Ледената пустиня

Глава девета Земя на огън и лед

През една бяла нощ ни оставиха инкогнито в малък залив, близо до Рейкявик. Слязохме на сушата в час от денонощието, когато исландците все още спят. Тихо се сбогувахме със семейство Харстад, като аз разцелувах един по един всички морски берсекери, които странно как и защо миришеха на лаванда и ябълков пай, въпреки че през последните петнайсет дни по цял ден бяха чистили улова и ръцете им бяха целите оплескани в кръв и китова мас. Взехме си багажа и се упътихме пеша към някоя Стоянка на таксита в най-близкото селище.

Единственото нещо, от което имах нужда, беше гора, за да си издялкам пръчица и да направя заклинание за предпазен щит. Но в онова село нямаше дървета. Валеше, небето беше сиво и силен леден вятър помиташе улиците.

— Ще отпразнуваме пристигането си по викингски — обеща ми Гунар, като ми намигна, когато стигнахме до стоянката.

Качихме се в едно такси и аз удобно се настаних на задната седалка, докато Гунар си говореше с възпитания таксиметров шофьор, толкова различен от онези скандалджии в моята страна. Исландският беше меден и напевен, различен от норвежкия, макар и двата езика до известна степен да бяха близки.

Известно време ги слушах, докато пейзажът не ми погълна изцяло вниманието. Под дъжда и мъглата Исландия беше оголена. Прекосихме обширно поле, покрито с тъмна застинала лава, без дървета, без трева. Лава, изригнала от Снайфелсшюкъл — вулканът, който стига до центъра на Земята, а кратерът му се крие в облаците. Но нещо липсваше. Нямаше гори!

— Къде са горите? — попитах с тънък глас.

Гунар и таксиметровият шофьор се изсмяха.

— Исландия е обезлесена. Не останаха никакви гори. Именно в това е нейната беда и нейното величие. Пасища, скали, лава и лед.

Тогава си помислих, че шансовете ми са нищожни. Къде, по дяволите, бих успяла да си издялам пръчица? Трябваше да открия Холмфридюр, беше единствената ми надежда.

Онзи самотен остров, обвит в мъгли и изпарения от гейзери, едва осветен от слабото измамно слънце, ме разтревожи. Гунар ме беше предупредил за действието на земни сили. И наистина ги имаше. Долавях постоянното им присъствие. Можех да чуя далечните им гласове, които се губеха в мъглата, и блещукащите светлини, нямащи нищо или почти нищо общо с електричеството. Действително, Гунар беше прав — свръхестественото в Исландия властваше над разума. Но вибрациите на тези сили никак не ми харесваха. Намирисваха на смърт, на нещо гнило, като серните им води.

Гунар беше така любезен да ми обясни:

— Виждаш ли ей онази планина там?

Да, виждах я.

— Населена е с елфи и е било невъзможно да се изкопае тунел. Елфите пречели и чупели машините. Накрая решили да отклонят пътя.

Не се изненадах. Беше известно, че някои същества от света на мрака използват корените на дървета, процепите на скалите или отвора на вулканите да посетят нашия свят. Всички Омар от малки знаехме, че пътищата между двата свята могат да са много и различни. Езерото и слънчевият лъч винаги са били възпявани в стихове и легенди, но гейзерите лесно могат да бъдат използвани като средство за комуникация.

И изведнъж слънцето помръкна. Смяната на времето обичайно беше рязка и внезапна. Таксиметровият шофьор направи кратък коментар, който Гунар ми преведе:

— Вълкът изяде слънцето.

Беше вярно. Така изглеждаше.

— Част е от митологията ни — разясни ми Гунар. — Според вярванията на викингите, краят на света ще настъпи, когато Асовете и Вановете, враждуващи божества, се убият един друг, а вълкът Фенри, жесток и кръвожаден като баща си Локи, погълне слънцето и луната.

Да, бях чувала тези легенди. Помнех колко силно ми бяха въздействали и как по онова време дори ми се бяха сторили правдоподобни. Студена и негостоприемна земя като тази, която в продължение на цели пет месеца тъне в мрак, няма как да не навява песимизъм. Затова и природата сама си бе създала система, за да се съхрани. Планините, езерата, гейзерите и ледниците бяха защитени магически от нашествието на цивилизацията.

Накъде ли отивахме?

Не исках да попитам как се честват по викингски тези срещи. С лов на акули? С резбоване на дърво? С пиене от череп? Или като ме хвърлят в някой вулкан, за да умилостивят гнева на боговете?

Много скоро го разбрах и едва не се сварих жива. Двамата с Гунар се озовахме накрая в гореща сауна на открито, която миришеше на развалени яйца. Гунар сияеше и жадно вдишваше зловонния въздух, излизащ от недрата на земята. Бързо се съблече и като пуфтеше от удоволствие, се пъхна в парната баня.

Сярната вода извираше от дълбините на земята с температура четиридесет градуса. Никак не ми се искаше да влизам в нея, но той настояваше и аз се съблякох, вкарах единия си крак и незабавно го отдръпнах с писък. Твърде късно, Гунар вече бе забелязал ръцете ми.

— Какво ти е на ръцете?

Пъхнах се в горещата яма. Все още ме боли, като си спомня.

— Нищо особено, нахапаха ме комари — небрежно казах аз.

Току-що бях разбрала как се чувстват горките лангусти, когато ги пускат в тенджерата с кипяща вода, и изпищях.

Но не успях да го измамя, нито да отвлека вниманието му. Застави ме да му покажа раните и старателно проучи ръцете ми. Притесни се. Погледна очите ми — зачервени и трескави, и поклати загрижено глава.

— Защо досега не си ми казала?

— Нищо ми няма.

— Ще те заведа в болница. Трябва да те прегледа лекар.

— Невъзможно, нямам документи. Ще ме разкрият — помолих го уплашена.

Бях права. Най-вероятно лекарите не само че щяха да се обърнат към полицията, а и никой нямаше да разбере истинската причина за раничките. Само някоя Омар можеше да ми помогне. И тогава ми хрумна блестяща идея.

— Познавам лекар, който живее тук.

— Лекар ли?

— Казва се Холмфридюр и е приятелка на майка ми. Ще ме излекува, без да задава въпроси.

— Къде живее?

Нямах представа, но помнех една дребна подробност.

— Имаше ферма.

Гунар се изсмя на моята наивност.

— Всички исландци имаме ферма.

— И ти ли — поинтересувах се озадачена и осъзнах, че почти нищичко не знам за Гунар.

Дори не знаех къде е роден, кои са родителите му и дали има братя и сестри. Любопитството обаче можеше да почака. Животът ми беше в опасност.

— Ще пийнем по нещо и ще помислим — предложи Гунар.

Банята ме релаксира и остави у мен усещането за комфорт — приятно, но опасно, понеже ме накара да затворя очи и да подремна. След толкова дни, в които бях зажадняла да си взема горещ душ, порите са разтваряха като зрели портокали и водата проникваше дълбоко, отмивайки всяка частица мръсотия. Двамата с Гунар се очистихме от миризмата на кръв и мастна тъкан от минке, с която се бяхме просмукали по време на петнайсетдневния ни престой на малкия китоловен кораб.

Взехме отново такси и то ни остави в Рейкявик — чист, модерен и прохладен град, но тъжен. Гунар се вслушваше в тишината, вдишваше свежия въздух, почти прозрачен, като кожата на островитяните, и крачеше меланхоличен. Беше невъзможно човек да разбере какво се върти в главата му, но очевидно бе притеснен.

Влязохме в един бар, беше досущ като всяко капанче на Пето Авеню в Ню Йорк, и веднага срещнах гостоприемната усмивка на красива млада жена, наконтена с къса престилка. Поздрави, заведе ни до масата и ни подаде най-дългото и богато меню, което бях виждала на всички марки бира на планетата. Само преди няколко месеца бяха отменили сухия режим и сега си наваксваха за десетилетията на въздържание. Докато ни чакаше да изберем и да поръчаме, жената ни попита на съвършен английски дали сме пристигнали току-що и дали сме се настанили. Гунар любезно отвърна, че сме си осигурили всичко, а за разочарование на красивата сервитьорка с викингски черти аз си поръчах само силно кафе, защото ми се затваряха очите. Донесе ми прекрасно италианско еспресо. Не се осмелих да кажа на Гунар, че градът ми прилича повече на авангардна сценография, отколкото на див остров в Арктика. Истината е, че беше различен от онова, което бях очаквала.

— Трябва да потърсим Холмфридюр.

Гунар отчаяно вдигна ръце към небето.

— Знаеш ли колко Холмфридюр живеят в Исландия?

И сякаш беше призовал боговете на помощ, в ръцете му изневиделица се появи телефонен указател. Двамата с Гунар зяпнахме от изненада. За капак зад гърба ни се разнесе звънлив смях. Беше любезната сервитьорка, която незабелязано и тихо бе поставила търсения отговор в ръцете на демиурга Гунар.

— Заповядайте. Тук са адресите и телефонните номера на всички жители на острова. Най-много двеста хиляди. Мога ли да ви помогна?

Беше много мило от нейна страна. Стана ми приятно.

— Търся една приятелка, казва се Холмфридюр.

Очарователната сервитьорка веднага се зае да търси в указателя, докато намери буквата „X“.

— Малкото име на бащата?

Почти никоя Омар не го знаеше, но въпросът й ме изненада.

— Защо малкото име?

Гунар поясни:

— Например, ако баща й се казва Гунар, тя би се наричала Холмфридюр Гунардьотир.

Останах като гръмната. Тази форма на образуване на фамилното име беше много остаряла и отдавна излязла от употреба. Беше се запазила само тук, на този далечен остров.

— Значи твоят син би се казвал Гунардьотир?

— Това е за дъщеря. А за син — Гунарсън.

— И как се е казвал баща ти?

— Ейнар.

— Така ти си Гунар Ейнарсън.

Сервитьорката ми намигна.

— Прочети имената, като ги преглеждаш, сигурно ще си спомниш фамилията.

Плъзнах показалец по всички Холмфридюр от указателя, като разчитах на инстинкта си. Съсредоточих се и извиках в паметта си образа и котешките очи, които помнех. Пръстът ми се спря на едно име и без колебание посочих някоя си Холмфридюр Карлсдьотир.

— Тази е.

Гунар набра номера и произнесе няколко любезни думи на исландски, а после ми подаде слушалката.

Не можех да повярвам. Треперех от вълнение, като разпознах нежния мелодичен глас на Холмфридюр. Говорех на английски, тъй като бях с Гунар, но вмъкнах една фраза като зов за помощ на древния език. Обърнах на английски веднага щом забелязах как Гунар неразбиращо смръщи вежди.

— Трябва да те видя. Нося ти подарък от майка ми, но се боя, че не ще издържи още няколко дни.

Холмфридюр реагира светкавично и използвайки древния език, веднага ме покани. Затворих, като се мъчех да запаметя името на селото.

— Живее в Дюпивогюр. Селище на източното крайбрежие.

— Знам го — отвърна Гунар, внезапно станал много сериозен.

— Ще ме чака утре, тоест тази вечер за вечеря.

Гунар се начумери.

— Това е на петстотин километра оттук, а и пътят е много лош и труден.

Холмфридюр беше единствената ми надежда, единствената светлина в тунела, а, изглежда, на Гунар идеята не му се нравеше. Бях решена да отида, дори сама, ако се наложи. Така му и казах.

— Сигурна ли си, че няма да ни навлече някой проблем тази приятелка на майка ти?

Гунар не се доверяваше на непознати като Холмфридюр. И имаше основание — в края на краищата бяхме бегълци. Но за мен това означаваше живот.

— Кажи ми как да стигна дотам и после ще се върна. Ще отсъствам един ден, не повече.

Гунар си промени решението.

— Ще дойда с теб. После ще продължим до моята ферма.

Прегърнах го толкова бурно и възторжено, че без да искам, бутнах на земята чашата му с бира. Разби се на парченца и отказах да ги погледна. Сервитьорката дойде бързо и уплашена от сторената беля, а може би от суеверие, ахна. Исландците бяха много суеверни. Въпреки това ни пожела на добър час и благодари за бакшиша, който й оставихме.

Взехме под наем един джип, единственото превозно средство, с което можехме да се придвижваме по стръмните пътища, и излязохме от Рейкявик.

— От наводненията мостовете често пропадат, лед сковава павираните пътища, а земетресенията и изригванията унищожават цели магистрали — изкоментира Гунар.

Човек да се чуди това остров ли е или игра на „Монополи“, където на всеки три хода можеш да се върнеш в изходна позиция поради погрешно хвърлен зар, или да се натъкнеш на природно бедствие. Чувствах как природата взема надмощие над цивилизацията. Природните стихии владееха тази земя, в която бродеха духове и действаха енергии, а хората не могат да пуснат корен.

— Изтокът ще те изненада. Не е обикновена туристическа дестинация.

С ръка на прозореца, Гунар въртеше ловко волана с почти същата лекота и деликатност, с които галеше лицето ми и караше по криволичещата ивица между необикновените ледници от вътрешността и атлантическия бряг. Минахме под внушителни водопади, формирани от топенето на ледниците през пролетта. Водата се лееше навсякъде и от всички страни, от впечатляващи висини, бистра и кристална вода в изобилие. Беше толкова повсеместна и всеприсъстваща, че престанах да я възприемам като новост. Приех я и свикнах с нея също както, само за няколко часа бях свикнала с кожата и очите на исландците.

След като отминахме село Вик, всичко се промени. В началото тук-там се виждаше по някоя ферма, а след това пейзажът постепенно се превръщаше в плашещо пусти равнини от черен пясък, без скали, без нищо. Земя на огън и вода, на абсолютен контраст. Това бяха владенията на Вахтнайокутъл, най-големия и неприветлив ледник в Европа. Печалната гледка на тази почти безлюдна земя засилваше тревогата, която чувствах от предстоящата среща с Омар. Как ще ме посрещнат? Като предател? Като блудната дъщеря?

Бях капнала от умора, на ръба на изтощението, когато най-сетне в далечината съзрях малкото селце, сгушено сред дългата редица от фиорди. Тук пейзажът ставаше по-приветлив и предразполагаше хората да се заселят по тези земи, да си построят дървени къщурки и да се отдадат на риболов. Бяхме в Дюпивогюр.

Резервирахме стая в малкия хотел, оставихме багажа и след като разпитах, се упътихме към дома на Холмфридюр. В селото всички се познаваха, странно, но никой не се изненада от посещението ни.

Холмфридюр очакваше да дойда сама, затова се притесни, когато се появих с Гунар. Беше приготвила превъзходна вечеря, традиционно ястие от треска и картофи, но бе сложила прибори само за двете ни — за нея и за мен. Уютната дървена къща, добре отоплена, с големи прозорци и весели картини по стените, ухаеше на вкусна яхния.

Когато видя Гунар, Холмфридюр се начумери. Това не ме изненада. Жените Омар не обичат чужди хора да им се бъркат в работите, а Гунар се явяваше точно такъв — като досаден натрапник. По-късно щях да й обясня. Сега най-важното бе, че успях да я намеря, а останалото бе второстепенна грижа. Не бях предвидила обаче, че между тях ще се появи взаимна антипатия.

Гунар я предизвика, като пое инициативата в свои ръце и заговори, без да се допита до мен. Запита Холмфридюр:

— Селене ми каза, че си лекар. Искам да видиш това.

И за моя изненада ми нави ръкавите на пуловера и й показа ръцете ми. Почувствах се неудобно. И още повече, когато Холмфридюр си почисти очилата с удивително престорено спокойствие.

— Възпаление на кожата. Ще приложим малко антихистаминова помада.

Гунар ме посочи.

— Много е отслабнала, непрекъснато повръща и страда от безсъние. Пипни я.

Така значи, Гунар ме е наблюдавал. Холмфридюр сложи ръка на челото ми. Трябва да е парело, защото веднага я отдръпна разтревожена.

— Настинка.

Тогава Гунар й се скара на исландски. Мисля, че я заплаши да ме заведе в някоя болница, ако не ме прегледа както подобава. Бледата исландка излезе от хола и се върна след малко с антибиотик, който показа на Гунар, преди да ми го даде и да наложи помада на ръцете ми.

— Одобрява ли господинът?

Гунар кимна в знак на съгласие.

По време на вечерята атмосферата бе напрегната и тежка. Холмфридюр постоянно си поглеждаше ръчния часовник, а държането й бе студено и грубовато. На моменти с Гунар си говореха на исландски и той изглеждаше раздразнен от типа въпроси, с които Холмфридюр го бомбардираше. Трябваше да лавирам между тях и се заех да разказвам възможно най-увлекателно за приключенията ни на китоловния кораб и за пътуването до Северния нос. Говорех за фиордите, комарите, елените и саамите. Като наближи времето за десерта, Гунар подозрително започна да се прозява. Едвам се надигна и се извини, че е много изморен. Това си беше самата истина. Беше шофирал повече от единайсет часа, почти без почивка. Сбогувахме се с Холмфридюр и тя тайно ми даде знак.

На път към хотела Гунар се спъваше във всеки камък и често губеше равновесие. Боях се, че няма да стигнем навреме, но в последния момент успяхме. Гунар се просна облечен върху леглото. Събух го, завих го с юргана и отново се запътих към къщата на Холмфридюр. Отварата, която му беше приготвила кобилата Омар, като отмъщение за неговата арогантност, трябва да е била достатъчна да приспи и тапир.

Този път, когато позвъних отново на вратата, нямаше и помен от студенината, с която се бе сбогувала с мен преди това. Сега лицето й издаваше загриженост. Тя бързо ме разсъблече и ме накара да си покажа ръцете.

— Лудо момиче, безотговорно, твърдоглаво, как се остави да ти причинят това?

Наложи ме с компреси и ме накара да изпия силен чай, който ми опари езика и изгори вътрешностите ми. След заклинанието на Холмфридюр на секундата почувствах как около кръста започва да ме стяга предпазният щит.

— Изхвърлих пръчицата и не успях да издялкам нова.

— Не говори, не казвай нищо. После ще те питам за всичко.

Макар и успокоена, че отново съм защитена, изражението на Холмфридюр никак не ми харесваше. Жълтеникавите й очи блестяха в полумрака, а разширените зеници изследваха тялото ми като на скенер, докато топлите й длани трескаво опипваха кожата ми като пръчки на ясновидка. Дали не бях попаднала в капан?

Жените, които Холмфридюр очакваше и заради които си поглеждаше нетърпеливо часовника, след полунощ тихо заприиждаха. Две от тях, здрава и стара селянка и другата, облечена като кралицата на Англия, която се представи с името Бьорк Абедул, идваха от далечни селища. Третата, с очила и с вид на интелектуалка, живееше в съседно селище, но именно от нея ме побиха тръпки. Беше не коя да е, а красивата млада викингска сервитьорка, която ме обслужи в единствения бар, в който бях стъпила след моето пристигане в Рейкявик. Същата, която ми сервира силното кафе, държащо ме будна до този момент, която се усмихна на Гунар, докато го убеждавах в необходимостта да посетим Холмфридюр, която предостави указателя на Гунар и накрая насочи пръста ми на точния номер. Всичко е било лесно и просто. Нищо не беше случайно. Всичко, което се случваше с мен, бе програмирано, планирано и под контрол. Деметер бе предупредила исландските магьосници за предстоящото ми пристигане. Пак ме преследваше, властваше над мен и дърпаше конците на живота ми. Дори и да не бях взела решение да отида при Омар, те щяха да ме открият и да ме затворят като мишка.

Приятелките на Холмфридюр, които се отзоваха на повика й, бяха четири жени с различна възраст, професия и социално положение. Но ги свързваше едно — всички те бяха магьосници Омар от клана на кобилата. Като такива имаха дълг към племето и оставяха настрана обществения и частния си живот, за да се притекат на помощ на която и да е Омар. Въпреки че вътрешно се бунтувах, трябва да призная: бях им признателна, макар и да съзнавах, че бе възможно много скоро да се превърнат в мои палачи.

— Е, Селене? — започна своята реч Холмфридюр като изразител на общността. — Какво реши? Ще се предадеш ли?

Поглеждах ту едната, ту другата. Не можех да си позволя друго, освен да се подчиня.

— Сбърках, като избягах от племето — признах разкаяна.

Холмфридюр въздъхна.

— Ще бъдеш съдена справедливо. Има нови разкрития по случая.

Старицата Бьорк ме погледна изпод очилата си.

— Вече знаеш ли за Мерицел?

Почувствах, че сърцето ми подскочи.

— Кое?

Всичко, което можеше да облекчи съвестта ми или да хвърли нова светлина върху инцидента, щеше да е добре дошло.

— Била е обладана — с ужас прошепна младата сервитьорка.

— Обладана? От кого?

— От Баалат — потвърди Холмфридюр. — Такова е заключението на експертите. Учената Ингрид е разследвала много подобни случаи.

Новината беше по-скоро тревожна, отколкото успокояваща.

— И това какво означава?

— Променя цялостно досегашната теория за причината на смъртта.

— Не Мерицел са искали да убият.

— Така ли? — плахо попитах аз.

— Атамето е забито в сърцето. Там, където е съсредоточена жизнената сила на преобразилите се Одиш.

Започнах да схващам за какво намекват. Спомних си за змията, която лично убих и чието сърце накълцах с атамето си, преди да я изгоря.

— Искате да кажете, че Мерицел вече е била мъртва и че тялото й е било обладано от Баалат?

— Точно така.

— Тогава…

— Тогава — прекъсна ме Холмфридюр — твоята постъпка е героична, спаси ни от Баалат.

Възмутих се. Въпреки всичко допускаха, че аз съм забила ножа.

— Не съм аз! Не аз забих атамето, дори не знаех, че е била обладана.

Спомних си насилието, бръчките, нехарактерни за една Омар, гнева, но си спомних също и жеста й, когато свали ръка, спря се и не заби камата в мен. Не. Въпреки че този факт ме оневиняваше, в момента, когато я оставих в стаята, един час преди да умре, Мерицел все още бе действала съзнателно. Баалат не я беше обладала напълно.

— Добре — прекъсна ме Холмфридюр. — Нека оставим това на съда. Сега трябва да ти помогнем.

Нави ръкавите на пуловера. При вида на вените ми останалите магьосници изплашени ахнаха.

— Да побързаме — рече червендалестата селянка, призовавайки ги да престанат с умуванията и да преминат към действие.

И без да губят и секунда повече, в пълно мълчание, те ме вдигнаха на ръце и ме понесоха. Занесоха ме до една висока скала, надвиснала над сивкавите води на океана и осветена от бледозлатистото среднощно слънце. Проснаха ме на земята и запалиха свещите, подредени под формата на перфектна пентаграма. Дълго останах неподвижна, докато пет чифта опитни ръце старателно изследваха всяко ъгълче от тялото и мозъка ми, и ми възвръщаха изгубената през това време енергия.

Възстановена, с подновени сили, отворих очи и онова, което видях, никак не ми хареса. Познавах това тяхно мрачно изражение. Не предричаше нищо добро, по-скоро вещаеше приближаваща беда.

Холмфридюр водеше церемонията с тъжно изражение. Предложиха ми нефритен камък и подсилиха с желязо отслабналата ми защита. Поканиха ме да пийна глътка от силната отвара и скоро се почувствах много по-добре, усетих как в мен се надига вълна от енергия и жизненост, която премина като приятен гъдел и се разля заедно с кръвта по цялото ми тяло. Съзнанието ми се избистри и умът ми заработи с невероятна точност и яснота. Присъединих се към останалите и затанцувах заедно с тях, с коси, свободно разпилени по раменете, развявани от вятъра, без да чувствам студ, глад или умора, надавайки радостни възгласи под странното пепеляво слънце, ефирна и лека като перце. Далече в планината ми се стори, че съзирам светлинки, които вероятно бяха любопитните очи на наблюдаващи ни елфи. Не виждах нищо лошо или необичайно в това.

След ритуалната песен дойде време за разискванията. Предмет на обсъждането бях аз. Аз и моето заболяване.

Никоя не смееше да заговори. Имах чувството, че съм пред лекарска комисия, която произнася окончателната си диагноза и ми съобщава, че страдам от нелечима смъртоносна болест и съм обречена. Най-накрая Холмфридюр наруши мълчанието:

— Бременна си.

Ако ми бяха стоварили парен чук по главата, новината нямаше толкова да ме втрещи. Очаквах всичко друго, но не и това. Вярно е, че ми бе закъснял малко цикълът, но беше нормално за мен, бях само на седемнайсет години и никога не обръщах внимание на няколко дни закъснение.

— Не може да бъде — изломотих объркана. — Пиех си билките.

— Редовно ли ги вземаше?

Помъчих се да си спомня. Винаги дъвчех билките против забременяване, които ние Омар добре познаваме. Беше навик, който спазвах всяка вечер, освен ако… не заспях преди това. Какъвто беше случаят в нощта на слънцестоенето на върха Домен. Тази нощ се бе изтрила от съзнанието ми, нищичко не помнех. Съвсем възможно беше да съм пропуснала да ги взема.

— Вие ли ти се свят, повръщаш ли?

Пребледнях. Ама че съм глупава! Бях си въобразила, че е от пътуването, но истината е, че симптомите бяха започнали преди това. Тогава… моята отслабналост, повръщането и безсънието бяха симптоми на бременността. Холмфридюр ми прочете мислите.

— Само не се притеснявай.

Разбира се, че бях притеснена. И то много. Току-що ми бяха казали, че нося нов живот в утробата си, че коремът ми ще се издуе, че едно малко същество расте в мен и че ще ставам майка. Беше толкова абсурдно и странно, че не можех да повярвам. Разбира се, че бях притеснена и объркана! И то меко казано. Бях зашеметена от разкритието.

— Жертва си на Одиш. Твоята отпадналост е причинена точно от това. Бременността не намалява защитните функции на организма, напротив, повишава ги, прави те по-силна. Затова си издържала по-дълго от обичайното на атаките на тази Одиш.

Вероятно беше точно така. Ако нещо ми бе пределно ясно, то бе, че нямам никакво намерение да се предавам. Исках да се боря, да издържа, да продължа да живея. Дали това се дължеше на новия живот в утробата ми? Отдадох го на любовта си.

— Баалат ли е? — колебливо попитах.

За разлика от средиземноморските магьосници исландските не се разтреперваха само при споменаването на името на финикийската богиня. Напротив смръщиха учудено вежди.

— Да, така смятаме, макар да е наистина необичайно.

— Досега Баалат никога не е дръзвала да напада по нашите земи — категорично потвърди Холмфридюр.

— Това са владенията на ледената кралица — поправи я тази с очилцата.

— Ледената кралица? — поинтересувах се неспокойна.

Това име ми напомни за някои легенди, които бях чувала още от малка.

— Вледенявала сърцата на мъжете, които се влюбвали в нея — внезапно се сетих аз.

— И изгаряла зениците на момичетата, които се осмелявали да я погледнат в очите — прошепна старата Бьорк.

И кобилите Омар с треперещи от вълнение гласове заразказваха нови и нови подробности за тайнствената Одиш.

— В митологията я свързват с някои богини като красивата Фрея или мистериозната жена на Один.

— Това са владения на Арктика.

— Никоя друга Одиш не е дръзвала да навлезе в територията й.

— Баалат никога не е успяла срещу нея.

— Оттегли се насред вечните ледове и заспа.

— Като графинята.

Тогава аз лично се осмелих да повдигна въпроса:

— Въпреки това Баалат — Черната дама, жестоко нападна в територията на графинята в нощта на Имболк. Не е ли възможно да се е решила да нападне в земите на ледената кралица?

Всички млъкнаха. Не си бяха задавали този въпрос. За мен беше много важно да знам. Без това борбата срещу черната магьосница Баалат беше почти невъзможна.

— Прави заклинания, в които използва и мъртъвците за съюзници — спомних си аз.

— Но й е необходимо тяло — било то и на мъртвец — подхвърли очарователната старица Бьорк, която отново бе нахлупила ужасната си шапка.

— Възможно е да е използвала някоя хитрост, да се е вселила в чуждо тяло, за да може да се придвижва в пространството — предположи интелектуалката.

— Да, но чие? — потънала в размисъл, попитах на глас.

— Няма животно, което да може да вирее на толкова различни места и само да се придвижва на такива разстояния — изказа се селянката.

— Освен ако не пътува с хора — уточни Холмфридюр.

— Или ако не се е въплътила в човешко същество като… — младата викингска сервитьорка не довърши изречението, погледна ме с ужас в очите и си запуши устата с ръка.

Нейните посестрими проследиха със страх погледа й и си поеха дълбоко въздух, сякаш за да пропъдят някаква лоша мисъл. Всички инстинктивно се отдръпнаха от мен. Усетих го. Бях си възвърнала напълно уменията. Те ме отхвърляха. Безпогрешно разпознах реакцията за отпор, който — както майка ме беше учила — обикновено се активира в случаите на опасност или предчувствие за близко присъствие на Одиш. Жените Омар се бояха, че може аз да съм Баалат. Или че част от Баалат се е настанила в мен. Забелязвах го.

Изпълнени с подозрения, бяха тотално блокирали и не приемаха никакви външни внушения. Трябваше да ги убедя, че съм Селене. Ако не успеех, те не само нямаше да бъдат готови да ми помогнат, ами щяха да искат да ме унищожат.

По природа бях импулсивна, пряма и с темперамент, който както можеше да ми докара много главоболия и често ме забъркваше в страшни каши, така и, от друга страна, беше най-доброто ми оръжие. Избълвах истината в лицата им, за да не им дам възможност за отстъпление:

— Какво доказателство ви трябва, за да се убедите?

Холмфридюр отговори от името на всички.

— Да се убедим в какво? — неловко попита тя.

— Че съм Селене, че не съм Баалат, че тя не ме е обладала.

Засмяха се неестествено, насила. Тайничко се бяха разбрали да се преструват пред мен.

— Как ти хрумна тази глупост!

Да, но не беше глупост. Или бременността беше изострила сетивата ми, или можех ясно да чета мислите им, независимо от бариерата, която се опитваха да издигнат. Всички те бяха на едно мнение. Вътрешно си казваха, че във вените ми тече кръвта на Одиш. Надушваха я. Баалат не ми източваше кръвта, Баалат ме обладаваше като Мерицел.

Бяха се побъркали! Уплаших се да не решат да ме унищожат, за да се отърват от мен, мислейки ме за опасен таен агент.

— Искам да се свържа с майка си Деметер. Тя ще ви убеди, че не съм обладана от Баалат. Тя ме познава — рекох с повелителен тон, присъщ на дъщерята на някоя матриарша или премиерка.

— Сега не е удачно — лаконично възрази Холмфридюр.

В златистите й очи се четеше твърда непреклонност.

Беше безсмислено да настоявам, нямах никакъв шанс. Бях загубила първата битка и не можех да продължавам откритата борба. Реших да отстъпя.

— Може би утре тогава? — попитах с престорено смирение.

— Утре, да. Днес ще е по-добре да си починеш.

Усмихнах се измъчено, като нарочно исках да подчертая колко е плачевно състоянието ми.

— Съжалявам. От нерви е. Случиха ми се толкова много неща и съм твърде уплашена. Имам нужда от пръчица, за да се чувствам спокойна.

Знаех, че няма да ми дадат пръчица, понеже вече не ми вярваха.

— Утре, днес няма време.

Холмфридюр ми подаде студената си и влажна ръка. Беше потна и напълно лишена от топлина и доверие. Ръката на предател.

— Върви да поспиш, Селене. Трябва да си починеш.

— От една седмица не съм спала — признах си. — Имам нужда да спя, и то на територията на Омар, и трябваше да взема нещо силно.

Говорех самата истина.

Придружиха ме обратно до къщата и в кухнята Холмфридюр ми предложи отвара за сън, от най-силните. Поблагодарих с усмивка, но щом тя се обърна, излях отварата в саксията на прозореца.

После се сбогувах и Холмфридюр ме придружи до хотела. Естествено, изиграх постановка. На всяка крачка се препъвах и се преструвах, че залитам. Холмфридюр ме държеше здраво и така, близо една до друга, си позволи да бъде откровена с мен:

— Идеята да доведеш приятеля си тук никак не е добра.

— Той е исландец и познава добре острова — оправдах се.

— Излъгал те е.

Този път се спънах наистина. Хвана ме неподготвена.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че акцентът му е странен и фермата, за която спомена, тази на семейството му, е била изоставена отдавна, преди да се е родил. Старата Бьорк — имаше предвид кобилата със смешната шапка — познава добре тази област.

Не можех да повярвам, че го казва. Поведението й бе открито враждебно. Знаех, че ще създават проблеми за Гунар, какъвто и да беше той. Винаги щяха да се намерят такива Омар, готови да се ровят в родословието и семейните саги, да правят справки и проучвания, само и само да попречат на евентуалната ми връзка с простосмъртен.

Продължавах играта. Прозях се, като се престорих, че сънотворното ми действа, и я попитах:

— Какво ще ме посъветваш за Гунар?

Беше категорична:

— Отбягвай го до второ нареждане.

Решителният й тон ме изненада.

— Но — запротестирах аз — той се грижи за мен, обича ме и ме предпази от полицията.

Влязохме в хотела и Холмфридюр понижи глас:

— Ще си задържана задълго по време на процеса. Когато дойде Деметер, никак няма да й се понрави, като го види тук.

Значи, това било. Беше я страх да не си навлече гнева на Деметер. Искаха да съм сама, манипулируема, подчинена и тяхна пленница. За тях Гунар беше дразнител и мислеха, че е най-добре да се отърват от него и да го натирят да си ходи по живо, по здраво. Отворих с картата вратата на стаята и го видях. Беше се отпуснал тежко на леглото, чужд на цялото това съзаклятничене, неподозиращ за бедите, които му готвеха. Прозях се отново, демонстративно и пресилено.

— Леглото…

Запътих се с несигурна и тромава крачка и се тръшнах на мекия матрак, както бе сторил часове по-рано Гунар. След няколко секунди усетих нечии ръце, които внимателно и грижовно ми събуха обувките и ме завиха. После стъпките се отдалечиха и вратата тихо се затвори.

Бях успяла да ги заблудя. Бяха уверени, че спя дълбоко и че могат спокойно да ме обсъждат, без аз да ги чувам. Изчаках няколко минути. След това излязох тихо и без да вдигам шум, се приближих до къщата на Холмфридюр. Напрегнах всичките си сетива и прилепих ухо към стената. Накрая намерих мястото, откъдето чувах най-ясно гласовете им.

Жените от клана на кобилата се бяха събрали на таен съвет.

Знаех имената само на две от тях, но можех да отгатна опасенията им.

— Разбрах, щом я видях. Обладана е — потвърди Холмфридюр.

— Помислих, че е Одиш. Видът й отговаряше точно на описанието, но нещо в погледа и във вибрациите, които излъчва, ме изплаши — възкликна младата сервитьорка от Рейкявик.

— Мислите ли, че процесът е много напреднал? — попита фермерката.

— Смятам, че по-скоро едва сега започва — подхвърли Бьорк.

Вятърът отмести завесите от прозореца и видях, че старицата бе свалила смешната си шапка, беше я поставила върху една масичка и нагъваше пастички с мляко.

— Трябва да се свържем с Ингрид — предложи кобилата с очилата.

— Защо?

— Тя знае как да прогони злите духове.

— Ами бременността? Удачно ли е да се прави при бременност?

— Няма да издържи. Ще изгуби бебето.

Почувствах, че ми прилошава. Обмисляха дали да ме подложат на екзорсизъм, за да прогонят Баалат? Бяха ли наистина способни да го направят, независимо че съм бременна?

— Все едно, много е млада — потвърди Холмфридюр. — Може пак да забременее.

Зави ми се свят. Холмфридюр беше твърда, непреклонна жена и вероятно ревнуваше от млади бременни момичета. Не й пукаше какво ще стане с бебето ми.

— Трябва да поискаме разрешение от Деметер — възрази сервитьорката.

Холмфридюр се възпротиви. Скочи, изправи се в цял ръст и с решителен тон ги призова:

— Няма време да я чакаме, трябва да действаме. Има нещо у Селене, което не ми харесва. Притежава повече умения, отколкото тя самата предполага. Предимството ни е, че няма пръчица, но бременността ще удвои силите й, макар че ще влоши комуникациите.

— Ами приятелят й?

— Точно в това е проблемът, трябва да се отървем от него.

Сега разбирах защо искаха да се отърват от Гунар. За тях той беше само пречка. Ако не беше той, щяха да се разправят с мен, както намерят за добре, и то напълно безнаказано. За тях бях като чумава — черната овца от Омар, и трябваше да бъда поставена в подчинение, за да съм подвластна на магията им.

— Бих искала да видя този Гунар — прошепна сърдечната старица. — Само един поглед ще ми е достатъчен, за да разбера дали е внук на онзи Ингар, когото познавах.

Успях да чуя името на Ингар и ми се щеше да остана да слушам още, но бях измръзнала до мозъка на костите и се разкихах. Навярно бе около минус два-три градуса, а може би и по-студено, та ръцете ми бяха посинели и вкочанясали. Освен това вече бях чула достатъчно, за да взема решение. Оставаше само да свърша една работа.

Премръзнала и трепереща, се запътих към градината, която видях на влизане в селото. Там се издигаше едно-единствено дърво. Ясен. Трябваше да си отрежа пръчица, за да се защитавам. Не беше моето дърво, но на Север нямаше да намеря дъбове. Извадих атамето на старата Палтоу, смирено коленичих пред ясена и започнах ритуала. Пламенно се замолих на дървото да ми позволи да почерпя от неговата сила и енергия, като обещах да ги използвам за добри дела. След кратко колебание дървото благосклонно ми даде разрешение. Отрязах едно клонче, признателна за съдействието му, и се заех старателно да го обработя, докато не издялах нова, лесно огъваща се пръчица. Клонката, от която я издялах, бе тънка и жилава, подхранвана от вулканичната почва и серните води на Севера, расла сред топлината на полунощното слънце. Нямаше да се предам без борба, а за борбата ми трябваше оръжие.

На връщане към хотела изпробвах новата си пръчица. Като минах покрай къщата на Холмфридюр, се спрях за момент и изрекох заклинание за сън, за да приспя задълго кобилите в яхъра.

Тогава за първи път заговорих на бебчето си, на моето момиченце. Казах му да не се страхува. Успокоих го, като го уверих, че няма да позволя да попадне в лапите на някоя Одиш и никой няма насила да я отдели от баща й.

Така, с тайната си болка и добре въоръжена с новата си пръчица, си възвърнах смелостта. Моето бебче щеше да е момиченце и щеше да има сините очи на Гунар и моите дълги крака. Беше зачената в нощта на слънцестоенето и щеше да наследи най-доброто от родителите си, независимо от всички проклятия и лоши предзнаменования.

Утрото беше настъпило, ако, разбира се, можеше да се нарече така този час, в който срамежливото слънце плахо надзърташе зад скупчилите се облаци. Важното беше да спечеля време и да действам предпазливо, обмисляйки всеки следващ ход.

Събудих Гунар. Беше спокоен и отпочинал. Беше спал непробудно и така сладко, че бе в чудесно настроение. Сграбчи ме в силната си мечешка прегръдка и ме притегли към себе си. Помъчи се да ме събори на леглото. Искаше му се да се боричкаме и търкаляме един до друг, да се гъделичкаме, да се смеем.

С удоволствие бих се съгласила да се включа в играта, с удоволствие бих се сгушила в обятията му и бих се унесла в сладка дрямка, но трябваше веднага да изчезваме оттук. И отново го излъгах:

— Холмфридюр е разбрала за смъртта на Мерицел и ми зададе много въпроси. Нещо не ми харесва, не бих искала да изпрати полицията по петите ми.

Нямаше нужда да настоявам. Гунар незабавно стана.

— Да тръгваме — рече той с решителност в гласа.

— Къде? — попитах обнадеждена.

Гунар погледна през прозореца.

— Моят остров е див и самотен, но не е достатъчно изолиран от света. Ако полицията те търси, накрая ще те пипне.

— Тогава? — тревожно попитах аз.

Гунар хвана в шепи лицето ми, за да ме накара да го погледна право в очите, и ми се усмихна:

— Помниш ли, че имахме намерение да пътуваме по ледовете?

Спомнях си, разбира се. Сърцето ми подскочи.

— Пътуването на прадядо ти, Ерик Червения?

Гунар ме целуна.

— Ще те отведа на едно прекрасно място, толкова красиво, че ще онемееш от възхищение. Ще летим на шейна, водена от кучета. — Нежно погали косата ми. — И ще сме сами, само ти и аз.

С Гунар от нищо не се боях. Въздъхнах замечтано.

— И никой никога няма да ни открие.

— Никога — повтори Гунар с патос.

За няколко минути бяхме закусили и натоварили колата. Аз доверчиво седнах до Гунар, който бе взел нещата в свои ръце и поемаше управлението на шейната. Беше неговият остров и той най-добре знаеше кой път да поеме. Бях капнала от умора и се насилвах да не заспя.

— Поспи малко — посъветва ме Гунар.

Благодарих му. Отново бях под закрилата на щита си, имах вълшебна пръчица и бях изпълнена с енергия, но се нуждаех от сън. Бях толкова уморена, че очите ми се затваряха, а устата ми щеше да се разчекне от непрекъснатото прозяване.

Проснах се на задната седалка и изключих.

Гунар продължи, без да поглежда назад, без да си задава въпроса сама ли съм в съня си, или ме измъчва нечие чуждо присъствие, което не ме бе напускало през цялото ни дълго пътуване и което малко по малко изсмукваше жизнените ми сили.