може да бъдем убити, но никак не е сигурно, защото си разбираме от занаята. Не те съветвам да ни създаваш главоболия, докторке. Накъде ще вървим?

Наистина нямаше избор, поне засега. Не и преди да се измъкнат от този двор. Тя погледна към Велас, но не можа да го види на дъното на фонтана. Вятърът и дъждът се бяха усилили и ледените капки се забиваха като иглички в лицето й.

Къщата, в която бяха настанени двете деца на Забира, беше близо до двореца. Районът беше богат и доста тих.

Надеждата на Джехане, че може да срещнат някой познат, бързо угасна. Двамата й похитители добре познаваха Рагоса — или бяха идвали по-рано, или се бяха постарали да я огледат добре. Те я поведоха по обиколен път, който минаваше настрана от пазара и двореца. Вече не бързаха.

Минаха покрай един от лазаретите, където Джехане имаше пациенти, твърде болни, за да си останат у дома, но похитителите явно знаеха и това и се движеха от другата страна на улицата, без да забавят крачка. Тя си спомни, че една нощ беше видяла Родриго Белмонте и Амар ибн Хайран да свиват заедно зад същия този ъгъл, към който се беше запътила сега с двамата детеубийци.

Скоро стигнаха до къщата.

За пръв път Джехане се замисли за двете деца, които живееха в нея. Бяха я викали само два пъти при тях и тя си спомняше, че тогава дори мислеше да откаже. По-малкото беше причината за слепотата и мълчанието на баща й. Ала именно мисълта за баща й, за онова, което би направил той на нейно място, я накара да се отзове на повикването. Децата нямаха вина. И тя беше длъжна да се погрижи за тях заради лекарската си клетва.

Което не можеше да не я накара в този миг да се замисли за онова, което беше принудена да направи. Джехане почука на вратата.

— Питай за майката — промърмори по-едрият мъж. За пръв път в гласа му се прокрадна напрежение. И — странно — това като че вля кураж у Джехане. Двамата не бяха чак толкова невъзмутими, колкото изглеждаха. Бяха нарекли Велас „киндатска мърша“. Тя искаше да умрат.

Вратата се отвори и се появи слуга. Зад него се виждаше добре осветен коридор и вътрешен двор. Къщата беше великолепна. Джехане си спомняше и слугата — мил младеж. Очите му се разшириха от изненада.

— Докторе! Какво има?

Джехане си пое дълбоко дъх. Усещаше опрения в гърба си нож.

— Идвам при госпожа Забира. Тя ме чака, нали?

— Не, госпожице. — Слугата се притесни. — Тя е в двореца. И не ми е казала, че ще дойдете.

По-дребният от двамата мъже се подсмихна и каза:

— Такива са майките! Викат ни само когато децата са сериозно болни. Уговорихме се с нея преди два дни. Джехане бет Исхак беше така любезна да ни позволи да посетим заедно с нея малките й пациенти, за да попълним знанията си за детските болести.

И вдигна леко стъкленицата.

Слугата погледна колебливо Джехане. Ножът опря по-силно в гърба й и я убоде болезнено.

— Да, така е — потвърди тя, изгубила всяка надежда. — Наистина ли господарката ти не ти е казала нищо?

— Не — със същия виновен тон отвърна слугата. Ако беше по-твърд човек, щеше да им затвори вратата под носа и да им каже да дойдат, когато Забира си е у дома.

— Е, добре тогава — каза Джехане. — Щом не е…

— Но моля ви, аз ви познавам и ви вярвам. Станало е недоразумение. Момчетата доста са разхвърляли, но влезте все пак — усмихна се слугата угоднически.

Единият от мъжете със снизходителна усмивка му подаде сребърна монета. Прекалено много пари — един добър слуга непременно щеше да заподозре нещо нередно. Младежът взе монетата и се поклони. Джехане изпита желание да го накълца на парчета.

— Нагоре по стълбите — каза той. — Да ви приготвя ли нещо топло за пиене? Тази сутрин е доста студено.

— Да, добре ще е — отвърна по-дребният от двамата мъже, свали плаща си и помогна на Джехане да съблече своя. Ножът не се усещаше, но в мига, в който Слугата взе плащовете им, тя отново почувства допира на острието.

Някъде отгоре долетя звънък детски смях, а след него и протестите на явно доведен до отчаяние слуга. Нещо падна с ужасяващ трясък, последваха няколко секунди тишина, и пак се чу жизнерадостният смях.

Слугата отново се притесни.

— Тук май ще трябват успокоителни — промърмори единият от похитителите и се усмихна, за да покаже, че се е пошегувал.

Тримата тръгнаха нагоре по стълбището, а слугата остана за миг загледан след тях, после се обърна да даде нареждания за напитките им.

— Но те са деца — тихо каза Джехане.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите, а страхът я изпълваше със студ, по-жесток от студа навън. Започваше да осъзнава, че не е способна да направи онова, което искаха от нея.

„На площадката“ — помисли си тя. Това беше последният шанс. Дано да имаше някой горе!

— Непрекъснато умират деца — промърмори мъжът с ножа. — Ти си лекарка, би трябвало да го знаеш. Едното от тях изобщо не трябваше да се ражда. И това го знаеш. Успокой се, няма да страдат.

Вече бяха на площадката.

Два коридора водеха направо и надясно. През стъклената врата на единия се виждаше покрита тераса, която гледаше към вътрешния двор, а редицата врати в другия показваше, че там са разположени стаите. Вече не се чуваше смях. Беше много тихо. Джехане отчаяно се оглеждаше. Смъртта дебнеше в тази къща, а тя още не беше готова за нея.

Отникъде не се виждаше помощ. Само един млад слуга, почти момче, бързо метеше парчетата от нещо, което по всяка вероятност беше счупена ваза.

Той вдигна глава, видя ги и изпусна метлата.

— Докторке! Какво има?

— Дошли сме да видим децата — каза по-едрият мъж спокойно, но тя отново долови скритото напрежение в гласа му. — Заведи ни при тях.

— Разбира се!

Защо бяха толкова услужливи всички? Сърцето на Джехане биеше до пръсване. Можеше да си мълчи — и да оцелее…

Не, не можеше.

Момчето протегна ръка.

— Да взема ли чантите ви, господа?

— Не, не, няма нужда. Заведи ни при децата — нареди единият от мъжете.

„Ще им трябва време да ги намерят — помисли си Джехане. — Стаите са много. Може да дойде помощ.“ И отвори уста да извика. Знаеше, че това ще й струва живота.

В същия миг си помисли, че познава това момче. Но още преди мисълта да се е оформила в нещо определено, тя се препъна, залитна и се блъсна в по-дребния мъж, който държеше ножа си опрян в ребрата й. Той изгрухтя от изненада. Момчето се изправи, дясната му ръка се стрелна напред, а с лявата силно блъсна Джехане настрана.

Тя политна и в същия миг извика с все сила: — Помощ! Те са убийци! Помощ!

Падна на колене и в този миг нещо се строши с трясък. Джехане се обърна — очакваше острието, което щеше да донесе смъртта й.

Като насън видя как в ръката на момчето блесна кинжал. По-дребният от двамата й похитители лежеше на пода, притиснал корема си с две ръце. През пръстите му се процеждаше кръв. По-едрият мъж се обърна с ръмжене и измъкна ножа си. Момчето отстъпи една крачка и зачака атаката.

Джехане извика още веднъж колкото й глас държи.

В коридора срещу нея изникна нечий силует. Невероятно, но човекът държеше лък. Едрият мъж го видя и се обърна бързо към стълбището.

Там беше застанал слугата, който им бе отворил, но вече не се усмихваше, а държеше меч.

Убиецът се извъртя, приведе се и ненадейно се хвърли към Джехане. Младият слуга извика и вдигна кинжала.

Но още преди двете остриета да се сблъскат, се чу звън на тетива и мъжът застина. От гърлото му щръкна стрела. Ръцете му се вдигнаха нагоре, ножът издрънча на пода. Стъкленицата му падна на плочите и се пръсна на парчета.

Настъпи тишина като след буря.

Като се опитваше да се овладее, Джехане се обърна. Мъжът с лъка, който се приближаваше към нея и се усмихваше окуражително, беше Айдар ибн Тариф, чийто брат беше спасила и излекувала.

Все още на колене, Джехане започна да трепери. Погледна момчето — ножът му беше изчезнал. По-едрият от двамата убийци изхърка и се повали възнак до другия. Джехане беше лекар и добре познаваше този звук. Мъжът беше мъртъв.

Всичко наоколо беше осеяно със строшено стъкло, а пясъчножълтите плочи на пода бяха обагрени в червено. Тънка струйка кръв се стичаше право към нея. Тя се изправи и се отдръпна.

Строшено стъкло.

Погледна и видя счупената стъкленица на баща си. Преглътна и притвори очи.

— Добре ли сте? — попита момчето. Едва ли имаше повече от петнайсет години. Тя му дължеше живота си.

Джехане го погледна и го позна.

— Зири? — промълви невярващо тя. — Зири от Орвила?

— За мене е чест, докторке — отвърна момчето с поклон. — За мене е чест, че ме познахте.

— Какво правиш тук?

За последен път беше видяла Зири насред пламтящата Орвила с меча на Алвар де Пелино в ръце. Всичко това й изглеждаше съвсем безсмислено.

— Охраняваше те — каза познат глас. Тя се обърна и видя Алвар. Още стискаше меча.

— Ела — каза той. — Да видим дали ще можеш да усмириш две невъзможни деца.

Прибра меча в ножницата, пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Докосването му беше силно и успокояващо.

Като насън, заобиколена от всички тези спокойни, усмихнати мъже, тя тръгна по коридора и влезе в стаята, в която я въведоха.

Двете момчета, едното на седем, другото на пет години, всъщност съвсем не бяха толкова шумни. В камината пламтеше огън, но прозорците над двете легла бяха затворени с капаци и стаята тънеше в полумрак. В светлината на огъня и на няколкото запалени свещи Амар ибн Хайран, облечен в черно и златно, с проблясваща на ухото обица, правеше с ръце фигурки на отсрещната стена. Изваденият му меч лежеше на една възглавница до него.

— Какво ще кажеш? — попита той през рамо. — Направо се гордея с вълка си.

— Изумително постижение — сви устни Джехане. Явно и децата мислеха така, защото бяха затаили дъх.

Вълкът се сниши, прокрадна се напред и налапа другото животно, което, изглежда, трябваше да представлява пиле.

— Птицата обаче не ме впечатлява особено — намери сили да каже Джехане.

— Каква птица, това е прасе! — възмути се ибн Хайран. — Не е ли ясно?

— Мога ли да седна? — попита тя. Краката не я слушаха.

Отнякъде изникна стол. Айдар ибн Тариф с усмивка я настани на него. Тя се отпусна, но само миг по-късно скочи с вик.

— Велас! Трябва да го освободим!

— Вече го направихме — обади се Алвар от вратата. — Зири ни каза къде е дворът. Хусари с още двама души тръгна нататък. Вече е в безопасност, Джехане.

— Всичко свърши — успокои я и Айдар, — Седнете, докторе. Вече нищо не ви заплашва.

Джехане седна. Странно как реакцията настъпваше, след като опасността вече е отминала!

— Още! — извика по-голямото момче на Забира. По-малкото седеше с кръстосани крака на пода и гледаше с широко отворени очи фигурките на стената.

— Стига толкова — каза Амар ибн Хайран. — След като вълкът вече е изял прасето или пилето, няма какво повече да се гледа.

— А друг път? — боязливо попита момчето.

— Друг път може — съгласи се ибн Хайран. — Пак ще дойда. Трябва да си упражнявам прасето, а вие ще ми помогнете. Докторката го помисли за птица, а това е лош знак. А сега отивайте със слугата. Май ви е приготвил шоколад.

Слугата, застанал на вратата зад Алвар, кимна.

— Отидоха ли си лошите мъже? — обади се за пръв път по-малкото момче. Онова, което баща й беше извадил през корема на майка му.

— Отидоха си — каза сериозно Амар ибн Хайран. Джехане почувства, че ще заплаче. Не искаше да плаче. — Всъщност май изобщо не дойдоха — нежно добави той и се обърна към Алвар и слугата с въпросително вдигнати вежди.

— Няма нищо — каза Алвар. — Само няколко петна на пода и една счупена ваза.

— О, да, вазата. Бях забравил — внезапно се усмихна ибн Хайран. Джехане вече познаваше тази усмивка.

— Съмнявам се, че и собственикът на къщата ще забрави — назидателно каза Алвар. — Много разрушителен начин за сигнализиране избрахте.

— Сигурно — съгласи се ибн Хайран. — Но освен това на собственика ще му се наложи да отговаря на някои въпроси на царя. Например защо не е осигурена достатъчно надеждна охрана на къщата.

Джехане видя как Алвар се замисли. На нея също неведнъж й се беше налагало да се замисля по същия начин по време на похода. Амар ибн Хайран рядко правеше нещо случайно.

— Къде е Родриго? — внезапно попита тя.

— Е, това вече ни обижда — заяви Амар и я погледна. В стаята вече беше по-светло. Айдар беше отворил капаците, а двете момчета бяха излезли със слугата. — Всички тези верни мъже бързат да ти се притекат на помощ, а ти питаш за единствения, който явно е безразличен към съдбата ти.

Това обаче беше казано с усмивка.

— Той патрулира извън стените — побърза да защити капитана си Алвар. — Освен това не друг, а сер Родриго накара Зири да те следи. Така разбрахме какво е станало.

— Накарал го да ме следи? Какво значи това? — възмути се Джехане.

— Аз съм тук от доста време — обясни Зири. — След като се убедих, че сестрите ми са добре, ги оставих при леля ми и отидох при майка ви във Фезана, за да ми каже къде сте. И тръгнах след вас.

Говореше простичко, сякаш в това, което казваше, нямаше нищо особено.

Но не беше така. Той беше напуснал дома си, онова, което беше останало от семейството му, всичко близко и познато, за да прекоси сам цялата страна…

— Тръгнал си след мене? И защо, Зири?

— Заради онова, което направихте в нашето село — все така простичко отвърна той.

— Но аз не съм направила нищо!

— Направихте. Благодарение на вас ми позволиха да убия човека, който уби майка ми и баща ми. Ако не бяхте вие, това нямаше да стане. Той щеше да остане жив, да се върне при джадитите и да се хвали с онова, което е направил. Тогава щеше да ми се наложи да тръгна след него и може би нямаше да успея да го убия.

Джехане не вярваше на ушите си.

— Щеше да тръгнеш след него към Валедо?

— Той уби родителите ми. И братчето ми, което така и не се роди.

Зири беше едва петнадесетгодишен.

— Значи ме следиш, откакто си в Рагоса?

— Откакто пристигнах. Открих мястото ви на пазара. Майка ви ми каза, че имате палатка там. После намерих Капитана, сер Родриго. Той ме позна и се зарадва, че съм дошъл. Позволи ми да спя при отряда му и ми нареди да ви наблюдавам, когато не сте в двореца или с неговите хора.

— Казах ви на всичките, че не искам никой да ме следи и да върви след мене! — обърна се Джехане към мъжете в стаята.

Айдар ибн Тариф протегна ръка и леко стисна рамото й. Жест, който не подхождаше на разбойник.

— Каза го, наистина — съгласи се Амар. Беше седнал на едно от малките легла и я наблюдаваше внимателно. Светлината на свещите блестеше в косата й и се отразяваше в очите й. — Може би трябва да ти се извиним, че не те послушахме. Родриго смяташе, и аз се съгласих с него, че не си в безопасност. Между другото и затова, че спаси Хусари от муардите.

— Но откъде бяхте толкова сигурни, че няма да позная Зири? Просто нямаше начин да не го позная!

— Не бяхме сигурни, разбира се. Затова му наредихме да внимава да не го видиш, а ако все пак го забележиш, да ти разкаже някаква измислена история. Между другото, родителите ти одобряват това.

— Откъде знаеш?

— Обещах на баща ти да му пиша. Спомняш ли си? И се опитвам да си сдържам обещанията.

Те като че бяха помислили за всичко. Джехане се обърна към Зири.

— Къде се научи да си служиш така с ножа?

Той изглеждаше смутен, но и горд.

— Хората на Капитана ме научиха. Сер Родриго лично ми даде кинжала. А господарят ибн Хайран ми показа как да го крия в ръкава си и да го измъквам бързо.

Джехане се обърна към Амар.

— А Велас? Ако той го беше познал?

— Велас го позна, Джехане — нежно я увери той със същия тон, с който говореше на по-малкото от децата. — Той забеляза Зири преди известно време и отиде при Родриго. Всичко това става с негово знание. Той споделя мнението ни, че предпазните мерки са необходими. Както се и оказа, мила моя. Зири се е покатерил на стената и е чул разговора ти с двамата мъже от Картада. Намерил е Алвар, а той откри мене. Тъкмо навреме, за да стигнем тук преди вас.

— Чувствам се като дете — възкликна Джехане.

— Не е така — възрази Амар и стана от леглото. — Грешиш, Джехане. Но както ти се грижиш за нас, ако ни застигне меч, стрела или болест, така и ние сме длъжни да се погрижим за тебе, нали? Дори само за равновесие, както вашите киндатски луни служат за противовес на слънцето и звездите.

— Не се прави на поет! — сряза го тя. — Не можеш да ми отвлечеш вниманието с такива приказки. Ще помисля върху всичко това и ще ви кажа до какъв извод стигнах. Особено на Родриго. Той ми обеща, че ще ме оставите на мира.

— Боях се, че ще си спомниш — чу се глас от вратата. Родриго Белмонте, с ботуши и зимен плащ, с меч на хълбока и с вечния си бич в пояса, влезе в стаята, хванал нелепо във всяка ръка по чаша шоколад.

— Пий. — Той й подаде едната. — Обещах, че ще я дам на тебе и на никой друг. Онзи по-големият е голям лакомник и искаше да изгълта всичко.

— А на мене? — възмути се ибн Хайран. — Изкълчих си ръцете да им правя вълци и прасета!

Родриго се засмя и отпи от чашата си.

— Право да ти кажа, тази беше за тебе. Награда за труда. Аз обаче нищо не съм обещал. Шоколадът е хубав, а навън е студено. Ти си бил вътре и не си мръзнал.

— Имаш шоколад по мустаците — каза Джехане. — Не трябваше ли да си извън стените? Да защитаваш града? Не ни трябваш тук.

— Правилно! — бодро заяви Амар. — Дай си ми шоколада.

Родриго му подаде чашата и се обърна към Джехане.

— Мартин ме извика. Бяхме наблизо. Джехане, ще трябва да решиш за какво точно ми се сърдиш — дали защото съм накарал Зири да те охранява, или задето не съм дошъл тук лично да те защитя.

— Откъде накъде? Не мога ли да ти се сърдя и за двете?

— Точно така! — подкрепи я Амар с толкова доволен вид, че Джехане едва не се изсмя, но навреме си спомни, че в постъпките му няма нищо случайно, и се опита да запази сериозния си вид. Зири и Айдар се хилеха. След тях неохотно се усмихна и Алвар.

Джехане трябваше най-сетне да признае, че всичко е свършило. Те бяха спасили живота й, а също и този на Велас и на двете момчета. Това, което правеше сега, граничеше с неблагодарност.

— Извинявай, че наруших обещанието си — каза Родриго сериозно. — Тогава не ми се искаше да споря с тебе, а появата на Зири си беше чист късмет. Знаеш ли, че е преминал прохода сам?

— Да, вече разбрах. — Наистина беше неблагодарна. — Какво ще правим с тези двамата? Кои са те?

— Случайно ги познавам — каза Амар. — Алмалик ги е използвал няколко пъти. Най-добрите му убийци.

— Ще се стигне ли до скандал?

Амар поклати глава и погледна Родриго.

— Мисля, че не бива. Струва ми се, че има по-добър начин да оправим положението.

— Никой освен слугите не знае, че са стигнали дотук — замислено каза Родриго. — Мисля, че можем да им имаме доверие.

Амар кимна.

— Точно това си мислех и аз. Наскоро чух, че двама търговци от Картада случайно са загинали в пиянско сбиване. Малко след пристигането си. Мисля, че тяхната гилдия трябва да изпрати извиненията и съболезнованията си в Картада. Нека Алмалик си мисли, че са били разкрити още с пристигането си. Това ще го разстрои още повече.

— Ти го познаваш най-добре — каза Родриго.

— Така е — съгласи се ибн Хайран. — Не чак толкова, колкото си мислех, но достатъчно добре.

— Каква ще е следващата му стъпка? — внезапно попита Джехане.

Амар ибн Хайран я погледна внимателно и каза:

— Мисля, че ще се опита да ме върне при себе си. За миг в стаята настъпи тишина.

— И ще успее ли?

Това беше Родриго, прям както винаги.

— Сега съм наемник, ако не си забравил — сви рамене Амар. — Също като тебе. Ти какво би отговорил, ако крал Рамиро утре те повика да се върнеш? Ще се откажеш ли от договора си тук, за да се върнеш у дома?

Отново се възцари тишина.

— Не знам — каза най-сетне Родриго Белмонте. — Макар че жена ми ще ме убие, ако ме чуе.

— Е, значи аз съм в много по-изгодно положение — усмихна се ибн Хайран. — Няма жена, която да ме убие за това.

— Не бъди толкова сигурен — каза Джехане. Всички я погледнаха изненадано и тя се засмя.

— Между другото, благодаря ви.

Глава 12

Към края на зимата, когато първите цветя вече изпъстряха поляните, но снегът по високите плата и в планинските проходи все още беше непокътнат, тримата есперански крале се събраха в Карказия, във Валедо, за да половуват лосове и глигани в дъбовите гори.

Въпреки че пътищата бяха разкаляни, заедно с кралете дойдоха и техните кралици и солидни свити, защото ловът, колкото и приятен да беше, бе само повод за срещата.

Жеро де Шервал, фериерският духовник, заедно с презимувалите в Ескалу и Орведо свои колеги беше успял да убеди тримата мъже, които се мразеха и се бояха един от друг, да се срещнат в началото на пролетта, за да обсъдят важни въпроси в промеждутъците между преследванията на дивеч в горите и полята.

Духовниците бяха обявили, че се задава много по-сериозен лов. Лов, който ще прослави Джад и ще умножи още повече богатството, славата и мощта на трите земи.

Прославата на Джад беше, разбира се, хубаво нещо — по това спор нямаше. Богатството и мощта също си струваха пътуването. А дали си заслужаваше да се събере на едно място цялата тази компания — това тепърва щеше да се види.

Бяха минали два дни, откакто гостите от Руенда, пристигнали последни, бяха в Карказия. Засега нямаше никакви неприятни случки, пък и нищо по-интересно, макар че крал Бермудо от Халоня беше не по-лош ездач и ловец от двамата си племенници. Колкото до кралиците, палмата на първенството държеше червенокосата Инес от Валедо, чийто баща, кралят на Фериерес, беше запален ловец. Тя яздеше най-добре от жените и по-добре от повечето придворни.

Съпругът й, иначе умен и честолюбив мъж, напоследък беше угрижен и разсеян дори и следобед, когато се обсъждаха важни политически и военни въпроси, и беше оставил изцяло на конетабъла си да движи всички подобни дела.

Бермудо от Халоня, напротив, ловуваше със страст сутрин, а следобед, по време на срещите, говореше за възмездие. Рагоса и Фибас, които не бяха изпълнили задължението си по плащането на париаса, трябваше да бъдат наказани. Той приемаше съболезнования за смъртта на своя фаворит, младия граф Нино ди Карера, причакан в засада и убит от разбойници в някаква долина в Ал-Расан. Никой не можеше да си обясни как така отряд от сто въоръжени и добре обучени Конници е позволил да бъде изклан от една обикновена разбойническа банда, но не беше никак учтиво и дипломатично да се задават подобни въпроси. Очите на кралица Фруела, която все още беше хубава жена, се насълзяваха само при споменаването на името на убития млад рицар.

Крал Санчес от Руенда през цялото време се наливаше от манерката, окачена на седлото му, или от пълната до ръба чаша в залата за пиршества. Виното не му влияеше видимо, но и ловът му не беше особено успешен. Сутрин сгрелите му летяха като че безразборно, макар ездата му да си оставаше безупречна. Много неща можеха да се кажат за невъздържания крал на Руенда, но никой не би могъл да го обвини, че е лош ездач.

Тримата висши духовници от Фериерес, навикнали на общуването с кралски особи, вече осъзнаваха, макар и със закъснение, каква бездна от недоверие лежи между тримата крале и се опитваха да водят преговорите от тяхно име.

Двамата братя дори не се поглеждаха, а към чичо си се отнасяха с видимо презрение. Ала всички явно добре съзнаваха какво означава тази армия, събрана в Батиара и готова да отплува с първите попътни ветрове. Ако не беше така, и те нямаше да са тук.

Светът вреше и кипеше и мъжете в тази зала имаха високата привилегия да управляват в такива времена — това обяви Жеро де Шервал още на първата следобедна среща с тържествен глас. Беше дошло времето мършоядните псета от Ал-Расан да бъдат изтласкани отвъд проливите. Целият полуостров можеше да бъде завоюван. Още преди края на лятото великите крале на Валедо, Руенда и Халоня можеха да нагазят с жребците си във водите на южното море за славата на Джад, стига да действаха заедно.

— А как ще си го поделим? — подметна крал Бермудо. Рамиро от Валедо се изсмя, показвайки за пръв път през този ден известно оживление. Санчес отпи от чашата си и се намръщи.

Жеро от Фериерес, който беше прекарал цяла зима над картите, беше подготвен за този въпрос и им предложи мнението си. Никой от кралете не си даде труд да отговори — и тримата се изправиха като един и излязоха от залата. Духовниците, които останаха по местата си, се спогледаха.

На третия ден отидоха на лов със соколи за разтуха на дамите от трите двора. Кралица Инес ловуваше с орел, уловен и обучен в планините край Халоня, и имаше бурен успех.

По-млада от Фруела и много по-изискана от Беарте от Руенда, кралицата на Валедо, с прибрани в златна мрежа червени коси и поруменели страни, яздеше между съпруга си и духовника от родината си и привличаше неудържимо погледите на всички мъже.

Може би точно затова по-късно никой не можеше да каже със сигурност откъде е долетяла стрелата, която я порази малко след като кучетата подплашиха един глиган. Едно беше ясно — че става дума или за нещастен случай и стрелата е била предназначена за глигана, или стрелецът е искал да улучи някой от мъжете, яздещи до кралицата. Всички бяха единодушни, че никой няма причини да желае смъртта на кралицата на Валедо.

Отначало раната като че ли беше достатъчно безобидна, защото беше в ръката, но въпреки обичайното в такива случаи налагане с кал и кръвопускане, надлъжно и напречно, състоянието на кралица Инес все повече се влошаваше и преди залез тя вече имаше силна треска, а болката беше непоносима.

Тъкмо тогава забелязаха конетабъла на Валедо да влиза в кралските покои, придружен от някакъв мършав, недодялан на вид мъж.

Инес никога не беше изпадала в подобно състояние.

Имаше чувството, че умира. Ръката й беше толкова отекла, че изглеждаше двойно по-голяма от нормалното — това се виждаше дори през дебелия пласт кал. Когато й пуснаха кръв — естествено, скрити зад параван, за да спазят приличието — болката беше почти нетърпима. Между двамата доктори от Естерен и собствения й лекар от Фериерес се стигна до размяна на остри реплики. Нейният лекар победи и не й дадоха нищо срещу болката. Пиер д’Алор беше сигурен, че при подобни прободни рани упойващите вещества намаляват способността на организма да се бори. Беше чел лекции на тази тема във всички възможни университети.

Главата й пламтеше. Дори и най-малкото движение й причиняваше жестока болка. Тя усещаше като в просъница, че Рамиро не се отделя от леглото й и стиска здравата й ръка. Така беше от мига, в който го повикаха — единствено докато траеше кръвопускането той беше принуден да се отдръпне. Най-странното беше, че тя го виждаше да държи ръката й, но не усещаше докосването му.

Инес умираше. Те може и да не го знаеха още, но тя го чувстваше. Беше поискала слънчевия си диск и се опитваше да се моли, но това й се удаваше с труд.

Като в мъгла видя в стаята да влизат граф Гонзалес и още един мъж. Друг лекар. Лицето му, длъгнесто и грозно, се надвеси над нея. Той се извини и на нея, и на краля и сложи ръка върху челото й, после хвана здравата й ръка, която Рамиро продължаваше да стиска, и силно я ощипа. На въпроса му дали усеща нещо Инес поклати глава. Докторът се намръщи.

Пиер д’Алор, застанал зад гърба му, подметна нещо язвително. През всичките тези години, които беше прекарал сред еслеранците, така и не се бе отучил от саркастичния си тон спрямо тях.

Новият лекар, чиито ръце бяха нежни, за разлика от лицето му, попита:

— Какво направихте със стрелата, след като я извадихте? Сети ли се някой да я изследва?

Гласът му беше дрезгав, стържеше като пила. Настъпи тишина. Погледът на Инес беше замъглен, но тя ясно видя как дворцовите лекари се спогледаха.

— Ето я — каза Гонзалес де Рада и се приближи до леглото, хванал внимателно стрелата близо до перата. Докторът я взе, поднесе върха й до лицето си и го подуши. Намръщи се. Лицето му наистина беше ужасно, а на врата си имаше огромен цирей. Той се приближи до кралицата, отново се извини и отметна завивките, докосвайки единия й крак.

— Усещате ли нещо?

Тя отново поклати глава. Мъжът беше видимо ядосан.

— Простете ми, ваше величество, ако съм по-рязък. Може би съм прекарал прекалено дълго време в таграта, за да се държа светски. Но тези трима мъже за малко да убият кралицата. Може вече да е късно, но аз ще направя каквото ми е по силите, стига да ми разрешите.

— Отрова ли е? — попита Рамиро.

— Да, ваше величество.

— Какво може да се направи?

— С ваше позволение, господарю, най-напред ще почистя тази… мръсотия от ръката й, за да не може отровата да проникне още по-дълбоко в тялото. После ще й дам лекарство, което ще приготвя лично. Ще бъде много мъчително за кралицата, ваше величество. Изключително мъчително. Тя ще страда, докато лекарството се бори с отровата в организма й, но да се надяваме, че ще има ефект. Аз поне не знам друго средство. Ще ми позволите ли да продължа? Искате ли да останете тук?

Рамиро кимна. Пиер д’Алор се осмели да възрази хапливо и несдържано и тутакси беше прогонен най-безцеремонно от Гонзалес де Рада в дъното на стаята заедно с другите двама лекари. Рамиро, който тръгна с тях, им каза нещо, което Инес не можа да чуе. Тримата притихнаха и не посмяха да се обадят повече.

Кралят се върна, седна до леглото й и взе здравата й ръка в своята. Инес все така не усещаше нищо. Грубите черти на новия лекар отново изплуваха над лицето й. Той се извини предварително за онова, което му предстоеше да направи. Гласът му съвсем не беше неприятен. Дъхът му ухаеше на някаква сладникава билка.

Онова, което последва, беше по-лошо от раждане. Тя пищеше, докато лекарят внимателно почистваше калта от ранената й ръка. Бог се смили над нея и Инес изгуби свяст.

Свестиха я и я накараха да изпие нещо. Онова, което последва, беше още по-лошо. Кралицата се гърчеше в спазми, които сякаш разкъсваха стомаха й, и се мяташе в треска. Дори светлината на свещите й се струваше непоносима. Всеки звук отекваше в главата й като удар. Тя изгуби представа за времето и мястото, за хората, които я заобикаляха. Чу собствения си глас, трескаво изричащ молби за пощада. Не можеше дори да се моли, нито да държи диска си.

Когато дойде достатъчно на себе си, докторът настоя да пийне още от същото лекарство и тя отново потъна в бездната на болката и треската.

Това продължи безкрайно.

И все пак накрая свърши. Инес не знаеше колко време е минало, но още беше жива и лежеше сред подгизналите от пот възглавници на леглото. Лекарят внимателно избърса лицето и челото й с мокри кърпи. Тя поиска да й донесат чисти чаршафи. Прислужниците й бързо смениха бельото и я преоблякоха, а когато свършиха, докторът се върна и много внимателно намаза ръката й с някакъв мехлем и я превърза. Движенията му бяха спокойни и точни. Кралят внимателно наблюдаваше работата му.

Когато приключи, лекарят от форта нареди всички да излязат и да остане само една от прислужниците на кралицата. Говореше с увереността на човек, поел работите в свои ръце. Помоли краля да поговорят насаме и двамата се оттеглиха в съседната стая. Инес ги проследи с поглед, после затвори очи и потъна в сън.

— Ще оживее ли? — рязко попита Рамиро в мига, в който вратата се затвори.

Докторът беше не по-малко прям.

— Ще разбера чак довечера, ваше величество. — Той прокара ръка през рошавата си сламеноруса коса. — Трябвало е веднага да се потърси противоотрова.

— Как се досетихте?

— Най-напред отокът, ваше величество, а и безчувствените крайници. От една обикновена стрела не би трябвало да се получи подобна реакция. Не виждам за пръв път подобно нещо, Джад ми е свидетел. Освен това усетих миризмата.

— А откъде знаете какво да правите?

За пръв път човекът се поколеба.

— Ваше величество, тъй като ми се падна голямата чест да служа в таграта, аз използвах близостта на Ал-Расан, за да попълня знанията си с помощта на техните лекари. Преминах един курс на обучение при тях.

— Ашаритите повече ли знаят от нас?

— В много отношения — да, ваше величество. А… киндатите знаят още повече. В сегашния случай използвах трактата на един киндатски лекар от Фезана, господарю.

— Можете да четете на киндатски?

— Научих се, ваше величество.

— И от този текст разбрахте как да разпознаете отровата и да се справите с вея? Какъв лек да използвате?

— И как да го приготвя. Да, господарю. — Човекът отново се поколеба за миг. — Има още нещо, ваше величество. За това исках да си поговорим насаме. За… източника на това зло.

— Кажете ми.

Лекарят от таграта сподели догадките си. Кралят му зададе само един въпрос и получи също толкова ясен и точен отговор. С разрешението на Рамиро лекарят се върна при кралицата, а самият той остана в съседната стая, борейки се с надигналия се в гърдите му гняв. След толкова дълго колебание кралят на Валедо внезапно стигна до ясно и определено решение.

Много често съдбите на народите, и по-малки, и по-велики от този на Валедо, се решаваха именно в такива мигове и по този начин.

Докторът пак даде лекарство на Инес. Колкото и да беше болезнено, нямаше друг начин да бъде спасена. Кралицата кимна с разбиране и го изпи.

Тя отново потъна в бездната, но този път не беше толкова зле. Поне си даваше сметка къде е.

Към полунощ треската утихна. Лекарят будуваше до леглото й. Когато Инес отвори очи, резките му черти й се сториха красиви. Той посегна и ощипа здравата й ръка.

— Да — каза кралицата. Лекарят се усмихна.

Когато задрямалият в креслото си крал Рамиро се събуди, жена му го гледаше. Очите й бяха ясни. Двамата се гледаха дълго.

— Спомням си, че тук някъде беше слънчевият ми диск — прошепна тя. — Но най-добре от всичко си спомням, че ти през цялото време беше до мене.

Рамиро коленичи до леглото й и потърси погледа на доктора, който вече не опитваше да скрие умората си.

— Мисля, че го преодоляхме — каза мъжът и грозноватото му лице светна в усмивка.

— Тази нощ направихте кариера, докторе — тихо каза Рамиро. — Дори не знам името ви, но бъдещето ви е осигурено. Не можех да я загубя. — Той се вгледа в своята кралица и съпруга и повтори: — Не можех.

Кралят на Валедо се разрида. Кралицата се поколеба за миг, после вдигна ръка и го погали по косата.

Докато крал Рамиро бдеше край леглото на своята кралица, на вечерята между валедийските придворни и хората, които служеха на крал Санчес от Руенда, бяха разменени тежки думи. Отправиха се сурови обвинения, а после бяха изтеглени и мечовете.

Седемнадесет души загинаха и единствено смелата намеса на тримата духовници от Фериерес, които се спуснаха с голи ръце да разтървават биещите се, вдигнали високо слънчевите си дискове, предотврати по-нататъшното кръвопролитие.

По-късно всички си спомняха, че гостите от Халоня тази вечер не се бяха появили на трапезата, сякаш бяха предчувствали нещо. Това не можеше да не събуди подозрение. Кръвопролитието сред придворните на другите двама крале можеше само да бъде от полза за крал Бермудо, по този въпрос две мнения нямаше. Някои от валедийците стигнаха и още по-далеч в предположенията си, но не можеха да ги подкрепят с нищо.

На сутринта Бермудо от Халоня и неговата кралица проводиха пратеник при крал Рамиро, оповестявайки заминаването си. И тъй като се знаеше, че кралицата на Валедо все още не е предала богу дух, те и цялата им свита си заминаха с уверението, че ще се молят за оздравяването й.

Кралят и кралицата на Руенда и придворните им — онези, които бяха оцелели — вече си бяха заминали посред нощ, още след боя в залата. Бяха се измъкнали гузно като конекрадци, както отбеляза един от придворните на Рамиро, макар по-практичните да признаваха, че животът им на валедийска земя действително е бил застрашен. Ала повечето бяха готови да преследват групата от Руенда в мига, в който научиха за бягството. Конетабълът обаче не даде такава заповед, а кралят все още не излизаше от стаята на жена си.

Хората, които се грижеха за нея, твърдяха, че състоянието й видимо се е подобрило и има всички изгледи кралицата да оцелее. Тъкмо тогава се разбра, че стрелата е била отровна.

Кралят излезе от стаята на жена си чак на третия ден — всичките си съвещания провеждаше в съседната малка стаичка. Подобно поведение се възприемаше единодушно от приближените му като проява на малодушие, недостойно за един мъж. Време беше някой да нареди преследването на бегълците да започне преди да са се скрили в някое от укрепленията си. Мнозина бяха убедени, че коварната стрела е пратена от ръката на някой от тях, а в Еспераня жаждата за отмъщение пламваше бързо.

Покрай всичко останало се разбра — как и откъде, остана тайна — че крал Санчес е имал наглостта да напише писмо, в което предявявал права над Фезана и настоявал тя да му плаща данък. Писмото явно още не беше пратено — все пак зимата едва беше свършила, — но в дните след заминаването на гостите от Руенда цяла Карказия говореше само за това. Град Фезана плащаше париас на Валедо и нямаше човек в крепостта, който да не оценява това искане като нечувана наглост.

Някои от по-наблюдателните не пропуснаха да отбележат и факта, че самият крал Санчес, който беше сред най-добрите стрелци в трите кралства, през двата дни преди лова със соколи е бил подозрително неточен. Възможно ли беше да се е прикривал по този начин — един вид предпазна мярка, ако някой забележи откъде иде смъртоносната стрела?

А ако стрелата беше предназначена за брат му? Най-циничните си мислеха, че това няма да е първият случай, когато синовете на Санчо Дебелия се избиват, но никой не посмя да изрече тази мисъл на глас.

Безвременната смърт на Раймундо, най-големия син, щеше да се помни още дълго. Никой от придворните, които този ден се събраха в мрачно мълчание, не беше забравил думите на младия Родриго Белмонте, конетабъла на Раймундо, слисали и изумили всички присъстващи.

Сега сер Родриго беше далеч, в изгнание при неверниците. Благородната му съпруга и двамата му синове бяха поканени в свитата на Валедо, но Миранда Белмонте отклони поканата, като се позова на отдалечеността от двора и задълженията, които й налагаше отсъствието на нейния съпруг и господар. При тази вест де Шервал, духовникът от Фериерес, беше изразил известно разочарование. Говореше се, че бил голям ценител на женската красота, а съпругата на сер Родриго беше прочута красавица.

Един Джад знаеше какво би казал и как би се държал Капитана, ако беше в Карказия този ден. Може би щеше да заяви на краля, че раняването на кралицата е наказанието му за стореното някога зло. И със също такъв успех би могъл да се впусне в преследване на бегълците от Руенда — съвсем сам, ако трябва — и да донесе главата на краля в чувал. Родриго Белмонте беше непредсказуем.

Но и Рамиро от Валедо беше такъв.

Когато кралят най-сетне се появи след съвещанието с Жеро де Шервал, граф Гонзалес и няколко от капитаните си, Карказия потръпна от приятно предчувствие. Най-сетне щяха да тръгнат след негодниците от Руенда. Провокацията беше твърде нагла, дори и свещениците не можеха да го отрекат. Време беше Валедо да тръгне на запад.

Заповед не последва.

Изражението на Рамиро беше решително. Такива бяха и лицата на мъжете с него, но никой не обели и дума какво е станало. Личеше, че и Жеро де Шервал, който беше потресен от случилото се, не е склонен да коментира.

Никой не знаеше накъде ще се обърне всичко това. Кралят с нищо не показваше, че има намерение да напусне Карказия и да тръгне към Естерен. Във всички посоки бяха проводени пратеници. Един от тях се насочи по реката към Руенда. Един-единствен пратеник, а не цяла армия. В кръчмите на Карказия мъжете ругаеха и проклинаха. Никой не знаеше какво съобщение носи пратеникът. Друга малка група се отправи на изток. Един от вестоносците беше казал на свой приятел, че целта им са земите, в които се отглеждаха чистокръвните валедийски коне, но с това сведенията се изчерпваха.

През последвалите дни и седмици кралят беше непроницаем. Обикновено сутрин ловуваше, после прекарваше много време със съпругата си — смъртната опасност, през която беше преминала, ги беше сближила. Конетабълът имаше много работа, но с нищо не издаваше какво става — нито с поглед, нито с намек. Единствено духовникът от Фериерес се усмихваше доволно, когато никой не го наблюдаваше, сякаш някакви изгубени надежди се бяха възродили през тези дни.

А когато пукна пролетта и по ливадите и горските поляни нацъфтяха цветя, в Карказия започнаха да се събират Конниците на Валедо.

Те бяха най-добрите ездачи на света, с най-хубавите коне, и бяха въоръжени като за война. Дните минаваха, а Конниците продължаваха да прииждат. Тогава и за най-несъобразителните царедворци в Карказия стана ясно накъде вървят работите.

Лъх на неверие и ликуване премина над града и крепостта, а войниците не спираха да прииждат, отряд след отряд. Мъже и жени, които от години, ако не и цял живот, занемаряваха задълженията си към бога, сега започнаха да се появяват на службите в древния храм на Карказия, построен още в онези далечни времена, когато Еспераня бе владяла целия полуостров, а не само северните му земи.

На тези служби, често водени от негово преподобие Жеро от Фериерес, неизменно присъстваха кралят на Валедо и неговата кралица, която вече се беше съвзела достатъчно след боледуването. Сутрин и вечер те коленичеха един до друг в молитва, стиснали в ръце слънчевия диск на бога.

Столетия наред блестящите, приказно богати халифи на Ал-Расан бяха нахлували на север с победоносните си армии, неудържими като морето, за да мачкат и поробват джадитите, които се свиваха в покрайнините на огромните, някога техни земи. Година след година, от незапомнени времена.

Последният халиф в Силвенес, слаб и безволев човек, играчка в ръцете на други, беше убит преди шестнадесет години. И сега вече нямаше халифи.

Време беше помитащата всичко вълна да се върне назад в името на единствения истински и всемогъщ бог.

Елиане бет Данел, съпруга и майка на лекари, беше свикнала непознати да я заговарят на улицата. В града я познаваха, съпругът й и дъщеря й имаха много пациенти във Фезана. Някои искаха да й благодарят, други имаха нужда от бърз или по-евтин преглед. Елиане се беше научила бързо да се оправя и с едните, и с другите.

Жената, която я спря тази сутрин на пазара, не беше от никоя от двете категории. По-късно Елиане си спомни, че за пръв път в живота си е разговаряла с проститутка.

— Госпожо, мога ли да ви отнема минутка? — попита жената, без да излиза от сянката. Попита много по-любезно, отколкото ашаритите се обръщаха към киндатите.

Елиане беше твърде изненадана, за да откаже. Само кимна и последва жената — всъщност съвсем младо момиче. Наблизо имаше тясна пресечка. Елиане беше минавала оттук два пъти седмично от години, без да я забележи. Миришеше на гнило и имаше някакви животни, които тя взе за дребни котки. Елиане сбърчи нос и каза строго:

— Надявам се, че не работиш тук.

— Случвало се е, преди да ни изгонят извън града — безгрижно заяви момичето. — Наистина вони. Но няма да ви задържам дълго.

— И аз няма да стоя дълго. С какво мога да ти помогна?

— С нищо. Дъщеря ви обаче много пъти ни е помагала. Точно затова съм тук.

Елиане обичаше да е наясно с нещата.

— Дъщеря ми ви е лекувала, това ли искаш да кажеш?

— Да. И беше добра към нас. Почти приятелка, ако това не ви обижда.

В думите прозвуча предизвикателство, което, кой знае защо, трогна Елиане.

— Не ме обижда — каза тя. — Джехане умее да си подбира приятелите.

Това изненада момичето. Очите на Елиане бяха посвикнали с полумрака и сега се виждаше ясно, че младата жена, с която разговаря, е дребна и крехка, не повече от петнайсет-шестнайсет годишна, загърната с окъсан шал върху късата избеляла туника. Твърде оскъдно облекло за толкова студен и ветровит ден.

— Исках да ви кажа, че се задават неприятности — продължи момичето. — Неприятности за киндатите.

Елиане усети как сърцето й се вледенява.

— Какво имаш предвид? — попита тя и неволно погледна през рамо към осветената от слънцето улица, по която се движеха хора и може би чуваха разговора им.

— Ние чуваме най-различни неща. От мъжете, които ни посещават. По стените са окачени някакви мръсни стихчета. Разобличения, както ги наричат. Нещо за киндатите и Деня на рова. Нуная смята, че се готви нещо. Може би комендантът е получил някакви заповеди.

— Коя е тази Нуная? — Елиане потрепери.

— Тя е главната отвън, зад стените. По-стара е и знае много. — Момичето се поколеба. — С Джехане са приятелки. Тя й продаде мулетата, когато заминаваше.

— И това ли знаеш?

— Онази нощ аз я заведох при Нуная. Не можехме да оставим Джехане така! — Отново нотка на предизвикателство и гордост.

— Благодаря. Сигурна съм, че нямаше да я оставите. Казах ти, тя знае да си подбира приятелите.

— Джехане винаги е била добра към мене. — Момичето сви рамене с престорено безразличие. — Аз лично не виждам нищо лошо в това да наричаш луните сестри.

Елиане с мъка се сдържа да не се усмихне, напук на страха. Момичето беше едва петнадесетгодишно.

— За съжаление, някои не са на същото мнение.

— Знам. Джехане добре ли е?

— Мисля, че да. — Елиане се поколеба. — Тя е в Рагоса, работи там.

Момичето кимна доволно.

— Ще кажа на Нуная. Е, това е всичко, което исках да ви кажа. Нуная каза, че трябва да внимавате. Да помислите дали не е по-добре да се махнете оттук. Казва, че хората са изнервени заради исканията на онзи крал от север от… как беше, Руенса?

— Руенда — поправи я Елиане. — Заради париаса ли? Какво общо имат киндатите с това?

— Мене ли питате? — Момичето отново сви рамене. — Аз чувам разни неща, но не разбирам много. Нуная смята, че има нещо подозрително в цялата работа, това е.

Елиане не отговори. Гледаше момичето. Този шал наистина не беше за такова време. Импулсивно, изненадвайки самата себе си, свали сивия си плащ и загърна момичето.

— Аз имам друг — каза тя. — Дали ще ти го откраднат?

Очите на момичето се разшириха и то попипа топлия вълнен плащ.

— Само през трупа ми!

— Добре тогава. Благодаря за предупреждението.

— Госпожо!

Елиане спря и се обърна.

— Знаете ли магазина за играчки в дъното на Улицата със седемте завоя?

— Виждала съм го.

— Точно след него, досами стената, има липа. Зад нея край стената има храсталак. Оттам може да се излезе. Има малка вратичка, която се заключва, но ключът е окачен на един пирон отзад на дървото, горе-долу на моята височина. Ако ви се наложи да излезете, този път ще ви изведе до нас.

Елиане безмълвно кимна, после каза:

— Радвам се, че дъщеря ми има такива приятелки. После закрачи обратно към слънчевата светлина, която сега, без плаща, вече не я топлеше.

Реши тази сутрин да пропусне пазара, който обикновено й доставяше удоволствие. Щеше да прати някой от слугите. Беше й студено. Сви към киндатския квартал и къщата, която беше неин дом вече тридесет години.

„Дали не е по-добре да се махнете оттук?“ Ни повече, ни по-малко.

Скитниците. Вечно трябваше да бягат. Да кръстосват като луните сред ярките неизменни звезди. Но по-ярки от тях, както обичаше да казва Исхак. По-ярки от звездите и по-нежни от слънцето. А за тях двамата Фезана твърде дълго беше дом.

Реши да не му казва нищо.

На другия ден, когато излезе да си купи нов плащ — оказа се, че старият е вече доста изтъркан — към нея се приближи непознат кожар, джадит.

Чакаше я пред охраняваната порта на Киндатския квартал и я настигна, когато тя свиваше зад ъгъла. Беше преизпълнен с почтителност и явно изплашен. Без да губи време, той й обясни за какво е дошъл. Съобщението му беше същото като на момичето предния ден. Той също беше пациент на Джехане, по-точно момчето му. Доколкото Елиане успя да схване, една от пелиновите настойки на Исхак беше излекувала детето от опасна треска миналото лято. Мъжът не беше забравил. И той обясни, че може би ще е най-добре да напуснат Фезана за няколко месеца, още преди края на пролетта. Мъжете в кръчмите говорели неща, които не предвещавали нищо добро.

Хората били ядосани. И вече не се опитвали да озаптват по-разпалените ваджии по улиците. Тя направо го попита дали смята да се махне със семейството си, ако заплахата се разпростре и върху джадитите. Човекът призна, че е решил да смени вярата си след толкова години на съпротива. И на първата пресечка сви встрани, без да се огледа. Елиане така и не разбра името му.

Тя си купи плащ от едно магазинче на Улицата на тъкачите, в което пазаруваше повече от десет години. Стори й се, че собственикът е по-хладен от друг път, дори малко рязък.

Може би просто търговията не му вървеше, опитваше се да го оправдае тя. Изминалата година никак не беше лека за Фезана. Почти всички, които имаха някаква тежест и влияние в града, бяха свършили в крепостния ров.

Но да прогонят заради това киндатите?

Пълна безсмислица. Данъците, които неверниците — киндати и джадити — плащаха, отиваха за същите тези ваджии и техните храмове, за укрепването на градските стени и за париаса, който Фезана плащаше на Валедо. Възможно ли беше новият цар и съветниците му да не го разбират? Те не можеха да не си дават сметка, че с опустяването на Киндатския квартал върху града ще бъде нанесен съкрушителен удар.

А можеше да се случи и нещо още по-лошо.

Този път тя каза на Исхак за предупреждението. Беше сигурна, че знае какво точно ще каже той със заваления си говор, който вече се беше научила да разбира.

Исхак обаче я изненада. След толкова години все още беше в състояние да я изненада. Той обясни, че тревогата е предизвикана от вестите от Сореника. Някакъв нов полъх се чувстваше във въздуха, ново настроение, което засягаше не само Фезана. Махалото се връщаше. Ветровете бяха сменили посоката си.

Двамата, заедно с всичките си слуги, започнаха да се готвят за заминаване. В Рагоса, при Джехане.

Оказа се обаче, че са закъснели.

Същата тази седмица, когато Елиане получи двете предупреждения, а кралицата на Валедо едва не умря, Джехане се готвеше за карнавала в Рагоса — с много по-големи очаквания, отколкото би признала.

Тази сутрин Алвар де Пелино, беше свободен от дежурство, я чакаше заедно с Хусари на един оживен ъгъл, а младият Зири беше на поста си както винаги. Двамата мъже тайничко си помислиха, че Джехане е по-хубава от всякога. Алвар импулсивно беше споделил с Хусари за онази единствена нощ с нея и приятелят му философски забеляза, че пролетта действа по този начин на младите мъже.

Алвар не мислеше, че причината е в пролетта. В живота му много неща се бяха променили само за няколко месеца и продължаваха да се променят, но чувствата му към Джехане бяха неизменни и щяха да си останат такива. Той беше сигурен в това. Съзнаваше, че тази увереност е малко странна, но не можеше да се отърси от нея.

Като лекар в двореца и на отряда на Родриго Джехане бет Исхак беше заобиколена от блестящи, изтънчени мъже. Алвар се примиряваше с това. Не очакваше нищо. Казваше си, че ще е доволен да е до нея, да е част от живота й, макар и незначителна.

През повечето време това беше вярно. Но имаше нощи, когато съвсем не беше сигурен, че е доволен от положението си, макар никога да не би признал пред прагматичния Хусари, че с пролетния цъфтеж и галещия вечерен вятър откъм езерото тези нощи стават все по-чести. Вечер мъжете пееха под прозорците на жените, които желаеха. Алвар лежеше буден и слушаше изпълнената с копнеж музика. В такива мигове си даваше сметка, че е извървял огромен път от север дотук. И че един ден, когато изгнанието на Капитана свърши, неизбежно ще се върне там. Избягваше да мисли за това.

Двамата се приближиха до Джехане и я поздравиха, всеки по свой начин — Хусари с широка усмивка, а Алвар с изискан ашаритски поклон. Беше се упражнявал, просто за развлечение.

— В името на луните, погледнете се! — възкликна Джехане. — Имате вид, все едно вече сте готови за карнавала. Какво биха казали горките ви майки?

Двамата се огледаха един друг със самодоволни усмивки. Алвар беше облечен в ленена риза с широки ръкави, с цвят на слонова кост, опасана свободно на кръста. Панталоните му бяха малко по-тъмни, а на краката му се мъдреха ашаритски градски чехли с втъкана златна нишка. Предната седмица си беше купил от пазара мека малиновочервена шапка и не можеше да й се нарадва.

Хусари ибн Муса, търговецът на коприна от Фезана, беше облечен в проста кафява риза на джадитски войник, върху която беше надянал кожена жилетка, износена и цялата на петна. В широкия си кожен колан беше затъкнал два ножа. Панталоните му за езда бяха натикани във високи черни ботуши. Всичко това се допълваше, разбира се, от широкополата кожена шапка.

— Е, покойната ми майчица много би се смяла — каза Хусари. — Тя имаше чувство за хумор, Ашар да дари мир на душата й.

— А моята ще изпадне в ужас — жизнерадостно заяви Алвар. Хусари се изсмя.

Джехане се мъчеше да остане сериозна.

— Какво би казал разумен човек, ако ви погледне?

— Мисля, че подобна личност — каза Хусари, — ако изобщо се намери такава в Рагоса тази седмица, неизбежно ще забележи, че ние двамата сме най-доброто, което може да предложи този полуостров. Храбрият Алвар и моята скромна особа сме доказателството, че хората от различни светове могат да направят тези светове по-пъстри и многообразни. Че ако вземем най-хубавото от тях, ще се получи едно ново цяло, блестящо и непреходно.

— Никак не съм сигурен, че жилетката ти е най-хубавото, което може да предложи Валедо — намръщи се Алвар, — но ще си затворим очите за това.

— А аз никак не съм сигурна, че очаквах сериозен отговор — каза Джехане и погледна замислено Хусари.

Той отново се изсмя.

— Това сериозен отговор ли беше? Нищо подобно, просто се упражнявах. Помолиха ме лятото да изнеса лекция за търговската етика в университета и сега тренирам за лектор. Трябва да мога да давам подробни, изчерпателни отговори на всеки въпрос.

— Не и тази сутрин — каза Джехане. — Иначе няма да свършим онова, за което сме излезли.

Тя тръгна и двамата мъже закрачиха от двете й страни.

— Аз мисля, че отговорът му беше добър — тихо каза Алвар.

Джехане и Хусари го погледнаха учудено.

— Всъщност и аз мисля така — каза тя. — Но не бива да го насърчаваме.

— Насърчението — заяви величествено Хусари, пристъпвайки наперено с черните си ботуши — не е от значение за истинския учен, който с цялата си душа се стреми към истината и знанието, неговата единствена цел, по пътеки, недостъпни за дребните хорица.

— Разбра ли сега какво имах предвид? — попита Джехане.

— Я по-добре да се опитаме да му намерим по-хубава жилетка — отвърна Алвар.

Тримата излязоха на улицата, на която им бяха казали да търсят, и спряха като заковайи. Дори и Хусари, който беше видял не един град в живота си.

Рагоса беше ярка и блестяща. Когато слънцето грееше и езерото и небето бяха сини като киндатско наметало, градът сияеше с мрамора и слоновата си кост, с мозайките и релефите по арките и фасадите си. Но това, което видяха сега, ги свари неподготвени.

По цялото протежение на тясната крива уличка бяха наредени десетки временни сергии, отрупани с маски на животни и птици, истински и приказни, които мамеха с хилядите си багри и форми.

Джехане се засмя от удоволствие. Хусари поклати глава изумен. От другата страна на улицата малкият Зири беше отворил уста. Алвар се улови, че и той е зяпнал със същия глуповат вид.

На първата маса имаше вълча глава, жребец, жар-птица и невероятно убедителна, ужасяваща огнена мравка.

В този миг срещу тях се зададе хубаво облечена млада жена, отрупана със скъпоценности. Зад нея един роб носеше удивително творение — маска на планинска котка, цялата от кожа, с украсен със скъпоценни камъни нашийник. Към нашийника беше прикрепена халка. Алвар забеляза, че жената държи в ръцете си верижка от тежко ковано злато. Това произведение на изкуството сигурно струваше цяло състояние. Заплатата му за половин година. Жената забави крачка и му се усмихна. Алвар се обърна и се загледа в нея. Ибн Муса се изсмя на глас, а Джехане вдигна вежди.

— Запомни тази маска, приятелю! — кикотеше се Хусари. — Запомни я за утре!

Алвар се надяваше, че не се е изчервил чак толкова.

Тази мека, уханна сутрин тримата се бяха срещнали, за да се снабдят с маски за нощта, когато факлите щяха да осветяват до сутринта улиците на Рагоса. Нощта, в която градът щеше да посрещне пролетта и да отпразнува заедно с това рождения ден на цар Бадир с музика, танци и вино. Пък и с други неща, които се разминаваха не само с предписанията на Ашар, но и с проповядваното от джадитските свещеници и киндатските духовници.

Напук на ясно изразеното мнение на духовните си наставници, хората идваха в Рагоса отдалеч, пътувайки понякога цели седмици. Идваха чак от Фериерес и Батиара, макар проходите все още да бяха заснежени, за да участват в карнавала. Настъпването на пролетта беше нещо, което винаги си струваше да се отпразнува, а и цар Бадир, който царуваше в Рагоса още от падането на Халифата, се радваше на уважението и дори обичта на поданиците си, каквото и да говореха ваджиите за него и за киндатския му министър.

Тримата тръгнаха по кривата уличка, проправяйки си път през тълпата. Алвар държеше ръката си върху кесията на пояса. Такива места бяха рай за джебчиите. На първата сергия, пред която спряха, Алвар си хареса маска на орел, дан на уважение към неговия Капитан. Надяна я и търговецът, изразявайки одобрението си с усърдно кимане, му поднесе огледало. Алвар се погледна и не се позна. Наистина изглеждаше като орел. Зорък и опасен.

— Чудесно — каза Джехане. — Вземи я.

Алвар примигна зад маската, когато чу колко му искат за нея, но Хусари успя да се спазари с продавача и цената падна наполовина. Търговецът на коприна, който тази сутрин беше в изключително добро настроение и по-остроумен от всякога, ги поведе по-нататък, проправяйки си път с лакти през тълпата, и на една от сергиите се хвърли с вик към ефектна маска на паун, украсена с пера. Надяна я, макар и с известно усилие. Хората наоколо трябваше да се постеснят, за да му направят място. Маската беше великолепна, неподражаема.

— Никой няма да може да се доближи до тебе — заяви Джехане, като отстъпи назад да му се полюбува.

— Аз мога! — извика някаква жена от тълпата. Зяпачите избухнаха в гръмогласен смях. Хусари се поклони с цялата изисканост, която му позволяваше маската.

— Този проблем винаги би могъл да намери решение, Джехане — заяви Хусари и гласът му прокънтя странно иззад стегнатата маска и великолепните пера. — Ако се съди по онова, което съм чувал за този карнавал.

Алвар също беше слушал доста по въпроса. От седмици в казармата, кръчмите и стражевите кули се говореше единствено за това. Джехане с все сила се опитваше да покаже неодобрението си, но никак не беше лесно да проявиш неодобрение спрямо Хусари. Търговецът на коприна беше от онези хора, които всички харесваха. И освен това бе човек, за няколко месеца променил коренно начина си на живот.

Пълен и изнежен някога, сега ибн Муса беше мъж, когото хората на Родриго приемаха като един от тях. Той беше от онези, с които Капитана се съветваше, а грубоватият стар Лаин — джадит до мозъка на костите, при цялото си неуважение към религията — го беше приел като свой брат.

С помощта на търговеца Хусари свали маската. Косата му беше разчорлена, а лицето му бе зачервено.

— Колко, приятелю? — попита той. — Не съм кой знае колко претенциозен и бих се задоволил и с тази маска.

Търговецът се взря внимателно в него и каза цената. Хусари нададе вик, сякаш го бяха проболи в сърцето.

— Мисля, че тук пазарлъкът ще отнеме повечко време — заяви Джехане. — Ние със Зири ще продължим сами. Ако искам наистина да съм маскирана, няма нужда всички да знаят каква маска ще нося.

— Ние не сме „всички“ — възрази Хусари, като се откъсна за миг от пазарлъка, който набираше скорост.

— Освен това ти знаеш с какви маски ще бъдем ние — добави Алвар.

— Точно така! — усмихна се Джехане. — Това е много полезно. Ако ми потрябва помощ по време на карнавала, ще ви търся някъде сред пернатите.

— Не бъди толкова сигурна — вдигна пръст Хусари. — Алвар може да е в леговището на някоя планинска котка.

— Няма да го направи — заяви Джехане.

Хусари се изсмя. Джехане се поколеба за миг, погледна Алвар и се обърна да си върви. Стиснал орловата маска, той я проследи с поглед, докато двамата със Зири се изгубиха в тълпата.

След оживен пазарлък, който събра около сергията цяла група зяпачи, Хусари най-сетне се споразумя с търговеца и купи пауновата маска на цена, която беше по-висока от годишната заплата на професионален войник. Търговецът се съгласи да му я достави по-късно, когато тълпата пооредее.

— Сега ми се иска да пийна нещо — заяви ибн Муса. — Да ни прости светият Ашар греховете на тази земя.

Алвар, за когото това не беше грях, реши, че и той с удоволствие би пийнал нещо, макар да беше още много рано за пиене.

— Разправят, че планинските котки били ужасно свирепи, когато се чифтосват — отбеляза Хусари и вдигна чашата си за наздравица.

— Не ми говори такива неща! — изръмжа Алвар. Хусари ибн Муса — търговец на коприна, войник, ашарит и добър приятел на Алвар — избухна в смях и поръча още една бутилка хубаво червено вино.

Докато се провираше през тълпата между сергиите, Джехане си повтаряше, че измамата е съвсем безобидна и че тя също има право на свои тайни. Все пак мразеше лъжата, а двамата мъже й бяха близки. Изненада я донякъде острото жегване — без съмнение ревност — при вида на онази дългокрака ашаритка с маската на планинска котка — как само се беше усмихнала на Алвар.

И все пак не беше работа нито на Алвар, нито на Хусари да знаят, че вече си има маска за карнавала, подарък от първия министър на Рагоса. Беше уморена и изнервена от неотслабващото внимание, с което другите следяха отношенията им. Още повече че след пристигането на бляскавата Забира от Картада ухажването на Мазур се беше превърнало по-скоро в ритуал.

Вялите му опити да я завоюва я дразнеха почти толкова, колкото преди това я дразнеше убедеността му, че капитулацията й е въпрос единствено на време. Това беше непоследователно, но, уви, тъкмо така стояха нещата.

Джехане въздъхна. Представяше си какво би казал сер Резони в Батиара. Нещо за женската природа. Когато дойде вестта за случилото се в Сореника, тя му писа, но още нямаше отговор. Той живееше там, но често отсъстваше, а когато заминаваше на север да чете лекции в някой от другите университети, вземаше и семейството си. Но можеше и да е мъртъв. Тя не искаше дори да мисли за това.

Спря до една от сергиите да огледа изложените там маски. Беше невероятно как дори маските на най-непривлекателните животни — язовец, глиган, мустаката сива мишка от мека като коприна кожа — можеха да бъдат изработени така, че да станат красиви и чувствени. Какво чувствено би могло да има у един глиган? Тя не беше художник и не можеше да си отговори на този въпрос, но знаеше, че в нощта на карнавала тези маски щяха да изглеждат още по-примамливо в светлината на факлите и грейналите луни, с леещото се вино и не по-малко опияняващото желание.

Мазур я беше поканил предния ден на вечеря, за пръв път от много време, и в края на вечерята й беше поднесъл подаръка, любезен и самоуверен както винаги.

Джехане отвори кутията. Дори и тя беше красива — от слонова кост и сандалово дърво, със сребърна ключалка и също такова ключе. Вътре върху малиновочервена коприна лежеше маска на бяла сова.

Совата на лекарите, символ на бялата луна и на знанието, бледа светлина, озаряваща тъмните пътеки на неизвестното. Галинус, бащата на медицината, имал на върха на жезъла си изображение на сова. Малко хора го знаеха. Мазур явно беше един от тях.

Това беше щедър, великодушен дар на човек, който винаги беше проявявал към нея само щедрост и великодушие.

Тя го погледна и Мазур й се усмихна. Проблемът при него беше, че винаги знаеше какво прави. Когато правеше подарък, той беше точно този, който трябваше. У него нямаше неувереност, нямаше нетърпение да види дали подаръкът му се е харесал.

— Благодаря — каза тя. — Красива е. За мене ще е чест да я нося.

— Ще ви отива — отбеляза той и се излегна удобно на диванчето срещу нея с чаша вино в ръка. Двамата бяха сами — слугите бяха освободени още в началото на вечерята.

Джехане затвори кутията и завъртя ключето.

— Кажете ми — попита тя, — какво избрахте за госпожа Забира? Или въпросът ми е нетактичен?

Не беше нетактичен, а провокиращ. Какво пък, късно й беше да се променя. Освен това винаги беше приятно, колкото и рядко да се случваше, да види как мъжът насреща й примигва объркано и се колебае, макар и само за миг. Знаеше, че това е детинщина, но нали не всичко детинско е лошо?

— Никак няма да е красиво да издам каква маска ще носи тя, не мислите ли? Както ако й кажа с каква маска ще бъдете вие.

Той умееше да накара човек да се почувства глупаво. Джехане обаче и този път остана вярна на себе си.

— Сигурно сте прав. Колко още — освен нас двете — сте маскирали лично за карнавала, та само вие да знаете кои сме?

Мазур отново се поколеба, но този път не от объркване.

— Само двете, Джехане. Вас и Забира. — Той се усмихна печално. — Вече не съм млад…

Въпреки цялото му лукавство Джехане имаше чувството, че този път Мазур казва истината. Беше трогната — и малко виновна.

— Извинявайте — каза тя.

— Няма за какво — сви рамене Мазур. — Пред пет години, дори преди две, такъв упрек би бил напълно заслужен. Макар че, трябва да призная, никоя друга жена не би задала подобен въпрос.

— Майка ми щеше да е ужасена, ако можеше да ви чуе.

Мазур поклати глава.

— Не я клевете. Майка ви ще е доволна, че можете да се сравните по ум с всеки мъж.

— Едва ли, Мазур. Просто съм по-хаплива. Понякога това върши работа.

— Знам — каза той и направи гримаса. — Отдавна съм го разбрал.

Джехане се усмихна и стана.

— За един лекар с много задължения е вече доста късно. Позволете да ви благодаря още веднъж и да се оттегля.

Той също се изправи, строен и изящен. Съвсем не толкова стар и немощен, колкото се опитваше да й внуши. Мазур никога не говореше просто ей така, без цел. Амар ибн Хайран — който в това отношение беше същият — я беше предупредил.

Понякога на човек не му се иска да вниква във всички тънкости, а просто да постъпи така, както му подсказва сърцето. Джехане се приближи до Мазур и за пръв път го целуна по устните.

Това го свари неподготвен. Той дори не вдигна ръце да я прегърне. Преди известно време беше направила същото с Амар ибн Хайран. Ужасна жена!

— Благодаря — промълви тя. — Благодаря за маската. Сега, докато вървеше към дома си, съпроводена от охраната, си спомни, че е забравила да го попита с каква маска ще бъде на карнавала той.

Докато се провираше сред тълпите в ярката слънчева утрин, Джехане не усети как стигна края на улицата със сергиите. Сви наляво към езерото, където беше по-тихо. Знаеше, че Зири я следва по петите, но въпреки това реши да се пошляе безцелно из града.

Можеше да се върне в лазарета — имаше трима пациенти там. Не беше зле да се отбие и при една жена, която всеки момент щеше да роди. Но тази сутрин всичките можеха да минат и без нея, а беше толкова приятно да си навън в този хубав пролетен ден и да не те чака неотложна работа.

Хрумна й, че ако нещо й липсва в Рагоса, то е женската компания. Беше заобиколена от толкова блестящи мъже, но в този миг й се искаше да седи пред някоя от съборетините до градските стени на Фезана заедно с Нуная и другите улични жени, да слуша песента на птиците, да пие нещо разхладително и да се смее на хапливите непристойни историйки на приятелките си. Понякога наистина трябваше да се посмееш на мъжете и техния мъжки свят.

Почти цяла година беше сериозна и отдадена на работата си. Беше спала в палатка посред зима, заобиколена от сурови войници. Те я уважаваха за това, признаваха качествата й на лекар, доверяваха се на преценката й. Някои от тях дори я обичаха. Но нямаше жена, с която просто да се посмее, да се почуди на глупостите на войниците и дипломатите. И може би да сподели мислите, които я измъчваха, докато лежеше сама в леглото си нощем и се вслушваше в музиката откъм тъмните улици, музика, предназначена за други жени.

Може би не беше чак толкова лошо, че наближаваше този прословут карнавал и никой освен Мазур не знаеше с каква маска ще бъде тя. При тази мисъл сърцето й заби по-бързо от вълнение и някаква неясна тревога.

Хубаво би било, ако можеше днес да поговори с Нуная. Тя знаеше всичко за мъжете.

Несъзнателно сви рамене и продължи по пътя си. Не я биваше много в шляенето.

Беше на двадесет и осем години и не подозираше, че много скоро животът й ще се промени изцяло.

Докато вървеше по една тиха уличка, случайно надникна през отворената врата на някакво магазинче и видя позната фигура. Поколеба се за миг и влезе. Родриго Белмонте стоеше с гръб към вратата и оглеждаше образци на пергамент. Не беше говорила с него от деня, когато й съобщи новините от Сореника.

Той беше погълнат изцяло от заниманието си и не я забеляза. Продавачът обаче я видя и напусна мястото си зад тезгяха, за да я посрещне. Джехане му направи знак да мълчи. Човекът се усмихна с разбиране, смигна и се върна на мястото си.

Защо ли всички мъже се усмихваха по този начин? Заговорническият вид на търговеца я подразни и тя каза по-студено, отколкото възнамеряваше:

— За какво мислиш да го използваш? Откуп ли ще искаш?

Да изненадаш Родриго не беше лесно. Той я погледна през рамо и се усмихна.

— Здравей, Джехане. Не е ли хубаво? Погледни, пергамент от кожа на газела. А видя ли каква прекрасна хартия има този човек?

Собственикът светна. Родриго се приближи към друга кошница и внимателно вдигна свитък ленена хартия.

— Има и лен. Погледни. Цветна хартия. Ако човек реши да иска откуп, тази алената е тъкмо за тази цел.

В гласа му прозвуча нескрито удоволствие.

— И пак Картада печели — подметна Джехане. — Боята е от долините в южната й част.

— Знам — съгласи се Родриго. — Но не мога да им се сърдя, щом правят нещо толкова красиво с нея.

— Ще желае ли високопочитаемият Капитан да купи хартия? — попита търговецът.

— Уви, високопочитаемият Капитан не може да си позволи нещо толкова разточително. Дори и да става дума за откуп — отвърна Родриго, — Ще взема пергамент. Десет листа, малко мастило и пет-шест хубави пера.

— Може би ще ви е угодно да се възползвате от моите услуги? — предложи човекът. — Мога да ви покажа образци от почерка си.

— Не, благодаря. Сигурен съм, че почеркът ви е безупречен, ако се съди по вкуса, с който сте подбрали материалите си. Но аз обичам сам да пиша писмата си, когато имам достатъчно време, и някои хора твърдят, че разчитат драсканиците ми.

Родриго се усмихна. Ашаритският му беше безупречен. Той спокойно би могъл да мине за местен, макар за разлика от Алвар и някои други северняци да бе запазил начина си на обличане. Неизменният бич и сега беше затъкнат в пояса му, макар мечът да липсваше.

— Наистина ли ще искаш откуп? — попита Джехане.

— Да, от баща ти. Омръзна ми лекарката на отряда ми да се държи с мене по-зле и от Лаин. Какво ще ми даде той за тебе?

— Кой, Лаин ли?

— Не, баща ти.

— Боя се, че няма да е много. И той е на мнение, че съм прекалено рязка.

Родриго извади от кесията си една сребърна монета и я подаде на търговеца. Почака да му опаковат покупките и преброи рестото.

Джехане излезе заедно с него. Видя го да оглежда по навик улицата и да отбелязва присъствието на Зири, който чакаше до една врата наблизо. Внезапно си помисли колко е странно да виждаш света под такъв ъгъл.

— Защо си толкова хаплива към онези, които изпитват искрена симпатия към тебе? — попита Родриго.

Джехане не очакваше толкова бързо да стигнат до този въпрос, макар че мислите й бяха насочени именно нататък.

Тя сви рамене.

— Така се справям по-лесно. Вие пиете заедно, карате се, упражнявате се, ругаете. А аз имам само езика си и понякога той е доста хаплив.

— Така е. Значи не ти е лесно да се справяш сама?

— Нищо подобно! — възрази тя.

— Питам сериозно. Ти си член на отряда ми и аз се интересувам от теб като негов командир. Искаш ли да си починеш? Предупреждавам те, че когато времето се оправи, възможностите ще са много по-малко.

Джехане понечи да отговори рязко, но се сдържа. Прав беше.

— По-добре ми е, когато работя — отвърна тя. — Ако съм свободна, ще се чудя какво да правя. А мисля, че да се върна у дома сега е опасно.

— Във Фезана ли? В никакъв случай. Не и тази пролет.

Нещо в тона му я обезпокои.

— Мислиш, че ще бъде толкова скоро? Че цар Бадир ще прати войска на запад?

— Струва ми се, че няколко отряда ще потеглят съвсем скоро и нашият ще е един от тях.

— Много предпазливо го казваш!

Родриго я погледна и внезапно се засмя.

— С тебе винаги съм предпазлив, Джехане.

Тя не отговори и той продължи:

— Ако знаех нещо със сигурност, щях да ти кажа. Лаин е убеден, че срещата на тримата есперански крале ще доведе до общо нападение на юг. Лично аз не го вярвам, но няма никаква гаранция, че всеки един от тях няма да обяви своя свещена война.

Тонът му беше сух.

— И къде ще бъде тогава Родриго Белмонте от Валедо? — попита тя и спря до една пейка пред някакъв голям склад. Това беше характерно за нея — винаги, когато не беше сигурна в нещо, ставаше много пряма и режеше направо, като хирург.

Родриго с жест я покани да седне.

— И сега отговорът ми е същият като през зимата. Спомняш ли си, тогава ибн Хайран ми зададе този въпрос?

Тя добре си спомняше онази зимна сутрин, когато едва не умря заедно с двете момченца, чийто единствен грях беше, че брат им е цар.

— Парите, които печелиш тук, по-важни ли са от лоялността към Валедо?

— Погледнато от този ъгъл, не. Но има и други начини да се погледне на нещата.

— И какви са те?

Родриго я погледна спокойно със сивите си очи. Малко бяха нещата, които можеха да го извадят от равновесие. Понякога почти й се искаше да опита. Но внезапно си помисли, че този мъж се държи с нея като със свой доверен офицер. Без снизхождение и самодоволство. Или почти…

— Дали дългът към жена ми и бъдещето на синовете ми ще надделее над собствената ми представа за чест.

— Би ли ми обяснил?

— Лаин и Мартин се боят, че ще пропуснем големия си шанс. Настояват да помоля Рамиро за разрешение да се върна и ако той ми позволи, да прекъсна договора си тук. Аз предпочетох да не го правя. Има някои неща, които не бих направил.

— Кои? Да прекъснеш договора си или да молиш за помилване?

— И двете — усмихна се Родриго. — Но най-вече второто. Мога да върна заплатата си, не съм я похарчил още. Но помисли си само, Джехане. Има нещо по-важно. Ако Рамиро тръгне на юг през таграта и обсади Фезана, на какви хора ще даде земята, как мислиш? Сега разбираш ли?

Тя беше дъщеря на баща си и разбираше.

— И ти ще обикаляш около Рагоса да преследваш бандити, докато се завоюват царства…

— Чак царства — едва ли, но плячката ще е доста голяма. Много по-голяма от една заплата, колкото и щедра да е. Е, докторке, ти какво би ме посъветвала? Дали не дължа на двете си момчета шанса да станат наследници на… на кралския наместник във Фезана, да речем? Или на парче новозавоювана земя между Фезана и Карказия заедно с разрешението да си построя замък?

— Не мога да ти отговоря. Не познавам синовете ти.

— Това няма значение. Те са още деца. Въпросът е към какво трябва да се стреми един мъж. Ти как мислиш, Джехане? Честно?

Понякога сер Резони гледаше със същия прям и донякъде смущаващ поглед. Тя си спомни, че Родриго освен боец е и учител.

— И на това не мога да отговоря.

Той поклати глава — за пръв път показваше признаци на нетърпение.

— Да не мислиш, че тръгвам на война да убивам, да коля онези, които са се предали, и да горя живи жени — защото съм правил всичко това, Джехане — единствено от някакво тъпо войнолюбие?

— Ти ми кажи.

Тя потръпна в сянката на чинара, разперил клони над пейката. Не беше очаквала това от сутрешната си разходка из града.

— Вярно е, че във войната има тръпка. Никога не бих го отрекъл. За добро или зло, в присъствието на смъртта се чувствам по-жив. Нужна ми е опасността, другарството, гордостта от постигнатото. Шансът да завоювам слава, чест, дори богатство — а всичко това е важно в този свят, колкото и да е нищожно в рая на Джад. Но то ме откъсва от онези, които обичам, и ги излага на множество опасности. И ако не сме просто скотове, които живеят, за да се избиват, би трябвало да има някаква причина за всяко кръвопролитие!

— И каква е твоята причина?

— Силата, Джехане. Възможността да построя своя бастион. Да създам сигурност, доколкото изобщо е възможно в този несигурен свят, да построя за синовете си нещо, което те да отстояват след смъртта ми.

— И всички вие искате това? То ли е, което ви ръководи?

Той се замисли.

— Не мога да говоря от името на всички. На някои им стига и тръпката. Кръвта. Убийството само за себе си. Ти видя такива в Орвила. Но аз бих се обзаложил… бих се обзаложил, че ако попиташ Амар ибн Хайран, той ще ти отговори, че е тук, защото се надява да управлява Картада от името на цар Бадир още преди да е свършило лятото.

Джехане рязко се изправи. Умът й работеше трескаво. Родриго взе покупките си и тръгна до нея. Вървяха мълчаливо. Стигнаха края на дългия кей и застанаха над синята вода. Рибарските лодки бяха украсени за карнавала. По мачтите и въжетата бяха окачени фенери и знаменца. Слънцето се беше вдигнало високо и наоколо почти не се мяркаха хора.

— Не можете и двамата да спечелите, нали? — промълви тя. — Или поне не за дълго. Рамиро не може да завоюва Фезана и да я задържи, ако Бадир завоюва Картада и я задържи.

— Мисля, че е възможно, но едва ли ще се случи и едното, и другото. Не и ако аз остана тук.

Родриго не беше суетен, но си знаеше цената. Тя вдигна поглед към него.

— Раздвоен си, нали?

— Вече ти казах — тихо отвърна той. — Войските скоро ще потеглят и аз не знам как ще свърши всичко. Освен това, ако не си забравила, има и други играчи.

— Не съм забравила. Никога не съм ги забравяла.

Една закъсняла лодка влизаше в залива със сутрешния си улов и белите й платна блестяха на слънцето.

— Ще позволят ли муардите на твоите хора да завоюват Ал-Расан?

— Да си върнат Ал-Расан, по-точно казано. Съмнявам се — отвърна Родриго Белмонте.

— Което означава, че и те ще се появят това лято?

— Възможно е. Ако есперанските крале тръгнат към Ал-Расан.

Двамата замълчаха и се загледаха в чайките, които се спускаха стремително към водата, и в бързите бели облаци, препускащи над главите им.

— Това лято ще сложи край на нещо, нали?

— Всяка година, всеки сезон слага край на нещо. Но наистина от известно време усещам, че наближава някаква промяна. Не знам каква, но тя идва. — Той замълча за миг. — Разбира се, случвало ми се е и да греша.

— Често ли?

— Рядко, Джехане.

— Благодаря за откровеността.

Той продължаваше да я гледа в очите.

— Обикновена самозащита. Не се осмелявам да ти противореча. Може да се наложи да ми пуснеш кръв или да ми отрежеш крака.

Тази мисъл не й се понрави особено.

— Имаш ли маска за карнавала? — смени темата тя.

— Всъщност да — усмихна се Родриго. — Лудус и Мартин, те се мислят за много остроумни, са ми купили нещо по свой вкус. Може би ще го използвам, за да им доставя удоволствие — ще изляза вечерта, но мисля да се прибера рано.

— Защо? Какво ще правиш? Ще се увиеш в одеяло и ще седнеш пред камината?

Родриго вдигна пакета, който носеше.

— Ще пиша писма. — Той се поколеба за миг. — На жена ми.

— Аха — кимна Джехане. — Дългът преди всичко. И по време на карнавала ли?

Родриго леко се изчерви, може би за пръв път, откакто го познаваше, и отмести поглед.

— Не е задължение — каза той.

В този миг Джехане разбра нещо важно за Родриго Белмонте.

Той я изпрати до дома й, но отказа да влезе да обядва с нея. Тя изяде сама обяда, който беше приготвил наетият от Велас готвач.

По-късно отиде да посети пациентите си, а на здрачаване се върна у дома, за да се приготви за пиршеството в двореца.

Мазур й беше пратил накити — още един жест на внимание. Джехане знаеше, че кралският прием преди карнавала се отличава с ненадмината изисканост. Хусари й беше подарил рокля, вишневочервена и поръбена с черно. Трябваше да приеме подаръка, въпреки всичките си възражения, защото той не искаше и да чуе за пари. Тя отново погледна роклята. Беше невероятна. Никога в живота си не беше обличала нещо толкова хубаво.

Киндатите бяха длъжни да се обличат само в синьо и бяло. Не им беше разрешена никаква показност. Ала за тази вечер — и за следващия ден, без съмнение — цар Бадир от Рагоса негласно беше отменил това строго правило. Джехане започна да се облича.

Като се сети за Хусари, тя си спомни надутата му, високопарна реч тази сутрин. Той беше казал, че се шегува.

Но не беше така, или поне не съвсем.

В някои моменти, заобиколена от мъже като Хусари ибн Муса, младия Алвар или Родриго Белмонте, Джехане си мислеше, че още не всичко е загубено, че има надежда и бъдеще за полуострова. Хората се променяха, прекосяваха границите, даваха и вземаха един от друг… когато им стигнеше времето, волята, способността да мислят.

Можеше да се изгради един нов свят от двата стари — а защо не и от трите? Слънцето, звездите и луната в едно.

После си спомняше Орвила, Деня на рова. Очите на муардите и гневните речи на ваджиите по улиците, и как те искаха смъртта на киндатския магьосник бен Аврен. Злодея, който пиел кръвта на невинни деца, изтръгнати от ръцете на майките им.

Дори и слънцето залязва.

Това го беше казал Родриго.

Никога не беше срещала мъж като него. Не, не беше точно така. Имаше още един, когото видя за пръв път същия онзи ден. Двамата бяха като блестяща златна монета. Двете й страни, с различни изображения, но еднакво ценни.

Дали? Може би това само звучеше правдоподобно, като речите на същите онези учени, над които се надсмиваше Хусари? Симетрия, зад която не се криеше нищо.

Тя не знаеше отговора на този въпрос. Липсваха й Нуная и жените извън крепостните стени. Липсваше й стаята й у дома. Липсваше й майка й.

Баща й също й липсваше много. Знаеше, че би му харесало да я види такава, каквато беше сега. Но той никога нямаше да я види повече, никога нямаше да види нищо. Мъжът, който му беше причинил това, беше мъртъв. Амар ибн Хайран го беше убил и после беше написал елегия в негова памет. Джехане беше готова да се разплаче, докато я слушаше.

Тежко беше да съзнаваш колко много неща в живота са недостъпни на разума и не могат да получат отговор, колкото и да се стараеш.

Джехане застана пред огледалото, което иначе рядко използваше, сложи си накитите от Мазур и остана дълго така, загледана в собственото си отражение.

Отвън се чу музика, а след малко някой похлопа на вратата. Джехане чу Велас да отваря. Мазур беше пратил хора да я съпроводят. Предната вечер явно го беше накарала да се чувства виновен. Това би трябвало да й се стори забавно. Тя още веднъж се погледна в огледалото.

Нямаше вид на лекар на военен отряд. Изглеждаше като жена — не в цвета на първата младост, но все още млада, с изящни скули и ярки сини очи, подчертани сега от грима и от лазуритените обици и огърлица. Придворна дама, готова да се присъедини към бляскавата компания, която я очакваше в двореца.

Сви рамене. Познат жест. Поне в това си беше същата.

Маската, зад която щеше наистина да се скрие, лежеше на масичката до огледалото. Тя беше за утре. Тази вечер в двореца на цар Бадир всички щяха да знаят, че е Джехане. Каквото и да значеше това.

Глава 13

— Хареса ли ти? — попита царят на Рагоса своя министър.

Мазур бен Аврен, излегнат върху възглавниците, вдигна поглед към него.

— Би трябвало аз да ви задам този въпрос.

Бадир се усмихна.

— На мене не е трудно да ми се угоди. Харесаха ми храната и компанията. И музиката беше чудесна, особено духовите инструменти. Твоят нов музикант от Рониза е истинско откритие. Добре ли му плащаме?

— Повече от добре, за съжаление. Имаше и други желаещи да ползват услугите му.

Царят отпи от чашата си и замислено я вдигна срещу светлината на най-близката свещ. Сладкото вино беше прозрачно и бледо като звездната светлина, като луната, като северните момичета. Уви, въображението му не успя да роди по-оригинално сравнение. Вече беше доста късно.

— Какво ще кажеш за стиховете тази вечер? Оказа се, че стиховете са проблем.

Министърът не бързаше да отговори. Двамата отново бяха сами в покоите на царя. Бен Аврен се запита за кой ли път през всичките тези години седят така в края на нощта.

Втората жена на Бадир беше умряла преди шест зими, при раждането на третия му син. Царят така и не се ожени повече. Имаше наследници, а политическите интереси не го заставяха да предприеме подобен съюз. За един монарх понякога беше полезно да остане необвързан — предложения не липсваха, а преговорите щяха да се точат дълго. Трима владетели имаха основание да се надяват, че дъщерите им ще седнат на трона на богатата Рагоса в Ал-Расан.

— А вие какво мислите за стиховете, ваше величество?

Беше необичайно за министъра да отговаря на въпроса с въпрос. Бадир вдигна вежди.

— Проявяваш предпазливост, стари приятелю? Пред мене?

Мазур поклати глава.

— Не е предпазливост. Всъщност се чувствам несигурен. Може би… съм донякъде предубеден, тъй като имам свои разбирания за поезията.

— Това обяснява някои неща.

— Знам — усмихна се Мазур.

Царят се облегна назад и протегна крака върху любимата си скамейка.

— Какво мисля ли? Мисля, че повечето стихове бяха посредствени. Обичайните образи. Освен това ми се струва, че долавям някакъв конфликт в стиховете на нашия приятел ибн Хайран — не знам дали е нарочно, или се опитва да го скрие.

Министърът кимна замислено.

— Това ми се струва очевидно. Макар че ще си помислите, че ви лаская.

Погледът на царя издаваше нетърпеливо любопитство. Мазур отпи от виното си и продължи:

— Ибн Хайран е твърде честен поет, ваше величество. Той може да излъже с думи или постъпки, но не и в стиховете си, струва ми се.

— И какво може да се направи?

— Нищо. Ще почакаме и ще видим какво ще реши.

— Не трябва ли да опитаме да повлияем на решението му? Ако знаем какви са собствените ни желания?

Мазур поклати глава.

— Той знае какво може да очаква от вас, ваше величество.

— Така ли? — попита Бадир малко остро. — Аз пък не знам. Какво може да очаква той от мене?

Министърът му остави чашата и се поизправи. Бяха пили цяла нощ — и по време на пиршеството, и сега, докато бяха сами. Бен Аврен беше уморен, но умът му работеше ясно.

— Вие решавате, ваше величество, на на мене ми се струва, че може да има всичко, което пожелае, стига да остане при нас.

Настъпи тишина. Това, което казваше министърът, беше изключително важно.

— Толкова ли ми е нужен, Мазур?

— Не, ваше величество, ако решим да си останем това, което сме. Но ако искате да имате повече, тогава наистина ви е нужен.

Двамата отново замълчаха.

— Разбира се, че искам повече — обади се най-сетне Бадир.

— Знам.

— Ще могат ли синовете ми да се справят с по-големи владения, когато вече няма да ме има? Способни ли са на това?

— Мисля, че да. С известна помощ.

— А няма ли да могат да разчитат на тебе, приятелю, както разчитам аз?

— Докато съм в състояние — да. Но ние с вас сме горе-долу връстници, господарю. Именно за това ви говоря.

Бадир го погледна и вдигна почти празната си чаша. Мазур се изправи, взе гарафата от шкафа и му наля, а после допълни и своята чаша.

— Това беше изключително кратка поема — каза царят.

— Така е.

— Почти… като отбиване на номер.

— Почти, но не съвсем. — Министърът замълча за миг.

— Мисля, че той ви поднесе доста необичаен комплимент, ваше величество.

— Как така?

— Позволи ви да разберете, че е раздвоен. И не се опита да го скрие зад някакви пищни безсмислици.

Царят се замисли.

— Нещо не мога да разбера — каза след малко с известно раздразнение. — Амар ибн Хайран, помолен да напише нещо за рождения ми ден, ми поднася няколко реда — пожелание да има винаги изворна вода или вино в чашата ми. Това е всичко. Шест реда. И моят министър — моят поет — твърди, че това било комплимент?

Мазур остана невъзмутим.

— Той лесно би могъл да напише и повече, ваше величество, или най-малкото да заяви, че случаят е прекалено грандиозен за скромните му сили. Достатъчно опитен е, за да го направи, ако има желание да си играе на придворен. Което означава, че желанието му е било вие, пък и аз, да разберем, че е искрен и смята да си остане такъв.

— И това е комплимент?

— От такъв човек — да. Той ни казва, че ни смята за достатъчно умни, та да вникнем в посланието му от шест стиха и да го чакаме.

— А ще го чакаме ли, Мазур?

— Бих ви посъветвал, ваше величество.

Царят се изправи и отиде по мраморния под до красивия прозорец с изрисувани стъкла, отвори го широко и се загледа към вътрешния двор с бадемовите и лимонови дръвчета и фонтана, чиито игриви струи бяха осветени от запалените факли.

Улиците на града бяха тихи. Утре вече нямаше да са такива. Някъде в далечината се чуваше тих звън на струни и изпълнен с копнеж глас. Синята луна се беше вдигнала високо, обливайки с лъчите си отворения прозорец и плискащия се фонтан. Около нея блещукаха звездите и надничаха през листата на високите дървета.

— Доста мислиш за този човек — каза царят, докато гледаше навън в нощта.

— Мисля, ако ми позволите самонадеяно да сравня хората с небесните тела — все пак съм поет! — че тази пролет в небето на Рагоса са изгрели двете най-ярки комети, които сме виждали.

Бадир се обърна да го погледне и се усмихна.

— А ти, стари приятелю, къде слагаш себе си на този ярък небосвод?

Сега се усмихна и министърът.

— Нищо по-лесно от това. Аз съм луната във вашата сянка, добри ми господарю.

Царят се замисли и поклати глава.

— Не е вярно, Мазур. Луните са скитници. Твоят народ е наречен така на тях. Но ти си тук, надежден и неизменен.

— Благодаря, ваше величество.

Царят замислено скръсти ръце.

— Все пак луната е по-ярка от кометите. Макар и по-незабележима, защото сме свикнали с нея.

Мазур сведе глава, но не каза нищо.

— Ще излезеш ли утре вечер?

— Аз винаги ходя на карнавала, ваше величество — усмихна се Мазур. — За малко. Карнавалът е полезен — можеш да се пошляеш незабелязан, да усетиш настроенията в града.

— И само дългът ли те води навън, приятелю? Никакво удоволствие ли не ти носи тази нощ?

— Не съм казвал подобно нещо, господарю.

Този път и двамата се усмихнаха.

— Защо чиста вода от извора, Мазур? — попита по някое време Бадир и в гласа му се прокрадна смущение. — Защо не гъсто червено вино?

Министърът му обясни и това.

Когато Мазур бен Аврен се оттегли и се прибра в покоите си, Забира го чакаше.

Естествено тя беше останала на пиршеството до края и искаше да му зададе всички въпроси, които могат да се родят в мислите на толкова опитна придворна дама, чието желание е да се издигне в един непознат двор. Освен това деликатно му показа неизменния си стремеж да откликне на всичките му желания.

Всъщност тя цяла зима беше правила тъкмо това, за негово удоволствие и изненада. Мазур си мислеше, че вече е твърде стар, за да му се случи подобно нещо.

Когато вече се отпускаше в ласкавите прегръдки на съня и чувстваше до себе си голото й младо тяло, гладко като котка и топло като мечта, Мазур я чу да пита:

— Царят разбра ли какво искаше да каже ибн Хайран тази вечер? За водата от извора?

Тази дама от Картада освен всичко останало имаше ум като бръснач. Нямаше да е зле да не го забравя. Изглежда, остаряваше — не биваше да допуска да бъде уязвим. Достатъчно беше виждал какво се случва с други мъже.

— Сега вече разбира — промърмори той със затворени очи.

Чу тихия й смях, ласкав и галещ. Ръката й се плъзна по гърдите му. Тя се намести, долепвайки се още по-плътно до него.

— Тази вечер наблюдавах Амар. Познавам го от доста години. Мисля, че има нещо… извън раздвоението на кого да служи, и това го измъчва. Струва ми се, че той още не е наясно със себе си. Ако се окажа права, ще е много забавно.

Той отвори очи и я погледна с очакване. И тогава тя му каза нещо, което никога не му беше хрумвало. Мазур отдавна беше разбрал, че жените имат свойството да виждат света по съвсем различен начин. Това беше една от причините толкова да обича компанията им.

Скоро тя потъна в сън, а министърът на Рагоса още дълго остана буден, размишлявайки върху онова, което му беше казала, оглеждайки го от всички страни като камък в ръката, като възможен завършек на една поема.

Можеше спокойно да каже „докато стои край извора самотен“, но това щеше да е явно ласкателство, мислеше си ибн Хайран. А той не беше готов — толкова скоро след елегията за Алмалик — да отдаде подобна дан на Бадир от Рагоса. Почти беше готов, но не съвсем. Това беше проблемът.

Защото само лъвовете отиваха да пият самотни от извора.

Чудеше се дали тази лаконичност е обидила царя. Щеше да е жалко. Стиховете бяха толкова простички, колкото изобщо беше възможно, повече добро пожелание, отколкото поезия. Освен онзи намек… за водата. Чудеше се дали Бадир го е разбрал.

„Прекалено стар съм, за да злоупотребявам с изкуството си“ — помисли си ибн Хайран.

„А с кое от всичките си изкуства би могъл да злоупотребиш?“

Въпросите, които му задаваше вътрешният му глас, бяха най-трудните. Той беше не само поет, а и войник и дипломат. Тези бяха истинските изкуства, на които разчиташе в Рагоса, както преди това в Картада. А поезията? Тя беше за времената, когато ветровете на живота утихваха.

Кое беше най-достойно за един мъж? Към какво трябваше да се стреми? Може би към онзи спокоен извор, към който един-единствен звяр би дръзнал да се доближи необезпокояван под лунната светлина и звездите?

За него това спокойствие беше крайъгълният камък на стиховете му. Едно защитено от вятъра място, където шумът, суетата и ярките багри на света — същия този свят, който той все още обичаше! — щяха да избледнеят, да отстъпят място на едно измамно просто изкуство.

Застанал край водите на езерото Серана, на същото място, където беше стоял в нощта на пристигането си, ибн Хайран осъзна, че има да извърви още много до този спокоен извор. Отново вода. Мечтата на ашаритите. Тялото се стремеше към нея, за нея копнееше душата.

По мачтите и въжетата на рибарските лодки бяха окачени фенери, все още незапалени. Това щеше да стане утре. Карнавалът. Маски. Музика и вино. Пламтящи факли. Опиянение до зори.

Понякога мракът трябваше да бъде прогонван.

„Прекрасен Ал-Расан — внезапно си помисли той и тази мисъл беше болезнена и неочаквана като остър нож изпод плаща на верен приятел — дали ще съм жив да напиша елегия и за тебе?“

В онази скрита, най-прекрасна градина на Ал-Фонтина преди много години последният сляп халиф на Силвенес го беше посрещнал като приятел преди острието изпод плаща да го прониже.

Амар ибн Хайран пое дълбоко дъх и поклати глава. Хубаво щеше да е, ако тази нощ до него стоеше приятел, но в неговия живот приятелството никога не беше играло роля и сега беше безсмислено да мисли за това. Алмалик беше мъртъв и на това се дължаха до голяма степен сегашните му проблеми.

Преди два дни беше решено, макар засега да се пазеше в тайна, че след две седмици, когато бялата луна достигне пълнолуние, наемническата армия на Рагоса ще се отправи към Картада, за да изтръгне властта от ръцете на отцеубиеца. Щяха да тръгнат в името на едно дете, по-големия син на Забира, закрилян от цар Бадир и от светите звезди.

Ибн Хайран постоя още малко над водата и лодките и се обърна да си върви. Последния път, когато беше тук късно през нощта, Джехане бет Исхак го беше чакала в сянката, после срещнаха Родриго Белмонте в лазарета и двамата я оставиха там, задъхана от смях, за да си тръгнат и изненадващо да се напият заедно. Това беше в деня на пристигането му, когато двамата се биха рамо до рамо.

Имаше нещо съкровено и тревожно в този спомен.

Мина му през ума, без никаква връзка, че тази вечер на пиршеството Джехане изглеждаше много красива. Стъпките му отекнаха по дъските на пристана. Той стигна до първите сгради и продължи по пустите улици. Наоколо нямаше жива душа.

Тя беше облечена в разкошна рокля от пурпурна коприна и само лазуритените накити и белият шал намекваха за киндатските закони на обличане. Амар си помисли, че роклята сигурно е от Хусари, а скъпоценностите — от бен Аврен.

Появата й в залата за пиршества предизвика всеобщо раздвижване и неприкрит интерес, макар че от деня на пристигането си тя неизменно беше тук, прагматична и непретенциозна. Скъпоценните камъни в косите й и лазуритените обици и огърлица придаваха блясък на погледа й. Амар си помисли, че всеки човек има в живота си мигове, когато иска да каже нещо ново за себе си.

Тази вечер той й подметна, че се опитва да привлече вниманието на царя, и после й каза, че амбицията й е да стане първата киндатска царица на Ал-Расан. Джехане му отговори сухо, хаплива както винаги, че ако пак започнат да залагат на нея, няма да е зле да й кажат, та и тя да припечели нещичко този път.

По-късно, след музиката и стиховете, в това число и неговите, той я потърси, но тя вече си беше тръгнала. Хрумна му, че и Родриго Белмонте я е търсил. Празна, ненужна мисъл, преминала като облаче пред луната.

Сега, докато крачеше към центъра на града, той осъзна, че това са единствените двама души в Рагоса, с които би искал да си поговори в този момент. Странно съчетание — джадитски войник и киндатска лекарка.

Всъщност имаше и трети. Съмняваше се обаче, че първият министър на Рагоса е сам и точно сега е настроен да обсъжда тънкостите на поезията, по това време и със Забира в леглото си, опитна и съблазнителна.

Прав беше, но само донякъде. Във всеки случай се прибра сам в къщата с голямата градина недалеч от палата — беше я наел с малка част от голямото богатство, получено в служба на последния цар на Картада.

На другия ден — същия, в който започваше карнавалът в Рагоса — непознати мъже дойдоха, за да отведат Диего Белмонте от семейното имение, в което беше прекарал целия си кратък живот.

По това време майка му я нямаше — беше тръгнала към северните пасища, за да нагледа новите жребчета, които се бяха появили на бял свят тази пролет. Отсъствието й не беше предвидено от нечаканите гости, но улесняваше плановете им. Знаеше се, че стопанката е твърдоглава и дори буйна. Неотдавна беше убила човек в имението си. Беше го пронизала със стрела. И никой от онези, които пристигнаха този ден с особена и деликатна задача, не очакваше Миранда Белмонте д’Алведа да ги посрещне с разтворени обятия.

В най-добрия случай майките бяха непредсказуеми.

Когато от двореца в Карказия дойде заповед един от синовете на сер Родриго Белмонте да бъде отведен на запад, за да се присъедини към армията, събрана пред самата тагра, желаещите да се заемат с тази задача не бяха много. Тази липса на ентусиазъм пролича особено ясно, когато се разбра, че заповедта идва не от краля, а от фериерския духовник Жеро де Шервал. По някаква причина именно той имаше нужда от момчето. Войниците бяха единодушни, че работата не е чиста, но кралят беше дал благословията си, а заповедта си беше заповед.

Беше пратен отряд от десет души, който трябваше да стигне по разкаляните пътища до имението Белмонте и да се върне с момчето.

По-късно, докато си говореха около огъня, мъжете не можеха да се начудят за какво е притрябвало това момче на армията на Валедо. Самите те бяха опитни воини, много от тях за пръв път бяха опитали вкуса на войната още четиринайсетгодишни. Разправяха, че момчето е на четиринайсет, освен това беше син на Родриго Белмонте… Джад беше свидетел, че сигурно умееше да се бие, но това все пак не обясняваше нищо, пък и никой не смееше да пита.

Отрядът се приближи към имението под разветите знамена на валедийските крале и беше посрещнат пред дървените стени от няколко слуги, един дребен плах свещеник и двамата близнаци, единия от които трябваше да отведат.

Господарката, която с радост би ги избила всичките, ако знаеше за целта на идването им, беше някъде из имението — така ги осведоми свещеникът. Командирът на отряда му показа кралския печат върху заповедта. Иберо — така се казваше духовникът — счупи печата, прочете писмото и за огромна изненада на войниците го подаде на двете момчета, които го прочетоха заедно.

Двамата синове на сер Родриго си приличаха като две капки вода. Някои от конниците тайно направиха знака на Джад пред гърдите си. Такива еднакви близнаци често се свързваха в съзнанието на хората с магията и вълшебството.

— Разбира се! — каза едното от момчетата, като вдигна поглед от листа. — Щом кралят вярва, че моят… моята дарба може да бъде от полза и иска да отида, за мене ще е чест да го направя.

Командирът на отряда не беше чувал за никаква дарба, пък и не го интересуваше. Единствената му грижа беше всичко да мине гладко и сега почувства облекчение.

— И за мене — бързо добави другото момче. — Където иде Диего, отивам и аз.

Това беше неочаквано, но едва ли щеше да създаде проблеми, и командирът се съгласи. Ако второто момче не беше нужно на краля, той щеше да го отпрати. С някой друг. Близнаците се спогледаха и се усмихнаха със съвсем еднакви усмивки, после хукнаха да се приготвят. Някои от войниците също се спогледаха, но с ирония. Всички момчета си приличаха — дай им война!

А те наистина бяха още малки и не вдъхваха особено доверие. Ако не за друго, то заради крехкия си вид. Ала не беше работа на войниците да разсъждават върху заповедите на командирите си, пък и ставаше дума за синовете на Родриго Белмонте.

Десетимата мъже потеглиха заедно с момчетата рано следобед същия ден — насочиха се на юг, минаха през малка горичка й прекосиха потока там, където ги посъветваха близнаците. Кучетата, които ги бяха следвали дотам, се обърнаха и хукнаха към имението.

Иберо ди Вакес беше живял спокоен, заседнал живот, като се имаха предвид смутните времена, в които беше роден. Беше на петдесет и две. Родината му беше Халоня, но още съвсем млад беше отишъл в Естерен, за да учи за свещеник. Тогава беше едва тринайсетгодишен.

Той беше добър божи служител, хрисим и дисциплиниран. На двадесет години го пратиха заедно с други като него на света мисия — да занесе мощите на кралица Васка на духовниците във Фериерес — и му беше позволено да остане там две години, за да попълни знанията си във великолепните библиотеки на тамошните светилища.

След връщането му в Еспераня му предложиха временно длъжността на духовник на семейство Белмонте — средна ръка земевладелци от югоизточната част на Валедо, където се отглеждаха прочутите жребци. Той прие с радост. В Естерен и в големите светилища възможностите за израстване бяха по-големи, по това спор нямаше, но Иберо беше лишен от амбиции и не се стремеше към кралския двор или към разкъсваните от раздори „убежища на Джад“.

Той беше тих човек, малко преждевременно състарен, но нелишен от чувство за хумор и от съзнанието, че строгите божии предписания понякога трябва да се смекчават, защото човекът е същество слабо и разкъсвано от страсти. И както често се случва, временното назначение незнайно как се превърна в постоянно. Бяха изминали вече двадесет и девет години оттогава. По това време самият Капитан беше още момче. Семейството му построи параклис и библиотека, после ги разшири. Той обучаваше най-напред младия Родриго, после жена му, а сега учеше синовете му.

Животът му беше приятен и мирен. Най-големите му удоволствия идеха от книгите, които успяваше да си набави с парите, отпускани му от семейството, от градината с лечебни треви, от многото хора, с които си кореспондираше. Беше понаучил от книгите нещичко за медицината и му се носеше славата, че може да вади безболезнено зъби. Имаше и не толкова спокойни периоди — обикновено вълненията у дома идваха с Капитана и войниците му. В трапезарията Иберо слушаше разказите им за битки и интриги. Изненадващо се беше сближил със стария мърморко Лаин Нунес, под чиято външна грубоватост се криеше голямо сърце.

Първата му по-значима намеса в делата на големия свят беше преди седем години — тогава той написа кратко, смирено есе върху разногласията между духовниците от Батиара и Фериерес по въпроса за значението на слънчевите затъмнения. Тези разногласия до ден днешен не бяха решени и по всичко личеше, че приносът на Иберо просто е останал незабелязан.

Втората му намеса беше едно писмо късно предната есен до негово преподобие Жеро де Шервал, висш духовник от Фериерес, който понастоящем пребиваваше в Естерен.

В отговор на това тази сутрин беше пристигнал военен отряд, който си замина заедно с момчетата. И сега, няколко часа по-късно, Иберо стоеше с наведена глава и сключени пред себе си ръце, докато му съобщаваха, че трябва да напусне този дом. Параклиса, библиотеката, градината, къщата. След почти трийсет години.

Духовникът плачеше. Никога не му бяха говорили по този начин, с този тон, както сега му говореше Миранда Белмонте в малката си всекидневна.

— Разбери ме добре — каза тя, застанала пред камината. В лицето й не беше останала и капчица кръв. — Това е предателство спрямо семейството ни. Разгласяване на тайната на Диего, която ти бяхме поверили. Няма да те убия, нито ще заповядам да го направят. Познавах те и те обичах твърде дълго. Гласът й се пречупи.

— Родриго би могъл — каза тя. — Той е способен да те намери вдън земя и да те убие за това, което си направил.

— Не би го направил — прошепна духовникът.

Беше му трудно да говори. Не по-малко трудно му беше да си представи в този миг каква реакция е очаквал от нея, когато е писал онова писмо до Естерен.

Миранда го погледна и той не можа да устои на погледа й. Не на гнева, а на сълзите в очите й.

— Прав си. Не би го направил. Прекалено много те обича. Просто би ти казал колко жестоко си го наранил.

Това направо разби сърцето на Иберо.

Той отново се опита да обясни постъпката си.

— Скъпа господарке, дошло е времето за свещена битка, времето хората да тръгнат под божиите знамена. Скоро войските ще потеглят с кораби от Батиара. Има надежда, че и ние ще тръгнем на юг в името на Джад. И не в неопределено бъдеще, а сега! Може би е настъпил часът да си върнем полуострова!

— Това може да започне и да свърши и без моите деца! — Миранда беше стиснала юмруци като мъж, но Иберо виждаше, че устните й треперят. — Дарбата на Диего е особена, плашеща. Ние трябваше да пазим тайната, докато сме живи. Знаеш, че се е случвало духовниците да изгарят такива хора на клада! Как можа да направиш това на детето ми?

Иберо преглътна мъчително.

— Негово преподобие Жеро де Шервал е просветен мъж. Също и кралят на Валедо. Вярвам, че Диего и Фернан ще бъдат посрещнати с почести в армията. И ако Диего успее да помогне с нещо в тази война, славата, която ще си спечели, ще е само негова, а не на баща му.

— И за цял живот ще му излезе име на магьосник! — Миранда изтри сълзите от лицето си. — Помисли ли за това, Иберо? Помисли ли каква ще е цената на тази слава?

Иберо отново преглътна.

— Това ще бъде свещена война, господарке. И ако той в името на Джад…

— О, Иберо, наивен глупако! Иска ми се да те убия, кълна се! Това не е свещена война. Обикновен поход на Валедо срещу Фезана и на юг от таграта. Това е всичко. Крал Рамиро го обмисля от години. Твоят ненагледен де Шервал просто е избрал най-подходящото време да даде благословията си. Иберо, това не е война на обединена Еспераня, целяща да си върне Ал-Расан. Няма вече Еспераня! Просто един военен поход на Валедо. И нищо чудно Рамиро да обърне на запад и да обсади собствения си брат в Орведо още преди да е дошла есента. Какво би казал за това твоят бог?

Тя богохулстваше и той беше човекът, който трябваше да бди над душата й, но Иберо не намери кураж да я упрекне. Пък и може би беше права за много неща. Той наистина беше наивен, никога не би го отрекъл, но въпреки това…

— Кралете могат да грешат, Миранда, господарке моя. Както и скромните божии слуги. Всичко, което правя, е в името на Джад и неговата благословена светлина.

Тя седна, сякаш и последните й сили бяха изчерпани, и въздъхна. Толкова дълго беше сама тук, без сер Родриго. Сигурно я болеше сърцето.

Да му излезе за цял живот име на магьосник.

Може би беше права. Той беше помислил само за триумфа на Диего, за славата, която щеше да го споходи, ако с дара си помогнеше на краля на Валедо.

— Ти беше тук, в имението Белмонте, за да служиш на Джад и на семейството — тихо каза Миранда. — През всичките тези години не си нарушил нито веднъж дълга си. Но сега това се случи. Ти направи избор. Както сам казваш, предпочел си бога и светлината му пред нуждите и доверието на семейство Белмонте. Имаш правото да го направиш. Може би си длъжен, не знам. Знам само, че не е възможно да направиш подобен избор и да останеш тук. Ще си тръгнеш сутринта. Повече няма да се видим. Сбогом, Иберо. А сега ме остави. Искам да поплача сама за синовете си.

Със свито сърце той се опита да измисли нещо, да каже нещо, но не успя. Миранда не го погледна повече. Иберо излезе от дневната й и тръгна към своята стая. Поседя на леглото, безутешен и опустошен, после стана и се запъти към параклиса. Там коленичи и започна да се моли, но това не му донесе утеха.

На сутринта опакова малкото си вещи. В кухнята, където се отби да се сбогува, му дадоха храна и вино за из път. Помолиха за благословията му и той им я даде, като направи над тях знака на Джад. Всички плачеха и той също не можа да сдържи сълзите си. Когато потегли, навън валеше. Добрият, толкова нужен пролетен дъжд.

Пред конюшнята го чакаше оседлан кон. Казаха му, че господарката наредила така. Когато потегли в дъжда, тя не излезе да го изпрати.

Сърцето на Алвар блъскаше лудо като по време на битка. Към него бавно се приближи сива игуара. Този паяк беше отровен, понякога дори смъртоносен. Синът на един от ратаите в имението им беше умрял от ухапване на игуара. Той се опита да избяга, но не успя да помръдне. Паякът се приближи и го целуна по устните.

Алвар се изви, освободи ръцете си от притискащите го тела и прегърна игуарата. Целуна я, доколкото беше възможно иззад орловата маска. Помисли си, че има напредък. Беше научил доста неща от залез-слънце досега.

Игуарата се отдръпна. Някои хора явно умееха да си намират достатъчно място за маневриране в гъстата тълпа. Алвар още не се беше научил.

— Чудесно. Намери ме по-късно, орле! — каза игуарата, протегна ръка и стисна интимните му части. Алвар се надяваше, че никой не е видял.

Уви, нямаше как да не видят.

Твърд костелив лакът го смушка в ребрата.

— Какво ли не бих дал да съм отново млад и плещест! — изграчи Лаин Нунес. — Много ли те заболя, момчето ми?

— Какво искаш да кажеш с това „отново“? — изрева Мартин от другата страна на Алвар. — Никога не си имал неговото телосложение, освен насън!

— Предполагам, че говориш само за раменете му, а не за други неща? — високомерно заяви Лаин.

Това изказване беше посрещнато с гръмък смях. Впрочем, шумът трудно би могъл да стане по-оглушителен. Точно пред тях — и нямаше начин да не е пред тях с тази великолепна маска — Хусари ибн Муса предпазливо се обърна и направи окуражителен жест към Лаин. Обикновено мрачният стар воин му махна жизнерадостно. Беше маскиран като червено-зелен петел.

Не бяха спрели да пият, откакто изгряха първите звезди. Навсякъде имаше храна и се носеше миризма на готвено. Печени кестени, агнета на шиш, тънкокости риби от езерото, сирене, наденички, пролетни пъпеши. Всички кръчми бяха отворени и претъпкани, а пред вратите им на сергии се продаваше вино и пиво. Рагоса беше неузнаваема.

Алвар вече беше целунат от повече жени, отколкото беше докосвал в живота си. Поне пет-шест от тях му предложиха да ги потърси по-късно. Суматохата вече беше пълна, но той се опитваше да запази разсъдъка си трезв. Търсеше Джехане, без да знае как е маскирана, а също и една дива котка, макар че за нищо на света не би си го признал пред останалите. Беше сигурен, че ще я познае дори и в светлината на факлите и блъсканицата. Най-малкото заради златната верижка.

Джехане започваше донякъде да съжалява, че е пожелала да не се разкрива пред никого и да остане сама тази нощ.

Беше очарователно и вълнуващо да носиш маска и никой в тълпата да не те познава. Не беше свикнала обаче да пие толкова много и никак не беше очарована от няколкото мъже — та дори и една-две жени, — които използваха привилегията на карнавала, за да се целуват. Вярно, никой досега не беше злоупотребил с тази привилегия — още беше рано и тълпата беше много гъста, — но Джехане, опитвайки се да се включи в общото веселие, трудно би могла да каже, че е получила някакво удоволствие.

Сама си беше виновна. Беше предпочела да не е с хората на Родриго, които щяха да се грижат за нея в целия този хаос. Можеше да излезе с тях за малко, а после като добро момиче да се прибере у дома и да си легне. Сама.

Да, изборът си беше неин. Никой не знаеше коя е, освен ако някой не я познаеше по походката или по характерното накланяне на главата. Например Мартин или Лудус — такава им беше работата. Все още не беше видяла никого от войниците. Хусари, разбира се, щеше да познае отдалеч. Не можеше да има втори такъв паун в Рагоса тази нощ.

До нея се приближи кафяв мечок и я сграбчи. Тя се остави да я притисне в мечешката си прегръдка и да я млясне по устата.

— Ела с мене! — покани я мечокът — Обичам совите!

— Не мисля — отвърна Джехане, опитвайки се да си поеме дъх. — Още е рано за счупени ребра.

Мечокът се засмя, погали я по главата с облечената си в ръкавица ръка и се отдалечи. Джехане се огледа. Чудеше се дали Зири е някъде наоколо в тълпата, която шумеше под разлюлените факли. Той също не знаеше с каква маска е — беше се измъкнала от къщи през задната врата.

Не би могла да каже защо е толкова важно за нея тази нощ да бъде сама. Всъщност сигурно щеше да си отговори, ако си зададеше честно този въпрос, но не искаше да го направи. Карнавалът не беше време да се рови в себе си. Това беше нощта, когато човек можеше да си позволи нещата, за които иначе само мечтаеше цяла година. Огледа се. Недалеч сива вълчица и кон се бяха сплели в невъзможна прегръдка.

От тълпата пред нея изникна елен с разклонени рога и с манерка в ръка. Предложи й я с лек поклон. Ако се беше навел повече, можеше да я прободе.

— Благодаря. — Джехане протегна ръка и взе манерката.

— Една целувка? — Гласът беше приглушен и тих.

— Имате пълно право — каза дъщерята на Исхак бен Йонанон. Беше нощта на карнавала. Тя пристъпи към него и го целуна леко по устните, после отпи от манерката.

Имаше нещо познато в този мъж, но Джехане не се замисли върху това. Тази нощ половината мъже, които беше целунала, й се струваха познати. Маските, развихреното въображение и виното си казваха думата.

Еленът отмина, без да я заговори повече. Джехане се загледа след него и изведнъж се сети, че манерката му е останала у нея. Извика го, но той не се обърна. Тя сви рамене, погледна манерката и отпи пак. Виното беше хубаво, съвсем слабо разредено, ако изобщо имаше капчица вода.

— Трябва да внимавам — каза тя на глас.

— Тази нощ? — каза до нея със смях един кафяв заек. — Колко нелепо! По-добре ела с нас. Отиваме на лодките.

Бяха четири заека — три жени и един мъж, който беше прегърнал две от спътничките си през раменете.

Това й се стори разумно. Във всеки случай не по-малко разумно от всичко останало. По-добре, отколкото да скита сама. По пътя към езерото заедно изпиха виното от манерката.

Иззад маската, без която тази нощ би била невъзможна, две очи наблюдаваха от сянката на една сводеста врата как един елен беше целунат бързо от бяла сова и после грациозно се отдалечи, като остави манерката си с вино.

Совата видимо се поколеба, отпи от манерката и после тръгна нанякъде с няколко заека.

Зайците не бяха важни. Еленът и совата бяха познати. Наблюдателят, маскиран по някакво странно хрумване като лъвица, напусна скривалището си и тръгна след елена.

И в джадитските, и в ашаритските страни още се разказваха езически легенди за мъж, превърнат в елен. В завоюваните от последователите на бога-слънце земи мъжът беше наказан за това, че е напуснал бойното поле заради прегръдките на жена. На изток — в Амуз и Сория, преди виденията на Ашар да променят света — древната легенда разказваше за ловец, който гледал как някаква богиня се къпе в горско езеро и бил наказан за любопитството си.

Във всички тези приказки превърнатият в елен мъж ставаше плячка на хрътките и биваше разкъсан насред тъмната гора за греха си, за своя единствен непростим грях.

Откакто в Рагоса се провеждаше карнавалът, градът си беше създал някои традиции. Първата, разбира се, беше свободата. И както можеше да се очаква, ръка за ръка с нея вървеше изкуството.

Кръчмата на Озра се намираше между двореца и Речната порта. Тук под благосклонния поглед на дългогодишния й собственик поетите и музикантите на Рагоса, както и онези, които искаха да се наредят сред тях, та дори и само за една нощ, се събираха, за да усладят с песен и стих слуха на колегите си и на всички онези, които влизаха да послушат.

При Озра карнавалът беше по-тих, но не и по-малко интересен. Благодарение на маските хората можеха да се проявят по начин, който не биха си позволили в собствения си облик. Някои от най-прочутите артисти в града идваха в нощта на карнавала в тази скромна кръчма, за да проверят въздействието на изкуството си без обичайния си ореол, наложен от славата и модата.

Резултатът не винаги беше ласкателен. Тази вечер публиката беше по-взискателна и изтънчена от обичайното.

Понякога имаше доста забавни случки. Още се помнеше как преди десетина години някакъв ваджия, маскиран като врана, беше изпълнил злостен пасквил срещу Мазур бен Аврен. Това беше изтълкувано като опит кампанията срещу киндатския министър да се поведе на ново ниво.

Ваджията имаше хубав глас и свиреше прилично, но отказа твърде тромаво чашата с вино, която се поднасяше на изпълнителя, пък и беше забравил да си свали сандалите. От мига, в който седна да свири, всички вече знаеха що за птица е и веселието, което предизвика това обстоятелство, до голяма степен притъпи ефекта от пасквила.

На следващата година при Озра се появиха три врани, и трите със сандали на ваджии. Обаче пиеха с удоволствие и в изпълнението им нямаше нищо набожно. Този път сатирата беше насочена срещу ваджиите. Успехът им беше невероятен и се помнеше.

Рагоса беше град, в който остроумието се ценеше.

Тук обаче се зачитаха и ритуалите и изпълнителят, който се настани сега на празното място между четирите свещи във високи черни свещници, беше посрещнат с уважение и внимание. Човекът беше маскиран ефектно като хрътка, а тъмните му дрехи не издаваха нищо. Никой не знаеше кой е — това всъщност беше целта.

Той се настани и огледа претъпканото помещение. Озра ди Козари, който беше роден в Ескалу в Халоня, но беше намерил своя втори дом в Ал-Расан, забеляза иззад тезгяха си как мъжът явно позна някой от посетителите и след кратко колебание му кимна. Озра проследа погледа му. Другият мъж беше дошъл преди известно време и беше останал прав до вратата. Когато влизаше, трябваше да се наведе заради разклонените си рога. Сега той като че ли се усмихна в отговор изпод прекрасната маска на елен, която скриваше лицето му.

Озра се обърна към хрътката между свещите и се заслуша. Знаеше кой е изпълнителят. Поетът започна без заглавие и встъпителна част.

Посетителите на кръчмата се раздвижиха. Това беше нещо необичайно по звучене и строеж. Анонимният поет направи пауза и отпи от поставената до него чаша. Огледа се, изчака шума да стихне и продължи:

Отново раздвижване, но този път шумът бързо стихна, защото поетът продължи без пауза.

Поетът се изправи и без церемонии слезе от подиума, ала не можа да избегне аплодисментите, одобрителните възгласи и любопитните погледи, които го съпроводиха до тезгяха.

Озра, който спазваше традициите, му предложи чаша от най-хубавото си бяло вино. В такива моменти той винаги пускаше някоя остроумна шега, но този път не можа да измисли нищо.

„Попитайте леещото се тази нощ вино.“

Озра ди Козари рядко се трогваше от онова, което чуваше, но този път имаше нещо по-особено. Мъжът с маската на хрътка вдигна чашата си към него преди да отпие. В този миг Озра забеляза без особена изненада, че еленът е застанал до тях.

Хрътката се обърна и го погледна. И двамата бяха високи, макар рогата да правеха елена по-висок.

Много тихо, така че само Озра успя да чуе, еленът допита:

— Любимецът на Ашар?

Поетът също така тихо се засмя.

— Е, а вие какво бихте ме посъветвали да направя?

— Точно това, което направихте, струва ми се. — Очите на мъжа не се виждаха зад маската. — Беше много хубаво. Мрачни мисли по време на карнавала…

— Знам. — Хрътката се поколеба. — Доколкото мога да съдя, карнавалът си има и своите тъмни страни.

— И аз мисля така.

— Ще чуем ли и вашите стихове?

— Едва ли. Това, което чух, ме кара да се чувствам нищожен.

— Много сте великодушен. Харесва ли ви карнавалът?

— Началото е добро, но всичко още предстои.

— За някои.

— А за вас? Не искате ли да поскитаме заедно?

— Благодаря, ще ви откажа — след ново кратко колебание отвърна хрътката. — Ще пийна още малко от чудесното вино на Озра и ще послушам другите изпълнения, после ще отида да си легна.

— Тази нощ дали ще има врани?

Хрътката се засмя.

— Значи сте чули? Ние не очакваме нищо от карнавала, за да не сме разочаровани или изненадани.

Еленът вдигна глава.

— Поне в това никак не си приличаме. Аз винаги се надявам да бъда изненадан.

— Тогава ви го пожелавам.

Двамата си размениха последен поглед и еленът се запъти към вратата. Сега на подиума се качваше черен бик с малка арфа в ръце.

— Бъди така добър, Озра — обърна се хрътката към стопанина, — налей ми още една чаша.

— Да, ваше превъзходителство — тутакси отвърна Озра, без да се замисли. Впрочем, каза го доста тихо, така че едва ли го чу някой.

Докато наливаше вино, кръчмарят видя към поета да се приближава първата жена. И това се случваше на карнавала.

— Може ли да си поговорим за малко насаме? — тихо попита лъвицата. Хрътката се обърна да я погледне, Озра също. Гласът не беше женски.

— Тази нощ не е лесно да се уреди — каза поетът.

— Сигурен съм, че вие можете. Имам да ви съобщя някои сведения.

— Наистина ли?

— Но ще искам нещо в замяна.

— Не мога да повярвам.

Хрътката отпи от чашата си, като внимателно наблюдаваше новодошлия. Лъвицата се засмя — дълбок, малко плашещ смях.

Озра почувства нещо нередно. От тона на този мъж, маскиран като жена, личеше, че знае точно кой стои пред него, а това беше опасно.

— Не смеете да ми се доверите, нали?

— Бих могъл, ако знаех кой сте. Защо сте си сложили женска маска?

— Стори ми се забавно — отвърна човекът след кратко колебание. — В легендите се твърди, че нямало по-свиреп звяр от лъвица, която брани малките си.

Хрътката внимателно остави чашата си.

— Разбирам. Много сте дързък. Все пак успяхте да ме изненадате. Има ли свободни стаи горе?

Въпросът беше отправен към Озра.

— Използвайте моята — отвърна собственикът.

Той бръкна под тезгяха и извади ключа. Хрътката и лъвицата прекосиха заедно помещението и тръгнаха по стълбите. Няколко чифта очи ги проследиха. Черният бик приключи с настройването на инструмента си и започна да свири.

— Как ме открихте? — попита Мазур бен Аврен и свали маската си.

Другият мъж също свали своята.

— Доведоха ме при вас — отвърна той. — Можех да избирам между двама души и направих правилния избор. Еленът ме доведе.

— И вие го познахте?

— Познавам хората не само по вида, но и по походката. Да, разбрах кой е — каза Тариф ибн Хасан, почеса се по бузата, доскоро покрита с бяла брада, и се усмихна.

Първият министър на Рагоса отвърна на усмивката му.

— Не мислех, че ще ви срещна тук. Нали знаете, че за главата ви е определена награда?

— Разбира се. И се чувствам обиден. Картада дава повече.

— Защото е понесла повече загуби.

— Сигурно. Трябва ли да поправя това положение?

— А аз се чудя трябва ли да ви пусна да си идете.

— Как ще ме спрете, ако реша да ви убия?

Министърът като че се замисли за миг, после се приближи до масата и вдигна една от оставените там чаши.

— Може би вече сте разбрали, че имаме уговорка със собственика. Това, че сме сами, не значи, че никой не се интересува от нас. Не ме карайте да ви го доказвам.

Разбойникът се огледа и видя, че външната врата е широко отворена. Друга врата водеше към терасата.

— Ясно — каза той. — Трябваше да се сетя.

— Да, трябваше. Аз имам отговорности и не мога да си позволя нехайство, дори тази нощ.

Ибн Хасан пое подадената му чаша.

— Ако наистина искам да ви убия, все ще намеря начин. А ако вие искахте да ме хванете, досега щяхте да го направите.

— Казахте, че имате новини. И ще искате нещо в замяна. Любопитен съм.

— За цената и сам можете да се досетите. — Ибн Хасан погледна многозначително маската си.

— Аха, разбира се. Синовете ви.

— Точно така, синовете ми. Вече не съм млад и ми липсват.

— Разбирам ви. Добрите синове са голяма утеха за родителите. Те са чудесни мъже и ние се радваме, че са сред нас.

— Отсъствието им се чувства в Арбастро.

— Такива са превратностите на войната — хладно каза бен Аврен. — Какво имате да ми кажете?

Тариф ибн Хасан изпи виното си на един дъх и протегна чашата към министъра, който я напълни отново.

— Муардите цяла зима строят кораби. В новите докове на Абеневен. Хазем ибн Алмалик още е при тях. Изгубил е едната си ръка, не знам как и защо.

Мазур отпи замислено от чашата си.

— И това е всичко?

— Не, разбира се. Когато моля за нещо, аз държа да се отплатя честно. Алмалик Втори от Картада разпространява слухове за киндатите от Фезана. Не знам каква е целта му, но напрежението там расте.

Министърът остави чашата си.

— Как научихте всичко това?

— Знам много за онова, което става в Картада — сви рамене Тариф. — Ако не сте забравили, там дават голяма награда за главата ми.

Мазур го изгледа продължително.

— Алмалик е разтревожен — каза той накрая. — Чувства се застрашен. Той обаче е умен и непредсказуем. Признавам, че изобщо не съм сигурен какво е способен да предприеме.

— Аз също — съгласи се разбойническият главатар. — Но толкова ли е важно? Смятате, че може да се стигне до война?

— Не е сигурно. Имате ли още нещо за мене? Нещо по-стойностно?

— Мисля, че вече се отплатих достатъчно. Имам още една новина, макар да не е чак толкова важна. За джадитските войски в Батиара. Оказва се, че все пак ще отплават за Сория. Не допусках, че ще се стигне дотам. Мислех, че през зимата ще се изпокарат и ще се разделят.

— Аз също. Сбъркал ли съм?

— Сбъркали сте. Настъпи тишина.

Този път разбойникът напълни чашите.

— Чух стиховете ви — каза той. — Докато ви слушах, ми се стори, че вече знаете всичко това.

— Не — призна бен Аврен. — Може би е било предчувствие. Моят народ има един обичай, всъщност суеверие. Когато се боим от нещо, изричаме страховете си на глас — като заклинание. Вярваме, че като им дадем име, ще ги обезсилим.

— Заклинанията обикновено не помагат — каза Тариф ибн Хасан.

— Знам — съгласи се министърът. — Е, признавам, разплатихте се честно. Всъщност, да ви кажа, вече не е толкова важно дали ще разкажете някъде историята с париаса. Във всеки случай не ми се вярва да го направите. Но онова предложение, което са ви отправили тогава, остава в сила. Искате ли да се присъедините към армията, която ще превземе Картада?

— Която ще се опита да превземе Картада.

— С ваша помощ се надявам да успеем.

Старият главатар поглади брадичката си.

— Боя се, че нямам кой знае какъв избор. И двамата ми синове искат да го направя, а аз нямам достатъчно сила да им откажа, щом са заедно.

— Трудно ще ви повярвам — усмихна се бен Аврен. — Но ако държите да представите нещата по този начин — какво пък, нямам нищо против. Чакайте ни на север от Лонза. Ще пратя вестоносци да ви съобщят точно времето, но ние ще потеглим оттук при първото пълнолуние.

— Толкова скоро?

— След онова, което ми казахте, това става още по-наложително. Щом и други армии са тръгнали нататък, най-добре да сме първи, не мислите ли?

— А прикрит ли е гърбът ви? Как стоят работите с Фибас?

— Точно за това харча парите, за които всички са убедени, че са у вас.

— Стените ли укрепвате?

— Не само. Имаме там две хиляди войници от Карч и Валеска.

— И мислите, че ще останат на ваша страна срещу джадитите?

— Щом им плащам, сигурно ще останат.

— А Белмонте? Сер Родриго с вас ли е?

Мазур отново се замисли.

— Засега е с нас. Но ако Рамиро от Валедо тръгне срещу нас, не съм сигурен какво ще стане.

— Той е опасен мъж.

— Опасните мъже са най-полезни. В това число разбойниците с обръснати бради, които идват да си приберат синовете. Ще пратя да ги доведат още сега. Най-добре ще е да си тръгнете още тази нощ.

— И аз мисля така. Постарах се да ги открия още преди да дойда при вас. Те ме чакат пред стените.

За пръв път Мазур изглеждаше слисан.

— Вече сте ги извели от града? Защо тогава…

— Исках да се срещна с вас — мрачно се усмихна главатарят. — След толкова години. Освен това не обичам да нарушавам думата си, колкото и да не ви се вярва. Ибн Хайран и Белмонте им подариха живота срещу клетва, че ще останат тук като заложници. Освен това тяхната лекарка спаси живота на Абир.

— Моята лекарка — поправи го министърът.

Тариф вдигна вежди.

— Щом предпочитате. Както и да е, нямаше да се чувствам добре, ако просто ги бях отвлякъл. Това щеше да потвърди лошото ви мнение за мене.

— А сега какво се получи?

Ибн Хасан се засмя.

— Сега вероятно лошото ви мнение за мене пак се потвърждава.

— До голяма степен — каза министърът на Рагоса, но след миг протегна ръка и ибн Хасан я стисна. — Радвам се, че си поговорихме. И двамата вече не сме млади. Можеше да не ни се удаде случай.

— Аз не възнамерявам скоро да се преселвам в отвъдното — каза ибн Хасан. — Току-виж догодина съм издекламирал стиховете си на карнавала.

— Това би било истинско откровение.

Постоя сам известно време, след като главатарят от Арбастро си сложи маската и си тръгна. Нямаше намерение да разказва никому за тази среща, но вестта за потеглящата на изток армия го порази. Това беше неизмеримо зло.

Ужасяваща беше и новината за слуховете, разпространявани по адрес на сънародниците му във Фезана. Той нямаше представа какво е намислил Алмалик Втори, но беше ясно, че този човек е изплашен и самотен и се кани да нанесе първия удар. Понякога уплашените мъже бяха най-непредсказуемите.

Ибн Хасан беше попитал за Родриго Белмонте, но не и за другия. Другият беше също такъв проблем, а и в известен смисъл по-важен.

— Бих искал — промърмори сам на себе си бен Аврен — наистина да съм магьосник, каквото и да значи това.

Внезапно се почувства уморен, а и хълбокът отново го наболяваше. Помисли си, че може би трябва да даде заповед на стрелците на терасата и на стражите в съседната стая, но не го направи.

Карнавалът беше в разгара си. Откъм улицата долиташе шум, който заглушаваше звъна на арфата на долния етаж. Нощта ставаше все по-необуздана и шумна. Викове, смях. Той внезапно се запита къде ли е отишъл еленът.

После си спомни какво му беше казала Забира предната вечер в леглото.

Глава 14

Късно през тази безумна нощ, дълго след като синята луна се беше вдигнала високо в небето, за да поеме по дългия си път сред звездите, котката откри Алвар.

Той се беше отделил от останалите. Лаин беше отвлечен от стадо полски мишки, които с кикот го помъкнаха нанякъде, без да се вслушват в неубедителните му протести. Точно този смях ги издаде — бяха момичетата, които сервираха в любимата кръчма на отряда. От известно време те бяха взели стария сърдитко на подбив и не пропускаха случай да му се заканят какво го чака в нощта на карнавала.

Лудус с неговото безкрайно любопитство беше спрял на един ъгъл да наблюдава някакъв вълк, който гълташе огън, и така се беше заплеснал, докато се опитваше да разгадае фокуса, че после не успя да открие другарите си. Алвар не беше съвсем сигурен кога и къде се изгубиха с Мартин, а великолепният паун, скриващ търговеца на коприна, като че потъна вдън земя. Беше много късно. Алвар беше пил доста повече, отколкото беше разумно.

Не можа да открие никъде Джехане. Отначало си мислеше, че ще я познае по походката, но тълпата по улиците ставаше все по-гъста и необуздана и понякога му беше трудно да разбере дали човекът до него е мъж, или жена. През цялото време си напомняше, че тя знае как е маскиран, и че ако продължи да върви, все някъде ще се срещнат, за да се поздравят, да се посмеят заедно. И може би да разменят целувка в тази необикновена нощ. Мислите му постепенно бяха поели в опасна посока.

Твърде много свобода го заобикаляше, твърде далеч бяха стигнали буйството и безумието, обзели тази нощ улиците на Рагоса. Те го караха да тръпне от желание и от нещо много по-сложно и непреодолимо.

Сам, далеч от дома, заобиколен от птици и приказни създания, които никога не бяха съществували, той бродеше сред сергиите с храна и вино, край музикантите, свирещи под светлината на оранжевите и кехлибареножълти факли, на синята луна и звездите. Зажаднял за утеха, за взаимност, за всичко онова, което този труден, изменчив свят би могъл да му поднесе.

Но намери нещо съвсем различно.

Една верижка.

Тя се плъзна върху маската му на орел и се стегна около врата му, докато Алвар гледаше група танцьори в една градинка близо до казармите. Те се докосваха и се притискаха един в друг по начин, който до тази нощ му се беше струвал немислим. Опита се да си представи, че и той се включва в танца, но се отказа. Не и синът на войник от северно Валедо!

Точно в този момент верижката се наниза върху него изотзад и се стегна около врата му. Алвар се обърна светкавично. В първия миг не видя нищо — наблизо премина някой със запален факел, — но това не трая дълго.

— Ще трябва да си помисля дали да не се разсърдя сериозно — каза лъскавата котка, която беше видял предния ден. — Трябваше ти да ме намериш, валедиецо. А вместо това…

Тя беше отрупана със скъпоценности, освен онези, които вървяха заедно с маската, но затова пък облеклото й беше съвсем оскъдно и прилепваше плътно към тялото й. Гласът изпод маската приличаше изумително на котешко мъркане.

— Търсих те! — заекна Алвар и се изчерви под маската.

— Добре — промърмори тя. — Това донякъде изкупва вината ти. Но не изцяло. Не трябваше аз да те гоня.

— Как ме позна? — попита той, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Мъж с твоето телосложение и с ашаритски чехли? Не е трудно, войнико! — Тя стегна още малко верижката. — Сега си мой, разбра ли? Тази нощ мога да правя с тебе каквото си поискам.

Алвар усети, че устата му е пресъхнала. Не каза нищо, пък и не се налагаше. Зърна усмивката й под маската. Тя тръгна и той я последва, без да знае накъде го води.

Оказа се, че никак не е далече — точно зад ъгъла, в една голяма къща, която гледаше към същата градинка като казармите, близо до двореца. Минаха през висока двойна врата, прекосиха осветения от факли двор и се качиха по стълбите. Къщата беше изискана. Облечени в черно слуги, маскирани като дребни горски животни, мълчаливо ги наблюдаваха.

Онова, което последва в голямата спалня с балкон, гледащ към парка, огромна камина и широко легло с балдахин, се превърна за Алвар в едно от най-дългите пътешествия в живота му.

Джехане отново беше сама. Беше оставила четирите заека на езерото, макар и малко неохотно — все пак бяха забавни — но нямаше никакво намерение да споделя нарастващата им близост и по едно време просто се измъкна от лодката, на която се бяха качили.

Манерката с вино още беше у нея, но тя беше спряла да пие. Сега умът й беше бистър, дори прекалено. Докато вървеше по нощните улици установи, че карнавалът въпреки всичко е място, където не можеш да се скриеш от себе си.

По едно време й се мярна великолепната маска на Хусари. Търговецът на коприна танцуваше с още няколко души. Всъщност беше в центъра на кръга и ловко подскачаше, а тълпата му ръкопляскаше със смях. Джехане постоя край тях, усмихната зад маската на сова. Достатъчно дълго, за да види как маскирана като лисица жена се приближи до пауна, обви внимателно ръце около шията му, за да не му смачка перата, и двамата се заизвиваха в грациозен танц.

Погледа още малко и си тръгна.

На пръв поглед движението й беше безцелно — шумящата тълпа я понесе край сергиите и пред прозорците на кръчмите, откъдето долиташе музика, към една каменна пейка пред някаква огромна сграда. Хорският поток край нея не секваше.

Не, движението й съвсем не беше случайно. Честна към себе си — и тази нощ, и всички останали — Джехане знаеше накъде я водят, макар и бавно, стъпките й, къде свършва криволичещата й пътека. Не можеше да се преструва, че е щастлива и й е леко на душата. Сърцето й биеше учестено и лекарят в нея без труд определи диагнозата.

Тя стана от пейката, сви зад ъгъла и тръгна по улицата към палата, където бяха най-хубавите къщи. Докато минаваше край една красива, изящна фасада, видя мъж и жена да влизат и вратата да се затваря зад тях. Проблесна някаква верижка и това смътно й напомни нещо, но тя предпочете да не се задълбочава.

Малко по-късно стигна до голяма сграда с редица факли на стената, наредени на равно разстояние, но прозорците и малкото украшения по фасадата не бяха осветени. Светеше само един прозорец и тя знаеше чий е.

Джехане стоеше на отсрещната страна на улицата, без да забелязва хората, които минаваха край нея, и се взираше в тази едничка светлина на горния етаж.

Някой беше сам и буден тази нощ.

Някой пишеше на новия си пергамент. Не за да иска откуп. Пишеше до дома. Джехане се взираше през дима на факлите и се опитваше да надникне в собственото си сърце, да разбере и да приеме онова, което беше в него.

Дребен мъж, причудливо маскиран като жител на Карч, с руса перука и буйна жълта брада, мина край нея, понесъл на ръце дългокрака жена, забулена като муард.

— Пусни ме! — викаше жената и се смееше. Двамата продължиха по улицата, осветена от факлите и лунните лъчи, и се скриха зад ъгъла.

На вратата на казармата би трябвало да стои някой от войниците. Онзи, който е имал лошия късмет да изтегли късата клечка и да остане на пост половината нощ. Който и да беше, щеше да я пусне. Всички я познаваха. Тя щеше да му каже коя е и щеше да влезе, да изкачи стълбите, после следващите, и да се озове пред онази последна врата, зад която гореше свещта.

Щеше да й отговори неговият глас. Без тревога. Тя щеше да каже името си и щеше да настъпи тишина. Той щеше да стане иззад писалището си, щеше да остави писмото до дома и да отвори вратата. С поглед, потопен в сивите му очи, тя щеше да влезе в стаята му и да свали най-сетне маската, за да намери… какво?

Светилище? Убежище? Място, където да се скрие от истината за тази нощ и за всички други нощи?

Застанала сама насред улицата, Джехане поклати глава и несъзнателно сви рамене. Жест, по който всеки би я познал.

Изправи рамене и пое дълбоко дъх. Беше нощта на карнавала. Времето да се скриеш от другите, но не и от себе си. Тя разбра колко важно е било да дойде тук. Да постои така с поглед, впит в осветения прозорец, да си представи как се качва по извитата стълба при мъжа в онази стая. Беше важно да признае някои истини, колкото и трудни да са. И после да се обърне и да си тръгне. И този път наистина да скита безцелно, сама сред безумието на нощните улици. Не безцелно, не, а да търси и да чака да бъде намерена.

Ако беше съдено. Ако можеше да се случи това някъде между луната, светлината на факлите и мрака.

Когато се отдръпна от каменната стена и обърна гръб на стаята горе с нейната бледа светлина, от сянката се отдели друга фигура и я последва.

А след нея тръгна още една, незабележима сред шумните тълпи, докато този танц, стар като света, вървеше към своето начало и край.

Тя стоеше пред двореца и гледаше как двама фокусници търкалят огнени колела. Изведнъж някой зад гърба й каза:

— Мисля, че манерката ми остана у вас. Гласът беше нисък и приглушен иззад маската. Дори и сега тя не беше съвсем сигурна. Обърна се. Не беше еленът.

Пред нея стоеше лъв — царствен, със златна грива.

Джехане примигна и отстъпи. Блъсна се в някого. Ръката й, която посягаше към манерката, се отпусна.

— Грешите — каза тя. — Наистина имам една чужда манерка, но ми я остави елен.

— Бях елен — тържествено заяви лъвът, после гласът му внезапно се промени. — Уверявам ви, че вече няма да бъда такъв.

Имаше нещо в интонацията му, нещо, което не можеше да се сбърка. Този път вече беше сигурна. Сърцето й заби учестено.

— Защо? — попита тя, опитвайки се да овладее гласа си. Беше благодарна за тъмнината, за приглушената светлина, за маската, скриваща лицето й.

— Рогата ми пречат да минавам през вратите — отвърна лъвът. — И по едно време целите бяха накачени с какво ли не — шапка, манерка, даже и факел. Едва не се подпалих.

Тя се засмя, колкото и да не й беше до смях. Гласът отново се промени.

— Вече е късно, Джехане — каза мъжът, който най-сетне като че ли я беше открил. — Може би дори прекалено късно. Но какво ще кажеш да повървим двамата, само ти и аз?

— Как ме позна? — попита тя, избягвайки отговора. Без да зададе онзи по-труден въпрос, който неизбежно следваше. Още не. Сърцето й биеше обезумяло в гърдите. Като барабан.

— Бих те познал дори да е тъмно като в рог — много бавно отвърна Амар ибн Хайран. — Бих усетил присъствието ти до мене навсякъде в този свят. Това достатъчно ли е като отговор, Джехане? Или е твърде много?

За пръв път тя долови неувереност в гласа му и това отново я изпълни с трепет.

— Защо да е прекалено късно? — попита. — Синята луна едва се е вдигнала. До края на нощта има много време.

Той безмълвно поклати глава. Наоколо гръмна смях — фокусниците бяха измислили нещо ново.

— Мила моя, бил съм в живота си и други неща освен елен на карнавала — каза ибн Хайран.

Тя разбра. При цялата му хапливост и ирония не можеше да му се отрече едно — никога не подценяваше интелигентността й.

— Знам — каза Джехане. — И точно то е причината да се боя.

— Точно за това говорех — простичко каза той.

Всички онези истории. Години наред като младо момиче беше слушала против волята си сплетните, които се разнасяха из Фезана. По-късно, вече жена, далеч от дома, отново беше чувала неведнъж същите разкази. Нови имена, нови обстоятелства, а мъжът беше същият. Ибн Хайран от Алхаис. От Картада.

Джехане гледаше мъжа с маска на лъв пред себе си и нещо леденостудено, болезнено сви гърдите й там, където лудо блъскаше сърцето й.

Той беше убил последния халиф на Ал-Расан.

Очите му проблясваха зад маската в светлината на факлите. На дневна светлина щяха да бъдат сини. Джехане осъзна, че той чака да проговори.

— А трябва ли да се боя? — попита тя най-сетне.

— Не повече от мене, Джехане — тихо отвърна той.

Именно това искаше да чуе. От това имаше нужда. Все още замаяна и невярваща, тя хвана ръката му и промълви:

— Да вървим.

— Къде искаш да отидем? — попита той, нагаждайки стъпките си към нейните.

— Някъде, където ще сме сами — решително отвърна тя и стисна ръката му още по-здраво. Най-сетне беше стигнала там, където се стремеше сърцето й от онзи летен ден във Фезана. У дома. — Някъде, където ще можем да свалим маските и да бъдем самите себе си.

— Колкото и да сме грешни?

— А как иначе? — отговори тя на въпроса с въпрос, откривайки с изненада, че лудото биене на сърцето й се забавя в мига, в който хвана ръката му. Внезапна догадка я накара да забави крачка. Тя се поколеба за миг, но вярна на себе си, не можа да премълчи въпроса. — Беше ли с мене одеве, когато стоях пред казармите?

Той не отговори веднага.

— Най-умна от всички жени — каза най-сетне. — Родителите ти могат да се гордеят с тебе. Да, бях там. Вече бях решил, че няма да се приближа до тебе, докато сама не направиш избора си.

Тя поклати глава и отново здраво стисна ръката му. Прониза я закъснял страх — можеше да се качи по онези стълби!

— Това не е изборът, за който си мислиш. Трябваше да реша дали да се скрия, или не.

— Знам — каза той. — Прости ми, мила, но наистина го знам.

Тази искреност лесно би могла да нарани гордостта й. Но тя му прости, защото сега, в тази нощ на маските, играта на криеница беше свършила. Хубаво беше, че той го е разбрал. Че я беше намерил и се беше осмелил да се приближи.

Стигнаха къщата му. Той отключи вратата — слугите бяха освободени, за да се насладят и те на карнавала — и прекрачиха прага заедно.

Откъм улицата ги наблюдаваха и ги видяха да влизат в къщата. Човекът беше вървял след Джехане и знаеше кой е лъвът. Той се поколеба, после реши, че вече може да я остави. Замисли се дали да не остане още малко навън, но се отказа. Беше уморен до смърт, пък и не беше сигурен, че удоволствията на карнавала са му по сърце.

Зири се върна в казармите, поговори си малко с дежурния на вратата и отиде да си легне. Заспа почти мигновено, сам в огромната стая. Всички останали бяха навън.

В къщата на Амар ибн Хайран слугите бяха оставили две запалени факли в преддверието, а в нишите по стените горяха свещи. Преди да се качат по стълбите, двамата свалиха маските си и Джехане най-сетне видя очите му.

Този път той се приближи към нея и целувката им съвсем не беше същата като във Фезана, пред отворения прозорец.

Тя откри, че сърцето й отново бие лудо и трепетът се е върнал.

Качиха се по стълбите и още веднъж се целунаха пред вратата на спалнята, под която се очертаваше осветена ивица. Ръцете му, силни и сигурни, я обгърнаха и тя почувства как желанието я изпълва като буйна река, прииждаща в мрака.

Устните му се откъснаха от нейните и се доближиха до ухото й.

— В стаята ми има някой — прошепна той. — Свещите не трябваше да са запалени.

Сърцето й подскочи и замря, после отново заблъска лудешки.

Бяха се качили мълчаливо, пред спалнята също не бяха разменили нито дума. Онзи, който беше вътре, сигурно беше чул отварянето на вратата, но не знаеше, че Амар не е сам. Тя го попита с поглед какво да правят и устните му отново се доближиха до ухото й.

— Искали са да разбера, че са тук. Нямам представа кой е. Влез в съседната стая. Балконът е общ. Остани там и слушай. И внимавай!

Тя кимна.

— А ти… — прошепна само с устни. — Искам те после цял и невредим.

Той се засмя беззвучно.

По-късно Джехане щеше да си спомни колко спокоен беше. Нито следа от страх. Беше озадачен, заинтригуван, може би донякъде нащрек, но не и обезпокоен. Джехане се запита коя ли жена може да го чака. Или беше мъж?

Тя отвори съседната врата и тихо се вмъкна в тъмната спалня. В мига, в който затваряше, чу гласа на Амар:

— Кой е? Какво търсите в къщата ми? Чу и отговора, който последва.

Вратата откъм улицата лесно можеше да бъде отключена, а слугите бяха излезли и свещите осветяваха коридора, така че да намерят спалнята му не бе трудно.

Ибн Хайран, изцяло завладян от усещането за жената, която току-що беше държал в прегръдките си, напразно се опитваше да отгатне кой е неканеният гостенин в стаята му. Прекалено много бяха възможностите.

След близо двадесетгодишен опит в подобни загадки той все пак се оказа неподготвен.

Вратата се отвори почти в мига, в който отвори уста. В светлината на свещите изникна фигурата на мъж без маска.

— Най-сетне — с усмивка проговори Алмалик Втори от Картада. — Вече се боях, че напразно съм бил толкова път.

Въпреки цялото си прословуто самообладание Амар трябваше да положи неимоверно усилие да скрие изненадата си. Той се усмихна и се поклони.

— Добро утро, Малик! Ваше величество. Каква изненада! Сигурно сте пътували дълго.

— Почти две седмици, Амар. Пътищата са лоши.

— Много ли се измъчихте?

Любезен въпрос, зададен само за да печели време. Ако хванеха Алмалик от Картада тук, в Рагоса, съотношението на силите в Ал-Расан щеше да се промени като с магическа пръчка.

— Понася се. — Младежът, който беше поверен на неговите грижи цели три години, отново се усмихна. — Ти никога не ми позволи да се размекна, пък и още не съм бил достатъчно дълго цар, та да се променя чак дотолкова. — Той замълча за миг и Амар осъзна, че царят съвсем не е толкова спокоен, колкото се опитваше да изглежда. — Разбираш, че втора такава възможност няма да ми се удаде.

— Изобщо не бих допуснал, че ще го направиш — каза ибн Хайран, без да си криви душата. — Прекалено голям риск поемаш, Малик.

В същия миг в душата си той благодари на всички възможни божества, че Джехане не е тук — и се помоли наум да стои тихо. Алмалик не можеше да си позволи някой да научи за идването му и всеки, който го видеше, беше в смъртна опасност. Ибн Хайран не можеше да не се запита дали това не се отнася и за него.

— По-добре да вляза — каза той.

Царят на Картада се отдръпна и Амар влезе в стаята си — и видя, че вътре чакат двама муарди. Всичко му се струваше някак нереално. Той все още се опитваше да приеме факта, че Алмалик се е решил да дойде, ала когато се обърна към него и го погледна в очите, цялата истина блесна пред него. Недоумението му изчезна, за да отстъпи място на нещо още по-тревожно.

— Никой освен тебе вече не ме нарича Малик — тихо каза царят на Картада.

— Простете ми. Лош навик. Разбира се, ваше величество, веднага спирам.

— Не съм казал, че това ме обижда.

— Дори и така да е… все пак сте цар на Картада.

— O, да! — промърмори Алмалик и се отпусна в ниското кресло до леглото. Не беше особено изящен, но бе висок и добре сложен. — И представи си, първото ми царско решение беше да изгоня човека, от когото най-много се нуждая.

Това обясняваше всичко.

Ибн Хайран отбеляза, че поне в това не се е променил. Беше си все така прям, както навремето. Амар така и не можа да разбере дали това е признак на сила, или е тактиката на слабия — да принуди по-силните си приятели да компенсират уязвимостта му. Клепачът му играеше.

— Дори не си коронясан — тихо каза ибн Хайран.

Не беше подготвен за този разговор, това беше все по-очевидно. Не и тази нощ. Беше очаквал от нея нещо съвсем различно. Беше стоял в сянката, затаил дъх като момче, докато Джехане се взираше нагоре в осветения прозорец, и започна да диша свободно едва когато я видя да свива рамене и да се отдалечава някак умиротворена и спокойна сред глъчката на карнавала.

Никога не беше мислил, че ще му е нужна смелост да се доближи до жена.

— Не очаквах да те намеря сам — подметна Алмалик.

— Какво те учудва? — попита ибн Хайран предпазливо. — На днешните срещи им липсва… изтънченост, не мислиш ли?

— Не знам, Амар. На мене ми се видя доста весело. Известно време бяхме навън и те търсихме, но разбрахме, че е безнадеждно. По-лесно се оказа да платим, за да разберем къде е къщата ти, и да те чакаме тук.

— Наистина ли си дошъл в Рагоса с надеждата да ме откриеш по улиците по време на карнавала?

— Дойдох, защото не виждах друг начин да поговоря с тебе достатъчно бързо. Когато потеглихме, знаех само, че имам нужда от тебе. Между другото, пътувам почти сам. С мене са само тези двамата и още половин дузина, колкото да стигна спокойно дотук. Няма други. Дойдох да ти кажа някои неща. И да те помоля да се върнеш.

Ибн Хайран мълчеше. Очакваше го, а напоследък се боеше, че това може да се случи. Той беше опекун и наставник на този младеж, наследника на картадийския престол. Беше положил големи усилия да направи Алмалик ибн Алмалик достоен за тази роля. Не обичаше да признава, че се е провалил. И дори не беше сигурен, че наистина се е провалил. Предстоеше му трудно решение.

Той отиде до бюфета, като почти изблъска единия от муардите. Мъжът не помръдна и не го удостои с поглед. Всички муарди го мразеха. Целият му живот беше предизвикателство към мрачната им набожност. Той им отвръщаше със същото. Техният начин на живот — непознаващата съмнение вяра и омраза — беше нещо, срещу което се бунтуваха всичките му чувства, представите му за това как трябва да живее човек.

— Искаш ли вино? — попита той, за да подразни муардите. Може би не си струваше, но не можа да се въздържи.

Алмалик сви рамене и кимна. Ибн Хайран наля две чаши и му подаде едната. Чукнаха се и пиха.

— Иска се смелост да го направиш — каза Амар. Не можеше да не го признае.

Алмалик поклати глава и го погледна над ръба на чашата. Беше още много млад, за да скрие напрежението си.

— Единствено съзнанието, че ако не се върнеш, няма да знам какво да правя. А в някои неща те разбирам достатъчно добре, Амар. Какво трябваше да направя? Да ти пиша умолителни писма? Ти нямаше да се върнеш, признай си.

— Нима царят на Картада не е заобиколен от мъдри и опитни мъже?

— Шегуваш ли се? Недей.

Амар сам се изненада на гнева, който събудиха у него тези думи. И преди да успее да го потисне, избухна:

— Ти беше човекът, който ме прати в изгнание. Не е зле да не го забравяш, Малик!

Алмалик беше докоснал жива рана. Старата история — ученикът се обръща срещу учителя си — но той никога не беше допускал, че на него може да му се случи подобно нещо. Първо бащата, а после и синът.

— Не съм забравил — тихо каза Алмалик. — Сбърках, Амар.

Никога не се знаеше със сигурност сила ли е това, или слабост. Може би и двете. За двадесет години бащата нито веднъж не бе признал, че е сбъркал.

— Не всяка грешка е поправима.

Зад всички тези думи се криеше неизбежността на решението, което рано или късно трябваше да вземе. Алмалик се изправи.

— Знам. И съм тук с надеждата, че тази е поправима. Какво искаш, Амар? Какво трябва да кажа?

Амар го изгледа продължително, после каза:

— Какво искам ли? Бих могъл да ти кажа, че искам да пиша на спокойствие, но това ще ти прозвучи лицемерно, нали? Да живея живота си достойно и всички да го виждат. Само че то е самата истина и тъкмо затова трябваше да убия баща ти.

— Знам и това. Знам го по-добре от всеки друг. — Царят се поколеба. — Амар, мисля че още тази пролет джадитите ще тръгнат на юг. Брат ми още е в пустинята при Язир ибн К’ариф. Чухме, че строели кораби. В Абеневен. Освен това не знам какво крои Бадир.

— И затова се опита да убиеш момчетата?

Алмалик примигна. Това беше подъл удар, но той беше умен, истински син на баща си.

— Значи онези двамата не са убити в пиянско сбиване, така ли? Сега вече ми е ясно. — Царят сви рамене. — Аз ли съм първият владетел в Ал-Расан, който се опитва да се задържи на трона, като премахва братята си? Не си ли ме учил ти на история, Амар?

— Да съм те упрекнал? — усмихна се ибн Хайран. Алмалик внезапно се изчерви.

— Но ми попречи. Спаси живота на момчетата. На синовете на Забира.

— Други го направиха. Моята роля беше незначителна. Аз съм тук в изгнание, забрави ли? Сключил съм договор с Рагоса и се опитвам да го изпълнявам.

— Като помагаш на враговете ми? — Това бяха необмислени думи на момче.

— Живеем в свят, чиито граници постоянно се менят, и никак не е лесно човек да реши кое е право.

Ибн Хайран почувства как нещо го жегна. Познаваше тази страна на човека пред себе си. Не царя.

Осъзнаването на някаква истина често върви ръка за ръка с болката. Този човек все още се опитваше да се мери с един мъртвец — също както се беше опитвал да се мери с живия си баща. И сигурно щеше да го прави цял живот, независимо колко дълго щеше да живее. Да подлага околните на изпитания, да сравнява любовта им. Да изисква същата привързаност, дори по-голяма.

— Не, Амар. Мястото ти е в Картада. Ти винаги си служил на Картада и си се стремил към това! — Алмалик се поколеба за миг. — Ти уби халифа заради баща ми, не можеш ли заради мене поне да се върнеш?

Ибн Хайран за пръв път се запита как ли е приел младият цар елегията, която беше написал за баща му. „Където сега се събират по-дребните хищници…“ И в същия миг осъзна, че Забира беше права: Малик не би изтърпял наложница, която би предпочела баща му да е жив.

— Не знам — отвърна той. — Не съм сигурен къде е мястото ми сега.

И нещо в него се отзова, още докато изричаше тези думи: „Лъжа, макар че някога може да е била истина. Има нещо ново. Светът се мени, човекът също. Светът се е променил.“ Вътре в него сякаш отекна нейното име сред звън на камбанки.

Той продължи, като се опитваше да се съсредоточи:

— Да смятам ли, че това посещение означава отмяна на изгнанието ми и покана да заема предишното си положение?

Опита се да го каже с най-официалния си тон — надяваше се да се измъкне от несигурната почва, където го беше отвел въпросът на царя. „Не можеш ли да се върнеш поне заради мене?“

Младият цар отвори уста да каже нещо, но се отказа. В очите му се четеше болка.

— Можеш да го приемеш и така — сковано каза той.

— За какво точно положение става дума?

Алмалик отново се поколеба. Не беше готов да се пазари точно сега. Това беше добре. Амар също не беше подготвен.

— Пръв министър на Картада, разбира се.

Ибн Хайран кимна.

— И твой официален наследник, при положение че нямаш законни наследници?

Тази чудовищна мисъл му хрумна в последния момент.

Единият муард се размърда. Ибн Хайран се обърна и го изгледа. Този път очите на мъжа се впиха в неговите, потъмнели от омраза. Амар се усмихна дружелюбно и отпи от виното си, без да отмества поглед.

— Такова ли е условието ти, Амар? — тихо попита Алмалик Втори. — Разумно ли е?

Естествено, че не беше разумно. Беше си чисто безумие.

— Не — безгрижно заяви Амар. — Ще го оставим за резерва. Започнал ли си някакви преговори за женитба?

— Да, получихме някои предложения — неловко призна Алмалик.

— Най-добре ще е бързо да приемеш някое от тях. Да убиваш деца е много по-безсмислено, отколкото да ги създаваш. А по въпроса с Валедо какво направи?

Царят вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. После каза:

— Съветите, които получавам, не вършат никаква работа. Всички примират и кършат ръце. Първо ме съветват да удвоя париаса, после да отложа събирането му, накрая да го отменя! Аз взех мерки да разбуня духовете в Руенда. Там имаме наш човек, помниш ли го?

— Стотникът д’Ароса. Баща ти го купи преди години. И какво?

— Наредих му да направи всичко възможно между Руенда и Валедо да се породи смъртна вражда. Знаеш, че тази пролет всички те трябваше да срещнат. Ако вече не са се срещнали.

— Крал Рамиро няма нужда от помощта на брат си, за да е заплаха за тебе — каза ибн Хайран.

— Така е, но ако го принудим да тръгне срещу Руенда вместо срещу мене? — Алмалик имаше вид на ученик, сигурен, че е издържал труден изпит.

— Ти какво направи?

— Кой пита? — усмихна се Алмалик. — Моят верен министър ли?

Ибн Хайран го погледна изненадано, но само след миг му се усмихна.

— Прав си. Е, а Фезана? Укрепи ли я?

— Колкото можах. Има храна за половин година. Стегнах отчасти стените, макар парите да не стигат. Пратих още войници в новото крило на крепостта. И позволих на ваджиите да настройват хората срещу киндатите.

Амар усети как го обзема хлад, сякаш в стаята беше нахлул студен вятър. Помисли си за жената на балкона, която сигурно чуваше всичко.

— Това пък защо? — тихо попита той.

— И баща ми правеше същото — сви рамене Алмалик. — Трябва да се угажда на ваджиите. Те вдъхновяват хората. Това е важно при една обсада. Ако изгонят някой и друг киндат или убият двама-трима, хората по-лесно ще изтърпят обсадата. Не е ли ясно?

Ибн Хайран не каза нищо. Царят на Картада го гледаше втренчено.

— Докладваха ми, че в Деня на рова си бил с някаква киндатска лекарка. Каква беше причината?

Изглежда, животът отговаряше на най-трудните въпроси по най-неочаквани начини. Студеният поглед на тези присвити очи донесе на ибн Хайран облекчение. Напомни му защо никога не беше обичал истински момчето, превърнало се в мъжа, който сега стоеше насреща му, макар че имаше за какво да го обича.

— Шпионирал си ме?

— Ти ме научи, че всяка информация може да се окаже полезна — невъзмутимо заяви царят на Картада. — Аз исках да се върнеш и потърсих начина.

— И шпионирането ти се стори най-добрият начин да си осигуриш доброволната ми подкрепа?

— Подкрепата е нещо, което може да има много причини и да се прояви по много начини. Можех да не ти го казвам, Амар. Но предпочетох да ти го кажа. Дойдох тук, в Рагоса, и ти се доверих. Сега е твой ред. Е, каква беше причината?

— Питаш дали съм искал да я вкарам в леглото си? — изсумтя ибн Хайран. — Стига, Малик! Потърсих я, защото тя беше лекар на един от поканените за церемонията. Един мъж, който каза, че е твърде болен, за да дойде. Тогава нямах представа коя е. Тя обаче се оказа дъщерята на Исхак бен Йонанон. Сигурно вече го знаеш. Това говори ли ти нещо?

— Лекарят на баща ми — каза Алмалик. — Помня го. Ослепиха го, след като се роди второто дете на Забира.

— И му отрязаха езика.

Царят сви рамене.

— Трябва да угаждаме на ваджиите. Или поне да не им даваме повод да ни хулят по ъглите. Те искаха киндатският лекар да умре. Тогава баща ми ме изненада. — Алмалик внезапно вдигна ръце в умолителен жест. — Амар, аз нямам оръжие срещу теб. И не ми трябва. Ти си ми нужен като мой меч. Какво да направя?

Това се беше проточило прекалено дълго. И беше твърде болезнено. Амар усещаше опасността. Той също нямаше оръжие, освен ножа в левия ръкав, с който никога не се разделяше. Алмалик изглеждаше спокоен, но отчаянието можеше да го тласне към някоя необмислена постъпка. А муардите щяха да танцуват от радост под звездите в пустинята, ако научеха, че Амар ибн Хайран от Алхаис е мъртъв.

— Нека да помисля, Малик — промълви той. — Договорът ми тук изтича в началото на есента. Тогава ще бъда свободен от всякакви задължения.

— Есента? Даваш ли дума? И ще…

— Казах ти вече, нека да помисля. Това е всичко, което мога да ти кажа сега.

— А аз какво да правя дотогава?

Ибн Хайран изкриви устни в насмешлива гримаса. Не можа да се сдържи. Твърде много неща в живота му се струваха забавни.

— Искаш да те науча как да управляваш Картада? Сега веднага ли? В тази стая, докато навън тече карнавалът?

Алмалик го погледна стреснато, но след миг се засмя.

— Няма да повярваш колко лоши слуги имам!

— Тогава си намери по-добри. Има ги из целия Ал-Расан. Просто трябва да положиш известно усилие.

— И за какво друго да положа усилие?

Ибн Хайран се поколеба. Не беше лесно човек да се раздели с навиците си.

— Може би си прав. Фезана е в опасност. Джадитските войски в Батиара могат и да не тръгнат тази пролет, но настроението на север се е променило. А изгубиш ли Фезана, едва ли ще успееш да запазиш трона си. Ваджиите няма да позволят.

— Муардите също — каза Алмалик и погледна двамата си наемници. Те бяха все така безстрастни. — Всъщност аз вече предприех нещо в тази насока. Тази нощ, в Рагоса. Ти би го одобрил.

Странно и донякъде плашещо е как интуицията на войника понякога го кара да застане мигновено нащрек.

— Какво да одобря? — попита Амар, като се помъчи да овладее гласа си.

И чак след това си даде сметка, че беше очаквал това — още преди царят на Картада да му отговори.

— Както вече ти казах, с мене дойдоха още шестима души. Наредих им да намерят валедийския наемник Белмонте и да го убият. Прекалено опасен е, за да му позволим да се върне при Рамиро. Той, изглежда, не е излизал от стаята си тази вечер. Хората ми знаят къде е, а на вратата има само един пазач. — Алмалик от Картада се усмихна. — Това ще е голям удар, Амар. Така ще съкруша и Бадир, и Рамиро.

„И мене също — помисли си Амар ибн Хайран с нямо отчаяние. — И мене.“

Двамата бяха победили заедно петима мъже миналата есен. Тази нощ Родриго щеше да е сам и да не очаква нападение. Целият град беше пълен с хора, преоблечени като муарди. Шестима безмълни убийци и един объркан пазач на вратата. Представи си го, сякаш го виждаше наяве. Може би в този момент всичко беше свършило.

Дори и така да беше — има неща, които човек прави, без да се замисли, тласкан от някакъв неясен порив. От желанието да пресече болката. Царят на Картада още не беше млъкнал, когато Амар се втурна към вратата и я отвори широко. В същия миг, без да спира, се приведе, за да избегне ножа, който полетя след него и се заби в тъмното дърво.

Секунда по-късно той вече тичаше надолу, прескачайки по три-четири стъпала наведнъж. Знаеше, че Алмалик не би му го казал, ако не е сигурен, че всичко вече е свършило, но продължи да тича, сякаш от това зависеше животът му.

Ала имаше едно нещо, което не пропусна да направи преди да се втурне към улицата.

— Глупак! — изкрещя царят на Картада. — Защо хвърли ножа? Аз го искам с нас, червей такъв!

— Няма да е с нас.

Гласът на човека от пустинята беше дълбок като гробница. Джехане не ги виждаше, но болката се стовари отгоре й смазваща като ковашки чук. Тя стисна юмруци и ноктите й се впиха в дланите. Нищо не можеше да направи. Трябваше да ги изчака, докато се махнат. Искаше й се да крещи.

— Той ще се върне! — избухна младият цар. — Сега е разстроен заради валедиеца, с него са другари по оръжие. Допусках го, но ибн Хайран не е човек, който ще позволи това да повлияе на решенията му. Той самият би ме посъветвал да нанеса този удар.

— Той няма да е с нас — повтори тихо и безизразно мъжът с някаква непоколебима увереност.

В стаята се възцари тишина.

— Убий този човек! — хладно каза Алмалик. — Това е заповед. Знаехте, че не бива да наранявате ибн Хайран. Той наруши заповедта. Убий го. Веднага!

Джехане затаи дъх. И чу стон — много по-скоро, отколкото очакваше — после нещо тежко тупна на земята.

— Добре — каза царят на Картада. — Поне някои от вас са ми верни. Остави тялото тук. Искам Амар да знае, че съм наредил да го убият.

Джехане чу стъпки, после гласа на царя, който прозвуча някъде отдалеч.

— Хайде, време е да се махаме от Рагоса. Направих каквото можах. Сега не ни остава друго, освен да чакаме Амар.

— Можеш да го убиеш — тихо и безизразно проговори вторият муард. — Щом ти отказва, за какво да го оставяш жив?

Царят на Картада не отговори.

Миг по-късно Джехане ги чу да излизат от стаята.

Почака да чуе отварянето и затварянето на външната врата и хукна. От коридора хвърли поглед към стаята на Амар. На пода лежеше човек.

Лекарят в нея я накара да спре. Това се беше превърнало в инстинкт. Тя се спусна към него, коленичи и потърси пулса му. Беше мъртъв, разбира се. Оръжието не се виждаше, но на гърлото му зееше рана. Муардите знаеха как да убиват.

Родриго сигурно беше седял на писалището си. За да пише писмо до дома. И не беше очаквал някой да почука на вратата му, освен може би връщащите се от карнавала приятели.

Джехане се изправи и хукна надолу по стълбите. Потърси маската си на малката масичка и не я видя. Кръвта й се вледени.

Миг по-късно се сети. Амар я беше взел. Картадийците не биваше да видят маската и да заподозрат присъствието на жена в къщата. Цар Алмалик би могъл дори да се досети, че совата е символ на лекарската професия — все пак беше ученик на Амар.

И това беше част от болката, с която беше заредена тази шеметна нощ. Тя блъсна вратата и хукна навън, без маска, сред тълпите по улиците. Започна да си проправя път към казармите. Някой закачливо протегна ръка към нея. Тя се изплъзна и продължи да тича. Не беше никак лесно, хората бяха навсякъде сред факлите и дима.

Стигна и не осъзна веднага необичайната тишина, която я посрещна пред казармите. Видя, че смълчаната тълпа се опитва да се отдръпне, извън градинката, по-далеч от мястото, където някакъв човек лежеше на земята.

В светлината на факлите и единствената луна видя посивялото лице на Амар, застанал там с още няколко души, които добре познаваше. Проправи си път през събралото се множество и коленичи на плочите до ранения. Един поглед й беше достатъчен. Късно беше за лекар. Зашеметена от болка, тя се разрида като дете.

— Джехане — прошепна умиращият. Широко отворените му очи се взираха в нея. — Джехане… аз… толкова…

Тя нежно сложи ръка на устните му. Погали го по бузата. От гърдите му стърчеше дръжката на муардски нож, над ключицата му зееше дълбока рана от меч, от която бликаше кръв. Това щеше да го убие.

Миг по-късно той за последен път си пое трескаво дъх и затвори очи, сякаш потъвайки в сън. Някои мъже умираха така. Беше го виждала толкова много пъти. Ръката й още беше на бузата му, когато той ги напусна, за да потегли нататък, където отвъд мрака лежеше неизвестността.

— Мили мой — промълви тя съкрушена. — Мили мой… Защо винаги ставаше така? Човек изричаше думите, които копнееше да изрече, едва когато станеше много късно.

Кръгът на войниците над нея се разтвори. Някой се приближи и се отпусна на колене от другата страна на тялото, без да обръща внимание на стичащата се по плочите тъмна кръв. Дишаше тежко, сякаш беше тичал. Джехане не вдигна поглед, но го видя да протяга ръка към изстиващите пръсти на мъртвия мъж.

— Дано оттатък те чака светлина — нежно промълви той. — По-ярка и по-добра от всичко, което можем да си представим.

Тя вдигна глава и го погледна през сълзи.

— Толкова съжалявам, Джехане — каза Родриго Белмонте. — Това не биваше да се случва. Той ми спаси живота.

Алвар беше изгубил представа за времето и мястото. Главата му се въртеше от изпитото вино и натрапчивия аромат на тамян в стаята. Жената беше неуморна — той се движеше в нейния настойчив ритъм, ту отгоре, ту под нея, ту заедно с нея. Бяха свалили маските си още с влизането. Това не променяше нищо — тя си оставаше хищната котка, каквото и да представляваше през деня, през всички останали дни на годината. Доказателство бяха драскотините, покриващи цялото му тяло. Откритието, че и тя е изподрана, го разтревожи. Не можеше да си спомни кога го е направил. А малко по-късно откри, че отново го прави. В този миг бяха изправени, подпрени на леглото.

— Дори не ти знам името — задъхано каза той, вече на килима пред камината.

— Какво значение има това тази нощ? — отговори тя.

Пръстите й бяха дълги, с остри боядисани нокти. Ръцете й бяха изумително умели. Имаше зелени очи и широка уста. Алвар беше сигурен, че не само той получава удоволствие.

Малко по-късно тя угаси всички свещи и го привърза с верижката по особено интимен начин. Поведе го навън, към тъмния балкон, надвесен над гъмжащата от хора градинка. Двамата бяха голи, по телата им личаха следите от бурната нощ.

Тя се облегна на парапета и му помогна да влезе в нея. Алвар вече беше почти сигурен, че във виното му е имало нещо. Досега трябваше да е омаломощен.

Нощният вятър носеше прохлада. Алвар усещаше, че кожата му е гореща и неестествено чувствителна. Отдолу се носеха викове и смях и му се струваше, че двамата кръжат над шумната танцуваща тълпа. Никога не беше допускал, че да се любиш на открито може да е толкова вълнуващо.

— Помисли си само — прошепна тя, като изви глава назад. — Ако някой погледне нагоре… представи си каква гледка ще види!

Алвар усети лекото подръпване на верижката, вдигна ръце от парапета и ги плъзна по тялото й към малките й гърди. Долу някакъв мъж свиреше на петструнна лютня, а около него в кръг танцуваха мъже и жени. В средата кръжеше паун — търговецът на коприна Хусари ибн Муса.

— Как мислиш — прошепна жената, извила назад като котка дългата си шия — дали да не изнесем една факла и да продължим тогава?

Той си представи как Хусари поглежда нагоре и се намръщи. Ала едва ли имаше нещо, което би отказал на тази жена точно сега. Знаеше, че и тя би се съгласила на всичко, което би му хрумнало тази нощ. Тази мисъл беше едновременно вълнуваща и плашеща.

Той пое дълбоко дъх преди да й отговори. Вдигна поглед към нощното небе — само синята луна беше там, единствена сред звездите.

Все още в нея, движейки се в същия всепоглъщащ ритъм, Алвар отново погледна надолу, към светлините, запалени от смъртните мъже и жени, за да разпръснат мрака.

И видя отсреща Родриго Белмонте да пада между запалените факли, осветяващи казармите.

Той наистина седеше на писалището си с разгърнат пергамент, мастило и перо пред себе си, с чаша тъмно вино до лакътя, и си мислеше какво е забравил да напише — за събития, съвещания, предчувствия, задължения.

Не беше мъж, който ще пише на жена си как копнее тя да е в тази стая с него в този миг. Как ще освободи косите й, кичур по кичур, ще я обгърне и ще я привлече към себе си след толкова време. Как ръцете му ще се плъзгат по нея, а после, когато дрехите са свалени, как…

Не, не можеше да пише за това. Но можеше да си го представя като един вид наказание. Можеше да седи сам в стаята си на горния етаж, да се вслушва във веселието, чийто звуци нахлуваха през отворения прозорец, и да си представя Миранда, премалял от желание.

Преди години й беше дал обещание, което неведнъж беше повтарял — и не толкова заради нея, колкото заради самия себе си. Не беше човек, който нарушава обещанията си. Това беше част от него. Един мъж може да запази честта и самоуважението си по много начини, в много битки — и не само на бойното поле. Тази вечер той водеше битка, за която също не би написал на Миранда.

Взе перото, потопи го в мастилницата, готов да продължи. Нещо за момчетата, което да го отвлече от тези неканени мисли.

Момчетата. Любов, остра като нож, страх и гордост. Вече бяха почти мъже — твърде, твърде скоро! Дали да не ги вземеше със себе си? Дали щеше да е по-добре? Спомни си стария разбойник Тариф ибн Хасан в онази кънтяща долина. Коварен, свиреп гигант. От онзи ден в Емин ха’Назар често си мислеше за него. И той имаше двама синове, които бяха останали под крилото му. Чудесни мъже, кадърни и почтени, макар единият да беше останал без крак, което беше нещастие. Но беше оживял благодарение на Джехане. И двамата вече не бяха млади, но все още не можеха да се измъкнат от огромната сянка на баща си, да излязат на слънчевата светлина, за да хвърлят своя сянка. Така щеше да бъде дори след смъртта на Тариф. Без съмнение.

Дали и с Фернан и Диего щеше да се случи същото?

Стоеше с перото над гладкия пергамент, без да е написал нито дума, потънал в мислите си.

На вратата се почука. По-късно, когато мислеше за случилото се, той си даде сметка кое го е накарало да застане нащрек.

Не беше чул стъпки. Ако беше някой от неговите хора — а всички те бяха обещали или заплашили, че ще дойдат по някое време — щеше да се приближи шумно, така че да чуе стъпките по стълбите и дългия коридор. Муардите бяха обучени да се движат тихо — тишината на нощната пустиня под звездите.

Въпреки това той не беше напълно подготвен — все пак очакваше хората му да дойдат с още вино и разкази за онова, което става по улиците, и дори малко се самосъжаляваше за дългото си отшелничество.

Бутна стола си назад и се изправи.

В същия миг вратата се отвори с трясък.

Родриго нямаше подръка никакво оръжие — мечът и бичът му бяха в другия край на стаята, до леглото, където ги оставяше винаги. Движен единствено от инстинкта си, той светкавично се извъртя, за да избегне първия хвърлен към него нож, който одраска ръката му. И за да сграбчи и хвърли в лицето на първия нахълтал в стаята му мъж свещта от масата.

Видя зад първия още двама. Нямаше никаква надежда да се добере до меча си.

Чу вик на болка и очаквайки всеки миг да го застигне нечий нож, прескочи писалището и се хвърли към прозореца.

Прозореца на третия етаж. Прекалено високо беше, за да оцелее.

Той обаче нямаше намерение да пада.

Преди много години Лаин го беше научил на една хитрост. Винаги, когато нощуваше на по-висок етаж, Родриго забиваше в стената до прозореца клин и връзваше за него въже. Това вече два пъти му беше спасявало живота. Веднъж тук, в Ал-Расан, когато беше в изгнание с Раймундо, и втория път по време на една кампания срещу Халоня.

Хвана се за перваза, увисна и посегна нататък, където трябваше да е въжето. Пусна се и сграбчи нищото. Въжето го нямаше.

Родриго започна да пада — дереше коленете си в стената. Нападателите сигурно бяха разбрали къде е стаята му, докато беше на вечеря с хората си. Някой с изключително точно око и твърда ръка бе стрелял с лък и бе разкъсал навитото въже.

Това, че го разбра, не забави падането му.

Помогна му нещо друго. Лаин Нунес, който като негов помощник се ползваше от известни привилегии, си беше избрал ъгловата стая точно под неговата и по същия начин беше забил клин с въже в стената до прозореца си.

Нападателите не си бяха дали труд да свалят второто въже. Прозорецът на Лаин наближаваше стремително. Падайки, Родриго разпери ръце, вкопчи се в перваза, после сграбчи навитото въже.

То одра дланите му, но го удържа, макар че от рязкото усилие ръцете му едва не се измъкнаха от раменните стави. Той се залюля между две факли на стената, над главите на множеството в парка. Никой не го видя.

Или поне никой не очакваше да го види.

В лявата му ръка се заби нож, хвърлен от улицата. Нямаше никакъв шанс да се вмъкне тихо в някоя стая на първия етаж. Той пусна въжето, измъкна муардския нож от ръката си, тупна тежко долу и тутакси се претърколи — тъкмо навреме, за да избегне изсвистелия над главата му меч.

Претърколи се втори път на плочите и скочи на крака. Пред него изникна забулен муард с вдигнат меч. Родриго отскочи и се озова от другата му страна. Мечът на муарда се стовари със звън върху плочите, пръскайки искри. В същия миг Родриго заби ножа в тила му. Мъжът изстена глухо и се строполи. Родриго грабна меча му.

В този миг трябваше да е мъртъв.

Щеше да умре тази нощ в Рагоса, ако един човек отдолу не го беше видял да пада и не беше реагирал при вида на хвърления срещу него нож.

Втори муард се хвърли към него, вдигнал високо меча си, готов да го посече.

Острието се сблъска с дървена тояга и отскочи. Муардът изруга и се приготви за нов удар, но в този миг тоягата го удари по глезените. Муардът се извъртя, пренебрегвайки болката, и пак вдигна меча.

Мъжът пред него, пъргав и хладнокръвен, вдигна тоягата да отбие удара, но дървото беше леко, просто част от карнавален костюм, а мечът на муарда беше неотвратим като смъртта. Острието разсече тоягата на две и се заби дълбоко в ключицата на мъжа. В същия миг друг нож, хвърлен от трети муард, прониза гърдите му.

Муардът с меча изхърка — и издъхна.

Родриго Белмонте стоеше над него с муардския меч в ръка и черна ярост в сърцето.

Обърна се към третия муард, който не побягна, дори не трепна. Муардите не бяха страхливци. Каквото и да говореха за тях, воините от пясъците бяха не по-малко храбри от всички други мъже, стъпващи по земята. Беше им обещан раят, ако загинеха с оръжие в ръка.

Двата меча се срещнаха със звън, някъде изпищя жена, после се чу и вик на мъж. Тълпата наоколо започна трескаво да се отдръпва по-далеч от тази внезапна, смъртоносна ярост.

Двубоят трая кратко. Муардите бяха избрани заради изкуството си да убиват, но Родриго Белмонте беше побеждаван в бой за последен път, когато беше момче.

Той измъкна меча си от гърлото на поваления враг, извърна се и видя тъкмо това, което очакваше. Още трима — същите, които бяха нахълтали в стаята му, изскочиха от казармите и се втурнаха срещу него. Родриго си помисли, че неговият човек, онзи който беше имал лошия късмет да изтегли късата клечка, вече е мъртъв. Не знаеше кой е, но смъртта му го изпълни с неизказана ярост.

Той пристъпи напред, за да посрещне враговете сам, да утоли яростта си със справедливо възмездие, болката си — със смъртоносен устрем. Знаеше кой е човекът на плочите, загинал, за да спаси живота му. Ярост и болка. И се приготви да срещне убийците му. Други го изпревариха.

Един съвсем гол мъж, след който се влачеше някаква верижка, вързана през кръста му, беше грабнал меча на един от убитите муарди и вече се биеше с първия от тримата нови нападатели. От другата страна изникна великолепен паун, размахващ овчарски кривак. Докато тичаше, Родриго видя как паунът стовари изотзад тоягата върху главата на един от муардите. Мъжът от пустинята се свлече като парцалена кукла. Паунът се поколеба за миг, после пак стовари кривака върху черепа на падналия.

Голият мъж — едва сега Родриго позна Алвар де Пелино и забеляза, че верижката всъщност не е вързана за кръста му — напираше срещу муарда и крещеше с все сила, без да си дава сметка колко е уязвим в голотата си. Докато тичаше към последния муард, Родриго светкавично резна прасеца на противника на Алвар. Това беше истинска битка, а не дворцово представление. Мъжът изпищя и падна, а Алвар го довърши с един удар.

Последният муард беше на Родриго.

Храбър и непоколебим пред лицето на смъртта не по-малко от останалите. Но яростта на Белмонте беше хладна и овладяна. Един тежък и добре премерен удар по ключицата, твърде много наподобяващ онзи, който беше убил мъжа с тоягата, го просна безжизнен на земята.

Всичко свърши. Като толкова други битки в продължение на години — почти светкавично. Родриго дължеше на тях славата си в очите на света, в който живееше. В който щеше да продължи да живее, макар че тази нощ трябваше да умре.

Задъхан, той се обърна към Алвар и пауна, който за негова изненада се оказа Хусари. Ибн Муса беше свалил маската си и стоеше с побеляло лице над тялото на мъжа, когото току-що беше убил с кривака си. За пръв път.

В затишието след битката Алвар явно започваше да осъзнава необичайността на вида си — с това единствено златно украшение, висящо от него. Във всички други обстоятелства Родриго сигурно би се смял до сълзи.

Но сега не му беше до смях. Както и на останалите. Няколко от хората му дотичаха запъхтени и един от тях метна плаща си на Алвар, без да каже дума. Алвар се загърна и откачи верижката.

— Добре ли си?

Беше Мартин — внимателно оглеждаше Родриго.

Белмонте само кимна, подмина шестимата мъртви муарди, собствените си войници и тълпящите се отстрани уплашени хора.

Лаин Нунес беше коленичил над дребната фигура на мъж, проснат върху камъните, издъхващ от дълбоката рана в гърлото. Беше подложил плаща си като възглавница под главата му. Лудус стоеше над тях с пламтящ факел.

Родриго погледна мъжа на плочите и за миг затвори очи. Беше виждал тази гледка неведнъж. Би трябвало вече да е свикнал, но не беше. Не и когато умираха хора, които познаваше. Той коленичи на окървавените плочи, нежно свали от лицето на дребния мъж доминото — дан към традициите на карнавала — и тихо каза:

— Велас.

И разбра, че не може да каже нищо повече. Този човек не заслужаваше да умре така. Не биваше да издъхва тук, на студените плочи, с нож в гърдите и грозна рана в гърлото. Това беше чудовищна несправедливост.

— Те… мъртви ли са?

Очите на умиращия бяха отворени и в тях се четеше жестока, бездънна болка.

— До един. Ти ми спаси живота. Какво повече да ти кажа?

Велас преглътна и понечи да каже още нещо, но болката отново се стовари върху него и го накара да замълчи за няколко мига.

— Грижете се… за нея — прошепна той. — Моля ви…

Родриго почувства как мъката го задушава. Тази древна, несекваща мъка на човечеството, толкова позната и толкова нова всеки път. Разбира се, какво друго би могъл да каже преди смъртта си Велас от Фезана! Как позволяваше светът, в който живееха, да се случват подобни неща? Защо когато падаше наблизо не беше Лаин, или Лудус, или Мартин… или някой друг от толкова многото му войници? Смъртта на всеки един от тях щеше да бъде оплаквана горчиво, но тя би била нещо по-естествено заради риска, който всички те съзнателно бяха поели, избирайки си този начин на живот.

— Ще се грижим за нея — тихо каза той. — Давам ти дума. Така, както се грижеше ти.

Велас кимна успокоен. Дори и от това леко движение от зейналата му рана бликна кръв. После отново затвори очи. Лицето му беше бяло като платно.

— Можете ли… да я намерите? — прошепна той.

— Ще я намеря — промълви Родриго. — И ще ти я доведа.

Изправи се и тръгна през тълпата, с подгизнали от кръв дрехи, за да направи онова, което тази нощ не беше по силите на нито един човек — да открие една-единствена жена, скрита от маската и шеметния мрак на карнавалната нощ.

Той блъскаше с юмруци по вратата й и крещеше с все сила името й сред шума и смеха на тълпата, когато най-напред Амар, а после и Джехане дотичаха до градинката, очаквайки да намерят Родриго мъртъв, но вместо това откриха проснатия на плочите Велас, заобиколен от притихналите войници.

Джехане никога не си беше давала сметка с каква любов се ползва сред войниците от валедийския отряд дребният мъж, който беше служил толкова години на баща й, а след това и на нея. Макар че не би трябвало да е изненадана. Войниците ценяха умението, вътрешната сила и верността, а Велас олицетворяваше всичко това.

Алвар понасяше много тежко смъртта му, почти се обвиняваше за нея. Оказа се, че той е бил вторият притекъл се на помощ на Родриго. Джехане не знаеше откъде е дошъл, но се досети, че е бил с жена, и то някъде наблизо.

Нощта си отиваше. Тънкият сърп на бялата луна вече беше високо в небето, но мракът, нахлуващ през отворените прозорци, сякаш започваше да сивее. Бяха в казармата, в столовата на първия етаж. Улиците бяха поутихнали, но може би само така им се струваше зад стените. Джехане изпитваше желание да каже на Алвар, че няма нищо нередно в това да е с жена в нощта на карнавала, во все още й беше трудно да заговори.

Някой — като че беше Хусари — й донесе чаша с нещо топло за пиене. Тя я сграбчи с две ръце. Продължаваше да трепери. Загърнаха я с нечий плащ. Други два плаща покриваха Велас, когото бяха положили на една от масите, и войника, стоял на пост. Изглежда, беше гледал танцуващите в парка и не беше заключил вратата.

Джехане беше плакала дълго и сега се чувстваше онемяла, празна, безчувствена към всичко. Трепереше от студ под плаща. Опита се в ума си да започне писмото, което трябваше да напише на майка си и баща си… И се отказа, за да не се разридае отново.

През целия й живот той беше част от нейния свят. Може би не в самия център, но твърде близо до него. Тя не беше чувала Велас някога да е наранил друг човек. До тази нощ, когато беше нападнал муардски воин, за да спаси живота на Родриго.

Това я накара да си спомни нещо друго, макар и със закъснение. Обърна се и видя, че раните на Родриго са почистени и превързани от Лаин Нунес. „Това беше моя работа“ — помисли си тя, но си даде сметка, че не би могла да го направи. Не и тази нощ.

Забеляза, че Амар се е приближил и е приклекнал до нея. Едва сега видя, че плащът, наметнат на раменете й, е неговият. Той я погледна внимателно и мълчаливо взе ръката й в своята. Как да повярва, че тази нощ двамата се бяха целунали за пръв път? И че той й беше казал думи, които разкриваха пред нея нов свят?

И след това — царят на Картада.

И Велас върху плочите.

Не беше казала на никого за Алмалик. Тук, с нея, беше мъжът, когото обичаше — вече можеше да погледне истината право в очите и да я признае пред себе си — и единствено той можеше да реши дали да разкаже за случилото се тази нощ, или да го запази в тайна.

Беше чула от балкона достатъчно, за да разбере какви са отношенията между Амар и младия, уплашен цар на Картада. Който все пак се беше оказал достатъчно пресметлив да прати убийци от пустинята при Родриго Белмонте. И беше наредил да ликвидират наемника, хвърлил нож по Амар. Това беше някак прекалено сложно и болезнено.

Едва сега й хрумна, че и тя като Амар и Родриго трябва да вземе решение през следващите дни. Не само те двамата бяха раздвоени. Тя беше лекар на отряд от валедийски наемници и на царския двор в Рагоса. Но освен това беше гражданка на Фезана, която се намираше в Картада. Там бяха родителите и домът й. И човекът, който тази нощ се отдалечаваше от стените на Рагоса, придружен само от един воин в опасното си пътуване, беше нейният цар. А мъжът, когото беше наредил да убият, беше валедиец, джадит, Бича на Ал-Расан.

Амар държеше ръката й. След малко се върна и Хусари с почервенели очи и хвана другата й ръка. Беше заобиколена от добри, грижовни мъже, но най-добрият и грижовният, който я беше обичал от деня на раждането й, лежеше на масата под войнишкия плащ.

Приближи се и Родриго, гол до кръста, с превързана рана. Тялото и ръцете му бяха здрави и мускулести, покрити с белези. Сега към тях щеше да се добави още един. Тя щеше да го прегледа по-късно. Понякога работата беше единствената преграда между живота и пустотата отвъд.

Изражението на Родриго беше особено. Веднъж вече го беше виждала такъв — онази нощ, когато гледаха горящото село на север от Фезана. В очите му се четеше гняв и някаква болка, която никак не можеше да свърже с професията му. А може би именно затова беше толкова добър войник — защото знаеше цената, която хората плащаха на война?

Странно накъде я отнасяха мислите й. Задаваше си въпроси, на които нямаше отговор. Също като смъртта. Като пустотата. Вечният враг на лекаря. Рана от меч в гърлото. Въпрос без отговор.

Чу собствения си глас:

— Лаин почисти ли раната… преди да те превърже?

Белмонте кимна.

— С цяла манерка вино. Не се ли чу?

Джехане поклати глава.

— Превръзката изглежда добра.

— Той го прави от години.

— Знам.

Родриго коленичи пред нея до Амар.

— Последната му молба беше да се грижим за тебе, Джехане. Обещах му.

Тя прехапа устни.

— Мислех, че съм наета аз да се грижа за вас.

— И едното, и другото е вярно, мила.

Това беше гласът на Хусари. Амар не каза нищо, само я гледаше. Ръката му беше студена.

Родриго го погледна, видя сплетените им пръсти и се изправи.

— Тези муарди ме навеждат на мисълта за Картада.

— И аз мисля така — каза Амар. — Всъщност, знам го. И при мене имаше пратеник, макар и с друга задача.

Родриго кимна.

— Иска да се върнеш?

— Да.

— Както предполагахме, нали?

— Мисля, че Алмалик е искал да е сигурен, че го знам.

— Какво беше предложението?

— Всичко, което можеше да се очаква. — В гласа на Амар се чувстваше студенина.

Родриго разбра.

— Извинявай. Не биваше да питам.

— Може би. Но го направи. Какъв ще е следващият въпрос?

Амар пусна ръката на Джехане и се изправи. Двамата мъже се гледаха в очите. Родриго кимна, сякаш приемайки предизвикателството.

— Добре. Ти какво отговори?

— Че още не съм решил дали ще се върна.

— Така… А това истина ли беше?

— За момента — да.

— Не е било толкова отдавна. Тази вечер, нали? — попита Родриго след кратко мълчание.

— Да. Но се случиха някои неща.

— Разбирам. И какво би отговорил, ако ти зададат същия въпрос сега?

Амар се поколеба за миг, но не защото не знаеше отговора. После каза:

— Че се чувствам добре в компанията, в която съм. Джехане почувства в думите му някакъв нов оттенък и видя, че Родриго също го улови.

— За нас ли говориш? — попита той и посочи присъстващите.

Амар го погледна косо.

— Отчасти.

И двамата мъже бяха високи, но валедиецът беше по-широк в раменете.

— Разбирам — пророни Родриго.

— А ти? — попита Амар и едва сега Джехане разбра защо беше позволил този разпит. — Къде ще служат това лято хората на Родриго Белмонте?

— Скоро ще тръгнем срещу Картада. С армията на Рагоса.

— А ако крал Рамиро също тръгне нататък? Срещу Фезана например? Какво ще направи тогава Бича на Ал-Расан? Ще се разделим ли? За да чакаме със страх да зърнем отново знамето ви?

Някои от хората на Родриго се бяха приближили и слушаха. В стаята беше тихо. От изток светлееше. Скоро щеше да съмне.

Родриго мълча дълго.

— Аз също се чувствам добре, където съм сега — най-сетне отвърна той.

— Но?

— Но ако есперанската войска премине таграта, мисля, че съм длъжен да се присъединя към нея.

— Разбира се, че си длъжен. Цял живот си чакал това.

Родриго погледна Амар в очите.

— Какво очакваш да кажа?

— Какво ли? — Гласът на Амар беше студен и безпощаден. — Нещо от рода на „Мрете, ашаритски псета! Киндатски свине!“ Как ти се струва?

Сред войниците се чу ропот. Родриго поклати глава.

— Не и аз, Амар. Нито онези, които са с мене.

— А другите около вас?

— Какво мога да ти кажа? Предполагам, че и те ще са като муардите. Изпълнени с омраза и праведен гняв. — Родриго разпери ръце. — Ти ми кажи, Амар. Какво да правят свестните мъже в една такава война?

Отговорът беше точно онзи, от който Джехане се боеше.

— Да се колят един друг, докато нещо в този свят не се промени.

Алвар и Хусари отведоха Джехане у дома. Слънцето вече изгряваше над опустелите улици, още пазещи следите от нощното безумие. Всички имаха нужда да се наспят хубаво. Алвар си легна в някогашната си стая на долния етаж. Хусари зае леглото на Велас до приемната на Джехане.

Тя им пожела лека нощ, макар нощта да си беше отишла. Утринният вятър донасяше аромат на цъфнали бадеми от градините отсреща. Всичко беше притихнало. Улиците бяха пусти. Велас нямаше никога да види този изгрев.

Тя отново се опита да си представи как ще съобщи това на родителите си и пак се отказа. Трябваше да му уреди погребение по киндатски. Аврен щеше да й помогне. Дали да не го помолеше той да намери човек, който да извърши ритуала, да изрече древните думи на заупокойната служба: „Едно слънце, единственият бог. Две луни — възлюбените му сестри. Безчет звезди, озаряващи нощта. О, мъже и жени, родени на тъмна пътека, само погледнете нагоре и светлината ще ви отведе у дома!“

Отново заплака. Стичащите се по лицето й сълзи капеха на перваза на отворения прозорец.

Малко по-късно изтри лицето си с длани и легна на леглото, без да си даде труд да се съблече, макар дрехите й да бяха окървавени. Сълзите бяха секнали. На тяхно място дойде пустотата, извираща право от сърцето й. Лежеше със затворени очи, но сънят не идваше.

Отвън се чу шум. Звукът, който чакаше.

Амар се покатери на перваза. Изправи се и застана там, вглеждайки се в нея.

— Ще ми простиш ли? — попита той. — Трябваше да дойда.

— Никога не бих ти простила, ако не го беше направил — промълви тя. — Прегърни ме.

Той скочи на пода и прекоси стаята. Легна до нея на леглото и тя се сгуши до гърдите му. Чуваше биенето на сърцето му. Затвори очи. Амар посегна и погали косата й.

— Любов моя — промълви нежно той. — Джехане.

Тя пак се разплака.

И това мина, макар и не скоро. Когато най-сетне се успокои и притихна, Амар отново заговори:

— Можем да лежим така колкото поискаш. Всичко е наред.

Но празнотата в нея трябваше да бъде запълнена.

— Не, не можем — промълви тя, вдигна глава и го целуна. Усети върху устните му соления вкус на собствените си сълзи. Зарови пръсти в косата му и го целуна отново.

По-късно заспа в прегръдките му, а той лежеше с отворени очи и мислеше за онова, което ги очакваше същия този ден. Трябваше да напусне Рагоса още преди падането на нощта. Щеше да настоява тя да остане. Тя нямаше да се съгласи. Дори знаеше кой ще държи да тръгне с тях. Мракът настъпваше към запад като буреносен облак. Към Фезана, където се бяха срещнали за пръв път.

Лежеше буден, обвил ръце около нея, и си мислеше за поредния парадокс, който им поднасяше този свят — изгряващото слънце нахлуваше през източния прозорец и ги обливаше с лъчите си, сякаш някой или нещо искаше да ги дари с благословията си, загръщайки ги с плащаница от светлина.