Лъвовете на Ал-Расан

Глава 7

— Е — изръмжа Алмалик от Картада, Лъва на Ал-Расан, — къде е той?

Кралят беше разгневен. Това беше очевидно за всички събрани в голямата сводеста зала. Под извитите арки от червен и кехлибареножълт камък мъжете се заспоглеждаха тревожно. Царедворците, поетите и музикантите, съставящи свитата на монарха, известен със своите често менящи се настроения, отдавна се бяха научили да отгатват кога се задава буря. Те гледаха как царят грабна един портокал от кошницата, която един роб му поднесе, и започна припряно да го бели с големите си сръчни ръце. Същите тези ръце преди по-малко от три месеца бяха вдигнали меча, посякъл Ишлик ибн Раал в същата тази стая, и тогава кръвта на поета опръска мозаичния под и мраморните колони. Както и дрехите на онези, които този ден стояха наблизо.

Младият поет от Тудеска, чиято слава шеметно растеше, беше направил грешката да вмъкне в своя поема два стиха от друг поет, след което отрече, че е било нарочно. Ала Алмалик от Картада познаваше поезията му и се гордееше с това. В Ал-Расан на дребните царчета след падането на Халифата добрите поети се ценяха неимоверно.

В продължение на петнадесет години главен съветник на Алмалик, впоследствие официално провъзгласен за наставник и опекун на най-големия син и наследник на царя, беше Амар ибн Хайран от Алхаис, който беше ненадминат в много изкуства. И който беше написал, за нещастие на Ишлик ибн Раал, въпросните откраднати стихове. И за когото говореше царят в този опасен момент, три месеца по-късно.

— Къде е той? — още веднъж попита Алмалик. Царедворците, които тази сутрин бяха към трийсетина души, изведнъж силно се заинтересуваха от шарките по тавана и мозайката на пода. Никой в стаята не гледаше към царя, нито към човека, на когото говореше. Само единствената жена в залата, седнала сред пъстрите възглавници близо до подиума на царя, остана невъзмутима и продължи леко да докосва струните на лютнята си.

Набитият побелял военачалник на картадийската армия, който четиридесет години беше воювал за халифите и после за техните наследници, остана на колене. Погледът му беше прикован към килима пред подиума.

Килимът беше великолепен, спор нямаше. Тъкан и боядисан от сорийски майстори преди векове, той беше спасен от Алмалик при разграбването на Ал-Фонтина преди петнадесет години. Разбира се, тук, в Картада, напълно умишлено се стараеха да подражават на някогашното великолепие на халифския дворец.

Коленичилият военачалник беше видимо уплашен, независимо от усилията си да го скрие. Недобросъвестният поет не беше единственият убит от царя в приемната зала, а само последният. Преди да стане наместник, а после и монарх, Алмалик беше пълководец и държеше хората му да не го забравят. Мечът, който стоеше в ножницата недалеч от подиума, не беше украшение.

Без да вдига глава, коленичилият каид промълви:

— Не е във Фезана, ваше величество. Никой не го виждал от… усмиряването на града.

— Вече ми го каза — изрече Алмалик от Картада почти шепнешком. Това беше лош знак, един от най-лошите. Придворните, застанали около подиума и между колоните, не смееха дори да се погледнат.

— Аз питах друго, ибн Рухала. Питах главния каид на всичките ми войски къде е сега една добре известна на всички личност, а не къде не е. Да не би в последно време да не се изразявам достатъчно добре?

— Не, ваше величество! Нищо подобно. Грешката е моя. Разпратих из цялата страна най-добрите от моите хора и от муардите, ваше величество. Разпитахме най-строго всички, които биха могли да знаят нещо за местонахождението на ибн Хайран. Някои от тези хора са мъртви, ваше величество, толкова старателно ги разпитвахме. Ала никой не знаеше нищо, никой не може да каже нищо и сега. Амар ибн Хайран е изчезнал… от лицето на земята.

Настъпи тишина.

— Какъв убийствено изтъркан израз — каза Лъва на Ал-Расан.

Утринните лъчи нахлуваха в залата през високите прозорци и осветяваха танцуващите под сводовете прашинки. Жената на възглавниците се усмихна. Кралят го забеляза и беше видимо доволен. Част от придворните си отдъхнаха, един-двама дори се осмелиха да се усмихнат и да кимнат одобрително.

— Простете ми, ваше величество — промърмори каидът, без да вдига глава. — Аз съм само един стар войник. Верен, скромен ваш слуга, прекарал живота си в битки. Не съм поет и не мога да говоря красиво. Мога само да кажа истината по най-простия начин, който знам.

— Кажи ми — попита кралят и отхапа гневно от портокала, — принц Алмалик беше ли подложен на такъв строг разпит, за който спомена?

Беловласата глава на каида се сведе още по-ниско. Ръцете му видимо трепереха. Жената на възглавниците вдигна поглед към подиума. Пръстите й за миг се поколебаха, но след малко отново задърпаха струните, макар и не толкова съсредоточено, колкото преди.

Всички знаеха, че ако принц Алмалик бъде лишен от наследство, двете деца на тази жена ще излязат на преден план. Хазем ибн Алмалик, вторият син на краля, беше в немилост заради крайните си религиозни възгледи, което означаваше, че не би имало кой да застане между по-голямото от момчетата и царската корона.

— Помолихме принца… за съдействие — заекна пълноводецът. — Разбира се, подходихме най-почтително и той… той ни каза, каквото можа. Изрази най-искрена надежда, че господарят Амар ибн Хайран скоро ще се намери и ще се върне, за да се присъедини към нас. Както… както преди.

Бъбренето на каида явно не подобаваше на човек с неговото положение. Той не беше прост войник, а главнокомандващ на картадийската армия. Ала всички в залата знаеха, че на негово място и те не биха се държали по-достойно. Не и при сегашните обстоятелства. Не и отговаряйки на този въпрос. Онези, които си бяха позволили да се усмихнат, отчаяно се молеха на звездите си лекомислието им да е минало незабелязано.

Само четиримата забулени муарди, двама на вратата и двама зад подиума, наблюдаваха невъзмутимо случващото се, а в очите им се четеше нескрито презрение.

Кралят отново захапа портокала.

— Би трябвало да повикам принца — каза той замислено. — Но съм сигурен, че не знае нищо. Ибн Хайран не би си дал труд да сподели плановете си с глупак като него. Между другото, окото му още ли играе като на безумец?

Отново се възцари тишина. Явно каидът ибн Рухала таеше надежда, че някой друг ще отговори вместо него. Ала никой не наруши мълчанието и старият пълководец, свел глава така, че се виждаше само темето му, промълви:

— Уви, негово височество синът ви все още страда от този недъг, ваше величество. Ние се молим за него.

Лицето на Алмалик се изкриви в кисела гримаса. Той хвърли портокала и вдигна ръка. Пред подиума тутакси изникна робът, бърз и грациозен, и избърса с муселинена кърпичка сока от пръстите и устните на царя.

— Той изглежда нелепо — продължи царят, след като робът се отдръпна. — Също като безумец. Тази слабост ме отвращава.

Жената вече дори не се преструваше, че свири, а гледаше внимателно царя.

— Стани, ибн Рухала! — рязко изрече Алмалик. — Ставаш досаден. Остави ни.

Старият пълководец скочи на крака с готовност, която не му подобаваше. Лицето му беше поаленяло. Той направи нисък поклон и започна бързо да се оттегля заднишком към вратата, като и по пътя не преставаше да се кланя.

— Чакай! — спря го Алмалик разсеяно. Ибн Рухала застина приведен като някаква гротескна статуя. — В Рагоса търсихте ли?

— Разбира се, ваше величество. От самото начало. Цар Бадир от Рагоса беше първият, за когото се сетихме.

— А на юг? В Арбастро?

— Това беше второто, за което помислихме, ваше величество. Знаете колко трудно е да се изкопчат сведения от онези, които живеят под заплахата на онзи долен престъпник Тариф ибн Хасан. Но ние бяхме усърдни и безкомпромисни. По всичко личи, че по онези места никой не е чувал и виждал ибн Хайран.

Отново настъпи мълчание. Жената до подиума още държеше лютнята, но вече не свиреше. Нищо в стаята не помръдваше. Оцветената вода в големия алабастров шадраван насред залата като че ли също беше застинала. Само прашинките танцуваха в ослепителната слънчева светлина.

— Усърдни и безкомпромисни — замислено повтори царят и скръбно поклати глава. — Имаш трийсет дни да го откриеш, ибн Рухала, или ще наредя да те скопят и да те изкормят, а главата ти ще набуча на кол насред пазарния площад.

Всички като един си поеха дъх, но това като че ли се очакваше. Финалната сцена тепърва предстоеше.

— Трийсет дни. Да. Благодаря, ваше величество! Благодаря! — изломоти каидът. Това звучеше нелепо, глупаво, но никой не се сещаше какво друго би могъл да каже.

Мълчаливо както винаги муардите разтвориха двукрилата врата и каидът се оттегли заднишком, като не преставаше да се кланя. Вратата се затвори. Звукът отекна в тишината.

— Поемата, Серафи. Искаме да чуем стиховете още веднъж.

Алмалик беше взел нов портокал от кошницата и разсеяно го белеше.

Човекът, към когото се обърна, беше не особено талантлив и вече не толкова млад. Ценяха го най-вече заради декламаторските му умения и напевния глас, а не толкова заради собствените му творби. Той колебливо пристъпи напред иззад една от двайсет и шестте колони в залата. Моментът беше такъв, че едва ли някой би пожелал да бъде център на внимание. Още повече че тази „поема“ беше, както всички вече знаеха, последната вест до царя от човека, когото каидът безуспешно търсеше из цял Ал-Расан. При създалите се обстоятелства Серафи ибн Дунаш би предпочел да е всякъде другаде, но не и там, където беше.

За щастие беше трезвен — нещо, което рядко му се случваше. Разбира се, алкохолът беше забранен на ашаритите, но същото важеше и за джадитските и киндатските жени, за момчетата, танците, нерелигиозната музика и редица храни. Серафи ибн Дунаш вече не танцуваше и разчиташе това да му се зачете пред ваджиите, ако решат да го упрекнат в разпуснатост.

Ала в този момент не ваджиите го плашеха. В Картада на цар Алмалик по-страшни бяха ръцете на светската власт. И тези ръце сега лежаха отпуснати на коленете на царя, който чакаше декламацията на Серафи. Стиховете не бяха ласкателни и царят беше озлобен. Всички предзнаменования бяха лоши, както и да ги погледнеш. Поетът нервно се прокашля и се приготви да започне.

Но кой знае защо, робът с кошницата портокали избра точно този момент, за да се доближи до подиума, застана точно между царя и Серафи, после коленичи пред Алмалик. Серафи не виждаше лицето му, но всички останали в залата забелязаха потресени, че чертите на царя се изопват в безкрайно изумление.

Жената, Забира, бързо остави лютнята и се изправи, направи крачка към подиума й застина. В същия миг царят се свлече на една страна между възглавниците си, подпирайки се на лакът. Другата му ръка конвулсивно се вдигна към сърцето. Очите му, широко отворени, се взираха напред с невиждащ поглед. Робът продължаваше да стои пред него, застинал като изваяние. Беше оставил кошницата с портокалите и не помръдваше. Царят отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

Едно от добре известните свойства на отровата фиджана беше, че парализира гърлото преди да стигне сърцето. Ето защо никой в залата освен коленичилия роб не би могъл да каже по-късно дали царят е видял, преди да изгуби съзнание и да се раздели с живота, че робът, който цяла сутрин му поднасяше портокали, има изумително сини очи.

Ръката на царя внезапно се отпусна и Алмалик, отворил уста в безнадеждно усилие да си поеме дъх, безшумно падна възнак между пръснатите ярки възглавници. Някой изпищя и ехото отекна между колоните. Надигна се ропот на ужасени гласове.

— Ашар и бог са милостиви — изрече робът, изправи се и се обърна към придворните и сащисания поет пред подиума. — Никак не ми се искаше да чуя тази поема отново. Писах я много набързо и някои места са несполучливи.

— Амар ибн Хайран! — заекна Серафи.

Мнимият роб спокойно размота шафраненожълтата си чалма. Беше си потъмнил кожата, но с това маскировката му се изчерпваше. Никой никога не се заглеждаше в робите.

— Амар ибн Хайран! — без нужда повтори Серафи.

— Надявам се да ме е познал — замислено изрече ибн Хайран. — Мисля, че все пак ме позна.

После захвърли чалмата между колоните. Имаше вид на човек, смъкнал от плещите си тежък товар. На подиума пред него лежеше проснат, с грозно провиснала в смъртта челюст най-могъщият монарх в Ал-Расан.

В този миг всички като един погледнаха към муардите, които единствени в залата имаха оръжие. Забулените наемници непонятно защо бяха останали неподвижни през цялото време. Ибн Хайран забеляза накъде са насочени погледите.

— Наемникът си е наемник — мрачно обясни той.

Не каза — а би могъл — че така или иначе тези деца на пустинята дори не биха си дали труда да изрекат молитва за душата на този покварен, по-лош и от неверник монарх. За муардите всички царе в Ал-Расан заслужаваха горе-долу същата съдба. Ако всички се избиеха помежду си, озарените от звездите видения на Ашар можеха и да се превърнат в действителност в тези земи.

В този миг един от забулените тръгна към подиума и докато минаваше покрай Забира, която не беше помръднала и продължаваше да стои, притиснала устата си с ръка, каза:

— Не съвсем.

Беше казано тихо, но многозначително, и беше запомено.

Мъжът се качи на подиума и махна покривалото от лицето си. Беше Алмалик ибн Алмалик, царственият наследник на Картада, онзи с треперещия клепач, за когото баща му беше казал, че прилича на безумец.

В този миг той приличаше на един от воините на пустинята. И в същото време беше цар на Картада.

Другите трима муарди извадиха мечовете си и застанаха пред вратата. Можеше да се очаква, че ще се надигне ропот, но събралите се мъже бяха вцепенени от страх. Единственият звук, който се чуваше в залата, беше дишането на ужасените придворни.

— Между другото, стражите отвън също са мои хора — спокойно продума младият Алмалик. И този път клепачът му не потрепваше.

Той погледна надолу към проснатото тяло на баща си и с бързо, решително движение бутна с крак мъртвия цар, който се претърколи и падна от подиума. Тялото спря в краката на жената. Синът спокойно се настани сред възглавниците на подиума.

Амар ибн Хайран коленичи пред него.

— Дано светият Ашар се застъпи за вас пред бога сред звездите — каза той — и да ви дари дълъг живот, велики царю. Бъдете милостив в своето величие към верните си слуги, ваше величество. Нека царуването ви бъде увенчано с вечна слава в името на Ашар!

И докосна пода с челото си.

Зад него поетът Серафи внезапно се окопити, хвърли се на мозаичния под, сякаш му се бяха подсекли коленете, и направи същото. Това беше като знак за всички останали. Хората в залата до един се склониха пред новия цар на Картада.

Същото направи и единствената жена в стаята, красивата Забира — докосна с чело пода до тялото на мъртвия си любовник, грациозна и пленителна както винаги.

Амар ибн Хайран, когото от месеци търсеха из цял Ал-Расан, се изправи и без покана застана пред подиума.

И всички в залата, вардени от муардите с извадени мечове, със закъснение се зачудиха къде са им били очите, та не са го познали по-рано. Никой не приличаше на ибн Хайран, с тези изумително сини очи. Никой не стъпваше като него. Ничие високомерие не можеше да се сравни с неговото. Сега, когато беше свалил чалмата, обицата, с която никога не се разделяше, проблясваше на ухото му. Весело, би си позволил да каже някой. Ставаше ясно, че през цялото време е бил в Картада. Може би в същата тази стая. Няколко придворни тутакси се разровиха из паметта си да си спомнят дали някога не са казали нещо неподходящо за уж отсъстващия фаворит, изпаднал в немилост.

Ибн Хайран се усмихна и се обърна да ги огледа. Всички помнеха тази усмивка, макар спомените не винаги да бяха приятни.

— Денят на рова — каза той — беше голяма грешка. Никога не е добре да оставиш човек без избор.

За поета Серафи това беше непонятно, но сред колоните и под сводовете имаше и умни хора. По-късно щяха да си припомнят думите на ибн Хайран, да ги тълкуват. Всеки щеше да бърза пръв да пролее светлина върху смисъла им.

Щяха да си шепнат в баните, в дворовете и из джадитските кръчми в града, че е трябвало вината за екзекуциите във Фезана да бъде стоварена върху ибн Хайран, защото е станал твърде могъщ в очите на царя. Трябвало е да му се надене юзда по този начин. И никой никога вече да не му вярва.

Така насоката на разговорите за следващия ден вече се очертаваше, или поне така изглеждаше.

Ала стара истина е, че събитията — и големите, и малките — не винаги следват логиката на мисълта дори и на най-умните мъже.

Зад ибн Хайран новият цар на Картада нагласи възглавниците на подиума по свой вкус и каза тихо, но ясно:

— Доволни сме от почтителността, която ни засвидетелствате. Нито един мъж тук не бива да се бои от нас, щом ни е верен.

И нито дума за жената.

Ибн Хайран се обърна към царя, който продължи:

— Слушайте първите ни царски заповеди! Първо: обявявам траур за трагично загиналия ни цар и баща в продължение на седем дни.

Придворните в Картада не пропускаха да забележат нито една подробност, дори и най-дребната. Никой от тях не зърна и следа от изненада върху лицето на ибн Хайран, който току-що беше убил царя.

Общото решение беше, че това го е планирал той. Принцът едва ли беше чак толкова умен.

Оказа се обаче, че грешат.

Много хора тепърва щяха да разберат, че грешат по отношение на Алмалик ибн Алмалик. Първият и най-изтъкнат сред тях стоеше пред младия крал и чу как новият монарх, негов подопечен и ученик, изрича със същия тих, ясен глас:

— За наше голямо прискърбие с втората си заповед осъждаме на изгнание нашия някога доверен и обичан слуга Амар ибн Хайран.

Онзи, когото бяха назовали, не помръдна, не издаде нито звук, не показа с нищо, че е изненадан. Само вдигна вежда — жест, който всички познаваха — и спокойно попита:

— Защо, ваше величество?

Това прозвуча неимоверно нагло от устата на човека, който току-що беше убил царя си, чието още неизстинало тяло лежеше в краката му. Но и опасно, защото убийството без съмнение беше извършено с одобрението и участието на младия принц. Алмалик Втори от Картада отмести поглед към меча на баща си, разсеяно протегна ръка и го взе. Злощастното потрепване на клепача сега се забелязваше ясно.

— За нарушаване на нравствеността — каза най-сетне младият цар. И се изчерви.

В настъпилата мъртва тишина смехът на Амар ибн Хайран отекна гръмко между колоните и под високите сводове. Ала в този смях имаше нещо, което накара по-проницателните да заподозрат, че това не е предвидено. А най-умните съзряха в това нечие безгранично коварство. Новият цар искаше цареубийството да се забрави по-бързо. Ако го посочеше като причина за изгнанието на ибн Хайран, подобно нещо не би могло да се случи — самото му присъствие в тази зала преоблечен като муард говореше достатъчно за начина, по който беше умрял баща му.

— Аха — каза ибн Хайран, когато смехът му заглъхна в тишината. — Отново прегрешения срещу нравствеността. Само това ли? — Той се усмихна и добави рязко: — Боях се, че ще споменете убийството на царя. Тази ужасна лъжа може вече да се разпространява из града. Е, успокоих се. Мога ли в такъв случай да се надявам, че един ден царят ще докосне с целувка на опрощение недостойното ми чело?

Царят се изчерви още по-силно. Поетът Серафи внезапно си спомни, че новият монарх е още съвсем млад, а Амар ибн Хайран е най-близкият му съветник и приятел. От няколко години се носеха разни слухове… Стори му се, че нещата започват да му се изясняват. Целувка на опрощение, виж ти!

— Времето и звездите и волята на Ашар ще решат! — изрече младият цар с показно благочестие. — Ние… ви ценяхме и сме ви благодарни за оказаните услуги. Решението за това наказание… ни се удаде трудно.

Той замълча за миг и продължи с променен глас:

— Но то е необходимо. Трябва да си тръгнете от Картада преди да са изгрели първите звезди. Имате седем нощи да напуснете нашите земи, а ако не го сторите, всеки, който ви види, има право да сложи край на живота ви и е длъжен да го направи в името на царя.

Думите прозвучаха ясно и решително. Това не бяха думи на объркан младеж, който не знае каква ще е следващата му стъпка.

— Какво, ще ме преследват ли? Стига толкова! — заяви ибн Хайран и в гласа му отново прозвуча познатата унищожителна ирония. — Но пък и тая жълта чалма така ми омръзна! Клепачът на царя видимо играеше.

— Най-добре е да тръгвате — неумолимо каза той. — Онова, което ще изречем сега, е предназначено за ушите на верните ни слуги. Ще се молим Ашар да ви насочи по пътя на добродетелта и просветлението.

Верните слуги не пропуснаха да забележат, че в гласа му няма колебание. Дори насмешката и скритата заплаха в думите на най-хитрия и проницателен човек в царството не успяха да го стреснат. С едва забележим жест той даде знак на двамата муарди пред двойната врата в дъното да се приближат.

Те пристъпиха с извадени мечове и застанаха от двете страни на ибн Хайран, който едва ги удостои с насмешлив поглед.

— Трябваше да си остана поет — заяви той и поклати глава в престорено униние. — Не съм достатъчно умен за подобни неща. Сбогом, ваше величество. Ще живея тъжен, мрачен, тих живот в размисъл и ще чакам да ме повикате отново до сияйната си особа.

След още един безупречен поклон той се изправи и замря за миг, сякаш искаше да добави още нещо. Младият цар го погледна с очакване, клепачът му все така потрепваше. Ала Амар ибн Хайран само се усмихна и отново поклати глава, после си тръгна между изящните колони, прекоси мозаичния под и излезе през сводестата врата. Нито един от присъстващите не повярва на последните му думи.

Никой не можеше да каже какво мисли единствената жена в залата, застанала до тялото на мъртвия цар, любовника си, бащата на децата й. Лицето на убития вече беше добило пепеляв цвят — един от характерните признаци на отравянето с фиджана. Устата му още беше отворена в последен безмълвен гърч. Кошницата с портокалите си стоеше там, където я беше оставил ибн Хайран, точно пред подиума.

Това беше грешка, която един по-млад мъж никога не би си простил. Но той вече не беше толкова млад и всичко това му се струваше доста забавно. Ако трябваше да се надсмива на някого, трябваше да се надсмива над себе си.

Ала в тази игра имаше и нещо друго и Амар ибн Хайран започваше постепенно да се отърсва от безгрижното настроение на страничен наблюдател, докато яздеше на изток от Картада. Когато надвечер наближи имението си, спътниците му биха могли да забележат, че лицето му е мрачно. Ала нямаше спътници. Двамата слуги, които го следваха на известно разстояние с мулетата си, натоварени с какво ли не — дрехи, скъпоценности и най-вече ръкописи — не можеха да знаят какво мисли, нито да видят изражението му. Ибн Хайран не беше човек, който се доверява всекиму.

Той си беше у дома още преди да са изгрели първите звезди. Щеше да бъде под достойнството му да бяга от Картада още на заранта след заповедта на Алмалик, но пък и да тръгне преди здрачаване си беше чисто предизвикателство — в града имаше хора, които с удоволствие биха го убили, и след това щяха да твърдят, че са видели звезда в небето. Не можеше да се каже, че Амар ибн Хайран е човек, който няма врагове.

Когато стигна имението, двама коняри се втурнаха да поемат коня му. На вратите се мярнаха слуги, други се суетяха вътре в къщата, палеха фенери и свещи и приготвяха стаи за господаря си. Не си беше идвал от пролетта. Никой не знаеше къде е.

Домоуправителят му беше мъртъв. Ибн Хайран го беше научил от принца преди известно време — човекът беше един от онези, за които каидът беше казал, че са разпитвани усърдно.

Можеха да не си правят този труд и те сигурно го знаеха. Едва ли някой би могъл сериозно да разчита, дори муардите, че той ще каже на слугите си къде се крие. Но на ибн Рухала му трябваха трупове, за да докаже усърдието си. Хрумна му, че същият този каид му дължи живота си сега, когато царят беше мъртъв. Това също беше донякъде забавно. Той обаче никак не можеше да влезе в обичайната си форма този ден.

Причината не беше в това ненадейно изгнание и в обръщането на принца срещу него. Това си имаше основания. Той би бил по-доволен, ако лично беше планирал този неочакван обрат, както беше планирал останалото, но неприятната истина беше, че царят не възнамеряваше да бъде марионетка нито на ибн Хайран, нито на никого другиго. „Какво пък, това може би не е чак толкова лошо — мислеше си Амар, докато слизаше от коня. — Доказателство за успеха ми като учител — прогонен съм от страната от човека, когото направих цар.“

Това също би трябвало да му се стори забавно, но не беше. Трябваше най-сетне да признае пред себе си, докато оглеждаше мястото, което най-много обичаше, че занапред ще му е трудно да гледа на нещата откъм забавната им страна. Спомените и всичко, свързано с тях, в този миг бяха твърде живи.

Преди петнадесет години той беше убил последния халиф на Ал-Расан заради човека, когото уби днес.

Джарайнидите далеч на изток от родината му вярваха, че животът на човека е кръг от повтарящи се действия и постъпки. Той самият не споделяше подобна философия, но си даваше сметка, че след тази сутрин животът му може да служи като илюстрация на тяхното верую. Мисълта, че може да бъде пример за каквото и да било, никак не му се нравеше. Нямаше нищо вдъхновяващо в подобна роля, а той гледаше на себе си преди всичко като на поет.

Макар че и това в най-добрия случай беше вярно само наполовина. Амар влезе в ниската обширна къща, която беше построил благодарение на щедростта на Алмалик. „Човек не бива да бъде оставян без избор“, беше казал многозначително на събралите се в приемната зала, за да е сигурен, че най-умните от тях ще предадат историята така, както искаше той.

Но избор имаше. Почти винаги. В Деня на рова Алмалик по един твърде суров и унизителен начин беше показал на сина си мястото му и беше нанесъл удар по гордостта на ибн Хайран. Синът трябваше да бъде безучастен зрител на клането, символ на бдителността на баща си и нищо повече. А Амар?

Амар ибн Хайран, който преди петнадесет години не се беше поколебал да убие човека, наричан халиф и наследник на Ашар, заради честолюбивия управител на Картада — и оттогава беше заклеймен за цял живот като цареубиец, — сега отново трябваше да бъде представен пред целия полуостров и пред света като коравосърдечния, кръвожаден вдъхновител и извършител на това грозно убийство.

Онова, което беше видял в двора на фезанския дворец през онзи жарък летен ден, го беше отвратило. А той беше виждал и причинявал толкова смърт, че познаваше всичките й лица. Ала тази крайност го порази. Мащабите на случилото се бяха непостижими.

И над всичко това, разбира се, стоеше гордостта. Както винаги гордостта. Колкото и да го отвращаваше онова, което се беше случило на жителите на Фезана, не по-малко отвратителен му се струваше и начинът, по който бяха постъпили с неговото име, с образа му пред света и мястото му в него. Той знаеше, че каквито и високи титли да носи, все пак е слуга на царя. Царете можеха да наказват слугите си, можеха да им отнемат всички земни блага, да ги убият, да ги пратят в изгнание. Но не можеха да накарат един мъж — ако мъжът беше Амар ибн Хайран — да се изправи пред целия Ал-Расан и пред света като слуга… на грозотата.

Без избор?

Разбира се, че имаше избор, стига да го искаше достатъчно. Можеше да се оттегли от света на властта и неговите жестокости. Можеше дори да напусне тази обичана, унизена земя на Ал-Расан с нейните самодоволни царчета. Можеше да се отправи направо от Фезана отвъд планините към Фериерес или към някой от големите градове на Батиара. Там имаше изтънчени, великолепни дворове, където един ашаритски поет би се радвал на възторжен прием. Той би могъл до края на живота си да пише в разкош, сред най-културните джадити.

Би могъл дори да отиде с кораб още по на изток, до Сория, за да посети каменните гробници на предците си, които никога не беше виждал, дори да преоткрие вярата си при скалата на Ашар, да поживее в пост под божиите звезди в пустинята, да свърши живота си далеч от Ал-Расан.

Разбира се, че имаше избор.

Вместо това той беше предпочел отмъщението. Преоблечен се беше върнал в Картада. Беше се разкрил пред принца, после беше подкупил управителя на двореца да го допусне като роб в свитата на царя. Най-големият подкуп, който беше давал в живота си. И днес беше убил царя с кърпичка, напоена с фиджана.

За втори път. Два пъти в продължение на петнадесет години беше слагал край на живота на най-могъщите монарси в Ал-Расан. Един халиф и един цар.

„Все по-малко вероятно става да ме запомнят с поезията ми“ — унило си помисли ибн Хайран.

— Чакат ви, ваша светлост — посрещна го помощник-домоуправителят. Ибн Хайран седна на ниската пейка до вратата и човекът коленичи да му помогне да свали ботушите си. Беше му приготвил обсипани със скъпоценни камъни чехли.

— Пуснали сте някого тук в мое отсъствие? Човекът всъщност сега беше главен слуга. Нов на тази длъжност, пък и в такова ужасно време, той гледаше в земята и не знаеше какво да прави.

— Може би направих грешка, ваша светлост. Но тя твърдеше, че ще искате да я видите.

— Тя?

Но ибн Хайран вече знаеше коя е. Интересът, който за миг се мярна върху лицето му, бързо се смени с нещо друго.

— Къде я покани?

— Чака ви на терасата. Нали постъпих правилно, ваша светлост?

Той се изправи и слугата направи същото.

— Да, жените трябва да бъдат посрещани по този начин. Нареди да приготвят вечеря за двама и една от стаите за гости. С тебе ще поговорим по-късно, има много работа за вършене. Напускам Картада за известно време. По заповед на царя.

— Да, ваша светлост — безизразно каза човекът.

Амар се обърна да влезе в къщата, но на вратата спря.

— Новият цар — добави той. — Старият умря. Тази сутрин.

— Уви! — каза слугата без видима изненада. „Добър слуга“ — реши ибн Хайран, хвърли ръкавиците си на мраморната маса и се запъти по коридора към терасата, която беше построил в западната част на къщата, където бяха покоите му. Винаги беше предпочитал залеза пред изгрева. Терасата гледаше към червените хълмове и синята извивка на реката на юг. Картада, останала зад хълмовете, не се виждаше.

Жената стоеше с гръб към него и се наслаждаваше на гледката, стъпила боса на студените каменни плочи.

— Човекът, който построи къщата, не искаше да прави тази тераса — каза той, като застана до нея. — През цялото време ми повтаряше, че къщата трябва да бъде открита навътре.

Тя вдигна поглед към него. Сигурно беше дошла с покривало, но сега то беше свалено. Тъмните й очи за миг се спряха върху него, после жената отново извърна глава.

— Наистина изглежда прекалено открито — тихо каза тя.

— Но погледни къде сме! От какво да се крия тук — това питах и строителя, и себе си.

— И какво си отговори? — попита тя, загледана в стъпаловидните хълмове над реката и в залеза. — А на строителя какво каза?

Профилът й беше невероятно красив. Амар си спомни деня, в който я видя за пръв път.

— Не това. — Той простря ръка към ширналата се пред тях земя. Тя беше умна, добре би било да не го забравя. — Признавам, че съм изненадан, Забира. Рядко се изненадвам, но този път не го очаквах.

Първата дама в двора на цар Алмалик; куртизанката, която му беше родила две деца, практически царица на Картада от осем години, отново го погледна и се усмихна. Съвършените й бели зъби блеснаха.

— Наистина ли? В деня, в който убиваш царя и те изпращат в изгнание, ти си объркан от най-обикновеното посещение на една жена? Сигурно трябва да се чувствам поласкана.

Гласът й беше невероятен, в него звучеше музика. Тя разбиваше сърца и лекуваше разбити сърца, когато пееше. Ухаеше на смирна и рози. Очите й бяха грижливо подчертани, ноктите й — боядисани. Той се запита колко ли време го чака. Трябваше да попита слугата.

— Няма нищо обикновено нито в посещението, нито в жената — промълви той. — Искаш ли нещо разхладително?

Появи се един слуга с поднос, на който във високи чаши имаше сок от нар и шербет. Ибн Хайран й подаде една чаша.

— Ще те обидя ли, ако ти предложа и чаша вино? На север оттук има джадитско лозе. Те ми го доставят.

— Няма да ме обидиш ни най-малко — отвърна Забира многозначително.

Амар се усмихна. Тя беше първата красавица на Ал-Расан и все още млада, макар и не толкова свежа след днешния ден. Ибн Хайран беше само един от пълчищата поети, които я бяха възпявали през тези години. Но беше първият и това никой не можеше да му отрече. Той я беше срещнал с Алмалик и беше там, когато започна всичко.

Това, разбира се, беше светотатство, но Ал-Расан след падането на Халифата — а и дълго преди това — далеч не беше най-благочестивото място в ашаритския свят.

Тя беше седемнадесетгодишна онази вечер, когато царят и господарят ибн Хайран, най-близкият му приятел и съветник, се връщаха в Картада от лов в западните гори и видяха едно момиче да налива вода от фонтана в последната светлина на отиващия си есенен ден. Това беше преди осем години.

— Наистина, Амар, защо трябва да си изненадан? — попита сега същата тази жена, несравнимо по-опитна, и го погледна над ръба на чашата. Ибн Хайран направи знак на слугата, който излезе да донесе вино. — Как мислиш, какво може да ми поднесе Картада сега? Той съзнаваше, че онова, което беше направил тази сутрин, е преобърнало целия й свят и е изложило живота й на опасност, така че каза предпазливо:

— Синът е син на баща си, Забира, и ти е връстник.

Тя се намръщи.

— Чу го какво каза сутринта.

„Не съвсем“, беше казал принцът. Всички го чуха. Забира беше много внимателна открай време, но за никого не беше тайна, че ваджиите бяха оплели безнадеждно втория син на Алмалик, Хазем, и единствено нейното момче би могло да замени принц Алмалик. Ако царят доживееше да дочака пълнолетието му. Той не доживя. Амар изведнъж се запита къде ли са двете момчета.

— Чух го какво каза. Това не значи, че Алмалик ибн Алмалик не може да бъде съблазнен — все така предпазливо отговори той. Това, което предлагаше, беше отблъскващо, но в никакъв случай не беше ново. Царствените синове наследяваха от бащите си не само короната.

Забира го погледна косо.

— От кого, от мъж или от жена? Може би ти си в състояние да ми кажеш? — И продължи преди да е успял да й отговори: — Аз го познавам. От дълго време го наблюдавам, Амар. Той няма да се поддаде, независимо колко чар ми е останал. Прекалено е уплашен. За него аз ще нося сянката на баща му, където и да съм, в леглото или в двора, а той не е готов да се пребори с това.

Тя отпи от чашата си и се загледа в блестящата лента на реката и червените хълмове.

— Той ще поиска да убие синовете ми.

Амар мислеше за същото.

Реши, че ще е по-добре да не пита къде са момчетата, макар че по-късно това можеше да се окаже полезно. Слугата се върна с още чаши и вино и вода в красиви гарафи. Ибн Хайран беше похарчил цяло малко състояние за стъкло. Вещи, които щеше да остави зад гърба си.

Слугата остави подноса и се оттегли. Ибн Хайран смеси вода и вино за двамата. Пиха мълчаливо. Виното беше наистина хубаво.

Образите на двете момчета сякаш витаеха във въздуха в сгъстяващия се здрач. Внезапно, без никаква видима причина, той си спомни Исхак от Фезана, киндатския лекар, помогнал да се появят на бял свят и двете деца на Забира и загубил очите и езика си след раждането на второто. Той беше видял с тези свои очи на неверник забранената красота на жената, чийто живот беше спасил. Сега тази жена стоеше тук и уханието й беше близко и опияняващо, а бялата й кожа — безупречна. Запита се дали тя знае какво е станало с Исхак бен Йонанон, дали Алмалик й е казал. Това го наведе на нова неочаквана мисъл.

— Ти обичаше царя, нали? — попита той най-сетне и сам се изненада колко неловко се чувства. Не знаеше как да се държи с нея. Убийството правеше човека уязвим — за петнадесет години почти беше забравил този урок. Как трябваше да се държи с любовницата на човека, когото беше убил?

— Знаеш, че го обичах — хладно промълви Забира. — Не е трудно да се отговори на такъв въпрос, Амар. Това дори не е въпрос. — Тя се обърна и за пръв път го погледна право в очите. — Горчивата истина е, че и ти го обичаше.

Това също го свари неподготвен.

— Не — бързо се окопити той. — Аз го уважавах, възхищавах се от силата му и се наслаждавах на ума му. Ценях далновидността и хитростта му. Възлагах надежди и на сина му. И донякъде още е така.

— Иначе уроците ти са отишли напразно…

— Иначе уроците ми са отишли напразно.

— И е така. Скоро ще се убедиш. И макар че чух да отричаш, че си обичал царя, не ти вярвам.

Забира остави чашата и го погледна замислено.

— Кажи ми още нещо — промълви тя с променен глас. — Казваш, че новият цар може да бъде съблазнен. А ти, Амар?

В цял Ал-Расан едва ли имаше човек, който толкова трудно да се стряска, но това наистина го слиса. За миг изпита желание да се изсмее, но то трая твърде кратко. Тази сутрин той беше убил любовника й. Бащата на децата й. Надеждите й за бъдещето.

— В много неща са ме обвинявали, но не и в това — каза той, опитвайки се да печели време.

Но Забира не му позволи.

— Добре тогава.

Тя се надигна на пръсти и го целуна, бавно и обиграно.

„Това май ми се е случвало вече. И не толкова отдавна“ — хрумна му за миг, преди всички останали мисли да бъдат изместени от нещо друго. Жената пред него отстъпи крачка, за да освободи черната си коса. Копринените ръкави се смъкнаха и откриха бялата кожа на ръцете й.

Той я гледаше като омагьосан. Ръцете й посегнаха към седефените копчета на дрехата и разкопчаха две от тях. Това не беше връхна дреха. Отдолу нямаше нищо. В приглушената светлина на отиващия си ден бледо се очертаха заоблените й гърди.

Той усети, че гърлото му е пресъхнало. Гласът му прозвуча дрезгаво, когато каза:

— Стаите ми са точно тук.

— Добре — повтори тя. — Покажи ми.

Едва сега му хрумна, че може би е дошла да го убие.

Дори и не помисли, че може да направи нещо срещу това. Наистина никога не го бяха обвинявали, че не се поддава на съблазън. Той я вдигна на ръце. Беше дребна и стройна, лека като перце. Уханието й го обгърна и за миг му се зави свят. Чувстваше устните й върху ухото си. Ръцете й обвиваха шията му. Кръвта лудо пулсираше в него, когато я понесе и прекрачи прага на спалнята си.

„Нима мисълта за смъртта прави това?“ — запита се той. Първата и последна ясна мисъл за много време нататък. „Тя ли ме възбужда толкова?“

Леглото му в голямата стая, обвита в серийски драперии, беше широко и ниско, отрупано с възглавници с най-различна форма и големина, чието предназначение беше не само да придават цвят и атмосфера, но и да служат на приумиците на любовната игра. Пурпурночервени късове коприна, окачени на медни халки над леглото, се спускаха до подножието му от резбовано дърво. Амар обичаше свободата на движение, неограничавана от нищо, но между онези, които посещаваха тази стая, някои намираха удоволствие в други неща. С годините той си беше спечелил репутацията на домакин, който се старае всячески да угоди на гостите си.

С близо двадесетгодишен опит в любовната игра зад гърба си, ибн Хайран бързо си даде сметка — макар и без особена изненада, — че жена, обучена като Забира, знае някои неща, които и на него не са му известни. Дори и за собственото му тяло и реакции.

Малко по-късно, когато лежаха сред възглавниците, той усети пръстите й да го докосват и изучават. Примигна от едно леко ухапване и почувства как възбудата му нарасна още повече, когато тя за втори път приближи устни до ухото му и със задъхан, тържествуващ глас прошепна нещо, което го изуми. Очите му се разшириха в мрака, когато Забира започна да прави точно това, което беше описала.

Всички любовни наставници и кастрати в двора на Алмалик идеха отдалеч, отвъд моретата на изток, където тези изкуства бяха част от придворния живот векове преди отшелничеството на Ашар в пустинята. За миг сред рояка объркани мисли изплува една — че пътуването до Сория може да му предложи повече, отколкото си е представял.

Забира продължи да се плъзга надолу, уханната й кожа докосваше неговата, а пръстите й повтаряха това движение. Ибн Хайран чу въздишка на удоволствие и с изумление разбра, че стене той. Опита се да се изправи, да застане над нея, да се слее с нея в плавните приливи и отливи на страстта, но усети ръцете й с нежна настойчивост да го притискат надолу. Той се подчини и затвори очи. Остави я тя да започне, да го води, така, както го беше правил той толкова пъти.

Не знаеше колко време е продължило това, но движенията й бяха изумително разнообразни и находчиви. Слънцето беше залязло и стаята тънеше в мрак — свещите още не бяха запалени. И тогава мислите му започнаха бавно да се връщат, да изплуват като гмурец, изтръгващ се от прегръдките на зелена морска бездна. Опиянен от желание, той си даде сметка за нещо, което досега не беше осъзнал.

Сега тя го беше накарала да се обърне на една страна и се беше долепила до него. Единият й крак беше обвит около тялото му и движенията й наистина наподобяваха морски вълци в техния неизменен ритъм — неговия собствен дълбок ритъм, който тя беше усетила интуитивно.

— Забира — прошепна той и гласът му прозвуча сякаш много отдалеч.

— Тихо! — промълви тя и езикът й отново докосна ухото му. — Тихо, нека аз да те водя!

— Забира! — повтори той.

Тя се извъртя, гъвкава и гладка, и сега беше над него, още по-настойчиво от преди. Наведе се и устните й се впиха в неговите. Дъхът й ухаеше на мента, целувките й пареха като огън.

Той пое дълбоко дъх и извърна глава.

Посегна и сграбчи ръцете й — нежно, но достатъчно здраво, за да не й позволи да се измъкне. Опита се да види очите й в тъмнината, но успя да различи само сърцевидния овал на лицето й и завесата от черни коси.

— Забира — промълви той с неочаквана болка, — няма защо да се наказваш, да сдържаш мъката си. Можеш да го оплачеш. Няма нищо лошо в това.

Тя застина от изумление, сякаш я беше зашлевил. Тялото й се изви назад в първото неконтролирано движение за цялата вечер. За миг остана така — вцепенена, неподвижна — и с болка и облекчение Амар я чу да издава един-единствен дрезгав, неестествен звук, сякаш нещо в нея се беше скъсало.

Той внимателно я положи до себе си, но не както досега, и в мрака на стаята, помнеща толкова страст, ибн Хайран прегърна жената, която убитият от него беше обичал, и се опита да й даде малкото утеха, която можеше да й предложи. Остана безмълвен, когато тя най-сетне си позволи да заридае, оплаквайки цялата си неизмерима загуба, страшната празнота, останала след любовта в този горчив свят.

Горчив, ироничен свят, помисли си той, опитвайки се все още да изплува над благоуханните зелени вълни, които го заливаха. И в този миг, сякаш наистина беше стигнал до повърхността, съзнанието му се проясни и той трябваше да застане лице в лице е истината. Да, тя беше права за онова, което каза на терасата.

Той беше убил един жесток, недоверчив, блестящ, безумно честолюбив мъж. Когото обичаше.

Лъвовете умираха. Любовниците умираха или ги убиваха. Мъжете и жените ходеха по земята, тласкани от гордост и глупост, вършеха безумия и зверства, а звездите на Ашар гледаха отгоре безучастно. Или не съвсем?

Тази нощ двамата не излязоха от стаята. Слугите им носеха табли със студено месо, сирене, смокини, нарове от собствените му градини. Ядоха на свещи, мълчаливо, със скръстени на леглото крака. После оставиха подносите, духнаха свещите и отново легнаха един до друг, но не тласкани от желанието.

Събудиха се преди да съмне. В сивия полумрак на стаята тя му каза, без да я е питал, че в края на лятото без много шум е пратила децата си при цар Бадир от Рагоса, да останат там под негово настойничество.

Рагоса. Тя сама беше взела това решение след получаването на поемата на ибн Хайран в Картада. Същата, в която той се надсмиваше над царя. Забира винаги се беше старала да изпревари събитията, а в стиховете се съдържаше намек за наближаващи промени, дори нещо повече от намек.

— Къде ще отидеш? — попита тя. Утринната светлина вече беше нахлула в стаята. Отвън долиташе песента на птиците, чуваха се забързаните стъпки на слугите, шетащи из къщата. Забира седеше на леглото с кръстосани крака, загърната като в пастирско наметало с лекото одеяло. Сълзите бяха оставили тъмни бразди по лицето й, косата й беше разрошена.

— Честно казано, нямах време да помисля. Нали си спомняш, че ме прогониха едва вчера сутринта? А после, когато се прибрах у дома, вече ме чакаше една много настойчива гостенка.

Тя се усмихна слабо, но не помръдна, а продължи да чака. Зачервените й очи бяха приковани в него.

Наистина не беше мислил за това. Беше очаквал да бъде посрещнат триумфално в Картада, да ръководи политиката и първите стъпки на новия цар и царството. Явно човек не можеше да предвиди всичко, каквито и планове да кроеше. През изминалата нощ той дори не си беше спомнил за Алмалик ибн Алмалик, новия цар, който така решително го беше прогонил. Имаше достатъчно време да мисли за него по-късно. Трябваше да има.

Картада не беше целият свят, не беше дори целият полуостров. Той можеше да отиде на толкова много места, да върши толкова много неща. Беше поет, войник, царедворец, дипломат.

Погледна жената и прочете в очите й незададения въпрос. Усмихна се при мисълта за цялата ирония на положението — да поеме бремето, което не убийството, а утехата стоварваше върху него. Там, където нямаше място за утеха. Тя беше майка. Той го знаеше, разбира се, но никога не се беше замислял какво може да означава това за нея.

— Къде ще ида ли? В Рагоса, предполагам — безгрижно каза Амар и беше възнаграден с усмивка, лъчезарна като слънчевата светлина, заляла стаята.

Глава 8

Слонова кост и тълпи — с това основно се свързваше Рагоса в представите на Алвар след трите месеца, прекарани тук.

Той беше роден и израснал в едно от именията далеч на север. Само преди година за него Естерен във Валедо беше образец на великолепие. Сега разбираше, че той е просто голямо село. Рагоса на цар Бадир беше един от наистина внушителните градове на Ал-Расан.

Никога не беше попадал на място, където живеят толкова много хора, ала независимо от врявата и хаоса, кипящия живот и оглушителния шум, над всичко това витаеше едно усещане за спокойствие и благородство — звън на струни под извитите арки, шепот на фонтан, скрит зад цъфнали дървета. Истина беше онова, което му бяха казвали — че Родените от звездите в Ал-Расан обитават свят, съвсем различен от този на Конниците на Джад.

Всеки втори предмет в двореца и в елегантните къщи, които беше видял, беше изработен от резбована и полирана слонова кост, която кораби докарваха от изток. Дори приборите за хранене в някои къщи. Дръжките на вратите в двореца. Въпреки бавния упадък на Ал-Расан след падането на Силвенес, Рагоса изглеждаше много богат град. А може би това се дължеше отчасти именно на падането на Халифата.

Алвар беше чувал да се говори за това. Освен прочутите майстори, които обработваха слоновата кост, тук имаше поети и певци, кожари, резбари, зидари, стъклари, каменоделци — представители на огромно множество професии, които никога не биха дръзнали да прекосят Серанските планини в дните, когато Силвенес беше център на западния свят. Сега, след гръмотевичното сгромолясване на Халифата, всеки местен цар си имаше цяла армия от майстори и талантливи хора, които да превъзнасят достойнствата му. И всеки беше лъв, ако се вярваше на медоточивите поети на Ал-Расан.

Разбира се, нямаше кой да им вярва. Поетите си бяха поети и трябваше да си изкарват хляба. Царете си бяха царе — сигурно двайсетина само в Ал-Расан — и някои бавно угасваха сред развалините на дворците си, други се терзаеха от страх и алчност и единици бяха онези, които наистина можеха да се нарекат наследници на славата на Силвенес. Алвар, колкото и неопитен да беше, смяташе, че цар Бадир от Рагоса е един от тях.

Сред всичко чуждо и необичайно, което го заобикаляше — непознатите, опияняващи аромати, носещи се от улиците, дворовете и сергиите, камбаните, призоваващи вярващите на молитва на равни интервали, денем и нощем, врявата и пъстротата на пазарите — Алвар беше благодарен, че и в Ал-Расан годината се измерва с пълнолунието на бялата луна, както беше у дома. Поне това не се беше променило. Можеше да каже колко точно е бил тук, в този друг свят.

От друга страна, тези три месеца му се виждаха много повече, когато се обърнеше назад. Годината, прекарана в Естерен, му се струваше много далечна, а имението на север — отдавнашен спомен. Чудеше се какво ли би казала майка му, ако можеше да го види в тези свободни ашаритски одежди, които носеше цяло лято. Всъщност дори и не се чудеше, а знаеше. Тя щеше тутакси да хукне към Острова на Васка, за да измоли на колене опрощение за греховете му.

А лятото тук, на юг, всъщност съвсем не беше горещо. Достатъчно беше да имаш някакво покривало на главата, за да се предпазиш от ярката светлина на пладнето — нещо не толкова обременително като твърдата кожена шапка, а светлите памучни роби и панталони бяха много по-удобни от дрехите, с които беше дошъл. Лицето му беше потъмняло от слънцето и сега той самият приличаше на ашарит. Изпитваше странно чувство, когато се погледнеше в огледалото и видеше това променено лице. В Рагоса на всяка крачка имаше огледала — тукашните хора бяха доста суетни.

Лятото вече беше отминало и беше настъпила есента. Алвар носеше лек кафяв плащ върху ашаритските си дрехи. Джехане му го избра, когато времето започна да захладнява. Сега, докато си пробиваше път с лакти през тълпата на пазара, вече опитен в това занимание, той си мислеше колко малко време всъщност е минало, откакто тримата с Джехане и Велас прекосиха планината и за пръв път видяха сините води на езерото и кулите на Рагоса.

Той се бе опитал да скрие слисването и възхищението си, макар сега да си даваше сметка, че в онзи ден двамата му спътници просто са били достатъчно великодушни да се престорят, че не го забелязват. Дори Фезана го беше изпълнила с благоговение, макар и видяна отдалеч. Рагоса я затъмни. Единствено самата Картада — след като Силвенес беше опустошен и разграбен — я надминаваше по великолепие. Редом с това величие с неговите високи стени и множество кули Естерен беше същото селце като Орвила, нападната от Гарсия де Рада през една лятна нощ.

Онази нощ животът на Алвар беше кривнал в неочаквана посока и вместо да язди на север към дома с Капитана, той пое на изток през Ал-Расан и Серанските планини към стените на този град заедно с Джехане бет Исхак.

Това беше негов собствен избор, одобрен от Родриго, а после приет и от Джехане, макар и с видима неохота в началото. На сутринта след онзи незабравим разговор край лагерния огън Алвар обяви, че ще й трябва някой, който да я пази, и не просто слуга, независимо колко е предан и храбър, а войник. Предложи себе си и Капитана се съгласи. Щеше да я придружи до Рагоса и да се върне у дома, след като тя се установи там.

Не им каза, че е влюбен в нея. Ако знаеха, нямаше да му позволят да тръгне, това беше сигурно. Сигурен беше и в това, че Джехане го е разбрала още в самото начало на пътуването. Той не умееше да крие чувствата си.

За него тя беше много красива с тези тъмни коси и неочаквано сините си очи, които гледаха прямо и честно. Знаеше, че е умна, дори нещо повече: беше образована, опитна, уверена в себе си. Беше видял смелостта и гнева й сред пламъците на Орвила, докато държеше двете момиченца в прегръдките си. Никога не беше срещал жена като нея. Но тя беше и киндатка, от вечните Скитници, еретиците, които се подиграваха с бога и бяха по-мразени от духовниците дори от самите ашарити. Алвар се опитваше да не мисли за това, но истината беше, че то я правеше още по-загадъчна, някак екзотична и дори малко опасна.

Всъщност тя не беше такава. Беше умна, практична и пряма. Беше го допуснала в леглото си един-единствен път, скоро след пристигането им в Рагоса. Направи го просто и естествено, без излишни обещания. Вярваше, че тази прозаична физическа връзка ще го излекува от младежката страст. Алвар, който съвсем не беше глупав, си даваше ясна сметка за това. Тя не му позволи да си прави илюзии за тази нощ заедно. Алвар знаеше, че го харесва. Пътуването беше минало без никакви произшествия, но тя му беше благодарна за компанията, смяташе го за надежден, заслужаващ доверие човек, енергията му я забавляваше. По своему наблюдателен, той беше сигурен, че и тя се е озовала в един нов и чужд свят и още не знае какъв път ще поеме.

Знаеше и това, че не го обича, че отвъд чисто физическия акт и хармонията на двете млади тела далеч от дома връзката им е безсмислена. Но вместо да го избави от любовта, тази нощ в нейната стая сякаш сложи печат като от сгорещен восък върху чувствата му.

В старите приказки, които разказваха жените в имението късно вечер пред огнището, смелите Конници на бога обикваха от пръв поглед и за цял живот изпаднали в беда девици. В рушащия се, разединен свят, в който живееха, не би трябвало да се случват подобни неща. Ала за Алвар де Пелино това беше живата реалност.

Той не го превръщаше в проблем. Обичаше Джехане бет Исхак, киндатската лекарка, и това беше факт също толкова неотменим, както изгревът на божието слънце сутрин. Докато вървеше из многолюдните улици на Рагоса, Алвар се чувстваше много по-възрастен, отколкото преди няколко месеца, когато яздеше с Родриго Белмонте на юг, за да събира летния париас.

Сега беше есен. Северният вятър откъм езерото Серана беше прохладен сутрин и понякога пронизващо студен през нощта. Всички войници носеха плащове и два ката дрехи под тях, ако дежуряха след залез-слънце. Неотдавна на разсъмване, след като беше прекарал нощта на северозападната стена, Алвар видя побелелите от скреж мачти и реи на рибарските лодки в залива, полюшващи се под пълната синя луна.

На другата сутрин още с първите слънчеви лъчи листата на дъбовете в източните гори грейнаха в червено и златно. На запад Серанските планини, които пазеха Рагоса от армиите на Картада и я ограждаха от Силвенес в дните на Халифата, осъмнаха със снежни шапки по върховете. Снегът щеше да се стопи чак пролетта. Проходът, през който бяха минали с Джехане и Велас, оставаше единственият проходим през цялата зима. Бяха му го казали приятели в джадитските кръчми в града и по сергиите на пазара.

Той вече имаше приятели тук. Не го беше очаквал, но скоро след пристигането им стана ясно, че съвсем не е единственият джадитски войник в Рагоса. Наемниците отиваха там, където имаше пари и работа, а Рагоса предлагаше и двете. Никой не знаеше за колко време, но това лято и есен градът на езерото Серана беше приютил пъстроцветна армия от войнствени мъже, дошли от Халоня и Валедо, а и от по-далеч — Фериерес, Батиара, Карч, Валеска. Светлокосите брадати гиганти от Карч се смесваха — и често влизаха в пререкания — със стройните, гладко обръснати, изкусни в боравенето с ножа мъже от опасните градове на Батиара. Сутрин на пазара можеха да се чуят половин дузина различни езици. Ашаритският на Алвар ставаше все по-добър, вече можеше да ругае и на два от диалектите на Карч.

В деня, в който се разделяха, сер Родриго му каза, докато яздеха малко настрана от останалите, че не е нужно да бърза да се връща у дома. Позволи му да поостане в Рагоса при условие, че редовно му докладва с писма, които да праща с търговците, тръгнали за Валедо. На третия ден след пристигането им един капитан от армията на цар Бадир прати да го повикат. Това беше организирана и дисциплинирана армия, въпреки цялата си разнородност. Бяха го забелязали в мига, в който тримата минаваха през портата. Конят и бронята, които си беше спечелил при Орвила, бяха прекалено добри, за да останат незабелязани. След като го разпитаха подробно, бързо го назначиха на заплата и го зачислиха в една от ротите. А няколко дни по-късно му разрешиха да напусне казармите и да живее при Джехане и Велас в Киндатския квартал, което го изненада. В Естерен подобно нещо не би могло да се случи.

Причината беше положението на Джехане. Тя беше представена незабавно в двора, след което царят и неговият знаменит киндатски министър Мазур бен Аврен я поканиха да заеме мястото си сред останалите дворцови лекари. Официалното й положение в двореца, както в Рагоса, така и навсякъде, където би пожелала да отиде, беше свързано с известни привилегии.

Това не попречи на Алвар да се замеси в три свади, за които не беше виновен той, още през първите две седмици, след като напусна казармите. Навсякъде беше така — войниците си имаха свои норми, каквото и да се казваше в царските укази, и онези, които се ползваха от особени привилегии, трябваше да си ги заслужат.

И Алвар се биеше. Не до смърт — това беше забранено в този град на наемници, — но успя да рани двама души и самият той беше ранен в дясната ръка, което за кратко притесни Джехане. Раната си струваше дори само заради нейната загриженост. Алвар не се боеше от рани и белези — той беше войник и това беше неизбежно. Освен това в Рагоса всички знаеха, че е от дружината на Родриго Белмонте, и той се биеше със съзнанието, че защитава честта на своите хора и превъзходството им над всички останали. Тази роля никак не беше лека за сам човек, но Алвар я изпълняваше достойно и с чувство за отговорност.

Докато в самия край на есента не се появи самият сер Родриго на черния си жребец, със своите сто и петдесет войници и търговеца на коприна, а знамената на Белмонте и Валедо се вееха и плющяха на вятъра.

Сега всичко се промени. Промените бяха навсякъде.

— Свети боже! — изкудкудяка ужасен Лаин Нунес, когато Алвар се изправи пред тях да докладва. — Погледнете го само! Момчето дойде тук и стана неверник! Какво ще кажа на горкия му баща?

Капитана огледа одеждите на Алвар развеселен и каза само:

— Получих три доклада. Явно си се представил добре тук. Кажи ми как те раниха и къде си сбъркал, та следващия път да се поправиш.

Засмян до ушите и въодушевен, сякаш беше пил чисто вино, Алвар започна да разказва.

А малко по-късно, докато бързаше през пазарния площад да намери Джехане и да й разкаже за събитията през деня, усещаше, че го познават, завиждат му и дори малко се боят от него.

Вече, никой не го предизвикваше на дуели. Знаменитият сер Родриго от Валедо, изгнаникът, беше сключил договор с цар Бадир, според който на цялата му дружина беше платено за една година напред. Това беше нещо почти нечувано.

Сега хората на Родриго бяха войници на Рагоса, челният отряд на армията, която трябваше да въдворява ред в града и околността, да сдържа амбициите на Халоня и Картада и да възпрепятства набезите на разбойническия главатар ибн Хасан от Арбастро, неговата южна крепост. Животът в Рагоса беше сложен, опасностите — многообразни.

Тази сутрин за младия Алвар де Пелино животът беше прекрасен, а блестящата, културна Рагоса на цар Бадир — кой би дръзнал да го отрече? — най-цивилизованото място на света.

Алвар беше ходил в двореца с Джехане, а и с Родриго. През него течеше поток, който напояваше някои от вътрешните градини и дворове и — за огромно изумление на Алвар — минаваше през най-голямата зала за пиршества.

По време на най-пищните си пирове цар Бадир, който имаше усет за красивото, обичаше да си угажда и беше несъмнено изобретателен, обичаше подносите с храната да плават в потока, откъдето ги вадеха полуголи роби и ги поднасяха на царските гости, полулегнали на диваните си. Алвар беше писал за това в едно писмо до родителите си, но знаеше, че няма да му повярват.

Напоследък избягваше да тича по улиците — беше твърде детинско и лекомислено, — но новината тази сутрин беше невероятна и Алвар искаше пръв да я съобщи на Джехане.

Опита се да завие край една сергия с кожени изделия, залитна и сграбчи пръта, подпиращ навеса над нея, който опасно се килна на една страна. Търговецът, негов познат, по навик изруга, но Алвар му подметна през рамо някакво извинение и продължи нататък.

Джехане и Велас трябваше да са в своята палатка на пазара. Тя следваше практиката на баща си от Фезана, която беше и нейна. Макар и добре платена в двореца, в пазарен ден Джехане беше неизменно пред палатката си, а два пъти седмично приемаше пациенти в къщата си. Един лекар трябваше да бъде известен не само в двореца, но и извън него — така го обясняваше тя на Алвар. Баща й я беше научил. Лекарят можеше лесно да изпадне в немилост в двора. Глупаво беше да се лишава от други пациенти.

Велас беше разказал на Алвар какво се е случило с бащата на Джехане.

Преди пристигането на Родриго двамата мъже понякога вечеряха заедно, когато Джехане отиваше в двореца, а Алвар беше свободен. Онази вечер, когато за пръв път чу историята за Исхак бен Йонанон и най-малкия син на цар Алмалик, Алвар за пръв, но не и последен път си представи как убива царя на Картада, а после се връща при Джехане в Рагоса и й казва, че баща й е отмъстен за безпросветното, мълчаливо страдание, на което е бил подложен.

Новината от тази сутрин сложи край на тази мечта.

Джехане я нямаше пред палатката. Велас беше сам и прибираше. Тя явно си беше тръгнала току-що — пред палатката още имаше пациенти, които пристъпваха от крак на крак и се чудеха какво да правят. В тихите думи, които си разменяха, се усещаше вълнение и необичайно оживление.

— Велас! Къде е тя? Имам новини! — изрече Алвар запъхтян. Беше тичал дотук от западната порта.

Велас го погледна през рамо с непроницаемо изражение.

— Чухме, Алвар. От двореца ни съобщиха. Алмалик е мъртъв. Забира от Картада е тук. Джехане отиде в палата.

— Защо? — рязко попита Алвар.

— Мазур я повика. Иска да е с него, когато се случват такива важни неща.

Алвар не се и съмняваше, че е така. Това никак не го зарадва.

Джехане извличаше най-искрено, здраво удоволствие от изключително редките случаи на физическа близост, които си позволяваше.

И в същото време имаше не по-малко здраво чувство на самоуважение. Всепризнатата истина, че първият министър Мазур бен Аврен е най-забележителният член на киндатската общност в Ал-Расан, най-прозорливият, най-умният и най-великодушният, изобщо не отменяше не по-малко съществения факт, че в същото време е и най-ненаситният любовник, когото беше срещала, ако се изключеха царствените особи с техните хареми.

В известен смисъл той беше царствена особа и можеше да има харем. Цял Ал-Расан познаваше бен Аврен като Киндатския принц и макар той да правеше всичко възможно да се разграничи от това прозвище — твърде разумна политика, като се вземеше предвид злонамерената бдителност на ваджиите — то в никакъв случай не беше незаслужено.

Царска особа или не, но Джехане решително отказваше да легне с мъж, който беше убеден, че това се разбира от само себе си.

Тя се опита ясно да му го покаже още първия път, когато той я покани на вечеря в личните си покои в двореца. В стаята имаше двама музиканти и беше повече от ясно, че очакват да останат и след вечеря и да продължат да свирят, докато министърът и новата му приятелка се забавляват.

Да, но Джехане нямаше такова намерение.

Мазур бен Аврен като че ли се забавляваше от това и се задоволи да й поднесе сладки и леко вино след вечеря, да й разкаже някой и друг спомен за баща й, когото добре познаваше, и внимателно и с разбиране да изслуша разсъжденията за това какво се е случило и какво още има да се случва във Фезана, с жителите й и с киндатската общност в частност. Той беше преди всичко министър на Рагоса, както даде ясно да се разбере.

Но имаше и още нещо, което Мазур ясно й показа — че очаква съпротивата й да е само временна, продиктувана най-вече от женско кокетство. Той беше петдесет й седем годишен, строен и стегнат, с посивяла коса под синята киндатска шапчица, с грижливо поддържана напарфюмирана брадичка, красив школуван глас и мисъл, която за миг можеше да премине от поезията към войната без видимо затруднение. Освен всичко това в тъмните му очи с тежки клепачи имаше нещо, което не оставяше никакво съмнение, че обича жените и те го обичат.

През последвалите дни и седмици Джехане неведнъж си задаваше въпроса дали причината за съпротивата й е гордостта. През по-голямата част от времето отговорът й беше отрицателен. Колкото и внимателен да беше към нея, бен Аврен по същия начин спираше преценяващия си поглед върху много други жени. Всъщност върху всички. Едно беше сигурно — че не я чака в целомъдрено отчаяние да го ощастливи с вниманието си. Подобен ненаситен апетит заслужаваше възхищение. Рядко мъж на неговата възраст можеше да се похвали с такава младежка страст.

Интересът му, предизвикан от нейния отказ, не угасна. Неизменно беше и вниманието му, зад което все така прозираше покана. Ала нямаше и намек за гняв или принуда. Все пак той беше един от най-културните мъже в Ал-Расан. Интересуваше се от мнението й и това не можеше да не я поласкае. Тя внимаваше какво ще каже и не бързаше с отговорите.

С времето Джехане забеляза, че се променя. Имаше нещо ново в начина, по който гледаше на нещата. Откри, че предугажда въпросите, които Мазур би могъл да й зададе, и обмисля предварително отговорите си. А той винаги я слушаше внимателно — нещо, с което тя не се сблъскваше често.

Всички свикнаха да виждат често канцлера в компанията на новата лекарка. Дори и цар Бадир забеляза, че бен Аврен настойчиво я ухажва. Това явно беше източник на забавление за целия двор. Тя беше от собствената му вяра, което правеше този танц пред очите на всички още по-забавен. Така измина лятото и настъпи есента, и заедно с листата в градините и горите отвъд крепостната стена се промени и дворцовата мода.

Джехане не беше възхитена от това да служи за развлечение на околните, но не можеше да отрече, че е приятно да е обект на внимание в толкова изискан двор като този в Рагоса. Не можеше да се оплаче и от уважението, което й оказваха като лекар. То й беше осигурено най-напред от името на баща й, а по-късно собственото й хладнокръвие и компетентност го затвърдиха.

Тогава пристигна Родриго Белмонте с цялата си дружина, пратен в изгнание заради събитията, в които и тя беше участвала. Денят на рова и опожаряването на Орвила бяха променили живота и на други хора.

И всичко започна отново да се променя. Алвар отиде да живее в казармите с другите войници и я остави сама с Велас. За Джехане това беше източник едновременно на облекчение и на съжаление. Последното донякъде я изненада. Чувствата му към нея бяха твърде очебийни и далеч надхвърляха всичко, на което беше разчитала. Това не беше мимолетната страст на млад мъж към първата му любима.

За Алвар де Пелино всичко беше много по-сериозно и Джехане трябваше да признае, че по време на тази дълга обсада от страна на министъра неведнъж й беше минавало през ума да потърси отново убежище при своя джадитски войник. Ала той не беше „нейният“ войник и заслужаваше нещо по-добро. Алвар беше млад, но Джехане разбираше какво е накарало Родриго да го вземе със себе си на юг, а после да го прати сам да я придружава до Рагоса. И все пак, ако й трябваше семеен уют, досега щеше да е задомена във Фезана за някой от своето племе, а нямаше да го търси при джадитски войник от севера.

Може би щеше да дойде ден и тя да съжали за взетите и за невзетите решения и за пътищата, които я бяха отвели далеч, отвъд най-добрата възраст за женене, към самотата, но това време още не беше настъпило.

Малката им къща и лечебницата опустяха след като Алвар си отиде. Джехане беше свикнала да обсъжда с него случилото се през деня. „Каква мила семейна картинка!“ — често си мислеше тя с крива усмивка. Ала истината беше, че често мислите, които споделяше с канцлера на чаша вино късно през нощта, бяха на Алвар.

Дори и на Велас като че му липсваше младият джадит. Джехане не беше очаквала подобна дружба. С тържествени химни в прослава на слънчевия бог на уста джадитите от Еспераня векове наред бяха клали киндатите, а в не толкова кръвожадни времена ги бяха принуждавали да сменят вярата си или ги бяха поробвали. История като тази трудно би могла да породи приятелство — още по-трудно и от любовта.

Ала тази горчилка едва ли можеше да се свърже с Алвар де Пелино. Или пък с Родриго Белмонте. Капитана все така държеше тя да бъде лекар на дружината му и още с пристигането си даде да се разбере, че не се е отказал. Беше й казал, че това е една от причините за идването му. Тя не му повярва, но си даваше сметка колко е важно за тях да имат добър лекар и колко е трудно да се сдобият с такъв.

Тя си спомни нощта, в която яздеше с него на север от Фезана, с пламтящата Орвила зад гърба и проснатите в тревата мъртви тела. Спомни си думите, изречени по-късно край огъня. В сивите му очи прочете, че и той си спомня.

Тогава, под двете луни, обзета от гняв, тя се беше опитала да го провокира. Сега едва ли би поела подобен риск. Дори не можеше да повярва, че го е направила. А от Алвар знаеше, че Капитана е женен за най-красивата жена във Валедо.

Онази нощ край Фезана Родриго говореше за жена си като за някакво страшилище. Странно чувство за хумор! Алвар го боготвореше, както и цялата му дружина. Това беше показателно.

Откакто той пристигна, двамата бяха говорили много малко, и все в присъствието на други хора. Веднъж Родриго обяви намерението си да я наеме пред няколко души, в това число бен Аврен. Той изразително вдигна вежди, но по-късно, когато останаха сами, не повдигна въпроса. Джехане също.

Родриго обикновено беше извън града — преследваше разбойническите банди на североизток или правеше демонстрация на сила в малкия, но важен град Фибас, разположен недалеч от прохода, който водеше към Фериерес. Рагоса владееше това градче и прибираше данъците, но крал Бермудо от Халоня явно имаше някакви апетити към него.

Той вече беше поискал париас, насърчен от примера на племенника си във Фезана. Джадитите ставаха дръзки. Припомняйки си онзи разговор край огъня, Джехане попита веднъж Мазур колко дълго смята, че ще оцелеят местните царчета в Ал-Расан. Той не отговори.

Родриго беше дал да се разбере, че иска тя да придружава хората му по време на тези походи. Цар Бадир обеща да си помисли, след което увеличи задълженията й в двора. Тя знаеше, че това е работа на Мазур. Условията на договора й оставяха свобода да напусне, когато пожелае, но те явно бяха решили да й създават трудности в това отношение. Родриго, който цялата есен ту напускаше града, ту се връщаше, чакаше удобен случай.

Хусари ибн Муса беше с него на няколко такива похода. Джехане не можеше да познае някогашния си пациент. Само за няколко месеца той беше отслабнал видимо и сега изглеждаше по-млад и по-силен. Вече не го мъчеха бъбречни кризи. Можеше да язди от сутрин до вечер, беше се научил да борави с меч и лък. Носеше широкопола джадитска шапка дори и в града. В желанието си да го подразни Джехане веднъж каза, че двамата с Алвар са си разменили ролите. Когато се видяха за пръв път, те много се смяха, после се замислиха.

Кожената джадитска шапка беше за Хусари нещо като емблема. Един вид напомняне. Той също се беше заклел да отмъсти и това обясняваше настъпилите промени у него. Хусари не се беше отказал от търговията — каза й го една вечер, когато отиде при нея на вечеря в Киндатския квартал, както гостуваше навремето в дома на баща й. Хората му бяха из цял Ал-Расан, дори и в Рагоса. Но сега главното беше друго, поне така твърдеше той. Джехане се изкушаваше да попита какви са взаимоотношенията му с Картада, дори го направи, но Хусари предпочете да замълчи.

По-късно, докато лежеше будна в леглото си, си мислеше, че всички тези мъже, които й вярваха, имаха и какво да крият от нея. Освен Алвар може би. Беше сигурна, че той ще й отговори, каквото и да го попита. Велас също. Велас, който винаги беше на поста си. Истински божи дар, който тя не заслужаваше. Спомни си, че не друг, а баща й я накара да го вземе със себе си, когато напускаше Фезана.

Покрай всичко това тримата й колеги в двора я мразеха люто. Това можеше да се очаква. Жена, киндатка, предпочитана от министъра. Открито подмамвана от прочутия джадитски капитан да стане лекар на дружината му. Имаше късмет, че още не са я отровили — така писа тя на сер Резони в Сореника. В писмото си го молеше да продължи да пише на баща й. Имаше причини да смята, че сега Исхак ще му отговори. Самата тя пишеше на родителите си два пъти в седмицата. Отговорите, които пристигаха, бяха писани от ръката на майка й, но много често под диктовката на баща й. Изглежда, в този свят все още ставаха малки, добри чудеса.

В писмата си до Фезана Джехане не си позволяваше да повтори тази шега с отравянето. Родителите си бяха родители и щяха да се тревожат за нея.

Сега, в тази есенна утрин, когато пратеникът на Мазур й донесе вестите от Картада и й каза да го последва в двореца, тази шега вече никак не й изглеждаше остроумна.

Явно все пак отровени имаше.

В двореца, където в Двора на потока царят чакаше гости, никой не говореше и не мислеше за нищо друго.

Алмалик от Картада, самозваният Лъв на Ал-Расан, беше мъртъв, а госпожа Забира — повече негова вдовица, отколкото бивша любовница — беше пристигнала без предупреждение същата тази сутрин, за да моли цар Бадир за закрила. Говореше се, че в бягството й през планините я е придружавал само слугата й.

Джехане, която беше изминала същия този път, съпроводена само от двама души, не беше особено впечатлена. Ала главната новина я беше сварила неподготвена. Щеше да й трябва много време, докато свикне с тази мисъл. За момента съзнаваше само, че човекът, когото се беше заклела да убие, е мъртъв от ръката на Амар ибн Хайран — всъщност тук още не всичко беше ясно — и че жената, която беше родила живо дете и беше оцеляла единствено благодарение на баща й, скоро щеше да пристъпи под арката в дъното на тази градина.

Извън тези два факта в душата й цареше объркване, примесено с някаква неясна болка. Преди да напусне Фезана беше дала клетва, след което месеци наред се беше наслаждавала на работата си в двореца и — ако трябваше да бъде честна със себе си — на вниманието на един изключително културен мъж, което я ласкаеше. Беше живяла за свое удоволствие. И не беше направила нищичко да изпълни клетвата, дадена в Деня на рова.

Сега вече беше твърде късно. Завинаги.

Стоеше на брега на потока, недалеч от Мазур, който седеше на островчето от дясната страна на царя. Обрулени от вятъра листа падаха във водата, която ги отнасяше. Джехане беше идвала тук много пъти, през деня и вечер, на светлината на факлите, но красотата на тази градина все така й действаше. По това време на годината цъфтяха само късните цветя, но падащите листа и онези, които още не се бяха отронили, сияеха с множество багри в ярката слънчева светлина.

Дворът на потока беше замислен и създаден преди години. Това беше същият поток, който минаваше през залата за пиршества. В градината той се разделяше на две и по средата оставаше малко островче, потънало в пищна растителност и цветя, прорязано от мраморни пътечки под изкусно издялани аркади. Сега на острова, до който се стигаше по две извити мостчета, на пейка от слонова кост седеше царят на Рагоса, заобиколен от приближените си.

В клоните над тях пърхаха птички. Четирима музиканти свиреха на брега от другата страна на островчето. Във водата се мяркаха златни рибки. Беше хладно, но слънцето грееше ярко.

Джехане видя Родриго Белмонте в дъното на градината, където се бяха разположили войниците. Беше се върнал от Фибас преди два дни. Погледите им се срещнаха и онова, което прочете в очите му, я накара да се почувства уязвена. Нямаше право да я гледа така преценяващо след толкова кратко познанство! Внезапно си спомни, че край Фезана му беше казала за намерението си да отмъсти на Алмалик от Картада. Това й напомни за Хусари, който онази нощ беше изразил същото намерение… и който не по-малко от нея щеше да се терзае от мъчителни мисли.

„Ако някой не го стори преди нас“, беше казал той тогава. Да, някой го беше сторил.

Сега Хусари го нямаше. Той не беше приет в двора. Джехане се надяваше да й се удаде по-късно да поговори с него. Мислеше си за баща си във Фезана и за онова, което убитият цар беше направил с него.

Между кораловочервените колони в дъното на градината се появи слуга, облечен в зелено и бяло. Музиката спря. Всички замълчаха и в настъпилата тишина се чуха звънливите трели на птица. Бронзовата врата се отвори и прозвуча името на Забира от Картада.

Тя пристъпи под арките и почака сред колоните слугата да се отдръпне. Беше пристигнала без официално известие, придружена само от един слуга, който пристъпваше на две крачки след нея. Когато жената се приближи по пътеката, Джехане се убеди, че в слуховете за красотата й няма нищо преувеличено.

Забира от Картада нямаше нужда от тържествено представяне. Беше блестяща в алената си туника, поръбена с черно, и подаващата се под нея златиста риза. Шията, ръцете и пръстите й бяха обсипани със скъпоценности, а към черната копринена шапчица на главата й бяха пришити рубини, които искряха на слънцето. Изглежда, беше пренесла цяло съкровище през планините, съпровождана от един-единствен мъж. Значи беше безразсъдна — или отчаяна. Но във всички случаи беше ослепителна. Джехане си помисли, че с нейното идване модата в Рагоса сигурно ще се промени.

Забира пристъпи с премерена лекота и изящество, без да издава с нищо, че е впечатлена от това място, и се сведе в нисък поклон пред цар Бадир. Явно не беше от жените, които ще изпаднат във възторг пред една градина, та макар и като тази. Дори потокът, който минаваше през залата за пиршества, не би я накарал да изгуби самообладание, помисли си Джехане, преди нещо друго да насочи мислите й в съвсем различна посока.

Повечето царедворци зяпаха Забира с нескрито възхищение. Самият цар обаче вече не гледаше към нея, а беше отправил поглед другаде в мига, в който тя се склони пред извитото мостче. Същото беше направил и министърът му, дори още преди него.

Едно облаче за миг закри слънцето. Ярката светлина помръкна, във въздуха повея хлад. В този миг новата лекарка на царя, проследявайки погледа му, насочен някъде зад коленичилата жена, усети как дъхът й секва.

Забира от Картада вече не беше обект на внимание и от страна на новия и най-прославен капитан на наемниците на цар Бадир.

Родриго Белмонте умееше да оцени красотата и самообладанието у една жена, както и видимия й кураж. Почти шестнадесет години беше женен за такава жена. Но сега и той беше забравил за нея и се взираше в мъжа, който я следваше на две крачки, все още поддържайки заблудата.

Слънцето се показа иззад облака и обля градината със светлина. Забира от Картада остана приведена в дълбок поклон — самата красота и изящество сред купчините окапали листа. Ала вече никой не й обръщаше внимание.

Мъжът, който я придружаваше, нейният единствен спътник, когото бяха представили за слуга, беше Амар ибн Хайран.

За няколкото изключително умни мъже, които присъстваха в градината, неизвестните около смъртта на цар Алмалик вече бяха изяснени. И макар жената пред тях да беше най-прославената красавица на Ал-Расан, умна, талантлива и майка на две изключително важни деца, още по-важен беше мъжът и онова, което беше направил. За втори път.

Родриго го позна по прословутата обица, която блестеше на дясното му ухо. Черният плащ на слуга само подчертаваше вроденото му изящество. Той се усмихваше — не особено почтително, не като слуга — докато оглеждаше двора на цар Бадир. Родриго забеляза как кимна на един поет.

Ибн Хайран се поклони на царя на Рагоса. Когато се изправи, погледът му за миг срещна този на министъра и се спря върху Джехане бет Исхак. Усмивката отново се появи на устните му. В този миг той явно почувства, че един от джадитските наемници го наблюдава, и се обърна към него.

И го позна. Сер Родриго Белмонте, Капитана на Валедо, също разбра кой стои насреща му. Двамата мъже се погледнаха за пръв път.

Джехане, връхлетяна от буря от чувства, също стана свидетел на този пръв разменен поглед, Отмести очи от единия към другия и усети, че я пронизва тръпка, без да знае защо.

Алвар де Пелино, който в този миг влезе през една врата в дъното на градината, също пристигна тъкмо навреме, за да стане свидетел на тези погледи, и макар да нямаше представа кой е облеченият в черно картадийски слуга с обицата, усети, че Родриго е развълнуван.

Потърси с поглед Джехане и я откри. Видя я как мести поглед от единия мъж към другия. Алвар правеше същото, опитвайки се да разбере какво става. И тогава и той почувства, че потреперва, макар слънцето да беше високо.

В тяхното имение в най-далечната северна част на Валедо жените в кухнята и слугините, повечето от които все още бяха наполовина езичници, твърдяха, че този трепет би могъл да означава само едно: че пратеникът на смъртта е посетил за миг света на смъртните мъже и жени, идвайки от Финяр — далечните незнайни владения на бога.

Тихо, развълнуван неизвестно от какво, Алвар се промъкна през тълпата и зае мястото си в редиците на наемниците на брега пред островчето.

Родриго и облеченият в черно картадиец все още не сваляха очи един от друг.

Сега и останалите го забелязаха. С крайчеца на окото си Алвар видя как Мазур бен Аврен поглежда последователно най-напред към Родриго, после към непознатия.

Младият джадит се опита да открие върху лицата им някаква следа от гняв, омраза, уважение, ирония, възхищение и не успя. И все пак имаше нещо от всички тези чувства в погледите и на двамата. А може би това беше един вид опознаване? Или предчувствие?

Алвар, вече мъж и войник, заобиколен от тълпа хора в това ярко слънчево утро, внезапно почувства страх, сякаш още беше дете и лежеше в леглото си, вслушвайки се във воя на северния вятър, блъскащ капаците на прозорците.

— Добре дошла в Рагоса, ваша милост — промълви царят на Рагоса.

Дори и да беше почувствал засилващото се напрежение, той с нищо не го показа. В гласа и държането му имаше сдържано възхищение. Цар Бадир беше ценител на красотата във всичките й форми и разновидности. Алвар, все още под влияние на мрачните предчувствия и защитен от любовта си към Джехане, реши, че гостенката от Картада е привлекателна, но прекалено натруфена. И все пак държането й беше безупречно. Едва след като Бадир заговори, тя се изправи грациозно и застана пред царя.

— Това посещение на загрижена майка ли е? — продължи Бадир. — Дошли сте да се убедите, че се грижим за децата ви както подобава?

Царят знаеше, че има и нещо повече от това, Алвар беше сигурен. Това беше просто встъпление.

— Така е, ваше величество — проговори Забира от Картада, — макар ни най-малко да не се съмнявам в грижите, които полагате за децата ми. Ала посещението ми е свързано с нещо по-важно от майчинската любов.

Гласът й беше нисък, но чист — школуван глас на певица.

— Дойдох да ви разкажа историята на едно убийство — едно отцеубийство — и последиците от него.

В градината отново се възцари тишина, само същата птичка продължи да лее трелите си над главите на множеството, а вятърът все така шумолеше в листата.

Забира първа наруши мълчанието.

— Светото учение на Ашар повелява отцеубиецът, като човек навеки омърсен, да бъде избягван приживе, да бъде наказан със смърт или пратен далеч от хорските очи, защото е прокълнат от бога и от звездите. И аз питам царя на Рагоса: трябва ли такъв човек да остане на престола на Картада?

— А така ли е наистина? — Знаеше се, че цар Бадир е сластолюбец и обича насладите, но никой не би могъл да постави под съмнение ума му.

— Така е. Преди две седмици Лъва на Картада беше убит по най-подъл начин и отцеубиецът, заграбил скиптъра и короната, сега се величае Алмалик Втори, Лъва на Картада, Защитника на Ал-Расан.

В градината се разнесе ропот — тези подробности все още не бяха стигнали до двора на Бадир. Забира беше прекосила планините по-бързо от вестоносците. Тя се изправи и издигна глас:

— Дойдох тук, господарю, да ви моля да освободите народа ми от този отцеубиец и цареубиец! Да пратите войската си на запад, изпълнявайки повелите на светия Ашар, и да унищожите този зъл човек!

Отново се разнесе ропот, сякаш вятърът шумолеше в листата.

— И кой ще царува тогава в славната Картада?

По лицето на Бадир не можеше да се прочете нищо. Жената за пръв път се поколеба.

— Градът е в опасност. Разбрахме, че Хазем, братът на узурпатора, е отвъд проливите на юг. Той е фанатик, който търси подкрепа от племената в Маджритската пустиня. Изпаднал е в немилост и е лишен от наследство още преди години.

— Това го знаем — тихо продума Бадир. — Всички го знаят. Но кой тогава ще управлява Картада?

Сега дори на Алвар му беше ясно накъде клони всичко това.

На нея обаче не й липсваше смелост, никой не би могъл да го отрече.

— Вие сте закрилник на двете деца на Алмалик, които нямат синовни прегрешения към него — заяви тя без колебание. — И аз отправям към вас официална молба в името на бога да превземете града и да въдворите на престола сина на царя, Абади ибн Алмалик. И да му окажете цялата помощ и подкрепа, които са ви по силите, до навършване на пълнолетие.

Най-трудното беше изречено. Съвсем открито. Покана към Бадир да превземе Картада и благовиден предлог да го направи в името на справедливостта.

Вместо царя този път заговори неговият министър. Дълбокият му глас беше сдържан и сериозен.

— Мога ли да знам, ако нямате нищо против, дали такова е желанието и на слугата, когото водите със себе си?

Джехане, която следеше случващото се с напрегнато внимание, бързо насочи поглед към Забира и се убеди, че и тя не знае отговора на този въпрос. Жената беше изиграла собствения си коз и сега чакаше какво ще се случи.

Трябваше обаче да изиграе и следващата карта.

— Той не ми е слуга. Мисля, че вече знаете кой е този човек. Той беше така любезен да ме придружи дотук — една жена без закрилници и влияние у дома. Но аз не бих се осмелила да говоря от името на Амар ибн Хайран, ваша милост, ваше величество! Никой от живите не би го сторил.

— Тогава може би ще го стори човекът, който се появява пред нас във фалшивия облик на слуга?

Гласът на цар Бадир този път издаваше известно напрежение. Джехане си помисли, че това не е никак чудно. Жената беше вдигнала залога неимоверно много.

Амар ибн Хайран, когото беше целунала в кабинета на баща си, погледна царя на Рагоса. В държането му се долавяше известно уважение, но не и страхопочитание. За пръв път Джехане си даде сметка колко проблеми би могъл да създаде този човек, ако пожелае. Освен това, отново трябваше да си напомни тя, той беше убил един халиф, а сега и цар.

— Ваше милостиво величество — изрече той, — поставен съм в трудно положение. Току-що чух думи на измяна, насочени срещу моето царство. Позицията ми би трябвало да е ясна, но две неща ме спират да постъпя, както дългът ми повелява.

— Как така? И кои са тези две неща? — попита Бадир. В гласа му се долавяше гняв.

Ибн Хайран сви рамене с изящен жест и зачака. Ако някой беше поставен на изпитание, това не беше той, а събраният в тази градина двор на Рагоса.

Мазур, първият министър, беше човекът, който отговори на въпроса на своя господар.

— Той би трябвало да я убие, но няма да вдигне ръка срещу жена, пък и не би извадил оръжие в присъствието на ваше величество. — Гласът му издаваше явно раздразнение. — Всъщност вие не би трябвало дори да имате оръжие тук!

— Така е — миролюбиво се съгласи ибн Хайран. — Пазачите ви бяха много… любезни. Дори прекалено.

— Може би не са видели причина да се боят от човек с вашата репутация? — промърмори министърът с най-ласкавия си глас.

„Това май беше размяна на удари“ — помисли си Джехане, която се опитваше да следи оттенъците в разговора, доколкото й беше по силите. Репутацията на Амар ибн Хайран включваше какво ли не. Ала във всички случаи никой не би могъл да го нарече безобиден. Особено пък за царете.

Амар се усмихна, сякаш отдавайки дължимото на тънкия намек.

— Отдавна не съм имал удоволствието да разговарям с високопочитаемия пръв министър — заяви той с видима непоследователност. — Каквото и да казват нашите ваджии, той прави чест на своя народ и на великия цар, комуто служи. По мое скромно мнение.

В този миг гореупоменатият цар като че изгуби търпение.

— Зададохме ви въпрос — рязко изрече Бадир и присъстващите внезапно си дадоха сметка, че каквото и самообладание и остроумие да демонстрират някои, все пак само един човек има думата. — Вие не ни отговорихте.

— Ах, да! — каза Амар ибн Хайран. — Въпросът.

Той скръсти ръце и Алвар де Пелино, който го наблюдаваше внимателно, отново се запита къде ли е скрил оръжието. Ако изобщо имаше такова.

— Госпожа Забира, признавам, ме изненада. Впрочем, не за пръв път — продължи ибн Хайран. — Аз наивно предполагах, че идва тук, за да види децата си и защото в Картада вече не може да намери убежище. И бидейки прискърбно недалновиден, повече не се замислих върху този въпрос.

— Стига с тези игрички — каза царят. — Може би ще имаме време за тях по-късно — кой знае? Но вие най-малко от всички на полуострова можете да се наречете недалновиден.

— Вашите думи са чест за мене, ваше величество. И мога само смирено да ви уверя, че не очаквах онова, което чухме преди малко. В този момент положението ми е деликатно, сигурно го разбирате. Аз съм дал клетва за вярност пред Картада. — Сините му очи блеснаха. — Това е причината да съм предпазлив и се надявам един такъв велик и мъдър цар, какъвто е Бадир от Рагоса, да прояви снизхождение към мене.

В този миг Джехане си помисли, че ибн Хайран би могъл да бъде убит още сега, в тази градина. Настъпи тишина. Царят се размърда неспокойно на пейката.

— Разбирам. Новият цар на Картада вече ви е пратил в изгнание. След като сте извършили убийството вместо него. Какъв невероятно умен младеж! — Това отново беше Мазур: дори не питаше, а говореше с пълна увереност.

Бадир погледна министъра си, после погледът му отново се насочи към ибн Хайран. Изражението му се беше променило.

„Разбира се!“ — помисли си Джехане. Явно това беше. Какво ще търси иначе съветникът и пръв приятел на принца тук със Забира, вместо да ръководи смяната на властта в Картада? Чувстваше се пълна глупачка, че не го бе разбрала по-рано. Но не беше единствената. Видя мъжете и няколкото присъстващи жени да кимат в знак на съгласие.

— Уви, най-мъдрият от всички министри казва самата истина. Да, наистина съм изгнаник. Заради многото си грехове — спокойно каза ибн Хайран. — Но има някаква надежда да получа опрощение, след като се пречистя от невъобразимите си пороци.

Той се усмихна, а миг по-късно в градината най-неочаквано прозвуча нечий смях и всички се стреснаха.

Царят, министърът му и Амар ибн Хайран се обърнаха към Родриго Белмонте, който продължаваше да се смее.

— Царят на Рагоса — весело заяви Родриго — трябва да внимава, иначе всички изгнаници на полуострова ще направят пътека до двореца му.

Джехане забеляза, че ибн Хайран е спрял да се усмихва.

Родриго обаче видимо се забавляваше.

— С ваше позволение, може би един войник ще е в състояние да разсече този възел? — Царят кимна и Капитана продължи: — Негова светлост ибн Хайран е изпаднал в положение, което твърде много наподобява моето собствено. Той е изгнаник, но не е освободен от клетвата за вярност към своята страна. И тъй като не му е предложено нищо, което да я обезсили, той не би могъл да изкаже мнение за онова, което госпожа Забира току-що поиска. И действително най-правилно ще е да я убие с ножа, който е скрит в левия му ръкав. Направете му предложение.

Над градината отново надвисна мъртва тишина. Сега дори денят изглеждаше прекалено ярък, сякаш слънчевата светлина беше неуместна при цялата сериозност на положението долу.

— Да стана наемник?

Ибн Хайран продължаваше да се взира в джадитския капитан, сякаш забравил за присъствието на групата на острова. Джехане за втори път почувства как я пронизва хлад.

— Признавам, че не сме цвете, но има и по-лоши от нас.

Родриго продължаваше да се забавлява, или поне така изглеждаше. За ибн Хайран не можеше да се каже същото.

— Нямам нищо общо с Деня на рова — предпазливо каза той.

Джехане затаи дъх.

— Разбира се — съгласи се Родриго Белмонте. — Нали затова убихте царя.

— Затова се наложи да го убия! — поправи го ибн Хайран. Отново се надигна ропот, който бързо заглъхна.

Този път в гласа на министъра се прокрадна раздразнение.

— А трябва ли да предлагаме пост на човек, който убива всеки път, когато гордостта му е наранена?

Джехане си помисли, че причината за раздразнението му е в способността на Родриго да разгадае загадката пръв. Някой го беше изпреварил. „Наранена гордост, ха!“

— Не всеки път — тихо отвърна ибн Хайран. — Само веднъж в живота ми и със съжаление. Ставаше дума за нещо наистина голямо.

— Ах! — възкликна министърът с убийствена ирония. — Със съжаление! Е, това променя всичко.

За пръв път Джехане видя спокойствието на ибн Хайран да му изменя. Забеляза как сините му очи станаха студени преди да отмести поглед от лицето на бен Аврен. Той си пое дълбоко дъх и отпусна ръце. Направи й впечатление, че пръстените му ги няма. Ибн Хайран отново погледна министъра, но не каза нищо. Чакаше, готов да отблъсне всеки удар, който можеше да се стовари отгоре му.

Ала удар не последва. Този път заговори царят, който си беше възвърнал невъзмутимостта.

— Да приемем, че се съгласим с нашия приятел от Валедо. Какво ще ни предложите вие в замяна?

Забира от Картада, почти напълно забравена, се обърна и погледна мъжа, който беше дошъл с нея като неин слуга. Изражението на тъмните й, грижливо подчертани очи беше неразгадаемо. Още един облак закри слънцето и отмина, отнемайки и връщайки светлината на есенното утро.

— Себе си — каза Амар ибн Хайран.

Всички го гледаха онемели. Високомерието му беше стъписващо, но този мъж от петнадесет години беше известен не само като дипломат и стратег, но и като пълководец и може би най-добрият фехтовач в Ал-Расан.

— Това ни е достатъчно — заяви цар Бадир, видимо развеселен. — Предлагаме ви служба в двора и войници на подчинение за срок от една година. Вие ще ни дадете дума, че няма да приемате други предложения и да служите другаде без наше разрешение. Ще наредим на нашите съветници да предложат и обсъдят с вас нашите условия. Съгласен ли сте?

В отговор ибн Хайран се усмихна със същата усмивка, която Джехане помнеше от кабинета на баща си, и отвърна:

— Съгласен съм. Идеята да бъда купен ми харесва. И условията ми ще бъдат изпълними. — Усмивката му стана още по-широка. — Същите като на нашия приятел от Валедо.

— Сер Родриго дойде тук със сто и петдесет конници! — намеси се Мазур бен Аврен с негодуванието на човек, натоварен с важната задача да отговаря за царската кесия в трудни времена като сегашните.

— Няма значение — сви рамене ибн Хайран.

Джехане забеляза, че Родриго Белмонте се усмихва, но не и останалите капитани. Не беше трудно да се види, че са ядосани.

Един от мъжете, светлокос гигант от Карч, пристъпи напред.

— Нека да излязат на двубой — заяви той на завален ашаритски. — Щом казва, че и той струва толкова! Да видим! Тук плащат много по-малко на добри войници. Нека Белмонте и този мъж си премерят силите за доказателство.

Предложението предизвика силно оживление сред събраните в градината. В това имаше нещо ново и възбуждащо, някакъв намек за опасност. За изпитание. Царят изгледа замислено войника.

— По-добре не.

Джехане бет Исхак винаги щеше да помни този миг.

— Не можем да си позволим да рискуваме живота на такива мъже без нужда, за развлечение — пръв от тримата проговори министърът.

Родриго Белмонте и Амар ибн Хайран отново се спогледаха мълчаливо. Родриго вече не се усмихваше.

Тишината се проточи. Дори капитанът от Карч, настоял за двубоя, се отдръпна, като си мърмореше полугласно.

Най-сетне ибн Хайран каза толкова тихо, че Джехане трябваше да се наведе напред, за да го чуе:

— Мисля, че ако двамата с този мъж някога кръстосаме мечове, то няма да е за нечие забавление, нито заради годишната заплата. Прощавайте, но ще отклоня това предложение.

Цар Бадир като че ли понечи да каже нещо, но хвърли поглед към министъра си и се отказа.

— Аз имам друга идея — каза Родриго. — Ни най-малко не се съмнявам, че господарят ибн Хайран заслужава всичко, което царят на Рагоса благоволи да му предложи, но разбирам защо някои от другарите ни искат да изпробваме мъжеството му. За мене ще е чест да се бия рамо до рамо с него днес следобед за разтуха на царя с нашия приятел от Карч и още четирима мъже, които той благоволи да избере.

— Не! — каза Мазур.

— Дадено! — отсече цар Бадир от Рагоса. Министърът му с мъка се сдържа. Царят продължи: — Подобно зрелище ще ми достави удоволствие. А също и на хората в моя град. Нека се насладят на изкуството на доблестните мъже, които ги бранят. Колкото до договора, приемам условията ви, ибн Хайран. Еднакви условия за двамата ми капитани в изгнание. Честно казано, това ми харесва.

Той наистина изглеждаше доволен, сякаш беше успял да се ориентира в заплетения лабиринт от оттенъци и недомлъвки, оплел градината.

— Ваша милост ибн Хайран, време е да си заслужите заплатата. Най-напред ще обсъдим някои неща, за които стана дума преди малко. Следобед ще ни поднесете обещаното развлечение, а после ще поискаме от вас и още нещо. Стихове, които ще прочетете на пиршеството в чест на госпожа Забира, а също и в наша чест, тази вечер. Честно казано, съгласявам се на вашите условия, защото покрай всичко останало се сдобивам и с поет.

В началото на тази реч ибн Хайран гледаше Родриго, но в края й любезният му отговор беше отправен към царя.

— За мене е чест да служа на ваше величество по всички възможни начини. Имате ли предпочитана тема за тази вечер?

— Аз имам, ако царят милостиво ми разреши — намеси се Мазур бен Аврен, поглаждайки брадата си с показалец, и за по-голям ефект замълча за миг. — Жалба за убития цар на Картада.

Джехане не знаеше, че може да бъде и жесток. Внезапно си спомни, че не друг, а ибн Хайран я беше предупредил тогава, в стаята на баща й, да внимава с Мазур. И в същия миг разбра, че той я гледа. Почувства, че се изчервява, сякаш я бяха заловили в нещо непозволено. Амар се обърна към министъра, погледна го замислено и каза само:

— Както желаете. Темата си заслужава.

Стиховете, които ибн Хайран прочете тази вечер, след като бяха прибрани блюдата и чашите от трапезата, след битката на арената под крепостните стени следобед, щяха да обходят надлъж и шир полуострова, въпреки лошите пътища през зимата.

Напролет хората в няколко замъка и много градове щяха да ридаят над тях — често пряко волята си, защото Алмалик от Картада беше един от най-страшните мъже в Ал-Расан. Стара истина е, че на човек често му липсва онова, което мрази най-силно — също като онова, което обича.

Онази вечер, когато жалбата беше прочетена за пръв път в залата за пиршества в Рагоса от един мъж, който предпочиташе да гледа на себе си най-вече като на поет, беше решено, че още е рано за война с Картада, каквито и да бяха желанията на жената на мъртвия цар. Тук всички бяха единодушни. Зимата наближаваше и не беше време да се пращат войски.

По-важно беше да се опазят двете момчета на Забира. И по този въпрос нямаше две мнения. Принцовете са нещо много полезно, особено когато са млади. Царски пешки не се срещат на всяка крачка. Това също беше стара истина.

В края на този безкраен ден, след посрещането, битката и пиршеството, след стиховете и наздравиците в прекрасната зала, където течеше потокът, двама мъже все още бяха будни и разговаряха в личните покои на царя.

— Никак не се чувствам спокоен — каза бен Аврен.

Цар Бадир, отпуснат в ниския си стол — истинско произведение на изкуството, изработено от червено дърво от Тудеска, макар и в джадитски стил, с крака от слонова кост във формата на лъвски лапи — се усмихна на министъра си и протегна крака върху ниската скамейка пред себе си.

Двамата се познаваха отдавна. Още в зората на своето царуване Бадир беше поел голям риск, назначавайки за свой пръв министър киндат. Писанията на Ашар бяха категорични по въпроса — никой киндат или джадит не биваше да властва по какъвто и да било начин над Родените от звездите, не можеше дори да се вземат ашарити на работа. Наказанието, ако някой нарушеше пустинния закон, беше пребиване с камъни.

Разбира се, никой, който имаше някаква тежест в Ал-Расан, не се съобразяваше със закона на пустинята. Нито по времето на Халифата, нито след това. Чашата с вино в ръката на царя беше най-прякото доказателство. И все пак един пръв министър киндат беше нещо много сериозно — авантюра, която даваше непрекъснати поводи на ваджиите да протестират, но без особен резултат. Ако хората се бяха вдигнали, тласкани от праведен гняв, Бадир можеше да загуби не само короната, но и живота си. И в отплата за този риск Мазур бен Аврен, когото наричаха Киндатския принц, беше направил Рагоса не само независима, но и второто по сила царство в Ал-Расан в размирните години след падането на Халифата. Той беше превел града и неговия цар през множество опасни плитчини, беше запазил Рагоса свободна, богата и горда.

И много му беше простено. Бадир управляваше, бен Аврен беше неизменно до него, и двамата споделяха една обща мечта — да видят Рагоса не само свободна, но и красива. Град на мрамор, слонова кост и приказни градини. И ако Картада на омразния и страшен Алмалик беше наследила мощта на халифите, Рагоса на езерото Серана беше символ на други неща, които бяха изчезнали заедно с някогашното великолепие на Силвенес.

Сега царят и неговият пръв министър бяха двама стари съмишленици, които се познаваха до болка и не хранеха илюзии един спрямо друг. Всеки от тях си даваше сметка, че краят може да ги застигне ненадейно, от множество посоки. Луните изгряваха и залязваха. Звездите можеха да се скрият зад облаци или да изгорят в слънчевия огън.

Щом Силвенес с Ал-Фонтина можеше да падне, щом този град и дворецът можеха да бъдат опожарени и разграбени, превърнати в пепел, разнасяна от вятъра, значи всяко друго царство можеше да се сгромоляса. Това беше урок, който всички властници на полуострова бяха усвоили след смъртта на последния халиф.

— Знам, че не си спокоен — каза царят. — Не си докоснал чашата си. Дори не знаеш какво съм налял в нея.

Мазур се усмихна и вдигна чашата със златисто вино, огледа я на светлината и отпи с притворени очи.

— Чудесно! — промърмори той. — От лозята на Арденьо. Нова реколта, нали? Кога го доставиха?

— Ти как мислиш?

Министърът отпи още веднъж с видимо удоволствие.

— Тази сутрин, разбира се. Не е от жената, предполагам?

— Казаха, че е от нея.

— Че как иначе!

Двамата замълчаха. Царят пръв наруши тишината. Гласът му беше тих и унесен.

— Стиховете, които чухме тази вечер, бяха великолепни.

— И аз мисля така — кимна бен Аврен.

Цар Бадир го погледна замислено.

— Навремето и ти се справяше не по-зле.

Мазур поклати глава.

— Благодаря, ваше величество, но аз си знам възможностите.

И след кратка пауза добави:

— Той е изключителен мъж.

— Може би малко прекалено?

Бен Аврен сви рамене.

— Сам по себе си едва ли, но не съм много сигурен, че ще мога да държа работите в свои ръце тази зима, докато и двамата са тук.

Бадир кимна и отпи от виното си.

— Как са онези петимата след днешното представление?

— Казаха ми, че са добре. Джехане бет Исхак се грижи за тях. Позволих си да я помоля за това от ваше име. Има една счупена ръка и един от мъжете не може да си спомни как се казва и къде е. — Министърът поклати глава. — Онзи от Карч, който отправи предизвикателството, е със счупената ръка.

— Да, видях. Дали е нарочно?

— Не мога да кажа — сви рамене министърът.

— Така и не разбрах как стана.

— Нито пък той.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха широко — първо царят, после министърът. Слугите, които им прислужваха, вече бяха запалили свещите и огъня и сега стояха до вратата, неподвижни като статуи.

— Двамата се биха, сякаш цял живот са били заедно — замислено каза царят и остави чашата си. Мазур премълча и Бадир продължи: — Мислиш как по-добре да ги използваш, нали? Срещу Картада?

Министърът кимна. Дългият поглед, който си размениха, приличаше повече на безмълвен разговор. Мазур кимна втори път.

— Видя ли как се гледаха тази сутрин в градината? — попита царят.

— Трудно можех да не забележа.

— Мислиш ли, че валедиецът може да се мери с ибн Хайран?

— Съвсем различни са. Вие ги видяхте, господарю. Не знам, може би… Честно казано, не знам какво да мисля, ваше величество. Знам само, че тук вече е съсредоточена прекалено много сила и че на важдиите, покрай всичко останало, няма да им се хареса тази работа. Джадитски войници от Валедо и отвъд планините, принцове, родени от куртизанка, киндатска лекарка и министър киндат, а сега и най-известният светски лъв в Ал-Расан…

— Мислех, че аз съм най-известният — намръщи се царят.

— Прощавайте, ваше величество — промърмори слисано Мазур. — Исках да кажа, вторият след вас.

— Забира казва, че вторият син на Алмалик е отвъд пролива. За да говори с водачите на муардите.

— Хазем ибн Алмалик, точно така. Всъщност аз го знаех от известно време. Бил е за малко в Тудеска и се е свързал с тамошните ваджии.

Бадир отново се замисли. Информираността на бен Аврен беше легендарна. Дори и царят не знаеше откъде министърът му черпи сведенията си.

— И какво мислиш по въпроса?

— Че нищо хубаво няма да излезе от това, ваше величество.

— Пратихме ли тази година дарове в пустинята?

— Разбира се, господарю.

Бадир отново вдигна чашата си със същата мрачно-насмешлива гримаса.

— Имало ли е някога някаква гаранция, че ще излезе нещо добро от онова, което сме започвали заедно? А ние с тебе извървяхме дълъг път, приятелю.

— И още има да вървим.

— Смяташ ли? — тихо попита царят.

— Да, доколкото зависи от мене. Бадир кимна и се облегна назад.

— Ще бъде, както звездите отредят. А междувременно, какво ще правим с тези… лъвове в града ми?

— Ще ги пратим някъде навън.

— През зимата? Къде?

— Аз имам една идея… Царят се разсмя.

— Както винаги!

Министърът се усмихна. Бадир вдигна приветствено чашата си. Мазур се изправи и се поклони, като остави своята.

— Аз се оттеглям — каза той. — Лека нощ, ваше величество. Звездите и духът на Ашар да бдят над съня ви!

— И аз ти пожелавам твоите луни да те сподобят с покой, приятелю.

Министърът се поклони още веднъж и излезе. Слугата затвори вратата след него. Ала царят на Рагоса не си легна веднага, а остана още дълго време замислен в креслото си.

Мислеше си за това как умират царете и как славата им изгрява мимолетно и си отива. Също като вкуса на това хубаво вино. Дар от Амар ибн Хайран, който неотдавна беше убил своя цар. Какво беше оставил царят след себе си? Какво оставяше след себе си всеки човек? Това го накара да си спомни залата за пиршества с ромолящия поток, на чийто фон бяха изречени думите, които оставаха.

Бадир от Рагоса си наля остатъка от сладкото прозрачно вино и го изпи до дъно.

Още един мъж не спеше в двореца на Рагоса, макар денят да бе твърде дълъг дори за човек, който е свикнал на това.

Хванат в примката на физическата умора и душевната възбуда, Амар ибн Хайран излезе от изисканите апартаменти, в които беше настанен, за да поброди по улиците дълго след падането на нощта.

Стражите на задната порта го познаха. Всички вече го познаваха и в това нямаше нищо чудно. Той беше човек, който трябваше да се предреши, за да мине незабелязан през Ал-Расан. Развълнувани и въодушевени, мъжете му предложиха факел и охрана. Той вежливо отказа и двете. Носеше си за защита меч, който им показа, дори се пошегува със себе си по този повод. Стражите избухнаха в гръмогласен смях. След днешния ден едва ли някой се съмняваше в способността му да се защити и един от тях му го каза. Ибн Хайран му даде сребърна монета, после с усмивка предложи пари и на другите двама. Мъжете щяха да се сбият кой да му отвори портата.

Той излезе, загърнат в подплатения си с кожа плащ. Отново си беше сложил пръстените. Вече нямаше смисъл да се преоблича като слуга. В хановете между Картада и Рагоса това му беше свършило добра работа — все пак носеха цяла съкровищница в двата сандъка, които беше разрешил на Забира да вземе. През тези години Алмалик беше повече от щедър към жената, която обичаше. Ето защо трябваше да приличат на обикновени пътници, които нямат кой знае какво имущество. Сега това вече не беше необходимо.

Запита се какво ли прави Забира в този миг, но отхвърли тази мисъл като незаслужаваща внимание. Много скоро тя щеше да оплете някого в мрежите си — царя, министъра му, а може би и двамата — но още беше рано за това. Тази нощ тя сигурно беше със синовете си. С младите принцове. Пешки върху шахматната дъска в една нова, по-сериозна игра. Така беше решено на срещата сутринта преди да излязат на арената. Тогава той повече от всякога си даде сметка колко умен и проницателен е Бен Аврен. И защо Бадир е поел риска да държи министър киндат. Разбира се, беше слушал достатъчно за него, бяха разменили и не едно писмо, всеки познаваше поезията на другия. И ето че сега се срещнаха. Това също беше един вид предизвикателство, макар и от друго естество. Тук имаше върху какво да се помисли. Да, денят наистина беше запълнен до краен предел.

В Рагоса по това време на годината след мръкване беше студено и ветровито. Точно това му беше нужно сега. Трябваше му самотата и звездната светлина, хапещият вятър откъм езерото. Стъпките му го отведоха нататък, покрай затворените магазини и складовете, до дългия кей. Там той спря и вдъхна дълбоко студения нощен въздух.

Над главата му искряха ярко звездите и сияеха луните. Той видя как градските стени се протягат към водата като дълги ръце и почти обгръщат залива. Едномачтовите рибарски лодки и ладиите се полюшваха върху тъмните, неспокойни води на езерото. Плисък на вълни, които идваха и се отдръпваха. Вода. Защо така го теглеше към водата?

Той знаеше отговора.

Народът му беше дошъл от пустинята. От подвижните, изменчиви дюни, пясъчните бури и суровите, мрачни, изсечени планини. От местата, където вятърът можеше да духа безспир, ден и нощ. Където слънцето убиваше и само звездите нощем обещаваха живот, въздух за дишане, хлад след палещия зной на деня. Където водата беше… какво? Мечта, молитва, божие благословение.

Той самият не помнеше тези места, освен ако споменът за тях не беше дошъл заедно с него на този свят. Родовата памет, която съпътстваше ашаритите още от раждането им и ги защитаваше. Амуз и Сория, родината, която беше в душата на всеки един от тях. Пустинята. По-огромна дори от тази в Маджрити. Той беше роден в Алхаис, в Ал-Расан, в къща с три плискащи се фонтана. И въпреки това всеки път, когато беше в беда, когато имаше нужда от успокоение, нещо го теглеше към водата. Далеч от пустинята, тя беше в него като рана или бреме, тя беше във всеки един от тях.

Бялата луна се беше вдигнала високо, а синята едва изгряваше и тънкият й сърп почти докосваше водата. Звездите сияеха ярки и студени над езерото. За него те означаваха яснота — точно това, от което имаше нужда сега.

Той се вслушваше във вълните, които се блъскаха в кея под краката му. Веднъж, пауза, после пак… Диханието на света. Мислите му, безредни и разпилени, подскачаха като лодките във водата, отказваха да се свържат в едно цяло. Беше уморен, с няколко синини по тялото и порезна рана на единия прасец, но това не беше важно.

Следобедната среща на арената се оказа лесна. Бяха двама срещу петима, а гигантът от Карч беше избрал четирима от най-добрите капитани на Рагоса. Тези мъже бяха видимо разярени, мрачни, настървени да докажат нещо, което в никакъв случай не беше свързано единствено със заплащането. Това трябваше да бъде представление, развлечение за двора и за града, а не битка на живот и смърт, но очите под шлемовете бяха студени и зли.

Това просто не можеше да се случи така бързо, като танц, като мечта. Сякаш отнякъде се носеше музика, едва чута, почти недоловима. Беше се бил рамо до рамо, после гръб в гръб с Родриго Белмонте срещу петима мъже. С Капитана от Валедо, когото никога в живота си не беше виждал. С нищо несравнимо чувство, каквото не беше изпитвал нито на бойното поле, нито другаде. Сякаш виждаше повторението на собственото си аз. Две добре тренирани тела, ръководени от един ум. По време на битката двамата не размениха нито дума. Нито едно предупреждение или напътствие. Дори нямаше време за това.

Застанал на кея над студените, неспокойни води на Серана, ибн Хайран поклати глава при този спомен.

След подобен триумф би трябвало да се чувства ободрен, може би малко любопитен. А вместо това беше неспокоен и объркан. Дори малко уплашен, ако трябваше да бъде искрен със себе си.

Беше прекарал живота си сам. Сам и в забавленията, и в битките. Никога не беше искал да командва свой отряд, да има на разпореждане свои офицери, дори не беше изпитвал нужда от приятел. Сътрапезници, хрантутници, угодници, любовници — да, такива имаше не един и двама. И нито един истински приятел, ако не се броеше човекът, когото беше отровил в Картада.

С годините ибн Хайран беше започнал да гледа на света като на място, в което се движи и диша, повежда хората на бой, когато е необходимо, крои планове и взема решения за своя монарх, когато го помолят, пише стихове и песни, когато му остане време, и се среща и разделя с множество жени — и не толкова много мъже.

Нищо по-трайно, по-задълбочено. Никога не се беше женил. Не го беше искал и нищо не го принуждаваше към това. Братята му имаха деца. Родът нямаше да се прекъсне.

„Хайде, братко! — беше му казал Родриго Белмонте, когато петимата мъже пристъпиха напред, за да ги обкръжат. — Ще им разкажем ли играта?“

И им я разказаха.

„Братко.“ И златният диск на Джад, окачен на шията му. Командирът на най-опасния отряд на полуострова. Сто и петдесет Конници на бога. Красива жена, двама синове. Наследници, които да учи — и да обича. Вярващ, верен и опасен.

В последното ибн Хайран вече се беше убедил. По-рано само беше чувал слуховете, сега го видя с очите си. Петима души бяха излезли насреща им. Добре обучени, изключителни бойци, едни от най-добрите в Рагоса. Извадени от строя твърде, твърде бързо, като на шега. Като в танц.

Когато всичко свърши, той погледна Родриго Белмонте и видя, с тревога и облекчение едновременно, своя огледален образ. Същата отчужденост, сякаш нещо беше отлетяло от тях и сега се връщаше. Родриго изглеждаше някак далечен и застинал.

„Поне не съм само аз“ — помисли си ибн Хайран.

Публиката вече ги приветстваше оглушително, опиянена от възторг. И от стените, и от царската ложа се носеха викове, във въздуха хвърчаха шапки, шалчета и ръкавици, подхвърляха се манерки с вино, които падаха в краката им. И всичко това сякаш идеше някъде отдалеч.

Той се опита по навик да бъде саркастичен.

— И сега може би трябва да се изколим, за да им доставим удоволствие и да довършим започнатото?

Помогнаха на победените да станат — по точно на онези от тях, които можеха да се държат на краката си. Един — гигантът от Карч — беше със счупена ръка. Втори беше отнесен на носилка. Небесносин женски шал плавно се спусна върху него. Амар смътно си спомняше как се изправи срещу мъжа със счупената ръка. Това беше в самото начало. Не помнеше добре нито удара, нито какво последва. Наистина твърде странно.

Родриго не се засмя на опита му да се пошегува, дори не се усмихна.

— А нужно ли е да го довършваме? — попита той.

Амар поклати глава. Двамата стояха сами в центъра на света. Малко, тихо късче земя. Като насън. И летящи от всички посоки шалове и шапки, цветя и манерки с вино. Твърде много шум…

— Още не — Отвърна той. — Не сега, но може да стане един ден. Независимо дали го искаме.

Родриго замълча за миг. Сивите му очи под стария шлем с изображение на орел бяха замислени и спокойни. Откъм ложата на царя се приближи великолепно облечен вестител, който пристъпи към тях изящно и почтително.

Миг преди да ги достигне, валедиецът промълви:

— Каквото има да става, ще стане. Бог се разпорежда. Но такова нещо никога досега не ми се е случвало. Да се бия рамо до рамо с някого.

В мрака до хълмовете на запад от езерото падна звезда. Ибн Хайран чу стъпки зад гърба си. Те спряха, после се отдалечиха. Човекът беше сам. Вероятно от нощната стража. Никаква опасност не го грозеше, пък и не би трябвало.

Беше уморен до смърт, но мислите не му даваха мира. Бялата луна високо в небето оставяше върху водата блестяща накъдрена пътечка, а от изток синият полумесец чертаеше тънка нишка от светлина върху вълните. Двете следи се срещаха в краката му — застанеше ли човек нощем на брега, водата неизменно насочваше светлината към него.

„Днес си изкарах голяма част от заплатата“ — помисли си ибн Хайран. Сега беше наемен войник, на служба на цар, който би се радвал да види Картада в развалини. И който би могъл през пролетта да изпрати войска на запад. По силата на договора си Амар вече беше част от тази войска, един от водачите й. Не беше свикнал да раздава така лоялността си.

Беше убил Алмалик — другаря си от двадесет години. Двамата се бяха издигнали и бяха стигнали на върха заедно. Ала с годините хората се променят. Властта ги прави различни. Времето и звездите не спират своя ход и променят хората.

Мъжът, когото беше убил, единствен на света можеше да се нарече негов приятел, макар никой да не наричаше царете с това име. Тази нощ той му посвети жалбата си. По молба на бен Аврен, който искаше да го уязви. Умен мъж беше бен Аврен. Ала Амар вече беше мислил върху стиховете, докато яздеше на изток със Забира. И тази нощ ги беше поднесъл в залата за пиршества на враговете на Картада. В залата с минаващия през нея поток. Отново вода. Мечтата на Ашар сред пясъците на пустинята. Тази зала беше чиста превземка, но впечатляваше, пък и беше направена с вкус. Той се опитваше да убеди себе си, че може да харесва цар Бадир и да уважава Мазур бен Аврен. В края на краищата, и извън Картада се живееше.

Където сега се събират по-малките хищници… Той поклати глава, обърна се и тръгна назад, а вятърът и луните останаха зад гърба му.

От сянката на дъсчената стена на един склад тя го видя да обръща гръб на водата и протегнатите ръце на градските стени. След като почти беше стигнала до кея, реши да го изчака в тъмното. Очите й вече бяха свикнали с лунната светлина и сега тя забеляза странното му, самовглъбено изражение и почти беше готова да го остави да я подмине. Но още преди да си е дала сметка, вече беше пристъпила напред към улицата.

Той спря като закован. Посегна към меча, но в същия миг я позна. Тя очакваше да чуе нещо иронично, някаква шега. Сърцето й биеше трескаво.

— Джехане бет Исхак. Какво правите навън сама посред нощ?

— Разхождам се — отвърна тя. — Също като вас.

— Не е същото. За жена е опасно. Правите глупости.

Тя усети как я обзема гняв. Това винаги й действаше благотворно.

— Чудя се как ли съм оцеляла в Рагоса без вашите напътствия!

Амар премълча. На лицето му все още се четеше онова странно изражение. Джехане се запита какво ли го е отвело до езерото. Но не беше дошла да се кара с него, макар че трудно би могла да каже за какво всъщност е дошла.

— Тук ме познават — заяви тя по-миролюбиво. — Всъщност нищо не ме заплашва.

— В тъмното? На езерото? — Той вдигна вежди. — Могат да ви убият само заради плаща ви. Или пък заради религията ви. Къде е слугата ви?

— Велас ли? Спи, надявам се. Много се измори днес.

— А вие?

— И аз — призна тя. — Опитвах се да оправя онова, което вие съсипахте. Идвам от лазарета.

Чудеше се кое ли я спира да се заяде с него.

Той я погледна втренчено, но погледът му не издаваше нищо. Перлата на ухото му просветваше бледо на лунната светлина.

— Студено е да стоим тук. Хайде.

Той закрачи към града и тя тръгна редом с него. Вятърът биеше в гърба й и се промушваше през плаща. Наистина беше студено, а — каквото и да твърдеше — Джехане не беше свикнала да излиза толкова късно. Всъщност за последен път й се беше случило онази нощ, след Деня на рова, когато се срещнаха за пръв път. Тогава тя мислеше, че този дивашки план е негов, че той е виновен за убийството на толкова невинни хора. Цял Ал-Расан мислеше така.

— Спомням си какво казахте във Фезана — промълви тя. — Че нямате нищо общо с това.

— И вие не ми повярвахте.

— Повярвах ви.

Той я погледна, после продължи да върви мълчаливо.

Беше го видяла да минава от вратата на лазарета. Двамата й пациенти спяха — единият упоен, за да не чувства болката от счупената ръка, другият още не можеше да дойде на себе си, а на главата му имаше цицина колкото щраусово яйце. Джехане беше наредила да го будят при всеки звън на камбаните. Тази нощ дълбокият сън можеше да му навреди.

Беше застанала до отворената врата и вдъхваше студения нощен въздух, борейки се с умората, когато видя да минава ибн Хайран. Наметна плаща си и го последва, без дори да се замисли, с единственото желание да се оправдае пред него.

Този ден двамата с Родриго Белмонте бяха направили нещо изумително. Двама срещу петима — и се създаваше впечатлението, че онези петимата едва ли не нарочно се оставиха да ги победят, толкова бързо и изящно стана всичко. Тя обаче знаеше най-добре. Двама от петимата й бяха пациенти тази нощ. Гигантът със счупената ръка все още не можеше да проумее какво се е случило. Беше огорчен, дълбоко унижен. Мъж, който не е свикнал да губи. Или поне не по този начин.

Докато вървеше след ибн Хайран, Джехане смътно съзнаваше, че има определен род жени, които биха постъпили точно така, особено след днешния ден. Почти очакваше да види някоя от тях по петите му, нагласена и напарфюмирана. Да следва героя на деня, опитвайки се да се докосне — да бъде докосната — от славата, да свети с отразената й светлина. Такива жени я изпълваха с презрение.

Казваше си, че онова, което прави, съвсем не е същото. Не беше толкова млада и заслепена. Вместо украшения имаше проста бяла шапчица на главата, която пречеше косата да й влиза в очите, докато работи, а обувките й бяха изцапани с кал. Беше трезвомислеща, хладна и отдадена на работата си.

— Не сте ли ранен? — попита тя. — Струва ми се, че видях да ви улучват в крака.

Той я погледна с онзи ироничен поглед, който добре си спомняше още от Фезана.

— Драскотина, нищо повече. Единият ме закачи с меча си, докато падаше. Много мило, че се интересувате. Как са пациентите ви?

Тя сви рамене.

— Онзи със счупената ръка ще се оправи. Наместих му я. Но другият от Батиара, когото повали сер Родриго, е по-зле. Още не можеше да си спомни името на майка си, преди да заспи.

Ибн Хайран се засмя и белите му зъби блеснаха.

— А, това вече е сериозно! Виж, ако не помнеше името на баща си, щеше да е съвсем нормално за Батиара.

— Можете да се шегувате колкото си искате! — намръщи се тя. — А аз трябва да се оправям с тях.

— Това беше глупаво. Ужасно съжалявам. — Той беше самата загриженост. — Много работа ли ви отворих?

Джехане примигна. Беше си го изпросила. Трябваше да внимава какво говори пред този мъж. Беше умен като Мазур. Поне толкова.

— Как е баща ви? — попита той със съвсем друг тон. Тя го погледна с изненада и се извърна. Още помнеше как този човек стоеше на колене пред Исхак и стискаше ръцете му.

— Родителите ми са добре, благодаря. Баща ми… получих няколко писма под негова диктовка. Мисля, че… разговорът с вас му помогна.

— За мене е чест, че мислите така.

Този път в гласа му нямаше ирония. Тази вечер беше чула елегията му. Той беше убил човека, когото се беше заклела да унищожи. Беше й показал, че наивната й, детинска клетва е била само празни думи. Докато слушаше стиховете му, Джехане почти се поддаде на скръбното настроение, звучащо в тях. Жалбата, скрита зад меча.

— Аз самата имах намерение да убия Алмалик — каза тя. — Заради баща ми. Точно затова напуснах Фезана.

Изричайки тези думи, Джехане си даде сметка, че точно това я е тласнало да тръгне след него в мрака и студа.

— Не съм изненадан — промълви той след кратко мълчание.

Много великодушно от негова страна да го каже. Да я приеме сериозно. Една киндатка, дала необмислена, припряна клетва.

— Сърдите ли ми се, че ви изпреварих?

Това беше съвсем неочаквано. Няколко мига тя продължи да крачи мълчаливо до него. Двамата завиха зад ъгъла.

— Малко ме е срам — призна тя. — Четири години не направих нищо, после дойдох тук и пак не си мръднах пръста.

— За някои неща е нужно повече време, отколкото за други. Така стана, че за мене беше по-лесно да го направя.

Предрешен като роб. Беше чула историята от Мазур преди пиршеството. Кърпичка, напоена с отрова. И царският син, който му беше съучастник, после го беше прогонил. Не можеше да не го е заболяло.

Свиха зад следващия ъгъл. В дъното на улицата се виждаха две светлинни — лазаретът. Внезапно у нея пряко волята й се събуди друг спомен. Фезана, стаята на баща й. И тя се надига на пръсти и целува този мъж, който сега вървеше до нея.

„Трябва да съм била луда!“ — помисли си изумена, преди да спрат пред вратата на лазарета.

Сякаш прочел мислите й, Амар ибн Хайран подметна:

— Между другото, прав ли бях за министъра?

Иронията в гласа му отново я вбеси.

— Прав за кое?

Не може да не беше видял къде седеше тя тази вечер на пиршеството. Сигурно му беше направил впечатление самият факт, че изобщо е там. Страните й пламнаха. Надяваше се, че той няма да забележи в тъмното. Сега почти съжаляваше, че бе тръгнала след него.

— Разбирам — тихо се засмя ибн Хайран. — Ще останете ли при пациентите си, или ще се прибирате?

Джехане продължаваше да го гледа гневно.

— Какво значи това? — процеди тя.

Виждаше ясно лицето му в светлината на факлите. Той я гледаше спокойно, но й се стори, че съзира насмешка в очите му.

— Какво искате да кажете с това „разбирам“?

— Простете ми — каза той след кратко мълчание. — Обидих ли ви?

— С този тон, да.

— Тогава ще трябва аз да го накажа вместо вас.

Познатият глас идеше зад гърба й. Тя се извърна.

На вратата на лазарета стоеше Родриго Белмонте, облечен в същите дрехи, които носеше на пиршеството, с меч на хълбока.

— Все някой ме наказва! — жално изрече ибн Хайран.

— Много се съмнявам — изсумтя насмешливо Родриго. — Но трябва да знаеш, ако вече не си разбрал, че в Рагоса от месеци се говори само за това как на бен Аврен не му е потръгнало с нашата лекарка.

— Така ли? — вежливо се учуди Амар.

— Така ли? — едновременно с него изрече и Джехане, но със съвсем различен тон.

— Боя се, че е така — отвърна Родриго и я погледна. Стори й се, че и той се забавлява, макар в изражението му да имаше и нещо друго. — Трябва да си призная, че и аз изкарах нещичко от това.

— Залагали сте на мене?! — Джехане усети, че в гласа й се прокрадва пронизителна нотка.

— Аз имам голямо доверие на всички в отряда си — невъзмутимо каза Родриго.

— Аз не съм от вашия отряд!

— Все още не съм изгубил надежда.

Зад гърба й ибн Хайран се изсмя на глас. Тя се обърна стремително към него. Той вдигна ръце, сякаш да се защити. В този миг Джехане усети как смехът напира неудържимо у нея. Беше безпомощна да го спре.

Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, тя се облегна на вратата и изтри очите си с ръка. Отвътре неодобрително надничаха двамата санитари. Трябваше бързо да им даде наставления, затова се опита да се овладее.

— Тя не може да дойде с нас — каза ибн Хайран, който беше влязъл в преддверието да се защити от пронизващия вятър. — Бен Аврен няма да й позволи да напусне града.

— С нас? — повтори Родриго.

— Да напусна града? — в същия момент попита и Джехане.

Красивото гладко обръснато лице се обърна към единия, после към другия. Ибн Хайран не бързаше да отговори.

— Някои неща ми се струват очевидни — най-сетне каза той. — Цар Бадир никак няма да се чувства спокоен, ако и двамата останем в Рагоса тази зима просто да му ядем хляба. Ще ни пратят някъде. Заедно. Готов съм да се обзаложа. И като знаем за оправдания интерес, който бен Аврен изпитва към нашата прекрасна лекарка, той едва ли ще й позволи да напусне града в компанията на двама толкова безотговорни мъже.

— Аз не съм безотговорен — възрази Родриго Белмонте.

— Ще си позволя да съм на друго мнение. Джехане ми каза, че един от наемниците от Батиара — свестен мъж и храбър войник — благодарение на тебе е забравил името на собствената си майка! Как да наречем подобно нещо, ако не безотговорност?

— Името на майка си? — повтори Родриго. — А не на баща си? Е, ако беше баща му…

— Щяхте да го разберете. Да, знам — прекъсна го Джехане. — Негова светлост ибн Хайран вече се пошегува по този великолепен начин. Освен всичко останало двамата, изглежда, имате едно и също недоразвито чувство за хумор.

— Кое е това „всичко останало“? Сега май аз трябва да се обидя.

Изражението на ибн Хайран опровергаваше думите му. Направи й впечатление, че вече не изглежда уморен и разсеян, и като лекар се почувства доволна. Колкото до въпроса, предпочете да не му обърне внимание.

— Аз съм обидената, или забравихте? А вие още не сте се извинили. Нито пък вие — обърна се тя към Родриго. — Да се обзалагате за поведението ми! И как дръзвате да намеквате, че първият министър на Рагоса или който и да било друг може да решава вместо мене къде ще ида?

— Чудесно! — възкликна Родриго. — От колко време чаках да го чуя! Една зимна кампания ще е най-доброто изпитание за всички ни.

— Не съм казала…

— Няма ли да дойдете? Шегата настрана, Джехане, имам голяма нужда от добър лекар и още не съм забравил онова, което казахте за есперанците. Няма ли да ни дадете шанс да докажем, че грешите?

Джехане помнеше. Тази нощ се беше отпечатала ясно в паметта й. „Дори и слънцето залязва“, беше казал той.

— Как? — попита тя саркастично. — Може би тази година няма да има поклонници на Острова на блажената Васка?

— Не и от моя отряд — тихо отвърна Родриго.

Да, той умееше да успокоява страстите, не можеше да му се отрече.

— Освен това едно пътуване ще ви позволи да си отдъхнете от ухажването на бен Аврен — подметна ибн Хайран.

Тя се обърна към него и ръцете му отново се вдигнала в същия отбранителен жест.

— Стига да имате нужда от такъв отдих, разбира се — побърза да добави той. — Той е забележителен мъж. Поет, министър, учен. Принцът на киндатите. Майка ви ще се гордее.

— Ако легна с него? — попита тя с най-невинния си глас.

— Е, не, имах предвид нещо по-официално. Например… Погледът й го спря. За трети път той вдигна ръце пред себе си. Пръстените му блеснаха.

Джехане беше стиснала юмруци. Проблемът обаче беше, че още изпитваше желание да се смее, а това някак не се връзваше с гнева.

— Ако ви се случи да се почувствате зле по време на пътуването, тежко ви — заяви тя. — Не са ли ви казвали никога да не обиждате лекаря си?

— Казвали са ми го много пъти — жално изрече той. — Какво да правя, като съм безотговорен.

— Аз обаче не съм! — весело заяви Родриго. — Питай когото искаш.

— Само защото се боите до смърт от жена си — подметна Джехане. — Сам ми го казахте!

Ибн Хайран се разсмя, а миг по-късно го последва и Родриго, който видимо се беше изчервил. Джехане ги гледаше намръщено, с кръстосани на гърдите ръце. Чувстваше се чудесно.

Над покривите отекна звънът на камбани, чист и ясен в студената нощ, за да събуди за молитва най-ревностните вярващи.

— Тръгвайте си — обърна се Джехане към двамата мъже.

— Пациентите ми ме чакат.

Двамата се спогледаха.

— И да ви оставим тук сама? Какво ще каже майка ви? — попита ибн Хайран.

— Знам какво ще каже баща ми — отсече тя. — Това е болница, а аз съм лекар.

Това ги отрезви. Ибн Хайран се поклони, след него и Родриго, и двамата си тръгнаха заедно. Тя ги изпроводи с поглед, застанала на вратата на лазарета.

Войникът от Карч със счупената ръка още спеше. Точно от това имаше нужда сега. Беше му дала настойка от пелин срещу болката и още една от микстурите на баща си, която щеше да му помогне да си почива по-дълго.

После събуди внимателно другия войник. Санитарите бяха застанали от двете страни на леглото. Понякога такива пациенти буйстваха, когато се събудеха. Все пак бяха войници. Човекът обаче я позна, което беше добре. Тя накара санитарите да й посветят с един факел, за да погледне очите му. Още бяха замъглени, но вече изглеждаха доста по-добре от преди. Помаха с пръст пред лицето му и човекът проследи движението с поглед. Джехане повдигна внимателно главата му и му даде да пие отвара от карамфил, смирна и алое срещу главоболие.

След като смени превръзката му, се отдръпна в дъното на стаята, докато санитарите му вземаха урина в една чашка. Преля урината в стъкленицата на баща си и я вдигна срещу светлината. Горният слой, по който можеше да съди за главата, сега беше почти бистър. Човекът щеше да се оправи. Тя му го каза на собствения му език и болният отново потъна в сън.

Джехане реши все пак да подремне малко. Санитарите й оправиха едно легло и разпънаха пред него параван. Тя свали обувките си и легна, както беше облечена. Беше го правила неведнъж. Един лекар трябваше да се научи да спи навсякъде и по всяко време.

Точно преди да потъне в сън внезапно й мина през ума, че току-що се е съгласила да напусне удобствата на града и двора, за да тръгне нанякъде — неизвестно къде — посред зима. Дори не беше попитала. Никой не тръгваше с войската през зимата.

— Идиотка! — промърмори си тя на глас и се усмихна в тъмното.

На сутринта батиарецът си спомни името на майка си, вече знаеше кой е, какъв ден от седмицата е и как се казват помощник-командирите му. Когато тя малко лекомислено го попита за името на баща му, човекът се изчерви като рак.

На Джехане никак не й беше лесно да запази невъзмутимо изражение. В този миг тя най-тържествено се закле пред Галинус, бащата на медицината, че по-скоро ще умре, но няма да каже за това на Амар ибн Хайран или Родриго Белмонте.

И поне тази своя клетва успя да спази.

Глава 9

Вятърът духаше от север. Язир усещаше солта във въздуха, макар че от пясъците на Маджрити до морето имаше половин ден езда. Беше студено.

Чуваше зад гърба си плющенето на палатките под напора на вятъра. Бяха дошли толкова на север и се бяха разположили на лагер тук, за да се срещнат с един-единствен човек.

На брега, отвъд високите подвижни дюни, се простираше новото пристанище Абеневен, чиито стени предлагаха убежище срещу вятъра. Язир ибн К’ариф би предпочел да е мъртъв и при Ашар сред звездите, отколкото да зимува в града. Той се загърна по-плътно в плаща си и погледна нагоре. Слънцето, което сега, на прага на зимата и толкова далеч на север, не представляваше заплаха, приличаше на блед диск сред бързо движещите се облаци. До третата молитва оставаше още малко време. Можеха да продължат разговора си.

Ала известно време никой не промълви дума. Гостът явно се чувстваше несигурен. Това не беше лошо: опитът на Язир му подсказваше, че мъжете, които се чувстват несигурни, са склонни да разкрият повече за себе си.

Той се огледа и видя, че брат му е свалил покривалото, което забулваше долната част на лицето му, за да смуче пустинни бръмбари, като преди това трошеше черупките им. Лош навик. Зъбите му вече бяха почернели от това. Гостът им беше отказал предложеното му угощение. Това лесно можеше да се изтълкува като оскърбление, но Язир вече знаеше достатъчно за навиците на събратята си отвъд пролива, в Ал-Расан, за да не се впечатлява особено от подобни неща. Брат му Галиб беше доста по-импулсивен и Язир вече го виждаше как кипи от гняв. Гостът естествено не подозираше нищо. Премръзнал и погнусен от острата миризма на наметалото от камилска вълна, което му бяха поднесли домакините като подарък, той седеше в неудобна поза на килимчето на Язир и подсмърчаше.

Беше им казал, че е болен. Прекалено много говореше този техен гост. Обясни им, че дългото пътуване до Абираб и после по крайбрежието до зимовището на муардите му е докарало някаква болест на главата и гърдите. И трепереше като момиче. Язир беше съвсем наясно, че с всяка изминала минута презрението на брат му към госта расте, но той самият като че не забелязваше нищо, макар покривалото на Галиб да беше свалено.

Язир отдавна беше разбрал — и напразно се опитваше да втълпи на брат си, — че изнеженият живот в Ал-Расан не просто е превърнал мъжете там в неверници, но и доста ги е доближил до жените. Всъщност дори още по-лошо. Никоя от жените на Язир не би изглеждала толкова жалка като този принц Хазем от Картада — сополите му потичаха и при най-лекия вятър.

Най-тъжното обаче беше, че този младеж бе ревностен вярващ. Един от истинските, всеотдайни последователи на Ашар в Ал-Расан. Язир трябваше непрекъснато да си го напомня. Принцът от известно време държеше връзка с него, а сега беше дошъл лично в Маджрити, беше изминал дълъг път през най-тежкото време на годината, за да отправи молбата си към двамата вождове на муардите. Вероятно беше очаквал да се срещне с тях в Абираб, в Абеневен в най-лошия случай. Тези изнежени мъже от Ал-Расан не знаеха друго освен градовете и къщите. Легла с дъхави възглавници, облечени в чисти калъфки. Цветя, дървета и зелена трева — и повече вода, отколкото е нужна на човек за цял един живот. Забранено вино, голи танцьорки и гримирани джадитски жени. Нагли киндатски търговци, които ограбват вярващите и вместо на светите звезди на Ашар се кланят на двете женски луни. Свят, в който при звука на камбаните за молитва хората небрежно се покланят към храма и с това приключва всичко. Ако направят и това.

Нощем Язир си мечтаеше за пожар. Огромен пожар в Ал-Расан и на север от него, в есперанските кралства, където се кланяха на безпощадното слънце, надсмивайки се на родените от звездите деца на пустинята. Мечтаеше за пречистващ ад, който да изпепели зелената земя на съблазънта и да я доближи до пустинята — отново чиста и готова да се възроди. Място, където свещените звезди ще гледат безметежно надолу, без да извръщат ужасения си поглед от хората в клоаките на градовете.

Ала Язир ибн К’ариф от племето на зуритите беше разумен и предпазлив. Още преди гнусното убийство на последния халиф в Силвенес при него и брат му идваха ваджии, и така година след година, за да убедят племената да нахлуят през проливите в Ал-Расан и да поразят неверниците с огън и меч.

Язир не обичаше лодките. Не обичаше водата. На двамата с Галиб им стигаше и това, че трябва да държат в подчинение пустинните племена. Ако участваше в играта, то беше с малки залози — беше позволил на някои от хората си да отидат на север като наемници. Ала за да служат не на ваджиите, а на дребните царчета, техните заклети врагове. Ал-расанските царе имаха пари и плащаха щедро на добрите войници. Парите никога не бяха излишни. С тях купуваха храна от север и от изток, когато дойдеха тежки времена, с тях наемаха зидари и корабостроители — хора, от които Язир имаше нужда, колкото и да не му се щеше да признае, ако искаше муардите да бъдат по-дълговечни от подвижните пясъци на пустинята.

Информацията също не беше за пренебрегване. Войниците му пращаха у дома целите си заплати, а заедно с тях — и сведения за събитията в Ал-Расан. Язир и Галиб знаеха много. Някои неща бяха ясни и разбираеми, други — непонятни. Бяха чули, че имало места в кралските дворци и дори в парковете и градовете, където водата си бликала свободно от тръби или през устата на статуи на животни, без да се използва за нищо друго. Това беше направо невероятно, но се повтаряше твърде често, за да не е истина.

Според друг един слух — този път явно измислен — в Рагоса, където някакъв киндатски магьосник беше омаял безхарактерния цар, през двореца течала река. Разправяха, че в спалнята на магьосника имало водопад и там киндатският демон насилвал безпомощни ашаритски жени, отнемал им девствеността и се надсмивал над Родените от звездите.

Язир се размърда неспокойно — тази мисъл го изпълни с праведен гняв. Галиб спря да троши черупки, остави пръстената паница, забради се и промърмори нещо под носа си.

— Моля? — сепна се картадийският принц и подсмъркна. — Съжалявам, слухът ми нещо не е в ред. Не ви чух, ваша милост.

Галиб погледна Язир. Все по-очевидно ставаше, че е готов да убие този човек. Това беше разбираемо, но идеята никак не беше добра според Язир. Той беше по-големият брат и Галиб трябваше да му се подчинява. Язир присви очи, предупреждавайки го с поглед. Естествено гостът не забеляза това. Той изобщо нищо не забелязваше.

— Няма нищо — изръмжа Язир.

— Какво? Извинявайте…

— Брат ми не е казал нищо. Не се притеснявайте. Опита се да го каже любезно. Любезността не му беше присъща. Нито пък търпението, макар да беше положил немалко усилия да се научи на това.

Сега, след като той и Галиб бяха повели зуритите на запад и бяха помели останалите племена, оставяйки след себе си пясъците на пустинята червени от кръв, светът им се беше променил, Това беше преди повече от двадесет години и те двамата още бяха млади. Халифът в Силвенес им прати дарове, след него следващият и така, докато и последният не беше убит.

И сега пясъците се обагряха в кръв. Пустинните племена трудно се подчиняваха на нечия власт. Двадесет години не бяха малко време да се задържиш на върха. Достатъчно дълго, за да построш два града на брега, с корабостроителници и складове, и още три във вътрешността, с пазари, където пристигаше всичкото злато от юга и се откарваше с дълги кервани. Язир мразеше градовете, но те бяха важни. Нещо трайно върху променящото се лице на пустинята. Те бяха началото на нещо по-голямо.

Ала за муардите истинската дълговечност не беше тук, а отвъд пясъците. С годините Язир все по-ясно осъзнаваше това.

Хазем ибн Алмалик беше принц от земите отвъд пролива. Достатъчно беше обстоятелствата малко да се променят и той щеше да царува. Беше дошъл тук да моли Язир и Галиб да му помогнат да промени тези обстоятелства. Това би означавало, както твърдеше той, на трона на най-могъщото царство в Ал-Расан да се възкачи истински вярващ. Беше готов дори да се забради като муардите.

Язир не беше виждал трон, но знаеше какво се иска от него. Беше сигурен, че и брат му го разбира, но Галиб гледаше на нещата по-иначе. Него едва ли го интересуваше кой ще царува в Картада. Това дали този човек ще носи покривало, предназначено да прегражда пътя на всичко нечестиво, му беше дълбоко безразлично. Единственото, което искаше той, беше да получи възможност да поведе война в името на Ашар и на бога. Войната беше нещо добро, а свещената война — най-хубавото нещо на света.

Язир, седнал на килимчето си под пронизващия северен вятър, почувства как вътрешностите му болезнено се свиват. Никой не го беше предупредил, че да бъдеш вожд е вредно за стомаха.

Беше започнал да оплешивява още преди години. Темето му, макар и обикновено покрито, беше придобило същия оттенък като откритата част на лицето му. Галиб, който нямаше други грижи, освен да попречи на хората си да се изколят помежду си, когато не бяха заети да колят враговете, беше запазил дългата си тъмна грива. Носеше я вързана отзад, за да не му влиза в очите, и не се разделяше с кожения ремък на врата си. Хората често го питаха какво е предназначението му. Галиб само се усмихваше и не казваше нищо, а ги оставяше да гадаят. Язир знаеше за какво служи ремъкът. Не беше слаб, нито гнуслив, но избягваше да мисли за това.

Отново погледна нагоре към слънцето. До молитвата оставаше съвсем малко време. Язир беше получил сведения, за които гостът дори не подозираше. Беше пътувал насам твърде дълго, а през това време много хора бяха дошли и си бяха заминали. Сега вождът на муардите се чудеше как да извлече полза от тях.

— Какво става с джадитите? — попита той.

При тези думи Хазем ибн Алмалик се сви като хванато в капан зверче и го погледна стреснато. Това беше първият конкретен въпрос, който му задаваха братята. Вятърът свиреше и метеше пясъка.

— Джадитите ли? — тъпо повтори принцът.

Язир си помисли, че човекът пред него е почти слабоумен. Което беше жалко.

— Да, джадитите — повтори той, сякаш говореше на дете. Галиб му хвърли бърз поглед и отмести очи, без да се намесва. — Колко са силни? Казаха ни, че Картада позволява нейни градове да плащат данък на Конниците. Нашите закони забраняват това. За да се плаща такъв данък, трябва да има някаква причина. Каква е тя?

Хазем изтри течащия си нос. Използваше дясната си ръка, което беше грешно.

— Този данък е една от причините да съм тук, ваша милост. Разбира се, че законът го забранява. Това е светотатство — и не единственото. Наглите Конници не виждат никаква заплаха в лицето на слабите царе на Ал-Расан. Дори баща ми се свива пред джадитите, макар да нарича себе си лъв.

При тези думи той се изсмя горчиво. Язир не каза нищо, само го гледаше, заслонил очи. Пясъкът около тях се вихреше, платнищата на палатките в лагера плющяха. Някъде излая куче. Гостът продължи припряно да бъбри:

— Джадитите поставят исканията си и получават всичко, което пожелаят, независимо от ясните предписания на Ашар. Те ни вземат златото, жените, яздят по нашите улици и ни се смеят. Гледат вярващите отвисоко, присмиват се на слабите ни водачи. Защото знаят, че истинската опасност за тях идва не от безбожниците, които ни управляват, а от истинските наследници на Ашар, чистите синове на пустинята. Няма ли да дойдете? Няма ли да очистите Ал-Расан?

Галиб изпръхтя, смъкна покривалото от лицето си и плю.

— Защо? — попита той.

Язир беше изненадан. Брат му обикновено не търсеше причина, за да тръгне на война. Принцът изведнъж доби по-самоуверен вид и се поизправи върху килимчето, сякаш само беше чакал въпросите им. Всички онези, които идваха от Ал-Расан през годините, и ваджиите, и пратениците, бяха прекалено приказливи. Може би защото не забулваха лицата си. Поети, певци, вестители — думите се лееха от устата им като водата в онази земя. Мълчанието ги правеше неспокойни и несигурни. Във всеки случай вече беше ясно, че гостът не знае за смъртта на баща си.

— И кой остава? — попита Хазем от Картада и размаха ръце, като почти докосна коляното на Язир. — Ако вие не дойдете, Конниците на Джад ще управляват земята ни. Докато сме живи. И Ал-Расан ще бъде изгубен за Ашар и звездите.

— Той вече е изгубен — промърмори Галиб, изненадвайки за втори път брат си.

— Тогава завоювайте го наново! — разпалено каза Хазем ибн Алмалик. — Той ви чака. Чака нас.

— Нас? — тихо повтори Язир.

Принцът явно се стъписа и за миг доби уплашен вид.

— Всички нас, които скърбим, като гледаме какво става. И поемаме тежкото бреме на онова, което джадитите, киндатите и слабите ни царе правят с тази земя, някога предана на Ашар. — Той се поколеба. — Там има вода, градини и зелена трева. В нивите зрее зърно, пролет валят дъждове и сладки диви плодове растат по дърветата. Вашите войници сигурно са ви казали за това.

— Много неща са ни казвали — отвърна Язир, колкото да каже нещо. Пряко волята си се почувства развълнуван. Всъщност много не вярваше на всичките тези приказки. Реки, които текат през дворците? За глупак ли го вземаха? Не можеше дори да си представи какви ще са тези диви плодове, които растат без специална грижа и хората ги берат, когато си пожелаят, за да утолят жаждата си. Такива неща им обещаваха в рая, но не и на земята, на хората сред пясъците.

— Вие пратихте хора да служат на баща ми — пронизително се извиси гласът на Хазем ибн Алмалик. — Защо не ги поведете да служат на Ашар?

Това беше оскърбление. И за по-малки прегрешения бяха убивани хора. Одираха им кожата и ги разпъваха под немилосърдното слънце.

— Баща ти е убит — побърза да каже Язир преди Галиб да е направил нещо непоправимо. — Сега брат ти управлява Картада.

— Какво?

Младежът скочи на крака. На бледото му лице беше изписан страх и изумление.

Галиб посегна към копието, оставено до него. Вдигна го небрежно и удари принца в сгъвките на коленете. Чу се изпращяване и Хазем ибн Алмалик със скимтене се сгромоляса на земята.

— Няма да ставаш преди брат ми — спокойно заяви Галиб. — Това е обида.

Той остави копието и придружаващите ги войници, които се бяха пооживили, изгубиха интерес към случващото се. Разговорът на вождовете с принца им беше скучен. Напоследък доста неща ги отегчаваха. Есента и зимата се отразяваха зле на дисциплината.

Язир отново си помисли дали да не даде принца на брат си и войниците. Смъртта му щеше да ги поразтуши, а те имаха нужда от това. Помисли и се отказа. Тук ставаше дума за нещо по-голямо от това да осигурява развлечения на изнервените войници. Имаше чувството, че дори и Галиб го разбира. Удар с копието в сгъвките на коленете за човек като брат му си беше направо погалване.

— Седни — хладно каза Язир. Скимтенето на принца започваше да му действа на нервите.

Хазем тутакси се укроти и криво-ляво седна, бършейки носа си. Отново с дясната ръка. Някои хора наистина нямаха представа от добри маниери. Но какво можеше да се очаква от онези, които отричаха бога и виденията на Ашар? В този миг Язир отново си спомни, че младежът е ревностен вярващ.

— Време е за молитва — каза той. — Сега ще се върнем в лагера и после ще ядем. И ще ми разкажеш всичко, което знаеш за брат си.

— Не, не! Аз трябва да се върна у дома, ваша милост! По най-бързия начин. — За пръв път младежът показа, че може да действа енергично, което беше изненадващо.

— Щом баща ми е мъртъв, значи се откриват възможности — за мене, за всички нас, които служим на Ашар и на бога. Трябва да пиша на ваджиите в града. Трябва…

— Време е за молитва — повтори Язир и се изправи.

Галиб направи същото с изяществото на воин. Принцът с мъка се надигна. Двамата муарди закрачиха към лагера, а принцът закуцука след тях, като не спираше да бъбри.

— Това е чудесно! Омразният ми баща е мъртъв. Брат ми е слаб и има за съветник развратен безбожник. Същият, който уби последния халиф! Лесно ще превземем Картада, хората ще са с нас. Аз ще се върна в Ал-Расан и ще кажа на всички, че идвате след мене. Не виждате ли, Ашар ни праща дар от звездите!

Язир спря.

— Отиваме да се молим. Сега млъкни. И запомни: никъде не тръгваме през зимата. Ти също. Ти ще останеш при нас. Ще бъдеш наш гост. През пролетта ще се посъветваме пак. И до края на зимата не искам да ти чувам гласа, освен ако някой от нас не те попита нещо. — Той замълча за миг, опитвайки се да смекчи тона си. — Казвам ти го за твое добро, разбираш ли? Тук не е това, на което си свикнал.

Младежът беше зяпнал от изумление. Той вдигна ръка — уви, дясната! — и хвана Язир за ръкава.

— Но аз не мога да остана! Ваша милост, трябва да се върна у дома преди зимните бури. Трябва…

И млъкна, загледан надолу в тъпо недоумение. Това беше почти забавно. Галиб беше отсякъл ръката му до китката и вече прибираше меча си. Хазем ибн Алмалик, принц на Картада, гледаше кървящото чуканче на мястото, където допреди малко беше ръката му. После със задавен звук се свлече на земята.

Галиб го изгледа безизразно.

— Дали да не му отрежа и езика? Няма да издържим цяла зима на всичките тия думи. Той няма да дочака пролетта, братко. Все някой ще го убие.

Язир се замисли. Галиб сигурно имаше право. Накрая въздъхна и поклати глава.

— Не. — Каза го неохотно. — Трябва да говорим с него. Този човек може да се окаже полезен.

— Човек? — повтори Галиб, отметна покривалото и плю.

Язир сви рамене и се извърна.

— Хайде, време е за молитва.

Галиб беше недоволен. Във въображението си Язир го виждаше как реже езика на принца. Мисълта, че могат да го накарат да замълчи, изглеждаше привлекателна. Той си представи как Галиб коленичи с изваден нож, главата на картадиеца е върху лявото му коляно, а езикът му е издърпан толкова, колкото е възможно. Острието… Галиб го беше правил неведнъж и много добре владееше този занаят. Язир за миг едва не си промени решението, но това не трая дълго.

Не се обърна. Чу, че брат му върви след него. Направи знак на трима от воините да вдигнат картадиеца. Той можеше да умре от тази рана, но това едва ли щеше да се случи. В пустинята знаеха как да лекуват такива рани. Хазем ибн Алмалик щеше да живее. И никога нямаше да разбере, че животът и езикът са му дар от Язир. Имаше непоправими хора, колкото и да се опитваш да им помогнеш.

Ваджиите и хората му го чакаха. Звънна камбаната и звукът й прозвуча слабо и сиротно на вятъра. Всички смъкнаха покривалата и отправиха молитва към единствения бог и неговия слуга Ашар, а лицата им бяха обърнати към далечната Сория. Те се молеха за сила и опрощение, за чистота на сърцата и тленните тела, за сбъдване на всичко онова, което беше видял Ашар, за рая, когато дойде краят на земните им дни сред пясъците на пустинята.

Той беше подготвен, но явно недостатъчно. Седнал на трона си пред тройната арка в новата си приемна зала, крал Рамиро от Валедо разбра още в мига, в който посетителите влязоха, че се очертават неприятности.

Хвърли поглед към жена си и забеляза изписаното на лицето й вълнение. Това още повече затвърди предчувствието му. Тази сутрин Инес беше положила необичайни грижи за външността си. В това нямаше нищо изненадващо — гостите идеха от родината й, Фериерес.

От другата му страна, на крачка зад трона, конетабълът му граф Гонзалес де Рада наблюдаваше новодошлите с обичайното си високомерие. Това беше добре, но Рамиро беше почти сигурен, че на де Рада му е напълно безразлично за какво са дошли тези хора.

Това също не го изненада. Гонзалес беше практичен и умееше да постига своето, но не се интересуваше от нищо извън трите кралства на Еспераня. Той беше съвсем наясно какво може да се очаква от брата на Рамиро в Руенда или от чичо му в Халоня и знаеше какви мерки да се вземат, за да им се противодейства, но някакви си духовници от другата страна на планините ни най-малко не занимаваха мислите му.

Именно затова посещението ги свари неподготвени. Петимата божии люде, единият от които с висш духовен сан, бяха дошли по покана на кралицата на път за гробницата на света Васка. Какво можеше да значи това? Гонзалес изобщо не се беше замислял по въпроса. Кралят също — и сега се разкайваше.

Рамиро обаче с нищо не издаде мислите си, а с любезна усмивка гледаше човека, който се приближаваше по килима към трона, на няколко крачки пред спътниците си. Има хора, които със самото си присъствие те карат да заставаш нащрек и да очакваш изненади, и този беше от тях.

Жеро де Шервал, висш духовник от Фериерес, беше толкова висок, че гледаше отгоре надолу всички мъже в стаята, в това число и самия крал. Лицето му беше гладко обръснато, а сивата му коса беше сресана назад, което го правеше да изглежда още по-висок. Сините му очи под правите вежди гледаха остро и изпитателно, тънките устни бяха надменно стиснати. Величавата му осанка беше на опитен царедворец, на посланик в не толкова издигнат двор, и с нищо не напомняше смирението на божи слуга пред монарх. Облечен в синята роба на фериерски свещеник, поръбена и препасана с жълто — цвета на бога, — Жеро де Шервал безспорно представляваше внушителна фигура.

Кралят не забеляза и следа от страхопочитание върху това аристократично лице. Хвърли бърз поглед към останалите четирима, които се приближиха и спряха на крачка зад Шервал, и установи същото. Нямаше враждебност или агресивност, нищо, което да граничи с лошо възпитание, но не беше нужно духовниците да са враждебно настроени, за да причинят куп неприятности, а Рамиро все повече се убеждаваше, че го очаква точно това.

И мисълта, че жена му има пръст в това, никак не беше утешителна.

Той се загърна по-плътно в обточената си с кожа мантия. С крайчеца на окото си забеляза как Гонзалес дискретно дава знак на слугите да сложат още дърва в огъня. Конетабълът непрестанно се грижеше за удобствата на краля по всевъзможни начини. За съжаление покрай дреболиите му беше убягнало нещо много по-значимо, но това се отнасяше и за краля, а той не беше човек, който ще кори другите за грешките, допуснати от самия него.

— Добре дошли във Валедо — спокойно каза Рамиро, когато високият духовник спря на подобаващо разстояние от трона. — Да се свети името на Джад!

Жеро де Шервал се поклони едва тогава. Ала поклонът беше именно такъв, какъвто трябваше да бъде — дълбок и тържествен. Свещеникът се изправи.

— За нас е чест, ваше величество. — Гласът му беше богат и красиво модулиран. Есперанският му беше безупречен, чак до аристократичното съскане. — Поласкани сме от поканата на нашата скъпа Инес, благочестивата ви кралица, и от гостоприемството на ваше величество. Единствено надеждата да намерим всички удобства в славния естеренски двор ни даде сили да тръгнем толкова късно през планините.

Така значи. Всичко беше ясно. Оставаха. Това не беше изненада, макар че не беше изключено да са имали намерение да продължат към Руенда. Това би било приятно. Рамиро усещаше присъствието на сияещата от щастие Инес до себе си, елегантна и желана. Беше чакала дълго този миг.

— Ще ви предложим всички удобства, които са ни във възможностите — каза кралят, — макар да се опасяваме, че не можем да се сравняваме с Фериерес, когато става дума за услаждане на плътта.

При тези думи той се усмихна, за да се разбере, че се шегува.

Духовникът поклати глава. В изражението му се долавяше намек за неодобрение. Вече.

— Ние водим простичък живот, ваше величество — тихо каза той. — Ще сме доволни и от най-скромните покои и развлечения, с които бихте ни удостоили. За нас удоволствието и духовната наслада ще дойдат от присъствието на бога в тази могъща крепост на Джад на запад.

Рамиро внимателно се вглеждаше в лицето му. Знаеше, че Инес вече е подбрала и обзавела разкошни покои за духовниците от Фериерес в новото крило на двореца — в случай че пожелаят да останат по-дълго в Естерен. По нейно настояване там дори беше направен параклис. Така че на Жеро де Шервал нямаше да му се наложи да се задоволява със скромни покои. Кралят знаеше, че кралицата и духовниците в родината й водят оживена и обширна кореспонденция. Разбира се, не беше разумно да показва, че е осведомен. Това му се виждаше някак непристойно.

— Сигурен съм, че нашата скъпа кралица е направила и невъзможното да откликне на всичките ви желания по отношение на удобствата, от които се нуждаете. В стаите ви ще има постоянно топла вода, ще разполагате с личен масажист всеки следобед, менюто ви ще включва всичко, което сте пожелали, в това число и фарленско вино.

Кралят се усмихна с най-радушната си усмивка. До него Инес сякаш застина. Жеро де Шервал за миг като че ли се пообърка, но много бързо се окопити и лицето му доби характерното за духовниците смирено-скръбно изражение. Това обаче не означаваше, че ще му е лесно да намери отговора, което беше добре дошло за Рамиро. Той се надяваше по този начин да обуздае красноречието на гостите си и да ги сложи на място преди гладките красиви фрази да са рукнали като поток. Ала човекът насреща му не изглеждаше от онези, които ще се оставят така лесно да ги озаптят. Само миг по-късно това подозрение на краля се потвърди.

— Съжалявам, че поради напредналата ми възраст се налага да моля за някои по-специални грижи от страна на любезните домакини. Особено през зимата. Ваше величество още сте млад, в разцвета на силите си, хвала на бога. А ние, които вече вървим към своя залез, можем само да молим смирено за вашата помощ и защита.

Това се и очакваше. Жиро де Шервал не беше човек, когото Рамиро можеше да смачка, както беше мачкал жълтодрешковците в Естерен години наред. Те бяха честолюбиви, но слаби, липсваха им нужните качества на водачи. Не беше нужно да ги гледа, за да си представи доволните им физиономии. Сега те имаха водач и нищо чудно да се задаваше промяна. Трябваше да се сети, че ще стане нещо такова. Да помисли повече. Нямаше кого да упреква, освен себе си, че така лековерно отстъпи пред молбата на Инес да покани висшите духовници от родния й Фериерес, тръгнали на поклонение към Острова, та да й дадат напътствия и утеха.

Името на Шервал му беше добре известно — Рамиро знаеше, че е човек с голяма власт. И толкова. Това беше слабост от негова страна — не обичаше да мисли за духовниците. Смътно си спомняше онзи следобед, когато съпругата му поиска разрешение да покани този човек. Бяха се любили и Рамиро беше удовлетворен и умиротворен. Неговата кралица добре го познаваше.

Той се насили да се усмихне още веднъж на високия посивял мъж в разкошна синьо-жълта роба.

— Едва ли нещо би могло да ви заплашва тук, освен може би скуката и студът. Ще направим всичко възможно да се чувствате удобно по време на краткия си престой в Естерен.

В тона, с който изрече това, се съдържаше ясен намек, че аудиенцията е приключила. Рамиро се надяваше, че поне тази първа среща няма да продължи дълго. Това щеше да му даде възможност да премисли нещата.

Изражението на де Шервал беше мрачно и угрижено.

— Бог е свидетел, че не се боим за себе си и за собствените си удобства, милостиви кралю. Изминахме целия този труден път дотук, защото ни измъчва мисълта за онези деца на Джад, които нямат щастието да живеят под мъдрото ръководство на есперанските крале. Признавам, че това прави идущата зима тежка за мене.

Надеждата, че срещата ще се окаже кратка, угасна.

— Какво искате да кажете, ваше преподобие? — с искрено вълнение попита Инес. Ръцете й бяха сключени и стискаха слънчевия диск в скута й, а лицето й издаваше най-живо участие. Кралят на Валедо изруга наум, но изражението му остана все така любезно.

— Как мога да не мисля за нашите благочестиви братя по вяра, които трябва още една зима да страдат под хомота на неверниците ашарити! — въздъхна Жеро де Шервал скръбно, но достатъчно високо, та да го чуе целият двор.

Рамиро мрачно си помисли, че това е камък в неговата градина. Този самоуверен, опасен мъж от Фериерес беше дошъл тук, за да му каже точно това. Да го каже тази сутрин, после отново и отново, докато накара кралете, конниците и земеделците в полето да заиграят по неговата свирка и да тръгнат на смърт за него.

Рамиро усети, че го обзема гняв срещу конетабъла. Гонзалес трябваше да е готов за това. Не беше ли то част от задълженията му? Трябваше ли Рамиро да мисли за всичко важно в това кралство? Отговорът се натрапваше сам.

Нямаше кого да вини освен себе си. Кралят си спомни за Родриго Белмонте, който беше далеч оттук, някъде в Ал-Расан. В изгнание при неверниците. Дори все още не се знаеше къде точно е отишъл. Той беше обещал да не се обръща срещу Валедо, комуто и да служи. И това беше всичко. Родриго беше човек на Раймундо, негов приятел от детинство, после и конетабъл. Не се ползваше с пълното доверие на Рамиро, пък и самият той не вярваше на своя крал. Причината беше смъртта на Раймундо. Неяснотите около нея. Всичко това беше твърде сложно и корените му отиваха в миналото. А Родриго Белмонте беше твърде горд, твърде независим. Но и нужен до болка.

— Но какво можем да направим ние, ваше преподобие? — попита Инес, притиснала ръце към гърдите си. — Думите ви изпълват сърцата ни с болка.

Слънчевият й диск блестеше в мътната светлина, нахлуваща през прозорците. Навън беше започнало да вали и трополенето на дъжда се чуваше ясно по стъклата.

Ако не я познаваше достатъчно, Рамиро би си помислил, че двамата с де Шервал са се наговорили — така на място му подаваше тя репликите. Кралят искаше да си затули очите и ушите. Искаше да се махне оттук, да язди в дъжда. А думите продължаваха — напълно предсказуеми, и все пак звънки и неотразими.

— Можем да направим онова, което е във властта на хората, натоварени от Джад със света мисия на тази земя. Ни повече, ни по-малко, дълбокопочитаема кралице. Проклетият халифат на ашаритите вече не съществува — каза Жеро де Шервал и замълча многозначително.

— Каква новина! — подметна саркастично Гонзалес де Рада и не по-малко красивият му глас разсея магията. — С петнайсетгодишна давност.

Той погледна към краля и Рамиро разбра, че най-сетне е проумял накъде вървят нещата и се опитва да ги насочи в друга посока.

Твърде късно.

— Но има и по-прясна, доколкото разбрах — невъзмутимо продължи духовникът от Фериерес. — Злият цар на Картада също е мъртъв, изправен пред безмилостния съд на Джад, който чака всички неверници. Това е знак за нас! Водачът на чакалите е мъртъв, значи е време да действаме!

Рамиро и преди беше чувал подобни изказвания, но никога в такова майсторско изпълнение. Той зачака, изпълнен с неволно възхищение.

— Да действаме? Сега? — Гонзалес дори не се опита да скрие иронията. — Не е ли малко студеничко?

Още един твърде сполучлив опит за противопоставяне, и сухият тон напълно съответстваше на смисъла на думите, но Жеро де Шервал и този път се справи с положението.

— Божият огън стопля онези, които служат на неговата воля!

В погледа му се четеше презрение и решимост. Гонзалес де Рада едва ли щеше да изтърпи подобно нещо, кралят го знаеше от опит и се чудеше дали да не се намеси, преди да се е случило нещо сериозно.

Но свещеникът неочаквано се усмихна, както би се усмихнал обикновен човек. Чертите му се изгладиха, а гласът омекна.

— Разбира се, че не говоря за война през зимата. Не съм чак толкова глупав, струва ми се. Знам, че за тези неща е нужно време, трябва всичко да се обмисли, да се изчака затоплянето. Знам, че храбрите есперански крале и техните легендарни Конници също могат да имат проблеми. Аз само се опитвам, доколкото ми позволяват нищожните сили, да запаля огъня и да ви вдъхновя за бъдни дела с вестта, която съм ви донесъл.

В залата се възцари тишина. Дъждът барабанеше по прозорците. В една от камините изпращя цепеница и се разпадна сред рояк искри. Рамиро чакаше Инес да зададе неизбежния въпрос, но тя изненадващо мълчеше. Той я погледна. Беше оставила диска в скута си и се взираше в свещеника, хапейки устни. Изражението й беше неразгадаемо. Какво пък, сега това нямаше значение. Играта беше започнала и трябваше да се играе докрай.

— Каква вест? — учтиво се поинтересува той.

Усмивката на Жеро де Шервал издаваше тържество.

— Така си и мислех! Още не сте чули. — Той замълча за миг, после извиси глас: — Чуйте тогава вестта, която ще накара всички сърца да възликуват! Кралят на Фериерес и двамата графове на Валеска, най-могъщите сеньори от Карч и повечето благородници на Батиара се събраха, за да тръгнат на война.

— Какво?! Къде? — възкликна Гонзалес, безкрайно изумен.

Тържествуващата усмивка на духовника стана още по-широка. Сините му очи сияеха.

— В Сория — тихо каза той. — В Амуз. В родината на неверниците, сред пясъците, където отричат Джад и проклинат животворното слънце. Армията на бога вече се събира. Ще презимува на юг в Батиара и през пролетта ще се качи на корабите. Ала първата битка в тази свещена война вече е дадена — вестта се получи преди да тръгнам насам.

— И къде е била тази битка? — отново попита Гонзалес.

— В града, наречен Сореника. Знаете ли го?

— Аз го знам — тихо каза Рамиро. — Киндатски град в южната част на Батиара. Който им е подарен много отдавна заради помощта, оказана на принцовете на Батиара във война и в мирно време. И какви ашаритски армии има там, ако мога да запитам?

Усмивката на Жеро помръкна и в очите му се мярна студенина. Закъсняло прозрение за възможен враг. „Внимавай!“ — каза си Рамиро.

— Мислите, че така наречените „Родени от звездите“ в пустинята са единствените неверници, с които ще се сблъскаме? — попита духовникът. — Не знаете ли какви ритуали отслужват киндатите нощем при двойно пълнолуние?

— Повечето са ми познати — спокойно каза Рамиро. Явно нямаше да осъществи благоразумното си решение да бъде внимателен. Усети как гневът му се надига. Този гняв го плашеше, но не толкова, че да му устои. Усещаше, че жена му го гледа, и отново се обърна към свещеника от Фериерес: — Мисля да поканя киндатите да се върнат тук. Валедо има нужда от техните знания и трудолюбие. Тук ни трябват всякакви хора. Аз исках да науча колкото е възможно повече за вярата на киндатите преди да предприема каквото и да било. И не видях, нито прочетох нещо, което да навежда на мисълта за кръв или осквернение.

— Да ги поканите да се върнат?! — Гласът на Жеро де Шервал вече съвсем не беше толкова овладян. — Сега, когато кралете и принцовете на джадитския свят се събират, за да очистят света от тази ерес? — Той се обърна към Инес. — Вие нищо не ни казахте за това, ваше величество!

Думите му прозвучаха като обвинение.

Рамиро кипна. Това вече беше прекалено.

Но още преди да е отворил уста да заговори, неговата кралица, неговата набожна и строга съпруга от Фериерес, попита:

— Защо трябва да ви казвам подобно нещо, ваша милост?

Това беше изречено строго, величествено и ледено. Жеро де Шервал, напълно неподготвен за подобно нещо, неволно отстъпи назад, а Инес продължи:

— Защо трябва плановете на моя господар и съпруг, засягащи собственото ни кралство, да са предмет на обсъждане между вас и мене? Вие прекалихте, ваше преподобие. Очаквам да се извините.

Рамиро беше не по-малко потресен от духовника. Поддръжката на Инес срещу този човек беше съвсем неочаквана. Той дори не се осмеляваше да я погледне, но добре познаваше този леден тон — най-често самият той беше потърпевшият, за един или друг грях.

Жеро де Шервал беше почервенял като рак.

— Простете ми, ваше величество, ако неволно съм ви оскърбил по някакъв начин. Но дължа да ви кажа, че няма вътрешнодържавни дела, когато става дума за неверниците, били те ашарити или киндати. Това е работа на божиите служители.

— Тогава горете си ги сами — отсече Рамиро. — А ако търсите мъже, които да мрат, и жени, готови да изгубят всичко заради вашата кауза, говорете малко по-сдържано, особено в кралски двор, където сте гост.

— Аз имам един въпрос — неочаквано се намеси Инес. — Може ли?

Тя погледна Рамиро и той кимна. Още не можеше да повярва на очите си.

— Кой започна тази война? Кой свика войските?

— Служителите на Джад, разбира се — отвърна Жеро, все още зачервен. Усмивката му беше изчезнала. — Водени от духовниците на Фериерес естествено.

— Естествено — повтори Инес. — Кажете ми тогава, ваше преподобие, какво търсите тук? Защо не сте с армията в Батиара, за да се подготвите за това дълго и опасно пътуване на изток?

Рамиро никога не беше виждал жена си такава и сега я гледаше с искрено изумление. Ала неговата изненада не беше нищо в сравнение с тази на духовника.

— И близо до дома има неверници — промърмори Жеро.

— Разбира се — съгласи се Инес с най-простодушно изражение. — А Сория е толкова далече, морските пътешествия са така скучни и изморителни, пък и войната в пустинята е рисковано начинание. Мисля, че започвам да разбирам.

— Не мисля. Според мене…

— Уморена съм — заяви кралица Инес и се изправи. — Извинете ме. Женска слабост. Може би ще продължим някой друг път, ваше величество?

Все още невярващ на ушите си, кралят се изправи.

— Разбира се, кралице моя. Щом не се чувствате добре… — Той протегна ръка и кралицата се облегна на нея. Рамиро усети натиска на пръстите й. — Граф Гонзалес, ще бъдете ли така добър да се погрижите за гостите?

— За мене е голяма чест — каза Гонзалес де Рада.

Той щракна с пръсти и осем от хората му пристъпиха напред, за да придружат духовниците. Рамиро любезно кимна и зачака. На Жеро де Шервал, чието лице още пламтеше, не му оставаше друго, освен да се поклони. Рамиро се обърна, Инес се завъртя около него като в танц — макар че тя в живота си не беше танцувала — и двамата напуснаха залата през новата бронзова врата зад трона.

Вратата се затвори зад тях. Малкото помещение, в което се озоваха, беше приятно обзаведено, с килим и нови гоблени. До една от стените имаше малка масичка с напитки. Рамиро бързо се приближи до нея и си наля чаша вино. Пресуши чашата на един дъх, после си наля нова и изгълта и нея.

— Бог да го порази този непоносим човек! Може ли и аз да си пийна малко? — попита кралицата.

Кралят рязко се обърна към нея. Слугите бяха излезли и двамата бяха сами. Рамиро не си спомняше да е виждал някога такова изражение върху лицето й. Той й наля вино, смеси го с вода и й подаде чашата, като се опитваше да скрие объркването си.

Инес взе чашата и го погледна в очите.

— Съжалявам — промълви тя. — Аз ти докарах тази беля на главата, нали?

— Неприятния гост ли? — Той се опита да се усмихне. Странно, но докато я гледаше, се почувства въодушевен. — Е, не ни е за пръв път.

— Само че той е нещо повече от това, не мислиш ли? — Тя отпи от чашата си и направи гримаса, но след малко отпи още една глътка. Приповдигнатото настроение на краля се изпари също така бързо, както се беше появило.

— Да — призна той. — Така е. Нямам предвид само него, а и вестта, която донесе.

— Знам. Свещена война. Всички тези войски, които се събират заедно. Ще искат и ние да се присъединим, нали? И да тръгнем срещу Ал-Расан?

— Да, и моите войници ще са въодушевени.

— Но ти не искаш да тръгваш на юг.

Това не беше въпрос.

На вратата тихо се почука и влезе Гонзалес де Рада, много блед и мрачен. Рамиро се приближи до масата и си наля нова чаша, но този път разреди виното. Не беше време да си угажда.

— Дали искам да тръгна срещу Ал-Расан на свещена война? — повтори той заради конетабъла. — Да ти кажа ли истината? — Рамиро поклати глава. — Не искам. Искам да го направя както и когато аз преценя. Искам да отнема Руенда от безполезния си брат и Халоня от чичо Бермудо — да се скапе дано! — да измъкна Фезана от ръцете на тези касапи, картадийците, и чак тогава да продължа нататък. Или да оставя синовете ми да го направят, когато вече няма да ме има, за да ви създавам проблеми.

Той се усмихна на Инес, която не отвърна на усмивката му.

— Щом кралските войски са се насочили към Амуз и Сория — намеси се Гонзалес, — трудно ще откажем да се присъединим към тях напролет. Всички духовници в трите кралства на Еспераня ще ревнат в един глас, че обричаме душите си на гибел.

— Знам — въздъхна Рамиро. — Налей си вино. Това ще облекчи терзанията на грешната ти душа.

— Аз съм виновна — каза Инес. — Аз го докарах тук. Кралят остави чашата си, приближи се до нея и хвана ръцете й. Тя не се отдръпна и това също беше нещо ново за нея.

— Той така или иначе щеше да дойде, мила. Заедно с останалите. Щом всички велможи на изток от планините вече играят по тяхната свирка, кой ще ни позволи на нас да си живеем, както ни харесва? Можеш да бъдеш сигурна, че и в Халоня и Руенда вече се радват на такива гости. Те ще искат още тази зима да се съберем тримата. Ще ни наредят да се срещнем под страх от проклятие и божие наказание. И ние ще трябва да се подчиним. Ще се срещнем тримата — чичо Бермудо, брат ми Санчес и аз — и ще седнем заедно, ще ловуваме заедно. Те ще дебнат всяко мое движение, аз ще правя същото. Ще сключим свещено примирие, а духовниците ще пеят възторжени химни в наша чест. И почти сигурно е, че напролет ще потеглим на война срещу Ал-Расан.

— И?

Доста пряма беше неговата кралица. Умна, непредсказуема и пряма. Рамиро сви рамене.

— Никой трезвомислещ мъж не може да говори с увереност какво ще се случи в една война. Особено във война като тази, където от една страна имаме три ненавиждащи се армии, а от другата — двайсет, които се мразят.

— И муардите отвъд проливите — добави граф Гонзалес. — Не ги забравяйте.

Рамиро затвори очи. Още чуваше трополенето на дъжда. Фериерес, Валеска, Карч, градовете на Батиара… всичките сплотени за свещена война. И в представата за това имаше нещо вълнуващо, на което не можеше да устои, колкото и да се бунтуваше разумът му. Като наяве виждаше разветите знамена, всичките могъщи военачалници, събрани заедно. Как би могъл един храбър мъж да не пожелае да е там, за да сподели този възторг?

— Светът е по-различен, отколкото беше тази сутрин — с въздишка каза Рамиро. Забеляза, че още държи ръцете на жена си и че тя не се отдръпва.

— Знаеш ли какво ми се иска да направя? — попита той внезапно, за изненада на самия себе си.

Тя го погледна, но не отговори. Рамиро знаеше какво си мисли. Когато й говореше така, винаги искаше едно нещо. Какво пък, тя не беше единствената, която можеше да изненада.

— Иска ми се да се моля — каза кралят на Валедо. — След това, което току-що чухме, имам желание да се помоля. Ще дойдете ли с мене?

Тримата тръгнаха заедно към кралския параклис — кралят, неговата кралица и техният конетабъл. Дворцовият свещеник беше там — току-що беше дошъл от приемната зала, крайно объркан. При вида на краля слисването му нямаше граници. Той припряно зае мястото си на олтара пред слънчевия диск.

Тримата направиха знака на слънцето и се отпуснаха на колене върху каменния под. Светлината в кралския параклис беше приглушена — прозорците бяха стари и малки, а навън продължаваше да вали.

Молеха се на единствения бог и животворната светлина на неговото слънце с лица, обърнати към олтара с окачения над него диск. Молеха за сила и опрощение, за чистота на сърцата и тленните тела, за сбъдване на всичко онова, което беше видял Джад, за рая, когато дойде краят на земните им дни сред полята на Валедо.