Лъвовете на Ал-Расан

Глава 5

— Ще си имаме неприятности — подметна Диего от вратата на конюшнята. Навън ръмеше ситен дъжд.

— Какви? — Майка му го погледна през рамо и се изправи.

— Не знам. Идат много мъже.

— Къде е Фернан?

— Готви се да ги посрещне заедно с останалите. Вече го предупредих.

След като беше казал, каквото имаше за казване, Диего се обърна да си върви.

— Чакай! — викна майка му след него. — Къде е баща ти?

Диего я погледна с изпепеляващ поглед.

— Откъде мога да знам? Предполагам, че е тръгнал за Естерен, ако вече не е тук. Досега трябва да са събрали париаса.

— Не ми говори с този тон! — ядоса се майка му. Усещаше кога я правят на глупачка. — Случва се и да знаеш Диего!

— Тогава ти казвам — отвърна синът й. — Трябва да бягам, майко. Фернан има нужда от мене. Каза да залостим портите и да изкараме всички на стената.

Той й се усмихна с познатата мимолетна, убийствена усмивка — усмивката на баща му, която я караше да се чувства безпомощна — и изчезна.

„Доживях синовете ми да ми нареждат какво да правя!“ — помисли си Миранда Белмонте д’Алведа. Още едно напомняне за неумолимия ход на времето, към който трябваше да се приспособява. Странно нещо, още не се чувстваше толкова стара, та да го приеме. Погледна изплашения коняр, който се суетеше около кобилата.

— Аз ще се оправя сама. Чу го какво каза. Кажи на Дарио да изкара всички на стената, и жените също. Вземете всички оръжия, които намерите. Запалете огъня в кухнята — ако това е нападение, ще ни трябва вряла вода.

Старият коняр кимна и се завтече навън, доколкото му позволяваше сакатият крак.

Миранда изтри лице с опакото на ръката си. На бузата й остана черна ивица мръсотия. Тя се обърна отново към раждащата кобила и нежно й заговори. Раждането на жребче във Валедо не беше работа, на която можеше да се гледа през пръсти. Това беше крайъгълният камък на благоденствието им, на целия им живот, на обществото им. Наричаха ги Конниците на Джад, и с право. Миг по-късно жената, за която казваха, че е най-голямата красавица на Валедо, коленичи в сламата — опипваше корема на кобилата и й помагаше да даде живот на още един жребец от породата, с която семейство Белмонте се гордееше.

Беше разсеяна и угрижена. И имаше защо. Диего рядко грешеше в предупрежденията си, особено когато ставаше дума за неприятности, заплашващи дома им. С годините всички се бяха убедили в това.

Когато беше по-малък, още съвсем дете, и започнаха да му се явяват тези видения, никой, дори и той самият, не можеше да каже кое е истина и кое — кошмари, породени от детски страхове.

Една нощ той се събуди с писъци. Твърдеше, че баща му е в опасност, че някъде го причакват в засада. По това време Родриго беше на поход в Руенда — водеше се жестоката Война на Братята — и цялата къща остана будна през тази дълга нощ, докато чакаше дали някое ново видение няма да споходи мятащото се, обезумяло от ужас момче. Едва на разсъмване чертите му се успокоиха.

— Сбърках — промълви то, взирайки се умолително в майка си. — Още не се бият. Той е добре. Сигурно съм сънувал. Извинявайте.

И още недоизрекъл последната дума, потъна в сън.

Това не се повтори. Когато Диего кажеше, че е видял нещо, за останалите това беше абсолютната истина. Онези, които от години живееха редом с момчето, осенено от бога, отдавна вече бяха забравили недоверието си. Нямаха представа как се пораждат тези видения и никога не ги обсъждаха извън семейството. Нито родителите му, нито брат му проявяваха някакви признаци на… на какво? Как можеше да се нарече това — дар или бреме? Миранда до ден днешен не можеше да реши.

За такива хора се разправяха истории. Иберо, семейният свещеник, който ръководеше службите в новия параклис, построен от Родриго още преди да бъде обновена и разширена фамилната къща, беше чувал за тях. Той наричаше хората, на които се явяваха такива видения, „Пътешественици във времето“. Твърдеше, че Диего е благословен от Джад, но родителите на момчето добре знаеха, че неведнъж се е случвало такива ясновидци да бъдат изгаряни живи или разпъвани като магьосници.

Миранда се опита да насочи вниманието си към кобилата, но успокояващите думи, които й нашепваше, се състояха предимно от проклятия и ругатни по адрес на отсъстващия й съпруг. Нямаше представа какво е направил този път, та да постави имението в опасност, докато частта му беше разквартирувана в Естерен, а самият той с най-добрите си войници беше в Ал-Расан.

„Момчетата могат да се справят с неприятностите“, бодро заключаваше той, след като й беше описал в последното си писмо разменените с граф Гонзалес де Рада заплахи. И нито дума да й прати няколко войници за подкрепление. Не, разбира се! Миранда се гордееше, че може да чете без чужда помощ. Иберо я беше научил още в първите години на брака й. Но можеше и да ругае като войник. И точно това правеше, докато четеше писмото, което доста притесни куриера. Правехше го и сега, но по-внимателно, за да не подплаши кобилата.

Момчетата й още бяха деца, а техният нехаен, безотговорен баща беше далеч с хората си.

По милостта на Джад жребчето се роди съвсем скоро, здраво и невредимо. Миранда почака да види дали кобилата ще го приеме. Когато се убеди, че всичко е наред, грабна едно старо копие, подпряно в ъгъла на конюшнята, й забърза под дъжда към жените и няколкото ратаи, събрани на стената зад дървените укрепления.

Оказа се обаче, че там са само жените, без да се броят свещеникът Иберо и куцият коняр, старият Ребеньо. Фернан вече беше извел ратаите извън стените — щели да правят засада, както колебливо обясни една от жените. Миранда отново избълва поток от ругатни, които този път не бяха смекчени от нищо — скъпоценните коне ги нямаше наоколо. След като още веднъж си избърса сърдито лицето с ръкав, тя се обърна рязко и изтича по мокрите стъпала към западната част на стената и остана там да гледа и да чака. Някой й подаде шапка — да не й вали в лицето.

След малко реши, че от копието няма голяма полза и го смени за лък и пълен колчан стрели, окачени в една от шестте малки бойници в стената. Сега тук нямаше бойци. Всички бяха в Естерен или с Родриго.

„Момчетата могат да се справят с неприятностите“, пишеше той. Най-безгрижно.

Тя си представи как точно в този момент съпругът й се връща у дома, появява се между дърветата на широката поляна пред стените. И тя го застрелва в движение.

Земята около имението на Белмонте беше равна и открита от всички страни, освен от запад и югозапад, където бащата и дядото на Родриго бяха оставили неизсечена гората от дъбове и кедри. Родриго също не искаше да сече дърветата, макар и по съвсем други причини.

С тази гора и с езерцето насред нея бяха свързани множество свидни спомени, но младият Фернан Белмонте знаеше от баща си още от ранно детство, когато за пръв път се качи на кон, че тя може да бъде от полза и при отбрана, колкото и невероятно да звучеше.

— Помисли си — каза тогава баща му. — Ако искаш да нападнеш имението, без никой да те види, откъде ще минеш?

Фернан огледа откритата равнина, ширнала се във всички посоки.

— Само през дърветата — отвърна той. Отговорът сам се натрапваше.

— Можем да сме напълно сигурни, че ако се стигне до нападение, то ще е оттам. Трябва да сме заспали, за да не забележим, че някой се приближава през равнината, нали така?

— А ако дойдат през гората, Диего ще ги види — допълни Фернан.

— Така е — съгласи се баща му с готовност, макар и без особена радост.

През онези дни родителите му все още не бяха свикнали с това, че Диего е различен от другите, и с всички сили се опитваха да се примирят. Фернан нямаше такива проблеми, но той беше най-близо до Диего и го познаваше най-добре от всички.

И ето сега, години по-късно, в това необичайно дъждовно за сезона утро той се беше спотаил с двама приятели и шестима ратаи в овразите от двете страни на пътеката, извеждаща от гората. Разбира се, овразите не бяха създадени от природата. Бяха ги изкопали войниците на Родриго, та да могат да залегнат и да наблюдават всеки, който излиза от гората.

Фернан беше поставил четири момчета с лъкове между постройките на имението и северните пасища, където тази сутрин пасяха кобилите и жребчетата. С тях имаше и двама бързоходци, които да оповестят останалите, ако някой се появи от юг. На изток от имението беше поставен още един конник — за всеки случай.

Диего долетя запъхтян на коня си и доложи, че току-що е предал нарежданията на майка им и сега тя сигурно вече е на стената с другите жени. Миранда знаеше какво да прави. Всички бяха готови. Фернан се загърна в плаща си и се сниши в оврага, скрит от дъжда под широката периферия на шапката си.

Възможностите бяха две. Ако някой се приближаваше към имението с лоши намерения, целта му бяха или постройките и хората вътре в самото имение, или конете, което беше по-вероятно. А може би и двете. Но за това бяха нужни много хора и тогава неприятностите наистина щяха да са сериозни. Той обаче не мислеше, че ще се стигне дотам, и не се притесняваше особено. Беше тринайсетгодишен.

— Видях ги — прошепна брат му. — Току-що навлязоха в гората. Познавам ги.

— Де Рада ли е? — спокойно попита Фернан. — По-младият, нали?

Диего кимна. И двамата бяха чели последното писмо на баща си.

Фернан изруга.

— Значи няма да можем да го убием!

— Не виждам защо да не можем.

— Кръвожадно дете! — ухили се Фернан. Отвърна му същата усмивка на съвсем същото лице.

Фернан беше с петнадесет минути по-голям и обичаше да го напомня на Диего. Ала брат му не се дразнеше лесно. Трудно можеше да го ядоса нещо.

— Двайсетина души са — каза той. — Вече са на пътеката.

— Разбира се — съгласи се Фернан. — Пътеката е затова.

Гарсия де Рада си беше изгубил шапката някъде по пътя, а единият му ботуш беше пробит на петата. Мокър от глава до пети, той яздеше през гората западно от имението на Белмонте. Между дърветата се виждаше нещо като пътека, макар и доста неравна, по която можеше да се мине на кон.

Напук на всички неудобства, той беше обзет от безумна радост, пред която трудностите на дългия път дотук бледнееха. Покойният му непрежалим братовчед Паразор беше свиня и палячо, който все напираше да си каже мнението по всеки въпрос. Мнение, което често се различаваше от това на Гарсия. Независимо от това по време на пътуването от Ал-Расан към Валедо благодарността към заклания братовчед крепеше Гарсия. Смъртта на Паразор от ръката на някакво въшливо ашаритско селянче беше събитие, благодарение на което Миранда Белмонте д’Алведа щеше да му падне в ръцете. И не само неговите.

В мига, в който безразсъдно позволи един де Рада да загине от ръката на някакво си селянче, нарушавайки всички правила за поведение между благородници, приети в трите джадитски кралства на Еспераня, Родриго Белмонте навлече върху себе си и семейството си жестока мъст. Такова оскърбление можеше да бъде измито само с кръв.

Гарсия беше сигурен, че кралят няма да може нищичко да направи, когато друг де Рада заслужено отмъсти за стореното от Родриго, пък и едва ли би пожелал. А заслуженото отмъщение вече беше пресметнато — за отнетите жребци щяха да получат конете на Белмонте, а за екзекутирания член на семейството — жената на Белмонте. Това беше напълно справедливо. Историята на Еспераня помнеше и далеч по-тежки случаи.

Гарсия го беше премислил и решил още докато се препъваше в тъмното по пътя към дома след нападението на Орвила. От разкъсаната му буза течеше кръв, но представата за голата Миранда, гърчеща се под него пред погледа на децата си, му даваше сили да върви напред. Гарсия имаше богато въображение.

В Орвила бяха оцелели двайсет и четирима от хората му, а ножовете и другите дребни оръжия бяха още по-малко. По-късно същия ден взеха от едно съседно село шест мулета и още една жалка кранта от някакъв дребен фермер, имал неблагоразумието да се засели далеч от по-оживените места. Гарсия не се погнуси от добичето, колкото и жалко да беше, а фермера, жена му и дъщеря му остави на другарите си. Собствените му мисли бяха далеч на североизток, отвъд границата на Валедо, в земите между изворите на Дурик и подножието на Халонските планини.

Белмонте едва ли беше направил много за сигурността на имението си, защото и заплашващите го опасности бяха нищожни. Жените зад дървените стени нямаше от какво да се боят, макар да ги пазеха момчета с нежни гласчета и шепа ратаи, твърде стари или негодни за военна служба. Всичко това би било вярно, ако Родриго Белмонте не бе заповядал да убият един де Рада. И не беше ударил с бича си брата на конетабъла. Това напълно променяше нещата.

Когато Гарсия и хората му най-сетне се довлякоха до Лобар, първото укрепление в таграта, той поиска — и му бяха дадени, макар и с оскърбителна неохота — коне и мечове за всички. Командирът на гарнизона, плувнал в пот, се опита да се извини с недостига на коне и оръжие, който би попречил на хората му да си изпълняват задълженията, но на Гарсия и окото му не мигна. Той заяви нехайно, че конетабълът на Валедо ще им прати мечове и по-добри коне от жалките кранти, които им вземат. Нямаше никакво настроение за спорове. Само това оставаше — да тръгне да се препира с някакъв подивял войник от периферията!

— Да, но дотогава ще мине много време — продължаваше да се инати командирът. — До Естерен има много път.

— Напълно е възможно — ледено изрече Гарсия. — И какво от това?

Човекът прехапа устни и млъкна. И какво би могъл да каже? Имаше си работа не с друг, а с брата на конетабъла.

Гарнизонният лекар — грозен селяндур с дрезгав глас и отвратителен цирей на врата, прегледа раната на Гарсия и тихичко подсвирна.

— Бич? Имате късмет, ваша светлост, или нечия много умела ръка просто ви е белязала. Раната е чиста и далеч от окото. Кой го направи?

Гарсия само го изгледа и не каза нищо. С някои хора беше безсмислено да се говори.

Лекарят му предписа някакво смрадливо мазило, което щипеше ужасно, сякаш го жилеше стършел, но за няколко дни отокът видимо спадна. Когато за пръв път се погледна в огледало, той реши, че справедливото отмъщение изисква и децата на Белмонте да умрат. След като видеха какво ще направи с майка им, разбира се.

Изпълнен със сладки предчувствия за мъст, той потегли от форта в таграта само след един ден почивка. Преди това обаче прати четирима души на север в Естерен, за да докладват на брат му за случилото се и да подадат официална жалба до краля. Това беше важно. Ако искаше онова, което се канеше да направи, да има законна сила, трябваше на всяка цена да подаде жалба срещу Родриго. Гарсия възнамеряваше да свърши всичко, както си му е редът, та да не срещне никакви спънки.

Два дни след като четиримата пратеници се отделиха от отряда, той си спомни, че е забравил за оръжието и конете, които беше обещал на командира на гарнизона в Лобар. Отначало си помисли дали да не прати още двама души след тях, но си спомни оскърбителното държане на офицера и реши да не си прави този труд. Имаше достатъчно време да го направи, след като самият той се върнеше в Естерен. На разглезените войници в таграта нямаше да им се отрази зле, ако известно време останеха с по-малко коне и оръжие. Току-виж и на някой от тях ботушът му се цепнал!

Сега, десет дни по-късно, ги валеше дъждът в гората край имението на Родриго Белмонте. Чорапът на Гарсия беше подгизнал, вода се стичаше и от косата и наболата му брада — след Орвила беше решил да си пусне брада. Вече разбираше, че ще трябва да я носи до края на живота си, иначе щеше да изглежда като жигосан крадец. Беше сигурен, че Белмонте е целял точно това.

Спомни си, че Миранда Белмонте е много красива. Всички жени от рода д’Алведа бяха красавици. Родриго, този прост наемник, беше направил много по-добра партия, отколкото заслужаваше. И той, Гарсия, щеше да поправи тази несправедливост.

От това приятно предчувствие сърцето му заби учестено. Малко оставаше. Имението се вардеше от момчета и коняри. Родриго Белмонте беше просто един нахакан войник, когото възкачването на крал Рамиро беше поставило на мястото му. Беше лишен от длъжността конетабъл в полза на брата на Гарсия. И това беше само началото. Сега този наглец щеше да вкуси отмъщението на де Рада. Щеше да разбере какво е да бележиш Гарсия де Рада като обикновен престъпник. Гарсия попипа бузата си. Още продължаваше да се маже с мехлема, както му беше препоръчал лекарят. Смърдеше ужасно, но отокът беше спаднал и раната беше чиста.

Гората беше много гъста, но пътеката се виеше удивително равна между дърветата, като на места позволяваше трима души да яздят един до друг. Подминаха малко езерце от дясната страна. Дъждът капеше тихо през листака и образуваше кръгчета върху застоялата вода. Кой знае защо, разправяха, че това било свято място. Няколко от мъжете направиха знака на Джад, докато минаваха покрай него.

Когато първият кон се строполи на земята със счупен крак, цвилейки жално, това се възприе просто като досадна случайност. След още две такива случайности, в резултат на които пострада и един от конниците, отървавайки се с изкълчено рамо, подобно тълкуване вече беше неуместно.

Пътеката кривна на север между мокрите дървета, от които капеше вода, после отново изви на изток. На Гарсия му се стори, че вижда пролука някъде напред в бледата сивкава далечина.

Още беше в седлото, когато почувства, че пада.

Успя за миг да зърне коремите на двата коня, които току-що се движеха от двете му страни. Конят му се сгромоляса на дъното на добре прикритата насред пътеката яма и Гарсия де Рада трескаво се закатери нагоре, опитвайки се да избегне копитата на ужасеното, осакатено животно. Един от мъжете се оказа по-бърз от останалите, скочи на земята и се наведе над ямата. Гарсия сграбчи подадената му ръка и бързо се измъкна навън.

Мъжете за миг останаха загледани в поваленото животно, после един от тях му пусна две стрели и копитата замряха.

— Тази пътека не е естествена — заяви стрелецът.

— Каква прозорливост! — подметна Гарсия и се отдръпна. Ботушите му затънаха с жвакане в калта.

Следващото препятствие беше опънато въже, което събори още два коня, а единият от ездачите си строши черепа. Малко преди края на гората втори жребец пропадна в яма. Все пак се добраха до открито пространство, пък и жертвите при подобни нападения бяха неизбежни.

Равнината се ширна пред тях. В далечината мъжете съзряха дървени стени, обкръжаващи множество постройки. Стените бяха високи, но не чак толкова. Опитен ездач, изправен на гърба на коня, лесно би успял да се изкатери горе, а който нямаше кон, можеше да се качи с помощта на другарите си. Само солиден гарнизон би могъл да защити имението, ако нападателите си разбираха от работата. Дъждът беше спрял. Гарсия се усмихна, наслаждавайки се на мига.

— Не е ли това божие знамение? — изрече той като на себе си.

Под втренчения му поглед един от ездачите се усети и слезе от коня. Гарсия се метна на седлото.

— Към имението! — нареди той. — Първият, който се качи на стената, може да си избере която жена пожелае. После ще им вземем конете. Те ни дължат много повече от това.

И чувствайки се героичен наследник на славните си предци, Гарсия де Рада извади от ножницата чуждия меч, вдигна го високо над главата си и пришпори взетия от Лобар кон. Зад гърба му неговите хора с викове изскочиха от гората и се понесоха напред.

Първият рояк стрели повали шестима, вторият — още четирима. Самият Гарсия не беше засегнат, но на половината път зад него бяха останали само петима от хората му, а други петима тичаха колкото им крака държат през мокрото поле.

Това му подейства отрезвяващо. Едва ли беше разумно да препуска така, далеч пред останалите, към яките стени. Гарсия забави ход. Един от хората му се строполи, пронизан в сърцето от стрела, и той дръпна юздите, твърде слисан, за да даде воля на бушуващата в гърдите му ярост.

От дясната му страна изникнаха шестима конници, препускащи в галоп. Той отново се озърна и видя от две падини, които не беше забелязал, да изскачат като призраци още няколко души. Въоръжени с лъкове и мечове, те бавно се приближаваха. По стените се мяркаха още десетина души, също въоръжени.

Явно беше време да прибере меча. Четиримата конници с него побързаха да направят същото. Останалите се пръснаха из полето. Един се държеше за пронизаното рамо.

В мига, в който шестимата ездачи се приближиха, стрелците от валозите вече ги бяха обкръжили и Гарсия с отвращение установи, че повечето са момчета. Това обаче го изпълни с надежда.

— Слизайте! — нареди едно от момчетата, тъмнокосо и добре сложено.

— След като ми кажете защо убивате гостите, които с нищо не са ви предизвикали! — опита се да спечели време Гарсия. Гласът му беше суров и надменен. — Що за държане?

Момчето примигна, сякаш не вярваше на ушите си, после рязко кимна. Трима от групичката вдигнаха лъковете си и застреляха коня му. Де Рада изрита стремената и отскочи тъкмо навреме, та сгромолясващият се кон да не го смачка. Препъна се и падна на едно коляно на мократа трева.

— Не обичам да убивам коне — спокойно изрече момчето. — Но не си спомням някога да са ни идвали гости, без да ни известят, в галоп и с извадени мечове. — После замълча и се усмихна с бегла усмивка, която му се стори странно позната. — Това що за държане е, а?

Гарсия не можа да измисли нищо. Озърна се наоколо. Бяха изиграни от хлапета и коняри, без дори да влязат в бой.

Момчето, което явно беше водачът, погледна към конниците на Гарсия. Те побързаха малодушно да хвърлят оръжието си и да скочат от конете.

— Хайде! — нареди друго момче.

Гарсия го погледна, после се взря невярващо в първото момче. Съвсем същото лице! Сега му стана ясно къде е виждал тази усмивка.

— Вие сте синовете на Белмонте? — попита той, опитвайки се да овладее гласа си.

— На ваше място не бих си губил времето да питам — подметна второто момче. — Щях да си подготвя отговорите. Майка ми сигурно ще иска да си поговори с вас.

Това всъщност си беше отговор на въпроса му, но Гарсия реши да не се задълбочава. Едно от момчетата му посочи с меча си към имението и той закрачи нататък.

Когато се приближи достатъчно, с изненада установи, че въоръжените с лъкове и копия фигури на стената са жени. Една от тях, облечена в мъжки жакет и бричове, с резки от мръсотия по челото и бузите, се приближи по стената и се изправи точно над тях. Дългите й тъмни коси бяха скрити под широкопола кожена шапка. Държеше лък със стрела на тетивата.

— Фернан, ще ми кажеш ли какъв е този жалък човечец? — Гласът й прозвуча ясно в сивотата на деня. Отговори й първото момче, водачът.

— Да, майко. Мисля, че е сер Гарсия де Рада, братът на конетабъла.

— Наистина ли? — ледено процеди жената и впери поглед в Гарсия. — Ако действително е от знатно потекло, ще разговарям с него.

Това беше жената, която си беше представял просната и гола под себе си, откакто напуснаха Орвила. Той стоеше в мократа трева с подгизнали крака и я гледаше отдолу нагоре. Преглътна. Наистина беше много хубава, дори и в мъжки дрехи и с изцапано с кал лице. Но в момента това беше последната му грижа.

— Сер Гарсия, ще ми обясните ли какво правите тук? Но кратко и ясно.

Надменността й беше оскърбителна и го жегна като рана. Ала Гарсия де Рада не беше глупак, нито страхливец. Положението никак не беше розово, но в Орвила беше още по-зле. Сега се намираше във Валедо, сред цивилизовани хора.

— Имам сметки за уреждане с вашия съпруг — заяви той невъзмутимо. — В Ал-Расан той ни взе конете, моя и на хората ми. Дойдохме да оправим сметката.

— Какво правехте в Ал-Расан? — попита тя.

Гарсия не очакваше такъв въпрос и се прокашля.

— Бяхме на поход. Срещу неверниците.

— Щом сте се срещнали с Родриго, значи сте били някъде около Фезана?

Откъде знаеше тази жена всичко това?

— Да, може да се каже — съгласи се Той. Започваше да се чувства малко неловко.

— В такъв случай Родриго е постъпил с вас като кралски офицер, чийто дълг е да защитава земите, които плащат париас. На какво основание тогава претендирате за правото да ни откраднете конете?

За миг Гарсия не намери какво да каже.

— И после, щом сте били пленени и освободени, без да ви върнат конете, значи сте дали дума да платите откуп, който съдът ще определи. Така ли е?

Така беше, колкото и да му се искаше да отрече. Не му оставаше друго освен да кимне.

— Тогава с идването си тук сте нарушили дадената дума, права ли съм?

Гласът й беше безизразен, но очите й гледаха неумолимо.

Това започваше да става нелепо. Гарсия избухна.

— Съпругът ви нареди да убият мой братовчед, след като се бяхме предали и обещали откуп!

— Аха… Значи не става дума само за коне и за оръжие? — Жената се усмихна мрачно. — А не е ли работа на краля да реши дали неговият офицер си е превишил правата, сер Гарсия?

При дадените обстоятелства официалният й тон прозвуча като подигравка. Никога в живота му жена не му беше говорила по този начин.

— Всеки, който си позволи да убие член на рода де Рада, трябва да си понесе отговорността! — заяви той с най-ледения си тон.

— Разбирам — невъзмутимо изрече жената. — Дошли сте да му търсите отговорност. И как?

Той се поколеба за миг.

— Конете — отвърна накрая.

— Само конете? — Това внезапно го накара да осъзнае накъде бие този разпит. — Тогава защо тръгнахте към стената, сер Гарсия? Конете пасат на юг оттук, всеки може да ги види.

— Омръзна ми да отговарям на въпросите ви — заяви Гарсия, опитвайки се да си придаде достойнство. — И аз, и хората ми се предадохме. Нека кралският съд в Естерен определи размера на откупа.

— Вие вече сте се споразумели за същото с Родриго в Ал-Расан, но въпреки това дойдохте тук с извадени мечове и лоши намерения. Съжалявам, но не мога да приема думата ви. Независимо дали ви е омръзнало, или не, ще трябва да отговаряте на въпросите ми. Защо тръгнахте към стената, млади момко?

Това беше преднамерено оскърбление. Унижен, кипящ от гняв, Гарсия де Рада процеди:

— Съпругът ви трябва да разбере, че има неща, за които се плаща!

Откъм групичката момчета и ратаи се разнесе ропот, който бързо заглъхна. Жената само кимна, сякаш беше очаквала да чуе точно това.

— И вие определяте цената, така ли? — спокойно попита тя.

Гарсия мълчеше.

— Доколкото разбирам, трябваше да я платим аз и синовете ми?

Пред стените се възцари тишина. Над главите им облаците започнаха да се вдигат и да се разпръскват, гонени от лекия ветрец.

— Той заслужава един добър урок! — мрачно каза Гарсия де Рада.

И тогава тя го застреля. Просто вдигна лъка и пусна стрелата с едно-единствено грациозно движение. Право в гърлото му.

— Заслужава добър урок… — замислено повтори Миранда Белмонте д’Алведа, загледана в мъжа под стените, когото току-що беше убила.

— Другите могат да си вървят — добави тя след миг. — Тръгвайте! Нищо няма да ви сторим. Можете да кажете в Естерен, че съм екзекутирала един клетвопрестъпник и разбойник, който заплашваше беззащитна валедийска жена и децата й. Ще дам обяснение лично на краля, ако той пожелае. Предайте това в Естерен. Диего, Фернан, вземете им конете и оръжието! Някои от животните изглеждат прилично.

— Мисля, че татко не би одобрил, дето го застреля — обади се колебливо Фернан.

— Не се обаждай! Ако имам нужда от мнението на децата си, ще им го поискам — ледено го сряза майка му. — А баща ти ще е истински късметлия, ако не му пусна и на него една такава стрела, когато се осмели да се върне. Сега правете каквото ви казах!

— Да, майко — в един глас отвърнаха синовете й.

Момчетата и ратаите се втурнаха да изпълнят нарежданията й, а оцелелите другари на Гарсия де Рада се запрепъваха през полето на запад. В този миг следобедното слънце си проби път през облаците и зелената трева блесна ярка и свежа, окъпана от дъжда и слънчевите лъчи.

Глава 6

Естерен беше истинско стълпотворение на дърводелци, зидари, каменари и черноработници. По улиците почти не можеше да се мине, особено на кон. Дворецът и площадът пред него кънтяха от удари на чукове и длета, стържене на триони, викове, проклятия и команди. Над главите на хората се люлееха някакви сложни, опасни на вид съоръжения, разнасяха се натам-насам и постоянно сменяха мястото си. Говореше се, че това лято са загинали вече петима работници. На всичко отгоре дори и най-незаинтересованите наблюдатели бяха забелязали, че поне половината майстори са ашарити, докарани от Ал-Расан срещу солидни суми.

Крал Рамиро разширяваше столицата и двореца си.

Едно време — всъщност не чак толкова отдавна — кралете-еднодневки на Еспераня, и единна, и разпокъсана като сега, управляваха в движение. Градовете повече приличаха на села, а дворците бяха такива само на думи. Конете, мулетата и тежките каруци по по-запазените пътища, останали от минали времена, бяха неотменни атрибути на кралската власт, а дворовете им отсядаха ту в един, ту в друг град или замък, и така година след година. От една страна, кралете постоянно трябваше да потушават огньовете на честите бунтове и да отблъскват хищническите набези на Ал-Расан, доколкото им позволяваха силите. От друга, възможностите на джадитските кралства по времето, когато Халифатът в Силвенес беше на върха на славата си, едва позволяваха на монарсите да изхранват себе си и свитите си, без да стоварват непосилно бреме върху плещите на поданиците си.

За двадесет години много неща се бяха променили. И продължаваха да се променят, най-малкото във Валедо, най-богатото и плодородно от трите кралства на някогашната Еспераня, която крал Санчо Дебелия беше разделил между синовете си. Сегашното трескаво строителство в кралската столица беше само част от промените. Две бяха нещата, които го правеха възможно — плащаният от Фезана париас и спирането на набезите от юг. По всичко личеше, че крал Рамиро се стреми да внесе в понятието „монархия“ съвършено нов смисъл. Най-напред той даде да се разбере, че очаква всички благородници и свещеници от най-висок ранг да се събират два пъти годишно в Естерен на сесии, за да се приемат и огласяват законите и главните насоки на политиката. А с издигането на градските стени, които растяха с всеки изминал ден, бързо стана ясно, че Естерен едва ли ще си остане просто най-добре уредената кралска резиденция.

А това ново изобретение, сесиите — доскоро непозната дума в речника на Валедо, явно произхождаща от Валеска — си беше чиста наглост. Ако нямаше армия, на която да разчита, крал Рамиро трудно би си осигурил присъствието на провинциалните благородници. Само че армията беше налице, добре платена и обучена, и това лято почти всички по-важни персони във Валедо благоразумно бяха решили да удостоят Естерен с присъствието си.

Освен всичко останало, хората идваха, тласкани донякъде от любопитство. Естествено и от перспективата да си пийнат и да си похапнат добре за сметка на Рамиро, както и да се позабавляват с платени жени в разрастващия се Естерен. Прахът, шумът и демонстрираното покорство пред волята на краля бяха цената, която трябваше да платят. Царедворците помнеха тревожното и обикновено кратко царуване на редицата негови предшественици и имаха всички основания да смятат, че амбициите на този толкова властолюбив син на Санчо няма да ги тормозят дълго.

Трябваше обаче да се признае, че развлеченията, които им предлагаше, можеха да задоволят и най-придирчивите. В упоменатия ден Рамиро, придворните му и знатните гости от провинцията ловуваха в кралската гора южно от Естерен, недалеч от Варгаските хълмове. На следващия ден трябваше да се състои сесията на кралския съд, но днес те яздеха из тучните поля и зелените гори и убиваха за развлечение сърни и глигани.

Нищо, ако не се смята истинската война, не доставяше на есперанските благородници такова удоволствие, както добрият лов в прекрасен ден като днешния. И от погледите на събралите се не убегна фактът, че кралят, въпреки своите новаторски, направо бунтарски идеи, е един от най-добрите ездачи в тази славна компания.

„В края на краищата, той е син на Санчо — шепнеха си мъжете. — Личи си от пръв поглед!“

Когато крал Рамиро скочи от коня си, за да забие пръв копието си в най-големия глиган за деня, който се хвърли срещу тях от храсталака, дори и най-предубедените и недоволни провинциални благородници гръмко го приветстваха със звън на мечове и копия.

Когато глиганът издъхна, кралят на Валедо се изправи, целият опръскан с кръв, и обходи с поглед гостите. Усмихна се.

— След като сме се събрали тук, има едно дело, която можем да разгледаме още сега, вместо да се занимаваме с него на утрешната сесия.

Придворните и провинциалните благородници започнаха да се споглеждат. Това трябваше да се очаква — Рамиро беше способен на всякакви номера. Не можеше ловът да си е просто лов! Няколко от тях се огледаха и със закъснение се усетиха, че тази полянка като че не е случайна, а е нарочно подбрана. Имаше място за всички и дори услужливо повалено дърво, към което кралят се запъти, сваляйки окървавените си ръкавици, и се настани като на трон. Егерите повлякоха мъртвото животно — след него по смачканата трева оставаше широка кървава диря.

— Ще бъдат ли граф Гонзалес де Рада и сер Родриго Белмонте така добри да се приближат?

Това беше казано с най-официален тон, не така, както се говори на лов или на война, и изведнъж утрото доби съвсем нови измерения.

Двамата упоменати мъже слязоха от конете. Никой от тях не показа с нищо, че е очаквал такъв развой, или напротив, че е изненадан не по-малко от останалите.

— Тук имаме всички нужни свидетели — почна кралят, — а аз нямам желание да изправям пред съда в двореца хора като вас. Не виждам причина да не решим въпроса тук, на място. Някакви възражения? Ако има такива, говорете.

Още докато изричаше това, двама съдебни чиновници се приближиха към дънера, на който седеше кралят, извадиха свитъци и пергаменти и ги разгърнаха около него.

— Нямаме възражения, ваше величество — заяви граф Гонзалес де Рада.

Красивият му, добре модулиран глас изпълни поляната. Наоколо се разшетаха слуги, които наливаха вино в чаши от чисто сребро. Ловците отново се заспоглеждаха. Каквото и да казваха за Рамиро, той проявяваше наистина кралска щедрост. Някои от мъжете слязоха от конете и подадоха юздите на конярите, други поеха чашите и пиха, както си бяха в седлата.

— Не бих и помислил да отхвърля предложението на краля при такава подготовка — каза Родриго Белмонте. В гласа му се долавяше ирония, но пък той винаги говореше по този начин.

— Обвиненията са сериозни — заяви кралят на Валедо, без да обръща внимание на тона на Родриго.

Висок, широкоплещест и започнал рано да побелява, крал Рамиро седеше с подобаващо за случая изражение — монарх, сблъскал се със смъртна вражда между двама от най-важните мъже в кралството си. Безметежното празнично настроение беше изчезнало. Събралите се благородници, които вече започваха да осъзнават какво става, следяха случващото се с неподправен интерес. Подобни конфликти, при които можеше да се пролее кръв, бяха най-доброто развлечение на света.

Белмонте и де Рада стояха един до друг на празното място пред поваления дънер. Бившият конетабъл на кралството и човекът, който беше заел мястото му след възкачването на Рамиро на престола. Никой от двамата не удостояваше другия с поглед. Всички бяха чували за случилото се в началото на лятото и знаеха, че възможността да се стигне до кръвопролитие е голяма, колкото и да се стараеше кралят да го предотврати.

Голяма част от присъстващите, особено онези от провинцията, искрено се надяваха усилията на крал Рамиро за благополучно решаване на проблема да не се увенчаят с успех. Един дуел би превърнал това сборище в запомнящо се събитие. Имаше и оптимисти, които вярваха, че именно това е причината случаят да се разглежда извън градските стени.

— Едва ли е нужно да напомняме, че сер Родриго по закон носи отговорност за действията на съпругата и децата си, тъй като те самите нямат съответните права и задължения пред закона — заяви кралят. — В същото време сер Родриго е заявил под клетва и е представил неопровержими доказателства, че конетабълът е бил официално предупреден тук, в Естерен, за намерението му да попречи на неговия брат да нанесе щети на земите, които ни плащат париас. Отправяйки това предупреждение, сер Родриго е действал, както повелява дългът му на кралски офицер.

Много от присъстващите на поляната благородници решиха, че тези юридически увъртания не са им по вкуса. Защо крал Рамиро просто не ги оставеше да се изправят един срещу друг под слънцето на Джад, както подобава на мъже, а продължаваше да сипе всички тези витиевати безсмислици?

Ала с всяка следваща минута тази примамлива възможност все повече се отдалечаваше. Това личеше и от самодоволното изражение на тримата свещеници в жълти роби, застанали зад гърба на краля. Всички знаеха, че отношенията между служителите на Джад и крал Рамиро не са особено сърдечни, но тези тримата изглеждаха доволни.

В този миг не един от валедийските благородници си мислеше, че така става, когато един крал е погълнат единствено от себе си и тръгне да прави промени. Ето например тази нова тронна зала в двореца с нейните колони от цветен мрамор, която повече подхождаше на някой тънещ в поквара двор в Ал-Расан, отколкото на приемната на суров джадитски воин. Какво ставаше във Валедо? Все повече хора си задаваха този въпрос.

— След като изслушахме твърденията и на двете страни и се запознахме със свидетелските показания, дадени под клетва, в това число и тези на ашаритския търговец на коприна Хусари ибн Муса, ние отсъдихме следното… Изражението на Рамиро напълно съответстваше на суровите думи, които изричаше. Ала голата истина беше, че ако Белмонте и де Рада пожелаеха кръвната вражда помежду им да продължи, Валедо щеше да се разцепи на две и амбициозните начинания на Рамиро щяха да се сгромолясат като посечени тела.

— Отсъждаме, че Гарсия де Рада — дано душата му намери покой в светлината на Джад! — е нарушил както нашите закони, така и поетите от нас задължения, като е нападнал село Орвила край Фезана. Намесата на сер Родриго е напълно оправдана. Това е било негов дълг, като се знае, че Фезана и околностите й ни плащат париас, за да ги защитаваме. Отсъждаме също, че заповедта да бъде екзекутиран Паразор де Рада, макар и прискърбна, е справедлива, тъй като е израз на нашата справедливост и затвърждава авторитета ни във Фезана. Сер Родриго по никакъв начин не може да бъде упрекнат за тези свои деяния.

Граф Гонзалес се размърда неспокойно, но суровият поглед на краля го накара да застине. Слънчевите лъчи се промъкваха през листата на дърветата и изпъстряха поляната с тъмни и светли петна.

— Същевременно — продължи Рамиро — сер Родриго не е имал право да наранява Гарсия де Рада, след като последният се е предал. Такава постъпка не подобава на човек с неговото положение и потекло.

Кралят се поколеба и се размърда върху дънера. Родриго Белмонте го гледаше с вдигната глава и чакаше. Рамиро срещна погледа му.

— Нещо повече — продължи той тихо, но решително. — Публичното обвинение, което той е отправил към покойния, засягащо смъртта на моя непрежалим брат крал Раймундо, е клевета, уронваща достойнството му на благородник и кралски офицер.

Мъжете на поляната затаиха дъх. Засегнатият от Рамиро въпрос заплашваше самото му оставане на престола. Внезапната смърт на брат му така и не бе получила задоволително обяснение.

Сер Родриго не помръдна, не изрече нито дума. Изражението му беше непроницаемо, само свитите вежди подсказваха, че обмисля съсредоточено чутото. Рамиро взе от дънера нов свитък.

— Тук се описва нападението върху жени и деца в имението Белмонте и убийството на човек, който е свалил оръжието. — Крал Рамиро се загледа за миг в пергамента. — Гарсия де Рада официално се е предал в Орвила и се е съгласил да плати откуп, чийто размер да бъде определен от съда. Дал е дума да се върне тук, в Естерен, и да изчака решението на кралския съд. Вместо това той безразсъдно лишава наше укрепление в таграта от всякаква защита, за да предприеме на своя глава нападение на имението Белмонте. За тази негова постъпка — тихо и замислено каза кралят на Валедо — щях да наредя публично да го екзекутират.

Сред дърветата се надигна ропот. Подобна демонстрация на власт беше нещо ново и нечувано. Рамиро продължи невъзмутимо:

— Дона Миранда Белмонте д’Алведа е слаба жена, оставена сама, без защитници, която се е бояла за живота на децата си, след като имението е било нападнато от въоръжени мъже. — Кралят взе друг документ от дънера и го погледна. — Тук имаме показанията на свещеника Иберо, че сер Гарсия изрично е заявил пред дона Миранда, че целта му е не просто да им отнеме конете, но и да отмъсти на нея и на синовете й.

— Този човек е слуга на Белмонте! — рязко изрече конетабълът. Прекрасният му глас вече не беше така добре овладян, както в началото.

Кралят го погледна и онези, които видяха този поглед, внезапно си спомниха, че Рамиро не е просто наследник на трона, но и воин. Мъжете вдигнаха чашите си и отпиха замислено.

— Не съм ви дал думата, граф Гонзалес. Ние специално обърнахме внимание на обстоятелството, че никой от оцелелите хора на брат ви не е отрекъл това твърдение. Всъщност всички го потвърждават. Всичко говори за това, че нападението не е било насочено към пасищата, където са се намирали конете, а към самото имение. Ние сме в състояние да си направим съответните изводи, особено когато са подкрепени от клетвата на божи служител. Като се знае, че брат ви вече е нарушил думата си, нападайки имението, отсъждаме, че дона Миранда — уплашена, беззащитна жена — не може да бъде осъждана, задето с това убийство е защитила децата и имуществото на съпруга си.

— Вие ни навличате позор! — горчиво изрече конетабълът.

Когато Рамиро от Валедо се гневеше, лицето му пребледняваше. Бледо беше и сега. Той се изправи, по-висок от повечето мъже на поляната. Свитъците се пръснаха наоколо. Един от свещениците се спусна да ги събира.

— Вашият брат ви навлече позор — ледено продума кралят, — като отказа да се подчини и на вашия, и на нашия авторитет. Ние само произнасяме нашата присъда. Чуй ни добре, Гонзалес. — Никаква титла. Мъжете на поляната свалиха чашите. — Вражда няма да има. Тук, пред всички благородници на Валедо, постановявам: през следващите две години граф Гонзалес де Рада, нашият конетабъл, ще отговаря със собствения си живот за живота и сигурността на семейството на сер Родриго Белмонте. Ако през това време някой от тях умре или пострада тежко, ще наредим той да бъде екзекутиран.

Този път надигналият се ропот не стихна. Това беше нечувано.

— Защо две години?

Това беше гласът на Родриго, който за пръв път проговори. Слънцето се беше преместило и сега лицето му беше в сянка. На поляната се възцари мъртва тишина. Кралят се обърна към Белмонте и го погледна.

— Защото вие няма да сте в състояние да ги защитавате — хладно произнесе той, — Офицерите на краля са длъжни да контролират както оръжието, така и думите си. Вие вече два пъти ни подведохте. Онова, което сте сторили на сер Гарсия, и думите, които сте му казали, са пряка причина за смъртта му и за сегашния сериозен за кралството ни проблем. Родриго Белмонте, осъждам ви на изгнание от Валедо за срок от две години. След изтичането им можете да застанете пред нас и тогава ще отсъдим окончателно.

— Значи ще тръгне сам, така ли? — пръв се окопити граф Гонзалес. — Без дружината си?

Мъжете затаиха дъх. Отрядът на Родриго Белмонте се състоеше от сто и петдесет души, едни от най-добрите бойци на полуострова.

Родриго се изсмя и смехът му прозвуча зловещо в напрегнатата тишина на поляната.

— Нека се опита някой да ги спре!

Крал Рамиро поклати глава.

— Никой няма да се опита. Вашите хора са си ваши и нямат никаква вина. Могат да тръгнат с вас, могат и да останат, ако пожелаят. Ще ви помоля само да ми обещаете нещо, сер Родриго.

— Мене, изгнаника?

Лицето на Родриго още беше в сянката, но въпросът прозвуча многозначително.

— Точно така.

Интересно, докъде ли се простираше самообладанието на краля? Повечето присъстващи проумяха, че Рамиро е обмислил предварително почти всичко.

— Мисля, че едва ли ще отречете изцяло справедливостта на нашата присъда, сер Родриго. Вземете дружината си, ако така ви е угодно. Ние искаме само тя да не бъде използвана за действия срещу нас.

Отново настъпи тишина. Мъжете се опитваха да вникнат в смисъла на всичко това. Родриго Белмонте гледаше в земята, челото му беше набраздено от дълбок размисъл. Кралят го гледаше и чакаше.

Когато Родриго изправи глава, челото му се беше прояснило. Той вдигна ръка и очерта кръг — знака на бога.

— Кълна се в свещения Джад — изрече тържествено, — че никога няма да поведа дружината си срещу земите на Валедо.

Горе-долу това искаше кралят. Но не съвсем.

— А ако срещнете армията на Валедо извън неговите граници? — попита той.

— Не мога да дам такава клетва — тихо каза Родриго. — Не съм сигурен, че ще мога да я сдържа. Още не знам къде ще си изкарваме прехраната аз и дружината ми. — Той вдигна поглед към краля и го погледна право в очите. — Аз не заминавам по своя воля, ваше величество.

Над поляната отново надвисна тишина.

— Служи комуто щеш, но да не е на Картада — почти ласкаво изрече кралят.

Родриго отново се замисли.

— Наистина ли, ваше величество? Толкова скоро ли? До две години? — попита той многозначително.

— Възможно е — също толкова мъгляво отвърна Рамиро. Мъжете наоколо с все сила се опитваха да разберат за какво става дума, но изглежда, само на тях двамата им беше ясно. Родриго замислено кимна.

— Така и предполагах. Ще съжалявам, ако не съм тук, когато това се случи. — Той замълча за миг. — Няма да служа на Алмалик от Картада. Не ми харесва онова, което направи във Фезана. Няма да му служа нито там, нито никъде.

Фезана.

При споменаването на това име няколко души кимнаха, вперили поглед в своя снажен, горд крал. Явно започваха да осъзнават за какво става дума. В края на краищата Рамиро не беше нито адвокат, нито свещеник и бъдещето можеше да донесе и други развлечения, не толкова невинни като лова.

— Приемам клетвата ви — заяви кралят. — Никога не сме имали причина да се съмняваме в честта ви, сер Родриго. Нямаме причина и сега.

— Благодарен съм ви за това — отвърна Капитана. Невъзможно беше да се разбере дали се надсмива. — Но аз също имам една молба.

— Каква?

— Искам граф Гонзалес да се закълне пред бога да защитава семейството и имота ми, сякаш са негови собствени, докато ме няма тук. Това ми е напълно достатъчно. Не е нужно да гарантира с живота си. Светът е опасно място, а може да стане и още по-опасно. Случи ли се нещастие с някой Белмонте, и за Валедо ще настанат тежки времена — страната ще трябва да се лиши от конетабъла си. На мене ми стига и честната му дума, ако това задоволява краля.

Докато говореше, той гледаше конетабъла, който беше видимо изненадан.

— Защо? — тихо попита де Рада.

Много личен въпрос, зададен пред толкова хора. Двамата мъже за пръв път се погледнаха в очите.

— Мисля, че току-що ви казах. Не е толкова трудно да се сети човек. Валедо има много врагове. Така животът ви е заложен на карта. Някой може да се опита да удари кралството чрез моето семейство. Не бих искал кралят да настоява да гарантирате с живота си точно по тази причина. Мисля, че това ги излага на още по-голям риск. И не е нужно да ви харесвам, де Рада, за да вярвам на думата ви.

— Въпреки случилото се с брат ми?

Капитана сви рамене.

— Него Джад ще го съди.

Това не беше отговор, но в него се съдържаше много. В настъпилата тишина ясно се чуваше чуруликането на птиците в околните дървета. Конетабълът вдигна ръка и направи същия знак като Родриго преди малко.

— Пред Джад и пред моя господар, краля на Валедо, както и пред всички присъстващи, се заклевам, че семейството на Родриго Белмонте ще бъде като мое до деня, в който той се върне от изгнание. Кълна се в честта си и в честта на предците си.

Звучният му глас изпълни поляната и отекна сред дърветата.

Двамата мъже се обърнаха към краля. Той ги гледаше изправен, без усмивка.

— Не съм свикнал засегнатите страни да променят заповедите ми — продума Рамиро.

— Само вие можете да го направите — отвърна Родриго. — Ние просто предлагаме друго решение, което кралят може да приеме или да отхвърли.

Рамиро се усмихна на човека, когото току-що беше осъдил на изгнание.

— Така да бъде — каза той. — Приемаме клетвите ви. Двамата мъже се поклониха. Родриго се изправи и се обърна към краля:

— А сега, ваше величество, разрешете ми да се оттегля. Трябва да се приготвя за път, колкото и да ми се иска да продължа лова с вас.

— Почакайте — каза кралят. — Къде ще отидете?

За пръв път в гласа му се прокрадна сянка на съмнение.

Широката усмивка на Родриго беше искрена и открита.

— Нямам никаква представа — заяви той. — Но накъдето и да тръгна, ще трябва най-напред да се отбия да успокоя една слаба и уплашена жена.

Усмивката му помръкна.

— Молете се за мене — каза Капитана на Валедо и се обърна да поеме юздите от коняря. Миг по-късно се отдалечи по същия път, по който бяха дошли.

Инес, кралицата на Валедо, стискаше в ръце изтъркан слънчев диск и с набожно притворени очи слушаше любимия си духовник, който й четеше от Книгата на Синовете на Джад. Той тъкмо беше стигнал до мястото, където се описваше краят на света, когато пристигна един от хората на краля и съобщи, че негово величество скоро ще посети нейно величество.

Кралицата малко виновно предложи на религиозния си наставник да приключат с четенето. За него тези посещения не бяха нещо ново и човекът остави книгата настрана, като преди това си отбеляза докъде е стигнал. С въздишка и многозначителен поглед той се поклони и се оттегли от покоите на кралицата през една врата в дъното. Всички знаеха, че крал Рамиро не беше от най-ревностните вярващи и всички усилия на кралицата, която от години се опитваше да му повлияе, отиваха напразно.

Инес отдавна беше решила за себе си, че това е последица от дългото му пребиваване сред неверниците. Всеки един от тримата непокорни, честолюбиви синове на крал Санчо по едно или друго време се беше отправял в изгнание при ашаритите, но изглежда, само Рамиро беше възприел някои от техните обичаи, както и подозрителна търпимост по отношение на вярата. По някаква ирония — а може би преднамерено — неговият баща му уреди брак с набожната по-малка дъщеря на краля на Фериерес, отвъд планините на изток.

Инес, която от дете мечтаеше да бъде приета сред Дъщерите на Джад в една голяма обител, се съгласи на този брак единствено по настояване на религиозните си наставници, в това число висшите духовници на Фериерес. Това беше възможност, която не биваше да се пропуска. Възможност да служи едновременно на бога и на страната си. Младият принц, за когото се омъжваше, един ден сигурно щеше да властва поне в една част от Еспераня и Инес можеше да използва положението си, за да спомогне вярата в тази неспокойна земя да се затвърди.

Когато Рамиро се възкачи на престола на планинската Халоня, едно от трите кралства, на които баща му беше разделил Еспераня в завещанието си, свещениците изглеждаха доволни от далновидността си. Същото беше и когато след загадъчната смърт на брат си Раймундо той се отправи на запад, претендирайки и за короната на Валедо. Рамиро не успя да задържи и двете кралства — поне засега, — защото чичо му Бермудо побърза да вдигне бунт в Халоня и да узурпира престола, но всички знаеха, че по-големият трофей е Валедо.

Свещениците нямаше откъде да знаят, та да кажат на Инес, че младият мъж, за когото се омъжваше, е надарен с рядък ум и честолюбие, с ненаситна чувственост и такава търпимост по въпросите на светата вяра, че спокойно би могъл да бъде и неверник.

Сякаш в отговор на тези мисли на вратата се появи кралят с още влажна коса. Поредното потвърждение на правотата й — кой уважаващ себе си мъж се къпеше толкова често? Дори и в родината на ашаритите, на изток, не го правеха. Тези ритуали, целящи да угодят на тялото, бяха характерни само за изнежените дворове в Ал-Расан, дотолкова лишени от чувство за приличие, че не съблюдаваха дори аскетичните правила на собствената си вяра.

„Прекалено дълго е бил в дворовете на юг — за стотен път си помисли кралица Инес, — и то в такъв период от живота си, когато е бил млад и впечатлителен.“ Тя погледна съпруга си с крайчеца на окото си — не искаше да го насърчава, изразявайки открито възхищението си. Мъжът на прага й беше много хубав, никой не би могъл да го отрече. Висок, добре сложен, с волева челюст. Косата му беше започнала да побелява рано, но мустаците му още бяха черни и по нищо не личеше силата му на воин и държавник да е намаляла.

Същото се отнасяше и за други, по-интимни области.

С учтив, но властен жест кралят освободи прислужниците и робините, както и двамата стражи на вратата. Изчака всички да излязат и пристъпи усмихнат по новия килим към ниското й кресло. Тя добре познаваше тази усмивка.

— Ела, съпруго моя — каза той. — Събитията от тази сутрин ми отвориха апетит за любов.

Инес избягваше да срещне погледа му. Отдавна беше разбрала, че почти всичко му отваря апетит за любов. Тя стисна пред гърдите си слънчевия диск като малък щит и промълви:

— Сигурна съм, че глиганът, който сте убили, е бил изключителен. Но не се ли намери някоя наложница, която да утоли апетита на ваше величество, преди да дойдете да ме безпокоите?

Рамиро се изсмя.

— Не и днес. Днес имам желание да видя и да докосна тялото на моята спътница в живота, с която съм свързан от нашия бог в свят съюз. Хайде, Инес, дай да се позабавляваме, а после ще ти разкажа какво се случи в гората.

— Разкажи ми сега.

Проблемът й, както често признаваше пред доверените си духовници, беше, че не можеше да откаже на Рамиро. Те настояваха да използва желанието му като средство да го насочи към истинската вяра, но за безкрайно огорчение на кралицата ставаше тъкмо обратното. Дали заради неутолимата жажда, дадена му от природата, или благодарение на уменията, които беше придобил — най-вероятно при куртизанките в Ал-Расан, — но Рамиро успяваше като никой друг да провали най-добрите й намерения.

Дори сега, в този горещ летен ден, сред блъскането на чуковете и несекващите викове отвън, след мрачното описание на края на света, което още отекваше в ушите й, кралица Инес почувства, че дъхът й се учестява. Присъствието на съпруга й събуждаше у нея чувства, които дори след двадесетгодишен брак и съзнанието за неправедния начин, по който живееше той, все още не бяха изгубили силата си. А Рамиро умееше да чете в нея така, както нейните духовници четяха светите книги на Джад. Той посегна и измъкна от ръцете й слънчевия диск. Тя не се възпротиви.

— Притисни ме и мене така! — прошепна той и я вдигна от мястото й със силните си ръце. — Обичай ме така, както обичаш бога!

Рамиро обви ръце около нея и я привлече към себе си. Тя почувства, че кралят на Валедо не носи нищо под бялата си копринена роба, и когато той потърси устните й, усещането за тази близост отприщи у нея вулкан от противоречиви чувства. Като всеки път.

„Ще трябва да се изповядам“ — помисли си кралицата, когато устните им се срещнаха.

Рамиро посегна да освободи червените й къдрици от кърпата, с която бяха стегнати. Да, тя щеше да потърси съвет и духовна подкрепа, но по-късно. Ръцете й сами се вдигнаха и се плъзнаха по бялата роба. Усети твърдото му тяло и притвори очи. Рамиро отметна глава, после отново се наведе нетърпеливо към нея и захапа крайчеца на устните й.

Наставниците й сигурно щяха да я посъветват и да я утешат по-късно. Пръстите й бяха на тила му и хищно се заровиха в косата му. Кралят се засмя. От него ухаеше на някакво източно благовоние. Това също беше смущаващо. Не беше честно. Щеше да й трябва наистина сериозна помощ, за да се върне към чистите селения на духа. Ала в мига, в който съпругът й леко я вдигна и я положи на широката кушетка, която беше поръчал специално за новите й покои, кралицата на Валедо беше напълно обладана, за свое огромно объркване, от все по-настойчивия зов на плътта.

Малко по-късно тя извика високо името му, а после, пламнала от желание и срам, се озова върху него. Знаеше, че и това е част от наследството на Ал-Расан, но не можеше да спре да стене от удоволствие. „Плътско, тленно удоволствие“ — мислеше си тя отчаяно, докато се движеше върху него, а ръцете му повдигаха и милваха гърдите й. От тази земя. Божиите владения бяха други. Те бяха безкрайни, свещени, златни, далечни, сияйни, недосегаеми за крехките тленни тела…

— Господи! — промълви кралицата на Валедо и застина.

Викът, който се изтръгна от нея миг по-късно, беше същевременно и вик на покаяние.

— Кажи ми какво се случи — каза тя малко по-късно. Той обичаше да лежи отпуснат до нея, след като са се любили. Тя обаче имаше сили да му откаже поне това. Беше му донесла робата и го беше накарала да я облече преди да повика една от прислужниците, за да им донесат нещо разхладително. Развеселен и заситен, Рамиро се подчини.

Жената донесе пиво за него и крушов сок за кралицата и се оттегли. Рамиро лежеше отпуснат на кушетката, а Инес седна на пейката до него с ръкоделие в ръце. Правеше нова калъфка за слънчевия си диск, която да окачва на кръста си.

— Получи се повече от добре — каза Рамиро, като се обърна на една страна и подпря главата си с ръка. Гледаше я с такова нескрито възхищение, че по бузите й отново плъзна руменина. — Между другото, благодаря ти. Харесва ми, когато косата ти е пусната.

Не го беше направила нарочно. Пропуск. Тя се гордееше с косата си и това беше грешно, затова като наказание я носеше винаги прибрана. Сега непохватно се опита да прибере една къдрица, паднала на челото й. Знаеше, че ако започне да я връзва, той ще й се смее.

— И какво стана тази сутрин? — настоя тя. — Говорехме за тази сутрин.

Рамиро се засмя и отпи от чашата си. Отвън шумът не секваше. Покрай всичко останало той разширяваше и баните на двореца, по ал-расански образец, с топли и студени басейни и стая за масаж. Това беше скандално.

— И двамата приеха присъдата ми — каза той. — Вдигна се малко шум, когато казах, че би трябвало да екзекутирам Гарсия, но никой не посмя да се обади. Сега граф Гонзалес е обвързан с клетва да защитава семейството на Белмонте през следващите две години. Никаква кръвна вражда. Той се закле пред всички.

— Каза ли, че той ще умре, ако някой от тях пострада? — Двамата бяха обсъждали този въпрос преди няколко дни. Инес не би могла да отрече, че кралят й се доверява. През всичките тези години те бяха обсъждали какво ли не, дори преместването му от Халоня във Валедо. Той прекарваше доста време в покоите й и споделяше с нея мислите си. Определено между тях имаше по-голямо доверие, отколкото между родителите й.

Докато гледаше мъжа на кушетката, Инес внезапно си даде сметка, че ако не беше такъв неверник, с право би могла да каже, че съпругът й е образец сред всички останали мъже.

Изражението й сигурно се беше смекчило, защото той отново се засмя.

— Исках да ти кажа по-рано. Обичам да гледам гърдите ти отдолу. Променят се от круши в пъпеши.

— Не съм забелязала — рязко каза тя. — Трябва ли да го обсъждаме? И така, ако се случи нещо на някой Белмонте, конетабълът ще умре ли?

Рамиро поклати глава.

— Аз го обявих публично и дворът щеше да го приеме, но Родриго ме помоли да оттегля това решение. Каза, че му стига и клетвата на Гонзалес, че ще ги защитава. Чудя се… дали жена му не му е омръзнала? Женени са от доста време.

— Не толкова, колкото ние с тебе — отвърна Инес. — И ако си мислиш, че му е омръзнала, значи си голям глупак. Просто сер Родриго Белмонте е благочестив човек и вярва в божията сила. Приел е волята на Джад и клетвата на Гонзалес. Това никак не ме изненадва.

Рамиро се замисли за миг.

— Всъщност каза, че не иска враговете ни да ме принудят да екзекутирам конетабъла чрез семейството му. Аз не се бях сетил за това.

Нито пък Инес. Тя обаче беше свикнала с подобни обрати.

— Казал го е, защото ти не би се вслушал в доводи, които се основават на вярата.

— Може би — съгласи се Рамиро миролюбиво. — Но все пак си мисля, че може жена му да му е омръзнала. Преди да си тръгне, каза да се молим за него.

— Виждаш ли? Той вярва в силата на молитвата. Кралят развали триумфа й, като се изсмя на глас. Отвън чукането и блъскането продължаваха. Естеренският замък се превръщаше в дворец, но и все по-очевидна ставаше приликата му с дворците на юг. Това в известен смисъл беше оскърбление към бога. Ала на нея все пак й харесваше, че покоите й са станали по-обширни.

— Още веднъж, господарке моя? — попита кралят.

Тя прехапа устни.

— Ако после дойдеш с мене в параклиса.

— Съгласен! — Той се надигна от мястото си.

— И се помолиш на глас заедно с мене — бързо добави тя.

— Съгласен!

Рамиро се приближи и коленичи пред нея. Посегна и докосна с ръка косите й.

— И няма да правиш умни забележки за литургията.

— Съгласен, Инес, съгласен!

Сделката си струваше. Инес остави ръкоделието и дори се усмихна на съпруга си. Тук, в Еспераня, се оказа неочаквано сложно да се следват божиите пътища. Беше се сблъскала с трудности, каквито не беше и сънувала в родината си, когато беше само младо момиче, бленуващо нощем не за мъж, а за бога. Тя се отпусна на колене до съпруга си на покрития с нов килим под. И на нея й харесваше килимът. Той беше пропътувал дълъг път на север — чак от Серия в Ал-Расан.

Родриго Белмонте беше решил, може би малко прибързано, последната нощ да пътува сам пред дружината си, която беше тръгнала с него от Естерен, за да може на разсъмване да си бъде у дома.

Той беше един от най-добрите воини на полуострова, пък и околността беше толкова безопасна, колкото изобщо беше възможно в откритото и рядко населено Валедо.

И двете луни, наричани от киндатите сестри на бога, бяха високо в небето, близки до пълнолуние. В далечината, отвъд именията и ниските хълмове, се очертаваше веригата на Халонските планини. В ярката лунна светлина и прозрачния въздух Родриго сигурно се виждаше отдалеч насред ширналата се равнина, в която и до днес конете препускаха на воля.

Това означаваше, че и той можеше да види отдалеч опасността, ако го заплашваше нещо, а черният му жребец нямаше равен по бързина. Ако изобщо се намереше някой достатъчно безразсъден да го нападне, щом разбереше кой е.

Този някой трябваше да е наистина луд и Капитана да е полузаспал на седлото, та да позволи да го издебнат толкова близо до дома.

Те го изчакаха да стигне с коня си средата на потока — наричаха го Кариано, — който бележеше западната граница на имението Белмонте. Родриго вече беше кажи-речи на своя земя.

Сега, в края на лятото, водата в потока беше силно намаляла и едва достигаше до гърдите на коня на най-дълбокото. Не се налагаше да плуват. Но когато от крайбрежните тръстики като призраци изникнаха няколко фигури с лъкове, Родриго разбра, че са обмислили добре всяка своя стъпка. Колкото и да беше бърз конят му, водата щеше да го забави и тези няколко секунди стигаха стрелите да намерят пътя до тях.

Още първите изречени думи потвърдиха правотата му.

— Не се опитвайте да бягате, сер Родриго. Ще застреляме коня.

Той не искаше да застрелят коня му.

Огледа се. Бяха десетина-дванайсет души, всичките с кърпи на лицата и ниско нахлупени широкополи шапки. Коне не се виждаха. Сигурно бяха по-надолу по течението.

— Слезте от коня. Във водата — изрече същият глас, заглушен от кърпата.

— Щом знаете името ми, сигурно знаете и това, че сте мъртви, ако не престанете с тези глупости — миролюбиво заяви Родриго, без да слиза от коня.

— Конят ви е мъртъв, ако останете на седлото. Слизайте!

Той се подчини, но нарочно скочи малко по-напред, където беше по-плитко. Водата стигаше до кръста му.

— Хвърлете меча на брега.

Той се поколеба.

— Няма да ви застреляме, сер Родриго. Ще застреляме коня. Хвърлете меча.

— След мене идат сто и петдесет души — спокойно продума Родриго, но се подчини и разкопча пояса си.

— На няколко часа път са обаче — каза непознатият, явно беше много добре информиран. Родриго хвърли пояса с меча на тревата, съвсем близо до водата. Това, че запомни мястото, се оказа излишно — някой се приближи и прибра оръжието му.

— Сега вървете към нас. Конят да остане там. Някой ще го отведе!

— Той не се подчинява на чужди хора — предупреди Родриго.

— Това е наша грижа — отвърна човекът. — Ние сме свикнали да се оправяме с коне. Хайде!

Родриго се подчини и зашляпа през тръстиката към брега. Бяха го спипали на собствената му земя. Обидно. И никой от домашните му не беше наблизо — толкова далеч от дома и посред нощ. Изминаха неколкостотин крачки. Непознатите не сваляха лъковете — вярно, не бяха насочени към него, а към коня. Някой тук беше доста съобразителен.

Приближиха се до една пастирска колиба. Като всички други, и тя беше малка, почти без покъщнина, предназначена да дава убежище от летните бури и зимните снегове.

Някой запали факел. Блъснаха го вътре. Шестима влязоха с него. Лицата им бяха скрити и никой не продумваше, освен водача. Взеха му и двата ножа — от пояса и от ботуша. Вързаха му ръцете отпред, после забиха един кол на пръстения под и го накараха да легне с ръце над главата. Вързаха ги за кола, свалиха му ботушите и по същия начин привързаха и глезените му за друг кол, Овързан здраво и прикован за пода, Родриго не беше в състояние да помръдне.

— Как мислите — наруши той тишината, — какво ще стане, когато утре хората ми стигнат имението и разберат, че ме няма?

Водачът, който стоеше до вратата и мълчаливо наблюдаваше, само поклати глава, после даде знак на останалите. Те забиха факела в земята и все така безмълвно напуснаха колибата, а той остана проснат на пода като на жертвеник.

Чу стъпките им да заглъхват, после чу тропот на копита. Прикован към собствената си земя, Родриго Белмонте няколко мига лежа неподвижен, вслушвайки се в отдалечаващия се тропот. После избухна в смях. Беше му трудно да си поеме дъх с ръце, вдигнати високо над главата. Задави се. Усещаше, че се задушава. От очите му потекоха сълзи.

— Бог да те убие, Родриго! — извика жена му, нахълтвайки в колибата. — Как разбра?

Той продължаваше да се смее. Не можеше да спре, Миранда държеше в ръка стрела. Беше облечена в черно, като мъж — в имението винаги се обличаше така. Тя го изгледа яростно, приближи се и — заби стрелата в бедрото му. Капитана на Валедо извика от болка, изви очи надолу и видя през дупката в панталона да блика кръв.

— Мразя да ми се смееш — заяви Миранда. — Е, как разбра? Казвай, ако не искаш пак да ти пусна кръв.

— Не съм имал никакви съмнения — каза Родриго, опитвайки се да се успокои. Не я беше виждал близо половин година. Изглеждаше великолепно, но явно беше побесняла от гняв. За свое добро той се опита да се съсредоточи върху въпроса й.

— Момчетата наистина се справиха много добре. Но има няколко неща. Корадо чу други коне, докато се приближавахме към потока. Аз не чух нищо, защото ги бяха оставили доста далеч, но един боен кон е обучен да предупреждава стопанина си.

— И още?

— Видях сенките на двама души във водата. Трябва да се внимава, когато светят и двете луни.

— И какво още? — Гласът й прозвуча още по-ледено. Той се замисли и реши, че и това стига. Още беше вързан, а тя продължаваше да държи стрелата. Останалото можеше да почака.

— Това е, Миранда. Казах ти вече, много добре се справиха.

Тя отново заби стрелата в него, този път в другия крак.

— Мили Джад! — извика той. — Миранда, престани!

— Кажи ми истината! Какво още?

Той си пое дъх.

— Познах коня на Фернан по цвиленето, преди да си тръгнат. И много добре знаеха къде да търсят ножа в ботуша ми. Освен това пипаха много нежно, докато ме връзваха. И изобщо, цялата работа беше съсредоточена твърде грижливо около потока, за да е случайно нападение. Сигурно Диего ме е видял и е разбрал откъде ще дойда. Това стига ли ти, Миранда? Мога ли сега да стана? И да те целуна?

— Да. Всъщност не. Може би по-късно — каза жена му. — Имаш ли някаква представа колко съм бясна, Родриго?

Вързан и окървавен, Родриго Белмонте отвърна, без да си криви душата:

— Представям си.

Сигурно изглеждаше много нелепо, защото жена му за пръв път се подсмихна, но бързо се овладя.

— Безотговорно копеле! Нападнаха ни въоръжени мъже. Ти ме остави сама, с деца и ратаи, които от трийсет години не стават за нищо!

— Не е така — възрази той. — Искрено съжалявам, че са те изплашили, вярвай ми. Не мислех, че дори Гарсия де Рада е способен на такава глупост. Но наистина бях сигурен, че момчетата ще се справят, каквото и да се случи. Вече ти го казах.

— Вече ти го казах! — повтори тя насмешливо. — Каква загриженост!

— Ако момчетата имат намерение да поемат по моя път, ще трябва да се научат да се справят с подобни неща, Миранда. Помисли си само, те ще бъдат белязани като мои синове в мига, в който постъпят във войската, независимо дали ще е в моя отряд, или в някой друг. Ще ги преследват, ще ги предизвикват. И аз не мога да направя нищо, освен да ги подготвя да се справят с тези предизвикателства. Освен ако не искаш и двамата да станат духовници?

— Двайсет и четирима въоръжени конници, Родриго! А ако Диего не ги беше видял?

Родриго мълчеше. Истината беше, че откакто разбра в Естерен за нападението над имението, през цялото време го измъчваха кошмари. Не искаше да й го казва, но Миранда сигурно го прочете по изражението му, защото захвърли стрелата и коленичи до него.

— Разбирам — промълви тя. — И ти си се уплашил. Добре, ще приемем, че е наполовина грешка, наполовина изпитание за момчетата. Ще го преживея някак.

— Аз не съм сигурен, че бих могъл — призна той. — Ако се беше случило нещо…

— Точно затова го застрелях. Знаех, че ти не би го направил. Разбирам, че не е много достойно, но когато един мъж е способен на това, което направи той… Той нямаше да спре дотук, Родриго. Щеше да се върне. По-добре аз да го убия, отколкото ти, след като вече се е случило най-лошото с нас.

Той кимна. Това му се удаде трудно, както беше вързан. Тя не направи никакъв опит да го освободи.

— Съжалявам, че е трябвало да убиеш човек.

Миранда сви рамене.

— Като знам какъв беше човекът, оказа се по-лесно, отколкото предполагах. Момчетата също трябваше да убиват.

— В света, в който растат, това е неизбежно.

— Бих предпочела да не е толкова скоро, Родриго.

Той не каза нищо. Миранда продължаваше да го гледа, без да прави опит да го развърже.

— Кралят те нарече „слаба жена“.

— И ти се съгласи? — подсмихна се тя.

— Не съм. Казах им да се молят за мене, защото си отивам у дома да ти обясня какво се е случило.

— Чухме вече. Пратил си куриер, та да имам време да се успокоя, предполагам.

Той изкриви устни.

— Това явно не е свършило работа. Развържи ме, Миранда. Схванах се и и двата ми крака кървят.

Тя не помръдна.

— Две години в изгнание? Мисля, че можеше да бъде и по-зле. Къде ще отидеш?

— Трябва ли да обсъждаме тези неща така?

— На мене ми е добре. Е, Родриго, къде ще идеш?

Родриго въздъхна.

— Във всеки случай не в Халоня, а и в Руенда едва ли ще ми се зарадват. Мога да изведа дружината от полуострова, във Фериерес или Батиара, но няма да го направя. Тук може работите да се променят и не искам да съм далеч. Остава ми да тръгна на юг. Пак в Ал-Расан.

— По-точно?

Изглежда, лежеше върху някакъв камък, който се забиваше в кръста му.

— В Рагоса, предполагам. На цар Бадир можем да сме му от полза. Той е притиснат между Картада и Халоня, от юг го тормозят разбойниците. Можем да припечелим добре.

— Твоята докторка към Рагоса ли тръгна?

Той примигна.

— Браво! Тя не е „моята докторка“, но действително тръгна за Рагоса. Все още не съм се отказал да я вербувам.

— Сигурно. Освен това е много хубавичка, нали така каза?

— Нищо подобно не съм казвал. За такъв идиот ли ме мислиш?

— Да. Е, какво, така ли е?

— Кое?

— Хубава ли е?

Родриго отново си пое предпазливо дъх, което в неговото положение не беше никак лесно.

— Миранда, аз съм женен за най-красивата жена, която познавам. Не съм човекът, който може да преценява другите. Да, действително е хубавичка. Със сини очи, нещо рядко за киндатка.

— Аха, значи си забелязал?

— Миранда!

— Забелязал си, разбира се.

Изражението й беше подвеждащо кротко. С годините той се беше научил да не му вярва. Камъкът под кръста му като че беше станал по-голям.

— Свикнал съм да обръщам внимание на всичко, Миранда. Ако преди петнадесет години имах днешния опит, щях да забележа, че си жестока и безсърдечна жена.

— Може — съгласи се тя. — Но вече е късно. Кажи ми, какво ти казвам всеки път, когато заминаваш?

— О, Джад! Не започвай пак! Знам какво ми казваш всеки път…

— Кажи го, или ще си потърся стрелата. Обещах си в деня, в който застрелях де Рада, че няма да отървеш стрелата. Тези две бодвания не се броят.

— Броят се! — възрази той. — И не бяха просто бодвания. Да, знам какво ми казваш всеки път. Че ако легна с друга жена, ти ще си намериш друг или ще ме убиеш.

Миранда се усмихваше, сякаш имаше пред себе си малко дете, което се учи да срича.

— Добре! И тъй като аз не искам да лягам с друг мъж?…

— Значи ще ме убиеш — въздъхна Родриго. — Миранда, знам всичко това. Ще ме развържеш ли?

Тя като че се позамисли, което беше добър знак, но накрая все пак отсече:

— Не. Още не. Така ми харесваш повече.

— Какво значи това? — попита той с тревога.

Тя се примъкна по-близо до него, огледа го преценяващо и хладнокръвно раздра ризата му. Очите му се разшириха. Миранда се занимаваше с връзките на панталоните му.

— Миранда — промълви той, едва поемайки си дъх. — Под гърба ми има камък.

— Така ли? — промърмори тя с престорена загриженост. — Не можем да допуснем такова нещо!

Но все пак бръкна и измъкна камъка, който се оказа смешно малък.

— Развържи ме, мила. По-добре ще е, ако съм свободен.

— Едва ли — каза неговата радост, неговото мъчение, светлината на дните му. — И така никак не е зле.

Вече беше приключила с неговите дрехи и сега сваляше своите.

— Разбираш ли защо? — усмихна се тя и плъзна поглед надолу по тялото му.

Смъкна черния си жакет. Отдолу нямаше нищо. Малките й гърди бяха гладки и твърди в светлината на факела.

— Разбираш ли? — повтори тя.

Естествено, че разбираше.

Няколко нейни движения го накараха да затвори очи и да се пренесе в някакво безвремие, където нито минутите, нито нещо друго имаше смисъл.

Факелът беше догорял, само това знаеше. Не се виждаше нищо, имаше само докосване. Устни и пръсти. Зъбите й на най-неочаквани места. Близкото, съвършено усещане за нейната женственост след толкова време.

— Да те пусна ли? — прошепна тя в ухото му.

— Недей — отвърна Родриго, без да отваря очи. По-късно, когато бялата луна беше поела надолу по небосклона, ярък лунен лъч се промъкна през една пролука и падна върху тях, Миранда лежеше върху него, с глава на гърдите му, с разпилени коси, които ги обгръщаха като наметало. Той чувстваше дъха й върху себе си и вдъхваше аромата й, опияняващ като чисто вино.

— Добре де — промълви тя, сякаш продължаваше прекъснат разговор. — Мисля, че един добър лекар ще ни е от полза.

— На мене със сигурност — заяви той разпалено.

Това я накара да се разсмее. Неусетно смехът й премина в плач. Той чувстваше как сълзите й капят на гърдите му.

— Две години са много време — промълви тя. — Родриго, кога съм била несправедлива към тебе?

— Не мисля, че ще бъдем разделени две години — отвърна той. — По една или друга причина.

Тя не отговори, а продължи да плаче безмълвно. Родриго се поколеба и най-сетне свали вдигнатите си ръце — беше ги освободил още в първите минути, след като го вързаха — за да я прегърне.

— Бог да те убие, Родриго — прошепна тя, когато разбра, но този път в гласа й нямаше гняв. Друго я измъчваше сега, много по-жестоко. — Още са толкова малки!

Той я помилва по косата и плъзна ръце по гърба й.

— Знам — промълви нежно. — Знам, любима. Когато за пръв път уби човек, беше дванайсетгодишен.

Но не й го каза. Не сега.

— Още ли са в колибата? — попита Фернан.

— Аха — отвърна Диего.

— Какво ли толкова правят?

— Е, е! — намеси се свещеникът Иберо. — Не задавай неприлични въпроси.

— Аз и без това не мога да му отговоря! — заяви Диего със смях. — Между другото, Иберо, ти наистина изглеждаш страхотно!

Дългогодишният им духовник като че се пообърка, но след миг лицето му светна от сдържано удоволствие. Наистина беше променен до неузнаваемост — облечен като разбойник, с черна шапка и изцапано с кал лице. В новите му ботуши за езда имаше специални подложки, та да изглежда по-висок.

Фернан дни наред караше Иберо да се упражнява — да говори по-басово и да се разхожда с новите ботуши, та да свикне с ролята си. Колкото и невероятно да звучеше, техният духовник и учител беше главатарят на бандата, заловила Родриго. Момчетата оставаха извън полезрението му — пазеха конете надолу по реката. Другите разбойници бяха слуги от имението, маскирани също като Иберо, но имаха нареждане да не си отварят устата. Те вече се бяха върнали у дома. Само тримата, двете момчета и светият отец, бяха останали да чакат, седнали на тревата, под двете луни и ярките летни звезди.

— Наистина ли мислиш, че го заблудихме? — попита свещеникът.

— Кого, татко ли? Не говори глупости! — отвърна Фернан лукаво.

— Има поне пет-шест неща, които сме пропуснали, и той ги е видял — доволно отбеляза Диего. Двете момчета се погледнаха с усмивка.

Лицето на свещеника помръкна.

— Мислите, че ни е познал? Тогава какъв беше смисълът да опитваме?

— Той ще ни каже доста неща и следващия път ще можем да ги избегнем — обясни Фернан.

— Освен това — добави Диего — мама искаше да го застреля.

— Ах, да! Бях забравил.

Отецът живееше с това семейство вече много време.

Решиха да се връщат в имението. Никой не можеше да каже колко ще се бавят в колибата Родриго и Миранда. По пътя, както се и очакваше, Фернан се разпя. Имаше ужасен глас и обикновено му нареждаха да млъкне, но тази нощ никой не се оплака. Двете луни разпръскваха мрака и го правеха почти уютен. Някъде в далечината се очертаваха извивките на планината, на север и на юг се простираше безбрежната равнина. На запад зад гърба им се ширеха вълнисти хълмове. Не след дълго зърнаха пламъчетата на факлите, оставени запалени на стените, за да отведат пътниците у дома.